Турнирът

Последният ден

Събудих се по изгрев-слънце в последния ми ден в Константинопол и веднага щом отворих очи, погледнах към леглото на Елси в очакване да я видя да лежи там, завърнала се от поредната си дълга нощ на разврат.

Леглото й обаче бе празно и недокоснато.

Намерих господин Аскам и господин Джайлс в стаите им да затварят сандъците си.

— Елси е изчезнала — казах аз.

— Изчезнала ли? — изненада се учителят ми.

— Не съм я виждала от вчера по пладне, когато отиде да обядва с престолонаследника и приятелите му в града.

— А, да, престолонаследникът… — каза господин Аскам. — При него се измъкваше повечето вечери. За да ходи на сбирките, организирани от престолонаследника Селим.

— Да. Но винаги се връщаше преди настъпването на сутринта.

Учителят ми и господин Джайлс се спогледаха.

— Престолонаследникът е прочут с гуляите си — каза господин Джайлс.

— Но защо не се е върнала? — попита господин Аскам.

— Може да е помолил Елси да се омъжи за него — с надежда предположих аз. — Елси го желае повече от всичко на света. Тя ми каза, че те… такова… че са консумирали връзката си предишната нощ, така че може да я е помолил да се омъжи за него и тя е отишла в харема, за да види бъдещия си дом.

Лицето на господин Аскам помръкна.

— Чакай малко, Бес. Да не искаш да кажеш, че Елси е имала връзка със самия престолонаследник?

Изчервих се.

— Ами…

— Моля те, кажи ми. Може да се окаже важно.

— Да. Няколко нощи се е опитвала да привлече вниманието му и накрая е успяла. Мислеше си, че като му достави удоволствие, ще може да го впечатли и така да стане негова кралица…

— Кога е легнала с него? — попита учителят ми с прямота, която ме изненада.

— Кога ли?

— Да, кога? Преди три нощи? Или две? Кога?

Замислих се за момент.

— Предишната нощ. Вечерта преди той да я покани на обяд в града. Тя е флиртувала с него и по-рано, но едва тогава двамата наистина са… утолили желанието си.

— Друг път Елси хранила ли се е в града с него? Излизали ли са да обядват или да вечерят?

— Не. Това им беше за първи път.

— Значи в деня, след като я е оправил, той я кани в града, а после тя изчезва. Ох, боже… — Учителят ми поклати глава. — Глупаво, глупаво момиче.

Задейства се бързо. Хвърли още няколко неща в сандъка си и затръшна капака.

— Бес, събери си нещата. Време е да се махаме от този прокълнат град.

— Ами Елси?

— Имам идея къде е изчезнала и ще се опитаме да я вземем на излизане, ако това наистина е възможно.

— Ако е възможно ли? — повторих смаяно. — Защо? Какво мислите, че е станало с нея? Къде мислите, че е?

— Със сигурност няма да стане царица, това е ясно — каза господин Аскам. — Но ако е там, където си мисля, е открила цял нов свят на ужас.

Тръгнахме да излезем.

Едва тогава господин Джайлс забеляза, че през нощта някой е пъхнал плик под вратата ни.

Пликът беше ален, също като онзи, който бяхме донесли при пристигането си за турнира.

— Адресиран е за Бес — с изненада каза господин Джайлс.

И ми подаде плика.

Наистина беше адресиран до мен. „За принцеса Елизабет Тюдор“. Освен това бе запечатан с фин червен восък и подпечатан с кръглия печат на самия султан.

— Можеш да го прочетеш по-късно, Бес — каза господин Аскам. — Време е да тръгваме.

Така напуснахме покоите си в двореца Топкапъ — не с бляскави церемонии, а тихо, с почти срамна анонимност.

По пътя спряхме при отделението на евнусите и открихме Латиф с бинтована глава. Господин Аскам искаше да му върне великолепния му лък, но евнухът не искаше и да чуе.

— Моля, задръжте го. — Латиф подаде на господин Аскам и колчан със стрели, украсен като лъка. — Дължа живота си на вас и на ученичката ви. — Той ми кимна. — Задръжте лъка и стрелите като подарък от мен и като спомен за пребиваването ви тук.

— Благодаря — отвърна учителят ми.

— И още нещо — каза Латиф, докато се канехме да си тръгнем. — Стражите на султана слязоха сутринта в цистерните да търсят момчето. Другите деца отдавна бяха изчезнали, но стражите намерили тялото на Пиетро. Напълнил джобовете си с тежки камъни и се удавил.

Изпитах огромна тъга. Горкият Пиетро.

— Предположихте, че ще го направи… — казах на учителя си.

— Не е подозирал на каква поредица от разруха ще положи начало — отвърна господин Аскам, хвана ме за ръка и ме изведе от отделението на евнусите.

При портата на двореца натоварихме багажа си в теглена от магаре каруца и си тръгнахме, без да бъдем изпратени от никого — нито от султана, нито от престолонаследника, нито дори от приятеля ни Микеланджело.

Тръгвахме си тайно.

Докато пътувахме по широкия булевард, водещ от двореца и минаващ покрай могъщата „Света София“, учителят ми се оглеждаше предпазливо, сякаш очакваше на всеки ъгъл да ни дебнат убийци.

— Ще се срещнем с Понсонби и английските гвардейци при Златната порта — каза той. — Едва тогава ще се почувствам горе-долу в безопасност.

Минахме покрай „Света София“. При входовете на огромната катедрала се тълпяха хора. Тълпата бе по-голяма от всеки друг път и всички се мъчеха да влязат вътре, за да гледат мюсюлманския финал между Заман и Ибрахим.

Никой не ни обърна внимание, докато минавахме покрай множеството.

Все още бях много разтревожена, че напускаме двореца без Елси.

— Тя не е в двореца — каза господин Аскам. — И ако не е там, където си мисля, няма надежда да я намерим в такъв голям град.

Малко по-нататък той внезапно зави и ни поведе по една широка улица. За моя изненада, това бе улица, която вече бях виждала.

Вървяхме по булеварда, на който се намираше заведението на Африди, крещящо облечения собственик на публични домове, който се беше разправял с кардинал Кардоза заради това, че крадял занаята му; същият, който притежаваше няколко бардака в Константинопол.

Спряхме пред публичния дом с неговия римски долен етаж и по-късен горен.

— Тук ли? — попитах аз. — Какво ви кара да мислите, че Елси е тук?

— Не се отделяй от мен — каза учителят ми. — Джайлс, мечът ти у теб ли е?

Господин Джайлс показа скрития под наметалото му меч и едва тогава забелязах, че господин Аскам носи лъка на Латиф, скрит под дългото кожено палто.

Влязохме въоръжени в бардака.

На входа ни посрещна арабин с лъщяща брада.

— Здравейте, господа! Как сте? С какво мога да ви помогна? В момента разполагаме с много момичета, тъй като почти целият град гледа партията по шах…

Господин Аскам мина покрай него и продължи навътре.

Последвахме го в централната зала на бардака и той се насочи право към стаята с позлатената врата.

— Хей! Чакайте! — викна брадатият арабин, но учителят ми стигна до вратата и рязко я отвори.

— Ох, господи… — възкликна той, докато го настигах. — Бес, спри! Не гледай!…

Но бе твърде късно. Вече бях видяла онова, което се криеше зад позлатената врата. И макар да го бях зърнала само за кратък миг, образът щеше да се запечати в паметта ми за цял живот.

От гледката ми призля.

През полуотворената врата видях Елси — сладката Елси. Глупаво момиче, вярно, а също и безразсъдно, но определено не заслужаваше това.

Лежеше разчекната на гигантското легло в центъра на богато украсената стая, по гръб. Ръцете и краката й бяха завързани за таблите на леглото, като краката бяха разтворени широко, така че клиентът да прониква лесно в нея. Бедрата й отвътре бяха ожулени.

Приличаше на очукана сексуална играчка за животинските страсти на константинополските мъже, които можеха да я обладават както си поискат.

Отгоре имаше надпис:

И внезапно разбрах ужасното му значение. Разбира се, учителят ми беше разчел гадната фраза много преди мен и тъкмо затова ни беше довел тук.

Беше като рекламите, които бяхме видели при търговците на коприна от Големия пазар: „Използвано от самия султан“.

Само че тази реклама беше по-зловеща.

Донякъде по-добре запозната с местната писменост, вече можех да прочета надписа над леглото с Елси:

Учителят ми забърза вътре, като захлопна вратата и ми спести гледката. След секунди излезе, понесъл Елси на ръце. Тя го гледаше замаяно. Бе жива, но не беше на себе си. Приличаше на пияна или дрогирана.

— Кой би направил това? — попитах аз, докато той минаваше покрай мен.

— Престолонаследникът — отвърна учителят ми. — Безсърдечният принц. Сигурно намира за забавно да си ляга с някоя чуждоземна красавица и после да я изхвърля като боклук. Може би двамата с Африди са приятели и имат някаква уговорка. Веднага след като е употребил Елси, я е предал на собственика на бардака, който я продава на отлична цена на други мъже, като използва за реклама принца. Не бих се изненадал, ако принцът получава от Африди дял от сумата.

И сякаш споменаването на името му го беше призовало, пред нас застана Африди, облечен този път в блестящи златни одежди и съпровождан от двама много едри телохранители с ятагани в ръце. Тримата ни препречиха пътя.

— Какво си мислите, че правите с най-скъпото ми момиче? — тихо попита Африди.

— Тя не е ваша, за да я продавате — отвърна господин Аскам. — Тя е поданичка на краля на Англия.

— Тук не е Англия. Лично принцът ми даде това момиче. Моя е. И снощи ми донесе добра сума. Препоръката на престолонаследника е много доходоносно нещо в моя занаят. Тя е най-популярното ми момиче. Селим беше прав. Английските розички са чудни за чукане.

— Ще ни пуснеш да излезем — каза учителят ми студено.

— Не.

Господин Аскам пусна Елси и аз я прегърнах. Тя се облегна на рамото ми — едва можеше да стои на крака.

— Ще ни пуснеш веднага — каза учителят ми и извади лъка изпод палтото си. До него господин Джайлс изтегли меча си.

Господин Аскам опъна тетивата и се прицели право в главата на Африди.

— Много добър стрелец съм и ще умреш преди телохранителите ти да успеят да направят и крачка.

Африди побърза да се усмихне, дръпна се настрани и вдигна ръце.

— Разбира се, от друга страна, винаги съм готов да се спазарим.

— Никакви пазарлъци — каза учителят ми, докато бавно и предпазливо заобикаляхме собственика на бардака и хората му. През цялото време стрелата беше насочена към носа на Африди, а Джайлс не изпускаше от поглед другите двама.

Минахме през засводения вход и излязохме на улицата пред ужасното заведение и на благословената слънчева светлина.

Африди ни гледаше от прага.

— Напусни бързо града, англичанино. След един час ще съм пуснал хората си след теб.

Учителят ми спря за момент, сякаш му беше хрумнало нещо.

После рязко кимна на собственика на бардака и каза:

— Вземам момичето, независимо дали ти харесва, или не. Но в замяна на това да не пращаш хора след нас ще ти предложа една информация.

— Каква информация? — невъзмутимо попита Африди.

— Предполагам, че сводниците и комарджиите са близки в този град — каза учителят ми. — Имаш ли познати, които правят облози? Може би за шахматната среща тази сутрин?

— Да, имам — предпазливо отвърна Африди. — Аз самият приемам доста залози.

— На кого залагат повечето играчи?

— Хората харесват Ибрахим, но залагат на Заман. Ако Заман спечели, ще изгубя значителна сума.

— Заман ще спечели — каза учителят ми. — Можеш да си сигурен в това. Информацията, която ти предлагам, е следната: по време на срещата намери начин да наблюдаваш личния балкон на султана в „Света София“. Там ще видиш преимуществото на Заман.

Африди присви очи.

Той бе създание на улицата и като че ли осъзнаваше, че информацията, която му е предложена, заслужава вниманието му.

— Върви, англичанино. Може да проверя какво казваш и ако се окаже, че си ме излъгал, ще се погрижа да те преследват като куче.

— Приемам условията — каза учителят ми и с тези думи си тръгнахме.

Когато час по-късно стигнахме външните стени на града, слуховете вече ни бяха изпреварили — докато ние се придвижвахме пеша, те се разпространяваха на глас от балкон на балкон и от покрив на покрив. Около „Света София“ имало големи безредици. Заман от самото начало повел в срещата срещу Ибрахим, но тогава — според слуховете — известният сводник Африди пристигнал в залата и забелязал, че Заман получава знаци от петима души, намиращи се на личния балкон за молитви на султана. Африди се развикал възмутено, посочил ги и обвинил Заман в мамене. Тълпата започнала да дюдюка.

Садразамът призовал за спокойствие, но хората били гневни, че човекът на султана мами срещу техния шампион, надигнали се и настояли онези от балкона да бъдат свалени долу.

Султанът бил изненадан. Не знаел какво да каже. Тълпата започнала да хвърля по Заман храна и обувки. Някои се развикали към платформата на султана с искане за справедливост. Неколцината стражи пред султана извадили оръжията си и заповядали на гневната тълпа да се дръпне назад.

Но вече било късно. Тълпата била неудържима.

Вбесените хора се втурнали към игралния подиум.

Започнало меле, тълпата се качила на подиума, помела четиримата стражи, след което хората награбили Заман и го хвърлили в развълнуваното човешко море. Посипали се удари и Заман паднал и бил стъпкан до смърт. Шахматната дъска полетяла във въздуха, безценните златни и сребърни фигури се пръснали и последвал невиждан смут, когато хората се втурнали да ги награбят.

Тогава други вбесени зрители преобърнали огромното табло, показващо срещите от турнира, а Африди крещял: „Това е измама! Целият турнир е измама!“. Накрая безредиците станали неудържими.

Игралният подиум бил съборен и направен на трески. Лумнали пламъци. Хората вилнеели.

При вида на разразилия се хаос султанът побързал да се оттегли в двореца. Според последните слухове гвардията щурмувала „Света София“ с мечове и щитове, за да разпръсне тълпата и да въдвори ред.

Така свърши международният шампионат по шах, организиран от мюсюлманския султан през 1546 година — с позор, обвинения в измама и фаворизиране, без да бъде обявен победител. Историята никога няма да научи за него.

Върнахме се при господин и госпожа Понсонби и английските ни гвардейци в селището до Златната порта и незабавно потеглихме по дългия път към дома.

Госпожа Понсонби не се беше възстановила напълно от отравянето, но изглеждаше много по-добре. Всъщност се беше съвзела достатъчно, за да отбележи:

— Надявам се, че сте защитили морала на принцесата, докато бяхте в онзи град, господин Аскам.

— Направих всичко по силите си, мадам — отвърна учителят ми и си мисля, че също като мен се зарадва да види, че госпожа Понсонби се държи както обикновено.

Елси лежеше свита на топка в едната кола, завита с одеяло, без да казва нито дума. Вече никога нямаше да е същата. Палавият й дух беше пречупен, на безразсъдната й склонност към удоволствията на плътта бе сложен край. Не зная дали след това отново е лягала с мъж.

Докато седях с нея в колата, положила главата й в скута си, и я галех по косата, извадих аления плик, който бяха пъхнали под вратата ни предишната нощ.

Счупих печата на султана. Вътре имаше писмо, написано на английски от ръката на самия Сюлейман:

С тъжна усмивка сгънах писмото, прибрах го в багажа си и се настаних по-удобно.

По време на целия обратен път учителят ми, великият Роджър Аскам, яздеше отпред на кобилата си със стрела на тетивата.