Турмс Безсмъртния (Историята на земния му живот между 520 г. и 450 г. преди Христа, в десет книги)

1.

Когато отново пристъпих в патрицианския дом на Терций Валерий, аз видях, че старите стълбове от двете страни на входната порта бяха поправени и отново боядисани. Щом влязох в атрия, просто не го познах — там всичко блестеше и имаше много нови лъскави предмети. Басейнът беше украсен с бронзовата фигура на танцуваща грация, покрита само с тънък воал, а фигурата на орача с воловете, толкова скъпа на Терций Валерий, бе преместена и сложена в тъмен ъгъл. Разглеждах всичко това спокойно и без да бързам, за да мога да спечеля време и да се съсредоточа преди предстоящия ми разговор с Арсиное, когато тя изведнъж изтича да ме посрещне. Бях толкова развълнуван, че сърцето ми заби силно, сякаш щеше да изскочи от гърдите ми.

След като минаха първите мигове на срещата ни, Арсиное дойде на себе си и се загърна по-добре в наметката си на римска матрона, сведе поглед към пода и каза:

— Ах, Турмс, как ме изплаши само с неочакваното си пристигане! Разбира се, длъжна съм да ти обясня много неща, но в сегашното си положение не трябва да се вълнувам, затова ще бъде по-добре, ако се срещнеш първо със скъпия Терций Валерий. По-късно ще поговорим насаме.

Тя се оттегли бързо някъде в дома и аз дочух как се разрида и започна да вика прислужниците си. Когато чу плача и виковете, пред мен се появи и самият Терций Валерий с тояжката си. Той толкова много бързаше да види кой е странникът, предизвикал шума, че чак изпусна восъчните таблички, които държеше в ръка — явно точно преди идването ми се беше занимавал с делови въпроси. Щом ме позна, изпусна тояжката си и възкликна изумено и същевременно неуверено:

— Ти ли си това, Турн? Мислех, че вече никога няма да те видя. Всички бяхме убедени, че си загинал по време на морска буря. Арсиное срещна един моряк, когато в отчаянието си обикаляше града и търсеше някого, който и да е, само и само да научи вести за теб. Същият моряк се закле, че те е видял как загиваш и как корабът, на който си пътувал, е потънал. Ние преживявахме тежки времена тогава — Рим беше обсаден от волските, и не се усъмнихме в думите му.

Обясних спокойно, че не можех да изпратя вести за себе си поради обсадата и добавих, че явно никой не е страдал особено от отсъствието ми и от липсата на новини, тъй че може би щях да направя по-добре, ако изобщо не се бях връщал в Рим.

Терций Валерий побърза да отвърне:

— Не, не, скъпи Турн, не ме разбирай погрешно. Винаги ще се радваме да те видим и да те посрещнем тук в дома си като най-близък гост и приятел. Много се радвам, че си жив и здрав. Всъщност появата ти не променя по никакъв законов начин нещата, тъй като Арсиное ми призна, че вие двамата никога не сте сключвали законен брак и че не сте се разбирали особено, но че тя те е следвала само по жизнена необходимост. Толкова копнеела да се върне в родния си град, от който злощастната съдба я прогонила още в детството й… И тъй, какво исках да кажа? Не, не чувствам никаква лична обида спрямо теб, Турн, а и Арсиное не изпитва неприязън към теб. След като богинята отново ме дари с мъжество, макар да съм толкова стар, аз сметнах за свой дълг да встъпя в законен брак с Арсиное, особено като се имаше предвид ниското й положение. През това време независимо от жестоките лишения, на които бяхме подложени, аз като че ли се подмладих с десет, дори с двадесет години. И сам ще се съгласиш, Турн, че изглеждам чудесно, нали?

И този, по-рано тъй разсъдлив старец, надут от гордост и суета, започна да се перчи пред мен и да показва мускулите си. Кожата на шията му висеше, тъй като се беше избръснал гладко и нищо не я прикриваше. Беше облечен в сенаторска тога от фина тъкан, поръбена с алена лента, и я придържаше с едната си ръка кокетливо като капризен юноша. Не знаех дали да плача или да се смея, толкова жалко ми се стори всичко това.

Не отвърнах нищо и Терций Валерий продължи смутено:

— Разбира се, наложи се да минем през някои трудности, тъй като трябваше да докажем, че Арсиное е по произход патрицианка и римлянка. Тя може би ти е разказвала при какви странни обстоятелства, бидейки беззащитна сирота, й се е наложило да напусне родния си град. Но смелостта и решителността, които Арсиное прояви по време на обсадата, както и доброто име, което си заслужи сред римлянките, много й помогнаха. Съпругите на сенаторите потвърдиха, че само истинска римлянка може да се държи тъй достойно като Арсиное и да се жертва за нашия град.

Не разбирах за какво става дума, но Терций Валерий продължи:

— Сенатът прие това като доказателство за произхода й и първо я призна за римска гражданка, а после и за патрицианка. Иначе нямаше да можем да сключим брачен съюз според римското право, тъй като бракове между плебеи и патриции са забранени. От момента, в който тя бе призната за патрицианка, римското право защитава доброто й име, честта и имуществото й. Всякакви предишни обещания и задължения, дадени пред лица, които не са римски граждани, нямат вече никакво значение.

Терций Валерий извика новия управник на дома, който се появи на часа, облечен в разкошни одежди, и се поклони пред господаря си. Старецът заповяда да ни се донесат хляб и вино, за да може да ме приветства както трябва и да потвърди гостоприемството си. По разсеяност бях докоснал полицата над огнището и това не бе убягнало от погледа на наблюдателния старец. Може би се бях докоснал до огнището и не само поради разсеяност, а от вътрешната студенина, която изпитах, щом дочух новините.

След като пихме вино и отчупихме парчета от питата, ние се наместихме по-удобно и скоро забелязах, че виното започна да омайва слабия старик. Лицето му се зачерви и той стана по-приказлив.

— Искрено се радвам — разприказва се той, — че приемаш вестта тъй спокойно, Турн! Виждам, че наистина си разумен човек. Арсиное ми призна, че те отпратила надалече, за да може да ми покаже чувствата си — тя отдавна се влюбила в мен… Освен това разбрах, че си безплоден и че с теб горката жена никога не би узнала що е майчинско щастие. Една слаба и беззащитна жена не може да вини себе си, ако бъде насилена от мъж. А точно това се случило някога на Арсиное: тя самата ми призна, че именно тъй е била зачената Мисме — от някакъв насилник. Много уважавам решението й да задържи детето при себе си въпреки горчивите спомени, събуждани от самия вид на малката. Да, Арсиное наистина е мъченица! Напълно разбирам, как самото ти появяване, Турн, е достатъчна причина да се разстрои скъпата ми съпруга. Сега тя ридае, но скоро, надявам се, ще се успокои. Бременните жени са толкова чувствителни! — Той взе да се киска глуповато и да си играе с тояжката, която държеше между коленете си. След това продължи: — Дълбоко в душата си аз съм селянин, свикнал да вижда как се плодят животните, и затова не се притеснявам да говоря за отношенията между мъжа и жената. Кълна ти се, Турн, че Арсиное е чиста като момина сълза и съвсем невинна. По-рано не бях срещал жени като нея. Освен това, скъпи Турн, на теб мога да разкажа с гордост, че тя е и героиня. Тя бе най-смелата от всички римлянки и се обърна към богинята за помощ, когато Кориолан ни беше обсадил с войските на волските. Тя, именно тя ни дари с благоволението на богинята, тъй че Кориолан свали обсадата на Рим и се махна заедно с войската си — смръщи вежди и стисна по-силно тояжката си. — Когато волските отстъпваха, те не пропуснаха да разграбят много патрициански домове. Аз също пострадах. — Старецът заговори бързо и нетърпеливо за нещастията, които бе преживял, но внезапно лицето му се проясни, гласът му стана писклив и той добави: — Но все пак — останаха ми земите, а освен това се избавихме от Кориолан. Волските не му се доверяват вече, тъй като прекрати обсадата без битка, макар с големи трудности да бяха направили обсадните кули и тарани. — Терций Валерий продължаваше да напряга непослушната си памет и езикът му работеше без почивка: — Да, мисля, че бях започнал да разказвам за Арсиное и за безкрайната й свенливост. Лесно убедих сената, че тя е патрицианка, но много по-трудна се оказа втората задача — да убедя роднините си, който не искаха да вярват, но които в последствие видяха със собствените си очи, че отново съм добил мъжествеността си. Ние, римляните, не сме особено стеснителни в тези дела… Например всички съмнителни мъже трябва да се съблекат пред свидетели, за да докажат, че не са избягали роби и че не са скопени. Но в нашия случай затруднението беше, че Арсиное дълго не искаше да се съгласи да докажем двамата, пред свидетели възвръщането на мъжествеността ми. Както ти споменах вече, Арсиное е чиста и невинна, сякаш е девствена девойка, а не жена, познала и други мъже.

— Без съмнение, сигурно — казах с горчивина.

Но Терций Валерий не ми обърна внимание, а продължи:

— Брат ми, племенникът ми и един нарочно избран представител на сената станаха най-накрая непосредствени свидетели на това, че съм способен да изпълнявам съпружеските си задължения. След всичко това никой вече не се съмняваше, че Арсиное е заченала именно от мен. Съпротивата на роднините ми отслабна. Племенникът ми Маний бе особено възхитен от свенливостта на Арсиное и побърза да убеди и другите роднини в невинността й. Сега най-сетне всичко е наред и аз често благодаря на покойната си жена, която ми даде знак от отвъдното, като прие образа на Арсиное.

В този миг в залата влезе и самата Арсиное, с очи, подпухнали от плач. Тя се наведе и целуна Терций Валерий по челото, след което избърса с привичен жест устата му.

— Надявам се, че не се преуморяваш, съпруже — нежно заговори тя, — като говориш за неприятни неща.

Главата на Терций Валерий спря да трепери и той придоби съвсем спокоен вид.

— Не, скъпа. Най-добре е да се хване бика за рогата. Мисля, че и Турн ще се съгласи — нямаше време за отлагане, трябваше да му разкажа за всичко, което се случи между нас, и за подвига ти. И така, както вече споменах, у нас всичко е наред и единственото, което трябва да обсъдим, са паричните въпроси. Когато дойдохте за първи път в Рим, цялото ви имущество беше погрешно записано само на твое име, Турн, макар да съм сигурен, че това не е бил хитър ход от твоя страна. Ти просто не познаваше тогава обичаите и законите на града ни и явно имаше намерение да се грижиш за Арсиное. — Той поглади ръката й и аз би трябвало все пак да кажа, в чест на бившата жрица, че тя не издържа погледа ми, а наведе очи. — Турн, не се съмнявам в порядъчността ти — продължаваше старецът — и ти, разбира се, ще поискаш веднага да поправиш положението и да отпишеш от твое име всичко, което по право се пада на Арсиное. Аз също записах много богатства на нейно име, както и няколко роби.

Тъй като аз мълчах, Терций Валерий помисли, че се колебая, и каза гневно:

— Естествено, никой не може да те принуди да го сториш, но мисля, че някои разкрития от миналото ти биха ти попречили доста да добиеш благоволението на сената. Не е ли така, мила?

Той погледна въпросително към Арсиное и тя кимна в знак на съгласие.

Дълго време не можех да откъсна поглед от скъпото лице на бившата си жена, от нежните й ръце и рамене, от дългите й извити мигли.

Най-накрая събрах сили и казах:

— Още утре ще си тръгна и ще уредя всичко така, както искате. Никакви неприятности няма да имате с мен. Винаги съм се грижил за Арсиное и сега съм също тъй готов да й услужа, както някога. Ще припиша таланта сребро и някои златни украшения на нейно име и те, ще се съгласиш, Терций, не са лоша придобивка — дори за дома на един сенатор. Нека всичко това да увеличи още повече уважението, с което се ползва Арсиное сред римските патрицианки, макар най-ценното й притежание да си остава все пак свянът й, безгрешното й поведение, както и невинността й.

Арсиное не се изчерви, а пак кимна, след което погали разсеяно посивялата и оредяла глава на съпруга си.

Защо ли не изпаднах тогава в ярост от наглото й поведение? Защо не се опитах да отворя очите на Терций Валерий? Защо не му разказах що за жена е подслонил под покрива си? И защо ли не я взех със себе си насила? Та нали само да поисках, тя сигурно би изоставила Рим! Доказателство за силата, която имах над нея, бяха прекараните ни съвместни години в Ерикс, в Сегеста, в Химера, в горите на сиканите… Може би не го направих, защото виждах, че тя най-сетне бе постигнала целта си. Цял живот Арсиное се беше стремяла към спокойно, уютно, богато семейно огнище. Защо ми трябваше да я изтръгвам оттам и да я подлагам отново на опасности? Съдът беше разбит и виното бе изтекло. Нужно ли беше да се опитвам да го залепя? И защо? За да мъча и себе си, и нея? Освен това не бях сигурен дали бих могъл да отворя очите на заслепения старец. Мъчно ми беше да огорчавам възрастния патриций, който се чувстваше толкова щастлив. Сигурен съм, че той всъщност не беше чак толкова глупав и може би просто бе решил да вярва на всичко, което му разказваше Арсиное. Та тя беше красива жена! Той я бе спечелил за съпруга — това му беше достатъчно. Такава е човешката природа.

Когато се отказах от имуществото си в полза на Арсиное, Терций Валерий изведнъж прояви признаци на безпокойство и започна да поглежда към Арсиное, сякаш чакаше съвет от нея. Тя му се усмихна ободряващо и Терций Валерий, който явно се бореше с вроденото си скъперничество, каза:

— Ти си човек на честта, Турн. Затова заслужаваш награда. В края на краищата, ти си този, който си изтръгнал Арсиное от ръцете на безжалостния грък и я върна обратно в родния й град, тук, откъдето жестоката съдба я е прогонила още съвсем малка. Тъй или иначе, двамата с Арсиное искаме да ти подарим петнадесет югера52 плодородна земя заедно с необходимите сечива за обработване и двама роби. Тази моя собственост е отделно от другите ми земи и е на самата граница с етруските, тъй че няма да ми е много трудно да се разделя с нея. Някога я получих като обезщетение срещу дълговете на един плебей, който загина във войната. Там живеят двама от моите роби — възрастен мъж и жена, на които имам пълно доверие. Вярно е, че главната постройка бе изгорена от волските, но оборът и курникът си останаха непокътнати, а двамата роби са настанени временно в колиба до постройките.

Знаех, че този дар му струваше много, тъй като скъперничеството му беше всеизвестно. Но благородството му се обясняваше с факта, че искаше да се отърве от мен колкото се може по-бързо и да ме накара отново да напусна града и жилището му. Освен това той сигурно мислеше, че ако започна да се грижа за петнадесет югера земя, сигурно скоро щях да поискам да получа и римско гражданство, а всичко това беше от полза за града му. Казах си, че любовта към Арсиное не го беше лишила от разсъдък. Но аз нямах намерение да се превръщам в римлянин. Ето защо, след като обмислих предложения от него подарък, аз отвърнах:

— Приемам твоя дар, Терций Валерий, за да не оскърбя щедростта ти с отказ. Но не разбирам много от земеделие. Иска ми се да остана в града, тъй че ще трябва да се задоволя с доходите, които би ми носила тази земя. Сигурно ще мога да получавам и допълнителни средства, ако се наема като учител по гръцки, ако започна да гадая на длан или пък да играя понякога в цирка на Рим.

Арсиное изсумтя презрително, а Терций Валерий, който също изпита неудобство от думите ми, сложи ръката си върху нейната, за да я успокои.

— Скъпи Турн, радвам се, че не се стесняваш от ниския си произход и говориш открито по какви долни начини смяташ да се издържаш. Мисля, че Субура53 би била много подходящо място за теб. Чувал съм, че и по-рано си прекарвал добре там, но не исках да споменавам нищо, тъй като беше мой гостенин.

Арсиное почервеня и възкликна:

— Най-накрая хвърли маската си, Турмс! Сигурно си прекарвал много пъти там в обществото на леки жени! Мислиш си навярно, че ще ми липсваш!? Ето какво имам да ти кажа — според мен ти не трябва да се връщаш вече в Рим, а да се заселиш в Субура и да си останеш там! Сам знаеш, че само благодарение на моите усилия не пропадна до самото дъно, но аз не мога вечно да се грижа за теб. Върви там, където ти е мястото, щом предпочиташ да затънеш в калта! А аз оттук нататък ще се занимавам единствено със съдбата на бъдещия си син и с грижи по семейството си!

Цялата тази тирада развълнува извънредно много Терций Валерий, той пребледня и започна да почуква с тояжката си по пода в такт с думите на Арсиное.

— И тъй — тръгвай по-скоро при жените си, Турмс! Тук, в дома ми, няма място за толкова недостоен човек като теб. А ако някога те видя в цирка и ако паднеш на арената, бъди сигурен, че палецът ми ще бъде обърнат надолу!

— Е, чак пък толкова! — възкликна Терций Валерий, който изпадна в истинско безпокойство от думите на съпругата си, но затова пък аз усетих как сърцето ми отново се стопли — дори и да не беше вече моя жена, Арсиное все пак продължаваше да ме ревнува!

Тя стана рязко, избухна отново в плач и се втурна вън от залата. Когато останахме насаме, двамата със стареца се уговорихме да се срещнем на следващия ден на форума, при градската съкровищница. Аз трябваше да припиша всичко на името на Арсиное, а от своя страна Терций Валерий трябваше да припише на мое име земята, за която стана дума. Щеше да прехвърли книжа на мое име и един от градските землемери трябваше да бъде нает срещу заплащане, за да измери точно владенията ми.

Наех си жилище в Субура, точно срещу мястото, където някога Тулия54 бе прегазила с колесница трупа на баща си. Това ме устройваше, тъй като се бях любувал дълго на красотите на етруските градове и не изпитвах обич към Рим.

Бидейки вече собственик на земя, реших да посетя владенията си и да разгледам петнадесетте югера. Двамата беззъби роби, грохнали и с побелели глави, се разтрепериха, щом ме видяха и аз прочетох едва ли не ужас в очите им. Започнаха да ми показват всичко и така ги втрисаше, че отначало не можех дори да си обясня прекомерния им страх. После се сетих, че ако новият собственик беше римлянин, той сигурно щеше да заповяда да ги убият — двамата бяха съвсем безполезни. На мен обаче подобна постъпка ми се струваше безчовечна, ето защо заповядах да бъде построена по-добра постройка и покривът й да бъде украсен по етруски образец. Там настаних двамата, а освен това наех и едно младо пастирче, чиито родители бяха убити от волските, да се грижи за добитъка. Изобщо разходите по имението ми бяха по-големи от доходите, които получавах. Бях лош стопанин, но не се безпокоях особено.

В Субура, както и на форума получих доста сведения в какво всъщност се е състояло геройството на Арсиное по време на обсадата на Рим от волските войски. Римските плебеи отказвали решително да вземат оръжие в ръце, за да защитават патрициите. На форума царували хаос и безпорядък и дори сенатът не дръзвал да назначи диктатор, както се постъпвало по-рано в тежки времена. И ето че Арсиное видяла възможност да завоюва на своя страна разположението на знатните патрицианки. Тя създала благотворително дружество, където се събирали римлянки от всички съсловия, за да тъкат и да шият топли дрехи за гражданите, които от обич към родината защитавали денонощно стените на града. Било есен и често валяли проливни дъждове, тъй че топлите дрехи се оказали крайно необходими.

Арсиное заедно с почтените патрицианки носела топла супа на защитниците на града, както и пресни пити хляб, изпечени в кухнята на Терций Валерий. Всред тези римлянки патриотки особено се откроявала несломимата майка на Кориолан, Ветурия, както и жена му, Волумния, която била от етруски произход и за която Кориолан се оженил навремето само заради зестрата, без да изпитвал никакви чувства към нея, въпреки че тя му родила двама сина. В Рим дори се говорело, че една от причините, поради които Кориолан избягал от града, била именно възможността да се избави от жена си.

Арсиное била приета добре в това достойно общество, но тепърва я чакал още по-голям триумф. Римляните принудили сената да изпрати вестители до Кориолан с предложение за мир. Макар сред тези пратеници да имало и жреци, военачалникът на волските останал непоколебим. Тогава Арсиное уговорила патрицианките да тръгнат към вражеския стан, за да се опитат да накарат Кориолан да сключи мир. Той навярно не бил могъл да устои на страданията на майка си, упреците на жена си и сълзите на малките си момченца, говорела разпалено Арсиное.

Жените се бояли, че дивите волски ще ги ограбят и ще ги убият или ще им сторят и други ужасни неща. Но безстрашието и въодушевлението на Арсиное ги окуражили и около двадесет достойни римлянки тръгнали с нея. Сенатът имал намерение да забрани този поход, който би могъл да ги направи ценни заложнички на волските, но воините, които пазели градските стени, помнели добре топлия хляб и супа на Арсиное и как тя с усмивка на уста ги молела да я научат да произнася латински думи и им обяснявала просълзена, че е забравила родния си език, защото още като дете й се е наложило да напусне Рим. Ето защо стражата отворила портите пред жените, без да ги разпитва, и те се запътили към вражеския стан още преди представителите на сената да ги настигнат.

Премръзналите и изгладнели волски, изумени от внезапната поява на патрицианките, ги посрещнали с радостни викове, тъй като достойните матрони се досетили да донесат със себе си кошници, пълни с хляб и месо, и веднага започнали да гощават с храна враговете си. Жените били отведени в самия лагер, пред шатрата на Кориолан. При това през цялото време към тях се отнасяли почтително. Пред шатрата горял огромен огън и жените се струпали около него, за да се посгреят, тъй като Кориолан се съгласил да приеме майка си и синовете си чак привечер.

При огъня Арсиное споделила поверително с жените, че ако видът на двете момченца и сълзите на майка му не склонят Кориолан да отстъпи, тя самата ще се заеме с това, като привика на помощ богинята. Тя собственоръчно разкрасила с багрило лицето на жената на Кориолан — Волумния, за да бъде по-привлекателна в очите на мъжа си. Лично аз мисля, че Арсиное бе постъпила така само за да завоюва доверието на Волумния, тъй като добре е разбирала, че никакво червило не би могло да направи грозната жена красива.

В края на краищата шумът и разговорите около огъня привлекли вниманието на Кориолан и той пуснал римлянките в шатрата си. Ветурия плакала горко, проклинайки сина си, и говорела, че съжалява, дето е родила син, който да донесе разруха на града си и да се превърне в предател на родината. Ако би могла да предвиди бъдещето, самата тя би го удушила още в люлката му, кълняла Ветурия. Тя говорела още, че й е противно да го гледа — такъв силен, снажен и красив, най-силният измежду всички римляни, но целият отрупан с бойните знаци на волските.

Волумния изтикала напред двамата си сина и попитала Кориолан дали е толкова безсърдечен, че смята да докара гибел на родния град на децата си. Тя му напомнила, че само преди няколко години, когато се родили момченцата, бракът им дори би могъл да се нарече щастлив. Напомнила му и за красивия им дом, построен с нейни пари. Сега този дом ще бъде разрушен, съпружеското ложе ще бъде осквернено, а децата сигурно ще бъдат продадени за роби, ако волските завземат града.

Кориолан, който бил наистина снажен мъж, с една глава по-висок от всички други римляни, слушал търпеливо оплакванията на жените и от време на време хвърлял поглед към Арсиное, която стояла смирено настрани със сведени към земята очи. Но доколкото я познавам, навярно се е била погрижила Кориолан да забележи изкусно подредената й златиста коса и бялата й шия. Не бих се удивил дори, ако от вълнение и притеснение тя дори не е забелязала, че наметката й се е плъзнала, съблазнително оголвайки част от рамото й.

В края на краищата Кориолан казал, че майка му изобщо не се е променила и си е все същата сурова и безсърдечна старица. Волумния той утешил с думите, че дори и волските да завземат града, самата нея никой няма да докосне — все пак и волските имат очи. Що се отнася до синовете им, той обещал да ги откупи, ако бъдат продадени в робство. Казал още, че бил слушал достатъчно дълго това, което жените имали да му казват, и че не научил нищо ново. Време било да се връщат обратно в града. Самият той като предводител имал много по-важни дела и не можел повече да си губи времето, като изслушва жалбите на матроните.

Говорейки всичко това, Кориолан се вглеждал с любопитство в Арсиное. Ето защо другите жени я изтикали напред, макар че тя се съпротивлявала. Те я призовали да се обърне към богинята, си, за да може последната да й помогне да намери думи, с които да убеди Кориолан да отстъпи. Арсиное отвърнала, че за да го направи, двамата с Кориолан трябва да останат насаме, ако, разбира се, Кориолан не се бои от нея, слабата жена. Тя понечила да хвърли наметката си на земята в желанието да покаже, че не носи кинжал. Кориолан й казал добродушно да почака и да го хвърли чак когато останат насаме, при което заповядал на римлянките и на стражите да напуснат шатрата.

За какво са си говорили двамата, когато всички напуснали, никой в Рим не знае. Знае се само, че Арсиное прекарала в шатрата на Кориолан до изгрев-слънце и суеверните жени твърдели, че виждали някакво синкаво неземно сияние, което се излъчвало от вътрешността й. Други пък настоявали, че това били просто лунните лъчи. Накрая, Арсиное излязла от шатрата, бледна и с изнурен вид, и призовала всички жени да благодарят на богинята Венера. След всичко това тя паднала бездиханна в прегръдките им. Кориолан не се показал повече, но заповядал жените да бъдат придружени от стражи обратно до самите стени на града. За Арсиное била приготвена специална носилка. В същия ден Кориолан заповядал да бъде прекратена обсадата на града. Волските събрали шатрите си и си тръгнали толкова бързо, че дори не си направили труда да изгорят построените от тях обсадни кули.

В течение на много месеци не виждах Арсиное и дори нямах желание да посещавам дома на Терций Валерий. Поради състоянието си тя прекарваше времето си главно в своите покои. По време на най-горещите летни дни започна раждането. Робът, когото бях подкупил, ми съобщи всичко това и дългите часове, които прекарах в неведение, бяха почти непосилни. Разхождах се ядно из стаята си и току захвърлях в ъгъла някой глинен съд, изпитвайки истинско страдание и безсилие от факта, че не съм близо до Арсиное и че не мога с нищо да облекча страданието й. Усещах, че все още я обичам както и преди и че никое от обстоятелствата, които ни деляха, не можеше да намали чувствата ми към нея.

Раждането се оказало изключително тежко и продължило повече от едно денонощие, тъй като момченцето било много едро. Когато то се появило най-накрая на белия свят, изведнъж от жаркото небе се изсипал град, засвяткали светкавици и се разнесли гръмотевици. Една от светкавиците ударила храма на стария римски бог, който не искал да отстъпи мястото си на Юпитер. Но цялата тази буря се разрази без моето участие, тъй като през това време аз лежах слаб и изнурен на постелята си. Градушката унищожи много посеви и уби много овце, но на противоположния бряг на Тибър всичко беше спокойно, тъй че моята собственост по склоновете на Яникулския хълм изобщо не пострада — напротив, дъждът се оказа от полза.

Когато Терций Валерий видял момченцето и го взел на ръцете си, той почувствал толкова силна радост, че веднага заповядал да бъдат направени жертвоприношения с волове, овце и кози във всички храмове на Рим, за да бъде отбелязано раждането на младенеца като велико събитие.

Мина цяла година, преди да видя Арсиное.

2.

Лятото беше към края си, Рим беше тих и спокоен, хората работеха из полята, а тези, които бяха останали в града, се криеха на сянка и излизаха навън само като се мръкнеше. Уличките на Субура воняха както винаги на гнили смокини и на пресни животински изпражнения. Фортуна отново се усмихваше на Рим, тъй като волските, които отначало бяха сключили съюз с еквите55, се бяха скарали със съюзниците си и водеха с тях ожесточена борба. При това положение Рим нямаше от какво да се страхува.

Случи се така, че точно обучавах една млада танцувачка в свещените танци на етруските, когато в стаята ми съвсем неочаквано се появи Арсиное. Във факта, че девойката беше гола, когато танцуваше, нямаше нищо странно. Само голото тяло може да изрази всички движения, толкова необходими, за да се предадат тънкостите на свещените стари танци. На танцуващия му е по-удобно да следи движенията на собственото си тяло, ако не му пречат никакви дрехи, и той би могъл по-добре да запомни последователността на танцувалните фигури. Аз обаче пребледнях от изненада, а после се изчервих при вида на бившата жрица. Едва не потънах в земята от срам, когато забелязах погледа, който Арсиное хвърли към голата танцьорка. Горкото момиче не разбираше, че трябва да покрие голотата си, а замръзна на място, не по-малко изненадано и от мен самия.

Арсиное почти не се бе променила, само дето беше още по-величествена и по-красива. Тя каза със саркастичен тон:

— Извини ме, Турмс, съвсем нямах намерение да се намесвам в утехите ти, но съм длъжна да поговоря с теб за нещо, а такава възможност ми се яви точно днес.

Аз кимнах, събрах дрехите на момичето, подадох му ги и му казах да си ходи. Арсиное седна на скромното ми столче, огледа се, въздъхна тъжно, поклати глава и започна да нарежда:

— Жал ми е за теб, Турмс! Аз, разбира се, чух, че водиш недостоен живот и че другаруваш с долни хора, но не исках да вярвам на хорската мълва. Опитвах се да мисля, че сигурно нещата при теб са добре, но ето сега се убедих в истинността на слуховете, колкото и да ми е неприятно.

В гърлото ми се надигна някаква буца, като гледах само колко спокойно седеше и говореше Арсиное, сякаш между нас не се бе случило нищо особено.

— Да — отвърнах, — аз водя лош живот и съм попаднал в компанията на грешни хора. По-рано учех простите момчета на гръцки и дори им четях Хипонакт56: „Човек прекарва всичко на всичко два весели дни с жена си — деня на сватбата и деня на погребението й.“ Хипонакт живееше някога в Ефес и именно затова съм запомнил добре думите му. Но родителите на момчетата не одобряваха уроците ми и аз останах без ученици.

Арсиное нарочно не обърна внимание на думите ми, въздъхна леко и каза:

— Глезените й са прекалено дебели, а бедрата й — прекалено широки. Освен това тя е ниска.

— Но има таланта на танцьорка — възмутих се аз, обиден от думите на Арсиное. — Точно затова й помагам.

— Ах, Турмс — продължи Арсиное с престорен глас, — все пак си мислех, че си малко по-взискателен към жените. Но ти винаги си бил толкова странен. Аз и по-рано съм се учудвала на вкуса ти…

Много ми се искаше да й кажа, че целият тръпнех от радост при вида й и сърцето ми подсказва, че именно в моя чест косата й бе тъй изкусно сресана и лицето й бе намазано тъй умело с белило и червило. Но реших, че съм длъжен да запазя хладнокръвие и да не се поддавам на чара й. Тъй като коленете ми трепереха, аз седнах на ръба на ложето си и попитах:

— Какво искаш от мен, Арсиное?

Тя се разсмя звънко, престана да се преструва на патрицианка, протегна се съблазнително и каза:

— Естествено, не съм дошла без причина, Турмс. Имам работа с теб, но само как се радвам да те видя — да се взра в бадемовидните ти очи и да видя усмивката на широката ти уста!

— Ах, остави това, Арсиное! — прошепнах аз, търсейки ножа си и готов да отсека пръста на дясната си ръка, ако само докосна бялата й кожа. Знаех, че съм загубен навеки, ако сега не устоя на чара й. Добре беше, че волята ми се оказа по-силна от желанието.

— Много добре знаеш, Турмс, колко силно те обичах — увери ме Арсиное с разтреперан глас. — Понякога ми се струва, че сърцето ми все още ти принадлежи, макар това да е непочтено спрямо Терций Валерий и сина ми. Но нека да се преборим с чувствата си и да си останем приятели. Добре е, че всичко се нареди именно по този начин. Когато жената стигне до моята възраст и красотата й започне да повяхва, най-много са й необходими спокойствие и надежден покровител. Беше ми омръзнало да се принасям в жертва и да се лишавам от какво ли не, само и само да задоволя капризите ти. Ти винаги си бил ужасен егоист, Турмс, макар да се надявам, че помниш дълга си към Мисме. Момичето скоро ще навърши седем години и може би ще е по-подходящо, ако не живее при Терций Валерий. Той, разбира се, е добър и благороден към нея, но понякога се дразни, че момичето не го оставя на мира. А и на мен дори видът й ми навява печални спомени.

— Разбирам — казах аз. — А още по-печалното е, че не знаех нищо за патрицианския ти произход…

— Е, аз просто не обичам да говоря много-много за тъжното си детство — заяви нахално Арсиное. — Но да се върнем към Мисме. В Рим я смятат за незаконородено дете и аз не мога да я наричам повече собствена дъщеря. Ако измисля начин да докажа, че баща й е бил патриций, то сигурно бих могла да я дам за весталка. Тогава бъдещето й щеше да бъде уредено. Но не мога да свърша всичко сама! Бяха ми необходими толкова много усилия, за да докажа собствения си патрициански произход… Освен това сега синът ми е в центъра на вниманието и Терций Валерий не може да мисли за нищо друго. Ето защо, Турмс, дойде време да се погрижиш за дъщеря си и да ми помогнеш да запазя доброто си име.

— Дъщеря ми? — изумен възкликнах аз.

Арсиное се възмути и макар и със съвсем лека нотка на неловкост, каза гневно:

— Каква е разликата дали Мисме е твоя дъщеря или е дъщеря на най-добрия ти приятел?! Ако съдбата ми ти е безразлична, то помисли поне за бъдещето на момичето. Помисли и за Микон — нима ще позволиш единственото му дете да остане на улицата?

— За това и дума не може да става! Аз, разбира се, ще взема Мисме, но съвсем не за да ти помогна — казах аз. — Просто обичам момиченцето и често ми е мъчно за него. А що се отнася до най-малкия ти син, то много бих искал да задоволиш любопитството ми. Чух какви ли не слухове на форума, а освен това умея да смятам. Отгоре на всичко познавам добре и богинята ти. Тъй че, извини ме за наглостта, но стигнах до извода, че момчето е син на Кориолан.

Арсиное се стресна и запуши с длан устата ми. След това се огледа уплашено наоколо и чак когато се увери, че сме съвсем сами, тя се успокои и се усмихна.

— Нищо не мога да скрия от теб, Турмс! Ти ме познаваш по-добре от всеки друг на света! Е, във всеки случай детето произхожда от един от най-добрите родове в Рим, а баща му е измежду най-снажните и най-силни мъже на града. Смятах за свой дълг да родя син на Терций Валерий и той наистина не може да се срамува от това дете, макар истинският му баща да е глупак, обречен на вечно изгнание. Впрочем може би всичко това да е за добро…

Откровеността й окончателно разчупи сковаността и отчуждението, които изпитвах, та двамата започнахме да бъбрим весело, съвсем както някога по-рано. Много пъти се усмихвах на шегите й и все по-ясно осъзнавах, че продължавам да обичам тази жена и че винаги ще я обичам, защото равна на нея нямаше по цялата земя. Въпреки всичко проявих воля и не я докоснах. Мина доста време, преди да осъзнаем, че навън се беше смрачило. Изведнъж Арсиное въздъхна и се загърна в плаща си на патрицианка.

— Време е да си ходя — каза тя. — Скоро ще се върна с Мисме и наистина се надявам, че ще се погрижиш за нея като за собствена дъщеря.

В този момент осъзнах, че всъщност Арсиное не обича дъщеря си. Тя бе разочарована от външния вид на детето, което приличаше прекалено много на Микон.

Не ми беше приятна мисълта, че Мисме ще трябва да израсне в Субура — сред какви ли не скитници и съмнителни личности. Ето защо след известно време я отведох във владенията си и я поверих на грижите на двойката възрастни роби. Това бе една от причината, поради която започнах по-често да посещавам земите си, дарени ми от Терций Валерий. Учех Мисме да чете и да пише и я възпитавах да се чувства волна и свободна, нещо не съвсем обичайно за Рим.

Мисме се оказа извънредно възприемчиво дете. Когато напусна мрачния дом, където бе чувала само упреци, тя започна да се развива много бързо, за което спомагаше и здравословният начин на живот сред природата. Тя обичаше животните и се грижеше с желание за добитъка. Беше се научила дори да язди много добре. Само за две години момичето се превърна в стройно височко девойче с гладка и мека кожа. Косата й бе къдрава и кестенява. Все още бе срамежлива, но винаги когато я посещавах, сърцето ми трепваше от радост, защото съзнавах колко много е привързана към мен. Мина още време и тя се превърна в зряла девойка, а очите й напомняха все повече и повече очите на Микон. И Мисме подобно на него се беше научила да се присмива както на хората, така и на себе си. Такава си беше Мисме.

3.

Вестта за смъртта на цар Дарий достигна и до Рим. Гърците бяха извънредно радостни от тази вест и благодариха за нея пред олтара на Херакъл. Смятаха, че опасността, която грозеше страната им, е отминала. Бяха уверени, че борбата за власт в толкова голяма държава като Персия непременно ще предизвика вълнения и Гърция няма да бъде вече на прицел в желанието на персите да завоюват нови земи. Мислеха, че новият цар ще се заеме с делата си и ще забрави за Атина. Но Дарий беше изградил стабилна държава, състояща се от много от подчинените народи, и се бе погрижил толкова добре за безброй неща, че след смъртта му нямаше никакви размирици. Не само това, а скоро до Рим достигна вестта, че синът му Ксеркс, който отдавана бе прехвърлил младежка възраст — Дарий бе управлявал извънредно дълго — е провъзгласен за цар и е намислил нов поход към гръцките земи в желанието да не изпусне завоюваното и дори да завоюва още. Този път атиняните не се осмелили да хвърлят персийските пратеници в кладенеца, а се отнесли с тях почтително, опасявайки се от близостта на Тракия, която бе вече във властта на персите. Те дори дали даром исканата земя и вода, съзнавайки, че малка отстъпка няма да им навреди.

Всички тези събития, разбира се, бяха далечни за Рим, но както кръговете, образуващи се от хвърлен във водата камък, изчезват чак когато стигнат бреговата ивица, тъй и новините за Ксеркс достигнаха и до Рим. Персийското царство се бе разпростряло от Тракия до скитските равнини, от реките на Египет до далечна Индия. Властелинът на Персия с право се смяташе за господар на света и смяташе, че ако завладее още земи, с това ще прекрати навеки войните. Като размишлявах върху всичко това, аз стигнах до извода, че римските завоевания, бавното увеличение на територии и споровете със съседните племена са само малко по-голямо събитие, отколкото споровете на неколцина пастири за околните пасища. Тъй и борбата за власт вътре в самия град между патриции и плебеи, които назоваваха единствено своите хора истински римляни, ми се струваше не по-значителна от крякането на жабите в близкото блато.

Срещнах случайно Ксенодот скоро след пристигането му в Рим с картагенски кораб. След като слязъл от брега, той незабавно се насочил към храма на Меркурий, за да принесе благодарствена жертва за щастливо завършилия морски път. Аз го срещнах тъкмо пред прага на този храм. Той се бе отказал от пресийските си одежди и беше облечен по йонийски маниер, и то извънредно изискано. Сандалите му бяха със сребърна украса, а добре поддържаната му коса излъчваше приятен аромат. Беше избръснал къдравата си брада, но аз го познах веднага и побързах да го поздравя. Щом ме видя, на лицето му се изписа веднага широка усмивка, той ме прегърна и възкликна:

— Наистина ми върви, че те срещам, Турмс от Ефес! Точно мислех да разпитам за теб. Нужни са ми съветите ти в този чужд за мен град, а освен това имам желание да разговаряме за какво ли не!

Не исках да показвам на Ксенодот жилището си в Субура. Затова му обясних, че живея скромно в провинцията близо до Рим. Той от своя страна не искаше да започваме разговора в странноприемницата, където обядвахме, и затова привечер прекосихме моста към другия бряг на Тибър. Вървяхме пеша и разглеждахме околностите, докато най-накрая не се добрахме до имението ми. Той каза любезно, че разходката му се е отразила много добре, но аз забелязах, че всъщност не беше свикнал да върви пеша толкова дълго. Той бе напълнял и предишната му любознателност бе сякаш изместена от студена пресметливост.

Разказа ми, че служи в Суза като съветник по делата на западния свят. С милостта на сегашния цар Ксеркс се сдобил още докато Дарий бил жив.

— В Картаген, разбира се, има персийско представителство и посланик на великия цар — говореше той. — Всъщност точно оттам идвам сега и изобщо не съм подчинен на тамошния представител, макар да работим заедно. Интересите на великия цар не са противоположни на интересите на Картаген. Ксеркс се разбира доста добре с този град. Картагенският съвет отлично съзнава, че всякаква търговия би била невъзможна, ако Персия прегради пътя към източните морета.

По време на разходката ни той ми съобщи мимоходом, че притежава дом в Суза, обслужван от сто роби, а в Персеполис има по-скромно жилище, което изисква грижите на петдесет роби. Нямал съпруга, тъй като не понасял женските кавги и капризи. Великият цар Ксеркс, с гордост прибави Ксенодот, одобрява напълно начинът му на живот. От някои негови намеци аз бързо схванах как точно беше добил благоволението на великия цар, но самият Ксенодот бе дотолкова деликатен, че не говореше направо за тези неща.

Аз изобщо не се опитах да се покажа по-богат, отколкото бях всъщност. Имах прекрасен извор и около него бях посадил красиви дървета. Заповядах да ни бъде наредена трапеза редом с извора, чиито студени води служеха за охлаждане на виното ми. Мисме ни поднесе проста селска храна, приготвена от старата робиня. Храната се състоеше от хляб, сирене, варени зеленчуци и прасенце, печено на жар, което бях принесъл още сутринта в жертва на Хеката.

Ксенодот се хранеше с голям апетит. Явно, че чистият въздух и разходката на открито си бяха казали думата. Той непрекъснато хвалеше храната и искаше още, което зарадва Мисме. Старата робиня, отначало притеснена, че може да готви само проста храна, се разплака от радост и от благодарност, когато Ксенодот поиска да я доведат при него, за да изрази пред нея възхищението си от вкусните гозби. Когато видях как този високопоставен мъж можеше да разговаря с хора от простолюдието и да ги накара да изпитат радост, аз си подобрих много мнението за него и започнах да уважавам персийските обичаи.

След като благодари на Мисме и на старата робиня, Ксенодот се обърна към мен:

— Само не мисли, Турмс, че се преструвам. Простата ти храна наистина ми е по вкуса, макар да съм привикнал към много изтънчени подправки. Виното ти е съхранило вкуса на земята, та когато отпивам от него, пред мен изниква лозето, където е узрял някога плодът му. Да, да, чувствам вкуса на пръстта, където е зряло гроздето, чувствам вкуса на камъните и глината под него! А пък печеното прасенце с розмарин бе наистина чудесно…

Казах му, че прасенцето е приготвено по етруска рецепта, която бях научил от Фезуле. След миг вече рисувах с пръчка по земята карта на етруските градове и му разказвах за богатствата им, за морските пътешествия на етруските, за коваческите им умения и за железодобивните им мини в Популония и Ветулония. Ксенодот слушаше внимателно, кимаше, а ако не разбираше нещо, не се стесняваше да ме попита. Времето течеше и Мисме смени венците ни от теменужки, с които ни бе накичила когато пристигнахме, с венци от рози.

Когато ни лъхна силният аромат на рози, Ксенодот изведнъж се огледа наоколо и каза със сериозен и откровен глас:

— Ние сме приятели, Турмс. Затова не искам нито да те изкушавам, нито да те подкупвам. Кажи ми само едно: в дълбините на душата си на чия страна си — на страната на гърците ли си или си против тях? В зависимост от отговора ти аз или ще замълча, или ще беседвам поверително с теб.

Някога, когато бях още дете, ме бяха приютили в Ефес. Възпитан бях от Хераклит, а за Йония се бях сражавал в течение на цели три години. Бих се рамо до рамо с Дорией и все още носех белезите от тези битки по тялото си. Но сърцето ми бе изстинало към гърците, те ми бяха станали чужди, а нравите им ме дразнеха и ме изумяваха. Гърците са прекалено приказливи хора, който обичат прекалено много кавгите. Те са прекалено големи хитреци и измамни по душа. Обичат самохвалството и преживяват прекалено несполуките си. Не, не обичах гърците и не чувствах благодарност към тях. Само властта на тираните предпазваше градовете им от престъпления и от разгул на беззаконията. Колкото повече опознавах етруските, толкова по-близки ми се струваха именно те и толкова повече бях започнал да страня от гърците. Не бях римлянин, а детството ми, прекарано в Гърция, бе отдавна отминало. Бях чужденец, пришълец на тази земя и не знаех нищо дори за произхода си.

Тъй че заявих:

— Гърците са достойни за удивление и уважение, но честно да си кажа, те доста са ми омръзнали. Дори и тук, в Рим, те се държат доста безцеремонно. Гръцките градове си съперничат, дори са се нахвърлили един срещу друг и взаимно унищожават постигнатото.

Сам не знаех откъде се бе взело това мое ожесточение спрямо гърците, но когато го почувствах, то подобно на отрова или киселина започна да разяжда душата ми. Може би причина за това бяха униженията, които бях изпитал някога в Ефес, или пък фактът, че бях познавал толкова добре самолюбието на Дорией. Ето че и Микон ме бе измамил. Дори и скитите говореха, че гърците са добри само тогава, когато не са свободни хора, а се превърнат в неволници.

Ксенодот кимна с разбиране:

— Аз съм родом от Йония, но съм свикнал с персийските одежди, обичаи и любов към откровеността. Персите държат на думата си и не мамят приятелите си, а ние, гърците, дори сме се научили да лъжем боговете си и да им даваме двусмислени обещания. Наистина, светът не е черно-бял и когато служа на великия цар, аз смятам, че върша добро дело за народа си. Виж, и Гърция, и Атина са кошери на вечни свади и безпорядъци. Неудачното положение на тази страна на търговски кръстопът води до това, че искрите на недоволството хвърчат от всички страни. Гръцките градове в Сицилия се надпреварват с финикийците и тиренците по търговия и застрашават Ерикс. Навярно си чул също, че новият тиран на Сиракуза Гелон е завладял Химера, прогонил е Терил и е нарушил всички предишни съглашения за търговията из източните морета. Оттук остава само една крачка до завладяването на Месина и Регион, и тогава за тиренците и картагенците няма да има вече достъп до пролива. За щастие Анаксилай не отстъпва пред Гелон, разбирайки добре, че би се лишил от собствения си трон, ако се съгласи с изискванията му и закрие пролива за всички останали съдове освен гръцките.

— Всичко това е съвършено ново за мен — казах аз с интерес. — Животът в Рим е тих като блатна вода.

Ксенодот се усмихна и продължи:

— Картагенците са особено обезпокоени от наглостта на гърците. Грубият Гелон и хитрият Терон от Акрагас господстват заедно почти над цяла Сицилия. Анаксилай се обърна с молба за помощ към Картаген и дори обеща в знак на искреността си да изпрати там жена си и децата си като заложници. Той е добър политик и разбира, че проливът трябва да бъде достъпен за всички търговци от целия свят.

— Освен това той забогатя доста от платата, която събира за достъп до пролива — добавих аз. — Поведението му е обичайно за всеки грък — проси помощ от заклетия си враг срещу съотечествениците си.

Ксенодот се изчерви и втренчи поглед в боядисаните си в червено нокти.

— Персите, разбира се, също са стари врагове на гърците — каза той. — Но лично аз не се смятам за предател. Най-доброто в Гърция и Йония е гръцкото просвещение, изкуството, поезията, мъдростта и отношението към живота. Но гръцката политика разяжда като язва вътрешностите на света, а персите олицетворяват спокойствието и порядъка. Самият велик цар е най-добрият приятел на гръцкото просвещение. Когато гръцките градове бъдат завоювани, гръцкият дух ще може свободно да се разпространи из целия свят и да го обнови.

Той забеляза, че не бях изпаднал във възторг от разсъжденията му за бъдещето на човечеството, и като взе в ръце пръчица, започна да рисува по пясъка карта, за да ми покаже докъде са напреднали приготовленията за военния поход.

— Великият цар ще завоюва Гърция по суша — говореше той. — Ще построи мост през Хелеспонта и армията му ще може да се придвижи лесно към Тракия. Тракийските полуострови са прекопани, тъй че на флотата изобщо няма да й се налага да излиза в открито море, съпровождайки войската. Всичката тази подготовка продължава вече девет години. Когато армията потегли от Азия към Европа, всяка нейна крачка и всеки дневен преход ще бъдат точно пресмятани. Истина е, че Атина уговаря другите гръцки градове да се готвят за съпротива и всичките й доходи от сребърните рудници отиват за строителството на кораби, но вътре в себе си атиняните са разколебани и имат намерение да се предадат, макар външно да се надуват. — Ксенодот се усмихна леко и добави: — Дори и делфийският оракул се колебае и говори неясно. — Той ме погледна проникновено в очите и продължи: — Покоряването на континентална Гърция е една от великите цели на персийския владетел. Сам знаеш, че градовете в тази част на Гърция са съсипани от вътрешни раздори и са много по-бедни от богатите гръцки колонии на запад. Посланици от Атина и Спарта пътуват и сега към земляците си, живеещи в Италия и Сицилия, за да ги молят за помощ, защото разбират, че идущото лято ще се окаже съдбовно за Гърция. Подготовката ни е толкова обхватна, че не може да не бъде забелязана и не можем да скрием времето на настъплението си. За великия цар ще е истински успех, ако успее да развърже война между могъщите градове на Сицилия. Картаген сключи с нас неотдавна договор за събирането на силна армия и за насочването й към северното сицилийско крайбрежие — главно за да бъде освободена Химера от гнета на Сиракуза. Но картагенците няма да могат да се справят сами с прехвърлянето на флотата си, а ще имат нужда от тиренска помощ. Би било още по-добре, ако и етруските подготвят войска, тъй като не е тайна, че картагенците са по-добри като търговци, отколкото като воини. Съветът на Картаген е да се обърнем с такава молба към съюза на етруските градове наесен, когато той се събира, за да взима важни решения. — Той сключи ръце и въздъхна: — Ето всъщност защо дойдох в Рим. Оттук, от този независим град, който не прилича на никой друг, е много удобно да се наблюдават етруските. Нямам право, а дори и ми е забранено да участвам в открити преговори с тях. Външно трябва да се създаде впечатление, че тиренците и картагенците са се обединили в борбата си против гръцкото владичество. Етруските дори не трябва да знаят, че персийският цар плаща за въоръжаването на картагенците, но за влиятелните и богати тиренци не бива да е тайна възможността западните гърци да бъдат победени. Струва ми се, че боговете няма да дадат друга такава възможност.

Аз извадих съда с вино от извора, където се охлаждаше, и напълних чашите. Върховете на хълмовете бяха вече порозовели и мракът се спускаше по склоновете им. В здрача виното и розите ухаеха още по-силно.

— Ксенодот — казах най-сетне, — ще бъда искрен. Толкова голяма подготовка и такава голяма войска не може да целят единствено завоюването на Гърция. За да се убие комар, не е нужен цял ковашки чук.

Той се засмя, срещна погледа ми и призна:

— Когато Гърция падне под властта на персийския цар, следващата крачка ще бъде Италия. Но за всичко това се иска време. Надявам се, че разбираш, че великият цар никога не би обидил съюзниците си и би се ограничил с изисквания за земя и вода единствено от приятелските градове. Само един камък, изтръгнат от градската стена ще е достатъчен, за да бъдат признати персите за победители.

Беше много странно, че аз, който в юношеските си години участвах с жар в йонийското въстание и се сражавах с персите, сега без колебание минах на страната на предишните си врагове. Направих този избор съзнателно и доброволно и отново — за кой ли път! — встъпих в единоборство със слепите сили на съдбата.

Ето как отвърнах на Ксенодот:

— Имам приятели в много от етруските градове и с желание бих отишъл натам, за да поговоря с тях за всички тези дела още преди да са забили гвоздея на новата година в дървената колона на храма във Волсиния. Не преставам да се удивлявам на етруските и много уважавам боговете им. За свое собствено спокойствие и в името на бъдещето те трябва да подкрепят похода на картагенците — разбира се, ако искат да останат господари в собствените си морета.

Ксенодот скръсти ръце на гърдите си и каза меко:

— Не ще съжаляваш за решението си, Турмс. За себе си няма от какво да се боиш. Научих много неща за теб в Ефес и говорих след това с великия цар. Той не те смята виновник за подпалването на храма и дори ти е отчасти благодарен, тъй като този пожар му даде повод за война с Атина. Накратко казано, миналото е забравено.

Аз отвърнах гордо:

— Престъплението ми не засяга никого другиго освен мен и безсмъртните. Тук хората не бива да се месят.

Ксенодот помълча, а след това заговори за други неща. Той ми разказа как южният вятър го отнесъл веднъж в Посейдония, където претърпял унижения поради факта, че бил обут в персийски шалвари. Спомените го накараха да се засмее и той добави:

— А що се отнася до етруските, ти познаваш по-добре обичаите им и знаеш как да се държиш с тях. Ако ти потрябва персийско злато, то знай, че ще получиш толкова, колкото ти е необходимо. По-късно сигурно ще бъдеш възнаграден за всеки етруски кораб и за всеки етруски воин, които биха взели участие в похода на Картаген към Химера — независимо как ще свърши той. Още веднъж повтарям — великият цар иска гръцката войска да бъде въвлечена във война на запад и да не му пречи по време на собствените му действия.

— Не ми е нужно персийското злато — отвърнах аз. — Имам достатъчно пари и без него. Нима би било разумно да започна да използвам персийски монети? Първо — етруските са недоверчиви, а второ — те са също така и честолюбиви. Добре би било, ако наистина успея да ги убедя, че става въпрос за бъдещето на крайбрежните ни градове.

Ксенодот поклати изумен глава:

— Нищо не разбираш от политика, Турмс. За да се води война, са необходими: злато, злато и пак злато. Всичко останало се урежда от само себе си. Всъщност постъпи както намериш за добре. Може би благоволението на великия цар е по-ценно за теб от съкровищата на целия свят?

— Съвсем нямам нужда от благоволението му — упорствах аз. — И изобщо в много отношения не съм съгласен с теб. Не златото решава изхода от войната, а дисциплината сред воините и тяхното умение да се бият. Жилавият и гладният винаги ще победи сития и затлъстелия.

Ксенодот се разсмя:

— Аз също съм напълнял и се потя, ако походя малко, но все пак се смятам за много по-мъдър от времето, когато спях из сиканските гори направо на голата земя. В краен случай имам пари, с които да си наема стража да ме пази от нагли и зли гърци. Безумец е всеки, който сам се хваща за меча. Умният винаги позволява на другите да се бият от негово име и само следи битката от безопасно разстояние.

Надменните му думи събудиха у мен желанието да застана рамо до рамо с обикновените етруски войни, ако те тръгнат към Химера, и с меч в ръка да се сражавам отново, макар войната да ми беше опротивяла. Не бих могъл да стоя настрана, ако наистина успея да ги накарам да воюват, макар и на чужда земя. Но нищо от това не споменах пред Ксенодот, тъй като той само би се подиграл на безумието ми.

Все тъй с усмивка на уста той свали от шията си тежка златна верига и я окачи на моята.

— Моля те, приеми поне този дар в знак на приятелството ни. Всичките халки на тази верига са съвсем еднакви, освен това на нито една от тях няма персийски печат. В случай на нужда лесно би могъл да отделиш по някоя халка.

Стори ми се, че той като че ли ме бе омагьосал, но не можех да върна подаръка да не обидя Ксенодот. В дълбочината на душата си съзнавах, че се намесвам в дела, които не ме засягаха, но толкова дълго бях водил пуст и безцелен живот, че изпитвах желание да действам.

Небето бе вече тъмносиньо и цялото отрупано със звезди. Мисме покри раменете ни с плащове, изтъкани от вълната на собствените ми овце, а старият роб донесе мангал със запалени въглени. Дълго седяхме там двамата и аз разказах на Ксенодот за Арсиное. Тя ми липсваше много и аз говорех с жар за нея, все още спомняйки си я такава, каквато беше някога. Но Ксенодот не се интересуваше от жени, макар любезно да призна, че Арсиное била най-красивата жена, която изобщо някога бил срещал.

4.

Ксенодот остана в Рим, а аз потеглих към Тарквиния, за да потърся там Ларс Арнт. Независимо от младостта си той веднага схвана сериозността на положението и ползата, която би могъл да принесе на етруските, след което каза:

— И в големите градове, и изобщо в областта има много млади мъже, жадни за слава, които недоволстват от настоящото положение. Има много смели пастири и селяни, които с готовност биха тръгнали на война, още повече че, взимайки участие в битки, те могат да забогатеят за един ден повече, отколкото ако цял живот мирно се трудят и работят за други. Мисля, че големите ни острови не биха могли да предоставят никакви кораби, тъй като те са им нужни, а пък хората им са необходими за охрана. Но богатите родове на Популония и Ветулония умеят да пазят интересите си, а в Тарквиния можем да уредим сигурно най-малко десет бойни кораба.

Той ме заведе при баща си Ларс Арунс, който от уважение към традициите не позволяваше да го наричат лукумон, макар да оглавяваше Съвета на Тарквиния. По-рано не бях срещал толкова достоен мъж. Високата му длъжност не му попречи да ме посрещне възпитано и доброжелателно. С помощта на карта аз му представих плана за бойния поход на персийския цар и му предадох думите на Ксенодот: че едва ли някога ще има друга такава възможност да бъдат поставени гърците натясно.

Той ме изслуша внимателно и отвърна:

— Не мисля, че боговете искат само един човек или дори само един народ да владее света. Народите си съперничат и се стремят да постигнат повече от съседите си. Винаги е било така. Всички народи са достойни и имат право на свободен живот, всички хора страдат еднакво, независимо от цвета на кожата си и как се наричат — етруски, гърци или перси. Историята и съдбата ту ги подтикват напред, ту ги бутат в пропаст. Същото се отнася и за градовете, които ту процъфтяват, ту западат. Ето и нашите, етруските градове, с нищо не са по-лоши от гръцките, а и хората са същите като навсякъде по света, макар да ми се струва, че ние, тиренците, знаем малко повече за боговете. Ако волята на безсмъртните е такава, то някой град или народ преживява по-дълъг разцвет, но в края на краищата съдбата на всички е една и съща…

Забележителните му мисли ми направиха голямо впечатление, но Ларс Арнт прекъсна нетърпеливо баща си:

— Татко, ти си вече стар и не разбираш новите времена толкова добре като нас, по-младите. Гръцкото влияние на суша и по море е въпрос на живот и смърт за нас. Редом с гърците нито един народ не може да живее спокойно и да се занимава с търговия. Боговете и обичаите на Картаген не са наши богове и обичаи. На картагенците и кожата им е различна по цвят, макар да можем да живеем в мир с тях и да умеем да сключваме съглашения. Гърците, където и да отидат, носят със себе си безредия, алчност, насилия и война. Освен това те смятат, че стоят по-високо от другите народи. Ако Картаген реши да се бие с гърците, ние трябва непременно да го подкрепим, и то решително, бързо и с всички наши сили. Надявам се, ще разбереш какво би ни се случило, ако Картаген изгуби войната.

Бащата въздъхна и каза:

— Все още си много млад, сине. Който се хване за меч, от меч загива. Отдавна вече не принасяме в жертва хората си.

Арнт прехапа устни, но склони глава пред баща си, а той му се усмихна с прекрасна тъжна усмивка и продължи:

— Това е политическо дело и решението трябва да бъде взето от Съвета. Ако сметнеш, че участието ни във войната е необходимо, аз ти предлагам да заминеш за Волсиния вместо мен. Защо ми е да се намесвам в нещо, което не ми е по душа и по сърце и което не бих могъл да възпрепятствам?

Ето по какъв начин Ларс Арунс превърна сина си в заместник-властелин на Тарквиния. Гробницата му вече отдавана беше готова и изрисувана от един от известните художници на града и той съвсем нямаше желание да иска от боговете още десет години живот. За стария управник те биха се превърнали в непоносимо бреме. Когато разговорът ни привърши, Ларс Арунс стана, положи ръка на рамото ми и ми каза:

— Радвам се, че имах възможността да се срещна с теб, Турмс. Спомни си за мен, когато си възвърнеш царството.

Ларс Арнт бе удивен не по-малко от мен самия от думите на баща си, но аз си спомних, че именно така ме бе приветствал някога и Ларс Алсир в Химера. Тогава приех поздравлението му за старинна форма на вежливост и не проявих повече любопитство. Чак по-късно разбрах, че старият Ларс Арунс ме бе познал и се бе отнесъл към мен като посланик на боговете. Ето защо той бе предпочел да се откаже от властта си в полза на сина си и да не се противопоставя на неизбежното.

Повече нямаше какво да правя, тъй като Ларс Арнт се зае лично с делата. Той пътешестваше из цялата страна и изпращаше свои хора из различните етруски градове, за да бъдат склонени жителите им да участват във военен поход. Когато картагенските посланици пристигнаха за сбора на Съюза на етруските градове, те бяха посрещнати като чакани гости с намерение молбата им да бъде разгледана сериозно. Самият аз се въздържах от пътуване към свещения град на етруските и прекарвах времето си в Тарквиния, където чаках решението на Съюза.

На този свещен празник дванадесет дена бяха посветени на боговете, седем — на договаряне по вътрешните въпроси, а три — на външна политика. Спорният въпрос за оказване на помощ на Картаген в борбата с гръцките градове колонии скара старейшините и младежта, а двамата лукумони от онова време се въздържаха от гласуване, тъй като от стари времена лукумоните олицетворяваха мира. Беше решено всеки град от съюза сам да премисли дали да даде помощ на Картаген или не, особено що се отнася до събирането на пари и наемането на доброволци. И двамата свещени лукумони заявиха направо, че от техните градове — Волтера и Волсиния — няма да излязат никакви доброволци и че те няма да разрешат на хората на тези градове да участват във войната. Но тези градове се намираха във вътрешността на страната, а крайморските градове бяха много по-решаващи в случая. След края на сбора картагенските пратеници получиха различни обещания от различните етруски градове.

Тези решения бяха, разбира се, тайни, но във всички етруски пристани живееха гръцки занаятчии и просветени търговци, а големите западни градове имаха свои представители сред етруското население, събиращи сведения за търговията и мореплаването. Много богати етруски другаруваха с тях и често пътуваха из гръцките градове. Те се възхищаваха от гръцката култура много повече, отколкото от собствената си, и разказваха на приятелите си за опасността, грозяща гърците. Освен това те правеха всичко възможно, за да попречат на подготовката за похода. Дълбоко във вътрешността на страната те дори се стремяха да наемат свои доброволци — само и само да попречат на хората да отидат на война, а през зимата в етруските пристанища зачестиха пожарите и вълненията сред чуждоземните моряци — всичко това безпокоеше етруските и ги отвличаше от подготовката за предстоящите военни действия.

Но все пак нещата вървяха. Когато се върнах в Рим от Тарквиния, носех само добри вести на Ксенодот и бях уверен, че етруските ще подкрепят решително картагенците. Бях получил и таен списък на спомагателни дружини от Арнт. Ксенодот беше във възторг от всичко това и възкликна, че новините ми са по-добри и от най-смелите му надежди.

— И всичко това получих даром! — добави той. — А какво да правя със златните статуетки, изобразяващи волски глави, които донесох с толкова труд до Рим?

Той наистина бе успял да пренесе тайно в града доста голям брой от тези златни фигурки, всяка от които тежеше един талант и с които можеше да се заплаща като с монети, например в Картаген. Ксенодот бе скрил това съкровище при устието на Тибър, за да не събужда недоверието на сената с подобен разкош. Разбрах, че наистина би било неразумно съкровището да се носи обратно в Суза, и затова предложих на Ксенодот да купи няколко кораба от Популония със златото. Те трябваше да бъдат натоварени с железни оръжия и трябваше също така да бъде намерен някой, който да можеше да пренесе оръжията до сиканите в Сицилия. Вярно е, че Хиулс все още беше дете и през всичкото време, откакто се бяхме разделили, не бях получавал никакви новини за него, но оръжието щеше несъмнено да укрепи положението му, а не се и съмнявах, че синът на Дорией би съумял да го разпредели сред племената. По този начин сиканите щяха да подпомогнат картагенците или пък да отрежат пътя на гърците, като извършат нападение над акрагаската област.

Няколко златни волски глави бяха изпратени тайно и до Ларс Арнт в Тарквиния, тъй като последният беше доста разсъдлив юноша и навярно щеше да ги използва за строежа на допълнителни бойни кораби. В Куме беше лесно да се купят чертежи на съвременни атински кораби, тъй като самохвалните атиняни не само че не пазеха в тайна корабостроителните си умения, а напротив, навсякъде се хвалеха с тях.

Ксенодот обаче настоя да ми подари един талант злато, като се обоснова, че може би някога може да имам истинска нужда от него. Разделихме се като приятели и през нощта преди заминаването му пихме цяла нощ вино и вдигахме наздравици за етруските успехи и за великия цар. На следващия ден той потегли обратно за Картаген. Трябваше да пътува по заобиколен път, тъй като сиракузкият тиран Гелон бе успял вече да затвори Месинския пролив.

Съветът в Картаген избра за свой вожд Хамилкар и го провъзгласи за едноличен властелин по време на цялата война. Той беше син на известния мореплавател Ханон, същия, чиито кораби бяха изучавали морето от другата страна на Херкулесовите стълбове и бяха плавали по-далече от Оловните острови, в открито море, докато бяха достигнали до ледове. Хамилкар се стремеше извънредно много да постигне слава, той беше наистина надарен военачалник, който в течение на зимата успя да създаде дружини във всички колонии на Картаген чак до Иберия. Ето защо в картагенската войска служеха хора от различни народи, с различен цвят на кожата. Всички тези воини обаче бяха въоръжени по различни начини и понякога не разбираха командите, тъй като говореха какви ли не езици. Освен всичко това те имаха нужда от много и разнообразна храна, тъй като някои бяха привикнали към един вид ястия, а други — към друг вид. Наистина в лагера на картагенската войска доста често цареше безпорядък.

Всички гърци бяха въоръжени по един и същ начин и бяха добре подготвени за борба в подвижен боен порядък на открито поле, а хоплитите им се сражаваха, облечени целите в железни доспехи, и носеха метални щитове. През цялата зима Гелон и Терон си съперничиха кой ще успее да построи повече кораби в Сиракуза и Акрагас. Когато настъпи пролетта, в Сиракуза имаше всичко на всичко сто нови бойни гръцки кораби. Великият цар бе постигнал целта си, тъй като нито един кораб и дори нито един човек не бе изпратен от Сицилия или от Италия на помощ на Гърция, макар Атина и Спарта често да отправяха такива молби.

Това е всичко, което си струва да бъде разказано около подготовката за война в крайморските етруски градове, с изключение на едно удивително събитие от ранната пролет. Римският сенат съвсем неочаквано прекъсна съглашението си с жителите на Вейи и заповяда кърваво копие да бъде хвърлено в територията на този етруски град. Предлогът бе съвсем неоснователен — чести нарушения на границите, макар споровете за пасищата да бяха нещо обичайно и да се уреждаха с преговори. Нападението на Рим срещу Вейи доведе до това, че градът не можа да изпрати обещаните дружини на Картаген. След победата над волските Рим бе дотам могъщ, че успя да създаде не една, а цели две войски, едната от които воюваше недалеч от Цере и Тарквиния. Гърците бяха успели да проведат изключително тайни преговори с римските консули и влиятелните сенатори, тъй че аз узнах за всичко това, когато въпросът за войната бе вече решен. Разбира се, при подобни обстоятелства не можеше и дума да става да се изпратят многобройни дружини от етруски в помощ на Картаген. Така че броят на воините, които тръгнаха към Сицилия, бе доста малък. Съветът на Тарквиния не се реши да изпрати конницата си на корабите, а съветът на Цере реши изобщо да не изпраща никаква войска.

Беше към края на лятото, когато решихме да потеглим на път в открито море, за да се срещнем с картагенските кораби при бреговете на Сицилия. Имахме четиридесет леки бойни съда, две триреми и две хиляди воини на товарни кораби — главно хоплити, които владееха оръжието по гръцки маниер. Картагенските моряци изпълняваха чудесно задачите си и ние успяхме да се доберем до Химера, без да се сблъскаме с гръцки кораби. Изтеглихме корабите на брега съвсем до самия град. Хамилкар бе завладял пристанището и устието на реката и бе обградил града от всички страни. Наемната картагенска армия се състоеше от тридесет хиляди воини и огромният им лагер се простираше до самите градски врати на Химера. Но в тази войска имаше много хора, които нямаха нищо общо с военното дело. Това бяха роби, предсказатели, жени от обоза, жреци, търговци, кастрати, танцьори, музиканти или обикновени скитници, които не правеха нищо друго, освен да вдигат шум, да се карат и да просят.

В близката гора се беше събрала сиканската войска, наброяваща около хиляда сикани. Сегестяните, които по разпореждане на Хамилкар се бяха присъединили към тях, не преставаха да се удивляват откъде горските хора се бяха снабдили с толкова много отлично изработено желязно оръжие — щитове и мечове, но не се възмущаваха особено, тъй като сиканите се присъединиха доброволно към тях и имаха намерение да се сражават с гърците.

Оставих водача на етруските при Хамилкар и приближените му и побързах да отида до мястото, където се бяха разположили сиканите. Само мимоходом се спрях и хвърлих тъжен поглед към болезнено познатите ми градски стени. Тук-таме картагенците бяха построили обсадни кули и бяха докарали пробивни тарани…

Щом обаче зърнах облечените в кожи сикани, лицата им и ръцете им, изрисувани с бойни знаци в бяло и червено, аз мигом забравих за Химера и усетих как ми се стопля сърцето. Те се учудиха много, когато ги заговорих на собствения им език, и побързаха да ме отведат при жертвения си камък, който беше вече намазан с мас. Около него се бяха събрали вождовете на различни племена с дървени маски на лицата. Сред тях забелязах стройно момче, което носеше стария ми щит, и затова веднага познах Хиулс. Пристъпих към него и го прегърнах бащински, при което много от сиканите наскачаха и поискаха да ме изблъскат настрани.

Хиулс не бе навършил още тринадесет години, а в тази възраст децата са особено чувствителни и се страхуват някой да не нарани достойнството им. Синът на Дорией се дръпна назад, а вождовете започнаха да се възмущават, че се отнасям тъй безцеремонно към Еркле. Но когато Хиулс разбра кой съм, той свали маската си и заповяда да бъде донесено печено месо, след което ме покани да седна при него. Момчето ми благодари почтително за изпратеното оръжие, което бе пристигнало при сиканите по таен път.

Той заяви:

— Хамилкар от Картаген е велик воин и на негова страна са могъщият Ваал, както и други богове. Сиканите ще излязат за първи път от гората, за да го подкрепят във войната против гърците. Ние обаче служим единствено на своите си богове и нищо не ни свързва с картагенците, нито с когото и да било друг. Войната ще ни бъде от полза, тъй като хората ми ще се научат да се сражават истински, и то на бойно поле, и непременно ще вземем участие в подялбата на плячката. Но веднага след победата ще се върнем в горите си.

— Ти си Еркле — отвърнах аз. — Ти си длъжен сам да взимаш решения от името на народа си. Не искам да ти давам никакви съвети и да се бъркам в работата ти, тъй като ти си цар.

Когато Хиулс разбра, че нямам намерение да го поучавам, а и не искам нищо в замяна за оръжието, той се успокои, усмихна се и седна, скръстил крака, на положения на земята щит. След това заповяда на хората си да притичат покрай нас с оръжието си, по десет души в редица, и да се скрият след това в дълбочините на гората. Явно му доставяше удоволствие да ми покаже уменията на войската си и как хората му могат да хвърлят копия, макар да не бяха още съвсем привикнали към новото оръжие.

Бях толкова развълнуван от тази среща, че дори отпих малко от свещеното питие на сиканите и отново придобих способността, макар и не за дълго, да виждам под дърветата, направо в недрата на земята. Обаче не взех участие в свещения сикански танц, макар да се ползвах с почетното право да нося еленова маска с рога. Пренощувах в лагера им направо на голата земя и на следващата сутрин се бях простудил. Явно бях отвикнал от суровия начин на живот на сиканите. Този малък случай ми напомни, че за мен най-подходящото място за нощуване си беше етруският кораб.

Аз бях използван за преводач в преговорите между хората на Хамилкар и етруските. Според сведенията, които Хамилкар бе получил от съгледвачите си, в Химера имаше повече сиракузки подкрепления, отколкото можеше да се предположи на пръв поглед. Ето защо той се противеше Химера да бъде нападната. Знаеше се, че откъм вътрешността на острова напредваха гръцките войски на Акрагас и Сиракуза и никой не им се изпречваше на пътя, освен някои разбунтувани сикулски племена, които причакваха войските и хвърляха по тях камъни иззад планинските си скривалища. Гърците им отмъстиха, като изгориха селата им и изпотъпкаха посевите им. Хамилкар все още нямаше точни сведения, но предполагаше, че гръцките воини са поне три пъти по-малко от собствената му войска.

Най-важно беше да се реши дали да нападнем Химера, да се настаним вътре и оттам да изчакваме приближаването на гръцката войска или, след като сме обезсилили Химера, да тръгнем напред и да се срещнем с врага някъде, където би било най-подходящо за бой от наша гледна точка. Наистина странен изглеждаше и фактът, че картагенската флота изобщо не беше забелязала гръцки кораби в морето. Те бяха безследно изчезнали и всичко това безпокоеше Хамилкар, който казваше, че там е най-голямата му грижа — страхуваше се, че гръцките триреми са потеглили на изток, за да му препречат пътя към картагенската флота.

Към нас, етруските, той изпитваше уважение като към добре подготвени воини и затова ни помоли да заемем средищно място в бойната подредба. От друга страна обаче, Хамилкар отправяше и упреци към нас, че сме толкова малко и напразно се е надявал на по-голяма помощ от наша страна. Оплакваше се също заради загубеното време и разходите по закъснението ни. От своя страна етруските военачалници се учудваха на разкоша, в който живееше Хамилкар, макар да беше във военен лагер. Той се беше настанил в огромна пурпурна шатра, столовете и ложето му бяха украсени със слонова кост, безброй роби му прислужваха и храната се поднасяше в сребърни съдове, а приборите и винените чаши бяха от чисто злато. Виното му също беше от най-скъпото и той го държеше в огромни амфори, закопани зад шатрата му. Осмелих се да спомена пред Хамилкар, че в лагера има много хора, които не са воини, и построяването му бе отнело повече време, отколкото обмислянето на защитата. Казах му, че например римляните биха постъпили по съвсем друг начин и първо биха си изградили защитни стени и окопи, още от първия миг на настаняването си, дори и да са капнали от умора. Хамилкар ми отвърна:

— Водя война по картагенски маниер. Мисля, че разбирам по-добре хората си от теб, чужденецо.

Спомена също, че трябва да се съобразява с изискванията на представителите на картагенския съвет, чиито поръки трябва да следва, макар да са избрали именно него за военачалник. Картагенците биха се разгневили, ако Хамилкар накара хората си да копаят и да съсипват разкошните си дрехи и съоръженията, доставени с толкова голям труд и разноски от Картаген. Сметнах думите му за странни, но скоро разбрах причината, а и нежеланието му да напада Химера.

Хамилкар беше изтънчен и красив мъж с по-светла кожа от другите картагенци, тъй като майка му бе от сиракузки гръцки род. Отчасти бях съгласен със запазването на Химера, град, който познавах добре, макар впоследствие да научих, че сиракузките воини го бяха разграбили и бяха убили приятеля ми Ларс Алсир. Самите жители на града участвали също в грабежа на тиренските имоти. И все пак не винях никого. По-скоро сметнах, че идва от слабостта на Терил, бившия тиран на Химера, прогонен от народа на града.

Веднъж, когато Хамилкар направи невероятен пир, странното му поведение ми се изясни. След многобройните блюда, поднасяни ни едно подир друго, и след като бяхме изпили много купи от скъпото му вино — бяхме насядали в голямата пурпурна шатра картагенци, етруски и други съюзнически вождове, — изведнъж завесата откъм задната част на шатрата бе вдигната и вътре влезе Кидипа, съпругата на Анаксилай, тирана на Регион. Придружаваха я четиримата й сина — извънредно красиви малки момчета. Двамата по-малки Кидипа водеше за ръка, а двамата по-големи се държаха за полите на дрехата й. Самата Кидипа бе още по-красива сега, като зряла жена, отколкото някога като девойка на шестнадесет години, както я помнех. Косата й беше сресана по изящен гръцки начин и бе поръсена със златен прах. За да покаже, че талията й е все още така тънка, тя се беше препасала с колан със златна катарама. Нозете й бяха обути в скъпи сандали, украсени с огромни скъпоценни камъни. Всички ахнахме от изненада и станахме, а после вдигнахме наздравица в нейна чест. Хамилкар изпита голямо задоволство от изумлението ни и обясни:

— Кидипа е моя заложница заедно със синовете си. Тя ни последва от Картаген, за да се погрижи да бъдат спазвани интересите на Химера. Самия Терил, баща й, оставихме в Картаген, тъй като той е бездарен мъж и може само да говори с пяна на устата за Химера. Най-добре ще бъде, ако оставим града под опеката на Анаксилай, докато синовете му пораснат и се заемат с тези работи.

От погледите, които Хамилкар хвърляше към Кидипа, разбрах, че той й се възхищава, дори още повече — стори ми се, че е безумно влюбен в нея. Но кой ли не би се влюбил в тази властна и красива жена, която още като невръстна девойка умееше да върти мъжете на пръста си! Тя ни помоли със звънкия си глас да не се смущаваме от нея, а да продължим пира си. Тръгна плавно между нас и взе да налива чашите ни с вино. От време на време сядаше до някои от важните мъже на Картаген и говореше с тях като със стари познайници. Ние бяхме като омаяни от присъствието й и разговорите ни утихнаха. Всички следяха движенията й, а тя се наслаждаваше извънредно много, че е завладяла вниманието ни, и движенията й постепенно ставаха още по-съблазнителни. Погрижи се също синовете й да поздравят всички както подобава и започна да се жалва от алчността на сиракузкия тиран Гелон, който бе отнел двата града, Месина и Химера, падащи се от наследството на момчетата.

Сякаш случайно Кидипа приседна на крайчеца на ложето ми и се обърна към етруските вождове с думите:

— Възхвалявам бойното ви умение, славни етруски воини! Съжалявам, че не мога да говоря езика ви, но съм сигурна, че вие като цивилизовани мъже разбирате гръцки. Израсла съм в Химера и като девойче съм се къпала във водите на тукашната река. Ето защо не мога да понеса мисълта за разрухата на този град, още повече че това не е и във вашите интереси. Защо ви е да губите ценно време и сили за завземането на града? По-добре ще бъде, ако се заемете първо с гръцката войска, и веднага щом извоювате победа, Химера сама ще падне в краката ви.

Хамилкар кимна, сякаш да потвърди думите й, и каза:

— Анаксилай от Регион ме помоли за помощ и даде жена си и децата си като заложници. По този начин той се обвърза да се бие до последния воин на страната на Картаген. Така че сме длъжни да мислим и за неговите интереси, и за интересите на тези момченца. Няма да имаме никаква полза, ако разрушим Химера.

Повдигнах се на лакът и отвърнах:

— Самият аз изпитвам слабост към Химера и жителите й, но законите на войната са безмилостни. Безумен е военачалникът, който поради гласа на сърцето си застава между два огъня. Ако започнем тук открит бой с гръцката войска, навярно ще бъдем нападнати в гръб, и то не от друг, а от същата тази Химера, която толкова жалим.

Кидипа се обърна рязко към мен и запуши устата ми с бялата си ръка. После се вгледа в очите ми и се престори, че чак сега ме разпознава.

— Ти ли си това, Турмс? — извика тя с престорена изненада в гласа. — Колко се радвам да те видя пак! Хайде да вдигнем наздравица за срещата ни и да не говорим безсмислици!

Тя ми попречи да продължа, като изля насила в гърлото ми вино с една златна чаша. Докато кашлях, тя продължи с усмивка:

— Моля, не се сърдете за държанието ми, но ето този красив мъж беше някога моето първо увлечение. И до ден-днешен изпитвам слабост към него и не мога да се въздържа — трябва да вдигна наздравица в негова чест.

Тя отпи от виното си и ни огледа всички със сладостно премрежен поглед. Когато отново се опитах да кажа нещо, Кидипа накара синовете си да се струпат около мен и да ми се умилкват, тъй че сметнах за най-разумно да замълча. Самата тя също взе да гали страните ми и шията ми. От всичко това усетих, че ме полазват тръпки, и забелязах, че Хамилкар гледа към мен сърдито. Лицето му се помрачи, той прехапа устни и каза:

— Ще преградим всички порти на Химера с клади от съчки, тъй че да не могат да ни нападнат в гръб, ако започнем битката тук. Погрижил съм се за всичко, а и боговете на Картаген са ми изпратили много благоприятни знаци, тъй че съм сигурен в победата си. Аз съм този, който решава последен, и не търпя никакви нападки, но винаги съм готов да изслушам разумни съвети.

След като разбрах, че Хамилкар ще загърби думите ми, каквото и да кажа, аз се задоволих да наблюдавам красивите момчета на Кидипа и самата нея. Тя галеше разсеяно плитката ми, свела срамежливо поглед към сандалите си, и шепнеше тъй, че и Хамилкар да може да я чуе:

— Наистина, Турмс, все още помня пламенната ти целувка и докосването на пръстите ти по тялото ми. Съвсем не бях безразлична към теб тогава, само от детинска глупост се преструвах, че не ме интересуваш. Сега, когато съм зряла жена и майка на четири деца, мога да кажа най-сетне, че никога не успях да те забравя напълно. Дори в една лунна нощ, доста отдавана, ми се стори, че ти дойде при мен в постелята ми, но когато се събудих, разбрах, че всичко е било само сън.

Хамилкар, който гледаше как Кидипа ме е хванала за ръка, не можа да се сдържи, а скочи от мястото си и каза рязко:

— Кидипа, не забравяй, че си заложница! Освен това си жена и мястото ти не е тук, а в покоите ти, при евнусите.

Явно беше, че Кидипа нарочно разпалва ревността на Хамилкар, защото, като чу думите му, тя стана, изгледа ни победоносно и се оттегли, следвана от синовете си. Но преди да напусне шатрата, тя хвърли доста двусмислени погледи към повечето от мъжете, с които бе разговаряла.

5.

Имах лоши предчувствия и животът в лагера на Хамилкар не ми беше по сърце. Етруските военачалници използваха времето, за да обучават воините си да маршируват и да се подреждат в различни бойни фигури, а аз се излежавах на дъното на кораба, въпреки че беше препълнен и гъмжеше от насекоми. Понякога се включвах в бойните упражнения. Тези подготовки се извършваха с пълно въоръжение и всички ние тичахме, задъхани от горещината, следвани от подигравателните подсвирквания на картагенците. Но и техните военачалници мечтаеха за слава и победи и когато забелязаха тренировките ни, започнаха да карат хората си също като нас да се подготвят усилено за предстоящите сражения. И ето, все по-често виждахме как се строяват либийците, образувайки непроходима преграда от високите си колкото човешки ръст щитове. Имаше и представители на далечните острови, които носеха железни пояси и се обвързваха един за друг, та да не може бойната им редица да бъде разкъсана по никакъв начин.

Веднъж изпратените на разузнаване хора на Хамилкар се върнаха на запенени коне в лагера и обявиха, че гърците са на един ден път от нас. Според думите им гръцката войска била огромна, щитовете и шлемовете на воините блестели на слънцето подобно на мълнии и те превземали хълм след хълм с бързината на морските вълни. Разказът на съгледвачите предизвика паника в лагера и много хора се впуснаха на тълпи към товарните кораби, търсейки някакво спасение. Премазаните в този бяг бяха доста много, а някои хора дори се удавиха в стремежа да се доберат първи до корабите. Мина доста време, докато Хамилкар и приближените му успеят да въдворят ред с помощта на камшиците си. Предводителят на картагенците дори наказа със смърт най-големите страхливци за назидание на другите и лагерът постепенно се успокои.

Получихме точни сведения за числеността на обединените войски от Сиракуза и Акрагас благодарение на сиканите, които умееха да се придвижват незабелязани от никого. Оказа се, че няма особени причини за паника, тъй като гръцката войска, макар и по-дисциплинирана и по-добре въоръжена от тази на Хамилкар, беше доста по-малобройна от неговата — може би три пъти. Като чу това, картагенският началник се почувства сигурен в победата си и заповяда да бъдат запалени огромни огньове пред статуите на боговете, които се издигаха в различните краища на лагера. Самият Хамилкар ходеше наоколо, спираше се при жреците, разговаряше с тях, правеше жертвоприношения от цели волове и се обръщаше с речи към воините си.

Гръцката войска наистина се оказа не чак толкова огромна, но затова пък хората й бяха извънредно добре подготвени и знаеха как да воюват. След като се установиха на един ден път от Химера, те проучиха подробно лагера ни и започнаха да изпращат известия в обсадения град по египетски пощенски гълъби. Мислехме, че гърците не влизат в бой от предпазливост пред превъзхождащия ги числено противник, и Хамилкар се готвеше вече да се нахвърли срещу тях, но скоро стана ясно какво всъщност бяха чакали гърците. В ранното утро на хоризонта се появи обединената флота на Сиракуза и Акрагас и цялото море побеля от платната на огромен брой бойни кораби. Имаше поне двеста чисто нови триреми и те пристигаха от запад, от посоката, от която изобщо не можехме да очакваме нищо подобно. Затова отначало не повярвахме на собствените си очи и мислехме, че приближаващите се кораби са картагенски. Но скоро след това бяхме обзети от отчаяние, тъй като забелязахме гръцките бойни знаци и видяхме гръцките щитове.

Не можехме да проумеем как се беше случило всичко това и чак по-късно разбрахме, че сиракузките съдове напуснали смело Месина, оставяйки собствените си води без никакво прикритие, и при Акрагас се присъединили към флотата на Терон. Оттук, без да губят време, те заплавали в картагенски води, разгонили бойните кораби, които охранявали пътя към Ерикс, потопили много товарни съдове и потеглили напред, без да обръщат никакво внимание на картагенските кораби, скрити из плитчините на Ерикс. Някъде към Панорм към тях се беше присъединил и пиратът Дионисий, старият ми познайник, който се установил из тези води с разрешението на гърците, за да потопява картагенски товарни кораби. Никой не можеше да се справя по-добре от него с подобни задачи. Ето как се беше случило, че гръцките съдове ни обкръжиха най-неочаквано при Химера, и то в същото време, когато тежките кораби на Хамилкар не подозираха нищо, а само дебнеха около Месинския пролив и чакаха врага от грешна посока.

Точно когато гръцките кораби ни отрязаха пътя откъм морето, получихме известие, че войската откъм сушата също се придвижва към нас. С бърз марш бойците бяха заобиколили Химера откъм вътрешността на острова. Хамилкар взе необходимите мерки и отпрати многочислени вестители — и по море, и по суша към флотата си при Месина с новините за клопката, в която бяхме попаднали. Но гърците охраняваха извънредно добре всички пътища натам, тъй че до целта се бяха добрали само двама сикани. За съжаление военачалниците на корабите на Хамилкар не им повярвали и взели вестта за гръцка военна хитрост. Те осъзнали положението чак когато известията за невероятното обкръжение били потвърдени от крайбрежните рибари. Но тогава бе вече прекалено късно…

На следващото утро гръцката войска се строи в боен порядък около Химера по такъв начин, че един от фланговете й беше до реката, а другият — при горите и възвишенията. В противоречие с обичайната си практика гърците поставиха конницата си в центъра на войската, за да могат по-бързо да разчупят линията на войската на Хамилкар и да си открият път към обсадения град още по време на самата битка. След като забелязаха врага, сиканите започнаха да бият барабаните си откъм гората и за първи път цялата ни войска беше на крак още при изгрев-слънце. Всички наши отделения заеха нужните позиции, изпълнявайки точно заповедите на началниците си.

Когато Хамилкар видя къде стои гръцката конница, той изцяло промени плана на боя и премести хора от двата ни фланга, за да укрепи центъра. Това бяха тежко въоръжени иберийци и либийци, приковани с вериги един към друг, тъй като Хамилкар не разчиташе на нас, етруските, и не вярваше в нашите сили. Бяхме обидени и наскърбени и освен това никак не ни хареса положението, в което бяхме изпаднали — зад нас бяха редиците от навързани един за друг варвари, които ни отрязваха пътя към морето и към корабите ни и ни тласкаха към врага. Но нямахме време да размишляваме дълго върху всичко това, наоколо се вдигаше невъобразим шум от дългите тръби и медните гонгове на картагенците и хлопките на жреците. И гърците не ни дадоха време да се опомним, а пуснаха към нас конницата си. Самите хоплити се движеха зад нея, строени в една линия.

Още щом битката започна, Хамилкар заповяда да се запалят огромните клади от съчки, вдигнати предварително пред градските врати на Химера, за да не могат жителите на града да ни нападнат в гръб. В последния момент успяхме да забием пред себе си в земята редица от заострени прътове и колци точно когато метателните машини ни прикриваха, обсипвайки с камъни конницата. Въпреки всичко конете скоро ни смазаха, тъй като малобройните картагенски конници не можеха да ни послужат за защита и дори самите те предизвикваха още по-голям хаос и паника, когато гърците буквално ги врязаха сред нашите редици.

При първата атака бяха убити или ранени повече от половината етруски. Гърците май наистина се стремяха най-напред да унищожат добре подготвената и обучената част от войската на Хамилкар. Като видяхме колко плачевно беше положението, ние отстъпихме и пропуснахме конниците през редовете си, а след това отново се строихме в оредели редици, сякаш нищо не се беше случило.

Прикованите един към друг варвари зад нас посрещнаха гръцката конница с копията си, насочени право към коремите на конете, тъй че гърците понесоха големи загуби и много от тях продължиха да се бият като пехотинци. Младите благородници от Сиракуза и Акрагас бяха спечелили несъмнена слава, падайки под стрелите и камъните на иберийците и под копията на либийците. Колкото до тираните на тези градове, те всякак са потривали ръце от задоволство, тъй като се бяха избавили без никакви усилия от мнозина млади представители на знатните родове.

След конницата ни връхлетяха устремено гръцките хоплити и известно време силите ни бяха равни. Закалените мечове на етруските безпощадно сразяваха противника, но гърците бяха толкова много и действаха толкова напористо, че ние отстъпихме назад. Много малко от нас оцеляха и тези, които останаха живи, се бяха спасили като по чудо, а съвсем не защото са умеели да се бият по-добре от другите или пък са знаели някакви военни хитрини. Окървавени, все още стиснали щитовете си, етруските падаха един след друг и призоваваха усмихнатите си богове, преди да издъхнат и да се оставят на духовете си закрилници.

После вече престанах да разбирам какво точно става, тъй като бях напълно изтощен. Битката обаче не свършваше — тя продължи от ранно утро до късна вечер и нито една от страните не се предаваше. Аз се бях озовал в десния фланг заедно с някои от оцелелите етруски, не много далече от храсталаците пред горите. Тук най-сетне успяхме да се спрем, за да си поемем дъх, когато събралите се воини от Ерикс се спускаха покрай нас в атака. Хамилкар постъпи така, както би постъпил всеки вожд: той изпрати вестител, който ни съобщи, че сме освободени от по-нататъшно участие в битката. Тъй като се държахме едва-едва на нозете си и бяхме в кръв и пот от глава до пети, а щитовете ни бяха изпочупени, ние се изтеглихме в тила под защитата на помощното отделение, за да можем да отдъхнем поне малко.

Хамилкар беше издигнал висок олтар на хълма в лагера и следеше оттам хода на битката. Очите му блестяха, когато той протегна към нас ръце в знак на поздрав и ни благодари за самоотверженото участие в боя. Той заповяда на робите си да хвърлят към нас златни украшения, но никой от етруските не се наведе да прибере златото, тъй като скръбта по загиналите другари бе прекалено голяма.

Когато утолихме жаждата и превързахме раните си, ние се насочихме към брега и към корабите с надеждата да срещнем там някои от оцелелите етруски. Хората зовяха братята си и другарите си, водачите на корабите се провикваха с надеждата да чуят отговор от кормчиите си, а гребците подвикваха, чакайки отзвук от съседите си по гребло, но много рядко някой откликваше на призивите. Най-накрая се убедихме, че едва ли се събираме достатъчно хора за екипаж на два кораба, но и това нямаше вече значение, тъй като изходът към морето бе закрит от гръцките триреми. Загубите ни бяха наистина невъобразими! Достатъчно е да се каже, че етруските бяха свикнали да се бият, без да отстъпват назад! Но в тези мрачни часове, които прекарахме на пустия бряг до Химера, мнозина от нас бяхме готови да се откажем от бойна слава, само и само да можехме да върнем другарите си…

Слънцето клонеше на запад и ние, с насълзени от дима очи, забелязахме, че гърците притискат левия фланг на картагенците към реката и морето, а воините от Химера, прескачайки през овъглените дървета, удариха в тила по десния фланг на Хамилкар. Вътре в лагера ни негодници бяха нападнали стражите, бяха ги убили и започнаха грабежи. Именно това ми се стори сигурен знак за поражението ни. Хамилкар напразно издаваше заповеди, напразно караше тръбачите да тръбят с бойните тръби и напразно зовеше воините си да се строят отново в бойна редица. В уплахата си варварите се нахвърлиха върху собствените си военачалници и разкъсаха тези, които се опитаха да ги спрат. Някои от бегълците хукнаха към брега и взеха да се катерят по товарните кораби с надеждата да се спасят по морски път. Дори успяха да спуснат няколко кораба в морето, но вражеските триреми ги обградиха, пробиха корабите и ги потопиха. След това триремите се насочиха към открито море. Трясъкът от изпотрошените мачти на товарните картагенски кораби и страшните викове и вопли на давещите се варвари ни убедиха в това, че оттам пътят към спасението беше затворен. Етруските, които наблюдаваха тази ужасна картина, решиха да останат при корабите си и да се опитат да ги защитават до падането на мрака. Чак тогава щяха да се осмелят да излязат в морето. От своя страна аз реших да им предложа да тръгнем към горите и да се опитаме да намерим убежище при сиканите. Бях сигурен, че горските племена щяха да ни покажат тайни пътеки и следвайки ги, да намерим подслон. Но като граждани на морски градове етруските не се съгласиха да изоставят корабите си.

Тръгнах сам през лагера и покрай стените на града се опитах да стигна до сиканите. Боговете сякаш ме закриляха сред хаоса на грабителството. В лагера всички грабеха — и гърци, и варвари. Това вече не беше военна битка, а борба на живот и смърт, в която участваше всеки срещу всеки независимо кой към какъв народ принадлежеше. След като разбраха, че са безвъзвратно победени, варварите пожелаха за последно да ядат, да пият, да грабят и да изнасилват на воля. Те се нахвърлиха на жените в лагера, като преди това избиха всички представители на картагенския съвет и съблякоха и откраднаха разкошните им дрехи и скъпоценни украшения. Чувах писъците на жените и забелязах, че в долната оргия се бяха включили и гърците и воините на Химера и вече не се разбираше кой е приятел и кой е враг.

Признал поражението си, Хамилкар закри лицето си с ръце и слезе от наблюдателната кула. Гръцките телохранители разчистиха пътя му към шатрата. Там той разби със собствените си ръце статуята на Ваал, за да не попадне у врага. Хвърли парчетата в жертвения огън, който бе огромен и приличаше на погребална клада. Всичко това видях със собствените си очи, но той бе толкова съсипан от отчаяние, че не ме позна. Очите му искряха с див блясък, а на устата му бе избила пяна. Хамилкар заповяда да бъдат доведени пред него Кидипа и синовете й и да бъдат посечени, щом телохранителите му, повечето от които бяха родом от Регион, се отвърнаха от него, и се втурнаха из лагера, за да грабят, да убиват и да изнасилват. Десетина се спуснаха към шатрата на Кидипа, обаче не се наложи да я вадят оттам насила. Видях как самата тя изскочи напред с кинжал в ръка и преди Хамилкар да успее да се опомни, преряза гърлото му, след което го тласна направо в кладата, тъй че тялото му бе погълнато от пламъците само за няколко мига. Като видяха това, стражите обградиха Кидипа и я предпазиха с щитовете си от други нападатели. Те обградиха и защитиха по същия начин и четирите момченца и се развикаха за помощ към гърците. Стана така, че Кидипа и децата й бяха предадени живи и недокоснати на Гелон, който я прие с почести. Сигурен съм, тайно е бил възрадван, че по този начин поставя натясно Анаксилай от Регион. Чрез заложниците — съпругата му и децата му, той можеше да го накара да се откаже да поддържа Картаген. Анаксилай обаче бе действал почти толкова ловко, колкото и жена му. След като научил за поражението на Хамилкар пред Химера, той изпратил веднага лодка с вестоносци при Гелон, за да му съобщи, че се отказва от бившите си съюзници картагенците и че се предава на Сиракуза — даже преди да бе узнал каквото и да е за съдбата на децата си и на съпругата си. Ето защо Кидипа дълго време след това не можа да прости постъпката му.

Друг, който прояви гъвкавост и разбиране за политиката на гърците, бе Еркле, въпреки младостта си. След като видя, че войската на Хамилкар е сразена, той изпрати учителя си по гръцки със зелена клонка в ръка при Терон, тирана на Акрагас, и без да дочака вести, даде разрешение на племената си да се нахвърлят на вечните си врагове Ерикс и Сегеста в гръб на елимите, когато последните все още имаха надмощие и изтласкваха назад воините на Акрагас. Този удар в гърба не разреши изхода на войната, но по-скоро се оказа повод да бъдат прекратени сраженията. Хиулс бе начело на отрядите си подобно на баща си и впоследствие се гордееше с получените по време на схватката рани. Ето как сиканите отмъстиха на тези, които ги бяха потискали от векове.

През следващите дни те заотстъпваха назад към горите си и пътем посичаха всеки срещнат беглец от войската на картагенците. Хиулс не позволи на хората си да нападнат бившия лагер на Хамилкар или пък да нахлуят в Химера, а когато настъпи нощта, той призова всички да се прикрият в сенките на горите. Съзнаваше, че гръцките войски ще могат да се справят с положението оттук нататък. Терон беше безкрайно благодарен за помощта, оказана му от вожда на сиканите. Той му изпрати позлатен щит, огърлица от чисто злато и златна фигура на орел, която можеше да се прикрепи към шлема на сиканския вожд. Еркле прие всичко, но върна фигурата на орела, тъй като не искаше да се смята за приобщен към Терон. Последният не посмя да изрази обида от това, тъй като знаеше колко лесно би могъл да си навлече омразата на горските племена. Той съзнаваше ясно, че именно благодарение на сиканите войската му бе запазила равенство с тази на Сиракуза.

В поведението на Хиулс разпознах баща му Дорией, който веднага след като доби кучешката корона на Сегеста, бе готов да се откаже от закрилата на Дионисий и хората му. Щом разбрах всичко това, реших да не търся помощ при сиканите, а да се върна при другарите си етруски и да споделя съдбата им. Сред крясъци, бучене и огньове, аз вървях като обгърнат в облак и сякаш нечия невидима ръка ме водеше напред. Вървях като насън и не мислех вече за спасението си. Навсякъде наоколо хора се избиваха и никъде не видях проява на милост. Започна да ми се завива свят и да виждам странни същества, които лочеха кръвта на падналите трупове. Самите мъртъвци излъчваха бледа светлина, а около главите на някои от току-що падналите все още забелязвах ярко сияние. Вървях отчаян и изнурен. Никой не ме докосна, макар да бях захвърлил шлема си, а дрехите ми да се развяваха и откриваха гърдите ми. Стигнах до етруските и корабите им. Гръцките воини бяха вече до пристана и на брега. Те хвърляха запалени факли в картагенските кораби, тъй че защитниците им загинаха в огъня на нощното сражение. Гелон от Сиракуза смяташе, че всички вражески кораби трябваше да бъдат унищожени или завзети. Затова той самият се появи на кон в пристана, заобиколен от негри в блестящи ризници, желаейки да ободри гръцките воини с обещания за големи награди за всеки подпален и унищожен кораб.

Пожарът осветяваше брега и там беше светло като ден, а стълбовете дим и пламъците над лагера ни приличаха на слънчев залез, макар да беше вече полунощ. Околностите на Химера се превърнаха в безмилостно бойно поле и на фона на огнените пламъци се мяркаха черните сенки на врани, които с грозно грачене изхвърчаха на ята от всички страни. Когато гърците се увериха в превъзходството си над противника, те престанаха да убиват хората, които бяха хвърлили оръжието си, а ги подгониха към дървените колиби, построени от Хамилкар уж за гръцки пленници. Явно беше, че заловените щяха да бъдат продадени в робство. В далечната по-ниска част на брега все още стояха един до друг картагенски товарни кораби, както и някои бойни съдове, а етруските кораби, които бяха пристигнали по-късно, се намираха още по-надалече и затова гърците не можаха да се доберат бързо до нас — трябваше първо да унищожат цялата картагенска флота. Някои от нас предложиха да се предадем, но на никого не му се отиваше в робство и в края на краищата решихме да защитаваме свободата си, докато все още е възможно.

След като избрахме два от най-бързоплаващите кораби, ние ги спуснахме във водата и всички се хванахме за веслата, без да съблюдаваме ранг и титли. Преди да отплаваме обаче, се погрижихме да отсечем и да хвърлим в морето статуите и бойните знаци на всички други етруски кораби, за да не попаднат като бойни трофеи в ръцете на гърците. Когато Гелон видя, че два вражески кораба се опитват да отплават в открито море, той се развика тъй силно, че ние чувахме ругатните му през пукота на пожара. Заповяда на хората си да размахват факли, за да подадат известие за бягството ни до сиракузките кораби, но те явно не забелязаха сигналите му в хаоса на боя и горящите съдове. Страхувахме се, че все пак сиракузците можеха да забележат силуетите на корабите ни…

— Тази нощ животът на етруските не струва и пукната пара и боговете не ни закрилят в морето! — подмятахме си ние. — Тъй че нека отмъстим за смъртта на другарите си и да потопим поне една гръцка трирема, за да докажем, че това море все още е тиренско, а не гръцко!

Решимостта беше нашето спасение, защото сиракузките триреми изобщо не очакваха някой да ги нападне, а напротив, готвеха се да ни потопят в момента, в който минехме покрай тях. Но щом започнаха да се придвижват назад на весла, като си даваха знаци един на друг с фенери, ние засилихме и двата си кораба и се врязахме едновременно и с двата си ударника в хълбока на най-близкия гръцки кораб, тъй че дъбовата му обшивка се проби с трясък и той се наклони рязко на една страна. От стълкновението много сиракузци изпопадаха в морето, а и ние самите се свлякохме по палубите си. Нападението ни се оказа толкова неочаквано, че никой от гръцкия кораб дори не осъзна какво точно се беше случило и военачалникът им се развика, за да предупреди другите, че наблизо има скали или рифове.

Всичко това ни помогна много. Хванахме се бързо за веслата и скоро успяхме да се отдалечим от брега и да се укрием под спасителното покривало на мрака. Пожарът беше заслепил гърците, тъй че наблюдателите им не можаха да видят накъде отплавахме. Морето пред нас бе тъмно и самите ние не виждахме нищо пред себе си. Съвсем нямахме намерение да плаваме на изток, за да се доберем до картагенските съдове и да им съобщим за гибелта на войската на Хамилкар и за победата на гърците при Химера. Тревожеше ни едно: всичко беше свършено и не ни оставаше нищо друго, освен да се опитаме да се доберем до някое тиренско пристанище, за да спасим остатъка от бойната слава на етруските.

На сутринта се вдигна силен вятър, който прерасна в буря и отнесе корабите ни към италийското крайбрежие. Бяхме принудени да се насочим към Куме, където се надявахме да намерим убежище и да въведем в ред корабите, както и да се запасим с храна. Демадот, тиранът на Куме, ни посрещна доброжелателно, но като чу за битката при Химера и за съкрушителното поражение на картагенците, той се обезпокои:

— По законите на завещанието аз съм наследник на последния от тарквините, управителите на Рим, но досега не съм получил и една драхма от това наследство. Никога не съм враждувал с етруските и най-доброто доказателство за това е приютът, който осигурих навремето на стария ви военачалник Ларс Таркон, и това, че собственоръчно затворих очите му, когато той умря. Но аз съм длъжен да се грижа за града си и за семейството си. Ето защо, макар душата ми да се противи, длъжен съм да задържа и двата ви кораба, докато не бъде разрешен окончателно въпросът с наследството на тарквините.

Той бе използвал такъв предлог и преди, когато бе прибрал в полза на Куме част от зърното от търговските римски съдове. Беше възрастен човек и нямаше желание да измисля нови методи на действие. Така че останахме в Куме — отчасти като гости, отчасти като пленници, и до нас скоро достигнаха неприятни слухове от Посейдония. Там тълпите бяха разграбили картагенските дюкяни и тиренските складове със стока. Местният управител, вместо да накаже престъпниците, заповядал да бъдат задържани картагенците и етруските с твърдението, че не би могъл да отговаря за сигурността им по никакъв друг начин.

Но това не беше най-страшното. След известно време на крилата на богинята на победата от морето пристигна послание до всички гръцки градове на запад: атинската флота бе потопила всички персийски кораби в Саламинския пролив при Атина. Сам великият цар бил принуден да се спасява с бягство обратно в Азия, и то с всички сили и без миг забавяне, иначе гърците щели да се доберат до Хелеспонта, да унищожат моста от кораби и да отрежат пътя. Вярно, че по време на бягството си могъщата персийска армия разграбила Атина и бе срутила статуите на боговете й, но след това персите понесли огромни загуби при Термопилския проход и нямали възможност да останат да зимуват в Гърция, още повече като се има предвид, че с настъпващата пролет щеше да им предстои да се сблъскат отново с гръцката войска, която се командваше от спартанци.

Разбира се, знаех отлично, колко лесно преувеличават гърците всяка своя военна победа, но тъй като подобни известия пристигаха от всички страни, принудих се да повярвам в победата им. Замислих се с тъга, че участието на етруските в битката при Химера се беше оказало съвсем безсмислено. Впрочем оставаше една утеха: кръвта им не бе пролята напразно, тъй като попречиха на западните гръцки градове да се притекат на помощ на градовете от самата Гърция.

Кумският тиран Демадот беше много хитър човек, но да язди на два коня не беше възможно дори и за него. Той често въздишаше, че скоро ще бъде принуден да се откаже от търговията си с етруските, която му носеше добра печалба, и напълно да се подчини на сицилийските градове. Те от своя страна щяха да изискат от него да прекрати напълно всякакви връзки с картагенците и етруските на всички пазари по море и по суша.

Когато Ларс Арнт узна за тежкото ни положение, той изпрати незабавно послание до Демадот и решително заяви, че ще отзове от Куме всички тарквински търговци и ще конфискува цялата собственост на Куме в Траквиния, ако хората и двата бойни кораба не бъдат пуснати незабавно и да се върнат у дома. От друга страна, получи се известие от Гелон, тирана на Сиракуза, че ако Демадот пусне на свобода двата кораба, които тъй нахално се бяха намесили в сицилийските дела, то той, Гелон, щял да впише в списъка на враговете си и Демадот.

Ето защо Демадот вече само стенеше и се жалваше, държеше се за главата и говореше:

— Кой подземен демон ви доведе точно в Куме? Имам слабо сърце и лошо понасям такива неприятности и вълнения. Освен това страдам и от рана в стомаха.

Най-накрая той намери изход:

— А защо да не се обърнем за съвет към нашата знаменита пророчица Херофила57? Предшествениците й са живели тук много преди основаването на Куме и до ден-днешен чрез устата на пророчицата говорят самите богове. Много хора са чували за Херофила и аз мисля, че и самият Гелон не би посмял да не се подчини на указанията й.

Самият той обаче се отказа да отиде до сибилината пещера, тъй като пътят натам беше много труден, а в самата пещера, според думите му, винаги вонеше и това му докарвало ужасно главоболие. С нас (двама етруски и аз), на които се падна жребият да тръгнем към Херофила, тръгна и един от приближените хора на Демадот. На прощаване тиранът се обърна с раздразнение към него:

— Предай на старицата даровете ми и я помоли от мое име поне веднъж да проговори ясно — „да“ или „не“, а не само да загатва всякакви небивалици…

Пещерата на Херофила се намираше в една висока планинска клисура и към нея водеше козя пътека, отъпкана от краката на посетителите. На по-трудните места в самите скали бяха изсечени стъпенки, но и те бяха изтрити от времето и многобройните нозе, които минаваха оттам. В пещерата имаше малък храм, който беше жилището на сибилата, съвсем скромна и дори зле поддържана обител.

Вътре беше много задушно, серни изпарения караха очите ни да сълзят. Освен това през последните дни бяхме спали малко и лошо от грижи и когато влязохме в храма се почувствахме слаби и безпомощни. Не знаехме какво ни чака и все още тъгувахме за загиналите си другари. Накратко казано, щом стъпихме в обителта на Херофила, започнахме да кашляме неудържимо, а от очите ни се лееха сълзи. Стана ни много горещо, тъй като старицата, която явно мръзнеше от възрастта си, не позволяваше да бъде загасен огънят в огнището. Тя отдавана бе изгубила косите си, но от суетност носеше островърха шапчица на главата си. Прислужваше й бледолика дългокоса девойка, в трескавия й поглед разбрах, че пророчицата я готви за своя наследница. Очите на самата Херофила бяха мътни и според мен тя беше съвсем сляпа.

Едва-що бяхме влезли, когато девойката изпадна в безпокойство и започна да се мята из помещението, като от време на време се спираше поглеждаше ни и се изсмиваше по много странен начин. След известно време тя нададе смразяващ вик и започна да танцува бясно пред нас. Не зная колко дълго би продължило всичко това, ако Херофила не й беше заповядала да млъкне и да спре да танцува. Гласът на старицата беше изненадващо силен и властен. Като се възползва от въдворилата се тишина, пратеникът на Демадот понечи да изложи мисията ни, но Херофила го прекъсна с рязък жест.

— Не са ми нужни излишни думи — каза тя. — Зная кои са тези люде. Видях ги да пристигат в Куме, видях и ятото врани, които се вдигнаха оттам, откъдето дойдоха хората. Не ми се нрави, че пещерата ми се изпълни с мъртъвци още щом влязохте. Вървете си и вземете мъртъвците със себе си!

Тя започна да диша тежко и ни даде знак и с двете си ръце да се махаме. Тогава двамата етруски излязоха навън, за да глътнат свеж въздух и да призоват отново с тъга имената на загиналите си другари. Херофила се успокои веднага, след като двамата излязоха, и каза:

— Добре е, че си тръгнаха. Сега тук е по-ведро. Но все пак не разбирам какво е това ярко сияние и какъв е този тътен, който дочувам.

Девойката, която се беше свила в ъгъла на пещерата, сега стана изведнъж и се приближи към сибилата, докосна ръката й, след което дойде до мен и положи на главата ми венец, изплетен от сухи лаврови листа. Пророчицата се захили и впери в мен невиждащите си очи, след което провъзгласи:

— О, любимецо на боговете! В крайчеца на очите ти виждам лунни сенки, но лицето ти излъчва слънчево сияние! Разбира се, по-добре да имах венец от бял бръшлян или мирта, но ще се задоволиш с този скромен лавров венец, тъй като нямаме друг.

Пратеникът на Демадот реши, че старата жена бълнува, и започна отново да обяснява нетърпеливо, още повече че се задавяше от серните изпарения и очите му неспирно сълзяха. Но Херофила отново го прекъсна и изрече пророчеството си:

— Какво са два кораба, когато скоро от бреговете на Куме ще тръгнат на бой хиляда съда? Нека Демадот да пусне тези хора да си ходят в мир и да освободи корабите им. Не корабите, а бойните знаци ще решат изхода от битката. — Гласът й се усили и в него прозвъннаха метални нотки: — Не кораби са нужни на Демадот, а бойни знаци. Тъй каза божеството. — Тя си пое дъх и добави: — Върви си, глупецо, и ме остави насаме с посланика на боговете!

Съветникът на Демадот записа посланието на сибилата на восъчна табличка и понечи да ме хване под ръка и да ме изведе навън. Но девойката му се нахвърли и издраска лицето му с дългите си нокти, после ме задърпа назад в пещерата. Не беше особено чиста, но кожата и дрехите й миришеха силно на билки, тъй че не почувствах погнуса от докосването й. Казах, че ще се забавя за малко при жените, след като това е угодно на боговете, и пратеникът на Демадот, който и без това се задавяше от изпаренията, побърза да ме остави сам с тях. Когато той напусна обителта, Херофила стана от триножника си и отвори една дървена преградка в стената на пещерата, тъй че свеж въздух нахлу вътре и разсея отровните изпарения.

После тя пристъпи към мен и докосна страните и косите ми, след което произнесе с вълнение:

— Познавам те, сине на баща си! Защо не целунеш майка си?

Аз се наведох, притиснах ръце о пръстта в пещерата и целунах дланите си, признавайки по този начин тукашната земя за своя майка. Стори ми се, че станах по-едър на ръст и някъде в дълбините ми се разпали ярка светлина. Девойката се приближи до мен, хвана ме за ръцете, а после докосна колената ми и се притисна до тялото ми. Внезапно силите ме напуснаха и аз усетих тънка струя пот, която се стичаше по гръбнака ми. Херофила хвана момичето за ухото и я отблъсна от мен. После попита:

— Значи познаваш майка си? А защо не приветстваш баща си?

Поклатих глава и отвърнах:

— Никога не съм виждал баща си и не зная нищо за произхода си.

Херофила проговори с гласа на боговете:

— Сине мой, ще се познаеш в деня, в който докоснеш стълба при могилата на баща си. Виждам езерото ти, виждам планината ти, виждам града ти. Търси и ще намериш! Почукай, за да ти бъде отворено! Точно тъй ще се върнеш някой ден и от затворените врати. Спомни си тогава за мен!

Изведнъж тя извика:

— Погледни назад!

Обърнах се, но там нямаше нищо, макар огънят в огнището да светеше ярко и да осветяваше добре помещението. Тръснах глава и учудената Херофила положи длан на рамото ми, след което повтори:

— Погледни назад! Погледни още веднъж назад! Нима не виждаш богинята? Тя е по-висока и по-красива от всички смъртни, гледа те и протяга към теб ръце. На главата й има корона като крепостна стена. Тя е богинята на луната и на извора, тя е богинята на морската пяна и на елена, на нимфите и на миртата.

Вторачих се натам, накъдето сочеше ръката на Херофила, но не видях богинята с корона като крепостна стена. Вместо нея пред очите ми се появи устремена напред фигура, такава, каквато може да се види на носа на някои кораби. Този призрак се отдели от стената и увисна във въздуха. Беше обвит в бял плащ от главата до петите, а лицето му беше скрито от бели, свещени ленти от тънък плат. Фигурата придобиваше все по-ясни и поясни очертания. Тя като че ли чакаше нещо, а лицето й бе обърнато на север.

Херофила почувства нещо, обезпокои се, докосна с длан челото ми и попита отново:

— Какво виждаш? Та ти просто се вкамени…

Аз отвърнах:

— Той е неподвижен и е скрил лицето си под превръзки. Стои съвсем спокойно и е обърнат на север.

Усетих внезапен шум и тътен в ушите си, които се усилиха толкова много, че станаха нетърпими. Ослепи ме ярка светлина и аз паднах в безсъзнание на пода на пещерата. Когато дойдох на себе си, стори ми се, че летя сред звездите и виждам земята някъде далече под мен. Чак когато отворих очи, осъзнах, че съм все още в обителта на сибилата. Херофила бе коленичила до мен и разтриваше дланите ми, а девойката охлаждаше челото ми и слепоочията ми с кърпа, натопена в оцет.

Щом разбра, че съм дошъл на себе си, Херофила каза с треперещ старчески глас:

— Идването ти беше предсказано и ти си разпознат. Не свързвай повече сърцето си със земята. Търси само себе си, за да се познаеш, о, безсмъртни!

После споделих с нея хляба и виното и тя ми разказа с тъжния си глас за тежката си старост — както би разказала всичко това на собствения си син. Тя говори и за сънищата си и ми показа свитъка, на който ги беше записвала — някои описателно, а други в стихове. Сред прочетените предсказания имаше едно, което ме удиви особено много, а именно, че в Гърция ще се роди цар, който ще покори Персия, ще завоюва източните страни и ще умре в слава и почести на тридесетгодишна възраст. Мисля, че това предсказание засяга някакво далечно бъдеще, тъй като по време на моя живот все още нищо подобно не се е случило, напротив, Гърция е в упадък от постоянните свади между Спарта и Атина. И други предсказания прочетох в свитъка на Херофила — такива, каквито тя не можеше по никакъв начин да обясни. В тях се споменаваха чудовища от метал, които пъплеха по земята и хвърляха огън, както и летящи чудовища, които снасяха яйца във въздуха. Където паднеше яйце, се образуваше огромен кратер, а пламъци и дим се издигаха до небето…

Когато най-накрая излязох от пещерата, слънцето осветяваше земята пред мен и в блясъка на лъчите забелязах малко камъче. Наведох се и го взех. Беше малко парченце гранит. Скрих го в торбичката, която носех на врата си и където бяха и предишните намерени от мен камъчета. Този път осъзнах, че навикът ми от време на време да взимам камъчета от земята не беше никаква прищявка, а означаваше край на някой отрязък от живота ми. Всяко ново камъче възвестяваше идването на нови времена.

Спътниците ми ме чакаха и вече бяха започнали да се безпокоят защо се бавя тъй дълго при пророчицата. Когато се присъединих към тях, все още ми се струваше, че спя, а по-късно разбрах, че съм говорил доста несвързано. Страшно ме заболя главата, а очите ми така се бяха възпалили, че почти нищо не виждах.

За щастие Демадот изтълкува по удачен за нас начин предсказанията на Херофила и ни позволи да напуснем града. Преди това обаче той заповяда да бъдат отсечени и прибрани бойните знаци на корабите ни. Ние изобщо не протестирахме срещу решението му, тъй като мечтаехме единствено да тръгнем на път — на север — и да напуснем колкото се може по-бързо този не особено гостоприемен град.

6.

Когато пристигнахме в Тарквиния, предадохме корабите си без отличителни знаци на пристанищната стража и слязохме на брега. Никой не ни приветства, никой не ни погледна, всички отвръщаха от нас лицата си. Вестите, които донесохме, бяха непоносими за хората и затова те ни обръщаха гръб. Но не само това — и улиците, по които вървяхме, пустееха. Толкова ужасни бяха новините, които пристигнаха с нас в земята на етруските. Ето защо се простихме един с друг и оцелелите от битката при Химера жители на Популония и Ветулония се качиха на различни търговски съдове, за да потеглят към домовете си. Тези, които произлизаха от други места, покриха главите си и се запътиха към родните си градове. Всички те останаха безмълвни до края на живота си.

Аз отидох при Ларс Арнт заедно с десетина други жители на Тарквиния, които се бяха завърнали заедно с мен. Той изглеждаше много мрачен, но не ни упрекна нито с една дума, слушаше внимателно разказа ни и най-накрая ме помоли да остана малко насаме с него. Преди това обаче дари всички завърнали се воини с дарове.

Когато всички си тръгнаха, той каза:

— Най-смелият воин е безсилен пред съдбата. Пред нея са безсилни дори и боговете — имам предвид тези богове, които познаваме и зовем по име. А тези, които не познаваме и чиито имена за нас ще бъдат вечна тайна, са тъй високо, че може би единствени те биха могли да пренебрегнат повелите на земните съдбини.

Помолих го:

— Обвини ме, наругай ме, удари ме, ако искаш, за да смъкнеш непосилната тежест от душата ми, а и от собствената си душа!

Ларс Арнт се усмихна тъжно:

— Не е твоя вината, Турмс. Ти беше само пратеник. Обаче положението ми не е за завиждане, тъй като предводителите на нашите четиристотин рода са се разделили на два лагера и се обвиняват взаимно и тези, които са на страната на Гърция, винят единствено мен, че ги въвлякох в тази безсмислена война и развалих добрите им търговски отношения с гърците. Дори и атическите вази, които сме свикнали да поставяме в могилите на покойниците си и които може да се купят само чрез гръцки търговци, можем да си набавим вече само на баснословни цени. Но кой би могъл да предположи, че великият цар ще изгуби войната с елините? Всъщност аз съм сигурен в едно: няма нищо общо с това, че етруските взеха участие във войната на страната на Картаген. Гърците отдавна ненавиждат тиренските търговци и изпитват особена завист към тях. Така че не си струва да се унижаваме пред тях, тъй като нищо няма да спечелим от това. Те така или иначе ще издевателстват над нас и ще превъзнасят военните си победи — знаеш колко обичат да вирят носове… — Той сложи ръка на рамото ми и продължи: — Тук прекалено много хора са привикнали да се възхищават от гърците и от гръцкото образование. Прекалено много хора са усвоили гръцкия дух на съмнение и твърдоглавост, тъй типичен за елините. Само в най-забутаните ни градове хората живеят със старите свещени обичаи. Затова пък нравите по пристанищата са станали съвсем злостни и отровни и навсякъде се чувства разположение към победителя във войната. Тъй че не стой в Тарквиния, Турмс. Скоро ще започнат да те замерят с камъни задето ти, чужденецът, се намеси в работите на етруските.

Аз разгърнах плаща си и показах все още незарасналите рани. Бях засегнат от думите му и казах:

— А знаят ли тук колко пъти бях на косъм от смъртта, сражавайки се рамо до рамо с етруските? Повярвай, не е моя вината, че имах късмет и останах все пак жив!

Ларс Арнт изглеждаше озадачен и отбягна погледа ми. Той проговори:

— За мен ти не си чужд, Турмс. Но все пак още си чужд за тукашните хора. Разбира се, не мога да се похваля като баща си, че още от първия миг те разпознах, но от друга страна, не бих позволил и на тълпите да те замерят с камъни… Тъй че — махни се от Тарквиния, и то колкото се може по-скоро!

Дори когато ме гонеше от града, Ларс Арнт ме уверяваше в предаността си. Мина доста време, преди тарквинците да разберат, че гърците са завистливи и хитри, както и че са способни на подлост, за да се сдобият с това, към което се стремят. Местните търговци започнаха да губят кораби и цели складове из гръцките пристанища, но дори и тогава само най-далновидните осъзнаваха кой стои зад всичко това. Всъщност търговците често се вайкаха и хленчеха жалостно:

— Като че ли някаква невидима ръка ни е стиснала за гърлото и търговията ни замира. Задморските стоки са все по-скъпи и по-скъпи, а на нашите цената пада. По-рано този, който пращаше кораби със стока из моретата, забогатяваше и се радваше на живота, а сега е съвсем друго. Колкото повече сили и пари влагаме, толкова повече обедняваме.

Ларс Арнт беше тъй приказно богат, че когато ме отпрати от Тарквиния, и през ум не му мина, че всъщност не разполагам с никакви средства. Бях се превърнал в просяк, тъй като златната верига, подарък от Ксенодот, отдавна бе разделена на халки и продадена още в Куме, където ми се наложи да издържам и другарите си, а нащърбения си меч и щит трябваше да продам в Тарквиния. Ето защо аз тръгнах пеша към Цере. Чувствах се толкова изтощен, че не исках да се хващам на работа на никакъв кораб.

С настъпването на зимата военните действия между Рим и етруските земи бяха прекратени, тъй че не се страхувах от грабители. Вървях, без да бързам, и виждах само тъжни гледки наоколо — опожарени полета и овошки, изгорели къщи и белеещи се по земята кости на убити животни. Живописният и някога многолюден край се бе променил до неузнаваемост — дори и пастирите бяха отвели стадата си високо в планините. Печален беше пътят ми…

Когато най-сетне се възкачих отново на Яникулския хълм и далече под нозете си различих жълтите води на реката, моста и стените на Рим, а на отвъдния бряг на реката видях храма, аз осъзнах, че войната не беше пощадила града. Римските земи бяха изпепелени от огненото й дихание. Но имението ми бе оцеляло и порасналата стройна и загоряла от слънцето Мисме изтича да ме посрещне.

— Преживяхме много несигурни времена — заразказва тя. — Дори не успяхме да избягаме от Рим, както ти ни беше казал. Когато етруските дойдоха, те забиха свещени колчета в земята ни и след това никой не ни докосна. Даже и добитъкът оцеля, слава на боговете! Жътвата беше добра и успяхме да скрием зърното, тъй че се надяваме дори да забогатеем сега — цената на хляба се е вдигнала тройно! А като имаме пари, ти ще ми купиш нови дрехи и сандали, нали, Турмс? Задето тъй добре се погрижих за всичко!

Досетих се, че Ларс Арнт е направил нужното имението ми да остане непокътнато. Но това сега се оказа в моя вреда — много скоро градската стража ме задържа и ме хвърли в тъмницата. Килията ми се намираше под земята и вътре беше ужасно студено. По стените на затвора ми се стичаше ледена вода, а ложето ми беше купчина изгнила слама. Оскъдната си храна делях с плъховете, а вода ближех от тази, която се стичаше по каменните стени… Не беше чудно, че се разболях от треска, тъй че почти не бях на себе си и чаках с нетърпение да дойде смъртта и да ме избави от мъките.

Тъй като бях много болен, не можаха нито да ме разпитат, нито да ме осъдят. Всъщност се отнасяха с мен като с незначителен човек и арестът ми беше просто управнически ход — трябваше да се намери някой, който да бъде посочен с пръст като виновник за неудачната война. Делата ми не интересуваха никого и консулите изобщо не ги беше грижа дали съм още жив или вече съм издъхнал в затвора.

Колкото и да е странно, останах жив. Треската отмина и една сутрин се събудих с бистра глава и с ясни мисли, но бях толкова слаб, че едва можех да повдигна ръката си. Когато робът, страж в тъмницата, забеляза, че съм се пооправил, той пусна Мисме при мен. Докато бях болен, тя всекидневно бе извървявала пътя от имението ми до тъмницата само колкото да я пуснат за малко да се види с мен. Навярно бях оздравял благодарение на храната, която ми бе носила при посещенията си. Стражът разказваше, че понякога, когато съм идвал на себе си за кратко време, съм изяждал бързо-бързо донесената ми от Мисме храна. Самият аз не помнех нищо подобно и описваният от роба апетит ми се струваше неправдоподобен, тъй като бях отслабнал ужасно и ребрата се четяха под кожата ми.

Щом влезе при мен, Мисме избухна в плач, приседна до сламеното ложе и взе да ме храни. Отначало я помолих да не идва вече тук, тъй като се безпокоях за сигурността й и дори за живота й. Какво ще стане, ако римските власти решат да арестуват и нея, макар да беше все още дете? Мисме слушаше думите ми, но когато чу, че я смятам за дете, тя запротестира и взе да настоява, че отдавна е пораснала и съвсем не е невръстното дете, за което я смятам.

— Разбирам много неща, които по-рано не ми бяха ясни — добави тя.

Въпреки всичко се безпокоях много за Мисме, тъй като знаех, че имението и добитъкът може скоро да ми бъдат отнети, а самият аз да бъда прокуден от Рим. А това би било наказанието ми само в най-добрия случай. Вярно е, оставаше ми закопаната в земята златна волска глава, но какво можех да направя с нея? Ако се опитам да подкупя някой от длъжностните лица на града, той ще прибере златото в градската хазна и ще ме обвини в укриване на ценности и даване на подкуп.

След като се поколебах, казах неохотно:

— Мисме, мила, все пак по-добре не идвай вече тук, не се връщай и в имението, а отиди да живееш при майка си. Ти си й дъщеря и тя е длъжна да се погрижи за теб. Само не й казвай, че съм задържан, а по-добре я излъжи и я накарай да повярва, че съм се запилял нанякъде и ти си бедствала сама без мен.

Но Мисме се възпротиви на съвета ми.

— При Арсиное не бих отишла никога, дори не искам да я назова своя майка. По-добре ще е да стана пастирка или да се продам в робство.

Дотогава не бях се досещал колко дълбока е обидата, която Арсиное бе нанесла на Мисме. Ето защо се изумих и продължих да настоявам:

— Но тя ти е майка. Тя е тази, която ти е дала живот!

Със сълзи на очи Мисме възкликна:

— Тя е зла, тя винаги ме е ненавиждала, тъй като външността ми не беше по вкуса й. Но аз бих й простила всичко, ако не ми бе отнела Ханна! О, боговете са ми свидетели, че Ханна беше единствената ми приятелка, тя ме обичаше като свое собствено дете!

Стана ми тъжно, като си спомних съдбата на Ханна и как Арсиное я измъчи. Изведнъж усетих, че може би в съдбата на онази нещастна девойка е имало нещо скрито от мен, нещо, което не бях осъзнал. Но по-рано не исках да вниквам в тази история и просто се бях насилил да я забравя. Като подбирах трудно думите, попитах Мисме какво е мнението й за поведението на Ханна и дали е била според нея добросъвестна и добродетелна.

Ето как ми отговори Мисме:

— Разбира се, бях доста малка тогава, когато се случи нещастието с Ханна, но не съм глупачка и непременно щях да знам, ако Ханна се срещаше с мъже. Ала ние бяхме непрекъснато заедно и тя спеше до мен. Не помня да е имало дори една нощ, когато двете да не сме си лягали заедно. А именно Ханна беше и първата, която ме предупреди да се пазя от майка си и ми разказа, че всъщност ти не си истинският ми баща. Тъй че няма защо да криеш това от мен. Тя ми каза също, че майка ми измъчвала истинския ми баща, затуй той се удавил в горските блата. Той е бил гръцки лечител и твой приятел, нали? О, Турмс, досещаше ли се ти тогава, че Ханна те обича? Колко много те обичаше тя! Заради нея аз също те обичам, макар да не го заслужаваш… Не, нямам право да говоря така! — внезапно възкликна тя. — Ти винаги си бил добър към мен, ти си ме учил и възпитавал. Но кажи ми, как можа да изоставиш клетата Ханна, след като тя бе заченала от теб?

— О, богове! — извиках аз. — Какво говориш, момиче!

Усетих, че по челото и слепоочията ми изби пот, тъй като осъзнах, че Мисме не ме лъже. Но защо, защо бях повярвал на оскърбителните твърдения на Арсиное, че съм безплоден? Та аз нямах никакви доказателства!

Мисме въздъхна и попита присмехулно:

— Да не е заченала от някой от боговете? Повярвай ми, знам, че никой друг мъж освен теб не бе я докосвал. Тя ми се закле, прошепна клетвата си на ухото ми, но аз бях все още малка и не разбрах нищо от думите й тогава. Чак по-късно ги осъзнах. Сега, когато пораснах, съм убедена, че Арсиное е знаела всичко и тъкмо затова се отнесе тъй жестоко към горката Ханна. — Мисме ме погледна и добави колебливо: — Наистина ли чак сега разбираш? А аз мислех, че презираш Ханна и че искаш да се отървеш от нея колкото се може по-бързо, за да не видиш детето си. Всички мъже са чудовища — така поне говореше майка ми. Тя никога не ми каза на кого е продала Ханна, но аз разбрах за това от коняря ни, преди майка ми да го отстрани от дома на Терций Валерий. В деня, в който Ханна бе отведена за продан, на пазара за роби пристигнал финикийски търговец. Той купувал девойки от волски произход, за да ги продаде по-късно в публичния дом в Тир. Ето защо Арсиное продала именно на него Ханна заедно с нероденото дете. Уговорила се с търговеца, че ако Ханна роди момиче, детето още от малко трябва да бъде обучено на същия занаят, а ако роди момче, да го скопят и да го продадат като евнух в двора на великия цар. О, богове, бях уверена, че знаеш за всичко това и дълги години не можех да ти простя! — Сълзи текнаха по страните й, тя взе ръката ми в своята и прошепна: — Ах, мой приемни татко, мой скъпи Турмс, извини ме, че мислех толкова лоши неща за теб. И защо ли ти разказах всичко това? Беше ми тъй тежко на душата, откакто разбрах тази история, но сега съм щастлива, че никога не спрях да обичам Ханна, въпреки че майка ми я ругаеше непрекъснато. О, колко бих искала не Арсиное, а Ханна да беше моята майка! Сега щях да си имам братче или сестриче.

Последните думи на Мисме препълниха чашата на търпението ми. В душата ми забушува истинска буря. Усетих ярост и ненавист и призовах всички богове — земни и подземни — да чуят проклятието ми. Прокълнах Арсиное и в живота, и в смъртта за нейното жестоко престъпление. Тя ме бе разделила с детето ми! Тя бе издевателствала над невинната Ханна! Не, за прошка не можеше да става и дума! Проклятието ми прозвуча тъй ужасно, че Мисме запуши ушите си в уплах. Замълчах чак когато усетих тъпа болка в гърдите си: осъзнах, че навярно Ханна отдавна е мъртва и детето ми — безследно изчезнало. Търсенето му би било губивреме, тъй като финикийските собственици на публични домове пазеха ревниво тайните си. Ако Ханна бе попаднала в някое от тези проклети места, тя не би могла да се освободи. Арсиное го знаеше много добре.

Най-накрая се поуспокоих и осъзнах, че плаша много Мисме с проклятията си и с укорите, които сипех върху себе си. Ето защо казах:

— Права си — по-добре е да не ходиш при онази жена. Ще измисля нещо друго, за да не зависиш от нея.

Въпреки уверенията усетих, че ме обзема отчаяние. Та как бих могъл в сегашното си състояние да защитя Мисме? Трябваше да се надявам единствено на нейната съобразителност и изобретателност. Обясних й шепнешком къде е закопана златната волска глава и й забраних да се опитва да я продава в Рим. Най-добре би било да опита да отчупи парченца злато от главата и да ги продаде в някой етруски град в случай на крайна нужда. Най-накрая я прегърнах, целунах я и проговорих:

— За мен се грижи моят дух пазител, тъй че не се вълнувай за съдбата ми, а от днес нататък се погрижи само за собствената си орис. Надявам се, че и ти си под закрилата на някое от божествата, което няма да те изостави в беда. Прощавай, Мисме!

Тя ми обеща да се държи предпазливо и да не идва вече в тъмницата, за да не привлича излишно внимание, след което се разделихме.

През следващата нощ сънувах странен сън — като че ли в подземието се появи прегърбена старица, която прикриваше лицето си с краищата на кафявия си плащ и ме гледаше през пръсти. В съня си аз я познах и й се доверих, но когато се събудих, не можех да си спомня коя всъщност беше тя. Все пак този сън ми даде нови сили и всели надежда в душата ми.

Една сутрин ми бе заповядано да се измия и да облека чисти дрехи. След това ме отведоха в дома на правосъдието и ми зададоха въпроси. Попитаха ме защо етруските, които бяха разграбили всичко наоколо, бяха забили свещени колчета в имението ми и го бяха пощадили. Отговорих, че сам не разбирам и не съм в състояние да отговоря на този въпрос, тъй като през това време бях в Сицилия, в редовете на тиренската войска. В края на краищата предположих, че всичко е защото имам много приятели етруски.

Беше хладна утрин и под столовете на консула и квестора бяха поставени мангали с въглени. В залата почти нямаше публика, тъй че никой не се погрижи да бъда показан на народа. Въз основа на собствените ми твърдения съдиите стигнаха до извода, че съм виновен в измяна през военно време. Единственото, което ги интересуваше, беше как да постъпят, за да могат да ме накажат със смърт — та аз не бях римски гражданин. Те стигнаха до извода, че пред закона всички са равни — още повече че аз владеех обширни земи на границата с Рим, което би ми дало възможност да получа римско гражданство, стига да го исках. Но не можеха да ме хвърлят от скалата на смъртта, тъй като, както споменах, не бях гражданин на Рим. Ето защо решиха, че трябва да бъда умъртвен с отсичане на главата, макар да не заслужавах такава милост, понеже бях предател. Изпълнението на присъдата беше отложено — с надеждата да се посъбере малко народ, който да наблюдава събитието. Както е известно, римляните много обичат подобни зрелища и вечно изискват от сената подобни неща.

И така, бях обречен, римското право не познаваше помилването след произнасяне на присъда, а към народа не можех да се обърна за милост, защото нямах римско гражданство. Въпреки всичко не се боях и не вярвах в скорошната си смърт, тъй като бях изпълнен с надежда и радост от съня, който бях сънувал. Освен това помнех думите на Херофила: „Ти ще се върнеш и от затворените врати.“ Мислех, че след като умра, отново ще се появя на земята, и то почти незабавно, и ще продължа странстванията, търсейки себе си. Може би следващият ми живот щеше да бъде по-смислен. Опитвах се да не мисля за Ханна, тъй като не можех да й помогна. Вината бе стаена в сърцето ми.

Спокойствието и примирението, които излъчвах, направиха впечатление на стража, който все по-често и по-често се спираше да поразговаря с мен. Веднъж той ми направи свещен знак с пръсти и посочи към вратата, която бе оставил нарочно отключена. Бих могъл да избягам тогава, но се страхувах от предателство и освен това не исках чрез бягството си сам да докажа, че се чувствам виновен. Сигурно щях да бъда убит още в двора на затвора от другите стражи, а и дрехите на гърба ми издаваха, че съм затворник.

Произнесената над мен присъда си свърши работата — Арсиное чу за задържането ми. Мисме наруши обещанието, което ми беше дала, и отиде да разговаря с майка си и да й разкаже, че в най-близко време се очаква умъртвяването ми. Ето защо в един чудесен ден Арсиное се яви лично в затвора, придружена от възрастна матрона, явно съпруга на някой друг сенатор. И двете носеха кошници с храна за затворниците. Когато стражът отвори вратата на килията ми, тя се престори, че не ме познава, и каза на спътницата си:

— Този затворник е явно грък. Аз ще остана при него да го нахраня, а ти можеш да продължиш напред.

Щом останахме насаме, тя коленичи пред мен и започна да ме храни с топла месна супа. Докато наливаше в устата ми супата, тя ми шепнеше:

— О, Турмс, колко си отслабнал и колко си мръсен! Ето докъде те доведе твоята безцелност! Защо предаде Рим, та ти бе видял само добрини тук?! Не мога да поискам от Терций Валерий да се застъпи за теб, тъй като той лежи в полусъзнание в ложето си и не разбира думите ми. Горкият старец, мисля че е на смъртно легло…

Мисля, че Арсиное не разбра израза на лицето ми, защото пъхна ръка под мръсната ми риза и започна да гали кожата на гърдите ми, като същевременно нареждаше:

— Турмс, как можа да паднеш толкова ниско! Ако не мислеше за себе си, защо поне не помисли за Мисме, за която ти бях възложила да се грижиш. Ах, каква глупачка се оказах и аз! Мислиш ли, че някой ще я вземе за жена, нея, дъщерята на наказан предател! Най-доброто, което може да й се случи, е да бъде обучена за танцьорка, а може и да попадне на улицата!

Когато най-сетне бях в състояние да кажа нещо, аз възкликнах:

— Арсиное, махни си ръката от тялото ми, иначе ще те удуша със собствените си ръце, макар да са в окови! Скоро ще бъда убит и повече няма защо да се страхуваш от мен. Тъй че искам да ми кажеш истината в предсмъртния ми час: някога, когато продаде Ханна, знаеше ли, че тя е бременна от мен?

Арсиное върна черпака в гърнето със супата, потри притеснено дланите си една о друга и прошепна:

— Ах, Турмс, защо ни е да разговаряме сега за стари и неприятни спомени! Разбира се, че знаех, как можех да не знам — усещах го с женските си сетива… Отначало любовта, която Ханна изпитваше към теб, ме забавляваше, дебнех я понякога крадешком, когато тя целуваше стъпките ти — там, откъдето беше минал. Забелязвах погледа й — как те гледаше само, щом мислеше, че никой не я вижда! И все пак — ще се съгласиш с мен, Турмс, не можех да не изпадна в ярост, когато видях, че е забременяла от теб! Не можех да нараня достойнството си и да приема в дома си незаконното ти дете. Ето защо продадох Ханна.

Забелязах, че и след девет години раздяла Арсиное пламна от ярост, тъй че лицето й се зачерви.

— Как ще се възрадвам, когато те наложат с камшици! Само ще стоя и ще гледам как ще падне главата ти от раменете! И сега бих могла да те удуша с голи ръце — теб, който предаде любовта ни!

Тя съвсем не се преструваше, нито пък се замисляше за собственото си поведение и за това, че бе заченала два пъти от други мъже, когато все още бяхме заедно. Не, Арсиное беше съвсем искрена и вярваше, че аз съм виновен за жестоката съдба на Ханна, а не тя самата. Най-много й тежеше, че по прищявка на боговете самата тя не бе забременяла от мен, а тази чест се бе паднала на някаква си нищожна робиня. Аз пък бях благодарен, че нямам дете от Арсиное, и разбирах, че тъй е било писано. Нищо добро не можех да очаквам от децата на Арсиное. Дори и към Мисме не можех да изпитвам пълно доверие именно поради това.

Арсиное продължаваше да трепери от гняв, но след известно време се поуспокои, погали коляното ми и каза:

— Сега, когато вече не съм млада, понякога се замислям и изпитвам угризения спрямо Ханна. Страхувам се дори, че някой ден тя ще започне да ме преследва като харпия заедно със своето дете. И все пак подобни неща не са рядкост — робиня да забременее от господаря си. Но тогава бях безкрайно обидена и изпитвах ревност заради това, че си могъл да бъдеш с Ханна, след като ме познаваше, след като аз бях твоя жена! Но явно че и най-добрият, и най-талантливият човек изпитва влечение понякога към простата храна, макар пред него да е сложено изящно блюдо с редки ястия… Така че ти прощавам, Турмс, макар тогава да не можех да ти простя. — Тя наведе лицето си над моето и аз забелязах, че бе начервила устните си и бе намазала с мазило клепачите си. От косата й ме лъхна аромат на нарцис. Гласът й омекна и тя прошепна: — Само ако знаеш, Турмс, колко копнеех по теб! Колко нощи съм прекарала без сън, сама, в съседство със стаята на умиращия старец! Но трябваше да се погрижа за бъдещето си. Случаят с Ханна ми разкри, че не мога да разчитам на теб. А аз нямам нищо друго, освен красотата си, която вече е започнала да повяхва.

Когато гледах блестящите й очи и изящните черти на лицето й, не можах да се въздържа и възкликнах:

— Арсиное, Арсиное, все още си красива и за мен няма по-прекрасна от теб на цялата земя!

— Турмс, не е необходимо да ме лъжеш — отвърна ми тя. — Знам, че красотата ми не е такава, каквато беше някога. В края на краищата аз съм поне с десет години по-стара от теб, макар с помощта на богинята да изглеждам по-млада от възрастта си. Но и богинята е безпомощна пред годините. Всяка вечер замесвам мляко с мед, овесено брашно и стрити луковици от нарцис, за да си мажа лицето. И шията ми започва да се сбръчква, и брадичката ми увисва — сам виждаш — тя вирна брадичка и поразтвори наметалото си.

— Не, Арсиное — опитах се да я убедя, — красотата ти не може да повехне, тя е вечна, тъй както богинята е вечна.

Арсиное се почувства поласкана от думите ми и дори повдигна с показалец горната си устна, за да ми покаже златните коронки на зъбите си.

— Както виждаш, и зъбите ми не са истински — каза тя. — Последното ми дете, Юлий, ме съсипа, докато бях бременна с него, и зъбите ми опадаха.

— Юлий? — повторих аз. — Как може детето ти да се казва Юлий? Та това е име на един от старите латински родове сред патрициите.

Арсиное смръщи чело и каза спокойно:

— Всъщност произлизам от един от клоновете на този стар род, ако искаш толкова много да знаеш. Това бе доказано преди сватбата ми с Терций Валерий, тъй че детето се роди патриций. Родът на Юлиите е малоброен, но те произхождат от Асканий, син на Еней Троянски и основател на Алба Лонга. Гербът на този род е глиган и всяка година им се налага да умилостивяват Артемида, тъй като според преданията Асканий убил някога свещения й глиган. Чрез Еней обаче те могат да докажат божествения си произход направо до Афродита. Тъй че в жилите на сина ми Юлий тече божествена кръв, смесена с кръвта на бога вълк Мамерс. Ето защо кръстих сина си Юлий и Терций Валерий прояви пълно разбиране. — И продължи като в унес: — Двете ми други деца се оказаха неспособни. Хиулс се превърна във варварски цар, а от Мисме също не очаквам нищо особено. Но някои предсказания ми говорят в полза на Юлий. Ето защо реших да не се омъжвам за племенника на Терций Валерий, Маний, след като бедният старец си отиде от този свят, макар Маний да ми се умилква и дори да пълзи на колене пред мен. Още повече, че законната му съпруга е все още жива. Но Валериите са съмнителен род — претърпял прекалено много политически неуспехи. Затова пък съм се запознала с един извънредно приятен мъж на име Юлий, който, макар да не е богат, изглежда много достоен. Когато се оженя за него някой ден, синът ми ще бъде истински Юлий. Той ще наследи богатствата на Валериите, а пък патрицианското име от новия си баща и всичко ще бъде само в негова полза.

Докато говореше тъй уверено за сина си, аз изпитах тъга по собственото си дете, което нямах щастието изобщо да видя. Арсиное прозря мислите ми и затова каза:

— Не мисли повече за Ханна, Турмс. Знай, че и тя, и детето ти са мъртви. Отдавна са се удавили, тъй като научих, че финикийският кораб, с който бяха тръгнали, е бил застигнат от буря и е потънал. Няма смисъл повече да се мъчиш. И Ханна, и детето отдавана са на морското дъно. Ето защо нямаш никакви причини да ме мразиш, Турмс…

Усетих, че Арсиное ме лъже, затова подхванах:

— Значи така, Юлий е името на момченцето. Защо ли не прибави и Гай Марций на името на Кориолан?

Арсиное ме погледна ядно и отвърна:

— Е, щом толкова искаш да знаеш, Кориолан няма нищо общо, но цялото име на сина ми е Гай Юлий. Все пак трябваше да почета истинския му баща, за да не разгневя богинята.

Не изпитвах желание да дразня повече Арсиное, особено като виждах как сама се беше насилила да вярва в нещата, които говореше. Затова казах:

— Нека бъде тъй, както ти е угодно. Значи Ханна се е удавила. Вината за това е изцяло моя. Няма защо да се страхуваш от никакви харпии. Прощавам ти. Прости ми и ти, че не се оказах достоен за теб и не можах да ти осигуря спокоен живот. В името на любовта ни остани си все така красива и лъчезарна, каквато винаги си била! Винаги и за вечни времена, Арсиное!

Изведнъж лицето й просветна, а косите й заблестяха като чисто злато, сякаш някаква божествена светлина проникна в тъмницата. Усетих аромат на диви рози и минзухари. Кожата й порозовя като свежа ябълка, заблестя като чист, недокоснат сняг. Аз се разтреперих, защото усетих присъствието на богинята в Арсиное, както и това, че не беше зла. Жестока, себична, лъжлива и капризна бе родената от пяната и такава бе и тази, която беше земното отражение на богинята. Страст, нежност и любовен пламък се излъчваха от нея и ме изгаряха, тъй че усетих как тялото ми ще се превърне в пепел, стига само да се отдам отново на властта й. Но аз не протегнах ръка и не я докоснах. Времената бяха други, бях свободен.

Затова пък Арсиное погали отново гръдта ми и възкликна:

— Какво направи с мен, Турмс! Цялата горя, сърцето ми бие тъй, че ще се пръсне, а младостта отново пулсира във вените ми! Чувствам как се подмладявам, чувствам отново богинята в себе си! — Тя тръсна глава и докосна с длан челото си. После каза: — Според римските закони ти си обречен, но с помощта на богинята сигурно ще съумея да те избавя. Няма да ти остана длъжна, ще ти се отплатя за току-що казаните думи, макар и никога вече да не се срещнем.

Тя се наведе и ме целуна леко по устата. Изтръпнах от студенината на устните й и същевременно усетих огъня на горещите й страни. Такива бяха чувствата ми, когато за последен път виждах лицето й и пулсиращата й бяла шия. Това бе последното ни виждане. Никога след това не сме се срещали — аз, Турмс, с нея, с Арсиное. Но и до ден-днешен сърцето ми трепва при спомена за последния ни миг.

Тази последна среща с Арсиное ме накара да се отнасям още по-спокойно към съдбата си. Всяка сутрин очаквах да чуя шума от насъбралата се на площада тълпа и тежките стъпки на ликторите, дошли с пръчките и брадвата, за да поднесат поредното зрелище на народа и да му отвлекат вниманието от препирните със сената.

Не вярвах особено на обещанието на Арсиное. Предполагах, че тя просто е искала да ме утеши, и не можех да си представя как изобщо би могла да ми помогне, на мен, обречения от закона на Рим, без да засегне собственото си положение, извоювано с толкова много усилия.

Но само след няколко дена вратите на тъмницата се отвориха и на прага се появи жената, която бях сънувал. Носеше кафява наметка, която покриваше и главата й. Гледаше ме през пръстите си, тъй че не можех да видя добре лицето й. Чак когато робът страж затвори зад нея вратата, тя се приближи до мен, вгледа се внимателно в лицето ми и най-сетне отпусна уморено ръка. Тогава я познах — тя беше най-старшата от весталките. Бях я виждал по-рано, по време на представленията в цирка, където тя винаги заемаше почетното място сред младите весталки.

Весталката се обърна към мен с приглушен глас:

— Ти си този, когото търся, и лицето ти ми е познато.

Аз паднах на колене пред нея и наведох глава. Тя се усмихна със слабата усмивка на стара жена, докосна мръсните ми коси и попита:

— Турмс, не ме ли помниш? Ние се срещнахме още в първия ден от пребиваването ти в Рим, а това беше преди цели девет години. Ти сам намери тогава свещената пещера и извора, уми се с ледена вода и избра венеца от бръшлян. Точно така трябваше да постъпиш и аз те познах веднага… Боговете все още ми доверяват съкровените си тайни и аз имам грижата жителите на града винаги да узнават волята на безсмъртните — особено ако Рим е заплашен от някаква опасност. Тридесет години вече поддържам свещения огън и ще го пазя до самата си смърт. Някога боговете ми откриха, че Рим ще го сполети голямо нещастие, ако ти бъдеш наказан със смърт тук. Не трябва да те убиват, не трябва да ти се налага несправедливо наказание. Ще бъдеш освободен, тъй като това е угодно на римляните, но помни, че Рим е и твой град.

Аз отвърнах:

— Животът ми в Рим не беше особено радостен. Тук познах само тъга и тревоги. Ето защо не се страхувам от смъртта.

Тя поклати леко глава:

— Скъпи сине, ти, който си длъжен да се върнеш, знай, че твоите странствания още не са се свършили. Не ти е време за забрава, не бива да си позволяваш бездействие. — Проницателните й черни очи бяха устремени към мен, докато говореше: — Забравата е най-голямото щастие. Но ти си дошъл на земята в човешки облик не само заради самия себе си. Беше длъжен да пътешестваш и да разглеждаш света, ала сега всичко ще се промени, тъй като нужното време изтече. Сложи на главата си венеца, който ти нося — венец от лъскави дъбови листа — и тръгвай на север. Натам трябва да тръгнеш, защото тъй е предначертано.

— Но нима не ме чака мечът на палача? — попитах аз. — Чакам отговора ти, о, мъдра жено!

Тя вдигна гордо глава:

— Зимата скоро ще свърши, а танцьорите на пролетта и на вълчия бог изпуснаха медните си щитове, сякаш някоя невидима ръка им заповяда да го сторят. Дванадесетте полски братя са наплашени, че виждат навсякъде множество плъхове и врани. Говорят още, че в твоите ниви никога не е валял град, а си имал достатъчно слънце и точно колкото трябва дъжд. Добитъкът ти не боледува от нищо, а овцете ти близнят. Зная, Турмс, твоят бог е чужд на Рим, но той вече толкова пъти ни праща предзнаменования, че римляните, които познават законите на боговете, разбраха: той е разгневен, задето си задържан тук. Моите съплеменници искат да живеят в мир с всички божества, но те невинаги знаят какви жертви и на кого точно да принасят. Преди известно време при мен дойде една жена, съпруга на един от най-почитаните ни сенатори, и ме помоли да се грижа за теб. Отначало не разбрах точно за кого ми говори, ала щом се досетих веднага проучих какво са направили с теб и каква е вината ти. За тази жена зная, че посвещава римските матрони в тайните на култа на богинята си, и аз изпитах срам, че не знаех нищо за теб, докато нейната богиня отдавана вече й беше открила съдбата ти. Строителят на мостовете погледна в книгите по моя молба и лесно намери мястото, където те бяха отвели. Сенатът трябваше да отстъпи, но само най-древните родове знаят истинската причина за това. Турмс, присъдата ти е отменена и дори няма да бъдеш наказан с камшик. Ала си длъжен да напуснеш незабавно Рим. Тръгвай на север. Там те чакат вече отдавна. Чака те езерото ти, чака те планината ти…

Тя почука силно на вратата. Появиха се стражите, които носеха каца с вода, а след тях — ковачът, който сне оковите от ръцете ми. Старата весталка ми заповяда да смъкна от гърба си мръсните дрехи и собственоръчно ме изми от главата до петите. Косите ми намаза със зехтин и ги сплете на плитки. Всичко това тя извърши нежно и удивително ловко. След това весталката се пресегна към стража, който и подаде една кошница, и извади от нея хитон от най-тънка вълна. Накара ме да го облека. На плещите ми весталката заметна кафяв плащ, подобен на нейния, и най-накрая ме увенча с венец от лъскави дъбови листа.

— Ето че си готов — каза тя. — Но помни, заминаването ти трябва да бъде пазено в дълбока тайна. Народът не трябва да научава нищо. Тези, които са посветени, са дали обет за мълчание. Бързай, божествени елене! Полските братя те чакат и ще те отведат до самите гранични стълбове, на другия бряг на реката. Ако в града плъзнат слухове за изчезването ти, ще се опитам някак да успокоя народа. Помни, никога по-рано не се е случвало нищо подобно — консул да отмени вече дадена смъртна присъда. Все пак надявам се римляните да не научат нищо.

Тя ме изведе от влажната тъмница и робът страж ни отвори вратите. Когато минавахме през тях, той поздрави почтително весталката. Площадът беше пуст и гъста мъгла се стелеше наоколо, тъй че полските братя, загърнати в сивите си плащове, ми приличаха на призраци.

— Виж, Турмс — рече весталката, — боговете наистина се грижат за теб. Те забулиха града с мъгла, за да улеснят бягството ти…

Тя ме побутна леко напред и аз повече не се обърнах към нея, тъй като знаех, че не са й нужни моите благодарности. Мъглата наистина беше някак необичайна, тъй като заглушаваше и шума от стъпките ми. Полските братя ме наобиколиха и когато тръгнахме, те ме поддържаха с ръце — явно бях много отслабнал по време на болестта в затвора.

Стражите на моста се отвърнаха от нас, когато забелязаха, че се приближаваме подобно на сенки. За последен път минавах по римския мост и вдъхвах миризмата на конски и кравешки изпражнения по него, за последен път слушах скърцащите дъски под нозете си, същите дъски, по които бяха стъпвали хиляди и хиляди нозе. Мъглата беше толкова гъста и неподвижна, че не можах да видя водите на Тибър и до мен достигна само ласкавият и спокоен плясък на водите му. Реката като че ли се прощаваше с мен.

Исках да се отбия до имението си, за да го погледна за последен път, но полските братя не ми позволиха, а казаха тихо:

— Не се вълнувай за полетата. Не се вълнувай за робите. Не се безпокой за добитъка си. Ще се погрижим за всичко, обещаваме ти. Не се отбивай от пътя си.

Те постлаха плащовете си до последния пограничен стълб на север и седнаха на влажната от росата земя, като ме обкръжиха. Мъглата започна да се вдига и повя лек ветрец. Полските братя извадиха отнякъде ечемичена питка, разделиха я помежду си, но на мен не дадоха нищо. След това пиха вино от някакъв глинен съд, но отново не ме нагостиха.

Северният вятър се усилваше и скоро от мъглата нямаше и следа. Над главите ни засия утринното слънце. Тогава братята станаха и ми подадоха една торбичка с хляб и вино за из път, след което аз внимателно пристъпих в етруските земи. Нещо в дълбините на душата ми ми подсказваше, че всичко върви както трябва. Северният вятър повя в лицето ми и аз усетих как кръвта във вените ми се раздвижи, макар местността, в която се бях озовал, да ми беше непозната.

7.

Пътят ме водеше на север. Бях съвсем свободен, отърсил се от тежестта на предишния си живот като от ненужно бреме. Болестта ме беше напуснала и аз се чувствах лек като перце и сякаш не вървях, а летях. Слънцето сияеше възхитително, очите ми блуждаеха из бездънното синьо небе, гледаха радостно към блестящата зелена трева. Вървях и се усмихвах, а пролетта ме съпровождаше, птиците пееха, ручеите бълбукаха. Понякога ръмеше топъл пролетен дъждец…

Свърнах от широкия път и закрачих по тесни пътеки. От време на време се спирах до някой извор, за да си отдъхна, и слушах свирките на пастирите. Вървях на север. Ята от птици се виеха над главата ми, а сутрин ме събуждаха крясъците на дивите гъски.

Целият тръпнех, предвкусвайки скорошната радост и щастие. Не мислех за нищо особено и не очаквах нищо, но някакъв глас сякаш ми нашепваше, че вървя в правилна посока — там, където най-сетне ще позная себе си. Не се опитвах да се вглеждам много напред, тъй като разбирах вече, че ще дойде време и всичко ще ми бъде разкрито. Бях безгрижен като птиците над главата ми.

Не бързах. Почивах си в колибите на пастирите и в бедните къщурки на земеделците. Понякога ми се случваше да преспя и под открито небе, по склоновете на напечените от слънцето хълмове. Пиех вода от изворите и все още ядях от хляба на полските братя. Чувствах как крепна и как в жилите ми потекоха отново сили. Като че ли се бях подмладил и повече не ме мъчеха съмнения, а с всяка крачка тялото ми се отърсваше от отровата на миналото. Нищо не ме гнетеше, от нищо нямах нужда и не мислех за нищо…

Най-накрая на хоризонта се издигнаха планини, над които се носеха бели купести облаци, а след това видях плодородни поля пред себе си, долини, лозя и сребристи маслинови дървета. Недалече на едно възвишение се беше прострял град. Разгледах добре обраслата му с трева каменна стена, каменната арка на вратата и разноцветните покриви на къщите. Нозете ми затрепериха и този трепет сякаш се усети в земята под мен. Но аз не влязох в града, тъй като знаех много добре, че трябва да се покатеря на върха на съседната планина. Тръгнах нагоре, пробивайки си път през храсталаците, плашейки птиците, които излитаха изпод краката ми. Пред бърлогата си се припичаше лисица, но щом ме видя, тя скочи и се шмугна в храстите. Усещах, че наоколо има много диви зверове… След това чух пукот на съчки и пред мен застана горд елен с изумително красиви рога, който се понесе леко нагоре по склона. Аз се спъвах о камъните, плащът ми се раздра от дивите къпини, дъхът ми се учести, но продължавах да пълзя, помагайки си с ръце. Чувствах, че светинята е вече съвсем наблизо. Най-накрая се спрях, изправих се и се усмихнах. Вече не бях сам, а бях станал част от тази гора, от тази планина, от това небе, от тази земя и от този въздух.

Видях гробниците със свещените обелиски пред тях, видях навесите на живописците и каменоделците. Видях и свещената стълба, но не се спрях, а продължих, тъй като исках да се изкача още по-нагоре, там, където духаше поривист вятър. Небето над главата ми беше безоблачно, но този вятър шумеше в ушите ми така, както щеше да шуми след много години — когато в съвсем други одежди щях да се изкача по стълбата към могилата си, донесъл в черна глинена чаша камъчетата на този живот. Дори и ако тези записки пропаднат, дори и ако паметта ми изневери, аз все пак ще си спомня някой ден историята на живота си, стига да погледна към камъчетата. Вятър, силен вятър ще духа и тогава, а небето ще си остане синьо и безоблачно.

Далече на север се ширнаха водите на езерото ми, моето красиво езеро, което блестеше пред сините планини. Познах го, стори ми се дори, че дочувам шума на тръстиката, вдъхвам познатия аромат на крайбрежните треви и пия от чистата му вода. После погледнах на запад — там, където като тъмносиня гугла се издигаше свещената планина на богинята. Най-накрая се обърнах към стълбата, обрамчена с изрисувани колони, и към свещения път, който водеше от долината нагоре по склоновете, осеяни с квадратни ниви, към града ми. Тази земя на зелените хълмове беше моята страна и страната на баща ми. Помнех я добре. Нозете ми и сърцето ми я познаха веднага, трябваше само да пристъпя към нея, и ми се струваше невероятно, че умът ми бе тънал в забвение толкова много години…

От радост паднах на колене и целунах земята, където се бях родил, целунах майка си и й благодарих, че след дълги странствания най-сетне бях намерил пътя към дома си.

По небето се носеше малък светъл облак. Аз тръгнах надолу, погледнах към тъмния жертвен източник и пристъпих към гробниците. Не се колебах ни най-малко. Положих ръката си на кръглия връх на една могилна колона, украсена с танцуващи елени, и прошепнах:

— Татко, татко, твоят син се върна.

След това седнах на топлата земя пред гробницата на баща си и ме обхвана чувство на покой и безопасност. Нищо вече не ме застрашаваше и аз с удоволствие разглеждах ярките статуи на богове по покрива на градския храм, осветени от лъчите на залязващото слънце. Без да усетя, бях заспал и се събудих чак сред нощ от тътена на гръмотевици. Отворих очи, видях зигзаговидни мълнии и по лицето ми се стекоха нежни дъждовни струйки. Гръмотевиците продължаваха да гърмят, а земята изведнъж затрепери — светкавица бе ударила върха на планината. Аз вдигнах тържествено ръце към небето и изиграх танца на бурята както някога, когато бях танцувал под проливния дъжд по пътя към Делфи.

Слънцето беше високо в небето, когато се събудих отново, разтреперан от студ. Скочих на крака и започнах да разтривам тялото си, за да се стопля. Забелязах, че ме бяха заобиколили неколцина живописци и каменоделци. Като видяха, че се бях събудил, тези хора, които винаги идваха тук да се трудят, отстъпиха уплашени назад, а стражът на гробницата дори вдигна заплашително оръжието си. В този миг към нас се приближи жрец на мълниите с венец на главата, облечен в широки свещени одежди. Той дойде при мен, смръщи вежди и се вгледа в лицето ми. После закри с лявата длан окото си и вдигна дясната си ръка нагоре, за да ме приветства.

— Струва ми се, че те познавам — каза развълнуван. — Твоето лице е изваяно от скулптори, то е рисувано и от художници. Тъй че — кой си ти и какво искаш?

— Търсих и намерих — отвърнах аз. — Нозете ми сами ме доведоха тук. Аз съм Турмс, син на баща си, и се върнах най-сетне у дома.

Един от каменоделците, възрастен посивял мъж, хвърли чука си и се разплака, след което коленичи на земята.

— Познавам го! — възкликна той. — Нашият цар се е завърнал при нас и е все тъй млад и прекрасен!

Той искаше да прегърне коленете ми, но аз го отстраних с думите:

— Не, не, грешиш, човече. Аз изобщо не съм цар.

Но двама от живописците вече тичаха към града, желаейки да разпространят първи радостната вест за моето пристигане. Жрецът проговори:

— Видях мълнии. Посветените знаеха, че ти ще дойдеш някой ден при нас, още преди девет години знаеха това, но мнозина бяха решили, че си се заблудил по пътя си. Никой не смееше да се намесва в божествените дела и да ти посочва правилния път. Един от нашите авгури дори те беше приветствал при идването ти в Рим и бе дал знак за теб на посветените, а и от върховния жрец на мълниите получихме известие, че си вече наблизо. Не случайно миналата нощ мълниите възвестиха възвръщането ти. Наистина ли си лукумон?

— Не знам — отвърнах аз. — Просто съм уверен, че съм си у дома.

— Прав си — каза жрецът. — Знай, че си син на Ларс Порсена. Ти прекара нощта пред гробницата му. Може и да не си лукумон, но чертите на лицето ти не лъжат. Безусловно принадлежиш към този древен род.

Видях как полските работници долу изоставиха плуговете си и волските впрягове и тичаха към свещения път, за да стигнат по-близо до нас.

— Нищо не ми е нужно — казах аз. — Нужна ми е само родината ми, тъй като от този ден нататък мога да живея само тук. Не мислете, че ме занимава мисълта за наследството. Аз не търся богатства и власт. Искам да ми разкажеш за баща ми.

— Градът ти се нарича Клузиум58 — отвърна жрецът на мълниите. — Той е град на черните глинени съдове и на вечните човешки лица. Откакто се помним, скулпторите и грънчарите на града ни са увековечавали човешките лица с обгорена глина, мек камък и с алабастър. Ето защо беше толкова лесно да те разпознаем. Ще видиш скулптурата на баща си, който почива там долу, в гробницата си. Фигурата му е увековечена с жертвена чаша в ръце върху капака на саркофага. В града също има негови изображения.

— Разкажи ми за баща ми — отново помолих аз. — Все още нищо не знам за произхода си.

Жрецът отвърна:

— Ларс Порсена беше могъщ владетел на страната ни. Самият той никога не се нарече лукумон и ние започнахме да го наричаме цар чак след смъртта му. Веднъж той завладя дори Рим, но не наложи на римляните прогонения от тях владетел, тъй като гражданите на този град не го обичаха. Вместо това Ларс Порсена посъветва римляните да въведат същия способ на управление, който съществува и в Клузиум. В града ни има двама управници, както и съвет от двеста души, а висшите длъжностни лица се избират всяка година. Вслушваме се извънредно много в гласа на народа. Предполагахме, че след като нямаме лукумон, не ни е нужен и върховен водач. — Когато беше млад, баща ти беше извънредно любознателен човек и пътешестваше много и дълго из различни страни — продължи жрецът. — Още като юноша той участва в похода на етруските към Куме. Когато претърпяхме поражение, той се запита: „С какво гърците са по-добри от нас?“ Ето защо той реши да тръгне на път и да се запознае с гръцките градове и с културата им, както и с обичаите им.

Изпод каменната арка на градските врати излезе тълпа хора в бели празнични дрехи и се насочи към нас. Някои се приближиха доста, но повечето се спряха на почтително разстояние. Селяните, отпуснали отрудените си ръце, ме гледаха и шепнеха:

— Лукумонът, лукумонът се е върнал!

Жрецът се обърна към тях и заяви:

— Това е синът на Ларс Порсена, който бе странствал дълго из далечни земи. Той дори не знае какво означава лукумон. Не ни пречете с глупавите си приказки.

Но селяните не млъкнаха, а напротив, възгласите им ставаха все по-силни:

— Той пристигна при нас с топлия дъжд! Той пристигна с нарастването на луната! Той пристигна в деня на полската благословия! — Те размахваха зелени клонки и продължаваха да викат: — Лукумонът е отново с нас!

Жрецът на мълниите се обърна към мен с раздразнение в гласа:

— Появяването ти смущава народа. Това не е на хубаво. Ако ти наистина си лукумон, трябва преди всичко да преминеш през изпитанието, което ще ти бъде наложено, и чак тогава да бъдеш признат. Всичко това обаче може да стане едва през есента, когато ще се събере съветът на дванадесетте града. Би било добре, ако дотогава се скриеш от очите на жителите на Клузиум.

Но тълпата около нас растеше, много хора дишаха тежко и учестено, уморени от дългия бяг. Повечето бяха облекли набързо празничните си дрехи и горяха от нетърпение да ме видят. Скоро към нас се приближиха авгурите с извитите си жезли и жреците, които притискаха към гърдите си свещени плочки от изпечена глина с издълбани по тях стихове и имена на богове. Тълпата отстъпи, за да им стори път, и те се приближиха към мен, желаейки да се вгледат в лицето ми, но изведнъж над главите ни се струпаха облаци и аз се озовах в сянката им. Единствено планината на богинята бе осветена от слънчевите лъчи.

По-късно научих, че този ден съвсем не е бил лек за жреците. Те бяха спорили безкрайно много, тъй като, макар и сред тях да имаше посветени, които знаеха, че аз непременно ще се появя в Клузиум, никой не можеше да каже със сигурност дали съм лукумон или просто син на Ларс Порсена. Последното обстоятелство дори само по себе си беше възрадвало жителите на града. Разбира се, много от посветените бяха получили достатъчно знаци и многочислени знамения, но всичко това не стигаше, за да бъда признат за лукумон, още повече, че самият аз нямах намерение да се обявявам за такъв. Спорът им можеше да бъде разрешен единствено от двамата все още живи лукумони, които се намираха в страната на етруските. Като допълнителна трудност се яви и обстоятелството, че много от просветените тиренци бяха престанали да вярват в съществуванието на свещени лукумони. Това неверие бе особено разпространено в крайморските градове, където силно се чувстваше гръцкото влияние.

Жреците имаха желание да ме отведат настрани, за да поговорят насаме с мен, но им попречиха ликуващите граждани, които тръбяха с тръби, биеха медни цимбали и размахваха кречетала. Юношите донесоха със смях и песни носилката от храма, която бе украсена с мирта, теменуги и бръшлян. Те се приближиха безстрашно към мен и почти ме накараха да седна върху двойната, свещена постеля, когато аз се опомних и ги отблъснах.

Флейтите и барабаните изведнъж млъкнаха. Юношите ме гледаха със страх и разтриваха раменете си, макар да ми се стори, че когато ги отблъсвах, аз едва-едва ги бях докоснал. Наведох глава и се отправих пеша надолу по свещената стълба. В този миг облаците се разсеяха и слънцето отново заблестя. Лъчите му осветиха стълбите пред мен. Когато те заиграха и по косите ми, тълпата отново възкликна:

— Лукумонът е при нас!

В тези думи нямаше ликуване, нямаше дори и прекалена радост — хората просто ми отдаваха божествена почест.

Жреците ме последваха мълчешком, а зад тях тръгна и народът. Лицата на всички бяха съсредоточени и хората гледаха да не се бутат, разбирайки тържествеността на случилото се. Аз пристъпвах, без да бързам, към долината, прекосих я и се покатерих по отсрещното възвишение към вратите на града си. През всичкото време слънцето осветяваше лицето ми и топъл вятър галеше тялото ми.

Цялото това прекрасно лято прекарах в тишина и уединение в дома, който получих от градските управители. Грижовната прислуга винаги беше наблизо, когато имах нужда от нещо, и изчезваше, когато исках да остана сам. Научих се да се вслушвам в себе си. Дълго беседвах с жреците и те ми разказваха за нещата, които трябваше да зная като син на Ларс Порсена. Те често ми казваха:

— Ако ти наистина си лукумон, знанието живее в теб, а не в нас.

Това лято бе най-щастливото в живота ми. Бях изпълнен с добри предчувствия и се стремях да се опозная. Посветените разказваха за раждането ми, за това, че се бях появил с лице, забулено в пелена. Имало и други знамения, по които жреците познали, че се е родил лукумон, и казали за това на родителите ми. Но Ларс Порсена винаги им отговарял:

— Въпреки многобройните изкушения, на които бях подлаган, никога не се нарекох лукумон, тъй като не съм такъв. Разумът, мъжеството и чувството за справедливост — ето това е главното, което отличава достойния човек от страхливеца или глупака. Достойният управител трябва да състрадава на страдащите, да поддържа слабите, да умее да възпира нахалниците, да не насърчава користолюбците и да позволява на земеделците да се чувстват господари на земята, над която се трудят от сутрин до вечер. Той трябва да защитава народа си от грабители и всякакви други негодници. Всичко това е достатъчно и само то е нужно, за да бъде човек добър управник на Клузиум. За да се усвоят тези правила, не е нужно човек да бъде лукумон. Но ако моят син наистина се е родил такъв, той трябва сам да открие себе си и своя град. Тъй са постъпвали лукумоните в древните времена. Никой не може да бъде лукумон само по произход. Чак когато достигне четиридесет години, лукумонът намира в себе си сили да се самоопознае и се сдобива с признанието на другите. Ето защо, съм длъжен да се откажа от сина си.

В същата година, когато съм навършил седем години, баща ми ме взел със себе си и ме отвел в Сибарис — най-цветущия сред всички гръцки градове в Италия. Той ме предал на един свой стар приятел със заръката да се погрижи за възпитанието ми, като същевременно забранил да ми се говори каквото и да било за произхода ми. Явно Ларс Порсена не е взел с лекота подобно решение — та аз съм бил единственият му син. Майка ми умряла още когато съм бил на три години, и баща ми нямал желание да се жени повторно. Но той беше сметнал за свой дълг да посвети сина си на народа си и да не избързва да ме обявява за лукумон, преди това да е напълно доказано и преди аз самият да съм намерил собствения си път.

Мисля, че е имал намерение да следи отдалече как раста и отдалече да се грижи за мен, без аз да подозирам, но неочаквани събития се намесили в неговите планове. Войната, която се разразила между Кротон и Сибарис, се бе оказала фатална за Сибарис и той бе направо изтрит от лицето на земята, та от четиридесетте му благородни рода се спасили само жените и невръстните деца, които успели да отплават с кораби към Йония, към Милет. Явно и аз съм бил с тях, тъй като не бих могъл сам да се добера до Етрурия, а в Сибарис, завзет от кротонците, би ме очаквала робска участ. Приятелят на баща ми загинал в защитата на града заедно с много други благородни мъже, макар за сибаритите да се говореше, че са изнежени и че са свикнали само на разкош и наслаждения. Преди да ме прати на път, той обаче спазил обещанието, дадено на Ларс Порсена, и въпреки тежките обстоятелства не разкрил на хората, с които бях отплавал, кой съм всъщност. Впрочем на другите явно не им е било до мен и моя произход — имали са достатъчно грижи и тревоги и без това. Когато се свършил траурът по разрушения Сибарис, жителите на този град се превърнали в досадни просители, от които всички искали да се избавят. През това време загинал и баща ми — ранен от разярен глиган по време на лов, той умрял от загуба на кръв в най-цветуща възраст — още ненавършил петдесет години. Мисля, че неговата слава ще живее вечно, поне дотогава, докато на земята все още има етруски.

Неговата неочаквана и странна смърт бе накарала някои хора да се замислят дали той все пак не е бил лукумон, макар да бе пазил всичко в тайна. Други пък твърдели, че Ларс Порсена не би могъл да бъде истински лукумон, защото е водил войни и че неговата смърт е наказание от боговете, тъй като се е намесил в политиката на Рим. В края на краищата глиганът е свещено животно на латините, по-старо и по-тайнствено от римската вълчица.

Посветените ме предупреждаваха с думите:

— Много владетели, дори управниците на големи градове, са започнали да употребяват титлата „лукумон“ като нагледен знак на властта си, без изобщо да са истински лукумони. Но това все пак може да бъде простено. Няма обаче нищо по-лошо от лъжливият лукумон, който се представя за истински и който се преструва дори пред себе си, че е действителен лукумон. Такъв човек лесно може да се свърже с боговете на мрака и да заблуди тези, които търсят истината. Но боговете рано или късно ще изобличат лъжата и народът му ще го накаже.

През това лято ме посетиха сестрите на баща ми. Те искаха да се запознаят с мен, но не се и опитаха да ме прегърнат, а децата им ме гледаха с широко отворени удивени очи. Увериха ме, че ще разделят с мен наследството на баща ми и всичките негови съкровища, без да искат никакво доказателство за произхода ми, но когато им казах, че съм се върнал в Клузиум съвсем не заради наследството си, те въздъхнаха с облекчение. Би им било трудно да убедят достойните си съпрузи, че е нужна нова подялба на наследството на Ларс Порсена, макар у етруските да е прието жените да са равноправни наследници с мъжете. Нашите жени са дотам самостоятелни и горди с произхода си, че и синовете им носят както името на баща си, тъй и името на майчиния си род. От лелите си най-сетне узнах пълното си име, което гласеше: Ларс Турмс Ларкхна Порсена, тъй като майка ми била от древния род на Ларкхна.

За нея говореха, че се отличавала с изключителна красота, но имала склонност към тъга, типична за най-старите етруски родове. Обичала особено много самотата. Баща ми пък произлизал от друг вид семейство — от много по-млад и по-многочислен род. Той получил правото да се ожени за майка ми чак когато извоювал военна слава и донесъл приказни трофеи в града си. Говореха също, че майка ми, още малко момиченце, подхвърлила веднъж ябълка на баща ми, когато се забавлявала заедно с другарките си край реката и го видяла да минава наблизо.

Сродниците ми, с които ме свързваха тесни кръвни връзки, си останаха някак чужди за мен. Те страняха и не разговаряха с мен повече, отколкото другите граждани на Клузиум. Явно очакваха с любопитство деня на изпитанието ми.

През лятото юношите на града се подготвяха усилено за есенните състезания. Сред младите мъже трябваше да бъде избран най-красивият и най-силният, който да представя Клузиум на игрите, където се избираше водещият град на съюза за следващата година. Щастливецът бе увенчаван с венец и получаваше свещения щит и меч на града, за да свикне да борави с тях. Всъщност жреците говореха, че изходът от тези игри не е имал никакво обществено значение от сто години насам. Победителят получаваше само девойката, предназначена да бъде жертва на боговете, той я освобождаваше и градът му заемаше почетно място до следващата есен, но всичко това беше просто стара традиция.

Слушах разсеяно разказите за старите обичаи, тъй като колкото и да се стремях, не откривах у себе си никой друг, освен Турмс, сина на Ларс Порсена. Живеех в прохладни покои, сред изумителни вази и статуи, спях на меко ложе, пиех вино и ядях вкусна храна, тъй че отстрани погледнато сякаш не можех и да мечтая за нищо друго. Но на мен все не ми достигаше нещо и това чувство ме преследваше в дълбините на душата ми. Ако знаех само какво точно не ми достигаше! Но напразно чуках на вратата на сърцето си.

С времето започнах да се разбирам по-добре и да се чувствам по-щастлив. Само понякога изпадах в тъга и усещах колко тежко и неповратливо е смъртното ми тяло, колко велика е властта му над мен. В нощите, когато на небето изгряваше пълната луна, в сънищата ми се появяваше дивата богиня девственица. На тясното й лице четях заплаха. Родената от морската пяна също ме навестяваше и ме изкушаваше със златните си къдри и с ослепително бялото си тяло. Тя искаше отново да се свържа със земята и да се задоволя със съдбата на простосмъртен.

Все пак — готов съм да повторя — това беше най-щастливото лято в живота ми. Когато настъпи есента, ме обзе дълбоко униние и не изпитвах вече никаква радост. В определения ден се отправих към свещеното езеро, придружен от представители на града. Не ми се наложи да направя и крачка пеша, нито пък да яздя кон или муле, тъй като бях отведен в закрита носилка, поставена на колесница, теглена от бели волове. Рогата им бяха украсени с червени пискюли, които забелязах, когато се осмелих да открехна едва-едва завесите на носилката.

В същата колесница бяха изнесени от града и двата бели обелиска от градския храм на променливия бог.

Още веднъж ми предстои да преспя на ложето на боговете и да вкуся от храната им, докато смъртна пот оросява челото ми. Ето защо, аз, Турмс, бързам да завърша разказа си, за да мога да изпълня всичко, което ми е предначертано.