Треска за лалета

1 София

Вечеряме — съпругът ми и аз. Парченце праз се е закачило на брадата му. Наблюдавам го как подскача нагоре-надолу като насекомо, оплетено в тревата, докато той дъвче. Гледам го лениво, защото съм млада жена и живея простичко, в настоящето. Все още не съм умряла и не съм се родила отново. Все още не съм умряла за втори път — защото в очите на света това ще се счита за втора смърт. В моя край е моето начало, змията се навива и поглъща собствената си опашка. А в началото аз съм още жива и млада, въпреки че съпругът ми е стар. Надигаме чашите с вино и отпиваме. Върху моята са изписани думите: Човешките надежди са крехко стъкло, следователно животът също е кратък — гравирано нравоучение, което виждам, докато пия.

Корнелис си отчупва къшей хляб и го потапя в супата. Дъвче.

— Скъпа моя, трябва да обсъдим нещо. — Той избърсва устните си с кърпичка. — Нима всички ние в този преходен свят не копнеем за безсмъртие?

Изтръпвам, предусещайки какво следва. Поглеждам питката си хляб върху покривката. Разпукала се е при печенето и сега се е разтворила като устни. Женени сме вече три години, а аз все още не съм му родила дете. И то не защото не се опитваме. Съпругът ми все още е енергичен мъж в това отношение; нощем той се качва върху мен; разтваря краката ми и аз лежа като прекатурен по гръб бръмбар, затиснат под обувка. Той копнее за син с цялото си сърце — наследник, който да подскача по мраморните подове и да осигури бъдеще на тази огромна, кънтяща къща на улица Херенграхт.

Засега го разочаровам. Покорявам се на прегръдките му, разбира се, защото изпълнявам дълга си на съпруга и винаги ще му бъда благодарна. Светът е коварно място, а той ме поиска и взе за себе си, както ние поискахме и взехме нашата страна от морето, отводняваме я и я обграждаме с диги, за да бъде в безопасност, за да я опазим да не потъне под водите. Заради това го обичам.

И тогава той ме изненадва:

— За тази цел наех един художник. Името му е Ян ван Лоос, той е един от най-обещаващите творци в Амстердам — натюрморти, пейзажи, но най-вече портрети. Ще дойде по препоръка на Хендрик Ойленбург, който, както знаеш, е търговец с изтънчен вкус — току-що пристигналият от Лайден Рембранд ван Рейн е едно от неговите протежета.

Така ме поучава съпругът ми. Казва ми повече, отколкото бих желала да знам, но тази вечер думите му се стелят около мен безшумно.

Ще ни нарисуват портрет!

— Той е на тридесет и шест, на същата възраст като нашия горд млад век.

Корнелис пресушава чашата си до дъно и си налива друга. Опиянен е от представата за нас, двамата, обезсмъртени върху платно. Когато пие бира, му се приспива, но виното го настройва патриотично.

— Ние, живеещи в най-великия град, дом на най-великата нация на земното кълбо. — Аз съм единствената, която седи срещу него, но той говори сякаш се обръща към по-широка публика. Над пожълтялата брада бузите му са поруменели. — Защото, нима Вондел не описва Амстердам така: Кои води не са засенчени от платната на корабите ù! На кое тържище не се продават стоките ù? Кои народи не е виждала тя, облени от лунна светлина, тя, която сама определя законите на целия океан?

Той не очаква отговор, защото аз съм просто една млада съпруга с твърде малко житейски опит отвъд тези стени. Единствените ключове, които висят закачени на кръста ми, са тези за раклите с чаршафите ни, защото всичко от по-голяма важност е все още заключено за мен. Всъщност се чудя какви дрехи да облека за портрета си. До това се ограничава светът ми засега. Никакви океани и империи.

Мария донася чиния с херинга и се оттегля, подсмърчайки. Мъглата се просмуква в къщата откъм морето и тя кашля по цял ден. Но това не сломява духа ѝ. Сигурна съм, че тайно си има любовник; тананика си в кухнята и понякога я хващам да стои пред огледалото и да прибира косата си обратно под шапчицата. Ще разбера. Ние сме довереници, или поне дотолкова, доколкото обстоятелствата го позволяват. Откакто не живея със сестрите си, имам само нея.

Художникът ще дойде другата седмица. Съпругът ми е ценител на картините, къщата ни е пълна с тях. Зад него на стената виси платното Сузана и старците[2]. Възрастните мъже наблюдават младото момиче, докато се къпе. Денем слънцето огрява похотливите им лица, но сега, осветени само от свещта, те са се оттеглили в сенките; единственото, което виждам, е пищната ѝ бледа плът над главата на съпруга ми. Той поднася рибата към устата си заедно с чинията. Колекционира красиви вещи.

Вече си ни представям като картина. Корнелис — с бяла дантелена яка на черен фон, брадата му се мърда, докато се храни. Херингата лежи в чинията ми, лъщящата ѝ кожа на райета — разкъсана, за да разкрие бялата ѝ плът; разтворените устни на питката ми хляб. Грозде — сочно и тъмно на светлината на свещта; калаен бокал с матов отблясък.

Виждам ни там, седнали на масата в трапезарията, неподвижни в нашия замръзнал миг, преди всичко да се промени. След вечеря той ми чете от Библията:

— Всяка плът е трева, и всичката ѝ красота е като полско цвете. Тревата изсъхва, цветето увяхва, щом духне върху него духане от Господа: тъй и народът е трева…[3]

Но аз вече вися на стената и ни наблюдавам оттам.

2 Мария

Мария, домашната прислужница, упоена от любов, търка медния тиган до блясък. Тя е изпълнена с копнеж; усеща се някак бавна, сякаш се движи под вода. Отражението на лицето ѝ, разкривено от извитата повърхност на метала, ѝ се усмихва. Тя е едро, червендалесто селско момиче със здрав апетит. Съвестта ѝ също е здрав и приспособим орган. Когато води Вилем в леглото си, дълбоко в нишата зад кухненския огън, тя дърпа завесата, за да се скрие от Божието неодобрение. Далече от очите, далече от сърцето. Все пак тя и Вилем ще се оженят някой ден.

Мечтае си за това. Представя си, че господарят и господарката ѝ са умрели — корабокруширали в морето — и тя и Вилем живеят в тази къща с шестте си сладки дечица. Когато чисти, чисти за неговото завръщане у дома. Когато господарката ѝ излиза, тя затваря долната половина на кепенците на прозорците, за да не може да бъде видяна от улицата. Приемната потъва в сянка, сякаш ходи по морското дъно. Облича синия кадифен жакет на господарката си, гарниран с яка и маншети от пухкава кожа, и се разхожда из къщата, а когато мине покрай огледало, хвърля небрежен поглед към отражението си. Това е просто мечта, какво лошо има в нея?

Сега Мария е в приемната, коленичи на пода. Търка синьо-белите плочки покрай стената. Всяка от тях изобразява играещо дете — едно с обръч, друго с топка. Едно, любимото ѝ, язди дървено конче. Стаята е изрисувана с въображаемите ѝ деца. Тя ги избърсва нежно с парцала.

През стената чува шума на улицата — стъпки, гласове. Отраснала в провинцията, тя все още се изненадва от оживлението на Херенграхт и от колко близо улицата нахлува в тайния ѝ свят. Цветарят се провиква, гласът му е призрачен — като обаждането на калугерица. Мъжът от калайджийницата бие по една ламарина и крещи: Съдове за поправка, сякаш призовава грешници за литургия. Някой стряскащо близо се изкашля и изплюва.

И тогава чува неговата камбанка.

— Риба, прясна риба! — изпява глухо Вилем; има ужасен глас. — Шаран… каракуда… херинга… треска! — и после зазвънява с камбанката.

Мария е нащрек — като овчарка, която чува похлопването на чана на своя любимец сред стадото.

Скача на крака. Избърсва носа си в престилката, заглажда полата си и отваря широко вратата. Мъглива утрин е; каналът от другата страна на улицата едва се вижда. Вилем изплува от мъглата.

— Здравей, прекрасна моя — лицето му разцъфва в усмивка.

— Какво предлагаш днес? — казва тя. — Дай да погледнем.

— Какво ще желаеш, Мария, патенце мое. — Той вдига кошницата и я подпира на хълбока си.

— Ами, например хубава дебела змиорка?

— Как я предпочиташ?

— Знаеш как я предпочитам — киска се тя.

— Какво ще кажеш за задушена с кайсии и сладък оцет?

— Ммм.

Тя въздъхва. Надолу по пътя се чува как разтоварват бъчви от баржата. Търкулват се с тропот на улицата — туп-туп, туптенето на сърцето ѝ.

— А херинга? — пита той. — А целувка?

Приближава се едно стъпало по-близо до нея. Туп-туп.

— Ш-ш-ш!

Тя отстъпва назад.

Минават хора. Вилем свежда унило глава. Той е невзрачен човек — висок, навъсен, с безизразно лице, от този тип лица, които предизвикват насмешка у другите. Тя много обича, когато това лице разцъфне в усмивка. Той е мил, наивен мъж и я кара да се чувства мъдра. Нея! Ето толкова е невинен.

Вилем не може да повярва, че тя го обича.

— Наминах вчера. Защо не отвори вратата?

— А, продавачът на зеленчуци ми показваше морковите си.

— Опитваш се да ме дразниш, нали?

— Ходих на пазар — усмихва му се тя. — Ти си този, когото обичам. Аз съм като стрида, затворена в черупката си. Само ти можеш да ме отвориш.

Тя се отдръпва от вратата и му прави път да влезе в къщата. Той захвърля кошницата си и я прегръща.

— Уф! Пръстите ти!

Повежда го през voorhuis[4], по коридора, надолу по стълбите към кухнята. Той я ощипва по дупето, докато вървят към мивката.

Мария залоства вратата на кухнята. Водата бликва от чешмата върху протегнатите му ръце. Стои послушен като дете пред майка си. Тя избърсва пръстите му и ги помирисва. Той притиска тялото си към нейното; слага коляното си между бедрата ѝ — тя почти припада от вълнение — и я целува.

— Не може да останеш дълго — прошепва тя. — И двамата са вкъщи.

Тя го придърпва към себе си върху леглото в нишата. Свличат се и падат върху дюшека със смях. Колко е топло тук; най-топлото легло в къщата. Когато стане тяхна, ще продължават да спят тук, защото това е нейната бърлога, оста на нейното съществуване.

Той шепне сладки думи в ухото ѝ. Тя го гъделичка. Той се смее сподавено. Тя го кара да замълчи. Взима ръката му и я придърпва нагоре между краката си; нямат време за губене. Смеят се като деца, защото и двамата са отраснали притиснати между братята и сестрите си, гушкайки се, гърчейки се и ритайки коленете си, докато спят.

— Какво има тук долу? — прошепва му тя. — Нещо интересно!

Далеч в къщата се чува рум-тум-тум по входната врата.

Мария се сепва, надига се. Бута Вилем настрана и се измъква от леглото.

Минутка по-късно, зачервена и запъхтяна, вдига резето на вратата. Там стои мъж. Нисък и смугъл — с лъскави черни къдрици, сини очи и кадифена барета на главата.

— Имам уговорка — казва той. — Дошъл съм да рисувам портрет.

3 София

— Тоест ръката ми трябва да лежи върху бедрото? — Корнелис се извръща леко към художника. Гърдите му са изпъчени, а в другата ръка държи бастуна си. Облякъл е палто от брокат и носи черния си цилиндър; сресал е брадата и заострил мустаците си. Днес си е сложил яка рюш — надиплена и снежнобяла. Тя отделя тялото от главата му, която сякаш е сервирана върху поднос. Опитва се да скрие вълнението си.

— Нали знаете поговорката — Не можеш да преградиш потока със стена, защото водата ще бликне отнякъде другаде? Макар че варосахме църквите си и забранихме светите образи в тях — той накланя глава към мен, — тук трябва да помоля съпругата си за извинение, защото тя е католичка… въпреки че нашата Реформаторска църква оттегли благословията си от художниците, техният талант изби от други места и ние сме облагодетелствани, защото сега те изобразяват нашия ежедневен живот с проникновение и любящо внимание към детайла, а това, без да звуча богохулно, граничи с безсмъртие.

Очите ми срещат тези на художника. Повдига вежда и се усмихва. Как се осмелява! Извръщам поглед.

— Мадам, моля, дръжте главата си неподвижно — казва той.

Рисува ни в библиотеката на съпруга ми. Завесите са дръпнати; слънцето струи в стаята. Огрява витрината, пълна с чудновати предмети — фосили, статуетки, черупка от наутилус върху сребърен плинт[5]. Върху масата, покрита с турска покривка, има глобус на света, везна и човешки череп. Глобусът символизира търговията на съпруга ми, защото той е търговец. Притежава склад на пристанището; внася зърно от балтийските страни и ценни подправки от Ориента. С кораби изпраща платове до страни, които се простират отвъд моя тесен хоризонт. Той с гордост излага на показ богатството си, но и като добър калвинист проявява скромност заради преходността на земните богатства — затова държи везната, заради претеглянето на нашите грехове в деня на Страшния съд; затова е и черепът. Суета, суета, всичко е суета. Той искаше да сложи ръка върху черепа, но художникът промени позата му.

Корнелис говори. С крайчеца на окото си виждам как брадата му помръдва, като жълто космато животинче върху яката му. Тихичко му правя знак да спре.

— Аз съм късметлия, че посредством усилията си съм достигнал до това положение — заможен съм и с висок ранг. — Той прочиства гърлото си. — Но най-големият ми късмет е, че притежавам скъпоценен камък, пред който и рубините бледнеят — визирам моята драгоценна София. Защото най-голямата радост и утеха за един мъж е щастливият дом, където той може да затвори вратата след тежкия работен ден, да намери спокойствие и разтуха пред камината и да се наслаждава на любящите грижи на благословената си съпруга.

Сподавен кикот. Художникът потиска смеха си. Зад статива си той отново обръща очи към мен; усещам погледа му, въпреки че моят е фиксиран върху стената. Мразя го.

А тепърва предстои по-лошо.

— Единствената ми тъга е, че все още не чуваме топуркане на малки крачета по коридора, но да се надяваме, че това скоро ще се промени — засмива се съпругът ми. — Защото макар и листата ми да са съсухрени, жизнените ми сокове все още се надигат.

Не! Как можа да изрече подобно нещо? Погледът на художника отново среща моя. Ухилва ми се — бели зъби. Оглежда ме от глава до пети, поглъща ме. Роклята ми изчезва и аз стоя пред него, гола.

Искам да умра. Цялото ми тяло пламва. Защо правим това? Как може Корнелис да говори по този начин? Това е заради вълнението му, че ще ни нарисуват портрет, но все пак, как може да ни излага така?

Иззад статива художникът ме наблюдава. Сините му очи се впиват в душата ми. Той е дребен, жилав мъж с буйна черна коса. Главата му е наклонена на една страна. Хладнокръвно обръщам поглед към него. И тогава осъзнавам — той всъщност не гледа мен. Гледа композицията, която ще рисува. Избърсва четката си в едно парцалче и се намръщва. Аз съм просто предмет — кестенява коса, бяла дантелена яка и синя копринена рокля шанжан[6].

Това ме дразни. Аз не съм овнешки бут! Сърцето ми тупти; чувствам се замаяна и объркана. Какво ми става?

— Колко време ще отнеме? — питам студено.

— Вече сте изморена? — художникът пристъпва към мен и ми подава кърпичка. — Зле ли Ви е?

— Съвсем добре съм.

— Подсмърчате цяла сутрин.

— Просто настинка. Хванах я от прислужницата.

Няма да използвам кърпичката му. Изваждам собствената си и лекичко избърсвам носа си. Той се доближава до мен; усещам мирис на ленено масло и тютюн.

— Не сте щастлива, нали? — пита той.

— Какво искате да кажете, сър?

— Имам предвид — не сте щастлива, че се налага да стоите права.

Той издърпва един стол.

— Седнете тук. Ако преместя това… и това…

Приближава масата. Движи се чевръсто, докато пренарежда мебелите. Дърпа глобуса настрана и прави крачка назад. Работи в пълна концентрация. Кафявият му елек е изцапан с боя.

След това кляка пред мен. Повдига лекичко подгъва на роклята ми и разкрива върха на пантофа ми. Сваля си баретата и се почесва по главата. Свеждам очи надолу към къдриците му. Сяда на пода, поглежда ходилото ми, протяга ръка и го обгръща с длан. Премества го малко по-надясно и подрежда гънките на роклята ми.

— Жена като Вас заслужава да бъде щастлива — промърморва той.

Връща се зад статива си. Казва, че ще ни посети три пъти, за да му позираме, а после ще довърши платното в ателието си. Сега говори съпругът ми, разказва му за човек, когото познава — приятел на бургомастера[7], който изгубил кораб в морето, а с него и огромно състояние — бил потопен от испанците. Гласът на Корнелис отеква надалеч. Аз седя. Памучният корсет стяга гърдите ми; бедрата ми горят под фустата. Усещам гърлото си, ушите, пулсиращата кръв. Тялото ми трепери, но това е, защото имам треска. Затова всичко ме боли, затова се чувствам хем тежка, хем лека като перце.

Художникът работи. Погледът му се стрелва към мен и после обратно към платното. Докато рисува, усещам как четката му докосва кожата ми…

В леглото съм със сестрите си. Държа очите си затворени, защото знам, че той седи там и ме гледа. Червеният му език пробягва по зъбите. Ако отворя очи, вълкът ще е там, приклекнал до леглото ми. Сърцето ми се свива. Шепна молитва… Дево Марийо, майко Божия… Усещам горещия му дъх на месо върху лицето си. Дланите му обгръщат наболите ми гърди. Шепна по-бързо, иска ми се да се доближи още.

4 Мария

— Обичам го. Когато ме докосне, тръпки побиват цялото ми тяло. Когато ме погледне, се разтапям отвътре. — Мария се обляга на раклата със спално бельо и затваря очи. — Толкова съм щастлива, че ще се пръсна. О, мадам, ще го обичам винаги, винаги и ще имаме шест деца, защото тази сутрин изядох една ябълка, докато си мислех за него, и когато изплюх семките, бяха шест.

Мария притиска чаршафите към гърдите си. Тя нямаше намерение да признава всичко това, но думите бяха бликнали сами. Няма друг, с когото да сподели, освен с господарката си; тя е единствената ѝ довереница, защото Мария не познава никого в Амстердам; само продавачите и своя скъп любим — нейния замислен, привързан, смешен Вилем с рибени пръсти.

— Обичам го до смърт.

София не отговаря. Взима чаршафите от ръцете на прислужницата и ги слага върху раклата. Котаракът се отърква в краката ѝ и като не получава никаква ответна реакция, отива при Мария и се отърква и в нейните. Мести се ту към едната, ту към другата жена в търсене на взаимност, но те са някъде далеч, потънали в собствените си мечти.

Двете кихат едновременно. Мария се засмива на това съвпадение, но София сякаш дори не забелязва. Това дразни прислужницата, която очаква ентусиазирани въпроси от страна на господарката си. Кой е той? Кога се запознахте? Намеренията му почтени ли са? (Да.)

Навън светлината чезне. София затваря раклата и се обляга на нея. Така подпряна изглежда като кукла. Носи същата синя копринена рокля от позирането тази сутрин, но сега е сложила и златно разпятие на гърдите си. Изглежда бледа; без съмнение, защото не се чувства добре, макар че отказва да си легне. Мария я намира за много красива по някакъв изтънчен начин. Покрай нея самата тя се чувства като топка тесто. Днес господарката ѝ наподобява порцеланова кукла, която може да се счупи.

Мария не е любопитна жена и личното ѝ щастие я кара да се вглъби в собствения си свят. Тя знае твърде малко за господарката си, освен че са на една и съща възраст — двадесет и четири — и че бащата на София, който е бил печатар в Утрехт, е починал млад, оставяйки след себе си големи дългове и няколко дъщери. Затова са омъжили София за богат мъж. Прислужницата смята Корнелис за стар досадник, но тя е практична жена. Човек трябва да оцелява, а това винаги си има цена, която трябва да бъде заплатена. Тяхната нация е нация на търговци, най-впечатляващо преуспялата нация, която светът някога е виждал, и между нейните господари е сключена сделка. Младостта е спазарена срещу богатство; плодовитостта (предполагаемата плодовитост) е разменена срещу живот без опасност от гладна смърт. На Мария това ѝ изглежда разумно споразумение, защото макар мечтателка и суеверна, по сърце тя си е селско момиче и краката ѝ са здраво стъпили на земята.

И все пак е раздразнена. Разкри сърцето си и за какво? Мълчание. Носейки цял наръч чаршафи, влиза в спалнята. Господарката ѝ влиза след нея, за да ѝ помогне да оправи леглото — те често работят заедно. Върху дъбовия шкаф горят три свещи. Мария бързо пуска чаршафите на леглото и загася едната.

— Защо го направи? — пита София.

Мария потръпва.

— Три свещи са лоша поличба.

— Каква поличба?

— Смърт — отговаря тя лаконично. — Не знаете ли.

5 Корнелис

— Пак риба? — Корнелис поглежда в чинията си. — Цяла седмица ядем риба. Както и миналата седмица, ако си спомням правилно. Скоро ще ни поникнат перки — засмива се той на собствената си шега. — Доста обширна част от нашата страна някога е лежала под водата, да не би да се опитваш да ни върнеш обратно към тази природна стихия?

— Сър — казва прислужницата, — мислех, че обичате риба. Това е каракуда, любимата Ви. — Посочва към София. — Тя я приготви със сини сливи, както я обичате.

Той се обръща към жена си:

— Какво ще кажеш за хубаво парче свинско? Отиди при месаря утре, любов моя, преди всички тук да сме се превърнали в люспести обитатели на дълбините.

Мария изсумтява — от смях или от негодувание, той не може да прецени — и се връща обратно в кухнята. Каква безочливост! Откакто Карел — прислужникът — напусна, нивото е паднало; Корнелис трябва да поговори с жена си по този въпрос.

София не яде. Поглежда към чашата си с вино и казва:

— Не искам този художник в къщата ни.

— Моля?

— Не го искам тук. Не искам да ни рисува портрет.

Той я гледа изумено.

— Но защо не?

— Моля те!

— Но защо?

— Опасно е — казва тя.

— Опасно?

Тя прави пауза.

— Просто се поддаваме на собствената си суета.

— А на какво се поддаваш ти, любов моя, когато идва шивачката?

— Не е същото…

— Колко часа прекарваш на проба, въртейки се насам-натам пред огледалото? — Той се навежда над масата и милва ръката ѝ. — Радвам се, че го правиш, съкровище мое, защото да се любувам на красотата ти изпълва старото ми сърце с радост. Именно затова искам да съхраня цвета на тази красота върху платно, разбираш ли?

Тя си играе с подгъва на покривката.

— Прекалено е скъпо. Осемдесет флорина[8]!

— Не мога ли да харча парите си както пожелая?

— Осемдесет флорина се равняват на няколко месечни заплати на… да речем… един дърводелец… — поколебава се тя, — …моряк.

— Защо е тази внезапна твоя загриженост?

Отново следва тишина. После тя казва:

— Не го харесвам.

— Изглежда ми достатъчно приятен човек.

Тя вдига поглед, лицето ѝ е порозовяло.

— Не го харесвам — нагъл е.

— Ако наистина ти е толкова неприятен, няма проблем, ще му платя да си отиде и ще намеря друг.

Корнелис иска тя да е доволна.

— Можем да наемем Николас Елиас или Томас де Кейзер. Но те имат много поръчки, може да се наложи да почакаме. Може дори да се обърна към Рембранд ван Рейн, макар че хонорарите, които взима, могат да надхвърлят дори моите финансови възможности — усмихва ѝ се той. — Всичко, което би те направило щастлива, сърце мое.

Облекчен, продължава да се храни. И за какво изобщо беше всичко това. Жените са странни същества с такива причудливи дребни прищевки. Колко са сложни в сравнение с мъжете. Те са като кутийка ребус — трябва да натиснеш тук, да завъртиш ключа там и чак тогава можеш да отключиш тайните им.

Корнелис обича съпругата си безумно. Понякога, подчертана от светлината на свещта, красотата ѝ кара сърцето му да спре. Тя е неговата надежда, неговата радост, живецът на душата му. Тя е чудо, защото го върна обратно към живота, когато вече беше загубил всякаква надежда. Тя го спаси също както той, по съвсем друг начин, спаси нея.

След вечеря Корнелис хвърля друга буца торф в огъня, сяда и запалва лулата си. Най-голямата утеха на един мъж е щастливият дом, където се наслаждава на грижите на любящата си съпруга. София обаче не е там. От горния етаж се чува скърцането на дъските под стъпките ѝ. Следва тишина. Тя каза, че има главоболие, и се оттегли рано. Обикновено седи с него и шие; понякога играят карти. Тази вечер беше неспокойна, нервна като кобила, която предусеща гръмотевична буря. Този изблик по повод на художника беше доста нетипичен за нея.

Корнелис се тревожи, че тя може би се разболява; изглеждаше бледа тази вечер. Може би семейството ѝ липсва. Има твърде малко приятелки в Амстердам, а съпругите на познатите от близкото му обкръжение са далеч по-възрастни от нея. Не излиза достатъчно, не се забавлява. Когато се сгодиха, София беше жизнерадостно, щастливо момиче, но месец след месец все повече се затваряше в себе си.

Може би се дължи на отговорността да ръководи цялото това домакинство… трябва да назначат още един слуга. Вероятно съпругата му се чувства като в капан в тази къща, като щиглеца, който държеше в клетка, когато беше момче.

Корнелис изтръсква лулата си и се изправя. Ставите го мъчат; гърбът го боли. Зимата е дълга. Чувства тежестта на надвисналата над града мъгла като похлупак на казан за hutspot[9]. Осезателно усеща старостта си.

Заключва вратите. Духва свещите, всички с изключение на една, която взима със себе си на горния етаж. Миризмата на готвена риба още се носи из къщата. Вчера, на брега в Бевервейк, един кит беше изхвърлен от морето. Огромно същество, най-голямото, премерено някога в тази област. Това вся смут сред местните. Свръхестествена поличба, знамение за нещастие — чудовище, повърнато от океана, за да ги накаже за греховете им.

Корнелис знае, че това е наивно. Знае го от собствен опит. Трагедията не чака природата да ѝ дава знаци; тя удря на случаен принцип. Не разбито на парченца огледало бе причинило смъртта на милата му първа съпруга Хендрике, когато бе едва на четиридесет. Не струпване на звездите е виновно за смъртта на двете му деца в ранна възраст.

Защото Корнелис вече е загубил едно семейство. Както всички съкрушени хора, той знае, че светът е лишен от логика. Те го знаят в сърцата си, макар да казват на другите, а и на себе си, че такава е волята Божия. Прилежно следва религиозния си дълг. Всяка вечер чете на София от Библията; двамата свеждат глави в молитва. В неделя ходи в своята църква, а тя отива на тайна служба — нейната религия се толерира от обществото само когато се изповядва скришом. Но на него му се струва, че когато чете от Библията, той само си отваря устата като някаква риба. В неговия свят не съществуват думи за съмнение. Дори пред себе си не смее да облече подозренията в слова. Знае само, че загубата по-скоро е отслабила, отколкото засилила вярата му и че единственото сигурно нещо, на което може да се уповава, е тук, под пухените му завивки.

Корнелис влиза в спалнята. София е коленичила в молитва. Това го изненадва; мислеше, че вече си е легнала. Явно се моли от доста време. Когато го вижда, тя се сепва. Прекръства се и се покатерва в леглото, където ляга с поглед, отправен към тавана. От гредите виси хартиеното ѝ булчинско венче, сега покрито с прах, като гнездо на оси.

Потънала в леглото, тя въздъхва и помръдва. Излъчва аромат на младост. Желанието стопля старите му кости; преминава в студената му, бавно течаща кръв. Съблича се, изпразва пикочния си мехур в нощното гърне и си нахлузва нощницата. Това легло е неговата спасителна лодка; всяка нощ здравите ѝ млади ръце го спасяват от удавяне.

София лежи свита, с глава заровена във възглавницата. Преструва се, че спи. Той духва свещта и се качва в леглото. Дърпа одеялото ѝ и обгръща малката ѝ гърда в шепата си. Разтърква зърното ѝ между пръстите си.

— Скъпата ми съпруга — прошепва той.

Води ръката ѝ надолу, към провисналия си член.

— Малкият ми войник е сънлив днес. Време е за наряд.

Пръстите ѝ са свити. Разтваря ги и ги поставя около плътта си; движи ръката ѝ нагоре-надолу.

— Време е за битка…

Членът му се втвърдява; дишането му се учестява.

— Внимание, сър — измърморва той; това е шега между него и жена му. Като разтваря краката ѝ, се намества в удобна позиция. Тя потръпва за миг, когато той прониква в нея. Заравяйки лицето си в косата ѝ, той хваща дупето ѝ с длани и я притиска към себе си, когато пружините на леглото заскърцват ритмично. Дишането му се учестява, докато се плъзга навън и навътре.

Минутите се изнизват. С възрастта му отнема все повече време да посее семената си. Когато започне да се изморява, си припомня една случка от миналото; перверзността ѝ винаги успява да го разпали. Той беше момче в Антверпен и семейната прислужница, Грете, дойде да му каже „лека нощ“. Изведнъж тя повдигна полата си и сложи ръката му между краката си. Той усети груби косми и влажни устни. Тя започна да движи пръстите му; устните се свиха една към друга като едри плътни парчета говеждо. Тя буташе пръстите му по-навътре, той усети нещо твърдо като мрамор, скрито под хлъзгавите гънки на плътта ѝ; тя го накара да я търка… нагоре-надолу, по-силно и по-силно… Изведнъж бедрата ѝ се събраха, улавяйки ръката му в капан. Тя изпъшка. След това издърпа ръката му, засмя се, шамароса го през лицето и си тръгна.

В онзи момент беше уплашен. Ужасен всъщност. Отвратен и засрамен. Беше едва на десет. Влажните му пръсти миришеха на саламура със слаб привкус на загнил пъпеш. Винаги когато си припомня случката обаче, има ефект. Той потреперва от мисълта за собствената си перверзност — о, но се и възбужда.

— Идва… идва… огън! — прошепва той и внезапно изпомпва семето си в нея. Стиска плътта ѝ в последен спазъм; кльощавите му крака потръпват. После рухва изтощен, старото му сърце бие изпод ребрата.

— Хвала тебе, Господи — задъхано промълвява той.

София лежи под него, без да помръдне. Изглежда, казва нещо. Той чува гласа ѝ, но не и думите ѝ; сърцето му кънти в ушите.

— Какво каза, любов моя?

— Казах, че си промених мнението.

Тя отвръща лицето си от неговото и го заравя във възглавницата.

— Онова, което ти казах на вечеря… промених мнението си. Не искам друг художник. — Тя прави пауза. — Нека се върне същият.

6 Мария

Долу, в леглото си в нишата, Мария спи. Тя е поставила обувките си обърнати с подметките нагоре, за да стоят вещиците настрана. Навън каналът изпълва въздуха с леденото си дихание.

Мъглата се е вдигнала. Луната изпълзява иззад облак и огрява редицата къщи покрай Херенграхт. Това са богаташки къщи, построени, за да стоят там вовеки веков; тухлените им фронтони се издигат към небето. Незрящи, прозорците им проблясват на лунна светлина. Между тях лежи каналът. Лек бриз докосва повърхността на водата и тя се надипля като сатен. В далечината се чува кучешки лай — първо от едно, а после от друго място, разпростира се като вест за избухването на война, война, която само кучетата знаят, че наближава.

Нощният пазач крачи по улицата. Надува своята тръба, за да обяви часа, но Мария спи дълбоко в бездетната къща. Сънува, че стаите се пълнят с вода, която отнася господаря и господарката ѝ, заклещени върху леглото им с балдахин. Морето се надига и потапя целия град, но тя е риба и плува из стаите. Вижте, мога да дишам! Свободна е, а всички други са се издавили — всички, освен нейните бебчета. Блещукащ пасаж, те плуват след нея. Стрелкат се насам-натам над мраморните подове.

Мария се усмихва, господарка на подводния си дворец.

Други са умрели, за да може тя да живее, а в света на сънищата това изглежда съвсем нормално.

7 Корнелис

Изминават две седмици преди следващото позиране. Корнелис е зает човек, постоянно е в движение. Ръководи свой собствен склад долу, на пристанището. По обед фондовият пазар отваря и той се втурва към борсата. Амстердам е залят от капитал и търговията тук е трескава, често бясна, защото борсата затваря в два. Освен това той има и административни задължения, тъй като е виден гражданин, мъж с влияние в този проспериращ град. Годината е 1636-а и Амстердам процъфтява. Седалището на правителството е в Хага, но Амстердам е истинската столица на републиката. Търговията тук кипи; изкуствата процъфтяват. Модерни мъже и жени се разхождат по улиците, а хубавите къщи, в които живеят, се оглеждат във водата. Каналите са като мрежа от огледала през целия град. Те отразяват студените пролетни лъчи на слънцето. Облаци с меден цвят лежат неподвижно под мостовете. Градът се оглежда в собствените си води, като жена, впила поглед в огледало. Нима не можем да простим суетата на някой толкова красив?

Картини, висящи в хиляди домове, отразяват живота, който тече там. Жена свири на клавесин; погледът ѝ е уловил този на мъжа до нея. Хубав млад войник, вдигнал чаша до устните си; отражението му проблясва в посребрената чаша. Слугиня подава писмо на господарката си… Отразените моменти са неподвижни, застинали в движение. Векове наред хората ще гледат тези картини и ще се чудят какво ли се е случило в следващия миг. Какво ли казва това писмо на стоящата до прозореца жена, с лице, обляно от светлина? Дали е влюбена? Дали ще изхвърли писмото, или ще му се подчини, изчаквайки всички да излязат от къщата, и ще се измъкне тайно през стаите, окъпани от слънчеви лъчи, които се виждат на заден план в картината?

Кой би могъл да каже? Лицето ѝ е спокойно, а тайните ѝ са заключени в сърцето. Тя стои там, хваната в капана на рамката си, уловена в момента на истината. Тепърва ще вземе решение.

София стои до прозореца. Не забелязва, че Корнелис се приближава. Прозорците пред нея са витражи от цветно стъкло — кехлибарено и кървавочервено. По средата е нарисувана птица сред листа. София не може да види навън. Слънцето минава през стъклото и цветът обагря лицето ѝ. Стои там напълно неподвижна.

Корнелис си мисли: „Та тя вече е картина — тук и сега, още преди да е увековечена върху платното“. После е обзет от странно усещане. Съпругата му е изчезнала, нещо е изсмукало душата ѝ и е останала само външната ѝ обвивка, облечена в кобалтовосинята си рокля.

— Любов моя… — казва той.

Тя се стряска и се обръща.

— Не чу ли хлопането по вратата? Мистър Ван Лоос е тук, чака долу.

Ръката ѝ се стрелва към косата.

— Тук ли е?

Корнелис е поставил ваза с лалета на масата. Помолил е тя да бъде включена в картината, защото лалетата са една от неговите страсти.

— Купих ги срещу солидна сума — казва той. — Те са Tulipa clusiana, отгледани под стъкло. Затова можем да им се радваме през този ранен сезон. Култивирани са от португалския евреин Франциско Гомес да Коста.

На места белите им венчелистчета са обагрени в розово.

— Нищо чудно, че поетът ги сравнява с леката руменина по бузите на непорочната Сузана, нали? — Той прочиства гърлото си. — Нима не ни напомнят за преходността на красотата и как прелестното някой ден трябва да умре?

— Може би именно затова трябва да го сграбчим, докато можем — казва художникът.

Настъпва тишина. София помръдва на мястото си.

— Не мисля, че в свещените ни писания ще откриете подобно учение. — Корнелис отново прочиства гърлото си. Художниците имат славата на безбожни и непочтени хора. — Освен това аз съм открил своя рай на земята.

Корнелис усеща прилив на любов към жена си. Навежда се и докосва бузата ѝ.

— Не мърдайте! — казва остро художникът. — Заемете отново позата си, моля.

Като ужилен, Корнелис връща ръката си обратно на хълбока. Понякога се разсейва и забравя, че позира за портрет. Това не е никак лека работа. От стоенето прав го заболява гърбът.

Ян ван Лоос стои зад статива си. Рисува безшумно. Звукът от четкане идва от съседната стая, където Мария мете пода.

— Нима не е странно, че тази лудост е завладяла всички ни? — пита Корнелис.

— Каква лудост? — пита художникът.

— Отдали ли сте се вече на тази страст?

Художникът не отговаря веднага.

— Зависи за коя страст говорите.

— Спекулацията с луковици на лалета.

— А — усмихва се художникът. — Луковици на лалета.

Съпругата на Корнелис отново помръдва в стола си. Той решава, че този художник не е особено схватлив.

— Мислех си, че сме трезвомислещ народ — казва той, — но през последните две години сме се превърнали в обсебена нация.

— Така се говори.

— И то хора от всякакви рангове — косачи и капитани на баржи, месари и пекари. Може би и художници.

— Не и аз — отвръща художникът. — Не разбирам нищо от бизнес.

— О, нито пък те. Но огромни състояния се печелят и губят. Тези нови хибриди, които се отглеждат, достигат до абсолютно главозамайващи цени. Хиляди флорини, само трябва да знаете кога да купувате и кога да продавате. — От вълнението гласът на Корнелис става по-писклив; самият той се е облагодетелствал значително от тази мания по лалетата. — Представете си, една луковица от Semper Augustus — те са най-красивите и най-ценните — та, миналата седмица, една такава луковица беше продадена за шест породисти коня, три мяха с вино, дузина овце, две дузини сребърни бокали и морски пейзаж от Есаяс ван де Велде!

Художникът повдига вежди и продължава с работата си. Едно листче се отронва от лалето като отрязана дантела. Пада върху масата. Шъът… шъът… шъът… — чува се звукът от метлата на Мария. Чува се тананикането ѝ. Атмосферата в стаята е сънлива и упоителна. Внезапно Корнелис изпитва самота, сякаш пътува в карета и всички останали са заспали. Защо жена му не отговаря?

— Това не е местно растение, разбира се, произхожда от Турция. Когато бях млад, лалетата бяха известни само на познавачите — аристократите и градинарите. Но всички ние сме изобретателни хора и умеем да отглеждаме растения, нали? Подхранвана от нашата плодородна почва, скромната луковица се разви в дори още по-пищни и великолепни видове. Нищо чудно, че хората започват да губят здравия си разум, защото дори мъртво лалето продължава да е красиво. Вашите колеги са го обезсмъртили върху платното — братята Босхарт, Ян Давидс де Хем — картини с изумителен реализъм, които за разлика от цветята, които изобразяват, ще продължават да цъфтят за идните поколения…

— Моля Ви, спрете да говорите — казва Ян. — Опитвам се да нарисувам устата Ви.

София изсумтява. Засмива се, но бързо преглъща смеха си. Кожата на Корнелис пламва, сякаш някой му е зашлевил плесница. Къде е уважението? Има толкова много неща, на които може да научи съпругата си, толкова много години натрупан опит на този свят. Понякога подозира, че вниманието ѝ му се изплъзва. Тя е толкова млада, толкова красиво същество, но главата ѝ е пълна с глупости. Изведнъж изпитва тъга по първата си съпруга Хендрике. Колко отговорна и надеждна беше тя. Хендрике никога не караше кръвта му да кипи, никога не беше изпитвал към нея това, което изпитва към София, но тя беше истински спътник в живота. София е с толкова променливи настроения — една минута любяща, в следващата разсеяна и вятърничава. През последните няколко дни се държи доста странно.

Лицето му придобива сериозно изражение. Изпъчва гърди и стиска здраво бастуна си. Не е напълно сигурен, че този човек му харесва. Самата София изрази съмненията си относно него. Но вече са започнали; по-добре да доведат нещата докрай.

8 Картината

Ян ван Лоос не рисува устата на стария мъж. Рисува устните на София. Смесва охра, сиво и кармин върху палитрата си, за да получи розово, и с любов нанася боята върху платното. Тя е впила поглед в него. За момент, докато старият мъж говореше, устните ѝ се извиха в усмивка — съучастническа усмивка. Той рисува именно духа на тази усмивка, макар вече да си е отишъл.

В къщата не се чува нито звук. Картината, когато бъде завършена, ще представлява сцена, от която лъха пълно спокойствие. На долния етаж Мария спи. Изтощена от любов, тя дреме на един стол в кухнята. Вилем се беше промъкнал в леглото ѝ предишната нощ и си беше тръгнал призори. Докато тя спи, котаракът влачи парче писия по пода. И той е напълно безшумен. Никой не забелязва тази дребна кражба.

На горния етаж някой друг също извършва кражба. И Корнелис е сънлив. Слънчевите лъчи струят през прозореца на библиотеката. Тук има каменна камина с подпори във формата на кариатиди. Гърдите им се къпят в светлина. Фосилите чакат, чакат вече столетия.

Минава половин час. Художникът едва е докоснал платното. Не може да откъсне поглед от София. Зад нея на стената виси Свалянето на Христос от кръста. Това е италианска картина от школата на Караваджо. Свалят Христос. Светлина облива голото му тяло. Той не е блед, безжизнен северен Христос. Той е истински мъж — широки рамене, мускули, изпъкнали вени. Страдал е и е бил погубен. Изпълва цялата рамка с тежестта си, сякаш ще се свлече върху позиращата под него двойка.

Точно под Христос стои възрастният мъж, главата на семейството, с изпъчени гърди над кльощавите крака. Лицето му, потънало сред рюша на яката, кара наблюдателя да се съмнява дали е годен за ролята си на Божи избраник. До него седи красивата му млада жена. Косата ѝ е прибрана скромно назад, но в нея блестят перли, които закачливо смигват на зрителя. Те разказват една друга история. Върху устните ѝ има лека усмивка. На кого ли се усмихва — на художника или на зрителя? И това изобщо усмивка ли е?

Корнелис говори, но никой не го слуша. София и художникът се гледат с ужасяваща сериозност. Още едно венчелистче пада; то разкрива близалцето на цветето.

Ян започва да рисува. Разпадналото се лале ще се завърне в пълната си прелест върху картината. Векове по-късно хората ще стоят в Райксмузеум[10] и ще съзерцават това платно. Какво ли ще виждат? Спокойствие, хармония. Семейна двойка, която макар и заобиколена от богатства, осъзнава, че този живот изтича бързо (везната, черепа). Може би възрастният мъж е говорел, но вече е замлъкнал. Те не са го слушали тогава, а сега вече никой не може да го чуе.

Младата му съпруга е наистина красива. Погледът ѝ е прям и изпълнен с любов. Руменината по бузите ѝ още стои, но тя самата отдавна е покойница. Единственото, което е останало, е картината.

9 София

Вървя с прислужницата си надолу по Ножарската улица. Сутринта е сияйна и изпълнена с живот. Пред магазините остриетата блестят на слънцето, като войници, стоящи нащрек. Малкият ми войник е сънлив днес… Стискам очи.

— Никога ли не сте играли на „глава в скута“? — пита Мария.

Отварям очи.

— Какво е това?

— Едно момче си избира някое момиче и си заравя главата в скута ѝ. Другите се редуват да го пляскат по задника, а той трябва да познае кой го е ударил. — Тя се захилва. — И колкото повече го удрят, толкова по-дълбоко в скута ѝ влиза главата му.

През нощта валя; сега сградите изглеждат измити. Високо над нас някаква прислужница се навежда през прозореца и изтупва парцал за прах. Тръгнали сме към пазара. Вървим надолу по Сладкарската улица и се прехласваме по аромата. Един мъж повдига шапката си за поздрав и се усмихва.

— Познавате ли го? — пита Мария.

— А ти?

— Да го плеснем по задника, да видим дали ще познае.

Засмиваме се. Понякога, когато ходим на пазар заедно, се чувствам отново като момиче със сестрите си. Усещам се освободена от онази огромна мразовита къща, в която колкото и да наклаждаш огън, е невъзможно да затоплиш стаите.

Ако мога да бъда твой роб, вземи ме в робство. Разоряването на семейството ми скъси младостта ми. Момичешките ми мечти се изпариха в жестоката реалност на ограничените ни възможности. Разбира се, тогава изпитвах привързаност към Корнелис, и благодарност; срам ме е да го призная, но по онова време дори се радвах да се измъкна от мизерния живот у дома. Но напоследък имам чувството, че замених един вид затвор с друг.

Март е, пролетта е дошла. Мария и аз вървим под дивите кестени. Лепкавите им пъпки са се разпукали; листата напират навън. Нежният им зелен цвят пробожда сърцето ми. С наближаването на площада започваме да чуваме шепота на пазара. Отначало слаб, също като на морето. Приближаваме все повече и той прераства в шумно бучене — продавачите от сергиите рекламират стоките си, каретите трополят. Настроението ми се покачва.

Някакъв еднокрак мъж минава покрай нас, клатушкайки се на патериците си. Ухилва ни се и си облизва устните. Мария се засмива.

— Здрасти, дървокрачко, да не би да не си вечерял?

— Мария! — дръпвам я да върви.

Тя се смее; безразлично ѝ е. Днес изглежда безсрамна. Корсажът ѝ е развързан и разкрива извивката на гърдите ѝ, обсипани с лунички. Трябва да я смъмря. Трябва да ѝ цитирам поговорката за разпуснатостта: ако обелиш лука, започват да текат сълзи. И все пак ѝ завиждам — колко много ѝ завиждам! Свободна е, млада е — много по-млада, отколкото се чувствам аз. До мен тя е като празна черна дъска, докато аз съм покрита със зачеркнати драскулки, които вече не мога да разшифровам.

Честно казано, не съм сигурна как трябва да се отнасям с една прислужница. Понякога сме довереници; понякога се стягам и налагам властта си. Мария се възползва от непостоянството ми, защото все още не съм свикнала да бъда господарка на къщата.

Не съм сигурна в нищо. Настроенията ми напоследък постоянно се менят. Решила съм следващата седмица с Мария да направим пролетно почистване. Ще наема още един слуга, за да ни помогне. Ще застанем на колене и ще търкаме и търкаме, докато изтрием всичките ми порочни мисли; ще изтъркаме наслоилата се мръсотия. Ще накажа тялото си до пълно изтощение, като се отдам на работа.

Пристигаме на площада. Духът ми отново се рее. Изпълнена съм с любов към всичко — чайките, носени от вятъра из небето като късчета хартия; жените, избиращи си плодове под пърпорещите на вятъра навеси на сергиите. Едно куче влачи дупето си по земята; очите му казват погледни ме, сякаш представя комичен номер специално за мен. Усмихвам се на уличните търговци и на шарлатаните. Свежо зеле, свежи моркови! Свежа канелена вода! Свеж анасонов ликьор — успокоява стомасите! Свежи угоени петли, два за цената на един, побързайте, докато има! Някакво момче играе колф[11] между полите на жените, привежда се, шмугва се, удря топката с пръчката си.

Слънцето се плъзва зад един облак. Изведнъж ме обзема чувство на отвращение. Нещастното куче не представя номер; то има глисти. Горе в камбанарията камбаната оповестява часа и ме призовава да изповядам греховете си; изненадана съм, че никой не се обръща да погледне. Огромната сграда на Мерки и теглилки[12] се е надвесила заплашително като гигантска вълна.

— Мадам! — сръчква ме с лакът Мария. Стоим пред сергията за зеленчуци. — Попитах Ви колко пащърнак да вземем?

Зарзаватчията е едър мъж с червендалесто лице. Едното му око е сляпо, затворено завинаги. Познавам го добре, но днес като че ли ме гледа цинично, сякаш знае тайната ми. Изведнъж се чувствам гола, обелена като лук, който със сигурност ще предизвика сълзи. Тези хора, тълпящи се наоколо, сигурно виждат навътре в порочното ми сърце?

Мария подава кошницата си и продавачът я пълни догоре с пащърнак. Ровя се из портмонето си.

И тогава го виждам. Сърцето ми започва да подскача диво. Това е Ян ван Лоос, художникът. Проправя си път сред тълпата към мен. Днес носи зелено наметало и черна барета. Спира, за да даде път на един мъж, който бута бъчва. Погледът му улавя моя. Шумът наоколо чезне, като вълна, която се оттегля съскаща навътре в океана. За миг си помислям, че е тук случайно. Ще се поздравим любезно.

Зная, че не е вярно. Дошъл е да ме търси; преследва ме. Спира се до една сергия за птици. Оскубаните им тела се поклащат, окачени пред лицето му, с нокти, стиснати във вечен спазъм. Повдигайки вежди, той поглежда към прислужницата ми.

Потупвам Мария по рамото.

— Ще отида до аптеката да купя енфие — казвам аз и пъхам портмонето в ръката ѝ. — Довърши пазаруването.

— Как ще купите енфие, мадам, ако нямате пари?

— О!

Изваждам няколко монети. Пръстите ми са като гумени, не ми се подчиняват. Пъхам монетите в ръката ѝ и бързо тръгвам с портмоне, притиснато към гърдите, сякаш може да ме предпази. Шмугвам се в една малка странична уличка. Не мога да мина, защото пътят е блокиран от мъж, който бута количка с труп на бивол. Притискам се към стената, за да го оставя да мине — купчина жълта лой, каква смрад. Чувам зад себе си стъпки. Чакаме — аз и туптящото ми сърце. И тогава той се появява до мен.

— Трябваше да те видя — казва Ян задъхан. — Вчера, като седеше там… аз… съвсем съм обезумял…

— Моля те, върви си.

— Не го искаш настина, нали?

— Напротив! Моля те.

— Кажи, че не искаш да си тръгна! — Той стои там, останал без дъх. — Искаш да се върнеш в онази гробница?

— Не смей да говориш така.

— Не мога да спя, не мога да работя, единственото, което виждам, е милото ти лице…

— Недей… моля те…

— Трябва да знам дали и ти изпитваш…

— Аз съм омъжена жена. Обичам съпруга си.

Думите увисват във въздуха. Стоим бездиханни. Над нас някой затваря прозорец. Улиците миришат на канал.

Ян ме гледа в очите и казва:

— Ти открадна сърцето ми. — Взима ръката ми и я разглежда, сякаш е нещо изумително. Допира я до бузата си. — Не мога да живея без теб.

Докосва върха на пръстите ми с устни.

Дърпам ръката си.

— Не бива да ми говориш така. Трябва да тръгвам.

— Не си отивай.

Спирам се.

— Кога ще идваш пак у дома?

— Следващата седмица.

Отдалечавам се бързо. Кожата ми гори; ушите ми бучат. Когато стигам до края на пресечката, поглеждам назад. С цялото си сърце желая да е още там.

Уличката е пуста. Между къщите е окачено пране. Чаршафите плющят на вятъра, сякаш се опитват да привлекат хорското внимание. Вижте какво се случва! Спрете го, преди да е станало твърде късно.

10 Ян

Вече в ателието, Ян се отпуска тежко на един стол. Погледът му се спира върху някаква пилешка кост, лежаща сред разпръснатите по пода черупки от орехи. Не си спомня кога ги е хвърлил там; костта с опърпани парченца плът е посивяла от прах.

Ян седи и мисли за любов. Имал е много жени — глупави девственици, глупави съпруги. За човек, посветил живота си на красотата, изобщо не е придирчив. Няма такова нещо като грозна жена, има само недостатъчно бренди. Разбира се, обичал ги е, по свой си начин. Той е страстен мъж. Шепти им огнени думи и сетивата му са благодарни на телата им, че отговарят на неговата страст. Но след това винаги му се иска да си отидат. Ако останат тук, заспали в леглото му, той се измъква тихомълком, обува си панталоните и се захваща за работа.

Има навика да рисува през нощта, когато градът спи. В тишината картините му, принудени също да бодърстват, се доверяват на четката, докато им вдъхва живот. За да вижда какво прави обаче, трябва да пали много скъпи свещи и така понякога събужда обитателката на леглото си. Усещането, че го гледа жена, съвсем разбираемо нарушава концентрацията му. Понякога те му шепнат върни се при мен. Друг път се самонаказват, че са се поддали на изкушение. Понякога, най-лошото от всичко, го увещават да им върне почтеността чрез брак. Жени — де да не бяха толкова неустоими. Колко по-просто е да изсмучеш ядката на някоя стрида и да захвърлиш черупката ѝ на пода.

Понякога работи по цяла нощ и заспива на разсъмване. На утринна светлина картината го изненадва, сякаш я е хванал неподготвена. Колко разголена изглежда със суровите си цветове. Трябва да рисува наново някои участъци. Ако някоя жена остане за цялата нощ, по това време вече ще си е тръгнала, измъчвана от гузна съвест. Само истинската му любовница остава — зле нарисувана, изненадана, но отново изцяло отдаваща се на четката му.

Ян става. За първи път няма желание за работа. Крачи напред-назад и обляга глава на камината. Дали София Сандвоорт го отблъсна наистина? Искрен ли беше протестът ѝ? Може би е допуснал ужасна грешка. Не можа да се въздържи; трябваше да я види. По-силно е от него. При първото му посещение беше просто похотливост. София беше предизвикателство, но не непреодолимо. Млада жена, омъжена за надут стар мъж — обикновено всички се поддават накрая. Те са като стока за търгуване, като топ ленен плат, и макар да изпълняват съпружеския си дълг, те не обичат мъжете си истински, как биха могли? Един художник изглежда като романтично предложение и макар да се страхуват от вечни мъки в ада, в крайна сметка се поддават, стига случилото се да не излезе наяве.

Вчера обаче, по време на второто позиране, нещо се случи. Старият мъж бъбреше безспирно… луковици на лалета… Де Хем… Колко са досадни съотечествениците му, когато започнат със словоизлиянията си. Тя седеше там, скромна като самата Мадона в синята си рокля. Изведнъж погледите им се срещнаха с такова съзаклятничество! Лицето ѝ му говореше — радост, гняв. И нещо по-мрачно, нещо, което прободе сърцето му.

Той се изненада от самия себе си. За първи път, откакто има пряк досег с жените, е откровен. Разголен е. София развърза въжетата, стягащи сърцето му, и сега е изцяло неин. Никога преди не се е откривал така пред някого; има нещо сладострастно в усещането, че се е предал. Това е ново усещане за него. По пътя към вкъщи беше минал покрай едно момче, което свиреше на флейта, и музиката беше наляла очите му със сълзи. Какво да прави? Възможно ли е тя да го обича?

Чуват се няколко силни удара по вратата. Ян замръзва на място. София е! Облива го пот. Не. Съпругът ѝ е. Казала му е за безочливото му поведение тази сутрин и сега той е дошъл да го убие. Води със себе си дванадесет души от Гражданската гвардия и те ще му пръснат главата.

Ян отваря вратата. Приятелят му Матеус влиза в ателието с твърда крачка.

— Обичайната свинщина, както виждам — казва той жизнерадостно.

— Герит изчезна някъде.

— Слугата ти е пияница. Трябва да го разкараш.

— Когато го открия. Проблемът е, че вечно го няма.

Матеус се тръшва тежко на един стол.

— Доведох момчето.

Влиза някакъв блед младеж с дълга руса коса.

— Името му е Якоб.

Ян се опитва да събере мислите си. Напълно беше забравил за това. Якоб е новият му чирак; трябва да започне работа днес. Матеус го беше уредил, защото самият той вече има трима ученици и няма място за повече. Матеус е щедър човек — голямо сърце, големи апетити. Изкарва си добре прехраната с рисуване на сцени от порочния живот: таверни и бордеи. Клиентите му ги намират за забавни, а обикновено в картините му има и някакво морално послание, което ги кара да се чувстват по-добри. Изумително продуктивен е; бълва ги с невиждана скорост.

Ян се оглежда за чаши и ги избърсва с парцалчето си за боя. Матеус взима няколко картини, сложени една върху друга, и ги подпира на стената, така че да се виждат. Показва ги на момчето.

— Погледни стила — колко е детайлен — тези облаци, тези гъсталаци. Виж отблясъка на плата на роклята, какво изящество! Почти можеш да го докоснеш. Този човек може да нарисува всичко — той се подсмихва, — …ако му платят достатъчно.

— Виж ти кой го казва — отвръща Ян.

Матеус преглъща брендито си и посочва към Ян:

— Този мой стар приятел знае най-важното правило за рисуването.

— Какво е то? — пита момчето.

— С ласкателство можеш да постигнеш всичко.

— Така ли било? — отвръща Ян.

— Облечи ги в изтънчените им дрешки, горките суетни глупаци. — Матеус посочва към една предварителна скица на София. — Ето например тази жена — само погледни лицето ѝ. Бас държа, че в действителност е грозна като куче…

— Не е! — казва Ян

— Толкова красива, а? — изсумтява той.

— Наистина е красива…

Матеус прихва да се смее.

— Само защото искаш да бръкнеш под нейната rok[13] — Той се обръща към момчето. — Това е друга техника, на която може да те научи нашият майстор…

— Дръж си езика зад зъбите — казва Ян. — Той е още момче.

Матеус запалва лулата си и издишва облак дим.

— Скъпи ми приятелю, ти си изключително компетентен художник. Ще научиш това момче на всичко, което е нужно да знае. Освен как да стане наистина велик. — Той сръчква Ян с лулата си. — Ти си толкова ловък, че цял живот се измъкваш безнаказано от това, което вършиш. Твърде лесно ти е.

Вдига една четка.

— Знаеш ли какво е това?

— Четка за рисуване — казва момчето.

— Това е четка за разобличаване.

— Налей си още бренди — казва Ян.

— Нашият приятел Рембранд ги разбира тези неща. Колкото повече боя нанася, толкова повече разгалва и разкрива истината. Следиш ли мисълта ми?

Момчето кимва мълчаливо.

— Страданието, хуманността… — Матеус се обръща към Ян. — Но трябва да си храбър, приятелю мой, и да не се страхуваш от болката. Защото само чрез болка може да бъде разкрита истинската красота на света.

Той става и целува Ян по двете бузи.

— Казвам го само защото знам, че аз самият никога няма да го направя. Вътре в себе си съм страхливец — просто страхливец, който се опитва да се харесва на другите. И е твърде късно да се променям.

Матеус пресушава чашата си, разрошва с ръка косата на момчето и си тръгва. Момчето поглежда към Ян.

— Не се ли сърдите, че Ви говори така?

— Да се сърдя? — Ян клати енергично глава. — Разбира се, че не. Той ми говори така, защото ме обича.

Всъщност се чувства ужасно неудобно. Както и наскърбен. Преструвайки се на безразличен, той сяда, разкрачен широко, и се отпуска назад на облегалката на стола си. Поглежда нагоре към тавана; от гредите висят паяжини. Близо до прозореца виси закован бял чаршаф, за да улавя светлината. София е там, с ръка върху резето на прозореца. Тя го отваря широко и вдишва дълбоко утринния въздух. Макар сцената да е само въображаема, резето на прозореца изведнъж му става някак мило. После тя се обръща към него, затваря прозореца и се усмихва. Ян казва:

— Подай ми онзи лист хартия, моля те.

— Ще ме учите да скицирам ли? — пита момчето.

Ян поклаща глава:

— Ще пиша бележка.

11 Мария

Мария седи до кухненския огън и скубе патица. Стиснала я е между бедрата си; главата ѝ виси надолу, като че ли търси трохи по пода. В действителност обаче е мъртва и на Мария внезапно ѝ се доплаква. Ще ѝ се патицата да е жива, за да може да сподели с нея тайните си. Това е абсурдно. Сигурно е оскубала стотици патици. Още докато живееше на село, където израсна, тя с радост им извиваше вратовете. Но напоследък я е обзело съчувствие към страдащите, дори към немите същества. Това е като любовта ѝ към Вилем — Вилем… Вилем… шепне тя името му. Чувства се разголена и ѝ се плаче. Ако обелиш лука, ще плачеш, казваше баба ѝ. Сега разбира какво е имала предвид тя.

Баба ѝ беше пълна с мъдри поговорки. Мария си спомня как биеше маслото. С навити ръкави, тя се привеждаше над бъчвата и енергично удряше с буталото, като го въртеше ту насам, ту натам. Само с движение можеш да избиеш мазнината, казваше тя. Тежкият труд ще бъде възнаграден. Когато Мария поотрасна, баба ѝ казваше, че сметаната е душата, а цвикът са плътските удоволствия. По онова време Мария не я разбираше.

Котката е вперила поглед в патицата, опашката ѝ потръпва. Мария е суеверна. Ако котката се почеше, Вилем ще похлопа на вратата. Котката има бълхи; едва ли много ще се забави.

Чува се почукване. Мария скача на крака, захвърля патицата на масата и бързо излиза.

Вдига резето и отваря. Пред нея стои някакъв младеж. Подава ѝ плик.

— Моля, предайте го на господарката на къщата — казва той. Разочарована, Мария взима писмото и затваря вратата. Качва се до спалнята. Откакто ходиха на пазар тази сутрин, господарката ѝ не се чувства добре и се е затворила в стаята си.

На долния етаж котаракът скача върху кухненската маса. Забива ноктите си в плътта на патицата.

12 Писмото

София стои на прозореца. Чете писмото. През стъклото слънчевата светлина струи върху лицето ѝ. Косата ѝ е прибрана назад. Дребни перли са се сгушили в нея; улавят светлината и закачливо намигат на строгостта на прическата ѝ. Носи черен везан корсаж на ивици от кадифе и сребро. Роклята ѝ е от виолетова коприна; светлината хвърля металически отблясъци върху плата.

Зад нея виси гоблен. От сенките надзъртат картини. Зеленият кадифен балдахин, обграждащ леглото, е разтворен и разкрива пухкава завивка. Стаята се къпе във ведра златна светлина.

Тя стои там неподвижна. Уловена е между минало и настояще, сякаш времето е спряло. Тя е боя, чакаща да бъде смесена; рисунък, готов да скицира живота. Тя е миг, чакащ да бъде запечатан завинаги върху платно. Дали е миг на решителност? Ще скъса ли писмото, или ще мине през тихите стаи и ще се измъкне от къщата? В профил лицето ѝ не издава нищо.

Улицата отвън е оживена. Двама регенти пътуват в карета, минаваща по моста с трополене. Те си кимат с разбиране; това, за което говорят, е от голямо значение за тях. През вратата на един склад търкулват бъчва и я товарят на шлепа; нарисуван на заден план, съдържанието ѝ ще остане завинаги скрито. Група менонити са се скупчили като ято врани на ъгъла; покрай тях профучават дечурлига и вдигат гюрултия.

Навън кипи живот. Вътре едно сърце стои замряло. Писмото гласи: Вече е твърде късно. И двамата знаем това. Трябва да те видя, любов моя. Ела в ателието ми утре в четири.

13 Ян

Пясъчният часовник спира. Ян го обръща отново. Часът е пет. Тя няма да дойде.

Колко глупаво е от негова страна да си помисли, че ще дойде. Герит е помел пода и подредил стаята. Тази сутрин прислужникът му се върна от пиянския си гуляй, засрамен и със зачервено лице, но Ян беше твърде разсеян, за да му се ядоса. Угризенията винаги караха Герит да бъде много усърден; дори беше измил прозорците по негов си начин. Масата беше подредена за двама: пушено месо, сирене, вино и марципанови сладкиши, поръсени със захар, които Ян купи тази сутрин. Герит беше натирен в кухнята. Чиракът беше изпратен вкъщи.

София няма да дойде. Колко е налудничаво дори за миг да си представи, че тя ще дойде. Защо би рискувала всичко заради него? Той не може да ѝ предложи нищо, само любов.

Тънка нишка пясък се сипе през прищипнатата талия на часовника. Засега на дъното има съвсем малка пъпчица. Ян я наблюдава как расте. Дори не познава София. А има чувството, че я познава цял живот. Тя се е настанила в сърцето му, а той просто е един заблуден глупак. За миг дори се радва, че не идва, защото ако стои настрана от него, ще се предпази от евентуално разорение. Наистина се притеснява за нея. Не е типично за него. Но нищо от случващото се не е.

Купчинката пясък се уголемява. Колкото повече расте, толкова повече угасва надеждата му. На улицата отвън се чува пиянска свада между двама мъже. Този квартал Йордан има твърде лоша репутация за една изискана дама като София. Оглежда ателието си и го вижда през нейните очи. Белият чаршаф, провиснал от тавана, съпътстващите го паяжини. Подиумът, загърнат с плат, където седят моделите му. По стените има окачени гравюри с подвити ъгли; дълга пукнатина в стената се простира от пода до тавана. Гипсови отливки — ръка, крак — висят на куки. Цялото място вони на ленено масло.

Ян произхожда от семейство на занаятчии. Баща му изработва сребърни изделия, а двамата му братя правят витражи. Той е свикнал да живее сред инструментите на своя занаят, но как изобщо очаква една изтънчена жена като София да заложи репутацията си заради това? Дори е сложил чисти чаршафи на леглото си в някаква идиотска готовност.

Пясъчният часовник е наполовина пълен. Тя няма да дойде. Ян сяда върху един сандък и си нахлузва обувките. Поглежда за последен път към храната — винените чаши на високи столчета, купата с плодове, поръсените с пудра захар сладки. Подредени в четири часа като натюрморт, те ще си останат там, завинаги недокоснати. Те са предмети, изпълнени с вероятности, с бъдеще, което съществува само във въображението му. Гледа ги с очите на художник: бялата покривка, разкривена през стъклото на чашите, металическия отблясък на ножа и каната. Въпреки всичко тази хармонична подредба е приятна за сетивата му.

— Герит! — провиква се той. — Разчисти масата. Отивам в таверната.

Чува тих звук. Първо решава, че е дървото навън, клоните, докосващи прозореца. Става и си облича наметалото. Краката му са като от олово, сякаш е газил из тресавище.

Отново чува почукването. По вратата е.

Ян отива и отваря.

Пред него стои София.

— Аз съм — казва тя.

14 Мария

Мария седи до Вилем на задното стълбище. Слънцето залязва; високите стени хвърлят сянка върху двора. Това е малък затворен двор, до който по това време на годината слънчевата светлина достига за съвсем кратко. Метлата ѝ стои на стража, подпряна на стената. Вилем гали пръстите ѝ един по един.

— Трябва да втриеш малко мазнина в тях, любов моя. Гъша лой. Това ще те направи дама.

— Май е нужно доста повече, за да стана дама — смее се Мария.

Тя се обляга на него. Каменното стъпало, на което седи, е леденостудено, но не смее да го покани в къщата; не е сигурна дали господарката ѝ е все още там. Писмото, изглежда, я разстрои; може би съдържаше лоши новини от семейството ѝ. От вчера господарката ѝ се държи странно. Два пъти този следобед си облича наметалото, а после го сваля. Последния път, когато Мария я видя, седеше до входната врата и усукваше кичур коса около пръста си.

— Мария, мила моя, трябва да те попитам нещо.

— Какво?

— Аз те обичам и ти ме обичаш. — Вилем увива ръка около кръста ѝ. — Мисля, че не греша в това, което казвам.

— Разбира се, че те обичам. Вчера се разплаках заради една гъска. Цялата се разтрепервам, когато те видя. Не си ли личи?

— Затова ти и аз… да се оженим.

Тя кимва. Изпълва я щастие. Над зида, в ябълковото дърво в съседния двор един кос сипе песента си като монети, като сладко вино, о, главата ѝ се замайва.

— Разбира се, че искам да се омъжа за теб, Вилем, но нямаме никакви пари.

— Само почакай. — Той ѝ смигва съзаклятнически. — Имам планове.

— Какви планове?

— Не мога да ти ги разкрия, не още. Достатъчно е да знаеш, че ще те направя истинска дама и ще имаме къде да живеем, и тогава можем да си имаме бебета.

Бебета. Мария затваря очи. Те са шест. Винаги са шест. Вече ги усеща, боричкат се, за да се покатерят и да седнат на коляното ѝ. В сънищата ѝ те са рибки, но сега изведнъж стават осезаеми, реални. Смехът им отеква заедно с птичата песен.

— Как ще намериш пари? — пита Мария.

Вилем взима ръката ѝ и я притиска към сърцето си.

— Довери ми се, сладост моя, любов моя.

Той взима нещата в свои ръце вече като съпруг. Дори гласът му звучи по-дълбок.

— Нека просто го наречем бизнес начинание.

Иска да се ожени за нея! Мария е втренчила поглед в единствената цветна леха. Млади стръкове са наболи през почвата, колко обнадеждени са! Буците пръст са отстъпили пред тяхната сляпа целеустременост. Пролетта е най-после тук. Тя поставя глава на рамото на Вилем и си мисли: В целия град няма други двама души толкова щастливи, колкото нас.

15 София

Ян живее на приземния етаж на една къща на Блумграхт, на не повече от миля от дома ми. Иска да ме изпрати поне малко, но не бива да ни виждат заедно, затова се измъквам от ателието му и бързо тръгвам надолу по улицата. Слънцето залязва; небето порозовява от срам заради мен. Целият град се изчервява, сградите му поруменяват шокирани. Каналът е като стопен метал. Водата, отразена от сградите, танцува по тухлените им фасади. Прозорците са пламнали.

Влажна съм между краката от любов. Само един час — мога да остана само един час. Какъв час беше това. Ако нямам друг такъв, ще го помня през целия си живот.

Пресичам Уестър-Маркт с приведена глава и свивам в една странична уличка. Бързам като престъпник, измъкващ се от сцената на безчестието си. Долните части на къщите са белосани — боята е грубо намазана около прозорците и вратите им. Де да можех и аз да залича с боя петната от греха си.

— София, скъпа моя! Каква изненада, да те срещна тук!

Залитам назад; почти се сблъскваме.

— В тази посока ли си? Каква очарователна рокля, трябва да ми кажеш откъде купуваш тази материя.

Това е госпожа Мейтинс, съпругата на адвоката ни. Тя тръгва бързо редом с мен.

— Трябва да ми кажеш тайната си.

— Какво имате предвид — питам я остро.

— Толкова усърдно я пазиш. Обеща да споделиш с мен, но така и не го направи.

— Какво да споделя?

— Името на шивачката ти, разбира се. Помниш ли — когато беше на нашата музикална вечер? Моята е напълно некомпетентна, дойде по препоръка на госпожа Овервалт, но не може даже и един подгъв да направи. И горкото момиче сякаш постоянно страда от настинка. О, боже, наистина изглеждаш добре! Бургундското червено ти отива — толкова красива тъкан — подчертава цвета на бузите ти. Ех, и моите дъщери да изглеждаха толкова добре, като теб… не бързай толкова, мила. Ох, тези млади крака! Едва смогвам да те следвам.

16 Ян

Рисуването е акт на обладаване. Всички предмети, независимо колко скромни са, биват наблюдавани със същото ясно изразено сладострастие. Животно, зеленчук или минерал — всички са равни; извивката на глинена кана се рисува точно с толкова любов, колкото и тази на женската гръд. Страстта на художника е абсолютно непредубедена.

Сега обаче всичко е различно, защото я е имал. Това е третото и последно позиране; след днешния ден той ще занесе платното вкъщи, за да го довърши в ателието си. Ян вече е докосвал тялото под тази рокля, държал е София гола в ръцете си, като парализиран е. Тази покорно седяща съпруга е неговата любима. Тя вече не е аранжировка с кобалтовосиня рокля, поръбен с кожа елек и бледи нюанси на кожата. Композицията му се е разкривила от любов.

София сияе; тя грее. Дали съпругът ѝ го усеща, докато седи до нея? Корнелис може и да е педантичен стар глупак, но как е възможно да не усеща промяната в стаята?

Тези въпроси са влудяващи. Ян осъзнава, че вече от няколко минути стои неподвижно с четка в ръка. Корнелис със сигурност ще забележи. Нереалните образи върху платното на Ян придобиват призрачна форма — тези плодове на въображението му, които имат бегла прилика с реални хора, — изглеждат самотни, сякаш е предал и тяхното доверие. Четката вдъхва живот на София, но на картината тя завинаги ще остане окована в съпружеството си — жена, покорно седяща до своя мъж.

Това е извинението му, че я е изгубил. Но Ян се страхува, че не може да нарисува истината за нея — отвъд възможностите му е. Той вини обстоятелствата, които го ограничават, но ако беше наистина велик художник, тя щеше да оживее и да излъчва любов към всеки, който погледне картината. Зрителят щеше да разбере, че е способна на страст. Той трябва да предаде това, или се е провалил.

Докато рисува, чува гласа ѝ. Обичам те от момента, в който те зърнах.

Колко изумителна беше! Мислеше си, че тя ще се поболее от угризения и чувство за вина.

Твърде късно е за това сега. Исках да дойда. Искам да съм тук. Нищо няма значение, само това.

Когато се качиха в леглото му, той беше толкова завладян от емоция, че отначало не оправда очакванията ѝ. И какво, съсипах живота си за нищо? — прошепна тя в ухото му, смеейки се.

Не мога да повярвам, че си тук, отговори ѝ той.

Тя беше взела ръката му… Аз съм просто жена — ето, пипни… само плът и кръв.

Светът е объркан. Всички творци го знаят, но се опитват да видят смисъла в него. За него София беше станала смисълът. Тя беше съединила парчетата в едно цяло — в приказно наметало. Любовта ѝ беше съшила отделните части и сега те можеха да се загърнат в него и да се скрият от света в безопасност. Никой не можеше да ги докосне.

Имайки предвид, че бяха прекарали заедно само един час, а това тук е нейният живот, и Корнелис е тук, защо пък той просто да не умре?

Подът на библиотеката е покрит с черни и бели мраморни плочи. Шахматна дъска с човешки фигури. Ян присвива очи, докато стаята се замъглява пред погледа му. Повдига своята царица София. Слага я от другата страна на съпруга ѝ. После повдига съпруга и го изхвърля от играта.

Ян събира вещите си. Корнелис се сбогува с него и отива в друга стая. Чуват как стъпките му затихват; затваря се далечна врата.

София изпраща Ян до изхода.

— Почти ме разобличиха — прошепва тя, — една жена ме видя, жена, която познавам.

Те се олюляват.

Мария се втурва в стаята тичешком, обляна в сълзи. Държи някаква птица за крака.

— Котката я уби. Вижте — това е косът, който пееше от ябълковото дърво в съседния двор.

— Горкият. — София поглежда птицата. — Но, недей да плачеш.

— Тази птица значеше толкова много за мен — хлипа Мария. — А знаете ли какво ще се случи, когато умре кос…

— Мария! Престани.

София изпраща Ян на улицата.

— Единадесет часа утре сутрин — прошепва Ян. Изпуска парцалчето си за почистване на боя. София се навежда заедно с него, за да го вдигне. — На моста… — той прошепва името на улицата.

— Ще го погреба в лехата с цветя — казва прислужницата.

17 София

Вали. Бързам надолу по Улицата на сирената към пристанището. Мястото е пусто. Огромните пити гауда в магазините лежат като скали; заели позата на съдници.

Може би няма да дойде — не и сега, вали. Може би не ме обича достатъчно. Ще ми се да имаше някакви хора наоколо. Чувствам се в безопасност сред тълпата; имам чувството, че съм изложена на показ така, както бързам сама. И все пак сърцето ми бие от вълнение.

През последната седмица градът се преобрази. Дори и да не дойде днес, той съществува, диша този въздух, броди из тези улици. Всяка сграда ми е скъпа, защото и на него му е позната. И все пак това е един много опасен град. Къщите стоят долепени до улицата и я наблюдават зорко. Толкова много прозорци; домовете са отрупани с прозорци — широки прозорци на нивото на улицата, най-близките до мен; прозорци, скупчени един до друг на горните етажи; редове от прозорчета за наблюдение, над които има шпионки, скрити във фронтоните. Някои кепенци са спуснати, някои са полуоткрехнати. Сенки дебнат иззад решетките и стъклата. Зад един отворен прозорец — защо ли е отворен? — се размърдва завеса.

А и всички тези ъгли. Поръсени са с барут, опасността дебне зад всеки от тях. София! Каква изненада да те срещна тук. Колко лесно мога да бъда предадена от тези, които нямат намерение да ми навредят.

Шмугвам се зад един ъгъл. Вятърът шиба лицето ми. Опълчвам му се, но той се опитва да ме отвее назад, назад към Херенграхт, където ми е мястото. Март е, но зимата се е върнала, лицето ми е изтръпнало от студа. Бързам покрай канала, соленият въздух щипе ноздрите ми. Къщите на търговците тук са високи по шест етажа. Високо над мен има врати, които се отварят над празното пространство на улицата. От тях стърчат лостове с макари за повдигане и сваляне на стоки, над главата ми висят куки.

Тогава го виждам. Пред мен е мостът, Ян бърза към мен от другата страна на канала. Помахва ми с ръка, сърцето ми подскача. Знаех си, че ще дойде. Забързвам крачка. Една лодка приближава. След няколко минути мостът ще се вдигне, разделяйки ме от любимия ми. Засмяна се затичвам към него.

Ян спира. За част от секундата се чудя защо. После виждам трима мъже, облечени в черно, които излизат от склада. Единият от тях е съпругът ми. Той се отделя от групичката и се доближава към мен.

— Скъпа любов моя, какво правиш тук? Цялата си мокра.

Мозъкът ми работи бързо. Надолу по една странична уличка виждам рекламна табела, стърчаща от един магазин. Тя е за хирургически услуги с червена, бяла и синя ивици — червено за пускане на кръв, синьо за бръснене и бяло за фрактури и вадене на зъби.

— Трябва да ми извадят зъб — казвам аз. — Имам нетърпим зъбобол.

— Но защо не ми каза? Защо не отидеш при хирурга на Принсенграхт?

— Госпожа Мейтинс ми препоръча този.

— Ще те придружа.

Корнелис се обръща към мъжете:

— Бъдете така добри да ме изчакате в офиса.

— Не, върни се на работа.

— Но…

— Моля те. Всичко ще е наред. Освен това дъждът спря.

— Но ти не можеш да се върнеш сама, няма да се чувстваш добре…

— Мария ще дойде да ме прибере. Моля те, върви.

Корнелис прави пауза, поглаждайки брадата си. Двамата мъже го чакат нервно. Зная, че съм спечелила. Той ме целува по бузата и после тръгва. Вървя надолу по страничната уличка към хирурга. Чувам стъпки зад себе си. Ян е. Той ме хваща за лакътя и ме насочва към вратата на някаква таверна. Сядаме на една маса. Мястото е почти празно; не познавам никого тук. Освен това нямам навика да ходя по бирарии, а и тази е доста далеч от дома ми.

— Какво ще правим? — питам го. — Ако отида в ателието ти, ще ме видят. Рано или късно ще ме видят.

— Изглеждаш толкова красива. — Без да откъсва поглед от мен, Ян избърсва лицето ми с кърпичката си. — Ела в леглото ми.

— Не мога! Ще ме видят.

— Ела, когато се стъмни.

— Пак ще ме видят.

— Мила, не мога да живея без теб.

Едно момиче ни донася чаши с бира. На стената виси клетка. В нея папагалът се придвижва по пръчката си, като мести последователно крак след крак. Доближава се колкото може по-близо до нас, а после навежда глава и започва да ни гледа с едно око.

— А и сега се очаква да ми липсва зъб — казвам аз.

— Бих си извадил всичките зъби заради теб.

— Не! Вече си имам един старец, не ми ли стига?

Спонтанно и двамата прихваме да се смеем. Навеждаме се един към друг треперещи. Как мога да се подигравам на съпруга си? Ще горя в огъня на ада.

— Как понасяш да те целува?

— Не…

— Тези мършави ръце около теб, не мога да го понеса…

— Престани!

Вярно е, разбира се. Киселият дъх на Корнелис… сивата му отпусната кожа… другата част, за която не искам дори да си помислям… но си замълчавам. Нима това не е достатъчно предателство? Под масата Ян хваща ръката ми.

— Ела при мен довечера.

Гледам го — буйната му влажна коса, сините му очи. Погубена съм.

— Защо не си готова? — пита Корнелис. — Шест часът е.

— Не ми се ходи.

— Но ти обичаш да играем карти със семейство Коникс. Миналия път спечели, помниш ли? А и току-що им доставиха клавесина. Миналата седмица им каза, че искаш да го пробваш.

— Още ме боли зъбът.

— О, милата ми, дай да погледна.

Аз отстъпвам назад.

— Не…

— Сигурно е болезнено.

— Камфоровото масло облекчава болката, но искам да си легна рано.

— Тогава ще остана с теб.

— Не!

— Какво удоволствие ще е, ако не си до мен.

— Предпочитам да съм сама — отговарям аз. — Днес не съм приятна компания. Наистина, скъпи, ще си легна рано. Моля те, върви — те са най-старите ти приятели, моля те, умолявам те.

Корнелис грабва наметалото си и тръгва към вратата. Изведнъж се затичвам след него и обвивам ръце около врата му. Изненадан, той се обръща; носовете ни се удрят един в друг. Залитаме в непохватността си.

— Съжалявам — прошепвам с лице, заровено в брадата му.

— Съжаляваш? За това че проявяваш такава нежност?

Той ме прегръща силно. За миг ми се приисква нищо от това да не се е случвало. Само да можехме да върнем времето и да сме си както преди — спокойни и защитени в тези стаи. Не мога да позная тази нова жена, чието сърце бие в мен — натрапница, която трябва позорно да бъде изхвърлена от тази къща.

— Не съм достойна за теб — прошепвам.

— Как може да говориш така? — милва ме той по косата. — Ти си моята радост, ти си моят живот.

Прегръщаме се отново и той тръгва.

18 Вилем

Здрачава се. Вилем се е отправил към Херенграхт. Вятърът е утихнал. Денят беше бурен със силен вятър от Балтийско море. Рибарските лодки не можаха да излязат в морето. Няколко мили по-нагоре още един кит беше изхвърлен на брега. За разлика от Мария той знае, че това е добра поличба. Цял живот си изкарва прехраната с риба и гледай ти! Именно днес океанът е изплюл най-великолепния улов. Бог е с него.

Вилем върви бързо, с лека крачка. Безброй пъти, превит под тежестта на кошницата си, той е обикалял тези улици. Единственото, което му тежи тази вечер, е портфейлът в джоба. Няма търпение да види лицето на Мария. Тя не му повярва, когато седяха в градината. Нека просто да го наречем бизнес начинание.

Той все още е скован от шока. По принцип не е комарджия, но сега живеят в необикновени времена. До днес той ги беше считал за луди. Но сега се беше присъединил към търгуващите с лалета и кой е той, че да смята това за лудост?

Парите могат да се умножат ей така. По някакъв вълшебен начин!.. Няколко срещи, новите му приятели, обвити в тютюнев дим; числа, които за него нямат никакъв смисъл, записани с тебешир на дъска. Пакети, предавани от ръка на ръка… Колко изненадващо лесно се оказа, защото беше залагал на сляпо и всеки път печелеше. Доскоро парите се изкарваха с упорит труд — флорин тук, няколко стювера[14] там, шепа монети. Беше работил до изтощение, ставаше призори, за да отиде до рибния пазар в суграшица и киша, във всякакви условия. Никога не се беше оплаквал, защото не е от този тип хора. Ледена риба, ледени пръсти дърпат лигави върви от черва. Приведен под тежестта на кошницата, той беше обикалял улиците в смразяващ вятър, беше чукал по хорските врати и беше правил опити да се усмихва, макар че лицето му беше премръзнало. Единствено мисълта за Мария го топлеше.

Мария! Никакви китове; тя беше най-ценният му улов. Тя казва, че го обича, и той още не може да повярва. Преди нея беше имал твърде малко опит с жените. Те не го взимат на сериозно. Има нещо в лицето му; кара ги да се подсмихват. Доста нежни са към него, но когато пожелае да прави любов с тях, те прихват да се смеят. Наричат го клоунско лице, а когато е тъжен, се смеят още по-силно, като казват, че изглежда още по-смешен. Това наранява чувствата му.

Сега си има Мария. Но дали я има? Възможно ли е тя наистина да го обича? Толкова е хубава — едра и узряла като плод. И е такава кокетка. Продавачът на зеленчуци ми показваше морковите си. Мъжете се обръщат след нея по улиците; тя ги предизвиква с дръзкия си поглед. Може ли да ѝ има доверие? Разбира се, че те обичам. Цялата се разтрепервам, когато те видя. Отказва да се омъжи за него, докато не събере малко пари. Това е разбираемо; тя е практична жена. Само почакай да отвори портфейла си; да видим тогава лицето ѝ.

Мария не го очаква; ще я изненада. Днес господарят и господарката ѝ са излезли да играят карти; ще е сама. Въпреки това Вилем се отправя към страничната врата откъм малката пресечка, онази, която използва, когато се промъква по тъмно.

Той замръзва на място. Една фигура се измъква от вратата. Затваря я и бърза напред, надолу по уличката. Това е Мария. Плъзга се като сянка между сградите.

Кани се да извика, но нещо го спира. Мария изглежда толкова целеустремена, толкова съсредоточена. Той я следва надолу по уличката, като поддържа дистанция. Има нещо странно и нея. Излиза на Кайзерграхт и се оглежда надясно и наляво. Сега я вижда по-ясно. Под шала си носи бяла шапчица, която скрива лицето ѝ отстрани.

Завива надясно и продължава край канала, като се придържа близо до къщите. Колко потайна изглежда! Движи се бързо; налага му се да притичва, за да не я изпусне от поглед. Това също е много нетипично за Мария. Тя обикновено се шляе, поклащайки бедра, бавно и спокойно.

За миг я изгубва. Стрелнала се е наляво, надолу по Беренстраат. Иззад някаква затворена врата излайва куче. Къде отива и защо бърза толкова? Вече е тъмно. Тя избягва главните артерии; шмугва се по страничните пресечки, носи се безшумно като дух. Зад едни кепенци се чува звучен мъжки смях. За кратко лицето ѝ се осветява, като минава покрай прозорец. После изчезва, погълната от нощта.

Вече тича. Колко е лека, почти лети! Вилем се задъхва зад нея, без да се приближава прекалено. Но тя не се обръща нито веднъж, сякаш останалата част от света е без значение. Тави тропат в кухни; мирисът на печено месо се смесва с този на отпадни води.

Зад вратите си хората вечерят, но Вилем се чувства странно изолиран. Сякаш той и тази хвърката фигура са откъснати от обичайния живот на града. Съществуват само той и тя, теглени от някакъв неудържим прилив. Дробовете му горят; портфейлът подскача на бедрото му.

Сега са на Блумграхт. Мария почуква на някаква врата. Вилем се крие зад едно от дърветата, отстрани на улицата. Чува слабо влажно кихане — странно, за да е човешко. Това е кученце, което си играе в прахта. Завира се в крака му; той го избутва настрана.

Вратата се отваря. Светлина от свещ трепва за миг върху Мария и тя влиза.

Сърцето на Вилем бие силно. Пресича улицата и се доближава до прозореца. Долната част на капаците е затворена. Горната обаче свети отвътре. Вилем си мисли: Може би това е къщата на доктора. Някой е болен и Мария е дотичала за помощ. Мисли си: Сигурно е приятелка с някоя прислужница тук, на която е заела домакински съд. Трябва да си го вземе обратно, преди господарят и господарката ù да са се върнали.

Защо тогава сърцето му бие толкова бързо? Има пейка до входната врата. Вилем се покачва върху нея.

Поглежда вътре в стаята. Вижда голи дъски, покриващи пода, статив и стол. За момент си помисля, че стаята е празна, но чува слаби гласове. После притежателите им влизат в полезрението му.

Това са Мария и някакъв мъж. Той не вижда лицето на Мария; тя е под него, с гръб, долепен до прозореца. Мъжът се смее. Обляга челото си върху нейното и се тресе от смях. Черната му къдрава коса се притиска към шапчицата ѝ.

После тя хваща главата му с дланите си в знак на безгранична нежност. Вдига лицето му нагоре към своето, пръстите ѝ са вплетени в косата му. Държи лицето му в ръцете си, сякаш това е най-скъпото нещо, което някога е държала, и после го целува. Краката на Вилем се подкосяват. Той се свлича и сяда на пейката. После става и олюлявайки се, се отдалечава със замъглен поглед.

19 София

Ян вече обърна веднъж пясъчния часовник. Времето изтича, защото когато този час измине, трябва да тръгвам. Колко странно, в тази купчинка пясък се е събрала толкова много радост! И миналото на Ян е събрано тук, измерено в песъчинки, но тези два часа ни принадлежат.

— Ако си наистина велик художник…

— Ако? — изпръхтява недоволно той. — Ако?

— Би ли могъл да нарисуваш пясъчен часовник и да изпълниш картината с толкова щастие, че всеки, който я погледне, да разбере какво се е случило.

Той ме гледа с нежност.

Дали нещо подобно се е случвало и на други?

Лежим в леглото му. Ян отпива от чашата си. После обръща лицето ми към своето, разтваря устните ми и изсипва сладко вино в устата ми.

— Ти си това, което искам да нарисувам сега — така, както си.

— Не, не ме оставяй сама.

Той гали бузата ми с палец.

— Как бих могъл?

Дрехите на Мария, моето изиграло ролята си прикритие, лежат на пода. Изглеждат някак по-самотни от обикновени дрехи, сякаш изтощени от ролята, които им се наложи да изиграят. Те са моят пашкул на какавида; аз ги разкъсах и се появих — едно ново преобразено същество. Аз съм пеперуда, чийто живот трае само един час.

Ян отрязва парче шунка. Наблюдавам как мускулите на гърба му се очертават под кожата.

— Обичаш ли сланина?

Кимвам лакомо. Той пъхва резен месо в устата ми. Това е най-порочното причастие. О, но е толкова сладко!

— Извършвам смъртен грях — с пълна уста изричам аз. — Дали Бог е скрил лицето си в ръце и се е обърнал на другата страна?

Ян поклаща глава.

— Бог ни гледа. Ако наистина ни обича, ако е великодушен, нима няма да иска да сме щастливи?

— Вярата ти е като глина. Колко лесно я моделираш според собствените си желания.

Той изсипва още вино в устата ми.

— Пий от неговата кръв тогава, да видим дали това ще те накара да се почувстваш по-добре.

— Това е извратено! — изплювам виното.

Изведнъж магията се разваля.

— Знаеш ли кое е извратено? Знаеш ли кое е грях? — повишава глас Ян. — Това, че си затворена в онази огромна гробница с някого, когото не обичаш…

— Не…

— Който те е затворил в клетка, който изсмуква живота от теб, за да сгрее старите си кости…

— Не е вярно!

— Който те е купил като една от скъпоценните си картини, а ти си се оставила да бъдеш купена!

— Не съм! Не знаеш нищо. Той е щедър човек. Не бива да говориш така за него. Той издържа майка ми и сестрите ми, спаси семейството ми, без него те ще мизерстват…

— Именно. Купил те е.

Разплаквам се. Ян ме държи в обятията си. Целува мокрото ми лице — носа, очите. Хлипам, защото не мога да понеса да ми говори така, и сега нашият миг е съсипан. А в същото време пясъкът изтича.

— Прости ми, любов моя — прошепва той, — просто ревнувам.

— От него?

— От това, което има — сладкото ти лице, сладостта ти в дома си…

Той спира. Не мога да му кажа истината, още не. Колко ме отвращава мисълта да се върна в съпружеското си легло. Все още изпитвам лоялност към Корнелис, дори и докато го предавам. Казвам:

— Аз не съм истински в къщата. Не съществувам там. Като празна обвивка съм, като тези дрехи. Изчезнала съм от там.

Тези думи ми се струват не по-малко предателство, но сега, когато ги изричам, вече е твърде късно. Ян е втренчил поглед в мен. Посочвам гравюрата, която виси на стената до разчленените гипсови крайници. Денят на Страшния съд. Бог, сред сноп светлина, седи над гърчещите се тела.

— Може ли да я обърнеш с лице към стената? — прошепвам.

Ян скача и откъсва картината от стената. Тя пада на пода.

После идва при мен за последен път, преди пясъкът да е изтекъл.

20 Вилем

Вилем се олюлява по улицата. Хлипа с разбито сърце. Катранено тъмно е; светлината в живота му е угаснала. Върви от доста време; вече е някъде край Нюендейк. Усеща как от водата, покрай която върви, лъха хлад. Защо просто не се хвърли в канала и не сложи край на това мъчение?

Чува силен смях, пред себе си вижда таверна. От прозорците ѝ струи мека светлина. Чува музика и гласове, които се издигат в песен. Поколебава се. Къде другаде да отиде? Какво друго да прави сега, когато животът му е съсипан.

Бута вратата. Мирис на пот и тютюн изпълва ноздрите му. Помещението е претъпкано с хора; колко отдадени са на забавленията си! Цигулар скрибуца на цигулката си. Жени седят на коленете на мъже; започнат ли да се смъкват надолу заради тежестта си, наместват задниците си по-удобно. Танцуващи двойки се блъскат в мебелите. Клиенти удрят чашите си по масите и пеят гуляйджийски песни:

Сервитьорките разнасят разпенени халби бира и си проправят път между потните тела. Кашлящ от тютюневия дим, Вилем сяда.

— Какво ти е, нещастни gek[15]? Дошъл си да удавиш мъката?

Мъжът, който седи до него, повдига въпросително вежди. Вилем изтрива носа си с ръкав. Да хленчи на тази възраст! Колко унизително.

— Жени — отвръща Вилем. — Проблеми с жените — звучи като човек с опит.

Мъжът кимва с глава.

— Жени! Всичките са еднакви. Не можеш никакво доверие да им имаш, sletten[16].

Има любезно лице този човек. Скулата му е обезобразена от белег. Стига до брадичката и дърпа надолу едното му око. Това му придава скръбен вид. И той е участвал във войните.

Вилем решава да се довери на другаря си по чашка. Казва му колко много е обичал Мария и за изненадата, която ѝ е носел тази вечер.

— Не съм комарджия, нали разбираш, но реших да опитам. Срещу малко пари мъжът, когото познавам, ми подсказа. Admirai Pottebackers — там е истината! Цените им ще стигнат до тавана, така ми каза. Малка инвестиция сега и след няколко месеца ще се заринеш с пари. Хареса ми името, тъй като изпитвам патриотични чувства и бях гледал как корабите му преминават, виждаха се от родната ми къща. Имаше и други адмирали, между които можех да избирам, много лалета носят имена на адмирали, но аз се спрях на това.

— И получи ли се?

— Какво? — пита Вилем.

— Зарина ли се с пари?

Вилем кимва и потупва портфейла си.

— Знаеш ли с какво започнах и какво успях да събера? Почти се разорих. Десет флорина.

— И колко има там сега?

Очите на Вилем се пълнят със сълзи.

— Щях да ѝ кажа днес… мога да вложа тези пари в малко магазинче, може би с място за живеене над него, няма да се налага да трамбовам улиците, мога да ѝ осигуря дом и можем да се оженим.

Той започва да хлипа.

— Колко, нещастнико?

— Седемдесет и осем флорина, толкова.

Вилем избърсва носа си в ръкава.

— Това е някакво чудо. Не мога да изкарам толкова пари и за шест месеца, не и ако нямам много късмет, това е някакво чудо, което ми се случи просто така, само няколко стари луковици, но къде е любимата ми, за да го споделя с нея?

Явно мъжът му е поръчал бренди. Вилем го изгълтва на екс; гърлото му пари.

— Жени! — казва човекът. — Да ги е…! — той прихва да се смее. — Е… ги! Само за това стават!

Той щраква с пръсти; някой отново пълни чашата на Вилем.

— Пий до дъно, всички сме били мамени от жени, лъжливи крави, но тук си сред приятели. И това е почтено място… ти май не си особено внимателен, щом се разхождаш с толкова пари в брой... това е почтено място, не сипват вода във виното и не хвърлят мръсни парцали в каните с бира както на някои други места, които знам.

Главата на Вилем е замаяна, не е свикнал със силния алкохол. Изведнъж срещу него се появява момиче. Сякаш е изникнала от нищото.

— Нека ти представя малката си сестра Анете — казва мъжът. — И нейното сърце е разбито, нали, скъпа?

Момичето въздъхва.

— Бях измамена, така е.

— Милата ми невинна сестричка — казва мъжът.

— Това е…

— Вилем.

— Хубаво име.

Не е толкова хубава, колкото Мария; има кокалесто дребно лице с две розови петна на бузите. Но когато се усмихва, очите ѝ блестят.

— Откъде си, Вилем?

Той ѝ казва името на малкото си рибарско селце.

— То е съвсем малко, едва ли го знаеш.

— Напротив, знам го — отвръща тя. И аз съм родена там, наблизо. — Тя заобикаля масата и сяда приятно близо до него.

— Ти и аз сме от едно тесто. — Тя прави жест, посочвайки помещението. — Те не разбират какво е за нас този голям развратен град, какво е за теб и мен. Онзи мъж ме съблазни и примами да дойда тук. Каза, че ме обича, а после, когато не се поддадох на долната му похот — аз съм бедно момиче, но пазя своя дар, той е единственото съкровище, което притежавам — когато не му се отдадох, той ме изхвърли на улицата, без дори да ми каже „довиждане“. — Очите ѝ се пълнят със сълзи. — Обичах го точно както и ти, както ти каза, че си обичал.

Вилем я прегръща. Усеща острите ѝ рамене; в сравнение с неговата пищна Мария изглежда чуплива и крехка като птиче.

— Не плачи — казва той. — Аз ще се грижа за теб.

Пред тях слагат още напитки. Анете вдига чашата си.

— Да пием за нас и за хората в родните ни селца.

Той изгълтва напитката на един дъх; стаята се люлее.

— Толкова е красива — казва той, — знаех си, че не може да обича глупак като мен.

Анете се сгушва в него.

— Мисля, че глупачката е тя. Аз те намирам за красив.

Слага ръка на коляното му.

Той е на кораб; стаята се клати напред-назад. Китки от хмел, закачени на тавана, се поклащат в ритъм с тропащите крака. Братът на Анете сякаш се е изпарил.

Той се оглежда. Обича всички присъстващи. Обвити в дим, те сякаш танцуват в някакъв сън, а сега Анете го изправя на крака и двамата също танцуват, освен че краката му не правят това, което той иска. Олюлява се; тя го подпира, за да не падне. Държи го здраво; има силни малки ръце. Горе на стената редица окачени чинии се надвесват напред и отстъпват назад, дали няма да се прекатурят и да се сгромолясат отгоре им?

Минава време. Струва му се, че е тук от цяла вечност. Музиката ускорява и сега Анете се засмива. Зъбите ѝ са пожълтели от тютюн; с известно учудване той осъзнава, че тя е много млада, почти момиче. Къде е брат ѝ? Този човек трябва да се грижи за нея. Тя се притиска към Вилем и той усеща срамно желание. Как би могъл, когато обича Мария? Дяволска жена. Развратница. Да ги е….

— Вече си щастлив. — засмива се Анете в ухото му. — Нещо ми подсказва, че ставаш все по-щастлив.

Тя го притиска по-силно и се отърква в него.

— Искаш ли да ме заведеш у дома?

Той кимва. Трябва да се грижи за нея. Изгубена е също като него, трябва да се утешат взаимно. А и твърдото ѝ напористо тяло кара костите му да се топят.

Води го през тълпата. Една стара жена им се ухилва, оголвайки венците си. Тя казва нещо на Анете, която се навежда напред и прошепва нещо в ухото ѝ. Някой се блъска във Вилем; той залита, а после пак се връща в равновесие. Като поглежда отново жената, осъзнава, че не е стара, всъщност е на не повече от тридесет години. Мозъкът му е объркан. Нищо тази нощ не е такова, каквото изглежда.

Като го хваща за ръката, Анете го води на горния етаж.

— Къде живееш? — пита той.

— Тук — отвръща тя, — имам си малка стаичка. Ние сме едно голямо щастливо семейство.

Минават по тесен коридор. От двете страни има врати. Зад една от тях се чува писклив женски кикот. Зловещ като птиците, които се чуват нощем над блатата.

Анете вече е затворила вратата зад тях. Това е малка стая, с място, достатъчно само за едно легло. Дори и в най-добрия случай Вилем не мисли особено бързо; а пиян, чак сега осъзнава каква е. За момент е разочарован; още една мечта се стопява.

После изпитва облекчение. Тя е проститутка. Не е нужно да я пази, може да прави с нея каквото си поиска.

Тази мисъл го възбужда. Никога преди не е бил с проститутка, но всички други мъже са били — рибарите, с които търгува, собствениците на сергии на пазара. Дори и по-малкият му брат Дерек, ако изобщо може да му се вярва.

— Не се срамувай — прошепва Анете, като го дърпа на леглото. Ляга до него. Толкова е тясно, че са прилепени плътно един към друг; притиснат е към стената. Тя вкарва ръката му под полата си и напъхва пръстите му там. Колко е топло и хлъзгаво!

— Виждаш ли колко съм влажна заради теб — изстенва тя. — Нещо ми подсказва, че си голямо момче… Имаш ли изненада за мен там?

С чевръсти, опитни пръсти тя развързва панталоните му и плъзга ръката си в тях. Членът му е изправен и твърд.

— Чукай ме! — задъхва се тя. Изненадата ѝ звучи истинска. Членът му е наистина огромен. Когато беше по-млад, това го караше да се срамува, това голямо тежко нещо, което се надига, но сега изпитва известна простодушна гордост.

— Смешно личице на паленце — казва тя. — Кой би могъл да предположи… такъв жезъл!

Тя го докосва с ръка; дишането ѝ се учестява и той едва се сдържа. Целият трепери; още малко, и ще изпръска пръстите ѝ.

— Нима не съм късметлийка тази нощ? — промърморва на себе си тя.

— Колко?

Това трябва да пита мъжът.

— С палка като твоята ще те изчукам безплатно.

Тя го бута да легне по гръб, вдига полите си и тръгва да го възсяда. После спира.

— Ох, повикът на природата — казва тя. — Трябва да пишкам, ще се върна след минутка.

Тя слиза от него, навежда се и го целува по члена.

— Ти стой тук, голямо лошо момче.

Вратата се затваря. Стъпките ѝ трополят надолу по коридора.

Вилем лежи там възбуден. Обърканият му мозък едва помпи какво се е случило тази вечер. Мария? Тя е загубена за него. Леглото се люлее от опиянението му. Чувства се замаян, но не неприятно. Вече ще се присъедини към истинските мъже; скоро ще проникне в топлата ѝ kut[17] и ще може да прави с нея каквото си пожелае, нищо няма да я изненада. Наблюдава собственото си тяло. Рязко, в жадно очакване, червената главичка се надига. Ще те изчукам безплатно. Сърцето му прелива от гордост. Ех, да можеше Мария да го види сега! Здрава малка курва и ще го обслужи без пари. Ето какъв мъж е отблъснала Мария. Той лежи там и се усмихва. Нима не съм късметлийка тази нощ?

Може би трябва да ѝ остави бакшиш, за да покаже, че оценява това, което прави за него. Бърка в джоба си.

Едва по-късно си спомня този момент. Ритмичното скърцане зад стената, приглушения кикот. Гредата, в която удря главата си, когато скача от леглото.

Вилем е отново долу в таверната. Ехти смях; цигулката скрибуца. Зачервени лица се хилят насреща му, докато си проправя път през тълпата. Сграбчва механджията.

— Къде е тя? — изкрещява му той.

— За кого говориш?

— Онази zakkeroller[18]! Открадна ми портфейла!

— Не съм я виждал. — Мъжът се отскубва от ръцете му. — Съжалявам.

— Къде е брат ѝ?

— Кой?

Той не ѝ е брат, разбира се.

— Откраднаха ми парите — извиква той.

— Ей, ти, кого обвиняваш бе?

Един юмрук удря брадичката на Вилем и главата му се замайва. Стаята се върти. Някой май се смее — как могат да се смеят? Вилем пада тежко на пода и повлича един стол със себе си. Ритат го, а сега усеща как някой го дърпа навън през вратата, гърбът му подскача по стълбите, извлачват го навън на студената улица. Изправят го на крака.

— Разкарай се оттук, отрепка!

Някой отново го удря силно през лицето. Той се свива от болка; от носа му шурва кръв. Опитва се да прикрие лицето си, но друг държи ръцете му извити зад гърба.

После го бутат назад. Той се блъска в ниската стена, ограждаща канала. Някой вдига крака му нагоре. Вилем се опитва да го изрита, но сега го бутат няколко мъже.

Прекатурва се през стената. Водата го блъсва. Той плюе и кашля; дробовете му се пълнят. Водата е леденостудена; тя изтласква въздуха от дробовете му, а сега залива и главата му. Усеща как потъва… потъва… дрехите му го теглят надолу.

21 София

Прибирам се точно навреме. Отивам в кухнята, закачам шала и шапчицата на Мария — тя спи — навивам на вързоп дрехите ѝ и ги пъхам обратно в раклата. Слава богу, че няма други слуги в къщата. Точно тогава в далечината чувам как се хлопва входната врата.

Затичвам се бързо нагоре по долна дреха. Тук е тъмно. Задъхана, се удрям в касата на вратата, опитвам се да се успокоя и слепешката влизам в спалнята.

Чувам как Корнелис заключва входната врата долу. Стоя замръзнала от страх, семето на любовника ми се стича надолу по бедрото ми. Ослепяла от прегрешението, напипвам ръба на леглото.

Успявам точно навреме. Чувам стъпките на съпруга си. Светлината от свещ трепти по стената, докато той се качва по стълбите. Докато влезе, аз вече съм под завивките, свита на кравайче, с ръце обгърнали колената ми.

22 Вилем

Отначало Вилем не се бори. Предава се на водата. Наблюдава себе си как се дави; душата му вече отлита. Изплуват спомени — лицето на майка му, с голямата космата бенка; сестра му, която се смее свенливо и прикрива устата си с ръка… Знае, че умира, и приветства кончината си, та нима всички ние не разцъфваме благоуханно само за един сезон, и след това умираме? Където и да отиде, Бог ще е там, готов да го приеме в обятията си.

Вилем потъва, отломка, изхвърлена от този град, той и умрелите кучета и кокалите от месарниците. Носи се надолу по течението, той и съдържанието на нощните гърнета на сто и двадесет хиляди мъже и жени.

За разлика от повечето жители на града обаче, Вилем може да плува. Защо му е притрябвало да живее, когато всичко — годеницата му, надеждите му, богатството му — всичко му е отнето; защо първичният инстинкт за самосъхранение се бори срещу желанието му за забвение — няма време да отговори на този въпрос, защото вече си проправя път към повърхността, гребе с ръце и разплисква вода, поемайки си въздух. Доплува до брега и се вкопчва в тинестата стена. Водата го блъска в зида. Той проверява тухлите пипнешком, докато се натъква на халка за връзване на лодки. Хваща се за нея, изкашля водата от дробовете си и най-накрая успява да се изтегли нагоре и да излезе. Колко е тежък: непосилният товар на едно смъртно тяло. Просва се на улицата подгизнал.

На следващата сутрин, съкрушен, насинен и без мотив да живее, Вилем събира багажа си и се отправя надолу към доковете. Записва се във флота и след няколко дни корабът му вдига платна и отплава в бой срещу испанците — последния останал враг, срещу когото може да се бори, и по-патриотична цел за гнева му.

23 Ян

Ян изпитва вина към момчето. Прекалено е разсеян, за да му обръща достатъчно внимание. Якоб му стрива пигментите и му чисти четките — скромни задачи; иначе бяха провели само няколко урока по рисуване. Момчето има талант; рисува с повече сръчност, отколкото Ян притежаваше на неговата възраст, и има желание да учи. Освен това Якоб не е с толкова непостоянен нрав, колкото Ян, не е толкова буен. Ян не може да си го представи да се влюби драматично в някой от моделите си. Един ден ще печели добре като способен, изкусен художник. Не чак велик, може би, но кой казва, че Ян ще бъде велик? Не и Матеус. Трябва да си храбър, приятелю мой, и да не се страхуваш от болката.

И така Ян слага ученика си да седне пред двойния портрет и му казва да довърши образа на Корнелис — ръцете, кльощавите старчески пищяли. Ян не е в състояние да нарисува краката, които са били между бедрата на София. Нарисувал е лицето на възрастния мъж, но всичко останало само е скицирал; не иска да има нищо общо с него.

София е завършена, но това е една София, която отдавна я няма. Тя завинаги ще седи свенливо до съпруга си, но истинската жена — подобно на дух — е възкръснала и е дошла при него. За първи път в живота на Ян професионализмът му изневерява. Не може да понесе да продължи; картината е мъртва. Ще помогне на момчето с фона и картината ще е готова.

Защото сега е погълнат от друга картина. Нарича се Любовното писмо.

Опиши стаята, където прочете писмото ми, я беше помолил.

В спалнята… стена с дървена ламперия, намазана с восък и излъскан шкаф. Гоблен зад мен „Орфей в подземното царство“… леглото — не, той няма да рисува леглото.

С какво беше облечена?

Виолетовата ми копринена рокля, не си я виждал. Извезан черен корсаж с райета от сребро и кадифе.

Какво си мислеше?

Мислех си: светът е спрял… сърцето ми ще се пръсне…

От щастие? — беше попитал той.

От страх.

Не се страхувай, любов моя.

Мислех си: през целия си живот съм спяла, а сега отварям очи. Мислех си: и той ме обича! Имах чувството, че тялото ми се превръща във вода. (Как да нарисува това?) Мислех си — ще се осмеля ли? На няколко пъти се опитвах да изляза от къщата, но после се спирах. Не дръзвах.

О, но накрая успя, каза той, целувайки пръстите на ръцете ѝ. Обича София заради безразсъдството ѝ — да се облече в дрехи на слугиня! Обича я заради смелостта и изобретателността ѝ. Тя е жената на сърцето му.

Мислех си какво ли би било да те целуна, каза му тя. И те мразех, че ме караш да се надсмивам на съпруга си — толкова съм объркана!

София е тук, в студиото му. Тя е винаги с него, говори си с нея наум. Вижда я как стои до прозореца и чете писмото. Цялото изкуство е една илюзия. София, макар да я няма, е тук по-дишаща и реална от действителните модели, които беше рисувал в миналото. Изкуството лъже, за да каже истината. На платното цветя от различни сезони разцъфват невъзможно заедно. Дървета поникват из пейзажа, за да очертаят композицията. Създават се стаи като декор на сцена, обзаведени с предмети, принадлежащи на художника, в които моделите са част от аранжировката на безмълвен драматичен момент. Дори и реалистичните портрети са само относително подобие, пречупено през очите на твореца. Техният реализъм — до най-малкия детайл — и той е измамен.

На преден план, на масата, Ян подрежда натюрморт от собствената си колекция — чаши и бижута, които държи в една ракла специално с тази цел. Те не са нейни, също както и тази стая не е нейна, но на картината те ще ѝ принадлежат. Нито пък носят някакво морално послание — няма череп, няма празни мидени черупки, нито горяща лампа на пода. Това са просто красиви вещи, които съществуват заради мига, запечатан върху картината. Те са там просто за да прославят любовта му.

По-късно същия ден София го посещава. Измъква се за един час, напът за вкъщи. Носи виолетовата рокля заради него; той я беше помолил за това. Не се целуват — Якоб е тук, подсвирква си, докато рисува. Герит дрънчи със съдовете в кухнята.

Следобедът е слънчев. София застава до прозореца. Светлината облива лицето ѝ. Ян ѝ подава друго писмо, което да прочете, защото не могат да говорят открито.

Тя поглежда парчето хартия. Ти си моят живот. Ела при мен и остани цялата нощ. Искам да те държа в обятията си и да усещам как сънуваш. Ще те обичам до часа на смъртта си.

Докато го чете, тя замръзва на място. Той я скицира набързо с въглен. Тя го прочита отново и се обръща към него.

— Не се обръщай към мен — казва той. — Прочети го отново — с главата натам.

Якоб спира да си подсвирква. Слуша ги. Устните на София потрепват. Казва:

— Ще го прочета на глас.

Ян я гледа изненадано.

— Мислиш ли че е разумно?

Тя чете:

— Уважаеми Корнелис Сандвоорт, Вашата картина е почти завършена. Ще бъде готова за доставяне следващия вторник. Вярвам, че ще получи одобрението Ви и че окончателно ще уредим въпроса с моето възнаграждение в удобен за вас момент.

Ян прикрива изблика си на смях с ръка. София продължава да гледа през прозореца. Якоб пита:

— Как ще наречем картината?

— Любовното писмо — отвръща Ян.

— Любовно писмо? — възкликва ученикът му. — Не ми звучи като такова.

— Цялото изкуство е измамно — казва Ян. — Още ли не си го разбрал?

София се подсмихва. Ян продължава да скицира.

От съседната стая се носи миризма на гозба. За миг се създава домашна атмосфера — Якоб си подсвирква, Герит е в кухнята. Герит е ужасен готвач — Ян обикновено приготвя храната си сам или излиза да яде навън, но днес ухае на вкусно. Това е илюзия, разбира се. София няма да яде от hutspot, скоро ще си тръгне. Всъщност изобщо не би трябвало да е тук — поема голям риск, като идва в ателието му посред бял ден.

Но каква е истината? Това изглежда напълно, напълно в реда на нещата. Чрез лъжи той рисува истината. Преподредил е живота ѝ тук и вижте само как сияе тя! Стои там и чете писмото. Когато си тръгне, сиянието ѝ ще остане.

Ян работи бързо. Чувства се жив — развълнуван до върха на пръстите си, и това не е просто плътското му желание, има нещо повече. През по-голяма част от времето има усещането, че просто слага боя върху платното. А сега наистина твори.

24 София

Чувствам се абсурдно щастлива — всъщност безгрижна — когато излизам от ателието на Ян. Една пъстра котка се шмугва край мен. Това, решавам аз, е добра поличба. Сама си измислям знамения, които ми харесват; не съм като Мария, робуваща на стари суеверия. Това ме кара да се чувствам освободена, нарушила съм правилата и ето — никой не ме е разобличил. Пристъпих през онези врати за товарене и разтоварване на стоки на високите етажи на складовете и не паднах. Полетях! Бяха ми дарени ангелски крила.

Великолепен слънчев следобед е; пролетта наистина е дошла. Ела, при мен и остани цялата нощ. Обичам Ян до полуда. Зная, че трябва да се чувствам виновна, но съм изключила тази част от себе си. Аз съм карета, теглена от галопиращи коне, макар че колелата ми са блокирани. Колелата са моята вяра. Безсилна съм. Чака ме наказание, но не още, не сега.

Така се чувствам днес, докато минавам покрай продавачите на цветя (зюмбюли, лазурносини на слънчевата светлина); покрай входните врати (сияещо зелени). Научих тази техника, когато баща ми ме биеше. Отделях се от тялото си и духът ми летеше свободен, можех да се наблюдавам отстрани. Болеше, разбира се, но това нямаше значение.

Не съм се сещала за баща си от много време; всъщност не съм се сещала за никого. Любовта ме е направила вглъбена в себе си. Обичах баща си и той ме обичаше; удряше ме само когато беше пиян. Беше човек изпълнен със страсти, разочарован от живота, търсещ утеха във виното. Когато почина, бях съсипана. Може би затова потърсих по-възрастен мъж, или му позволих да предяви права над мен. Бях на четиринадесет, когато той почина. Мислех си — ако Бог ме обича, защо ми причинява такава болка? Такава беше Божията воля, разбира се — баща ми да си отиде от този свят — но защо се чувствах предадена?

Не можех да задам тези въпроси на глас, затова ги загърбих. Нашата страна е толерантна; католици и калвинисти живеят заедно, както аз живея със съпруга си. Каквато и да е вярата обаче, тя е дълбоко вкоренена и е основата на съществуването ми. Живеем в присъствието на Бог. Великолепието на този ден — слънцето, букетите от зюмбюли — те Му принадлежат и нашата възхвала на красотата е в Негово име.

Поемам голям риск, като се подигравам на всичко това. В смъртна опасност съм. Слънцето ме омайва с топлината си, сърцето ми пее. Наистина вярвам, че мога да опазя тайната си. В събота съпругът ми ще ходи на банкет, организиран от Гражданската гвардия; ще се напие и ще се прибере късно. Ще се измъкна и ще прекарам вечерта с любовника си, вече сме го планирали. Ако Мария спи, отново ще заема дрехите ѝ. Напоследък спи доста — дреме през деня, заспива веднага щом свърши работа. Някак разсеяно се питам какво ли става с нея. После мислите ми отново ме връщат към собствените ми мечти. Колко съм щастлива, колко безразсъдно щастлива.

Защото пред мен стои пропаст — а аз наистина съм повярвала, че мога да летя.

Мария седи в кухнята и реже лук. Всичко около нея е в пълен безпорядък — огънят е изгаснал, обелки от зеленчуци и неизмити съдове са разпилени по пода. Не бях влизала в кухнята днес — тази сутрин имах урок по пеене, а после ме нямаше цял следобед.

Мария явно също е излизала по-рано днес. Наметалото ѝ лежи на пода, смотано на топка. Котаракът спи отгоре, окъпан в слънчева светлина. Мария ме поглежда. Лицето ѝ е обляно в сълзи. За миг си помислям, че е от лука.

— Свърши ли с гладенето? — питам я.

— Мадам, трябва да Ви кажа нещо — готова е да заплаче. — Ще имам бебе.

Сипвам ѝ малко бренди. Тя го изпива на един дъх.

— Вярвах му! Мислех, че иска да се ожени за мен. Каза, че иска да ме направи почтена жена.

— Къде е той?

— Притеснявах се какво му се е случило, не е типично за Вилем, нали разбирате…

— Какво се е случило с него?

— Няма го — хлипа тя. — Отидох до рибния пазар тази сутрин, не съм го виждала от няколко дни.

Тя отпива отново.

— Обеща да се ожени за мен.

— Къде е той, Мария?

— Не знам. Продал е своя дял в бизнеса — имал партньорство с някакъв приятел — преди седмица продал своята част и една сутрин просто не се появил на пазара. Отишъл си е. Никой не знае къде.

Тя започва да хлипа неудържимо.

— Изостави ме. Мислех, че ме обича! А сега чакам дете от него и не знам какво да правя.

Котаракът отваря розовата си уста и се прозява. Става от смачканото наметало и се отдалечава с горда походка.

— Как е могъл да ти го причини? — питам я. — Той знаеше ли, че си…

Тя поклаща глава.

— Не знаеш къде е отишъл? Ами, семейството му?

— Те живеят във Фризия.

Носът на Мария тече; косата ѝ се е измъкнала от шапчицата и се спуска покрай лицето ѝ. Седи прегърбена на стола.

— Трябва да го намериш и да се омъжиш за него.

— Но не знам къде да го търся! Той ме е изоставил, не ме иска…

— Но ако знае, че носиш детето му…

— Няма го! Не разбирате ли, мис? Изчезнал е.

Погрозняла е, лицето ѝ е подпухнало като тесто. Навеждам се и неловко я прегръщам.

— Бедното ми момиче — промълвявам.

Котаракът се отърква в краката ни.

Много съм разстроена. Би трябвало да изпитвам състрадание към Мария — да, жал ми е за нея — но също така треперя заради себе си. Самата аз бих могла да забременея, доста лесно може да се случи. Бащата би могъл да е всеки от двамата мъже — бих ли опитала да пробутам бебето за дете на мъжа ми? Мария носи последствията от моите злодеяния. Колко лесно можеше да съм на нейното място и какво щеше да последва тогава? Една по-велика ръка е в действие и подрежда съдбите ни. Една по-висша сила ме наблюдава и наказва прислужницата ми за моите грехове.

Седя на леглото в спалнята и се опитвам да подредя мислите си. Чувам стъпките на Мария по стълбите. Звучат ми някак по-тежки. Трябваше да приготвя вечерята — ще се наложи да я наглеждам, че Корнелис скоро ще се прибере и ще се чуди какво става. В къщата витае напрежение; той ще отгатне, че нещо не е наред.

Мария влиза, без да почука на вратата. Сяда до мен на леглото. Подобна безпардонност ме озадачава, но в крайна сметка тя е разстроена.

— Горкото ми момиче. — Погалвам ръката ѝ… колко е напукана само. — Трябва да се прибереш у дома.

— У дома? — тя ме зяпва в почуда. — Не мога да се прибера. А срамът!

— Но ти трябва да…

— Баща ми ще ме убие!

— Със сигурност няма…

— Вие не го познавате — казва остро тя.

— И баща ми лесно се палеше… но със сигурност накрая ще ти прости, нали?

— Ще ме убие.

Има някаква отчаяна решителност в гласа ѝ.

— Какво друго предлагате, мадам? Да махна детето? Да го удавя, като се роди? Да скитам по улиците — обезчестена жена, отхвърлена от всички, да умра от срам и глад?

Повдигайки глава, тя казва:

— Моля Ви, нека остана тук.

— Не можеш, Мария, знаеш, че е невъзможно.

— Ще ме изхвърлите ли?

— Разбира се, че можеш да останеш още няколко седмици, но…

— Просто ми кажете, ще ме изхвърлите ли?

Как отговаря човек при подобни обстоятелства? Нямам представа.

— Когато мъжът ми разбере, няма да имаш избор. Просто не можеш да останеш тук, Мария, знаеш го. Тя си поема въздух и ме поглежда. Присвива очи.

— Ако ме изхвърлите, ще кажа на мъжа Ви в какво сте се забъркали.

Настава тишина.

— Какво каза? — питам я.

— Чухте ме.

Онемявам. Пропадам, пропадам в бездна. Тя продължава:

— Ще му кажа, мис. Нямам какво да губя.

Гърлото ми се свива. Не мога да я погледна в очите; вторачила съм се в зейналата паст на камината: мъртвата решетка, катраненочерните тухли. Ще ми се да ме погълне. Най-после изричам:

— Как разбра?

— Не съм глупава.

— Как?

— Прочетох онова писмо, което скъсахте. Дори не беше нужно да го чета. Личеше си, когато той беше тук — и на двама ви.

— Личало си е? — прошепвам аз.

— А и онази нощ не спях. Видях Ви как закачате наметалото ми, събрах две и две. Не бих Ви издала, не съм такъв човек, но ако ще се държите така.

Приглажда престилката си и изправя гръб.

— Затова не се дръжте надменно с мен. — Тя се изправя. — Ако потънем, потъваме заедно.

25 Корнелис

Всяка неделя Корнелис с радост взима съпругата си от молитвения ѝ дом Нашият Господ на тавана[19] — частна католическа сграда, близо до Старата църква. Обича да върви към дома, минавайки по улиците на своя прекрасен град — каква красота, какво благоденствие! — със София под ръка. След цяла седмица тежък труд това е неговата награда. Мъжете го гледат със завист; той се надува от гордост. Познатите спират, за да го поздравят. Така демонстрира пред всички неземното си щастие.

В слънчев ден като днешния сякаш цялото население е по улиците — почтените граждани със съпругите си, търговци в най-хубавите си одежди. Ходенето на църква ги е пречистило; разкаяли са се за греховете си и сега се чувстват праведни, спасени са от вечни мъки в ада. Движат се подобно на черни вълни по улиците. Душите им са почистени до съвършенство, като стълбищата пред входовете, край които минават; вярата им е излъскана като чукалата по вратите. Колко е чиста неговата нация, изчеткана и отвътре, и отвън! Чужденците се изумяват от този блясък.

В неделя Корнелис усеща миналото си по-осезаемо. Тази сутрин, както винаги, се беше молил за душите на синовете си Франс и Пиетер и за първата си съпруга. През седмицата у дома София коленичи до него; присъствието ѝ го смущава. В неделя обаче вярата ги разделя; докато коленичи сам, се чувства по-свободен да общува с изгубеното си семейство. Исус е прибрал синовете му в обятията си; те са в рая, спасени завинаги като деца, на които са израснали крила.

Това е, което си казва. Но напоследък го безпокои едно усещане. Синовете му са просто малки безжизнени телца, угаснали безсмислено. И толкоз. Отвъд е пустота. Понякога, седнал на твърдата църковна пейка — Вярвам в един Бог Отец — понякога, докато седи там, го обзема ужас. Няма рай, само разпиляно тесте карти. Животът е хазарт, не е нищо повече от шепа луковици на лалета, чифт попове. Дори и праведните могат да изтеглят жокер от тестето.

На никого не може да каже това — особено на София. Би я обезпокоил, ако даде глас на демоните на съмнението. Съпругата му е невинна млада жена, непоколебима във вярата си. Това би било точно толкова немислимо, колкото да ѝ разкаже как Грете си беше вдигнала полите. Защото такава е Божията воля — синовете да му бъдат отнети — и да го поставя под съмнение е богохулство.

Корнелис има нов живот и нова млада съпруга. По-млада е, отколкото щяха да са сега синовете му, ако бяха оцелели. Духовете им са редом с него. Неизживените им години са ги направили високи и силни. Несрещнатите им съпруги и неродени им деца са някъде тук, долавя ги с периферното си зрение. Въздухът ехти, както ехти тишината, след като камбаните са спрели да бият — ехти от неосъществените възможности. Синовете му говорят, лицата им, скръбни от мъка, му казват истината, макар че той се опитва да запуши ушите си. Там няма нищо, повярвай ни. София не бива да чува. Всичките мечти на Корнелис са свързани с нея, както листчетата на цветето са затворени в пъпка. Сега тя е единствената му надежда, защото бъдещето му е именно тук, на тази преходна земя.

Въпросът е — кога пъпката ще се разтвори и разцъфне? Защото въпреки усилията, които полага, София все още не зачева. Предишната вечер, когато се върна от банкета, той се труди между краката ѝ. Тя лежеше притихнала и го прегръщаше, когато потръпна. Тихичко той се помоли на Бог да направи семето му плодовито. След това обаче той я чу да хлипа — с тихи стенания, дълбоко заровена във възглавницата, когато си мислеше, че той вече спи. И тя иска дете. Боже, Боже, защо си ме изоставил?

Днес улиците са пълни с деца, връщат се вкъщи от църква. Момченце, което държи майка си за ръка, се обръща, за да види един гълъб. Две момиченца близначки, които смучат палците си, поглеждат надолу към краката си и се опитват да вървят в крак. Амстердам е пълен със семейства — призрачното семейство в главата му и истински семейства в цветущо здраве. Те му се надсмиват с щастието си.

Корнелис е човек на навика. Всяка неделя купува на София палачинка, поръсена с пудра захар, от една сергия до бента. Спират се там; той вдишва аромата на ванилия и бадеми. Едно малко момченце дърпа баща си за ръката и го подканва да му купи. Има къдрици с цвят на лен като на ангелче и зачервени бузки, сякаш нарисувани от Рубенс. Сърцето на Корнелис потръпва в гърдите му.

София не е казала нито дума. Мълчи цял ден. Може би си мисли същото. Корнелис ѝ подава палачинката, увита в парче хартия. Прави широк жест към огрения от слънце площад.

— Какъв красив ден. Липсва ми само едно нещо, за да е пълно щастието ми.

София, вече поднесла палачинката към устата си, втренчва поглед в него. Изглежда като събудена от сън. Стои така за миг, а после отхапва.

26 София

Герит, прислужникът на Ян, отваря вратата и ни пуска вътре. Съпругът ми и аз влизаме в ателието. Ян стои до завършената картина.

Потя се — дланите ми, подмишниците ми. Не исках да идвам, но Корнелис настоя и отказът ми можеше да му се стори странен.

— Желаете ли чаша вино? — пита Ян, като се обръща към съпруга ми.

Корнелис е натрапник в тайния ми живот. Дали усеща, че съм била тук? Леглото се издига над нас застрашително; изглежда неестествено голямо, както си стои там, в ъгъла на стаята, със спуснат балдахин. Привлича погледа с магнетична сила.

Корнелис се оглежда. Ами ако съм оставила нещо тук, нещо, което той може да разпознае? Дори и без доказателства стаята е пълна с присъствието ми. Със сигурност ще го усети, ще усети, че сега това е истинският ми дом, че сърцето ми е тук.

Герит ни донася roemers[20] с вино на поднос — най-хубавите чаши. Аз отпивам, наблюдавайки Ян над ръба на чашата. Той ме беше поздравил любезно, погледите ни едвам се бяха срещнали. Ако е толкова изнервен, колкото и аз, то определено го прикрива добре.

— Получава ли картината вашето одобрение, сър? — пита той. Корнелис пристъпва по-близо до платното — късоглед е. Кимва и си мърмори нещо. Ученикът Якоб отбелязва:

— Нима не е изящно нарисувана? Особено краката Ви, нали? Имам предвид рисунъка.

Корнелис кимва.

— Много добре изпипано. Харесва ли ти, скъпа?

Ръката ми трепери, докато държа чашата. Гледат ме. Якоб има бледо интелигентно лице; нищо не му убягва. Едрото селско лице на Герит е като картоф. По различен начин и двамата са опасни. Дали ще ме издадат? Въпреки това изпитвам някаква нежност към тях; те са част от това място, част са от любовта ми. Започвам да говоря, но Корнелис ме прекъсва.

— О, но аз изглеждам стар! — казва той. — Едва на шестдесет и една съм, а изглеждам като старец — така ли ме вижда светът? — Той се обръща към мен с лека усмивка. — Трябва да наречем тази картина Зима и Пролет.

— Рисувам това, което виждам — отвръща Ян лаконично. — Нито повече, нито по-малко.

— Определено сте уловили нейната красота. — Корнелис се обръща към мен. — Разцъфналите ѝ бузи, свежестта и младостта като роса върху праскова. Кой беше — Карел ван Мандер ли? Който когато видял натюрморт, протегнал ръка, за да си вземе плод? — Той прочиства гърлото си. — Без да осъзнава, че тази праскова не е за ядене.

Настъпва тишина. Навън камбаната оповестява часа. Дали Корнелис подозира нещо?

— Още утре картината ще Ви бъде доставена вкъщи — казва Ян, отнасяйки празните roemers. Изглежда, се чувства неловко; иска да си тръгнем колкото се може по-скоро.

Но аз трябва да говоря с него. Трябва да му кажа за бременността на Мария и за идеята, която се върти в главата ми — идея, толкова дръзка, толкова умопомрачителна, че едвам се осмелявам да я изрека на глас. Сега не е моментът, защото Ян ни изпраща до вратата. Боли ме, че не мога да го целуна за довиждане.

Като минавам покрай него, прошепвам:

— Имам план.

— Какво казахте? — Мария ме гледа изумено, очите ѝ са кръгли като тепсии. Цял ден беше сънлива, но сега изведнъж се е събудила. В приемната сме. Над нея виси картина на убит заек; това е картината в къщата, която най-малко харесвам. Закачен за окървавения си заден крак, заекът виси надолу с главата. Очите му, изцъклени от смъртта, ни гледат с безразличие, докато ѝ споделям плана си. Мария запушва устата си с длан.

— Но, мадам, Вие не можете…!

— Мога, ами ти?

— Но… но…

Гласът ѝ затихва. Поне веднъж моята грубовата, бъбрива прислужница да остане безмълвна. После лицето ѝ разцъфва в усмивка. Тя седи там под жертвения заек — жално, пухкаво Сваляне от кръста — и се тресе от смях, смях, предизвикан от ужас.

27 Корнелис

— И наводнението продължава на земята четирийсет дена (и четирийсет нощи), и водата се умножи, подемна ковчега, и той се дигна над земята… И се лиши от живот всяка плът, която се движи по земята: и птици, и добитък, и зверове, и всички гадове, които пълзят по земята, и всички човеци… всичко на сушата, що имаше дихание за живот в ноздрите си, умря…

Корнелис чете на съпругата си. Тази глава от Битие винаги го трогва. Някога и неговата родна страна беше издавена. Наводнения погълнаха земята, но по Божията воля хората на Холандия си я взеха обратно от морето; те я възстановиха и създадоха земен рай — плодородна почва, прекрасни градове, мирна и толерантна държава, където различните вери могат да се смесват, менонити и католици, протестанти и евреи, лъвът лежи редом с агнето. Колко са благословени всички те, и най-вече колко благословен е той.

София е привела глава над ръкоделието си; кърпи чаршаф. Маслената лампа огрява меката ѝ кестенява коса, вълниста по слепоочията и къдрава на тила. Портретът им виси на стената; доставиха го вчера. Картината потвърждава връзката им. А и бизнесът му процъфтява. Има дялове в няколко кораба. Този месец флотилия от двеста мореплавателни съда се отправя към балтийските страни; оттам ще занесат зърно към Южна Европа. През август флотилия от двадесет кораба ще се върне от Източните Индии[21], натоварени с подправки, слонова кост и двеста тона златни късове. Ако Бог им осигури безопасно пътуване, Корнелис ще се сдобие със значителна печалба.

— И спомни си Бог за Ноя и за всички зверове, и за всичкия добитък (и за всички птици и за всички пълзящи гадове), които бяха с него в ковчега; и напрати Бог вятър на земята, и водите престанаха… и Ной отвори покрива на ковчега, погледа, и ето, земното лице поизсъхнало.

Корнелис затваря Библията. Време е за лягане. По-късно той ще си спомня тази вечер като изпълнена с дълбоко удовлетворение. Сякаш вече предчувства предстоящата радост.

Защото в леглото, когато полага ръката си върху гърдата на София, тя нежно я маха.

— Скъпи мой — казва тя, — имам новина, която знам, ще те направи толкова щастлив, колкото и мен. — Тя гали пръстите му. — Бях на преглед при лекаря днес и той потвърди онова, което вече подозирах. Нося детето ти.

28 София

Когато бях малка, имаше една картина, заради която сънувах кошмари. В Утрехт, където израснах, баща ми притежаваше печатарско ателие. Предната стая служеше за магазин; тя гледаше към улицата, където под навеса бяха изложени щампи. Под нивото на улицата, долу в подземието, беше мястото, където печатарската преса тропаше и дрънчеше. Баща ми печаташе брошури и листовки — морални стихове, проповеди и поучителни произведения, препоръчвани от свещениците: Прагът на рая, радостта от благочестието. Щамповаше още офорт[22] и гравюри.

Тази, която тормозеше съзнанието ми, беше забодена на стената — може би е тормозела и него, така и не го попитах. Това беше щампа на голямото наводнение от 1421-ва, наводнението в деня на св. Елисавета, което беше заличило завинаги цели села. Гравюрата изобразява огромна водна шир. От повърхността стърчат върховете на дърветата и камбанариите на църквите. Водата ги е погълнала.

Взирах се в нея с часове — неподвижната вода, върховете на кулите, ужаса, който се крие отдолу. Бог беше спасил Ной; защо всички тези хора заслужаваха подобно проклятие? Чувах как бият камбаните, призовавайки удавените на молитва. В дълбокото имаше подпухнали крави с незрящи очи; носеха се по течението, блъскаха се в покривите на плевните. Едно бедствие — и светът се беше обърнал наопаки. Дълбоко под водата мъртвите се движеха безпомощно. Ръцете им се вееха като морска трева, но никой не идваше да ги спаси.

Ян ме гледа изумено.

— Господ да ни е на помощ! Наистина ли възнамеряваш да го направиш?

Седнали сме на ръба на един фонтан, на няколко пресечки от дома му. Кварталът му е пълен с ателиета на занаятчии — дърводелци, златари, художници. До нас е работилницата на някакъв ковач. Ударите на чука му ехтят. Срещаме се на открито, защото е по-малко рисковано, отколкото да ме забележат как влизам в къщата му. Мария, нашата стража, стои в края на алеята. Сега тя е моя съучастничка. Ако потънем, потъваме заедно.

— Със сигурност ще забележи, не мислиш ли? — пита Ян. — Няма ли да забележи, че Мария надебелява?

— Тя е едро момиче. Разликата едва ли ще е значителна, ако си носи престилката по-нависоко.

— Но със сигурност…

— Съпругът ми е късоглед — отговарям вяло. — Той и бездруго никога не я поглежда — тя е слугиня, просто част от мебелировката.

— Ами ти? Как ще станеш по-голяма? — Ян изглежда потресен. Сякаш е по-притеснен и от мен. — Ще забележи теб.

— Ще симулирам симптомите. След няколко месеца ще напъхам възглавница под роклята си…

— Но той ти е съпруг, спите в едно легло, със сигурност ще те разобличи…

— О, в това е красотата на плана ми. Знаеш, че не мога да понасям да ме докосва. Не мога да понасям… — млъквам. — Казах му, че от сега до раждането ни е забранен полов контакт. Докторът го е заповядал, заради здравето ми. В деликатно състояние съм, нали разбираш.

— Така ли?

— А съпругът ми би направил всичко, за да не загуби бебето. Казах му, че трябва да спим на отделни легла, за да си почивам необезпокоявана, и той се съгласи. Толкова е щастлив, че е склонен да направи всичко.

Ян поклаща глава в почуда. Взима ръката ми.

— Ти си изключителна жена.

Просто съм отчаяна. Отчаяна от любов към него.

— Това означава, че Мария може да остане да работи за нас. Това ни устройва и двете — тя помага на мен, аз помагам на нея…

А после? Все още не съм го обмислила. Твърде съм развълнувана от плана си, за да мисля какво ще се случи след въображаемата ми бременност, която става толкова реална, че почти ми се гади. Във всеки случай мъжът ми повярва; това означава, че е наполовина вярно.

— А какво ще стане, ако и ти забременееш? — пита той.

— Тогава ще трябва да променим плана.

Ян се разсмива безпомощно. Прегръща ме и ме целува посред бял ден. Какво би могло да бъде по-безразсъдно от това, което бях задействала? Ударите на чука ехтят, коват съдбата ни.

Зная, че сигурно е нормално да съм ядосана на Мария, задето ме изнудва, и заради нея се налага да предприемем този дързък план. Тя също е ужасена, че нещо ще се обърка и ще бъдем разкрити. Но съм ѝ толкова дълбоко благодарна, по-благодарна, отколкото може да си представи. Тя ме освободи от брачното ми ложе. Понасях правенето на любов с мъжа ми в продължение на три години и сигурно щях да го понасям до смъртта му, но откакто срещнах любовника си, Корнелис ми стана толкова противен, че от киселия му дъх, от студените опипващи пръсти се чувствам насилвана. Още по-лошо — чувствам се като проститутка.

Като по чудо ми беше предоставено спасение. И то такова, че да е изгодно и за Мария, затова (макар че тя се държа безцеремонно) съм привързана към нея. Тя е единствената ми приятелка и се радвам, че мога да я спася от бедност и публично унижение.

Какво крие бъдещето? Никоя от нас не мисли за това. Млади сме, действахме импулсивно, стъпихме в света на измамата, но засега се чувстваме като ученички, които са успели да заблудят учителя си и да се измъкнат безнаказано.

Нима не сме слепи? Нима не сме безразсъдни? Ние сме две отчаяни млади жени; влюбени сме. А любовта, както знаем, е вид лудост.

Мария и аз оправяме едно легло за Корнелис в стаята срещу моята. Наричаме я Кожената стая; понякога той я ползва за кабинет. Тук е мразовито, ала всичките ни стаи са мразовити. Стените са облицовани с щампована кожа; висят мрачни картини, пейзажи от Ханс Бол и Гилис ван Конингсло. Има и масивна витрина, претъпкана с порцеланови съдове от Китай.

Докато мачкаме възглавниците, за да бухнат, влиза Корнелис. Поглажда брадата си.

— Това е ниска цена за подобно щастие — казва той.

Толкова е щастлив, че сърцето ми се къса.

— Остави Мария да свърши това — казва той. — Трябва да се грижиш за себе си.

Изведнъж Мария слага ръка на стомаха си. С надигащ се задавен звук тя се втурва навън. Ще повърне. Повръща цяла седмица.

Бързо я следвам в стаята, която сега ще бъде новата ми спалня, и затварям вратата. Мария грабва нощното гърне точно навреме и шумно повръща в него. Стоя зад нея, държа главата ѝ с ръце и галя челото ѝ.

Когато приключва, чуваме почукване по вратата.

— Добре ли си, скъпа моя? — извиква Корнелис.

Мария и аз се споглеждаме. Бърза като светкавица, тя пъха гърнето в ръцете ми.

Корнелис влиза. Поглежда в съда — оттам се носи отвратителна воня — и казва:

— Горкичката ми, най-скъпа на света.

— Съвсем нормално е за първите месеци — отговарям аз. — Твърде ниска цена за такова щастие.

Занасям гърнето до вратата. Той ме спира.

— Остави прислужницата да го направи. — Хвърля гневен поглед към Мария. — Мария!

Подавам гърнето на Мария. С приведени очи тя го взима и го отнася долу.

Така започват най-странните месеци в живота ми. Като погледна назад, отвъд смъртта си, виждам жена, която се хвърля надолу по течението, безпомощна като вейка. Твърде млада е, за да се запита накъде върви; твърде заслепена от страст, че да мисли за утрешния ден. Някой може да я предаде; знае, че това е напълно възможно. Може дори сама да се издаде. Бог я гледа осъдително. Той е този, когото напълно е предала. Ала заключва силата му в сърцето си. Не сега, си мисли тя. Не още. Измислих си доктор — някакъв препоръчан от учителя ми по пеене, когото Корнелис никога не е срещал. Съпругът ми е разтревожен за състоянието ми; иска личният му лекар да ме прегледа, но аз го разубедих. Подчинява се на всяка моя прищявка. Угажда ми; отнася се с мен като със скъпоценен китайски порцелан от времето на император Ван-Ли.

В тези ранни седмици на Мария и се дояжда карамфил. Казвам на Корнелис за желанието си и той донася вкъщи марципанови сладкиши с аромат на карамфил. Мария ги излапва в кухнята. Нарежда на Мария да направи hippocras — вино с подправки и карамфил — и ме гледа с нежност, докато го пия. Сама в кухнята, Мария изгълтва утайката.

В един момент като че ли и аз започвам да вярвам във всичко това. Все пак съм жена; създадена съм за майчинство. Още от малко момиченце съм отгледана с тази идея и подобно състояние ми се струва толкова естествено след тригодишен брак, че почти мога да убедя себе си, че е истина. С течение на времето усещам, че съм способна да се самозалъгвам. Това не е изненадващо; откакто станах прелюбодейка, се научих да се преструвам. Станах актриса в най-опасния от всички театри — в дома си. А и все още не съм достигнала до сцената с най-тежката измама — да завържа възглавница около кръста си — все още не ми се налага. Тази измислена бременност засега е абстрактна — гадене и апетит за карамфил.

Мария и аз сме близки, по-близки, отколкото някога съм била със сестрите си; близки по начин, който никой друг не може да разбере. Само Ян знае тайната ни. Мария страда от гадене — не сутрин, а късно следобед. Чувам я да повръща в кухнята и тичам при нея, за да придържам потното ѝ чело. Чувствам се отговорна за конвулсиите ѝ сякаш аз съм ги причинила; имам чувството, че трябва аз да съм тази, която страда. Всъщност и на мен ми се повдига.

Свързани сме в съучастничество, защото тя носи детето ми. Ние сме заключени в тази къща заради нашата тайна. Тихите стаи, окъпани в светлина от витражите, бдят над предателството ни. Единствените ни свидетели са лицата, които ни гледат от картините — цар Давид; селянин, надигащ халба; дори ние — Корнелис и аз, застинали в някогашния ни живот. Това са немите ни съучастници.

Когато сме сами, разменяме ролите си. Аз се грижа за Мария; аз съм нейната прислужница. Ако е изморена, я слагам да си легне на леглото в нишата; търкам съдовете и мета пода, преди съпругът ми да се е върнал.

— Излъскай свещниците — командва ме тя, — той винаги ги проверява.

За света отвън обаче тя е моята прислужница, а аз съм бременната съпруга. Корнелис, гордият бъдещ баща, вече е съобщил новината на нашите приятели и познати. Изчервявайки се, аз приех техните поздравления. Съседката ни, Госпожа Моленер, ни е изпратила билкова отвара, за облекчаване на гаденето.

— Ще спре след три месеца — казва тя. — Обикновено е така.

Давам отварата на Мария, която я изпива. Твърди, че от нея се чувства още по-зле. По-късно госпожа Моленер наминава, за да пита дали съм по-добре.

— О, да — отговарям аз, докато Мария с посивяло лице ни сервира сладкиши. Но кой изобщо забелязва прислугата?

— Кога е терминът? — пита госпожа Моленер. — Кога е щастливият ден?

— През ноември.

— Семейството Ви живее в Утрехт, нали? Сигурно са много щастливи от новината.

— О, да, така е.

— Майка Ви ще присъства ли на раждането?

— Майка ми не се чувства добре. Съмнявам се, че може да предприеме подобно пътуване.

Защо задава толкова много въпроси? Изнервят ме. Жена в моето състояние е център на вниманието; надявам се да не продължи дълго. Чувствам се измамница, разбира се, сякаш съм си присвоила нечия поема и получавам похвали за нея. Трябва да събера всичките си сили, за да не се издам. Да вземем семейството ми. Корнелис вярва, че съм изпратила писмо на майка ми и сестрите ми, за да им съобщя щастливата вест. Все го отлагам от страх. Ще трябва да се престоря в някакъв момент, че съм получила отговор. Но после ще очаква поне една от сестрите ми да дойде да ни гостува — все пак Утрехт е само на двадесет и пет мили разстояние. За щастие, него го няма през по-голямата част от деня — стои в склада на пристанището. Ще трябва да съчиня посещение, докато е на работа.

Това е най-странното усещане — че Мария е бременна с моето бебе. Стъпих в света на майчинството и сега забелязвам децата по улиците, гледам ги с майчински интерес. В нашата страна показваме обичта си към своите отрочета; всъщност чужденците отбелязват, че ги глезим прекомерно. Вместо да ги оставим на грижите на детегледачки, нашите холандски деца се отглеждат в обятията на семейството. Срещу входната ни врата, от другата страна на канала, къщите отразяват утринната светлина. Една жена извежда детето си навън. Наблюдава го как прави първата си стъпка. Дърветата покрай улицата са забулени в зелено; започват нов живот. Тя грабва детето в обятията си и го притиска към себе си. Чувам смеха ѝ, ехтящ през канала. Това ме разтърсва дълбоко. Тя е моят призрак с призрачното ми дете — пропуснатият живот, който можех да имам със съпруга си. Но между мен и нея лежи вода, пълна с опасности, и вече не мога да я достигна.

— Боже мили, това тежи!

Вътре Мария се опитва да повдигне кофа с торф за камината. Взимам я от ръцете ѝ. Тя се засмива. Знам, че злоупотребява, но нямам нищо против. Не бива да губи бебето. Не я е преглеждал доктор, има си само мен. Докато аз получавам цялото внимание и грижи, тя трябва да се справя сама. А и тя е тази, която ще трябва да се изправи сама пред невъобразимия ужас на раждането. Понякога, обременена от лъжите си, забравям за това. И двете сме изправени пред опасност, но само тя ще трябва да понесе болката. Изсипвам торфа в кутията до камината. Ръцете ме болят — слугинството е тежък труд.

— Пипнете ми tieten[23] — уголемили са се.

Мария е вече във втория месец. Като пренебрегва изчервяването ми, тя хваща ръката ми и я слага върху гърдата си. Не съм я пипала друг път и не мога да преценя. Освен това си е закръглено момиче.

— Едни щъркели си строят гнездо на комина надолу по пътя — казва тя, — това е на късмет.

Пие някакъв буламач от кравешка урина и оборска тор, който купува от една стара жена на пазара. Робува на селските суеверия — около врата си носи амулет: глава от паяк в орехова черупка, за да я пази от треска. Преди бих се изсмяла на това — произлизам от образовано семейство от средната класа; учили са ни да се надсмиваме над подобни неща — но сега тя ме е въвлякла в своя свят. Иска ми се да вярвам на магията ѝ, защото само някакво чудо може да ни измъкне от всичко, в което сме се забъркали. Завързани сме една за друга чрез магия.

Май е. Вечерите са изпълнени с аромати. През топлите дни каналите вонят, но над тях се носи мирис на цветя. В градините лалетата разтварят безмълвните си тромпети; ирисите са разцъфнали между своите мечове. Дори къщата сякаш е бременна с нов живот. На стената, едра като плод, виси лютнята на Корнелис; на кухненските рафтове лежат керамични буркани с издути кореми.

Освободена от прегръдките на Корнелис, страстта ми към Ян става все по-силна. Отдавам му се с цялото си сърце. Вече ходя в студиото му посред бял ден. Внимавам, разбира се, уверявам се, че никой не ме вижда, когато се промъквам през вратата. Качулката крие лицето ми, но съм станала по-уверена. Дръзката ми измама ме е направила безразсъдна. Една огромна лъжа, и се озовах в друг свят; вероятно престъпниците се чувстват така, след като убият за първи път. И ето! Измъкнах се безнаказано. Никой не ме е разобличил, още не. Вече няма връщане назад, повлечена съм от инерцията на престъплението си. Чувствам се опиянена от порочния си успех.

Ян затваря ученика си в кухнята. Подредил е натюрморт за Якоб, ontbijte[24] или маса със закуска — наполовина изядена шунка, глинен съд за горчица, грозде. Якоб иска да добави пеперуда…

— Да символизира безгрижието на душата — казва той, — след като се е освободила от плътски желания.

— Просто нарисувай закуска — казва Ян.

— Ами обелен лимон? Толкова красив, а отвътре кисел.

— Просто виж какво има на масата — казва Ян. — Виж отблясъка върху гроздето. Не е ли достатъчно? Открий красотата в това, което виждаш, и не търси на какво може да ни научи тя.

Якоб е сериозен млад мъж. Как да отдели предмета от качествата му, които носят поука? Да рисува земната красота заради самата нея, е все едно да отрича присъствието на Бог. Якоб вече смята Ян за непочтен. Знае, че между нас има нещо, а аз съм омъжена жена. О, какво ли би си помислил, ако знаеше истината?

Ян затваря вратата към стаята, където е ученикът му. Той ще рисува мен. Вече завърши Любовното писмо. Аз се промъкнах вкъщи и скрих картината на тавана. Това беше неговото любовно писмо до мен — това, което никога няма да скъсам. Сега, в ателието си, той ме рисува гола. Събличам се, свалям дрехите си една по една, като люспи на лук. Но сълзите в очите ми са от щастие.

— Да ти кажа ли колко много те обичам? — питам го, легнала на леглото. — Зърна ли праз, сърцето ми подскача. Знаеш ли защо?

— Защо, сладка моя душа, скъпата ми любов? Вдигни ръката си нагоре… там, да точно така.

— Защото сърбах супа от праз, когато за първи път чух името ти. Ян ван Лоос, той ще ме направи безсмъртна.

— Да, така е! Напусни съпруга си, София, ела и живей с мен.

— Как бих могла да напусна съпруга си, след като нося детето му — засмивам се аз.

Ян е потресен. Как мога да говоря с такава лекота.

— Рано или късно ще бъдеш разкрита, въпрос на време е.

— Защо да бъда разкрита?

— Какво ще се случи, когато се роди детето? Ще мине за твое и ще продължиш да живееш със съпруга си?

Не мога да мисля за това сега. Не мога да понеса мисълта за бъдещето.

— Какво ще правим — пита ме той, — сега, когато сме започнали това?

— Ако избягам с теб, той ще разбере, че съм го мамила. Освен това къде можем да отидем? Не можем да останем тук, а ако се преместим в друг град, ти няма да можеш да работиш, гилдията ти не позволява.

Това е вярно. За да защитят членовете си, гилдиите на св. Лука са затворени за художници от други градове; те не могат да продават картините си, докато не се установят за поне няколко години. Сега е ред на Ян да бъде безразсъден.

— Тогава ще напуснем страната. Ще отплаваме за Източните Индии.

— Източните Индии?

— Ще се измъкнем от този живот и ще започнем отначало, ти и аз — ще плаваме по целия свят и никой няма да може да ни стигне. — Той ме притиска в обятията си. Ще бъдем щастливи, любов моя.

И така семето е посято. Ян говори за слънчева светлина и лазурни небеса.

— Планини — представяш ли си ги? — Чувал е разкази на хора, пътували до колонията. — И дървета, от които се носят песни на папагали. Слънцето грее през цялата година. И няма да ни трябват пари, пък и какво щастие са ти донесли парите? Ще лежим голи, както Бог ни е създал, под палмовите дървета и аз ще втривам масло от смирна в красивото ти стройно тяло.

На този етап това е все още само мечта — далечна като екзотичните гравюри, които баща ми ми показваше някога. Твърде много препятствия лежат на пътя ни. Поглеждам Ян — милото му лице, буйната му коса, червената кадифена барета на главата; износените му ботуши, изцапаната с боя жилетка. Опитвам се да си го представя заобиколен от палмови дървета, но въображението ми изневерява. Има твърде много океани, които трябва да бъдат прекосени.

Междувременно той ме рисува: Жена на легло. Лежа там, зъзнеща от студ. Рисува бързо върху дървен панел. Гледа ме сякаш съм предмет — съсредоточения безразличен поглед, който помня от времето когато рисуваше портрета ми. Когато говорим обаче, лицето му омеква; пак е себе си. В очите му виждам как един вид любов преминава в друг.

Отвън се простира шумният град — дрънчат звънци, цвилят коне, трополят карети. Тук всичко е тиха съсредоточеност. Отражението на водата прави вълнички върху стената; танцува като танцуващото ми сърце. Лежа облегната на възглавниците му, на леглото, в което открих по-голяма радост, отколкото мислех, че е възможно да съществува. Сърцето ми е пълно. Зная, че ще напусна съпруга си и ще дойда при него; знам го от седмици. Всъщност го знам от момента, в който Ян стъпи в дома ми.

Той казва:

— Каквото и да се случи с нас, тази картина няма да лъже. Тя ще разказва истината.

29 Картината

Съвсем близо, в къщата си на Йоденбрестрат, Рембранд също рисува гола жена, легнала на легло. Балдахинът е дръпнат, за да разкрие Даная, облечена единствено в гривните си, облегната на купчина възглавници. Чака Зевс да се спусне при нея като златен дъжд.

Картината е обляна в злато — златните завеси, плачещите златни херувимчета, златната топлина на женската кожа. Но къде е дъждът, и възможно ли е доближаващият се любовник наистина да е бог? Прилича повече на стар слуга.

Тя виси в Ермитажа, най-красивата гола фигура, която някога е рисувал. Но ако не е Даная, коя е? Била е Рахил, очакваща Товия; в следващите години става Венера в очакване на Марс. Била е и Далила, чакаща Самсон, и Сара, очакваща Авраам.

По това време Рембранд е дълбоко влюбен в младата си съпруга Саския. Дали пък това не е просто жена, грееща от страст, очакваща съпруга си?

През същата тази 1636 година Соломон ван Рейсдал рисува Речен пейзаж с ферибот. Качват добитъка на ферибот; кристалната вода отразява небето. Тази картина е лишена от всякаква митология — не изобразява души, пресичащи Стикс; просто крави, пресичащи реката, за да намерят по-добра паша на другия бряг. Тя не разказва друга история, освен своята собствена.

А междувременно в Харлем Питър Клас рисува Малка закуска — херинга върху калайдисана чиния, хлебче, малко трохи. Това е картина с изумителна красота, без скрити уроци, които да ни поучават. Изкуство заради самото изкуство.

Художниците са просто занаятчии; те са доставчици на стоки. Картини на възвишени теми — исторически или религиозни — се продават на по-високи цени. Следват ги пейзажите — цените им зависят от детайлността; после идват портретите и жанровите картини — весели компании, интериори, сцени от таверни. Най-накрая, най-ниско в йерархията, стоят натюрмортите.

Но картината на Ян е безценна. Категорията ѝ няма значение, защото тя не е за продан. Работи бързо, със свободни смели движения, защото скоро София трябва да тръгва, а той иска да я улови сега — такава, каквато е. Освен това ѝ е студено.

Векове по-късно тя ще виси в Рейксмузеум. Учените ще спорят за идентичността ѝ. Венера ли е? Или Далила? Ще се публикуват трудове за мястото ѝ в творчеството на Ван Лоос. Обикновените хора ще се чудят коя е тя? Любовницата му? Модел? Със сигурност не е просто модел, защото ни гледа от картината с такава откровена любов.

Няма да има заглавие. Ще бъде известна като Жена на легло. Защото е именно това.

30 Корнелис

Корнелис е долу в мазето. Тази стая се използва за склад — дърва, торф, стари вещи. Тук е тъмно, запалил е маслена лампа. По това време цялата къща е сенчеста, защото лятото е дошло и липовото дърво навън е натежало от листа. Юли е; съпругата му е бременна от пет месеца и коремът ѝ започва да се издува. Вчера я попита дали бебето вече рита. Протегна ръка, за да я докосне, но тя се отдръпна.

— Не още — отвърна му тя. — Все още не рита.

Как би могла да разбере притесненията му? Млада е. С Божията помощ, никога няма да научи какво е да изгубиш дете. Тя, разбира се, знае за загубата му, но младите не могат да си представят невъобразимото; сляпата им увереност е някак утешителна. Той се нуждае от сигурност, че под нощницата ѝ има живо дете, иска да усети ритане за доказателство. Защото и в миналото Бог му бе поднесъл щастие само за да го изтръгне от ръцете му след това.

Долу в подземието Корнелис отключва сандък. Направен е от тиково дърво от Източните Индии и е обкован с мед; не го е докосвал от години, защото принадлежи на друг живот. Вдига капака и се взира в бебешките дрешки. Усеща сладкото ухание на лазаркиня; билката, вече съвсем разтрошена, е поръсена сред тях. Той повдига малките жилетки и елечета. Взима кадифеното жакетче на Пиетер и го поднася към носа си. Мирисът на сина му отдавна е изчезнал.

— Ето детето Ви — беше казала акушерката, докато поставяше бебето в ръцете му — Нека Бог Ви дари с много щастие чрез него, а ако ли не — скоро да го повика при Себе си…

Ароматът на вино с подправки, уханието на влажната главичка на сина му. Съпругата му, която ядеше хляб с масло и овче сирене за бързо възстановяване.

Колко благословен се чувстваше тогава. Син, наследник. Какво щастие изпълваше къщата онази нощ. Той отправи благодарствени молитви: Поднасяме Ти най-сърдечни благодарности, на Теб, най-милостиви Отче… Целуна съпругата си. Сложи си сатенена шапка с перо[25], за да оповести на целия свят гордостта си, че е станал баща. Цялата му страна беше обгърната от благодарността му. Нима и нейното раждане не беше истинско чудо — извоювана от океана, благословена от Бог? Константин Хюйгенс, поет и хуманист, секретар на щатхалтера[26] — човек, когото Корнелис много уважава — казва за тяхната страна: Божието великодушие грее от всяка дюна.

В ъгъла на стаята, скрита в сенките, стои проходилката, с която синовете му се бяха учили да ходят — дървена пирамида на колелца. Прашна е и сега изглежда като някакво чудновато приспособление. Беше слагал синовете си вътре и беше наблюдавал как крачетата им работят, за да ги придвижат от стая в стая, и как спираха, когато стигнеха до стълбище. Корнелис си мисли: Отново ще чуя звука на колелцата да трополят по пода.

Подрежда бебешките дрешки. Това е женска работа, но иска той да я свърши. Никога не си е мислил, че отново ще отвори този сандък. София не знае за съществуването му. Ще накара Мария да изпере и проветри дрешките и да ги държи в готовност в шкафа с чаршафите.

С вързопа в ръце Корнелис се качва на горния етаж. Чува гласове в гостната и влиза.

Очаква го странна гледка. Мария е легнала на миндера под прозореца. Над нея се е навела някаква циганка.

София се обръща и поглежда изненадано към Корнелис.

— Скъпи! — възкликва тя. — Нямах представа, че си у дома. — Тя си поема дълбоко въздух. — Срещнахме тази жена на пазара. Може да предсказва дали ще е момче или момиче.

Междувременно Мария е скокнала на крака. Изглежда изчервена.

— Извинете, сър.

Тя се обръща към София:

— Хайде, мис.

София сяда на миндера и ляга по гръб. Циганката залюлява над корема ѝ конец, на който има завързан пръстен.

— По часовниковата стрелка е момче, на обратно е момиче — обяснява му София.

— Лежете мирно — нарежда циганката.

Минава известно време. Конецът с пръстена започва да се върти бавно. Всички го гледат.

— Момче е — оповестява циганката.

София се изправя. Гледа Мария с широко отворени очи. Какво има? Мария прикрива зяпналата си уста с ръка. Корнелис се усмихва добродушно. Те са просто две млади момичета, които се забавляват. София и прислужницата изглеждат неразделни напоследък — все нещо си шептят зад затворените врати. Бременността, забелязал е той, кара жените да пренебрегват класовите различия. И все пак му се иска съпругата му да си има по-подходяща довереница, някоя от нейната класа.

Корнелис плаща на старата жена и тя си тръгва.

Момче е. Въпреки подозрителността си към циганите, Корнелис би искал да повярва. Обръща се към жена си, но тя е излязла; чува пантофите ѝ да трополят на горния етаж. Не знаеше, че е суеверна; бременните, решава той, вероятно изпадат в особени настроения. Не си спомня скъпата му Хендрике да е имала подобно поведение.

Докато стиска бебешките дрешки, Корнелис се усмихва със задоволство. Момче е. Винаги го е знаел дълбоко в сърцето си.

— Нали не си забравил, скъпи, че утре пътувам за Утрехт, за да посетя майка си?

— Ще дойда с теб — отвръща Корнелис.

— Не. — София слага ръка на рамото му. — Няма да ме има само за две нощи, а ти имаш бизнес, за който да се грижиш. Не чакаше ли утре пратка от Англия?

— Но в твоето състояние…

— Пътуването е леко. Моля те, скъпи, това са женски работи. Майка ми и аз… виждаме се толкова рядко… имаме толкова неща, за които да си говорим. А и е в твърде деликатно състояние, че да посреща гости. Бих предпочела да я посетя сама.

Корнелис е наясно с всичко това. Но все пак се чувства някак пренебрегнат — защо състоянието на жена му позволява тя да пропътува петдесет мили до Утрехт и обратно, но не позволява той да лежи до нея в леглото. Тя не му разрешава дори да погледне тялото ѝ. Свенливостта ѝ в това отношение го кара да се чувства отхвърлен. Как копнее да докосне наедрелите ѝ гърди!

София го милва по брадата. Знае, че му харесва.

— Приготвила съм любимия ти hutspot — прошепва тя. — Усещаш ли миризмата от кухнята?

— Май вече не ти се гади?

Тя кимва утвърдително.

— Чувствам се много по-добре.

И наистина изглежда много добре — розови бузи, грейнали очи.

— Агнешко, цикория, артишок, сливи… Всичките са ти любими, задушени с лимонов сок и джинджифил…

Все още се чувства наранен.

— Защо напоследък изобщо не ядем риба? — пита сприхаво той. — Знаеш, че обичам риба, а не сме яли от седмици.

— Каза ми, че ти е омръзнала, помниш ли? Каза, че скоро ще ни поникнат перки.

— Просто се пошегувах.

— Освен това не ми се готвеше риба, гадеше ми се от миризмата.

Тя го целува и тръгва, ключовете, окачени на кръста ѝ, подрънкват. Чува я как си тананика по пътя към кухнята. Колко непостоянни същества са жените. Кой би могъл да предположи, че едно посещение при майка ѝ ще я развесели така? Настроенията ѝ се променят толкова рязко. Наскоро ѝ предложи да вземат друг прислужник, а тя му се тросна гневно.

— Мога да се справя. Мария е напълно достатъчна.

— Тази къща е твърде голяма за една слугиня — възрази ѝ той с логичен довод.

— Не искам мъж в къщата, не и в моето състояние. Нека изчакаме, докато се роди бебето.

Тя носи неговото дете и всичко останало е без значение. Обича я и ще задоволи всяка нейна прищявка. Вечерта е красива. Корнелис взима лулата и вестника си. Сяда на скамейката пред входната врата. Слънцето проблясва между листата на липите и хвърля шарена сянка върху стената на къщата му. Съседът, мистър Моленер, седнал на стълбището си, му кимва за поздрав и се усмихва. Корнелис седи усамотен и чете за подмолната политика на Луи XIII. Колко покварен е френският двор, колко коварни са испанците. А тук всичко е спокойно, окъпано от златното слънце. Семейства са излезли, за да си починат на стълбите пред домовете си. Деца играят в краката на родителите си. Мария се появява и изсипва кофа с помия в канала. Колко хубава изглежда напоследък, колко пищна и разцъфнала. В други страни към слугите се отнасят като към роби; тук, в този прославен град, ги имат за част от семейството. В кухнята чува как София и Мария се смеят като сестри. Имат си своите момичешки тайни — и защо не, ако това ги прави щастливи?

Умът на Корнелис витае. Мисли си за родните сестри на София и за мизерните условия, в които живееха преди пет години, когато посети дома им за първи път. Баща им, преди да почине, беше обявил банкрут. Съдията изпълнител беше взел печатарската му преса и другите ценни вещи от къщата; горните етажи бяха отдадени под наем. Момичетата и майка им обитаваха две стаи на приземния етаж и припечелваха прехраната си с шиене.

Един колега на Корнелис, с когото въртяха бизнес в Утрехт, организира запознанството — защото Корнелис беше богат вдовец, търсещ съпруга, а там имаше три момичета на възраст за женене. София, най-голямата, му беше поднесла кифлички с подправки. Колко красива беше — срамежлива и скромна, но не и необразована. Все пак беше отрасла сред книги. Познаваше творчеството на старите велики художници и онази вечер обсъждаха достойнствата на Тициан и Тинторето.

Би могъл да ѝ подари цял нов свят от знания! София беше глина, чакаща да бъде изваяна от опитните му ръце; тя беше плодородна почва, очакваща да бъде засадена с най-отбраните цветя. Тя също не беше останала равнодушна към него. Отначало беше свенлива, но нямаше как да не забележи топлината, с която прие поканата за разходка в каретата му. Корнелис помни този ден до най-малката подробност, защото миналото, дори и близкото минало, му изглежда много по-жизнено, отколкото настоящето.

Пътуваха из провинцията. София се държеше здраво и гледаше през прозореца. Очарована, тя се радваше на полетата, на пасящите крави, на редиците върбови дървета, като дете, което ги вижда за първи път. Той си помисли: Тя е дъщерята, която никога не съм имал. Гледаше шията ѝ — нежната кожа под къдриците — и копнееше да я погали. Усети надигащо се желание към нея. Плътски разговори — с тези думи той наричаше половото съвкупление със съпругата си. Взаимен комфорт и компания. Но това беше различно. Това младо момиче — колко отчаяно искаше да я защити, но и колко силно желаеше да я притежава! Сърцето му беше объркано и смутено.

Небето, необятното синьо небе, беше отрупано с купчинки бели облачета. Под него се ширеше поле с прострени чаршафи от ленено платно за избелване. Лентите плат, прави като линии, се простираха надалеч. Слънцето се показа иззад облак. По ослепително белия лен плуваха облачни сенки. В далечината се трудеха фигури — развиваха още един топ платно.

Тя отбеляза:

— Виж ги. Сякаш земята е ранена и я превързват, за да оздравее.

Сърцето му подскочи в гърдите. Точно тогава се влюби в нея истински.

Слънцето се плъзва зад къщите на другия бряг. Стъпаловидните фронтони стърчат застрашително, нащърбени като зъби. Корнелис потръпва и става. Спомня си полето с платно. Сега пречупва света през погледа на детето си, толкова обичано и драгоценно. Ленените платна са пелени, готови да увият рожбата му и да я защитят. Вярата му се е възвърнала; Бог най-сетне е чул молитвите му.

Тази мисъл е обнадеждаваща. Но защо тогава сърцето му е тъй тревожно?

31 София

Искам да те държа в обятията си и да усещам как сънуваш. Думите му са жигосани в сърцето ми. Начинът му на изразяване е детински — Ян е слабо образован занаятчия, всъщност по-слабо, отколкото съм аз. Любовните му думи за мен винаги ще звучат тромаво.

Ще прекараме нощта заедно. Не само една нощ, а две! — заради ненаситната ми страст. Съпругът ми си мисли, че отивам в Утрехт. Вече писах на семейството си, за да ги уведомя за състоянието, в което се намирам. Те биха се радвали да ме видят. Чувствам се точно толкова виновна, че ги мамя, колкото се чувствам и пред Корнелис. По някое време наистина трябва да ги посетя, но все го отлагам — те ме познават толкова добре, че със сигурност ще разберат лъжата ми. Особено малката ми сестра Катарейн — тя има зорко око и ще отгатне, че има нещо подозрително. В някакъв момент ще трябва да се изправя лице в лице с тях, но още не съм готова.

Ела при мен и остани цялата нощ. Не мога да повярвам, че това наистина ще се сбъдне. Когато се промъквам в ателието му през деня, не можем да останем сами — чиракът му е там, а понякога и слугата му; веднъж бяхме прекъснати от някакъв мъж, който дойде да разгледа творчеството на Ян, и се наложи да се крия зад балдахина на леглото. Колкото до вечерите — дори когато съпругът ми не е у дома, сега е още по-опасно да излизам от къщи, тъй като лятото е в разгара си и навън е светло до девет. Загубих вярната си съучастничка тъмнината — това огромно наметало, което ме обгръщаше и предпазваше по-добре от моето собствено. Дори когато успявам да се измъкна, разполагаме само с един час. Тръбата на нощната стража зазвучава в десет и всички, които са навън, се прибират по леглата си. Каква безупречна трудолюбива нация сме. В леглата преди десет, верни съпрузи и верни съпруги. Това не е град за любовници, защото на онези, които остават навън до късно, се гледа с подозрение.

Късна сутрин е. Когато излизам от къщата, Корнелис вече е отишъл на работа. Даде ми подаръци за семейството ми. Скрих ги на тавана. В някаква степен това ми се струва също толкова голяма мерзост, колкото и по-голямата ми измама.

Прекръствам се и се моля за безопасно пътуване. Никой бурен океан не крие толкова ужас, колкото тези слънчеви улици. Дори испанската флота с оръдия, насочени срещу мен, не ме плаши толкова, колкото съседите, които мога да срещна по пътя към пазара.

Времето се разширява и свива. Ние го кътаме като скъперници или гледаме как се разпилява на вятъра. То прекъсва сънищата ни — нощем е точно оповестявано с напевен глас от нощната стража, която грубо ни буди. После над нас отново се спуска тишина. Когато съм сама в къщата, ми се струва безкрайно — минутите пълзят покрай мен.

В студиото на Ян обаче го умолявам да спре. Как е възможно пясъкът да се сипе толкова бързо? Но времето, прекарано тук, дори когато вече е свършило, няма край; то е винаги с мен. А сега то има нова движеща сила — девет месеца, които текат все по-бързо с неумолимото приближаване на ноември. От този момент нататък не мога да си представя нищо. През ноември прекрачваме навън от сградата и стъпваме в празното пространство пред нас, а този път някак не вярвам, че ще полетя.

Точно сега обаче времето ми се струва спряло. Ян и аз прекарваме деня в леглото му. Нямам представа за часа; уличните шумове навън сякаш са в друга държава, на мили разстояние. Той е изпратил Якоб вкъщи и е дал на Герит почивен ден. Запасил се е с храна за любовна обсада.

На пода, сред свалените ми дрехи, лежи възглавничката. Бременна съм само в петия месец; възглавничката е малка, зелена, кадифена; откраднах я от библиотеката. Сега, когато е отделена от тялото ми, изглежда абсурдно обикновена. Някак си се привързах към детето си от плат, моя мек съучастник.

Казвам:

— Скоро ще трябва да използвам голяма възглавница.

— Какво ще правим, София? Рано или късно ще се наложи да предприемем нещо.

— Живей за мига — отвръщам му безгрижно. — Нали това каза, когато рисуваше портрета ни? Улови го, докато можеш.

— Но какво ще стане, когато бебето се роди, дори и да избягаме, той ще ни намери.

— Ш-ш-ш, да не говорим за това сега.

— Ще ни преследва. Няма такова място, достатъчно далеч, където да можем да отидем.

Ян е прав. Осъзнахме, след като помислихме малко, че планът ни няма да проработи. Корнелис е могъщ човек, с връзки и влияние. Познава капитаните на корабите; как бихме могли да пътуваме, без да ни забележат? Дори да стигнем до Източните Индии, дори тогава няма да сме в безопасност. Корнелис поддържа връзки с търговците там, притежава плантация за подправки. Никъде на този свят няма да сме в безопасност.

— Бог ще ни даде отговор — отвръщам му аз.

— Наистина ли мислиш, че е на наша страна?

— Къде ти е Библията? Вземи един ключ.

Мария ме научи на това. Така общува с Бог, когато трябва да вземе някакво решение. Ян се връща в леглото, като носи Библията си. Тежи като паве върху колената ни. Затварям очи, отварям на произволна страница и слагам ръката му, която държи ключа, върху някакви думи.

— Чети на глас.

Той чете:

— Двете твои ненки са като близначета от млада сърна, които пасат между кринове… Из устата ти капе вощен мед, невесто, мед и мляко под езика ти..[27]. — Ян затваря Библията. — Ето ти отговора — смее се той, като се прекатурва отгоре ми.

Библията тупва тежко на пода; леглото се тресе.

Преди сън Ян избърсва лицето ми с топла вода. Клеча на нощното гърне. През това време той идва, коленичи до мен и развързва косата ми. Тези нежности ме карат да се разтапям от любов. Всеки предмет тук има сантиментално значение за мен, защото той го е докосвал. Дори прашните дъски на пода, защото носят тежестта му. Мирисът на ленено масло е по-благоуханен от всички подправки на Изтока.

Тази нощ спя в обятията му. Моят възлюбен е бял и румен, личен между десет хиляди други; бузите му — ароматен цветник, лехи с благовонни билки; устните му — крин, от който капе чиста смирна[28]. Никога преди не бях спала гола до млад мъж. Колко сладко е тялото му, колко сладък дъхът му! Спим, преплетени един в друг. Кожата му е стегната и гладка. Раздвижва се и се обръща, поема ме цялата в обятията си, дланите му обгръщат гърдите ми. Висока съм точно колкото него, създадени сме един за друг. Ходилата ни се докосват.

Далеч в съня си чувам напевното: Два часа!.. Три часа! Щастието ми се мери в ритъма на часовете. Из целия град граждани лежат заедно, съпрузи и съпруги, прилежно подредени като предмети в шкафовете си. В чекмеджетата под тях са прибрани децата им, заченати законно. Семейства спят, сгушени удобно в мебелите си. Аз съм загърбила всичко това; излязла съм в открито море… тази нощ се нося по течението и няма връщане назад към предишния ми живот.

Усещам дъха на Ян в косата си. Издишва сънищата си; те проникват в мен като утринна мъгла. Позорно си мисля: Само ако можеше Корнелис да умре. Любовникът ми и аз щяхме да можем да спим заедно всяка нощ до края на живота си.

Това е толкова чудовищна мисъл, че незабавно я изхвърлям от съзнанието си. Вместо това започвам да си мечтая какво би било, ако бях срещнала първо Ян и имах свободата да се омъжа за него, да го обичам без чувство за вина. Никой не беше виновен, че се омъжих за Корнелис — да, имаше натиск от страна на майка ми, но можех да ѝ устоя. Мога да виня единствено себе си за това, което, сега разбирам, е жертва на моята младост и надежди. Направих го, за да спася семейството си от зла участ, но каква зла участ ни очаква всички, ако не успея да измисля начин да измъкна себе си и Ян от този безразсъден план, който сме пуснали в действие?

Де да можеше Корнелис да е мъртъв.

Изведнъж се изправям рязко в леглото, напълно будна. Ян се раздвижва; прокарва езика си надолу по гръбнака ми.

— Измислих план — казвам аз.

— Какъв план? — промърморва сънено той.

— Има само един начин да се измъкна. И на него никога да не му хрумне да ме потърси.

Идеята е толкова очевидна, толкова изумително проста, че се учудвам как не съм се сетила по-рано.

За да успее този план, ни трябват пари, много пари. Ще трябва да проучим колко точно. Трябват ни малко и сега, за да го пуснем в действие. А после, през ноември, когато се роди бебето, ще ни трябват много повече.

Седим в леглото; слънчевата светлина струи през полуотворените кепенци. Някаква птичка пее пред прозореца; крещи дете. Бяхме загубили представа за времето. Не бяхме яли нищо. Все още се чувствам замаяна, сякаш някой ме е ударил с чувал с пясък.

— Помниш ли какво каза съпругът ми за лудостта, която е обхванала цялата страна?

— Ти си лудостта, любов моя. — Гали ме той по китката. — Ти си това, което ме е завладяло.

Не му отговарям.

— Тази мания по лалетата.

Той, разбира се, знае за какво говоря. Всички са се заразили, разпространява се като треска; през последната година е излязло извън контрол. Тайни сделки се сключват в таверни, трупат се огромни състояния. Нашите уравновесени граждани са като обсебени.

— Една луковица — помниш ли какво каза? Една луковица е продадена за всичките тези неща — коне, сребро…

— Какво предлагаш?

— Една луковица е била продадена на цената на къща — чух го миналата седмица — за стойността на къща на Принсенграхт.

Цялата съм потна. Нося неговата нощница. В скута ми се появява червена капка. За миг решавам, че е паднала от тавана. Друга капка… и още една. Тече ми кръв от носа.

Ян притиска кърпичка към ноздрите ми и държи главата ми назад. Кърпичката почервенява. Кръвотеченията от носа са странни, защото кървиш, без да изпитваш болка. Кърпичката подгизва. Когато Ян я маха, целите му ръце са в кръв.

32 Производителят на лалета

Клас ван Хоохеланде е обсебен. Спи неспокойно в дома си в квартал Веесперзейде. Той е производител на лалета. Някога беше бирник, но за ужас на съпругата си вече се отказа от тази професия, за да си стои вкъщи и да си гледа градинката. Тя е съвсем малка, но е център на неговата вселена. Там, под земята, навън в нощта, неговите бебчета растат.

Истинските му деца спят на горния етаж, но той вече няма време за тях; забранил им е да влизат в градината под заплахата от пердах; налага им се да играят на улицата. Когато си мисли за тях, което се случва рядко, си ги представя като малки издънки отстрани на луковицата — сгушени до голямата луковица майка. Всичко, което погледне, му прилича на лале. Хубавите жени са лалета; полите им са венчелистчета, поклащащи се около опрашените близалца — техните крака. Данъците, които някога събираше, са безценни малки издънки, изникнали от дебелата луковица на годишните доходи.

Обсебен е от издънките. Колкото повече издънки има, толкова по-тежка е луковицата. Колкото повече azen[29] тежи, толкова повече пари ще има за него. Затова оставя луковиците в земята по-дълго от съперниците си, другите непрофесионални производители на лалета, чиито градини вече са празни. Те са извадили своите още през юни, докато той изчака няколко седмици повече.

Това обаче се отразява на нервите му. Въпреки предпазните мерки — жици за спъване, денонощно бдене — докато луковиците му са в земята, те са застрашени. Крадци, кучета, червеи. Някога беше едър мъж със здрав апетит; във времената преди лалетата едва минаваше през входната врата. Сега не може да яде; почти не спи. Дрехите му са провиснали и широки; наложи се жена му да ги стесни. Страда от киселини и трябва да пие тинктура от мента и бренди. Той и съпругата му спяха на легло, вградено в ниша в стената на долния етаж. С парите, които изкара миналия сезон, си купи отделено легло и го премести на горния етаж до прозореца. Оттук може да наблюдава градината.

Тайната му се крие в почвата. Цяла есен приготвя своята вълшебна смес — пълни каруци кравешка тор, чували с пилешки екскременти, фин пясък, костно брашно от кланиците. Оттогава нанася три пъти седмично тази специална тор. Установил е пропорциите на квадратен метър и ги е записал в тефтер, който пази заключен в сейфа си.

— Би закопал и собствените си деца, ако мислиш, че това ще направи почвата по-добра — мърмори жена му.

Тя не разбира. Понякога го гледа странно. Той обича да клечи в градината и да рони пръстта между пръстите си, да усеща аромата ѝ. Никой сладкиш не ухае по-изкусително; с радост би си похапнал от нея.

— Може би трябва да се посъветваш с доктор, любов моя — казва жена му.

Само чакай да види какви цени ще получи той. Шестдесет хиляди флорина за четири месеца е печалбата, която изкара един мъж от другия край на града. Това е годишният му доход, умножен по шестдесет. Ще му се да види лицето ѝ тогава. А и онзи мъж има по-малка градинка от неговата.

Клас вече е изкопал и прибрал повечето от своите луковици, неговите Миракъл, Емералд и основната му обменна единица — Гауда. Тази година триумфира, залагайки на няколко нови сорта — сортове, собственоръчно селектирани от него, които тепърва трябваше да именува. Един от тях има индигова капка по листенцата, като капка мастило в мляко. Беше отделил издънките, беше ги премерил и увил грижливо в слама. След това ги беше сложил на сигурно място в мазето, под ключ, за да изчакат, докато се покачи цената. Неговите адмирали — Адмирал ван Енкхуйзен и Адмирал ван Ейк — са все още под земята. Вчера вечерта пъхна ръката си в почвата и обгърна една луковица с пръстите си, за да разбере колко се е уголемила. Тогава изпита перверзна тръпка, сякаш пъха ръка под нощницата на друг мъж, за да опипа топките му. Когато моряци са били улавяни да правят това, са били зашивани в чувал и хвърляни в морето. Какво ли наказание очаква онези, които опипват Адмирал?

Може би трябва да се посъветваш с доктор. Защо? Той е просто един влюбен мъж. Колко са красиви, когато разцъфнат — разголени и съблазнителни, нежно потрепващи на вятъра. Колко големи са цветовете им, подхранени от тайната му амброзия (сажди, смесени със собствената му урина). Те са най-любимите му деца. Те са компанията му от ангели, които безшумно надуват тромпетите си. Колко много ги обича — колкото по-ценни са, толкова по-силна е любовта му. Финансовата скала е следната: първо, жълто с червено (Гауда); после — лилаво върху бяло; и накрая, най-вълнуващите от всички — червени жилки върху бели венчелистчета.

Semper Augustus е име, което може само да прошепне, сякаш е в църква. Кралят на кралете, Светая Светих. Има пет от тях, дремещи под земята. Той ги отгледа от пет издънки, които беше закупил предходната година — пет беше инвестицията, която можеше да си позволи. Пет цвята бяха разцъфнали — листчетата, бели като челото на девица, с рубиненочервени жилки като кръвта, центърът на чашките им — син като лятно небе. Дори самият Соломон не би могъл да ги възпее с по-голяма страст. О, хубав си, мой мили, и любезен! И леглото ни е — зеленина. Те са неговите пет ослепително красиви девици. Устните ти — като алена панделка… Цяла си хубава, моя мила, и петно няма на тебе!.. Ти плени сърцето ми.[30]

Вече са повехнали; от тях са останали само бежови дрипи. Красотата им лежи скрита под земята, в която всички ще се върнем. Утре е големият ден. Утре ще ги извади… ще се надигнат като Христос от дългия си сън; Тяхното възкресение ще го направи богат.

Клас спи. Сънува как почвата се пропуква и отваря. От нея се надигат войници, копията им блестят. Обръща се рязко и се блъска в жена си, после отново потъва в дрямка. Сънува натрапник. Това е огромно черно куче. Прокрадва се бързо по улиците… леко прескача дувара… безшумно се приземява в градината. Оглежда се, като оголва белите си зъби в зловеща усмивка. Скача в лехата с лалетата и започва да рови. Изкопава малки ръчички и малки крачета, разчленените крайници на децата на Клас.

Камбанката иззвънява. Клас се сепва и сяда в леглото си. Скача на крака. Отваряйки широко прозореца, изкрещява:

— Кой е там?

Долу, в градината, задрънчават още звънчета. Вижда как нещо се движи — тъмнееща фигура, очертана на лунната светлина.

Вече е навън в градината, спъва се в заложените от самия него клопки и отново задвижва камбанките. Те бият лудо, призовавайки грешниците за наказание.

Клас оглежда земята. На лунната светлина вижда стъпка. Нищо не е докоснато. Този път грешникът успя да се измъкне. Импровизираната алармена система спаси Клас.

33 София

На вратата се почуква. Герит, слугата на Ян, застава пред мен с писмо в ръката.

— Какво има? — Обзема ме лошо предчувствие. — Да не му се е случило нещо лошо?

— Не, мадам.

Герит е флегматичен човек, без всякакви емоции и с подпухнало лице, сякаш от маджун. Родом от района на тресавищата на Маркен, където селяните се движат мудно сред постоянната мъгла. Нищо, което се случва, не е в състояние да събуди любопитството му, за което съм благодарна.

Давам му бакшиш. Той си тръгва и аз отварям писмото. Ян се е изплашил. Няма да се пробва.

Унищожи го, след като го прочетеш. Сгрешила съм в преценката си. Ян ми разказва за опита си за кражба вчера вечерта. Виждате ли? Още едно престъпление, прибавено в списъка. Но е бил прекъснат — мъжът се е събудил. За щастие, Ян се е измъкнал, без да бъде видян. Ще се наложи да купим луковиците.

Това е малка спънка в плана ни, но въпреки всичко ще успеем. Ще трябва да събера малко пари, за да помогна за закупуването им. Ще ни трябва значителна бройка, за да можем да завъртим бизнес и да покрием неизбежните загуби.

На горния етаж съм, отварям кутията си с бижута. Перлените ми обеци, перлената ми огърлица, сапфирената гривна и един медальон. Не са кой знае колко. Макар и в много отношения да е щедър към семейството ми и към мен самата, Корнелис е пестелив, що се касае до бижута. Скъпоценните камъни не го интересуват. Предпочита да харчи парите си за картини, за разкрасяване на дома или за изисканите ни дрехи. Особено за своите собствени. Учудващо разточителен е в това отношение. Когато пристигнах в къщата му, за голямо мое изумление преброих следните артикули, натъпкани в раклата му: тридесет чифта гащи, седемдесет ризи, двадесет и пет яки, четиридесет чифта маншети на волани, тридесет яки рюш, деветдесет кърпички… Раклата е претъпкана до пръсване; миналата седмица се наложи да извикаме ковач, за да поправи пантите.

Избирам няколко бижута и ги слагам върху леглото. Не мога да заложа всичките — Корнелис ще забележи — но тези мога лесно да изнеса от къщата.

Влиза Мария. Тя, разбира се, знае за нашия план. Налага се, след като всичко се върти около нея. Тя го прие, но все още е в шок.

Казвам ѝ за провалената кражба. Тя поглежда към малкото бижута върху леглото. Будят жал, като малки убити птички след ден на не особено успешен лов.

— Страх ме е — казва тя.

Мария няма право да говори така. Тя е разумната и практичната. Правя се, че не я разбирам:

— Спокойно, ще съберем достатъчно пари — казвам ѝ. — Ще купим луковиците и после ще изкараме добри пари.

— Не от това се боя.

Нощ е. Излизам на двора. Цветята ми вдъхват кураж. Черпя смелост от тях, като знам, че мимолетният им живот скоро ще приключи. Въпреки красотата си, те са безчувствени. Нямат представа, че в краткостта на цъфтежа им ние виждаме символ на безплодните човешки усилия.

Спирам се, вдишвайки аромата им. Има някаква чистота в любовта ни към цветята; тя е проява на уважение, непокварено от алчността. Лалетата са изключение от това правило; когато си помисля за тях, в мен се надига страст, залива ме срамна гореща вълна. Мисля си: Догодина ще засадя лалета в тази тясна леха. И тогава осъзнавам, че за мен няма да има догодина.

Крача из двора като осъден затворник. В тъмнината чувам как нещо изхрущява под обувката ми. Когато ме подготвяха за брака, ми казваха поговорката за охлюва: това е добра домакиня, носи си къщата, където и да отиде.

Ами, точно тази домакиня охлюв вече я няма; къщата ѝ — също.

34 Ян

Измина цяла седмица и сега Ян е в студиото си; напът е да сключи сделка с мъжа, когото се беше опитал да ограби. Изнервящо е да стои срещу него посред бял ден, но разбира се, няма начин мъжът да го разпознае. Това е единственият производител, за когото Ян е чувал — един клиент на таверна Петлето му беше дал името и му беше казал, че Клас ван Хоохеланде има значителни запаси, които пази зорко. Ян вече много добре знае какво е имал предвид.

Производителят на лалета е неспокоен. Изглежда, не го свърта на едно място, сякаш единственото, за което копнее, е да се върне обратно в дома си. Беше казал на Ян, че всичките му луковици вече са извадени и се съхраняват под ключ. В очите му проблясва налудничаво пламъче.

— Имам пет Semper Augustus — казва той, гласът му е дрезгав от вълнение. — Но те малко надхвърлят възможностите ви.

Проблемът е, че и луковиците, които е донесъл, също надхвърлят възможностите на Ян. Той разполага с парите от заложените бижута на София, собствените си спестявания, пари назаем от Матеус, но пак не му достигат. На този етап е нужно да закупи големи количества. Беше поръчал цяла торба с Гауда — червено-жълти, най-евтините от пламъкоподобните, няколко хиляди azen от някакви Адмирали, чието пълно име не разбра съвсем точно. Пропилях си времето да събирам данъци — шегува се Клас, — сега вече съм във флота. Ако Ян успее да инвестира повече сега, ще може да натрупа състояние, което буквално е въпрос на живот и смърт.

— Вземете някоя картина.

Той хваща Клас под ръка и го води към платната.

— Вземете Възкресение Лазарово, то струва тридесет флорина.

Ян изважда платна и панели и ги подпира на стената. Якоб, който стрива пигмент, го зяпва в почуда. — Вземете Жертва Авраамова, вземете Пейзаж с крави.

— Но, сър… — обажда се Якоб.

— Мълчи — сопва му се Ян.

— Вземете Жена, хваната в прелюбодеяние.

Клас ван Хоохеланде стои там и се чеше по главата.

— Ами онзи натюрморт? Онези цветя?

Той посочва към една картина, подпряна в ъгъла.

— Вижте, ето там, между кандилката и червената калина — виждате ли онова лале? Това е Генералът на генералите.

— Така ли?

— Вие, художниците, сте толкова невежи.

— Просто рисуваме това, което виждаме.

— О, така ли? — отвръща Клас. — Жълти нарциси и кремове да цъфтят заедно? Това е невъзможно.

— Не е невъзможно, когато аз ги рисувам.

Сега неспокойният е Ян.

— Толкова изящно лале, такава поезия от цветове — казва Клас. — Уловилите сте го до съвършенство… капката роса…

— Благодаря ви, но…

— Странно нали? Тези цветя са мимолетни, а картината ще съществува вечно — гласът на Клас трепери от вълнение. — И все пак от финансова гледна точка една луковица от това лале е три пъти по-ценна от картината, която го изобразява. Кой би могъл да си го обясни?

Овладявайки емоциите си, той казва припряно:

— Взимам и тази картина и имаме сделка.

Якоб въздъхва. Ян го презира.

Просто торба с лук — така изглеждат. За тях Ян беше платил толкова, колкото изкарва с работа за една година, ако има късмет. Колко семпли изглеждат. И въпреки това са по-ценни от бижута, от картини, от злато. Заключено в тези луковици, подхранено от слънце и дъжд, е скрито бъдещето му.

Ян е твърде превъзбуден, за да работи. Копнее да поговори със София. Отчаяно се нуждае от нея; тя е толкова близо и едновременно толкова далеч, заключена в кънтящия си затвор. Иска да ѝ каже за Клас, за налудничавото пламъче в очите му и твърде широките му панталони, които постоянно трябва да дърпа нагоре, за да не паднат. Копнее да сподели с нея всичко, което се върти в главата му, пази тези думи за нея, докато се срещнат отново. Дали и тя си мисли за него в този миг? Какво ли прави — шие, гледа през прозореца, слънцето огрява красивото ѝ чипо носле? Копнее за нея толкова силно, че дъхът му спира. Казва си: Само още няколко месеци и завинаги ще бъдем заедно.

Минава покрай къщата ѝ, но там няма никакви признаци на живот, няма лице на прозореца. Може би е на пазар. Слиза до тържището, но вече е много късно и продавачите прибират стоките от сергиите си. Това е един толкова странен ден, че е загубил представа за времето.

Кочияши се размотават покрай конете си, чакат да изкарат малко пари. Когато се приближи клиент, те хвърлят зарове, за да определят кой да го вземе. Ян си мисли: Колко уривновесени изглеждиме, а под повърхността всички сме комирджии. Ние сме обсебен народ. А моят хазарт е най-рисковиният от всички.

Тази нощ сънува, че хората са лалета, вратове като стебла се издигат над пищните им яки. Главите им кимат; поклащат се насам-натам в хармонично съгласие. Изглежда напълно естествено Амстердам да е град, населен с цветя.

На градския площад е и вика София. Тя върви към него и кима с глава. Трябва да е София; разпознава виолетовата ѝ рокля. Моли я да го придружи в презокеанско пътуване. Тя кима още по-енергично. Венчелистчетата ѝ падат и разкриват голо стебло.

Матеус, приятелят на Ян, познава един подкупен лекар. Името му е доктор Зорг. Беше направил аборт на една прислужница, забременяла от Матеус, а той от своя страна беше заплатил услугата с картината си Гуляещи селяни.

— За какво ти е? — поглежда го цинично Матеус. — Някоя курва ти пречи да създадеш семейство? Кога ще престанеш да спиш с всяка срещната и ще се установиш с някое мило момиче, а? Герит е ужасна съпруга. Грешна форма на тялото, като начало.

Ян се среща с доктора в една аптека долу на доковете. Оказва се, че това е грешка. Лекарите мразят аптекарите, защото им крадат занаята. Те са към същата гилдия и се представят за доктори, докато седят под глави на препарирани крокодили и дават скришом консултации. Те дори носят същите униформи — черна роба и палто, островърхи шапки.

— Защо искахте да се срещнем тук? — сопва му се доктор Зорг. На Ян му се беше сторило удачно. Докторът изхвърча възмутено навън и отиват да седнат в близката таверна.

— И така, какъв е проблемът? — пита докторът.

— Преди няколко години сте направили услуга на приятеля ми. И двете страни са останали доволни и той ви препоръча като дискретен човек.

Доктор Зорг има тясно, лисиче лице и рижава коса. Ян трябва да му се довери. Този човек държи в ръцете си три живота… четири, ако броим и бебето. След всичкото това Ян изпитва някакво покровителско чувство към Мария, която е най-уязвимата от тях. Чувства се почти толкова отговорен, колкото ако беше заченала от него.

— Искам да изродите едно дете. Безопасността на жената е от огромно значение…

— За некомпетентен ли ме смятате?

— Не! — Колко е докачлив този човек! — Не, но има някои особени обстоятелства около случая. Дискретност, на първо място. — Ян млъква.

Трябва да се довери на този мъж; трябва да му разкаже цялата история, в противен случай планът няма да проработи. Отпива огромна глътка бира и започва. Доста го тревожи да споделя с непознат, да чува собствения си глас да разказва историята. Цялото начинание звучи налудничаво.

Настъпва тишина. Доктор Зорг гледа към бирата си. Ян гледа ръцете на лекаря: дълги бели пръсти. Те галят чашата. Ян се опитва да не си представя къде са били тези пръсти.

— Рисковете — изрича докторът накрая. — Рисковете са огромни.

— Ще трябва да ги поемем. Разбирате това, нали?

— Рискове за прислужницата, рискове за вашата приятелка. — Доктор Зорг го поглежда. — Явно много обичате тази жена.

Ян кимва. Неочаквано лекарят въздъхва.

— Вие сте късметлия.

Следва мълчание. Докторът гали чашата с нежните си, изтънчени пръсти. Ранен следобед е. Таверната е празна с изключение на трима млади моряци — хубави млади мъже, които седят на една маса и играят карти.

Доктор Зорг ги поглежда.

— И аз някога обичах някого — казва той. — Малодушие… Поддадох се на малодушието. Не можех да се изправя лице в лице срещу осъдителните погледи на всички… да загубя препитанието си… Залогът беше твърде голям. Цял живот съжалявам за това.

Той надига чашата си; но ръката му трепери толкова силно, че се налага да я остави обратно на масата.

— Да бъдеш храбър…

Гласът му затихва. Ян поглежда към пода. Там лежи счупена дръжка на лула и празна черупка от стрида. Напомнят щампа от книга с емблеми. Ян си мисли: Ако това беше картина, щях да разбера посланието ѝ.

— Затова се опитвам да помагам на хората да се измъкват от неприятности — казва докторът. — Аз съм лекар и съм напълно наясно, че целият живот е риск. Но някои хора плават по-близо до вятъра и именно те печелят симпатиите ми. Възхищавам им се за това, разбирате ли, защото аз самият не успях да го направя.

Това трогва Ян и той започва да харесва този обидчив, емоционален човек. После поглежда треперещите ръце на Зорг и се чуди дали е годен за тази работа?

Може би докторът усеща това и казва:

— Тя ще бъде в сигурни ръце.

— Коя от двете?

— И двете — окуражава го той. — Сега, относно парите.

Авансова сума за него и за услугите на акушерка — ще осигури жена, на която има безусловно доверие.

Ян преброява парите. Прави го с безгрижно присвиване на раменете. Това са просто пари; само няколко луковици. Под привидното си нехайство обаче той е дълбоко развълнуван. Манията по лалетата е завладяла и него, а каква любовница е само! Флиртува и с други мъже, подмамва ги. И накрая, точно когато си мисли, че може да я изгуби, тя му се отдава. Отпуска се с радост в ръцете му и вълна от удоволствие залива тялото му. За миг е задоволен. После гладът му се надига отново; желанието е неутолимо. Ето такава любовница е тя. Кой би могъл да ѝ устои?

Месец по-рано, през юли, той беше невинен, девствен. Смяташе спекулантите за луди. Сега е един от тях и вече е утроил инвестицията си. Адмиралът го поведе напред в битка и каква плячка само донесе у дома. Защото цените им се изстреляха в небето и сега има достатъчно, за да плати на доктора и да инвестира в нови луковици. Почти не му остава време да рисува. Всеки ден се връща от таверната, където новите му приятели, еднакво обладани от лудост, купуват и продават трескаво сред мъглата от тютюнев дим.

— Освен това трябва да подпишете бележка, че ще заплатите крайната сума — казва лекарят. Съобщава цифрата на Ян. Той зяпва от изненада.

— Трябва да имате предвид какви са рисковете — казва Зорг. — За мен.

Само за миг, мисли си Ян, — си помислих, че този човек е сантиментален. Той изважда парче хартия. Аз, Ян ван Лоос, обещавам, че… Записва сумата с едрия си непохватен почерк. Колко много нули! Рисува нулите с професионална гордост; те са идеални окръжности. Учителят му беше учил в Рим, където Ренесансовите школи преподават такива неща. Те са кръгли като пълна луна в Нощен морски пейзаж. Кръгли като сапунените мехурчета, надути от дете от картина на Халс, символ на безсмислието и краткостта на човешкия живот.

Доктор Зорг сгъва бележката и я пъха в джоба си. Стискат си ръцете. Целият живот е хазарт. Та нали дори това, че си се родил, е хазарт. Ако родителите ти бяха правили любов една нощ по-рано или една нощ по-късно, щеше да се роди друго дете. Хазарт е, че срещна София, любовта на живота му. Ще намери парите. Знае как да си играе със съдбата, овладял е този хазарт. А що се отнася за края, най-рискованото от всички залагания — знае, че ще спечели. Защото късметът, засега, е на негова страна.

35 Есен

Есенни бури вършеят по земята. Дъжд бичува природата. Изкореняват се дървета; реки разбиват дигите си и наводняват полята. Огромни площи се покриват от вода, връщат се към стихията, от която са произлезли. Лодки потъват и техните останки биват презрително изхвърлени на брега, сякаш Бог изхвърля празни черупки от орехи. Корабите на Корнелис се завръщат, но най-големият съд от конвоя Архангел Московски, претрупан с товар от самурени кожи, амбра, китова мас и желязо, изчезва безследно. Църковните камбани бият за душите на удавниците.

По улиците на Амстердам се търкалят отнесени от вятъра цилиндри[32] и се носи вдигнато от простора пране. Строител пада от скелето на едно полузавършено имение на Кайзерграхт — мъченик, жертва на богаташкото високомерие. Ходенето покрай каналите е опасно; хората губят равновесие заради вятъра. Открити са тела, носени по течението, жертви на пиянско отчаяние, защото манията по лалетата бе разорила мнозина и мъките им окончателно бяха удавени.

След това, в средата на октомври, дъждът спира. Мъгла обгръща града. Звуците са приглушени, сградите — невидими. Хората не могат да преценят къде свършва улицата и къде започва водата. Прекатурват се в канала и се носят от течението, неоткриваеми с дни, докато мъглата не се вдигне.

Нощите са злокобно тихи. От водата се надигат изпарения. По страничните улички незабелязано се промъкват фигури, защото мъглата е толкова гъста, че човек едва вижда дланта пред лицето си. Амстердам е град на призраци, на престъпления без улики, защото извършителите им потъват безследно в мъгливата нощ.

36 София

Изказвам благодарствена молитва. Тази мъгла е Божието дихание, което ни закриля. Мога да се промъквам по улиците незабелязано. Призрачни фигури се приближават, подминават и изчезват; държат главите си приведени, внимават къде стъпват. Всички сме обвити в пашкули.

Ян и аз сме станали по-дръзки. Спалнята ми гледа към улицата. Корнелис спи непробудно в другата стая. През нощта Ян хвърля камъче по прозореца ми и аз се промъквам долу, за да му отворя. Не мога да рискувам да го заведа в леглото си. Освен това напоследък правенето на любов не е нещото, което ни вълнува най-много. Възпламенени от нова страст, ние се сгушваме един до друг на миндера и си шепнем.

Написала съм сумите. Ян носи парче хартия; то трепери в ръката му. Отново и отново бяхме залагали и печелили. Ян вече е част от висшата лига. Разменя печалбата с фючърси. Отдавна сме загубили от поглед луковиците; те са се превърнали в абстрактно понятие. Купуваме луковици, които никога не сме виждали и за които още не сме платили, залагаме на нови сортове, с очакване цената им да се покачи и после ги препродаваме. Някои луковици се купуват и препродават по десет пъти на ден, без изобщо някой да ги зърне. Надвесваме се над хартията и проверяваме сметките, тези зашеметяващи драскулки с молив. Толкова се вълнувам, че носът ми отново кърви и ги опръсквам с кръв.

Не само правенето на любов е в абсолютно забвение. Ян отдавна спря да рисува. Обладан от тази треска, прекарва дните си в четири различни таверни, шепне пароли, за да влезе в стаите, където текат търговете. Не мога да отида с него, за да не рискувам да бъда видяна; сега сякаш целият град е в таверните. Залозите се правят чрез едни дървени дискове. Те се подават от ръка на ръка. Цените на бройка се пишат върху тях с тебешир. Пазарят се; добавят се и се изтриват оферти, а сключената сделка се отпразнува с чаша вино. Ян взима заеми от приятелите си, за да финансираме следващата сделка, и им връща парите удвоени след седмица. Това е магия! Бог ни се усмихва; Той е на наша страна.

Избърсвам кръвта си от хартията и там остава кафеникаво петно.

През последните седмици Мария се е променила. Наедряла е, разбира се, надебеляла като луковица, подхранена с най-висококачествена тор. Онази вечер на вечеря Корнелис отбеляза:

— Видя ли какъв размер е придобила? Скоро ще изяде цялата ни къща.

— Винаги е имала добър апетит — отвърнах му аз.

Освен това се движи различно, поклаща се като кораб с вдигнати платна. Задъхва се от всяко усилие. В продължение на месеци аз върша по-тежките ѝ задачи, чистя къщата и мия подовете. Тя не бива да губи бебето. От усилията и аз се задъхвам. През целия си живот досега никога не съм работила толкова. Размяната на ролите ни — аз слугиня, а тя господарка, която може да върши само най-леките задачи — се простира отвъд домакинската работа.

— Странно, нали? — казва ми тя един ден. — Вие се маскирахте като мен, а аз се обличах като Вас.

Разказва ми как се пременявала със синия ми елек, онзи — поръбения с кожа, и е дефилирала пред огледалото. Разменили сме си и ръцете. Моите са станали слугински — напукани и сухи.

— Втрийте гъша лой в кожата си — подсмихва се тя. — И ще станете истинска дама.

Нейните ръце са меки като на благородничка.

Къщата също се е променила. Сега я познавам много добре — болезнено добре: плочките от Делфт покрай стената, всяко играещо дете; мраморните подове, които сякаш са дълги цели мили. На горния етаж лъскам ли лъскам широките дъски на дюшемето. С навити ръкави търкам и бърша, а после се изправям на крака, пъшкайки. Релефните стени на Кожената стая събират прах; болка сковава раменете ми, докато стоя стъпила на стол и боравя умело с метлата. Долу, в кухнята, търкам керамичния под с мокър парцал. Преди къщата се състоеше от стаи, в чиито столове седях, по чиито подове ходех и чиито прозорци отварях, за да гледам на улицата. Тя беше нарисуваният фон на живота ми. Сега ми е позната всяка олющена тухла, всеки чвор в дървените настилки. Де да можехме да наемам още един слуга. Но това, разбира се, е невъзможно. Не можем да рискуваме да пуснем непознат сред нас в този критичен момент и аз стоически устоявам на опитите на съпруга ми да наеме такъв.

Вече съм в последния месец и нося обемиста възглавница, завързана около талията ми. Госпожа Моленер, съседката, ми зае няколко от своите рокли за бременни. Мария просто приши допълнителни парчета плат към своите. Навеждането е трудно — как се справят бременните жени? Изкушавам се да махна възглавницата, но какво ще стане, ако Корнелис внезапно се върне? Става все по-загрижен и отскача по време на работния ден, за да провери дали не съм започнала да раждам.

Посети ни доктор Зорг. На горния етаж той прегледа Мария и каза, че е в чудесно здраве. Изми си ръцете, слезе и каза на Корнелис, че съм здрава като бик. Има тясно лице, като на хрътка; никога не съм имала доверие на рижави мъже. Трябва да призная обаче, че изигра ролята си съвършено. Когато си тръгваше, ми прошепна:

— Приятелят Ви е прав. Вие сте храбра и уникална жена.

Мария ми каза, че ръцете му миришат на виолетки.

У нея има и друга промяна. През последните няколко седмици се е вглъбила в себе си. Седи сама пред изгасналия огън. Стои с часове пред прозореца и не помръдва, докато слънчевата светлина не угасне, сякаш чака гост, който никога не идва. Още по-лошо, отчуждила се е от мен; нашето сестринство е изчезнало.

— Вие и Вашите сметки! — ми казва един ден. — Само за пари мислите. Ами аз?

— Правя го заради теб! Ти ще се облагодетелстваш точно толкова, колкото и аз. Скоро всичко ще приключи и двете ще бъдем свободни.

— На Вас Ви е лесно — тросва се тя. — Променили сте се, София.

Вече ме нарича София, не мис или мадам. Нямам нищо против. Знам, че гневът ѝ се дължи на страха. Изправена е пред раждане; ще отплава на пътешествие сред най-смъртоносните води — пътуване, което трябва да предприеме сама, защото никой не може да я придружи.

Вчера Ян изкара печалба от шестдесет и пет флорина. Шестдесет и пет флорина. Ковачът, който поправи пантите на шкафа ни, се оплака, че плаща толкова за едногодишен наем.

— Залагайте на лалета — го посъветвах аз. — Лесно е.

— Който хвърчи нависоко, отвисоко пада — отговори ми той. — Запомнете ми думите, повечето от тях са глупаци.

Той беше нещастен стар пияница.

Срещам се с Ян на уговореното място до фонтана. Отслабнал е, бузите му са изпити. Косата му, толкова буйна и къдрава, когато дойде у дома за първи път, е загубила блясъка си. Не ме поздравява; с блеснали очи грабва ръката ми за китката.

— Кажи ми, че трябва да го направим! Имаш ли смелостта?

Стиска ръката ми по-силно.

— Късметът е на наша страна през всичките тези седмици. Кажи ми, че трябва да сложим всичките си яйца в една кошница!

Има предвид, разбира се, риска на рисковете: най-опасния от всички. Кралят на кралете, Semper Augustus. Клас ван Хоохеланде има една последна луковица.

Ще глътне всичките ни пари, всеки стювер, е който разполагаме, а и доста повече. Още огромни заеми. Цената му постоянно скача нагоре-надолу. Всичко или нищо. Но ако успеем, ще можем да изплатим всичките си дългове, когато бебето се роди, и да устроим живота си наново.

— Мисля, че трябва да го направим — казвам аз.

— Скъпата ми, венчелистче мое.

Венчелистче мое — така ме нарича Ян напоследък.

Очакваме бебето всеки момент. За наш късмет коремът на Мария е малък — стегната издутина ниско долу. За страничен наблюдател тя е просто едро момиче, дебеличко под слоевете зимни дрехи. В последно време рядко излиза, а когато ходим на пазар, погледите са фокусирани върху мен, кораба с издути платна. Бременните жени поглъщат цялото внимание. Освен това Мария е прислужница и дори в нашата просветена страна слугите остават в периферията на зрението ни.

Когато двете сме сами, мога да се отпусна. Макар че това едва ли е точната дума, която описва нашето състояние на обтегнато напрежение. Утробата на Мария е придобила огромно значение за нас; магнетизмът и е по-силен от този на луната, която предизвиква приливи. Безгрижните минали дни отдавна ги няма. (Мария да хихика: Няма ли да е забавно, ако ти също забременееш!) Навлезли сме в последната фаза; нещата са сериозни.

Спалнята ми е подготвена за раждането. Съседите са готови да помагат. Пред камината е сложена дървена сушилка за пелените. Съседката госпожа Моленер ни е дала назаем плетена бебешка люлка във формата на лодка. Съпругът ми е извадил родилната нощница и я е оставил да чака в готовност. На рафта стоят купа и лъжица за овесена каша, за да се подсилвам по време на раждането, и бокал за подсладено вино, за да отпразнуваме щастливото събитие. Друг съсед, който има коняр, предложи услугите си да доведе майка ми, когато родилните болки започнат, но аз му казах, че тя е с твърде крехко здраве за такова пътуване. Всъщност излъгах семейството си за термина; те очакват бебето след още няколко седмици.

Истинското раждане, разбира се, няма да се проведе в тази стая. Когато Корнелис е на работа, аз водя Мария горе в таванското помещение. Тя пуфти и се задъхва по тясното стълбище и спира на половината път, за да си поеме въздух.

Това е малка тъмна стаичка, таванът ѝ е направен от кръстосани черни греди. Корнелис не е идвал тук от години; никой не идва тук. Аз изчистих стаята, пометох паяжините и поръсих пода с лавандула. Подготвих родилното ложе; това е малко легло, вероятно използвано от някой слуга преди много време.

В ъгъла стои подпряна моята картина Любовното писмо. Ето я — нарисуваното мое аз, сама с мечтите си, уловена в момент на взимане на решение. Изглежда толкова невинна, толкова неопитна. Решението отдавна е взето; вече почти не мога да разпозная това нежно създание.

Мария седи на леглото и пъшка. Гърбът я боли. Сядам до нея и го разтривам.

— Той е добър лекар — казвам ѝ аз. — И тя е много опитна акушерка. Каза, че има над хиляда успешни израждания. Ще бъдеш в добри ръце.

Изведнъж Мария избухва в сълзи.

— Искам си Вилем — плаче тя.

— Те ще се погрижат за теб, скъпа моя.

— Искам той да е до мен.

— Той няма да се върне.

— Искам си Вилем!

Тя хлипа неудържимо. Лицето ѝ е мокро от сълзи и сополи.

— Как можа да ме остави в такъв момент?

— Той дори не знае. Трябва да го забравиш. — Избърсвам носа ѝ с кърпичката си. — Скоро ще имаш прекрасно бебе…

— Искам него!

Опитвам се да я прегърна. Трудно е с двете огромни буци, които стоят между нас. Неспособна да я достигна, вместо това започвам да я галя — косата ѝ, корема ѝ.

Под престилката ѝ усещам движение. Бебето рита. Рита с такава сила, че ръката ми отскача. Удря ме свирепо.

— Усети го — казвам ѝ аз. — Опитва се да излезе. А когато това се случи, и двете ще бъдем свободни.

37 Якоб

Якоб е амбициозен млад мъж. Знае, че ще стигне далеч. Макар да е само на шестнадесет, вече е предначертал живота си. До двадесет и пет планира вече да се е установил като художник със собствено ателие. Ще се специализира в портретите, защото в Амстердам има безкраен набор от потенциални клиенти, които искат да се видят обезсмъртени върху платно. До тридесетгодишна възраст ще си е създал име с творби от по-висок ранг — военни картини, гилдии, банкети на Гражданската гвардия. Не само че се заплаща за всеки индивидуален портрет от картината — за бюст еди-колко си, за цял ръст повече — но и после закачат платното на обществено място, което гарантира разпространяване на славата на художника надлъж и нашир.

Моделът му за подражание не е Ян, към когото храни смесени чувства. Тези, на които се възхищава, са Николас Елиас и Томас де Кейзер, успели портретисти на върха на славата си. Търсени са, картините им са на добро ниво и доставят поръчките си навреме. Все пак рисуването е търговия като всяка друга; успяват тези, които предлагат добро качество на разумна цена. Другият му идол е Герит Доу, бивш ученик на Рембранд ван Рейн. Колко е различен Доу от непоследователния си и темпераментен учител! Изпипаните детайли на картините на Доу гарантират високото им търсене. Колекционерът Йохан де Бие притежава двадесет и седем от тях; шведският посланик в Хага плаща хиляда флорина годишно — хиляда — само за правото пръв да закупи негова картина, ако някой се откаже от нея. Доу има стила, към който Якоб се стреми. Спретнатост и ред, а не объркващата фриволност на Рембранд, нито произволните нанасяния на боя на феномена от Антверпен — Петер Паул Рубенс. Якоб обича да държи нещата под контрол.

Рисуването е професия, не хазарт. Якоб няма доверие в невъздържаността. Тази лудост по лалетата, която е поробила съотечествениците му, не буди никакви чувства у него. Не изпитва нищо към нея освен презрение. За разлика от учителя си, той не е мечтател. Единственото удоволствие, което си позволява, е съботна разходка из най-престижните жилищни квартали на Амстердам, където се строят нови имения; докато върви, размишлява коя къща ще си купи, когато натрупа богатството си. Когато му дойде времето — когато се е утвърдил — ще си намери подходящо момиче от добро семейство и ще се задоми. Но не още. Не сега.

В няколко отношения Ян ван Лоос се оказа разочарование за него. Като начало — ателието му е винаги в безпорядък. Когато Якоб пристигна, беше същинска кочина. Четките изглеждаха сякаш са били дъвкани от плъхове. Когато идват клиенти, Ян ги посреща в опръсканите си с боя стари дрехи за рисуване — не им ли дължи поне малко уважение? Освен това — този слуга нехранимайко, който излиза да се шляе по всяко време — къде изобщо спи? В канавката?

И най-лошото от всичко — Ян очевидно е развратник — Матеус с право го беше предупредил. Ян явно прелюбодейства с онази омъжена жена. Когато се връща у дома всяка вечер, Якоб не споделя това с родителите си. Те биха се ужасили и биха му забранили да ходи при него.

Тази прекомерна сексуалност със сигурност е нещото, което кара Ян да пренебрегва работата си. Загубата на сперматозоиди изтощава мъжа и разрежда кръвта му. На всичкото отгоре и тази търговия с лалета. Напоследък Ян изглежда дори още по-изпаднал — обезумял поглед, рунтава брада. Не се е подстригвал от месеци. Къде му е професионализмът? Някои дни дори не се приближава до статива си.

Разбира се, това е разочароващо. Якоб беше очаквал повече наставления. Но всичко това се беше оказало и в негова полза. Очакваше първата година да се занимава с досадни задачи — да поправя четките, да опъва платното върху подрамките, да точи металните игли[34] и да приготвя грунд за дървените панели. С повече късмет щеше да има възможност да копира някои от творбите на учителя си.

Напоследък обаче Ян често отсъства. Дори когато е в студиото, е разсеян. Закъснява с изпълнението на поръчките си и е започнал да разчита на помощта на Якоб. През последните няколко месеца всъщност Якоб е по-скоро партньор, отколкото ученик на Ян. През лятото Ян започна три картини за продан на свободния пазар — Пейзаж с овчари, Похищението на Европа и една картина, която изобразява — съвсем уместно според Якоб — Ефектите от невъздържанието. Той се зае и с портрет, поръчан от виден чиновник от съда на щатхалтера. Но така и не му остана време да рисува и каза на Якоб да довърши платната. Не просто фона, не само дрехите — целите картини.

Якоб може само да се радва на подобно нещо. Знае, че талантът му е толкова голям, колкото и на учителя му. Това, в комбинация с упоритото му трудолюбие, ще го превърне в далеч по-преуспелия от двамата. Понякога Якоб си мисли, че той е този, който трябва да даде няколко урока на учителя си.

И тогава пада гръм от ясно небе. Първата седмица на ноември е. Предложиха на Ян важна поръчка: групов портрет на регентите на Болницата за прокажени. А той не я прие.

— Защо? — пита го Якоб с четка в ръка.

— Защото трябва да замина.

— Моля?

Ян си поема дъх.

— Трябва да ти се извиня, Якоб. Възнамерявах да ти кажа.

Отпуска се тежко на леглото.

— Нещата са… ами, така да се каже, малко усложнени напоследък. Трябва да замина на презокеанско пътуване.

— Кога?

— След две седмици. Спешно е.

— Кога ще се върнете?

Ян поклаща глава.

— Няма да се връщам. Ще замина завинаги. — Поглежда нагоре към Якоб, сякаш го вижда за първи път. — Много съжалявам.

Разтреперан от гняв, Якоб оставя четката си.

— Не можете да го направите, сър. Сключили сте договор да ме обучавате за период от две години…

— Ако знаеше обстоятелствата…

— Дали сте дума!

— …може би щеше да разбереш…

— Родителите ми Ви плащат по петдесет флорина годишно...

— Ще възстановя средствата…

— А изпитът ми? Ами, членството ми в гилдията…

— Ще ти намеря друг маестро. Матеус може да те вземе, сигурен съм, че ще намери място за теб… ще настоявам…

— Ти… ти… — Якоб търси подходящата дума. Не е свикнал да псува. — Ти, нещастник такъв!

Ян става и слага ръка върху рамото му.

— Якоб, повярвай ми. Става въпрос за нещо изключително важно.

— Важно за теб.

Якоб се изплюва и отблъсва ръката му. Точно тогава се чува почукване. Ян отваря вратата.

В стаята влиза момче. За момент Якоб си мисли: Това е лъжа. Ян иска да се отърве от мен, за да може да си вземе друг ученик. Твърде талантлив съм — това е истината — завижда, че ще го надмина.

Якоб греши. Момчето подава на Ян плик. Ян го отваря и поглежда съдържанието му. После отива до сейфа си и се рови из книжата си. Изважда портмоне с пари и дава на момчето.

— Ето депозита. Кажи му, че ще заплатя пълната сума в съответния ден — всичко уговорено е уредено.

Драсва нещо върху лист хартия.

— Ето бележката.

По-късно Ян излиза. Никога не си прави труда да заключва сейфа; това е най-немарливият мъж, когото познава.

Якоб отваря сейфа и изважда плика. Отваря го. Вътре има два билета за борда на Императрицата на Изтока, който отплава на петнадесети ноември за Батавия, Източните Индии.

38 Мария

Мария преносва. Бебето трябваше да се роди първата седмица на ноември а вече е дванадесети. Тя е разкъсвана в две посоки. Ще ѝ се бебето да побърза и да се роди; иска всичко това да приключи. Дори изпитва известно чувство на дълг към другите — колкото по-бързо представи своята част от сделката, толкова по-скоро могат да си тръгнат. София ѝ каза, че билетът им е резервиран за петнадесети този месец. Времето изтича. Ако бебето не се роди дотогава, ще се наложи да отменят резервацията и да заминат на по-късна дата, но това може да е със седмици, дори месеци по-късно. Мария дотолкова е със съзнание на прислужница, че въпреки всичко все още е вярна на своя дълг.

От друга страна, е ужасена. Това е като да те разкъсват на парчета, казваше баба ѝ, докато биеше маслото. Сякаш всичките ти черва излизат навън. Туп-туп, удряше тя с буталото. Като да те разпорят с нагорещен до червено нож.

На Мария ѝ липсва баба ѝ, липсва ѝ майка ѝ. Сега, когато моментът наближава, копнее те да са тук, дори по-силно, отколкото копнее за Вилем. Кой ще се грижи за нея. Не и господарката ѝ, това е сигурно. Тя ще е заета някъде другаде. Мария се чувства напълно сама.

Тази нощ спи неспокойно. Бебето рита. Коремът ѝ е като камък; не може да се завърти в леглото. Моли се на бебето: не се раждай утре, не и на злощастния тринадесети. Моля те, изчакай до следващия ден.

Тя отново сънува своя сън. Колко безболезнено се изсипват бебетата ѝ навън, цели пасажи… Тя се носи из потъналите стаи, плува в подводния си дворец, бебетата ѝ проблясват зад нея.

На следващата сутрин тя реже главите на хамсията, когато болките започват.

39 София

Чувам вик и се затичвам към кухнята. Мария е превита надве.

— Започва се — прошепва тя.

Помагам ѝ да се качи в таванската стая — един етаж стълби, после още един, и още един. Имам чувството, че минава цяла вечност. Най-горе Мария получава още една контракция и се налага да седне.

Подготвила съм дърва за огън в малката стая. Запалвам ги и поставям Мария на леглото.

— Искам мама — проплаква Мария. — Не ме оставяйте сама.

— Ще се върна след минута.

— Не ме оставяйте.

Втурвам се надолу по стълбите и навън от къщата.

40 Госпожа Моленер

Госпожа Моленер седи в салона си. Пее песничка на бебето Лудолф, докато му бърше дупето.

Бебето Лудолф я гледа с дълбоко разбиране. Каква щастливка е. Всеки ден, преди да стане, госпожа Моленер отправя благодарствена молитва. Живее в хубава къща на Херенграхт. Съпругът ѝ е мил мъж, който обича семейството си. Като главен инспектор по хигиената, той заема важно място в обществото. Дарява щедро на бедните и има красив баритонов глас. Вечер той седи с нощната си шапчица, облечен в нощница, заобиколен от децата си, и казва: Няма по-голямо щастие на земята от това. Играе на шашки търпеливо, с часове, с най-големия им син.

Силно тропане по входната врата изважда госпожа Моленер от унеса ѝ. Прислужницата въвежда съседката ѝ в доста напреднала бременност София.

— Бебето е напът — задъхва се София, като се държи за корема. — Моля Ви, можете ли да предадете съобщение на съпруга ми долу, в складовете? — тя млъква и се превива от болка. Поема си тежко въздух и после пак се изправя. — И дали бихте могли да изпратите кочияша на този адрес? — Тя пъха лист хартия в ръката на госпожа Моленер. — Там живее акушерката. Кажете ѝ, че е спешно.

Госпожа Моленер става.

— Скъпа моя, ще дойда с теб в къщата…

— Не! Прислужницата ми ще се грижи за мен, докато пристигне акушерката.

София бързо си тръгва. Госпожа Моленер се намръщва. Защо, за бога, прислужницата не донесе бележката? Представете си, да остави господарката си да се разхожда в такова състояние. Каква дебела, мързелива повлекана е тази Мария! Госпожа Моленер винаги си го е мислела. Когато и да я види напоследък, тя все седи и си почива от не особено тежките си задължения. Наедряла е от мързел. А също така е и устата.

Госпожа Моленер измива дупето на Лудолф с влажна кърпа. Нейната прислужница никога не би се държала така. Но тя винаги е била благословена да има отлични слуги. Това е още един от аспектите на огромното ѝ щастие.

41 Корнелис

Корнелис крачи нагоре-надолу. Викове от болка долитат от спалнята на София. Всеки писък пронизва сърцето му. Де да можеше да износи детето вместо нея. Би дал всичко — къщата си, богатството си — за да облекчи агонията ѝ.

На масата стои пясъчният часовник. Обръща го вече два пъти; родилните ѝ мъки продължават от два часа. Крачи напред-назад. Мраморните квадрати измерват интервалите между виковете ѝ… черно… бяло… черно… бяло… като някаква гротескна игра на шах. Не сме нищо друго освен пешки в ръцете на Бог.

Стаята е неестествено тиха, сякаш е притаила дъх. Навън е мрачно; дневната светлина едвам се процежда през прозореца. Върху излъсканата дъбова маса с извити крака стоят пясъчният часовник, една недоядена ябълка и два полирани свещника. Изглеждат като най-безжизнения от натюрмортите. Natures mortes[35], така ги наричат французите — израз, който винаги е предизвиквал у него известна тревога. От горния етаж се чува вик — дрезгав, неописуем, нечовешки звук, който смразява кръвта му. На стената виси Сузана и старците. Сочната ѝ плът измъчва Корнелис.

Някога я намираше за възбуждаща, а колко отвратителна му се струва сега, защото ето докъде го бяха довели плътските му желания: да донесе подобно страдание на жената, която обича най-много на този свят. Колко покорно се поддаваше София на похотта му нощ след нощ, и какъв е резултатът? Този ужас, който той не може да сподели с нея.

О, велики и всемогъщи Боже, ние, твоите раби, жалки грешници, в този тежък час на страдание те молим за помощ… спасил, о, Боже…

Черно… бяло… черно… бяло… Сега прави по-малко крачки между виковете ѝ. Контракциите са по-чести.

Погледни надолу, умоляваме Те, и чуй как викаме от дълбините на болката си… чуй ме, о, Господи, Боже мой…

Черно… бяло…

Защото тачим Твоето Божествено величие и умоляваме за Твоята добрина… помогни ни, Боже, спаси ни, заради Твоето милосърдие…

Акушерката слиза по стълбите и влиза в стаята:

— Моля Ви, повикайте доктор Зорг — казва тя.

— Какво се е случило?

— Няма причина за безпокойство. Просто ми трябва помощ.

Акушерката му казва адреса на доктора. Къде е тази проклета слугиня? Корнелис грабва палтото си; ще трябва да отиде сам. Как можа Мария да изчезне точно когато е най-нужна? Щом пристигна у дома, се втурна да види София, тя му каза, че Мария е отскочила за някаква поръчка до шивачката, но това беше преди два часа. Шивачката е на едва няколко пресечки. Къде, за бога, е тя?

Корнелис бързо излиза навън, за да отиде да извика лекаря сам. Започнало е да вали.

42 Ян

В облак от тютюнев дим Ян крачи нагоре-надолу из ателието си. Навън вали. Обед е…. Вече обърна часовника три пъти, откакто едно момче донесе бележка от София. Мария ражда вече три часа.

Ян се чувства безпомощен — просто мъж, докато две жени са в опасност. В продължение на седмици, погълнат от собствените си дела, той почти не беше помислял за Мария. Сега е съпричастен на страданието ѝ до мозъка на костите си. Страхува се и за двете; София ще изиграе собствената си ужасяващо рискована игра. Каква жена само. Какви жени са и двете! Той е безпомощен. Не може да направи нищо друго, освен да пуши лула след лула. От съчувствие стомахът му е свит в спазъм. Призовава Мария да роди здраво дете, защото появата му на този свят ще бъде началото на един нов живот за Ян.

О, Господи, ако в мъдростта Си пожалиш тази жена, ще се поправя и ще Ти служа праведно всеки ден от живота си…

Сега Бог му е нужен. С какво нехайство беше нарушавал заповед след заповед: Не пожелавай жената на ближния си… Не прелюбодействай… как се беше присмивал над религиозните скрупули на София. Веднъж щом напуснат Холандия, той ще се промени. Може дори да приеме католицизма.

Представя си Батавия. Сега има повече информация за мястото. Изпарили са се езическите палмови дървета и чувственото тънене в удоволствия; това беше просто мечта. Батавия, както разбра, е като цяло доста по-цивилизована. Построен върху руините на превзета Джакарта, градът се развива като един малък Амстердам: островърхи сгради, канали, мостове, съдилище и църкви. Има дори приспособления, чрез които улавят енергията на задушаващата жега.

Ян сключва сделка с Бог. Ако в милосърдието си ги пожали и те преживеят благополучно пътуването, той и София ще станат примерни граждани. Ще бъдат стълбовете на новата колония и ще ходят на църква по два пъти всяка неделя. Обещава това на Бог с цялото си сърце.

43 Корнелис

Корнелис пуска лекаря в къщата. И двамата са подгизнали. Доктор Зорг се отправя към стълбите. Когато Корнелис се опитва да тръгне с него, той слага ръка на рамото му.

— Останете тук, сър — заповядва му той.

— Но аз…

— Мястото на съпруга не е там. Ако искате да сте полезен, донесете още гореща вода.

Той бързо се качва по стълбите.

— Мария! — изкрещява Корнелис.

Няма отговор. Къде е това момиче?

От спалнята долита писък. Кръвта на Корнелис се смразява. Само да можеше да утеши жена си. Знае, че мястото на съпруга не е там, но сърцето му се къса.

В кухнята налива вода в тенджерата. Ръцете му треперят. Трябва да се довери на този лекар, но защо, о, защо София настоя да ползват неговите услуги, вместо тези на доктор Бруш? Има нещо странно в доктор Зорг — този фъфлещ глас, тези широки жестове. Освен това има червена коса, а това винаги е знак за съмнителна почтеност.

Корнелис слага водата на печката и запалва огъня. Рядко идва в кухнята; това е царството на София и прислужницата ѝ. Корнелис гледа медните тигани, висящи по стените.

В шкафовете със стъклени витрини зърва дъските за рязане и купите за сос, които са му познати от хилядите приятни вечери. Колко спретнато е нейното малко царство, където с помощта на прислужницата си приготвя гозбите му със съпружеска всеотдайност! На масата има покрита чиния. Повдига похлупака. Там лежат обезглавени хамсии. Изглеждат жално — телата на една страна, главите на купчинка. Триъгълните главички го гледат с лъскавите си зли очички.

44 Ян

Паднал е мрак. Дъждът бие по прозорците. Изминаха седем часа, а още няма никаква вест. От известно време Ян спря да очаква бележка, но почти усеща хората в този град, които са в очакване, готови за действие. Раждането на Мария е запалило бавно горящ фитил.

Седем часа! Как се влачи времето, но раждането може да отнеме и двойно повече. И тройно. Майка му му беше казвала, че на него му отнело два дни да излезе на този свят и това почти я убило. Той копнее да отиде в къщата на Херенграхт, за да провери дали всичко върви по план. Ако не го види с очите си, почти не може да повярва, че всичко това се случва. Предишната трескава тревога е отстъпила място на усещането за нереалност.

Дори ателието му се струва непознато. Опаковал е всичко в готовност за заминаването си. Картините му, увити в зебло, са подпрени на стената и чакат да бъдат доставени на Хендрик Ойленбург — търговеца, който ще ги продаде и ще му изпрати парите. Ян ще задържи само тефтерите си със скици и картините на София. Те са в багажа му, готови за пътуването. В сандъка са също така дрехите му и две от роклите на София, скришом измъкнати от къщата.

След два дни той и София вече няма да са тук. Мария ражда в перфектния момент. Утре ще разчисти дълговете си; а на петнадесети, по изгрев-слънце, ще отплават. Всичко засега е успешно — всичко, освен последният залог, на който се крепи цялото начинание.

Ян си отрязва парче сирене, разчупва питка хляб и яде. Сам е. Якоб си тръгна преди седмица, все още изпълнен с гняв, тряскайки вратата след себе си. Напоследък Герит се отбива само случайно. Прие апатично заминаването на Ян. Той винаги е помагал да пренасят бъчвите в близката таверна, а сега работи там на пълен работен ден с неговия тромав маниер. Ян е привързан към слугата си, който винаги му е бил предан, по свой си начин. Когато вземе парите, преди да отплава, ще плати на Герит подобаващо.

Проблясва светкавица. Ян се сепва. Чува се гръмотевица, все едно се раздира плат. Над него небесата се разкъсват.

45 Корнелис

Късно през нощта е. Навън бурята вилнее. Корнелис седи прегърбен край огъня и пие бренди. Виковете горе спряха преди няколко минути. Сега е мъртвешка тишина.

Не може да помръдне. Казано му е да чака тук. Въпреки че се е загърнал в халата си, все още трепери. Навън е студено, а огънят отделя твърде малко топлина за такава голяма стая. Той обаче иска да страда, по свой си начин.

Тогава чува плач. Слаб, но няма как да бъде сбъркан.

Чува плача отново — леко скимтене, като на котенце. Залива го вълна от радост. Застава на колене и събира ръцете си. О, Господи, най-дълбока благодарност, че се отзова на молитвите ми…

Спира. Стъпки слизат по стълбите.

Акушерката влиза в стаята. Тя е масивна, квадратна жена, с телосложение на врата на плевня. В ръцете си носи вързоп. Корнелис се изправя на крака.

— Сър — казва тя, — роди Ви се прекрасно момиченце.

Вързопът се размърдва. Той вижда черна, мокра косица.

Кани се да отговори, когато нещо го възпира. Нещо в голямото потно лице на акушерката.

— Поднасям Ви съболезнованията си, сър — казва тя. — Не успяхме да спасим съпругата Ви.

На горния етаж доктор Зорг препречва вратата.

— Само за момент, сър — можете да я видите само за малко. Моля не я докосвайте. Има опасност от разпространяване на заразата.

— Зараза?

Докторът прави пауза.

— Имам причини да подозирам, че съпругата ви е страдала от заразна треска.

— Чума?

Корнелис го гледа неразбиращо. Сигурно още спи. Опитва се да се събуди.

Корнелис слага ръце върху раменете на доктора и го отмества настрана сякаш е стол. Влиза в спалнята. Задушно горещо е. Горчива миризма изпълва ноздрите му и нещо сладникаво — като виолетки, от което му се гади.

Лицето на София е покрито с чаршаф. Лекарят го дърпа само за миг. Лицето ѝ е открито. То е бледо и обсипано с дребни капчици пот.

— Направихме всичко, което можахме — казва доктор Зорг. — Сега тя почива в мир при Бог.

Корнелис се навежда към лицето на съпругата си. Лекарят го хваща за раменете и го дърпа назад.

— Нека я целуна!

— Не, сър.

Докторът го стиска толкова здраво, че му причинява болка.

— Трябва да уредите тази стая да бъде дезинфекцирана чрез опушване и чаршафите да бъдат изгорени. Наложителни предпазни мерки, опасявам се… течностите, кръвта…

Стаята изглежда странно сляпа. Лекарят е завъртял картините с лице към стената. Това е обичайната традиция, но сега изглежда като някаква странна игра. Корнелис гледа жена си вцепенен. Всичко това е игра. Тя само се преструва. След миг ще отвори очи и ще се изправи. Всичко свърши, най-скъпи мой. Виж! Имаме прекрасна дъщеря.

Докторът го избутва навън от стаята. Сладникавият мирис на поквара задушава Корнелис. Поглежда съпругата си за последен път, издълженото ѝ тяло под чаршафа. Дръпнат нагоре, за да покрива лицето ѝ, той оставя краката ѝ открити. Изглеждат нелепо голи. Ако изчака малко, тя ще размърда пръстите на краката си. Не обича да спи така; обича да се свие на кълбо, с колена под брадичката.

Докторът затваря вратата и го придружава до долния етаж. Корнелис си мисли: Не мога да я оставя там, толкова е сама.

Сядат до огъня. Лекарят говори, но Корнелис не му отвръща; гърлото му е пресъхнало. Не може да е истина.

— Мръсните води на нашия град са виновни — казва докторът. — Знаете ли колко смъртни случая имаше тази есен?

Корнелис не знае. Не го интересува.

— Проявявала ли е някакви симптоми на болестта?

Корнелис се опитва да мисли, но това му коства усилие. Ще му се мъжът да замълчи.

— Оплаквала ли се е напоследък от главоболие?

Съпругата му изгасна като свещица.

— Сър?

— Тази… миналата седмица… да — отвръща Корнелис. — Два пъти си легна с главоболие.

— Треската атакува мозъка. Проявяваше ли някакво друго необичайно поведение?

Корнелис запазва мълчание. София, разбира се, се държеше странно. Не искаше да бъде докосвана. Подскачаше дори само да се доближеше до нея.

— Един от симптомите е чувствителна кожа — казва докторът. — Пареща, сякаш гори.

— Вие се грижехте за нея през всичките тези месеци — продумва Корнелис. — Защо не ми казахте, че има опасност?

— Вълнението Ви е разбираемо, сър, но не допусках, че ще се поддаде точно на тази болест. Само установих, при първия преглед, че е в деликатно състояние. Всякакво усилие можеше да предизвика възпаление на утробата, което да се разпростре през кръвта до мозъка. — Той си прочиства гърлото. — Затова посъветвах… хм, брачно въздържание.

Той прави пауза. Корнелис гледа белите пръсти на лекаря. Защо не са успели да я спасят?

— Тялото…

— Как смеете да я наричате така!

— Съжалявам. Съпругата Ви… тя не може да остане тук. Незабавно ще организирам преместването на тленните ѝ останки от къщата, за да бъдат съхранени до погребението. — Доктор Зорг преплита пръстите на ръцете си. — Това е огромна загуба за Вас, зная. Но ще се радвате да научите, че дъщеричката Ви не е засегната. Тя е в отлично здраве.

Корнелис седи вцепенен. Около него кипи активна дейност. Чува приглушени гласове от горния етаж; врати се отварят и затварят. Тежки стъпки слизат по стълбите; някакви непознати местят съпругата му. Нещо се блъска в стената. Корнелис не смее да погледне нагоре. Как смеят да правят това? Тя не им принадлежи.

Някой слага купа с гореща овесена каша в ръката му. Има усещането, че госпожа Моленер е там и се суети около него, грижи се за бебето. Среднощ е, но съседските жени идват да окажат подкрепа. Сигурен е, че са много мили, но няма силата да им благодари, нито дори да погледне кои са.

Нищо от това не се случва. Той не може да го проумее, все още сънува. София си прави шега с него, както е правила със сестрите си. Твърде жизнена е, че да умре. Гергефът ѝ лежи на стола, където го е оставила; грейката ѝ за крака стои на пода и чака грациозното ѝ тясно ходило да легне отгоре. Когато отвори очи, тя ще стои там, ще вдигне лице, за да му се усмихне, преди отново да подхване ръкоделието си. Светлината е слаба; тя повдига гергефа по-близо до лицето си. Помръдва на място с лека въздишка, а после слага и другото си ходило върху грейката.

Бог не може да му изиграе този жесток номер отново. Що за бог е това, кой би направил подобно нещо?… Корнелис е на брега… отново е момче. Баща му допира рапан до ухото му. Бучене изпълва главата му — бучене от много далеч. Това е диханието Божие — казва баща му. — Всичко, което се случва в сърцето ти, Той го чува.

Навън тътенът е затихнал. Бурята е свършила. Корнелис явно лежи в леглото си в Кожената стая. Гледа към прозореца. Разпуква се зора; сива светлина се пропива през дебелите стъкла на прозорците. Сега вече усеща, че София я няма в къщата — празнотата, тишината, просто липсата ѝ. Съпругата му беше отнесена като парченце дърво от вълните; колко безшумно, колко ненатрапчиво беше влязла и излязла от живота му. Годините му с нея му се струваха като сън, сънуван от един стар мъж, който се е вгледал в картина и знае, че макар тези хора, позиращи в стая, да са там сега, отдавна са изчезнали от този свят. Те не са нищо друго освен сенки… отблясъкът на роклята, бургундско червена на светлината на свещта, леко склонената на една страна глава, наченатата чаша вино, която отдавна е била изпита. Която всъщност никога не е била изпита. Тях вече ги няма и дори картините му са обърнати с лице към стената.

Мисли си: изкуството винаги остава в сегашно време, дълго след като хората са се превърнали в прах. Той усеща, че това е важно разсъждение, но е твърде изтощен, че да разсъждава върху смисъла му.

Сигурно е задрямал. Преди да си тръгне, докторът му даде да глътне нещо — нещо тебеширено и горчиво. Скръбта все още не е нанесла удара си върху Корнелис; тя дебне в сенките като бандит.

Мария влиза. Беше забравил за Мария. Изглежда нестабилна на краката си; за миг си помисля, че е пияна. Влиза, олюлявайки се, в стаята, сякаш нещо я боли, и се подпира на един стол. Казва:

— Това е ужасна загуба, сър.

Изглежда много разстроена — сиво, влажно лице; коса без блясък.

Той бегло си спомня, че тя трябваше да е тук — къде е била? — но мозъкът му е объркан. Освен това няма сила да я смъмря сега.

— О, сър, какво мога да кажа?

— Бедното ми момиче. — Тя не е пияна; сега го осъзнава. Просто е покрусена от мъка. — Виждам, че ти също страдаш.

Тя сяда тежко на един стол.

— О, сър — казва тя.

— Изглеждаш доста зле.

Тя кимва безмълвно и поглежда към детското кошче. Оттам идва слаб, мяукащ звук, миниатюра на звук. Беше забравил за бебето. Мария се навежда — спира се, правейки гримаса от болка, а след това повдига мърдащия вързоп.

— Това, което се случи снощи, сър, е наистина ужасно. Божията воля е съпругата Ви да Ви бъде отнета, но също така е и Негова воля да Ви дари с дъщеря. — Тя държи бебето в обятията си и гали влажната, тъмна коса. — Красива, здрава дъщеря и затова трябва да сме благодарни. — Тя целува бебето, вдишвайки аромата му. — Ще се грижа за нея сякаш е мое собствено дете.

Корнелис се разплаква — дълбоки, покъртителни стонове. Няма сила да се крие от нея. Когато Мария вижда това, очите ѝ се наливат със сълзи. Тя отива до него и поставя дъщеря му в ръцете му.

46 След бурята

След бурята градът лежи успокоен. Утрото е слънчево, ведро и студено. Клони като счупени крайници покриват улиците. Хората разчистват отломките. Тълпят се като мравки, чийто мравуняк е бил разрушен; колко целеустремено оправят живота си. Нидерландците са един трудолюбив, находчив народ; когато земята им се наводни, те изпомпват водата и я отводняват отново. Свикнали са да възстановяват опустошенията, предизвикани от Божия гняв, защото той им изпраща тези бури, за да ги подложи на изпитание.

В Херенграхт слънцето огрява големите къщи с триъгълни фронтони. Затопля новите им червени тухли и каменните декорации около вратите; блести върху витражите на множеството им прозорци. Колко са впечатляващи. Паметници на богатството и щастливата съдба на онези, които живеят в тях, защото това е най-благородната улица в града.

Другата страна на улицата обаче е потънала в сянка. Притихнала е; слепите прозорци не показват признаци на живот. Кепенците на къщата на Корнелис Сандвоорт са спуснати. През нощта е настъпила смърт; той е загубил младата си съпруга при раждане. Остава вдовец за втори път. Съседите спират отвън и клатят глави. Колко жестоко, защото му се случва за втори път, когато със сигурност е очаквал съпругата му да го надживее и да му осигури утеха в старостта. А някои добавят, че е страдала от чума. Просто слух, но тялото беше изнесено от съображения за безопасност заради оцелелите от семейството ѝ. Няма да има оплакване при отворен ковчег.

Мистър Сандвоорт сигурно спи; будувал е цяла нощ. Съседите все още не го безпокоят, за да му поднесат съболезнования. Но ако се заслушат внимателно, ще чуят през спуснатите капаци тихия плач на бебе. Един живот е отнет, за да доведе друг на този свят.

47 Ян

Чукане по вратата събужда Ян. Грее слънце; вече е пладне. След бодърстване цяла нощ той заспа по изгрев-слънце и спа непробудно.

Герит е там. Изглежда сконфузен — ръцете му висят, а едрото му подпухнало лице е зачервено.

— Просто наминах да кажа сбогом, сър, и да Ви пожелая всичко най-добро за бъдещето.

— А, дошъл си за парите си.

Герит пристъпва нервно от крак на крак.

— Само да се облека и ще отида да ги взема.

— Ще се върна по-късно…

Друго почукване по вратата. Герит отваря, докато Ян си нахлузва панталона. Влиза доктор Зорг. Изглежда изтощен — кожата му е посивяла, с черни кръгове под очите.

Ян му подава стол.

— Получих съобщението.

Зорг кимва.

— Всичко мина по план. Нормално раждане, слава богу, тя е здрава млада жена.

Ян все още е изтощен. За кратък миг на лудост си помисля, че лекарят има предвид София. После се опомня.

— Много съм Ви благодарен — казва той, като закопчава ризата си.

— Дойдох за остатъка от сумата. — Докторът посочва към прислужника. — Можем ли да говорим свободно?

Ян поклаща глава. Пикочният му мехур ще се пръсне. Ще му се докторът да дойде по-късно, когато може да мисли трезво. Трудно е да мисли за плащане за нещо, за което едва вярва, че се е случило.

Казва на Герит:

— Отиди в кухнята и донеси малко вино за доктор Зорг.

Герит излиза. Доктор Зорг казва:

— Имате сметката за моите услуги и тези на акушерката. Има малка допълнителна сума за… така да се каже, за носачите на ковчега. Те не бяха включени в първоначалното споразумение. — Той му подава лист хартия. — Затова крайната сума е малко по-висока.

— Елате пак днес следобед, когато Ви е удобно, и ще си уредим сметките тогава.

Ян му обяснява ситуацията. Как преди месец е купил луковица Semper Augustus за голяма сума пари. Производителят мистър Ван Хоохеланде съхранява луковицата му на много сигурно място.

— Знаете ли какво се случи с цената през последните няколко дни? — Ян повишава глас от вълнение. — Цената му се удвои, после рязко спадна, а сега, ако мога да вярвам на информацията, която ми беше дадена — а няма причина да се съмнявам, защото източникът ми е безпогрешен — когато снощи са закрили борсата, цената му е достигала четири пъти сумата, която аз платих, а днес се е увеличила още повече!

Лекарят обаче не проявява особен интерес. Седи и допира едни до други върховете на дългите си бели пръсти, така че ръцете му оформят пирамида.

— Затова ще трябва да отида при него сега, за да взема луковицата — казва Ян. — Няколко консорциума чакат, за да наддават за нея долу в таверна Петлето и до края на деня парите Ви вече ще бъдат в ръцете Ви.

На вратата отново се почуква. Герит въвежда едно момче. За миг Ян не успява да го разпознае.

Момчето казва:

— Дойдох да взема парите за билетите.

— Какви билети? — пита Ян глуповато.

— Два билета до Батавия — казва момчето, — за Императрицата на Изтока.

— Но нали се бяхме разбрали да платя в деня на пътуването…

— Господарят ми каза, че понеже отплавате призори, трябва да платите предишния ден.

— Напускате страната? — тонът на доктора е остър.

— И няма да се връща — добавя Герит.

— Добре, добре! Отивам да я взема. — Ян се обръща към доктора. — Елате тази вечер в шест. Дотогава всичко ще е уредено.

Настъпва тишина. Доктор Зорг оглежда него, оглежда стаята със събрания багаж и другия малък кредитор, който чака нетърпеливо.

— Бих предпочел да изчакам тук — казва той, — ако нямате нищо против.

Ян го зяпва в почуда:

— Какво?

— Без да проявявам неуважение, сър. Но спецификата на работата ми… предполагам, че ме разбирате… типа хора, с които правя бизнес… Ами, човек трябва да е предпазлив.

— Мислите, че ще се измъкна? — Ян е смаян. — Така ли? Мислите си, че ще избягам?

Докторът свива рамене.

— Бих предпочел да не го формулирам точно така…

— Нямате ми доверие?

Следва мълчание. Тримата мъже гледат Ян. Докторът казва:

— Моля Ви, не го приемайте лично. Просто бих предпочел двамата с Вас да останем тук, а да изпратите слугата си.

Ян се изправя.

— А защо не ме придружите? — Отива до вратата. — Ако не искате да ме изпускате от поглед, елате с мен. Всички ще отидем заедно.

Момчето отвръща:

— Имам заповед да остана тук с Вас. Да не напускам къщата, докато не получа парите в ръцете си. Такива заповеди са ми дадени, сър.

В безизходица е. Ян поглежда ту едното лице, ту другото. Доктор Зорг си разглежда ръкава. Момчето си играе с шапката си, мачка я в ръка, сякаш е парче тесто.

— Изпратете слугата си — повтаря доктор Зорг, — и ще приключим… с всичко това.

Ян сяда тежко на леглото. С глупавата си доверчива физиономия Герит повдига вежди. Не е съвсем сигурен какво точно се случва, но е разстроен, че вижда господаря си в беда.

Ситуацията е абсурдна. Ян би поверил на Герит живота си, но дали би му се доверил за тази задача? Герит чака; всички чакат. Ян го води в кухнята.

— Герит, чу какво казаха хората. Искам да изпълниш няколко задачи за мен. Колкото се може по-бързо. Без да се размотаваш, разбираш ли? Просто го приеми като последната ти задача, заради добрите стари времена.

Герит кимва.

— К-к-какво искате да направя?

Той винаги е заеквал, сякаш езикът му е твърде голям за устата.

Жизненоважно е Герит да не разбере каква е стойността на пакета, който ще вземе от дома на Клас ван Хоохеланде. Ян има кошмарно предчувствие за реакцията на Герит — да, дори и на верния, предан Герит — ако разбере, че държи в ръце нещо със стойността на къща на Принсенграхт. Това би подложило на изпитание даже светец. Дори и Герит да не избяга с луковицата, той може да се изкуши да се похвали. Ян си го представя как среща някой от приятелчетата, с които пият, посочва пакета и казва: Никога няма да познаеш какво имам тук. А и Герит да не я открадне, има реална възможност някой друг да го направи. Кръгът от приятели на Герит е по-лош и от този на Ян. Ян трябва да измисли още някакви задачи, за да прикрие важността на тази. Той пъха малко пари в ръката на Герит.

— Купи ми малко пигменти — ето, ще ти направя списък. И купи половин дузина канелени сладкиши от сладкарницата за тези господа тук. И ми донеси един пакет. Очаква ме на този адрес.

Той го записва върху парче хартия; ръката му трепери.

— Намира се на улица Сарфатистраат, в другия край на града. Ще се справиш ли?

Герит кима.

— И се върни веднага тук, разбираш ли?

— Да, сър.

Герит се обръща, за да тръгне. Ян го потупва по гърба, сякаш е баща, който изпраща сина си за пръв път навън, в големия свят. Ян стои на прозореца. Наблюдава как Герит се движи тромаво надолу по улицата. Поне тръгва в правилната посока.

Ян си мисли: Този мъж държи живота ми в ръцете си.

48 Корнелис

Корнелис пише некролог. По волята на безкрайната и неотменна мъдрост на Всемогъщия Бог, на тринадесетия ден от този месец, в единадесетия час през нощта, моята възлюбена съпруга София беше призована в обятията на Бог и напусна този греховен свят, за да отиде във вечното Му царство, след като тази благородна дама беше прикована на легло по време на раждане…

Спира. Доста внезапно осъзнава, че е изгубил вярата си. Думите са просто следи върху лист хартия; точно толкова безсмислени драсканици, колкото разписка за бала с памук. Дори още по-безсмислени. Всъщност напълно лишени от какъвто и да е смисъл.

Бог не съществува. Дори и малкото възвърнала се вяра на Корнелис сега е угаснала. Защото три пъти по двадесет години той изплащаше дължимото — във вид на сълзи, вина и страх — и какво беше получил в замяна? Каква възвръщаемост имаше инвестицията му? Две мъртви съпруги и две мъртви деца. Що за сделка е това?

През целия му живот проповедници са крещели яростно от амвоните си. Бог ще те накаже! Бог ще те намери, о, грешнико! Приготви се за пламъците на вечните мъки! Някога, когато беше дете, подмокряше панталоните си. Те роптаят срещу театъра, срещу пушенето на тютюн, срещу пиенето на кафе, срещу екскурзиите в провинцията в събота, срещу празненствата, срещу удоволствието, срещу живота.

Кои са те, тези жалки мъже с оределите си коси и пискливи гласове? Кои са те, че да го поучават? Какво знаят те? Защо смятат, че те са спасените, тези тесногръди фанатици, които виждат грях и в най-малкото дете и чиято единствена радост е да убиват радостта на другите? Що за бог би назначил именно тях за свои говорители? Щом искат да изливат тирадите си срещу някого, защо не ги насочат срещу един бог, който позволява любяща млада съпруга да умре в агония, докато ражда детето на Корнелис?

Корнелис седи на бюрото си. Връща писалката си на поставката. Мисли си: Дали наистина е по волята на безкрайната и неотменна мъдрост на всемогъщия Бог да призове София в обятията си? Що за обятия са това? А и тя не е благородна дама. Тя е неговата мила, сладка любима. Колко надут беше той в миналото. Спомня си милото ѝ лице, докато слушаше словоизлиянията му. Какви догматични изказвания. Как изобщо е допускал, че знае нещо, когато всъщност не знае абсолютно нищо?

Това е странно ефирно усещане; не неприятно. Корнелис се чувства лек като прашинка. Един повей на вятъра би го отнесъл от стола му. Може би е от шока. Може би скръбта от смъртта ѝ го е направила временно невменяем.

Той обаче се чувства по-здравомислещ от всякога. През последните години го безпокояха съмнения. Сега смъртта на София го освободи. Вместо да засили вярата му, я изкорени окончателно и се чувства като пухче от глухарче — нагоре, нагоре, носи се из въздуха, за да отиде при нея. Само че тя не е в рая, разбира се, защото той не съществува.

На долния етаж, долу, в истинския свят, той чува как Мария пее на бебето. Какъв късмет е да я има. Мария не е обезпокоена от теологически съмнения; тя има устойчивия здрав разум на онези, които отдават почит на Бог с думите си, а след това си живеят живота. Толкова е земна, че му действа успокояващо. Със сигурност изобщо не я интересува, че е изгубил вярата си. Единственото, което я вълнува, е детето и само то има значение сега.

Ще нарече дъщеря си София. Красотата ѝ докосва сърцето му. Макар да е само на един ден, вече вижда приликата с майка ѝ. И собствената му коса, преди да побелее, беше черна като нейната. Сега се радва, че не е момче. Тя е дъщерята, която никога не е имал, и ще ѝ предаде цялото си познание. Ще я научи, че всичко, което знае, е отворено за съмнение и това е единственият начин да се учи. И ще се научи да се вслушва във въпросите ѝ. Тя ще расте със свободен дух, защото не е дете, заченато в грях. Тя няма да трепери от страх и да се подмокря в църквата. Тя е просто дете — красиво и обичано. Това е дарът, оставен от майка ѝ.

49 Герит

Герит няма да близне и капка. Има много поводи да празнува: това е последният му работен ден за мистър Лоос. Дължи му надници за шест седмици, плюс, надява се, добър бакшиш. Хубав, слънчев ден е; кокалчетата на краката вече не го болят. Според Герит винаги има нещо, което да се отпразнува.

Но няма да го направи, не и днес. Има работа за вършене и ще я свърши. Това е негов дълг. Мистър Ван Лоос беше добър работодател: толерантен, приятелски настроен и когато имаше пари, щедър с бакшишите. Герит няма да го разочарова. Правил го е в миналото, трябва да си признае. Припомня си със срам конкретни епизоди. Този демон алкохолът е виновен. Той изтрива всичко от главата му — а всъщност там и бездруго няма много. Щом изтрезнее, го обземат угризения, разбира се, а Ян винаги му прощава. Той е добър човек; Герит няма да го разочарова.

Герит вече е прекосил града и е намерил улица Сарфатистраат. Почуква на вратата. Отвътре долитат детски викове. Мистър Хоохеланде открехва вратата съвсем леко.

— Дойдох за пакета — казва Герит.

Мъжът присвива очи подозрително.

— Пакета за мистър Ван Лоос. — Тонът на Герит е твърд. Приема мисията си сериозно. — Художника.

Мистър Ван Хоохеланде изчезва. Герит чува стъпки надолу по стълби, превърта се ключ, отваря се врата. Далеч, ехтящо, се отваря и затваря друга врата.

— Кой си ти?

Едно дете го гледа с широко отворени очи.

— Герит.

Детето пъха пръст в носа си и го завърта, сякаш развива коркова тапа.

— Там, долу, има чудовища.

— Къде?

— Там, долу. Татко си говори с тях.

Чува се още дрънчене и мистър Ван Хоохеланде се връща. Носи малък пакет. Увит е с кафява хартия и завързан с канап. Дава го на Герит, прави жест, сякаш заключва устата си с ключ, и затваря вратата.

Герит си тръгва с бавна походка. Защо този мъж направи жест сякаш заключва устата си? Какви са чудовищата, които живеят в мазето му? Герит ритва една вейка, която стои на пътя му — улиците все още са отрупани с листа и клони от снощната буря.

Някакво удавено куче се носи по канала до него. Синкаво и със сплъстена козина, подуто като пикочен мехур. Горкият gek, мисли си той. Това можеше да съм аз, когато се напоркам.

Но той няма да се напие, не и днес.

50 Корнелис

Корнелис казва:

— Трябва да наемем дойка.

— О, аз вече намерих — отговаря Мария. — Не исках да Ви безпокоя, сър, и тъй като познавам една, си позволих да я ангажирам от Ваше име.

— Къде е тя?

— Дойде по обед, но вече си тръгна.

— Бебето сука ли? — пита той.

— О, да — отвръща Мария някак замечтано. — Да, тя сука добре. Гладна като кон.

— Коя е тази жена? Кога ще я видя? Приготви ли стая за нея?

Мария мълчи, а после казва:

— Проблемът, сър, е, че е куца. За нея е цяло изпитание да дойде дотук. Затова си помислих, че бих могла просто — ами, да водя бебето там, когато мъничкото съкровище е гладно. Не искаме кърмачката да държи дъщеря Ви у дома си, нали?

— Не! Искам моята София тук, у дома. Нали и ти мислиш така?

— О, разбира ce, сър — кимва Мария. — Мястото ѝ е тук, при нас. Много се привързах към нея, сър.

Корнелис се чувства малко объркан. Какво ще стане, ако бебето се събуди през нощта? Мария явно разбира от тези неща; беше поела нещата в свои ръце и той ѝ беше дълбоко благодарен. Освен това той самият никога не беше имал вземане-даване с дойка — Хендрике сама кърмеше синовете им. Ако това е нещо обичайно — така да бъде. Важното е да държи дъщеря си тук. Вече изгуби всичко друго; не може да се лиши от това скъпоценно дете, като го повери на някаква непозната.

— Сега ние сме нейното семейство — казва Мария, докато поставя бебето в креватчето.

Корнелис казва:

— Има моя нос, нали?

Лицето на Мария е заровено в легълцето; тя докосва носа на бебето със своя и се смее. Главата ѝ се движи, но той не може да разбере дали това е да или не. За първи път от месеци насам Корнелис се вглежда в прислужницата си. Изключително му е необходима сега; тя пристъпи иззад кулисите в средата на сцената и той изпитва внезапен прилив на топли чувства към нея.

— Изглеждаш много смалена, скъпа моя — казва той. — Цялата тази мъка. Трябва да се храниш, за да имаш сила. Нуждаем се от теб — София и аз.

София. Произнасянето на това име го кара да се чувства странно. Твърде рано е да пренесе цялата любов, която се съдържа в това име, към нов, малък, празен съд. Трябва му време.

— Не мисля, че прилича на когото и да било — казва Мария, като повдига зачервеното си лице. Усмихва се — ослепителна усмивка. Това доста го изненадва. — Тя просто прилича на себе си.

51 Герит

Герит бележи възхитителен напредък. Взе пигментите от магазина: умбра, индиго и тъмна охра. Мина през пекарната. Там имаше само два сладкиша с канела, затова, за да спази точната бройка, купи и четири с ванилия. Четири и две прави шест. Виждате ли? Може да смята. Сега се запътва обратно към квартал Йордан, мисията е изпълнена.

Но, о, колко е сухо гърлото му. Беше дълъг ден; на крак е от пет тази сутрин — разтоварваше бъчви. Много се ожаднява от тази работа, а не е близнал и капка от закуска. Камбаните оповестяват часа — вече е два. Останали са му няколко монети в джоба. Изглежда грешно, някак си, да ги остави да си стоят там, когато биха могли да му донесат такова облекчение. Но се справя.

Герит завива зад ъгъл и се блъска в приятеля си Пиет, който пикае пред кръчмата Лион.

— Ах, ти, дърт пръч! — извиква Пиет, докато си оправя панталоните. — Ти, стар пияндурнико! Влез за една чашка. Онзи стар развратник Андриес е вътре, спечелил е от лотарията.

Герит се колебае.

— Цяла бъчва рейнско вино — казва Пиет. — Никой не плаща за напитките днес.

Герит застива. Това е мъчение. През отворената врата се чува смях. Той усеща миризмата на печена кокошка. Осъзнава, че е освирепял от глад; не е ял нищо от пет часа досега, освен паница с овесена каша. Това наистина е епична борба. Благородните подбуди го дърпат в една посока; изкушението в друга.

— Какво чакаш? — пита Пиет.

Герит поклаща глава.

— Трябва да се връщам.

Коварен момент, но Герит се справи. Чувството за дълг триумфира.

Не заслужава ли питие за награда? Усмихвайки се мрачно на собствената си шега, Герит върви към Блумграхт, където го чака господарят му.

52 София

Не съм мъртва. Просто спя, та нима нашият живот не е просто един дълъг сън, от който ще се събудим, за да чуем веселите тромпети на Небесното Царство?

Тези завивки са моят погребален саван. Когато стана, ще съм се преродила за нов живот. Ще се освободя като пеперуда от пашкул; ще съблека и ще захвърля миналото си, сякаш е наметалото на Мария, и ще изчезна отвъд океана в своята собствена Обетована земя.

— Ти на това ръка ли му викаш?!

В съня си чувам глас. Ще бъда съединена наново. Ръцете и краката ми лежат разпилени, тялото ми отново ще се събере в едно цяло и аз ще се надигна от мъртвите в своето собствено малко възкресение.

— Това на крак ли ти прилича? Къде са ти очите?!

Гласът на Матеус преминава през дървените дъски на пода. Крещи така силно, че да събуди и мъртвец.

— Това е глава, тя стои на раменете, прав ли съм? Две ръце — по една от всяка страна.

Ателието му е под тази стая; явно дава уроци по рисуване на учениците си.

— Съвсем ли нямаш представа от човешка анатомия? Знаеш ли колко плащат родителите ти, за да пилееш времето ми по този начин?

Спя от доста време. Бурята е свършила; слънчевата светлина струи през прозореца. Ще остана тук, далеч от очите на всички, докато Ян дойде да ме вземе. Матеус и съпругата му ме крият в дома си; заклеха се да пазят тайната. Те са единствените живи хора, които знаят истината, освен доктора и акушерката, които участваха при раждането ми, защото аз също съм новородена. Мъжете, които ме донесоха тук, смятаха, че съм просто труп. Колко грубо се отнесоха с мен! Къде остана уважението? Когато животът ни напусне, ние не сме нищо повече от чувал с ряпа и синините ми го доказват. Все пак душата ни е отлетяла.

— Кости! Мускули! — крещи Матеус от долния етаж. — Това се намира под кожата ни. Ако не разбираш как работи тялото, как, по дяволите, ще го нарисуваш?

Все още не мога да осъзная случилото се. Миналата нощ ми изглежда нереална като театрално представление. То беше представление. Съчинихме думите, изиграхме ролите си. През повечето време бях сама, пищях безболезнените си писъци пред прашния си венчален венец, който висеше от тавана. Колегите ми актьори бяха на горния етаж с Мария, която действително се трудеше.

Казвам си: Никога повече няма да стъпя в тази къща. Ще оставя дрехите си в гардеробите, ръкоделията си наполовина завършени, защото съм мъртва.

Чудовищността на постъпката ми все още не ме е шамаросала. Къщата е просто сцена, от която след края на шоуто аз се измъкнах в нощта.

Не искам да мисля. Защото ако го направя, ще осъзная какво съм причинила на съпруга си.

53 Герит

Герит едва се влачи по улицата. Краката го болят; вече прекоси града веднъж и сега е на половината път обратно. Още малко и ще си е у дома. Ще достави пакетите, Ян ще му плати и вече ще бъде свободен човек.

Някъде в далечината чува думкането на барабан. Тиха музика се носи из въздуха. Звукът го тегли натам; сякаш е вол дърпан от въже. Следва го и се озовава на пазарския площад. Събрала се е тълпа. Стискайки здраво пакетите, той си проправя път. Спира в транс и се вторачва в сцената.

Трупа странстващи артисти се е установила в единия ъгъл на площада. Мъж, облечен като клоун, жонглира с топки. Герит обожава жонгльорите. До него един смугъл маг е стъпил върху сандък и развява шалове. Герит обича маговете още повече. Следва бързо барабанене за създаване на напрежение. Магьосникът разгръща един шал: отвътре литва гълъб. Тълпата реве. Герит зяпва в почуда.

Магьосникът поставя яйце върху дланта на ръката си. С широка усмивка го показва на публиката. Свива пръстите си в юмрук. Следва бързо барабанене. Той отваря дланта си. Празна е. После прокарва ръка зад ухото си и — хоп, изненада! — изважда оттам яйцето.

Тълпата реве по-силно. Герит стои със зяпнала уста. Как го прави този човек? Това е магия! Умът на Герит се опитва да го проумее, ала това е отвъд границите на способностите му. Като тези пигменти тук в пакета. Просто бучки и кристали, нищо повече. Ян ще направи така, че те да изчезнат. Ще ги превърне в дървета. В небе!

Герит стои там, омагьосан като дете. Идва още един човек, облечен като ориенталец. Той гълта пирони. Пирони. Герит не може да понесе тази гледка. Затваря очи и в следващия миг, когато отново ги отваря, мъжът бълва пламъци от устата си.

И тогава довличат едно магаре. То е толкова кльощаво, че буди жал, а на главата му е нахлузена качулката на лош ученик[36]. Мъжът прилича на циганин — съсухрен, с рунтави мустаци. Облечен е като учител и носи черна дъска, която подпира пред магарето. Той развява камшика си; животното не помръдва.

Герит стои като закован. Някакъв сакат му поднася кутия за милостиня, но той не му обръща никакво внимание. Мъжът отново изсвистява с камшика си.

— Време за училище, Добин!

Тълпата се хили.

Герит е простоват мъж с мекушаво сърце. Обича всички беззащитни същества — кученца, котенца. А най-много обича магаренцата — техните големи пухкави глави, ушите им. Може би защото самия него го наричат магаре; когато Ян му се ядоса, го нарича магаре.

Магарето отказва да застане на колене. Стои там на изящните си копита, едрата му глава виси надолу. Изглежда толкова тъжно, ушичките му стърчат през дупките на качулката. Помръдват се напред-назад.

— Време е за математика, Добин!

Мъжът отново размахва камшика си. Магаренцето повдига глава и изревава — звук на бездънно отчаяние.

Изведнъж мъжът се ядосва. Удря магарето веднъж. Тълпата се подхилва. След това започва да го шиба наистина — силни, парещи удари.

Очите на Герит се наливат със сълзи. Горкото безмълвно същество. Сега тълпата се смее. Как могат? Магарето стои там, олюляващо се под ударите на камшика.

Нещо прищраква. Герит пуска пакетите и си проправя път сред тълпата.

— Това не е х-х-х-хубаво! — изревава той.

Мъжът го гледа изумено. Герит изтръгва камшика от ръката му.

Развърта го като истински артист. Камшикът изсвистява над главата му. Тълпата ахва. После — прас! — удря мъжа. Налага копелето все по-силно и по-силно; камшикът пее из въздуха. Мъжът се свива и започва да отстъпва назад, прикривайки с ръце лицето си. Тълпата реве все по-силно и по-силно.

Сега Герит подгонва мъжа из площада. Тълпата ръкопляска, хората се притискат по-плътно едни към други, за да му освободят място да мине. Човекът бяга на зигзаг между сергиите и прескача щайга с ябълки. Герит го преследва освирепял. Мъжът се шмугва в една алея и изчезва.

Изведнъж Герит се оказва герой. Хората го потупват по гърба. Избутват го до близката таверна. Около него се чуват гласове.

— Добре го подреди, без майтап!

Герит усеща слабост. Трепери от шока, защото по принцип не е агресивен. Всъщност никога не беше удрял когото и да е през целия си живот.

Някой го слага да седне на една маса.

— Заслужи си го — казва някакъв глас, — подлият страхливец!

— Просто не беше справедливо — промълвява Герит скромно. — Горкото магаренце… бедното глупаво същество. И аз съм бедно глупаво същество, но господарят ми бие ли ме?

Всички избухват в смях. Герит се изчервява, доволен от собственото си остроумие. Слагат халба с бира пред него.

— За сметка на заведението е — усмихва му се една едра, румена жена.

— Само една — казва той. — После трябва да вървя.

Той все още трепери; едва успява да вдигне чашата до устните си.

— Чух суматохата — казва жената. — Видях какво направи, Знаеш ли какво? Погребала съм двама съпрузи, а ти си повече мъж и от двамата, взети заедно.

Герит гледа хипнотизиран гърдите ѝ. И двете… Това са най-големите гърди, които някога е виждал. Те имат свой собствен живот, надигат се като живи същества, които се опитват да се наместят удобно под блузата ѝ. Изгълтва бирата си.

Към тях се присъединяват още хора. Жената им разказва за храбрия подвиг на Герит.

Герит обяснява:

— И аз самият съм бедно старо магаре, но нима господарят ми ме бие?

Всички отново избухват в смях. А той истински се забавлява.

Влиза някакво момче. Оставя три пакета на масата.

— Изпусна ги — казва му той.

Герит ги гледа с широко отворени очи. Леле! За малко! Цялото това вълнение беше изтрило всичко от ума му. За малко да ги загуби. Наистина е дърто магаре.

Той се изправя на крака.

— По-добре да тръгвам.

Някой го бута да седне отново. Слагат още една препълнена халба пред него.

54 Ян

На вратата се почуква. Слава Богу! Герит се е върнал.

Ян скача и отваря. Влиза хазяинът.

— О — възкликва Ян.

— Просто проверявам — казва мъжът. Той е кльощав, проницателен човек, който живее на съседната улица.

— И Вие ли? — пита Ян. — Мислите, че ще си тръгна, без да се сбогувам?

— Просто проверявам. Малко предпазливост никога не е излишна. Тъй като ми дължите наем за два месеца. Тъй като — да си го кажем направо — имали сме известни забавени плащания в миналото.

Доктор Зорг помръдва неспокойно на мястото си. Хвърля поглед към Ян. Въздъхва, сякаш подозренията му са били наистина основателни.

— Ще си получите парите до края на следобеда — казва Ян. — Както и тези господа. Ще ви ги донеса лично.

— Мисля, че ще изчакам тук. — Хазяинът поглежда към доктора и момчето, които седят там. — Предполагам, че и вие това правите? Може ли да се присъединя?

Той сяда.

— Герит ще се върне скоро — казва Ян.

Добавя патетично:

— Ще ни донесе и сладкиши.

Къде, за бога, е прислужникът му, нескопосаното магаре? Обръща се към доктора:

— Колко е часът?

Доктор Зорг изважда джобния си часовник.

— Три и десет минути.

55 Герит

Главата на Герит е размътена. Навън, както изглежда, артистите и магарето са изчезнали. Истинска магия — пуф и ги няма. Тук обаче, в задимената таверна, те са се превърнали в жива легенда.

Слухът се разнася от един пияница на друг. В историята магарето се е смалило — просто малко магаренце, едва бебе. Мъжът е прераснал в зло чудовище и всички са уверени, че е испанец.

Герит се надува от гордост. Явно сега магаренцето е неговата собствена малка държава — толкова уязвима, толкова храбра. Испанецът се опитва да я подчини чрез сила. Долу, — заповядва той. — Долу; на колене! И тогава идва Герит Храбрия, за когото вдига тост таверната, за когото вдига тост градът, за когото вдига тост целият му народ, борец срещу папския завоевател.

Опияняващо е да си герой. Герит казва, че е гладен, и ето — пред него се появяват огромните гърди. Ханджийката, каквото-ѝ-е-там-името — тя му го беше казала, но той не успя да го запомни — слага пред него плато с пушена херинга, хляб и сирене.

Герит изпитва дълбоко задоволство. Всички са мъртвопияни, както и той. Разказа им историята на своя живот и те пиха за него. Разказа им как като малък задвижваше кран-колело[37] тежка и непосилна работа за дете; очите им се напълниха със сълзи. Разказа им как беше паднал в дупка в леда; те се засмяха шумно. Разказа им, че работи за Ян ван Лоос:

— Служа му от пет години и от утре съм свободен човек.

Те вдигат чашите си и пият за това. Те са неговият оркестър, а той е диригентът. И вече не заеква; думите се леят от устата му.

Докато дъвче рибата, се опитва да си припомни онова нещо за магията. Какво си беше помислил? Тогава му се стори умно. Мозъкът му е малко объркан, но ако се постарае… Не иска да изгуби публиката си сега.

— Магията действа така, разбирате ли. — Той взима пакета с пигментите и развързва връвта. — Ето тези бучки цвят… моят господар — фокус-бокус! — превръща ги в дървета, в красиви дами…

Вътре има лук. Отворил е грешния пакет. Ухилва се.

— Фокус-бокус, лук!

Следва нова вълна от смях. Магия, виждате ли? Всъщност точно лук му липсваше; как му се похапва лук с херингата.

— Това не е лук — казва някой, но Герит не чува.

Някъде зад него цигулар засвирва някаква мелодия. Хората се отдръпват и започват да пеят.

Герит взима ножа и усърдно — трябва да внимава, ножът е остър — обелва люспите. Ръцете отказват да му се подчиняват. Треперещ от радост, той ги смъмря:

— Не ставайте непослушни — казва им.

Те несръчно нарязват лука на резенчета. Днес всичко му се струва смешно — магаретата, лукът, животът.

Пъха херинга в устата си. После с ножа набожда едно резенче от лука и натъпква и него там. М-м-м… прегладнял е… гладен е като кон, гладен като магаре… Вниманието вече се е изместило от него, но няма нищо против. Съсредоточава се върху яденето.

Седи там, приведен над чинията. Гълта лука и херингата, отчупва парче хляб и натъпква и него в устата си. Вкусът е странен, но е твърде гладен, че да обръща внимание на такива неща. Още преди да е преглътнал предишната хапка, бута още храна в устата си. Налапва всичко и скоро нищо не остава.

Вижте! Същинска магия. Чинията му е празна.

Герит се обляга назад и се оригва доволно.

56 София

Лизбет, жената на Матеус, донася цял куп с дрехи в стаята и ги струпва върху леглото. Ще ми трябва нещо, което да облека по пътя към пристанището; багажът ще бъде изпратен отделно от къщата на Ян.

— Можеш да си избереш дегизировка — казва Лизбет. — На мъжа ми са, пази ги за клиентите си. Някои от тях обичат да се издокарват за портретите си. Един зарзаватчия от улица Рокин и жена му искаха да бъдат нарисувани като Архангел Гавраил и Мадоната.

Бих могла да избягам облечена като Дева Мария! Все пак тя е свикнала да върши чудеса. Изчервявам се при тази светотатствена мисъл — не съм на себе си тази вечер — но не ме поразява гръм. А и по-лоши неща са ми се разминавали безнаказано.

Лизбет сяда на леглото.

— Толкова е храбро — въздъхва тя. — Да инсценираш смъртта си и да избягаш за Източните Индии, и всичко това от любов.

— Това, което извърших, е ужасно.

— Завиждам ти — казва тя.

Звучи искрено. Не е лесно да съжителстваш с мъж като Матеус. Навън децата вилнеят нагоре-надолу по стълбите. Имат седем. Лизбет ги износва стоически също както търпеливо понася многобройните изневери и напивания на съпруга си. Ян ми е разказал всичко за тях. Матеус води рискован живот. Богатствата му ту се увеличават, ту намаляват — освен с рисуване се занимава и с търговия на картини и имоти и търпи изумителни загуби. Веднъж съдиите изпълнители дошли да вземат мебелите им и оставили само леглото, защото по това време Лизбет раждала върху него. Тя е кротка, многострадална съпруга и подкрепя мъжа си в добро и лошо. Матеус неизменно допълзява обратно вкъщи; тя винаги му прощава, защото е истинска християнка, не се моли с лъжливи думи като мен, докато прехвърля мънистата на молитвената броеница.

Поглеждам купчината с костюмите. Как да замина: като Атина Палада? Като еврейска булка? Имам възможността да съм плод на собственото си въображение. Ако бъда ангел, мога да отлетя до Батавия. Те лежат на леглото — чуждите самоличности, които бих могла да приема. Перспективата е главозамайваща. Бих могла да стана митологично същество, което никога не е съществувало. Не — което съществува по-живо, отколкото милиони от нас, които просто умираме, непочетени от ничие въображение.

Колко странно се чувствам днес. Не е учудващо. Изчезнах от света. Нямам никаква представа какво крие бъдещето. Какво е Батавия? Някакви разбъркани срички и образ на вечно лято. Мъглите на Холандия се вдигат като завеса, за да разкрият — какво? Захвърлих всичко — брака си, семейството си, живота си в онази голяма къща — заради нещо неосезаемо. Заради любовта.

Гласът на Матеус изгърмява през дъските на пода.

— Седни на коляното му, скъпа! Увий ръцете си около него… тук… ето така.

Учениците вече са си отишли. Сега Матеус е довел в къщата някакви пияници от близката бирария. Според Лизбет той рисува петнадесетата си картина Гуляещи селяни. Или пък беше Пиршество в бордей? Нарисувани са, за да носят както радост, така и морални напътствия, изобразявайки бедствените последици от пиянството и плътските удоволствия. Матеус има свои любими модели, но те често са в нетрезво състояние. Съдейки по гласа му, той също. Но ще успее да ги нарисува, защото е истински професионалист, а освен това е издръжлив като вол.

Минава време. Ниското зимно слънце навън се е скрило зад църквата. Ще ми се Ян да е тук. Вече трябва да е продал луковицата. Искам да го видя. Искам да докосна лицето му с върховете на пръстите си и да знам, че е жив. Преди това няма да съм сигурна дали съм жива, или мъртва. Довечера е последната ни нощ в тази страна. Все още не мога да го осмисля.

От долния етаж се чува силен смях.

— Казах да гуляете — изкрещява Матеус. — Не да се чукате, по дяволите!

Следва нов изблик на смях.

Изведнъж Лизбет казва:

— Бих дала дясната си ръка само да спре да се напива.

Тръгва си внезапно.

57 Ян

Часът е шест. Великолепният огнен залез, залез, обливащ небето с пламъци, отдавна е угаснал. Паднал е мрак. В ателието на Ян се е събрала малка тълпа. Мъже седят на леглото; облягат се на стената и пушат лулите си. Следобед кредиторите му се събраха един по един. Към доктор Зорг, хазяина и момчето от Източната индийска компания се присъединиха месарят, ханджията и местният лихвар, който се занимава с отпускане на заеми — същинска акула. На всички тях Ян дължи крупни суми. Всеки път, когато на вратата се почука, Ян се сепва: Идва! Но Герит все още не се е върнал.

Някой е донесъл храна и напитки. На пръв поглед изглежда сякаш Ян е организирал банкет. Но разговори почти няма. Кредиторите му чакат с каменни лица. Ще чакат докрай. Доктор Зорг отново изважда джобния си часовник и го поглежда. Месарят се обляга на стената и изпуква кокалчетата на пръстите си. Приличат на мрачни пътници, очакващи дилижанс, който никога няма да пристигне.

Отвън на улицата се е събрала друга малка тълпа. Мълвата е плъзнала: Ян ван Лоос чака да му доставят най-скъпата луковица на света. Ако може да се вярва на слуховете, цената ѝ днес се е вдигнала до небето. Шепот преминава от човек на човек. Струва колкото сандък със злато; струва колкото кораб, пълен със злато; струва колкото флотилия, пълна със злато; струва колкото цялото съдържание на хазната на щатхалтер Фредерик Хендрик[38]. Струва толкова злато, достатъчно, за да изхрани всеки мъж, жена и дете в републиката до края на живота им. Струва колкото всичкото злато на този Златен век и дори повече.

— Но това е просто луковица — казва някой. — И бездруго всичките изглеждат еднакво. Как можете да сте сигурни каква е?

Вътре Ян се е скрил в кухнята. Непоносимо е да гледа лицата на гостите си, а разговорите отдавна са секнали. Стават все по гневни, усеща го. Те, разбира се, се съмняват в съществуването на тази луковица. Подозират, че ги е излъгал, и сега подозренията им са прераснали в сигурност. Станали са жертва на измама и колкото и да се опитва да ги разубеди, като им казва, че Герит ще се върне скоро; че три групи търговци го очакват в Петлето, готови да наддават за луковицата; колкото и да ги уверява, че скоро ще държат парите в ръцете си, знае, че вярата им в него — колеблива в най-добрия случай — съвсем се е изпарила.

Ян седи там и гледа купчинката пръсти на пода; изпусна гипсовата ръка, докато събираше багажа, и помете парчетата в ъгъла. Как можа да повери луковицата на Герит? Човекът е слабоумен. Не — всъщност истинският идиот е Ян. Трябваше да настоява да отиде сам. Можеше да завлече доктора със себе си. Явно съвсем се е бил побъркал.

София сигурно се тревожи. Почти не му беше останало време да мисли за нея; беше останала на заден план. Смъртта ѝ, макар и инсценирана, изглежда, някак я беше отделила от драмата на живота. Сигурно чака бележка, че е осребрил луковицата и разчистил дълговете си; сигурно чака пристигането му. Трябваше да прекара нощта с нея в къщата на Матеус, преди да потеглят на разсъмване. Лизбет ще им сготви гъска, за да празнуват.

И тогава Ян го чува: звук от тихо пеене. Влиза в ателието и се втурва към прозореца. Много е слабо, но явно се приближава. Разпознава го, както родител разпознава гласа на рожбата си сред шумотевица от гласове.

Гласът се приближава. На улицата тълпата хихика и се отдръпва, за да стори път. Герит изплува от тъмнината.

Герит се олюлява, запазва равновесие и се запътва към входната врата.

Ян я отваря широко. Герит влиза, преплитайки крака.

— Къде беше, за бога? — пита го Ян. — Казах ти да се върнеш право вкъщи!

— Бях… — Герит заваля думите. — Бях… бих се с испанците…

Едната ръка е свил върху гърдите и пази нещо. Другата размахва енергично из въздуха.

— Бум, трас!.. бих се и спечелих. — Поглежда към мъжете в стаята и примигва с очи. — Здравейте! Банкет ли си правите? Може ли да се присъединя?

— Не — казва Ян. — Не си правим банкет. Чакаме теб.

Той бута Герит да седне на един стол.

— Къде е пакетът? — произнася думите бавно, сякаш говори на малоумен. — Пакетите, които те помолих да донесеш. Къде са?

— Тук са. — Герит отгръща жилетката си гордо и изважда два пакета, увити в хартия. Вече са изпомачкани; вървите са се разхлабили. — Взех ги, точно както ми каза.

Подава ги на Ян. Ян слага пакетите на масата. Мъжете гледат хипнотизирани. Не се чува звук, освен от хриптящите дробове на Герит; диша тежко, запъхтян от усилията.

Ян развързва първия пакет. Вътре има бучки пигмент, увити в тънка хартия. Тишина. Ян отваря другия пакет. Там има трохи и начупени парченца от сладки.

— Извинявайте, сър — промърморва Герит. — М-м-малко… ги смачках… битката, нали разбирате… срещу испанците.

Ян прошепва:

— Къде е луковицата?

Герит го поглежда; устата му зяпва в почуда.

— Кое?

— Третият пакет, Герит. В него имаше луковица на лале.

— Лукът? Изядох го.

58 София

Тече ми кръв от носа.

— И на мен ми се случва, когато се развълнувам — казва Лизбет. Тя глади роклята, която ще нося. Донася ми горещата ютия.

— Ето, наведи се над нея. Нека няколко капки паднат отгоре, това ще свърши работа.

Навеждам се над ютията. Капките кръв падат върху нея с цвърчене. Внезапно Мария и суеверията ѝ започват да ми липсват. Преживяхме толкова много заедно, повече, отколкото човек може да си представи, а няма да я видя никога вече. Никога няма да разбера дали тя и бебето са щастливи. Дали хитростта ѝ с дойката ще проработи. Дали приликата на бебето с Мария ще стане твърде очевидна? Това са въпроси, които вече нямам право да задавам. Смъртта ме е откъснала от живите и скоро ще напусна тази страна завинаги.

Чувствам се самотна. Единственият човек, с когото съм разговаряла, е тази жена — Лизбет, която никога преди не бях срещала. Къде е Ян? Навеждам главата си назад и притискам кърпичка към ноздрите си. Ютията не излекува кървенето. Цялата съм в кръв; съвсем съм си жива.

Защо го няма? Църковните камбани навън оповестяват осем часа. Лизбет слиза долу, за да залее печащата се гъска с мазнина. Изваждам молитвената броеница — стисках я в ръка, когато умрях, тя е единственото, което взех със себе си. Пресвета Марийо, Майко Божия… Броя мънистата, докато се моля той да дойде. Толкова е греховно да се моля предателството ни да успее, но и бездруго за мен вече няма спасение.

Поне кървенето от носа ми спря. Свалям нощницата си и обличам дрехите, които Лизбет ми е приготвила — долна риза, фуста и черна рокля с черен корсаж. Реших да не нося екзотична премяна; не съм в настроение за повече театрални представления. Ще нося обикновено черно и синьото наметало, което е носила жената на зарзаватчията, когато е позирала като Мадоната.

Сядам на леглото и чакам. Навън се чува шумотевица и детски писъци. Матеус гони децата нагоре-надолу по стълбите.

— Аз съм чудовище! Идвам да ви хвана! — изревава той.

Лизбет се провиква:

— Не ги превъзбуждай. Няма да си изядат вечерята.

Чуват се тежки стъпки по коридора, а после настъпва тишина.

Някъде далеч навън излайва куче. Чувствам се изолирана от това весело семейство, от самия живот. В Утрехт майка ми и сестрите ми ще скърбят. Не мога да понеса да мисля за сълзите им. Оставих на Корнелис бележка, в която го инструктирам, в случай че умра, да продължи да ги издържа, но макар и това да облекчи живота им, определено няма да излекува скръбта им. Недалеч оттук, в къщата на Херенграхт, Корнелис вероятно оплаква мъртвата си съпруга. Как мога да им го причиня? Как е възможно да съм толкова жестока и да пожертвам тяхното щастие заради своето? Може да отплавам до края на света, но те ще останат завинаги във виновното ми сърце.

Навън църковните камбани оповестяват четвъртинката от часа. Ръцете ми треперят, докато приглаждам синьото наметало върху коленете си. Ян трябваше вече да е тук. Какво става? Не е изпратил съобщение, нищо.

Къщата е странно притихнала. Дори силният глас на Матеус е замлъкнал. Не смея да изляза от тази стая; децата не бива да ме виждат.

И тогава чувам стъпки по стълбището. Бавни, тежки стъпки; като на възрастен човек. Корнелис е. Отворил е ковчега и е установил, че е пълен с пясък. Разкрил е измамата ми.

Стъпалата скърцат силно, като изстрели на пистолет, докато той се изкачва все по-нагоре. Изненадващо спокойна съм. Всъщност изпитвам странно облекчение. Всичко свърши.

Вратата се отваря и Ян влиза в стаята.

Изглежда ужасно. Лицето му е сиво; сякаш се е смалил. Сяда на леглото — без поздрав, нищо. Промълвява:

— Разорени сме.

Отнема ми известно време да проумея какво ми казва. Нещо от рода на това, че Герит е изял луковицата. За какво, за бога, говори Ян? Казва, че са му взели всичко.

— Кой?

— Кредиторите ми. Взеха картините ми, сандъците ми, всичко. — Прави пауза. — Искат да повдигнат обвинение срещу мен. Докторът не може — ако го стори, ще се разкрие какво е направил — но другите могат. Вещите ми не струват достатъчно, че да покрият дълговете ми. Нито дори четвърт от тях.

Едва тогава взима ръката ми. Придърпва ме да легна до него на леглото и започва да масажира пръстите ми.

— Толкова съжалявам, любов моя. Бях голям глупак. Но как може един глупак да предвиди нещо толкова абсурдно?

Настъпва мълчание.

— Това, което направихме, е по-лошо от абсурдно — казвам аз.

Седим там, един до друг. Мисля за нашия грях — дълбок и непростим грях. Бог ни е гледал през цялото време. Със сърцето си го разбирах.

— Направихме нещо наистина ужасно… — започвам аз.

— Чуй ме, скъпа…

— Направихме го — казвам аз, — и сме наказани.

— Ние се обичаме. Затова започнахме всичко това, не си ли спомняш?

Неспособна съм да му отговоря. Гледам лицето му — сините му блестящи очи; буйната му коса.

— Ти си мъртва — казва той. — Не можем да останем в Амстердам, трябва да се измъкнем оттук. Все още можем да го направим. Ще трябва да започнем всичко отначало, без нищо, но можем да го направим. Би ли живяла с мен в бедност?

Не го слушам. Нека я целуна, вика Корнелис, докато го дърпат настрана от тялото ми. Далеч, в тъмното, майка ми е изгубила дъщеря си.

— Ще се справя, любов моя. — изрича страстно Ян. — Можем да отплаваме утре, не всичко е загубено. Ще помоля Матеус да ни заеме пари за билетите и ще му ги върна, когато си намеря работа… според всички там има много работа… — Той разтърсва раменете ми. — Не се отчайвай, единствена любов моя.

Бог ни е гледал през цялото време. Бог е вездесъщ. Винаги съм го знаела, разбира се, просто бях заслепена от собствената си алчност. Бог го е направил, за да ни накаже.

Ян ме гледа и чете мислите ми.

— Бог ще ни прости. Не се съмнявай в това, София. Не сега.

Седим мълчаливо. Навън лае куче. Миризма на готвено се носи нагоре по стълбите. Не мога да говоря. Всичко се връзва; било е само въпрос на време. Има ужасяваща зависимост между събитията: ние извършихме престъпление и затова трябва да бъдем наказани. Бог е използвал Герит — пелтечещия, пиян Герит, — за да свърши работа Му. Всичко си идва на мястото.

Следва дълго мълчание. Вече взех решение. Обръщам се към Ян, прегръщам го и го целувам. Колко страстно ми отговаря, с какво облекчение. Заравям пръсти в косата му и държа лицето му в дланите си. Колко много го бях обичала.

Телата ни са притиснати едно в друго, но телата също лъжат. В миналото моето беше лъгало толкова често. Прегръщам силно Ян и пия от целувките му; сякаш никога няма да спра. В този момент го мамя, точно както през всичките тези месеци ние мамехме другите.

След това се освобождавам от обятията му.

— Върви и ги помоли, тогава — казвам аз, докато галя косата му, — Отиди и помоли Матеус да ти заеме пари. Ще те чакам

тук.

59 Ян

Матеус и Лизбет чакат в кухнята. Гъската се върти на шиш. Капки лой падат от нея и съскат сред пламъците. Шпаньолът им гледа, от устата му капе слюнка.

Когато Ян влиза, Матеус става. Налива му чаша бренди и го прегръща.

— Беден стар, калпазанино — казва той. — Винаги си бил глупак, когато става въпрос за жени.

— Тя не е като другите жени.

— И какво ще правиш сега?

Ян пресушава чашата си.

— Все още бихме могли да отплаваме утре, но ще ни трябва помощта ви.

Той моли за заем. Матеус се съгласява.

Лизбет хваща ръката на Ян:

— Радваме се, че можем да помогнем. Скоро ще заминете и ще оставиш всичко това зад гърба си.

В този момент влиза Алберт — най-големият им син.

— Време е за вечеря — казва Лизбет. — Извикай и другите.

— Коя е тази жена? — пита момчето.

— Коя жена? — пита Ян.

— Онази, която изтича надолу по стълбите — отвръща Алберт. — Със синьото наметало. Модел ли е?

— Къде е?

— Тръгна си.

60 София

Пълнолуние е. Никой художник не може да възпроизведе съвършенството на Божиите творения; каква арогантност е да се опитва! Луната е идеален кръг, по-перфектен от овалите, които Ян рисува в облените си в лунна светлина нощни пейзажи, по-перфектен от редичките алчни О-та които изписва, приведен над сметките си… Тези празни нули ни доведоха дотук.

Улиците са пусти. Окъпани са в призрачна светлина. Докато тичам по тях, пантофите ми трополят. За първи път не ме интересува дали някой ще ме види, защото съм стигнала дъното. Вчера вечерта умрях за света, но днес ще изчезна завинаги. Облекчението придава лекота на стъпките ми, нося се по улиците.

Луната, отразена във водата, ме съпровожда. Небесата са се сринали; едно сътресение, и светът ми се преобърна. Нищо чудно, че онази гравюра тормозеше съзнанието ми, когато бях малка; онзи удавен свят, където камбаните биеха под водата и мъртвите се олюляваха. Мислех си, че махат с ръце, умолявайки за милост; сега осъзнавам, че махат за поздрав. Знаех си, че накрая ще отида при тях.

Водите на този град ни отразяват като огледало — каква суета! Мария се е обличала в дрехите ми и си е мечтала да е на мое място. Моята собствена суета е далеч по-голяма. Мислех си, че мога да преобърна естествения ход на нещата. Намесих се в плановете на Бог; гордостта ми е голяма като тази на моя народ, който пожела и завзе земите на страната ни от морето. Създаването на нова земя е дело, присъщо единствено на Бог, — написа Андриес Виерлинг — един от нашите инженери, — защото Той е този, който дава на някои хора ума и силата да го направят. Що за лицемерие е това? Използваме Бог, за да оправдаем собствените си действия, когато всъщност сме задвижвани единствено от инстинкта си за самосъхранение.

Но за какво ни е притрябвало да оцеляваме? Този свят не е нищо друго освен бляскаво отражение — една химера. Дали сме го подозирали, когато сме построили града си върху огледала? Някога мечтаех за живот с Ян. Взирах се във водата и виждах един свят на мечти, отразяващ моя собствен, където бих могла да бъда щастлива. Колко много грешах. Защото това не беше нищо — просто отблясък лунна светлина върху повърхността, лъскав гланц на сатенена рокля. Никога не е било нещо повече от това. Похотта и гордостта, тези смъртни грехове, ме заслепяваха за истината.

Тази нощ ще се сбогувам завинаги с тази оптическа измама. Ще изчезна от този свят и наистина ще се преродя, защото Исус ме очаква, ръцете му са протегнати като към любим човек. И никой, нито дори скъпият ми Ян, не ще може да ме открие. Има само един начин да се измъкна, както си казахме преди толкова много месеци, и на него никога да не му хрумне да ме потърси.

Сега стоя на един мост. Гледам надолу към калаения отблясък на водата. Мисля си за всички неща, които съм обичала някога на този свят: сестрите ми, цветята с капчици роса, блещукащи по пъстрите им листенца… аромата на прани чаршафи, мириса на конска грива, когато заровя лицето си в нея… вкуса на топло вино, когато Ян го прелива от своята уста в моята, на кожата му, която докосвам с устните си… Спомням си първата нощ, когато лежахме заедно с преплетени пръсти, гледахме се с ужасяваща сериозност… в нашия край е нашето начало, защото в сърцата си знаехме, че сме обречени…

Няма време за губене. Сигурно вече ме търси, а аз не съм се отдалечила много — едва на няколко пресечки от къщата на Матеус. Навеждам се над парапета и виждам отражението на луната. Също като собственото ми лице и тя ме гледа. Суета на суетите — всичко е суета... Свалям наметалото си и го пускам от моста. То се носи по водата — последната ми свалена кожа.

61 Вилем

Долу на пристанището са акостирали шест кораба от флота. Тълпи от моряци се изсипват на сушата и за пръв път от месеци стъпват на родна земя. Някои падат на колене и целуват пръстта, като благодарят на Бог за безопасното си завръщане у дома; други се запътват към вертепите. Брегът кипи от живот — роднини, джебчии и леки жени се тълпят около новодошлите. Амбулантни търговци предлагат стоката си, като викат на висок глас. Светлина струи от таверните край пристанището; бордеите пулсират в ритъма на музиката.

Млад мъж се провира през тълпата. Носи принадлежностите си в торба, преметната през рамо. Минава покрай един уличен мангал и пламъците осветяват лицето му. Осемте месеца по море са преобразили Вилем. Загубил е пухкавите си бузки на кученце; лицето му е изпито и мургаво. Стъпва уверено. Морето го е направило мъж — хубав млад мъж, висок и строен, макар че все още има усещането, че земята се клатушка под краката му. Той не е същият Вилем, който си тръгна през март — съкрушен, пребит и с ограбени мечти. Загубил е невинността си — а това е нещо, което никога не можеш да си върнеш. Но в него се е настанило и нещо по-дълбоко: удивление.

Какви гледки видя! Планините например. Той е холандец, никога не беше виждал подобно нещо преди. Кой би могъл да предположи, че са толкова стръмни? Видя вълни, високи като планини, и планини, толкова високи, че сигурно достигат рая. Видя китове с размера на планини, китове, които изплуват на повърхността, пръскайки струя нагоре през дихателния си отвор, водата се плъзга покрай телата им, китовете се потапят в дълбините. Момент на затишие, и после величествените им опашки се надигат и ги следват. Беше видял падащи звезди в обсипаното със светлинки южно небе; беше видял пасажи летящи риби, проблясващи като сребърни стрели. Беше видял градове, които разпалват мечтите: сияйните куполи на Константинопол, запленяващите, отразени във водата улици на Венеция, порочни и съблазнителни, сякаш е по-страстната сестра на Амстердам.

Вилем се беше удивлявал и беше предизвикал удивление у други. След първата си катастрофална среща с проститутка беше наваксал за изгубеното време и ответната реакция беше наистина задоволителна. На три езика леки жени бяха изразили изумлението си от огромния му член. (Wat heb je een grotte lul!.. Che grozzo kazzo!.. Ku Kuzegar o khar o kuze faroush!) Членът му бе водил битки, както и самият той. Беше се борил срещу бурите в Бискайския залив, беше боравил с такелажа и беше връзвал въжета. Проведе война срещу треската и оцеля. И най-удовлетворяващото от всичко — би се срещу испанците и като доказателство сега има пълна кесия.

Защото Вилем носи в джоба си злато. Не златото на един глупак, което издуваше джоба му последния път, когато бродеше из тези улици — това са истински пари, плячкосани с патриотичен дух. Докато ескортираха търговска флотилия, плаваща към Леванта[39], корабът му беше нападнат от испански кораб. След ожесточена схватка нидерландците превзеха кораба, взеха товара му и си разделиха плячката. Капитанът и членовете на екипажа получиха полагащия им се дял от златото.

Нищо чудно че Вилем изпитва дълбока благодарност към морето. То му беше предоставило две средства за препитание: рибата си, а после и своето злато. С тази плячка, плюс надницата му, има достатъчно пари, че да се уволни от флота и да започне нов живот. Очакванията му са все още скромни. Малко магазинче, това би го направило достатъчно щастлив. Обаче не за риба; вече му се гади от рибата. Иска да си отвори малко дюкянче за сирена, с Мария до себе си.

Всичките тези месеци се беше опитвал да я забрави, но не успя; тя е вътре в тялото му, като оловен куршум. Мария го беше осакатила. Може би на повърхността раната се е излекувала, но е скрита дълбоко под кожата му; и най-лекото движение провокира болката. Тя му липсва до отчаяние. Горчивината още не е преминала, разяжда сърцето му, но не е успяла да унищожи любовта му към нея. Тя е неговата духовна половинка; толкова е просто. В обятията на ръце под наем, той всъщност правеше любов с Мария; дивеше се на минаретата на Александрия през нейните очи.

Липсват му момичешкият ѝ смях и напуканите ѝ ръце, несломимото ѝ добро настроение и начинът, по който внезапно потъва в мечтание. Липсва му тялото ѝ. Обиколил е света, но центърът му на привличане се крие между чаршафите ѝ. Изток, запад, север, юг — най-хубав е домът ти тук. Той е холандец до мозъка на костите си.

Мария може и да е омъжена; може да не работи вече за мистър Сандвоорт и да е отишла да живее с мъжа, в чиито страстни прегръдки я видя Вилем за последен път. Може съвсем да го е забравила. Разбира се, мислил е за това, всеки ден и всеки час, но то няма да го спре да се опита да я намери. Той е зрял мъж, вече с пари в джоба. И по-лоши врагове е срещал. А ако загуби битката и установи, че тя вече не го обича… това е нещо, за което не може да мисли, не и тази вечер.

Къщите на Херенграхт се издигат величествено на лунната светлина. Днес бият камбани; Вилем усеща миризма на готвено. Зад кепенците семействата вечерят. Колко странни, но все пак познати му се струват тези къщи. В предишния си живот той чукаше по техните врати. Прясна треска. Пряспа каракуда. Какво пътешествие беше направил, през какви бури, а за тях това е просто нощ като всяка друга. Под краката му земята все още се люлее с ритъма на морето. Толкова много месеци беше мечтал да се завърне тук, че почти не може да повярва, че се случва наистина; ще се събуди и ще види, че все още се поклаща в хамака си на люлеещия се кораб. Луната — неговата пътеводна светлина — го съпровожда, отразена във водата.

Стига до къщата. Сърцето му бие по-бързо. За миг куражът му изневерява. Мария беше негова приятелка, това е ужасното, тя беше най-скъпият му спътник в живота, а сега се бои да я види. Премества торбата на другото си рамо и се запътва към входната врата. Капаците на прозорците са вдигнати. Поглежда през стъклото.

В предната стая на масата гори лампа. Столовете са покрити с черен плат, а картините са обърнати с лице към стената.

Вилем спира вцепенен. Кръвта му се смразява. Мария е умряла. Знае, че това е глупава реакция. Тя е слугиня; смъртта ѝ не би потопила цялата къща в траур. Освен това е твърде млада, за да умре. Това е немислимо. Светът обаче е пълен със странности. Вече не се осмелява да си вади каквито и да е заключения.

Починал е възрастният човек, разбира се. Това е логичното обяснение. Сигурно наскоро. Мария и господарката ѝ скърбят — ако Мария изобщо живее още в къщата. Сигурно вече се е омъжила и се е изнесла преди месеци. Може дори и да не знае, че бившият ѝ работодател е починал.

Всичко това минава през главата на Вилем, докато чука на вратата — плахо, от уважение. Минава доста време. Почуква отново, този път по-уверено.

Накрая забелязва някакво раздвижване в къщата. Трептяща свещ се появява в предната стая. Вилем притиска носа си към стъклото на прозореца. Старият мъж, облечен в нощница, с нощна шапчица на главата, изплува от тъмнината и бавно прекосява стаята. Брадата му сияе на светлината на свещта. Звук от вдигане на резе, превъртане на ключ. Вратата се отваря.

Вилем запазва самообладание:

— Съжалявам, че Ви безпокоя, сър. Дошъл съм да видя Мария. Тя все още ли работи за Вас?

Старият мъж се взира в него с присвити очи.

— Кой сте вие?

— Аз съм Вилем. Някога Ви продавах риба. Тя е моя позната. — Той се опитва да преглътне. — Не е мъртва, нали?

Мистър Сандвоорт го гледа втренчено.

— Не, — поклаща глава той. — Не, не е мъртва. Последвайте ме.

Вилем затваря врата след себе си и следва мистър Сандвоорт през приемната, през задната стая и надолу по коридора. Възрастният човек спира.

— Не — казва той. — Съпругата ми почина.

— Съпругата Ви?

Вилем се олюлява по стълбите, докато ги следва надолу към кухнята. Посреща го топлина и мирис на гозба. Масата е сложена за двама. Мария е седнала в един ъгъл, къпе бебе.

Тя вдига глава и го зяпва в почуда.

— Вилем!

Лицето ѝ грейва, после придобива твърдо изражение. Вилем мести поглед от нея към бебето. За миг си помисля, че е нейно и на възрастния мъж — сцената изглежда толкова семейна, сякаш почти са женени. Главата му се замайва.

Мария се изправя. Очите ѝ са присвити. Детето виси от ръцете ѝ, сякаш държи голяма сьомга. Започва да го повива.

— Какво правиш тук? — пита тя хладно.

— Дойдох да те видя.

Поглежда дрехите му.

— Къде си бил?

— Присъединих се към флота — казва той. — Днес акостирахме.

Мистър Сандвоорт се обръща към Мария.

— Добре ли си, скъпа моя?

Тя кимва и сяда тежко. Вилем присяда на един стол. Чувства се нежелан тук, но няма да си тръгне, не още. Трябва да каже нещо на стария човек.

— Много съжалявам, сър, че съпругата Ви е починала.

— Смърт при раждане — казва Мария. — Това е бебето ѝ. Казва се София.

— О.

Вилем се сконфузва. Мария все още го гледа студено, с присвити очи. Не изглежда щастлива, че го вижда. На ръката ѝ няма пръстен, но това не доказва нищо. Може би продължава извънбрачната си връзка с онзи мъж; все пак правеше същото и с Вилем. Пронизва го болка. Колко румена изглежда на светлината на огъня!

Мистър Сандвоорт прочиства гърлото си.

— Да те оставя ли с този млад мъж, Мария? Ще бъдеш ли в безопасност?

Мария кимва. Все още гледа Вилем. Мистър Сандвоорт излиза от стаята. Слушат стъпките му, заглъхващи в далечината.

— Защо ме изостави? — избухва Мария. — Как можа да го направиш?

— Аз? Ами ти?

— Защо го направи?

— Защото те видях — отвръща ѝ той. — С онзи мъж.

— Какъв мъж?

— Знаеш кого имам предвид.

— Какъв мъж — тя повишава тон. — Какъв мъж? Къде?

— Проследих те онази нощ. Видях ви да се целувате.

— Да се целуваме? Какво имаш предвид?

— Не лъжи, Мария…

— За какво говориш? Не те разбирам. Защо си дошъл тук след всичките тези месеци, ако ще ми крещиш?

— Не крещя!

Очите ѝ се наливат със сълзи.

— Мислех, че ме обичаш.

— Разбира се, че те обичах!

— Затова ли ме изостави? Защото ме обичаше? Разби сърцето ми, Вилем.

Започва да плаче.

— Добре — казва той. — Ако ме обичаш, ела с мен.

— Какво?

— Ела със мен още сега.

— Сега?

— Омъжи се за мен.

— Но, Вилем…

— Мислиш, че не съм достатъчно богат? Не съм богат колкото него?

— Колкото кого! — изкрещява тя.

— Имам пари… искаш пари, аз имам пари.

Той бърка в джоба си.

— Не искам пари. Какво ти става?

— Покажи ми, че ме обичаш. Кажи ми, че ще дойдеш с мен.

— Не мога.

— Виждаш ли? Не ме обичаш.

— Вилем, не мога да си тръгна! Заради бебето.

— Намери гледачка.

— Не мога. Трябва да остана тук с бебето. Ти не разбираш.

— О, разбирам всичко…

— Не, не разбираш! — крещи тя. Момиченцето се разплаква. С почервеняло лице Мария го взима на ръце. — Не мога да я оставя, защото е моя.

— Какво?

— Тя е моя, глупако. Моя е, наша е. Тя е твоя!

Бебето изпищява. Мария гледа смутена към Вилем. Бебето вече пищи с пълен глас.

Мария развързва корсета си. Блузата се свлича от раменете ѝ. Слага бебето на гръдта си.

Вилем я гледа как кърми детето. Малки пръстчета се притискат към плътта ѝ, сякаш свирят мелодия. Влажните черни къдрици на бебето, прилепнали по главичката му, са в контраст с бялата кожа на Мария. В замайващата тишина той чува влажния звук на сученето на бебето; това е тайнство, жаден звук, звук на напрегната съсредоточеност. Чувал го е и преди, при малките кученца. Умът му работи усилено; опитва се да преброи месеците назад във времето. Никой от тях не чува как вратата се отваря.

— Добре ли си, скъпа моя? Всичките тези крясъци…

Корнелис се спира на прага и зяпва Мария учудено. Плачът е спрял. На светлината на свещта Мария стои гола до кръста. Старият мъж гледа как бебето му суче от гърдата ѝ.

62 Ян

Ян, Лизбет и Матеус претърсват улиците в три различни посоки. Търсят наслуки, защото никой не може да отгатне къде е отишла София. Лизбет предполага, че може да се е върнала в дома си на Херенграхт, за да се предаде и да помоли съпруга си за прошка. Ян не вярва, че би направила подобно нещо. Матеус допуска, че може да се е отправила обратно към семейството си в Утрехт, но Ян не вярва и в това.

Почти не слуша размишленията им, защото знае какво ще направи София. Това е най-ужасното. Познава я толкова добре, познава я до мозъка на костите ѝ. Останало ѝ е само едно нещо и е въпрос на време, за да разбере със сигурност, че е прав.

Макар че какво удовлетворение има в това да докаже, че е прав? Когато се връща в къщата, заварва Матеус там. На пода лежи подгизнало синьо наметало.

— Намерих го в канала — казва Матеус. — Извадих го с пръчка.

Казва, че няма и следа от тяло.

— Можем да се върнем там и да огледаме — казва той. — Но как можем да ги накараме да претърсят дъното на канала? Как да организираме издирване на някого, който се предполага, чс вече е мъртъв?

63 Корнелис

Корнелис е в шок. През живота си е страдал много от ударите на съдбата, но сега се чувства така, сякаш някой е ампутирал жизненоважните му органи. Тялото му едва се държи да не рухне. Вилем му налива чаша бренди, но ръката на Корнелис трепери и той не може да я повдигне до устните си.

Жена му е жива. Тя е инсценирала смъртта си, за да може да избяга с художника Ян ван Лоос.

Думите звучат толкова нереално; не може да ги проумее. Мария му обяснява отново.

— Не ми се ядосвайте, сър… — думите ѝ отекват някъде далеч. — Знам, че е подло, едва ли нещо би могло да бъде по-подло от това, но моля Ви, не ме наказвайте, сър.

Трябва ли да ѝ е ядосан? Сигурно.

Измамата на София надхвърля всякакви граници. Сигурно сънува. Заспал е в стола си. Ще се събуди с простата скръб на траура.

Никой човек на този свят не е в състояние да нанесе подобно страдание на друго човешко същество. Какво отчаяние я е накарало да го направи? Тя беше негова съпруга.

Тя е негова съпруга. Тя е жива. Тя е в обятията на този мъж, някъде живее и диша. Те му се подиграват. Старият глупак. Какъв идиот е! Те се целуват и докосват носовете си…

— Къде е отишла?

— Не мога да Ви кажа, сър.

— Къде са отишли? — крещи Корнелис.

Бебето се събужда и започва да плаче.

— Не биваше да Ви казвам нищо — проплаква Мария. — Тя ще ме убие.

— Ще я открия.

— Недейте, сър. Тя е заминала надалеч. Никога няма да я откриете, сър. Най-добре е да я считате за мъртва.

Корнелис се изправя.

— Къде отивате — пита Мария разтревожена.

Корнелис поглежда бебето. Малкото му личице е керемиденочервено; поема си въздух, за да продължи да реве. Иска да пъхне пръст в устата му, за да го успокои, но изведнъж му се струва твърде интимно. Все пак тя не е негово дете. Вместо това докосва бузката му.

— А аз си мислех, че е моя — казва той. — Мислех си, че има моя нос.

Корнелис върви бързо по улиците. В далечината прозвучава тромпет, оповестяващ десет часа. Жителите на Амстердам са залостили вратите си за през нощта. Колко безопасно му изглеждаше някога да духне свещичките и да се оттегли от света. Бърза по пътя, по който жена му сигурно е вървяла, за да отиде при любовника си. Един плъх притичва през улицата и се плъзва във водата. Каналът вони. Някога си мислеше, че този град е толкова лъскав, толкова безопасен, но той е прогнил и отвън, и отвътре. Построен е върху дървени пилони, които затъват в тинята. Тези тесни, слаби къщи са просто фасади, тънки като хартия; лицата им са намацани като на проститутки, но какво се случва във вътрешността им? Колко лесно всички тези улици могат да се срутят обратно в тинята; как е възможно така да се е заблуждавал през всичките тези години?

Един кошмар е заменен с друг. Ужасът от смъртта на София е последван от още по-големия ужас от това, че е жива. Врагът не се е спотайвал пред входната му врата — това не са били крадците, нито испанците — врагът се е спотайвал вътре в дома му. От колко ли време го лъже? Кога се е виждала с този мъж — когато Корнелис е бил на работа? Онези вечери, когато твърдеше, че има зъбобол или главоболие, дали тогава безшумно е тичала по тези улици? Дали си е мечтаела за него, когато Корнелис лежеше с нея в леглото и я прегръщаше в обятията си? Тази измяна е твърде голяма, че да бъде понесена, но всъщност нещата са още по-лоши — тя наблюдаваше гордостта му от надуващия ѝ се корем, усмихваше се на радостта му, докато галеше скритата под дрехите възглавница. И през цялото време е крояла най-пъклен план да го измами. За какъв глупак го смята; какъв идиот рогоносец.

Корнелис бърза из улиците на Йордан. Дробовете му ще се пръснат. Краката му се подгъват под тежестта му, но въпреки това тича, дишането му свисти като духало за разпалване на огън. Пристига на Блумграхт и спира пред къщата на художника. Няма признаци на живот. Гледа затворените капаци на долния етаж. Той беше стоял в ателието зад тези прозорци и гордо се беше любувал на собствения си портрет. Беше платил осемдесет флорина на мъжа, който му отне съпругата. Леглото беше в стаята — достатъчно близко, че да го докосне.

Корнелис похлопва на вратата. Няма отговор. Той подозираше, че няма да намери никого тук, но все пак трябваше да дойде — няма никаква идея къде другаде да отиде.

Нещо се размърдва в тъмнината. Прилича на тяло, свито в канавката. Корнелис се навежда. Мъжът леко надига главата си. Това е слугата на художника.

— Къде са отишли? — пита Корнелис.

Лунната светлина огрява лицето на мъжа. То го зяпа глуповато.

— К-к-кой?

— Знаеш кого имам предвид — господаря ти, Ян ван Лоос. Къде е отишъл?

Кръглото като луна лице на мъжа го гледа с широко отворена уста.

— Н-не мога да кажа.

— Кажи ми! — изкрещява Корнелис.

Човекът се свива, сякаш се пази от удар.

Корнелис изважда няколко монети от кесията си. Пуска ги върху тялото; те падат безшумно. Мъжът се обръща на другата страна, с лице към стената.

— Кажи ми къде са отишли.

Мъжът измърморва нещо.

— Какво има? — пита Корнелис. — Искаш още пари ли?

Слугата поклаща глава. Измънква нещо.

— Говори по-силно!

— Съгреших пред него, сър. Навредих му веднъж, няма да правя нещата по-лоши. Моля ви, сър… в-в-вървете си. Оставете ме на мира.

Мъжът издърпва наметалото си върху главата. Скимтящ, се свива на кълбо. Изглежда като куче, което отказва да се помръдне от трупа на господаря си.

Изтощението надделява над Корнелис. Той се свлича на земята до тресящия се вързоп. Изглежда, мъжът хлипа.

Корнелис също е бездомник. Стените, които го бяха обграждали, са разрушени тухла по тухла и сега е съвсем сам. Какво да прави? Няма никого към когото да се обърне за помощ. Дори Господ вече не му дава напътствията си.

Треперещ, Корнелис се обляга на стената. Надолу по улицата някакви мъже излизат, олюлявайки се, от таверната. Крещят си лека нощ в мрака. Той повдига глава. Мисли си: Имаше момче. В ателието онзи ден имаше едно момче в стаята — слабо, бледо… Чиракът на мъжа. Стоеше до тях, докато разглеждаха картината. Нима не е изящно нарисувана? Особено краката Ви…

Кой ли би могъл да знае къде да го намери? Надолу по улицата изгасва светлина. Бирарията затваря за нощта. С болки в ставите Корнелис с мъка се изправя на крака.

64 Якоб

На Ножарската улицата кепенците са спуснати. Инструментите за заколение и разчленяване са заключени в потъмнели шкафове на безопасно място за през нощта. Собствениците на магазини и техните съпруги спят на горния етаж. Те сънуват стегнатото сребърно коремче на херинга. Ножът се плъзва от хрилете ѝ до ануса; червата се изливат навън. Сънуват как пръстите им се плъзгат под кожата на пиле, плъзгат се като пръсти, които нахлузват ръкавица. Ножът пробожда плътта; навлиза надълбоко и отделя бутчето от мъртвото тяло. Нощ след нощ те сънуват кланица, защото това е техният малък свят и не познават друг. Цял ден от отсрещната страна на улицата касапските сатъри проблясват в поздрав към остриетата на своите събратя ножовете.

В задната стая на дюкяна на родителите на Якоб обаче потрепва светлинка. Заобиколен от шест свещи и маслена лампа, Якоб се подготвя да рисува. Това е голямо платно и темата му е амбициозна: Изгонването на Адам и Ева от райската градина. Рисува предварителните скици. Дървеният манекен на Ян е подпрян пред статива му. Последния ден при него Якоб го открадна от ателието му като дребна проява на негодувание. Беше сложил куклата в поза на срам — глава, приведена напред, ръка, прикриваща лицето. Ръцете на Ева ще бъдат вдигнати нагоре в отчаяние.

Якоб все още кипи от гняв при мисълта за собственото си прогонване. Какво предателство! Маестрото беше погубил кариерата му още преди да е започнала — как се очаква Якоб да си вземе изпитите, когато няма кой да го учи? Следващата седмица ще започне да обикаля ателиетата на другите художници, но защо трябва да бъде унижаван по този начин? Ян беше съсипал бъдещето на Якоб, за да задоволи собствената си долна похот. Дори беше рисувал жената. Когато беше сам, Якоб гледаше съсредоточено тази картина — гърдите на София, стройното ѝ бяло тяло… Караше тялото му да се поти. Иска му се да вземе един от онези касапски сатъри и да накълца това безпътно копеле на парчета.

Якоб взима кредата и започва да рисува. Прехапва устната си съсредоточен. Превитият гръб на Адам; окаяният му гол задник… лицето, едва видимо зад прикриващата го ръка, това ще бъде портрет на Ян, защото сега е негов ред да страда.

Някой чука на вратата. Якоб повдига глава. Кой ли е по това време?

Якоб бързо прекосява магазина и вдига резето на вратата. Там стои мистър Сандвоорт. Изглежда изключително разстроен — облян в пот и задъхан.

— Къде е отишъл?

Якоб го отвежда в задната стая и го слага да седне.

— Искате ли питие, сър?

Мистър Сандвоорт поклаща глава. Якоб знае кой е той, разбира се. Той е съпругът на любовницата на Ян, жената, която в този момент стяга багажа си, за да напусне страната.

— Как разбрахте, че живея тук? — пита Якоб.

— Моля? — Старият мъж изглежда разсеян. — А, попитах в таверната. — Навежда се напред в стола си. Кожата му е сива и влажна, очите — трескави. — Трябва да ми помогнете, млади човече. Вие сте единственият, който може да ми помогне. Къде е отишъл?

— Кой? — пита Якоб, въпреки че знае много добре.

— Учителят Ви, художникът Ян ван Лоос. Той е изчезнал заедно с… — мистър Сандвоорт преглъща. — Имам основание да смятам… много е важно да разбера къде са.

Якоб не отговаря. Мозъкът му работи трескаво.

— Ще Ви платя добре — умолява го мистър Сандвоорт.

— Не искам парите Ви — казва Якоб с достойнство.

— Знаете ли къде са отишли? Вие… бяхте ли запознат със случващото се?

Якоб кима.

— Умолявам Ви, моля, кажете ми къде мога да ги открия.

Якоб не се усмихва, но вътре в себе си усеща разливаща се топлина. Това е топлината на дълбоко удовлетворение. Наистина има справедливост на този свят. Подлите ще бъдат наказани, защото сега има възможност да съсипе живота на човека, който съсипа неговия.

— Зная къде са отишли. — Якоб прави пауза, наслаждавайки се на чувството си за мощ. — Едно момче дойде с билетите. — Отново прави пауза за по-силен ефект. Държи изцяло вниманието на мистър Сандвоорт. След миг Якоб ще унищожи бившия си господар и справедливостта ще възтържествува. — Ще отплават за Батавия.

— Батавия?

— Утре призори. На борда на Императрицата на Изтока.

Докато говори, розовите зърна на гърдите на София изплуват пред очите му. Усеща прилив на кавалерско чувство. То се бори с ревността и сладострастието му; след кратка схватка то побеждава.

— Не е виновна съпругата Ви, сър. Не нея трябва да вините. Моят учител я убеди да го направи.

Тя също е била измамена от този порочен човек; той е унищожил добродетелността и точно както унищожи кариерата на Якоб.

— Тя не е искала да Ви нарани, сигурен съм в това. Наблюдавах ги и го зная. Той я накара да го направи против волята ѝ.

Мистър Сандвоорт му благодари. Обръщайки се, за да излезе, се блъска в един шкаф. Ножовете издрънчават. После си тръгва.

Якоб се връща към картината си. Гледа със задоволство нарисуваната с креда, превита от срам, фигура. Нека Ян поеме вината, защото е съгрешил, и сега ще бъде наказан.

Якоб хваща кредата си и се захваща за работа.

65 Корнелис

Когато Корнелис се прибира у дома, е вече полунощ. Той затваря входната врата и стои в приемната. Мария е оставила маслената лампа да гори. Меката ѝ светлина пада върху слепите дървени панели, висящи по стените. Картините му са извърнали красивите си лица, за да не виждат какво се случва. Изкуството създава свят на спокойствие; най-кървавите убийства — Избиването на младенците, Разпятието на Христос — те всички са изкристализирали в чиста красота. Обезглавеният Йоан Кръстител не изпитва болка, защото е вечен и е избавен от суровата скръб на онези, които продължават да живеят.

Корнелис поглежда към витрината със скъпоценни сребърни съдове в голямата стая, криеща се в мрака. Колко алчно беше пълнил това място със съкровища, но всичко е илюзия. София го е осъзнала. Тя се е отказала от всичко заради любовта и се е пуснала по течението. Не я винете за това, каза момчето. Корнелис не я вини, вече не. Защото ако тя може да се откаже от всичко, и той може да го направи.

Корнелис се качва по стълбите. Не може повече да остане в тази къща, обект на клюки и съжаление — без съмнение и на присмех. Изважда брезентова торба от килера и започва да си събира багажа. От него е паднала тежест; чувства се лек и свободен както през онази нощ, преди сто години, в друг живот, когато загуби вярата си. (Снощи; това беше снощи.) Вече знае какво да прави. София е жива, била е подведена от мъж, който не я заслужава — момчето потвърди това, което той подозираше през цялото време. Ян я е накарал да го направи и ще заплати за това с живота си.

Ще отплават призори… Няма време за губене. Корнелис стяга връзките на торбата и я занася долу. Ще пътува с малко багаж. На горния етаж шкафовете пъшкат под тежестта на дрехите му, свалените кожи на суетата му. Като змийска кожа той е изхлузил от себе си бреме, натрупано с години, отново се чувства като млад мъж. София го смята за скучен стар педант. Ще ѝ покаже колко греши. И той е способен на импулсивни действия, на всичко в името на любовта.

И никой няма да го накаже. Това е най-дълбоката му тайна, тайната, която го освободи. Защото той, само той знае, че Бог не съществува. Той, само той ще поеме отговорността за постъпките си. Корнелис стъпва в модерния свят, чисто нова ера в човешката осъзнатост. Минава покрай Библията, стояща отворена върху аналоя, и я затваря с шумно тупване.

Запътва се надолу по стълбите към кухнята. Жарта все още тлее в камината. Стаята мирише на пържен лук и котарак. Пристъпва до полуотворения балдахин на леглото и доближава свещта, за да погледне вътре. Вилем и Мария лежат един до друг, спят. Червените устни на продавача на риба са отворени; издишва шумно. Въздухът свисти в ноздрите на Мария, докато диша. Между лицата им се подава кичур тъмна коса; дъщеря им дреме между тях.

Остра болка пробожда Корнелис. Колко доволни изглеждат. Той е натрапник в щастието им. Имат своето бебе; за тях всичко е наред. Гърлото на Корнелис е сухо, едва преглъща. Още преди да си е тръгнал, е чужд в дома си.

Оставя бележка и банков чек върху кухненската маса.

Заминавам през океана. Може би задълго. Ако нещо се случи с мен и не се върна, оставям къщата на вас и дъщеря ви, защото в очите на света тя е моят наследник. Само ние знаем истината. Пазете тази тайна в сърцата си.

Моля, уредете това плащане към семейството на жена ми, тъй като те нямат никаква вина за случващото се. Пожелавам ви щастие. Обърнете картините с лице нагоре, за да се наслаждавате на красотата им, защото те ще надживеят всички нас.

К.С.

Пристанището никога не спи. Приливите са неговият господар, а те не се подчиняват на никакви часовници. От рибарските лодки се разтоварват бурета. Някой си подсвирка мелодия, която Корнелис не е чувал, откакто беше момче. Една улична кучка чиито бозки са толкова препълнени с мляко, че се влачат по земята, минава сковано покрай него с подвити крака. Трябва да наемем дойка. Колко унизително беше измамен. При всичкото му богатство и образование да бъде измамен от обикновена прислужница. Светът наистина се е преобърнал надолу с главата.

И все пак колко сладко спяха. Гневът му е изчезнал; негодуванието му се е изпарило. Мария се беше държала непочтено, но Корнелис знае, че не я очаква никакво наказание; може да спи спокойно. Всъщност повторната ѝ среща с любимия и разясняването на недоразумението го трогнаха. Те ще върнат живота в онези стаи; чувства се като изсъхнал стар храст, старо дърво, разчистено, за да пропусне слънчевата светлина. Нови издънки ще пораснат на негово място.

Корнелис си мисли: Една дъщеря влезе и излезе от живота ми; един миг, и вече я няма.

Чувства се странно ободрен. В тъмнината разпознава лица — Самюел Соломон, евреина търговец на памук, който стои на кея и наблюдава как разтоварват вързопите; слепия просяк, за когото думите ден и нощ нямат смисъл. Това пристанище е домът, който го спасява от собствения му дом. Ароматът на море изпълва ноздрите му; това е мирисът на неговото богатство и на работата му. Също като на Вилем океанът му осигурява прехраната и сега най-накрая ще се предаде на неговата милост. И когато отплава, цялата тази суматоха ще продължи, сякаш никога не е бил част от всичко това.

Розови багри обливат небето. Сред такелажа, той зърва високите мачти на Императрицата на Изтока. Съпругата му и любовникът ѝ трябва да са вече на борда. Корнелис не изпитва никакви угризения относно Ян. Убийството ще се случи, когато оставят земята далеч зад себе си; вълните ще погълнат доказателствата, защото са поглъщали и по-зловещи тайни от тази.

Корнелис познава добре капитана. Мълчанието му може да бъде купено срещу двадесет флорина; а за още четиридесет може да организира извършването на деянието. Освен това дължи на Корнелис услуга.

А когато Ян отиде във водния си гроб, Корнелис ще си върне съпругата и ще отплават за Батавия заедно, ще заживеят в плантацията му за индийско орехче. Въпреки всичко все още я обича — явно е, заради нея се отказва от всичко. Тя ще се научи да го обича, защото той се е променил; вече не е мъжът, за когото се омъжи, дори той самият не може да разпознае онзи мъж. Сега всичко е възможно.

Животът е кратък; времето лети. Грабни го, докато можеш, беше казал художникът и поне веднъж Корнелис трябва да се съгласи с него.

Корнелис поглежда за последен път към обичния си град — светлината на изгрева му придава перлен отблясък. Мъглата се е вдигнала, мъглата на неясното му минало; зората се е разпукала вълнуваща и ужасяваща. Ясната синева на разума го очаква, както и нов живот с жената, която някога беше направил своя и която ще направи своя отново.

Купува си билет и се качва на борда на кораба. Точно навреме. Няколко минути по-късно корабът вдига котва и отплава към Изтока.

66 Ян

В началото на 1637-а пазарът на лалета се срива. Висшият съд в Холандия, ужасен от националната истерия, се намесва и луковиците незабавно са обявени за лишени от всякаква стойност. Хиляди хора са разорени. Хвърлят се в каналите; оставят се на грижите на благотворителни организации; в църкви из цялата страна те горчиво се разкайват за глупостта си. Този любопитен епизод потъва в страниците на историята, епизод, свидетелство за човешката алчност и приумиците на съдбата. И все пак всичко идва от любовта към красотата, страст към цветя, чийто живот е дори по-мимолетен от този на запленените от тях. Фактът, че най-ценните от тези цветове — най-причудливите мутации — се дължат на вирусно заболяване, е ирония на съдбата, която ще бъде открита чак в бъдещето. Ако проповедниците по онова време го знаеха, какви ли проповеди щяха да гърмят от амвоните им!

Когато хората се събуждат от своя сън, цветята вече са повехнали, но картините остават. Когато влюбените са разделени, откриват утеха в портрета на възлюбения. През идните векове хората ще намират утеха в една красота, която някога е причинила толкова много страдание.

А чрез болката Ян ван Лоос ще достигне величие. Трябва да си храбър, приятелю мой — му беше казал Матеус. — Само чрез болка може да се разкрие истинската красота на света. След като губи София, той се откъсва от света. Наема друго ателие в стария си квартал и се посвещава на изкуството си. Той се специализира в картини ванитас[40] — творби, които чрез най-скромни предмети показват преходността на живота. Лук — той, често рисува лук — стои до пясъчен часовник, отчупено парче хляб, череп. Храната се превръща в тайнство; творчеството му е пропито от абстрактен уют като от мирис на тамян. От дълбините на страданието си, той създава велико изкуство. А в много от картините му има криво огледало — винена чаша или сребърна кана. В тях виждаме отражение, но не на работещия усилено художник. Това е жена в кобалтовосиня рокля, с мека кафява коса. Отразеният ѝ образ обитава творбите му като привидение, но идентичността ѝ никога няма да бъде потвърдена със сигурност, макар учените да откриват прилика с дръзката, страстна гола жена от картините от 1636-а, от които ни гледа с такава открита любов.

Тя се появява отново в един от шедьоврите му, който виси в Дрезденския музей. Това е натюрморт: лук върху порцеланова чиния, сухите му люспи са наполовина обелени. Карти и зарчета са разпръснати по покривката, а върху една разгърната книга пише на латински: Играхме, рискувахме, загубихме.

Във ваза има лале: с бели листенца, нежно обагрени в розово, като поруменелите бузи на жена, която току-що е станала от леглото на любовника си. Върху едно от листчетата има капка роса. В нея се отразява образът на жена. Нужна е лупа, за да я видите; изглежда, сякаш трепери… като капчица роса има само миг, преди да изчезне завинаги.

67 Мария

В някогашния си живот Мария мечтаеше да размени мястото си със своята господарка. Обличаше се в синия ѝ жакет, поръбен с бяла кожа, и се перчеше пред собственото си отражение. Нощем сънуваше, че господарката ѝ се е удавила и тя, Мария, е наследила голямата къща на Херенграхт и плува заедно с децата си из стаите.

Сега мечтите ѝ са се сбъднали. Други са умрели, за да може тя да живее. София е в неизвестност вече шеста година, предполага се, че се е удавила. Мистър Сандвоорт така и не се върна. По всичко, освен по име, къщата сега принадлежи на Мария. Има си две деца, и двете момиченца, и съпруг — Вилем. Годината е 1642-ра и всички те позират за портрет в библиотеката с шахматния под.

През витражите на прозорците слънчевата светлина пада върху Вилем, облечен с черен елек и панталони, и върху лъскавата рокля на Мария с цвят на слонова кост. Дъщерите ѝ София и Амелия седят с изправени гърбове на столовете си. Техният Кинг Чарлз шпаньол лежи в краката им. Те също копнеят за безсмъртие и ще висят в музея Маурицхойс в Хага. Неизвестен мъж, съпругата му и дъщерите им — от Якоб Хахт 1620–1675 (подписана и с дата 1642 г.). Защото Якоб вече е станал модерен художник на портрети, тачен заради детайлността на рисунъка си. Той никога няма да бъде велик майстор; никога няма да достигне висотата на Ян ван Лоос, но ще задоволява изискванията на публиката си.

Докато ги рисува, Якоб пита:

— Какво се случи с възрастния мъж — мистър Сандвоорт?

— Кой знае — отговаря Вилем. — Чували сме само слухове за него.

Новините от Източните Индии пътуват дотук с месеци и е общоизвестно, че не са надеждни.

— Говори се, че е умрял от жълта треска.

Вилем, който е качил килограми и е станал леко надут, изтупва някаква прашинка от жакета си.

— Не го вярвам — казва Мария. — Чух, че е заживял с някакво хубаво местно момиче.

— Кой ти каза? — пита Вилем.

— Някой, когото срещнах. — Тя прави пауза, изостряйки вниманието им. — Говори се, че все още живее с нея в греховно удоволствие, защото не е узаконил съюза им — всъщност, откакто е там, изобщо не е стъпвал в църква.

— Наистина ли? — пита Вилем.

— Аз го вярвам — отвръща Мария. — Нима не заслужава малко щастие?

— Не се усмихвайте — казва Якоб. — Рисувам устата Ви.

Известно време рисува в мълчание. Момичетата помръдват в столовете си; роклите им шумолят. Кучето е заспало.

— Аз го рисувах преди шест години — казва Якоб. — Нарисувах по-голямата част от него. Помните ли?

Мария кимва.

Якоб поглежда едното малко момиченце.

— Дъщеря му прилича на него, нали?

Мария се усмихва широко.

— Така ли смятате? — Тя се навежда, за да погали момиченцето по косата. — Аз не мисля така.

— Не мърдайте, моля — казва Якоб остро.

68 Ян

Оживена септемврийска утрин е през 1648-а, бистра и сияйна. Ян върви към пазара, за да си купи храна. Кухнята му е празна; затворен в ателието си, той беше работил като обезумял, затова беше изгубил представа за времето.

Като се показва на ослепителната дневна светлина, започва да мига от яркото слънце. Продавачи от сергиите размахват ръце, за да прогонят уличните кучета, които търсят остатъци от храна; амбулантни търговци предлагат стоките си на висок глас. Кестенява кобила раздалечава задните си крака, повдига опашка и освобождава поток от шуртяща урина по улицата. Колко яка и жива изглежда! С лъскавите си бедра, влажни от пот; с разширените си ноздри. Тя изпръхтява, изпъшква от удоволствие, че се е облекчила. Това е нейният живот; няма друг. Конят не се измъчва от страха от смъртта. Човешките надежди са крехко стъкло, следователно животът също е кратък. Тази кобила това изобщо не я вълнува.

Самият Ян също не се бои от смъртта. Дванадесет години по-рано, когато София загина, той също престана да живее в този свят. Затвори една врата и отвори друга — свят, който създава в картините си. Това е неговата действителност, мълчаливият свят на натюрмортите му, а когато пристъпи навън, се изненадва да види хората, суетящи се насам-натам по свои си задачи. След толкова много години все още го изненадва, че светът продължава да върви напред нехаещ, без нея. Раждат се бебета; купчини камъни се стоварват в калта на Дамплейн, за да бъде издигнато величественото Кметство на Амстердам, което ще бъде повод за обществена гордост и възхита на всеки, който го зърне.

Животът на София е угаснал, но тя все още обитава сърцето му. Той ѝ говори и усеща как тя затаява дъх, за да го слуша. Безсмъртието ѝ живее в него и в картините му, защото рисува отражението ѝ, уловено в извивката на чаша. Тя живее все още в натюрмортите му. И не се бои от смъртта, защо успя да оцелее това, което по онова време приемаше като гибел. Всъщност ще доживее до шестдесет и една годишна възраст (Ян ван Лоос 1600–1661), продължителността на неговия Златен век, а най-великата му творба тепърва ще бъде нарисувана. В този ветровит септемврийски ден обаче той е просто изумен от слънчевата светлина, отразена от металическите люспи на херингите, струпани на купчина. Как е възможно да са мъртви, при положение че блестят толкова ярко? Има ли значение, че са мъртви, щом след като ги нарисува някой художник, отново ще оживеят?

Ян се спира на една сергия да си купи ябълка. По-късно той ще си припомня този миг. Захапва ябълката; сокът ѝ бликва. Наблизо има разпилени вътрешности; една врана стои там, а ноктите ѝ са впити в тях, докато дърпа лъскавите черва с клюна си. Ян си спомня как когато беше момче, баща му придаваше форма на среброто с чука си, то проблясваше сред мрачното ателие. Мисли си колко е сходен блясъкът на рибата и среброто и колко му липсва баща му, който е мъртъв от много години.

Докато дъвче ябълката, забелязва сиви фигури, които се движат из площада. Носят се като сенки, защото са монахини от метоха, и съществуват като привидения, като изгубен спомен от собствения си живот на този свят. Има един католически метох в центъра на града, затворен орден, непристъпен за външния свят. Зад стените му монахините са се отдали на Бог и прекарват дните си в молитва. Когато излизат, лицата им са забулени в черно.

Една от тях върви малко встрани от другите. Има нещо познато в движенията ѝ — високата фигура, колебливостта. Расото ѝ се вее на вятъра и прилепва към стройното ѝ тяло.

Той я гледа вцепенен. Дели ги потокът от минувачи. Тя се заковава на място. Стои неподвижна като изплашена сърна, ръката ѝ стиска разпятието, което виси около врата ѝ.

В този момент вятърът отвява воала от лицето ѝ. Само бегъл поглед — и толкоз. После се обръща и се изгубва сред тълпата.

Ян стои там вцепенен. Нечия ръка се протяга пред лицето му.

— Нека Бог пожали душата Ви.

Ян започва да се рови за кесията си. Да вярва ли на очите си? Възможно ли е все още да е жива? Или я е сънувал наяве — жива нарисувана, тя така го е обсебила, че вече не различава изкуството от илюзията?

Вниманието на Ян е отвлечено, докато търси монети. Когато вдига поглед, монахинята вече я няма. Тази сива забрадена фигура — привидение в своята последна премяна — тя изчезна, сякаш винаги е била само плод на неговата фантазия.