Твоята целувка

28

Няколко дена по-късно Ремингтън танцуваше кадрил с херцогинята. Не със своята херцогиня, а с херцогинята на Гейбриъл. Ремингтън си нямаше херцогиня, но това въобще не го вълнуваше. Колко интересно…

— Ваша светлост, този бал е просто величествен. — Той видя как лейди Гертруд прелетя покрай него, водена от лорд Бингам. — Как го организирахте за толкова кратко време?

— Не бях аз — призна си Мадлин. — Лейди Джорджина и бездруго щеше да дава бал и тъй като две важни женитби предизвикаха толкова шум и вълнение, тя реши, че не й коства нищо да обяви, че го дава в наша чест. — Тя хвърли поглед към Елинор и Гейбриъл, които се носеха в ритъма на танца в огромната и претъпкана зала на лейди Джорджина. — В чест на всички нас.

Мадлин и Ремингтън размениха партньорите си, после се върнаха един при друг.

— И как така моята женитба се превърна във важно събитие? Нито аз съм благородник, нито съпругата ми има титла.

Мадлин му отправи ослепителна усмивка.

— Във висшето общество всичко е въпрос на разбиране. Вие имате вълнуващо излъчване. Елинор е смятана за духовита хубавица, достатъчно умна, за да плени такъв важен мъж. Наричат я „истинско бижу“.

Подозираше, че тези англичани щяха да си останат пълна загадка за него. Но сега, сред смях, музика и веселба, той се чувстваше в свои води.

Заради Елинор.

Потърси я с поглед. Лицето й грееше от удоволствието да танцува и тялото му се напрегна от болезнен копнеж да бъде с нея. Да говори с нея. Да я обладае. Да я подържи в прегръдките си.

Това не беше увлечение. Това беше любов.

Любов. Към една Де Лейси.

Беше се оплел в паяжината на Елинор и се радваше да е там.

— Тя е красива.

— Много — отвърна Мадлин, взимайки го на подбив. — Осмелявам се да ви напомня, че сега е редно да проявявате интерес към своята партньорка.

— О, но аз проявявам интерес — Ремингтън й се усмихна чаровно. — Трябва да ви изкажа своите благодарности, тъй като близките ни връзки с бъдещата херцогиня Магнус и настоящия граф Кемпиън ни придават особен престиж и изисканост.

— Разбира се, че това играе своята роля, но не си правете илюзии. Ако не беше сензацията, която предизвиквате като двойка, всички щяха да ви обръщат гръб. Но както стоят нещата, вие сте черешката на тортата.

— Разбира се, и парите ми играят своята роля — цинично изтърси Ремингтън.

— Разбира се — топло се засмя Мадлин.

Фигурите на кадрила отново ги разделиха и Ремингтън се възползва от промеждутъка, за да потърси с поглед Фанторп. Старият лорд беше облечен в най-хубавите си дрехи и бъбреше безгрижно с приятели. Разследването, което беше провел, още не бе доказало по категоричен начин вината на Фанторп. Но колкото повече неща излизаха на бял свят, толкова повече се затвърждаваше убеждението му, че това е човекът, отговорен за смъртта на баща му, сестра му и лейди Присила. Да пукне дано този дъртак, един господ знаеше колко беди е причинил с омразата си, но Ремингтън скоро щеше да си отмъсти.

Разследването му бе извадило на светло още един интересен факт: Фанторп беше пропилял до шушка второто си състояние и замисляше да избяга от кредиторите си на Континента. Засега той още успяваше да закрепи положението, но не за дълго.

Ремингтън беше задействал връзките си. Търговците си взимаха обратно стоките, обявявайки полиците му за просрочени. Не представляваше проблем да убеди Кларк да отреже кредита на стария пуяк в банката.

Ремингтън и Мадлин отново се срещнаха при следващата фигура на сложния танц, и тя заговори гладко, като жена, свикнала да раздава заплахи:

— Чувствайте се предупреден: не ви познавам добре, но тъй като бащата на Елинор не дава пукната пара за нея, длъжна съм да ви предупредя, че тя е любимата ми братовчедка и ако някога я нараните, ще направя всичко по силите си, за да ви го върна тъпкано.

Ремингтън протегна ръце, за да спре херцогинята.

— Спокойно мога да ви уверя, че Елинор е моя жена и като такава нищо няма да й липсва. Заклел съм се в живота си да я направя щастлива.

— Добре. — Мадлин се усмихна широко. — Всъщност ви вярвам. Вие изваждате на показ най-силните черти на характера й. Всички прекрасни качества, които преди проявяваше само пред мен, сега се забелязват с просто око от всички — и то заради вас. — Музиката свърши и Мадлин го прегърна. — Горда съм, че сте част от семейството.

Окован от прегръдката на не кой да е, а на бъдещата херцогиня Магнус, Ремингтън отново погледна Фанторп и се усмихна. Всъщност се ухили злорадо. Елитът го приветстваше като свой достоен член, а старият благородник се гърчеше от омраза.

Фанторп преднамерено му обърна гръб.

Ако само знаеше истинската му самоличност… Ремингтън още нямаше да му каже кой е новоприетият в редиците на английското висше общество. Но утре нямаше да спести на дъртака истината.

Междувременно… Ремингтън отиде при Елинор и пое ръката й, мислейки си, че никога не се е надявал на такова щастие. Наведе се и прошепна в ухото й:

— Късно е, а аз те желая. Да се прибираме.

Смехът й беше дълбок и гърлен.

— Дойдохме с Мадлин и Гейбриъл. Не можем да се приберем без тях.

Ремингтън погледна към херцогинята и съпруга й, които се гледаха захласнато, сякаш бяха единствените хора на света.

— Не мисля, че това ще е проблем — промърмори той.

Двете двойки благодариха излиятелно на домакинята и се запътиха към вратата. Там откриха Кларк и жена му, които чакаха каретата си.

— Новобрачните си тръгват рано — обяви на висок глас Кларк, а очите му играеха.

— Поне си имаме извинение — отвърна Ремингтън и даде бакшиш на иконома, който изпрати един лакей да донесе връхните ми дрехи.

Лицето на мисис Окснард поруменя, а Кларк доби виновен вид.

Гейбриъл се ухили и положи ръка върху рамото на Мадлин.

— Бракът е най-великата институция.

— Да, ако искаш да живееш в институция — отряза го Ремингтън.

Кларк и Гейбриъл прихнаха.

— Ремингтън! — сгълча го Елинор, но през последните няколко дни лицето й често грейваше в усмивка, сякаш радостта й просто трябваше да намери излаз, а очите й казваха, че той е най-страхотният мъж на света.

И Ремингтън се чувстваше точно така.

— Мъже — с престорено отвращение изрече мисис Окснард и жените се оттеглиха на групичка, за да се оплачат една на друга от съпрузите си.

Мъжете първо впериха поглед в тях, после Кларк, вече сериозен, се обърна към Ремингтън:

— Всичко върви ли по план? — прошепна той.

— Фанторп си купи билет за Италия. Корабът му тръгва утре със следобедния прилив.

— Ти си човекът с най-многото връзки на света! — възкликна Кларк. — Това пък как го разбра?

— Корабът е мой.

— Брей, колко си предвидлив — и кораба си купил! — засмя се Кларк.

За няколкото дни, от които познаваше Гейбриъл, Ремингтън си беше направил извода, че той е човек на действието, надарен със здрав разум, ето защо поясни за него:

— Фанторп направи мръсно на семейството ми и смятам за в бъдеще да му отнема тази възможност.

По лицето на Гейбриъл се изписа презрителна гримаса.

— Не съм изненадан. Старият злодей редовно прегазва улични хлапета с каретата си, бие прислужниците си и мрази всички, които не са бездейни и празноглави аристократи. Той ме заплюва, защото се занимавах с крайбрежната отбрана, а това е работа.

— Нима сте бранил Англия от Наполеон? — впечатли се Ремингтън. — Радвам се да го чуя. Преди Трафалгар няколко мои кораба също участваха в отбраната. Не обичам деспотите.

— Още една причина да ненавиждаш Фанторп — изтъкна Кларк.

— Да — съгласи се Ремингтън. — Замине ли Фанторп за Европа, ще се погрижа той да поеме по пътя си към ада и ще спя по-спокойно.

— Боите ли се от него? — попита Гейбриъл.

— Да — тихо отвърна Ремингтън. — Не мога да браня всяка секунда това, което е мое.

— За Елинор ли се тревожите? — Гейбриъл веднага схвана същността на проблема.

— Смятам, че в момента Фанторп няма време да се занимава с нея, защото напоследък светът му се сгромолясва. — Ремингтън се беше погрижил за това. — Но когато жена ми излиза навън, тя винаги е придружавана от камериерка или от лакей, с които сериозно съм си поговорил за задълженията им.

Гейбриъл впери поглед в Елинор, която се смееше с другите дами.

— Мадлин ми разправи, че на няколко пъти ги нападали бандити, но жена ви ги убедила да си вървят по пътя. Елинор е изключителна.

— За всеки случай е изключително убедителна. — Но Ремингтън знаеше за какво говори Гейбриъл. Елинор беше твърде нежна, твърде добросърдечна, за да се брани срещу смъртоносна заплаха. Нуждаеше се от защита.

— Изпратих хората си по кръчмите, за да открият слугите на Фанторп и да ги почерпят с една-две бири. Така научих, че той е поръчал покушението срещу каретата ми в нощта на бала на Пикардови и отново в деня на сватбата ми. Този човек е опасен и трябва да бъде отстранен.

Лакеят пристигна с наръч наметала и шапки. Елинор отиде при Ремингтън.

— Господа, вие май станахте прекалено сериозни?

Ремингтън й помогна да завърже наметката си и отвърна:

— Обсъждахме достойната за съжаление мода съвременните жени да губят всякакво чувство за такт и приличие.

Трите дами го изгледаха, сякаш се беше побъркал.

— И откога човекът, който спечели ръката ми на хазарт, е започнал да се тревожи за приличието? — попита Мадлин, докато завързваше панделките на шапката си.

— Този проблем отдавна ме вълнува силно. — Ремингтън сподави усмивката си.

— И какъв повод ви е дала Елинор да се вълнувате толкова силно? — попита мисис Окснард.

— Никакъв! — разпалено обясни Елинор. — Толкова съм благоприлична, че чак ставам досадна.

— А, съвсем не, скъпа — съблазнително изгука Ремингтън. Елинор не се изчерви. Вместо това изпърха с мигли и на него му се дощя да изругае. Дяволите да я вземат тая жена, разиграваше го както си поиска!

— Изплюйте камъчето, джентълмени — шеговито поде Мадлин. — Не сте подхванали тази тема току така.

— Лондон е опасно място и ми се ще Елинор да не излиза без камериерката си, докато разхожда кучето. — Ремингтън се изви, за да пъхне ръце в ръкавите на палтото и свали шапката си.

— Но аз не излизам без Бет — подразни се Елинор. — Не съм глупачка.

— Бих искал да удвоиш бдителността си. — Той взе бастуна си.

— Да, напоследък чувам, че в града върлували банди от крадци — изтърси Кларк в неуспешен опит да разведри атмосферата.

— По-добре е човек да внимава, за да не съжалява после — добави Кларк.

Жена му го улови за ръката.

— Хайде, мили, каретата ни пристигна, а коментарите ти не внасят яснота в положението.

Кларк изсумтя, но се подчини.

Каретата на херцогинята дойде втора и двойките се наместиха вътре. Мадлин и Елинор седнаха по посока на движението. Когато потеглиха, Елинор погледна мъжа си в лицето.

— Какво има?

Дали да й каже? Лорд Фанторп й беше станал симпатичен. Освен това съпругата му беше крехка и деликатна. Съдбата на лейди Присила я беше покъртила, а собствената му трагедия я бе ужасила. Стигаше й толкова напрежение.

Докато не разполагаше с доказателство, че Фанторп действително е отговорен за толкова много умишлени убийства, нямаше да й каже нищо. До няколко дни щеше да получи потвърждение на информацията си. Най-сетне лейди Присила, баща му и сестра му щяха да почиват в мир. Щеше да си почине и той.

— Кларк ти го каза. Напоследък в града са се навъдили какви ли не джебчии. Ние тримата обсъждахме как най-добре да ви предпазим.

Гейбриъл улови ръката на Мадлин.

— Животът ти висеше на косъм при Ръмбилоу. Искам да внимаваш.

Братовчедките не изглеждаха убедени. На Ремингтън му беше все едно. Уж между другото, той каза:

— Не е зле винаги да ви се намира нещо под ръка. Нещо, което изглежда безобидно, но може да послужи за оръжие. Като бастуна ми например. — Посоченият предмет беше подпрян в дъното на купето. — Типичен аксесоар, използван от мъжете.

— Но от старите мъже — отбеляза Мадлин. Ремингтън сви рамене.

— При мен това се възприема като израз на превзетост, на контене, но надали някой би се досетил за истинското му предназначение.

— Но аз те видях да го използваш. — Елинор се обърна към Мадлин. — Да го беше видяла! Справи се брилянтно с петима нападатели.

— С чужда помощ — сухо допълни Ремингтън. Ентусиазмът на Елинор го изненада:

— Значи не е трудно да съм подготвена за атака, стига да имам под ръка типично женски аксесоар като… не знам… тежък камък в чантичката.

— Това ще свърши работа. — Мадлин определено беше заинтригувана. — Разбира се, не можеш да го носиш в някоя от онези очарователни плетени чантички. Твърде ефирни са.

— Да, наистина е нужно платът да е здрав. Хм, може би кадифе?

— Можеш да въведеш нова мода.

Ремингтън се втренчи в смътните контури на жените. Те бяха осмислили предложението му и сега решаваха проблема с елегантността.

До него Гейбриъл промърмори:

— Никога няма да ги разбера.

— Да благодарим на бога, че са на наша страна — прошепна той в отговор.

Въпреки че бе пийнала само малко пунш, Елинор се чувстваше замаяна.

— Не беше ли забавно?

Ремингтън вървеше по петите й, и тя чудесно знаеше какво му се иска. Същото като всяка нощ. Същото, което тя му даваше с радост.

Елинор тръгна по стълбите, полюшвайки съблазнително хълбоци. Смъкна ръкавиците си и ги захвърли на пода.

— Досега мразех да съм в центъра на хорското внимание, но ето че всички ми се усмихват и ме мислят за умница. И знаеш ли какво? — Тя метна палтото си върху креслото до прозореца. — Когато не ме е страх, аз наистина съм умница.

— Забелязах. — Ремингтън не звучеше доволен.

— Значи ме намираш за досадница? — Тя тръгна заднишком към него.

— В никакъв случай. — Той беше по-красив от всякога с русата си коса и светлосините очи, които не пропускаха нищо. — Просто ми беше по-приятно, когато мъжете не бяха влюбени в теб до един.

— Всички мъже ли? — подразни го тя.

— Мислех си, че като се оженим, те ще пренасочат ласкателствата си към някоя невинна девица, но вместо това почитателите ти упорстват като кучета, тръгнали по следа.

— Да не ме наричаш кучка? — тя се заигра с копченцата на корсажа си.

— Мисля, че думата флиртаджийка ти подхожда повече. — Той внезапно я хвана за кръста, завъртя я към себе си и плени устните й.

Сега тя познаваше целувката му, но както винаги, ефектът й беше поразителен. Цялата страст на изтерзаната му душа се вля в боготворенето на тялото и. Елинор се опиваше от всеки поглед, от всяко докосване.

Той вдигна глава и се взря в нея.

— Как се събрахме по силата на обстоятелствата.

— Това беше съдба — тържествено изрече тя. — Реших да се омъжа за теб, ако Мадлин не дойде да ме спре. Твърдя, че съдбата я задържа далеч от църквата.

Той постави пръст на устните й с крива усмивка.

— Мое мило момче, щях да се оженя за теб напук на всичко. Ако лейди Шапстър беше казала истината по-рано, пак щях да те завлека пред олтара и да те направя моя. Така бях полудял от похот, че… — той млъкна.

Не спирай сега! Но изглежда, че точно такова беше намерението му.

— Че какво? — Елинор остана без дъх.

Той я притегли към себе си и я помъкна към спалнята. Тя се засмя на непохватната му настоятелност и от усещането за пълно щастие.

Ремингтън отвори вратата с ритник.

Лизи, която се беше свила на кравай до леглото им, излая и отново заспа.

— Куче-пазач — изсумтя той.

— По-смела е, отколкото си мислиш — възрази Елинор. — Ако се наложи, Лизи ще те защитава до смърт.

— Не ставай смешна. — Пръстите му трескаво разкопчаваха роклята й. — Това куче е страхливо до мозъка на костите си.

Елинор искаше да спори, но Ремингтън притисна лице към главата й. Когато заговори, тонът му беше яростен:

— Харесвам косата ти.

— Нима? — Боже господи, колко обичаше този мъж, особено сега, когато той правеше възможното и невъзможното, за да й достави щастие. — В такъв случай се радвам, защото и аз я харесвам.

— Просто трябваше да свикна с прическата ти.

— Разбирам те. И аз трябваше да свикна с теб, за да те харесам. — Тя се засмя, когато Ремингтън й се нахвърли и започна да я гъделичка. После той я погледна в лицето и стана сериозен.

— Писах на Магнус.

— На херцога? Така ли? И защо?

— Искам да поговоря с него и да видя какво знае. Да видя дали… — Ремингтън се поколеба — сме на чисто. Негови хора са били в Бостън, преди семейството ми да бъде изтребено и искам да чуя неговото обяснение. Но все пак трябва да знаеш: ти беше права. Херцог Магнус не е човекът, когото търся.

— О, Ремингтън. — Тя го прегърна. — Знам, че съм права. Не зная кой е убил лейди Присила, но не е бил чичо.

Когато Елинор се събуди на следващия ден и слезе долу, Бриджпорт изникна с предупреждение:

— Мистър Найт ще бъде в банката целия ден, но ви моли да се съобразите с вчерашната му молба.

— Аз се съобразявам с всички негови молби. — Дори и когато мотивите за тях не бяха искрени. Не беше кой знае колко трудно да се досети човек, че нещо го тревожи от няколко дена насам.

Той още не споделяше всичко. Беше мъж, който не притеснява околните с проблемите си. Щеше да мине известно време, преди да му покаже, че не е крехко оранжерийно цвете, което непрестанно се нуждае от закрила. Междувременно щеше да се държи нормално и както винаги да излезе на разходка с Бет и един лакей. Това беше проява на здрав разум, макар че съпругът й очевидно я смяташе за тотално лишена от такъв.

— О, госпожо, да не забравя: за вас пристигна пратка от Лейси Хол. — Бриджпорт й подаде опакования колет.

— Най-сетне! — Тя го занесе в дневната, седна и разкъса амбалажната хартия. Вътре я чакаше една вехта и надраскана тетрадка, както и бележка от икономката, която й се извиняваше, че толкова се е забавила. Елинор нетърпеливо разгърна страниците, изписани с деликатен женски почерк преди много, много години. Сърцето на Елинор се сви при мисълта за лейди Присила: млада, красива, брутално убита, когато е била пред прага на нов живот с любимия си… и защо? Този дневник щеше да й даде отговора.

Готвачката се засуети около нея с поднос.

— Ето я закуската ви, госпожо. Какво прекрасно утро. — Нечии лапи започнаха да драскат по вратата. Готвачката въздъхна и отиде да отвори.

Лизи влетя вътре, кипяща от енергия и целеустременост.

— Госпожата ще изведе ли кученцето на разходка?

— Изглежда нямам друг избор. — Елинор остави дневника и загреба в чинията си. — Предайте на Бет, че ще ходим в Грийн парк. И моля ви, донесете ми гергефа. Искам да свърша нещо, докато Лизи се налудува.