Турмс Безсмъртния (Историята на земния му живот между 520 г. и 450 г. преди Христа, в десет книги)

1.

Най-бистрото и най-синьото от всички езера, които бях виждал някога, беше свещеното езеро на народа ни. То бе обкръжено с високи планини от всички страни. Когато го видях за първи път, езерото бе тъмно и спокойно в есенния си блясък. Видях храмовете. Видях и древния каменен кръг. Видях извора на нимфата Бегоя. Видях клисурата, из чиито дълбини се бе появил бог Таг, за да произнесе предсказанията си. Може би сега те бяха някъде другаде. В Тарквиния имаше хълм, наречен на името на бог Таг. В Рим имаше извор, посветен на Егерия, сиреч на Бегоя. Но традициите пазеха свещените места и във Волсиния.

Най-свещен за мен беше храмът на менливия бог Волтумна59. Той бе построен от камъни и бе украсен с много колони. Вътрешността му беше празна, но храмът се пазеше от фигура на Химера, излята от бронз. Химера бе красива фигура на същество, в чието тяло можеше да се видят лъв и змей. Със своята променливост то обединяваше подземните, земните и небесните сили. Победоносната Химера пазеше празните стаи на Волтумна. Според гърците техен герой, който яздел крилат кон, победил и убил Химера. Още в младостта си видях доказателството за това в Коринт — извора на Пегас. Но у народа ни живее все още образът на Химера, символ на променливостта и изменението. Този образ гърците не са могли да погубят.

На есенния празник се бяха насъбрали много хора от различни краища на Етрурия. Да стъпват из свещените земи и да живеят в свещените колиби се разрешаваше само на посланиците на градовете и на свитите им. Несвещеният Волсиния, голям и богат, се разстилаше под хълма на два дена път от езерото. Той се славеше със занаятчиите си и с изящните си стоки. Празникът на есента носеше големи приходи в града. А в другия, в свещения Волсиния, който беше на брега на езерото, всякаква търговия беше забранена.

През първия ден на празника бях отведен в дома на Съвета, където се събираха посланиците на дванадесетте града. Само двама бяха лукумони, петима други използваха тази титла, признавайки, че не са истински лукумони, един беше цар, избран от народа, а четиримата останали представляваха съветите на градовете си. Сред тях беше и посланикът на Клузиум. Някои от тези мъже бяха много млади, като например Ларс Арнт от Тарквиния, който беше дошъл тук на мястото на баща си. Всички носеха свещените плащове на градовете си. Те ме изгледаха с нескрит интерес.

Аз отметнах качулката на плаща, която скриваше лицето ми. В това се състоеше най-първото изпитание. Когато пратениците срещнаха погледа ми, всички те се опитаха едновременно да привлекат вниманието ми — правеха ми различни знаци с ръце, кимаха, усмихваха се или се мръщеха. Плащовете им бяха обърнати наопаки, за да не мога да позная кой от кой град е. Въпреки това аз веднага различих двамата лукумони. Очите ми сякаш сами се обърнаха първо към единия и после към другия. Не мога да обясня как, но наистина не ми представляваше никаква трудност да ги различа между останалите посланици. Дори се усмихнах при мисълта колко просто се бе оказало това изпитание.

Приближих се към тях и отначало склоних глава пред стареца от Волсиния, а след това пред тъмнокожия лукумон от вечно студената Волтера, снажен мъж на не повече от петдесет години. Може би го познах по погледа или по бръчките над събраните вежди. Той се държеше с достойнство и лицето му беше сериозно, дори леко намръщено, но пък старецът от Волсиния ми се усмихваше топло. След като поздравих с големи почести двамата лукумони, аз се обърнах и към другите представители на градовете и само им кимнах в знак на поздрав.

Лукумоните се спогледаха и станаха насреща ми. По-старият каза:

— Познавам те, Ларс Турмс. Можеш да се движиш свободно тук, докато трае празникът, можеш да ходиш където си искаш и когато си искаш из свещените или несвещените места. Ако искаш, можеш да взимаш участие в жертвоприношенията. Ако искаш — можеш да наблюдаваш състезанията. Всички врати ще ти бъдат отворени, няма да срещнеш затворени врати.

Лукумонът от Волтера докосна приятелски ръката ми.

— Не би било лошо да се подготвиш, Турмс — каза той. — Никой не може да те принуди да правиш каквото и да е, но такава подготовка няма да навреди на един истински лукумон. Та нали скоро ти предстои да узнаеш това, което не си знаел по-рано.

— Как трябва да се подготвя, татко мой? Как да се подготвя, братко мой? — попитах аз, обръщайки се и към двамата.

Старецът се засмя и отвърна:

— Това трябва да решиш сам, Турмс. Някои търсят самотата на гората, други — градските тълпи. Пътищата са много, но всички те водят към една и съща цел. Може би ще будуваш, може би ще поискаш да постиш. Бдението понякога помага на човека да види това, което той обикновено не би забелязал. Може и да се напиеш — докато краката откажат да те държат, да заспиш, а когато се събудиш — да се напиеш отново. Може би ще трябва да се любиш с жени, да изнемогваш от сладострастие и блаженство и да сънуваш пророчески сънища. Съжалявам, че аз самият съм толкова стар и не мога да повторя целия този път.

Лукумонът от Волтера каза:

— Светът на човешките чувства е извънредно богат. С негова помощ ще можеш да постигнеш върховно блаженство. Ако не беше умението да се наслаждаваме, щяхме да сме потиснати и тъжни и животът щеше да е еднообразен и безрадостен. Но помни, Турмс, че гладът, жаждата и неудовлетворените желания са също тъй способни да направят живота интересен. Всъщност всеки сам трябва да избере пътя си и аз не мога да кажа какъв ще бъде твоят, мога само да дам примери от собствения си път.

Те не ми казаха нищо повече, но по сияещите им лица разбрах, че в дълбините на душата си те вече ме бяха признали. За тях, истинските лукумони, аз бях ясен и те нямаха нужда от доказателства, но обичаят ги принуждаваше да ме изпитат и аз трябваше да се опитам да вникна в дълбините на същността си по време на есенния празник. Такъв беше тежкият дълг на всеки истински лукумон.

На следващия ден наблюдавах как в посивялата от старост колона пред храма на богинята на съдбата бе забит нов меден гвоздей. Цялата колона бе покрита с гвоздеи, някои от които бяха позеленели от времето. Но на колоната имаше още много място за нови гвоздеи, а това означаваше, че боговете все така са благосклонни към етруските градове.

През последвалите дни се обсъждаха външнополитически въпроси и хода на войната на Вейи против Рим. Цере и Тарквиния обещаха да поддържат жителите на Вейи с оръжие и с хора. Говореха и за гърците и за това, че рано или късно ще се наложи да се воюва с тях. Особено сигурен беше в това Ларс Арнт, давайки за пример Популония и Ветулония. Но думите му не намираха винаги отзвук. Нито един от лукумоните не взе участие в разговорите за войните, тъй като лукумоните се съгласяват на война само в изключителни случаи — когато опасността не би могла да се избегне по никакъв друг начин. Дори самото им присъствие на военен съвет ги лишаваше частично от божествените им сили. Докато останалите спореха, старецът от Волсиния ми шепнеше на ухото:

— Нека да се карат с Рим, ако тъй им е угодно. Рим, така или иначе, не може да бъде победен. Ти самият знаеш, че Рим е град на баща ти, свързан с тайни отношения с родния ти град. Ако Рим падне, ще падне и Клузиум.

Аз поклатих глава:

— Сега засега знам прекалено малко. Посветените в Клузиум не ми споменаха нищо подобно.

Той сложи ръката си на рамото ми:

— Колко си красив и колко си силен, Турмс! Щастлив съм, че мога да те видя преди смъртта си. Когато си до мен, се чувствам подмладен… Не се доверявай много-много на посветените. Повечето от тях просто заучават наизуст мъдрите книги и зазубрят заклинанията и всички тънкости на обредите и жертвоприношенията — те не знаят и не умеят нищо друго. Все още не е дошло времето да ти откривам тези неща, но аз съм стар и по-нататък може и да забравя да разкажа някои важни неща на сина на Ларс Порсена. Баща ти покори Рим и властва над него няколко години. През това време той вникна във всички градски дела. Дори се опитваха да го убият — толкова силна беше ненавистта на римляните към него. В свещената пещера на Егерия баща ти се срещна със старшата весталка, която му прочете и изтълкува предсказанията на боговете. Той повярва на мъдрата жена и се отказа доброволно от Рим, макар че според знамението беше успял да свърже съдбините на Рим с тези на Клузиум. Тъй че, ако Клузиум изпадне в беда, Рим е длъжен да му се притече на помощ. Тъй е записано в свещените книги на Рим и това е потвърдено на пира на боговете. Ларс Порсена сметна това съглашение за много по-важно, от който и да е държавен договор, който лесно би могъл да бъде нарушен — още повече ако се има предвид, че в Рим не се вслушват в гласа на народа. Разбира се, патрициите и консулите винаги са се стремели това съглашение да не получи гласност, тъй като римляните са горди и независими. Но древните народи знаят за съглашението и помнят връзката между Рим и Клузиум.

— Не само това — продължаваше старецът, — а на Клузиум му е забранено да участва във война с Рим. Той е длъжен да застане на тяхна страна, ако неприятелски настроени съседи ги нападнат. Ако се случи тъй, че етруските започнат война с Рим, Клузиум няма да може да се обедини с братските си градове, а ще трябва да застане срещу тях, иначе ще загине. Това е свещеният дълг на Клузиум и дори самите богове слязоха на земята, за да го потвърдят. Единственото споменаване за това съглашение се е съхранило в търговските договори. Нито една сделка не може да бъде сключена от римлянин, ако в документа не са включени следните думи: „Това е земя на Порсена“, или „Това е дом на Порсена“, или „Това е собственост на Порсена“. Та нали някога Рим принадлежеше с цялото си движимо и недвижимо имущество на Ларс Порсена.

Спомних си, че някога и аз се чудех на този странен обичай, дето трябваше да бъде следван в Рим от всеки, който искаше да направи законна сделката си. Разбрах също защо съдбата ме бе отвела в пещерата на Егерия още на първия ден от пристигането ми в Рим. Разбрах защо трябваше да се измия със свещените води на извора й. Аз просто следвах стъпките на баща си и старшата весталка ме беше разпознала.

Цели седем дена посланиците обсъждаха вътрешните въпроси на Етрурия и решаваха пограничните спорове. Усещах, че на душата ми започна да олеква. Не избягвах хората, бродех навсякъде, смеех се и виках заедно с тълпата, която следеше ритуалните състезания. Но когато ме разпознаваха, аз неизменно се оказвах сам насред кръг от хора и всички ме гледаха със страхопочитание. Ето защо понякога търсех самота и спокойствие, за да мога по-лесно да обмисля всичко, което се случваше. Няколко пъти се събуждах на върха на близката планина, направо под звездите. Не изпитвах глад и жажда. Радостта бе влязла в плътта ми и в кръвта ми — тя пронизваше цялото ми същество. Нямах никакви грижи и ако понякога в душата ми се зараждаше тревога, достатъчен беше един поглед, докосване или приятелска дума от страна на двамата лукумони, за да се успокоя напълно и да престана да се измъчвам.

След това започнаха жертвоприношенията и провежданите с тях най-древни ритуални игри. Жертвоприношенията се извършваха в храма, а състезанията се провеждаха на ограденото с каменна стена игрище. Лукумоните и представителите на градовете седяха на носилки, постлани с меки тъкани и възглавници. Всички, на които беше позволено да стъпват по свещената земя, се трупаха зад представителите на града си, а останалата тълпа се беше настанила из околните хълмове или по покривите на близките къщи. Оказа се, че целият долен Волсиния бе дошъл да гледа игрите. Не се разрешаваше да се вдига шум, нито дори да се смеят хората на висок глас, тъй че игрите се провеждаха в дълбока тишина.

Аз също взех участие в жертвоприношението на бога на мълниите. Избраха ме и аз трябваше да извърша обреда на каменния трон на бога и сам да положа даровете си. Подстригах косите си, хванах с мрежа рибки от свещеното езеро, със собствените си ръце извадих луковици от земята и поднесох даровете си. Молитвите пък бяха произнесени от жреца на мълниите във Волсиния, тъй като аз не ги знаех. След това той съобщи на хората за знаменията, които бяха забелязани в храма на острова през предишната година. Тези знамения бяха неблагоприятни единствено за Вейи. Яркочервена мълния беше блеснала само за този град. Другите етруски градове нямаше от какво да се опасяват през следващата година.

В деня на бог Турмс на мен ми се падна да избера жертвена овца от едно голямо стадо. Всички животни бяха прекрасни — чисти и здрави. Овцата, която избрах, тръгна послушно с мен към олтара и не се възпротиви на ножа на жреца. Когато кръвта й текна в жертвените съдове, жрецът разряза корема на животното и извади черния дроб. Той се оказа с нужния цвят и форма, само че беше два пъти по-голям от обичайното. Жрецът не се зае да търси знаци и предзнаменования по него, а показа дроба на другите събрали се наоколо жреци, които ме погледнаха почтително и склониха пред мен глави, след което отстъпиха няколко крачки назад. Поведението им ми подсказа, че ме признават за лукумон.

На следващия ден лукумонът на Волсиния ме извика при себе си. Когато отидох там, стареца го нямаше, а в преддверието на дома му седеше непознат човек, който сякаш чакаше в напрежение нещо важно. Щом чу стъпките ми, той каза:

— Ти ли си, Дарителю? Сложи длани на очите ми и ме изцери!

Отвърнах, че не съм лечител, а само гост на стопанина на дома. Но слепият не ми повярва. Той повтаряше настойчиво молбата си и аз положих длани на очите му само от състрадание към него. Той хвана здраво китките ми и дълго време не ме пускаше. Докато стояхме така, усещах, че част от моите сили се вливаше в него. Започна да ми се вие свят. Най-накрая аз отдръпнах ръцете си. Той въздъхна дълбоко и ми благодари, сам закри очите си с ръце и продължи да седи на мястото си.

Когато влязох в покоите на лукумона, видях, че на одъра му лежи момиченце — бледо като смъртник. То се топлеше на огъня на мангала и ме гледаше уплашено. Попитах го къде е лукумонът и то отвърна, че старецът ей сега ще се върне. Показа ми къде да седна — в края на одъра и ме помоли да изчакам.

— Болна ли си? — попитах аз.

Вместо отговор момичето отметна завивките и ми показа краката си. Видях, че са съвсем съсухрени. Иначе беше хубавко, макар и много слабо и бледо. Малката ми разказа, че осакатяла, откакто била нападната от бик на седемгодишна възраст. Оттогава не можела да ходи. Без никакво стеснение тя ми показа белезите от рога по краката си и ми прошепна тревожно:

— Ти си толкова добър и красив, Дарителю. Моля те, разтрий краката ми. Още щом се приближи до мен, и те започнаха много да ме болят!

Не умеех да разтривам като лечител, но още от младостта си се бях научил да помагам на бойните си другари, когато ги боляха мускулите. Ето защо се заех най-старателно да разтривам краката на момичето, тъй като знаех горе-долу как се прави. Струваше ми се, че пипам леко, но малката стенеше от болка. Исках да спра и да стана, но тя извика:

— Не, не, моля те, не спирай!

Все повече и повече ми се въртеше главата.

Най-накрая в стаята се появи старият лукумон и попита:

— Какво правиш, Турмс? Защо мъчиш бедното момиче?

Аз отвърнах:

— То ме помоли.

— А нима помагаш на всеки, който те помоли, Турмс? Даваш ли на всеки просяк милостиня? Нима не знаеш, че има добри, но и лоши мъченици? Има хора, които страдат по собствена вина, и такива, които страдат невинно. Можеш ли да ги различиш?

Помислих и отвърнах:

— Девойката не страда по собствена вина и не това е най-важното. Когато виждам, че на някой човек му е зле, за мен не е важно дали той е добър или лош, виноват ли е или е невинен. Според силите и уменията си аз помагам на всички. Не е нужно човек да е голям мъдрец, за да разбере това.

Лукумонът кимна, започна да ми възразява, но сам се прекъсна, удари по бронзовия гонг и заповяда да бъде донесено вино. После каза:

— Много си блед. Лошо ли ти е?

Все още ми се виеше свят, а ръцете ми трепереха от преумора, но отвърнах, че се чувствам добре. Беше ми оказана голяма чест с настоящата покана в дома на лукумона, тъй че нямах право да се жалвам и да развалям настроението на стария човек.

Изпихме по чаша вино и аз наистина се почувствах по-добре. От време на време лукумонът се вглеждаше внимателно в момичето, а то изобщо не го изпускаше от погледа си, сякаш чакаше нещо. След това в покоите влезе лукумонът на Волтера и ни поздрави. Старецът му наля вино в черна глинена чаша, погледна отново към момичето и каза:

— Стани, дете мое, и върви!

За мое най-голямо удивление момичето се усмихна, надигна се от постелята и започна да мърда стъпалата си. После седна, подпряно с ръце на ложето, и спусна краката си надолу. След известно колебание се надигна и направи неуверена крачка напред. Исках да стана и да го придържам, но старецът ме спря с жест. Тримата седяхме, затаили дъх, и гледахме девойката. Тя направи още една крачка, после още една и най-сетне тръгна да обикаля стаята, придържайки се с ръка за нашарената дървена стена.

През смях и плач тя викаше:

— Мога да ходя, вижте, мога да ходя! — После протегна към мен ръце и взе да прекосява неуверено стаята. Когато стигна до мен, падна на колене и започна да целува нозете ми.

— Лукумон! — шепнеше тя. — Ти си лукумон!

Както тя самата, тъй и аз бях изумен от неочакваното й оздравяване. Казах:

— Та това е чудо!

Старият лукумон се усмихна добродушно:

— Ти го извърши, силите дойдоха от теб, лукумоне!

Аз закрих лицето си с ръце:

— Не, не, не се подигравай с мен!

Старецът кимна на лукумона на Волтера. Той стана и отиде до преддверието. После извика:

— Влез и покажи очите си, ти, който вярваш!

Мъжът, който седеше все още там, влезе, притискайки с длани очите си. От време на време той отпускаше ръцете си, отваряше широко очи и възклицаваше. Накрая извика:

— Аз виждам! Аз виждам! — Дойде пред мен и ми се поклони, после вдигна ръка нагоре, за да ме поздрави с благоговение: — Ти го направи! Ти си лукумон! Аз виждам! Виждам те и виждам сиянието около главата ти!

Старият лукумон обясни:

— Този човек беше сляп от четири години. Той е моряк и веднъж, когато защитавал кораба си от пирати, някакъв брадат великан го ударил по главата. Брадата му закрила цялото небе. От този миг нататък човекът престанал да вижда.

Огледах се наоколо и реших, че съм препил от виното.

— Присмивате ми се — казах накрая. — Нищо не съм направил, тъй като нищо не умея.

И двамата лукумони заговориха в един глас:

— В теб живее могъща сила и ти можеш да се възползваш от нея… Разбира се, стига да поискаш. Време ти е сам да осъзнаеш, че си роден за лукумон. Ние отдавна вече не се съмняваме в това.

Гледах възторжените лица на момичето и на моряка, който доскоро не можеше да вижда, и не можех да повярвам, че оздравяването им се дължи на мен.

— Не! — продължавах да упорствам. — Не са ми нужни такива сили! Страхувам се от тях! Та аз съм само човек.

Старият лукумон се обърна към изцелените:

— Вървете си с мир и принесете благодарствени жертви на боговете. Помнете: давайте на другите и тогава и самите вие ще се сдобиете с блага!

Той протегна ръка за благословия. Те си тръгнаха. Момичето все още вървеше неуверено и затова изцеленият слепец я поддържаше под мишницата.

Лукумонът се обърна отново към мен:

— Ти си роден с човешки образ, ето защо не се и съмнявай — ти си само човек. Но помни още, че си и лукумон. Трябва само да съумееш да се приемеш такъв! Дошло е времето. Недей да упорстваш, не се самоизмамвай, тъй е безполезно и безсмислено. Твоите странствания са приключили.

— Раната зараства и кръвта спира да тече, когато докосваш болното място — рече младият лукумон — О, Турмс, ти ще се родиш повторно и отново ще се върнеш, знай това. Познай себе си и повярвай на съдбата, независимо от това кой си!

А старецът добави:

— Лукумонът притежава и способността да възкреси дори мъртвец за кратко време или дори за цял един ден, но за това е нужно огромно съсредоточаване и нито миг съмнение. Трябва да знаеш обаче, че подобно напрежение съкращава живота на лукумона, а мъртвият не се връща с желание във вече изстиналото си тяло. Тъй че избягвай да правиш подобни неща. Можеш да призоваваш духове и да им придаваш човешка или животинска форма, за да съумееш да разговаряш с тях. Истина е, че всичко това е мъчително за духовете — ето защо не ги викай, освен при крайна нужда. Не трябва да ги мъчим — иначе самите ние ще се подлагаме на страдания.

Лукумоните ми говореха ласкаво и доверително, а аз ги слушах и мислех, че сънувам. Спомних си как някога много отдавна помагах на Микон да превързва раните на пострадалите ни другари. От моето докосване раните зарастваха сякаш по-бързо и кръвта спираше да тече от разкъсаните артерии. Но всички тези хора бяха лекувани от Микон и на мен не ми идваше дори на ум, че съм помагал за оздравяването им с вмешателството си.

Старият лукумон усети съмненията ми и каза:

— Ти навярно не разбираш какво искам да кажа с „да им придаваш форма“. — Той взе къс дърво, приближи го до очите ми и проговори: — Погледни това парче дърво! — После хвърли парчето на пода и извика: — Виждаш ли? Това не е дърво, а жаба!

Аз наистина видях, че дървото изчезна и на негово място се появи крастава жаба, която скочи уплашено няколко пъти и след това застина неподвижно, разглеждайки ме с малките си кръгли очички.

— Вземи я в ръка — каза старецът и се разсмя весело, тъй като аз гледах с недоверие ту към него, ту към жабата.

Наведох се и взех жабата. Усетих, че е студена и хлъзгава. Жабата се противеше в ръката ми.

— Пусни я — каза лукумонът.

Позволих на жабата да скочи от дланта ми. Щом докосна пода, тя отново се превърна в парче дърво. Тогава лукумонът от Волтера се наведе на свой ред и взе същото парче дърво.

— Призовавам не подземните сили, а земните. Виж как теленцето се превръща в бик!

Той хвърли дървото на пода. Изведнъж то започна да расте и пред нас се появи току-що родено теленце. Още мокро, то стоеше несигурно на тънките си крака. Скоро обаче телето започна да се променя с невероятна скорост, докато се превърна в огромен бик, който почти зае цялото помещение. Бикът взе да пръхти нервно и в очите му заблестяха тъмни пламъчета. Видът му беше наистина застрашителен…

Лукумонът щракна с пръсти — сякаш тази игра му бе омръзнала. Бикът изчезна, а на пода остана, както и преди, само парче дърво.

— Всичко това можеш да направиш и ти самият — стига да поискаш — усмихна се отново старият лукумон. — Бъди добър, вземи дървото. Кажи в какво искаш да се превърне то и ще видиш, че ще успееш.

Аз се наведох послушно, взех парчето дърво и го завъртях в ръцете си. Обикновено гладко парче дърво.

— Не призовавам нито подземните, нито земните сили — казах аз. — Призовавам силите, които са над земята: гълъб, моята птица!

Произнесох тези думи бавно, гледайки дървото.

Изведнъж усетих, че държа в ръцете си снежнобяла птица, усетих топлината й, дори ударите на сърцето й. Белоснежният гълъб изскочи от ръцете ми и започна да пърха, полетя из стаята, а после се върна обратно и кацна на рамото ми. Аз го взех отново в ръцете си и усетих острите му нокти. Лукумонът от Волтера го погали и каза:

— Каква красива птица създаде! Та това е птицата на богинята! Белоснежна…

Старецът прошепна:

— Вярваш ли сега, Турмс?

Гълъбът изведнъж изчезна и в ръцете ми остана само парче дърво.

Явно съм имал направо потресен вид, защото и двамата мъже се разсмяха:

— Сега навярно разбираш, Турмс, защо възрастта на лукумона е от толкова голямо значение! Най-добре е, ако той намери себе си чак на четиридесетгодишна възраст. Ако беше узнал за способностите си, когато беше още младеж, ти навярно би се поддал на изкушението и би започнал да се забавляваш с дарбата си — да създаваш всякакви зверове и да плашиш хората около себе си. Дори би се осмелил да създадеш нещо, което никога не е съществувало. Но не си струва да се гневят напразно боговете, иначе и те самите ще ни измамят. Ако се срещнеш с враг — достатъчно е да хвърлиш в краката му змия и той ще се уплаши. Това е напълно разрешено. Ако се чувстваш самотен, можеш да създадеш любимото си животно, което ще те сгрява с тялото ти. Но никой страничен човек не трябва да го вижда! Можеш да говориш колкото си искаш с това животно и да го галиш, но без свидетели.

Отново усетих, че ми се завива свят и сърцето ми започна да бие силно от необичаен прилив на сили.

— А човек? — попитах аз. — Мога ли да създам човек приятел?

Двамата се спогледаха, после ме погледнаха и поклатиха отрицателно глави:

— Не, Турмс, нямаш право да създаваш човек. Допустимо е само да призовеш някой дух и да го вселиш в човешки образ, за да можеш да разговаряш с него. Но духовете са зли или добри. Някой зъл дух може да те превари и да те подведе по грешен път. Ти не си всезнаещ, Турмс, не си в състояние да постигнеш всичко. Не забравяй, че си роден в човешки образ. Всичко това ти връзва ръцете и поставя предел на познанията ти. Ти си като заключен в затвор, ограден от здрави стени. Само смъртта ще може да ги разруши и да те освободи, а после ти ще се родиш отново. В друго време, на друго място. Но до следващото си раждане ще си почиваш. Турмс, ти си лукумон. Познай себе си, повярвай в себе си!

От думите им усетих, че тялото ми се разтрепери, аз закрих лицето си с ръце и възкликнах:

— Не, не, нима е възможно, аз, Турмс, да съм безсмъртен?!

В гласовете им звучеше увереност:

— Да, Турмс, ти си лукумон. Ти си безсмъртен, ако сам се осмелиш да си го признаеш. Разкъсай най-сетне превръзката на очите си и повярвай в безспорното и в очевидното.

И говореха още:

— Във всеки човек е заложено зрънцето на безсмъртието, но повечето хора се задоволяват с временното битие. Зрънцето не покълва, не връзва, не изкласява. Жал ни е за хората, които сами се примиряват с такава съдба, но те са си я избрали доброволно. Защо да товарим с безсмъртие някого, който не го желае и не знае какво да прави с него? Помисли сам, Турмс, защо му е на човек, който се задоволява с всекидневните си грижи и дела, безсмъртие? То би му донесло само мъчения. Ах, да, такива са повечето от хората!

И пак продължиха:

— Не ни е възможно да узнаем всичко, тъй като сме родени в образа на хора. Вярваме, че зърното на безсмъртието, заложено у всеки човек, отличава хората от животните. Но не сме съвсем сигурни. Да, всичко, което съществува, е благодарение на него, променливия. Дори не можем да различим живата материя от мъртвата без него. Знанията ни не са безгранични, макар да сме лукумони.

А след това ме предупредиха:

— Дори когато познаеш себе си, ти няма да съумееш да се научиш да живееш единствено заради самия себе си. Животът ти принадлежи на народа ти, на града ти. Ти си Дарител, но не благодарение на теб зрее житото и не благодарение на теб овошките натежават от плод. Не се поддавай на изкушения. Не се стреми да се харесваш на хората, а върши добри дела. Не се занимавай с дребнави работи. Не забравяй, че за това съществуват закони и обичаи, съдии, жреци и управници. Води скромен живот, но не се отказвай от малки радости. Достатъчно е, че тялото ти е затворът ти. Не обиждай боговете и те ще бъдат милостиви към теб. Ти си върховен жрец на народа си, неговият най-справедлив съдия, тъй като си лукумон. Но колкото по-малко се обръщат за помощ към теб, толкова по-добре. Хората трябва да се научат да живеят без лукумони, тъй като настъпват тежки и жестоки времена. Ти ще се върнеш отново, когато ти дойде времето, а народът ти ще си е отишъл завинаги, след като отминат отредените му години.

Тъй ме наставляваха двамата. В думите им усещах съчувствие — те знаеха от собствен опит колко тежко е бремето, което възлагаха на плещите ми.

2.

На дванадесетия ден на празника винаги се провеждаха свещени състезания, по време на които окончателно се решаваше кой ще бъде главният етруски град за следващите дванадесет месеца.

Беше светъл есенен ден, над свещеното езеро и над сините планини грееше топло слънце. Лукумоните и другите пратеници на дванадесетте града заеха местата си на дванадесет свещени камъка. Аз стоях зад камъка на град Клузиум, тъй като все още не бях провъзгласен официално за лукумон на града си. Все още не носех свещения плащ на божествен водач.

Първо на игрището се появи престарял авгур с полиран извит жезъл в ръка. Зад него крачеха дванадесет юноши — представляващи градовете си в състезанието. Те бяха голи, с пурпурни превръзки през челата. Всеки от тях носеше кръглия щит на града си и свещения меч. С жребий беше определен редът, в който вървяха, тъй като всички етруски градове бяха равни. Всеки от юношите се спря пред посланика на собствения си град.

След това авгурът тръгна към откритата носилка, на която седеше една девойка, и й подаде ръка, за да я придружи до каменната ложа насред арената. Тя също беше гола, само очите й бяха превързани плътно с бяла превръзка. Авгурът развърза превръзката, тя падна и откри лицето й. Девойката се уплаши и се изчерви, опитвайки се да закрие с ръце голотата си от погледите на младежите. Юношите добиха напрегнат вид — явно беше, че се готвеха за битката. Аз не разбирах нищо от целия този ритуал и усещах само, че сърцето ми ще се пръсне, защото, когато превръзката падна от лицето на девойката, видях, че това беше Мисме!

За извършването на жертвоприношението винаги избираха най-красивата и най-благородната сред етруските девойки. Изборът се смяташе за огромна чест. Но откъде бяха намерили Мисме и защо точно нея бяха избрали? — блъсках си главата, докато следях безмълвно сцената пред мен.

На игрището цареше дълбока тишина, както изискваха обичаите. Смущението и уплахата, които се четяха по лицето на Мисме, ме наведоха на мисълта, че не се беше съгласила да участва доброволно в жертвоприношението. Но избраницата трябваше да се държи така, сякаш е напълно съгласна да вземе участие в тайнството. Ето защо авгурът се зае да успокоява Мисме и тя най-накрая вдигна гордо глава и спря да се дърпа, а застана спокойно пред всички и не се опитваше вече да прикрива голотата си. Юношите я гледаха с жадни погледи, докато авгурът връзваше ръцете й със свещена вълнена лента.

Изпитвах огромна и необяснима мъка при вида на голата Мисме, тъй че ми се прииска да си тръгна, да се махна от мястото на жертвоприношението. В последния миг забелязах обаче, че двамата лукумони ме гледат изпитателно и на лицата им се четеше интерес. Точно така гледаха и към Мисме. Тогава разбрах, че съм подложен на следващото изпитание. Очевидно предполагаха, че Мисме е моя дъщеря, и искаха да видят дали съм способен да жертвам собственото си дете за свещения етруски ритуал и да докажа с това още веднъж, че съм истински лукумон.

Не знаех в какво точно щеше да се състои жертвата, но разбирах, че каменната ложа в центъра на арената е олтар и че юношите скоро щяха да се сражават един с друг с мечове. По-късно разбрах, че ранените, които съумяваха сами да излязат от арената, спасяваха живота си. Научих също, че ако някой бъде тежко ранен и падне на арената, тъй че не може да се движи, но все още не изпуска от ръката си свещения меч, може да бъде пощаден от авгура.

Изведнъж почувствах ясния поглед на Мисме. Тя ми се усмихна радостно. Усмивката й ми напомни болезнено за Арсиное. Мисме отстъпваше по красота на майка си — фигурката й все още беше прекалено момичешка и неразвита, макар гърдите й да бяха кръгли и корави на вид, краката й — стройни и дълги, бедрата й — съблазнителни, а по крехките й рамене се виеше меката й кестенява коса. Тя се държеше вече съвсем спокойно и не се смущаваше. Напротив, по сиянието в очите й разбрах, че усещаше колко силно бе желанието, което тялото й бе събудило у младежите.

Не, нямаше защо да се безпокоя за Мисме. Те бе дъщеря на майка си и знаеше отлично в каква игра взима участие. Аз си поех дъх с облекчение. Не беше важно как се бе озовала при етруските, важното беше, че сама бе дала съгласието си за участие в жертвоприношението. Изведнъж срещнах погледа на Ларс Арнт, който седеше на свещения камък на Тарквиния. Той гледаше ту към мен, ту към Мисме и в очите му прочетох възхищение от красотата на момичето. Когато се обърна отново към мен, той присви очи, сякаш ме питаше нещо. Без да се замислям, аз кимнах.

Като видя това, Ларс Арнт скочи от мястото си, съблече плаща си и го хвърли на раменете на юношата, който представляваше Тарквиния. След това съблече хитона си и свали от китките си и от шията си всички украшения, които носеше. Той положи всичко това на земята пред камъка и най-накрая махна от пръста си и тежкия си златен пръстен. После най-спокойно пристъпи към юношата и взе от ръцете му щита и свещения меч на Тарквиния, а на самия него заповяда да седне на свещения камък. Това бе нечувана чест, тъй че младежът не се почувства разочарован.

Авгурът се огледа, за да види дали има някой, който да се противопоставя на подмяната на бореца, а след това докосна с жезъла си рамото на Ларс Арнт, изразявайки по този начин съгласието си. Кожата на тялото на Ларс Арнт блестеше снежнобяла на слънцето и се отличаваше от загорелите златисти кожи на останалите юноши. Строен и мускулест, той не изглеждаше по-възрастен от другите атлети. С уста, полуотворена от нетърпение, той гледаше към Мисме, а тя му отвръщаше с поглед, пълен с любопитство и изумление. На живото й лице бе изписано задоволство от факта, че един толкова знатен мъж може да проявява интерес към нея. Този млад мъж, който беше един от най-богатите и известни тиренци, се готвеше да рискува живота си, за да я спечели.

Нищо друго не ми оставаше, освен да се усмихна и да замръзна на мястото си.

Разбрах, че всичко, което се случваше, е просто весела шега на боговете, които искаха сякаш да ми покажат колко сляп е понякога и най-проницателният човек и че няма смисъл да се отнасям сериозно към нищо, което се случва на земята. Четях в душата на Ларс Арнт като в отворена книга. Несъмнено той беше очарован от Мисме, но същевременно преценяваше колко много би спечелил, ако вземе участие в свещената битка и победи. Ларс бе претърпял поражение по време на съвета за външнополитическите дела. В Тарквиния се отнасяха не особено приятелски към него след поражението му в Химера. Старият му баща бе все още жив и имаше влияние, но Арнт се съмняваше дали би могъл да стане владетел на Тарквиния след смъртта на Арунс дори и да бъдеше назначен от баща си. Ларс Арнт бе привикнал да действа смело, напористо, в духа на новите времена, но политиката му пречеше на тези от старейшините, които държаха страната на Гърция.

Ако успееше да победи в свещеното тайнство, Тарквиния би се превърнала в главен град на Етрурия за следващата година именно благодарение на неговото участие в битката. Някога, в старите времена, самите владетели участвали в подобни тайнства, а не техни представители. Ето защо това би издигнало Арнт в очите на съгражданите му. Та нали в сегашно време беше немислимо младеж от благороден произход да се сражава в жертвоприношението, още повече пък самият пратеник на града! Ако Ларс Арнт победеше, това би се приело като добро знамение за Тарквиния. Той щеше да спечели и дъщерята на лукумон, нещо повече — внучката на самия Ларс Порсена, тъй че щяха да му обърнат особено внимание, щом предстоящата битка се свърже с идването на нов лукумон.

Боговете се усмихваха и аз се усмихвах с тях, тъй като всичко се крепеше на лъжа. Та нали Мисме не беше моя дъщеря, ала всички я смятаха за такава! Изведнъж ме осени мисълта, че в света на хората лъжата не се отличава особено много от истината. Всичко зависи от това кое хората смятат за истина и кое — за лъжа и заблуда. Боговете стоят някъде по средата между правдата и лъжата. Взех решение да призная Мисме за своя дъщеря и да й забраня да разказва на когото и да било, че не съм истинският й баща. Достатъчно беше ние двамата с нея да знаем как стоят нещата.

Авгурът надяна на врата й черен кожен нашийник и я накара да седне на края на каменното ложе. Китките й бяха все още вързани със свещената вълнена лента. След това старецът даде знак с жезъла си да започне битката. Бойците се хвърлиха един към друг и всичко се случи тъй бързо, че първата схватка ми се стори странна и безредна. Едва успях да разбера какво става, когато двама окървавени юноши вече лежаха на земята, изпуснали мечовете си от ръце.

Съгласно древния обичай в първата схватка шестима заставаха срещу шестима, крайморските градове — срещу градовете във вътрешността на страната. Забраняваше се да се нанасят удари в гърба или в хълбока на борец, който стоеше откъм същата линия. След като си поеха дъх за няколко мига, бойците отново се хвърлиха един към друг, но вече петима срещу петима. Мечовете им блестяха, а щитовете им се блъскаха с трясък един о друг. Чуха се викове и стонове и скоро битката продължи само с осмина участници. Един от ранените бе успял да излезе от арената на боя, други двама се опитваха да се измъкнат. Пълзейки и оставяйки кървави следи зад себе си, четвъртият от ранените бе загубил щита си и меча си, а бе изгубил и пръстите на ръката си, петият лежеше по гръб, от устата му течеше розова пяна — сигурен знак, че бе получил дълбока рана в гърдите, шестият от ранените се намираше под защитата на авгура, но все още стоеше на колене и размахваше меча си.

Скоро бойците, които продължиха битката, останаха само четирима и сред тях беше и Ларс Арнт. Те си хвърляха изпитателни погледи, а очите на Мисме бяха впити във владетеля на Тарквиния. Самият аз стисках с всички сили тоягата си, желаейки ако не победа за Ларс Арнт, то поне да не бъде смъртно ранен. Известно време противниците стояха един срещу друг в различните краища на арената, но скоро най-нетърпеливият се втурна към противника си. Последният го отблъсна с щита си и заби меча си в долната част на корема му. Третият от воините се възползва от благоприятния момент и се хвърли към атакуващия, за да го удари в гърба. Той не искаше да го убива, а само да го рани и да го накара да напусне боя.

Оттук нататък всичко се разви стремително: десет от най-красивите и смели младежи на Етрурия бяха победени. Някои от тях щяха да умрат от раните си, един щеше да остане с осакатена ръка. Само Ларс Арнт и борецът на Вейи не бяха ранени и продължаваха боя. Беше настъпил решителният миг. Сега изходът от сражението ще се реши в зависимост от това, кой от двамата владее по-изкусно боя с меч, кой е по-издръжлив и невъзмутим.

Двамата не бързаха. Те разбираха, че нетърпението би им донесло поражение, и затова само се обикаляха един друг и не се изпускаха от поглед. Но все пак и двамата хвърлиха светкавични погледи към Мисме, която ги следеше със затаен дъх. След това юношата от Вейи се хвърли към противника си. Щитовете се удариха с глух тътен един в друг, а от мечовете изхвърчаха искри. Никой не се оказа победител от тази схватка. След като си размениха мълниеносно десетки силни удари, и двамата отстъпиха, за да си отдъхнат. От прасеца на Ларс Арнт течеше кръв, но той се намръщи сърдито, когато авгурът понечи да го предпази и ето че юношата от Вейи изгуби за миг бдителността си, Ларс Арнт се нахвърли и заби меча си някъде под щита му. Воинът се отпусна на едно коляно, но държеше щита си вдигнат и се защитаваше ловко и умело, тъй че Ларс Арнт трябваше да отстъпи. Дълбоката рана в слабините не позволяваше на пратеника на Вейи да се вдигне на крака, но той яростно отхвърли с меча си подадения му от авгура жезъл в знак на защита, и погледна отново към Арнт.

Ларс Арнт бе принуден да продължи боя въпреки нежеланието си. Той, разбира се, съзнаваше много добре, че противникът му е по-добре подготвен, по-опитен и по-издръжлив. Ето защо Арнт взе решение да завърши колкото се може по-скоро схватката — преди ръцете му да престанат да го слушат. Той се хвърли в нападение, държейки ниско щита си, за да защити слабините си. Но юношата от Вейи отвърна ловко на удара и като изпусна само за миг меча от ръката си, взе шепа пясък и я хвърли в очите на Ларс Арнт, за да го ослепи. След това бързо хвана меча си и го насочи към откритата гръд на противника си. С всички сили нанесе удара си, след което падна изнемощял на земята. Ларс Арнт успя в последния момент да отблъсне нападателя и да отскочи встрани, тъй че мечът на противника се заби в хълбока му. Най-сетне имаше възможност да удари с края на щита си съперника си по шията, или да отреже пръстите на ръката му, държащи меча, но той се задоволи само да настъпи с крак ръката на юношата, която все още стискаше меча, и притисна с щита си лицето му към земята, без да му нанася удар. Това беше благороден жест, тъй като само миг преди това Ларс Арнт бе смъртно заплашен от същия юноша и единствено по щастлива случайност бе останал жив.

Атлетът от Вейи бе извънредно храбър младеж и направи опит да се освободи. Но не успя и не му оставаше нищо друго, освен да се признае за победен. Той зарида от мъка и отпусна оръжието си. Ларс Арнт взе меча му и го запрати далеч от арената на боя. След това протегна ръка към противника си и му помогна да се изправи, макар очите му все още да сълзяха от пясъка и да не виждаше почти нищо.

След всичко това Ларс Арнт постъпи тъй, както навярно никога по-рано никой не беше постъпвал. Огледа се с премрежени очи, дишайки дълбоко, целият плувнал в пот и кръв, кимна доволно, след което отиде при авгура и преди последният да разбере намеренията му, Ларс Арнт дръпна свещения плащ от раменете му. Изуменият авгур остана неподвижен, облечен само с риза, под която се виждаха слабите му старчески крака. Ларс Арнт се приближи с плаща под мишница към Мисме, преряза с меча си превръзките на китките й, наведе се над каменното ложе и я прегърна, след което покри и двамата с широкия авгурски плащ.

Всичко се случи толкова бързо, че присъстващите, забелязали изумлението на авгура, избухнаха в смях, който дори се усили, когато Мисме показа голия си крак изпод плаща и размърда стъпало. Двамата лукумони се смееха до забрава, тъй че дори сълзи течаха по страните им, а другите пратеници се бяха превили и се удряха по колената. Дори и юношата от Вейи се смееше, когато напускаше арената, притиснал с две ръце кървящата си рана, тъй че кръвта бликаше между пръстите му.

Смехът донесе облекчение. Мисля, че никой, дори и самият авгур, не се обиди особено от постъпката на Ларс Арнт. Напротив, всички говореха по-късно, че така е било най-добре и че не би било подходящо за внучката на Ларс Порсена и за владетеля на Тарквиния Ларс Арнт да извършват публично обичайното жертвоприношение. Лично на мен ми се стори, че Ларс Арнт и Мисме се радваха един на друг под плаща и само се прегръщаха, отлагайки за по-подходящ момент жертвоприношението.

Когато бурята от смях утихна, Ларс Арнт отметна с рязко движение плаща. Двамата с Мисме станаха прави, хванати за ръце и загледани един в друг. Авгурът дръпна плаща си и го надяна на раменете си. След като чукна с кривия си жезъл двамата по главите доста по-силно, отколкото се полагаше, той ги обяви за съпруг и съпруга, а Тарквиния — за главен етруски град на следващата година. Усмихнати, младоженците напуснаха арената. Дадоха на Мисме сватбено наметало, с което тя прикри голотата си, а челото й бе увенчано с венец от мирта. Ларс Арнт също се облече. Аз побързах да отида при Мисме и я притиснах в бащинска прегръдка:

— Само да знаеше колко се страхувах за теб!

Мисме отметна назад глава, разсмя се високо и попита:

— А сега вярваш ли най-сетне, Турмс, че съм пораснала и поумняла?

Прошепнах на ухото й, че от този ден нататък трябва да ме нарича „татко“, да се държи с уважение и да не забравя, че всички я мислят за внучка на Ларс Порсена. Тя на свой ред ми разказа тихо, как полските братя се помъчили да я защитят от гнева на римляните, как се опитали да спасят и имението ми, но тълпата го подпалила, откраднали добитъка и унищожили посевите, когато станало известно, че съм избягал от затвора. За щастие Мисме и двамата старци успели да се скрият и да спасят живота си. В същата нощ тя изкопала от тайното място златната волска глава, отчупила единия рог и го дала на двамата стари прислужници, а другият на момчето, което отначало работеше в имението ми като пастирче, а после стана негов управник.

Едва успяла да скрие в дрехата си остатъка от златната волска глава, когато стражите на Вейи, които били забелязали заревото от пожара, пристигнали и щом видели Мисме, я отвлекли със себе си. Отнесли се към нея с уважение, макар един от конниците — младежът, току-що победен от Ларс Арнт — да я притискал здраво към себе си, докато яздели.

— Аз никак не се уплаших от всичко това — уверяваше ме Мисме. — Та нали и твоят управник беше влюбен в мен и непрекъснато се опитваше да ме прегръща и да ме целува, та само добих увереност, че наистина съм красавица, и вече не се стеснявах от погледите на мъжете. Но не си мисли, че не можех да се пазя! На никого не позволявах никакви волности. Само едно нещо не разбирам — защо по-рано не ми разказа колко благородни и колко красиви са етруските? Ако знаех всичко това, отдавна щях да искам да се преместим да живеем при тях. Тук животът е толкова по-интересен! — тя ме погледна с упрек. — Аз щях да съм научила вече езика им. Нима искаше да ме оставиш в Рим завинаги, татко Турмс? Не обичам Рим, а етруските се отнасят добре към мен и аз се чувствах много добре във Вейи. Тук, във Волсиния, е също много хубаво, макар да мислех отначало, че ще ме продадат като робиня. Красивите етруски жени ме научиха на много неща и ми показаха как да се грижа за кожата си и как да сресвам косата си. Твърдяха, че съм очарователна и че на мен се е паднала честта да участвам в свещеното състезание. — Тя се намръщи и добави: — Отначало мислех, че всичко се дължи именно на външността ми, но после разбрах, че съм избрана в твоя чест, тъй като са искали да изразят по този начин уважението си към бъдещия лукумон. Чух някои неща за теб…

Бях радостен, че нещата с Мисме се уреждат по благоприятен начин и че Ларс Арнт се гордее с нашето познанство. Разбира се, той заслужаваше истинско щастие, стига дъщерята на Арсиное да бе в състояние да му го дари. Но Мисме ми се закле, че ще бъде по-мъдра от майка си и винаги ще бъде вярна на съпруга си. Тя прибави, че не била виждала по-красив мъж от съпруга си. Впрочем не можех да бъда напълно сигурен в клетвата й поради простата причина, че момичето не сметна за необходимо изобщо да дава такава клетва. Предполагах, че животът на Ларс Арнт с жена като Мисме едва ли би бил спокоен.

3.

Езерото бе прозрачно като стъкло. На залез-слънце жреците издигнаха свещена шатра до самия му бряг. Пред нея седнаха жени и започнаха да мелят с ръчна мелница жито от последната жътва, за да изпекат хляба на боговете. Мрежите бяха приготвени за хвърляне в езерото — според обичая трябваше да се наловят рибки с червени очи — това бяха рибите на боговете. След това принесоха в жертва на боговете теленце, козле и прасенце и запалиха голям огън. Жреците мърмореха под носа си свещени заклинания, за да бъде хлябът добре замесен и изпечен, а месото да бъде приготвено така, както е било приготвяно от незапомнени времена до ден-днешен.

Чувствах как хладната вода на езерото изстудява земята. Вдъхвах аромата на повяхващата трева, на печено месо, на пресен хляб и свежи билки.

Най-сетне пристигнаха лукумоните. Зад тях вървяха прислужници, които носеха свещената посуда.

— Пречистен ли си? — попитаха ме те.

— Пречистен съм — отвърнах аз. — Очите ми са чисти, устата ми е чиста, ушите ми са чисти и ноздрите ми — също. Измих главата си и нозете си. Измих ръцете си. Облякъл съм чист хитон от най-чиста вълна.

Те се усмихнаха и казаха:

— Днес ти си домакин на пира, Турмс. Ти си Дарител и имаш право да извикаш две божества. Кого смяташ да повикаш при себе си?

Аз не се поколебах нито за миг.

— Длъжник съм на богинята — отвърнах. — Призовавам тази, която носи на челото си венец от бръшлян. Нейното истинско име е Туран.

Старият лукумон се престори на учуден от думите ми и проговори:

— Но ти сам ми разказва, Турмс, как богиня Артемида винаги ти е помагала в образа на Хеката и винаги е следила нищо земно да не ти липсва. Казвал си ми също, че си задължен и на родената от пяната Афродита, тази, на която се кланят в Ерикс. Самият ти ми разказа всичко това.

Аз отвърнах:

— Всички те са една и съща богиня, която се появява в различни образи пред различните народи. Истинското й име е Туран и символът й е Луната. Аз разбрах това. Избирам нея. Тя е тази, която призовавам.

— А кой ще бъде вторият ти гост? — попитаха те.

— Призовавам него, най-непостоянния от всички богове. Призовавам Волтумна. По-рано не знаех нищо за него. Не разбирах. Но сега най-сетне искам да го опозная. Благодарение на него морският кон е свещен, той е бил тук при самото създаване на битието. Неговият символ е Слънцето. Неговият знак е Химера, съществото с чудовищен образ.

Те престанаха да се усмихват и се спогледаха изплашени.

— Имаш ли представа какво всъщност искаш и кого призоваваш? — попитаха ме те.

Аз целият треперех от свещен възторг и се провикнах:

— Избирам го и го призовавам — него, Волтумна!

В същия миг завесата пред вратата на шатрата бе отметната и при ярката светлина на факлите видях високото ложе на боговете и два свещени обелиска, положени на двойни възглавници. За всеки един от нас тримата имаше поставено ниско ложе, насред шатрата бе поставена ниска маса и столчета. Виното бе вече смесено с вода. Забелязах и снопове от житни класове, съдове с плодовете на земята и вази със зелени вейки. На масата бяха поставени няколко венеца от цветя и клонки.

Лукумоните ми заповядаха:

— Увенчай боговете си!

Аз взех венеца от бръшлян, сложих го на един от обелиските и казах:

— Това е за теб, Туран, от мен, човека!

След това взех един венец от диви рози и го надянах на другия обелиск с думите:

— А ти, Волтумна, сам избираш венеца си. Вземи сега този дъхав венец от рози, който аз, Турмс, Безсмъртния, ти дарявам!

В този миг най-сетне осъзнах безсмъртието си. Защо се случи именно тъй и защо избрах венеца от диви рози, сам не зная. Но всичките ми съмнения се стопиха като мъгла и в душата ми блесна слънцето на безсмъртието.

Настанихме се, всеки на своето си ложе, около масата. На шията ми надянаха голям венец, изплетен от есенни цветя, горски плодове и дъбови листа. Свирачите взеха в ръце свиралата си, след това дочух подрънкване на струни и танцьорки и танцьори, облечени в свещени одежди, изпълниха пред шатрата танца на боговете. Поднесоха ни храна в древни черни глинени съдове. Приборите ни бяха златни двузъби вилици и древни кремъчни ножове. Пред всеки от свещените обелиски бе поставена чаша, кремъчен нож и златна двузъба вилица. Донесоха ни чорба от морски раци, калмари и риба. На масата бе поставено блюдо с печена риба от езерото — внимателно обезкостена. Сложиха и блюда с телешко, козе и свинско месо. Донесоха и кисел, и сладък сос.

Музиката звучеше все по-силно и по-силно. Танцьорите изпълниха танца на земята, танца на морето, танца на небето, а след това и танца на богинята (като танц на любовта). Изпълниха още и танца на кучето, на вола и на коня. В красиви амфори горяха благовонни пръчици. Виното стопли телата ни и замая главите ни. Но пирът продължаваше и аз почувствах огорчение, гледайки към неподвижните обелиски на високото ложе на боговете.

Старият лукумон, който лежеше от дясната ми страна, забеляза погледа ми и ме успокои с думите:

— Не бъди нетърпелив, Турмс, нощта е дълга. Боговете също се приготвят за срещата си с нас, както и ние се приготвяме, за да се срещнем с тях. Може би там, във висините, точно сега цари суматоха, мият телата им, подават им празнични одежди и сплитат косите им. Кой знае?

— Не се подигравай с мен! — възкликнах аз.

Той протегна ръка и докосна предупредително пояса ми.

— Това е най-великата нощ в живота ти, Турмс! За народа са необходими зрелища. Нека хората да погледат малко каменните обелиски, на които ти сложи венци. Нека видят как ядат и пият лукумоните, как танцуват танцьорите, нека се насладят на музиката! А после ще останем сами — само ние тримата, завесата ще бъде пусната и гостите ще пристигнат.

Пред шатрата, под тъмния небосвод, се бе събрала многобройна безмълвна тълпа. Всички погледи бяха обърнати към нас, пируващите лукумони. Хората стояха, плътно притиснати един към друг, замрели от удивление и възторг. Гледаха да не шумят, не смееха дори да пристъпват от крак на крак.

След това огньовете постепенно започнаха да угасват, танцьорите се оттеглиха, музиката замлъкна. Всичко утихна. Каменните обелиски на високото ложе почти докосваха върха на шатрата. Един прислужник ми донесе купа, покрита с капак. И двамата лукумони се приповдигнаха от одърите си и се вгледаха внимателно в мен. Слугата махна капака на чашата и аз усетих силен аромат на варено месо и билки. Взех вилицата и поднесох парче месо към устните си. Вкусът му ми беше непознат. Не успях нито да сдъвча, нито да глътна месото и ми се наложи да го изплюя.

Най-после завесата пред вратата на шатрата бе пусната и останахме насаме. Чашата си стоеше пред мен, но от нея вече не излизаше пара. Аз изплакнах устата си с малко вино. Лукумоните продължиха да се взират така внимателно в мен.

— Защо не ядеш, Турмс? — попитаха те.

Аз поклатих глава.

— Не мога — отвърнах.

Те кимнаха и се съгласиха:

— Да, ние също не можем да ядем такава храна. Тя е храната на боговете.

Аз забодох на вилицата си още едно парче месо. То ухаеше апетитно и изглеждаше съблазнително на вид.

— Но какво е това? — попитах аз.

— Месо от таралеж — отвърнаха ми те. — Таралежът е най-старото животно на земята. Когато зимата настъпи, той се свива на кълбо и забравя за времето. С пролетта отново се събужда. Ето защо боговете употребяват месото му за своя храна.

Старият лукумон взе варено обелено яйце и ни го показа:

— Яйцето е начало на всичко — каза той. — Яйцето е символът на раждането и възвръщането. Яйцето е символът на безсмъртието.

Той положи яйцето в плитка жертвена чаша. Младият лукумон и аз постъпихме по същия начин. Лукумонът от Волтера стана, взе една запечатана амфора, разби печата й с кремъчния нож, махна восъка и наля в жертвените чаши горчиво билково вино.

— Настъпи мигът — каза той. — Боговете пристигат. Тъй че нека изпием напитката на безсмъртието, за да не бъдат ослепени очите ни от сиянието.

Изпих виното от жертвената чаша, стараейки се да подражавам във всичко на лукумоните. Напитката опари гърлото ми и аз почувствах как изгаря стомаха ми. След това, отново следвайки примера на лукумоните, изядох яйцето. Старият лукумон каза с мек глас:

— Ти изпи с нас питието на безсмъртието, Турмс. Ти изяде с нас яйцето на безсмъртието, Турмс. Сега седни и чакай! Идат вече!

Лежахме, обзети от страх, и се вглеждахме в белите каменни обелиски. Изведнъж те започнаха да се променят пред очите ни. Пламъкът на факлите в шатрата не беше вече най-ярък. Обелиските излъчваха свое собствено сияние. После видях нея, богинята. Тя се спусна плавно и се излегна на ложето, подобна на млада жена, само че по-красива от всяка жена, която бях виждал някога. Усмихваше се ласкаво, за да не се страхуваме от нея. Очите й бяха леко присвити, но лъчезарни, косите й се виеха по белите рамене, кръвта пулсираше под снежнобялата й кожа. На главата си носеше корона от бръшлян.

После дойде и другото божество, променливият и непостоянният. Отначало на шега ни лъхна със студен вятър, от който едва не угаснаха факлите в шатрата. После ни се стори, че потъваме във вода, която ни заливаше от неизвестна посока. Мятахме се и се опитвахме да се задържим на повърхността, едва-едва поемайки си дъх. Усетих как гълтам невидимата вода и как скоро ще се удавя. Изведнъж водата изчезна и богът реши да докосне телата ни. Докосването му беше изгарящо и помислихме, че ще се превърнем на пепел. Но по кожата ни не останаха никакви следи — напротив, тя бе тъй хладна, сякаш се бяхме намазали с ментова мас. Сянката на бога се издигна над нас, застрашителна и прилична на огромен морски кон. Но най-накрая той се отегчи от играта и вдигна ръка за поздрав в отговор на подканванията на Туран. След като се успокои, Волтумна се превърна в прекрасен млад мъж и легна на ложето до богинята, сякаш бе решил оттук нататък да се държи приятелски.

Нямаше нужда да ставам и да им поднасям храна, тъй като тя постепенно сама изчезваше от чашите им. Как точно ядяха и пиеха боговете не ми беше съвсем ясно, но скоро и винените им чаши бяха пресушени, без да бъдат докосвани. Сигурно не бяха гладни, тъй като безсмъртните не изпитват глад, нито пък жажда за разлика от хората, но не се отказаха от гощавката в знак на уважение към нас. Ето защо вкусиха от таралежовото месо и отпиха от свещеното вино.

Може би все пак угощението им хареса, а питието ги омая, както обикновено се случва по време на пир, но изведнъж Туран се усмихна загадъчно, погледна ни и сложи разсеяно ръка на шията на Волтумна. А той, многоликият, не изпускаше погледа си от мен, като че ли ме подлагаше на някакво изпитание.

— Ах, вие, лукумони — каза Туран след известно време, — може и да сте безсмъртни, но все пак не сте вечни. — Гласът й трещеше като гръм, шумеше като буря. Но в него усетих необяснима завист към нас.

Внезапно осъзнах, че нечии тънки и горещи пръсти се докосват нежно до рамото ми като предупреждение за опасност. Аз се обърнах изумен и видях светлия крилат образ на своя дух пазител, който приличаше на млада и чудно красива жена. Тя седеше зад мен на края на ложето ми и крилата й потрепваха и блестяха. Този мой дух, както наричах видението, ми се явяваше за втори път в живота ми и аз разбрах, че трябва да бъда особено предпазлив. Изведнъж осъзнах, че в дълбочината на душата си бях тъгувал цял живот за покровителя си, тъгувах по него — или по нея, не знам как точно да се изразя — повече от всичко друго на света. Когато се огледах, забелязах, че още два светли образа на духове пазители стояха и зад другите лукумони. Моята покровителка ми се стори най-прекрасна от всички.

Волтумна протегна напред властната си ръка и каза с лукав глас:

— Ах, лукумони, защо са ви пазители? От какво се страхувате? От боговете ли?

Туран също проговори:

— Аз, която съм богиня, изпитвам презрение, че предпочитате да си почивате заедно с пазителите си и не смеете да се приближите до мен. Та нали вие ме поканихте да дойда, а не аз вас. Поне ти, Турмс, отпрати своя дух покровител! Тогава бих могла да легна до теб и да те прегърна страстно.

Крилатият ми покровител в женски образ затрепери целият от гняв и аз разбрах, че това не беше шега. Богиня Туран я изгледа преценяващо (само жена може да гледа така друга жена) и каза:

— Няма съмнение, крилатата ти приятелка е наистина прекрасна. Но ти, надявам се, не си въобразяваш, че тя би могла да се сравнява с мен!? Та аз съм богиня и съм вечна като земята. А тя е само безсмъртна, както и ти самият.

Усетих как гласът на богинята ме накара да се почувствам засрамен, но когато хвърлих поглед към лъчезарната фигура до себе си, аз събрах сили и отвърнах:

— Не съм призовавал никакви покровители, но щом тя е тук, аз не мога да я отпратя обратно. — В същия миг изпитах прозрение: в сърцето ми сякаш блесна светлик и озари мрака. Гласът ми се усили и зазвъня, тъй че сам не можех да го позная: — Може би крилатата ми покровителка е изпратена от друг, някой, който стои по-високо и от вас, о, богове!

Едва бях произнесъл тези думи, и насред шатрата се появи нова фигура, неподвижна и по-висока от всички хора и богове. Тя бе покрита с було от непрозирна светлина, лицето й бе също невидимо. Това беше той или тя, някой, който е непознат дори на боговете. Никой не знае какви са имената му и колко са те — нито смъртните, нито неразривно свързаните със земята богове. Щом забелязаха пришълеца, двете божества се притаиха мълчаливи и постепенно се превърнаха в тъмни сенки и изчезнаха. Моята покровителка ме покри с крилата си, сякаш за да покаже, че тя и аз сме едно.

След това усетих вкуса на желязо на езика си, като че ли бях мъртъв, дочух воя на бурята, настръхнах от силата на леден вятър и затворих очи, заслепен от огнено зарево. Когато дойдох на себе си, разбрах, че все още се намирам на ниския си одър в шатрата на лукумоните. Факлите бяха загасени. Виното бе изпито. Житните класове бяха изронени. Двата каменни обелиска бяха на високото ложе на боговете, а венците им бяха черни, като че ли опърлени и съвсем повехнали. Треперех, защото ми беше ужасно студено.

Стори ми се, че и тримата се събудихме в един и същ миг. И на трима ни се бе привидяло някакво каменно ложе в дълбока могила. После усетихме, че възглавниците ни бяха прекалено твърди и че телата ни тежаха като олово. Седнахме, държейки се за главите и се погледнахме един друг.

— Сън ли бе всичко това? — попитах аз.

Старецът поклати глава:

— Не, това не беше сън. Нима бихме могли да сънуваме един и същ сън?

Лукумонът от Волтера каза:

— Видяхме забуленото божество. Нима е възможно да сме все още живи?

— Явно това е знак за настъпването на края на времената ни — отвърна старият лукумон. — Гради се нещо ново. Възможно е ние да сме последните лукумони.

Другият лукумон приповдигна покривалото на входа на шатрата и погледна навън.

— Небето е облачно — съобщи той. — Утрото е хладно.

Влезе прислугата с топло мляко и мед. Донесоха и топла вода, за да измием лицата си, ръцете и нозете си. Забелязах, че хитонът ми беше целият изпоцапан, сякаш от носа ми бе текла кръв.

След това прислужниците отвориха широко входа на шатрата. Небето наистина бе много облачно. Около шатрата се бе насъбрала отново тълпа. Духна ветрец и залюля завесите от двете страни на отвора. Аз излязох навън, паднах на колене и целунах земята. После се изправих и вдигнах ръце високо нагоре. Облаците започнаха да се разпръскват. Иззад тях се показа яркото слънце и на мен ми стана изведнъж приятно топло. Ако досега не бях уверен в себе си, то и последните ми съмнения се изпариха. Небосводът, моят баща, ме бе признал за свой син. Слънцето, моят брат, нежно ме прегръщаше. Беше се случило чудо.

Надвиквайки усилващия се вятър, тълпата крещеше:

— Лукумонът, лукумонът е с нас!

Хората размахваха зелени вейки пред мен. Продължаваха да викат и да ме възхваляват. Двамата други лукумони, моите спътници, се приближиха до мен и ме заметнаха със свещен плащ. Обзе ме упойващо спокойствие, радост нахлу в душата ми, сърцето ми омекна. Вече не чувствах душата си опустошена. Не мръзнех от студ.

4.

Това е всичко. Разказът ми приближава своя край. Камъче по камъче бях събирал миналото си, а сега отново ги върнах всичките в черната пръстена чаша пред статуята на богинята. По тях ще мога някой ден да узная кой съм, когато отново се върна, когато отново поема по свещената стълба, спускаща се по билото на планината. Там отново ще взема чашата в ръцете си. Тогава сигурно пак ще духа силен вятър.

Ето това е, в което вярвам. Ръцете ми треперят. Дишането ми е хрипливо. Останалите ми десет години ще отлетят бързо. Народът ми живее в охолство и безгрижие, добитъкът се увеличава, нивите дават добра беритба, жените раждат здрави деца. Научих хората си да живеят честно — винаги, дори и когато няма вече да бъда сред тях.

Понякога, когато ме молеха да им предскажа бъдещето, аз казвах:

— За това си има авгури, които умеят да гадаят по животински вътрешности, има и жреци, които гадаят по мълниите. Вярвайте им. Не ме занимавайте с дреболии.

Оставих съвета на града да се занимава със законите, а те да се утвърждават от народа. На съдиите наредих да съдят по съвест и справедливост, като поставих едно-единствено условие:

— Законите да защитават слабите пред силните. На силните не са им нужни покровители.

Когато говорех това, мислех за Ханна, тази, която ме обичаше. Мислех за нероденото си дете, което тя бе отнесла със себе си. Те бяха слаби и аз не бях съумял да ги защитя. Търсих ги дълго и навсякъде където бе възможно, дори в самата Финикия, но усилията ми се оказаха напразни.

Чувствах как вината ме изгаря и се молех:

— Ти, който стоиш над земните богове, ти, който не показваш лицето си, ти, недосегаеми! Единствен ти можеш да изкупиш греха ми, единствен ти можеш да поправиш престъплението ми! Ти можеш да върнеш времето назад, можеш да събудиш мъртвите! Поправи нанесеното от мен зло и ми дай покой! За себе си не искам нищо друго. Остатъкът от живота ми принадлежи на моя народ. Да, аз дори се чувствам уморен от този затвор, от това тяло, в което съм принуден да бъда. Кълна се, че последните си години ще посветя изцяло на хората около мен. Прояви милосърдие, всесилни и незнайни! Нека нищо лошо никога не сполетява Ханна и детето ми, ако все още са живи! Те нямат никаква вина за моето малодушие…

И ето че стана чудо. Вече три години бях живял като лукумон сред народа си, а през лятото на четвъртата година двама скромни странници, мъж и жена, ме помолиха да ги изслушам. Бяха пристигнали съвършено неочаквано. Изведнъж видях пред себе си Ханна! Това наистина беше тя, познах я веднага. Тя покорно наведе глава пред мен, както и мъжът до нея. Ханна се бе превърнала в здрава и стройна жена и носеше селски дрехи. Когато очите ни се срещнаха, видях познатия ми тъжен и дълбок поглед.

Мъжът й имаше открито и честно лице. Двамата се държаха за ръка и като че ли се бояха от нещо. Бяха изминали дълъг път, за да дойдат при мен. Те казаха:

— Турмс, лукумоне, ние сме бедни селяни, но се осмелихме да те обезпокоим. Дойдохме при теб, за да те помолим за голяма милост.

После Ханна започна да разказва. Тя разказа как някъде близо до гръцка Посейдония скочила от борда на кораба, натоварен с роби, тъй като била решена да предпочете смъртта пред съдбата, към която я бе тласнала Арсиное. Но случило се тъй, че Ханна не се удавила. Вълните я носили дълго време, докато най-сетне достигнала до брега, където срещнала един пастир. Той се смилил и се погрижил за нея, макар да знаел, че е избягала робиня.

— Когато се роди синът ти — разказваше Ханна, — аз останах при пастира и му помагах в работата, а той се грижеше за момченцето и с нищо не ме обиждаше. Привързах се към този човек и го обикнах. Той беше добър към мен. Момченцето ни донесе щастие, имаме си своя къщичка и лозе, но съдбата не ни е дарила с други деца. Имаме само него, единствения ни син, Турмс!

Мъжът й ме погледна с покорство в очите и каза:

— Момчето си мисли, че аз съм истинският му баща, разбираме се и той обича да обработва с мен земята. Научил се е освен това да свири на флейта и сам да съчинява песни. Никога не се е сблъсквал със злини в живота. През цялото време се тревожехме, тъй като не знаехме как да постъпим, беше ни тежко да се разделим с него. Когато момчето навърши петнадесет години, решихме да дойдем при теб. И ето — сега сме тук и чакаме решението ти. Искаш ли да вземеш сина си, над когото имаш правото на роден баща, или ще го оставиш на нас, при мен и при майка му, за да го отгледаме в скромния си дом?

— Ти си лукумон — рече Ханна. — Ти най-добре знаеш как да го направиш щастлив.

Аз бях трогнат и развълнуван до дъното на душата си и попитах с треперещ глас:

— Къде е той, синът ми?

Излязох с двамата навън и видях къдрокос юноша, който бе седнал на пазарния площад и свиреше на флейта. Свиреше тъй умело и красиво, че много хора се бяха насъбрали да го слушат. Момчето имаше мургава кожа и големи лешникови очи — като очите на майка си. Бос, в проста туника от домашно платно, той беше изключително красив. Никога не бих могъл да го отлъча от майка му — това би било истинска жестокост! Щастлив бях, че молитвите ми бяха чути. Злата постъпка на Арсиное се беше обърнала в полза на Ханна. Нима бих могъл да я накарам отново да страда?

Дълго, дълго гледах сина си, опитвайки се да запомня чертите на лицето му. След това се обърнах към Ханна и мъжа й и им благодарих, че бяха дошли и бяха довели момчето. Поднесох им подаръци и признах юношата за свой син, но след това се върнах сам в дома си. Нямах никакво право над това дете. Помолих ги само да се обръщат винаги към мен, ако имат някаква нужда, но повече никога не ги видях. Известно време все още им изпращах скромни дарове. После научих, че за да се спасят от вражеските нашествия, те се преселили, но къде точно, никой не знаеше. Нямаше какво да сторя, това беше тяхно решение. Очевидно разбираха, че така ще е най-добре за момчето.

След като смъкнах от плещите си теглото на стария си грях с милостта на безсмъртните, имах възможност да се посветя изцяло на народа си, без да се замислям за нищо друго. Не позволих никога да се въвлекат във война нито срещу Рим, нито срещу когото и да било друг, макар че огромният град се бе превърнал в истински кошер на размирици. Помнех винаги, че все пак съдбата на Рим е свързана с тази на Клузиум. Не позволих и на Ларс Арнт да бъде въвличан в никакви битки. Все пак по-късно по настояване на Мисме той тръгна на война и по това разбрах колко приличаше тя на майка си. Случи се шест години след битката при Химера. Толкова време бе необходимо, за да се построят нови бойни кораби и да утихнат вътрешните неразбирателства.

Демадот, който помнеше предсказанията на Херофила, изпрати срещу корабите ни флотата на обединените гръцки колонии по италийския бряг. Те носеха отдавна отсечените етруски знаци със себе си, тъй като вярваха в думите на сибилата. В морето при Куме етруските кораби претърпяха извънредно тежка загуба. Така че морето не е вече наше. Навсякъде изникват нови и нови гръцки колонии.

Когато чух за поражението пред Куме, не показах вече лицето си пред народа си, докато не отидох на свещената планина, за да посоча мястото на гробницата си. Бях допуснал грешка, бях разрешил на хората си да тръгнат на война — и все пак етруският народ върви напред… Все още процъфтяват скритите във вътрешността на страната градове — Вейи и Тарквиния. Все още грънчарите и художниците им умеят да вършат стария си занаят и да увековечават образи на богове и хора. Моят образ е вече поставен върху алабастровия капак на вечния ми одър. Жертвената чаша е в ръцете ми, венецът е на челото ми. Всичко това ми се струва излишно. Бих искал да легна направо в земята, без ковчег, под свещените стенописи. Но не можех да откажа на народа си да ми отдаде последната си почит. Не можех да обидя ваятеля, който извая с толкова умение образа ми. Народът вярва, че с моето увековечаване и той ще бъде вечен, ще има вечни празници, жътва и риболов. Дори когато градът ми изчезне, той ще продължи да живее благодарение на ваятелите и художниците. И аз се гордея с града си, гордея се с народа си, аз, Турмс, Безсмъртния.

Но ето, вече тъмницата на тялото ми ме кара да се чувствам уморен и аз с нетърпение чакам деня, когато най-сетне ще бъда освободен от него. Пред гробниците на свещената планина е построена вече шатрата на боговете. Свещените обелиски отново са заели мястото си на високото ложе. Във въздуха се носят есенни ухания, миризмата на прясно смляно брашно, на младо вино. Птиците се събират на ята и се готвят да отлетят към далечни земи. Жените пеят и въртят мелничните камъни, за да приготвят брашно от новото жито, да изпекат хляба на боговете.

Трябва да издържа и този ритуал. С измито лице и ръце, намазани със свещената краска, с плаща на лукумон на раменете, с венец от бръшлян на главата ще ме отнесат в могилата ми. Там ще погледам танца на боговете, докато по челото ми се стича студената смъртна пот, а пред очите ми се въртят черните мухи на смъртта. После покривалото ще бъде спуснато. Аз сам ще отпия от виното на безсмъртието и ще се срещна с боговете.

За последен път ще усетя вкуса на живота, ще сложа в устата си късче хляб и ще отпия от виното, смесено с чиста вода. А след това — нека дойдат те, безсмъртните. Разбира се, копнея за тях, но още повече копнея за покровителя си в образа на сияйна жена, моя светъл дух пазител. Той ще ме прегърне и ще ме целуне. С тази целувка душата ще отлети от тялото ми. Тогава най-накрая духът ще ми прошепне името си и аз ще го позная.

Уверен съм, че ще умра щастлив, подобно на пламенен юноша, взел в обятията си любимата. Нейните светли крила ще ме отнесат към безсмъртието и ще ме споходи покой, блажен покой. За сто години, за хиляда, не знам, но все едно.

И някой ден ще се завърна, аз. Турмс Безсмъртния.