Турнирът

Полуфиналите

След два рунда първокласен шах — и след най-добрите примери за мамене в шаха — в турнира останаха само четирима играчи — братовчедът на султана Заман, брат Раул от Папската държава, нашият господин Джайлс и Ибрахим от Константинопол, шампионът на народа.

Сутринта под вратата ни пъхнаха обновена програма:

Тъй като оставаха само още три срещи (две на полуфиналите и една на финала), вторият подиум беше махнат, така че в средата на „Света София“ отново имаше само една маса.

Поради причини, известни единствено на служителите на султана, днес сутринта щеше да се играе долната половина от програмата. Подозирам, че братовчедът на султана е имал нужда от повече подготовка преди срещата си.

Така първият полуфинал трябваше да бъде между господин Джайлс и Ибрахим. Следобед Заман щеше да се изправи срещу брат Раул. Тяхната среща щеше да бъде битка на верите, ако можеше да има такава. Чух, че организаторите на залози по улиците я наричали Новия кръстоносен поход.

Жителите на Константинопол се тълпяха в „Света София“ и около нея и ентусиазмът им бе почти осезаем. Денят обещаваше да е завладяващ.

Оказа се, че е повече от това.

Докато господин Джайлс вървеше през тълпата към игралния подиум, господин Аскам, Елси и аз се качихме на платформата на султана. Както обикновено, Латиф ни следваше.

Прозях се широко, докато гледах към шахматната дъска и морето от хора около нея. Нямаше къде яйце да хвърлиш, тълпата се смееше и бъбреше, наслаждавайки се на събитието. До мен господин Аскам също сподави прозявката си. Бяхме успели да дремнем само няколко часа сутринта и макар да се чувствах ужасно уморена, бях достатъчно будна, за да оценя забележителното събитие.

Нямаше как да не сравня този пъстър, жизнерадостен свят с подземния, който бях видяла през нощта. Хората в този свят радостно живееха живота си — живот на работа и игри, на храна и радост, на залагания и зрелища като шахматни турнири, без изобщо да си дават сметка за жестокото съществуване в цистерните под краката им.

Или може би си даваха сметка. Свещениците, които бяха слезли долу да наемат телата на онези деца, със сигурност знаеха за жалкото им положение. Хората, заключих аз, много добре си даваха сметка за всяко превъзходство, което имат над други хора.

Тръснах глава, за да пропъдя тези мисли.

Дискусията за стратегията преди мача между господин Аскам и господин Джайлс този път бе кратка. Ибрахим беше приблизително на възрастта на господин Джайлс и играеше по подобен на него начин. Като че ли не използваше нечестни тактики и стратегии. Двамата решиха, че срещата ще бъде просто битка между двама равностойни и талантливи играчи, в която по-добрият ще победи.

Докато вървяхме към местата си на платформата, садразамът се появи пред нас и дискретно дръпна господин Аскам и Латиф, за да поговори с тях.

Двете с Елси седнахме и секунди по-късно Елси вече намигаше и махаше кокетно на престолонаследника, който седеше на десетина места от нас. Той й се усмихна многозначително в отговор.

Господин Аскам и Латиф дойдоха при нас. Учителят ми седна до мен. Странно, но докато се настаняваха, двама от личните гвардейци на султана заеха позиции зад столовете ни.

— Защо са стражите? — попитах аз.

— Предпазна мярка — отвърна учителят ми. — Садразамът каза, че имало заплахи за живота на господин Джайлс и на нас, ако той победи местния шампион. Джайлс не знае.

— Боже мой. — Погледнах двамата стражи. Лицата им бяха безизразни.

— И като се има предвид малкият ни нощен инцидент в менажерията — прошепна господин Аскам, — малко защита ми изглежда добра идея.

Съгласих се с него. Исках да говоря с господин Аскам и за случилото се в цистерната преди приключението в менажерията. Изобщо не се бях сетила да повдигна темата, докато треперех в прегръдките му в клетката на вълците. Надявам се, че разбирате, че по онова време ме занимаваха други неща.

И тъй, докато господин Джайлс и Ибрахим заемаха местата си на игралния подиум и започваха срещата, аз се наведох и разказах шепнешком на господин Аскам за приключенията си в подземния свят под двореца, как попаднах на Пиетро и какво научих от него.

Учителят ми слушаше съсредоточено и мълчаливо, като от време на време ме поглеждаше изумено.

Когато приключих, първата игра от мача беше в разгара си, но нито аз, нито господин Аскам забелязвахме това. (Точно тогава Елси стана, за да посети тоалетната. Предполагам, че го направи, за да може да мине покрай престолонаследника.)

Учителят ми ме погледна сериозно.

— Повече никакви нощни разходки сама из двореца, млада госпожице.

— Но вие направихте абсолютно същото…

— Аз съм възрастен мъж! А ти си тринайсетгодишно момиче! Представи си, че беше станало нещо с теб в онези цистерни. Можеше да изчезнеш безследно. — Каза го с искрена загриженост, но и строго. После омекна. — Бес, знам, че Елси се е отдала на нощни приключения, но тя е по-голяма от теб. Освен това е вятърничава глупачка, която не разбира напълно какви са последствията от това, че отдава тялото си на всеки изпречил й се мъж. Да, наясно съм с проявите й както тук, така и у дома. Бих могъл да я спра, но тя е млада жена, която може сама да взема решения. Освен това гледам на нея като пример за теб, който можеш да избереш да следваш или да подминеш. По мое мнение Елси със сигурност ще си докара беля един ден. Не и ти обаче, поне докато си под мое наставничество.

Сведох глава.

— Много съжалявам, сър. Няма да се повтори. — Бях донякъде стресната от това, че знае за разюздаността на Елси. До този момент си мислех, че господин Аскам почти не я забелязва. Оказваше се обаче, че е наясно с много повече неща, отколкото предполагах.

— Благодаря, Бес — каза той, видимо успокоен. — Трябва да добавя също, че съм доста привързан към теб. Щях да бъда съсипан, ако ти се беше случило нещо.

Усмихнах се.

Той се поизправи в стола си.

— След като казах всичко това, с откриването на Пиетро ти ни осигури много обещаващо парче от мозайката на интриги. Значи кардинал Кардоза е отказал християнско погребение на по-малкото момче на Брунело, с което е разгневил готвача. Но дали тази обида е била достатъчна, за да накара Брунело да отрови кардинала? Не съм сигурен.

Радостните възгласи на тълпата ни накараха да се обърнем. Ибрахим току-що бе взел един от конете на господин Джайлс.

Загледах с интерес партията.

Докато тя се разиграваше, забелязах, че господин Джайлс често бърше челото си с кърпа. Като че ли се потеше повече от обичайното, но приписах това на напрежението, че участва в полуфинал срещу талантлив партньор на такава историческа сцена.

От време на време той поглеждаше към господин Аскам и мен и се усмихваше едва-едва — нещо, което не бе правил при предишните срещи. Беше крайно необичайно.

После го видях как допусна грешка. Грешка, която никога не би допуснал.

Премести царицата си на позиция, която щеше да позволи на Ибрахим при следващия ход да застраши царя и царицата на господин Джайлс с коня си.

Разбира се, Ибрахим се възползва от подаръка. Господин Джайлс премести царя си и миг по-късно царицата му беше взета. Тълпата изрева от възторг.

От този момент резултатът от първата игра бе ясен. Без царица господин Джайлс можеше само да се сражава доблестно, но напразно. Ибрахим постепенно го изтощи, като вземаше основните му фигури една по една, и накрая господин Джайлс, останал само с три пешки, които да пазят царя му, се предаде и протегна ръка, за да поздрави противника си.

Тълпата изпадна в делириум. Всички ревяха и ръкопляскаха. Техният човек вече водеше с едно на нула.

А господин Джайлс само погледна отново към господин Аскам и мен.

По време на почивката между игрите двамата с господин Аскам отидохме при господин Джайлс.

— Джайлс, добре ли си? — попита учителят ми. — Изглеждаш пребледнял. Как си?

Господин Джайлс примигна, за да махне потта от очите си.

— Аз… добре съм, благодаря, Роджър. Добре съм. Нищо ми няма.

Но не играеше като човек, който е добре.

Бързо изгуби втората игра и успя да спечели третата на косъм, когато Ибрахим направи необмислен ход и господин Джайлс го постави в шах и мат с коронната си комбинация с царица и офицер. Въпреки това изглеждаше ужасно изнервен, продължаваше да се поти и явно се чувстваше много неудобно.

Изгуби четвъртата игра в напрегнат ендшпил.

Двамата с учителя ми отново слязохме при него на подиума. Господин Аскам му поднесе чаша чай.

— Джайлс, какво става? — прошепна учителят ми. — Едва ли някой в тълпата може да види, но аз мога. Не си себе си. Не играеш като себе си…

— Казаха ми, че ще убият теб и Елизабет, ако победя, Роджър — тихо отвърна господин Джайлс.

Господин Аскам се вцепени.

— Какво? Кой ти го каза?

— Садразамът. Сутринта, докато заемах мястото си на подиума. Новите ви стражи — господин Джайлс погледна към двамата гвардейци на платформата — не са зад вас, за да ви защитават. Те са убийци. Наредено им е да ви убият, а по-късно да убият и мен, ако победя Ибрахим.

Учителят ми прехапа от ярост устната си и погледна към султана на трона.

— Първо отровата по пътя насам, а сега и това. Негодник! Мръсен интригант и негодник! — Обърна се отново към господин Джайлс. — Ибрахим наясно ли е?

— Не мисля. Но сигурно подозира нещо. Знае, че печели прекалено лесно.

Господин Аскам присви замислено очи.

— Вероятно това е ставало при всички срещи на Ибрахим — имало е заплахи за живота на придружителите на противниците му и те нарочно са губели.

— Да не искате да кажете, че султанът иска Ибрахим да победи? — намесих се аз. — Но това е безсмислено. Султанът иска победителят да е Заман.

— Не е съвсем така — рече господин Аскам. — За султана е изгодно, ако Заман или Ибрахим спечели турнира. И в двата случая победителят ще е мюсюлманин и Османската империя ще се окаже родина на най-великия играч на шах на света. Не забравяй, Бес — всички владетели действат така, че да угодят на поданиците си у дома, а не да впечатляват другите страни. Ако Заман или Ибрахим спечели, поданиците на султана ще са във възторг, защото са победили целия свят. Следователно, ако се стигне до финал между мюсюлмани, султанът няма как да изгуби. Между другото, няма да се изненадам, ако помогне на Заман на финала, за да е сигурен, че победителят ще е мюсюлманин с царска кръв. Именно затова беше подправянето на жребия — за да е сигурен, че двамата местни играчи няма да се срещнат преди финала. После урежда Заман да победи чрез измама и помага на нищо неподозиращия Ибрахим, като тормози противниците му.

— Какво да правя, Роджър? — отчаяно попита господин Джайлс.

Господин Аскам сведе глава и се умисли. Накрая погледна господин Джайлс и после мен.

— Независимо дали става въпрос за война, или за игра, резултатът всъщност е без значение — каза сериозно той. — Победите и загубите са случайност. Блестящият гръцки военачалник Пир е спечелил битката при Аскулум, но на такава цена, че е останал в историята като глупак, докато онези триста спартанци, сражавали се до смърт срещу огромната персийска войска при Термопилите, продължават да се почитат и две хиляди години след събитието. Във войната и в спорта важното е да се изтощиш в усилията си. Това е. Направи го, Гилбърт, за да можеш да останеш с високо вдигната глава. Но когато се изправиш срещу противник, който не уважава играта, който желае единствено да спечели и е готов на всякаква мерзост, за да постигне победа, тогава играта губи стойността си и усилията ти се оказват напразни. Гилбърт, приятелю, ти се представи великолепно на турнира. Победи двама наистина талантливи противници в две наистина трудни срещи. Нямаш какво повече да доказваш — нито на мен, нито на Елизабет, нито на крал Хенри, нито на себе си. Да не пилеем повече усилията ти. Дай на султана онова, което иска, и да приключваме с нагласения турнир.

Господин Джайлс кимна мълчаливо.

Погледнах учителя ми й осъзнах, че е прав.

Така господин Джайлс изгуби последната партия, а с нея и срещата. Тълпата изпадна в екстаз. Хората се втурнаха на подиума и понесоха Ибрахим на ръце. Шампионът им бе достигнал финала, а те се държаха така, сякаш бе спечелил целия турнир. И ето че нашите нови телохранители изчезнаха толкова бързо, колкото се бяха появили.

Последва почивка, по време на която султанът напусна залата, за да обядва. Отново никой от тълпата не помръдна от мястото си.

Докато групата ни излизаше от „Света София“, ни доближи пратеник на престолонаследника (мисля, че беше приятелят му Рахман) и попита Елси дали желае да обядва с принца в града.

Разбира се, Елси нямаше абсолютно никаква представа за машинациите около загубата на господин Джайлс и опасността, която бе висяла над главите ни. Тя погледна умолително господин Аскам. Той просто кимна уморено.

— Прави каквото искаш, Елси.

С възторжен писък Елси побягна и отново бях оставена да обядвам в компанията на двама възрастни и без приятелката си.

След обедната почивка игралният подиум беше подготвен отново и участниците във втория полуфинал Заман и брат Раул заеха местата си от двете страни на дъската. Върнах се с учителя ми и господин Джайлс. Господин Аскам беше особено любопитен да види дали Заман отново ще получава помощ свише.

Когато срещата започна, Елси още не се беше върнала от обяда си с престолонаследника.

Първата игра между Заман и Раул навлезе в решителната си средна фаза и отново установих, че гледам не дъската, а учителя.

Всеки път, когато идваше ред на Заман, господин Аскам се вглеждаше внимателно в него, след което хвърляше поглед към балкона на султана. Аз също видях там движещи се сенки.

Понякога учителят ми поглеждаше в друга посока, към кардинал Кардоза. Едрият църковен представител явно беше отегчен. Верният му слуга Синон стоеше зад него, без да обръща внимание на шаха, но и без да изпуска от поглед нищо друго. Макар да играеше представителят на Църквата, кардиналът гледаше срещата от задължение, а не с интерес, сякаш мачът му пречеше да се занимава с други, по-важни неща. От време на време размахваше малката мухобойка пред лицето си.

— Тази мухобойка… — прошепна учителят ми.

Само аз го чух и също погледнах натам. Видях разноцветните косми — кафяви, черни, руси…

Господин Аскам се взираше напрегнато в малкия камшик, когато изведнъж го осени.

— Бенисио, по-малкият син на готвача, е бил с руса коса. Почти снежнобяла. Ох, господи. Това не са конски косми. А човешка коса. Кардоза си запазва кичур коса от всяко момче, което насилва.

Сега видях малкия камшик в ужасяваща нова светлина. Очите ми се присвиха към кичура снежнобяла коса сред многото други цветове.

— Кардоза, чудовище такова… — промълви учителят ми. Личеше си, че умът му работи на пълна скорост.

Точно тогава до кардинала се появи дворцов страж и му прошепна нещо. Кардоза бързо напусна „Света София“, следван от Синон и наблюдаван от учителя ми и мен.

Това накара учителя ми да се замисли още по-напрегнато. Той се взираше незрящо в далечината, без да обръща внимание на играта, сключил съсредоточено вежди.

После рязко стана.

— Ела, Бес. Тази среща ще се проточи. Имаме загадки за разрешаване, а интересът на всички към срещата ще ни даде възможност да посетим незабелязано твоя подземен свят и да намерим неоткриваемия Пиетро.

— Пиетро ли?

— Да. Искам да му задам един въпрос. Един-единствен въпрос, който ще реши случая.

Пиетро

И докато всички жители на Константинопол се бяха струпали около „Света София“ да гледат битката между Заман и брат Раул, двамата с учителя ми се върнахме в опустелия дворец, следвани неотклонно от евнуха Латиф. Малко пред нас видяхме кардинал Кардоза и Синон заедно със стража да минават през Портата на щастието и да се насочват към посолството.

— Латиф — каза учителят ми. — Искам да държиш под око кардинала, докато посетя едно тайно място.

— Заповедта ми е да ви съпровождам непрекъснато — отвърна Латиф. — Особено на тайни места.

— Ако искаш да ми помогнеш да разреша тази загадка, ще следиш кардинала. Ако съм прав, всичко се е случило заради кардинал Кардоза и той самият има кръв по ръцете си. Мисля, че сме близо до развръзката, и трябва да знаем къде се намира, когато настъпи решителният момент.

Латиф се поколеба.

— Но…

— Латиф, просто ме остави да си свърша работата! Помогни ми да си свърша работата! Несъмнено вече си наясно, че търся единствено истината! Не искам да злепоставям господаря ти или турнира му. Търся само истината. Моля те, просто ми помогни!

Латиф като че ли омекна и кимна бавно.

— Дръж под око кардинала — каза господин Аскам. — Ако влезе в посолството, иди на терасата от онази нощ и гледай дали е вътре. Тръгне ли другаде, последвай го. Бес, къде е входът към твоя подземен свят?

— В градината с розите в Четвъртия двор.

— Латиф, чакай ни там след половин час — каза учителят ми.

Латиф кимна и ни остави, макар и малко колебливо.

Двамата с господин Аскам открихме Зубайда при един фонтан с някои от по-младите момичета от харема и след малко увещания от страна на учителя (и заплахата да каже на султана, ако откаже да ни съдейства) тя се съгласи да ни преведе през лабиринта до Пиетро.

След кратко отбиване в кухнята (по мое предложение) отидохме в градината с розите и започнахме спускането си, второ за мен, в подземния свят на двореца Топкапъ.

Оказа се, че светът на цистерните е много по-различен през деня, отколкото нощем.

Макар да си оставаше усоен и тъмен лабиринт, той вече не беше така зловещ. Това се дължеше до голяма степен на малките пукнатини в тавана на множеството зали, от които се процеждаха тънки лъчи слънчева светлина, пронизващи сумрака като опънати диагонално нишки. Макар господин Аскам и Зубайда да носеха факли, лъчите осигуряваха достатъчно светлина и някои от залите ми изглеждаха познати. Намирането на обратния път със сигурност щеше да е по-лесно, стига навън още да светеше слънце.

Водени от Зубайда, минахме през първите зали, включително и онези с купчините боклуци и опасните дупки, и скоро стигнахме до цистерната, в която се бяхме натъкнали на гладните деца.

Естествено, тях ги нямаше никакви.

— Пиетро! — извиках аз. — Пиетро! Не се бой, този човек не ви желае злото! Той е моят учител, за когото ти казах, и иска да те пита нещо! Освен това донесох и храна. — И вдигнах торбата печени пилета, която бяхме взели от кухните.

От различните колиби и купчините боклуци се появиха глави. Децата пристъпиха напред, отначало колебливо, като поглеждаха с доста опасения към господин Аскам, но накрая миризмата на топлите печени пилета се оказа непреодолима за изгладнелите им кореми.

Пиетро се показа иззад една колона.

— Какво искате?

Господин Аскам излезе напред.

— Можеш да обвиниш мен за натрапването, момко. Аз убедих момичетата да ме доведат тук. Имам само един прост въпрос към теб — в миналото, когато кардинал Кардоза се е хранил в посолството си, брат ти Бенисио ли му е носил храната?

Пиетро рязко се обърна към него. Изглеждаше така, сякаш учителят ми го е зашлевил през лицето.

А после, за моя най-голяма изненада, Пиетро се срина.

— Да, така беше — каза той, рухна на колене пред учителя ми и се разрида. — Ох, господине! Добри господине! Онзи кардинал, онзи жесток кучи син Кардоза правеше гадости с брат ми! А Бенисио беше глуповат, бавноразвиващ се, но сладък и невинен като слънчев лъч. А онзи мръсник го насилваше нощ след нощ и Бенисио, милият малък Бенисио, слабоумният малък Бенисио дори не проумяваше какво става! Не ми каза нищо до нощта, когато го намерих умиращ в локва от собствената му кръв, покрусен и засрамен, прерязал китките си със собствената си ръка.

Погледнах към господин Аскам, но той поклати глава и попита Пиетро:

— Каза ли на баща си?

— Какво бих могъл да му кажа? Може би това, че всяка нощ, откакто пристигнахме във Византион преди три месеца, той лично е пращал слабоумния си син в ръцете на насилник? Не, не му казах. Поех нещата в своите ръце и в нощта на големия банкет отнесох онова ястие на кардинала, но после…

— Но макар че си оставил отровената храна в личните покои на кардинал Кардоза, не той е ял от нея, а кардинал Фарнезе — каза господин Аскам. — Убил си погрешния човек.

— Да.

— Знаеше ли, че кардинал Кардоза е бил задържан?

— Не.

— А знаеше ли, че гостуващият кардинал Фарнезе ще отседне в личните покои на Кардоза?

— Не.

— И когато малко по-късно си се върнал да провериш дали планът ти е проработил, си намерил мъртъв погрешния човек и за да заблудиш следствието, си обезобразил лицето на Фарнезе по начина, по който го прави безумният злодей в града, и си изхвърлил тялото в басейна.

Момчето кимна тъжно.

— Да.

— Казал си на Елизабет, че баща ти е имал разправия с кардинал Кардоза заради отказа му да погребе Бенисио с всички почести.

— Това беше върхът на лицемерието му. Това чудовище докара брат ми до самоубийство, а после го лиши от християнско погребение с твърдението, че чрез самоубийството си Бенисио е оскърбил Бог. Върховната обида!

— Определено — тихо рече господин Аскам. — Предполагам, че това е била и причината кардиналът да поръча убийството на родителите ти.

— Какво?!

— Смятам, че кардинал Кардоза, след като е разбрал, че отровата, убила кардинал Фарнезе, е била предназначена всъщност за него, погрешно е сметнал, че баща ти по някакъв начин е научил за извращенията му с брат ти и е отровил храната. Затова е уредил убийството на баща ти и майка ти.

На лицето на Пиетро се изписа ужас, когато осъзна каква огромна грешка е допуснал — неуспешното му покушение срещу кардинала бе довело до смъртта на родителите му.

— Ох, господи… — промълви той. Очите му ни гледаха, но не виждаха нищо.

Учителят му каза:

— Не би могъл да знаеш, че нещата ще се развият по такъв начин, Пиетро. Просто не би могъл.

Момчето не каза нищо.

— Разбираш, че трябва да разкажа на султана всичко това — рече господин Аскам. — Което означава, че оставането в двореца може да се окаже опасно за теб. Може би ще е по-добре да напуснеш това място и за известно време да изчезнеш.

Пиетро продължаваше да мълчи.

— Наистина съжалявам, Пиетро — рече учителят ми. — Желая ти всичко добро.

И с тези думи господин Аскам поведе Зубайда и мен обратно към изхода на цистерната.

Докато вървяхме обратно през лабиринта зали, господин Аскам каза:

— Допуснах същата грешка, която е допуснал и кардинал Кардоза. Помислих си, че Брунело се е опитал да го убие. Отровата обаче не е била сложена от разярения баща на Бенисио, а от разярения му брат.

Стигнахме до предпоследната цистерна.

— Трябва да говоря със султана — каза господин Аскам. — Кардинал Кардоза трябва да бъде арестуван за убийството, или поне за поръчването на убийството на Брунело и жена му. Ще кажа на султана, че момчето Пиетро е виновно за смъртта на гостуващия кардинал.

— И султанът ще го арестува? — попитах аз.

— Предполагам, че да — отвърна господин Аскам.

Докато пресичахме предпоследната цистерна с опасните дупки в пода, бяхме така погълнати от разговора, че направих погрешна стъпка и десният ми крак потъна в един от скритите отвори.

Петата ми докосна нещо. Нещо меко.

Нещо като…

Изписках.

— Там долу има нещо!

Зубайда и господин Аскам ме хванаха за ръце и ме вдигнаха. После всички погледнахме в дупката, която бе погълнала крака ми. Отгоре светеше тънък слънчев лъч, само колкото да освети онова, което бях докоснала.

Лицето на Дарий бореца се взираше в нас с широко отворени немигащи очи.

Стоеше изправен в дълбоката седем стъпки дупка, с вързани на гърба ръце, с разпиляна около лицето му коса. На краката му вероятно имаше вериги или нещо също толкова тежко.

— Дарий… — ахна Зубайда.

— Смъртта на бореца свързана ли е с нашия случай? — попитах аз.

— Не — твърдо отвърна учителят ми. — Неговата смърт е друг въпрос. Но това може да почака. Сега е време да се изправим срещу кардинала.

Господин Аскам влезе в последната цистерна и тръгна към стълбището, водещо към дневната светлина. Забързах след него и стигнахме при стълбището заедно. И се заковахме на място, когато някаква фигура внезапно препречи пътя ни.

Видях първо крака на човека и моментално забелязах, че на дървената подметка на левия му сандал при палеца има ясно изразена V-образна резка.

Погледът ми продължи нагоре и видях собственика на мистериозните сандали — сандалите, които бяха оставили отпечатъка си в кланицата, в която бяха открили обесения готвач и жена му, както и в калта при менажерията, където бяха устроили капан на учителя ми. И накрая погледът ми срещна студения и безизразен поглед на Синон, високия личен слуга на кардинал Кардоза.

Човекът на кардинала

— Синон — каза учителят ми. — Чудех се дали кардиналът няма да те изпрати да ме убиеш.

— Кардиналът казва, че знаеш прекалено много, англичанино. Нареди ти и момичето ти да умрете и съм тук, за да изпълня присъдата.

Извисяваше се над нас. Лицето му бе напълно лишено от емоции. Стоеше изнервящо неподвижно и с изненада се сетих, че съм виждала подобна стойка преди — в нощта, когато с учителя ми бяхме гледали разюзданото събиране в посолството. Тогава бях зърнала в сенките висока фигура, която стоеше също тъй зловещо неподвижно и ни наблюдаваше зад решетъчната стена на поляната. Значи е бил Синон.

Той слезе в плитката вода на цистерната и пристъпи към учителя и мен. Господин Аскам ме бутна назад, за да ме защити. Зубайда просто се омете.

— Ти си обесил готвача и жена му по заръка на господаря си — каза господин Аскам.

— Правя онова, което ми заповяда господарят.

— И ми устрои капана в менажерията.

Синон продължи да се приближава.

— Правя онова, което ми заповяда господарят.

Учителят ми продължи да отстъпва.

— И убийства ли?

Синон не спираше.

— За твоето убийство ми даде опрощение предварително. — Той кимна към мен. — И за нейното. Господарят ми каза, че ще ида в рая заради това.

— Господарят ти е педераст. В рая няма място за него или за онези, които му служат.

— Ще оставим Бог да решава това — каза Синон и извади къса проблясваща сабя. — Господ ще води ръката ми.

Вече стояхме сред пръснатия боклук, изхвърлен небрежно в цистерната — купчините изпотрошени мебели, ръждиви железни пръти и тежката решетъчна порта.

— Бес, назад — прошепна господин Аскам. — Ако този тип ме убие, бягай в цистерните и се измъкни по някакъв начин. После разкажи всичко на султана. — Погледна ме в очите за миг. — И знай, че винаги ме е било грижа за теб.

Отстъпих назад, както ми беше заръчано. Изведнъж Синон нададе вик и се хвърли към господин Аскам.

Учителят ми обаче беше отстъпвал с цел, която не бях забелязала — когато Синон се втурна към него, господин Аскам стоеше до купчина, на върха на която лежеше желязна тръба. Той бързо я сграбчи и отби с нея атаката на Синон. Желязото звънна зловещо.

Слугата изрева и се хвърли към учителя ми с изненадваща скорост, като размахваше яростно сабята си. Господин Аскам отбиваше ударите с тръбата и отстъпваше назад по прохода. Всеки звън отекваше в огромната цистерна.

Синон, който бе с цяла глава по-висок от учителя ми, удари господин Аскам в лицето и той падна тромаво в дълбоката до коляно вода. Слугата скочи и замахна надолу със сабята, но учителят ми се претърколи настрани, като вдигна пръски. Острието удари само вълните.

Господин Аскам побягна отчаяно, целият вир-вода. Синон го подгони в друг проход, като ревеше от ярост. Ударите на сабята пропускаха учителя ми на косъм.

И тогава господин Аскам видя, че е допуснал грешка. В отчаянието си беше побягнал в задънен коридор. Беше попаднал в капан.

Синон направи крачка напред, този път бавно. Пръстите му застрашително се свиха около дръжката на сабята.

Господин Аскам се дръпна до една купчина пръст. Нямаше къде да отстъпва по-нататък.

Гледах от входа на следващата цистерна, абсолютно безпомощна и ужасена.

— Бог ще решава… — монотонно произнесе Синон, докато пристъпваше към попадналия в безизходица господин Аскам. — Господ ще води ръката ми…

Застана над господин Аскам и вдигна сабята за смъртоносния удар, а учителят ми внезапно направи нещо абсолютно неочаквано — изрита с всичка сила, но не Синон, а крака на една счупена маса в купчината боклуци от лявата му страна.

Кракът се счупи, масата се килна и се катурна, а тежката желязна порта отгоре й се плъзна с цялата си тежест… право в лицето на Синон.

Желязото го удари и в цистерната отекна противно хрущене, когато ръбът на портата смаза носа на Синон и изби няколко зъба. Прислужникът падна, неестествено отметнал глава назад.

Ръбът натисна главата му под водата, а самата порта падна върху тялото му.

Синон лежеше пред учителя ми, затиснат под прътите на тежката порта. Лицето му беше станало на противна пихтия, носът му бе смазан, кървав и безформен. Лежеше само в две стъпки вода, но едва успяваше да си поеме дъх, водата се плискаше върху онова, което беше носът му, тежестта на желязото го приковаваше за пода. Двете му ръце бяха заклещени и не можеха да се движат.

Господин Аскам стоеше над него. Жестокият убиец се бе превърнал в безпомощен нещастник, отчаяно мъчещ се да си поеме дъх. Водата над лицето му се смесваше с кръв и влизаше в устата му. Синон започна да се дави.

Учителят ми не правеше нищо.

Синон се помъчи да повдигне портата, но безуспешно. Беше прекалено тежка. Водата вече покриваше лицето му изцяло.

Учителят ми продължаваше да не прави нищо.

— По… мощ… — успя да изрече Синон през вълничките.

Господин Аскам погледна надолу към мъчещия се да се освободи убиец. Обикновено приветливото му и открито лице бе станало сурово, но не от гняв, а от нещо, което може да се опише единствено като спокойствие на съдник.

— За онези, които не показват милост, няма милост — каза той. — Брунело и жена му са загинали в безпомощен ужас от ръцете ти, Синон. Справедливо е да умреш в същия ужас.

И господин Аскам не помръдна, докато тежестта на желязната порта не притисна изцяло лицето на Синон под повърхността. Слугата зарита отчаяно и водата около него кипна. Не след дълго обаче той замря и вълните се успокоиха. Убиецът се беше удавил само в две стъпки вода.

Когато се върнах при господин Аскам, видях лицето на Синон под повърхността — разбито и окървавено, с взиращи се в нищото очи. Ангелът на смъртта бе мъртъв, умрял в мизерен страх, но дори на тази крехка възраст някак разбирах, че това е подобаващ край за такъв жесток човек.

— Хайде, Бес. — Господин Аскам ме поведе обратно към стълбището. — Време е да сложим край на това. Време е да се изправим срещу кардинал Кардоза.

В бърлогата на кардинала

Слънцето беше на път да залезе. Учителят ми, мокър от глава до пети и целият в драскотини от борбата си със Синон, поведе, като крачеше бързо и енергично. Зубайда се беше върнала и ни следваше мълчаливо, явно несигурна какво точно да прави.

Изминахме само няколко крачки, когато Латиф се появи в градината с розите. Спря за момент, когато видя учителя ми подгизнал, окървавен и покрит с мръсотия, но не каза нищо за външния му вид.

— Господин Роджър Аскам, кардиналът е в посолството си. По всичко изглежда, че чака някого, но гостът още не беше пристигнал, когато дойдох тук да ви търся. Изпрати слугата си Синон на някаква задача малко след като започнах да наблюдавам постройката.

— Изпратил е слугата си да ни убие — отвърна учителят ми, докато минаваше покрай Латиф и се насочваше към поляната около католическото посолство. — Но вместо това слугата има днес среща със създателя си. Бес, намери най-близките стражи и им кажи незабавно да идат в посолството на кардинал Кардоза. Двамата с Латиф отиваме там.

Така се разделихме — учителят ми и спътникът му тръгнаха на юг, а ние със Зубайда забързахме обратно към Третия двор, за да намерим стражи.

След трийсетина крачки забелязах двама дворцови стражи при аркадата от лявата ни страна, в една ниша, да надничат през решетъчен прозорец, гледащ към посолството на Църквата.

— Стража! — извиках на гръцки и изтичах при тях. — Стража! Моля ви! Само…

— Остави ни, дете — рязко каза единият и ми махна да си вървя.

— Но…

— Изчезвай, момиченце! — изръмжа той и аз се дръпнах стреснато.

И замрях. Бях виждала този човек и преди, но не можех да се сетя къде точно. Имаше грижливо подстригана брада и белег във формата на буквата Y на дясната буза…

Тъмницата.

Той бе един от стражите в тъмницата на султана.

Завъртях се и погледнах двамата стражи в нишата. Те наблюдаваха католическото посолство през решетката и очевидно бяха нервни. Онзи, който току-що ме беше пропъдил така грубо, държеше в дясната си ръка окови.

Окови…

Погледът ми се стрелна надолу по аркадата…

… и видях други двама стражи от тъмницата, които наблюдаваха посолството.

Погледнах през решетъчната преграда и видях как учителят ми и Латиф влизат в посолството през главния вход.

— Ела, Бес — каза Зубайда. — При харема има други стражи…

Но аз не я слушах.

Кръвта ми се смрази, когато осъзнах какво виждам.

Окови…

— Царицата има своя малка група верни стражи — казах, спомняйки си думите на Елси. — Включително онези от тъмницата на султана.

Обърнах се отново към първите двама стражи.

— И точно сега кардиналът е бил повикан от турнира в посолството, където очаква някой, който е достатъчно важен, за да изисква незабавното му присъствие… някой като царицата…

Погледът ми отново се спря върху оковите в ръката на стража.

Двамата бяха отвели някого в окови до посолството на кардинала…

Някакъв затворник…

Опасен затворник…

Заля ме ужас.

Царицата най-сетне бе направила своя ход срещу кардинала — бе пратила убиеца си.

А моят учител, моят любим учител точно в този момент влизаше в посолството, без изобщо да подозира, че влиза в смъртоносен капан.

— Какво правиш! — извика Зубайда, но аз вече се бях втурнала с всички сили през Четвъртия двор.

Не мога да си представя как съм изглеждала — кльощаво тринайсетгодишно момиче, тичащо през глава по зелената поляна около посолството на Светия престол.

Мисля, че един или двама от наблюдаващите стражи ме подгониха, но не ме интересуваше. Продължих да тичам с всички сили.

Голямата бяла двуетажна сграда се издигаше пред мен навъсена и смълчана на светлината на залязващото слънце; единственият признак, че нещо не е наред, бе открехнатата масивна врата.

Тичах към нея в отчаян опит да спася учителя си, без изобщо да се замислям за опасността, от която исках да го избавя.

Озовах се в атриума на посолството, който тънеше в сенки. Всички капаци на прозорците бяха затворени. През пролуките проникваха лъчи прашна слънчева светлина.

На пода пред мен лежаха три тела — господин Аскам и Латиф бяха най-близо, на няколко крачки навътре в атриума. Бяха проснати по очи и не помръдваха. Видях разрез отзад на врата на господин Аскам и струйка кръв, стичаща се от рана на голия тил на Латиф.

По-нататък, до един от затворените прозорци отдясно, видях тялото на кардинал Кардоза. Лежеше по гръб, също неподвижно. Изобщо не ми пукаше за кардинала. Интересуваше ме единствено любимият ми учител.

Отпуснах се на пода до господин Аскам и сложих главата му в скута си.

Той изстена. Сърцето ми подскочи. Не беше мъртъв…

Чу се глух удар.

Голямата входна врата се затръшна зад мен и помещението потъна в още по-плътен сумрак. Откъм вратата някой изсумтя. Обърнах се…

… тревогата, която ме бе накарала да се втурна към посолството, се превърна в ужас, когато видях стоящата до затворената врата фигура. Мръсното тяло беше прегърбено като на маймуна, заешката устна потрепваше, безумните очи бяха неестествено широко отворени.

Това беше безумецът, който бе всявал ужас сред простолюдието на Константинопол преди пристигането ни, същата прокълната душа, която двамата с учителя ми бяхме видели в тъмницата на султана в нощта на банкета — само че сега той бе пуснат на свобода от хората на царицата, за да изпълни замисъла й и да убие кардинал Кардоза по възможно най-ужасния начин като отмъщение за изнудването и унизяването на любовника й Дарий.

Безумецът изгрухтя отново като свиня. Главата му беше плешива, кожата груба и кафява като на човек, трудил се дълго в кожарска работилница. Държеше две окървавени оръжия — ръждив ятаган като онези на стражите в тъмницата и една от късите извити саби на Латиф.

Изправих се много бавно, като човек, озовал се пред диво животно, и се огледах за някакъв начин да се измъкна. Внезапно вниманието ми бе отклонено от болезнен стон, идващ откъм кардинал Кардоза.

Досега не бях успяла да зърна лицето му, но сега го видях — кожата на челюстта на кардинала беше жестоко одрана, оголвайки месо, зъби и кост. Смайващо количество кръв беше оплискало раменете на робата му. Безумецът бе започнал да обезобразява кардинала, докато жертвата му е била все още жива. Учителят ми и Латиф явно го бяха прекъснали.

С усилие успях да преглътна, за да не повърна.

И тогава безумецът тръгна към мен.

Единственият път за бягство бе вратата към малкия параклис на посолството.

Хвърлих се през нея и той ме подгони. Стъпките му отекваха зад мен.

Втурнах се в малкия параклис. Няколко пейки бяха наредени от двете страни на централна пътека, водеща към малък издигнат олтар.

Метнах се отчаяно през най-близката пейка и се претърколих под онази пред нея, за да се скрия от нападателя си.

Туп. Дървената пейка над мен се разклати, когато той се озова върху нея. В далечината чух стражите да блъскат безпомощно по затворената врата на посолството.

Като обезумяла изпълзях на четири крака под следващата пейка и се блъснах в някаква поставка за коленичене. В следващия миг преследвачът ми се озова пред мен и замахна свирепо с ятагана, но успях да се извъртя и острието се заби в следващата поставка. Докато той се мъчеше да освободи оръжието си, аз се плъзнах под следващите три пейки, изправих се, прескочих първата пейка и паднах тромаво пред олтара…

… и в същия миг някой ме сграбчи отзад за врата и ме стовари върху олтара.

Проснах се по гръб и се озовах пред жълтите очи на безумното създание. Безумецът пъшкаше като животно, под отвратителната му заешка устна се виждаха безформени зъби и обезобразени венци.

Беше зарязал ятагана, но все още държеше сабята на Латиф и сега, докато я държеше над гърлото ми, започна да се смее с груб идиотски смях.

С мен беше свършено. Какво можеше да направи едно дете срещу някой много по-едър и силен от него?

И тогава ме осени.

Замахнах с изпънати пръсти и ги забих в лявото му око, засягайки и дясното, но странично. Ударът беше достатъчен, за да накара безумеца да изреве от болка, да отстъпи назад и да посегне към очите си. Това ми даде необходимия миг да се претърколя от олтара…

… но той в последния момент посегна и ме сграбчи за ръката.

Не!

Демонът ме просна отново върху олтара, притисна ме с едната си ръка и вдигна сабята с другата. Слюнката му покапа по лицето ми, докато се взираше в очите ми с ужасната си безумна усмивка. После той замахна…

Битката с безумеца

Първо чух звука. Звукът на стрелата, която прониза плътта на безумеца, беше ужасен — тъп и влажен.

Острието се заби дълбоко в дясното му рамо и безумецът рязко се дръпна назад и изпусна сабята.

Вдигнах очи… и видях гледка, която няма да забравя до последния си миг.

Видях учителя си — милия ми учител, славния ми учител, великолепния ми учител — на входа на параклиса, в другия край на пътеката, отпуснат на коляно в идеалната поза за стрелба, с лъка на Латиф в протегнатата си лява ръка.

— Бягай, Бес! Бягай!

Нямах нужда от повече приканване.

Докато нападателят ми залиташе назад, аз се претърколих от олтара и се втурнах по пътеката към клекналата фигура на учителя ми.

Зад мен се разнесе смразяващ рев. Озърнах се през рамо и видях, че безумецът е издърпал стрелата от рамото си и се втурва с вой след мен, размахал яростно сабята.

Побягнах. Тичах толкова бързо, колкото ми позволяваха омекналите ми крака.

И изведнъж, много странно, времето забави хода си. Не чувах нищо, освен собственото си дишане и блъскането на сърцето в главата ми.

Виждах всичко съвсем ясно. Виждах учителя си пред мен, отпуснат на коляно при входа в края на пътеката, как се опитва да постави втора стрела на тетивата; виждах дори кожения пръстен за стрелба на десния му показалец. Различавах и сянката на безумеца, надигаща се зад мен и летяща по пейките, покрай които минавах — и някъде дълбоко в себе си знаех, че това може да свърши само по един от два начина — или учителят ми ще успее да опъне лъка и да стреля, или безумецът ще ме настигне, ще ме посече и ще сложи край на късия ми живот.

— Бес! Залегни!

В паниката умът ми едва регистрира командата, но въпреки това я изпълних.

Метнах се напред върху килима на пътеката и в последния миг видях как учителят ми вдига лъка с идеално поставената стрела и с изключително напрегната физиономия пуска тетивата.

Стрелата полетя по дължината на пътеката и улучи безумеца между очите, в гърбицата на носа; железният връх се заби дълбоко в главата му и го закова насред крачка. Главата му рязко отлетя назад, жълтите му очи се разшириха от ужас и той рухна на пода, все така упорито стиснал сабята.

Лежах на пътеката само на един разкрач от него, без да смея да помръдна. Страхувах се, че е още жив.

И тогава учителят ми се появи пред мен и пусна последна стрела в главата на безумеца само от една стъпка разстояние. Чудовището вече определено бе мъртво.

В следващия миг се озовах в обятията на учителя си и ридаех на рамото му.

— Благодаря ви, господин Аскам! Благодаря! Благодаря!

Той се отдръпна от мен и ме погледна в очите.

— За какво ми благодариш? Ако не беше дошла, щях да съм поредната жертва на този побъркан — мъртъв, одран и обезобразен. Но благодарение на теб той не получи тази възможност и когато дойдох на себе си, го видях да те гони в параклиса. Бес, недей да ми благодариш. Ти дойде тук да спасиш мен, без да се замисляш за опасностите за самата себе си. Честно, Бог да е на помощ на света, ако се случи да станеш кралица на Англия!

Не ми пукаше.

Просто го прегърнах с всички сили и изплаках очите си, като съвсем искрено вярвах, че никога няма да го пусна.

Разбира се, малко след това пуснахме стражите и те бързо претърсиха посолството. Латиф дойде на себе си с ужасно главоболие, а накрая се появи и самият султан, следван от садразама и личните си гвардейци.

Султанът погледна безизразно страховитата сцена — едва живото тяло на кардинал Кардоза, лежащо в локва кръв; мъртвият безумец, проснат на централната пътека на параклиса с двете стрели, стърчащи от главата му под странни ъгли; и ранения Латиф, който седеше на пода и разтриваше главата си.

— Господин Роджър Аскам — най-сетне каза султанът. — Да смятам ли, че разследването ви е приключило?

Учителят ми се изправи пред него, окървавен и порязан, с подгизнали дрехи и мокра коса. Отвърна на погледа на султана със съвършено английско достойнство.

— Да, Ваше Величество.

— Обяснете. Моля.

— Може би ще е по-добре хората ви да напуснат помещението — каза учителят ми.

Султанът кимна и гвардейците ни оставиха. Садразамът остана.

— Той също — каза господин Аскам.

Султанът го изгледа. Несъмнено не беше свикнал някой да му нарежда каквото и да било, но накрая кимна отново и садразамът също се оттегли. В атриума останахме само господин Аскам, султанът и аз.

— На територията на двореца ви имаше шест убийства и един опит за убийство, това на кардинал Кардоза, и четирима различни убийци — каза господин Аскам. — Гостуващият кардинал Фарнезе е бил убит неволно. Бил е отровен от Пиетро, големия син на готвача. Отровата обаче е била предназначена за содомита кардинал Кардоза, който е насилвал слабоумния по-малък брат на Пиетро, Бенисио, когато той му е носил вечерята.

— Бенисио ли? Това не беше ли момчето, което се самоуби преди няколко седмици? — попита султанът.

— Да. Пиетро обвинява кардинал Кардоза за това, че брат му е посегнал на живота си, и е искал да го отрови. След като обаче открил, че отровата е убила погрешния човек, Пиетро одрал лицето на кардинал Фарнезе по начина, по който го е правил безумецът, за да се опита да подведе разследването. Не е знаел обаче, че вие, Ваше Величество, вече сте заловили безумеца. Ако не го бяхте направили, изобщо нямаше да разберем и планът му най-вероятно щеше да успее… Следващите две убийства, тези на готвача Брунело и жена му, са били извършени от слугата на кардинал Кардоза — Синон — по заповед на господаря му. Кардиналът правилно заключил, че отровата, убила кардинал Фарнезе, е била всъщност предназначена за него, и неправилно е приел, че отровителят е готвачът Брунело. Предполагам, че кардиналът е смятал, че Брунело е разбрал за издевателствата над по-малкото му момче, същото онова, на което Кардоза е отказал християнско погребение. Разгневен, че Брунело се е опитал да го отрови, кардиналът пратил Синон да убие готвача и жена му като отмъщение. Слугата обаче оставил отпечатък от сандала си, изключително важен отпечатък, на местопрестъплението.

— И е нагласил нещата така, че да изглежда, сякаш са се обесили сами — каза султанът.

— Да. Синон обаче вързал ръцете им прекалено стегнато, докато ги бесел, така че на китките им са останали следи, които успях да видя. Уплашен, че разследването ми е на път да го разкрие, кардиналът се опита да елиминира и мен — изпрати ми анонимна бележка с покана да отида в менажерията ви късно снощи. Това беше капан, от който двамата с Бес едва успяхме да се спасим. Там обаче също видях отпечатъка на слугата Синон. После стигаме до смъртта на Максимилиан от Виена и младата австрийска девица, както и до смъртта на Дарий.

Султанът не каза нищо. Чакаше господин Аскам да продължи, без дори да мигне.

— Както сам споделихте, вие сте наредили смъртта на Максимилиан и момичето, тъй като са били шпиони за големия ви европейски враг, ерцхерцог Фердинанд Австрийски. Разговорите на Максимилиан с Брунело не са имали никаква връзка с другите убийства. Той просто си е вършил работата на шпионин — интересувал се е за настроението и мнението ви за гостуващите, за да докладва на господаря си във Виена. Предполагам, че другите сведения на Максимилиан, онези за размера и силата на флота ви, са наложили убиването му.

Лицето на султана не издаде нищо.

— А Дарий?

— В един момент си мислех, че кардинал Кардоза е наредил смъртта му — каза учителят ми. — Поради същата причина, поради която е убил готвача Брунело — кардиналът е знаел за връзката на Дарий с царицата и е използвал това знание, за да изкопчи плътски услуги от бореца. Кардоза обаче си е помислил, че може да е сгрешил с убийството на готвача и че всъщност Дарий е отровил храната, поради което е наредил борецът да бъде удавен.

— Колко ужасно… — промълви султанът.

— Както казах, аз си мислех така. Но вече не го мисля, тъй като всъщност се е случило нещо друго. Вие сте заповядали убийството на Дарий.

Султанът отново не каза нищо. Мълчанието се проточи.

Не смеех дори да си поема дъх. Не можех да повярвам, че учителят ми говори така открито в лицето на султана. Може би след всичко, през което бяхме минали, вече изобщо не му пукаше как трябва да се държи пред владетел.

Господин Аскам продължи:

— До онази вечер вие не знаехте за връзката на Дарий с жена ви. Научили сте обаче от хората, които сте поставили да подслушват в стените или от тавана на покоите ни. Защото в деня след като Бес ми съобщи за историята между Дарий и жена ви, борецът изчезна. Открихме го днес, напъхан в една цистерна и удавен. Чух, че вие използвате този метод.

Султанът примигна бавно, но не каза нищо.

— И така стигаме до последния опит за убийство — каза господин Аскам. — Това пред нас. Убийството на самия кардинал Кардоза, причината за тази верига от унищожен човешки живот. Този опит за убийство е на четвъртия извършител — съпругата ви, царица Роксолана. Било е просто акт на отмъщение. Защото едва вчера, когато разговарях с нея, жена ви откри, че кардинал Кардоза е изкопчвал плътски услуги от любовника й в замяна да пази връзката й с Дарий в тайна от вас.

— Както несъмнено знаете, царицата има група верни стражи, особено сред онези в тъмницата — продължи учителят ми. — По нейна заповед те са извикали кардинала да напусне турнира и да се върне, уж за среща с царицата, като в същото време са пуснали безумеца в посолството. И така кардиналът се срещнал с него и с ножа му. През цялото време стражите от тъмницата са държали посолството обкръжено. Смятали са да уловят безумеца след това и да го върнат в клетката му след одирането и убийството на кардинала. После можели да скалъпят историята, че е успял да избяга за известно време.

Султанът продължи да мълчи.

— Момчето Пиетро е все още живо и зная къде се намира — каза господин Аскам. — Съветвам ви обаче да не го търсите. Единствено той е действал благородно в цялата тази история, като се е опитал да отмъсти за брат си. Вярно, той е убил Фарнезе, но гостуващият кардинал също се е забавлявал с момчета, така че порядъчните хора няма да скърбят за кончината му. Освен това момчето сега е натоварено с ужасното знание, че необмислената му постъпка е довела до смъртта на родителите му.

— А слугата на кардинала? — попита султанът. — Онзи, който е убил готвача и жена му по заповед на Кардоза? Къде е той?

— Мъртъв е. Аз го убих — отвърна спокойно господин Аскам. — Тялото му е в цистерната под двореца.

Султанът повдигна вежда, искрено изненадан.

— Вие сте го убили? Скромният учител от Кеймбридж? Май сте по-опасен, отколкото ви смятах. Е, значи убийствата са седем, нали така?

— Не беше убийство. Явно е видял как двамата с Елизабет влизаме в цистерната и ни причака при входа, за да ни премахне. Убих го, за да защитя себе си и младата принцеса.

— Разбирам.

Султанът помълча известно време, потънал в мисли. Когато заговори, тонът му беше леден.

— Вие сте много умен човек, господин Роджър Аскам. И дързък дотам, че да обвините в убийство един султан.

Сега беше ред на учителя ми да премълчи. Той зачака султана да продължи.

— За ваша информация, султаните не вършат убийства. Те правят онова, което си поискат. Ако нечие съществуване ме прави нещастен, мой прерогатив е да сложа край на живота му. Не съм отговорен пред никого, освен пред самия Аллах.

— Вие поискахте да разследвам убийство и аз го направих — твърдо рече учителят ми. — Отговорите са отговори, колкото и неприятни да са. Аз съм просто човекът, който ги извади на бял свят.

— Така е. Така е — каза султанът.

Но господин Аскам не беше приключил.

— Зная също и някои други неща, Ваше Величество. За турнира.

Замръзнах. Какво правеше учителят ми, за бога?

Султанът спокойно наклони глава настрани.

— О, нима?

— Вие нагласихте жребия. Пратихте ваш човек да отрови играча ми господин Джайлс по пътя насам и подозирам, че сте пратили някого да отрови и влашкия участник Драган. Заплашвате играчите, за да губят нарочно срещите, и имате екип от хора, които помагат на братовчед ви Заман да побеждава. Светът може и да не го разбира, Ваше Величество, но аз зная, че вашият турнир е мръсна измама и безчестие.

Едва не припаднах от шокиращите думи на учителя ми. Това беше безочливост от най-висок порядък. Никой не говори по такъв начин на владетел. Тоест никой, освен Роджър Аскам.

Султанът заби мълчаливо поглед в пода. После на лицето му заигра тънка усмивка.

— Господин Аскам — тихо и заплашително рече той. — Погледнете кардинала. — Султанът кимна към тялото на все още живия и обезобразен Кардоза. Кардиналът хриптеше и от устата му излизаха кървави мехури. — Заради всички неприятности, които причини, кардиналът ще прекара остатъка от дните си в моята тъмница. Тези дни ще са пълни с мъчителна болка, тъй като ще бъде подлаган на изтезания всяка сутрин и всяка вечер. Колкото до вас, Роджър Аскам — султанът погледна учителя ми в очите, — вие не само че знаете прекалено много за интригите в двореца ми и за турнира, но и се осмелявате да обиждате владетел. Нареждал съм да бъдат рязани езици за много по-леки провинения. Вашата грубост ми причинява повече болка, отколкото всички действия на кардинала, а вижте него какви наказания го очакват. Кажете, какво да правя с вас?

Очите ми се разшириха. Изобщо не ми харесваше накъде вървят нещата.

Учителят ми обаче просто продължи да стои твърдо на мястото си.

— Но… — Султанът замълча за момент. — Чрез вашето разследване, в хода на което изложихте на известна опасност и самия себе си, вие разкрихте неща, за които иначе никога не бих научил, и затова съм ви длъжник. Смятайте дълга ми за изплатен, господин Аскам, като пощадявам живота ви.

Султанът рязко се обърна и тръгна към изхода.

— Няма да казвате на никого за разследването или за тайните на турнира ми — каза той, без да поглежда назад. — Във ваш интерес е да сте напуснали Константинопол до утре сутринта, защото тогава мога да реша, че съществуването ви ме прави нещастен. Беше ми приятно да се запозная с вас, господин Роджър Аскам. И с вас, принцесо Елизабет. Благодаря за усилията ви. Мир вам.

И с тези думи султанът излезе.

Последната нощ в Константинопол

Когато излязохме от посолството на кардинала — потресени, мокри, окървавени и натъртени — беше ранна вечер.

— Господин Аскам — казах аз, докато пресичахме поляната, — що за лудост ви накара да се нахвърлите срещу султана заради турнира? Човек не порицава владетели по такъв начин. Можехте да убиете и двама ни.

Учителят ми като че ли се замисли за момент над думите ми.

— Защо го направих ли? Защото както и да завърши турнирът — а аз предполагам, че най-вероятно ще завърши така, както желае султанът — по моето скромно мнение Негово Величество трябваше да е наясно, че някой знае за измамите му. Предполагам, че той наскърби най-вече британското ми чувство за честност.

— Британското ви чувство за честност ли? — изумих се аз.

— Бес, винаги съм смятал, че в Британия и в мъжете и жените, които я населяват, има нещо много особено. Ние стоим рамо до рамо в битка, изправяме се срещу най-студените ветрове и дъждове и искаме само — само — всяка битка да е честна.

Поклатих глава и се усмихнах.

Оказа се, че срещата между Заман и брат Раул продължава и е стигнала до последната седма партия. Тъй като слънцето беше залязло, се говореше, че играта се водела на светлината на хиляда свещи.

След ужаса от сблъсъка с безумеца и доста смразяващия разговор със султана нито господин Аскам, нито аз искахме да се връщаме в „Света София“, за да догледаме срещата.

— И без това знаем кой ще победи — каза учителят ми, докато вървяхме към покоите си. — Заман.

Естествено, Заман наистина победи по почти същия начин, по който бе победил московеца — след като изгубил двете първи игри, той като по чудо разгадал тактиките на брат Раул и започнал да контрира атаките му едва ли не преди Раул да ги започне. Не след дълго Заман повел с три на две.

Раул обаче беше силен и опитен играч — адаптирал тактиката си и успял да постигне равенство, три на три. Но на последната, напрегната, осветявана от свещи игра Заман излязъл победител и така спечелил срещу представителя на Църквата с четири на три. Накрая брат Раул се свлякъл върху дъската от изтощение. По-късно казал, че имал чувството, че играе не срещу един, а срещу петима.

Така Заман стигна до финала, за огромна радост на тълпата. В очите на хората двамата местни шампиони бяха победили най-добрите шахматисти на света и накрая се изправяха един срещу друг.

И докато напускаха „Света София“, жителите на Константинопол възбудено разговаряха за срещата, която предстоеше да се играе на следващия ден. Славеха своя бог и султана си и всичко в техния свят беше наред.

Но когато вечерта се превърна в нощ и луната и звездите изгряха над древния град, не всичко в моя свят беше наред.

Защото макар учителят ми да беше решил загадката и да събирахме багажа си с намерението да напуснем Константинопол на следващата сутрин, нещо липсваше.

Елси не се беше върнала от обяда си с престолонаследника.

Беше изчезнала.