ГЛАВА 7

Чубака вкара „Сокол“ във внимателно изчислена орбита над Ендор в близост до избуяла с растителност зелена луна. Той управляваше кораба с финес, сякаш несъвместим с огромно създание, като него. Ръмжейки под носа си, уукито дръпна лостовете и изключи двигателите.

Седнала в креслото на втория пилот, Лея си пое дълбоко дъх и потръпна — един от близнаците ритна леко в корема й.

— Май Кабарак още не е пристигнал — подхвърли тя.

Думите й още не бяха заглъхнали, когато осъзна безсмислието им. Наблюдаваше внимателно радарите, след като излязоха от хиперпространството, и знаеше, че в цялата система около тях няма друг кораб, нямаше начин да са го пропуснали. Но след като познатият шум на двигателите се стопи до мъркащо бръмчене, тишината й се струваше странна и дори леко заплашителна. Чубака изръмжа въпросително.

— Сигурно ще трябва да почакаме — Лея сви рамене и добави: — Всъщност пристигаме един ден предварително. Долетяхме по-бързо, отколкото очаквах.

Чубака се обърна към командното табло и изръмжа какво мисли за липсата на ногрито.

— О, я стига — смъмри го тя. — Ако Кабарак е решил да приготви капан, не мислиш ли, че тук вече щяха да ни очакват два звездни разрушителя и кръстосвач ирехвашач?

— Ваше височество? — извика от коридора Трипио.

Извинявайте за безпокойството, но ми се струва, че открих повредата в карбантийските системи за радиозаглушаване. Бихте ли помолили Чубака да дойде тук за момент?

Лея вдигна изненадано вежди и погледна уукито. Както обикновено се случваше със „Сокол“, веднага щом излетяха от Корускант, няколко системи отказаха да работят. И точно от това стомахът й се свиваше болезнено всеки път, когато се качеше на кораба. Затънал до гуша в належащите ремонти, Чубака оставяше по-несъществената работа, която търпеше отлагане, на Трипио. Лея нямаше нищо против, макар че, като си спомнеше резултата от предишния опит на Трипио да поправи някакъв апарат на „Сокол“, не очакваше да излезе нищо.

— Значи все пак от него ще стане истински робот механик — подхвърли тя. — Очевидно е под твое влияние.

Уукито изсумтя мнението си, изправи се от пилотското кресло и отиде да види какво е открил Трипио. Вратата на пилотската кабина се затвори безшумно след него.

Вътре стана непоносимо тихо.

— Виждате ли планетата под нас, скъпи мои — прошепна Лея и нежно погали корема си. — Това е Ендор. Тук Бунтовническият съюз най-накрая победи Империята и положи началото на Новата република.

Или поне, мислено се поправи тя, така щяха да кажат историците някой ден — че тук е настъпил краят на Империята, а останалото са били само незначителни сражения. Незначителни сражения, които продължаваха пета година и както вървяха нещата, можеха да продължат още двайсет.

Тя плъзна поглед към блестящия зелен спътник, който бавно се въртеше под тях, и за пореден път се запита защо всъщност избра точно това място за среща с Кабарак. Наистина, всички създания в галактиката както в контролираните от Империята сектори, така и от секторите в републиката, бяха чували за системата на Ендор и знаеха как да я намерят. А и главните бойни действия отдавна се бяха прехвърлили надалеч от тук и сега тя представляваше спокойно място за среща на два кораба. Но тук витаеха спомени, които до този момент Лея не искаше да разбужда. Преди да победят, те замалко не изгубиха всичко. От коридора отзад Чубака изръмжа въпросително.

— Чакай малко, ще проверя — отвърна Лея. Наведе се над контролното табло и превключи. — Пише „Резервен модул“ — извика тя. — Не, задръж така, сега се появи „Системата в изправност“. Искаш ли да…

Изведнъж пред очите й падна черна пелена…

Постепенно дойде на себе си, над главата й нареждаше автоматичен глас:

— Ваше височество — повтаряше той, — ваше височество, чувате ли ме? Моля ви, ваше височество, чувате ли ме?

Тя изненадано отвори очи, не си спомняше да ги е затваряла. Чубака стоеше надвесен над нея, стиснал в огромната си ръка медицински пакет, а развълнуваният Трипио обикаляше като квачка зад него.

— Добре съм — успя да промълви Лея. — Какво стана?

— Вие извикахте за помощ — отвърна бързо Трипио, преди Чубака да си отвори устата. — Или поне ние така решихме — поправи се той услужливо. — Викът ви беше кратък и неясен.

— Не се съмнявам — отвърна тя. Беше започнало да се завръща, показваше се като надничаща от облаците луна: заплаха, гняв, омраза, отчаяние. — Ти не го усещаш, така ли? — попита тя Чубака.

Той изръмжа в знак на отрицание. Наблюдаваше я внимателно.

— И аз не усещам нищо — намеси се Трипио.

Лея поклати глава.

— Нямам представа, какво може да е. Просто си седях тук и изведнъж… — млъкна, в главата й внезапно се появи ужасяваща мисъл: — Чуй, дали случайно нашата орбита не минава през мястото, където избухна „Студена звезда“?

Чубака я изгледа объркано и изръмжа нещо дълбоко в гърлото си. Прехвърли медицинския пакет в другата ръка и се протегна над нея към компютъра. Отговорът се появи почти незабавно.

— Преди пет минути — прошепна Лея. Усети как през тялото й премина студена вълна. — Времето съвпада точно, нали?

Уукито кимна и изръмжа въпрос.

— Не знам — призна тя. — Прилича на онова, което Люк преживя по време на обучението си на… за джедай — поправи се бързо Лея. Спомни си точно навреме, че брат й все още искаше да пази в тайна Дагоба. — Но той е видял изображение. А аз просто почувствах… не знам какво точно. Гняв, горчилка, но имаше и нещо, което те кара да изпиташ тъга. Не, тъга не е точната дума — тя поклати глава, сълзи избиха в очите й. — Не знам. Ето, вече съм добре. Можете да се върнете към работата си.

Чубака отново изръмжа тихо, явно изобщо не беше убеден, че наистина се е оправила. Но не каза нищо, затвори медицинския пакет и мина зад Трипио. Вратата на пилотската кабина се отвори и с пословичното за уукитата презрение към хитростите той я подпря, за да не се затвори, и изчезна в коридора към главната част на кораба. Лея погледна Трипио:

— Ти също. Имате още доста работа. Наистина съм по- добре.

— Е, щом искате, ваше височество — отвърна дроидът. Очевидно не се чувстваше по-щастлив от Чубака от решението й. — Щом сте убедена, че ще се оправите сама.

— Разбира се, че съм убедена. Изчезвай!

Трипио се поколеба още миг и неохотно излезе от пилотската кабина. Тишината се завърна, някак си по- плътна от преди. И много по-застрашителна. Лея стисна здраво зъби.

— Няма да ме уплашите — каза тя на глас. — И тук, и никъде другаде.

Тишината не отговори. След малко Лея се приближи до командното табло и зададе промяна в курса на орбитата им, така че вече да не минават през мястото, където беше загинал императорът. Нямаше да се остави да я сплашат, но това не означаваше сама да си изпросва проблеми. Оставаше й само да чака. И да се чуди дали Кабарак наистина ще изпълни обещанието си да дойде.

най-високите сгради на обградения със стена град Илик се показаха през хищните дървета на джунглата, която го притискаше от всички страни. На Хан му приличаха на горните куполовидни части на блестящи дроиди, захвърлени сред море от зелени подвижни пясъци.

— Имаш ли представа, как се каца на това място? — попита той.

— Сигурно през онези отвори до върха — отвърна Ландо и посочи към големия екран на „Дамата на късмета“. — Като ги гледам, през тях може да мине дори космическа баржа.

Хан кимна, пръстите му се впиха неспокойно в меките облегалки на креслото на втория пилот. Малко неща в галактиката можеха да го разтревожат и едно от тях бе задължението да стои спокойно, докато някой предприема рисковано кацане.

— Това място предлага по-отвратителни условия за живот дори от твоя Пътуващ град — изръмжа той.

— Няма да споря — съгласи се Ландо и леко промени курса на приближаване. — На Нклон поне не ни е страх, че ще ни изяде някое непознато растение. Но какво ли не прави икономиката? По последни данни в тази част на Ню Кав има осем града и в момента се строят още два.

Хан се смръщи. И всичко това само заради някакви си екзотични растения, по-точно заради странните биомолекули, които извличаха от тях. Явно за ковианците печалбата бе достатъчно основание, за да приемат да живеят в бронирани градове. Никой не знаеше какво мислят по въпроса самите растения.

— Наистина са ненормални — продължи той. — Внимавай, тръбите за влизане може да са с магнитни клапани.

Ландо го изгледа търпеливо:

— Няма ли да се отпуснеш най-сетне? И друг път съм пилотирал кораб, както знаеш.

— Добре де — измърмори Хан, стисна зъби и страдалчески се подготви за приземяването.

Всъщност преживяването не беше толкова лошо, колкото бе очаквал. Ландо получи разрешение от въздушния контрол и доста умело насочи „Дамата на късмета“ към светлия търбух на една от тръбите за влизане и продължи по извития тунел надолу и навътре към силно осветената площадка за кацане точно под прозрачния купол, който покриваше града. Митническата проверка на пристигащите кораби бе чиста формалност, макар че, като се имаше предвид зависимостта на планетата от износа, при излитането сигурно щяха да им обърнат повече внимание. Получиха официално поздравление за добре дошли на Илик от професионален посрещач с професионална усмивка, дадоха им чип с карта на града и околната територия и ги оставиха да се оправят сами.

— Не беше трудно — похвали се Ландо и тръгнаха надолу по извитата стълба през просторния център. На всяко равнище имаше алеи, които водеха към пазара, административните и жилищните квартали на града. — Къде трябва да се видим с Люк?

— Три равнища по-долу, в един от районите за развлечение — отвърна Хан. — В имперската библиотека нямаше много подробности за това място, но се споменаваше малко заведение — „Мишра“, прикрепено към някакъв умален вариант на стария театър „Грандис Мон“ на Корускант, който са построили тук. Останах с впечатлението, че е кръчма за местните баровци.

— Изглежда подходящо място за среща — съгласи се Ландо и го погледна озадачено: — Можеш ли вече да ми покажеш примамката?

Хан изненадано повтори:

— Примамката ли?

— Хайде стига, стар пират такъв — изсумтя Ландо. — Грабна ме от Слуис Ван, помоли ме да те докарам до Ню Кав, изпрати Люк напред за тази тайнствена среща и очакваш да ти повярвам, че сега кротко ще ми помахаш за довиждане и ще ме оставиш да се върна на Нклон?

Соло се обърна към приятеля си с най-докачения вид, който можеше да си придаде.

— Стига, Ландо…

— Примамката, Хан. Искам да разбера каква е. Хан въздъхна театрално.

— Няма примамка, Ландо. Можеш да излетиш за Нклон веднага когато поискаш. Разбира се — добави той предпазливо, — ако останеш още малко, за да ни помогнеш, може да успееш да продадеш излишния метал, който си натрупал. Например свръхзапасите от фредий.

Крачеше съсредоточено и отривисто напред, усещайки върху себе си изгарящия поглед на Ландо.

— Люк ти каза, нали? — настоятелно попита приятелят му.

Хан сви рамене и призна:

— Може и да ми е споменал нещо.

Ландо изсъска през зъби:

— Ще го удуша — закани се той. — Джедай или не, направо ще го удуша.

— Съвземи се, Ландо — опита се да го успокои Хан. — Ако останеш няколко дни и се ослушаш какво говорят хората, може да попаднеш на някаква следа за тукашните сделки на Фейлия. Ще се прибереш у дома, ще се захванеш отново с добив на цветни метали и повече няма да те закачаме.

— Това съм го чувал и преди — възрази Ландо, но Хан усещаше, че е готов да се съгласи. — Защо мислиш, че Фейлия има някаква връзка с Ню Кав?

— Защото по време на войната това е било единственото място, което ботанците са защитавали с… — изведнъж млъкна, сграбчи Ландо за ръката и го обърна надясно към централната колона на извитата стълба.

— Какво става? — попита Ландо.

— Тихо — изсъска Хан, като се опитваше да прикрие лицето си, но и едновременно да не изпуска от очи фигурата, която бе забелязал на долното равнище.

Ландо се извърна леко, погледна в указаната посока с крайчеца на очите си и попита:

— Кой е той?

— Тав Брейлия. Един от главните помощници на Фейлия.

— Не може да бъде! — възкликна Ландо и намръщено се вгледа в ботанеца. — Как го позна?

— По огърлицата му, семеен знак или нещо такова. Виждал съм го десетки пъти на срещите на съвета — Хан облиза устни. Опитваше се да намери правилното решение за ситуацията. Ако наистина беше Брейлия и те разберяха какво прави тук, щяха да спестят доста време. Но пък в момента Люк сигурно ги чакаше вече долу в заведението и … — Ще го проследя — каза той и бутна в ръцете на Ландо електронния си бележник и чипа с картата на града. — Ти слез до „Мишра“, вземи Люк и ме настигнете.

— Но…

— Ако не ме настигнете до един час, ще се опитам да се свържа с вас по предавателя — прекъсна го Хан и пристъпи към външния край на стълбата. Вече бяха почти на равнището на ботанеца. — Не ми се обаждайте вие, може да бъда някъде, където няма да е добре да се чуе пиукането — извика той и слезе от стълбата на алеята.

— Късмет — прошепна след него Ландо.

По алеите на Илик се разхождаха доста пришълци, но кремавата козина на Брейлия изпъкваше достатъчно сред тълпата, за да го проследи лесно. Щом Хан позна толкова лесно ботанеца, вероятно и другият щеше да го познае, така че щеше да е опасно да се приближава много.

За щастие, изглежда, на Брейлия и през ум не му минаваше, че някой може да го следи. Вървеше уверено и нито веднъж не се обърна. Пресичаше улиците, профучаваше покрай магазините и залите, запътен към външната стена на града. Хан го следваше по петите и съжаляваше, че бе избързал, като даде картата на Ландо. Нямаше да е зле, ако имаше някаква представа, накъде се движи.

Минаха през последното преддверие и излязоха в сектор с приличащи на складове помещения, които свършваха с огромен стенопис, изрисуван направо върху външната стена на града. Брейлия се приближи към стенописа и изчезна в предната врата на едно от помещенията.

Хан хлътна в удобно изпречил се вход на трийсетина метра по-далеч по улицата. На вратата, в която влезе ботанецът, личеше избледнял знак на компанията за превоз и складиране на товари „Аметист“.

— Надявам се, че го има на картата — измърмори той под нос и извади предавателя от колана.

— Има го — потвърди тихо зад него женски глас.

Хан замръзна.

— Здравей — поздрави неуверено той.

— Здрасти — отвърна жената. — Обърни се, ако обичаш. Бавно, разбира се.

Хан изпълни заповедта, продължавайки да стиска предавателя.

— Ако това е грабеж…

— Не се прави на глупак — жената беше ниска и слаба, сигурно с десетина години по-възрастна от него, с ниско подстригана сива коса и гладко лице, което при други обстоятелства би изглеждало доста приветливо. Насоченият към него бластер беше някакъв непознат модел на „Бластек DL-18“ — не толкова мощен като неговия DL-44, но при създалите се обстоятелства разликата нямаше никакво значение. — Сложи предавателя на земята — продължи тя. — А след като и бездруго си се навел, можеш да оставиш и бластера.

Той мълчаливо коленичи и извади оръжието си с пресилена предпазливост. Надяваше се, че вниманието й е съсредоточено върху бластера, и докато се навеждаше, включи предавателя и внимателно го остави на земята. Изправи се и отстъпи крачка назад, за да покаже, че знае как трябва да се държи един арестант.

— И сега какво?

— Май се интересуваш от онази сбирка — каза тя и се приближи да вземе предавателя и бластера. — Сигурно ще ти трябва водач за обиколката.

— Чудесно би било — отвърна Хан и вдигна ръце.

Надяваше се, че няма да й хрумне да погледне предавателя, преди да го прибере в джоба на якето си. Тя наистина не го погледна, а само спокойно го изключи.

— Обиждаш ме — каза тя. — Това сигурно е най-старият номер в учебниците.

Хан сви рамене и реши да се опита да опази част от достойнството си:

— Нямах време да науча по-новите.

— Извинението ти се приема. Хайде, да тръгваме. И свали ръцете си, нали не желаем някой страничен човек да се пита какво става тук?

— Не, разбира се — отвърна той и отпусна ръце покрай тялото си.

Бяха изминали половината разстояние до склада на „Аметист“, когато в далечината зави сирена.

Люк огледа внимателно „Мишра“ и реши, че е като обърнато наопаки повторение на първото му посещение в кръчмата на Мое Ейсли на Татуин. Наистина, „Мишра“ беше доста по-осветено място от онази долнопробна кръчма и съответно с по-богати посетители. Но по бара и масите седяха същата пъстра смесица от хора и пришълци, миризмите и звуците бяха също толкова разнообразни и групата в дъното свиреше някакво подобие на музика — очевидно стилът беше създаден, за да допада на възможно най-голям брой раси. Имаше и още една разлика. Макар мястото да бе претъпкано до пръсване, посетителите се сместиха и направиха на Люк доста широко място на бара.

Той отпи глътка от питието си — местен вариант на горещия шоколад, който Ландо му беше показал, но този леко миришеше на джоджен — и погледна към входа. Хан и Ландо трябваше да пристигнат само няколко часа след него, което означаваше, че всеки момент щяха да се появят. Поне така се надяваше. Разбираше основанията на Хан, който настоя двата кораба да кацнат на Илик поотделно, но в светлината на надвисналите над Новата република заплахи не можеха да си позволят да губят време. Отново надигна чашата.

Зад гърба му прозвуча нечовешко ръмжене. Обърна се, ръката му инстинктивно се присегна към лазерния меч на колана. Чу се звук от трошене на стол, към ръмженето се прибави изненадано възклицание. Посред обръч от неподвижни клиенти на пет метра от него над една маса се гледаха свирепо барабелианец и родианец. И двамата стискаха в ръце бластери.

— Приберете бластерите! — извика роботът сервитьор, размаха ръце, за да подчертае думите си, и се затъркаля към мястото на. сблъсъка.

За част от секундата барабелианецът отклони дулото на оръжието си и из залата се разхвърчаха парчета от дроида, а пришълецът мигновено насочи оластера към родианеца, преди той да успее да помръдне.

— Ей! — извика възмутено съдържателят. — Това ще ти струва…

— Млъкни — изръмжа барабелианецът. — Ей тоя ще ти плати. След като ми даде парите.

Родианецът се изпъна в целия си ръст, но все пак му остана повече от половин метър, за да достигне противника си, и каза нещо на непознат за Люк език.

— Лъжеш! — изрева барабелианецът. — Знам, че ще ме измамиш.

Родианецът каза още нещо.

— Не ти ли харесва? — отвърна барабелианецът надменно. — Но ще го направиш. Ще извикам джедая да отсъди.

Очите на всички посетители бяха вперени в схватката, но сега в почти безупречен синхрон се обърнаха към Люк.

— Какво!? — попита предпазливо той.

— Иска ти да решиш спора — отвърна съдържателят с очевидно облекчение в гласа.

Облекчение, каквото Люк изобщо не изпитваше.

— Аз ли?!

Мъжът го изгледа озадачено.

— Нали ти си рицарят джедай Люк Скайуокър? — попита той и кимна към лазерния меч в ръката му.

— Да — призна Люк.

— Е, какъв е проблемът тогава? — заключи съдържателят и махна с ръка към спорещите.

Само че Люк, джедай или не, не притежаваше никаква власт тук. Отвори уста, за да го каже, и погледна съдържателя по-внимателно в очите. Обърна се бавно и преглътна неизречените обяснения. Не беше само съдържателят, всички посетители го гледаха със същото изражение. Изражение на доверие и очакване. Вяра в отсъждането на един джедай.

Люк си пое дъх, заповяда строго на лудо тупкащото си сърце да се успокои и тръгна през тълпата към двамата противници. Бен Кеноби му показа Силата, Йода го научи как да я използва за самоконтрол и самоотбрана, но никой не му беше говорил как да посредничи в спорове.

— Добре — каза той и се изправи до масата. — Първо свалете оръжието — и двамата.

— Кой ще е първи? — попита настойчиво барабелианецът. — Родианецът има предимство, ако аз сваля бластера, той ще ме застреля.

Определено не започваше добре. Люк потисна напиращата в гърлото му въздишка, извади лазерния меч и го вдигна така, че блестящото зелено острие застана между двата срещуположни бластера.

— Никой няма да стреля — каза спокойно той. — Приберете ги.

Барабелианецът мълчаливо се подчини, родианецът след кратко колебание последва примера му.

— Кажете сега за какво спорите — подкани ги Люк, свали лазерния меч, но продължи да го държи в ръка.

— Той ме нае да му свърша една работа — започна барабелианецът и насочи покрития си с рогово вещество пръст към противника си. — Свърших каквото се уговорихме, а той не ми плати.

Родианецът изръмжа възмутено.

— Чакай малко, ще чуем и теб — прекъсна го Люк, чудейки се как ще се справи със следващата част от кръстосания разпит. — Каква беше работата, за която те нае?

— Искаше да му доставя животински гнезда — отвърна барабелианецът. — Животните пречат на малките кораби, подяждат корпуса. Направих каквото искаше. Той изгори гнездата и прибра парите. А на мен иска да плати с пари, дето не са добри — пришълецът махна с ръка към разпиляната купчина златни монети.

Люк взе една. Беше малка, триъгълна, в средата с преплетени линии, а във всеки ъгъл с гравирана цифра 100.

— Някой виждал ли е такива пари? — извика той и вдигна ръка.

— Това са новите монети на Империята — отвърна с едва прикрито отвращение облечен в скъпи дрехи мъж. — Приемат ги само на контролираните от Империята планети и станции.

Люк се намръщи. Още едно напомняне, макар и напълно излишно, че войната за контрол над галактиката далеч не е приключила — Ти каза ли му предварително, че ще му платиш в такива пари? — обърна се джедаят към родианеца.

Той отговори на своя си език. Люк плъзна поглед по посетителите наоколо. Чудеше се дали, ако помоли някой от тях да му преведе, ще изгуби почитта, на която се радваше до този момент.

— Разправя, че така му били платили на него — долетя познат глас. Люк се обърна и видя Ландо да си проправя път през тълпата. — Казва, че не искал да ги вземе, но нямал избор.

— Напоследък Империята плаща само по този начин — подхвърли някой. — Поне тук.

Барабелианецът се обърна и извика:

— Не ме интересува мнението ти. Само джедаят може да отсъди.

— Добре, успокойте се — намеси се Люк, като опипваше с пръсти монетата и се чудеше какво да прави. Ако наистина бяха платили с такива монети на родианеца… — Има ли някакъв начин да ги обмениш в други пари? — попита той.

Пришълецът отговори и Ландо преведе:

— Няма. С тях може да се плаща за стоки или услуги в световете в Империята, но понеже никой в Новата република не би ги взел, няма официален курс за смяна.

— Такааа… — проточи сухо джедаят. Можеше и да няма опита на Ландо в не съвсем законни операции, но не беше и вчерашен. — А неофициалният курс какъв е?

— Нямам представа — отвърна Ландо и се огледа. — Но тук все трябва да има някой, който да използва и двете валути — той повиши глас: — Никой ли не търгува с Империята?

И да имаше такива, те си замълчаха.

— Големи срамежливцци! — измърмори Люк.

— Какво искаш, да си признаят, че търгуват с Империята пред един джедай ли? — отвърна Ландо. — На тяхно място и аз бих си замълчал.

Люк кимна. Усещаше леко свиване в стомаха. Плъзна поглед по приличната на тапир муцуна на родианеца и неподвижните му фасетни очи. Беше се надявал да изглади спора и така да избегне нуждата от истинска присъда. А сега, ще не ще, трябваше да реши дали родианецът съзнателно се е опитал да измами партньора си.

Притвори очи, отпусна съзнанието си и се присегна със Силата. Знаеше, че е удар наслуки, но повечето раси показваха леки психически изменения, когато ги подложеха на напрежение. Ако родианецът лъжеше за парите — и ако бе убеден, че благодарение на джедайските си способности Люк е в състояние да го изобличи, — щеше да реагира така, че да се самообвини.

Съсредоточи се в техниката за усилване на възприятията и долови нещо друго. Някаква миризма — на лек тютюн „Карабаба“, примесен с аромат на круши. Същата комбинация беше привлякла вниманието на Ландо на станцията Слуис Ван.

Люк отвори очи и огледа тълпата.

— Нилс Фериер — извика той, — излез напред, моля те. Последва продължителна пауза, нарушена единствено от внезапно съскане. Ландо рязко си пое въздух при споменаването на името на Фериер. След това с леко раздвижване в единия край на кръга напред излезе позната масивна фигура.

— Какво искаш? — попита крадецът на кораби. Ръката му лежеше върху кобура на бластера.

— Интересува ме неофициалният обменен курс между валутите на Новата република и на Империята — отвърна Люк. — Надявам се, че ще ми го кажеш.

Фериер го изгледа със зле прикрито отвращение:

— Проблемът е твой, джедай. Не ме намесвай.

От тълпата се надигна недоволен ропот. Люк не отговори, но прикова поглед във Фериер и след няколко секунди крадецът на кораби нервно облиза устни и изръмжа:

— Последния път, когато бях от другата страна, се разбрахме за четири имперски монети към пет на Новата република.

— Благодаря — кимна Люк и се обърна към родианеца. — Ще платиш на съдружника си в пари на Новата република при курс четири към пет, а тези монети си ги запази за следващия път, когато работиш за Империята. Родианецът изкрещя нещо.

— Това е лъжа — изръмжа барабелианецът.

— Каза, че нямал достатъчно в пари на Новата република — преведе Ландо. — Доколкото познавам родианците, склонен съм да се съглася с барабелианеца.

— Може би си прав — Люк се втренчи във фасетните очи на родианеца. — Но може и да грешиш — обърна се към Фериер и въпросително повдигна вежди.

Крадецът на кораби веднага разбра какво се иска от него, и го предупреди:

— Дори не си го помисляй, джедай.

— Защо? — попита Люк. — Ти работиш и от двете страни на границата. по-лесно от барабелианеца ще намериш начин да похарчиш имперските пари.

— А ако не искам? — възрази Фериер. — Да речем, че нямам скоро път натам. Или просто не искам да ме хванат с толкова много имперски пари в мен. Оправяй се сам, джедай, не съм ти задължен с нищо.

Барабелианецът рязко се обърна към него и извика:

— Дръж се почтително! Той е джедай! Ще говориш, както подобава.

Тих ропот на одобрение мина из тълпата.

— Добре ще направиш, ако го послушаш — посъветва го Ландо. — Май не ти се иска да се биеш тук, особено с барабелианец. Те винаги са изпитвали слабост към джедаите.

— Аха, дълбоко скрита зад гадните им муцуни — отвърна Фериер, но погледът му тревожно обхождаше тълпата и Люк улови лека промяна в излъчването му, когато разбра с колко малко одобрение се ползва мнението му за джедаите.

Или осъзна, че ако се забърка в такъв официален скандал, ще привлече към себе си повече внимание, отколкото му се иска. Люк търпеливо наблюдаваше проблясъците на несигурност в чувствата му и чакаше да си промени решението. Това не закъсня.

— Добре, ще ги обменя, но по курс пет към три — обяви Фериер. — Курсът пет към четири беше просто една щастлива случайност, не мога да разчитам, че отново ще получа толкова.

— Това е измама! — извика барабелианецът. — Аз заслужавам повече.

— Да, така е — съгласи се Люк. — Но в момента това е най- доброто, което можеш да получиш — той погледна към родианеца и отново се обърна към барабелианеца: — Ако това ще ти помогне, не забравяй, че можеш да пуснеш предупреждение до всичките си сънародници да не работят повече с този родианец. Това, че няма да може да наема изкусни ловци, накрая ще му излезе по-скъпо, отколкото ти дължи сега.

Барабелианецът издаде някакъв стържещ звук, вероятно смях.

— Джедаят говори истината — каза той. — Наказанието е справедливо.

Люк се стегна. Барабелианецът едва ли щеше да остане доволен от следващото му решение:

— Но ще трябва да платиш за поправката на робота, който повреди. Родианецът няма вина за това.

Барабелианецът го изгледа свирепо, острите му като игли зъби щракнаха във въздуха. Люк отвърна със студен поглед, готов да парира евентуалното нападение.

— Джедаят отново говори истината — каза накрая пришълецът неохотно, но твърдо. — Приемам присъдата му.

Люк тихо въздъхна с облекчение.

— Случаят е приключен — Скайуокър погледна към Фериер, вдигна лазерния меч към челото си, поздравявайки двамата пришълци, и се обърна настрани.

— Добра работа — прошепна в ухото му Ландо. Тълпата пред тях започна да се разпръсва.

— Благодаря — отвърна Люк с пресъхнало гърло. Успя да разреши спора, но много добре знаеше, че беше по-скоро въпрос на късмет. Ако го нямаше Фериер или ако крадецът на кораби не бе отстъпил, нямаше представа, как щеше да намери изход от ситуацията. Лея с нейните дипломатически умения би се справила по-добре от него, дори Хан с дългия опит в здравото пазарене би се представил на равнище. Това бе част от отговорността на джедая, за която досега не се бе сещал. Но трябваше да започне да мисли и за нея и колкото по-скоро, толкова по-добре.

— Хан преследва един от помощниците на Фейлия на четвърто равнище — каза Ландо, докато си пробиваха път през тълпата към изхода. — Забеляза го на западното централно стълбище и ме изпрати да…

Спря рязко. Отвън долетя вой на сирени.

— Какво ли може да е това? — измърмори той с доловима нервност в гласа.

— Сигнал за тревога — отвърна един от посетителите. С напрегнато сбърчено чело той се ослушваше съсредоточено. Воят на сирената се промени леко, после отново се засили. — Това е нападение.

— Нападение ли!? — възкликна Люк. Не беше чувал пиратите да са подновили дейността си в този сектор. — Че кой ще ви нападне?

— Кой може! — отвърна мъжът. — Империята, естествено. Люк погледна към Ландо, който тихо измърмори:

— Охо!

— Да — съгласи се Люк. — Да се махаме от тук. Излязоха от „Мишра“ и тръгнаха по широката улица.

За своя изненада Люк не забеляза никакви признаци на паника, каквито биха могли да се очакват при нападение от страна на Империята. Напротив, гражданите на Илик продължаваха с всекидневната си работа, все едно нямаше нищо необичайно.

— Сигурно не разбират какво става — колебливо предположи той, докато крачеха към едно от спираловидните стълбища.

— Или просто си имат споразумение с Империята — отвърна кисело Ландо. — Вероятно първенците на града намират за полезно от политическа гледна точка да се свържат с Новата република, но гледат и да не си развалят отношенията с Империята. И тъй като не могат открито да плащат данък, позволяват на имперската флота от време на време да идва и да прибира запасите от рафинирани биомолекули. Виждал съм такива неща.

Люк огледа безгрижната тълпа.

— Само че този път това може да им изиграе лоша шега.

— Ако имперските войници забележат „Дамата на късмета“ и твоя изтребител в списъка на космодрума ли?

— Точно така. Къде, каза, е Хан?

— За последно го видях на четвърто равнище, тръгна на запад — отвърна Ландо и извади предавателя си. — Поръча да не му се обаждам, но според мен обстоятелствата са извънредни.

— Почакай — спря го Люк. — Ако е близо до помощника на Фейлия и ботанецът е сключил някаква сделка с Империята…

— Прав си — Ландо прокле под нос и прибра предавателя. — Какво ще правим сега?

Хукнаха нагоре по стълбата.

— Аз ще намеря Хан — каза Люк. — Ти иди на космодрума и виж какво става там. Ако от имперската флота все още не са кацнали, опитай се да проникнеш в компютъра на въздушния контрол и да изтриеш данните за нас. Арту може да ти помогне, стига да успееш да го свалиш незабелязано от изтребителя и да го закараш до терминала.

— Ще се опитам.

— Добре — в съзнанието на Люк проблесна стар спомен. — Не ми се вярва „Дамата на късмета“ да е оборудвана с напълно автоматизирани системи, за които ни говореше на Нклон.

Ландо поклати глава:

— Има само настройка за повикване. Не може да изпълнява нищо повече от движение по права линия със съвсем леки завои. Не мога да я повикам да дойде при мен от центъра на затворен град, като този.

Люк трябваше да признае, че дори Ландо да успееше да повика „Дамата на късмета“, едва ли щяха да имат голяма полза. Не можеха да пробият дупка във външната стена на Илик, така че единственият начин да излетят си оставаха отворите над космодрума.

— Не се тревожи, просто се сетих за оня разговор.

— Ето тук се разделихме с Хан — посочи Ландо. — Тръгна ей натам.

— Добре — Люк слезе от стълбата. — Ще се видим скоро. Пази се.

— Ти също.

Загрузка...