Търговецът

6.

— От 1480 до 1532 година — каза той.

Прегледах си записките, за да се уверя, че не съм сбъркала датите, понеже ми беше трудно да се съсредоточа. Това беше последната лекция за деня и в главата ми се въртеше само едно: кога ще се прибера на Челси Терас.

Днес следобед говорихме за художника Бернардино Луини. Вече бях решила да пиша дипломна работа за живота на този недооценен живописец от Милано. Милано… още една причина да се радвам, че войната най-после е свършила. Сега вече можех да обмислям как ще посетя Рим, Флоренция, Венеция и да, Милано, за да се запозная отблизо с творчеството на Луини. Микеланджело, Да Винчи, Белини, Караваджо, Бернини — половината световни съкровища на изкуството се намираха в една-единствена страна, а аз нямах възможност да стигна по-далеч от музея за изящни изкуства „Виктория и Албърт“.

В четири и половина иззвъня звънецът, възвестил края на лекциите за днес. Затворих учебниците и загледах как професор Тилзи крета към вратата. Чак ми домъчня за стареца. Вече се беше пенсионирал, а го върнаха на работа, защото мнозина от младите преподаватели заминаха на Западния фронт. Смъртта на Матю Мейкпийс, човека, който би трябвало днес да ни чете лекцията, „един от най-многообещаващите учени на своето поколение“, както все ни повтаряше старият професор, бе „непрежалима загуба за катедрата и за университета като цяло“. Няма как да не се съглася с него: Мейкпийс бе сред малцината англичани, признати за истински познавачи на Луини. Слушала съм само три негови лекции, после той се записа доброволец и замина за Франция. Каква ирония на съдбата: именно такъв човек да бъде надупчен от германските куршуми, докато прескачал загражденията от бодлива тел някъде в Централна Франция.

Бях първи курс в „Бедфорд“. Все ми се струваше, че не мога и не мога да се справя и времето не стига, искаше ми се Чарли да си дойде час по-скоро и да поеме магазина, та да си отдъхна. Пратих му писмо в Единбург, а се оказа, че той бил в Белгия, писах му и в Белгия, докато Чарли бил във Франция, и във Франция, когато той вече се бил прибрал в Единбург. Кралската поща като че ли все не успяваше да го догони, а сега не исках той да научава какво съм направила, щеше ми се да видя с очите си реакцията му.

Джейкъб Коен обеща да го прати в Челси веднага щом той се появи отново на Уайтчапъл Роуд. Вече бях изгубила надежда, че някога ще си дойде.

Събрах си учебниците и ги напъхах в старата ученическа чанта, подарък от татко, когато спечелих стипендията за училище „Сейнт Пол“. Инициалите „РС“, които той гордо бе щамповал отпред, вече не личаха, а кожената дръжка се бе прокъсала, та напоследък се виждах принудена да нося чантата под мишница: на тате и през ум не би му минало да ми купува нова, докато старата все още върши работа.

Когато бях малка, татко беше много строг с мен, един-два пъти дори е грабвал каиша, защото съм отмъквала зад гърба му понички — не че ми е забранявал някога да си взимам, но държеше да го правя с негово разрешение — и втория път, защото изругах „да го вземат мътните“, понеже се порязах, докато си белех ябълка. Не съм възпитана в юдейската вяра — майка ми не искаше и да чуе за това, но баща ми ми налагаше същите изисквания, с които е расъл той, и не търпеше онова, което от време на време описваше като „неприемливо поведение“.

Трябваше да минат много години, докато науча какви упреци е понасял татко навремето, задето се е оженил за мама, римокатоличка. Обожаваше я и поне пред мен нито веднъж не е възроптал, че му се налага да ходи сам в синагогата. Днес изразът „смесен брак“ звучи много старомодно, но в началото на века и на мама, и на тате им се е налагало да правят доста жертви.

Още в деня, когато прекрачих прага на училище „Сейнт Пол“, там ми хареса, вероятно отчасти защото не ми се присмиваха, задето уча много, и не ме наричаха зубрачка. Единственото, което ме дразнеше, беше прякорът, който ми бяха лепнали — Дебелата фукла. След време едно момиче от горния клас — Дафни Харкорт-Браун, ми обясни какво означава това. Дафни имаше руса къдрава коса и й викаха Злобарката. Не бяхме кой знае какви приятелки, но и двете си падахме по сладкото и това ни сближи, особено след като тя разбра, че разполагам с неизчерпаеми запаси от понички и кифли. Дафни на драго сърце би си ги платила, но аз не давах да се издума, понеже си мечтаех съучениците ми да мислят, че сме първи приятелки с нея. Веднъж Дафни дори ме покани у тях в Челси, аз обаче не приех, понеже, ако отидех, после щеше да се наложи и аз да я поканя у нас в Уайтчапъл.

Именно Дафни ми подари първия албум с произведения на изкуството — „Съкровищата на Италия“, в замяна на няколко шоколадови вафли, и от този ден нататък знаех, че съм се натъкнала на нещо, което бих искала да изучавам до края на живота си. Не съм питала Дафни защо една от началните страници в албума е откъсната, но това винаги ме е озадачавало.

Дафни беше издънка на един от най-прочутите лондонски родове, доколкото разбрах, от каймака на обществото, и затова смятах, че след като завърша „Сейнт Пол“, пътищата ни няма да се кръстосат никога повече. В края на краищата Лаундс Скуеър едва ли е моята естествена среда. Но, честно казано, същото важи и за Ийст Енд, докато там се подвизават типове като Тръмпърови и семейство Шорокс.

Колкото до Тръмпърови, можех само да се съглася с мнението на татко. Мери Тръмпър очевидно е била светица — съмнение няма. Джордж Тръмпър пък беше човек с неприемливо поведение, изобщо не можеше да се мери с баща си, когото тате описваше като „мъж на място“. Младият Чарли, който поне според мен вечно кроеше някакви лудории, имаше, както се изразяваше баща ми, „бъдеще“. Татко беше на мнение, че магията се предава през поколение.

„Момчето е много оправно — уверяваше ме тате. — Повярвай, някой ден ще държи собствен магазин, дори няколко магазина.“

Не обърнах особено внимание на тези думи, докато след смъртта на баща ми не се оказа, че няма към кого другиго да се обърна.

Тате често се оплакваше, че не може да остави работниците във фурната сами и за час — вечно оплескваха нещо. „Пройдохи са си — обясняваше, понеже те бяха безотговорни. — Направо не ми се мисли какво ще стане с фурната, ако някой ден си отида от този свят.“

Тези думи кънтяха в съзнанието ми по време на погребението, докато равин Гликстайн отслужваше опелото. Мама още лежеше в безсъзнание в болницата и лекарите не можеха да ми кажат кога ще се оправи, ако това изобщо станеше някога. Налагаше се да отида при леля Хариет, която не изгаряше от желание да ме подслони и която бях виждала само по семейни сбирки. Оказа се, че тя живеела някъде в Ромфорд, и тъй като след погребението трябваше да ме заведе у тях, разполагах само с няколко часа, за да взема решение. Помъчих се да отгатна какво би сторил баща ми при тези обстоятелства и стигнах до извода, че той би предприел „дръзка стъпка“.

Когато на другата сутрин станах от сън, вече бях решила да продам фурната на който предложи най-много пари, освен ако Чарли не се нагърби сам с отговорността. Сега, като се замисля, си давам сметка, че определено съм се съмнявала дали Чарли ще се справи, накрая обаче натежа мнението на тате за момчето.

Оная заран в училище разработих план за действие. Веднага след часовете се качих на трамвая от Хамърсмит за Уайтчапъл, а останалия път до дома на Чарли изминах пеш.

Щом стигнах номер сто и дванайсет, почуках силно на вратата и зачаках — помня, изненадах се, че Тръмпърови си нямат чукало. Накрая ми отвори една от ония повлекани — сестрите му, и аз не знам точно коя. Обясних, че искам да поговоря с Чарли, и не се изненадах, когато момичето ме остави да чакам на прага и влезе в къщата. След малко се върна и от немай-къде ме заведе в стаичката в дъното.

Когато след двайсет минути си тръгнах, знаех, че не съм успяла да се спазаря, но точно тогава се сетих за една от многото мъдрости на тате: ако си притиснат до стената, нямаш право да пробираш.

На другия ден се записах на курс за счетоводители — за всеки случай. Занятията се провеждаха вечерно време и аз ходех на тях едва след като си научех за следващия ден. В началото предметът ми се видя скучноват, но не след дълго ми стана интересно: оказа се, че точните сметки са много полезни дори за такова дребно предприятие като нашето. Не бях и подозирала, че можеш да спестиш доста пари просто като водиш точен отчет, знаеш колко дължиш и как да приспадаш суми за разходи, та да си намалиш данъците. Притеснявах се само, че Чарли никога не си е правил труда да плаща данъци.

Вече дори ми беше приятно да отскачам всяка седмица до Уайтчапъл, където имах възможност да проявя новопридобитите знания. Бях решила твърдо да сложа край на съдружието си с Чарли веднага щом ме приемат в университета, въпреки това бях сигурна, че баща ми и дори дядо Чарли са щели да останат възхитени от неговата неизчерпаема енергия и устрем, допълвани от благоразумния ми подход във финансовите дела.

Когато наближи време да се явя на приемните изпити в университета, реших да предложа на Чарли да изкупи и моя дял от съдружието и дори се уговорих с един много подготвен счетоводител да се заеме със сметките. Но ето че проклетите германци отново осуетиха добре премислените ми планове.

Този път убиха бащата на Чарли — смешна грешка, понеже този малък глупчо се записа доброволец, та и той да се сражава с швабите. Съвсем в свой стил дори не си направи труда да се посъветва с някого. Вдигнал се и както бил облечен в онзи ужасен костюм с двуредно закопчаване и крещящо зелена вратовръзка, както бил нахлупил смешното си кепе, отишъл в Грейт Скотланд Ярд, понесъл на плещите си всички неволи на империята. Заряза ме да се оправям сам-сама. Не е чудно, че през следващата година отслабнах толкова много, което според майка ми пак си било някаква награда, задето съм влязла в съдружие с непрокопсаник като Чарли Тръмпър.

За капак няколко седмици след като Чарли се качи на влака за Единбург, ме приеха в Лондонския университет.

Заради Чарли имах само два избора: да се опитам сама да ръководя фурната и да забравя за мечтите си да завърша висше образование или да продам всичко на който предложи най-много пари. В деня на заминаването Чарли ми бе оставил бележка със съвет да продам магазина, което реших и да сторя, но макар да обикалях часове наред Ийст Енд, успях да намеря само един човек, който прояви интерес: господин Коен, чието шивашко ателие вече няколко години се намираше над фурната и който искаше да се поразшири. При така стеклите се обстоятелства ми предложи прилична цена, успях дори да спечеля още две лири стерлинги, които един от уличните търговци ми брои за огромната сергия на Чарли, но колкото и да опитвах, така и не успях да спазаря ужасната реликва от деветнайсети век на дядо Чарли.

Веднага внесох парите в строително дружество „Боу“, което се намираше на Чийпсайд номер сто и две и където ми откриха едногодишен влог при лихва четири на сто. Нямах намерение да тегля от влога, докато Чарли Тръмпър е на фронта, но някъде след пет месеца при мен в Ромфорд дойде Кити Тръмпър. Разрева се и ми съобщи, че брат й бил убит на Западния фронт. Добави, че направо не знаела какво ще правят без Чарли. Веднага й обясних какво сме се разбрали с него и върху лицето на жената грейна усмивка. Тя се съгласи на другия ден да дойде с мен в строителното дружество, за да изтеглим дяла на брат й.

Смятах да изпълня желанието на Чарли и да имам грижата неговата част от парите да бъде поделена поравно между трите му сестри. Но заместник-управителят на дружеството ни напомни и на двете възможно най-любезно, че докато не измине една година, не мога да тегля и пени от влога. Дори извади договора, който бях подписала и където това бе отбелязано изрично. Щом го чу, Кити скочи като попарена, избълва цял порой грубости, от които заместник-управителят се изчерви като домат, и си тръгна.

След време щях да бъда благодарна, че съм се подписала под такива условия. Бях готова, без да му мисля много-много, да поделя шейсетте процента на Чарли между Сал, Грейс и тая повлекана Кити, очевидно излъгала, че брат й е загинал. Разбрах за това едва през юли, когато Грейс ми писа от фронта, за да ми съобщи, че след втората битка на Марна връщат Чарли в Англия. Зарекох се още в мига, когато се прибере, да му изплатя неговия дял от парите — исках час по-скоро да се отърва веднъж завинаги от тия Тръмпърови и безкрайните неприятности, които си имах с тях и които само отклоняваха вниманието ми.

Жалко, че татко не доживя да ме види в колежа „Бедфорд“ към Лондонския университет. Дъщеря му студентка! Уайтчапъл не бе чувал за такова чудо. Но един германски аероплан сложи край на всички въжделения на баща ми и за капак осакати мама. Тя все пак бе донемайкъде щастлива да напомня на всичките си приятелки, че съм сред първите жени в Ийст Енд, приети в университет.

След като влязох в „Бедфорд“, започнах да си търся квартира някъде наблизо: бях решена да проявя известна степен на независимост. Мама, която така и не прежали баща ми, отиде да живее в предградията, в Ромфорд, при леля Хариет. Недоумяваше защо държа толкова да живея в Лондон, но накрая се примири и само настоя квартирата да бъдела одобрена от ректората. Натърти, че съм можела да живея под един покрив само с момиче, което татко би сметнал за „приемливо“. Постоянно негодуваше срещу разпасаността, излязла на мода след избухването на войната.

Поддържах връзка с доста от съученичките, с които се бях сприятелила в „Сейнт Пол“, но познавах само една, която вероятно имаше в Лондон достатъчно широко жилище, че да прибере и мен, и си казах, че тя вероятно е единствената ми надежда, ако не искам да прекарам остатъка от живота си във влака между Ромфорд и Риджънтс Парк. На другия ден пратих писмо на Дафни Харкорт-Браун.

В отговор тя ме покани на чай в малкото си жилище в Челси. Когато я видях, бях изненадана, че сега съм малко по-висока от нея, но че и тя като мен е отслабнала. Дафни не само ме посрещна с отворени обятия, но и за мое изумление се зарадва много при мисълта, че бих могла да се нанеса в една от свободните й стаи. Настоях да плащам наем от пет шилинга на седмица и донякъде плахо я поканих на чай у мама в Ромфорд. На Дафни й се стори забавно, че следващия вторник ще ходи с мен чак в Есекс.

Целия следобед мама и леля почти не гъкнаха. Не им се случваше често от тях да очакват мнение по въпроси от рода на балове, където младите момичета си търсят жених, ловджийски хрътки, поло и позорната липса на обноски, каквато напоследък проявяват гвардейците, така че Дафни премина в монолог. Леля Хариет ни донесе още от топлите кифлички, а аз не се изненадах, че щастлива, мама кима одобрително.

Всъщност единственият притеснителен момент през целия следобед бе, когато Дафни отнесе подноса в кухнята — нещо, което, подозирам, дотогава е правила рядко — и видя дипломата ми от училище, закачена на вратата на килера. Мама се усмихна и за мое унижение зачете на глас:

— „Госпожица Салмън проявява изключителна работоспособност, която, съчетана с търсещ, интуитивен ум, й предвещава добро бъдеще в колежа «Бедфорд». Подпис: госпожица Потър, директорка.“

— Мама със сигурност не показва никъде дипломата ми — беше единственото, което Дафни отбеляза по въпроса.

След като се преселих в Челси Терас, животът и на двете бързо навлезе в строго определено русло. Дафни обикаляше увеселенията и приемите, докато аз — в малко по-забързано темпо — ходех от лекция на лекция, така че пътищата ни рядко се пресичаха.

Въпреки опасенията ми се оказа, че е много приятно да живееш под един покрив с Дафни. Макар почти да не се вълнуваше от следването ми — Дафни посвещаваше силите си главно на това, да преследва лисици и офицери от гвардията — тя проявяваше здрав разум за всичко на тоя свят, да не говорим пък, че постоянно поддържаше връзка с доста младежи за женене, които сякаш на безкрайна върволица посещаваха Челси Терас номер деветдесет и седем.

Дафни посрещаше всички с еднакво презрение и сподели с мен, че е обичала истински само един мъж, който още бил на Западния фронт — виж, дори пред мен не спомена как се казва той.

Ако успеех да се откъсна за малко от учебниците, тя винаги намираше отнякъде свободен млад офицер, който да ме заведе я на концерт, я на представление, я на танци в гарнизона. Нито веднъж не се поинтересува какво уча в университета, затова пък честичко ме подпитваше за Ийст Енд и слушаше захласната разказите ми за Чарли Тръмпър и неговата сергия.

Сигурно щяхме да продължаваме така до Второ пришествие, ако не бях разлистила брой на „Кенсингтън Нюз“, вестник, който Дафни купуваше, за да види какво дават в близкото кино.

Докато една петъчна вечер го преглеждах, погледът ми падна на обява. Прочетох я няколко пъти, за да съм сигурна, че магазинът наистина се намира където си мислех, сгънах вестника и излязох, за да проверя на място. Тръгнах надолу по Челси Терас и видях на витрината на местната зарзаватчийница табела „Продава се. За справки търсете Джон Д. Уд, Маунт стрийт, Западен Лондон 1“.

Сетих се, че Чарли открай време е искал да разбере какви са цените в Челси, сравнени с тези в Уайтчапъл, и реших да проверя.

На другия ден поразпитах местния продавач на вестници, господин Бейлс, който знаеше всичко за квартала и нямаше нищо против да го сподели и с вас, стига да сте готови да го изслушате, и се явих в кантората на Джон Д. Уд на Маунт стрийт. Известно време ме държаха на гишето, но накрая един от четиримата служители дойде, представи се като господин Палмър и попита с какво може да ми бъде полезен.

Взрях се в младока и се усъмних, че изобщо е в състояние да ми бъде полезен. Не знам дали имаше навършени и седемнайсет години и бе толкова блед и слаб, че сигурно щеше да бъде повален и от най-лекия повей на вятъра.

— Бих искала да науча нещо повече за Челси Терас номер сто четирийсет и седем — отвърнах аз.

Хлапето бе и изненадано, и озадачено.

— Челси Терас номер сто четирийсет и седем ли?

— Да, Челси Терас номер сто четирийсет и седем.

— Един момент, уважаема госпожице — рече ми той и се запъти към кантонерката — вдигна рамене, докато минаваше покрай колегите си.

Видях, че разлиства някакви книжа, после се върна при мен с един-единствен лист хартия — дори и не опита да ме покани да вляза или да ми предложи да седна.

Остави листа върху плота на гишето.

— Магазин за плодове и зеленчуци — оповести служителят.

— Точно така.

— Витрината — допълни отегчено младокът — е дълга шест и шейсет. Самият магазин е с площ около деветдесет квадрата, в които е включено и малкото жилище на първия етаж с изглед към парка.

— Кой парк? — възкликнах аз, усъмнила се, че говорим за различни имоти.

— „Принсес Гардънс“, уважаема госпожице — поясни младежът.

— Това е малка градинка — уведомих го аз — той явно не бе и стъпвал на Челси Терас.

— С покупката получавате и нотариалния акт за имота — продължи служителят, без да ми обръща внимание, но поне вече не се бе надвесил над гишето. — Сегашният собственик ще го освободи до трийсет дни след сключване на сделката.

— А каква цена е определил? — поинтересувах се аз.

Вбесявах се все повече и повече, задето това пале си позволява да се държи наставнически.

— Нашата клиентка, госпожа Чапман… — продължи той.

— Вдовица е, мъжът й служеше във флотата, на кораба на Негово Величество краля „Боксър“, загина по време на бойни действия на осми февруари 1918 година, оставяйки дъщеря на седем години и петгодишен син.

Господин Палмър прояви благоприличието да пребледнее.

— Знам и че госпожа Чапман страда от артрит и й е почти невъзможно да се качва по стълбите на малкото жилище — добавих за по-убедително.

Сега вече младокът бе доста озадачен.

— Да, точно така — изпелтечи той.

— Е, и колко очаква госпожа Чапман да получи за имота? — повторих аз.

Сега вече тримата колеги на Палмър бяха спрели да вършат каквото вършеха, и следяха разговора ни.

— За имота е определена цена от сто и петдесет гвинеи — оповести служителят, вперил очи в последния ред от документа.

— Сто и петдесет гвинеи — повторих така, уж не мога да повярвам, макар че нямах и понятие колко точно струва имот като този. — Клиентката ви очевидно се рее в облаците. Да не би да е забравила, че сме във война? Предложете й, господин Палмър, сто и не ме безпокойте повече, ако тя поиска и пени отгоре.

— Гвинеи ли? — рече той обнадежден.

— Лири стерлинги — отсякох аз, след което написах върху опакото на документа името и адреса си и го оставих на плота.

Господин Палмър сякаш изгуби ума и дума — продължи да ме зяпа с отворена уста, а аз се завъртях и излязох.

Докато се връщах в Челси, си дадох сметка, че нямам никакво намерение да купувам магазин в квартала. При всички положения не разполагах със сто лири стерлинги — къде ти! Имах на влог в банката малко над четирийсет лири, не се и надявах да се сдобия отнякъде с още пари, но онзи се държа толкова нагло, че ме ядоса. Казах си, че почти няма опасност госпожа Чапман да приеме такова обидно предложение.

Оказа се обаче, че на следващата заран тя е приела. Тънех в блажено неведение, че не съм задължена да подписвам нищо, и същия следобед внесох капаро от десет лири стерлинги. Господин Палмър обясни, че ако до трийсет дни не сключа сделката, няма да ми върнат парите.

— Не е болка за умиране — отсякох нахакано аз, макар че нямах и представа откъде ще намеря парите.

През следващите двайсет и седем дни ходих при всички, които познавах, като се почне от строително дружество „Боу“ и се стигне до далечните лели и дори съученички, никой обаче не прояви и най-малко желание да подкрепи една млада жена, първи курс студентка, и да й даде на заем шейсет лири стерлинги, с които тя да си купи магазин за плодове и зеленчуци.

— Но вложението е много разумно — опитвах се да обясня на всеки, пожелал да ме изслуша. — Пък и в сделката задочно участва Чарли Тръмпър, най-добрият търговец на плодове и зеленчуци, живял някога в Ийст Енд.

Рядко стигах по-далеч — някъде на това място в търговските ми обяснения любезният интерес биваше изместван от неверие.

В края на първата седмица волю-неволю трябваше да призная: Чарли Тръмпър надали щеше да остане доволен, задето съм прахосала десет лири стерлинги от парите ни — шест лири от неговите и четири от моите, колкото да задоволя женската си суета. Реших, че е за предпочитане да понеса загубата на шестте лири стерлинги, отколкото да призная пред Чарли, че съм станала за смях.

— Но защо не си се посъветвала с майка си или с леля си, преди да предприемеш такава крайна стъпка? — възкликна учудена Дафни на двайсет и шестия ден. — И двете ми се виждат много разумни.

— Кажа ли им, направо ще ме убият. А, не, мерси — троснах се аз. — При всички положения те двете надали имат общо шейсет лири стерлинги. А и да ги имаха, се съмнявам, че изгарят от желание да вложат и пени в Чарли Тръмпър.

В края на месеца отидох посърнала в кантората на Джон Д. Уд, за да обясня, че няма да си получат останалите деветдесет лири стерлинги и могат да се чувстват свободни да обявят отново имота за продан. Опасявах се, че щом господин Палмър чуе новината, върху лицето му задължително ще се появи ехидното изражение „Така си и знаех“.

— Но жената, която ви представлява, сключи сделката още вчера — увери ме господин Палмър и ме погледна недоумяващо.

— Жената, която ме представлява ли? — ахнах аз.

Служителят отвори папката.

— Да, някоя си госпожица Дафни Харкорт-Браун от…

— Но защо? — попитах аз.

— Едва ли съм човекът, който може да отговори на този въпрос — рече господин Палмър. — Вчера видях тази жена за пръв път.

— Как така защо? Много просто — отвърна Дафни вечерта, когато й зададох същия въпрос. — Ако Чарли Тръмпър наистина е толкова добър, колкото го изкарваш, значи съм направила много разумно вложение.

— Вложение ли?

— Ами да. Искам парите, които съм дала, плюс четири на сто лихва да ми бъдат върнати до три години.

— Четири на сто лихва ли?

— Точно така, четири на сто. В края на краищата толкова получавам като лихва и от военните облигации. От друга страна, ако не успеете да ми върнете целия капитал плюс лихвата, от четвъртата година нататък ще ви искам десет на сто от печалбата.

— Да де, но печалба може и да няма.

— В такъв случай получавам автоматично дял от шейсет на сто в имота. Чарли ще притежава едва двайсет и четири на сто, а ти — шестнайсет на сто. Всичко, което трябва да знаеш, се съдържа в този документ. — Тя ми връчи няколко гъсто изписани страници, последната от които беше с цифрата седем в горния край. — Единственото, което трябва да направиш, е да се подпишеш отдолу.

Прочетох бавно договора, а Дафни си наля чаша херес. Тя и адвокатите й бяха помислили за всичко.

— Вие с Чарли Тръмпър се различавате само по едно — отбелязах аз, докато слагах подписа си.

— По какво?

— По това, че ти си родена в легло с балдахин.

Нямах сили да се занимавам и с магазина, и със следването в университета, затова бързо стигнах до извода, че ще се наложи да назнача поне временно управител. Проумях, че това наистина е наложително, когато видях, че трите продавачки, които заварих на Челси Терас сто четирийсет и седем, само хихикат при всеки опит да им наредя нещо.

Следващата събота тръгнах из Челси, Фулам и Кенсингтън15, надзъртах през витрините и наблюдавах как младежите си вършат работата с надеждата най-сетне да намеря човек като за магазина „Тръмпър“.

След дълго обикаляне най-сетне се спрях на млад продавач в плод и зеленчук в Кенсингтън. Една ноемврийска вечер изчаках края на работното време. Сетне тръгнах след младежа, който се запъти към най-близката автобусна спирка. Настигнах го.

— Добър вечер, господин Мейкинс — поздравих аз.

Стъписан, той се обърна — очевидно бе изненадан, че пред него стои непозната млада жена, която знае името му. Сетне продължи нататък.

— Имам магазин за плодове и зеленчуци на Челси Терас… — поясних, без да изоставам от младежа, който вече наближаваше автобусната спирка.

Беше още по-изненадан, но не каза нищо, само забърза още повече.

— Трябва ми управител.

При тези думи Мейкинс за пръв път позабави крачката и ме погледна по-внимателно.

— „Чапман“ — рече той. — Значи вие сте го купили.

— Да, но сега е собственост на Тръмпър — вметнах аз. — И ви предлагам длъжността управител при седмично възнаграждение, с една лира стерлинга по-високо от сегашното.

Не че имах представа колко му плащат.

Наложи се да измина няколко километра с автобуса и пред къщата на младежа да отговоря на още доста въпроси, докато накрая той ме покани да се запозная с майка му. След половин месец Боб Мейкинс дойде на работа при нас като управител на магазин „Тръмпър“.

Въпреки този удар в края на първия месец установих разочарована, че магазинът е на загуба повече от три лири стерлинги, което означаваше, че не мога да върна на Дафни и едно-единствено пени.

— Не унивай — рече ми тя. — Все ще се отвори случай да избегнем наказателната клауза в договора, особено ако се окаже, че господин Тръмпър наистина е толкова оправен, какъвто го описваш.

Благодарение на един млад офицер от Военното министерство, с когото Дафни ме запозна, от половин година ми беше по-лесно да научавам къде точно се намира вечно изплъзващият се Чарли. Офицерът сякаш знаеше във всеки момент от деня и нощта къде е сержант Чарлс Тръмпър от Кралския стрелкови полк. Въпреки това бях все така твърдо решена магазинът да работи добре и да излезе на печалба много преди Чарли да е прекрачил прага му.

От приятеля на Дафни обаче узнах, че моят блуден съдружник ще бъде демобилизиран на двайсети февруари 1919 година, което означаваше, че не разполагам с достатъчно време, за да изравня печалби и загуби. И още по-лошо, не след дълго се наложи да търсим заместнички на две от трите хихикащи момичета, станали за беда жертви на епидемията от грип, и да уволним третата поради некадърност.

Помъчих се да си спомня всичко, на което като малка ме е учел тате. Ако има голяма опашка, трябва да обслужваш бързо клиентите, ако опашката обаче е малка, не бива да бързаш — така магазинът никога няма да бъде празен. Баща ми обясняваше, че хората не обичали да влизат в празни магазини — чувствали се несигурни.

„На сенника отпред — беше убеден татко — трябва да пише с големи букви «Дан Салмън, пресен хляб. Основан през 1879 г.». Отвори ли ти се случай, повтаряй името и датата — хора като тези, които живеят в Ийст Енд, държат да знаят, че не си отскоро в квартала. Опашки и история: англичаните винаги са знаели цената и на едното, и на другото.“

Опитах се да приложа тази философия, защото подозирах, че Челси не се различава особено от Ийст Енд. Върху нашия сенник обаче пишеше със сини букви: „Чарли Тръмпър, честен търговец от 1823 г.“. Няколко дни дори се питах дали да не нарека магазина „Тръмпър и Салмън“, после обаче се отказах — не исках да се обвързвам до гроб с Чарли.

Сред съществените разлики, които открих между Ийст и Уест Енд, бе, че в Уайтчапъл имената на длъжниците се записваха с тебешир върху дъска, докато в Челси те си отваряха сметки. За моя изненада в Челси имаше повече неизрядни длъжници, отколкото в Уайтчапъл. Следващия месец отново нямах с какво да започна да се разплащам с Дафни. От час на час ми ставаше все по-ясно, че без Чарли съм загубена.

В деня, когато той трябваше да се прибере, отидох да хапна в кафенето на колежа заедно с две приятелки от моя курс. Докато ядях ябълката и побутвах с вилицата парчето сирене, се опитвах да осмисля възгледите им за Карл Маркс. Допих си млякото, взех си учебниците и се върнах в залата. Обикновено слушах в захлас лекциите за изобразителното изкуство на Ранния ренесанс, днес обаче се зарадвах, когато видях, че още преди да е приключило занятието, преподавателят си събира книжата.

Трамваят пъпли сякаш цяла вечност до Челси и най-после спря на ъгъла на Челси Терас.

Обичах да изминавам пеш разстоянието от единия, та чак до другия край на улицата, за да видя какво ново-старо по останалите магазини. Първо минавах покрай антиквариата на господин Ръдърфорд. Видеше ли ме, той задължително вдигаше шапка. После, на номер сто трийсет и три, се падаше магазинът за дамско облекло с рокли по витрината, които надали някога щяха да ми бъдат по джоба. Сетне идваше месарницата на Кендрик, където Дафни си беше отворила сметка, през няколко врати от нея беше италианският ресторант с празни маси. Знаех, че собственикът едвам свързва двата края — беше натрупал при нас доста дългове. Накрая идваше книжарницата, където милият господин Снедълс се опитваше да се задържи над повърхността. От няколко седмици не бе продал и една-едничка книга, това обаче не му пречеше да седи блажено зад щанда и да чете залисан любимия си Уилям Блейк, докато станеше време да смени табелата „Отворено“ върху входната врата със „Затворено“. Докато минавах покрай книжарницата му се усмихнах, но той не ме забеляза.

Изчислих, че ако сутринта влакът на Чарли е пристигнал навреме на „Кингс Крос“, съдружникът ми би трябвало вече да е в Челси, дори и да му се е наложило да върви от гарата до тук пеш.

Когато наближих магазина, се поколебах само миг, после влязох вътре. За мое огорчение Чарли го нямаше. Веднага попитах Боб Мейкинс дали ме е търсил някой.

— Никой, госпожице Беки — потвърди младежът. — Не се притеснявайте, помним какво точно сте ни заръчали, в случай че се появи господин Тръмпър.

Двете нови продавачки — Патси и Гладис, кимнаха.

Погледнах си часовника — беше пет и нещо — и реших, че щом Чарли не се е появил досега, вероятно ще дойде чак на другия ден. Свъсих се и казах на Боб да затварят. Когато часовникът на вратата отброи шест часа, му заръчах да спусне решетките и да затвори, а аз през това време ще проверя оборота.

— Странна работа — отбеляза Боб, след като, стиснал ключовете от магазина, дойде при мен на входната врата.

— В смисъл?

— Ами онзи човек ей там. Вече цял час седи на пейката и не сваля очи от магазина. Дано клетият се чувства добре.

Погледнах към отсрещния тротоар. Кръстосал ръце, Чарли седеше и гледаше право в мен. Когато очите ни се срещнаха, той се изправи, пусна ръце и тръгна бавно към мен.

Доста дълго и двамата мълчахме. Накрая той рече:

— Е, какво ново-старо при вас?

7.

— Как сте, господин Тръмпър? Много ми е приятно да се запознаем — рече Боб Мейкинс, след което избърса ръка в зелената престилка и пое протегнатата длан на новия си господар.

Гладис и Патси пристъпиха напред и направиха нещо като реверанс, при което Беки се подсмихна.

— Не е нужно — спря ги Чарли. — Аз съм от Уайтчапъл и занапред ще се кланяте само на клиентите.

— Както кажете, драги ми господине — отвърнаха в хор момичетата, а Чарли направо онемя.

— Боб, занеси вещите на господин Тръмпър горе в стаята — нареди Беки. — А аз ще го разведа из магазина.

— Веднага, госпожице — отговори младежът и погледна пакета в кафява амбалажна хартия и малкия кашон, които Чарли бе оставил на пода. — Това ли е целият ви багаж, господин Тръмпър? — попита невярващо Боб.

Чарли кимна.

Погледна двете продавачки в бели блузи по последната мода и зелени престилки. Стояха зад щанда така, сякаш не знаеха какво да правят от тук нататък.

— Хайде, тръгвайте си — подкани Беки. — Но внимавайте утре сутринта да не закъснеете. Господин Тръмпър държи много на точността.

Двете момичета си взеха дамските чантички и се изнизаха, а Чарли седна на табуретката до щайгата със сливи.

— Сега вече сме сами — подхвана той, — разказвай как си се сдобила с всичко това.

— Ами благодарение на глупавата ми гордост, но…

Чарли я прекъсна.

— Ти, Беки Салмън, си истинско съкровище.

Тя му разказа от игла до конец всичко, случило се през последната година, и Чарли се свъси само когато чу за вложението на Дафни.

— Значи разполагам само с две години и девет месеца, за да изплатя шейсетте лири стерлинги плюс лихвите?

— Както и загубите за първата половин година — напомни плахо Беки.

— Повтарям, Ребека Салмън, ти си истинско съкровище! Ако не мога да се справя с такова фасулско нещо, значи не съм достоен да ти бъда съдружник.

Върху лицето на Беки грейна усмивка на облекчение.

— И ти ли живееш тук? — попита Чарли и погледна към горния етаж.

— А, не. Живея у една приятелка от училище, Дафни Харкорт-Браун. На две крачки от тук, на номер деветдесет и седем.

— Момичето, което ти е дало парите ли? — възкликна младежът.

Беки кимна.

— Явно ти е много добра приятелка — отбеляза Чарли.

Боб слезе отново при тях.

— Оставих в спалнята багажа на господин Тръмпър и огледах жилището. Поне според мен всичко е наред.

— Благодаря ти, Боб — похвали го Беки. — За днес приключихме, ще се видим утре сутринта.

— И господин Тръмпър ли ще дойде с мен на пазара, госпожице?

— Съмнявам се — каза Беки. — Утре направи поръчката както обикновено. А господин Тръмпър със сигурност ще те придружи по-нататък през седмицата.

— На пазара „Ковънт Гардън“ ли? — поинтересува се Чарли.

— Да, уважаеми господине — потвърди Боб.

— Е, щом не са го преместили, ще се срещнем там утре в четири и половина сутринта.

Беки видя как младежът пребледнява.

— Съмнявам се господин Тръмпър да те иска там всеки ден в четири и половина — засмя се тя. — Само на първо време, докато си възвърне формата. Приятна вечер, Боб.

— Приятна вечер, госпожице, приятна и на вас, драги ми господине — пожела им Боб и озадачен, си тръгна.

— Какви са тия дивотии с това „госпожице“ и „драги ми господине“? — изненада се Чарли. — По-голям съм от момчето с има-няма една година.

— Същото важи и за мнозина офицери на Западния фронт, на които си козирувал.

— Точно там е работата. Тук аз не съм офицер.

— Да, но си шефът. Пък и вече не си в Уайтчапъл, Чарли. Хайде, време е да си видиш стаите.

— Стаите ли! — възкликна младежът. — Никога през живота си не съм разполагал със „стаи“. А напоследък съм се свирал само по окопи, палатки и спортни зали.

— Е, сега вече си имаш и стаи. — Следвана от съдружника си, Беки се качи по дървените стълби на първия етаж и тръгна да го развежда и да му показва. — Кухнята — оповести тя. — Тясна е, но ще ти върши работа. Между другото, поръчах да набавят прибори и съдове за трима, казала съм на Гладис и да поддържа чисто и подредено. Дневната — обяви младата жена и отвори една врата, — ако това тясно помещение изобщо може да се нарече дневна.

Чарли погледна канапето и трите фотьойла, очевидно нови-новенички.

— А какво е станало със старите ми вещи?

— Повечето бяха изгорени в деня, когато войната свърши — призна Беки. — Но успях да спазаря за шилинг росерното кресло и леглото в притурка към него.

— Ами сергията на дядо? Нали не си изгорила и нея?

— Не съм, не съм, не се безпокой. Опитах се да я продам, но й даваха най-много пет шилинга, така че сега Боб прекарва с нея всяка сутрин стоката от пазара.

— Чудесно — въздъхна облекчено Чарли.

Беки се обърна и продължи към банята.

— Извинявай за мокрото петно под крана за студена вода — каза тя. — Правихме, струвахме, но така и не успяхме да го махнем. И да те предупредя, от казанчето на тоалетната понякога не тече вода.

— Никога не съм имал тоалетна вътре в къщата — призна си Чарли. — Много тузарско, няма що!

Беки продължи към спалнята.

Чарли се опита да огледа помещението, но погледът му веднага бе привлечен от цветна картинка, висяла и над леглото му в Уайтчапъл и навремето принадлежала на майка му. Стори му се позната. Премести очи към скрина, двата стола и леглото, които виждаше за пръв път. Много му се прииска да покаже на Беки колко й е признателен за всичко, затова седна на крайчеца на леглото и започна да се друса.

— И това ми е за пръв път.

— Кое?

— Балдахинът. Дядо не позволяваше да слагаме балдахин. Твърдеше, че…

— Да, да, помня — прекъсна го момичето. — Че с балдахин сутрин се успиваш и това те възпрепятства да си вършиш всекидневната работа.

— Да, нещо от този род, само дето се съмнявам, че дядо е знаел думата „възпрепятства“ — усмихна се Чарли и се зае да разопакова кашона на Томи.

Погледът на Беки падна върху малкото изображение на Богородица с Младенеца веднага щом Чарли го сложи на леглото. Тя взе картината и се взря в нея.

— Откъде я имаш? Прекрасна е.

— Остави ми я един приятел, който загина на фронта — отвърна той, без да дава воля на чувствата.

— Приятелят ти е имал вкус. — Беки продължи да държи иконката. — Имаш ли представа кой я е рисувал?

— Не. — Чарли се вторачи в снимката на майка си в рамка, окачена над леглото. — Виж ти! Същата е.

— Е, не съвсем — рече Беки и също погледна илюстрацията от списание над леглото. — Картинката на майка ти е снимка на шедьовър на Бронзино, докато рисунката на твоя приятел очевидно е копие на оригинала. — Тя си погледна часовника. — Трябва да тръгвам — оповести най-неочаквано. — Обещала съм в осем да бъда в зала „Куинс Хол“. Моцарт.

— Моцарт ли? Аз познавам ли го?

— В близко бъдеще ще ти уредя да се запознаете.

— Значи няма да останеш и да ми приготвиш първата вечеря тук? — възкликна Чарли. — Искам да те питам куп неща. Като начало…

— Извинявай, Чарли. Не бива да закъснявам. Но ще се видим утре сутрин — обещавам, че тогава ще отговоря на всичките ти въпроси.

— Рано ли ще дойдеш?

— Да, но не според твоите представи — прихна Беки. — Ще се появя някъде към осем.

— Падаш ли си по този Моцарт? — попита младежът и Беки усети как той я изучава съсредоточено.

— Да ти призная, и аз не знам много за него, но Гай го харесва.

— Гай ли? — възкликна Чарли.

— Да, Гай. Младеж, който ще ме води на концерт, а аз не го познавам достатъчно, за да закъснявам. Утре ще ти разправям повече и за двамата. Чао, Чарли.

Докато се връщаше пеш в жилището на Дафни, Беки се почувства гузна, задето е зарязала Чарли сам първата вечер у тях, и си помисли, че може би е постъпила себично, като е приела поканата на Гай да ходят довечера на концерт. Но през седмицата рядко го пускаха в градски отпуск и ако Беки беше отказала, имаше опасност да не се видят скоро.

Отвори входната врата на номер деветдесет и седем и чу, че Дафни се къпе в банята.

— Променил ли се е? — провикна се приятелката й, щом чу, че вратата се затваря.

— Кой дали се е променил? — попита Беки и прекоси спалнята.

— Как кой, Чарли, разбира се — отвърна Дафни и отвори вратата на банята.

Беше се загърнала с хавлиена кърпа и стоеше, подпряна на плочките върху стената. Бе обвита във валмо пара.

Беки се позамисли.

— Да, променил се е, при това много, ако не броим гласа и облеклото.

— В смисъл?

— Ами гласът му си е същият… ще го позная навсякъде. Облеклото също… И него ще го позная на мига. Инак Чарли се е променил доста.

— Как да го разбирам? — продължи с въпросите Дафни и започна да подсушава с бързи движения косата си.

— Както самият той изтъкна, Боб Мейкинс е по-малък от него с някаква си година, но Чарли сякаш е по-стар от нас с цели десет години. Така очевидно е с всички, воювали на Западния фронт.

— Не би трябвало да те учудва. Но я ми кажи, изненада ли се Чарли от магазина?

— Да, според мен се изненада. — Беки си смъкна роклята. — Дали ти се намира чифт чорапи, с които да ми услужиш?

— В третото чекмедже от долу нагоре — отвърна Дафни. — Но само ако ти ми услужиш с краката си.

Другото момиче се засмя.

— Как изглежда тоя Чарли? — продължи да додява Дафни, след като метна мократа кърпа на пода в банята.

Беки се позамисли.

— Висок е някъде метър седемдесет и пет-шест, едър е като баща си, но при него това са мускули, а не тлъстини. Е, не е Дъглас Феърбанкс, но би могъл да мине и за хубав.

— Както личи, май е мой тип — призна си другата жена и се зае да оглежда дрехите си, за да подбере нещо подходящо за вечерта.

— Едва ли, драга — възрази Беки. — Съмнявам се бригаден генерал Харкорт-Браун да посрещне с отворени обятия Чарли Тръмпър, за да пийнат по един херес преди сутрешния лов.

— Каква снобка си, Ребека Салмън! — възкликна през смях приятелката й. — С теб може и да живеем под един покрив, но не забравяй, че вие двамката с Чарли сте от една люпилня. Като си помисля, и с Гай се запозна пак благодарение на мен.

— Така си е — призна Беки, — но не можеш да отречеш, че все пак съм завършила „Сейнт Пол“ и сега следвам в Лондонския университет.

— В средите, от които произлизам, това не се брои за достойнство — отбеляза Дафни и си погледна ноктите. — Но сега, драга, не ми е до празни приказки с работническата класа — допълни тя. — Трябва да тръгвам. Хенри Бромсгроув ще ме води на танци в Челси. А Хенри не е мъж за изпускане, не искам да си пропилявам шансовете да ме покани през август във вилата си в Шотландия.

Докато пълнеше ваната, Беки се замисли за думите, които приятелката й бе изрекла на шега, с много обич, но които въпреки това изваждаха на преден план проблемите, изникващи пред нея всеки път, когато тя се опиташе да прекрачи установения вододел между обществените прослойки.

Дафни наистина я бе запознала само преди няколко седмици с Гай — беше я убедила да отиде с тях на „Бохеми“ в кралския оперен театър „Ковънт Гардън“. Беки и досега помнеше съвсем ясно онази първа среща. Особено след предупреждението на своята приятелка бе направила всичко възможно да не се влюби в Гай, докато седяха след представлението в кафенето на операта. Онази вечер гъстата му руса коса, наситеносините очи и неустоимото му обаяние сигурно бяха завъртели главите на не една и две жени, Беки обаче си каза, че Гай вероятно се отнася така с всяко момиче, и реши да не се блазни от вниманието му.

На другата вечер Дафни я попита какво мисли за младия офицер, с когото се е запознала в операта.

— Припомни ми как се казваше — отвърна Беки.

— А, работата е ясна — зацъка приятелката й. — Явно играта загрубява.

— Така си е — призна тя. — И какво от това? Нима мислиш, че мъж с неговото потекло ще се занимава с момиче от Уайтчапъл?

— Да, мисля, макар и да подозирам, че го вълнува само едно.

— В такъв случай го предупреди, че няма да го огрее, сбъркал е адреса — отсече Беки.

— Мен ако питаш, такива предупреждения не са го спирали досега — вметна Дафни. — Но като начало той пита дали ще отидеш на театър заедно с него и с още неколцина приятели от полка. Какво ще кажеш?

— Ще отида, разбира се.

— Така си и знаех — усмихна се Дафни. — Затова му казах, че приемаш, още преди да съм те питала.

Беки се засмя, но трябваше да чака още пет дни, докато види отново младия офицер. Той дойде да я вземе от жилището й, после двамата отидоха заедно с още неколцина офицери и приятелките им в театър „Хеймаркет“, за да гледат „Пигмалион“ на нашумелия драматург Джордж Бърнард Шоу. На Беки новата пиеса й хареса много въпреки едно момиче на име Аманда, което през цялото първо действие хихикаше, а по време на почивката отказа да разговаря с нея.

После отидоха на вечеря в кафене „Ройъл“ и Беки, която седеше до Гай, му разказа всичко за себе си, като се почне, че е родена в Уайтчапъл, и се стигне до това, че предната година е била приета в колежа „Бедфорд“.

Тя се сбогува с останалите и Гай я изпрати до тях в Челси, където й стисна ръката и й пожела:

— Лека нощ, госпожице Салмън.

Беки реши, че няма да види повече младия офицер.

Но на другия ден Гай й прати писъмце, с което я канеше на бал в гарнизона. След седмица отидоха заедно на вечеря, сетне на танци, после започнаха да се срещат често, което достигна връхната си точка в поканата Беки да прекара края на седмицата с родителите на Гай в Бъркшир.

Дафни се постара да разкаже на приятелката си всичко, което знаеше за семейството. Бащата на Гай — майор, бил голям симпатяга — увери я тя — и притежавал седемстотин акра плодородна земя в Бъркшир, освен това бил пръв ловец и разбирал от хрътки.

Дафни дълго обяснява какво означава това, макар и да бе принудена да признае, че и Елиза Дулитъл би проумяла трудно какво толкова намират в това глупаво начинание — лова.

— Виж, за разлика от майора майката на Гай е голяма усойница — предупреди младата жена. — По-голяма снобка не знам да има. — Беки усети как сърцето й се свива. — Тя е втората дъщеря на баронет, получил благородническата титла от Лойд Джордж — бил изобретил нещо за войската. Освен това няма да се учудя, ако е правил щедри дарения за Либералната партия. То се знае, новоизлюпени благородници. Те са най-страшните. — Дафни си погледна ръбовете на чорапите. — Докато ние в нашето семейство сме седемнайсето поколение благородници и не се чувстваме длъжни да доказваме нищо. Даваме си сметка, че не притежаваме и капчица ум, затова пък с божията благословия сме богати, а с благословията на дявола имаме титли от памтивека. Но се опасявам, че това не може да се каже за капитан Гай Трентам.

8.

На другата сутрин Беки се събуди още преди да е иззвънял будилникът, стана, облече се и излезе много преди приятелката й дори да се е размърдала в леглото. Изгаряше от нетърпение да види как Чарли се справя първия ден. Докато вървеше към магазина, още отдалеч видя, че вече е отворено и някакъв самотен купувач се радва на прехласнатото внимание на Чарли.

— Добро утро, съдружнице — поздрави я той иззад щанда, когато тя влезе вътре.

— Добро утро — отвърна Беки. — Както гледам, решил си първия ден просто да седиш със скръстени ръце и да наблюдаваш как стават тия неща.

Видя, че той е започнал да обслужва купувачите още преди Гладис и Патси да са се явили на работа, докато клетият Боб Мейкинс изглеждаше много уморен, сякаш е краят на работното време.

— Точно сега не ми е до празни приказки с класата на безделниците — подметна Чарли. — Мога ли да се надявам, че тази вечер ще поговоря с теб?

— Разбира се — отвърна Беки.

Погледна си часовника, махна за довиждане и отиде на лекции. Установи, че й е трудно да се съсредоточи върху историята на Ренесанса и дори върху диапозитивите с творби на Рафаело, прожектирани с латерна магика върху бял екран. Притесняваше се, че ще прекара края на седмицата с родителите на Гай, после мислите й я отнасяха при Чарли — дали той щеше да печели достатъчно, за да изплатят дълга си към Дафни? Младата жена си призна, че е почти сигурна в успеха на своя приятел. С облекчение видя, че часовникът показва четири и половина. Завтече се, за да хване трамвая на ъгъла на Портланд Плейс, който за неин ужас едвам запъпли към Челси Терас.

Пред магазина за плодове и зеленчуци имаше малка опашка и още преди да е влязла вътре, Беки чу познатите закачки на Чарли:

— Половинка картофи сорт „Крал Едуард“, сочен грейпфрут от Южна Африка, защо, слънчице, да не добавим и една ябълка „Златна превъзходна“ и всичко това само за шилинг!

Изтънчени дами, бъдещи майки и бавачки, които биха възроптали, ако друг ги наречеше така свойски „слънчице“, направо се разтапяха, когато Чарли изричаше думата. Чак когато си тръгна и последният клиент, Беки успя да види какви промени вече е направил съдружникът й.

— Цяла нощ крак не съм подвил — обясни й той. — Изнесох всички празни щайги и стоката, която никой няма да купи. Накрая подредих шарените и зелените зеленчуци и всички меки плодове в горния край, а отпред сложих по-непривлекателната стока. Картофите, червеното цвекло, ряпата. Това си е златно правило.

— Дядо Чарли… — подхвана с усмивка младата жена, но се спря овреме.

Пак огледа пренаредените рафтове и волю-неволю се съгласи, че сега е много по-удобно. А и нямаше как да опровергае усмивките върху лицата на купувачите.

След месец пред магазина вече всеки ден се виеше опашка, а след два месеца Чарли предложи на Беки да се разширят.

— Къде? — прихна тя. — В спалнята ти ли?

— Горе няма място за зеленчуци — усмихна се и Чарли. — Поне откакто опашките пред „Тръмпър“ са по-дълги, отколкото за билети за „Пигмалион“. Още повече че за разлика от представлението нашият магазин е вечен.

Беки провери веднъж, сетне и втори път оборота от първото тримесечие — не можеше да повярва, че имат такава голяма печалба, и реши, че вероятно е време да го ознаменуват.

— Защо да не вечеряме в онзи италиански ресторант? — подметна Дафни, след като получи за тримесечието чек за много по-голяма сума, отколкото бе очаквала.

Беки посрещна възторжено предложението, но се изненада, че Гай не си умира от желание четиримата да вечерят заедно, а Дафни се готви твърде старателно за събитието.

— Не си въобразявай, че ще изхарчим за една вечер цялата печалба — предупреди я Беки.

— Жалко! — въздъхна на шега приятелката й. — Тъкмо се надявах, че ще се възползвам от наказателната клауза в договора. Не че се оплаквам де. Чарли ще ми подейства като свеж полъх след ония сухари, попските синове, и кривокраките конярчета, които съм принудена да търпя в края на всяка седмица.

— Само внимавай Чарли да не те изхруска за десерт.

Беки предупреди съдружника си, че масата е запазена за осем часа, и го накара да обещае, че ще облече най-хубавия си костюм.

— Имам само един — напомни й той.

Точно в осем Гай мина да вземе двете момичета от жилището им в дом номер деветдесет и седем, но докато вървяха към ресторанта, за разлика от друг път бе много свъсен и кисел. Влязоха в заведението няколко минути след уречения час. Завариха Чарли да седи сам в ъгъла — нервничеше и изглеждаше така, сякаш за пръв път стъпва в ресторант.

Беки му представи първо Дафни, а после и Гай. Чарли стана от стола и двамата мъже се загледаха така, сякаш им предстоеше кървав боксов мач между професионалисти.

— Точно така, били сте в един полк — рече Дафни. — Но едва ли сте се срещали — допълни тя и се вторачи в Чарли.

И двамата си замълчаха.

Вечерта започна лошо и продължи още по-зле — те така и не намираха тема, която да вълнува и четиримата. За разлика от магазина, където беше остроумен и мил с клиентите, Чарли се мусеше и бе твърде необщителен. Стига да можеше да го достигне с крак, Беки щеше да го изрита, и то не само задето гребе с ножа от граха и си го слага в устата.

Гай също мълчеше свъсен, което не облекчаваше положението, въпреки че Дафни се кикотеше и не спираше да дърдори. Когато най-после им донесоха сметката, Беки изпита облекчение, че вечерята е приключила. Наложи се дори да остави скришно бакшиш, понеже Чарли очевидно не се досещаше, че би трябвало да го направи.

Тръгна си от ресторанта с Гай, след като двамата се разделиха с Дафни и Чарли, които поеха заедно към дом номер деветдесет и седем. Предполагаше, че приятелите й са само на няколко крачки зад тях, но престана да мисли за това, когато Гай я прегърна, целуна я нежно и рече:

— Лека нощ, скъпа. И да не забравиш, в събота и неделя ще бъдем в Асхърст.

То оставаше да забрави!

Беки забеляза, че Гай поглежда крадешком към Дафни и Чарли, но после, без да изрече и дума, той спря един екипаж и каза на кочияша да го закара в гарнизона, където бе разквартируван Кралският стрелкови полк.

Младата жена отключи входната врата, седна на канапето и се замисли дали да не се върне в магазина и да не каже на Чарли какво мисли за него. След няколко минути в стаята като хала влетя Дафни.

— Извинявай за тази вечер — подхвана Беки още преди приятелката й да е имала възможност да изрази мнението си. — Обикновено Чарли е по-общителен. Не знам какво го прихвана.

— Сигурно не му е било никак лесно да вечеря с офицер от стария полк — предположи другата жена.

— Сигурно — потвърди Беки. — Но накрая ще се сприятелят, ще видиш.

Дафни я погледна замислено.

Следващата събота сутринта Гай дойде да вземе Беки от Челси Терас номер деветдесет и седем, за да я закара в Асхърст. Още щом я видя в една от изисканите червени рокли на Дафни, й каза, че е много красива, и докато пътуваха към Бъркшир, бе толкова весел и бъбрив, че Беки дори започна да се отпуска. Пристигнаха в село Асхърст малко преди три. Гай се извърна, намигна й и подкара по двата километра път, който водеше към имението на родителите му.

Беки не беше очаквала, че къщата им е толкова голяма.

В горния край на стълбището ги чакаха иконом, помощник-иконом и двама лакеи. Гай спря автомобила на посипаната с чакъл алея, а икономът слезе да вземе от багажника двата малки куфара на Беки и ги подаде на лакея, който изтича да ги внесе вътре. После икономът поведе бавно и спокойно гостите нагоре по каменните стъпала. Влязоха във вестибюла и се качиха по широкото дъсчено стълбище при спалня на първия етаж.

— Стая „Уелингтън“, уважаема госпожице — рече напевно мъжът и отвори вратата.

— Ако се вярва на преданието, Уелингтън е пренощувал навремето именно в това помещение — поясни Гай, докато се качваха по стълбите. — Между другото, не е нужно да се чувстваш самотна. Аз ще бъда в съседната стая, освен това съм много по-жив от генерала.

Беки влезе в просторната уютна стая, където завари младо момиче в дълга черна рокля с бяла якичка и маншети, което разопаковаше багажа. Момичето се обърна, направи реверанс и оповести:

— Аз съм Нели, вашата камериерка. Само ми кажете, ако имате нужда от нещо, драга госпожице.

Беки й благодари, отиде при еркерния прозорец и се взря в зелените морави, разпрострели се докъдето поглед стига. На вратата се почука, младата жена се обърна и видя, че Гай влиза още преди тя да е отговорила на почукването.

— Стаята е хубава, нали, скъпа?

— Прекрасна е — потвърди Беки, а камериерката приклекна още веднъж.

На Беки й се стори, че когато Гай тръгна да прекосява помещението, в очите на момичето проблесна едва доловима уплаха.

— Готова ли си да се запознаеш с татко? — рече младежът.

— Едва ли някога ще бъда по-готова — призна си Беки и слезе заедно с Гай във всекидневната, където пред разгорелия се огън в камината ги чакаше мъж малко над петдесетте.

— Добре дошли в Асхърст Хол — каза майор Трентам.

Беки се усмихна на домакина и отвърна:

— Добре заварили.

Майорът бе малко по-нисък от сина си, но като него бе строен и рус, макар че косата по слепоочията му вече беше започнала да побелява. Приликите обаче свършваха дотук. Лицето на Гай бе свежо и бледо, докато кожата на майор Трентам бе загрубяла, точно като на човек, прекарал по-голямата част от живота си на открито. Когато му протегна ръка, Беки усети, че дланите му са изпръхнали — той очевидно работеше на полето.

— Тия красиви лондонски обувчици не са много подходящи за онова, което съм намислил — обяви майорът. — Ще се наложи да сложите ботушите за езда на жена ми или може би някой от чифтовете на Найджъл.

— Найджъл ли? — учуди се младата жена.

— Трентам младши. Гай не ви ли е казвал за него? Тази година завършва „Хароу“16. Надява се да влезе в Кралската военна академия „Сандхърст“ и доколкото разбирам, да засенчи брат си.

— Не знаех, че имаш…

— Не си заслужава да говорим за малкото ми братче — прекъсна я с ехидна усмивка Гай, докато баща му ги водеше по коридора към долапа под стълбите.

Беки погледна редицата кожени ботуши за езда, лъснати по-добре и от обувките й.

— Избирайте, драга — подкани майор Трентам.

След един-два опита Беки намери чифт, който й беше точно по мярка, и излезе заедно с Гай и баща му в градината. Почти цял следобед майор Трентам показва на младата гостенка огромното имение и когато се прибраха в къщата, Беки бе повече от готова за топлия пунш в сребърна купа, който ги чакаше в дневната.

Икономът им съобщи, че госпожа Трентам се била обадила да предупреди, че се е забавила в къщата на свещеника и нямало да успее да дойде за следобедния чай.

Майката на Гай още не се бе появила, когато надвечер Беки се върна в предоставената й стая, за да си вземе вана и да се преоблече за вечеря.

За пътуването Дафни бе преотстъпила на приятелката си две от своите рокли и дори й бе дала скъпа диамантена брошка във формата на полумесец, за която Беки се притесняваше доста. Но щом се погледна в огледалото, всичките й страхове се разсеяха.

Чу, че многобройните часовници в къщата отброяват в хор осем часа, и се върна в дневната. Роклята и брошката направиха осезаемо впечатление на двамата мъже. От майката на Гай все така нямаше и следа.

— Каква прелестна рокля, госпожице Салмън! — възкликна домакинът.

— Благодаря ви, майор Трентам — отвърна Беки и протегна ръце, за да ги постопли на огън, после огледа и помещението.

— Жена ми ще дойде всеки момент — увери я майорът, а икономът й донесе чаша херес на сребърен поднос.

— Много ми хареса разходката из имението.

— Надали, скъпа, може да се опише като имение — отвърна домакинът със сърдечна усмивка. — Но се радвам, че ви е било приятно — допълни той и погледна някъде зад нея.

Беки се обърна и видя, че в стаята влиза висока изискана жена, облечена от глава до пети в черно. Тя тръгна бавно и спокойно към тях.

— Запознай се с Беки Салмън, мамо — рече Гай, след което пристъпи напред и я целуна по бузата.

— Много ми е приятно — каза Беки.

— Мога ли да попитам кой е имал нахалството да вземе от долапа най-хубавите ми ботуши за езда? — тросна се госпожа Трентам, без да обръща внимание на протегнатата ръка на Беки. — А после ги е върнал целите в кал?

— Аз — отговори майорът. — В противен случай щеше да се наложи госпожица Салмън да обикаля из имението на високи токове. А при тези обстоятелства това едва ли е разумно.

— Може би щеше да е по-разумно госпожица Салмън да си беше донесла подходящи обувки.

— Извинявайте… — подхвана Беки.

— Къде се губиш цял ден, майко? — намеси се Гай. — Надявахме се да те видим по-рано.

— Опитвах се да реша някои от проблемите, които, както се оказа, не са по силите на новия ни енорийски свещеник — отвърна госпожа Трентам. — Тоя човек явно си няма и понятие как да организира празник на плодородието. На какво ли ги учат в Оксфорд?

— Сигурно на богословие — предположи мъжът й.

Икономът се прокашля.

— Вечерята е пренесена, уважаема госпожо.

Без да каже и дума, госпожа Трентам се завъртя и забърза към трапезарията. Сложи Беки отдясно на майора, точно срещу себе си. Три ножа, четири вилици и две лъжици блеснаха срещу Беки от квадратната маса. Тя веднага се досети кой прибор да вземе най-напред, защото започнаха със супа, но си даде сметка, че от тук нататък ще се наложи да гледа какво прави госпожа Трентам и да го повтаря.

Домакинята не се обърна нито веднъж към нея, докато не донесоха основното ястие. Говореше с мъжа си за учението на Найджъл в „Хароу“ — не особено успешно, и за новия свещеник, който също не се проявяваше кой знае колко блестящо, а също за лейди Лавиния Мейлим, установила се наскоро в селището и създаваща големи неприятности.

Беки тъкмо дъвчеше хапката фазан, когато госпожа Трентам най-неочаквано я попита:

— А с какво се занимава баща ви, госпожице Салмън?

— Той е покойник — изпелтечи с пълна уста момичето.

— О, колко жалко — рече бездушно по-възрастната жена. — Вероятно е загинал на фронта?

— Не.

— А какво все пак е правел по време на войната?

— Занимаваше се с фурната. В Уайтчапъл — допълни Беки, припомнила си предупреждението на своя баща: „Опиташ ли се да скриеш от какво семейство произлизаш, рано или късно ще плачеш горчиво“.

— Уайтчапъл ли? — ахна госпожа Трентам. — Ако не ме лъже паметта, това е малко китно селце на хвърлей от Устър.

— Не, госпожо Трентам, намира се насред лондонския квартал Ийст Енд — уточни Беки с надеждата, че Гай ще й се притече на помощ, той обаче бе погълнат от чашата бордо.

— Виж ти! — възкликна домакинята, стиснала устни. — Помня, че веднъж гостувах на жената на епископа на Устър в селце, което се казваше Уайтчапъл, но да ви призная, никога не съм виждала смисъл да ходя чак в Ийст Енд. Там надали имат епископ. — Тя остави ножа и вилицата. — При всички положения — продължи домакинята — баща ми, сър Реймънд Хардкасъл — сигурно сте чували за него, госпожице Салмън…

— Не, не съм — призна си момичето.

Върху лицето на госпожа Трентам се появи поредното презрително изражение, което обаче не я спря в излиянията й.

— Та баща ми, когото крал Джордж Пети удостои с благородническа титла за особените му заслужи…

— И какви са тези особени заслуги — прекъсна я невинно Беки, което накара госпожа Трентам да замълчи, после обаче тя отговори на въпроса:

— Той даде своя скромен принос в усилията на Негово Величество да не позволи германците да ни изпреварят.

— Търговец на оръжие е — вметна съвсем тихо майор Трентам.

Дори и да чу забележката му, госпожа Трентам предпочете да не й обръща внимание.

— Тази година ли приключихте с обучението си, госпожице Салмън? — попита тя ледено.

— Не. Приеха ме в университета — рече младата жена.

— Лично аз не одобрявам подобно нещо. Истинската дама трябва да знае само да пише, да чете и да смята, а също как да ръководи прислугата и да не умре от скука, когато е принудена да ходи на крикет.

— А ако нямате прислуга… — подзе Беки и смяташе да се доизкаже, ако госпожа Трентам не бе позвънила със сребърното звънче, оставено отстрани на дясната й ръка.

Когато икономът се появи отново, тя му нареди сопнато:

— Кафето ще го пием в дневната, Гибсън.

Човекът я погледна, донейде изненадан, а тя се изправи и поведе всички от трапезарията по дългия коридор към дневната, където огънят вече не гореше толкова ожесточено.

— Ще пийнете ли малко портвайн или бренди, госпожице Салмън? — попита майор Трентам, докато Гибсън наливаше кафето.

— Не, благодаря — отвърна съвсем тихо Беки.

— Моля да ме извините — рече госпожа Трентам и стана от фотьойла, на който току-що беше седнала. — Явно съм развила леко главоболие, затова с ваше разрешение ще се прибера в стаята си.

— Да, да, разбира се, скъпа — рече безизразно мъжът й.

Веднага щом майка му излезе от помещението, Гай побърза да дойде при Беки, седна до нея и я хвана за ръката.

— Ще бъде по-мила утре сутринта, щом й мине мигрената. Ще видиш.

— Съмнявам се — отвърна през шепот младата жена, сетне се обърна към майор Трентам и рече: — Нали ще извините и мен? Денят беше уморителен, пък и съм сигурна, че вие двамата имате да си разказвате много неща.

Двамата мъже станаха, а тя излезе от дневната и се качи по стълбището в предоставената й спалня. Съблече се набързо, изми се с ледената вода в легена, прекоси неотоплената стая и се пъхна между завивките на студеното легло.

Вече се унасяше, когато чу, че някой натиска дръжката на бравата. Премига и се взря в другия край на помещението. Вратата се отвори, ала единственото, което Беки различи, бе мъж, който влиза и затваря тихо вратата подире си.

— Кой е? — прошепна уплашена младата жена.

— Аз съм, аз съм, няма страшно — успокои я също тъй тихо Гай. — Отбих се да видя как се чувстваш.

Беки придърпа завивката чак до брадичката си.

— Лека нощ, Гай — пожела му припряно.

— Не си много дружелюбна — укори я мъжът, който вече бе прекосил стаята и бе приседнал на крайчеца на леглото. — Просто исках да се уверя, че се чувстваш добре. Доста ти се събра тази вечер.

— Добре съм, благодаря — рече хладно младата жена.

Когато Гай понечи да я целуне, тя се дръпна толкова силно, че си удари лявото ухо.

— Времето вероятно не е много подходящо.

— И мястото — допълни Беки и се дръпна още повече — насмалко да падне от другата страна на леглото.

— Исках само да те целуна за „лека нощ“.

Младата жена му разреши от немай-къде да я прегърне и да я целуне по устните, Гай обаче я задържа в обятията си по-дълго, отколкото беше очаквала, и накрая тя се видя принудена да го избута.

— Лека нощ, Гай — отсече.

Отпърво той не се помръдна, после обаче се изправи бавно и каза:

— Може би някой друг път.

След миг Беки чу как вратата се затваря след него.

Поизчака малко, сетне стана от леглото. Отиде, завъртя ключа, извади го и пак си легна. Доста дълго се мята, преди да заспи.

Когато на другата сутрин слезе за закуска, разбра от майор Трентам, че жена му почти не била мигнала и още страдала от мигрена, затова решила да полежи, докато главата й мине напълно.

По-късно, когато майорът и Гай отидоха на църква и оставиха Беки да чете във всекидневната неделните вестници, на нея й направи впечатление, че слугите си шушукат нещо и се споглеждат.

Госпожа Трентам се появи за обяд, но дори и не опита да се включи в разговора в другия края край на масата. Най-неочаквано, докато им поднасяха плодовата салата с крем, тя попита:

— За какво беше днешната проповед?

— „Не причинявай на другите онова, което не искаш те да причиняват на теб“ — отвърна някак дръпнато майорът.

— Хареса ли ви службата в нашата църква, госпожице Салмън? — обърна се за пръв път домакинята към Беки.

— Аз не съм… — подхвана младата жена.

— А, да, вие сте от богоизбраните.

— Не, не, ако изобщо може да се каже, че изповядвам някаква религия, то това е римокатолицизмът.

— А! — престори се на изненадана домакинята. — Пък аз си рекох, е с това име… Салмън… при всички положения нямаше да ви хареса в нашата църква, прекалено скромна е.

Беки се запита дали всяка дума, всяка постъпка на госпожа Трентам са предварително отрепетирани.

След обяда домакинята отново изчезна някъде, а Гай предложи двамата с Беки да се поразходят. Младата жена се качи в отредената й стая, за да обуе възможно най-старите си обувки — не искаше и да си помисли, че отново може да й се наложи да взима някой чифт от ботушите за езда на госпожа Трентам.

— Готова съм на всичко, само и само да се махнем от къщата — сподели тя с Гай, щом слезе при него, и не посмя да отвори отново уста, докато не беше сигурна, че госпожа Трентам вече не може да я чуе.

— Какво очаква майка ти от мен? — възкликна накрая.

— О, не го взимай толкова навътре — успокои я Гай и я хвана за ръката. — Прекалено чувствителна си. Татко е убеден, че с времето мама ще свикне с теб, пък и ако трябва да избирам между двете, знам коя ми е по-важна.

Беки стисна ръката му.

— Благодаря ти, скъпи, но не съм сигурна, че ще издържа още една вечер като снощната.

— Можем да си тръгнем, когато поискаме, и да прекараме остатъка от деня у вас — рече младежът. Беки се извърна към него — не го беше разбрала. Той добави бързо: — Хайде да се връщаме! Току-виж мама пак започнала да опява, че цял следобед сме я оставили сама.

Ускориха крачка.

След няколко минути вече се качваха по каменното стълбище пред къщата. Беки само се преобу, погледна се в огледалото — да не би да е рошава, и се върна при Гай в дневната. С изненада видя, че чаят вече е пренесен. Погледна си часовника: беше едва три и четвърт.

— Много жалко, Гай, че накара всички да те чакат — бяха първите думи, които Беки чу, след като влезе в стаята.

— Никога досега не сме пили чая толкова рано — намеси се майорът от другата страна на камината.

— Вие, госпожице Салмън, ще пиете ли чай? — попита домакинята така, сякаш дори името звучеше обидно.

— Да, благодаря — отговори младата жена.

— Защо не се обръщаш към Беки на малко име — подметна Гай.

Госпожа Трентам впи очи в сина си.

— Не приемам тези днешни нрави, когато всички си говорят на малко име, дори и да са се запознали съвсем наскоро. Какъв чай искате, госпожице Салмън, дарджелински, жасминов или „Ърл Грей“? — попита тя още преди някой да е реагирал.

Зачака нетърпеливо отговора на Беки, тя обаче сякаш бе онемяла — още не можеше да се окопити от предишното заяждане на домакинята.

— Вие в Уайтчапъл очевидно нямате такъв голям избор — подметна госпожа Трентам.

На Беки й идеше да грабне чайника и да го излее върху тая проклетия, но накрая все пак се сдържа, ако не за друго, то защото знаеше, че домакинята цели тъкмо това — да я злепостави.

След поредното мълчание госпожа Трентам попита:

— Имате ли, госпожице Салмън, братя и сестри?

— Не, единствено дете съм.

— Виж ти! Да не очаква човек.

— Защо се изненадвате? — попита невинно по-младата жена.

— Защото винаги съм си мислела, че простолюдието се размножава като зайците — отвърна домакинята и си сложи в чая още една бучка захар.

— Мамо, вече прекаляваш… — намеси се Гай.

— Какво толкова, просто се шегувам — побърза да го прекъсне тя. — Понякога синът ми ме възприема твърде на сериозно, госпожице Салмън. И все пак още помня как баща ми, сър Реймънд, обичаше да казва навремето…

— Не почвай пак — тросна се майорът.

— Та баща ми казваше, че класите са като виното и водата. В никакъв случай не бива да се смесват.

— Пък аз си мислех, че Христос е успял да превърне водата във вино — възрази Беки.

Госпожа Трентам предпочете да се направи на глуха.

— Точно заради това във войската има офицери и редници — именно защото такъв е Божият промисъл.

— Нима смятате, че пак е според Божия промисъл да има война, в която тези офицери и редници да се избиват безразборно помежду си? — попита Беки.

— Със сигурност не знам, госпожице Салмън — отвърна по-възрастната жена. — Нямам привилегията да бъда като вас интелектуалка. Аз съм най-обикновена проста жена, която казва, каквото мисли. Знам обаче, че през войната всички правехме жертви.

— А вие, госпожо Трентам, какви жертви направихте? — възкликна гостенката.

— Какви ли не, млада ми госпожице — тросна се госпожа Трентам и се изпъчи във фотьойла. — Като начало се лишавах от куп жизненоважни неща.

— Например от крак или ръка? — подметна Беки и веднага съжали, усетила, че се е хванала в капана на злобарката.

Майката на Гай стана от фотьойла, отиде бавно при камината и дръпна с все сила шнурчето със звънеца за прислугата.

— Не съм длъжна да седя и да търпя да ме обиждат в собствения ми дом — подвикна тя. Веднага щом Гибсън се появи отново в дневната, домакинята се обърна към него и добави: — Погрижи се Алфред да приготви багажа на госпожица Салмън. Тя се прибира в Лондон по-рано от предвиденото.

Беки продължи да седи край камината и да мълчи — и тя не знаеше какво да прави. Госпожа Трентам я загледа ледено, докато накрая младата жена не отиде при майора, не се ръкува с него и не каза:

— Довиждане, майор Трентам. Имам чувството, че няма да се видим отново.

— Само аз губя от това, госпожице Салмън — отговори той любезно и й целуна ръка.

После Беки се обърна и излезе бавно от дневната, без да поглежда отново госпожа Трентам. Гай я последва във вестибюла.

Докато се връщаха в Лондон, той се опита да оправдае как ли не поведението на майка си, Беки обаче знаеше, че сам не си вярва. Щом автомобилът спря пред дом деветдесет и седем, младежът скочи и отвори вратата на Беки.

— Може ли да се кача? — попита я. — Имам да ти казвам още нещо.

— Нека да не е тази вечер — примоли се тя. — Трябва да помисля и предпочитам да остана сама.

Гай въздъхна тежко.

— Исках само да ти кажа, че те обичам много, и може би да обсъдим плановете за бъдещето.

— Планове, в които присъства и майка ти ли?

— Остави я майка ми — отвърна той. — Толкова ли не разбираш, че те обичам?

Беки се поколеба.

— Хайде още сега да обявим в „Таймс“ годежа си, пък майка ми да си мисли каквото ще. Какво ще кажеш?

Тя се обърна и го прегърна.

— О, Гай, и аз те обичам, но по-добре не се качвай. Дафни ще се прибере всеки момент. Може би някой друг път.

Върху лицето на младежа се изписа разочарование. Той я целуна и й пожела „лека нощ“. Беки отвори входната врата и се завтече нагоре по стълбите.

Влезе в жилището и видя, че Дафни още не си е дошла от провинцията. Седна на канапето и когато се здрачи, не си направи труда да включи осветлението. Приятелката й влетя след цели два часа.

— Как мина? — бяха първите думи, които изрече, след като нахълта в хола, изненадана, че Беки седи на тъмно.

— Ужасно.

— Значи скъсахте?

— Не съвсем — отвърна другата жена. — Дори ми се стори, че Гай ми поиска ръката.

— А ти съгласи ли се? — попита Дафни.

— Май да.

— Ами Индия?

На другата заран, след като си разопакова багажа, Беки с ужас установи, че прелестната брошка, която Дафни й бе дала за пътуването, я няма. Реши, че я е забравила в имението Асхърст.

Тъй като не изгаряше от желание да общува отново с госпожа Трентам, остави на пропуска в казармата бележка на Гай, за да сподели притеснението си. На другия ден той й отговори, че в неделя ще обядва с родителите си в имението и на всяка цена ще провери.

Следващите пет дни Беки мислеше само за едно: дали Гай ще намери скъпата брошка — добре поне, че Дафни не забелязваше липсата й. Беки се молеше да намери бижуто, преди приятелката й да е решила да си го сложи.

В понеделник Гай й прати бележка, че са претърсили педя по педя стаята за гости, но така и не са открили липсващата брошка, пък и Нели го била уверила, че помнела много добре как е сложила всички накити на госпожицата в багажа.

Това изуми Беки, понеже, след като я бяха изпъдили толкова позорно от имението, тя сама си бе приготвила багажа. Вечерта зачака със свито сърце Дафни да се върне от провинцията, за да й обясни какво е станало. Опасяваше се, че ще минат месеци, дори години, докато събере пари, за да купи подобна брошка, вероятно семейна ценност, предавана от поколение на поколение.

Беше изпила няколко чаши силно кафе и аха — да запали и от цигарите на приятелката си, когато малко след полунощ тя влетя в жилището на Челси Терас.

— Защо не спиш, скъпа? — учуди се Дафни. — Да не би да е започнала сесията?

— А, не — отвърна Беки и разказа всичко за изчезналата диамантена брошка.

Накрая попита колко ли време ще измине, докато успее да я плати.

— Най-много седмица — засмя се Дафни.

— Ама как така? — попита смаяна Беки.

— Ами така. Имитация е — такъв е последният писък на модата. Ако не ме лъже паметта, я купих за някакви си три шилинга.

Във вторник, докато вечеряха заедно, Беки сподели с облекчение с Гай, че не се налага да търсят изгубената брошка.

Следващия понеделник, младежът я донесе на Челси Терас и обясни, че камериерката я била намерила под леглото в стая „Уелингтън“.

9.

Беки започна да долавя в поведението на Чарли дребни промени, отпърво почти незабележими, сетне по-очевидни.

Дафни не се и опитваше да прикрие увлечението си по онова, което тя нарече „социалното откритие на десетилетието, моя личен Чарли Дулитъл“.

— Е, чудо голямо! Водила съм го само веднъж в имението Харкорт — оповести младата жена. — Всички останаха очаровани. Дори мама отсъди, че бил невероятен.

— Не може да бъде! Майка ти да хареса Чарли Тръмпър! — ахна невярващо Беки.

— Ами да, скъпа. Но мама знае, че нямам намерение да се омъжвам за него.

— Ей, умната! И аз нямах намерение да се омъжвам за Гай.

— Не забравяй, скъпа, че ти произхождаш от класата на романтиците, докато аз съм с по-пресметливо потекло. Именно заради това аристокрацията е оцеляла толкова дълго. Не, ще се венчая за мъж на име Пърси Уилтшир и това няма нищо общо нито със съдбата, нито със звездите. Просто старомоден здрав разум.

— А господин Уилтшир наясно ли е с намеренията ти?

— Не, маркиз Уилтшир не знае. Дори майка му още не му е казала.

— Ами ако Чарли се влюби в теб?

— Невъзможно! В живота му има друга.

— Не думай! — изненада се Беки. — А аз дори не съм я виждала.

Шестмесечният отчет на магазина бе значително по-добър от първите три месеца и Дафни го усети по себе си, когато получи следващата вноска за покриване на заема. Пошегува се с Беки, че при това темпо няма да спечели нищо от вложението си. Колкото до самата Беки, тя все по-рядко мислеше за Дафни, Чарли и магазина — наближаваше време Гай да замине за Индия.

Индия… След като разбра, че го пращат за три години чак там, не мигна цяла нощ: предпочиташе да научи от него, а не от Дафни за заминаването му, което поставяше под въпрос общото им бъдеще. Доскоро се бе примирявала, че Гай си има задължения в полка и те не могат да се виждат редовно, но сега, когато им предстоеше да се разделят, тя се дразнеше все повече от неговите дежурства, нощни учения и най-вече от походите в събота и неделя, в които участваше и Кралският стрелкови полк.

Беше се опасявала, че след скандала в имението Асхърст Гай ще охладнее към нея, но се получи точно обратното — той стана още по-настойчив и постоянно й повтаряше, че веднъж да се оженят, и всичко ще се промени.

После обаче месеците се превърнаха в седмици, седмиците — в дни и страховитото кръгче, с което Беки бе оградила трети февруари 1920 година върху календара до леглото си, ги връхлетя изневиделица.

— Хайде да вечеряме в кафене „Ройъл“, където бяхме заедно първия път — предложи Гай в понеделника преди заминаването си.

— А, не — рече Беки. — Нямам намерение последната вечер да те деля със стотина непознати. — Тя се подвоуми, подвоуми и добави: — Ако ми се доверяваш като готвачка, предпочитам да те поканя на вечеря у нас. Така поне ще бъдем сами.

Гай се усмихна.

След като нещата в магазина явно потръгнаха, Беки вече не се отбиваше всеки ден, но ако минаваше покрай номер сто четирийсет и седем, не можеше да се сдържи и да не надзърне през витрината. Онзи понеделник тя изненадана видя, че Чарли го няма зад щанда.

— Насам, насам! — чу се вик.

Беки се обърна и видя, че Чарли седи на същата пейка срещу магазина, където го бе заварила и в деня, когато той се бе прибрал в Лондон. Прекоси улицата и отиде при него.

— Ама ти какво, да не си излязъл в пенсия, преди да сме си платили борчовете?

— Няма такова нещо, не съм излязъл в никаква пенсия. Работя.

— Хубава работа, работел! Я обясни, господин Тръмпър, откога да седиш в понеделник сутрин по пейките в парковете се води за работа?

— Не друг, а Хенри Форд ни учи, че „за всяка минута действие трябва да отделиш по час размисъл“ — отвърна Чарли и на младата жена й направи впечатление, че просторечието му вече почти не се долавя.

— И накъде те тласкат днес мислите на Форд? — попита тя.

— Към онези магазини отсреща.

— Към всичките ли? — Беки извърна очи натам. — И до какъв извод е щял да стигне господин Форд, ако е седял на тази пейка?

— Че те всъщност представляват трийсет и шест различни начина да правиш пари.

— Никога не съм ги броила, но щом казваш, че са трийсет и шест, ще ти повярвам.

— И какво друго виждаш, ако погледнеш към отсрещния тротоар?

Беки отново извърна очи към Челси Терас.

— Навалица от хора, които сноват напред-назад по тротоара, главно жени със слънчобрани, бавачки, тикащи бебешки колички, и някое и друго дете, което скача на въже или върти обръч. — Тя замълча. — А ти какво виждаш?

— Две табели „Продава се“.

— Да ти призная, не съм ги забелязала.

Беки за кой ли път насочи поглед към отсрещния тротоар.

— Защото гледаш с други очи — поясни Чарли. — Първо, имаме месарницата на Кендрик. Е, знаем всичко за него, нали така? Получи инфаркт и лекарите го посъветваха да се пенсионира, ако иска да поживее още малко.

— Освен това имаме магазина на господин Ръдърфорд — отбеляза Беки, съгледала втората табела „Продава се“.

— Да, антикварят. Драгият Джулиан е решил да продаде магазина и да се пресели при приятеля си в Ню Йорк, където обществото гледа с по-добро око на такива наклонности… как ти харесва думичката?

— Ама ти откъде знаеш…

— Имам си източници — отвърна Чарли и се пипна по носа. — Това е като въздуха и водата за всеки предприемач.

— Поредното правило на Форд ли?

— Не, източникът се намира значително по-близо — призна си младежът. — И се казва Дафни Харкорт-Браун.

Беки се усмихна.

— И какво смяташ да предприемеш?

— Смятам да купя и двата магазина.

— И как, интересно, ще го направиш?

— С моята предприемчивост и с твоята бдителност.

— Сериозно ли говориш, Чарли Тръмпър?

— Никога не съм говорил по-сериозно. — Младежът я погледна отново. — В края на краищата не виждам особена разлика между Челси Терас и Уайтчапъл.

— Е, все има разлика — възрази Беки. — Някоя и друга десетична запетая.

— Ами да я преместим тая запетая, госпожице Салмън. Така де, водиш ми се съдружница, крайно време е да престанеш да дремеш и да започнеш да си вършиш твоята част от работата.

— Ами изпитите?

— Приятелят ти замина за Индия, използвай свободното време, с което вече разполагаш.

— Всъщност заминава утре.

— В такъв случай ти отпускам още един ден градски отпуск. Нали военните му викат така? А утре ще се върнеш при Джон Д. Уд и ще си уредиш среща с онзи млад пъпчив служител… как му беше името?

— Палмър — отговори Беки.

— Точно така, Палмър. Заръчай му да уговори продажбата и на двата магазина и го предупреди, че проявяваме интерес към всичко на Челси Терас, което в бъдеще бъде обявено за продан.

— Всичко на Челси Терас ли? — ахна Беки, която вече си водеше записки на гърба на тетрадката.

— Освен това трябва да осигурим парите за покупката на имотите, ето защо обиколи банките и уговори изгодни условия. Ако ти поискат лихва над четири на сто, изобщо не разговаряй.

— Ако ми поискат лихва над четири на сто, да не разговарям — повтори младата жена, след което вдигна очи и допълни: — Но това, Чарли, са цели трийсет и шест магазина!

— Знам, вероятно ще ни отнеме ужасно много време.

В библиотеката на колеж „Бедфорд“ Беки се помъчи да не мисли за мечтите на Чарли да стане следващият господин Селфридж17 и да си довърши курсовата работа, посветена на влиянието на Бернини върху скулптурата от XVII век. Но отново и отново се връщаше към Чарли, а после и към Гай. Не можеше да се справи с настоящето, усети, че има още по-малък успех в опитите да обхване миналото, затова отсъди, че курсовата ще трябва да почака, докато тя разполага с повечко време, за да се съсредоточи върху отминалите столетия.

През обедната почивка седна на червения тухлен зид пред библиотеката и без да спира да мисли, отхапа от ябълката, която си носеше. После метна огризката в близкия кош за отпадъци, събра си нещата в чантата и се отправи на запад, към Челси.

Първо се отби в месарницата, откъдето взе агнешко бутче и каза на госпожа Кендрик, че много съжалява за мъжа й. Докато плащаше, й направи впечатление, че продавачите, макар и добре обучени, не проявяват особено усърдие. Клиентите си тръгваха само с онова, за което бяха дошли, нещо, което Чарли не би допуснал. После Беки се нареди на опашката в „Тръмпър“ така, че да я обслужи Чарли.

— Какво ще желаеш, мила ми госпожице?

— Половинка картофи, четвъртинка печурки, една зелка и един пъпеш.

— Голям късмет имаш днес, госпожице. Да си изядеш пъпеша още довечера — допълни той и понатисна кората. — Още нещо? Няколко портокала, може би грейпфрут?

— Не, благодаря, много си мил.

— Дължиш ми общо три шилинга и четири пенса.

— А защо не даваш и на мен една ябълка, както на другите момичета?

— Съжалявам, мила ми госпожице, но това е привилегия само на постоянните ни клиенти. Но би могла да ме убедиш, ако ме поканиш да си поделим довечера пъпеша. Тъкмо ще ти изложа грандиозния си план за Челси Терас, Лондон, света…

— Днес, Чарли, не мога. Утре сутринта Гай заминава за Индия.

— Да де! И аз съм един! Да ми изхвърчи от главата! — Младежът бе необичайно развълнуван. — Тогава утре?

— Защо не?

— В такъв случай те каня на вечеря. Да мина ли да те взема в осем?

— Страхотно, съдружнико! — изчурулика Беки с надеждата, че го е казала като Мей Уест.

Вниманието на Чарли веднага бе погълнато от едрата лелка, която беше на ред.

— О, лейди Нърс! — подхвана пак младежът на просторечие. — Какво да бъде, както обикновено малко цвекло и ряпа ли, или днес, мила ми госпожо, ще проявите повече въображение?

Беки се обърна и видя как лейди Нърс, която беше най-малко на шейсет години, поруменява и изпъчва гордо-гордо пищна гръд.

След като се прибра, Беки бързо огледа хола, за да се увери, че е чисто и подредено. Прислужницата се бе постарала доста, Дафни още не се беше прибрала от провинцията, където беше заминала за края на седмицата, и Беки трябваше само да пооправи възглавниците и да дръпне пердетата.

Реши да приготви вечерята и чак след това да се окъпе. Вече съжаляваше, че е отхвърлила предложението на Дафни да повикат от Лаундс Скуеър готвач и две-три жени, които да й помагат, но й се искаше поне този път двамата с Гай да бъдат сами, макар и да знаеше, че майка й няма да одобри, ако разбере, че е прекарала вечерта с приятел, а Дафни не е била с тях, за да ги държи под око.

Пъпеш, след това агнешко бутче с картофи, зеле и гъби: виж, майка й със сигурност щеше да одобри менюто. Но едва ли щеше да погледне благосклонно на това, че дъщеря й се е охарчила с цяло състояние за бутилка вино „Нюи Сен Жорж“ реколта 1912 година, което Беки бе купила от магазина на господин Кътбърт на номер сто и едно. Младата жена обели картофите, приготви бутчето за печене и провери дали им се намира джоджен, после се зае да маха кочана на зелката.

Докато пълнеше ваната, си каза, че занапред трябва да пазарува само в квартала, за да е сигурна, че знае не по-малко от Чарли какво става тук. Преди да се съблече, провери и дали е останало нещо в бутилката бренди, която й бяха подарили за Коледа.

Докато лежеше в горещата вана, обмисляше към кои банки да се обърне и по-важно, как да им представи случая. Подробен отчет за приходите на магазин „Тръмпър“, както и график за изплащане на заема… Мислите й отново я отнесоха от Чарли към Гай — Беки се запита защо ли никой от двамата не отваря дума за другия.

Чу, че часовникът в спалнята отброява седем и половина, и стресната, изскочи като тапа от ваната — погълната от мислите си бе забравила, че Гай ще дойде точно в осем. Дафни я бе предупредила, че ако ходиш с военен, можеш да си сигурна поне в едно: че той няма да закъснее нито веднъж.

Беки изпразни половината гардероб на Дафни, а и своя и намята дрехите навсякъде из двете стаи в трескав опит да избере тоалет, който да облече. Накрая се спря на рокля със сако, които Дафни бе носила на бала на Кралския стрелкови полк и които оттогава не бе слагала. Беки закопча припряно и последното копче и се погледна в огледалото. Беше неотразима. Часовникът над камината отброи осем точно когато на вратата се позвъни.

В стаята влезе Гай, облечен в двуредна куртка и в кавалерийски брич, носеше бутилка вино и голям букет червени рози. Остави ги на масата и прегърна Беки.

— Каква красива рокля! — възкликна той. — Никога не съм те виждал с нея.

— Обличам я за пръв път — отвърна младата жена и почувства угризения на съвестта, задето я е взела, без да пита Дафни.

— Никой ли не ти помага с вечерята? — огледа се гостът.

— Да ти призная, Дафни си предложи услугите, но аз не приех — не исках да те деля с никого, нали днес е последната ни вечер заедно!

Гай се усмихна.

— Да ти помогна ли нещо?

— Да, отвори виното, докато слагам във фурната картофите.

— Картофи от „Тръмпър“ ли?

— То се знае — отвърна Беки, след което се върна в кухнята и пусна зелката в тенджерата вряла вода. Подир кратко колебание се провикна: — Чарли не ти е особено симпатичен, нали?

Гай напълни чашите с вино, но или не чу какво го пита Беки, или не се опита да й отговори.

— Как мина денят? — попита младата жена, след като се върна в хола и взе чашата вино, която Гай й подаде.

— Приготвях си багажа за утре, и аз не знам колко денка се получиха — отвърна той. — В оная проклета страна искат да носиш по четири бройки от всичко.

— От всичко ли? — възкликна Беки и отпи от виното. — Ммм, бива го.

— От всичко. А ти какво прави днес?

— Обсъждах с Чарли плановете му да превземе Лондон, без да обявява война, реших да не се занимавам с Караваджо, защото е художник втора ръка, и купих гъби, да не говорим пък за пъпеша, който Чарли не можа да нахвали.

После тя сложи половинката пъпеш пред Гай и напълни отново чашите.

Докато вечеряха, младата жена си даде сметка, че през следващите три години едва ли ще прекарат друга вечер заедно. Говореха за театър, за полка, за размириците в Ирландия, за Дафни, дори за цената на пъпешите, но не и за Индия.

— Винаги можеш да ми дойдеш на гости — рече той накрая — сам бе подхванал забранената тема, докато наливаше на Беки поредната чаша вино, останало на дъното на бутилката.

— Да отскоча за един ден, така ли? — засмя се тя, докато вдигаше от масата празните чинии и ги носеше в кухнята.

— Не след дълго и това ще бъде възможно.

Гай напълни и своята чаша и отвори бутилката, която бе донесъл.

— В смисъл?

— В смисъл, че ще пътуваме със самолет. Така де, Алкок и Браун прекосиха Атлантическия океан, без да спират никъде, следващата цел на повечето авантюристи вероятно ще бъде Индия.

— Дали да не седна на крилото? — засмя се Беки, след като се върна от кухнята.

Гай също се усмихна.

— Сигурен съм, че няма и да усетим кога са минали трите години, после, веднага щом се върна, ще се оженим.

Той вдигна чашата и загледа как Беки отпива от виното. Известно време и двамата мълчаха. Когато стана от масата, младата жена усети, че й се вие свят.

— Ще сложа кафе — обясни тя.

Щом се върна, видя, че чашата й отново е напълнена.

— Благодаря ти за прекрасната вечер — поде Гай и Беки се уплаши, че той си тръгва. — Опасявам се, че е време да мием чиниите — допълни младежът. — Не си повикала прислуга, а аз оставих ординареца в казармата.

— Не, няма да се занимаваме сега с чиниите — хлъцна Беки. — Ами да, една година ще ги мия, една ще ги подсушавам и една ще ги редя.

Смехът на Гай бе прекъснат от шума на кипящото кафе.

— Връщам се ей сега. Защо не си сипеш бренди? — предложи Беки, а после отиде в кухнята и затърси две чаши, които да не са нащърбени.

Напълни ги с вряло кафе и ги занесе в хола — стори й се, че газовата лампа е нагласена да свети по-слабо. Остави чашите на масичката при канапето.

— Кафето е много горещо, трябва да поизчакаме да изстине — предупреди тя.

Гай й подаде чашата бренди. Вдигна своята и зачака. Беки се поколеба, отпи малка глътка и седна на канапето до него. Известно време мълчаха, после Гай остави чашата, прегърна младата жена и започна да я целува страстно първо по устните, сетне по вратлето и голите рамене. Беки се дръпна едва когато усети, че той плъзва длан от гърба към гърдите й.

Гай я пусна и рече:

— Имам една приятна изненада за теб, скъпа, пазех я за тази вечер.

— Каква?

— Утре във вестник „Таймс“ ще бъде обявен годежът ни.

За миг Беки бе толкова смаяна, че само погледна младежа.

— О, скъпи, това е прекрасно!

Отново го прегърна и този път не се дръпна, когато той заопипва гърдите й. После обаче попита:

— Но какво ще каже майка ти?

— Пет пари не давам какво ще каже — възкликна Гай и пак я зацелува по шията.

Плъзна длан и по другата й гърда, а Беки разтвори устни и езиците им се докоснаха.

Усети как Гай разкопчава копчетата отзад на роклята й — отначало бавно, сетне по-уверено. Тя се изчерви, когато младежът махна куртката и вратовръзката и ги метна върху облегалката на канапето, и се запита дали да не му каже, че са отишли прекалено далеч.

Но Гай се зае да разкопчава ризата си и Беки съвсем се уплаши: вече нямаше власт над нещата.

Младежът се надвеси и съблече сакото на Беки. След това отново започна да я целува и да прокарва длани по гърба й.

Младата жена си помисли, че може би ще й се размине, ако Гай не успее да разкопчее сутиена. Но не след дълго стана пределно ясно, че той и друг път се е справял с тази нелека задача: разкопча чевръсто копченцата и насочи вниманието си към бедрата на Беки. Най-неочаквано спря, когато дланта му стигна горния край на чорапите, погледна я в очите и промълви:

— Опитвах се да си представя как изглеждаш, но и през ум не ми е минавало, че си толкова красива.

— Благодаря — прошепна Беки и изправи гръб.

Гай й подаде чашата с бренди и тя отпи още една глътка, след което се запита дали не е по-разумно да каже например, че кафето е изстинало, и да отиде в кухнята, за да направи друго.

— Въпреки всичко тази вечер изживях голямо разочарование — допълни Гай, без да сваля длан от бедрото й.

— Разочарование ли! — възкликна Беки и остави чашата.

Вече я хващаше.

— Да — потвърди Гай. — Заради годежния ти пръстен.

— Годежният ми пръстен ли? — бе още по-смаяна младата жена.

— Поръчах го преди повече от месец в „Гаръд“18 и ми обещаха, че тази вечер мога да го взема. Ала днес следобед ми съобщиха, че ще бъдат готови едва утре рано сутринта.

— Не е толкова важно — рече Беки.

— Как да не е важно! — възкликна Гай. — Исках тази вечер да ти го сложа. Дано ти е възможно утре сутринта да дойдеш малко по-рано на гарата. Смятам да падна на колене и да ти поднеса пръстена направо на перона.

Беки стана и се усмихна, Гай също се изправи и я прегърна.

— Винаги ще те обичам, знаеш го, нали?

Роклята на Дафни се плъзна и падна на пода. Гай хвана Беки за ръката и тя го заведе в спалнята.

Той отметна припряно покривката, скочи на леглото и протегна ръце. Без да губи и миг, Беки отиде при младежа, а той махна набързо останалите й дрехи и започна да я целува навсякъде по тялото, а после я люби с обиграност, каквато, както си помисли тя, се постига само с много практика.

Макар да я позаболя, Беки бе изненадана колко бързо е приключило дългоочакваното усещане. Тя се притиска дълго, сякаш цяла вечност до Гай. Той току повтаряше колко държи на нея, което попритъпи вината, обзела Беки — нали все пак бяха сгодени!

Тя вече се унасяше, когато й се стори, че чува затръшване на врата. Обърна се, решила, че са съседите на горния етаж. Гай почти не се помръдна. Не щеш ли, вратата на спалнята се разтвори рязко и пред тях изникна Дафни.

— Извинявайте, не знаех, че сте тук — прошепна тя и затвори тихо вратата след себе си.

Беки погледна притеснена любимия си. Той се усмихна и я прегърна.

— Не се плаши. Дафни няма да каже на никого.

Притегли я с ръка и отново я люби.

Когато Беки отиде на първи перон, гара „Уотърлу“ вече гъмжеше от униформени мъже. Беше закъсняла само две-три минути и се изненада, че Гай не я чака. После се сети, че той първо трябва да отскочи до Албемарл стрийт, за да вземе пръстена.

Погледна табелата отстрани на влака: с бял тебешир с едри печатни букви пишеше „Лондон — Саутхамптън, връзка с кораба на «Пенинсюлър и Ориентъл»19, потеглящ за Индия. Тръгва в 11:30 ч.“. Беки продължи да оглежда притеснена перона, докато погледът й не се натъкна на няколко безпомощни девойки. Бяха се събрали под гаровия часовник и говореха в хор с пискливи истерични гласчета за балове, срещи по поло и кой ще се жени в скоро време. Те си знаеха, че трябва да се сбогуват тук, на гарата, понеже не приляга на младо момиче да придружава някой офицер чак до Саутхамптън — освен ако не е омъжено или сгодено за него. Но Беки си помисли как тазсутрешният брой на „Таймс“ съобщава, че те двамата с Гай са сгодени, така че може би щяха да я пуснат да изпрати своя годеник чак до пристанището…

Тя отново си погледна часовника: единайсет часът и двайсет и една минути. За пръв път усети, има нещо гнило. И най-неочаквано зърна Гай — вървеше по перона към нея, следван от мъж, който мъкнеше два куфара, и от носач, нарамил още повече багаж.

Гай се извини, но не обясни защо е закъснял, само заповяда на ординареца да качи багажа и да го чака в купето. Няколко минути двамата с Беки си говореха общи неща, Гай дори й се стори някак отчужден, но тя си каза, че на перона има и доста негови колеги, други офицери, които се сбогуваха — някои дори с жените си.

Чу се свирка, Беки видя, че един от железничарите си гледа часовника. Гай се наведе, целуна я лекичко по бузата и най-неочаквано се обърна. Беки видя как той бърза да се качи на влака — дори не я погледна. В главата й изникваше само една картина — голите им тела, преплетени върху тясното легло, и думите на Гай: „Ще те обичам винаги, знаеш го, нали?“.

Чу се последната свирка на заминаващия влак, железничарят размаха зелено флагче, Беки продължи да стои сам-сама на перона. Потрепери от повея на вятъра, когато композицията изпълзя като змия от гарата и пое към Саутхамптън. Смеещите се девойки също тръгнаха, но в друга посока — към екипажите и автомобилите, управлявани от шофьори.

Беки отиде при вестникарската будка в дъното на седми перон и за три пенса си купи брой на „Таймс“: първо припряно, сетне по-бавно провери всички имена в списъка на сгодените.

Сред тях нямаше имената на Трентам и Салмън.

10.

Още преди да са им донесли супата, Беки съжали, че е приела поканата на Чарли да вечерят в „Скалини“, единствения ресторант, който той знаеше. Чарли я обграждаше с внимание, от което тя се чувстваше още по-гузна.

— Тази рокля ти отива много — рече той, възхитен от тоалета в пастелен цвят, който Беки отново бе взела от гардероба на Дафни.

— Благодаря ти.

Последва дълго мълчание.

— Извинявай — рече младежът. — Не биваше да те каня точно в деня, когато капитан Трентам заминава за Индия.

— Утре в „Таймс“ ще излезе обявата, че сме се сгодили — отвърна Беки, забила поглед в чинията със супата.

— Честито — поздрави я някак равнодушно Чарли.

— Гай не ти е симпатичен, нали?

— Никога не съм намирал общ език с офицерите.

— Но по време на войната пътищата ви са се кръстосали. Всъщност ти го познаваш преди мен — възкликна най-неочаквано младата жена. — Усетих го още когато вечеряхме заедно първия път.

— Би било преувеличено да се каже, че го познавам — възрази Чарли. — Служили сме в един и същи полк, но до оная вечер никога не сме се хранили на една маса.

— Но нали сте воювали рамо до рамо.

— Заедно с още четири хиляди мъже от полка — рече той — не се хвана толкова лесно в капана.

— Храбър ли беше като офицер, уважаваха ли го?

Точно тогава най-неочаквано при тях дойде келнерът.

— Какво ще пиете с рибата, господине?

— Шампанско — поръча Чарли. — Така де, дошли сме да празнуваме.

— И какво, ако не е тайна? — попита Беки, без да се усети, че той го е казал колкото да смени темата.

— Резултатите от първата година. Или си забравила, че вече изплатихме повече от половината заем, отпуснат ни от Дафни?

Беки успя да се усмихне, осъзнала, че докато тя се е притеснявала за Гай и за заминаването му, Чарли е хвърлил всичките си сили, за да реши другия й проблем. Но въпреки добрата новина продължиха да мълчат — само от време на време Чарли казваше по нещо, което невинаги получаваше отговор. Беки току отпиваше от шампанското и си взимаше колкото да не е без никак от рибата, а накрая не си поръча десерт и почти не скри облекчението си, когато им донесоха сметката.

Чарли плати и остави на сервитьора голям бакшиш, от който — помисли си Беки — Дафни би се гордяла.

Тя се изправи и усети, че й се вие свят.

— Добре ли си? — попита Чарли и я прегърна през раменете.

— Да, да, добре съм — рече младата жена. — Не съм свикнала две поредни вечери да пия толкова много вино.

— А не хапна почти нищо — укори я младежът, след което я изведе в нощния студ.

Хванати под ръка, тръгнаха по Челси Терас и Беки волю-неволю си помисли, че който не ги познава, сигурно ще ги помисли за влюбени. Когато стигнаха входа на жилището на Дафни, се наложи Чарли да бръкне в чантата на Беки, за да намери ключовете. Успя с триста мъки да отключи, като крепеше спътницата си, облегнала се на стената. Но краката на Беки току се подкосяваха и Чарли я хващаше, за да не падне. После я вдигна на ръце и я качи на първия етаж. Едва успя да отвори входната врата — страхуваше се да не изпусне младата жена. Най-сетне влезе, олюлявайки се, в хола и сложи Беки на канапето. Изправи се, пое си дъх и се запита дали да я остави тук, или да потърси спалнята.

Тъкмо понечи да си тръгне, когато Беки падна на пода и изпелтечи нещо от рода на „сгодени“.

Чарли се върна при нея, този път обаче направо я метна на рамо. Понесе я към една от вратите, както се оказа, на спалнята. Положи я внимателно на леглото. Но точно когато тръгна да излиза на пръсти, Беки отново се претърколи и Чарли се завтече, за да я намести в средата на кревата. Поколеба се, после се приближи, понадигна раменете й и с другата ръка разкопча копченцата на роклята й на гърба. След това я хвана и за краката, вдигна ги във въздуха и сантиметър по сантиметър смъкна роклята, която сложи внимателно върху облегалката на стола.

— Ти, Чарли Тръмпър — прошепна, вторачен в младата жена, — ти си сляп, и то от доста време.

Отметна одеялото и зави Беки така, както медицинските сестри на Западния фронт завиваха ранените.

След като се увери, че приятелката му няма да се претърколи отново и да падне от леглото, той се надвеси над нея и я целуна по бузата.

„Не само си сляп, Чарли Тръмпър, но си и глупав“, рече си, докато затваряше след себе си входната врата.

— Идвам ей сега — каза и хвърли на кантара няколко картофа, а Беки зачака търпеливо в ъгъла на магазина.

— Нещо друго, драга ми госпожо? — попита той клиентката от опашката, чийто ред беше дошъл. — Може би няколко мандарини? Или ябълки? Днес сутринта получихме направо от Южна Африка сочни грейпфрути.

— Не, благодаря ви, господин Тръмпър, за днес това е всичко.

— Два шилинга и пет пенса, госпожо Саймъндс. Боб, би ли обслужил следващия на опашката, докато говоря с госпожица Салмън?

— Сержант Тръмпър!

— Аз! — откликна Чарли веднага щом чу кънтящия глас.

Обърна се и видя пред себе си опънат като струна снажен мъж, облечен в туидено сако, кавалерийски брич и с кафяво бомбе.

— Видя ли някое лице, го помня, докато съм жив — уточни мъжът, макар че Чарли надали щеше да го познае, ако не беше монокълът.

— Мили боже! — възкликна младежът и застана мирно.

— Можете да ме наричате и „подполковник“ — засмя се другият мъж. — А и не е нужно да стоите мирно. Това вече е минало. Макар че не сме се виждали, Тръмпър, от доста време.

— Близо две години, сър.

— На мен ми се струва повече — отвърна натъжен подполковникът. — Оказа се прав за Прескот. А и се държа като негов верен другар.

— Наистина бяхме добри приятели.

— Освен това той беше ненадминат воин. Напълно си заслужи медала.

— Напълно съгласен съм с вас, сър.

— И ти, Тръмпър, заслужаваше отличие, но не можехме да наградим всички, медалът остана за Прескот.

— Полагаше му се на него.

— Каква ужасна смърт! Да загине само на няколко метра от нашите позиции! — въздъхна подполковникът.

— Вие, сър, нямате никаква вина. Ако има виновен, то това съм аз.

— Дори и да има виновни, ти не си сред тях — възрази подполковникът. — Но да не се връщаме към това, няма смисъл — добави без повече обяснения той.

— Какво ново-старо в полка? — поинтересува се Чарли. — Оправят ли се без мен?

— Вече и без мен — вметна подполковникът и сложи няколко ябълки в пазарската чанта, която носеше. — Заминаха за Индия, но първо се отърваха от старите кранти.

— Много съжалявам, сър. Посветили сте живота си на полка.

— Така си е, но и Кралският стрелкови полк се нуждае от свежа кръв. Пък и да ти призная, по душа съм си пехотинец, така и не свикнах с тия нови танкове.

— Ако разполагахме с тях само преди две години, сър, мнозина щяха да останат живи.

— Не мога да не призная, изиграха своята роля — кимна подполковникът. — Аз също. — Той се пипна по възела на вратовръзката. — Ще ви видим ли на тържеството на полка, Тръмпър?

— Дори не знаех, че ще има тържество, сър.

— А, провеждаме го два пъти в годината. Първия път през януари, когато се събираме само мъжете, и втория път през май, вече с жените, тогава има и бал. Така другарите имат възможност да си припомнят доброто старо време. Ще се радваме, ако и ти, Тръмпър, бъдеш на линия. Тази година оглавявам организационния комитет и се надявам да се съберат повечко хора.

— Можете да разчитате, сър, че ще дойда на всяка цена.

— Мъж на място! Ще имам грижата от комитета да се свържат с теб, билетът е по десет шилинга, всеки си плаща сам пиенето, но както гледам, цената няма да те затрудни — добави подполковникът и се извърна към дългата опашка.

— Да ви предложа нещо, така и така сте на ред? — попита Чарли, също забелязал опашката, извила се зад подполковника.

— Не, благодаря, имаш много оправен продавач, вече ме обслужи и аз изпълних писмените указания на госпожата.

Той вдигна мъничко листче със списък на покупките и сметка срещу тях.

— Ще очаквам с нетърпение да се видим на бала, сър — рече младежът.

Хамилтън кимна и без да казва и дума, излезе от магазина.

Беки отиде при съдружника си, който съвсем беше забравил, че тя го чака, за да си поговорят.

— Не е нужно да стоиш мирно, Чарли — заяде се Беки.

— Това беше моят командир, подполковник сър Данвърс Хамилтън — поясни доста високопарно младежът. — Ръководеше ни на фронта, джентълмен до мозъка на костите. Дори ми помни името.

— Я се чуй, Чарли, какви ги говориш! Той може и да е джентълмен, но вече е в запаса, докато ти ръководиш преуспяващ магазин. Лично аз предпочитам да съм на твое място.

— Да де, но той бе командващ на фронта. Толкова ли не разбираш?

— Точно така, бил е — натърти Беки. — Сам каза, че полкът е заминал без него за Индия.

— Това не променя нищо.

— Помни ми думите, Чарли Тръмпър, един ден този човек ще се обръща към теб на „сър“.

Стана една седмица, откакто Гай беше заминал, и сега вече се случваше Беки да не се сеща за него в продължение на цял час.

Предната нощ почти не бе мигнала — беше му писала писмо, но на другата заран, когато тръгна на лекции, изобщо не спря при пощенската кутия. Бе успяла да си втълпи, че не го е дописала единствено заради господин Палмър.

Ден след заминаването на Гай тя с разочарование бе установила, че в „Таймс“ пак няма обява за годежа им, а в края на седмицата съвсем се отчая. В понеделник се беше умърлушила дотолкова, че се обади по телефона в „Гаръд“, където й казаха, че капитан Трентам от Кралския стрелкови полк изобщо не е поръчвал пръстен. Тя реши да изчака още една седмица и чак тогава да пише на Гай. Все й се струваше, че има някакво простичко обяснение.

Мислите й отново бяха погълнати почти изцяло от него, когато тя отиде в кантората на Джон Д. Уд на Маунт стрийт. Натисна звънеца върху гишето и потърси господин Палмър.

— Господин Палмър ли? Той вече не работи при нас — обясниха й. — Напусна преди близо година, госпожице. Мога ли да ви помогна с нещо? — попита човекът зад гишето.

Беки стисна с две ръце плота.

— Добре тогава, уредете ми среща с някой от съдружниците — отсече тя.

— По какъв въпрос? — попита служителят.

— Дошла съм да обсъдя покупката на магазините, намиращи се на Челси Терас номер сто трийсет и едно и сто трийсет и пет.

— А за кого да предам?

— Казвам се Ребека Салмън.

— Един момент — рече младежът, но се бави доста дълго.

Когато най-после се върна, го придружаваше много по-възрастен мъж в дълго черно сако и очила с рогови рамки. От джобчето на жилетката му висеше сребърен ланец.

— Добро утро, госпожице Салмън — поздрави той. — Казвам се Краудър. Елате, ако обичате, с мен.

Вдигна капака на гишето и я поведе през кантората. Беки тръгна след него.

— За този сезон времето е хубаво, нали, драга госпожице?

Беки погледна през прозореца и видя чадърите по тротоара, но реши да не оспорва мнението на господин Краудър. Влязоха в тясна стаичка в дъното, където той оповести с неприкрита гордост:

— Това е кабинетът ми. Заповядайте, седнете, госпожице Салмън! — Човекът махна с ръка към неудобен нисък фотьойл точно срещу писалището. Самият той се намести на стола с висока облегалка. — Съдружник съм във фирмата. Но със съвсем малък дял. — Мъжът се засмя на собствената си шегичка. — Та какво обичате?

— Ние със съдружника ми смятаме да закупим магазините на Челси Терас сто трийсет и едно и сто трийсет и пет.

— Така значи — рече господин Краудър и се взря в папката. — И този път ли госпожица Дафни Харкорт-Браун…

— Този път госпожица Харкорт-Браун няма да участва в сделката и ако заради това не желаете да преговаряте с мен или с господин Тръмпър, ние на драго сърце ще се обърнем направо към продавача — отсече Беки и затаи дъх.

— О, не ме разбирайте погрешно, драга ми госпожице. Сигурен съм, че с удоволствие ще работим и занапред с вас.

— Благодаря.

— Хайде да започнем с номер сто трийсет и пет — подхвана господин Краудър, след което намести очилата върху носа си и разлисти папката върху писалището. — А, да, господин Кендрик, отличен месар. За съжаление смята да се оттегли в почивка.

Беки въздъхна, при което мъжът я погледна над очилата.

— Лекарят му е казал, че няма друг избор, ако иска да поживее още няколко месеца — уточни тя.

— Точно така — потвърди господин Краудър и отново се зачете в папката. — Виждам, че иска сто и петдесет лири стерлинги за самия имот и още сто за оборудването и стоката в месарницата и за търговското разрешително.

— И колко ще вземе самият той?

— Не разбирам накъде биете, драга ми госпожице — вдигна вежди съдружникът със съвсем малък дял.

— Господин Краудър, нека не си губим взаимно времето. Между нас да си остане, но при подходящи цени смятаме да изкупим всички обявени за продан магазини на Челси Терас. Крайната ни цел е да притежаваме всички магазини там, дори и това да ни отнеме цял живот. Нямам намерение през следващите двайсет години да посещавам кантората ви колкото за да се надлъгваме. Но дотогава вероятно вие ще бъдете съдружник със значително по-голям дял и ние двамата ще се занимаваме с далеч по-полезни неща. Ясна ли бях?

— Пределно ясна — потвърди господин Краудър и се взря в бележката, която Палмър бе прикачил към книжата за продажбата на магазина на Челси Терас номер сто четирийсет и седем: младежът не бе преувеличил ни най-малко в мнението си за клиентката, което бе изказал най-чистосърдечно. Краудър отново намести очилата. — Според мен господин Кендрик ще склони на цена от сто двайсет и пет лири стерлинги, ако вие се съгласите да му изплащате, докато е жив, годишна пенсия от двайсет и пет лири.

— Но той може да живее още цяла вечност.

— Явно съм длъжен да ви напомня, драга ми госпожице, че не аз, а вие отворихте дума за твърде разклатеното здраве на господин Кендрик.

Съдружникът с малкия дял си позволи за пръв път да се облегне на стола.

— Нямам желание да лишавам господин Кендрик от пенсия — натърти Беки. — Много ви моля, предложете му за имота сто лири стерлинги и по двайсет лири годишно като пенсия за период от осем години. По втората част на предложението съм готова да преговаряме, но не и по първата. Ясна ли бях, господин Краудър?

— Да, драга ми госпожице.

— И щом ще му плащам пенсия, очаквам от време на време той да ни дава съвети, ако случайно опрем до помощта му.

— Да, да — записа си Краудър искането й отстрани върху полето.

— А какво ще ми кажете за магазина на номер сто трийсет и едно?

— Там положението е по-деликатно — подхвана Краудър и отвори друга папка. — Не знам дали сте докрай наясно с обстоятелствата, драга ми госпожице, но…

Беки реши този път да не му помага. Усмихна се благо-благо.

— Хмм, и така — продължи съдружникът с малък дял, — господин Ръдърфорд възнамерява да замине с един свой приятел за Ню Йорк, където да отвори антиквариат в квартал на име Вилидж.

Той се подвоуми.

— Да не би в съдружието им да има нещо необичайно? — притече му се все пак Беки на помощ, след като и двамата мълчаха дълго. — Може би господин Ръдърфорд предпочита да прекара остатъка от живота си в нюйоркски апартамент, вместо в килия в „Брикстън“20.

— Точно така — потвърди господин Краудър и върху челото му се застича капка пот. — В този случай господинът смята да изнесе цялото оборудване и стока от магазина, понеже е на мнение, че в Манхатън тя ще се продаде по-скъпо. Така че говорим за цената единствено на самия имот.

— Мога ли да разчитам, че няма да иска пенсия?

— Да, да, разбира се — потвърди Краудър.

— И ако отчетем, че клиентът ви е притиснат до стената, можем ли да очакваме, че цената е малко по-разумна?

— Не бих казал — натърти мъжът, — все пак въпросният магазин е доста по-голям от другите в Челси…

— Сто двайсет и осем квадрата — вметна Беки, — а магазинът на номер сто четирийсет и седем е деветдесет квадрата, които закупихме за…

— Разрешете да отбележа, госпожице Салмън, че за ония времена цената е била твърде разумна…

— И все пак…

— Да, твърде разумна — повтори господин Краудър и по челото му се търкулна поредната капка пот.

— И така, вече уточнихме, че господин Ръдърфорд не очаква пенсия. А колко иска за магазина?

— Иска — проточи мъжът, който отново се бе взрял в папката, — двеста лири стерлинги. Но аз подозирам — добави той още преди Беки да му е отправила поредното предизвикателство, — че ако успеем да се договорим бързо, той ще склони и само на сто седемдесет и пет лири. — Веждите му се извиха на дъга. — Доколкото подразбрах, клиентът бърза да замине час по-скоро при своя приятел.

— Щом толкова бърза, дали няма да смъкне цената на сто и петдесет лири? Може би дори ще склони на сто и шейсет, ако пазарлъкът се проточи с няколко дни.

— Точно така — изрече господин Краудър и извади от горния си джоб кърпа, с която попи потта, избила по челото му. — Нещо друго, драга ми госпожице? — попита той, след като си прибра кърпата.

— Да, господин Краудър — каза младата жена. — Бих искала да държите под око всички имоти на Челси Терас и да предупредите мен или господин Тръмпър, ако случайно подочуете, че някой от тях ще бъде обявен за продан.

— Вероятно ще бъде от полза, ако подготвя пълна оценка на имотите по улицата, а после да представя на вас и на господин Тръмпър изчерпателен доклад, от който вие сами да добиете представа.

— Ще ни помогнете много — отвърна Беки, но не издаде учудването си, че посредникът сам е изявил подобно желание.

Стана, за да покаже, че смята срещата за приключена. Докато вървяха към изхода, господин Краудър се престраши да каже:

— Доколкото знам, жителите на Челси пазаруват твърде често в магазина на номер сто четирийсет и седем.

— Откъде знаете? — възкликна младата жена, която отново бе доста изненадана.

— Въпреки че живеем чак във Фулам — обясни посредникът, — съпругата ми купува плодове и зеленчуци единствено от там.

— Жена с вкус — отбеляза Беки.

— Точно така — потвърди господин Краудър.

Тя очакваше банките да я посрещнат със същия плам, както и посредникът в кантората за недвижими имоти. Бе набелязала осем банки, където се надяваше да откликнат на молбата й, но бързо установи, че има голяма разлика между това да се явяваш като купувач и да ходиш като човек, който моли за услуга. На когото и да изложеше плана си, бил той последният човек, от когото зависеше решението, той само клатеше глава. Това важеше дори за банката, където беше сметката на магазин „Тръмпър“.

— Един от дребните чиновници в банка „Пени“ — оплака се тя вечерта на Дафни — дори има наглостта да ми заяви да съм се омъжела и тогава те щели на драго сърце да работят със съпруга ми.

— Явно за пръв път влязохме в сблъсък със света на мъжете — усмихна се Дафни и метна списанието на пода. — С техните затворени общества и клубове. Мястото на жената е в кухнята, а ако си малко по-симпатична, от време на време може би и в спалнята.

Беки кимна свъсена и след като вдигна списанието, го сложи на страничната масичка.

— Да ти призная, подобно отношение не ме е притеснявало никога — продължи Дафни и пъхна крачета в изискани обувки с остри върхове. — Но за разлика от теб, скъпа, не съм се родила с такива прекомерни амбиции. Какво пък, явно е време отново да ти хвърля спасителен пояс.

— Спасителен пояс ли?

— Ами да. Ако искаш да излезеш от задънената улица, ти трябва вратовръзка на старо престижно училище.

— Няма ли да изглеждам смешно?

— Сто на сто, но аз не ти предлагам да я носиш ти. Натъкваш се на такива трудности заради пола, към който спадаш, да не споменаваме пък просторечието, на което говори Чарли, макар че аз съм на път да го излекувам от него. Но едно е сигурно: още не са измислили начин да променят пола на човека.

— Стига си увъртала де — подкани невинно Беки.

— Колко си нетърпелива, скъпа! В това отношение си същата като Чарли. Все пак ние сме обикновени простосмъртни, дай ни малко повече време, за да обясним какво имаме предвид.

Беки се настани в ъгъла на канапето и отпусна ръце върху скута си.

— Като начало проумей, че всички банкери до последния са страхливи сноби — продължи Дафни. — Ако не бяха такива, щяха да рискуват като вас и да държат магазини. За да ги умилостивиш, ти трябва почтен мъж за прикритие.

— Мъж за прикритие ли?

— Ами да. Ако се налага, ще идва с теб в банката. — Дафни стана, погледна се в огледалото и чак тогава допълни: — Такъв човек може и да не е благословен с твоя ум, но от друга страна, няма да бъде обременен с твоя пол и с просторечието на Чарли. Затова пък ще притежава стара вратовръзка от престижно училище и за предпочитане, благородническа титла в притурка към нея. Банкерите направо си мрат за разните му баронети. Най-важното обаче е да се добереш до човек, закъсал за пари в брой, комуто, така да се каже, да му броиш за оказаната услуга.

— Нима съществуват такива хора? — учуди се Беки.

— О, с лопата да ги ринеш. Много повече са от хората, готови да работят с пот на челото и един-единствен ден. — Дафни се усмихна, за да й вдъхне увереност. — Дай ми седмица-две и със сигурност ще ти представя списъче от поне трима души. Сама ще се убедиш.

— Ти си истинско съкровище! — възкликна приятелката й.

— Но в замяна очаквам от теб една дребна услуга.

— Само кажи, готова съм на всичко!

— Не говори така, нали знаеш, аз съм използвачка. Този път обаче молбата ми е съвсем скромна и е напълно по силите ти. Приеми, ако Чарли те покани на вечерята и на бала на полка.

— Защо?

— Защото Реджи Арбътнот има неблагоразумието да ме покани на великото събитие и аз не мога да му откажа, ако искам следващия ноември да се поразходя из имението му в Шотландия. — Беки прихна, а приятелката й допълни: — Нямам нищо против да отида с него на бала, но не ми се ще да си тръгваме заедно. И така, ако си съгласна, аз ще ти намеря необходимия безмозъчен баронет, а единственото, което се иска от теб, е, когато Чарли те покани, да кажеш „да“.

— Да.

Чарли не се изненада, когато Беки, без изобщо да се двоуми, се съгласи да го придружи на бала на полка. Дафни вече му бе обяснила най-подробно какво са се разбрали. Виж, младежът наистина се изненада, че другарите му от полка направо не могат да откъснат очи от Беки.

Вечерята беше организирана в голяма спортна зала, покрай която бойните другари на Чарли започнаха да разправят един през друг разни случки от първите дни на обучението им в Единбург. Тук обаче приликите свършваха: храната бе много по-вкусна от онова, което им даваха в Шотландия.

— Къде е Дафни? — попита Беки, след като й поднесоха порция ябълков пай, обилно полят с крем.

— Ей там, на първата маса, заедно с важните клечки — отвърна Чарли и посочи с палец през рамото си. — Не може да си позволи да я видят, че общува с простосмъртни като нас — допълни той ухилен.

След вечерята се посипаха наздравици в чест на кого ли не, освен може би на краля. Чарли обясни, че през 1836 година крал Уилям Четвърти е разрешил в полка да не се вдигат тостове за негово здраве, понеже не се е съмнявал, че воините са му верни до смърт. Затова пък присъстващите в залата пиха за въоръжените сили, за отделните батальони, които изброяваха един по един, и накрая за полка и за предишния му командващ. Всяка наздравица приключваше с мощно „ура“. Беки наблюдаваше мъжете, насядали около нея на масата — за пръв път си даде сметка, че мнозина от това поколение се смятат за късметлии просто защото са се отървали на косъм и не са загинали.

Бившият командващ на полка, баронет Данвърс Хамилтън, удостоен с медал „За особени заслуги“ и с други ордени, държа прочувствена реч за бойните им другари, които не присъстват тази вечер на тържеството. Беки видя как Чарли затаява дъх, когато съобщиха името и на приятеля му Томи Прескот.

Накрая всички станаха и вдигнаха чаши за приятелите, които не са сред тях. За своя изненада Беки също бе много развълнувана.

След като подполковникът седна, масите бяха изтикани в единия край заради танците. Още след първите тактове, изсвирени от оркестъра на полка, от другия край на залата се появи Дафни.

— Хайде, идвай, Чарли. Не се сдържах, не ми се чакаше да дойдеш на масата на шефовете.

— За мен е огромно удоволствие, драга ми госпожице — рече Чарли и стана от мястото си. — Но къде е Реджи не знам кой си?

— Реджи Арбътнот — уточни младата жена. — Оставих го да се прехласва по някакво момиченце от Челмсфорд. Направо не е за разправяне, ще знаете.

— Защо „не е за разправяне“ — изимитира я Чарли.

— И през ум не ми е минавало — отвърна Дафни, — че ще доживея да видя как на бал на полка на Негово Величество ще се домъкнат отрепки от Есекс. Но още по-ужасното е, че тази пикла е съвсем невръстна.

— На колко години е? — полюбопитства Чарли, докато въртеше самоуверено във вихрен танц Дафни по дансинга.

— И аз не съм сигурна, но има наглостта да ме представи на баща си — вдовец.

Младежът прихна.

— Изобщо не е смешно, Чарлс Тръмпър. Би трябвало да проявиш съчувствие. Имаш да учиш още много.

Беки наблюдаваше Чарли, който танцуваше много добре.

— Тази Дафни е много мила — отбеляза мъжът до нея, който се представи като сержант Майк Паркър и който, както се оказа, бил месар от Камбъруел, воювал рамо до рамо с Чарли на Марна.

Беки изслуша оценката на мъжа, без да казва нищо, а след малко, когато той я покани на танц, волю-неволю отиде на дансинга. Бойният другар на Чарли я поведе по дансинга така, сякаш тика към хладилното помещение говежди бут. Единственото, което успяваше да прави в такт с музиката, бе да настъпва дамата си по пръстите. Най-накрая отведе Беки обратно на масата с петна от бира по покривката и тя се почувства в относителна безопасност. Младата жена загледа мълком как всички се забавляват — надяваше се никой да не я покани отново на танц. Мислите й отново и отново я връщаха към Гай и към часа, който трябваше да си запише, ако до половин месец…

— Може ли да ви поканя, уважаема госпожице? — попита командващият и всички мъже около масата впиха очи в Беки.

Тя установи, че подполковник Хамилтън танцува безупречно и е твърде забавен, но без да се опитва да я назидава като банковите директори, с които се бе срещала напоследък. След танца подполковникът покани Беки на масата на шефовете и я представи на жена си.

— Длъжна съм да те предупредя — рече Дафни на Чарли и погледна през рамо по посока на подполковника и на лейди Хамилтън. — За теб ще бъде голямо предизвикателство да удържиш на темпото на амбициозната госпожица Салмън. Но е достатъчно да се държиш за мен и да си отваряш очите на четири, и ти обещавам, че ще й натрием носа.

След още два-три танца Дафни съобщи на приятелката си, че е изпълнила и преизпълнила своя дълг и е време да си тръгват. Беки само това и чакаше — чудеше се как да избяга от младичките офицери, които след танца й с подполковника се надпреварваха да я канят.

— Имам добри новини за вас — оповести Дафни, докато тримата пътуваха с екипажа по Кингс Роуд към Челси Терас.

Чарли още стискаше преполовената бутилка шампанско.

— И какви, моето момиче? — попита той, след като се оригна.

— Не съм ти никакво „твое“ момиче — скастри го Дафни. — Може и да съм готова, Чарли Тръмпър, да инвестирам в работническата класа, но не забравяй все пак, че съм жена с потекло.

— Казвай какви са новините де! — подкани през смях Беки.

— Ти си изпълни твоята част от сделката, редно бе и аз да изпълня моята.

— В смисъл? — попита Чарли, който току задрямваше.

— Сега вече мога да представя малък списък от трима души, които да използваш за примамка и да решиш, надявам се, проблемите си с банките.

Чарли изтрезня на мига.

— Първо ти предлагам втория син на един граф — подхвана Дафни. — Няма пукната пара, затова пък е представителен. После можеш да се възползваш от услугите на един баронет, който, стига да му платиш както подобава, на драго сърце ще ти помогне, но най-силното ми предложение е един виконт, който не е извадил особен късмет, докато е играл комар в Довил, и сега се вижда принуден от време на време да пада дотам, че да работи като посредник.

— Кога ще ги видим? — попита Чарли, като се мъчеше да не пелтечи.

— Когато кажете — обеща Дафни. — Може още утре…

— Не е нужно — прекъсна я тихо Беки.

— Как така да не е нужно? — учуди се приятелката й.

— Вече избрах човека, който ще ни помогне.

— Кого, скъпа? Принцът на Уелс ли?

— Не. Подполковник сър Данвърс Хамилтън, баронет, удостоен с медал „За особени заслуги“ и с куп други военни отличия.

— Но той е командващ на полка — възкликна Чарли и изпусна бутилката шампанско на пода на екипажа. — И дума да не става! Той няма да се съгласи за нищо на света.

— Уверявам те, че ще се съгласи.

— Откъде си толкова сигурна? — попита Дафни.

— Сигурна съм, защото утре в единайсет сутринта имаме среща.

11.

По улицата се зададе екипаж и Дафни размаха чадъра. Кочияшът спря и вдигна за поздрав шапка.

— За къде сте, госпожице?

— За Харли стрийт номер сто седемдесет и две — отвърна тя, после двете жени се качиха.

Кочияшът отново вдигна шапка, размаха леко камшика и конят се отправи към Хайд Парк Корнър.

— Каза ли на Чарли? — попита Беки.

— Не, замазах положението — отвърна приятелката й.

Екипажът свърна към Марбъл Арч. Двете жени мълчаха.

— Може да не се наложи да му казваме каквото и да било — отсъди накрая Дафни.

— Дано — простена Беки.

Отново последва дълго мълчание, накрая конят препусна по Оксфорд стрийт.

— Лекарят ти разбран човек ли е?

— Досега го познавам като такъв.

— Божичко, умирам си от страх.

— Не се притеснявай. Скоро всичко ще приключи, поне ще знаеш със сигурност.

Екипажът спря пред номер сто седемдесет и две на Харли стрийт и двете жени слязоха. Докато Беки галеше коня по гривата, Дафни плати на кочияша шест пенса. Беки се обърна, когато чу как приятелката й почуква с месинговото чукало по вратата, изкачи трите стъпала и отиде при нея.

Отвори им медицинска сестра в колосана синя престилка и бяла касинка и якичка, която ги пусна да влязат. Поведе ги по тъмен коридор, осветен от една-единствена газова лампа, и ги покани в празната чакалня. На масичката в средата на помещението имаше старателно подредени на купчинки броеве на списания „Пънч“ и „Татлър“. Около масичката бяха наслагани удобни, ала разностилни фотьойли. Двете жени седнаха, но не казаха нищо, докато сестрата не излезе.

— Аз… — подхвана Дафни.

— Ами ако… — рече и Беки в един глас с нея.

Приятелките прихнаха, но смехът им прокънтя някак пресилено в чакалнята с висок таван.

— Хайде, първо ти — подкани Беки.

— Просто исках да попитам какво става с подполковника.

— Изслуша инструктажа като истински мъж — отвърна другата жена. — Утре отиваме на първата официална среща. „Чайлд и сие“ на Флийт стрийт. Обясних му да се държи като на генерална репетиция, защото съм оставила за по-нататък през седмицата срещата, на която според мен имаме някакви шансове.

— А Чарли?

— Дойде му много. Все си повтаря, че подполковникът му бил командващ.

— И ти щеше да се държиш така, ако Чарли бе предложил да повикаш преподавателя си по счетоводство да ви направи отчета за оборота от седмицата.

— Засега гледам да избягвам въпросния господин — призна си Беки. — Опитвам се да наваксам в университета, защото, ако накрая не успея да се дипломирам, сама ще си бъда виновна.

— Ти ще си сред малкото жени, защитили степен „Бакалавър на хуманитарните науки“. Сигурно не е зле да поискаш да въведат и степен „Стара мома на хуманитарните науки“21.

Двете се засмяха на изтърканата шега: все така не се престрашаваха да отворят дума защо всъщност седят в тази чакалня. Най-неочаквано вратата се отвори, те вдигнаха очи и видяха медицинската сестра.

— Заповядайте при лекаря.

— Може ли да дойда и аз?

— Да, сигурна съм, че той няма да има нищо против.

Младите жени станаха и тръгнаха след медицинската сестра, която ги поведе по същия коридор. Накрая стигнаха при бяла врата с почти изтъркана месингова табелка, на която пишеше „Д-р Фъргъс Гулд“. След тихото почукване на сестрата се чу „да“ и Дафни и Беки влязоха заедно в кабинета.

— Добро утро — поздрави ведро лекарят с мек шотландски акцент, след което се ръкува и с двете. — Заповядайте, седнете. Резултатите от изследванията са готови, имам отлични новини за вас.

Върна се зад писалището и отвори папката върху него. Момичетата се усмихнаха — по-високото се поуспокои за пръв път от няколко дни.

— С удоволствие мога да кажа, че се радвате на чудесно здраве, ала тъй като това е първото ви дете… — Лекарят видя как и двете жени пребледняват. — През следващите месеци се налага да бъдете по-предпазлива. Но не виждам причина раждането да мине с усложнения. Разрешете да съм първият, който ви честити.

— Божичко! — възкликна жената и насмалко да припадне. — Но нали казахте, че новините са отлични!

— Да, да — потвърди доктор Гулд. — Смятах, че ще се зарадвате много.

Тук се намеси приятелката й.

— Има един малък проблем, докторе. Тя не е омъжена.

— О, такава ли била работата! Разбирам, разбирам — промени веднага лекарят тона. — Много съжалявам, не знаех. Ако ми бяхте споменали при първия преглед…

— Не, доктор Гулд, аз съм си виновна. Просто се надявах, че…

— Не, не, виновният съм аз. Проявих изключителна нетактичност — рече доктор Гулд и известно време мълча. — У нас това все още е незаконно, но съм сигурен, че и в Швеция има чудесни лекари, които…

— И дума да не става — отсече Беки. — Това влиза в противоречие с всичко, което родителите ми биха сметнали за „приемливо поведение“.

— Добро утро, Хадлоу — поздрави подполковникът, след като влезе с маршова стъпка в банката и подаде на директора балтона, бомбето и бастуна си.

— Добро утро, сър Данвърс — отвърна директорът и връчи вещите на един от чиновниците. — За нас е чест да уважите с присъствието си скромното ни учреждение.

Волю-неволю Беки си помисли, че само преди няколко седмици в друга банка горе-долу със същия капитал са я посрещнали съвсем различно.

— Заповядайте, елате в кабинета ми — покани ги директорът и протегна ръка така, сякаш е регулировчик на оживено кръстовище.

— Разбира се, но нека първо ви представя господин Тръмпър и госпожица Салмън, мои съдружници в това начинание.

— Много се радвам — оповести директорът, след което намести очилата върху носа си и се ръкува с Чарли и Беки.

На нея й направи впечатление, че, както никога, Чарли само си мълчи и току подръпва яката на ризата, която очевидно му беше възтясна. Предишната седмица бяха прекарали цяла сутрин на Савил Роу22, където на Чарли му бяха взели какви ли не мерки, за да му ушият нов костюм, но когато Дафни подметна, че не било зле да му вземат мерки и за риза, той категорично отказа да си губи повече времето, та накрая младата жена се видя принудена да налучква размера на яката.

— Кафе? — предложи директорът, след като влязоха в кабинета му.

— Не, благодаря — отказа подполковникът.

На Беки много й се пиеше, но явно директорът беше решил, че сър Данвърс изразява мнението и на тримата, и си замълча.

— И така, с какво мога да ви бъда полезен, сър Данвърс? — попита директорът и пипна притеснен възела на вратовръзката си.

— Ние със съдружниците ми притежаваме имот на Челси Терас — номер сто четирийсет и седем — макар и малка, фирмата се развива успешно. — Директорът продължи да се усмихва. — Купихме го преди около година и половина за сто лири стерлинги и през последната година вложението е донесло печалба малко над четирийсет и три лири.

— Повече от задоволително — отбеляза директорът. — Аз, разбира се, прочетох писмото и отчета, които така любезно ми предоставихте по пратеник.

Чарли се изкуши да му каже кой е бил въпросният пратеник.

— Сега обаче смятаме, че е време да разширим дейността си — продължи подполковникът. — И за да го направим, имаме нужда от банка, по-далновидна и по-инициативна от учреждението, с което работим в момента. Понякога имам чувството, че сегашните ни банкери още живеят в XIX век. Да ви призная, те почти не правят друго, освен да събират влогове, а ние имаме нужда да ни обслужва истинска банка.

— Влизам ви в положението.

— Знаете ли, притеснява ме… — подхвана военният, след което най-неочаквано млъкна и намести монокъла върху лявото си око.

— Какво ви притеснява? — сепна се господин Хадлоу.

— Вратовръзката ви.

— Вратовръзката ми ли? — учуди се директорът и отново се пипна по възела.

— Точно така, вратовръзката. Чакайте да видим дали ще позная… „Бъфс“23.

— Прав сте, сър Данвърс.

— Значи и вие, Хадлоу, сте воювали?

— Не съвсем, сър Данвърс. Да ви призная, недовиждам — сподели директорът и взе да си играе с очилата.

— Е, нямате късмет, мой човек — отбеляза подполковникът и махна монокъла. — Но да продължим. Ние с колегите ми възнамеряваме да разширим дейността си, но според мен е почтено да ви уведомя, че в четвъртък следобед имаме уговорена среща и в банка, ваш конкурент.

— В четвъртък следобед — повтори директорът, след като топна пачето перо в мастилницата в предната част на писалището и добави и това към сведенията, които вече бе записал.

— Все пак се надявах да не остане незабелязано — натърти Хамилтън, — че предпочетохме да дойдем най-напред при вас.

— Наистина съм поласкан — отбеляза господин Хадлоу. — Според вас, сър Данвърс, с какво условията в нашата банка са по-добри от онова, което предлага сегашната ви банка?

Подполковникът се позамисли, а Беки го погледна притеснена, защото не помнеше да му е обяснявала за условията. И двамата не бяха очаквали, че още на първата среща ще опрат до тях.

Хамилтън се прокашля.

— Очакваме, разбира се, условията да са по-изгодни, в случай че прехвърлим сметките на фирмата във вашата банка. Това си има и дългосрочни последици.

Хадлоу очевидно оцени по достойнство отговора. Погледна цифрите пред себе си и оповести:

— Искате да получите заем от двеста и петдесет лири стерлинги, с които да закупите магазините на Челси Терас номер сто трийсет и едно и сто трийсет и пет, а тази сума доста надвишава средствата, с които разполагате в сметката си. — Той замълча, очевидно пресмяташе. — Трябват ви още сто и седемдесет лири стерлинги.

— Точно така, Хадлоу. Както виждам, наясно сте с проблема, пред който сме изправени.

Директорът си позволи да се усмихне.

— При тези обстоятелства, сър Данвърс, съм на мнение, че бихме могли да ви отпуснем заем, ако вие със съдружниците ви сте съгласни на годишна лихва от четири на сто.

Полковникът отново се подвоуми, докато не забеляза едва доловимата усмивка върху лицето на Беки.

— Банката, с която работим, е готова да ни отпусне парите при лихва три и половина на сто — натърти военният. — Но съм сигурен, че го знаете.

— Те обаче не поемат риск — изтъкна господин Хадлоу. — И заемът, който ви предоставят, е едва петдесет лири стерлинги. В този случай обаче — допълни той припряно, да не би подполковникът да го прекъсне, — съм на мнение, че и ние бихме могли да определим лихва от три и половина на сто. Това приемливо ли е за вас?

Хамилтън първо се взря в Беки — да види изражението й. Сега младата жена направо грееше в усмивка.

— Мисля, че изразявам, Хадлоу, становището и на колегите си — предложението ви е приемливо, напълно приемливо.

Беки и Чарли кимнаха.

— Значи ще се заема с оформянето на книжата. Това ще отнеме, разбира се, няколко дни.

— Ама разбира се — рече подполковникът. — И искам да ви уверя, Хадлоу, че разчитаме на дълго и плодотворно сътрудничество с вашата банка.

Директорът се изправи и едновременно се поклони, нещо, което, както си помисли Беки, надали би било по силите и на сър Хенри Ървинг24.

После господин Хадлоу отведе подполковника и младите му съдружници в предната зала.

— Старият Чъби Дъкуърт още ли е при вас? — попита Хамилтън.

— Лорд Дъкуърт е председател на управителния ни съвет — прошепна благоговейно директорът.

— Свестен човек, служил съм с него в Южна Африка. С Кралския стрелкови полк. Когато следващия път се видим с Чъби в клуба, с ваше разрешение ще му спомена, че сме се срещали.

— Много мило от ваша страна, сър Данвърс.

Вече при входната врата директорът отпрати служителя и сам държа на подполковника балтона, после му връчи бомбето и бастуна и се сбогува с новите си клиенти:

— Ако има нещо, не се колебайте, идвайте при мен — изрече той и отново се поклони.

Стоя на вратата, докато тримата изчезнаха от погледа му.

Зад ъгъла подполковникът спря и се скри зад най-близкото дърво. Беки и Чарли изтичаха при него, макар и да недоумяваха какво е намислил.

— Добре ли сте, сър? — попита притеснен Чарли.

— Добре съм, добре съм, Тръмпър — увери го по-възрастният мъж. — Но да ти призная, съм готов да се изправя пред цяла орда туземци мародери от Афганистан, отколкото да ходя отново при този тип. Всъщност как се справих?

— Чудесно — възкликна Беки. — Готова съм да се обзаложа, че ако си бяхте събули обущата и бяхте казали на Хадлоу да ги лъсне, той щеше да извади носната си кърпа и тутакси да се заеме със задачата.

Подполковникът се усмихна.

— Значи според вас мина добре?

— Повече от добре — потвърди Беки. — Още днес следобед ще отскоча до кантората на Джон Д. Уд, за да платя капарото за двата магазина.

— Признателен съм ви, госпожице Салмън, подготвихте ме прекрасно. Знаете ли, от вас ще излезе страхотен щабен офицер.

Беки се усмихна.

— Правите ми голям комплимент, подполковник.

— Не си ли съгласен с мен, Тръмпър? Ама че съдружница си си намерил! — допълни Хамилтън.

— Тъй вярно, сър — подвикна Чарли, когато подполковникът се запъти с широка крачка към пътя. — Но искам да ви питам нещо, което ме притеснява.

— Казвай, Тръмпър.

— Щом сте приятел на председателя на управителния съвет на банката — рече той и тръгна в крак с бившия си командващ, — защо не отидохме направо при него?

Подполковникът спря като закован.

— Драги ми Тръмпър! — възкликна той. — Човек не ходи при председателя на управителния съвет, ако иска заем от някакви си двеста и петдесет лири стерлинги. Въпреки това нека подчертая: не се и съмнявам, че в близко време ще ни се наложи да навестим и него. Сега обаче имаме други неотложни нужди.

— Други неотложни нужди ли? — повтори Чарли.

— Да, Тръмпър. Трябва да гаврътна едно уиски — натърти подполковникът и погледна табелата на пивницата точно срещу тях. — Всъщност нека да е двойно.

— В кой месец си? — попита Чарли, когато на другия ден Беки отиде да му съобщи новината.

— Някъде в началото на четвъртия — отвърна тя, без да го поглежда в очите.

— Защо не си ми казала досега? — рече младежът донейде обидено, сетне сложи табелката „Затворено“ и тръгна нагоре по стълбите.

— Все се надявах, че ще се размине — призна си Беки и го последва.

— Нали си писала на Трентам, за да му съобщиш?

— Не, не съм. Не мога да се наканя.

Младата жена се зае да подрежда стаята — още се страхуваше да погледне Чарли в очите.

— Не можеш да се наканиш ли? — тросна се той. — Трябвало е да му кажеш преди доста седмици. Той е трябвало пръв да научи. Ще прощаваш за израза, но точно той е виновен за тая проклета каша, дето сте я забъркали.

— Не е толкова просто, Чарли.

— И какво му е сложното?

— Това ще сложи край на кариерата му, а Гай живее заради полка. Прилича на твоя подполковник, би било нечестно да го карам на двайсет и три години да се откаже от военното поприще.

— Изобщо не прилича на подполковника — подвикна Чарли. — При всички положения е достатъчно млад, за да се задоми, да започне отначало и да се потруди поне един ден като всички нас, останалите.

— Той, Чарли, е венчан за армията, а не за мен. Защо да опропастявам живота и на двама ни?

— Въпреки това трябва да му съобщиш какво е станало и поне да му дадеш право на избор.

— Гай няма избор, Чарли, толкова ли не го разбираш? Ще се качи на първия кораб и ще се ожени за мен. Почтен човек е.

— Друг път е почтен — сопна се младежът. — Щом е толкова почтен, обещай ми поне едно.

— Какво?

— Че довечера ще му напишеш писмо и ще му кажеш истината.

Беки се поколеба, сетне рече:

— Добре, ще му пиша.

— Довечера ли?

— Да, довечера.

— И понеже стана въпрос, ще съобщиш и на майка му и баща му.

— Не, не очаквай от мен това, Чарли — бе категорична младата жена, която го погледна за пръв път.

— И защо, интересно, да не го очаквам? Да не би да се притесняваш, че ще опропастиш и техните кариери?

— Не. Но кажа ли им, баща му ще настоява Гай да се прибере и да се ожени за мен.

— И какво лошо има в това?

— Майка му ще почне да твърди, че съм изиграла сина й и съм го принудила, дори още по-лошо…

— Още по-лошо ли?

— Да. Че детето не е негово.

— И кой ще й повярва?

— Който поиска.

— Не е честно — подвикна Чарли.

— Татко често повтаряше, че животът не е честен. И аз все някога трябваше да порасна, Чарли. Ти го направи на Западния фронт.

— И какво ще правим сега?

— Какво ще правим сега ли? — повтори Беки, учудена от множественото число.

— Точно така, какво ще правим. Все пак сме съдружници, ако случайно си забравила.

— Като начало трябва да си намеря жилище, няма да е честно към Дафни, ако…

— Оказа се страхотна приятелка — вметна младежът.

— И на двамата — потвърди Беки.

Чарли стана, бръкна в джобовете си и тръгна да кръстосва напред-назад из тясната стаичка. Покрай това Беки се сети за времето, когато двамата са били малки и са ходили заедно на училище.

— Едва ли… — подхвана Чарли.

Беше негов ред да не смее да погледне Беки в лицето.

— Едва ли какво?

— Едва ли… — започна той отново.

— Казвай де.

— Едва ли би склонила да се омъжиш за мен.

Последва дълго мълчание. Накрая Беки се поокопити от стъписването и възкликна:

— Ами Дафни?

— Дафни ли? Едва ли някога си смятала, че отношенията ни са от такова естество. Вярно е, че ми дава нещо като вечерни уроци, но не е това, което си мислиш. При всички положения в живота на Дафни има само един мъж и той със сигурност не е Чарли Тръмпър по простата причина, че и тя открай време е знаела как в живота ми има само една жена.

— Ама…

— Обичам те, Беки, от много отдавна.

— Мили боже! — пророни тя и захлупи лице върху дланите си.

— Извинявай — рече Чарли. — Мислех, че знаеш. Според Дафни жените винаги ги усещали тези неща.

— Не съм и подозирала, Чарли. Бях сляпа и глупава.

— Откакто към се върнал от Единбург, не съм поглеждал друга жена. Вероятно съм се надявал, че ме обичаш поне мъничко — поясни той.

— Винаги ще те обичам мъничко, Чарли, но се опасявам, че съм влюбена в Гай.

— Голям късметлия е този Гай. А само като си помисля, че съм те срещнал пръв. Веднъж баща ти ме чу да те наричам зад гърба ти Дебелата фукла и ме изпъди от магазина. — Беки се усмихна. — Ето на, винаги съм успявал да взема от живота онова, което наистина искам, как ли съм изпуснал теб?

Беки не намираше сили да го погледне.

— Е, той е офицер, а аз — не. Това вероятно обяснява всичко.

Младежът вече не сновеше из стаята и беше спрял пред Беки.

— Ти, Чарли, си генерал.

— Но не е същото, нали?

12.

Беки спря, прочете внимателно няколкото изречения, които беше написала, въздъхна тежко, намачка листа и го метна в кошчето за отпадъци до нозете й. Изправи се, протегна се и заснова из стаята с надеждата, че ще си намери поредното оправдание да не допише писмото. Вече бе дванайсет и половина през нощта, беше уморена, знаеше обаче, че няма да заспи, докато не приключи. Върна се при писалището и отново взе перодръжката.

„О, не“, помисли младата жена, сетне накъса и това писмо и го хвърли в кошчето. Довлече се някак до кухнята, за да си направи чай. След втората чаша волю-неволю отново се върна при писалището.

— И между другото, съм бременна — каза на глас Беки и за трети път накъса листа.

Сложи капачето на перодръжката и реши, че е време да се поразходи из квартала. Свали от окачалката в антрето палтото си, изтича надолу по стълбите и излезе навън.

Тръгна безцелно напред-назад по безлюдната улица, дори не знаеше колко е часът. Със задоволство видя, че на витрините на номер сто трийсет и едно и сто трийсет и пет са се появили табели „Продадено“. Спря за миг пред някогашния антиквариат и надзърна през витрината. За свой ужас видя, че господин Ръдърфорд е прибрал всичко, дори газовите лампи и полицата над камината, за които бе смятала, че са заковани към стената. „Нека ми е за поука. Следващия път трябва да чета по-внимателно книжата“, помисли си тя. Продължи да оглежда голото помещение точно когато по дюшемето притича мишка.

— Дали да не отворим магазин за домашни любимци? — изрече на глас младата жена.

— Какво казахте, госпожице?

Беки се завъртя и видя, че един полицай натиска бравата на номер сто трийсет и три, за да се увери, че е заключено.

— О, добър вечер — смотолеви тя и кой знае защо, се почувства гузна.

— Наближава два след полунощ, госпожице. Току-що казахте „Добър вечер“.

— Така ли? — учуди се тя и си погледна часовника. — Ами да! Залисала съм се и не съм усетила. Живея на номер деветдесет и седем. — Реши, че все трябва да даде някакво обяснение, и допълни: — Не можех да заспя и излязох да се поразтъпча.

— Ами тогава защо не се хванете на работа в полицията? Там на драго сърце ще ви пращат да се разхождате по цяла нощ.

Беки се засмя.

— Не, благодаря. По-добре да се прибирам и да се помъча да заспя. Лека нощ.

— Лека нощ, госпожице — каза полицаят, изкозирува и провери дали и празният антиквариат е залостен.

Беки се обърна и закрачи решително по Челси Терас, после отключи входната врата на номер деветдесет и седем, качи се в жилището, съблече си палтото и веднага се върна при тясното писалище. Помисли само миг, грабна перодръжката и започна да пише.

За разлика отпреди думите се лееха, понеже младата жена знаеше какво точно трябва да каже.

Прочете веднъж, сетне втори път написаното и не успя да сдържи сълзите си. Докато сгъваше листа, вратата на спалнята се отвори и на прага застана сънената Дафни.

— Добре ли си, миличка?

— Да. Само ми се пригади — обясни Беки. — Реших да поизляза на чист въздух.

Тя пъхна незабелязано писмото в плика.

— Така и така съм станала — допълни приятелката й, — ще пийнеш ли с мен чай?

— Не, благодаря. Вече изпих две чаши.

— Е, добре тогава, ще пия сама.

Дафни хлътна в кухнята. Беки грабна веднага писалката и надписа плика:

Излезе от жилището, пусна писмото в пощенската кутия на ъгъла на Челси Терас и се прибра още преди чайникът да е заврял.

От дъжд на вятър Чарли получаваше писма от Сал в Канада, която му съобщаваше за появата на поредния му племенник или племенница, случваше се да му се обади и Грейс, ако успееше да се отскубне от задълженията си в болницата, но виж, Кити го посещаваше наистина много рядко. Ала появеше ли се в жилището, то бе все по една и съща причина.

— Трябват ми само две лири стерлинги, Чарли, колкото да избутам на първо време — обясни и този път тя и още щом влезе в стаята, се настани на единствения фотьойл.

Чарли се вгледа в сестра си. Уж беше само с година и половина по-голяма от него, а приличаше на трийсет и пет — четирийсетгодишна. Под торбестата, размъкната жилетка не бе останала и следа от тялото, по което навремето се бяха заглеждали всички в Ийст Енд, а без грим си личеше, че лицето на Кити е отпуснато и сбръчкано.

— Миналия път ми поиска само една лира — напомни й Чарли. — При това съвсем наскоро.

— Да де, но приятелят ми междувременно ме напусна, Чарли. Сега трябва да се оправям сама, нямам си и покрив над главата. Хайде, помогни ми де.

Младежът продължи да я гледа — добре че Беки не се бе прибрала от следобедната лекция, макар той да подозираше, че Кити идва само ако е сигурна, че касата е пълна и Беки няма да й се пречка.

— Връщам се веднага — рече Чарли след проточилото се мълчание.

Излезе от стаята и отиде долу в магазина. Увери се, че продавачите не го гледат, бръкна в касата и извади две лири и десет шилинга. Примирен, се върна горе в жилището.

Кити вече чакаше при вратата. Брат й й подаде трите банкноти. Тя почти ги сграбчи от ръката му, напъха ги в ръкавицата си и си тръгна, без да каже и дума.

Чарли също слезе долу в магазина и видя как сестра му си взима една от крушите, наредени на красива пирамидка в ъгъла, после отхапва от нея, излиза на улицата и хуква нанякъде.

Младежът си каза, че не бива да забравя да преброи вечерта оборота от деня — не искаше другите да научават точно колко пари е дал на сестра си.

— Накрая, Чарли Тръмпър, май ще се наложи да откупиш пейката — засмя се Беки и седна до него.

— Това, драга, ще стане чак когато всички магазини по улицата бъдат мои — обърна се той и я погледна. — А ти как си? Кога да чакаме бебето?

— Според лекаря след около пет седмици.

— Приготви ли жилището за новото попълнение?

— Да. Добре че Дафни не ме изгони.

— Мъчно ми е за нея — призна си Чарли.

— На мен също, макар че откакто Пърси се демобилизира от Шотландския гвардейски полк, тя е на седмото небе от щастие.

— Обзалагам се, че скоро ще обявят годежа си.

— Дано — промълви Беки и погледна към отсрещния тротоар.

Там блестяха три табели с името „Тръмпър“, написано със златисто върху син фон. Магазинът за плодове и зеленчуци продължаваше да им носи добри печалби, а Боб Мейкинс бе израснал неимоверно за една година. След оттеглянето на господин Кендрик месарницата поизгуби от клиентелата си, после обаче Чарли назначи на мястото на стареца Майк Паркър и хората започнаха да се връщат.

— Дано е по-добър месар, отколкото танцьор — беше отбелязала Беки, когато Чарли й бе съобщил, че е привлякъл при тях на работа сержант Паркър.

Колкото до бакалията, новата гордост и радост на Чарли, тя излезе на печалба още първия ден, макар че, ако някой попиташе продавачите, те щяха да се закълнат, че шефът им е и в трите магазина едновременно.

— Добре че ми хрумна гениалната идея да превърна онзи стар антиквариат в бакалия — рече Чарли.

— Сега вече и бакалин ли се пишеш?

— Не, разбира се, аз съм си най-обикновен търговец на плодове и зеленчуци и винаги ще си остана такъв.

— Това ли, интересно, ще казваш на момичетата, когато купиш магазините по цялата улица?

— Подобно начинание ще отнеме доста време. Е, какви са отчетите на новите магазини?

— През първата година ще са на загуба.

— Как така на загуба! Преспокойно могат да излязат на печалба или поне приходите и разходите да са изравнени — подвикна възмутен Чарли. — Колкото до бакалията…

— По-тихо. Така господин Хадлоу и колегите му в банката ще се убедят с очите си, че се справяме далеч по-добре, отколкото сме предвиждали първоначално.

— Ти, Ребека Салмън, си една коварна жена, така да знаеш.

— Едва ли ще ме наричаш коварна, Чарли Тръмпър, когато ножът пак опре до кокала и ме пратиш да прося следващия заем.

— Щом си толкова умна, я ми обясни защо книжарницата все ми се изплъзва? — заяде се Чарли и посочи магазина отсреща, на номер сто четирийсет и едно, където светеше една-единствена гола електрическа крушка — само от нея се разбираше, че вътре има човек. — Поне според мен там от доста седмици не е стъпвал купувач, а и ако някой се излъже да влезе, то е, за да попита как да стигне до Бромптън Роуд.

— Нямам представа — засмя се Беки. — Вече проведох дълъг-предълъг разговор с господин Снедълс и му предложих да купим магазина, той обаче не дава и да се издума. След смъртта на жена си живее единствено заради книжарницата.

— На това живот ли му викаш! — възкликна Чарли. — По цял ден бърше праха по старите книги и реди древни ръкописи.

— На него му е достатъчно и да седи и да си чете Уилям Блейк и любимите военни поети. Господин Снедълс е доволен, ако продаде и една-две книги на месец, стига магазинът му да стои отворен. Така де, не всеки иска да става милионер, както Дафни не се уморява да ми напомня.

— Сигурно е така. Защо не предложим на Снедълс сто и петдесет лири стерлинги за книжарницата, а после да му взимаме наем, например десет гвинеи годишно? Така, след като старецът умре, магазинът веднага става наш.

— На теб, Чарли Тръмпър, трудно ще ти ще угоди, но щом искаш, ще опитам.

— Да, искам, Ребека Салмън, действай.

— Ще направя всичко по силите си, но ако случайно си забравил, нека ти напомня, че в скоро време предстои да раждам, освен това се опитвам да защитя бакалавърска степен.

— Да, нагърбила си се със сто неща, а не е редно. Но вероятно ще се наложи да осъществиш още един удар.

— Още един удар ли?

— „Фодъргил“.

— Магазинът на ъгъла.

— Точно така — потвърди Чарли. — А ти, госпожице Салмън, знаеш как гледам на ъгловите магазини.

— Знам, знам, господин Тръмпър. Знам, освен това, че не разбираш нищо, ама нищичко от търговия с произведения на изящните изкуства, камо ли от търгове.

— Вярно е, не съм спец — призна си младежът. — Но един-два пъти посетих Ню Бонд стрийт, погледах как в „Сотби“ си вадят хляба, поразходих се и до Сейнт Джеймс да видя как се справят конкурентите на „Сотби“ — „Кристи“, и стигнах до извода, че в крайна сметка току-виж се намерило някакво приложение на дипломата ти по изкуствознание.

Беки вдигна вежди.

— Изгарям от нетърпение да чуя какво ме виждаш да правя до края на живота си.

— След като я вземеш тая твоя бакалавърска степен — продължи Чарли, без да обръща внимание на подмятанията й, — ще кандидатстваш за работа в „Сотби“ или „Кристи“, все едно къде, и в продължение на три до пет години ще усвояваш занаята. После ще примамиш всички, които си струва да привлечем, и ще дойдеш да ръководиш Челси Терас номер едно, където ще отворим галерия, наистина достойна да съперничи на „Кристи“ и „Сотби“.

— Слушам те, Чарли Тръмпър.

— Виж какво, Ребека Салмън, ти си наследила от баща си предприемаческия нюх. Дано думата ти харесва. Ако го обединиш с онова, което винаги си обичала и за което имаш вродена дарба, просто няма начин да не успееш.

— Благодаря за комплимента, но понеже стана въпрос, позволи ми да попитам какво общо има господин Фодъргил с грандиозния ти план?

— Няма нищо общо.

— В смисъл?

— От три години той е само на загуба — поясни Чарли. — С парите, които ще вземе за галерията и за най-доброто от стоката в нея, Фодъргил само ще си покрие загубите. Но това не може да продължава вечно. И така, знаеш какво се очаква от теб.

— Знам, знам, и още как, господин Тръмпър.

Когато отмина и септември, Беки почти се беше примирила, че Гай няма никакво намерение да отговори на писмото й.

През август Дафни им каза, че на хиподрума „Гудуд“ е срещнала случайно майката на Гай — госпожа Трентам. Тя се кълняла, че синът й не само се чувствал прекрасно в Индия, но и имал всички основания да очаква всеки момент да го произведат майор. Дафни едва удържала на обещанието да не съобщава за състоянието на Беки.

Предстоеше детето да се роди съвсем скоро и Чарли се постара Беки да не пилее време за пазаруване и дори прати една от младите продавачки в магазина на номер сто четирийсет и седем да й помага в чистенето — накрая Беки обвини и двамата, че само я разглезват.

През осмия месец тя вече се отказа да проверява сутрешната поща и започна да се убеждава, че Дафни е била права в мнението си за капитан Трентам. Беше изненадана колко бързо избледнява той в паметта й, макар че й предстоеше да роди неговото дете.

Притесняваше се, че повечето хора смятат Чарли за баща на детето, а и той допринасяше за бъркотията — ако някой му зададеше ребром въпроса, младежът не си правеше труда да отрича.

Междувременно бе хвърлил око на още два-три магазина, чиито собственици очевидно скоро щяха да ги обявят за продан, но Дафни не искаше и да чуе за нови сделки, докато детето не се роди.

— Само да си посмял да забъркваш Беки в съмнителните си начинания! Нека първо роди и се дипломира, чу ли?

— Да, уважаема госпожице — изтрака с токове Чарли.

Предпочете да не споменава, че само преди седмица Беки се е споразумяла с господин Снедълс: веднага щом старецът умреше, книжарницата щеше да стане тяхна. В договора имаше само едно условие, заради което Чарли се притесняваше: умът му не го побираше как ще успее да се отърве от толкова много книги.

— Госпожица Беки се обади току-що по телефона — прошепна в ухото на шефа си Боб един следобед, когато Чарли стоеше зад щанда. — Каза да сте отидели незабавно. Май скоро ще ражда.

— Но нали оставаха цели две седмици — затюхка се Чарли, докато развързваше престилката.

— За това не знам, господин Тръмпър, знам само, че госпожица Беки настоя да побързате.

— Пратила ли е да повикат акушерка? — попита Чарли и заряза клиента, чийто ред на опашката беше дошъл, после си грабна палтото.

— Нямам представа, драги ми господине.

— Добре тогава. Поеми магазина, днес надали ще се върна.

Чарли остави усмихнатите хора на опашката и хукна към номер деветдесет и седем. Изкачи на бегом стълбите, отвори рязко вратата и влетя в спалнята на Беки. Седна на крайчеца на леглото и хвана ръката й. И двамата мълчаха.

— Прати ли да повикат акушерка? — попита той накрая.

— То оставаше да не е пратила — заяви някой от прага и в стаята влезе едра жена.

Беше облечена в стар кафяв дъждобран, който й беше малък, и носеше черна кожена чанта. Едва дишаше — очевидно се бе затруднила с изкачването на стълбите.

— Аз съм госпожа Уестлейк, работя към болница „Свети Стефан“ — оповести дебеланата. — Дано не съм закъсняла. — Беки кимна, а акушерката насочи вниманието си към Чарли. — Вие идете да кипнете вода, и по-чевръсто.

Каза го като човек, несвикнал да му се противоречи. Без да продума, младежът скочи от леглото и изхвърча от стаята.

Госпожа Уестлейк остави голямата чанта на пода и се зае да мери пулса на Беки.

— На какви промеждутъци са контракциите? — попита тя делово.

— На двайсетина минути — отговори родилката.

— Чудесно. Значи не ни остава да чакаме дълго.

На прага се появи Чарли, понесъл леген топла вода.

— Какво друго да направя?

— Донесете ми всички чисти кърпи, които ви се намират, с удоволствие ще пийна и чаша чай.

Чарли отново изскочи от спалнята.

— В случаи като този мъжете само се пречкат — отсече госпожа Уестлейк. — Човек трябва постоянно да им намира работа.

Беки тъкмо понечи да обясни на жената кой всъщност е Чарли, и поредната контракция я преряза.

— Дишай дълбоко и бавно, миличка — насърчи я мило акушерката, а Чарли се върна с три кърпи и чайник вряла вода. Госпожа Уестлейк дори не се обърна да види кой е и продължи: — Оставете кърпите върху скрина, излейте водата във възможно най-големия леген и пак сложете чайника на огъня, за да разполагам с достатъчно топла вода.

Чарли пак излезе, без да каже и дума.

— Де да можех и аз да го командвам така — рече възхитена Беки.

— О, не се притеснявай, миличка. Моя не мога да го накарам и един хляб да купи, а имаме седем деца.

След две-три минути Чарли отвори вратата с крак и донесе при леглото поредния леген с вряла вода, над която се виеше пара.

— На масичката отстрани — посочи госпожа Уестлейк. — И гледайте да не ми забравите чая. После донесете още кърпи.

Беки простена.

— Хвани ме за ръката и дишай дълбоко — посъветва я акушерката.

Не след дълго младежът отново влезе с поредния чайник топла вода и веднага получи нареждане да го изсипе в легена и пак да го сложи на огъня. След като той свърши и това, госпожа Уестлейк му рече:

— Чакайте отвън, ще ви повикам.

Чарли излезе и затвори тихо вратата след себе си.

Имаше чувството, че е направил безброй чаши чай и е донесъл безброй чайници гореща вода, че винаги се е появявал точно когато не трябва, докато накрая не го отпратиха от спалнята. Той заснова напред-назад из кухнята, страхуваше се от най-лошото. После чу жално гласче.

Беки загледа от леглото как акушерката вдига детето й за едното краче и го потупва лекичко по дупето.

— Това е най-хубавият миг — каза госпожа Уестлейк. — Приятно е да мислиш, че си помогнал на този свят да се появи човек.

Тя пови новороденото в една от кърпите и го подаде на майката.

— Какво е?

— Опасявам се, че е момче — усмихна се акушерката. — Значи светът няма да отбележи никакъв напредък. Следващия път се постарай да е момиче — грееше в усмивка тя. — Ако господинът още има желание де — допълни госпожа Уестлейк и посочи с палец затворената врата.

— Ама той… — опита да поясни Беки.

— Знам, знам и без да ми казваш. Всички мъже са един дол дренки. — Госпожа Уестлейк отвори вратата на спалнята и затърси с поглед Чарли. — Готово, господин Салмън. Престанете да се цупите и елате да видите сина си.

Чарли връхлетя като хала, насмалко да събори акушерката. Застана в края на леглото и се взря в мъничкото човече в ръцете на Беки.

— Леле, че грозник! — възкликна младежът.

— Знаем кой носи вината за това — засмя се госпожа Уестлейк. — Да се надяваме, че няма да му счупят носа. При всички положения, както обясних на жена ви, дано следващото ви дете е момиче. Между другото, как ще го кръстите това юначе?

— Даниъл Джордж — отсече без колебание Беки. — На баща ми — поясни тя и погледна Чарли.

— И на моя — допълни той, после отиде в горния край на леглото и прегърна родилката.

— Е, трябва да тръгвам, госпожо Салмън. Но утре сутринта ще намина отново.

— Всъщност името ми е госпожа Тръмпър — пророни тихо Беки. — Салмън съм по баща.

— О, така ли — притесни се за пръв път акушерката. — Явно в списъка с повикванията са объркали имената. Е, до утре, госпожо Тръмпър — рече тя и излезе.

— Госпожа Тръмпър ли? — учуди се Чарли.

— Трябваше да мине ужасно много време, докато се опомня, нали, господин Тръмпър?