Твоята целувка

27

Когато се завърнаха следващата седмица, Елинор още не бе успяла да свали бонето си и да прегледа насъбралата се поща, за да види не е ли пристигнала пратката от Лейси Хол, когато на външната врата се почука. При звука на добре познатия глас тя се изправи и изтича в преддверието. Една жена с лице, което много приличаше на нейното, стоеше там.

— Мадлин!

— Елинор!

Братовчедките се хвърлиха в прегръдките си и Елинор се просълзи. Толкова хубаво беше да види най-добрата си приятелка. Най-сетне тя успя да се откъсне и попита:

— Къде се губиш? Чаках те цялата седмица преди сватбата, но ти така и не дойде.

— Значи все пак се омъжи за мистър Найт? — Мадлин нетърпеливо съблече мантото си и го пъхна в протегнатите ръце на Бриджпорт. — Елинор, да не си се побъркала? Уверявам те, че според Дики не си с ума си.

— Бриджпорт, донеси ни чай, ако обичаш. Сервирай го в библиотеката. — Елинор прегърна Мадлин и я отведе на едно по-уединено място. — Исках да се омъжа за Ремингтън — тя вирна брадичка. — И го направих.

Мадлин зяпна братовчедка си с широко отворена уста. Постепенно на лицето й се разля усмивка.

— Брей. Къде се дяна плашливата Елинор, която познавах?

— В него има нещо, което… не знам. Не се боя, когато той е наблизо. Просто правя, каквото искам. — Елинор огледа библиотеката, където за пръв път беше видяла Ремингтън, и усети, че е на прав път. — Той ме прави силна.

— Невъзможно. Ти и бездруго си най-силният човек, когото познавам. — Двете седнаха на канапето и Мадлин впери в нея блеснали очи. На Елинор й се щеше да прихне, само дето братовчедка й беше толкова сериозна.

— Не съм силна. За разлика от теб винаги съм била страхливка.

— За разлика от мен ти не си била обсипана с привилегии, нито си имала любяща майка, сладка бавачка, добра гувернантка и баща ми — знам, че го смяташ за непростимо нехаен, но той ме обича по свой си начин. — Мадлин свали ръкавиците си. — Отраснала си без абсолютно никаква подкрепа, без бащино присъствие и дори без спомен за майчина ласка.

— Обаче имах страхотна гувернантка — напомни й Елинор.

— Когато се ожени за баща ти, първата работа на лейди Шапстър беше да я разкара! А ти беше само на десет години. Твоята мащеха е същинска напаст и ти имаш храбростта на лъвица, щом й се опълчи! Ако аз бях изправена пред същите препятствия като теб, щях да се боя от сянката си. — Мадлин улови ръката на Елинор й я стисна здраво. — Не, мила ми братовчедке. Много ясно си спомням неизменното ти спокойствие при всяка опасност, споходила ни по време на пътешестването. Отказвам да слушам как се обиждаш. Преодоляла си пречки, които биха пречупили повечето хора. Ти си най-смелата жена, която познавам, и се гордея изключително с теб.

Елинор не знаеше какво да каже. Никога не беше разглеждала живота си от такъв ъгъл. През това време Бриджпорт влезе със сребърен поднос. По силата на старите навици Елинор наля чай, а Мадлин избра бисквити и сладкиши за двете им.

— А сега по същество. — Мадлин се огледа наоколо. — Той тук ли е?

— Ремингтън ли? Не, след почивката му се беше насъбрала доста работа. — Елинор захапа една лимонова паста. — Навярно знаеш, че мъжът ми се занимава с търговия.

— Е, пред снобите ще си мълчим, нали? Когато повторно влезеш в обществото и пометеш всички със своята красота и доброта, не искаме нищо да помрачи триумфа ти. — Мадлин отпи от чая си. — Откакто сме в града, все това слушаме. Колко си сладка и колко си харесвана. Казват ми го право в лицето и сякаш ме питат не може ли да съм повече като братовчедка си.

— Мади, стига си ме дразнила — засмя се Елинор.

— Уви, аз съм съвсем искрена. Уверявам те, че се почувствах доста неловко. Но няма значение. — Мадлин махна пренебрежително с ръка. — Разказвай какво ти се случи.

— Не! Първо ти. Къде беше? — Елинор седна и огледа братовчедка си от глава до пети. Мадлин изглеждаше наред — здрава, с розови страни и весела усмивка. — Каза, че ще ме настигнеш в Лондон само след няколко дни. Да не ти се е случило нещо?

— Съпругът ми беше прострелян.

Елинор застина.

— О, забравих да ти кажа. — Мадлин се изкикоти. Очевидно се смееше на ококорения поглед на братовчедка си. — С Гейбриъл се оженихме.

— Женени? Женени? С Гейбриъл? — изпелтечи Елинор. — Граф Кемпиън? Бившия ти годеник?

— Да, същия.

— Той е бил гостенин на Ръмбилоу?

— Той да, но баща ми не — начумери се Мадлин.

— В това отношение можеш да си спокойна — увери я Елинор, доволна, че разговорът потича в нейни води. — Той беше тук в деня на сватбата ми. Чул, че ще се жениш за Ремингтън и ти се притекъл на помощ.

— Бог да поживи стария глупак — сериозно отвърна Мадлин. — Не бих предположила, че изобщо го интересувам.

— Не крия, че и аз бях изненадана. Но хайде да не говорим за баща ти. Разкажи ми всяка подробност за Гейбриъл. Бил е прострелян? Очевидно е добре, иначе нямаше да си прекрасна като цъфнал цвят.

— Приемът на Ръмбилоу беше една голяма измама, а Гейбриъл едва не умря, докато ме защитаваше. — Самоуверената Мадлин се насълзи и потрепери. — Ето защо не ти се притекохме на помощ. Той беше ранен, а дори и да можех да го оставя, пътищата бяха наводнени.

— Трябва да ми разкажеш всичко.

Мадлин изправи гръб.

— Първо ти трябва да ми разправиш — щастлива ли си? Дойдохме в Лондон при първа възможност, дори Гейбриъл още трябваше да лежи на легло, само за да открием, че си заминала на меден месец.

Елинор остави чинията си и вдигна забравената бродерия. Втренчи се в канавата и в иглата със златен конец. След последния път, когато се беше докоснала до гергефа, бе спала с мъж. Със своя съпруг. Понякога го чувстваше толкова близък, а понякога й беше неимоверно чужд. Сутрин не знаеше кого ще завари до себе си в леглото — сериозния съпруг, студения непознат или страстния любовник. Но й се струваше нередно да го обсъжда дори с Мадлин, която беше най-близкия й човек, ето защо се приведе над бродерията, без да срещне погледа на братовчедка си.

— Ремингтън ме заведе на вила край морето. Мястото беше тихо и прекрасно. Гостилницата предлагаше великолепна храна. Много се забавлявахме. — Лицето й пламна.

— О, божичко! — Мадлин беше удивена. — Той ти е сърдит.

Елинор я погледна срамежливо.

— Да, защото най-силното му желание беше да се ожени за теб, истинската херцогиня. Имаше право да се гневи на измамата ми.

— Ти си сто пъти по-добра, отколкото той заслужава — разгорещено заяви Мадлин. — И ако не си дава сметка за това, значи е глупак. Жестоко ли се държи с теб?

— Искаш да кажеш, дали ме бие? Не. Не мисля, че би могъл да посегне на жена. Споменът за смъртта на сестричката му не му дава мира.

— Има други начини един мъж да прояви жестокост. Той — Мадлин понижи глас — измъчва ли те в леглото?

Елинор не знаеше как да отговори. Сети се за изминалата седмица. Разходките по брега, очите му, които жадно я изпиваха, часовете в леглото, когато опознаваха телата си. За малко да се изсмее. За малко да се разплаче. Най-накрая успя да погледне Мадлин в очите и отвърна:

— Ако е възможно един мъж да убие съпругата си чрез сексуално удоволствие, вярвам, че това е планът на Ремингтън.

Сините очи на Мадлин се отвориха широко и тя зяпна братовчедка си. Постепенно шокът й поотмина и тя избухна в смях.

Елинор започна да се кикоти с нея — смутена и почти горда.

— А аз гледам да не изоставам. Прилагам всичко, което ни показаха наложниците, и дори сама измислих едно-две неща.

Мадлин се облегна назад и библиотеката започна да кънти от смеха й. Това беше най-сладкият звук, който Елинор чуваше от седмици.

— Значи поне в това отношение ще съм спокойна за теб. — Мадлин избърса очите си със салфетката. — Кога ще се запозная с този твой мъж?

— Довечера? Ще се храним вкъщи. Според него съм уморена от пътуването, въпреки че никога не съм се чувствала толкова добре.

Мадлин отново започна да се кикоти.

— Вдъхновяваш ме, мила братовчедке. Идваш в Лондон с мисия, която ненавиждаш, и преди да са изминали и две седмици, се оказваш женена за богаташ, когото учиш да те обича.

Усмивката на Елинор изчезна.

— Боя се, че последното не е вярно, но се надявам, че някой ден Ремингтън поне ще ме търпи.

— Защото го обичаш, нали? — попита Мадлин с мъдростта, присъща на жените, станали съпруги.

— Не можеш да си представиш колко. Обичам го повече от всеки друг на земята и това ми стига да съм щастлива, нищо, че той може никога да не узнае. Е, почти ми стига — добави младата жена, защото бе свикнала да е напълно честна.

Ремингтън седеше в клуба си с чаша уиски в ръка и премисляше съмненията на Елинор. Тя беше толкова уверена, че злодеят, погубил семейството му, не е бил херцог Магнус.

Възможно ли бе да се е заблуждавал?

Но не, хората на Магнус бяха проучвали търговията на баща му. После се бе стигнало до пожара и убийствата. Доказателствата бяха убедителни.

И все пак Ремингтън беше изпитал известни съмнения при първата си среща с Магнус — съмнения, които Елинор отново бе извикала за живот. Херцогът или беше великолепен актьор… или невинен. Ако беше невинен, значи някой друг беше убил лейди Присила, и кой бе този друг? Лорд Шапстър? Лорд Фанторп? Предишният херцог Магнус?

Или, опазил господ, някакъв случаен тип, убил за развлечение?!

Но не. Би било твърде голямо съвпадение такова нещо да се случи в нощта на планираното бягство. И по-лошо: трябваше да се замисли дали сегашните му съмнения не са изплували, защото Елинор е отслабила решимостта му. Но по-лесно беше да се търкаля с нея в леглото, отколкото да стане и да въздаде отмъщение на човека, който беше погубил семейството му.

Другите мъже в обширния салон играеха на карти или се изтягаха в огромни кожени кресла и клюкарстваха за политика и светски живот. Но всички те избягваха Ремингтън, който се беше изолирал до прозореца, защото от него се излъчваше заплаха.

Един мъж спря и го загледа. Ремингтън подчертано го пренебрегна, но натрапникът не даде вид да е схванал намека. Ремингтън му хвърли поглед и откри, че непознатият е на неговата възраст, ръката му е превързана, а видът му е като на човек, които наскоро е прекарал тежка болест. Мъж, който очевидно не се интересуваше от нуждата на Ремингтън от усамотение, мъж, когото Ремингтън беше срещал веднъж преди: Гейбриъл Ансел, граф Кемпиън.

Ремингтън кимна отсечено в знак на поздрав.

— Кемпиън.

— Найт. — Гейбриъл посочи люлеещия се стол срещу Ремингтън. — Нещо против да ви правя компания?

— Всъщност…

— Разбрах, че сега сме роднини.

— Оженили сте се за херцогинята? — Тази новина разтърси Ремингтън из основи.

— Когато я спечелихте, но не дойдохте си я приберете веднага, реших да уредя въпроса в своя полза.

Значи сега Мадлин беше омъжена жена. Ремингтън и бездруго не можеше да я вземе за съпруга, но все пак изпита неизказано облекчение, че всички мостове към предишния му план са изгорени.

— Седнете, преди да сте припаднали — подкани той пребледнелия граф Кемпиън.

— Благодаря. — Гейбриъл потъна в стола, махна на лакея и си поръча бренди. — Мадлин току-що се върна от дома ти. Видяла се е с Елинор и довечера сме канени у вас на вечеря.

— За мен е удоволствие.

— Нищо подобно. Ще ти се да се пръждосам по дяволите. Но да загърбим старата вражда. Съпругите ни са най-добри приятелки и нищо не може да ги раздели.

Откровението на Гейбриъл накара Ремингтън да се отпусне и той се ухили от ухо до ухо.

— Правдиви думи. Подозирам, че сте човек, когото е по-добре да имаш за приятел, отколкото за враг.

Гейбриъл се поклони, без да става от креслото си.

— Благодаря. Обаче близостта на съпругите ни си има и лошите страни. Например Мадлин ме изпрати да те открия и да разговарям с теб. — Той взе питието си от келнера. — Тревожи се, че Елинор не изглежда напълно щастлива.

Избухливият темперамент на Ремингтън се прояви:

— Не била напълно щастлива? Тя ли се е оплакала на Мадлин?

— Човече, вие въобще познавате ли жена си? — изсумтя Гейбриъл. — Не съм чул Елинор някога някъде да се е оплакала от нещо. Доколкото разбрах, Мадлин го усетила по позата й или не знам по какво точно. Глупавата женска интуиция.

Двамата мъже се спогледаха съзаклятнически. До края на живота си нямаше да могат да опазят нищо в тайна от съпругите си.

— Елинор ме направи за посмешище — каза Ремингтън.

— По време на годежа ни Мадлин също ме орезили. — Гейбриъл поднесе чашата към устните си и облегна глава назад. — Докато я нямаше, открих някои нещица. Хората, които ти се смеят в лицето, или са твои приятели, или врагове. Може да цапнеш приятелите по муцуната, а враговете — е, добре е да знаеш кои са.

Ремингтън премисли изказването на Гейбриъл. Вярно беше. От деня на венчавката му мъжете, с които бе свикнал да прави бизнес, да пие, да играе на карти се бяха смели дълго и шумно на глупостта му да се ожени за мнимата херцогиня, но без да влагат злоба.

А тези, които го мразеха, защото беше по-красив, по-богат, по-ловък в картите и бизнеса, се хилеха цинично или правеха груби коментари, предназначени за неговите уши. Точно тях Ремингтън си ги беше набелязал.

Но имаше един джентълмен… беше се натъкнал на него в клуба. Въпросният джентълмен се беше изпречил на пътя му, беше насочил дългия си костелив пръст към него и злобният му смях беше отекнал триумфално. Защо? Разбира се, той отлично знаеше името на този човек, но двамата никога не бяха имали вземане-даване. Дори не бяха разговаряли.

Ремингтън се втренчи в Гейбриъл.

— Интересно — промърмори. — Интересно, наистина.

И тогава споменът за разговора с Кларк изникна в съзнанието му.

Възможно ли е Фанторп да е убил лейди Присила?

— Само ако е имал секретаря си на разположение. Лорд Фанторп.

Ремингтън се изправи с мрачно изражение.

— Прощавайте, Гейбриъл. Ще се видим довечера. Точно сега се сетих, че имам да свърша една работа.