Уикенд в Зюидкот

Неделя следобед

— Ето те и тебе! — каза Пиерсон. — Мислехме те за убит. Александър се беше разтревожил.

— Къде е той?

— Отиде за вода, за съдовете.

Пиерсон се усмихна:

— И псуваше като хамалин, защото е твой ред.

Майа седна на обичайното си място, до предното дясно колело на фургона.

Пиерсон стоеше срещу него, опрял гръб на стената на лазарета, и пълнеше лулата си. Пълнеше я грижливо, с бавни, педантични движения. Майа вдигна очи и със скрито учудване го загледа. Сякаш го виждаше за пръв път. „Това е Пиерсон — каза си той, — нали виждаш, абатът Пиерсон, твоят приятел Пиерсон!“ Бяха живели заедно осем месеца, а той го гледаше, като да го виждаше за пръв път — седнал си спокойно, пълни си с палец лулата, дребен абат в униформа, който търпеливо чака да го пленят и който може би утре ще бъде мъртъв. „Пиерсон“ — повтори си Майа наум. Гледаше го учудено. В този момент Пиерсон изправи глава и му се усмихна. Усмивката на Пиерсон. А като заговори след малко, това ще бъде гласът на Пиерсон. И ще каже неща, каквито си казва обикновено. Това, разбира се, беше Пиерсон, седнал тук пред него, до стената на лазарета, с познатото движение на пръстите прибира в лулата излезлия от нея тютюн. А ето, че сега Майа го гледаше като чужд. „Но това е Пиерсон! — повтори си той. — Това е добрият стар Пиерсон, знаеш отлично! И си пълни лулата като всеки друг ден.“ Гледаше го учудено, сякаш се пробуждаше от сън.

— Какво става с тебе? — усмихна му се Пиерсон.

— Нищо.

— Видът ти е един! Но какво имаш по лицето? Сякаш някой те е одраскал.

— Няма нищо.

Майа прокара ръка по лицето си.

— А къде са другите?

— Наистина — отвърна Пиерсон — ти не знаеш… Искаш ли да хапнеш?

— Да.

— Александър ти е отделил ядене. Ще хапнеш хубаво, можеш да бъдеш спокоен.

Пиерсон стана, отвори вратата на фургона и тържествено поднесе канчето на Майа.

— Пиле, хм! Какво ще кажеш? Пиле! Чудесно е! Пиле за бъдещите пленници!

— Дери ли?

— Разбира се. Впрочем той ни напуска, знаеш ли?

— Така ли?

— Да, ще си опита късмета. Когато дойдат фрицовете, смята да се облече цивилен и да се укрие в някоя ферма.

— Кога тръгва?

— Веднага. Преди малко се сбогувахме.

— А пилето — добави Пиерсон с усмивка — е прощалният подарък. Дери много съжаляваше, че теб те няма.

Майа се бе навел над канчето и не вдигна глава.

— Не е вярно — каза той с равен глас. — Никак не е съжалявал. Пука му на него.

— Защо говориш така?

— Защото е истина.

— Не вярвам.

— Аз пък вярвам. И доказателството е, че на мен също не ми пука.

Замълчаха, после Пиерсон продължи:

— Пино също ни напуска.

— Какво? — Майа изведнъж спря да яде. — И тоя ли?

— Срещнал е момчета от своя край. Ще остане с тях.

— Тарикат.

Гласът му бе отпаднал, говореше машинално, без всякакъв гняв. Някаква сянка му затули внезапно светлината. Той изправи глава.

— Ама ти още ли си тук, абате? — каза Александър.

И в същия момент забеляза Майа.

— Аха, той бил тук, копелето му с копеле! Той бил тук, дяволското му копеле! Той бил тук, копелдакът му, сатана, изтърсак!

Пиерсон обърна глава настрани с вид на познавач:

— Не е лошо! — каза той с кроткия си глас. — Не е лошо! Още мъничко замах, може би…

Александър погледна Майа и гневът му се стопи.

— Но какво ти е? Одраскал си се? И суратът ти е един! Какво става с тебе?

— Нищо — отвърна Майа.

И изведнъж се развика:

— Нищо! Чуваш ли! Нищо!

— Добре, добре — каза Александър. — Никой не те насилва да говориш. Но за бога! Какво те прихвана, та закъсняваш цял час? Мислехме те за убит. Кажи, дявол да го вземе, отговори, де!

И след малко добави:

— Отговори, като те питат.

— Ям.

— Аха — кимна Александър.

Той остави баката на земята, до краката си, запали цигара и демонстративно обърна гръб на Майа.

— Значи така, абате. Ако е за солени думички, ти си страшно либерален.

— Приспособявам се.

— И към мръсните историйки също, а?

— Приспособявам се — повтори Пиерсон със своята усмивка на девственица.

— Всички кюрета ли са такива сега? Или ти си нещо по-специално?

— Има ги и от двата вида.

— Йезуит!

— Странно — отвърна Пиерсон, — наричаш ме „йезуит“ тъкмо когато казвам истината.

Александър се въртеше около Майа като квачка, разтревожена за болното си пиленце.

— За бога, седни! — каза Майа, без да изправи глава.

Александър седна, постави длани на коленете си и изпъчи гърди.

— Значи така! — каза той. — Господинът закъснява цял час. Чупи се, като му е ред за съдовете. А когато благоволява да се върне, господинът ме наругава!

Мина половин минута, преди Александър да отвори наново уста.

— Не искаш ли да ти направя едно кафе?

— Не.

— А искаш ли вино?

— Да, ако обичаш.

Александър отиде да вземе канчето си, изплакна го в баката с вода, напълни го и го подаде на Майа. Майа го изпи на един дъх. Александър изплакна канчето и го закачи отново на вратата на фургона.

— Ще ти направя все пак едно кафе.

Той постави малко дърва върху жарта и като коленичи с един крак на земята, започна да раздухва огъня. Наоколо му се разлетя пепел и той се закашля.

— Александър — каза Майа, — готино копеле си ти.

Александър изправи глава и го изгледа учудено.

— Готино копеле ли? — изръмжа той. — Какво те прихваща? Да не си откачил? Готино копеле? Готино копеле? Абе, я се махай с твойто готино копеле!

Той продължи да раздухва огъня. Къдравата му брада докосваше земята.

— Знаеш ли, че Дери ни напуска?

— Да.

— И Пино. Горкият Пино, беше много притеснен, додето ми го каже. Смелчага е Пино и това е. С картечницата!… Аз си харесвах Пино, приличаше ми на герой от рисувано филмче.

Майа изправи глава.

— Остави ме на мира с тоя Пино и неговата картечница, моля те!

— Добре де — каза Александър.

— Ама, за бога! — добави той ядосано. — Нищо ли нямам право да кажа вече?

— За мене ще има ли кафе? — попита Пиерсон. — Бих пийнал още една чашка.

— След десет минути, абате. Ще направя и за трима ни.

— Добре — каза Пиерсон и стана. — В това време аз ще отида да науча някоя новина.

Александър се обърна и се усмихна.

— Ха така. И тоя път гледай да разбереш точно в колко часа пристигат фрицовете.

— Точно до минутката — отвърна Пиерсон през рамо.

Майа стана и се премести на мястото на Пиерсон. Александър раздухваше огъня. От време на време той поглеждаше приятеля си. Майа седеше неподвижно, поставил лакти на колене. Не пушеше. Гледаше право пред себе си с празен поглед.

— Е, и? — каза Александър.

Майа тъй внезапно скочи, че кракът му закачи баката с вода и я обърна.

— Само това липсваше! — развика се Александър, без да мръдне от мястото си. — Водата за съдовете! Не можеш ли да внимаваш, а? Тоя път ти ще ходиш за вода!

Майа гледаше водата, която се стичаше тихичко в прахоляка. После отново седна и прокара ръка по лицето си.

— Александър — каза той тихо, — току-що убих двама души.

— Кой? — изправи се Александър. — Ти, Майа?

Майа го погледна с измъчена усмивка.

— Да, аз.

— И двамата бяха французи?

— Наистина — каза Майа, — не бях се сетил за това. Единственият ми подвиг през тая война е, че убих двама французи!

Той улови с ръце главата си.

— Е, и?

— Какво? — измънка той, сякаш пробуден от сън.

— Защо ги уби?

— Изнасилваха едно момиче.

— Мръсници!

Майа сви рамене.

— Така си помислих отпърво и аз. Но после аз също…

— Как, да не би?…

— Да. Впрочем не съвсем. Най-напред тя ми се предложи сама.

— Това е друго.

— О! Знам ли и аз.

Той още веднъж прокара ръка по лицето си.

— Толкова е объркано всичко. Може би нямаше да се предложи сама, ако преди това не бяха дошли двамата типове.

Александър бе седнал, опрял длани на коленете, с щръкнали встрани лакти.

— Ами, не се знае.

— Но не е само това. Сега тя се страхува да стои сама в къщата си.

— Къде й е къщата?

— В Бре Дюн.

— Господи! — извика Александър. — Ще направи по-добре, ако се махне оттам!

— Не ще и да чуе. Сираче е и само къщата й е останала.

Той взе от земята едно дръвце и започна да го върти в ръка.

— Искаше да остана с нея.

— Аха! — каза Александър. — И мислиш, че затова тя се е…

— Не знам.

— И какво ще правиш сега? — попита Александър живо.

— Нищо! Нищо, разбира се! Нищо! Какво искаш да правя? Нали съм тук? С компанията си. С компанията си в лазарета. В лазарета на Зюидкот с компанията си — Александър и Пиерсон. Нали съм тук? Аз — Жулиен Майа, бъдещ пленник, съм в лазарета на Зюидкот с двамата си стари приятели!…

— Затвори си плювалника.

Александър тури няколко съчки в огъня.

— Не опита ли да я убедиш, че трябва да замине?

— Направих всичко възможно.

— Сега, като е останала сама, може би ще се реши.

— Няма. Ще умре от страх, но ще остане.

— Значи нищо не може да се направи?

— Не може.

Замълчаха. После Александър продължи:

— Ще се върнеш ли там?

— Не.

— Би било лудост.

— Да — съгласи се Майа, — би било лудост.

И изведнъж добави:

— Да не съм луд!

Той се захили и Александър извърна глава.

— Направо като в романите — каза Майа. — Двама типа изнасилват момиче. Идвам и благородно убивам и двамата. После аз изнасилвам момичето.

Отново се чу стържещото му хилене.

— Не е ли забавно, а?

— Не мисли повече за това. Просто така се е случило.

— Но за бога! — надигна се Майа. — Точно това не мога да разбера. Все пак аз не съм мръсник, нали!

— Разбира се, че не си — отвърна Александър.

Майа втренчи поглед в него.

— Мислиш ли? Мислиш ли?… Добре, слушай. Когато гръмнах оня, едрия, който ме беше бил… Чакай, ще ти кажа… И оставаше само дребният, един такъв, с гаднярска физиономия… И какво мислиш, че направих тогава? Какво смяташ, че си помислих? Че ще му направя знак да се измита? Трепереше от страх хлапакът. Притискаше се до стената като плъх. Като заловен, смрадлив плъх. А аз се приближавах към него. Бях толкова слаб, че за да не падна, се опирах на стената. Той отчаяно правеше „не“ с глава… ето така… Гледаше ме с очи на обезумяло животно и правеше „не“ с глава.

— И после?

Майа си избърса устата с кърпичка.

— После стрелях. Това е всичко.

— Разбирам — каза Александър след малко.

Той коленичи с един крак на земята и задуха огъня.

— Не мисли повече за това. Просто така се е случило.

— Да — каза Майа трескаво, — имаш право. Просто така се е случило. Можех да му дам знак на тоя хлапак да се измита. Но е вярно, че не се сетих за това. Точно така, не се сетих. Бях убил единия. Трябваше да убия и другия. Ето как стана.

Той поднесе разсеяно цигара към устата си. После погледна Александър и в очите му имаше нещо детинско и умоляващо.

— Не исках никого да убивам.

Александър направи крачка напред и сложи ръка върху неговата.

— Бедни приятелю… — подхвана той.

— Не ме докосвай! — извика Майа рязко.

И отново се чу стържещият му смях.

— Знаеш ли какво почувствувах, когато и двамата типове паднаха? Можеш ли да се сетиш? Хайде, отгатни! Отгатни!

— Дай да не говорим за това.

— Изпитах за момент най-чиста радост. Разбираш ли, изведнъж двамата типове ми се подчиняваха.

Той спря и секунда по-късно глухо подзе:

— И двамата се проснаха и станаха съвсем послушни.

— Мръсник!

— А, виждаш ли! — каза Майа. — Виждаш ли!… Това впрочем продължи само миг. Изведнъж секна. И аз се почувствувах… изигран.

— Защо?

— Не знам.

— Хайде, остави това.

— Не, просто така стана — подхвана Майа трескаво, — както казваш ти. Именно, точно така стана. И вече знам какво изпитва убиецът. Има един момент на екзалтация. После секва. И той се чувствува изигран.

Майа запали цигара и едва чуто добави:

— Или пък трябва да продължиш.

Александър го гледаше зяпнал.

— Дявол да го вземе! — разтърси той къдравата си глава, сякаш да прогони рояк мухи. — Като слушам какви ги дрънкаш, ще почна да откачам и аз като тебе.

Той стана, взе онова приспособление от дръжка на лопатка и започна да бърка кафето. На повърхността на водата се беше образувала кафява маса, която се надигаше отвътре и се пукаше на мехурчета като разтопена лава. Александър гледаше разсеяно тази лава. „Бедният — мислеше си той, — съвсем го е загазил с тия двамата. А най-лошото е, че в известен смисъл това му прилича. Няма да му го кажа, но му прилича.“

— Странно — каза той високо, — колко ти прилича всичко това.

— Кое „всичко това“? — вдигна живо глава Майа.

„Господи!“ — помисли Александър.

— Всичко това… което става с тебе.

Майа го гледаше втренчено.

— Прилича ми, че съм убил двама души ли?

— Не — възрази вяло Александър, — не това… не точно това. Всичко, което става с тебе по принцип. Прилича ти всичко, което става е тебе.

— Това може да се каже за всеки човек.

— Не ми се вярва — отвърна Александър.

И си помисли: „Спри се, хайде спри се най-после! Не му говори такива неща!“

Майа не го изпускаше от очи.

— Ти си полудял! — изкрещя той. — Какво ми прилича от цялата тая история според теб?

— Ами, всичко, всичко… Всичко, което се случва с теб, откакто си тук… Историята с плъха… полякинята… типовете, които срещаш… Корабът, който гори… ония, дето ги вадиш от водата… другите типове, които убиваш… Това момиче… всичко!

— Значи — каза Майа рязко — ти мислиш, че това може да се случи само на мен? Но това е глупаво.

Александър извърна глава.

— Имаш право, глупаво е.

„Спри — каза си той, — но спри се най-после, глупак такъв!“ И в същия миг наново отвори уста.

— Да — каза той, — говоря глупости. Разбира се, че са глупости. Но така го чувствувам. Намирам, че ти прилича — всичко, което става с теб… а и всичко, което има да ти се случи.

Майа се усмихна пресилено.

— Всичко, което има да ми се случи!

— Е! — чу се гласът на Пиерсон. — Какво става с това кафе?

— Идва! — върна си изведнъж бодрия глас Александър. — Идва, моля!

Пиерсон погледна Майа, после, повдигайки вежди, живо се обърна към Александър. Александър извърна очи. Пиерсон понечи да каже нещо, но се отказа. Александър сипваше кафето.

— Хубаво е — каза Пиерсон след малко.

Той подпря горещото канче между коленете си, извади лулата от джоба си и започна да я пълни. Всички мълчаха. Майа отпиваше и не поглеждаше никого.

— Пиерсон — обади се Александър, — какво ще правиш след войната?

— Аз ли? Ще се захвана с керамика. А ти?

— Аз? Кюре, разбира се. Кюре в твоята енория, абате! И как ще ги оправям само твоите стари моми, уха!

Пиерсон дръпна от лулата си.

— При мене няма стари моми. Кварталът ми е сто процента работнически. Старите моми — това е измислица на висшите класи.

— Значи в твоята енория всички се омъжват?

— О, не! — отвърна Пиерсон. — Но в моята енория стари моми са тъкмо тия, дето са омъжени.

Майа стана.

— Ще отида да донеса вода.

— Не бързаме — каза Александър.

— След войната — подхвана той — ще си построя къщичка.

— Със зайци? — вдигна вежди Пиерсон.

— Разбира се, че със зайци! Нямам ли вече право да имам зайци?

— Ще отида да донеса вода — повтори Майа.

Той стана и грабна баката.

— За бога! — сопна му се Александър. — Остави ни да си поемем дъх за малко. Не съм се спрял от сутринта.

Майа се поколеба секунда, после си каза, че за Александър това са най-хубавите минути, единствените хубави минути на деня и че не бива да му ги отнема… Той седна отново. И минутите неумолимо затекоха — една по една, с тихичкото метално потракване на лотарийна машина, от тия, дето се срещат по панаирите.

— Къщата си ще построя цялата от дърво — продължи Александър. — Но не от дъски, а от борови греди. Като хижа.

Пиерсон изправи глава.

— Защо от дърво?

— Не знам. Обичам дървото. Създава чувство за топлота и уют. Струва ти се, че продължава да живее около теб. Може да е глупаво туй, което ще кажа, но дървото ми действува успокоително.

— Успокоително ли?

— Да — недоловимо се изчерви под загара си Александър, — успокоително. Не знам защо, но е така.

Пиерсон изтръска пепелта от лулата, като внимателно я почукваше в обувката си. Той погледна наляво. Майа нито пушеше, нито помръдваше. Видът му беше унил и одряман.

— В къщата ми — подхвана Александър — ще има една стая само за мен, с тезгяха ми, инструментите, абе с всичките ми чаркове. Наредени като в аптека, разбира се. Една стая само за мене. Когато съм в къщи, ще прекарвам цялото си време там.

— Жена ти ще скучае.

— Точно това разправя и тя — потърка брада Александър. — Смята, че не се занимавам достатъчно с нея. Абе, чудна работа, ама жените не са като нас — само бачкането не им стига. Винаги трябва да има някой, с когото да си говорят. Странно, но аз, като майсторя нещо, нямам нужда с никого да говоря.

Той стана и започна да тъпче с огромните си подметки още димящата пепел на огнището. Пиерсон изправи глава и за сетен път му се мярна видението на чернокож воин, изпълняващ някакъв свещен танц.

— Да — седна отново Александър, — отегчава се. Неприятно е все пак, че се отегчава.

— Ей затова — добави той замислено — бих искал да имам две жени. Ще си правят компания.

— Това е идея — одобри Пиерсон. — И жена ти е съгласна, предполагам?

— Абе не, представи си. Никак. Опитах веднъж, така, дискретничко… да й предложа… и не повторих!

— Разбирам. А е любопитно.

— И ти мислиш така, нали? — каза Александър. — Странното е, че не си знае интереса. А това е идеалното решение, не намираш ли? Две жени — толкова просто!

— Две? — направи лека гримаса Пиерсон. — Само две. Защо не три?

— О-о, заболява ме под лъжичката от тебе — отвърна Александър. — Да не съм милионер? Но две може.

— Е, тоя път отивам — надигна се Майа.

Той хвана баката за дръжката и пристъпи напред. Но в същия момент залитна и изведнъж се свлече на колене.

— Проклета тухла — изпъшка той.

И почна да псува.

— Боли ли те? — надигна се Александър. — Много си пребледнял.

— Защо се търкаля тая тухла тук?

Пиерсон също стана.

— Лошо ли ти е?

— Няма нищо.

Майа се изправи, отиде до мястото си, седна и си разтърка коляното. После главата му се отпусна назад и той силно пребледня.

— Уиски! — извика Пиерсон.

— Ама че идиотска история — каза Майа.

И изведнъж му притъмня пред очите. После усети метален вкус в устата си и някаква пареща течност да се излива в гърлото му.

— Няма нищо — отвори очи той. — Мина ми.

Той чу Пиерсон да казва: „Гледай все пак да не се напие“ и осъзна, че отново му дават да пие. Направи знак с ръка, че не иска повече.

— Какво да правя с останалото? — чу се гласът на Александър. — Да го изпия ли?

— Не се притеснявай — засмя се Пиерсон.

На Майа се стори, че смехът на Пиерсон прониква в главата му. Отвори отново очи и видя, наведена над него, огромната глава на Александър. „Не глава, а цяло главище има тоя Александър — помисли той с благодарност. — А Пиерсон се смее като момиче.“ Чувствуваше се размекнат, разнежен.

— Адски боли, като се удариш по коляното — каза Александър. — Все едно, че си се ударил по ташаците. Майа, по-добре ли си сега?

Майа отвори напълно очи.

— Да, да.

После стана, направи с усилие две крачки и взе баката.

— Я сядай — каза му Александър, — ще отида аз.

— Вече ми няма нищо.

— Седни си на мястото, ти казвам!

— Остави ме на мира! — настоя Майа. — Мой ред е.

Александър дръпна баката към себе си. Майа не я пускаше и изправени един срещу друг, между фургона и огнището, те задърпаха баката.

— Не ставайте смешни — обади се Пиерсон.

— Пусни — каза Александър, — ще откъснеш дръжката.

— Пусни ти.

— За пръв път — намеси се отново Пиерсон — виждам Александър да се натиска той да ходи за вода.

Майа пусна баката и накуцвайки, седна.

— Кучият му син — каза Александър, — едва не изскубна дръжката!

Той се отдалечи с едри крачки. Майа го гледаше как отива и изведнъж сърцето му се сви. Стана, сякаш да го догони, но се отказа и отново седна. Нещо непоносимо го гнетеше, като че ли свредел дълбаеше нервите му. „От коляното е“ — помисли си той, но веднага разбра, че се опитва да заблуди сам себе си. Изпитваше някаква смътна потиснатост — така се чувствува човек, успял да се измъкне от задължение, което доброволно си е наложил. Усещаше, че има нещо важно, което трябва да направи, и то веднага, без да губи време, но не успяваше да разбере какво точно. Съвестта му беше гузна, без да знае защо. Като че ли някакъв глас му нашепваше в ухото: „Майа, ти трябваше… ти трябваше… ти трябваше…“ С тревога се попита: „Но какво да направя? Господи! Какво да направя?“ Гласът продължаваше: „Майа, ти трябваше… ти трябваше… ти трябваше…“ Минутите изтичаха, скоро щеше да стане твърде късно и той нямаше да научи какво е онова важно нещо, което трябваше да направи. Надигна се втори път и отново седна. „Майа, ти трябваше… ти трябваше… ти трябваше…“ Зарови отчаяно вътре в себе си, за да открие какво трябваше да направи, и при всяко ново усилие онова, което търсеше, сякаш му се изплъзваше още повече и още повече потъваше в тъмнината. Усещаше около себе си, под дърветата, лагера с гъмжилото от войници каки и непрекъснатата гълчава, пронизвана от време на време от крясъци, ругатни и подвиквания. Слънцето образуваше под дърветата кръгове, а дюните вляво обсипваше с обагрен в охра прашец, който подобно на морската шир току проблясваше. Майа седеше на свободното отсега нататък място на Дери, стената до гърба му беше топла, а зад себе си усещаше бялата сграда на превърнатия в лазарет санаториум, ослепителна на слънцето, спретнатата градина с хубавите си алеи от светли камъчета, с цъфналите рози и наредените от едната страна носилки с убитите. „Майа — повтаряше гласът, — ти трябваше… ти трябваше…“ Минутите неумолимо течаха и вече бе твърде късно и онова, което трябваше да направи, сега бе напълно недосегаемо, удавено в мрака на спомена.

— Хубаво време за отпуска — обади се Пиерсон.

Майа изправи глава.

— Да благодарим на бога! — викна той вбесено.

Пиерсон го погледна с неочаквана сериозност.

— Да — каза той, натъртвайки всяка дума, — да, да, Майа. Да благодарим на бога.

Чу се свистене, последвано от отчетлив взрив. Майа залегна и изохка изведнъж.

— Какво има?

— Коляното ми.

— А, да! — каза Пиерсон.

И веднага добави:

— Какво ги прихваща пак тия говеда, та продължават със 77-милиметровите по лазарета?

Залегнали, те чакаха нов изстрел. Но изстрел не последва. Пиерсон стана.

— Стрелба нахалост — ядно каза той.

Майа също стана и изтупа праха от себе си.

— Това пък, артилеристите — каза той, — от която и армия да са, с тях човек никога не знае какво може да му се случи.

— Стрелба нахалост — повтори Пиерсон.

Един едър, разпасан пехотинец пристигна тичешком. Той се спря пред фургона и погледна Майа:

— Оня, едрият тип, с брадата не е ли оттук? — попита той, като заваляше „р“-то.

— Оттук е — отговори Майа. — Отиде на кладенеца. За какво ти е?

— Оттам идвам, от кладенеца… — отвърна човекът и замълча.

— Е, и? — не се стърпя Майа.

Мъжът погледна Майа, после Пиерсон, отвори уста, но не каза нищо.

— Е, и? — повтори Майа.

— Случило се е нещо с него — отвърна човекът.

Майа се изправи с един скок.

— Ранен ли е?

— Върви — отговори мъжът. — Ще видиш.

— И аз идвам — обади се Пиерсон със спокойния си глас.

Майа бе тръгнал вече. Пиерсон се обърна към мъжа.

— Можеш ли да попазиш фургона, докато сме там?

— Добре — съгласи се мъжът.

Той се опря на вратата на фургона и погледна вътре.

— Ей, приятел! — повика той.

Пиерсон се обърна.

— Няма да е лошо да вземеш една от носилките.

Очите на Пиерсон се разшириха.

— Толкова ли… Чак толкова ли е сериозно?

— Мъртъв е — отвърна мъжът.

Пиерсон се качи във фургона, взе носилката, на която спеше Александър, сгъна я и слезе заднешком, дърпайки я след себе си. Мъжът му каза нещо. Той не отговори. Молеше се.

Носилката не беше тежка, но Пиерсон не бе нито силен, нито сръчен. Носеше я с мъка. Най-напред се опита да я вземе в ръка, както се носи куфар. Но носилката го удряше в краката. Най-после я качи на рамото си, но почти непрекъснато трябваше да я подпира, за да я задържи така. Дървената дръжка се забиваше в рамото му. Беше се изпотил. Опитваше се да се моли, но усилието, с което задържаше носилката, му пречеше.

Не видя кладенеца, а само група хора, струпани наоколо.

— Направете път — каза той.

Александър лежеше там, леко обърнат настрана. Главата се бе килнала встрани, държеше се само на една жила на врата, почти успоредно на рамото.

Пиерсон забеляза гърба на Майа пред себе си и го докосна леко с ръка. Майа се обърна. Погледът му беше ужасно празен.

— Бързо! — каза той, забелязвайки, най-после носилката.

Няколко пъти повтори „бързо, бързо!“, като че ли животът на Александър зависеше от пъргавината на Пиерсон.

Пиерсон усещаше върху себе си погледите на войниците, които бяха наобиколили тялото. Разгъна носилката, върху която бе спал Александър от три нощи насам. После я подпря на краката си, успоредно на тялото. Погледна Майа и се наведе.

— Не така — каза Майа, — хвани го за краката.

Пиерсон се премести. Той видя как Майа се навежда, взема с две ръце главата на Александър, подпира я на коленете си и хваща туловището за раменете. Пиерсон се напъна и едва успя да задържи тялото, помагайки на Майа да го постави на носилката.

— Внимателно! — каза Майа.

Той постави главата върху носилката по продължение на врата.

— Готов ли си? — попита го той.

— Да — отвърна Пиерсон.

— Много е едър и тежък — обади се един войник. — Какъвто си хилав, няма да можеш да го носиш. Ако искаш, дай аз да го нося.

— Не — стиснал зъби, отвърна Пиерсон.

— Мини отпред — нареди Майа. — Не, не така. Застани с гръб към мене.

Пиерсон клекна, хвана носилката за дръжките и я повдигна. Огромна тежест се стовари на раменете му. Той тръгна, залитайки. Мъжете му направиха път. Зад гърба си чу гласа на Майа.

— Кажи да спрем, когато се умориш.

Спираха няколко пъти. Слепоочията на Пиерсон биеха силно и той не успяваше да се моли.

Поставиха носилката между фургона и зида на лазарета. Пиерсон коленичи веднага отстрани до тялото и започна да се моли. Майа остана прав. Погледна главата на Александър, после тила на коленичилия Пиерсон. Вратът му беше нежен и слабичък като на момче. Майа тръгна по алеята, направи няколко крачки, запали цигара. Повървя известно време напред-назад по алеята.

Когато се върна, Пиерсон седеше на обичайното си място. До него стърчеше Пино.

— Току-що научих — казваше той. — Съвсем случайно. Чух един войник да разказва какво се е случило. Един едър, вика, с черна брада и къдрави коси, главата му откъсната. Хай да му се не види! Като че ли ме цапардосаха с мокър парцал. Веднага помислих, че е той. Аз…

— Млъкни! — прекъсна го Майа.

Той седна и погледна Александър. Трудно беше да се гледа тяло с отрязана глава. Не знаеш тялото ли да гледаш или главата.

— Аз трябваше да бъда там.

Пиерсон вдигна очи.

— Ако не си беше ударил коляното — каза той след малко, — щеше да си донесъл вода, преди да е избухнал снарядът.

— Ако! — извика Майа. — И ако не бях закъснял за ядене, и ако бях отишъл още първия път! Ако! Ако! Ако! Нямат край тези „ако“!

— Не си могъл да предвидиш — каза Пиерсон. — Просто така е било писано, това е всичко.

Майа го погледна втренчено.

— Да — каза той бавно, — просто така е било писано.

Той улови с ръце главата си и замълча.

След малко Пино се прокашля и каза:

— Ще останете ли с него през нощта?

— Ти откачаш — отвърна Майа.

Пиерсон премигна. Това беше направо гласът и интонацията на Александър. И именно така би казал Александър в подобен случай. „Не, не, той не е мъртъв — повтаряше си Пиерсон настойчиво. — Не е истина, той не е мъртъв. Дори сега не е мъртъв. Дори сега.“

— Ще скова кръст — предложи Пино.

Майа стана.

— Не. Ако сложим кръст на гроба му, ще дойдат да го приберат след войната и да го натикат в гадните им войнишки гробища.

— Мръсници! — добави той изведнъж с разтреперан от гняв глас. — И умрял да си, пак не те оставят на мира.

— Тогава? — попита Пино.

— Просто ще го погребем до някое дърво.

Той погледна Пиерсон.

— Хайде.

— Веднага ли? — смая се Пино.

— Да — отвърна Майа, — веднага.

Пиерсон също стана.

— Не съм му взел документите. Помислих, че може би ти ще поискаш да се заемеш с това.

— О, за бога! Вземи ги, вземи ги, вземи ги! Ти по-добре знаеш какво се пише в такива случаи.

Погребаха го под едно дърво — последното дърво отдясно, по посока на лазарета. Не се наложи дори да копаят гроб. Почти от самия ствол на дървото започваше незавършена траншея, която те използваха. Само малко я разшириха и отсякоха няколко корена, за да могат да спуснат носилката и да я поставят на дъното на равно. После Майа слезе в ямата, застана, прекрачи носилката и покри тялото с шинел.

Пино си мислеше, че бяха погребали Александър много набързо. Той стоеше на края на ямата като прикован на късите си крака, с правите си кичури, прилепнали на челото от потта. Гледаше пясъка, който сам изсипваше върху тялото с широки загребвания на лопатката, и си мислеше, че бяха погребали Александър много набързо. Като свърши, хвърли лопатката и зачака. Но нищо не се случи. Майа стоеше прав и гледаше пред себе си. Не изглеждаше развълнуван. А Александър беше негов приятел. Майа си стоеше тук, не казваше нищо, не правеше нищо, дори не се прекръсти. Пиерсон коленичи, но не казваше молитвата си високо, както бе очаквал Пино. Молеше се тихо, просто за самия себе си. Пино си мислеше, че бяха погребали Александър много набързо. Бяха го погребали без кръст, без церемония, без няколко думи за сбогом. Даже Пиерсон не бе прочел молитвите си високо. Ако ще те погребват така, тогава не си струва да имаш приятел кюре.

Тримата се върнаха при фургона. Пино вървеше малко след другите. Небето беше ясно и беше толкова топло, че Майа си свали куртката.

— Ще пишеш ли? — обърна се той към Пиерсон.

— При първа възможност.

Те повървяха малко и Майа подхвана:

— Пиерсон, ако мен бяха убили, какво щеше да напишеш на семейството ми? Че са ме уважавали за качествата ми на командир, че поведението ми е било образцово до края, че съм умрял, без да страдам, и че жертвата ми не е била напразна, защото благодарение на такива жертви Франция…

— Вярно е, че имаш качества на командир.

— Да. И знаеш също какво мисля.

— В такива случаи — каза Пиерсон — не се пише каквото знаеш.

Майа махна с ръка. Последва мълчание и гласът на Пино се разнесе с жар:

— Готино момче беше.

— Млъкни! — изрева вбесен Майа.

Пиерсон погледна Майа, но не каза нищо. Пино изчака още малко, после заяви, че го чакат приятелите му, и си тръгна. Погледнат в гръб, като се отдалечаваше, той изглеждаше още по-дребен, тантурест и комичен. Пиерсон го проследи с поглед.

— Ти го обиди.

— Да — каза Майа, — не трябваше.

И веднага продължи грубо:

— Не ми пука за Пино, чуваш ли! Не ми пука за Пино и за неговата картечница!

Той седна на мястото на Александър и запали цигара.

— Знаеш ли — каза Пиерсон с кроткия си глас, — напоследък Пино е нещастен.

Майа го погледна разсеяно, като че ли се пробуждаше от сън.

— Какво? Какво разправяш? Кой е нещастен?

— Пино.

— Остави ме на мира е тоя Пино.

— Той е нещастен. Мисли, че жена му изневерява.

— С тази негова мутра! — позахили се Майа.

И след малко добави:

— Значи му изневерява?

— Не е сигурен. Така си мисли.

— Господи! — каза Майа ядосано. — И при това е ялова, мръсницата! Може да си се такова, колкото си ще.

Последва мълчание и Майа подхвана:

— Кучка. Тогава разбирам всичко.

— Кое всичко?

— Всичко. Между другото и за картечницата.

— Какво общо има това?

Майа сви рамене. После захвърли рязко цигарата и прокара ръка по лицето си.

— Нали се сещаш, Пиерсон — като свети Йоан Кръстителя?

— Да — отвърна Пиерсон.

— Нали се сещаш, а? Нали се сещаш?

— Замълчи.

— Да благодарим на бога, Пиерсон.

— Замълчи.

— И неговата жертва няма да е била напразна, защото благодарение на такива жертви Франция…

— Замълчи, Майа, моля те. Замълчи! Замълчи!

Изведнъж настъпи дълбока тишина. Майа вдигна от огнището едно неизгоряло дръвце и почна да го върти в ръцете си.

— Наистина — каза той, — дървото е хубав материал.

Минаха няколко минути. После той стана, откачи канчето на Александър, загреба вино от скритата под фургона бака, пи и без да изплакне канчето, го закачи обратно. След това се върна на мястото си. „Кучи сине — чу той гласа на Александър до ухото си, — не можа ли да изплакнеш канчето, а?“ Майа замръзна на мястото си. После се върна обратно, взе канчето и се огледа разсеяно. Пиерсон вдигна поглед.

— Нали знаеш, че няма вода.

— А, да! — кимна Майа.

Той закачи отново канчето.

— Баката остана там.

— Да — каза Майа, — видях я. Беше до кладенеца.

— Последната ни. Сигурно вече са я задигнали.

Майа седна. Навеждайки поглед към земята, той забеляза тухлата, в която се бе спънал. Побутна я с крак. След малко отново стана.

— Пиерсон, не мога повече.

— Какво? — попита Пиерсон.

Но не изглеждаше да е изненадан.

— Да остана тук, при фургона. Не мога повече. Ще се махна.

— Къде?

— Не знам.

— Къде?

— В Бре Дюн.

— Къде точно в Бре Дюн?

— Непременно ли искаш да ти кажа? — попита Майа с насилена усмивка.

— Не се знае какво може да се случи.

— Виждаш ли пътя, който води към морето? Първата улица вдясно, като се идва откъм жп линията. Една бяла къща срещу един разрушен гараж. Там отивам.

— Значи точно в центъра на Бре Дюн? Това е лудост.

— Така казваше и Александър. Все не искаше да се отдели от фургона, нали си спомняш? Казваше, че като сме в лазарета, не рискуваме нищо.

— Това е лудост.

— Какво може да се направи?

И добави:

— Ще дойда да те видя утре на обед.

— Ако искаш.

— Не „ако искам“. Утре точно на обед.

— Ще те чакам.

След малко Майа добави:

— Къде се е настанил Пино?

— Защо?

— Искам да му кажа довиждане.

— Мислех, че хич не ти пука за него.

Понеже Майа не отговори нищо, той добави:

— Това е срещу портата на лазарета, отдясно.

— Кое? — попита Майа разсеяно.

— Казвам ти къде е Пино.

— А, да! Та къде казваш, че е?

— Отдясно, срещу портата на лазарета.

— Благодаря.

Пиерсон бе навел глава, с очи, приковани в земята. Майа стоеше прав до него. Той гледаше фургона, тухленото огнище, мястото на Александър.

— А ти — попита той накрая — какво ще правиш?

— О, аз ли — поусмихна се тъжно Пиерсон. — Аз лесно ще се оправя, нали знаеш. Ще се намърдам на някое място, където вече има кюре.

Той се отправи към прозореца на стаята, отвори го широко и с две ръце улови парапета отвън. Струваше му се, че от сутринта все стои тук, че продължава все един и същи разговор, който никога няма да свърши. „Ах, тази къща — процеди той през зъби, — тази къща!“ Никога не бе допускал, че е възможно до такава степен човек да намрази някакви си тухли.

Жан стоеше права пред него, послушно скръстила ръце пред гърдите си, с момичешкото си изражение. Не казваше нищо. Просто стоеше тук.

Пристъп на гняв го обхвана отново, разтърси го от главата до петите. Той се обърна, улови отново парапета на прозореца и тъй го стисна, та чак го заболя.

— Слушай!

Не се бе помръднала от мястото си. Толкова крехка и слабичка! А той имаше чувството, че се бори със скала. За втори път каза: „Слушай!“, спря за част от секундата и сухо добави:

— Ще се оженя за теб.

Тя вдигна очи.

— Не е вярно.

Улови я грубо за раменете.

— Не! Вярно е. Чуваш ли? Вярно е. Ще се оженя за теб.

Беше навела глава и той не можеше да види лицето й.

— Веднага ли?

Обзе го лудо желание да се разсмее.

Тя продължаваше упорито да държи главата си наведена.

— Е, идваш ли?

— Не.

Пусна я, направи безцелно няколко крачки в стаята, после се върна и седна на леглото, уловил с ръце главата си.

— Добре — каза той едва чуто, — аз тръгвам.

Секунда-две не се случи нищо. После тя се размърда, пристъпи две крачки и седна до него на леглото. Седна спокойно, поставяйки дланите си една върху друга.

— Далече ли отивате?

Той се изсмя.

— Не може да се отиде много далече.

— Но немците ще ви заловят, като пристигнат.

— Ще се преоблека цивилен.

— Аха! — кимна тя замислено.

— Но като дойдат немците, вече няма да има бомбардировки, нали?

Той отново се изсмя.

— Разбира се, че не.

— Добре тогава — изрече тя, без да бърза. — Щом ви е страх от бомбите, трябва просто да заминете, а когато дойдат немците, ще се върнете.

Гледа я цяла секунда.

— С две думи — каза той със съскащ глас, — ти реши въпроса. Не си напускаш къщата и си запазваш мъжлето!

Тя го погледна.

— Но когато фрицовете бъдат тук, няма да може да се върнете ли?

Майа се засмя, но очите му бяха пълни с гняв.

— Ами! Ще може!

— Тогава защо няма да го направите?

— О, стига! — извика той. — Стига! За бога, стига!

Той скочи от леглото.

— Е, идваш ли? — изрече грубо.

Стоеше прав до леглото. Гледаше я. Тя беше вирнала брадичка, лицето й бе спокойно и решително. После като че ли с един замах някой смъкна маската й на възрастен. Чертите на лицето й като че ли замръзнаха, свиха се, прибраха се в самите себе си, устната й потрепна в комична, детинска гримаса, очите й се втренчиха в Майа с тревога, сякаш я бе заплашил, че ще я напляска, и той изведнъж изпита смешното чувство, че е солиден баща, който се кара на дъщеря си. После очите на Жан спряха да го фиксират. Те като че ли не го виждаха, като че ли потънаха в самите себе си. Миг след това тя се свлече на леглото като марионетка, на която са отпуснали конците. Майа не се бе помръднал. Гледаше крехките рамене, разтърсвани от риданията. „Тя е съвсем момиченце“ помисли си той с учудване. Секундите течаха.

— Тръгваш ли?

Последва доста дълга пауза. После тя каза с детински глас:

— Да.

„Спечелих“ — помисли Майа. Но не изпитваше никакво удоволствие от победата си. Смазваше го безкрайна умора.

Тя зарида още по-силно. Той почака малко, после легна до нея и обгърна с ръка раменете й.

— Мъничката ми каза той тихичко. — Толкова ли ти е мъчно, че ще напуснеш къщата си?

Усети как тялото и се стегна.

— Жулиен — изправи тя глава, — оставете ме до утре. Утре ще заминем, обещавам ви.

— Не. Веднага.

Тя се вкопчи в него, очите и бяха пълни със сълзи.

— О, Жулиен! Моля ви, Жулиен, утре! Утре!

— Не.

— Но, Жулиен, не мога да напусна просто така къщата си. Трябва да я пооправя.

„Да я пооправи!“ — помисли си той. — „Иска да си «пооправи» къщата!“ — но нямаше сили дори да се засмее.

— Не — каза той унило.

Тя се притискаше с все сила до него.

— Но, Жулиен, уверявам ви, трябва да я пооправя. И после, какво пречи да тръгнем утре? Може да тръгнем и утре!

Той погледна часовника си и усилието, което трябваше да направи, за да вдигне ръка до лицето си, му се стори невероятно. Шест часът. Вече е шест часът. Отпусна тежко ръка. А може би все пак швабите няма да дойдат тая вечер. И изведнъж си представи как скитат с Жан в настъпващата нощ по пътищата и просят подслон от ферма на ферма.

— Утре! Утре, Жулиен!

— Както кажеш.

Отговорът му бе дошъл съвсем сам, изведнъж, като цирей, който се е пукнал.

— О! — промълви Жан. — Аз съм щастлива.

Тя се сгуши в него.

— Не разбирам защо. Утре все пак трябва да тръгнем.

— Не е същото.

И си даде сметка, че утре тя ще се опита отново да го пречупи, да възобнови съпротивата си. Почувствува се тъжен и изтощен.

Хвана я през кръста, тури глава на гърдите й, затвори очи. Изведнъж му дойде наум една фраза на Александър. Беше на излизане от лазарета. Говореха за русата сестра и Майа бе казал, че тя е плоска отпред. Александър бе отвърнал: „Все едно ми е. С гърдите аз не работя.“ Бяха се засмели. Вървяха, облени от слънце. Камъчетата на алеята скърцаха под краката им. Това беше вчера. Едва вчера. И изведнъж Майа видя главата на Александър, съвсем сама, отделена от туловището, с кървяща шия като гилотиниран. Опита се да си представи Александър, какъвто беше преди. Опита се да си го представи с походката му на пещерен човек, с начина, по който държеше раменете си или вдигаше крак, за да стъпче въглените в огнището. Но вече не можеше. Все тази глава му беше пред очите.

— О! — каза Жан. — Чувате ли? Това зенитките ли са?

— Не, не, миноносец.

И след няколко секунди добави:

— Стреля срещу швабите, на сушата.

— Страх ме е — каза Жан.

Той я прегърна през раменете.

— Слушайте! — каза тя.

— Да, този път са те — съгласи се Майа.

— Зенитките?

— Да.

— Значи идват?

Сред пукотевицата на зенитките Майа долови тихо, далечно бръмчене, като рояк насекоми в лятна вечер.

— Те са — каза той с пресъхнало гърло.

И се изправи.

— Хайде, трябва да тръгваме.

Жан го погледна.

— Но вие казахте, че ще тръгнем чак утре.

Той я улови за раменете и я разтърси.

— Нима не чуваш! Те идват!

— Може би идват само за корабите.

Пусна я. „Нима полудявам?“ — помисли си той искрено.

И я прегърна.

— Не можем да рискуваме — каза той търпеливо. — Може би идват да бомбардират града.

Тя изправи глава.

— Нищо не се знае.

— Слушай — каза той със свито гърло, — когато узнаем, вече ще бъде много късно.

Беше изтощен от собственото си търпение.

— Хайде, идваш ли?

Тя рязко се освободи от прегръдката му и го погледна студено.

— Вие можете да вървите — каза тя сухо.

— Как така „мога да вървя“? Ами ти?

— Аз не.

— Защото не искам да чакам до утре ли?

— Да.

— Но това е лудост!

— Както и да е. Но аз ще тръгна утре или изобщо няма да тръгна.

— Добре — изправи се той. — Аз пък тръгвам.

Беше като в някакъв кошмар, в който той не спираше да повтаря и върши безкрай едно и също нещо.

— Аз тръгвам — повтори той.

Сякаш нещо прещракна в главата му и той си заповтаря наум: „Аз тръгвам. Аз тръгвам. Аз тръгвам. Аз тръгвам…“

— Правете, каквото искате — чу се гласът на Жан.

— Добре ли размисли?

— Да.

— Е, няма ли да дойдеш? — попита той глупаво.

— Не по-рано от утре.

Стоеше пред леглото. Погледна я, стори му се със същия поглед, който й бе отправил преди малко. Стоеше прав до леглото, точно на същото място, беше я погледнал и бе казал: „Хайде, идваш ли?“ Моментът се повтаряше. Щеше отново и отново да го изживява.

— Аз тръгвам — повтори глупаво той, а главата му беше съвсем празна.

Смътно му се струваше, че е достатъчно само да си припомни какво бе направил вече и да го направи отново.

Зенитната артилерия изтрещя бясно и Майа скочи като от сън.

— Жан! — извика той.

Доближи се до нея и я сграбчи за раменете.

— Ще те отведа насила!

Не можеше да си спомни какво бе станало през следващите няколко секунди. Изведнъж разбра, че лежи върху нея с цялата си тежест, обхванал с ръце раменете й, и отчаяно се опитва да я откопчи от леглото. „Не“ — чу се далечен глас под него. „Не! Не!“ И ненадейно си помисли: „Като тая сутрин. Също като тая сутрин!“ Мускулите му се отпуснаха. Остави я.

Тя стана, с един скок стигна до вратата и застана права до нея, с ръка на дръжката. Майа се бе проснал на леглото. Не мърдаше, беше скрил с ръце лицето си.

— Но какво ви е?

Майа не отговаряше. Спазми разтърсваха цялото му тяло. Тя се приближи и със сила махна ръцете от лицето му.

— Но какво ви е? — извика тя уплашено.

— Свършено е.

Той прокара ръка по лицето си. След малко се изправи и застана прав срещу нея, с отпуснати ръце и празен поглед.

Минаха няколко секунди. Зенитната артилерия около тях продължаваше да трещи. Бръмченето над главите им се бе засилило. Когато загърмяваха зенитките от по-голям калибър, то не се чуваше. После отново започваше — все по-близо и по-близо.

— Няма ли да тръгвате? — изправи глава Жан.

Той мълча така дълго, че тя се питаше дали изобщо е чул въпроса й.

— Няма ли да тръгвате?

— Не.

Жан премигна, сведе поглед и Майа почувствува, че тя се бори отчаяно със самата себе си. „Като Аткинз — каза си той. — Като Аткинз вчера, когато трябваше да скочи. Също като Аткинз.“

След малко тя изправи глава.

— Може би ще ударят само корабите.

Той затвори очи.

— Ще се разбере — отвърна тъжно той.

И добави след малко:

— Ела полегни.

Гласът му беше тих и слаб като на болен.

Лежаха един до друг на леглото. Мина известно време. Зенитките трещяха, без да спират. Майа бе поставил ръце под тила си. Не мърдаше, не казваше нищо. Струваше му се, че бе достигнал някакво състояние, при което думите и движението вече нямаха смисъл.

Последва серия от експлозии съвсем наблизо. Къщата се разтърси из основи. Майа обърна глава към Жан и я погледна.

— Те ли са? — привдигна се тя на лакът.

Видът й беше нелепо учуден. Той кимна утвърдително с глава.

— Те са — повтори тя.

И по подрусващото се легло усети, че тя трепери.

— Трябва да станем — каза тя трескаво. — Трябва да слезем в мазето.

„Трябва да станем — помисли Майа — и да слезем.“ Да, така е, тъкмо това трябва да се направи. Трябва веднага да станат и да слязат. Чу Жан да казва съвсем близо, до ухото му: „Трябва да станем.“ Направи „да“ с глава, но продължаваше да лежи, без да помръдне или да проговори. Чуваше как трещят зенитките. Никога не бяха стреляли така силно и яростно. И изведнъж му се стори, че в тази ярост има нещо безсмислено. „Бият — каза си той наум. — Бият!“ Мисълта му беше накъсана, несвързана.

— Жулиен! — извика Жан. — Станете! Станете, моля ви!

Мярна му се челото на Жан, покрито с пот.

— Жулиен! — извика отново Жан. — О, Жулиен! Моля ви, Жулиен!

Изведнъж тя го хвана през кръста и се опита да го повдигне. Той виждаше зачервеното й лице съвсем близо до своето. „Да — мина му през ума, — трябва да стана и да слезем. Да стана веднага и да слезем.“ Видя как устните й се изкривяват от усилието, после Жан го пусна и той тупна като вързоп на леглото.

— Жулиен! — извика един глас в ухото му.

Усещаше, че някой го хваща отново за раменете.

— Жулиен!

„Трябва да стана — мислеше Майа, — трябва да стана и да слезем.“ После си каза: „В мазето. Като тази сутрин. Също като тази сутрин.“ Чу Жан да вика на ухото му: „Жулиен!“ Това беше далечен и слаб вик, като вик на човек от дъното на гора. После престана да чува и след малко обърна глава настрани. Тя лежеше на хълбок. Клепачите й бяха полузатворени, а миглите й бързо-бързо потрепваха. Гледани от толкова близо, очите й бяха огромни и неспокойни. Той обърна лицето си и се загледа в празното.

„Тия експлозии — помисли си Майа, — тия експлозии, дето край нямат!“ После си каза: „И тоя шум!“ И изпита желание да се засмее. Свистенето над главите им се беше усилило. Усети, че леглото под него отново се поклаща, и разбра, че Жан пак трепери.

Съвсем наблизо се чу трясък, като че ли някаква гигантска ръка сграбчи къщата и силно я разтърси. Видя как Жан се сви в себе си като ранено животно. Трепереше от главата до петите, а клепачите й не спираха да потрепват. На Майа му се струваше, че я гледа отнякъде много далече.

Зенитките изведнъж замълчаха и сега се чуваше само тихото, неуморно бръмчене, като рояк насекоми в лятна вечер.

— Жулиен!

Гласът й беше слаб, пълен със сълзи като на хленчещо дете.

— Жулиен!

Той направи „да“ с глава.

— Защо не ме отведохте?

С усилие повтори:

— Да те отведа?

— Далече оттук? Далече от тази къща!

Той гледаше пред себе си в празното.

— Да — каза, — да.

Мина една секунда, главата му се отпусна меко на възглавницата до Жан. Той я погледна. После отвори отново уста, гласът му беше дрезгав, сякаш с месеци не бе говорил.

— Да — каза, — трябваше.

Чудовищно свистене връхлетя върху им. Тя се притисна отчаяно до него и за миг съвсем близко му се мярнаха черните й, огромни, уплашени очи, приковани в него.

Последва ужасен трясък и Майа усети как леглото се изплъзва под тялото му и полита в празното. Той отвори уста като удавник. Не виждаше нищо. С лявата си ръка продължаваше да държи ръката на Жан. Направи усилие, за да я види, но не успя. „Слава богу — помисли си той, — бомбата не падна върху къщата.“ Взривната вълна го бе съборила. Струваше му се, че главата му е съвсем бистра. Направи ново усилие, за да види Жан. Но всичко изглеждаше неясно и размазано. Опита се да вдигне лявата си ръка покрай рамото на Жан, до главата й. Но ръката му се движеше много бавно. Това бавно движение го ядоса. После като че ли попадна в някаква дупка и вече за нищо не мислеше.

Отново започна да придвижва ръката си и стигна до врата на Жан. Спря, за да си поеме дъх. Гърдите му бяха стиснати като в менгеме. Усети, че са мокри, и се попита защо тъй трудно бе започнал да диша изведнъж. Ръката му напредваше съвсем бавно по врата на Жан. Напредваше необяснимо бавно, милиметър по милиметър. Над брадичката на Жан тя се спря. Бе срещнала препятствие. „Какво ли е това?“ — помисли Майа. Мисълта му беше ясна и остра и това го успокои. „Спокоен съм“ — помисли си той и сякаш отново попадна в дупка. После се сети, че търси лицето на Жан.

Неговата собствена ръка му изглеждаше далечна и чужда. Странно бе да усещаш ръката си така далеч от себе си. Размърда я отново и движението на пръстите му достави удоволствие. А това тук, под лявата му ръка, бе просто едно дърво. Някакъв остър ръб, още един. Това беше просто греда. И той няколко пъти си повтори: „Ами да, това е просто греда.“ Усещаше как нещо притиска и още по-силно сковава гърдите му. Дишаше трудно, но не изпитваше болка. „Спокоен съм“ — помисли си той. И изведнъж се сети. Греда ли? Греда върху главата на Жан? Не, не, само не трябва да изпада в паника, трябва да запази спокойствие. Всичко е много просто. Ще стане и ще отмести тази греда. Жан сигурно я боли. Но той ще стане и ще отмести гредата. Какво по-просто от това? Няма да лежи тъй в тъмното цяла нощ, я. Ще стане и толкоз. Чудно откъде се бе взела всичката тази пот по гърдите му.

Миг след това земята се разтвори под него и той полетя в бездната. Пропадаше като в кладенец, между две отвесни стени от пръст. Те летяха край него с бясна скорост. Пропадаше, отметнал глава назад, за да вижда небето. Далече, високо над главата си, виждаше малък кръг от звезди. Внезапно те започнаха да избледняват. Той инстинктивно разпери ръце. Закачи някаква буца пръст. Последва миг на отчаяна надежда. Но пръстта се отрони, разпиля се в ръцете му. Той отметна глава назад и широко отвори очи. Всички звезди угаснаха изведнъж. И Майа дори не разбра, че умира.