Тъмната сила

ГЛАВА 16

Само след няколко минути бяха в салона на щаба. По пътя Хан внимателно наблюдаваше движението на пешеходците и машините, като се надяваше, че е доста рано и салонът ще бъде празен. Щеше да им е доста трудно да погледнат отблизо екрана и да не се събере цяла навалица от хора, които няма какво друго да правят, освен да зяпат какво става на бара.

— А какво точно ще търсим? — попита той, когато наближиха щаба.

— Отзад на гърба би трябвало да има няколко процепа за входните устройства на автоматичната верига — отвърна Ландо. — И със сигурност ще има производствен сериен номер.

Хан кимна. Значи се налагаше да свалят екрана от стената. Чудесно.

— Откъде знаеш толкова много за флотата?

— Както вече ти казах, направих много проучвания — изсумтя Ландо. — Но щом искаш да знаеш, ще ти кажа. Сдобих се с фалшива карта като част от една сделка, когато продавах кораби. Като разбрах, че съм се минал. реших да науча достатъчно, за да изглеждам като експерт, за да продам картата на някой друг и да си върна парите.

— И направи ли го?

— Наистина ли искаш да знаеш?

— Май не. Приготви се, време е за представлението. Имаха късмет. Като не се броят барманът и няколко изключени оослужващи дроида зад плота, салонът оеше празен.

— Добре дошли отново, господа — поздрави ги барманът. — Какво мога да ви предложа?

— Нещо, което да вземем със себе си — отвърна Хан и набързо прегледа лавиците зад бара. Имаше доста добра колекция, сигурно стотина бутилки с разни форми и големини. В единия ъгъл се виждаше врата, вероятно за склада. Това беше единственият им шанс. — Случайно да имате от ракиената бира от Висхло?

— Да, струва ми се — отговори барманът и се обърна да погледне към лавиците. — Да, ето я.

— Коя реколта е? — попита Хан.

— Ммм… — мъжът смъкна бутилката, погледна етикета и каза: — От четирийсет и девета.

Хан се намръщи:

— А от четирийсет и шеста? Дали в склада няма да се намери някое шишенце?

— Не ми се вярва, но ще проверя — отвърна любезно барманът и тръгна към вратата.

— Ще дойда с вас — предложи Хан, мушна се под плота и се приближи към него. — Ако нямате от четирийсет и шеста, ще си избера нещо друго.

Барманът като че ли се накани да възрази. Но преди по- малко от час ги беше видял да пият приятелски с Бел Иблис, а и Хан вече беше преполовил пътя до вратата на склада, така че той измърмори:

— Добре.

— Чудесно — отвърна Хан, отвори вратата и пусна бармана напред.

Нямаше представа, колко време ще е нужно на Ландо, за да свали екрана от стената, да го огледа внимателно и след това да го върне на мястото му. На теория беше по- добре да се презастрахова и той успя да разтегли търсенето на напитката цели пет минути. Накрая благодари весело и се съгласи да вземе „Кибша“ реколта четирийсет и осма. Барманът тръгна към вратата и Хан го последва, стиснал палци.

Ландо стоеше на същото място, където го бяха оставили, ръцете му лежаха спокойно на бара, но лицето му беше сковано. И имаше защо. На няколко крачки зад него стоеше Иренес, стиснала здраво бластера си.

— Здравей, Иренес — кимна Хан, като се опита да я погледне с най-невинния си поглед. — Странно е, че те срещаме тук.

Усилията му бяха напразни.

— Изобщо не е толкова странно — отвърна рязко Иренес. — Сена ми заповяда да ви държа под око. Взехте ли това, за което дойдохте?

Хан погледна към Ландо и улови лекото му кимване.

— Да, мисля, че успяхме — каза той.

— Радвам се. Хайде да излизаме.

Хан подаде бутилката „Кибша“ на бармана.

— Задръж си я — каза той. — Веселбата май се отлага.

Излязоха от салона, отвън ги чакаше стар петместен транспортьор.

— Влизайте — каза Иренес и махна към задната врата. Хан и Ландо се подчиниха; Вътре ги чакаше Сена Лейкволд Миданил, застинала в неприсъща скованост.

— Господа — кимна мрачно тя. — Седнете, моля.

Хан се отпусна в едно от креслата и се завъртя към нея.

— Нима вече е време за вечеря?

— Иренес, поеми управлението — каза Сена, без да му обърне никакво внимание. — Разходи ни из лагера, няма значение, накъде караш.

Иренес мълчаливо мина в предната част и след няколко секунди потеглиха с леко поклащане.

— Не останахте дълго в стаята си — обърна се Сена към Хан.

— Не си спомням сенаторът да е казвал, че не бива да излизаме отвърна Хан.

— Вярно — съгласи се тя. — От друга страна, добре възпитаните гости не се разхождат без придружител в забранени места.

— Извинявам се — каза Хан, като се опита да прикрие подигравателния тон. — Не знаех, че запасите ви от алкохол са строго секретни — той погледна навън: — Ако искате да ни върнете обратно в стаята, бъркате пътя.

Сена го изгледа изучаващо:

— Дойдох да ви помоля за една услуга.

Това беше последното, което Хан бе очаквал да чуе от нея, и му бяха необходими няколко секунди, докато си върне гласа:

— Каква услуга?

— Да поговорите с Мон Мотма от мое име и да помолите нея и съвета да покани сенатор Бел Иблис да се присъедини към Новата република.

Хан сви рамене. За това ли беше изминал целия път дотук?

— Не ви е нужна специална покана, за да се присъедините към нас. Трябва само да се свържете с някого от съвета и да му предложите услугите си.

Един мускул на бузата на Сена трепна.

— Точно със сенатора няма да е толкова лесно — каза тя. — Става въпрос не толкова за присъединяване към Новата република, а за завръщане.

Хан хвърли поглед към Ландо и предпазливо кимна.

— Аха.

Сена въздъхна и се извърна към прозореца.

— Беше доста отдавна — започна тя. — Преди различните групи от съпротивата, които се бореха срещу Империята, да се обединят в Бунтовническия съюз. Какво знаете за този период от историята?

— Само това, дето го има в официалните архиви — отвърна Хан. — Мон Мотма и Бейл Органа събрали трите най-големи групи и ги убедили да се съюзят. След това съюзът се разраснал като снежна топка.

— Знаете ли как се казва това първо споразумение?

— Разбира се. Корелиански договор… — Хан спря и смаяно повтори: — Корелиански договор!?

— Точно така — кимна Сена. — Сенатор Бел Иблис, а не Мон Мотма убеди първите три групи от съпротивата да се срещнат и освен това им гарантира защита от Империята.

Известно време единственият звук в транспортьора беше бръмченето на агравитаторите.

— И какво се е случило? — попита Ландо.

— Накратко казано, Мон Мотма излезе начело — отвърна Сена. — Сенатор Бел Иблис беше далеч по-добър стратег и тактик от нея, по-добър дори от повечето генерали и адмирали от Бунтовническия съюз в първите му дни. Но тя имаше дарбата да вдъхновява, способността да обединява разни групи и раси за съвместна работа. Постепенно Мон Мотма стана най-яркият символ на бунтовниците, а Органа и сенаторът отстъпваха на заден план.

— Явно на Бел Иблис не му е било лесно да го преглътне — измърмори Ландо.

— Трудно му беше наистина — кимна тя. — Но разберете, не само гордостта бе причина да оттегли подкрепата си. Бейл Органа имаше огромно усмиряващо влияние върху Мон Мотма, той беше един от малкото хора, които тя уважаваше, и му вярваше достатъчно, за да следва съветите му. След като той загина при нападението на „Звездата на смъртта“ на Алдераан, нямаше вече кой да й се опре. Тя събра в ръцете си почти цялата власт и сенаторът започна да подозира, че иска да свали императора само за да заеме мястото му.

— И тогава се е оттеглил от съюза и е започнал личната си война срещу Империята — подхвърли Ландо. — Знаеш ли нещо за това, Хан?

— Нищо не съм чувал — поклати глава Хан.

— Друго не съм и очаквала — каза Сена. — Вие бихте ли разгласили измяната на човек с ранга на сенатора? Особено по време на войната?

— Вероятно не — призна Хан. — Вероятно по-скоро е за чудене, че не е имало други групи, които да се оттеглят като вас. Мон Мотма може да бъде доста надменна и арогантна, когато поиска.

— По време на войната нямаше никакво съмнение, кой командва — добави сухо Ландо. — Веднъж видях как съсипа един от любимите проекти на адмирал Акбар и генерал Мадин, защото реши, че не й харесва.

Хан се обърна рязко към Сена. Беше му хрумнала ненадейна мисъл.

— Затова ли сте преустановили нападенията си срещу Империята? За да се противопоставите на Мон Мотма, ако тя превърне Новата република в диктатура?

— Точно така — отвърна Сена. — Преместихме се тук, в гнездото на Пилигрима, преди три години и преустановихме почти всички нападения освен набезите за доставка на храна и материали и започнахме да изработваме тактически планове за всеки случай. И се настанихме да чакаме триумфалното реабилитиране па сенатора — бузата й отново потръпна. — И оттогава чакаме.

Хан погледна навън към лагера. Изпълваше го усещане за огромна загуба. Легендарният сенатор Бел Иблис напразно чакаше да се завърне във властта.

— Това никога няма да стане — каза той тихо.

— Знам — тя се поколеба, но продължи: — Сенаторът запада.

— Само че не може да преглътне гордостта си и да отиде при Мон Мотма и да я помоли да бъде приет отново в съюза — кимна Хан. — Така че ви е накарал да поговорите с нас…

— Той няма нищо общо — прекъсна го рязко Сена. — Дори не знае, че говоря с вас. Правя го на моя отговорност.

Хан се отдръпна леко.

— Разбира се — кимна той. — Както кажеш.

Сена поклати глава:

— Съжалявам — извини се тя. — Не исках да ви притеснявам.

— Няма нищо — успокои я Хан.

Много добре разбираше какво преживява тя, и й съчувстваше. Макар че действаше по единствения правилен начин и водена от най-добри намерения, тя вероятно все още гледаше на постъпката си като на предателство. Спомни си за изражението на Люк точно преди битката при Йовин с първата „Звезда на смъртта“, когато мислеше, че Хан ще избяга и ще го изостави…

— Хан — повика го тихо Ландо.

Погледна приятеля си и прогони спомените. Ландо леко вдигна вежди, за да му напомни за какво бяха отишли в салона.

— Предлагаме ти сделка, Сена — обърна се отново към нея Хан. — Ще поговорим с Мон Мотма за сенатора, а ти ще ни разкажеш за флотата „Катана“.

Лицето й се вкамени:

— Флотата „Катана“?!

— Откъдето сте взели шестте крайцера — намеси се Ландо. — Не отричай, успях да огледам оня екран над бара в салона на щаба.

Сена пое дълбоко дъх:

— Нищо не мога да ви кажа.

— Защо? — попита Ландо. — Нали отново ще бъдем съюзници, забрави ли?

Хан усети, че го обзема неприятно предчувствие:

— Освен ако вече не сте обещали флотата на Фейлия.

— Нищо не сме обещавали на Фейлия — отвърна спокойно Сена. — Не че той не е молил.

Хан я изгледа намръщен:

— Значи замисля преврат?

— Нищо подобно — поклати глава Сена. — Фейлия няма да знае какво да прави с един въоръжен преврат, дори да му го поднесат на тепсия. Разберете, че ботанците мислят с езика на политиката и убеждаването, а не на военната сила. най-висшата цел в живота им е да накарат повече хора да чуят какво им се казва. Фейлия си мисли, че като върне сенатора в Новата република, ще направи голяма крачка в тази посока.

— Особено след като Акбар го няма, за да му се пречка — подхвърли Хан.

Сена кимна.

— Да, за съжаление и това е характерна черта за ботанците. Ако ботански лидер направи погрешна стъпка, със сигурност ще го свали някой от ония, които се борят за поста му. В миналото политическите преврати са били съвсем буквални — с ножове, а свалените вождове обикновено са били умъртвявани. Сега убийството обикновено е само политическо. Е, това е прогрес все пак.

— Акбар не е ботанец — изтъкна Ландо.

— Тази техника се научава лесно и от останалите раси. Хан изсумтя:

— Какви чудесни съюзници си имаме! А ботанците само се радват, като паднеш, или ти помагат и да се спънеш?

— Имате предвид банковата сметка ли? — Сена поклати глава: — Не, съмнявам се това да е дело на Фейлия. Обикновено ботанците не смеят да рискуват толкова, че да измислят сами заговор, а предпочитат да се включат в чужд.

— по-скоро хиени, отколкото ловци — каза кисело Хан. Вероятно затова никога не бе харесвал Фейлия и приближените му. — И какво ще правим с него?

Сена сви рамене:

— На вас ви е нужно само да оневините Акбар. След като няма за какво да се хване, Фейлия ще отстъпи.

— Чудесно — изръмжа Хан. — Проблемът е, че имперската флота се командва от върховен адмирал, така че нямаме много време.

— А щом ние нямаме, няма да имате и вие — добави Ландо. — Да оставим настрана нараненото достойнство, Сена. Сенаторът трябва да си даде сметка за реалността. Вие сте малка изолирана група, но притежавате ключа за флотата „Катана“. Империята дебне навсякъде за бойни кораби. Веднага щом върховният адмирал разбере какво притежавате, ще пусне цялата флота по петите ви и ще сте свършили, преди да успеете да мигнете. Доведете флотата „Катана“ в Новата република и ще се превърнете в истински герои. Ако се забавите повече, ще изгубите всичко.

— Така е — едва доловимо прошепна Сена. Хан чакаше да продължи, стиснал палци. — Всъщност ние не знаем къде е флотата — призна тя. — Нашите крайцери идват от един мъж, който съвсем случайно е попаднал на нея преди петнайсет години. Той е слаб, дребен, с хитро, набръчкано лице. Косата му е бяла, но подозирам, че е състарен по-скоро от болест, отколкото от годините.

— Как се казва?

— Не знам. Така и не ни каза името си — тя се поколеба отново, но продължи: — Страстен комарджия е. Досега винаги сме се срещали на борда на „Кораловият вандал“, обикновено на масите за игра. Персоналът, изглежда, го познава много добре, макар че при неговата щедрост това нищо не значи. Крупиетата бързо разпознават губещите.

— А какво е „Кораловият вандал“?

— Луксозно казино в океана на Пантоломин — обясни Ландо. — Организира тридневни и седемдневни обиколки на кораловите рифове покрай бреговете на Северния континент. Отдавна мечтая да отида там, но никога не съм имал възможност.

— Е, дошло му е времето — каза Хан и погледна към Сена: — Остава да намерим начин да излетим от тук.

— Това не представлява проблем — отвърна тя с напрегнат глас. Може би вече съжаляваше за постъпката си. — Ще заповядам на „Разрушител“ да ви върне на Ню Кав. Кога искате да заминете?

— Веднага — отвърна Хан и видя как Сена трепна. — Все едно кога ще заминем, вие трябва да обясните всичко на сенатора. Сега се надбягваме с Империята и дори няколко часа може да са от огромно значение.

— Май сте прави — кимна тя неохотно. — Иренес, закарай ни до техния кораб. Ще уредя нещата от там.

Оказа се, че нямаше нужда да уреждат нещата от „Дамата на късмета“. Когато пристигнаха, пред стълбичката на кораба ги чакаше сенаторът Бел Иблис.

— Здравейте, Соло и Калризиан — усмихна се той, когато Ландо и Хан слязоха от транспортьора. — Не бяхте в стаята си и реших, че мога да ви намеря тук. Явно съм бил прав.

Зад Хан се показа Сена. Сенаторът я изгледа изненадано, обърна се отново към Соло и изведнъж леката усмивка изчезна:

— Сена, какво става тук?

— Те знаят за флотата „Катана“, командир — отвърна спокойно тя и застана до Хан. — А аз им казах за нашия човек.

— Хм — кимна Бел Иблис. — Значи заминавате, за да направите опит да го убедите да предаде Тъмната сила на Новата република.

— Точно така, сър — отговори със същия тон Хан. — Корабите са ни нужни. Но още повече са ни нужни добри бойци. И добри командири.

Бел Иблис го изгледа изпитателно и отсече:

— Няма да отида при Мои Мотма като просяк, който моли да го пуснат на масата.

— Вие сте напуснали съюза, водени единствено от добри намерения — настоя Хан. — Може да се върнете по същия начин.

Погледът на сенатора отново се впи в Сена.

— Не — каза той. — Твърде много хора знаят какво се случи между нас. Ще изглеждам като стар глупак. Или като просяк — погледът му се плъзна покрай Хан към постройките в гнездото на Пилигрима. — Нямам какво да донеса със себе си, Соло — прошепна той. Гласът му беше пропит с мъка. — Мечтаех за флота, която да съперничи на най-добрите в Новата република. За армия и за решителни победи над Империята. Ако това беше станало, може би щях да се върна с достойнство и себеуважение — той поклати тъжно глава: — Но това, с което разполагаме тук, едва стига за една ударна част.

— Дори и така да е, никой не би отхвърлил с лека ръка шест крайцера — изтъкна Ландо. — Нито пък бойния ви опит. Забравете за малко Мон Мотма, всеки военен от Новата република би бил доволен да се присъедините към нас.

Бел Иблис вдигна вежди:

— Може би. Като че ли си струва да помисля.

— Особено след като начело на Империята стои върховен адмирал — изтъкна Хан. — Ако ви хванат тук сами, загубени сте.

Бел Иблис се усмихна твърдо.

— Зная, Соло. И си го повтарям по няколко пъти на ден — той се изправи достолепно и заяви решително: — „Разрушител“ ще потегли след половин час да върне Брейлия на Ню Кав. Ще заповядам да вземат на борда и вас с „Дамата на късмета“.

Ландо и Хан се спогледаха.

— Мислите ли, че ще е безопасно да се върнем на Ню Кав, сър? — попита Хан. — Там все още може да има имперски кораби.

— Едва ли — уверено отвърна Бел Иблис. Дълго време съм изучавал бойната тактика на имперската флота. Никои не очаква толкова скоро да се покажем отново, а и не могат да си позволят дълго да чакат в засада. При това нямаме друг избор — Брейлия трябва да си вземе кораба. Хан кимна. Питаше се какво ли ще докладва Брейлия на шефа си, когато се върне на Корускант.

— Добре. Е, май е време да подготвим кораба за полет.

— Да — Бел Иблис се поколеба и протегна ръка: — Радвам се, че се видяхме, Соло. Надявам се отново да се срещнем.

— Сигурен съм, че ще се видим, сър — увери го Хан и стисна протегнатата ръка.

Сенаторът кимна на Ландо, пусна ръката на Хан, обърна се и тръгна през космодрума. Хан го изпрати с поглед. Опитваше се да реши дали се възхищава от него, или го съжалява. Но това беше съвсем безсмислено занимание.

— Багажът ни е още в стаята — обърна се той към Сена.

— Ще заповядам да ви го донесат, докато подготвяте кораба си — отвърна тя и прикова поглед в Хан, в очите й припламна стаен огън: — Запомнете едно нещо — каза Сена заплашително. — Сега си заминавате с нашата благословия. Но ако предадете сенатора — по какъвто и да е било начин, ще умрете. Ако е необходимо, дори и от собствената ми ръка.

Хан задържа погледа й, чудейки се какво да отговори. Да й каже, че е бил преследван от ловци на глави и космически пирати, че по него са стреляли имперски щурмоваци и е бил измъчван по заповед на самия Дарт Вейдър, така че след всичко това заплахата й изглежда несериозна и направо смешна. Но вместо това кимна тържествено:

— Разбрах. Няма да ви подведа.

От магнитната клапа на горния люк се чу тихо пращене на претоварено уплътнение и звездите в илюминатора на „Дамата на късмета“ изведнъж избледняха в пъстротата на хиперпространството.

— Започваме отначало — въздъхна с облекчение Ландо. Как винаги става така, че ти позволявам да ме въвличаш във всякакви истории?

— Защото си почтен човек — отвърна Хан, без да отделя поглед от контролното табло на „Дамата на късмета“. Не че имаше какво да гледа, двигателите и повечето от системите бяха изключени. — И защото също като мен съзнаваш, че просто трябва да го направим. Рано или късно Империята ще разбере, че флотата „Катана“ е намерена, и ще започне да я търси. И ако я намерят преди нас, ще си имаме страхотни неприятности.

Трябваше да стоят два дни приковани в хиперпространството, докато „Разрушител“ ги откарваше обратно на Ню Кав. Не че искаха да отидат там, а просто Бел Иблис не им вярваше достатъчно, за да им даде координатите на идиотското си пилигримско гнездо.

— Тревожиш се за Лея, нали? — наруши мълчанието Ландо.

— Не трябваше да я оставя да замине — измърмори Хан.

— Нещо се е объркало. Усещам го. Този дребен негодник я е предал на Империята или върховният адмирал отново ни е измамил. Не знам какво да правя, просто усещам нещо.

— Лея умее да се справя, Хан — каза тихо Ландо. — А понякога дори и върховните адмирали грешат.

Хан поклати глава:

— Той сгреши на Слуис Ван, Ландо. Втори път няма да се провали. Готов съм да заложа „Сокол“, че няма да допусне нова грешка.

Ландо го тупна по рамото:

— Успокой се, приятелю. Ядът няма да ти помогне. Предстоят ни два дълги скучни дни. Хайде да поиграем на сабак.

Върховният адмирал прочете съобщението два пъти и впи блестящите си очи в Пелаеон:

— Гарантирате ли за достоверността на доклада, капитане?

— Доколкото и за всеки друг, който не е от наш агент — отвърна Пелаеон. — Но пък този контрабандист ни е пратил петдесет и два доклада през последните десет години и четирийсет и осем от тях са се оказали верни. Мисля, че заслужава доверие.

Траун погледна отново към екрана на електронния бележник.

— Ендор — измърмори той, сякаш на себе си. — Защо Ендор?

— Не зная, сър — отвърна Пелаеон. — Сигурно са търсили къде да се скрият.

— Да се скрият сред еуоките? — изсумтя подигравателно Траун. — Наистина отчаян ход. Но няма значение. След като „Хилядолетен сокол“ е там, значи наблизо е и Лея Органа Соло. Вдигнете по тревога навигационния и техническия състав, потегляме незабавно за Ендор.

— Слушам, сър — кимна Пелаеон и вкара заповедите в компютъра. — Да заповядам ли да докарат Кабарак от Нистао?

— Да, Кабарак — повтори името замислено Траун. — Забележете интересното съвпадение във времето, капитане. Кабарак се завръща на Онор след близо месец отсъствие точно когато Соло и Органа Соло тръгват на тайни мисии за Ню Кав и Ендор. Възможно ли е да е обикновено съвпадение?

Пелаеон го погледна намръщено:

— Не виждам общото между тези случаи, сър.

Траун се усмихна леко:

— Според мен, капитане, става въпрос за нова подмолна тактика от страна на враговете ни. Те знаят, че завръщането на оцелял командос от провалилата се операция на Кашиуук ще привлече вниманието ми. Така че са се погрижили освобождаването му да съвпадне с момента, когато ще потеглят, с надеждата аз да бъда твърде зает и да не ги забележа. Не се съмнявам, че след като пречупим Кабарак, ще научим много неща, които ще ни струват стотици безсънни часове, като накрая ще се окажат абсолютна лъжа — Траун изсумтя отново. — Не, оставете го. Предайте на вождовете, че съм решил да им позволя пълните седем дни публично поругаване, след което могат да приложат глупавите си ритуали за откриване на истината. Независимо колко безполезна информация носи в себе си. Кабарак все още може да послужи на Империята, като умре мъчително. Един жив пример за своите сънародници.

— Тъй вярно, сър — Пелаеон се поколеба: — Ако позволите, ще изтъкна, че такова внимателно планиране и разделяне на добре обмислени етапи е доста необичайно за обичайната тактика на бунтовниците.

— Съгласен съм — отвърна зловещо Траун. — Което още по-ясно доказва, че каквото и да търси Органа Соло на Ендор, то е по-скоро от значение за военните усилия на бунтовниците, отколкото за намирането на убежище.

Пелаеон смръщи чело. Опитваше се да се сети какво има на Ендор, което може да представлява интерес за бунтовниците.

— Нещо останало от проекта „Студена звезда“? — предположи той.

— Много по-ценно — поклати глава върховният адмирал. — Може би някаква информация, която императорът е носел със себе си, преди да умре. Информация, която те вярват, че все още могат да възстановят.

Изведнъж Пелаеон се досети:

— Местоположението на съкровищницата в планината Тантис.

Траун кимна:

— Само това би заслужавало толкова усилия от тяхна страна. Но във всички случаи ние не можем да си позволим да поемем този риск, поне в този изключително важен момент.

— Съгласен съм, сър — на контролното табло на капитана премига червена лампичка. Навигационният и техническият екип бяха готови. — Да напуснем ли орбита?

— Веднага щом сте готови, капитане.

Пелаеон кимна на щурмана:

— Потегляйте. Курсът е подаден от навигационния компютър.

През илюминаторите се виждаше как планетата под тях бързо се отдалечава. На контролното табло светна лампичка.

— Адмирале, пристигна съобщение от „Непреклонен“, от системата на Абрегадо. Заловили са един от товарните кораби на Карде. Всеки момент ще получим резултата от предварителния разпит на пилота — капитанът набързо прегледа остатъка от доклада: — Твърде къс е, сър.

— Благодаря — отвърна с леко задоволство Траун, който преглеждаше съобщението на екрана на своето командно табло.

Той все още четеше доклада, когато „Химера“ извърши скока в хиперпространството. Четеше го много, много внимателно.