Джефри Арчър Търговецът

Посвещавам на Джеймс

Чарли 1900 — 1919

1.

— Не ви я давам за два пенса — току се провикваше дядо, хванал с две ръце някоя зелка. — Не ви я давам и за едно пени, дори за половин пени. Не, давам ви я само за фартинг1.

Това са първите думи, които помня. Още преди да съм проходил, най-голямата ми сестра ме е слагала в щайга от портокали и ме е оставяла направо на улицата, до сергията на дядо, та да е сигурна, че ще започна отрано чираклъка.

— Нека и той свят да види — обясняваше дядо на купувачите и ме сочеше, както седях в дървената щайга.

Да ви призная, първата дума, която съм изрекъл, е „дядо“, втората — „фартинг“, а когато навърших три години, вече можех да повторя от край до край всичките му призиви към минувачите. Не че някой в семейството знаеше със сигурност кога точно съм роден: баща ми прекарал нощта зад решетките, а мама починала още преди да съм проплакал. Дядо бе почти сигурен, че съм дошъл на бял свят в събота, по всяка вероятност през януари, и бе убеден, че годината е била 1900, при всички положения знаеше, че е било по времето на кралица Виктория. Така решихме, че явно съм роден на двайсети януари 1900 година, събота.

Майка си не познавам, защото, както вече обясних, тя издъхнала в деня, когато съм се родил. „При раждане“, уточняваше енорийският ни свещеник отец О’Мали, аз обаче така и не разбирах какво казва, докато след години и на мен не ми се струпа на главата. Отец О’Мали все повтаряше, че ако изобщо имало светици, то това била майка ми. Баща ми, когото никой не би описал като светец, денем работеше като докер, нощем живееше в кръчмата и се прибираше призори у дома, понеже това бе единственото място, където можеше да се наспи, без да го притесняват.

Семейството се състоеше още от трите ми сестри: най-голямата — Сал, която беше на пет години и знаеше кога е родена — посред нощ, заради което баща ми така и не мигнал, Грейс, която беше на три години и не държеше буден никого, и червенокосата Кити, която беше на година и половина и вечно цивреше.

Глава на семейството беше дядо Чарли, на когото бях кръстен. Спеше в своя си стая на приземния етаж в къщата на Уайтчапъл Роуд не само защото беше най-възрастен, но и защото именно той плащаше наема. Останалите се блъскахме в теснотията в стаята отсреща. Имахме на приземния етаж още две стаи, кухничка и нещо като голям килер, който Грейс предпочиташе да нарича гостна.

В градината без стръкче трева имахме и нужник, който деляхме с ирландското семейство от етажа над нас. Имах чувството, че ирландците излизат още в три през нощта.

Дядо, който си вадеше хляба като уличен търговец, държеше сергия на ъгъла на Уайтчапъл Роуд. След като вече можех да излизам от щайгата и да обикалям другите сергии, бързо открих, че според местните жители дядо ми е най-добрият търговец в Ийст Енд2.

Баща ми, който, както вече ви обясних, беше докер, не се вълнуваше много-много от нас и макар понякога да печелеше по цяла лира стерлинга на седмица, парите винаги се озоваваха в „Черния бик“, където отиваха за бира, карти и домино в компанията на съседа Бърт Шорокс, който сякаш не можеше да говори и само сумтеше.

Всъщност добре че беше дядо, инак нямаше да има кой да ме накара да посещавам началното училище на Джубилий стрийт. Именно „да посещавам“, защото, щом отидех там, общо взето, не правех друго, освен да блъскам капака на тесния чин и от време на време да подръпвам плитките на Дебелата фукла, момичето пред мен. То се казваше Ребека Салмън и беше дъщеря на Дан Салмън, собственика на фурната на ъгъла на Брик Лейн. Фуклата знаеше съвсем точно къде и кога се е родила и току ни напомняше, че е с близо година по-малка от останалите в класа.

Едвам дочаквах края на часовете в четири — веднага след звънеца трясвах за последно капака на чина и хуквах да помагам на сергията на Уайтчапъл Роуд.

В събота дядо ме възнаграждаваше, като ми разрешаваше да го придружавам рано-рано сутринта до пазара „Ковънт Гардън“3 — там той подбираше плодовете и зеленчуците, които по-късно щяхме да продаваме на сергията, разположена точно срещу хлебарницата на господин Салмън и закусвалнята на Дънкли до нея.

Макар че изгарях от нетърпение да го завърша най-после това училище, за да помагам през цялото време на дядо, не смеех да избягам и един-единствен час, защото, ако научеше, дядо нямаше да ме заведе в събота следобед на мача на „Уест Хам“ или още по-страшно, сутрин нямаше да ми разрешава да му помагам на сергията.

— Надявах се да станеш като Ребека Салмън — ми натякваше той. — Това момиче ще стигне далеч…

— Колкото по-далеч, толкова по-добре — подмятах аз, но на дядо никак не му беше до смях и той само ми напомняше, че момичето винаги е първо по всички предмети.

— Освен по смятане — възразявах нахакано аз. — В смятането не може да ми стъпи и на малкия пръст.

Преспокойно смятах наум всички задачи, които Ребека Салмън решаваше дълго в тетрадката — направо позеленяваше от яд.

Татко не отиде нито веднъж в училището на Джубилий стрийт, виж, дядо наминаваше най-малко по веднъж в срока и си говореше нещо с учителя, господин Картрайт, който го убеждаваше, че с тия мои успехи в смятането преспокойно съм можел да стана някой ден счетоводител или чиновник. Веднъж дори подметнал, че можел „да ме уреди в Сити“. Което си беше чиста загуба на време, защото аз не исках друго, освен да продавам заедно с дядо на сергията.

Чак когато навърших седем години, проумях, че името, написано отстрани на дядовата сергия: „Чарли Тръмпър, честен търговец от 1823 г.“, е същото като моето. Малкото име на баща ми беше Джордж и той многократно бе давал да се разбере, че щом дядо престане да работи, няма да поеме сергията, понеже не искал да се разделя с колегите по доковете.

Бях неописуемо доволен от решението му и казах на дядо, че когато някой ден поема сергията, няма да се налага дори да сменяме името.

Дядо само изсумтя и подметна:

— Не искам, момчето ми, цял живот да се трепеш в Ийст Енд. Прекалено умен си, че да ставаш продавач на сергия.

Натъжих се — толкова ли не разбираше, че аз искам само това!

Училището се точеше сякаш безкрайно, аз преминавах от клас в клас, а в края на учебната година Ребека Салмън винаги грабваше наградата за най-добра ученичка. Най-неприятното в цялата дандания около връчването на свидетелствата бе, че всяка година волю-неволю бяхме принудени да я гледаме как, накипрена в бяла рокля, бели чорапки и черни обувки, Ребека се изтъпанва на подиума и декламира Псалм двайсет и трети. На дългата черна коса дори си слагаше бяла кордела.

— Няма да се учудя, ако всеки ден си сменя гащите — изшушука веднъж в ухото ми малката Кити.

— И се обзалагам на една гвинея, че още е девствена — подметна и Сал.

Прихнах, защото, чуеха ли думичката, всички улични търговци по Уайтчапъл Роуд се превиваха от смях, макар че, да ви призная, по онова време си нямах и понятие какво е това „девствена“. Дядо ми каза „шшшт“ и не се усмихна нито веднъж, докато и аз не се качих на подиума, за да си взема наградата по смятане — кутия шарени пастели, които изобщо не ми трябваха. Но пак си бяха за предпочитане пред другата награда — книжка.

Докато се връщах на мястото си, дядо ръкопляскаше толкова силно, че някои от майките се извърнаха и се усмихнаха, от което дядо се преизпълни с още по-голяма решимост да продължа да уча, докато навърша четиринайсет години.

Щом станах на десет, дядо ми разреши, преди да отида на училище, да редя стоката по сергията. Картофите най-отпред, зелените зеленчуци в средата, меките плодове в дъното — такова беше златното му правило.

— Докато не ти дадат парите, не им позволявай да пипат плодовете — заръчваше ми той. — Трудно ще наранят картофа, но още по-трудно ще продадеш чепка грозде, която някой е пипал и после е изпуснал.

На единайсет вече взимах парите от купувачите и им връщах рестото. Тогава научих още нещо. Случваше се да върна парите, клиентът да ги подържи в дланта си и после да я отвори колкото да видя, че някоя от монетите, които съм му дал, е изчезнала сякаш вдън земя, та се налагаше отново да връщам ресто. Така пропилявах доста от печалбата, която изкарвахме с дядо за седмица, ето защо той ме научи да казвам:

— Два пенса ресто, госпожо Смит.

И чак тогава да подавам монетите, и то така, че да ги виждат всички.

На дванайсет вече знаех да се пазаря с доставчиците на „Ковънт Гардън“, при това с каменно лице, което по-късно, докато продавах стоката на Уайтчапъл Роуд, грейваше в усмивка до уши. Установих и че дядо често сменя доставчиците.

— Така със сигурност няма да смятат, че съм им в кърпа вързан.

На тринайсет вече се бях превърнал в неговите очи и уши — познавах по име всички що-годе свестни търговци на плодове и зеленчуци на „Ковънт Гардън“. Начаса надушвах кои продавачи слагат хубави плодове над прогнилите, кои посредници ще се опитат да скрият някоя и друга натъртена ябълка и кои доставчици ще правят, ще струват, но ще те ударят в кантара. И най-важното, знаех кои клиенти на сергията в Уайтчапъл не си плащат вересиите.

Помня как се преизпълних с гордост в деня, когато госпожа Смели, съдържателка на странноприемница на Комършъл Роуд, ми каза, че съм бил от стара коза яре и някой ден ще се справям не по-зле от дядо. Вечерта го ознаменувах, като си поръчах първата халба бира и запалих първата цигара. Нито бирата допих, нито цигарата допуших.

Никога няма да забравя оная съботна сутрин, когато дядо за пръв път ме остави да продавам сам на сергията. Цели пет часа не си отвори нито веднъж устата, за да ми даде съвет или да изкаже мнение, а в края на деня, след като преброи оборота и установи, че сме изкарали два шилинга и пет пенса по-малко, отколкото обикновено в събота, пак ми връчи шестте пенса, които ми даваше в края на всяка седмица.

Знаех, че дядо държи да продължа да ходя на училище, за да се науча да чета и да пиша по-добре, но последния петък от срока през декември 1913 година аз излязох за последен път с благословията на баща си от началното училище на Джубилий стрийт. Татко вечно повтаряше, че си било чиста загуба на време да ходиш на училище, и той не виждал никакъв смисъл в това. Бях съгласен с него, въпреки че Фуклата бе спечелила стипендия за някакво училище на име „Сейнт Пол“, което бездруго се намираше на доста километри от нас, чак в Хамърсмит. Притрябвало ми е да ходя на училище чак в Хамърсмит, при положение че можех да си живея прекрасно и в Ийст Енд!

На госпожа Салмън това очевидно й трябваше, защото тя разправяше на всеки, наредил се на опашката пред фурната, колко „умничка“ е щерка й.

— Надута пуйка — шушукаше в ухото ми дядо. — Държи, моля ти се, в къщата си купа плодове, макар че никой не е болен!

И аз изпитвах към Фуклата горе-долу същото, каквото дядо изпитваше към госпожа Салмън. Виж, господин Салмън беше мъж на място. И той е бил уличен търговец, но това е било по времето, преди да се ожени за госпожица Роуч, дъщерята на фурнаджията.

Всяка събота сутрин, докато аз редях сергията, господин Салмън поверяваше магазина на жена си и се отправяше към синагогата в Уайтчапъл.

Фуклата явно се колебаеше дали да отиде с баща си в синагогата или да си остане във фурната, но още щом господин Салмън се скриеше зад ъгъла, тя се разполагаше до витрината и започваше да се тъпче с понички с крем.

В деня, когато напуснах училище, казах на дядо да си полежи, а аз ще отида на „Ковънт Гардън“, за да заредя сергията, той обаче не искаше и да чуе. Щом стигнахме на тържището, за пръв път ми разреши да се пазаря с търговците. Начаса намерих един, който се съгласи да ми доставя дузина ябълки за три пенса, стига да му обещая, че следващия месец ще купувам всеки ден същото количество. Ние с дядо винаги изяждахме на закуска по една ябълка, така че сделката ни устройваше, хем щяхме да имаме възможност да опитваме от стоката.

От тук нататък всеки ден вече беше за мен събота и ние с дядо успявахме понякога да вдигнем печалбата до цели четиринайсет шилинга на седмица.

От този ден седмичната ми надница скочи на пет шилинга — цяло състояние — четири от които заделях в тенекиена кутия, която държах заключена под леглото на дядо, докато накрая спестих първата си гвинея: който притежава гвинея, притежава сигурност, отбеляза веднъж господин Салмън, както седеше пред фурната, пъхнал палци в джобовете на жилетката, откъдето се подаваше лъскав златен часовник на ланец.

Вечерно време, след като дядо се прибереше да вечеря, а баща ми поемеше към кръчмата, си умирах от скука — не ме свърташе да седя вкъщи и да слушам какво са правили сестрите ми през деня, затова се записах в младежкия клуб на Уайтчапъл. В понеделник, сряда и петък играехме тенис на маса, във вторник, четвъртък и събота се боксирахме. Така и не се научих да играя тенис на маса, но виж, в бокса напредвах, бях в най-леката категория и дори се явих на срещата на клуба с момчетата от Бетнъл Грийн.

За разлика от баща си не си падах много-много по кръчмите, конните надбягвания и хазарта, но въпреки това в събота следобед почти не пропусках да отида на стадиона и да повикам за „Уест Хам“. Случваше се дори да отскоча чак до Уест Енд4, за да видя най-нашумялата звезда на мюзикхола.

Когато дядо ме попита какво искам за петнайсетия си рожден ден, аз отговорих, без изобщо да се колебая:

— Сергия.

Допълних, че почти съм спестил пари, за да си купя. Дядо прихна и ми рече, че и неговата е добра и когато му дойде времето, ще поема нея. Сетне ме предупреди, че както биха се изразили богаташите, именно това е „актив“, и за всеки случай добави никога да не съм влагал пари в нови неща, особено ако се задавала война.

Господин Салмън вече ми беше казвал, че преди близо година сме били обявили война на германците — никой от нас не беше и чувал за ерцхерцог Франц-Фердинанд — но ние разбрахме, че положението наистина не е никак розово, едва след като доста момчета, работили на пазара, започнаха да изчезват „на фронта“ и бяха заменени от по-малките си братя, че и от сестрите си. Понякога в събота сутрин в Ийст Енд младежите в униформа бяха повече от момчетата в цивилни дрехи.

Единственият ми друг спомен от онова време беше колбасарят Шулц — в събота вечер с кренвиршите, които той произвеждаше, си правехме истински пир, особено ако старецът ни озареше с беззъба усмивка и ни дадеше безплатно и някой и друг кренвирш. Напоследък Шулц като че ли постоянно осъмваше със счупена витрина, после един прекрасен ден магазинът му беше закован с дъски и ние не видяхме повече колбасаря.

— Изселили са го — прошепна загадъчно дядо.

Понякога в събота сутрин при нас на пазара идваше и баща ми, но само колкото да изврънка от дядо малко пари, които да профука в „Черния бик“ заедно с приятелчето си Бърт Шорокс.

Седмица подир седмица дядо вадеше я шилинг, я флорин, които и двамата знаехме, че е изкарал с кървава пот. Най ме беше яд, че дядо не слага и капка алкохол в уста и никога не е играл комар. Това не пречеше на баща ми да си прибира парите, след което вдигаше ръка към шапката си и се понасяше към кръчмата.

Това се повтаряше седмица след седмица и сигурно щеше да продължава вечно, ако една събота сутрин някаква жена с камбест нос, дълга черна рокля и слънчобран — бях я забелязал, че от една седмица стои на ъгъла — не дойде на сергията ни. Спря и закичи баща ми с бяло перо5.

Никога не съм го виждал толкова вбесен — беше по-ядосан и от събота вечер, когато след като загубеше всичките си пари на комар, се прибираше мъртвопиян и ние се криехме под леглото. Замахна с пестник към жената, но тя не трепна и дори го нарече в лицето „страхливец“. Баща ми й се разкрещя и забълва ругатни, каквито обикновено пазеше за хазяина. После грабна всичките пера на непознатата, запокити ги в канавката и се юрна към „Черния бик“. И не само това, не се прибра за обяд — Сал беше опържила риба и картофи. Аз само това и чаках — излапах и картофите на баща си и следобед отидох да гледам мача на „Уест Хам“. Вечерта, когато се прибрах, татко още го нямаше. На сутринта, щом се събудих, видях, че откъм неговата страна леглото си стои неоправено. Когато на обяд дядо ни доведе вкъщи след службата в църквата, от татко пак нямаше ни вест, ни кост, така че втора нощ аз се ширих сам на двойното легло.

— Сигурно пак е преспал зад решетките — отсъди дядо в понеделник сутрин, докато тиках количката по средата на пътя и се стараех да заобикалям фъшкиите, останали от конските трамваи, които току сновяха напред-назад, до Сити и обратно по Метрополитън Лайн.

Докато минавахме покрай номер сто и десет, зърнах госпожа Шорокс. Гледаше през прозореца с насинено око и лице в отоци с какви ли не цветове. Бърт биеше почти всяка събота вечер жена си.

— По обяд ще идеш да му платиш гаранцията — допълни дядо. — Дотогава сигурно ще е изтрезнял.

Присви ме сърцето при мисълта, че ще трябва да се бръкнем и да платим гаранцията от половин крона — печалбата от още един ден щеше да отиде на вятъра.

Малко след дванайсет отидох в полицейския участък. Дежурният сержант ми каза, че Бърт Шорокс още бил зад решетките и следобед щял да се яви пред съдията, но че тая неделя не са виждали баща ми.

— Не се притеснявай — успокои ме дядо. — Баща ти все някога ще се появи. Шило в торба не стои.

Татко обаче се появи чак след месец. Когато го видях, направо не повярвах на очите си — беше в униформа. Беше се записал доброволец във Втори батальон на Кралския стрелкови полк. Каза, че до няколко седмици ще замине на фронта, но че до Коледа щял да се върне — офицерът му бил обяснил, че дотогава швабите отдавна ще са се предали.

Дядо поклати глава и се свъси, аз обаче толкова се гордеех с баща си, че чак до вечерта припках като пале до него из пазара. Дори жената, която стоеше на ъгъла и раздаваше бели пера, му кимна одобрително. Изгледах я на кръв и обещах на татко, че ако до Коледа швабите не се предадат, ще зарежа търговията и също ще се запиша доброволец, за да помогна да свършим по-бързо тая работа. Вечерта дори придружих баща си в „Черния бик“ — бях решил да прежаля седмичната надница и да го почерпя каквото поиска. Никой обаче не позволи да плащам аз, така че не се охарчих и с половин пени. На другата заран, още преди ние с дядо да сме тръгнали към пазара, баща ми излезе и отиде в своя батальон.

Не получихме от него нито едно писмо, понеже татко не знаеше да пише, но всички в Ийст Енд бяха наясно, че докато не видиш кафяв плик, който ти пъхат направо под вратата, членът на семейството, заминал на война, още е жив и здрав.

От време на време господин Салмън ми четеше сутрешния вестник, но нито веднъж не откри да се споменава за Кралския стрелкови полк и аз така и не знаех какво е станало с баща ми. Молех се само да не се е озовал на онова място — Ипр, където, както предупреждаваше вестникът, имало много жертви.

Оная година посрещнахме Коледа без особена радост, защото въпреки обещанията на офицера татко така и не се прибра.

На втория ден от празниците Сал отиде на работа в кафенето на Комършъл Роуд, където беше келнерка, Грейс имаше дежурство в Лондонската болница, а Кити продължи да се мотае из къщи и да надзърта в подаръците, за да види кой какво е получил, и накрая си легна. Където и да се хванеше на работа, не успяваше да се задържи повече от седмица, но колкото и да е странно, беше облечена най-добре от всички. Това, предполагам, се обясняваше с върволицата от ухажори, готови да похарчат за нея и последното си пени, преди да заминат на фронта. Умът ми не го побираше какво щеше да им каже, ако всички вземеха да се върнат в един ден.

Случваше се Кити сама да предложи да поработи час-два на сергията, но щом се видеше с малко пари, бързаше да изчезне.

— Не бих я описал като „актив“ — подсмихваше се дядо.

Аз обаче не роптаех.

Бях на шестнайсет години, живеех като волна птичка и по онова време единственото, за което се притеснявах, бе кога ще успея да си купя своя си сергия.

Господин Салмън ми съобщи, че на Олд Кент Роуд имало доста хубави сергии за продан, понеже мнозина младежи били мобилизирани и отивали да се сражават за краля и за родината. Според него точно сега бил моментът да се спазаря изгодно. Благодарих на фурнаджията и го помолих да не казва на дядо какво съм наумил, понеже исках да „се спазаря“ още преди да е разбрал.

Следващата събота сутринта помолих дядо да ме пусне за час-два.

— Да не си си намерил гадже? Надявам се все пак да не си се пропил.

— Нито гадже съм си намерил, нито съм се пропил — усмихнах се аз. — Но ти обещавам, дядо, че ако се случи, ти ще научиш пръв.

Вдигнах ръка към шапката си и се отправих към Олд Кент Роуд.

Прекосих Темза по моста Тауър и продължих на юг — навлязох в квартали, където дотогава не бях и стъпвал, и когато стигнах конкурентното тържище, направо не повярвах на очите си. Никога не бях виждал толкова много сергии на едно място. Бяха подредени в дълги-предълги редици. Имаше всякакви: тесни, широки, ниски, боядисани във всички цветове на дъгата, върху някои се мъдреха имената на стари родове от Ийст Енд. Цял час оглеждах обявените за продан сергии, но единствената, при която се върнах няколко пъти, беше със синьо-златист надпис отстрани: „Най-голямата сергия на света“.

Жената, която продаваше великолепната вещ, разказа, че сергията била правена само преди месец и че баща й, убит от германците, се бил изръсил с цели три лири стерлинги: тя нямало за нищо на света да я даде за по-малко.

Впуснах се да й обяснявам, че разполагам само с две лири стерлинги, но ще изплатя останалите пари най-много до половин година.

— Не се знае дали след половин година някой от нас ще бъде жив — тросна се жената и поклати глава с вид на човек, който се е наслушал на такива приказки.

— Тогава ще ви платя две лири стерлинги и шест пенса, а като залог ще добавя сергията на дядо ми — отсякох аз, без много-много да му мисля.

— И кой е дядо ти?

— Чарли Тръмпър — оповестих гордо, макар че, да ви призная, хич и не очаквах жената да е чувала някога за него.

— Не думай! Чарли Тръмпър ти е дядо!

— И какво от това? — подметнах предизвикателно.

— В такъв случай двете лири стерлинги и шестте пенса са предостатъчни засега — каза жената. — Но се постарай до Коледа да се разплатиш.

Така за пръв път осъзнах какво е да се ползваш с добро име. Връчих на жената всичките си спестявания и обещах до края на годината да й броя останалите деветнайсет шилинга и шест пенса6.

Скрепихме сделката с ръкостискане, след което хванах ръчките на сергията на колелца и я затиках през моста обратно към Уайтчапъл Роуд. Още щом зърнаха прелестната вещ, Сал и Кити заподскачаха от радост и дори ми помогнаха да напиша отстрани: „Чарли Тръмпър, честен търговец от 1823 г.“.

Веднага щом приключихме, хич и не чаках боята да изсъхне и затиках победоносно сергията към пазара. Още отдалеч грейнах в усмивка.

Тълпата, струпала се около сергията на дядо, ми се видя по-голяма, отколкото обикновено в събота сутрин, и аз се учудих какво ли става.

— Ето го малкия Чарли — провикна се някой и неколцина от насъбралите се извърнаха към мен.

Веднага разбрах, че се е случило нещо, пуснах ръчките на новата сергия и се завтекох към навалицата. Хората веднага се отдръпнаха и ми сториха път. Когато излязох отпред при сергията, първото, което видях, беше дядо — лежеше на улицата с глава, подпряна на щайга ябълки, и лице, бледо като платно.

Изтичах при него и коленичих.

— Аз съм, дядо, Чарли, тук съм вече — извиках. — Какво да направя? Само ми кажи и ще го сторя веднага.

Той само примига уморено.

— Слушай внимателно, моето момче — изрече задъхано. — Сега вече сергията е твоя. Не я изпускай от очи.

— Сергията, дядо, си е твоя. Ти какво ще правиш без нея? — възкликнах аз.

Той обаче вече не ме чуваше.

Дотогава не си бях давал сметка, че някой от хората, които познавам, може да умре.

2.

Погребаха дядо Чарли в ясна утрин в началото на февруари, опелото беше в църквата „Сейнт Мери и Сейнт Майкъл“ на Джубилий стрийт. Когато хорът застана на мястото си, вътре в църквата нямаше къде игла да падне, та се наложи дори господин Салмън, дошъл в дълъг черен балтон и с широкополо черно бомбе, да стои прав в дъното.

Когато на другата заран Чарли затика новата си сергия към мястото на дядо си на улицата, от закусвалнята излезе господин Дънкли — да се полюбува на придобивката.

— Побира два пъти повече, отколкото старата сергия на дядо — похвали се момчето. — И което е по-важно, остава ми да платя само деветнайсет шилинга и шест пенса.

Но в края на първата седмица Чарли установи, че сергията му все още е наполовина пълна със залежала стока, която никой не купува. Дори Сал и Кити се извърнаха погнусени, когато той им предложи деликатеси като почернели банани и прогнили ябълки. Трябваше да минат няколко седмици, докато новоизлюпеният търговец определи приблизително количествата, необходими му всяка сутрин, за да задоволи търсенето, и още доста време, докато установи как това търсене се променя от ден на ден.

Една съботна сутрин, след като бе ходил на тържището за стока и вече се връщаше в Уайтчапъл, Чарли чу пронизителния вик:

— Британските войски изклани на Сома — крещеше вестникарчето, застанало с вестник над главата на ъгъла на „Ковънт Гардън“.

Чарли се раздели с половин пени в замяна на брой на „Дейли Кроникъл“, после седна на тротоара и зачете, като търсеше познати думи. Научи за смъртта на хиляди английски войници, участвали заедно с французите в битка срещу войската на кайзер Вилхелм. Злополучното сражение се бе превърнало в истинска касапница. Генерал Хейг бе предрекъл, че ще напредват по четири километра на ден, накрая обаче се беше оказало, че са преминали в отстъпление. Възгласът „За Коледа ще си бъдем у дома“ сега звучеше като куха хвалба.

Чарли метна вестника в канавката. Още не се беше родил германец, който да убие баща му, момчето беше сигурно в това, въпреки че напоследък се чувстваше гузно: Грейс беше заминала медицинска сестра в лазарет само на осемстотин метра от фронтовата линия.

Макар да му пишеше всеки месец, тя не можеше и не можеше да установи къде точно се намира баща им.

„Тук има към половин милион войници — обясни веднъж Грейс, — всички са премръзнали, мокри до кости и прегладнели, приличат си като две капки вода.“

Сал още беше келнерка на Комършъл Роуд и през свободното си време не правеше друго, освен да си търси съпруг, виж, Кити не се затрудняваше да си намери колкото си иска мъже, при това готови да задоволят всяка нейна прищявка. Всъщност от трите сестри единствена Кити разполагаше с достатъчно време през деня, за да помага на сергията, но тъй като никога не ставаше преди изгрев-слънце и се запиляваше нанякъде много преди то да е залязло, и досега, както би се изразил дядо им, не беше „актив“ за брат си.

Трябваше да мине доста време, докато малкият Чарли престане да се обръща, за да пита: „Това колко струва, дядо?“, „Ако дам на госпожа Ръгълс малко плодове на вересия, дядо, после ще ми ги плати ли?“. Чак след като изплати до последното пени новата сергия и не му остана и пукнат грош, момчето започна да осъзнава, че дядо му наистина е бил много добър търговец.

През първите няколко месеца той и сестрите му печелеха общо само по някое и друго пени на седмица и Сал бе убедена, че ако и занапред се затрудняват да си плащат наема, рано или късно ще се озоват в приют за бедни. Умоляваше как ли не Чарли да продадат старата сергия на дядо си, за да изкарат малко пари, той обаче беше непреклонен:

— За нищо на света!

После добавяше, че предпочита да умре от глад и да остави реликвата да изгние в задния двор, отколкото да види как чужд човек продава на нея.

Не след дълго нещата потръгнаха и Чарли успя да спечели от най-голямата сергия на света достатъчно, та Сал да си купи рокля втора употреба, Кити — чифт обуща, а Чарли — костюм трета употреба.

Още си беше слабичък — сега бе в категория „Муха“ — не беше и много висок, но след като навърши седемнайсет години, започна да забелязва, че жените на ъгъла на Уайтчапъл Роуд, закичващи с бели пера всеки в цивилни дрехи, който изглежда на възраст между осемнайсет и четирийсет, вече му хвърлят нетърпеливи погледи — не ти трябват лешояди.

Чарли не се страхуваше от някакви си германци, но още се надяваше, че войната ще свърши бързо и баща му ще се върне в Уайтчапъл, към работата си на докер през деня и навика вечер да се черпи в „Черния бик“. Но писма не идваха и не идваха, новините по вестниците бяха съвсем оскъдни и дори господин Салмън не бе в състояние да каже какво точно става на фронта.

Месеците минаваха, Чарли опознаваше все повече и повече клиентите, а те на свой ред виждаха, че на неговата сергия могат да купят по-хубава стока за по-малко пари, отколкото при мнозина от конкурентите му. Дори Чарли усети, че бележи напредък, когато вечно усмихнатата госпожа Смели идваше да купи за странноприемницата повече картофи, отколкото той можеше да се надява да продаде на друг клиент за месец.

— Ако искате, госпожо Смели, мога да ви ги доставям направо у вас — рече момчето и вдигна шапка. — В понеделник сутрин.

— Не, благодаря ти, Чарли — отвърна жената. — Предпочитам да виждам какво купувам.

— Дайте ми възможност да се докажа, госпожо Смели. Така няма да ви се налага да идвате в студ и пек, ако установите, че в странноприемницата са отседнали повече хора, отколкото сте очаквали.

Тя го погледна право в лицето.

— Добре де, нека опитаме за седмица-две — рече жената. — Но ако ме подведеш и един-единствен път, Чарли Тръмпър…

— Няма да съжалявате — усмихна се Чарли и от този ден нататък госпожа Смели никога повече не дойде на пазара за плодове и зеленчуци.

Окрилен от първия си успех, Чарли реши да разшири доставките и да обхване и други клиенти в Ийст Енд. Надяваше се така да удвои печалбата. На другата заран изтика старата сергия на колела на дядо си от задния двор, почисти я от паяжините, освежи я с малко блажна боя и прати Кити да обикаля къщите и да взима поръчките, а самият той остана на голямата сергия в Уайтчапъл.

За броени дни изгуби цялата печалба от последната година и най-неочаквано установи, че трябва да започва от нулата. Оказа се, че Кити изобщо не може да смята и още по-страшно, че се лови на всяка сълзлива небивалица, която й разказват, колкото да им даде стоката без пари. В края на месеца Чарли отново не можеше да плати наема.

— И какво научи от тази дръзка стъпка? — попита Дан Салмън, както стоеше на прага на фурната с еврейска шапчица на темето и палци, втъкнати в джобовете на черната жилетка, откъдето гордо-гордо се подаваше скъпият му часовник на златен ланец.

— Да помисля добре, преди да се хващам да работя с роднини, и никога да не разчитам, че някой ще си плати борчовете.

— Браво на теб! — похвали го господин Салмън. — Схватлив си. Е, колко пари ти трябват, за да си платиш наема и да изкарате до края на месеца?

— Защо питате? — учуди Се Чарли.

— Колко ти трябват де? — повтори господин Салмън.

— Пет лири стерлинги — отвърна момчето и сведе глава.

В петък вечер, след като пусна кепенците на фурната, Дан Салмън даде на Чарли пет суверена7 и няколко безквасни питки.

— Върни ги, когато можеш, моето момче, но не казвай на госпожата, че и двамата ще загазим не на шега.

Чарли изплащаше заема при лихва пет шилинга седмично и след четири месеца го беше върнал до последното пени. Цял живот щеше да помни как е занесъл последната вноска, понеже го направи в деня на първото голямо въздушно нападение над Лондон: цяла нощ се кри под леглото на баща си, а Сал и Кити се бяха вкопчили в брат си не на живот, а на смърт.

На другата сутрин Чарли прочете в „Дейли Кроникъл“ дописка за бомбардировката и научи, че при нападението са загинали над сто лондончани, а четиристотин са ранени.

Момчето изяде една ябълка, после изпълни поръчката за седмицата, направена от госпожа Смели, и се върна при сергията на Уайтчапъл Роуд. В понеделник винаги имаше много работа — всички излизаха да напазаруват след почивните дни, и Чарли се прибра капнал в къщата на номер сто и дванайсет. Тъкмо посегна с вилицата да вземе третото парче пай със свинско, когато чу, че на вратата се чука.

— Кой ли е? — възкликна Кити, докато Сал слагаше в чинията на брат си втори картоф.

— Има само един начин да разберем, моето момиче — отговори Чарли, но изобщо не се помръдна.

Ще не ще, Кити стана от масата, ала се върна след миг, навирила нос.

— Беки Салмън. Разправя, че „желаела да си поговори“ с теб.

— Виж ти, откога така? Покани госпожица Салмън в гостната — подсмихна се Чарли.

Кити пак тръгна от немай-къде към входната врата, а Чарли вдигна с пръсти остатъка от пая със свинско и стана от кухненската маса. Отиде в единствената друга стая, където нямаше легла. Седна в старото кожено кресло и зачака, без да престава да дъвче. След миг влезе и Фуклата, която застана насред помещението, точно пред младежа. Не каза и дума. Чарли беше направо изумен колко е дебела. Макар да беше с пет-шест сантиметра по-ниска от него, сигурно тежеше десетина килограма повече, наистина си беше тежка категория. Фуклата очевидно не се беше отказала да се тъпче с поничките на баща си. Чарли се вторачи в снежнобялата й блуза и в тъмносинята плисирана пола. Върху джобчето на синьото сако — последна мода, се мъдреше златен орел, обрамчен с думи, каквито младежът виждаше за пръв път. Върху късата черна коса на момичето се мъдреше червена кордела, клюмнала на една страна. Чарли забеляза, че черните обувчици и белите чорапи на Бети бяха, както винаги, без петънце по тях.

Щеше да я покани да седне, ако имаше къде — той се беше разположил на единственото кресло в стаята. Нареди на Кити да ги остави сами. Тя го изгледа предизвикателно, но после излезе, без да каже и дума.

— Е, какво искаш? — попита Чарли, след като чу, че вратата се затваря.

Ребека Салмън се разтрепери като листо, явно й беше трудно да намери думите.

— Дойдох при теб заради случилото се с майка ми и баща ми — изрече бавно и предпазливо — Чарли забеляза отвратен, че от акцента на Ийст Енд не е останала и следа.

— И какво толкова се е случило на майка ти и баща ти? — промърмори той с надеждата Беки да не забележи, че гласът му едва е започнал да мутира.

Момичето се разплака. Чарли се втренчи през прозореца — не знаеше какво друго да направи.

Беки продължи разтреперана:

— Тате загина нощес при въздушното нападение, мама я откараха в Лондонската болница.

Най-неочаквано тя млъкна и не обясни нищо повече.

Чарли скочи от креслото.

— Никой не ми е казал! — възкликна той и закрачи напред-назад из стаята.

— Нямало е откъде да научиш — вметна Беки. — Не съм съобщила дори на хлебарите във фурната. Мислят, че татко е болен.

— Да им кажа ли аз? — предложи Чарли. — За това ли си дошла?

— Не — отвърна Беки и вдигна глава. След малко допълни: — Искам да поемеш фурната.

Чарли бе толкова смаян от предложението, че макар и да бе застанал на едно място, дори не опита да отговори.

— Татко все повтаряше, че не след дълго и ти ще притежаваш магазин, та си рекох, че…

— Да де, но аз не разбирам нищо от фурни и от хляб — изпелтечи Чарли и пак седна тежко на креслото.

— Работниците във фурната знаят всичко, каквото трябва да се знае, а и подозирам, че до няколко месеца ти ще научиш повече и от тях. Сега фурната се нуждае от човек, който да разбира от търговия. Според татко си наследил нюха на дядо си Чарли, а всички знаем, че той беше най-добрият търговец.

— Ами сергията?

— Сергията е на две крачки от фурната, ще можеш да наглеждаш и нея. — Младата жена се поколеба и допълни: — Виж, не съм сигурна дали ще успееш да задържиш доставките по домовете.

— И за тях ли знаеш?

— Знам дори как в събота, малко преди татко да отиде в синагогата, си му върнал последните пет шилинга. Ние с него нямахме тайни.

— А какви са условията? — поинтересува се Чарли, отново усетил, че и този път изостава от момичето.

— Ти поемаш и сергията, и фурната, ще бъдем съдружници и ще делим наполовина.

— А ти какво ще вършиш, за да си спечелиш своя дял?

— Всеки месец ще проверявам счетоводните книги и ще внимавам да си плащаме навреме данъците и да не нарушаваме разпоредбите на кметството.

— Никога досега не съм плащал данъци — възропта Чарли, — а и кой го е грижа за кметството и за пикливите му разпоредби!

Беки за пръв път впери в него черните си очи.

— Хората, които се надяват някой ден да станат сериозни предприемачи, ето кой, Чарли Тръмпър.

— Не ми се вижда честно да делим наполовина — възрази пак младежът — още се опитваше да се наложи.

— Моята фурна струва много повече от твоята сергия, а и от нея се изкарват повече пари.

— Да, изкарваха се, преди баща ти да умре — отсече Чарли и веднага съжали за думите си.

Беки отново наведе глава.

— Искаш ли да станем съдружници, или не искаш? — пророни тя.

— Шейсет на четирийсет — каза Чарли.

Младата жена се подвоуми, сетне най-неочаквано протегна ръка. Чарли стана от креслото и се ръкува енергично с нея, за да скрепи сделката.



След погребението на Дан Салмън Чарли се опитваше всяка сутрин да чете „Дейли Кроникъл“ с надеждата да разбере какво става с Втори батальон на Кралския стрелкови полк и къде се намира баща му. Знаеше, че частта се сражава някъде във Франция, но във вестника не пишеше точно къде.

Чарли се запали още повече по вестника и по друга причина — започна да се интересува от рекламите, които се мъдреха едва ли не върху всяка страница. Момчето направо не можеше да повярва, че паралиите от Уест Енд са готови да се изръсят с баснословни суми за неща, които му се струваха излишен разкош. Това обаче не притъпи желанието му да опита кока-колата, най-новата напитка, дошла от Щатите, която вървеше по едно пени бутилката, или да пробва новата самобръсначка на „Жилет“, която струваше шест пенса, а пакетчето с шест ножчета към нея — два пенса, макар и още да не бе започнал се бръсне и да беше сигурен, че баща му, използвал само бръснач, ще отсъди, че тая чудесия е доста смехотворна. Чарли насмалко да прихне при вида на дамския корсет за две гвинеи. Беше убеден, че нито Сал, нито Кити ще се докарат дотам да се препасват с такова нещо, макар че Фуклата сигурно щеше да опре до него, както бе тръгнала да дебелее.

Чарли бе запленен от тези сякаш неизчерпаеми търговски възможности дотолкова, че започна в неделя сутрин да отскача с трамвая до Уест Енд, колкото да се убеди в тях с очите си. Отиваше с тегления от коне трамвай до Челси, оттам тръгваше бавно пеш обратно към Мейфеър, като пътем изучаваше стоките, изложени по витрините на магазините. Не пропускаше да види и как са облечени хората и се възхищаваше от автомобилите, които бълваха пушек, затова пък, докато пъплеха по средата на улицата, не оставяха подире си фъшкии. Дори се питаше колко ли е наемът на магазин в Челси.

В първата неделя на октомври 1917 година заведе в Уест Енд и Сал — както й обясни, за да й покаже забележителностите.

Двамата със сестра си тръгнаха бавно от витрина на витрина и той не бе в състояние да прикрие вълнението, обземащо го при всяко ново откритие. Направо не можеше да откъсне очи от мъжкото облекло, шапки и обуща, от роклите, парфюмите, дамското бельо, дори от тортите и пастите.

— Хайде, за бога, да се връщаме в Уайтчапъл, тук няма какво да търсим — заподканя Сал. — Едно е сигурно, тук никога няма да се чувствам добре.

— Толкова ли не разбираш! — скастри я Чарли. — Някой ден ще притежавам магазин в Челси.

— Я не говори глупости! — прихна сестра му. — Дори Дан Салмън нямаше да може да си го позволи, ако беше останал жив.

Чарли не си направи труда да възразява.



Беки се оказа права в преценката си колко време ще му трябва, за да усвои занаята на хлебаря. След месец той знаеше не по-зле от двамата работници във фурната каква трябва да е температурата в пещта, за колко време втасва тестото и какво е съотношението между вода и брашно в него. Тъй като и във фурната, и на сергията за плодове и зеленчуци на Чарли пазаруваха едни и същи хора, продажбите през първото тримесечие почти не намаляха.

Беки си удържа на думата и както се изразяваше самата тя, следеше „под лупа“ счетоводните книги, дори започна да води отчет и за продажбите на сергията на Тръмпър. В края на първите три месеца от съдружието двамата обявиха печалба от четири лири стерлинги и единайсет шилинга, въпреки че се наложи да поправят една от газовите пещи във фурната и Чарли си купи първия костюм втора ръка.

Сал продължаваше да работи като келнерка в кафенето на Комършъл Роуд, Чарли обаче знаеше, че сестра му иска само едно: да си намери съпруг, пък бил той и болник и грозник — както обясни самата тя, стигало й и това, че щяла да спи в своя си стая.

На първо число всеки месец Грейс задължително им пращаше писмо и въпреки че бе заобиколена от смърт, успяваше да бъде бодра. Отец О’Мали все повтаряше на енориашите, че младата жена е одрала кожата на майка си. Кити продължаваше да излиза и да се прибира, когато й хрумне, а също да взима и от Чарли, и от двете си сестри пари назаем, които не си даваше труда да връща. Свещеникът казваше на същите енориаши, че Кити пък е одрала кожата на баща си.



— Много хубав костюм си си купил — отбеляза госпожа Смели, когато в понеделник следобед Чарли й занесе седмичната поръчка.

Той се изчерви, вдигна шапка и се престори, че не е чул комплимента, след което хукна към фурната.

Второто тримесечие обещаваше да донесе още по-голяма печалба и във фурната, и на сергията и Чарли сподели с Беки, че е хвърлил око на месарницата, понеже единственият син на собственика е загинал на фронта. Беки го предупреди да не се впуска в друго начинание, докато не видят колко ще изкарват от фурната и сергията.

— Защото едно е сигурно, Чарли Тръмпър — рече му тя, докато седяха в служебното помещение отзад и проверяваха месечния отчет, — ти не разбираш нищичко от месарници. „Тръмпър, честен търговец от 1823 г.“ ми харесва и досега — допълни тя, — но не и „Тръмпър, глупак, разорил се през 1917 г.“.

И Беки отбеляза, че новият костюм му стои много добре, но едва след като приключи с дългата колонка от цифри. Чарли понечи да й върне комплимента и да каже, че май е поотслабнала, ала точно тогава тя се пресегна и си взе поредната паста.

Прокара лепкав пръст по месечния отчет, после свери цифрите с написаното на ръка банково извлечение. Под чертата вписа ясно и четливо с перодръжката „осем лири стерлинги и четиринайсет шилинга“.

— Както е тръгнало, на четирийсет години ще бъдем милионери — подсмихна се младежът.

— На четирийсет години ли, Чарли Тръмпър? — повтори презрително Беки. — Не си се разбързал особено.

— В смисъл?

— В смисъл че се надявам да го постигнем много преди това.

Чарли прихна в гръмък смях колкото да прикрие, че не е съвсем убеден дали Беки не го взима на подбив. След като се увери, че мастилото е изсъхнало, тя затвори счетоводните книги и ги прибра в чантата, а Чарли се приготви да заключи фурната. Щом излязоха на улицата, той пожела на съдружницата си „лека нощ“ и й се поклони прекалено ниско. Завъртя ключа и се отправи към къщи. Засвирука фалшиво „Далеч е Типърери“8 и се загледа в залязващото слънце. Дали наистина щеше да натрупа един милион още преди да е навършил четирийсет, или Беки само се заяждаше с него?

Тъкмо да подмине къщата на Бърт Шорокс, когато спря като попарен. Пред входа на номер сто и дванайсет стоеше отец О’Мали, облечен в дълго черно расо и нахлупил черна шапка, в ръката си държеше черна библия.

3.

Чарли седеше в купето на влака за Единбург и си мислеше за онова, което беше направил през последните четири дни. Беки бе определила решението му като неразумно. Сал пък не беше проявила такава тактичност и бе отсякла, че постъпва глупаво. Госпожа Смели беше на мнение, че е трябвало да изчака да го мобилизират, вместо да се записва доброволец, а Грейс още се грижеше за ранените на Западния фронт и дори не знаеше какво е предприел брат й. Колкото до Кити, тя само се нацупи и попита как ще живее без него.

Както известяваха в писмото, редник Джордж Тръмпър бе загинал на втори ноември 1917 година на фронта, докато атакувал храбро врага при Полигън Уд. Онзи ден по време на нападението, разпростряло се на цели петнайсет километра, бяха загинали над хиляда души, та не беше изненадващо, че писмото на лейтенанта е кратичко и без излишни сантименталности.

Чарли не мигна цяла нощ и на другата сутрин отиде пръв в наборната комисия на Грейт Скотланд Ярд. Върху плаката на стената пишеше, че се търсели доброволци от осемнайсет до четирийсет години, които да попълнят войската на генерал Хейг.

Чарли още не бе навършил осемнайсет и се молеше да не го отпратят.

Сержантът от наборната комисия излая:

— Име?

Младежът се опъна като струнка и почти изкрещя:

— Тръмпър.

Зачака със свито сърце.

— Дата на раждане? — каза мъжът с три бели нашивки върху ръкава.

— Двайсети януари 1899 година — отвърна без колебание Чарли, макар че се поизчерви.

Сержантът го погледна и му намигна. Без да казва нищо, вписа буквите и цифрите във формуляра.

— Махни шапката, млади момко, и се яви на преглед при военния лекар.

Медицинската сестра заведе Чарли в тесен като килия кабинет, където възрастен мъж в дълга бяла престилка му каза да се съблече гол до кръста, да се изкашля, да си покаже езика и да си поеме дълбоко въздух, след което го преслуша. Прегледа му и очите и ушите, сетне го удари с гумено чукче по капачките на коленете. После Чарли си свали панталоните и гащите — правеше го за пръв път пред чужд човек — и научи, че не страда от предавани по полов път болести, макар да не знаеше какви точно са те.

Загледа се в огледалото, докато му мереха ръста.

— Метър седемдесет и четири — оповести санитарят.

„Но продължавам да раста“, понечи да добави Чарли, докато махаше гъстия черен перчем от очите си.

— Зъби в добро състояние, очи кафяви — заяви възрастният лекар. — Общо взето си здрав — допълни той.

Старецът наслага няколко чавки в кафеникавия формуляр, после каза на Чарли да се върне при онзи с трите бели нашивки.

Младежът се озова на поредната опашка, преди да се изправи отново лице в лице със сержанта.

— Ставаш, млади момко. Подпиши се тук и тук и ще ти издадем направление.

Чарли се подписа на мястото, посочено му от сержанта. Забеляза, че мъжът е без палец.

— Почетната артилерийска рота или Кралският стрелкови полк? — попита сержантът.

— Кралският стрелкови полк — отвърна Чарли. — Там е служил баща ми.

— Значи Кралският стрелкови полк — повтори сержантът, без да се замисля, и драсна чавка в поредното квадратче от формуляра.

— Къде да получа униформа?

— Ще ти дадат, когато пристигнеш в Единбург, млади момко. Утре сутринта в осем нула нула се яви на гара „Кингс Крос“. Следващият.

Чарли се върна на номер сто и дванайсет на Уайтчапъл Роуд и прекара още една безсънна нощ. Мислите му скачаха от Сал на Грейс и сетне на Кити и той се питаше как ли двете му сестри ще се издържат без него. Мислеше си и за Ребека Салмън и тяхното съдружие, после обаче отново се сещаше за гроба на баща си на някакво чуждо бойно поле и за решимостта си да отмъсти на всеки германец, изпречил се на пътя му. Тези чувства не го напуснаха, докато прозорците не се озариха от изгрева.

Чарли си облече новия костюм, същия, за който госпожа Смели беше казала, че му стои много добре, и най-хубавата си риза, сложи си вратовръзката на баща си и единствения чифт кожени обуща, на главата нахлупи кепе.

— Тръгнал съм да се сражавам с германците, а не да се женя — изрече на глас, докато се гледаше в пукнатото огледало над мивката.

С малко помощ от страна на отец О’Мали бе написал на Беки писмо, в което поръчваше да продаде, ако успее, фурната и двете сергии и да му пази неговия дял от парите, докато той се върне в Уайтчапъл. Вече никой не споменаваше Коледа.

— А ако не се върнеш? — попита отец О’Мали, понавел глава. — Какво да правим с вещите ти?

— Разделете ги поравно между трите ми сестри — отвърна Чарли.

Отец О’Мали записа напътствията на бившия си ученик и за втори път от няколко дни Чарли се подписа под официален документ.

След като се облече, видя, че Сал и Кити го чакат на входната врата, но колкото и да го молеха, колкото и да плачеха, той не им позволи да го изпратят до гарата. Двете му сестри го целунаха — още нещо, което му се случваше за пръв път — и се наложи той да издърпа дланта си от ръката на Кити, която се бе вкопчила в него, за да вземе увития в амбалажна хартия пакет — беше опаковал в него целия си багаж.

Отиде сам на пазара и влезе за последно във фурната. Двамата хлебари се зарекоха, че когато се върне, щял да завари всичко, както си е сега. Чарли си тръгна от фурната и видя, че друго момче, някъде към година по-малко от него, вече е заело мястото му на пазара и продава кестени. Тръгна бавно през тържището към гара „Кингс Крос“ — не се обърна нито веднъж.

Яви се половин час преди посоченото време и веднага отиде при сержанта от наборната комисия, при когото предния ден се беше записал доброволец.

— Добре дошъл, Тръмпър, вземи си чаша чай и после чакай на трети перон.

Чарли не помнеше кога за последен път са му заповядвали какво да прави, още по-малко — кога се е подчинявал. Вероятно преди да умре дядо му.

На трети перон вече се бяха струпали доста мъже — униформени и цивилни — някои бъбреха на висок глас, други стояха смълчани и самотни, всеки изразяваше по свой си начин усещането за несигурност.

В единайсет, три часа след времето, когато им бяха казали да се явят, най-сетне им наредиха да се качват на влака. Чарли побърза да седне в ъгъла на неосветено купе и се загледа през покрития със сажди прозорец — никога дотогава не беше виждал провинциална Англия. В коридора някой свиреше малко фалшиво на устна хармоника най-новите шлагери. Минаваха през гари, някои от които Чарли не бе и чувал: Питърсбъро, Грантам, Нюарк, Йорк, а тълпите по перона махаха на героите във влака. В Дърам спряха, та локомотивът да зареди въглища и вода. Сержантът от наборната комисия им каза да слязат, да се поразтъпчат и да пийнат чай и добави, че ако извадят късмет, може да получат и нещо за хапване.

Чарли тръгна да се разхожда по перона, както дъвчеше клисавата кифла под звуците на военния оркестър, който свиреше „Земя на надежда и слава“9. Войната беше навсякъде. Качиха се отново във влака и от перона с кърпички им замахаха жени с капели, които цял живот щяха да си останат стари моми.

Влакът продължи с потракване на север, все по-далеч и по-далеч от врага, докато накрая спря на гара „Уейвърли“ в Единбург. На перона ги посрещнаха капитан, трима сержанти и хиляда жени.

Чарли чу как някой казва:

— Хайде, старшина!

След миг напред излезе мъж — същинска канара, сигурно беше висок към два метра, гърдите му бяха окичени с какви ли не медали.

— Стройте се — изкрещя великанът на непознат за Чарли диалект.

Сетне бързо — но както младежът щеше да научи впоследствие, твърде бавно според представите му — строи мъжете в редици по четирима и изкозирува на някакъв човек, вероятно офицер, както отсъди Чарли.

— Всички са налице — рапортува грамадният мъж, другият — Чарли не бе виждал по-добре облечен човек — също изкозирува.

До старшината изглеждаше дребничък, макар че сигурно бе висок към метър и осемдесет. Униформата му беше безупречна, въпреки че по нея нямаше медали, а ръбът на панталоните бе толкова остър, сякаш младият офицер ги обличаше за пръв път. В ръката с ръкавица държеше къса кожена палка, с която от време на време удряше лекичко отстрани по крака си, все едно е яхнал кон. Чарли се вторачи в хубавия му офицерски колан и кафявите кожени обуща. Бяха лъснати до блясък, точно както обувките на Ребека Салмън.

— Аз съм капитан Трентам — представи се той на тълпата необучени воини с акцент, който, както си помисли Чарли, по прилягаше на Мейфеър10, отколкото на гара в Шотландия. — Отговарям за личния състав на батальона — допълни мъжът, като пристъпваше от крак на крак. — Докато сте разквартирувани в Единбург, ще бъдете на мое подчинение. Първо ще отидем в казармата, за да получите завивки. Вечерята е в деветнайсет нула нула, осветлението се гаси в двайсет и един часа. Утре сутрин тръбата ще ви вдигне в пет часа, до шест, когато започва строевата подготовка, трябва да сте закусили. Така ще бъде през следващите три месеца. И от мен да го знаете, чакат ви три месеца истински ад — допълни той някак злорадо. — През това време пряк началник ще ви бъде старшина Филпот. Сражавал се е на Сома, където е бил удостоен с военен медал, така че е наясно какво ви чака, когато накрая отидете във Франция и застанете лице в лице с врага. Не пропускайте нито дума от онова, което ще ви каже, защото именно тя може да ви спаси живота. Поемете частта, старшина!

— Слушам! — излая Филпот.

Пъстрата тълпа изгледа уплашено мъжа, който през следващите три месеца щеше да отговаря за живота им. В края на краищата беше виждал противника и се беше прибрал в родината, за да разказва.

— Е, да тръгваме — подкани той и закрачи пред подопечните си, понесли багажа в какво ли не, като се почне от очуканите куфари и се стигне в пакетите, увити в амбалажна хартия, по улиците на Единбург — бързаше вероятно от страх да не би местните жители да забележат колко недисциплинирани са новобранците.

Въпреки че те изглеждаха пълни аматьори, минувачите спираха, насърчаваха ги с възгласи и им ръкопляскаха. Чарли забеляза с крайчеца на окото, че един от насъбралите се е опрял единствената си ръка в единствения си крак. След двайсетина минути вече бяха изкачили най-високия хълм, който младежът беше виждал и от който буквално останаха без дъх, и влязоха в казармата в Единбургската крепост.

Оная вечер Чарли почти не отвори уста — слушаше различните диалекти на мъжете около себе си. След вечерята, която се състоеше от грахова супа — „По едно грахче на всеки“, подметна ехидно дежурният ефрейтор — и от вкусно говеждо, Чарли, който с всяка изминала минута научаваше нови и нови думи, беше разквартируван в просторен гимнастически салон, където временно бяха наслагани четиристотин легла, широки само шейсет сантиметра и отстоящи едно от друго едва на трийсетина сантиметра. Върху тъничкия росерен дюшек имаше един чаршаф, една възглавница и едно одеяло. Такива били разпоредбите на краля.

За пръв път на Чарли му хрумна, че условията в къщата на Уайтчапъл Роуд могат да минат и за луксозни. Беше капнал от умора, свлече се на неоправеното легло и заспа, въпреки това на другата заран се събуди още в четири и половина. Днес обаче не му се налагаше да ходи за стока, нито пък можеше да избира каква ябълка да изяде на закуска — зелена или червена.

В пет часа самотната тръба извади другарите му от тревожния унес. Чарли вече беше станал, беше се измил и се бе облякъл, когато в помещението влезе мъж с две нашивки върху ръкава. Той затръшна вратата и изкрещя:

— Ставайте, ставайте де!

Зарита долната табла на леглата, където още имаше заспали. Новобранците наскачаха и се наредиха на опашка, за да се измият на легените с ледена вода, която се сменяше само веднъж на трима души. Някои отидоха и до тоалетната в дъното на коридора, която според Чарли смърдеше по-ужасно и от средата на Уайтчапъл Роуд в задушен летен ден.

Закуската се състоеше от черпак овесена каша, половин чаша мляко и парче сухар, никой обаче не възропта. Веселата олелия, която цареше в помещението, не би оставила у германците и следа от съмнение, че новобранците са сплотени срещу общия враг.

В шест, след като леглата бяха оправени и проверени, всички излязоха в студената тъмна нощ и отидоха на плаца, покрит с тънък слой сняг.

— Ако това тук е хубавата Шотландия — каза някой на лондонско просторечие, — тогава аз съм холандец.

Чарли се усмихна за пръв път, откакто бе напуснал Уайтчапъл, и отиде при младеж, който бе доста по-нисък от него и който, пъхнал длани между бедрата си, ги търкаше, за да се постопли.

— Откъде си? — попита той.

— От Поплър11, мой човек. А ти?

— От Уайтчапъл.

— Значи не си от нашите.

Чарли се вторачи в новия си познат. Момчето бе високо най-много метър и шейсет, беше кльощаво, с черна къдрава коса и блеснали очи, които постоянно шареха, сякаш хлапакът само се чуди каква беля да направи. Лъснатият костюм с кръпки на лактите му беше възголям, раменете под него приличаха на закачалка.

— Казвам се Чарли Тръмпър.

— Томи Прескот — екна в отговор.

Младежът протегна топла длан. Чарли я стисна силно.

— Тихо там в строя — ревна старшината. — А сега се стройте в редици по трима. Най-високите отдясно, най-ниските отляво. И по-чевръсто!

Те се разделиха.

Следващите два часа посветиха на онова, което старшината нарече „строева подготовка“. Снегът се сипеше ли, сипеше от небето, но Филпот явно си бе наумил по плаца да не се задържи и снежинка. Новобранците маршируваха в редица по четирима, която, както Чарли научи след време, се наричала „взвод“. Движеха ръцете на височината на кръста и вдигнали глава, правеха по сто и двайсет крачки на минута.

— По-бодро, момчета!

— Марширувайте в крак!

Ето какво Чарли чуваше непрекъснато.

— Швабите също маршируват някъде и само това и чакат да ви се нахвърлят — убеждаваше ги старшината под сипещия се сняг.

Ако още си беше в Уайтчапъл, Чарли на драго сърце би кръстосвал напред-назад из пазара от пет сутринта до седем вечерта, а после би изиграл в клуба и някой боксов рунд, би обърнал една-две бири и на другия ден би повторил всичко отначало, без дори да се замисля, но когато в девет часа старшината им даде десет минути почивка, той направо се свлече — едвам се държеше на крака. Вдигна очи и видя, че Томи Прескот се е надвесил над него.

— Една цигара?

— Не, благодаря. Не пуша — отвърна Чарли.

— С какво се занимаваш? — поинтересува се другият младеж, както си палеше цигарата.

— Имам хлебарница на ъгъла на Уайтчапъл Роуд — поясни Чарли — и…

— Я не се занасяй — прекъсна го Томи. — Сега остава да ми кажеш, че баща ти е кмет на Лондон.

Чарли се засмя.

— Не съвсем. Ами ти с какво си вадиш хляба?

— Работех в една пивоварна. „Уитбред и сие“ на Чизел стрийт в Централен Лондон. Товарех буретата на впрегната в коне каруца и ги разкарвах из Ийст Енд. Е, не ми плащаха много, но всяка вечер се отцепвах като свиня.

— И защо си се записал доброволец?

— Дълго е за разправяне — рече Томи. — Като начало…

— Ей, вие там! Бързо в строя — ревна старшина Филпот и през следващите два часа и двамата нямаха дъх да си кажат и дума: маршируваха напред-назад, напред-назад, докато накрая Чарли не изпита чувството, че когато накрая спрат, краката му със сигурност ще се подкосят.

Обядът се състоеше от хляб и сирене, каквито той не би дръзнал да предложи на госпожа Смели. Докато се хранеха лакомо, научи как на осемнайсет години Томи трябвало да избира дали две години да търка наровете, или да се запише доброволец и да се сражава за краля и за родината. Хвърлил чоп и се паднал кралят.

— Две години ли? — учуди се Чарли. — Защо?

— Задигах по някое буре бира и се спазарявах с по-отраканите кръчмари. Правех го още от самото начало. Но накрая ме спипаха. Инак можех да си карам така до Второ пришествие. А преди един век са щели или да ме обесят на мига, или да ме изселят в Австралия, така че не мога да се оплача. В края на краищата съм учил за това.

— Как така си учил за това? — попита Чарли.

— Ами баща ми беше професионален джебчия. Неговият баща също. Само да беше видял каква физиономия направи капитан Трентам, когато разбра, че съм предпочел да служа в стрелковия полк, вместо да се връщам в пандиза.

Обядът продължи всичко на всичко двайсет минути, после ги заведоха да им раздадат униформи. Оказа се, че Чарли е стандартният размер, и бързо му намериха подходяща униформа. Виж, за Томи се наложи да търсят дълго куртка и панталони, с които той да не изглежда така, сякаш е тръгнал на надбягване с чували.

Върнаха се в спалното помещение, Чарли сгъна най-хубавия си костюм и го прибра под леглото до това на Томи, после тръгна да се разхожда с напета стъпка в новата си униформа.

— Свалени са от мъртъвци — предупреди Томи, след като огледа хубаво куртката на своя приятел.

— Как така от мъртъвци?

— Тия униформи са върнати от фронта. Изпрали са ги и са ги позакърпили — поясни другият младеж и посочи петсантиметровата кръпка точно над сърцето на Чарли. — Готов съм да се обзаложа, че е от щик — допълни той.

След още два часа строева подготовка на леденостудения плац ги пуснаха за вечеря.

— Пак тоя проклет клисав хляб и вмирисано сирене — изсумтя мрачно Томи, Чарли обаче бе прегладнял като вълк и без да роптае, събра с навлажнен пръст всички трошици до последната.

И тази вечер се свлече изнемощял на леглото.

— Е, как мина първият ден в кралската войска? Доволни ли сте? — попита дежурният ефрейтор, когато в девет вечерта влезе да угаси газеничетата в спалното помещение на казармата.

— Доволни сме, доволни сме, и още как, ефрейторе — отвърнаха всички в ехиден хор.

— Това да се чува — рече мъжът. — Защото първия ден винаги ви щадим.

Проехтя дружна въздишка, която Чарли бе готов да се обзаложи, че са чули чак в центъра на Единбург. Всички продължиха да си говорят припряно и след като ефрейторът си тръгна. По едно време Чарли долови как от крепостната стена свирят отбой и потъна в сън.

Щом на другата заран се събуди, скочи веднага от леглото, изми се и се облече още преди другите да са помръднали. Когато сутрешната тръба изсвири за ставане, той вече беше сгънал завивките и си лъскаше ботушите.

— Много си ни ранобуден! — възкликна Томи и се обърна в леглото. — Какво си се разбързал, и бездруго ще ни дадат на закуска кренвирши, които не стават за ядене.

— Поне ще са топли, ако си пръв на опашката — възрази Чарли. — Пък и…

— Краката на пода! На пода, казах — ревна ефрейторът, след като влезе в спалното помещение и заблъска с палката по долната табла на леглата.

— Да де — възкликна Томи и се опита да прикрие прозявката. — Ти си човек с имоти, налага ти се да ставаш по нощите, за да си сигурен, че работниците вече са на линия и не кръшкат.

— Вие там двамата, престанете да говорите. По-чевръсто — скастри ги ефрейторът. — Обличайте се по-бързо, в противен случай ви пращам наряд в кухнята.

— Вече съм облечен, ефрейторе — обади се Чарли.

— Не ми отговаряй, момче, освен ако не искаш да чистиш нужниците.

Тази закана беше достатъчна, та Томи да се стресне и да стъпи на пода.

Втората сутрин отново бе посветена на строева подготовка, съпътствана от снега, който този път ги беше изпреварил и беше натрупал цели пет сантиметра. На обяд пак им дадоха хляб и сирене. Според заповедта обаче следобедът бе определен за „игри и активна почивка“. Смениха униформите със спортен екип и пак в редица се затичаха към спорната зала за гимнастика, а след това трябваше да изслушат напътствията на треньора по бокс.

Чарли, който вече бе средна категория, изгаряше от нетърпение да се качи на ринга, докато Томи успя някак да се скрие и да не участва в тренировката въпреки застрашителното присъствие на капитан Трентам, който не спираше да удря лекичко с палката по крака си и сякаш постоянно ги държеше под око. Онзи следобед по устните на капитана се мярваше усмивка само ако забележеше, че някой е повален в нокаут. Ако Томи му се изпречеше пред погледа, той се свъсваше.

— Това е то, по рождение съм си пройдоха — сподели по-късно същата вечер Томи с Чарли, който, забил поглед в тавана, лежеше на кревата. — Ще излезем ли някога от тая дупка? — попита той малко по-късно дежурния ефрейтор, дошъл да угаси осветлението в спалното помещение.

— Ще ви пуснат в събота вечерта. Три часа градски отпуск — от шест до девет вечерта, можете да ходите където си поискате. Но не бива да се отдалечавате от казармата на повече от три километра, трябва да се държите както приляга на войници от стрелковия полк, и сте длъжни да се явите в казармата трезви като кукуряци точно в девет без две минути. Сладки сънища, пиленца.

Това бяха последните думи на ефрейтора, преди той да обиколи помещението и да угаси газеничетата.

Когато най-сетне дойде и съботната вечер, двамата капнали от умора редници с подути ходила и изтръпнали крайници тръгнаха да обикалят града и да разглеждат каквото могат за три часа, пък и разполагаха само с по пет шилинга, което ограничи споровете коя кръчма да посетят.

Въпреки това Томи очевидно знаеше как да получи от всеки кръчмар най-много бира за възможно най-малко пари, макар че Чарли не разбираше какво си говорят, а те не разбираха него. В последната спирка — пивница „Доброволецът“, Томи дори изчезна някъде заедно с жената зад тезгяха, наперено закръглено момиче на име Роуз. Върна се след десет минути.

— Какво правихте? — полюбопитства Чарли.

— А ти какво мислиш, че сме правили, смотаняк такъв!

— Да де, но ви нямаше само десет минути.

— И десет минути са предостатъчни — обясни Томи. — За тая работа само на офицерите им трябва повече време.

Следващата седмица имаха първото занятие по стрелба и по ръкопашен бой с щик, дори урок по разчитане на карти. С картите Чарли нямаше трудности, докато на Томи му трябваше само един ден, за да се справи с пушката. На третото занятие вече я разглобяваше и сглобяваше по-бързо и от преподавателя.

В сряда сутринта на втората седмица капитан Трентам им изнесе първата лекция по история на Кралския стрелкови полк. Чарли беше много доволен, ако не се брои това, че Трентам остави у всички впечатлението, че не са достойни да бъдат в един полк с него.

— Онези, от нас, които са избрали Кралския стрелкови полк, защото се чувстват свързани исторически или по кръвна линия с него, надали смятат, че славата му ще се увеличи с тия престъпници, допуснати при нас само защото сме във война — натърти капитанът и изгледа Томи.

— Надут пуяк — изсъска младежът достатъчно силно, та да го чуят всички в залата, освен капитана.

Новобранците захихикаха, а Трентам се свъси.

В четвъртък следобед се появи отново в гимнастическия салон, този път обаче не потупваше с палката отстрани по крака си. Беше облечен в бяла фланелка, тъмносини гащета и дебел бял пуловер, не по-малко чисти от униформата му. Тръгна да се разхожда и да наблюдава как върви физическата подготовка — както и преди, и този път той прояви особен интерес към случващото се на боксовия ринг. В продължение на един час разделяха мъжете на двойки и им обясняваха основните правила първо за защита, после и за нападение.

— Дръж гарда, момче — ехтеше в залата всеки път, когато юмруците докоснеха брадичката на противника.

Когато и Чарли и Томи се качиха през въжетата на ринга, Томи вече бе обяснил на приятеля си, че се надява да приключат бързо и смята да мине метър.

— Ей, вие двамата, боксирайте се като хората — изкрещя Трентам и Чарли започна да удря Томи по гърдите, но съвсем лекичко, за да не го заболи. — Ако продължавате да се боксирате като женки, ще се кача на ринга и ще ви нокаутирам и двамата — допълни капитанът.

— Мен ако питаш, не може да нокаутира и муха — изшушука Томи, този път обаче Трентам го чу и за ужас на треньора моментално се метна на ринга.

— Ще ти дам аз на теб да се разбереш.

Помоли треньора да му сложи боксови ръкавици.

— Ще играя по три рунда с всеки от двамата — оповести Трентам, докато треньорът волю-неволю му връзваше ръкавиците.

Всички в залата бяха притаили дъх и ги гледаха.

— Ти ще бъдеш пръв. Как се казваш? — попита капитанът и посочи Томи.

— Прескот — ухили се младежът.

— А, да, престъпникът — рече Трентам и още през първата минута прогони усмивката от лицето на Томи, който сякаш танцуваше около него, само и само да не си изпати.

Във втория рунд капитанът започна да удря крошета, които обаче не бяха достатъчно силни, за да повалят Томи — беше запазил унижението за третия рунд, когато фрасна на младежа от Поплър съкрушителен ъперкът, който той така и не забеляза. Изнесоха го от ринга и сложиха ръкавиците на Чарли.

— Твой ред е — оповести Трентам. — Как се казваш?

— Тръмпър.

— Е, Тръмпър, дай да приключваме бързо — беше единственото, което изрече капитанът, преди да се устреми към него.

През първите две минути Чарли се защитаваше добре: току се навеждаше и отскачаше при въжетата или в ъгъла, припомнил си всички умения, получени в младежкия клуб на Уайтчапъл. Дори му се струваше, че като нищо би могъл да натрие носа на капитана, ако онзи проклетник нямаше очевидното предимство на по-голямото тегло и ръст.

През третата минута младежът вече бе набрал достатъчно смелост, та за радост на сеирджиите да удари някое и друго кроше на капитана. Към края на рунда усещаше, че се е справил, общо взето, добре. Чу се свирката на рефера, Чарли метна ръкавиците и понечи да се запъти към своя ъгъл. След миг капитанът ни в клин, ни в ръкав стовари пестник отстрани по носа му. Всички в залата чуха как хрущялът изпуква, Чарли залитна към въжетата. Присъстващите мълчаха, докато капитанът развързваше ръкавиците и слизаше от ринга.

— Никога не сваляй гарда — беше единственото, което Трентам изрече.

Вечерта, след като Чарли си легна, Томи се зае да проучва състоянието на лицето му.

— Извинявай, мой човек, заради мен си изпати. Тоя е садист. Но ти не бери грижа, ако германците не му светят маслото, ще го направя аз.

Чарли само се усмихна вяло.

До събота и двамата се бяха възстановили достатъчно и се наредиха заедно с другите от ротата на дълга опашка, за да си получат от касиера полагащите им се пет шилинга. Вечерта, по време на отпуската, жалките грошове се стопиха по-бързо, отколкото опашката, Томи обаче пак получаваше повече за по-малко пари от всеки друг новобранец.

В началото на третата седмица Чарли едвам напъхваше отекли пръсти в тежките кожени ботуши, отпуснати му от войската, веднъж обаче погледна редиците ходила, които всяка сутрин красяха пода в спалното помещение, и се убеди, че всичките му другари се мъчат не по-малко от него.

— Както е тръгнало, със сигурност ще дежуриш в кухнята, мой човек — разкрещя се ефрейторът.

Чарли го стрелна с поглед, но думите бяха предназначени за мъжа на съседното легло.

— Защо, ефрейторе? — възропта Томи.

— Заради чаршафите. Я ги погледни. Да си речеш, че нощес си спал с три жени.

— Да ти призная, ефрейторе, само с две.

— Много си устат, Прескот, веднага след закуска да се явиш при нужниците.

— Вече ходих по нужда, ефрейторе.

— Млъквай, Томи — скастри го Чарли. — Само си усложняваш живота.

— Гледам, влизаш ми в положението — изшушука Томи. — Не го понасям тоя ефрейтор. По-голям калтак е и от проклетите шваби.

— Дано наистина е така, момче, инак тежко ти — чу се отговорът на ефрейтора. — Това ти е единственият шанс да отървеш кожата. А сега беж към нужниците, и по-чевръсто.

Томи — къде ще ходи — се подчини колкото един час по-късно да се върне усмърдян като камара фъшкии.

— Ще изтребиш цялата германска армия, без да е гръмнала и пушка — рече Чарли. — Достатъчно е да се изправиш и да се помолиш вятърът да духа в правилната посока.



Коледа и Нова година минаха вяло — нямаше кой знае какво за празнуване — а през петата седмица назначиха Чарли отговорник по взвод.

— Както е тръгнало, нищо чудно още тук да те произведат полковник — ухили се Томи.

— Я не ставай за смях — отвърна Чарли. — През тези три месеца се редуваме — известно време всеки от нас е отговорник по взвод.

— Надали ще рискуват с мен — вметна другият младеж. — Ще насоча пушките към офицерите и първият, когото ще гръмна, ще бъде онова говедо Трентам.

Чарли установи, че му е приятно през тези седем дни да организира взвода, и съжали, когато седмицата свърши и отговорността беше прехвърлена на друг.

В края на шестата седмица вече разглобяваше и смазваше пушката точно толкова бързо, както и Томи, виж, нямаше точния мерник на приятеля си, който се оказа страхотен стрелец и улучваше всичко, което мърда на двеста метра от него. Дори старшината беше възхитен.

— Доста съм висял по стрелбищата на панаирите, вероятно се дължи на това — призна си Томи. — Но кога най-после ще мога да се целя по швабите?

— По-скоро, отколкото си мислиш, момче — обеща ефрейторът.

— Трябва да приключим с тримесечното обучение — намеси се Чарли. — Такива са разпоредбите на краля. Така че най-малко още месец няма да имаме тази възможност.

— Да им се не види и на разпоредбите — изсумтя Томи. — Подочух, че войната можела да свърши още преди да съм гръмнал и веднъж по германците.

— Надали — вметна ефрейторът, а Чарли зареди пушката и се прицели.

— Тръмпър — ревна някой.

— Аз — отвърна Чарли, изненадан, че дежурният сержант е застанал до него.

— Вика те комендантът. Идвай с мен.

— Но, сержанте, не съм направил нищо…

— Не спори, момче, тръгвай с мен, и толкоз.

— Сигурно те водят на разстрел — подметна Томи. — Само защото си подмокряш леглото. Кажи им, че нямам нищо против аз да натисна спусъка. Така поне ще си сигурен, че всичко ще приключи бързо.

Чарли махна патрона от пълнителя, остави на земята пушката и хукна подир сержанта.

— Ей, и не забравяй, можеш да поискаш да ти вържат очите. Жалко, че не пушиш — бяха последните думи на Томи, които Чарли чу, докато прекосяваше на бегом плаца.

Сержантът спря пред комендантството, а Чарли го настигна запъхтян точно когато вратата беше отворена от старши сержант, който се обърна към него и рече:

— Застани мирно една крачка зад мен, момче, и не говори, ако не те питат. Разбра ли?

— Тъй вярно, старши сержант.

Чарли мина с него през вестибюла и стигна при друга врата, на която пишеше: „Капитан Трентам, комендант“. Сърцето му биеше като обезумяло. Старши сержантът почука тихо.

— Влез — каза отегчен глас и двамата влязоха. Спряха на четири крачки от вратата, точно пред капитан Трентам.

Старши сержантът изкозирува.

— Както заповядайте, водя ви редник Тръмпър, номер 7312087 — ревна той, макар че бяха най-много на метър от коменданта.

Той вдигна очи от писалището.

— А, да, Тръмпър. Сещам се, фурнаджийчето от Уайтчапъл. — Чарли понечи да го поправи, но Трентам се извърна и погледна през прозореца — явно не очакваше отговор. — Старшината те наблюдава от няколко седмици — продължи комендантът — и смята, че можеш да бъдеш повишен в младши ефрейтор. Да ти призная, имам съмнения, но наистина съм съгласен, че от време на време трябва да повишаваме в чин някой доброволец, за да поддържаме бойния дух в редиците. Нали, Тръмпър, ще поемеш тази отговорност? — добави той, но пак не си направи труда да погледне Чарли.

Младежът не знаеше какво да отговори.

— Да, коменданте, благодаря ви, коменданте — рече старши сержантът и пак ревна: — Кръгом! Ходом марш, леви, десни, леви, десни.

След десет секунди младши ефрейтор Чарли Тръмпър от Кралския стрелкови полк се озова на плаца.

— Младши ефрейтор Тръмпър ли! — ахна невярващо Томи, щом научи новината. — Това означава ли, че трябва да ти козирувам?

— Не ставай за смях, Томи — ухили се Чарли, след което приседна на крайчеца на леглото и заши върху ръкава на униформата си една нашивка.

На другия ден десетимата души, от които се състоеше поверената му част, съжалиха, задето предишните четиринайсет години той е ходел рано-рано всяка сутрин на уличната сергия. Чарли не ги оставяше на мира, държеше всичко да е безупречно: и строевата подготовка, и ботушите, и униформите, и обучението по стрелба, и ги притискаше все повече и повече. Най-горд обаче бе през единайсетата седмица, когато излязоха от казармата и отидоха в Глазгоу — там Томи спечели първа награда по стрелба с пушка, като победи всички офицери и редниците от седем други полка.

— Ти си ни гений — възкликна Чарли, след като полковникът поднесе на приятеля му сребърната купа.

— Съмнявам се в цял Глазгоу да има джебчия, който да ми стъпи и на малкия пръст — беше единственото, което Томи каза по въпроса.



Тържественият преглед на полка се състоя в събота, двайсет и трети февруари 1918 година, накрая по плаца мина и частта на Чарли, която маршируваше в такт с военния оркестър. Чарли за пръв път се почувства воин, макар че Томи пак си приличаше на чувал с картофи.

Когато прегледът завърши, старшина Филпот ги поздрави и преди да ги освободи им съобщи, че до края на деня са в градски отпуск, но трябвало да се приберат в казармата и да са по леглата най-късно в полунощ.

Доброволците за последен път се пръснаха из Единбург. Томи отново взе нещата в свои ръце и поведе единайсети взвод от кръчма на кръчма — всички се изпонапиха и накрая се озоваха в любимата си пивница „Доброволецът“ на Лийт Уок.

Десетимата щастливи редници наобиколиха пианото и докато обръщаха халба след халба, запяха „Прибери неприятностите в раницата“, сетне подкараха целия си репертоар, който не бе особено богат, та се наложи да повтарят песните. Томи, който им пригласяше с устната хармоника, забеляза, че Чарли не може да откъсне очи от кръчмарката Роуз, която, макар че отдавна бе прехвърлила трийсетте, се задяваше с всички млади новобранци подред. Томи се отдели от групата около пианото и дойде при приятеля си, седнал на тезгяха.

— Хвърлил си й око, а, мой човек?

— Да, но нали ти ходиш с нея — отвърна Чарли, все така зяпнал дългокосата блондинка, която се преструваше, че не ги забелязва.

Направи му впечатление, че блузата й е разкопчана повече от обикновено.

— Чак пък да ходя! — възкликна Томи. — А и съм ти длъжник заради счупения нос. — Чарли прихна, когато другият младеж добави: — Я да видим дали ще го уредим.

Той намигна на Роуз, после остави Чарли и отиде при кръчмарката в другия край на тезгяха.

Чарли не набра смелост да ги погледне, макар че с крайчеца на окото видя в огледалото над тезгяха, че двамата си шушукат нещо. Роуз го стрелна един-два пъти с очи. След миг Томи отново беше при своя приятел.

— Готово, Чарли! — оповести той.

— В смисъл?

— Казах ти вече, вредих те. Трябва само да отидеш в бараката зад кръчмата, където държат празните щайги, след мъничко Роуз ще дойде при теб.

Чарли продължи да седи като залепен за стола.

— Хайде де! Какво умуваш! — подкани Томи. — Побързай, докато оная проклетия не е размислила.

Чарли стана и без да поглежда назад, излезе през страничната врата. Надяваше се, че никой не го е видял как тича по тъмния коридор и се измъква в задния двор. Застана сам на ъгъла и запристъпва от крак на крак, за да се постопли — чувстваше се кръгъл глупак. Втресе го и му се прииска да се върне в кръчмата. След малко пак потрепери, кихна и реши, че е чакал достатъчно и е време да се върне при другарите си и да забрави цялата история. Тъкмо тръгна към входа, когато отвътре изхвърча Роуз.

— Здрасти, аз съм Роуз. Извинявай, че се забавих, но точно когато ти излезе, дойде един клиент.

Той я погледна в мъждивата светлина, просмукваща се през прозорчето над вратата. Кръчмарката беше разкопчала още едно копче, изпод което се подаваше черният й корсет.

— Чарли Тръмпър — представи се младежът и протегна ръка.

— Знам — изкиска се жената. — Томи ми разказа всичко за теб, спомена и че в леглото никой от взвода не можел да се мери с теб.

— Е, поизхвърлил се е — изчерви се Чарли, а Роуз се пресегна и го хвана за ръцете.

Целуна го първо по врата, после и по лицето и накрая по устата. Раздалечи обиграно устните му и пъхна език.

В началото Чарли недоумяваше какво става, после обаче му стана толкова приятно, че продължи да прегръща жената и не след дълго дори притисна език в нейния. Първа се дръпна Роуз.

— Къде си се разбързал, Чарли. Отпусни се де. В тая работа наградите ги получават най-издръжливите, а не най-бързите.

Чарли отново започна да я целува, този път по-полека, и усети как една от щайгите се е забила в задните му части. Прокара плахо длан по лявата гърда на кръчмарката и се понамести — не знаеше какво да прави от тук нататък. Но това не бе чак толкова важно, защото Роуз бе наясно какво точно се очаква от нея: разкопча припряно и останалите копчета на блузата си и оголи пищна гръд. Вдигна крак, опря го в купчината щайги и показа розово бедро. Притеснен, младежът прокара ръка по меката плът. Щеше му се да плъзне пръсти нагоре, но продължи да стои като вцепенен, сякаш е на застинал кадър от черно-бял филм.

Роуз отново пое нещата в свои ръце, махна длани от врата му и се зае с копчелъка му. След миг пъхна длан под гащите му и започна да я движи напред-назад. Чарли недоумяваше какво точно става, макар да бе сигурен, че си е струвало да му счупят носа.

Роуз затърка все по-бързо, а със свободната ръка си смъкна гащите. Младежът едва се владееше. По едно време кръчмарката спря и си погледна роклята отпред.

— Ако наистина си най-добрият във взвода, по-добре германците да спечелят войната.



На другата сутрин върху дъската за обяви се появи заповед на коменданта. Според нея новият батальон към Кралския стрелкови полк бил достатъчно подготвен и разполагал с достатъчно мощ, за да се присъедини към войските на Антантата на Западния фронт. Чарли се запита дали дружбата, която през последните месеци е сплотила такава разнородна тълпа от момчета, е достатъчна, та те да влязат в битка с елита на германската войска.

Докато пътуваха с влака обратно на юг, на всяка гара отново ги приветстваха и насърчаваха, и този път Чарли си помисли, че сега вече наистина може би заслужават уважението на жените с капелите. Вечерта локомотивът най-сетне навлезе в Мейдстоун, където всички слязоха и бяха отведени в местните казарми на Кралския западнокентски полк.

На заранта, точно в шест часа, капитан Трентам проведе пълен инструктаж: новобранците научиха, че ще бъдат прехвърлени с кораб в Булон и след още десет дни обучение ще отидат в Етапл, където ще се присъединят към войските под командването на подполковник сър Данвърс Хамилтън, който бил удостоен с медал „За особени заслуги“ и който, както ги увери комендантът, подготвял мощен щурм срещу отбранителната линия на германците. Сутринта провериха оръжието и боеприпасите, а по обяд се качиха по мостика на чакащия военен кораб на Негово Величество краля „Решителност“.

Сирената изсвири шест пъти и корабът с хиляда войници, струпани по палубата и пеещи „Далеч е Типърери“, потегли от Дувър.

— Бил ли си някога в чужбина, ефрейторе? — попита Томи.

— Не, ако не броим Шотландия — отвърна Чарли.

— Аз също — призна притеснен другият младеж. След малко изпелтечи: — Страх ли те е?

— Не, разбира се — рече Чарли. — Направо съм си вцепенен от ужас.

— Аз също — рече Томи.

— Довиждане, Пикадили, сбогом, Лестър Скуеър. Далеч, много далеч е…

4.

Няколко минути след като английският бряг се скри от поглед, Чарли усети, че му се гади.

— Никога не съм се качвал на кораб — призна си той пред Томи, — ако не броим увеселителните параходчета в Брайтън.

Над половината мъже около него повръщаха почти през цялото пътуване — изхвърляха малкото храна от оскъдната закуска.

— Доколкото виждам, офицерите не драйфат — отбеляза Томи.

— Може би са свикнали да се придвижват с кораби.

— Или повръщат по каютите.

Когато най-сетне зърнаха френския бряг, войниците на палубата се поободриха. Единственото, което искаха, бе да стъпят на суша. Ако това изобщо можеше да се нарече суша: небето сякаш се продъни още в мига, когато частите слязоха на френска земя. Старшината ги предупреди да се приготвят за двайсет и четири километров преход.

Чарли поведе през калта своята част — под съпровода на устната хармоника на Томи мъжете запяха песни от мюзикхолите. След като пристигнаха в Етапл и опънаха за през нощта палатките, Чарли си помисли, че в сравнение с условията тук гимнастическият салон в Единбург е бил същински палат.

След отбоя две хиляди очи се затвориха и войниците в брезентовите палатки се опитаха да поспят. Всеки взвод бе излъчил по двама постови, които съгласно заповедта трябваше да се сменят на два часа с друга двойка, така че никой да не бъде лишен от почивка. По жребий на Чарли му се падна да дежури от четири часа нататък заедно с Томи.

Дълго се мята на бабунестата влажна френска земя и след неспокойната нощ се събуди в четири — изрита Томи, но той само се обърна и пак заспа. След няколко минути Чарли вече беше пред палатката — закопча куртката и се опита да се постопли, като се потупваше по гърба. Очите му свикнаха със здрача и той съзря редиците кафяви палатки, опънати докъдето поглед стига.

— Добро утро, ефрейторе — поздрави Томи, появил се някъде в четири и двайсет. — Случайно да ти се намира кибрит?

— Не. Трябва на всяка цена да пийна какао, нещо топло.

— На твоите заповеди, ефрейторе.

Томи се отправи към палатката на готвачите и след половин час се появи отново с две канчета топло какао и две парчета сухар.

— Но захар няма — предупреди той Чарли. — Пазят я само за сержантите и онези над тях. Казах им, че си предрешен генерал, ония обаче отсякоха, че всички генерали били в Лондон и спели сладко-сладко в леглата си.

Чарли се усмихна, обхвана с длани канчето и отпи бавно, за да се наслади на топлата напитка.

Томи огледа хоризонта.

— И къде са проклетите германци, за които ни надуха главите да ни разказват?

— Един бог знае — отвърна другият младеж. — Но можеш да бъдеш сигурен, че са някъде наблизо и вероятно също се питат къде сме ние.

В шест часа той вдигна от сън останалите от частта. Те станаха и се приготвиха за проверката: свалиха палатката и до шест и половина успяха да я сгънат на малък квадрат.

Тръбата изсвири отново — знак, че е време за закуска, и мъжете се наредиха на опашка, която би сгряла сърцето на всеки уличен търговец по Уайтчапъл Роуд.

Когато най-сетне дойде редът и на Чарли, той поднесе канчето, за да получи черпак лепкава каша и резен клисав хляб. Томи намигна на младока в дълга бяла куртка и панталони на сини карета.

— Само като си помисля колко съм чакал да я опитам тая прословута френска кухня!

— Колкото повече приближавате фронта, толкова по-лоша става храната — обеща готвачът.

Следващите десет дни прекараха в Етапл: сутрин маршируваха по дюните, следобед ги обучаваха как да се предпазват от отровния газ, а вечер капитан Трентам им обясняваше колко много начини имало да умрат.

На единайсетия ден си събраха багажа, сгънаха палатките и бяха строени по роти, за да посрещнат командващия полка.

Над хиляда мъже се наредиха на квадрат насред разкаляното френско поле — всички се питаха дали след трите месеца обучение и десетте дни „аклиматизация“ наистина са готови да се изправят лице в лице с мощта на германската войска.

— Може би и те са били обучавани само три месеца — отбеляза обнадежден Томи.

Точно в седем часа се появи и подполковник сър Данвърс Хамилтън, яхнал врана кобила, която спря пред множеството. Хамилтън се обърна към войската с реч, от която Чарли запомни само, че цели петнайсет минути кобилата не се е помръднала.

— Добре дошли във Франция — подхвана подполковник Хамилтън и намести монокъла върху лявото си око. — Жалко само, че не случихте на време. — Някой в строя се засмя. — Но се опасявам, че трябва да действаме бързо, така щото швабите да побегнат с подвити опашки към Германия, където им е мястото. — Този път се раздаде по-силен смях. — И не забравяйте, играем на чужд терен, а и германците си нямат и представа от правилата на крикета.

Отново екна смях, макар Чарли да подозираше, че подполковникът говори съвсем сериозно.

— Днес — продължи Хамилтън — поемаме към Ипр, където ще направим лагер, преди да предприемем нов и, надявам се, окончателен щурм срещу предната линия на германците. Този път съм убеден, че ще направим пробив и че славните стрелци от Кралския полк ще извоюват победа. Дано имате късмет и Бог да пази краля.

След възгласите „ура“ полковият оркестър засвири химна. Бойците запяха от сърце, с цяло гърло.



След поредния петдневен поход най-сетне чуха първите артилерийски гърмежи, усетиха миризмата на окопите и по това разбраха, че очевидно наближават фронта. След още един ден подминаха големите зелени палатки на Червения кръст. Оная заран, в единайсет без нещо Чарли видя първия мъртъв войник, лейтенант от Полка на Източен Йоркшир.

— Ама че работа! — възкликна Томи. — Куршумите явно не правят разлика между офицерски състав и редници.

След още километър-два двамата се бяха нагледали на толкова много носилки, на толкова много трупове и крайници, откъснати от туловището, че вече не им беше до шеги. Разбра се, че батальонът е пристигнал на мястото, наричано от вестниците „Западен фронт“. Но никой военен кореспондент не бе в състояние да опише мрачното настроение, просмукало въздуха, и отчаянието, изписало се върху лицето на всекиго, прекарал там повече от няколко дни.

Чарли се вторачи в голите ниви, които някога сигурно бяха раждали плод. Само тук-там се мяркаше по някоя опожарена плевня, напомняща, че навремето и тук е имало цивилизация. Врагът не се виждаше никъде. Чарли отново се взря в околността, която щеше да се превърне в негов дом за доста време напред — стига той да не загинеше. Всеки войник знаеше, че на фронта средната продължителност на живота е седемнайсет дни.

Той остави мъжете да почиват в палатките и тръгна да поразузнае. Не след дълго излезе при тиловите траншеи — падаха се на неколкостотин метра пред палатките на лазарета и бяха известни като „хотелската част“, понеже се намираха на около петстотин метра зад предната линия, където всеки войник прекарваше по четири дни без прекъсване, след което му се разрешаваше да почива четири дни в тиловите траншеи. Чарли се приближи до предните окопи досущ турист, който е тръгнал да разглежда и няма нищо общо с войната. Поговори с шепата мъже, които, макар да бяха тук от няколко седмици, бяха оцелели — те го разпитваха за родината и се молеха да ги ранят леко, за да бъдат прехвърлени в най-близкия лазарет, и ако извадят късмет, да се приберат в Англия.

Над ничията земя просвистяха заблудени куршуми, Чарли коленичи и припълзя обратно в тиловите траншеи, за да обясни на своите какво да очакват, след като се придвижат още неколкостотин метра напред.

Разказа им, че окопите се простират докъдето поглед стига и че в тях се побират десет хиляди души наведнъж. Пред окопите, на двайсетина метра от тях, бе видял заграждения от бодлива тел с височина към метър — те, както му беше обяснил един стар ефрейтор, вече били отнели живота на хиляда души, натоварени със задачата да ги поставят. Зад загражденията се простирала ничията земя с площ петстотин акра, навремето собственост на невинно семейство, озовало се в епицентъра на чужда война. После идвали загражденията от бодлива тел на германците, сетне окопите, където въпросните германци ги причаквали.

Както личеше, и двете армии се спотайваха в подгизналите, гъмжащи от плъхове окопи с дни, а понякога и с месеци и чакаха другата страна да направи първата крачка. Делеше ги не повече от километър. Ако някой подадял глава да види какво става, от другата страна проехтявал куршум. При заповед за настъпление човек почти нямал шанс да измине и двайсетина метра. Ако излезел при бодливата тел, можел да умре по два начина, ако ли пък успеел да се добере до окопите на германците, вече можел да загине по десетки начини.

Дори и да си седял в окопите, пак можел да издъхне от холера, газ, гангрена, тиф или от болестите по краката, които се получавали заради дългото стоене в траншеите и които били съпроводени с такава канска болка, че войниците се пробождали с щиковете, само и само да не я усещат. Един стар сержант пък разказа на Чарли, че при нападение гинели точно толкова мъже, колкото и в тила, и не било особена утеха, че германците на неколкостотин метра от тях също се мъчат като грешни дяволи.

Чарли се опита да въведе някакъв ред в частта си. Мъжете на негово подчинение изпълняваха всекидневните си задължения, изгребваха водата от окопите и смазваха оръжието. Чарли пък събираше слухове и контраслухове за това какво им готви бъдещето. Подозираше, че единствен подполковникът в командния щаб зад предната линия има някаква представа какво всъщност става.

Дойдеше ли им редът да прекарат четири дни в предните окопи, подчинените на Чарли почти през цялото време изгребваха с канчетата литрите вода, които се изсипваха всекидневно от небето. Понякога водата достигаше до коленете на Чарли.

— Не се записах доброволец във флотата само защото не знам да плувам — вайкаше се Томи. — Никой не ме предупреди, че със същия успех мога да се удавя и в армията.

Макар и подгизнали до кости, премръзнали и гладни, те успяваха да запазят бодро настроение. Цял месец Чарли и частта му понасяха всички несгоди в очакване на нова заповед, след която да преминат в настъпление. Но през това време чуха само за една атака — на Фон Лудендорф. Германският генерал беше принудил войските на Антантата да преминат в отстъпление и да се изтеглят на близо шейсет и пет километра, при което бяха загинали четиристотин хиляди души, а други осемдесет хиляди бяха пленени. Вестоносецът, съобщаващ им тези новини, бе капитан Трентам и Чарли се дразнеше най-вече от това, че въпреки всичко той пак изглеждаше като изваден от кутийка, пак беше чист, спретнат и още по-лошо — сит. За разлика от тях капитанът очевидно не мръзнеше на дъжда.

Двама от мъжете в частта на Чарли вече бяха умрели, без дори да зърнат врага. Мнозина войници предпочитаха да влязат в бой, защото вече не вярваха, че ще оцелеят във война, която според слуховете щяла да продължава вечно. Разсейваха скуката единствено като намушкваха с щиковете плъховете, гребяха отново и отново водата, напълнила окопите, и от немай-къде слушаха как Томи свири втръсналите им стари песни на хармониката, която вече бе хванала ръжда.

Чак на първата седмица от третия месец най-сетне се получи заповед и пак ги строиха на импровизирания плац. Както бе възседнал кобилата, която не помръдваше, подполковникът с монокъла отново ги запозна с положението. На другата сутрин Кралският стрелкови полк трябвало да се придвижи към предната линия на германците със задачата да направи пробив в северния фланг на врага. Ирландските гвардейци щели да ги подкрепят от десния фланг, докато уелсците щели да нападнат отляво.

— Утре за стрелковия полк ще бъде ден на слава — увери ги подполковник Хамилтън. — А сега почивайте, битката ще започне още на развиделяване.

След като се върна в окопите, Чарли с изненада видя, че войниците са се развеселили от вестта как най-после ще влязат в истински бой. Всички пушки до последната бяха разглобени, почистени, смазани, проверени веднъж, сетне и втори път, всички ръчни минохвъргачки „Луис“ също бяха изпробвани многократно и смазани, накрая мъжете се обръснаха, преди да застанат лице в лице с противника. Първото бръснене на Чарли беше с леденостудена вода.

Бяха му обяснили, че на никого не му е лесно да заспи преди битка — мнозина се заеха да пишат дълги-предълги писма на близките си у дома, някои дори набраха смелост да съставят завещание. Чарли написа писмо на Дебелата фукла — и той не знаеше защо точно на нея — в което я помоли, ако не се върне, да се грижи за Сал, Грейс и Кити. Томи не написа на никого, но не само защото не знаеше да пише. В полунощ Чарли събра всички писма в частта, прихвана ги с връвчица и ги занесе на дежурния офицер.

Щиковете бяха старателно наточени и втъкнати, с всяка изминала минута сърцата туптяха все по-учестено, мъжете чакаха в мълчание заповедта за настъплението. Чарли изпитваше какви ли не чувства, от ужас до възторг, докато гледаше как капитан Трентам обикаля взводовете за последен инструктаж. Глътна наведнъж мъничкото ром, отпуснат преди битката на всички в окопите.

Зад окопа на Чарли застана младши лейтенант Мейкпийс, поредният офицер, когото младежът виждаше за пръв път. Приличаше на голобрад ученик и се представи нехайно, сякаш са на увеселение. Нареди на Чарли да строи частта няколко метра зад линията, та той да се обърне със слово към войниците. Десетимата премръзнали, уплашени мъже излязоха от окопа и заслушаха в цинично мълчание младичкия офицер. Командването бе избрало именно този ден, защото синоптиците твърдяха, че слънцето щяло да изгрее в пет часа и петдесет и три минути и нямало да вали. За слънцето се оказаха прави, но сякаш за да се потвърди колко са некадърни, в единайсет започна да ръми.

— Германски дъжд — каза Чарли на своите другари. — На чия страна все пак е Бог?

Лейтенант Мейкпийс се подсмихна криво. Зачакаха изстрела на сигналния пистолет, все едно той е свирка, с която реферът ще обяви началото на футболен мач.

— И не забравяйте, паролата е „Кренвирши с пюре“ — напомни лейтенант Мейкпийс. — Предайте и на другите.

В пет часа и петдесет и три минути иззад хоризонта надзърна кървавочервеното слънце, сигналният пистолет даде изстрел, а Чарли се обърна и видя озареното от светлината на куршума небе зад себе си.

Лейтенант Мейкпийс изскочи от окопа и се провикна:

— След мен!

Чарли също излезе от окопа, разкрещя се колкото му глас държи — по-скоро от страх, отколкото от нахъсаност — и се устреми към бодливата тел.

Лейтенантът не бе изминал и петнайсетина метра, когато го застигна първият куршум, той обаче продължи със сетни сили, докато излезе при бодливата тел. Чарли загледа вцепенен как Мейкпийс се свлича върху загражденията точно когато поредната градушка вражески куршуми направи безжизненото му тяло на решето. Двама смелчаци смениха посоката на движение и се завтекоха да му помогнат, ала и двамата така и не успяха да излязат при бодливата тел. Чарли беше само на метър от тях и тъкмо понечи да се промуши през дупката, зейнала в телта, когато Томи го изпревари. Чарли се обърна и се засмя — това бе последното, което помнеше от битката при Лис.



След два дни се събуди в палатка на лазарета, намираща се на около триста метра зад предната линия, и видя, че над него се е надвесило момиче в тъмносиня униформа с герб над сърцето. Говореше му нещо. Но Чарли го разбра само по мърдането на устните: не чуваше и дума. „Слава богу — помисли си. — Още съм жив и сега със сигурност ще ме върнат в Англия.“ Ако те освидетелстват, че си си загубил слуха, те пращат у дома. Такива бяха разпоредбите на краля.

За седмица обаче слухът му се възстанови напълно и върху устните му за пръв път грейна усмивка, когато видя, че до него стои Грейс и му сипва чай. Веднага щом научила, че по време на сражението е ранен войник на име Тръмпър, тя си издействала да я преместят в неговата палатка на лазарета. Каза на брат си, че е извадил късмет: въпреки че са го улучили с ръчна граната, той е изгубил само един пръст на крака си, при това не палеца, подметна младата жена на шега. Чарли беше разочарован — ако някой изгубеше палеца на крака си, веднага го връщаха в Англия.

— Ако не се брои пръстът, си се отървал само с драскотини и няколко цицини. Не е болка за умиране. След броени дни сигурно ще те върнат на фронта — допълни натъжена Грейс.

Чарли заспа. После се събуди. Дали Томи беше отървал кожата?

— Някакви новини от редник Прескот? — попита младежът дежурния офицер, след като той приключи с обиколката.

Лейтенантът прегледа списъка и се свъси.

— Задържан е под стража. Както личи, ще го изправят пред военен съд.

— Какво? Ама как така? Направил ли е нещо?

— Нямам представа — рече младичкият дежурен и се отправи към следващото легло.

На втория ден Чарли успя да хапне малко, на третия направи няколко болезнени крачки, а подир седмица вече можеше и да тича. Само двайсет и един дни, след като лейтенант Мейкпийс беше скочил и се бе провикнал: „След мен!“, върнаха Чарли на предната линия.

В тиловите окопи той установи, че от десетимата души в частта му са живи едва трима, а от Томи нямаше и следа. Същата заран от Англия беше пристигнало попълнение. Отново се започна въртележката: четири дни на предната линия, четири дни в тила. Всички се отнасяха с Чарли като с ветеран.

Броени часове след като той се върна при бойците си, се разбра, че подполковник Хамилтън е заповядал младши ефрейтор Тръмпър да се яви при него в единайсет часа на другата сутрин.

— Защо ли командващият ме вика? — попита Чарли дежурния сержант.

— В такива случаи или те изправят пред военен съд, или те повишават — командващият няма време за друго. При всички случаи това не ти вещае нищо добро, ето защо си мери приказките. От мен да го знаеш, Хамилтън си е кибритлия.

Точно в единайсет без пет младши ефрейтор Тръмпър застана разтреперан пред палатката на подполковника — страхуваше се от него почти колкото от германците. След няколко минути от палатката излезе потният старшина.

— Ще застанеш мирно, ще изкозируваш и ще си кажеш името, войнското звание и номера — ревна старшина Филпот. — И помни — няма да говориш, ако не те питат — тросна се той.

Чарли влезе в палатката и се опъна като струна току пред писалището на подполковника. Изкозирува и каза:

— По ваша заповед се явява младши ефрейтор Тръмпър, номер 7312087.

За пръв път виждаше командващия не на кон, а на стол.

— А, ти ли си, Тръмпър! — вдигна очи подполковник Хамилтън. — Радвам се, че отново си при нас. И че се възстанови толкова бързо.

— Благодаря, подполковник — отвърна Чарли и чак сега забеляза, че се движи само едното око на командващия.

— Но възникна проблем с редник от твоята част, надявам се да изясниш нещата.

— Ще съдействам, стига да мога.

— Както личи — продължи подполковникът, като намести монокъла върху лявото си око, — Прескот… — Той се взря в кафеникавия формуляр върху писалището и продължи: — Точно така, редник Прескот си е прострелял ръката, за да не се сражава с противника. Според рапорта на капитан Трентам редникът е бил намерен с една-единствена рана от куршум в дясната длан, лежал е в калта само на няколко крачки от окопа. Това очевидно е проява на най-обикновено малодушие пред лицето на врага. Аз обаче реших първо да чуя какво ще ми разкажеш ти за случилото се оная сутрин и чак тогава да свиквам военен съд. В края на краищата редникът е от твоята част. Казах си, че сигурно имаш какво да добавиш към рапорта на капитан Трентам.

— Тъй вярно, подполковник — отвърна Чарли. Опита да си възвърне самообладанието и да си припомни какво точно се е случило преди около месец. — Веднага след сигналната ракета лейтенант Мейкпийс поведе настъплението, аз тръгнах подире му, следван от останалите в поверената ми част. Лейтенантът достигна пръв бодливата тел, но веднага бе покосен от няколко куршума, по онова време пред мен имаше само двама души. Те храбро му се притекоха на помощ, ала още преди да са се доближили, бяха повалени. Щом излязох при загражденията, забелязах дупка и хукнах, за да мина през нея, но видях, че редник Прескот ме е изпреварил — той се провря през дупката и се завтече към вражеската линия. Явно точно тогава се е взривила ръчната граната, предполагам, че именно тя е ранила и редник Прескот.

— Сигурен ли си, че той те е изпреварил? — попита озадачен полковникът.

— Трудно ми е да си припомня всички подробности, все пак се водеше битка, но никога няма да забравя как Прескот ме изпревари.

— Защо? — полюбопитства Хамилтън.

— Защото е мой другар и се подразних, че е по-бърз от мен.

На Чарли му се стори, че по лицето на подполковника се мерна усмивка.

— Прескот близък приятел ли ти е? — попита командващият, вперил в него монокъла.

— Тъй вярно, подполковник, това обаче не може да повлияе на мнението ми и никой няма право да ме обвинява в подобно нещо.

— Знаеш ли с кого разговаряш? — ревна старшина Филпот.

— Тъй вярно — рече Чарли. — Разговарям с човек, който иска да узнае истината и да има справедливост. Може и да съм неук, но съм честен и почтен.

— Ще отговаряш за… — разкрещя се старшината.

— Благодаря, достатъчно — прекъсна го подполковникът. — Благодаря и на теб, ефрейтор Тръмпър, за ясните и лаконични показания. Няма да те притеснявам повече, не се налага. Можеш да се върнеш във взвода.

— Слушам, подполковник — каза Чарли.

Отстъпи крачка назад, изкозирува, обърна се кръгом и излезе от палатката.

— Да се заема ли с въпроса? — попита старшината.

— Да — отговори подполковник Хамилтън. — Повиши Тръмпър в ефрейтор и незабавно освободи от ареста редник Прескот.



Следобед Томи се върна с превързана лява ръка във взвода.

— Спаси ми живота, Чарли.

— Няма такова нещо, просто казах истината.

— Знам, знам. Но на теб повярваха, а на мен не.

През нощта Чарли лежеше в палатката и се питаше защо ли капитан Трентам е решил да прави, да струва, но да се отърве от Томи. Мигар някой наистина може да смята, че е в правото си да прати човек на сигурна смърт само защото навремето той е лежал в затвора?

Мина още един месец, през който не се промени нищо в установения ред, после пристигна заповед да се придвижат на юг, към Марна, и да се подготвят за контранастъпление срещу генерал Фон Лудендорф. На Чарли му притъмня, когато той прочете заповедта: знаеше, че вероятността да остане жив след две нападения клони към нула. Успяваше да прекара някой и друг час заедно с Грейс, която сподели, че се е влюбила в ефрейтор уелсец, стъпил на противопехотна мина и ослепял с едното око.

— Любов от пръв поглед — подметна брат й.

В сряда срещу четвъртък, седемнайсети юли 1918 година, в полунощ над ничията земя се спусна зловеща тишина. Чарли остави мъжете, успели да се унесат, да поспят, и ги събуди чак в три след полунощ. Като ефрейтор отговаряше за целия взвод, състоящ се от четирийсет души, които трябваше да се подготвят за бой. Всички все още бяха на подчинение на капитан Трентам, който, откакто бяха пуснали Томи, изобщо не се беше вясвал.

В три и половина, когато вече бяха в пълна бойна готовност, при тях зад окопите дойде лейтенант Харви, който, както се оказа, бил пристигнал на фронта едва предния петък.

— Безумна война — отбеляза Чарли, след като двамата се запознаха.

— А, не съм сигурен — отвърна ведро Харви. — Лично мен не ме свърта да се срещна с швабите. Само да ми паднат в ръчичките!

— Докато сред нас се срещат луди глави като тоя, германците нямат никаква надежда — промърмори Томи.

— А, между другото, каква е паролата този път? — поинтересува се Чарли.

— Извинявай, съвсем ми изхвърча от главата. „Червена качулка“ — отвърна лейтенантът.

Всички зачакаха. Точно в четири втъкнаха щиковете, в четири и двайсет сигналната ракета озари в червено небето някъде зад предната линия и всичко наоколо се огласи от свирки.

— Напред! — ревна лейтенант Харви.

Стреля с пистолета във въздуха и се юрна напред, сякаш преследваше заблудила се лисица. И този път Чарли изпълзя от окопа и хукна само на няколко крачки зад лейтенанта. Останалите от взвода го последваха, докато той се препъваше в разкаляната пустош — не бе останало и едно-едничко дърво, зад което да се прикрият. Отпред вляво Чарли видя друг взвод. След него различи извадения като от кутийка капитан Трентам — нямаше как да го сбърка. Но най-отпред отново бе лейтенант Харви, който с лекота се прехвърли през загражденията и се озова в ничията земя. Кой знае защо, Чарли бе обзет от увереността, че всеки, проявил подобно безразсъдство, ще се отърве жив. Харви продължи да върви и върви като омагьосан напред, сякаш бе неуязвим. Чарли очакваше той да бъде повален всеки момент, защото се втурна към германските заграждения като към поредното препятствие, прескочи и тях и се завтече към вражеските окопи презглава, все едно са финал на надбягване в началното училище. От тях го деляха двайсетина крачки, когато най-сетне го покоси градушка от куршуми. Чарли се озова най-отпред и започна да стреля по германците, по всяка глава, показала се от траншеите.

Не беше чувал някой да е стигал до тях и не знаеше какво да прави от тук нататък — въпреки цялото обучение пак му беше трудно да стреля тичешком. Усети, че така и няма да разбере, когато пред него изневиделица изникнаха четирима германци с насочени пушки. Стреля право в първия, който клюмна назад в окопа, междувременно обаче другите трима вече се целеха в него. Най-неочаквано чу току зад себе си гърмежи и трите тела паднаха назад досущ тенекиени патета на стрелбище. Чарли си даде сметка, че най-добрият стрелец наистина е в неговите редици.

Не щеш ли, се озова във вражеския окоп и се взря от горе в очите на младо германче, ужасен хлапак, който едва ли бе по-голям от Чарли. Той се подвоуми само миг и заби щика право в устата на германеца. Издърпа острието и пак го заби, този път в сърцето на момчето, после продължи тичешком нататък. Сега трима от редниците му бяха пред него и гонеха отстъпващия противник. Точно тогава Чарли зърна отдясно Томи, погнал нагоре по хълма двама германци. Скри се зад дърветата и Чарли чу съвсем ясно през грохота на битката един-единствен изстрел. Обърна се и се втурна колкото му крака държат към горичката, за да спаси своя приятел, но видя, че единия от германците се е проснал на земята, а Томи продължава да гони по нанагорнището другия. Запъхтян, Чарли го настигна, когато той най-сетне спря зад едно дърво.

— Страхотен си, Томи, нямаш равен — похвали го Чарли и се метна до него на земята.

— Е, не мога да се меря с онзи офицер, как му беше името?

— Харви, лейтенант Харви.

— В края на краищата ни спаси именно неговият пистолет — отбеляза Томи и размаха оръжието. — Виж, не така стоят нещата с онова говедо Трентам.

— В смисъл? — попита Чарли.

— В смисъл че си плю на петите и заобиколи германските окопи. Хукна към гората. Двама германци обаче го видяха и го погнаха, а аз ги последвах. На единия вече му светих маслото.

— И къде е сега Трентам?

— Някъде там горе — отвърна другият младеж и посочи към билото на възвишението. — Сто на сто се крие от самотния германец.

Чарли се взря в далечината.

— И сега какво правим, ефрейторе?

— Налага се да настигнем германеца и да го убием, докато той не е сгащил капитана.

— А не е ли по-добре да се приберем и да се надяваме, че швабата ще намери капитана преди мен? — възкликна Томи.

Чарли обаче вече бе скочил на крака и бе тръгнал да изкачва хълма.

Двамата напредваха бавно, като се прикриваха зад дърветата, оглеждаха се и надаваха ухо. Накрая излязоха на голото било.

— И от двамата няма и следа — прошепна Чарли.

— Така си е. Дай да се връщаме в окопите — ако германците ни спипат, надали ще ни поканят на чай и сладки.

Чарли се огледа още веднъж. Точно отпред имаше църквица, почти същата като множеството църкви, които бяха подминали, докато се прехвърляха от Етапл към фронта.

— Хайде първо да проверим в църквата — предложи той. — Само без излишни рискове, чу ли?

— А какво, дявол го взел, правим от един час? Точно това — поемаме излишни рискове! — възкликна Томи.

Сантиметър по сантиметър, педя по педя, метър по метър те пропълзяха през голото поле, докато излязоха при вратата на притвора. Чарли я побутна и я отвори бавно — очакваше отвътре да се посипе градушка от куршуми, но най-силният звук, който чуха, бе скърцането на пантите. Влязоха вътре и Чарли се прекръсти, както бе правил дядо му всеки път, щом влезеше в „Сейнт Мери и Сейнт Майкъл“ на Джубилий стрийт. Томи запали цигара.

На Чарли му стана любопитно и той тръгна да разглежда мъничката църква. Половината покрив вече бе рухнал не без помощта на германските и английските снаряди, инак храмът си стоеше непокътнат.

Младежът се вторачи като омагьосан в мозайката по вътрешните стени, по ситните квадратни камъчета, образуващи портрети в цял ръст. Той тръгна да обикаля и да разглежда седемте Христови ученици, оцелели като по чудо в тази безбожна война.

Стигна при олтара, падна на колене и сведе глава — в съзнанието му изникна образът на отец О’Мали. Точно тогава покрай него просвистя куршум — той уцели месинговото разпятие, което падна с трясък на земята. Чарли се стрелна зад олтара, когато екна втори изстрел. Младежът надзърна иззад олтара и загледа как някакъв германски офицер, улучен отстрани в главата, се свлича през завеските на изповедалнята и се просва на каменния под. Вероятно беше издъхнал на място.

— Дано е имал време да се изповяда — рече Томи.

Чарли изпълзя иззад олтара.

— За бога, глупако, не мърдай! Струва ми се, че в църквата има още някой и това не е Всевишният.

Двамата чуха как някой се движи горе на амвона и Чарли побърза пак да се шмугне зад олтара.

— Аз съм — оповести глас, който младежите начаса разпознаха.

— Какво ще рече „аз“? — попита Томи — едвам се сдържа да не прихне.

— Капитан Трентам. Правете, каквото правите, само не стреляйте.

— Ами покажи се де! Слез с ръце, вдигнати над главата, за да сме сигурни, че наистина си онзи, за когото се представяш — подкани злорадо Томи.

Трентам стана бавно от амвона и заслиза с ръце високо над главата по каменните стъпала. Мина по пътеката между скамейките и дойде при разпятието, което сега лежеше пред олтара, сетне прекрачи мъртвия германец и застана лице в лице с Томи, който още държеше пистолета, насочен право към сърцето му.

— Прощавайте, капитане — рече младежът и свали пистолета. — Трябваше да се уверя, че там горе не се спотайва някоя шваба.

— Която говори безупречен английски ли? — подметна ехидно Трентам.

— В една от лекциите си, капитане, ни предупредихте в случаи като този да нямаме вяра на никого — вметна Томи.

— Много си устат, Прескот. Откъде имаш офицерски пистолет?

— Беше на лейтенант Харви — намеси се Чарли, — изпусна го, когато…

— Когато вие хукнахте към гората — продължи вместо него Томи, без да сваля очи от Трентам.

— Преследвах двама германци, които се опитваха да избягат.

— На мен пък ми се стори точно обратното — подсмихна се младежът. — И след като се върнем при нашите, смятам да разкажа на всички.

— Да де, но ще повярват на мен, не на теб — натърти капитанът. — При всички положения и двамата германци са мъртви.

— Благодарение единствено на мен, а и не забравяйте, че ефрейторът също видя с очите си всичко.

— Значи и той знае, че аз, а не ти, казвам истината — обърна се Трентам към Чарли.

— Единственото, което знам, е, че трябва да се качим на камбанарията и да видим как да се върнем при нашите, вместо да губим време в разправии.

Капитанът кимна, че е съгласен, обърна се и изтича към дъното на църквата, при стълбата на камбанарията, където щеше да се чувства в безопасност. Чарли веднага го последва. Двамата заеха позиции в противоположните краища на покрива и макар че тътенът на битката още огласяше всичко наоколо, Чарли не можеше да прецени кой от другата страна на гората е надделял.

— Къде е Прескот? — попита след малко Трентам.

— Не знам, капитане — отвърна младежът. — Мислех, че е зад мен.

Мина доста време, докато Томи се появи в горния край на стълбите, понесъл pickelhaube12 на мъртвия германец.

— Къде се губиш? — попита подозрително Трентам.

— Претърсих педя по педя църквата с надеждата да открия нещо за ядене, но не намерих и виното за причастие.

— Заеми позиция ей там — нареди капитанът и посочи един от сводовете, който не беше покрит, — и наблюдавай. Ще стоим тук, докато се мръкне. Дотогава ще разработя план как да се изтеглим на нашите позиции.

Докато тримата мъже се взираха във френските полета, се здрачи, после се и мръкна.

— Дали да не се придвижим, капитане? — попита Чарли, след като цял час бяха седели в тъмнината.

— Ще тръгнем, когато бъда готов — отсече Трентам.

— Слушам, капитане — рече Чарли и разтреперан, още четирийсет минути продължи да се взира в мрака.

— Хайде, след мен! — заповяда най-неочаквано Трентам.

Изправи се и поведе двамата надолу, накрая спря пред входа на притвора. Отвори бавно вратата. Чарли чу скърцането на пантите, прозвучало му като картечен откос. Тримата се взряха в тъмнината и Чарли се запита дали там някъде не ги причаква поредният германец, насочил към тях пушка. Капитанът погледна компаса.

— Първо трябва да се опитаме да излезем при дърветата по билото, зад които да се прикрием — изшушука Трентам. — После ще разработя маршрут, по който да се върнем зад нашите позиции.

Очите на Чарли посвикнаха с тъмното и той се зае да изучава луната и по-важно, движението на облаците.

— Дотам е голо — продължи капитанът, — затова не можем да рискуваме, докато луната не се скрие. После ще притичаме поотделно до хълма. И така, Прескот, щом ти дам заповед, тръгваш пръв.

— Аз? — възкликна Томи.

— Да, ти, Прескот. После, веднага щом навлезеш в гората, ефрейтор Тръмпър ще те последва.

— А вие ще прекосите пространството последен и ще дойдете при нас… ако имаме късмета да отървем кожата де — подметна Томи.

— Не проявявай неподчинение — тросна се Трентам. — Инак наистина ще се изправиш пред военен съд и този път затворът няма да ти се размине. Мен ако питаш, мястото ти е там.

— А, не, ако няма свидетели, ще ми се размине — натърти Томи. — Може и да не разбирам от кралски разпоредби, но това го знам.

— Млъквай, Томи — скастри го Чарли.

Зачакаха мълком в притвора, докато над пътеката се появи голяма сянка, която бавно се придвижи нататък и накрая обгърна църквата и цялото пространство до горичката.

— Тръгвай! — нареди капитанът и потупа Томи Прескот по рамото.

Младежът се стрелна като хрътка, пусната от нашийника, а другите двама мъже загледаха как той прекосява откритото пространство и след двайсетина секунди вече навлиза сред дърветата.

Подир миг същата ръка потупа и Чарли по рамото и той хукна презглава — не помнеше някога да е тичал толкова бързо, въпреки че сега носеше в едната ръка пушката и бе преметнал на гръб войнишката торба. Усмивката се появи отново върху лицето му чак когато той се озова при Томи.

Двамата се обърнаха и загледаха по посока на капитана.

— Какво още чака, да го вземат мътните! — възкликна Чарли.

— Вероятно иска да види дали ще ни гръмнат — отвърна другият младеж точно когато месечината се показа отново.

Зачакаха, без да казват нищо, докато валчестото светило се скри зад поредния облак и капитанът най-сетне притича при тях.

Спря, облегна се на едно дърво и си пое дълбоко въздух.

— Добре — прошепна накрая, — сега ще тръгнем бавно през гората, ще използваме дърветата за прикритие и от време на време ще спираме, за да чуем дали врагът не се спотайва някъде наоколо. И не забравяйте, ако луната не е зад облак, няма да мърдате, няма и да разговаряте, освен ако не ви питам нещо.

Тримата запълзяха бавно по нанадолнището, като се придвижваха от дърво на дърво и току спираха. Чарли не бе и подозирал, че може да долавя и най-лекия непознат шум. Мина близо час, докато стигнат в подножието на хълма, където спряха. Единственото, което виждаха пред себе си, бе голото поле, ширнало се докъдето поглед стига.

— Ничията земя — изшушука Трентам. — Това означава, че от тук нататък само ще пълзим по корем. — Той моментално залегна в калта. — Ще водя аз — допълни. — Ти, Тръмпър, ще ме следваш, а Прескот ще бъде най-отзад.

— Ако не друго, това доказва поне, че знае накъде трябва да се насочим — прошепна Томи. — Явно е преценил откъде ще идват куршумите и кого е най-вероятно да уцелят.

Тримата запълзяха бавно, сантиметър по сантиметър през седемстотинте метра ничия земя, към предната линия на войските на Антантата — всеки път, когато месечината изникнеше из ненадеждното си прикритие, те захлупваха лица в калта.

Чарли виждаше през цялото време Трентам, който пълзеше пред него, Томи обаче бе много тих и той час по час се обръщаше, за да се увери, че приятелят му още е отзад. Единственото, с което биваше възнаграждаван за притесненията, беше усмивката, оголила блесналите бели зъби на Томи.

През първия час тримата изминаха някакви си стотина метра. Чарли съжали, че нощта не се е случила по-облачна. Над главите им току просвистяваха заблудени куршуми, изстреляни и от едните, и от другите окопи, и те не смееха да се отлепят от земята. Чарли усети, че плюе кал, и веднъж дори се озова лице в лице с някакъв мъртъв германец.

Още един сантиметър, още една педя, още един метър — така продължаваха да пълзят по лепкавата студена кал на земята, все още неотвоювана от никого. Най-неочаквано Чарли чу зад себе си оглушителен цвъркот. Обърна се ядосан, за да скастри Томи, но видя между краката си плъх с размерите на заек. Томи го беше промушил с щика точно през корема.

— Май ти беше хвърлил око, ефрейторе. Ако се вярва на Роуз, надали е заради секса, значи е смятал да те излапа за вечеря.

Чарли си запуши с длан устата, за да не прихне и да не привлече вниманието на германците.

Луната отново се показа от облака и освети голото пространство. Тримата пак се долепиха до калта и зачакаха поредният облак да затули месечината и те да се придвижат още няколко метра. След цели два часа най-после излязоха при загражденията, вдигнати, за да спират германците.

Щом стигнаха бодливата тел, Трентам промени посоката и запълзя покрай телта откъм страната на германците — опитваше се да намери пролука, през която да се прехвърлят при своите. След още осемдесет метра, сторили се на Чарли цял километър, намериха тесен отвор и се провряха през него. Сега вече бяха само на петдесетина метра от английските окопи, където щяха да бъдат в безопасност.

Чарли с изненада видя, че капитанът е изостанал и дори го пуска да мине пръв.

— Да го вземат дяволите — изпелтечи тихо младежът, защото луната пак блесна над сцената на бойните действия и ги остави да лежат безжизнено на хвърлей от траншеите.

Щом месечината се скри за кой ли път, Чарли продължи да напредва рачешката сантиметър по сантиметър — сега се страхуваше повече от заблуден куршум на своите, отколкото на противниците. Накрая чу и гласове, гласове на англичани. Вече имаше чувството, че няма да доживее да види проклетите окопи.

— Успяхме — викна Томи толкова силно, че сигурно го чуха и германците.

Чарли отново заби лице в калта.

— Кой е там? — екна в отговор.

Чарли чу как сънените мъже в траншеите се размърдват и зареждат пушките.

— Капитан Трентам, ефрейтор Тръмпър и редник Прескот от Кралския стрелкови полк — отговори той твърдо.

— Парола! — настоя гласът.

— Божичко, как ли беше…

— Червена качулка — извика зад тях Трентам.

— Елате насам.

— Нека пръв се приближи Прескот — заповяда капитанът, а Томи се надигна на колене и запълзя бавно към окопите.

Чарли чу как някъде зад него изсвистява куршум и след миг видя ужасен как Томи се просва по корем в калта и застива. Извърна се в сумрака бързо назад към Трентам, който изпелтечи:

— Проклети шваби! Залегни, ако не искаш и с теб да стане същото.

Чарли не се подчини на заповедта и запълзя трескаво към тялото на приятеля си. Прегърна Томи през раменете.

— Остават ни само двайсетина метра — рече му. — Ранен е — добави през висок шепот и погледна към окопите.

— Прескот, не мърдай, докато луната свети — разпореди се някъде отзад Трентам.

— Как си, мой човек? — попита Чарли и се помъчи да види изражението върху лицето на своя приятел.

— Да ти призная, бил съм и по-добре — промълви Томи.

— Ей, вие двамата, не говорете — скастри ги капитанът.

— Между другото, куршумът не беше германски — простена със сетни сили Томи и от устата му на тънка струйка се застича кръв. — Постарай се тоя негодник да си плати, ако аз не успея да си разчистя сметките с него.

— Ще се оправиш, ще видиш — взе да го успокоява Чарли. — Нищо и никой не е в състояние да убие Томи Прескот.

Месечината беше затулена от голям черен облак и от окопите изскочиха неколцина мъже, включително двама санитари от Червения кръст, които се завтекоха към тримата. Сложиха носилката до Томи и го преместиха върху брезента, след което пак хукнаха към окопите. Откъм германските позиции отново се посипа градушка от куршуми.

След като се добраха здрави и невредими до траншеите, санитарите пуснаха най-безцеремонно носилката на земята. Чарли им изкрещя:

— Носете го в лазарета, бързо! Какво се мотаете, да ви вземат мътните!

— Безсмислено е, ефрейторе — отвърна единият от санитарите. — Мъртъв е.

5.

— Командването, Тръмпър, още чака рапорта ти.

— Знам, сержанте, знам.

— Някакви трудности, момче? — рече мъжът и Чарли се досети, че го пита дали знае да пише.

— Не, няма трудности, сержанте.

През следващия час се зае да излага бавно мислите си, после преписа на чисто простичкия разказ за случилото се на осемнайсети юли 1918 година, по време на втората битка при Марна.

Прочете веднъж, сетне повторно написаното и видя, че макар да възхвалява Томи за смелостта, която той е проявил по време на битката, не споменава и дума, че Трентам е хукнал да бяга от врага. Голата истина си беше, че не е видял какво става зад него. Не че нямаше мнение, но то надали щеше да издържи при кръстосан разпит по-късно. А колкото до гибелта на Томи, не разполагаше с никакви доказателства, че в пукотевицата куршумът, който го е покосил, е дошъл именно от пистолета на капитан Трентам. Дори и Томи да бе прав и за двете неща и Чарли кажеше какво мисли, кой ли щеше да повярва на него, а не на офицера?

Единственото, което можеше да стори, бе да се постарае да не хвали Трентам за случилото се онзи ден на бойното поле. С усещането, че е предател, Чарли се подписа в долния край на втората страница и връчи рапорта на дежурния.

По-късно същия следобед той му разреши да изкопае гроб за редник Прескот. Чарли коленичи в горния край на могилата и прокле мъжете и от едната, и от другата страна, носещи отговорност за такава безумна война.

Заслуша как отчето напява: „Пепел при пепел, прах при прах“, после войниците отстъпиха вдясно и се запретнаха да копаят гроба на следващия незнаен воин. Сто хиляди души жертваха живота си на Марна. Чарли вече не можеше да приеме, че победата, каквато и да е тя, ще бъде платена с такава висока цена.

Подвил нозе под себе си, седна в горния край на гроба и без да забелязва изнизващото се време, започна да дялка с щика кръст. Накрая се изправи и го заби върху могилата. В средата на кръста бе издълбал думите „Редник Томи Прескот“.

През нощта бездушната луна се завърна, за да освети хилядите току-що изкопани гробове, и Чарли се зарече, че и да има, и да няма Бог, никога няма да забрави баща си и Томи, а покрай него и капитан Трентам.

Заспа сред другарите си. Още по изгрев-слънце тръбата го събуди, Чарли погледна за последно гроба на Томи и се върна във взвода, за да научи, че в девет часа командващият ще направи обръщение към бойците.

След час Чарли вече стоеше изопнат като струна в оределия строй на оцелелите от битката. Подполковник Хамилтън оповести на подчинените си, че министър-председателят е определил втората битка на Марна като най-голямата победа в историята на войната. Чарли така и не намери сили да извика заедно с останалите „ура“.

— За Кралския стрелкови полк това бе славен ден — продължи подполковникът с монокъла.

За битката полкът бе удостоен с един кръст „Виктория“, с шест военни кръста и с девет медала „За особени заслуги“. Чарли слушаше безучастно имената на наградените, сред които беше и неговото, и трепна чак когато прозвуча и името на лейтенант Артър Харви, който, както подчерта подполковникът, повел настъплението на Единайсети взвод, проникнал чак до германските окопи и така разчистил пътя на бойците, които продължили нататък и направили пробив в отбранителната линия на врага. За това лейтенантът бе удостоен посмъртно с Военен кръст.

След миг Чарли чу как Хамилтън съобщава и името на капитан Гай Трентам. Без да се щади и пази, този доблестен офицер, натърти подполковникът, продължил настъплението и подир гибелта на лейтенант Харви, убил неколцина германци и след като стигнал противниковите окопи, изтребил собственоръчно цяла вражеска част. Прекосил позициите на врага и подгонил двама германци, които се опитали да се укрият в близката гора. Успял да унищожи и двамата противникови войници, след което спасил от вражеските ръце двама бойци от стрелковия полк. После ги превел до окопите на Антантата. За тази проява на героизъм капитан Трентам също бе удостоен с Военен кръст.

Трентам излезе пред строя и всички викнаха „ура“, а полковникът извади от кожената кутийка сребърен кръст и го окачи върху гърдите му.

Сетне прозвучаха имената на един старшина, трима сержанти, двама ефрейтори и четирима редници, отличени за проявения героизъм. Само един обаче излезе пред строя, за да си получи медала.

— Сред онези, които днес не са сред нас — продължи Хамилтън, — има и младеж, който е последвал лейтенант Харви до вражеските окопи, после е убил четирима, а може би и петима германски войници, след което е проследил и застрелял още един, а накрая е убил и германски офицер, за да загине трагично от случаен куршум, когато от нашите окопи са го делели само няколко метра.

Всички отново викнаха „ура“.

След това ги освободиха, другарите на Чарли се върнаха по палатките, а той отново отиде бавно на гробището зад предната линия. Коленичи пред познатата могила и след кратко колебание махна с рязко движение кръста, който бе забил в горния край на гроба. Разтвори ножа, окачен на колана му, и до името „Томи Прескот“ издълба: Отличен с медал „За особени заслуги“.



След половин месец се получи заповед хиляда мъже с общо хиляда крака, хиляда ръце и хиляда очи да се приберат у дома. Щеше да ги придружава сержант Чарлс Тръмпър от Кралския стрелкови полк — бяха избрали него вероятно защото не бе известно друг да е оцелял в цели три настъпления срещу позициите на врага.

Демобилизираните се радваха неописуемо, че са останали живи, от което Чарли се почувства още по-гузен. В края на краищата бе загубил само един пръст на крака си. Докато се прибираха по суша, море и отново по суша, безропотно помагаше на мъжете да се обличат, да се мият и да се хранят.

На кея в Дувър се беше струпало множество, дошло да посрещне героите. Чакаха ги влакове, които да ги откарат до всички кътчета на страната, така че до края на живота те да си спомнят няколкото мига на почит и дори на слава. Но не и Чарли. Неговата заповед гласеше да се върне в Единбург, където да помогне за превозването на следващата група новобранци, които да заемат мястото на демобилизираните на Западния фронт.



На единайсети ноември 1918 година бойните действия бяха прекратени и признателната нация сведе глава в мълчание: в железопътен вагон в гората Компиен бе подписано примирие. Чарли научи вестта за победата в Единбург, докато провеждаше с неколцина новобранци стрелкови учения. Някои от младоците така и не успяха да прикрият разочарованието си, че са ги лишили от възможността да застанат лице в лице с врага.

Войната беше приключила, империята беше победила — такава поне бе оценката на политиците за сблъсъка между Великобритания и Германия.

„Над десет милиона мъже загинаха за родината, някои още деца — написа Чарли на сестра си Сал. — И какво са спечелили от тази касапница двете воюващи страни?“

Сал му отговори на писмото, за да му каже колко се радва, че брат й е жив, а също, че се е сгодила за пилот канадец.

Подир няколко седмици смятаме да се венчаем, ще живеем при родителите му в Торонто. Следващия път, когато получиш от мен писмо, то ще е дошло от другия край на света.

Грейс е още във Франция, но очаква в началото на новата година да се върне в Лондонската болница. Вероятно знаеш, че ефрейторът уелсец се е разболял от пневмония. Починал е само няколко дни след края на войната.

Кити изчезна сякаш вдън земя, после най-неочаквано се появи в Уайтчапъл заедно с някакъв мъж в автомобил — нито мъжът, нито автомобилът бяха нейни, но тя изглеждаше много доволна от живота.

Чарли така и не разбра послеписа на сестра си: „Къде ще живееш, щом се прибереш в Ийст Енд?“.



На двайсети февруари 1919 година сержант Чарлс Тръмпър бе демобилизиран сред първите от действителна служба — за това очевидно бе допринесъл липсващият пръст на крака му. Чарли сгъна униформата, сложи върху нея каската, остави отстрани ботушите, след което прекоси с маршова стъпка плаца и ги връчи на интенданта.

— Не мога да те позная, сержанте, в този износен костюм и кепе. Май са ти омалели. Докато си бил в стрелковия полк, си пораснал.

Чарли сведе поглед и си погледна крачолите: бяха близо три сантиметра над връзките на обущата.

— Пораснал съм, докато съм бил в стрелковия полк — повтори той, осмисляйки думите.

— Обзалагам се, че близките ще ти се зарадват много.

— Ако изобщо е останал някой от тях — отвърна младежът и понечи да си тръгне.

Оставаше само да се яви при касиера, от когото да получи последната си заплата и билета за влака.

— Тръмпър, командващият офицер иска да поговори с теб — рече старшината, след като Чарли приключи и с онова, което смяташе за свое последно задължение.

„Мои командващи офицери винаги ще си останат лейтенант Мейкпийс и лейтенант Харви“, помисли той, докато се връщаше през плаца към помещенията на ротата. Явно някой голобрад младок, който си нямаше и понятие какво е да се изправиш срещу врага, сега имаше наглостта да се опитва да заеме тяхното място.

Чарли понечи да изкозирува на лейтенанта, когато се сети, че вече не е в униформа, и само си свали кепето.

— Викали сте ме, лейтенанте.

— Да, Тръмпър, по личен въпрос.

Младичкият офицер докосна големия кашон, оставен върху писалището. Чарли не успя да види какво има вътре.

— Проверете, ако обичате, съдържанието и се подпишете.

Мъжът сложи пред него поредния кафеникав формуляр. Над написаното на машина име на редник Томас Прескот на ръка с едър почерк бяха драснати няколко изречения. Под тях се мъдреха голямо „Х“ и подписът на старшина Филпот.

Чарли се зае да вади една по една вещите в кашона. Устната хармоника на Томи, ръждясала и почти разпаднала се, седем лири стерлинги, единайсет шилинга и шест пенса, очевидно войнишката му заплата, и шлем на германски офицер. След това Чарли извади кожена кутийка, отвори я и вътре видя военния медал на Томи с думите „За особени заслуги“, изсечени откъм обратната страна. Взе медала и го стисна в длан.

— Този Прескот очевидно е бил много смел — отбеляза лейтенантът. — Както се казва, солта на земята и така нататък.

— Да, и така нататък — съгласи се Чарли.

— Явно е бил и набожен.

— Не бих казал — отвърна Чарли и си позволи да се подсмихне. — Защо?

— Заради иконата — рече другият мъж и посочи кашона.

Чарли се надвеси и направо не повярва на очите си — вътре имаше икона на Богородица с Младенеца. Беше квадратна, с размери двайсет на двайсет сантиметра, и бе в рамка от черно тиково дърво. Младежът извади изображението и го подържа в ръце.

Взря се в кървавочервените, моравите и сините цветове, преобладаващи в лицето в средата — беше сигурен, че го е виждал и преди. Мина доста време, докато върна малката икона с маслени бои в кашона, при другите вещи на Томи.

Нахлупи кепето и се обърна, хванал под едната мишница кашона, а под другата — пакет, опакован в амбалажна хартия, в горния му джоб беше билетът за Лондон.

Излезе от казармата и се отправи към гарата — запита се кога ли ще започне да ходи като всички останали. При караулното помещение се извърна и погледна за последно плаца. Неколцина новобранци маршируваха напред-назад с нов старшина, който очевидно бе решен не по-малко от старшина Филпот по плаца да не се задържа и сантиметър сняг.

Чарли обърна гръб на казармата и пое към Лондон. Беше на деветнайсет години, току-що бе навършил пълнолетие, но сега бе близо пет сантиметра по-висок, вече се бръснеше и бе на косъм от това да загуби девствеността си.

Беше дал своя принос — ако не за друго, поне за това бе съгласен с министър-председателя. Беше участвал във война, която би трябвало да сложи край на всички войни.



Спалният вагон от Единбург бе пълен с униформени мъже, които току стрелкаха подозрително с очи цивилно облечения Чарли — явно смятаха, че още не е служил на своята родина и дори по-лошо, отклонил се е от военна служба.

— Не след дълго ще мобилизират и него — изшушука доста високо един ефрейтор на другаря си в дъното на вагона.

Чарли се усмихна, но не каза нищо.

Спа на пресекулки, развеселен от мисълта, че му е било по-лесно да задреме в мокрия кален окоп, където компания му правеха плъховете и хлебарките. Когато в седем сутринта на другия ден влакът пристигна на гара „Кингс Крос“, вратът му беше вдървен, а гърбът го болеше. Младежът се протегна, после взе големия пакет и вещите на Томи.

На гарата си купи сандвич и чаша чай. Изненада се, когато момичето му поиска три пенса.

— Два пенса е само за униформените — поясни продавачката с неприкрито презрение.

Чарли изгълта на един дъх чая и си тръгна, без да казва и дума.

По улиците имаше по-голямо движение и суетня, отколкото навремето, въпреки това обаче той се метна уверено на трамвая, отпред на който пишеше „Сити“. Седна на празната дървена седалка и се запита какви ли промени ще завари в Ийст Енд. Дали фурната печелеше добре, дали едвам креташе, дали вече не бе продадена, или се беше разорила? И какво ли беше станало с най-голямата сергия на света?

Слезе на Поултри — бе решил да извърви пеш последните километър-два. Ускори крачката, забелязал промените наоколо: господата от Сити в дълги черни балтони и високи бомбета бяха изместени от търговци в тъмни костюми и каскети, които на свой ред отстъпиха място на младежи с дрехи не по мярка и кепета. Накрая Чарли навлезе в Ийст Енд, където почти не се мяркаха мъже под трийсет години.

Когато наближи Уайтчапъл Роуд, спря и се огледа — наоколо цареше страшна суматоха: куки, на които висеше месо, сергии със зеленчуци, табли с пасти и сладкиши, големи баки с чай.

А фурната и мястото, където навремето бе сергията на дядо му? Какво ли бе станало с тях? Чарли нахлупи още по-ниско кепето и влезе бавно в пазара.

Когато стигна ъгъла на Уайтчапъл Роуд, му се стори, че е сбъркал мястото. Фурната я нямаше, на нейно място се мъдреше шивашко ателие на някой си Джейкъб Коен. Чарли притисна нос до витрината, ала сред работещите вътре не видя познати. Обърна се към мястото, където близо столетие бе стояла сергията на „Тръмпър, честен търговец“, но съгледа цяла сюрия хлапетии, греещи се на огъня на мъж, който продаваше кестени — по пени кесията. Чарли се раздели с едно пени и си получи пликчето, никой обаче не си направи труда да го погледне втори път. Помисли си, че Беки може би е продала всичко, точно според напътствията му. Тръгна си от пазара и се отправи надолу по Уайтчапъл Роуд, където смяташе да се види поне с една от сестри си, да си почине и да реши какво да прави.

Пред къща номер сто и дванайсет с радост забеляза, че входната врата е боядисана наскоро. Бог да благослови Сал! Чарли отвори вратата и влезе направо в дневната, където се натъкна на едър, обръснат наполовина мъж в жилетка и панталони, който размахваше бръснач.

— Какво искаш? — подвикна той и стисна още по-здраво бръснача.

— Аз живея тук — отвърна младежът.

— Дрън-дрън, живеел тук. Нанесох се в къщата преди половин година, келеш с келеш.

— Ама…

— Никакво „ама“ — тросна се непознатият и най-неочаквано бутна Чарли по гърдите толкова силно, че той изхвърча като тапа на улицата.

Вратата се затръшна след него и той чу как в ключалката се завърта ключ. Чарли бе толкова стъписан, че съжали, задето изобщо се е прибрал.

— Ей, Чарли! Ти си Чарли, нали? — подвикна някой зад него. — Значи все пак не си загинал.

Той се извърна и видя госпожа Шорокс, стоеше пред вратата на къщата си.

— Загинал ли? — учуди се младежът.

— Ами да — отвърна госпожа Шорокс. — Кити ни каза, че са те убили на Западния фронт, затова тя била принудена да продаде къщата. Беше преди няколко месеца… оттогава ни вест, ни кост от нея. Не са ли ти казали?

— Не, не са — рече Чарли — пак беше доволен, че е открил някого, който го е познал.

Погледна старата съседка и се опита да разбере защо ли му се струва някак различна.

— Я ела да хапнем, моето момче. Виждаш ми се гладен.

— Благодаря ви, госпожо Шорокс.

— Току-що купих от закусвалнята на Дънкли пържена риба и картофи. Едва ли си забравил колко са вкусни. Голямо парче риба треска, накиснато в оцет, и цяла кесия пържени картофи за три пенса.

Чарли влезе с жената в къща номер сто и десет и отиде заедно с нея в тясната кухничка, където се отпусна уморено на дървения стол.

— Сигурно не знаете какво е станало със сергията ми и дори с фурната на Дан Салмън.

— Малката госпожица Ребека ги продаде. Някъде преди девет месеца, малко след като ти замина на фронта. — Госпожа Шорокс изсипа пакета пържени картофи и риба върху къс хартия, сложена насред масата. — Та Кити ни каза, че името ти се било появило в списъка на загиналите, и докато разберем каква е истината, вече беше късно.

— Като нищо можех и да загина — вметна Чарли. — А сега се оказва, че няма при кого да се върна.

— Ох, не знам — въздъхна жената и отвори бутилка бира, от която отпи, сетне я побутна към Чарли. — Доколкото съм чувала, напоследък се продавали доста сергии, някои твърде изгодно.

— Радвам се — рече младежът. — Но първо трябва да се видя с Дебелата фукла, не разполагам с много пари. — Той млъкна и преглътна рибата. — Имате ли представа къде мога да я намеря?

— Напоследък, Чарли, не съм я виждала. Нали знаеш, винаги се е държала доста високомерно, но, доколкото знам, Кити е ходила при нея в Лондонския университет.

— Лондонският университет ли? Е, сега ще разбере, че Чарли Тръмпър си е жив и здрав, колкото и високомерно да се държи. И дано ми каже нещо убедително за моя дял от парите.

Той остави на госпожа Шорокс последните две картофчета, стана от стола и си взе багажа.

— Да отворя ли още една бутилка бира, Чарли?

— Бързам, госпожо Шорокс. Благодаря за бирата и обяда. Предайте много поздрави на господин Шорокс.

— На Бърт ли? — въздъхна тя. — Ама ти не знаеш ли? Умря, клетият, преди половин година от сърдечен удар. Не мога да го прежаля.

Чак сега Чарли се досети защо старата съседка му се струва някак различна: очите й не бяха насинени и по лицето й нямаше отоци.

Той се сбогува и тръгна да търси Лондонския университет, където се надяваше да открие Ребека Салмън. Дали, както й бе заръчал, в случай че загине, тя бе разделила парите от продажбата между трите му сестри: между Сал, която сега беше в Канада, Грейс, която още не се беше върнала от Франция, и Кити, която се бе запиляла някъде, един дявол знае къде? Ако го беше направила, значи той нямаше с какво започне наново, ако не броим заплатата на Томи и няколкото лири стерлинги, които Чарли бе успял да спести. Попита първия полицай, изпречил се на пътя му, как да стигне до Лондонския университет и той му посочи към Странд13. Чарли вървя още осемстотин метра, докато не излезе при арка, над която върху камъка бе издълбано: „Кралски колеж“14.

Мина през арката и почука на врата, на която пишеше „Справки“. Вътре попита мъжа зад гишето дали в колежа учи Ребека Салмън. Чиновникът прегледа списъка и поклати глава:

— Не, при нас не се води такава. Но можете да проверите в регистъра на университета на Малет стрийт.

Чарли отново се качи на трамвая и се охарчи с още едно пени — вече се питаше къде ще нощува.

— Ребека Салмън ли? — попита мъжът в деловодството на университета, беше облечен в ефрейторска униформа. — Не ми звучи познато. — Той се зае да проверява в дебела тетрадка, която извади изпод бюрото. — А да, ето я. Колеж „Бедфорд“, катедра „Изкуствознание“ — натърти човекът, като не криеше презрението си.

— Имате ли адреса й, ефрейторе? — попита Чарли.

— Първо трябва да служиш в армията, млади момко, и чак тогава ще ме наричаш „ефрейторе“ — тросна се по-възрастният мъж. — Всъщност колкото по-бързо се запишеш доброволец, толкова по-добре.

Чарли реши, че за един ден е понесъл достатъчно обиди, и най-неочаквано оповести:

— Сержант Тръмпър, 7312087. Аз ще ви наричам „ефрейтор“, а вие ще се обръщате към мен на „сержант“. Ясен ли бях?

— Тъй вярно, сержанте — изпелтечи ефрейторът и застана мирно.

— Та какъв е адресът?

— Жената, сержанте, живее на квартира на Челси Терас номер деветдесет и седем.

— Благодаря — подвикна Чарли, после остави стъписания ефрейтор от запаса, който продължи да го зяпа, и отново тръгна из Лондон.

Капнал от умора, най-сетне в четири и нещо следобед слезе от трамвая на ъгъла на Челси Терас. Беки явно бе успяла да се установи по-бързо от него в скъпия квартал, макар и да живееше на квартира.

Той тръгна по познатия път, като от време на време спираше да се полюбува на витрините на магазините, които навремето бе мечтал да притежава. Номер сто трийсет и едно: антики, махагонова покъщнина, маси и столове с красива политура. Номер сто трийсет и три: дамско облекло и чорапи от Париж, по витрината имаше и неща, които според Чарли един мъж не е редно да гледа. Номер сто трийсет и пет: месо и птици, накачени в дъното на магазина на куки — изглеждаха толкова вкусни, та Чарли забрави, че има недостиг на храна. Погледът му падна на ресторант с името „Скалини“, бяха го отворили на номер сто трийсет и девет. Дали италианската кухня щеше да намери някога почитатели и в Лондон?

Номер сто четирийсет и едно: магазинче на букинист, влажно, цялото в паяжини, без нито един купувач. После сто четирийсет и три — шивач. На табелата пишеше: „Костюми, жилетки, ризи и яки за господа, които уважават себе си“. Номер сто четирийсет и пет: току-що опечен хляб, който с миризмата си те примамваше да влезеш вътре. Чарли погледна в едната посока, сетне и в другата: направо не можеше да повярва, че вижда изискано облечените жени, излезли на пазар, сякаш война изобщо не е имало. Явно никой не им беше казал, че са въведени купони.

Пред номер сто четирийсет и седем Чарли спря като закован. Вторачи се възхитен в гледката, разкрила се пред уморените му очи: дълги редици пресни плодове и зеленчуци, които той с гордост би продавал. Две симпатични момичета в зелени престилки и младеж, издокаран още по-хубаво, чакаха, за да обслужат купувачите.

Чарли отстъпи назад и погледна номера над магазина. Съзря табела в синьо-златисто: „Чарли Тръмпър, честен търговец от 1823 г.“.

Загрузка...