Неделя сутрин

— Къде отиваш?

— Не знам, ще се поразходя по плажа. Може би ще стигна до Бре Дюн.

Александър обгърна с поглед Майа.

— Чудна работа — каза той, — не можеш да се задържиш на едно място. Все тичаш насам-натам. Като че ли имаш вагарец в задника. И каква полза? Питам те, каква полза от това?

Майа сви рамене.

— Ще се върнеш ли за обед?

— Разбира се.

— Добре — съгласи се Александър.

Майа тръгна по алеята на лазарета, зави наляво и излезе на плажа. Изведнъж чу зад себе си забързани стъпки.

— Майа!

Беше Дери. Задъхан от тичането.

— Пъхтиш като тюлен.

— Да не съм спортист — отвърна Дери.

Той направи няколко крачки.

— Какъв хубав ден!

Майа изви глава и го погледна.

— Искаш да ми кажеш нещо ли?

— Да.

— Казвай тогава.

Майа седна на пясъка, извади цигара от джоба си и я запали. Дери се поколеба няколко секунди, после и той седна. Майа пушеше и мълчеше.

— Ето какво — каза Дери. — Нямам намерение да се оставя в лапите на фрицовете.

— Хайде бе? И ти ли ще се опиташ да заминеш с корабите?

— Да не съм луд.

Замълчаха.

— Тогава? — попита Майа.

Дери го погледна.

— Ето какво — започна той. — Ще се преоблека като цивилен, ще се настаня в някоя къща и когато пристигнат фрицовете, просто спокойно ще си стоя там.

— А ако те пипнат фрицовете?

— Няма да ме пипнат.

— Ще ти поискат документи.

— Документите ми са в ред.

Той извади войнишката книжка от джоба си, отвори я и я подаде на Майа. Там беше написано, че поради сърдечно заболяване войникът Дери е демобилизиран на втори февруари 1940 година.

— Сирили ли?

— Човек не може нищо да скрие от тебе…

— Не е лошо. Но фрицовете ще се поинтересуват чий го търсиш тука.

— Тук живея.

Той извади от портфейла си някакъв документ и го подаде на Майа. Беше квитанция за наем, с дата първи януари 1940 година.

— Тази квитанция доказва, че живея в Бре Дюн от шест месеца.

— Фалшива ли е?

— Съвсем не. Освен датата всичко е от истинско по-истинско. Наемател съм на малка ферма близо до Бре Дюн, представи си.

— И откога?

— От вчера.

Майа подсвирна.

— Другите знаят ли?

— Не, ти си първият, на когото казвам.

— Тц, тц! И защо? — учуди се Майа.

Той загреба пясък в шепа и започна да си играе, като го пускаше между пръстите си.

— Защото искам да включа и тебе в играта.

Майа изправи глава:

— Мен ли? Защо пък мен?

— Не знам — смънка Дери с пресилена усмивка. — Вероятно защото си ми симпатичен.

— Я не се занасяй.

— Ама защо? — учуди се Дери.

Майа го погледна.

— Виж какво, не казвам, че не съм ти симпатичен, но явно не за това искаш да ме включиш и мен.

— Че за какво тогава?

— Точно това питам и аз.

— Уверявам те… — подхвана Дери.

— Я не ме прави на луд.

Дери го погледна, после очите му потънаха зад очилата.

— Е, добре тогава — започна той. — Ти знаеш немски, нали?

— Аха! — сети се Майа. — Имаш нужда от преводач.

Той изравни с опакото на ръката си купчинките пясък, които беше направил.

— И за какво ти е преводач?

— Как за какво? — учуди се Дери. — Човек, който знае езика на окупатора, е винаги от полза. Това вдъхва доверие. Дори да е само за документите.

— Нямаш нужда от преводач за документите. Те са напълно в ред.

— Ами, ами. Никога не се знае.

— Напротив, знае се много добре — каза Майа.

Той погледна Дери.

— Е, ще изплюеш ли камъчето?

— За кое? — попита Дери невинно.

— Хайде, побързай — подкани го Майа нетърпеливо. — Обясни ми докрай комбинацията си, ако искаш да се хвана.

— Каква комбинация?

— Довиждане тогава! — стана Майа.

Дери също стана. Той гледаше Майа и се колебаеше. Майа му обърна гръб и тръгна. Дери се спусна след него.

— Ето какво… Натрупал съм малко запаси във фермата си.

— Запаси ли? — обърна се към него Майа.

— Да. Обувки, гуми…

Майа се спря. После изведнъж избухна в смях.

— Милионите! — смееше се той. — Милионите!

— Няма нищо смешно.

Майа се смееше толкова силно, че трябваше да минат няколко секунди, преди да бъде в състояние отново да заговори.

— И на кого ще продаваш твоите обувки? На швабите ли?

— Да не съм луд — отговори Дери. — Ще ги продавам на цивилните, но не на тукашните — да не мислиш.

— Най-трудното в цялата работа — добави той важно — е пренасянето. Въпросът за пренасянето. Камион имам, не е там въпросът. Трудността е в това, фрицовете да пропуснат моите обувки, когато движението бъде възстановено.

— Но те просто ще ти вземат патъците.

— Виж, това не се знае. Не вярвам да сложат ръка върху всички частни блага.

— Частни блага!

— Нищо не доказва, че тези патъци са на френската армия. Да не е написано отгоре им. Достатъчно е да имаш фактура, това е всичко.

— Е ти имаш ли?

— Ще имам — отвърна Дери просто.

Майа го погледна.

— Значи — каза той след малко — от мен се иска да уредя работата от страна на фрицовете. Така ли?

— Да.

— Фантастично!

Майа направи няколко крачки мълчаливо, спря се и погледна Дери.

— И предполагам, че ще получа някакъв процент.

— Естествено.

— Естествено! — повтори Майа.

И започна да се смее.

— Защо се смееш? — попита Дери. — Не вярваш ли, че е възможно?

— Напротив, изглежда ми твърде възможно.

— Тогава?

— Тогава нищо. Просто това ме разсмива.

— Твое право е — каза Дери сухо. — Е, приемаш ли?

Майа го погледна.

— Абе ти да не бълнуваш?

— Не си ли съгласен?

— Не съм.

— И защо? — ядоса се изведнъж Дери.

— Право да ти кажа — отвърна Майа бавно, — и аз не знам защо.

— Слушай — подхвана Дери. — Първо, това е напълно възможно. Второ, има рискове, но те не са прекалено големи. Трето, това не вреди никому. Бих казал дори, че е по-добре аз да свия тези патъци, отколкото фрицовете.

— Виж, тука си прав.

— Тогава?

— Просто това не ме интересува.

— Шубе те е.

— Не — отвърна Майа, — и заради това не е. Виж, твоята идея да се преоблечеш цивилен я приемам. Просто е като фасул, но аз не съм се сетил. Ударът с патъците не ме привлича.

— Това е предразсъдък.

— Не е така. Честно казано, не е така. Ако наистина ме интересуваше, никакъв предразсъдък не би ме спрял. Не, просто това не ме интересува.

Майа погледна Дери с любопитство.

— Кажи ми — обърна се той към него, — наистина ли толкова много те интересуват мангизите?

— Всички се интересуват от тях.

— Лъжеш се — каза Майа след малко.

— Е, съгласен ли си?

— Не.

— Слушай, помисли малко, преди да решиш.

— Няма какво да мисля.

— Ти си глупак — каза Дери вбесен.

Майа го погледна.

— Вероятно.

— Но щом съм глупак — добави той след малко, — тогава нека бъда глупак докрай.

Стояха прави, един срещу друг, и Майа си помисли, че винаги досега лекичко е ненавиждал Дери. Заради дреболии впрочем — защото е дебел, защото е страхлив, защото е скъперник, защото не обича жените. Но сега вече не го ненавиждаше. Да се обичат парите до такава степен, в това има нещо грандиозно.

— Всъщност — усмихна се той — ти си цял поет с твоите милиони.

— Подиграваш се с мене.

— Не — каза Майа, — ти си цял поет.

— Във всеки случай — натърти Дери — не казвай никому.

— Дори на Александър?

— И на него.

— Както искаш — съгласи се Майа сухо.

— Хайде — каза Дери. — Довиждане.

— Довиждане, поете — отвърна Майа.

Той продължи по пътя си. „Цял поет“ — каза си той полугласно и започна да се смее.

Вървеше и разсеяно гледаше около себе си. Изведнъж се спря учуден. Пушките на англичаните, довчера разхвърляни из дюните и по плажа, сега бяха изчезнали. Докъдето стигаше погледът му, не се забелязваше нито една. Значи в тяхната армия се бяха намерили началници, които са успели да се възмутят от тази разпуснатост и да дадат заповед за събиране на оръжието. И само за една нощ заповедта бе изпълнена.

Майа забеляза пред себе си някаква кола. Изглеждаше, че е тук отскоро — все още всичките й колела бяха на мястото си. Майа я доближи, провря глава през вратата и я огледа отвътре. Всичко изглеждаше в ред. Контактният ключ си стоеше на арматурното табло. Майа го завъртя. Светна лампичка. Той седна зад волана и включи стартера. Моторът веднага забръмча. Този, който беше пристигнал с колата дотук, трябва много да е бързал, щом не си е направил труда да вземе ключа на тръгване. Някое падре може би. Точно в такива колички можеха да се видят по пътищата на Фландрия по време на странната война. Разнасяха божието слово по забутаните из селата поделения. Те влизаха в лагерите. Томитата веднага ставаха. Падретата ги питаха дали са чели библията. Томитата отговаряха „да“ или „не“ според случая. Тогава падретата прочитаха по няколко стиха, раздаваха им религиозни брошури и си тръгваха.

Майа даде газ и отпусна рязко съединителя. Той усети, че колелата пробуксуваха един-два пъти в пясъка, после се захванаха за твърдо и колата потегли. Сети се за Дери и неговите милиони и се усмихна. Но всъщност беше така. На тези няколко километра по брега имаше по-фантастични богатства, отколкото на остров Монте Кристо. И всичко е твое. Всичко е твое сега, присягаш се и вземаш. Оставаше само въпросът с транспорта и Дери очевидно го бе решил.

Майа остави аустина пред първите къщи на Бре Дюн. Тук тълпата се беше сгушила и успоредните редици на англичаните се простираха по плажа сякаш до хоризонта. Майа забеляза между две вили надигнато като къртичина малко скривалище, изкопано във формата на тунел. То беше само до половината над земята, от изкопаната пръст бяха направили стени, а една ламарина, покрита с тънък слой пръст, служеше за покрив. Изглеждаше така нищожно, че човек се питаше от какво би могло да предпази. Майа пъхна глава в отвора. Зловонна миризма му пресече дъха. Скривалището бе пълно. Десетина войници и няколко цивилни между тях се бяха натъпкали в него, проснати направо на земята. Бяха мръсни, небръснати, с износени и зацапани униформи. Както се беше навел, за да ги види по-добре, всички лица се обърнаха към него едновременно. Изведнъж се надигна бясна врява.

— Какво ви прихваща? — учуди се Майа.

Виковете се засилиха.

— Обирай си парцалите! — извика някакъв глас.

— На мен ли казваш?

— Да, да, на теб!

— Обирай си парцалите, нахал! Не стой на входа!

— Но защо?

Отново се развикаха, още по-заплашително. И във всички очи, които го гледаха от дъното на скривалището, Майа изумен прочете истинска омраза.

— По дяволите! — каза той. — Нямам ли право да застана, където си искам?

— Виж какво! — извика един глас, който трепереше от яд, но се усещаше, че иска да е сговорчив. — Или влизай, или се махай! Можеш да влезеш, ако искаш. Ще ти направим местенце.

— Нямам такова намерение.

— Тогава се махай! — извика гласът вбесено.

— Но защо? — попита отново Майа.

Последвалите крясъци заглушиха гласа му. Това беше нечленоразделен, див вик, като вой на глутница.

— Обирай си парцалите! — подхвана гласът. — Обирай си парцалите, дявол да го вземе!

— Но защо?

— Махни се от входа! Мръсник!

— Но какво от това, че стоя тук? — изкрещя на свой ред Майа.

— Какво от това ли? — подхвана същият глас. — Какво от това ли, нахал такъв? Покрай теб ще ни забележат щуките!

Майа избухна в смях.

— Щуките! Но в момента не се вижда нито една наоколо.

Виковете се засилиха още повече.

— Махни се от входа, шпионин такъв! — извика дрезгав глас, който Майа не бе чувал досега.

Беше толкова мрачно в смрадливата дупка, че дори не можеше да се различи кой говори.

— Мръсен шпионин! — подхвана диво хорът.

Майа се наведе още, за да вижда по-добре. Не, тези момчета не приличаха никак на луди.

— Вижте какво, момчета — подхвана той. — Вие трябва да сте откачени! Ако мислите, че щуката ще забележи един човек сред десетки хиляди други! И че ще избере специално вашата бърлога, за да я бомбардира! Това са врели-некипели!

Отвърна му див рев.

— Слушай! — извика същият прегракнал глас. — Ще изляза и ще ти смачкам ташаците!

— Ще излезеш ли? — каза Майа. — Ами щуките?

Една обувка, запратена от дъното на скривалището, тупна в краката му.

— Махни се оттам, глупако! — извика дрезгавият глас.

Дали наистина вярваха, че са на сигурно място под тънката ламарина, между стените от пръст? Смях напушваше Майа, но в същото време всичките тези очи, святкащи от омраза и насочени към него, го изумяваха. Смайваха го тези деформирани от страха лица, на които омразата придаваше някаква жестокост.

Опита се да каже нещо, но не намери какво и като взе обувката, паднала в краката му, с все сила я запрати навътре в скривалището.

Няколко минути вървя направо. Когато изправи глава, беше изненадан, че се намира пред гаража, където миналата вечер бе срещнал Пино. Това беше снощи! А колко неща бяха станали оттогава! Нещо се бе променило на улицата. Несъмнено бяха бомбардирали още веднъж. Срещу гаража обаче си стоеше невредима къщата на Жан, която може би единствена на цялата улица не беше засегната.

Майа пресече улицата и почука на вратата. Никакъв шум не се чу в отговор. Той влезе и обиколи стаите на долния етаж. Паркетът скърцаше под краката му.

Очакваше всеки момент да чуе зад гърба си гласа на Жан: „Какво обичате, господине?“ Ще се появи като вчера в рамката на вратата, права, скръстила ръце. Колко храбър вид имаше, като го казваше. Как ли трябва да е биело сърцето и! Този път къщата беше наистина празна. Но някой все пак бе почистил. Не се виждаше прах по мебелите.

Майа влезе в кухнята. Тя изглеждаше точно така, както и предния ден. На масата видя бутилката с декоративната запушалка във форма на мъжка глава, с дебели устни и бузи. Тя беше почти празна, но в двете чаши, поставени до нея, още личаха следи от вино. Това привлече вниманието на Майа. Той си спомни жеста на Жан предната вечер, когато го бе видяла да си оставя чашата. Беше я взела веднага и бе я изплакнала, избърсала и подредила в бюфета. Като че ли в тази къща имаше закон, който под страх от смъртно наказание повеляваше една мръсна чаша да не остава повече от няколко секунди на масата. Ами тия две чаши тогава… Имаше дори петно от вино до едната. Всичко в къщата бе така спретнато, така чисто и светещо от фламандска чистота, че това петънце върху мушамата и мръсните чаши изглеждаха съвсем неестествено.

Майа мина в трапезарията, направи безцелно няколко крачки, прокара пръст по бюфета в стил Анри II. Усещаше се лека миризма на восък за лъскане на дъски. На прозорците не липсваше нито едно стъкло. Бяха се погрижили да ги оставят отворени по време на бомбардировките. На тях висяха надиплени бели пердета. Всичко беше невредимо, в пълен ред, педантично чисто. Навън имаше боклуци, разпръсната мазилка, безпорядък. Ала войната не бе стигнала тук. Къщичката си стоеше точно така, както е била някога. Прясно лъснатият под лъщеше. Майа се огледа наоколо и се усмихна, откривайки онова, което търсеше. Пантофи от кече, поставени до вратата, очакваха госта. Той ги надяна и като тътреше крака, отново обиколи стаята. Миризмата на восък и пантофите от кече… Колко познато му беше всичко това!

Не се решаваше да си тръгне. Седна на единствения фотьойл до прозореца, запали цигара и протегна ръка за пепелника. Той беше закрепен на кожена лента, поставена напреко на страничната облегалка на фотьойла и захваната от двата края с тежести, които я уравновесяваха. Пепелникът беше от мед. Блестеше като златен. Жан трябва да го е лъскала сутринта може би по-грижливо от всичко останало. Бе приятно да докоснеш нещо, което блести така. Майа се сети за двете мръсни чаши в кухнята. Мръсни чаши в такава къща! Той стана, нахлузи пантофите и тръгна към вратата. Бе странно, че всички са излезли, че не е останал никой да пази къщата. Така щяха да я ограбят много лесно. Цяло чудо беше, че войниците още не бяха започнали да чупят шкафовете и да ги изпразват. Майа се спря. Стори му се, че дочу шум от стъпки над главата си. По-скоро тропане с крака, последвано от вик. Спря се и се заслуша. Този път викът се чу по-ясно. Слаб, като че ли приглушен.

Майа мина през вестибюла и тръгна по стълбите. Те бяха доста тъмни и водеха към площадка — толкова тясна, че не биха се побрали едновременно и трима души на нея. В полумрака смътно блестяха две дръжки на врати. Майа натисна едната от тях. Вратата се отвори — изведнъж нахлу силна светлина, която го накара да притвори очи. Стаята беше много широка, осветена от два прозореца. Но в първия момент Майа видя само някакъв войник, обърнат с гръб към него. Широк гръб, над който стърчеше як врат. Войникът беше коленичил върху дюшека на леглото и се бореше с нещо. Майа го чу да ругае гърлесто. Той долови отново същия приглушен вик. Направи крачка напред и видя още един войник, когото огромният гръб на първия бе скривал досега. Вторият войник беше обърнат с лице към него. Той се беше навел от другия край на леглото, протегнал напред ръце. Имаше мръснишко лице. Двамата мъже бяха толкова заети, че не бяха чули Майа. Бяха се навели над леглото и от време на време се опираха с крака на пода, като че ли се бореха. Едрият не преставаше да псува. Майа направи още крачка напред и се спря стъписан.

— Мръсници!

Беше извикал така силно, че не можа да познае гласа си. Двамата обърнаха глави. Лицата им бяха зачервени и потни. Едрият имаше глава на бик, с бледи кръвясали очички, които подскачаха като уплашени зверчета.

— Мръсници! — повтори Майа. — Не ви ли е срам!

Последва мълчание.

— Е добре, добре — отвърна дребният с мръснишкото лице, — ще оставим и за теб, приятелче. Където има за двама, ще има и за трима.

— Мръсници! — изрева Майа.

— Я стига! — провлече заплашително глас онзи с мръснишкото лице. — Не с тоя номер! Затваряй си плювалника, педи такъв! И се опитай първо да бъдеш учтив.

Гигантът не казваше нищо. Той гледаше тъпо Майа. Майа направи една крачка и постави ръка на рамото му.

— Слушай — помъчи се той да бъде спокоен. — Това, което правиш, е отвратително. Чуваш ли, отвратително! Ще престанеш ли?

Дребният с мръснишкото лице неочаквано закрещя:

— Не го слушай, Пол! Не го слушай! Ще те забаламоса с приказките си тоя дрисльо! Тури му един, Пол!

С безцветните си очички гигантът гледаше ту Майа, ту своя другар.

— Виж какво — подхвана Майа, — не би направил това у дома си, нали? Помисли малко. Откъде си?

— От Крьоз — избоботи гигантът.

— Не му отговаряй! — ревеше онзи с мръснишкото лице. — Ще те излъже, Пол! Ще те излъже. Не го оставяй да приказва! Тури му един ти казвам! Бързо!

От яд той затропа с крака. Гигантът, изглежда, се колебаеше. За миг Майа наведе поглед и забеляза члена на мъжа. Той висеше смешно от цепката на панталона му. Изглеждаше гол и безпомощен като някакъв огромен дъждовен червей. Майа бързо вдигна очи. Но беше късно. Човекът бе забелязал погледа му. Безцветните му очички се свиха и Майа разбра, че е загубил. Той погледна тялото, което се мяташе на леглото. С цялата си тежест дребният натискаше с две ръце крехките рамене. Блузката висеше разкъсана — виждаха се гърдите.

Майа замахна пръв, но ударът му не беше точен, а и нямаше опора. Юмрукът му се плъзна по брадата и потъна в яката на куртката. Миг след това той заотстъпва, като се бранеше от ударите. Мъжът беше с цяла глава по-висок от него. Вървеше бавно, продължавайки да го удря, и Майа усещаше как огромните юмруци загребват въздуха пред лицето му. Собствените му удари му изглеждаха смешни. Върху устната на мъжа имаше кръв, но той продължаваше да пристъпва. На Майа се стори, че го изблъсква към вратата на стаята. Усещаше я да зее като капан зад гърба му. Опита се да отскочи встрани, но се подхлъзна на новите си токове. Човекът замахваше бавно и силно, никой от ударите му още не беше достигнал целта, но Майа усещаше върху себе си да натежава огромното му тяло. Ръцете го заболяха да отбива ударите. С едно лъжливо движение той успя още веднъж да го перне по лицето. Мъжът изпсува, но продължи да настъпва. „Ако ме притисне на площадката — помисли Майа, — спукана ми е работата.“ Той успя да отскочи встрани, замахна лъжливо към лицето му и се опита да го удари в корема. В същия миг усети, че един силен удар го повдигна от земята и чу как собствената му глава звънна в стената. Той стъпи на крака, останал без дъх, присви се на две, покри с ръце лицето си. „Ще ме убие“ — помисли си ужасен. Но мъжът нямаше намерение повече да го бие. Той го бе уловил за яката и почти носейки го във въздуха, го изтласкваше към вратата. Майа чу онзи с мръснишкото лице да надава остри викове. Изглежда, бе викал така още от началото, но Майа не беше го забелязал. Мъжът продължаваше да го влачи. „Ще ме хвърли по стълбите“ — помисли Майа отчаяно. И с все сила го удари с коляно. Мъжът изпсува, пусна го и Майа усети силен удар в гърдите. Олюля се, размаха ръце във въздуха, после земята изведнъж се изплъзна изпод краката му и той се затъркаля по стълбите. Това търкаляне му се стори безкрайно. Над него хлопна врата. Майа потъна в тъмнината.

Лежеше неподвижно, в слепоочията му бучеше, главата му беше размътена. Не изпитваше болка. Имаше чувството, че плува в някаква нощ, осеяна с искри. Болката дойде, когато се опита да се размърда. Успя да се привдигне на колене върху едно от стъпалата и няколко секунди остана така, в тъмното, с увиснала глава. Не можеше да се изправи. По хълбоците му се стичаше пот. Той се отпусна натежал като олово, опря буза до стъпалото и започна да повръща — продължителни спазми го разтърсваха целия. Извади кърпичка, избърса си устата и усети по бузата му да се стича нещо хладно. Изправи се на крака и се опря на парапета. Затвори очи. Струваше му се, че ударите продължават, че той още отстъпва пред онова животно. Усещаше отново тежестта на онзи върху себе си, тежест, която го смазваше и отблъскваше назад, преди дори мъжът да го е докоснал. Уплаши се. Усети, че му се завива свят, протегна ръка и срещна топката, поставена в края на парапета. Това беше стъклена топка, направена във формата на фасетка. Спомни си, че подобна топка имаше в къщата на дядо му и баба му. Усещаше топката хладна и позната в ръката си. „Ще изляза да се поразходя на улицата — каза си той. — От чистия въздух ще се съвзема.“ В същия момент осъзна, че се изкачва по стълбата.

Опрян с цялата си тежест върху парапета, той с мъка заизкачва едно по едно стъпалата. Но се чувствуваше много слаб и се спря по средата. Коленете му трепереха. „Страх ме е“ — помисли той с яд. Чувствуваше се много слаб. Обхвана го неудържимо желание да се отпусне на място и да заспи. „Това, което правя, е абсурдно — каза си той. — Безполезно е. Онова животно пак ще ме пребие.“ Отново се заизкачва. Изпитваше върху себе си непоносима тежест, както по време на сбиването, същата тежест, която го караше да отстъпва, без дори да са го докоснали. Като стигна площадката, си даде сметка, че нещо се блъска в бедрата му при всяка крачка. Опипа се с дясната ръка. Беше пистолетът му. Изглежда, се бе измъкнал от кобура, когато е падал, и сега се люлееше в края на каишката, която Майа носеше, закачена на врата си. Той го постави в кобура, отвори вратата, влезе и се подпря на стената. Страхуваше се ужасно.

— Вървете си, момчета.

Беше казал това ниско, с едва доловим глас. Пред себе си видя отново чудовищния гръб на гиганта, който закриваше всичко. Мъжът не се обърна. Не беше го чул.

— Вървете си, момчета — повтори Майа.

Този път мъжът се обърна и го погледна с безцветните си очи. При това движение той бе застанал така, че войникът с мръснишкото лице забеляза Майа. Той се изсмя.

— Още ли искаш? — попита той с провлачения си глас. — Не ти ли стига? Кажи, красавецо, допълнително ли искаш?

— Вървете си — каза Майа.

Искаше да изрече това с твърд тон, но отчаян чуваше как от собствената му уста излиза слаб и треперещ глас. „Старчески глас“ — помисли той с отвращение.

— Допълнително ли искаш? — повтори дребният. — Ще напълниш гащите и пак се натискаш за допълнително. Хайде, Пол, не карай господина да чака!

— Измитай се! — втренчи в Майа безцветните си очи гигантът.

Той изглеждаше притеснен и с широко разтворената си длан несръчно прикриваше члена си.

— Няма да се махна — отвърна Майа.

Противно на волята му, гласът му беше все така слаб, старчески, несигурен.

— Няма ли? — пристъпи напред гигантът.

Майа усети, че се присвива като пребито куче. Опита се да се изправи и да протегне ръце пред себе си. Тялото му беше омекнало и безсилно.

— Не ме докосвайте — каза той глухо.

— Хайде, Пол! — извика този с мръснишкото лице. — Хайде! Дай му дажбата на тоя посерко!

Очичките на гиганта фиксираха Майа с изражение на нетърпимо превъзходство. Майа се разтрепера от яд.

— Мръсници! — извика.

Мъжът пристъпваше към него. Дори не мислеше вече да скрива с ръка члена си. Ръцете му бяха увиснали, имаше заспал вид. Но свинските му очички святкаха.

— Не! — изкрещя Майа и вдигна ръце пред гърдите си.

В същия момент той усети под лакътя си кобура на пистолета. Извади го и го насочи пред себе си.

— Не се приближавай! — извика.

Дръжката на пистолета беше хладна и твърда в ръката му. Някаква огромна радост го завладя.

— Охо! — каза човекът.

Той продължаваше да пристъпва. Беше само на един метър. Майа усещаше върху себе си огромната му тежест.

Отекна изстрел. Мъжът прихвана с ръце гърдите си и погледна Майа силно учуден. После отпусна ръце, прехапа устни, направи физиономия аха да заплаче и залитна. Задържа се цели две секунди, после се свлече, просна се с цялото си тяло и повече не мръдна.

Майа се отлепи от стената и направи няколко крачки, залитайки. Той гледаше дребния с мръснишкото лице. „Този бих го претрепал с истинско удоволствие!“

— Не! — заотстъпва дребният. — Не!

Той въртеше глава и гледаше Майа с ужасени очи. Майа едва не падна, подпря се с рамо на стената и несигурно пристъпи. Движенията му бяха толкова неуверени, че пистолетът подскачаше в дланта му. Бяха му нужни цели две секунди, за да стигне леглото. Дребният беше отстъпил чак в ъгъла, между стената и прозореца, и отчаяно се притискаше там. Беше протегнал двете си ръце напред, като да се запази.

— Не! Не! — молеше той, клатейки глава наляво-надясно. — Не! Не!

Майа стреля. Мъжът се свлече на колене със свити пред тялото ръце, отвори уста и продължи да прави „не!“ с глава. Майа отново натисна спусъка. Човекът падна напред, захвана се с две ръце за леглото, после се плъзна, повличайки покривката при падането си. Беше се свил като купчина, забил лице в пода. Майа виждаше само гърба му, врата и черната му коса, разпиляна по пода, сякаш дребният продължаваше да казва „не!“. Той се наведе върху леглото и опрял ръка на дюшека, изпразни пълнителя.

В стаята настъпи изведнъж дълбока тишина. Майа се отпусна на леглото до Жан. Усещаше да прониква в него умората, но в същото време и някакво странно облекчение. Пъхна в устата си цигара, запали я и с отметната назад глава дръпна веднъж. „Убих двама души — помисли си той. — Аз, Майа, убих двама души.“ Повтори няколко пъти същата фраза, но това не помогна. Не успяваше да намери смисъла й. В главата му имаше само желание да стои така и да не мърда. Попита се само дали Жан не е мъртва. Трябваше да види, да й помогне, да я докара в съзнание, ако е припаднала. Но не, първо трябваше да остане така, протегнат, и да не мърда. Най-вече да не мърда. Останалото щеше да дойде после. Мускулите му бяха затоплени и отпуснати като след уморително ходене. Дюшекът беше потънал под кръста му. Той се протегна, отпусна се, като че ли се боеше, че някоя част от тялото му няма да успее да се докосне до леглото.

Някакво парване по шията го накара да подскочи. Трябва да беше задрямал. Цигарата му беше паднала, покривайки с пепел устата и брадата му. Напъхала се бе в яката на ризата. Той извади цигарата и отново я захапа. Чувствуваше се замаян, не на себе си, както след прекалено дълъг следобеден сън. Чувството за блаженство беше изчезнало. Наведе поглед и забеляза тялото на Жан до себе си. Полата и беше събрана над бедрата и под разкъсаната блузка се виждаха гърдите — розови, кръгли гърдички, повдигнати високо нагоре. Майа протегна машинално ръка и смъкна полата върху голите крака. Той си спомни с отвращение, че предния ден беше видял Вирел да прави същото. Жан не мърдаше. Ръцете й бяха отпуснати край тялото и Майа забеляза, че раменете й, на мястото, където онзи с мръснишкото лице я беше натиснал с ръце, бяха зачервени и издрани от нокти. Легнала, полугола, тя изглеждаше крехка и съвсем мъничка. Кръвта заудря в слепоочията му. Той протегна ръка и с крайчеца на пръста си докосна гърдата на момичето. Гърдата леко се огъна под натиска. Майа бързо отдръпна ръката си, като да бе докоснал нагорещено желязо.

— Жан! — повика той високо. — Жан!

После я улови за раменете и я разтърси. Но тя стоеше неподвижна и бледа в ръцете му. Пусна я и припомняйки си как един лекар удряше веднъж по бузите някакъв болен, за да го свести, той удари леко и плахо Жан. Лицето й остана неподвижно. Той я заудря по-силно с двете си ръце. При всеки удар отпуснатата глава на Жан се поклащаше надясно-наляво и в това движение имаше нещо, което караше Майа да се срамува. Трябваше все пак непременно да я върне в съзнание. Удряше я вече почти грубо. В смълчаната къща плесниците отекваха необичайно силно. Майа спря и си избърса челото. И изведнъж осъзна, че е сам в някаква чужда стая, с два трупа на пода и едно полуголо момиче, което удря с грубиянско ожесточение. Той, Жулиен Майа, беше тук, удряше това момиче, легнало на леглото, а на земята имаше двама мъже, потънали в собствената си кръв. Беше ги убил той, Майа.

Лека руменина нахлу под безкръвната кожа на бузите. Жан отвори очи, но веднага ги затвори.

— Жан! — извика Майа и отново я удари.

Този път последва стенание и приглушено „не“. Момичето отвори очи, но пак ги затвори. Майа я удари отново. Тя отвори очи за трети път, но погледът й не успяваше да се задържи на нищо. Всеки път клепачите й се затваряха, като че ли ги натискаше някаква огромна тежест.

— Жан!

Продължи да я буди, опитваше се да повдигне това отпуснато тяло, което се свличаше отново и отново. Удари я силно. Плесницата отекна върху бузата на Жан като изстрел. Лицето й потръпна и тя механично замига. Очите й се задвижиха трескаво под клепачите. Мъглата, която ги покриваше, постепенно се разсея. Майа видя погледът на момичето да се спира върху него и да приема ужасено изражение.

— Не ме докосвайте! — извика тя.

— Това съм аз — отвърна Майа. — Не ме ли познахте?

Тя се изправи на леглото и го погледна с блуждаещи очи.

— Вие! — каза. — Ами другите?

Майа посочи с ръка тялото на гиганта. Проснат, той изглеждаше още по-едър.

— Другият е зад леглото.

— Мъртви ли са? — попита Жан и се привдигна на лакът.

— Да.

— Вие ли го направихте?

— Да.

— Страх ме е — каза Жан.

— Те са мъртви.

— Вие ли стреляхте?

Майа кимна с глава в знак на потвърждение.

— А-а! — каза тя. — Помислих, че стрелят по мене!

Тя наведе очи и видя до краката си трупа на гиганта. Беше се проснал по гръб, в цял ръст, с опънати леко разтворени крака. Сякаш запълваше цялата стая. Майа проследи погледа й и на свой ред погледна трупа.

— Колко е едър.

— Да — съгласи се Майа разсеяно.

— По-едър ли беше от вас?

— Да.

— И все пак — каза Жан тихо и решително — той е мъртъв. Вече няма да може да ми стори зло. Тя се обърна към Майа неочаквано живо:

— Как се казвате?

— Майа. Жулиен Майа.

— Мога ли да ви наричам Жулиен?

Гласът й звучеше почти радостно. Майа стоеше изправен пред нея, неподвижен, унесен, с празен поглед.

— Наричайте ме, както искате.

— Но какво ви е? Това не е ли кръв по лицето ви?

— Няма нищо — отвърна глухо Майа.

Той прокара ръка по лицето си.

— Бихме се с него.

— Значи не сте стреляли веднага?

— Не.

— Виж ти! — учуди се тя. — Защо?

— Защо ли? — повтори Майа.

— Но какво ви е? Лошо ли ви е?

— Не.

Жан обърна отново поглед към трупа.

— И сега той е мъртъв.

Тя смръщи вежди и добави с ясното си гласче:

— Добре сте направили.

— Какво? — подскочи Майа. — Какво казвате?

— Казвам, че добре сте направили.

Той я погледна.

— Аха! — изсъска той. — Добре съм направил, а? Добре съм направил? Смятате, че добре съм направил?

Тя го гледаше с изумление. Майа сви рамене и сякаш рухна под собствената си тежест.

— Впрочем — каза той, говорейки сякаш на себе си — всеки би казал така.

— Сърдите ли се? — попита Жан покорно.

— Не — отвърна той уморено. — Не, не се сърдя.

И отново застана неподвижно, с увиснали ръце и празен поглед.

— Имате рана на челото — каза Жан. — Трябва веднага да се промие.

— Не ми говорете! — тропна той с крак по пода.

— Но аз не казвам нищо лошо — отвърна Жан. — Казвам, че трябва да се промие раната.

Той закрачи из стаята, поднесе цигара към устните си, стисна запалката и остана така, неподвижен, със запалка в ръка и с незапалена цигара в уста.

— Какво ще правим с тях? — Жан посочи с крак трупа на гиганта.

— Не ми говорете! — извика Майа и прокара ръка по лицето си, сякаш току-що се бе пробудил.

После се обърна към Жан.

— Какво казвате?

— Трябва да ги изнесем на улицата. Камионът за умрелите ще ги прибере.

— Какъв камион за умрели?

— Не сте ли го виждали? Минава след всяка бомбардировка.

Майа извади незапалената цигара от устата си и я захвърли. После продължи да стои прав, без да мърда, навел поглед. Гледаше трупа на гиганта.

— Колко е едър! — каза Жан.

— Млъкнете! — извика Майа. — За последен път ви казвам, млъкнете!

Последва мълчание. Той направи още няколко крачки из стаята.

— Първо ще се захвана с по-дребния.

Майа заобиколи леглото, наведе се, улови трупа на мъжа с мръснишкото лице за краката и го издърпа в средата на стаята.

— О! — скочи Жан от леглото. — Нима ще го теглите така чак до долу? Моля ви се, ще изцапате навсякъде с кръв! Ще ми изцапате дъските!

— Ще ви изцапам дъските! — извика Майа вбесен.

Той се отправи заднешком към вратата, като дърпаше трупа след себе си.

— Нима ще ме оставите сама с другия! — извика Жан.

— Нищо няма да ви направи — процеди през зъби Майа.

Тя се хвърли на леглото и заплака.

— Само без сълзи! — каза той. — За бога, само без сълзи!

Никога светът не му бе изглеждал тъй нереален. Слизаше заднешком по стълбата, като теглеше трупа за краката. На всяко стъпало главата подскачаше глухо и се поклащаше наляво-надясно, сякаш дребният с мръснишкото лице продължаваше да казва „не“. Майа остави трупа на едно от стъпалата, обърна се с гръб и като улови отново краката, продължи да слиза. Така ставаше по-бързо.

Изведнъж трупът подскочи силно и се изтръгна от ръцете му, Майа се подхлъзна през няколко стъпала, олюля се и се залови за парапета с разтуптяно сърце. Една-две секунди остана така, усещаше глухи удари в гърдите си, бе зяпнал от удивление, питаше се какво прави тук, къде се намира, не сънува ли. После се обърна. Не, трупът си стоеше там. Когато Майа беше завил по стълбата, ръката на мъжа се бе закачила между две пръчки на парапета и сега трупът стоеше там, закачен за лявата подмишница, с провиснала от стълбата ръка, с изражението на пияница, който, падайки, се е спрял по някакво чудо. Майа изкачи няколко стъпала обратно и коленичи, за да улови ръката, която висеше. Навеждайки се, той доближи лицето си до лицето на злосторника и дръпвайки го за ръката, безжизнената глава се плъзна лекичко към него и се сгуши в рамото му с израз на преданост и нежност. Майа я погледна. Лицето беше безизразно и доста хубаво, с дребни, правилни черти. Сега в него нямаше нищо жестоко и порочно. С леко закръглените си бузи, с пълните полуотворени устни той имаше беззащитно, детинско и леко замечтано изражение. Майа усети как го облива пот от главата до петите.

Като домъкна товара си на тротоара, той се подпря на стената и си пое дъх. На улицата почти нямаше хора. Тя беше извън войнишкото оживление. Дори с разрушените къщи си запазваше вида на спокойна курортна улица. Същото слънце на лятната отпуска, същото чисто небе блестеше над Майа. Животът продължаваше както преди.

Мина войник на колело. Майа го повика.

— Я ми кажи знаеш ли къде е камионът за умрелите?

Войникът спря и погледна зинал Майа. Очите му бяха светли, опулени.

— Камионът за умрелите?

— Да, камионът, дето прибира убитите след бомбардировки.

— Никога не съм чувал за това — отвърна велосипедистът. — Камионът за умрелите? Значи прибират умрелите с камион? Каква армия имаме, няма що. Мъртвите ги разхождат в коли, а ние да блъскаме пешачка по пътищата! Свят наопаки!

— Да не предпочиташ обратното?

— И как още! — отговори велосипедистът, без да се усмихва. — И как още! Дали не съм предпочитал обратното!

— За него ли става дума? — добави той, посочвайки трупа.

— Да.

— Приятел ли ти е?

Майа забеляза, че дори когато не говореше, велосипедистът държеше устата си широко отворена.

— Не, не ми е приятел.

— Тогава какво ти пука дали ще го приберат с камиона? Щом не ти е приятел, остави го и това е.

— Не може — отвърна Майа.

— Не разбирам — каза другият. — Щом не ти е приятел, зарежи го. Впрочем то си е твоя работа, нали? Прави каквото знаеш. Довиждане!

Той се метна на колелото и след малко изчезна зад ъгъла. „Ама че терк!“ — каза си Майа през зъби и застана в средата на улицата. Но улицата беше пуста. Остана за миг така, чудейки се какво да прави.

— Ей, приятел! — чу се някакъв глас.

Майа се обърна. Беше велосипедистът. Той се приближи, подпря крак на земята и както си седеше на седлото, го погледна възбудено.

— Видях го! — съобщи той.

— Какво?

— Камионът за умрелите. Ей, приятел, аз мислех, че си правиш майтап, но го видях! Голям камион, с платформа и цяла купчина хора, нахвърляни един върху друг. Спря на триста метра след завоя. Забавна работа е тая армия, ще се съгласиш. Умрелите с кола се разхождат, а ние блъскаме пешачката. Свят наопаки!

— А имаше ли хора с камиона?

— Да, четирима. Трима в кабината и един дребен, мургав тип върху покрива на кабината. Тъкмо закусваха. И с какво мислиш — с ей такова парче салам и хляб! Ах, мръсниците! Да не мислиш, че такива като тях ще седнат да нагъват консерва!

— Е, каза ли им да дойдат насам?

— Не. Защо? — учуди се велосипедистът.

— Как защо? Да вземат тоя тук!

— Че ти не си ми заръчвал! — отговори велосипедистът.

— Аха! — каза Майа. — Какво ще правиш сега? Връщаш ли се? В същата посока?

— Да.

— Тогава не би ли могъл, като минаваш покрай онези с камиона, да им кажеш да дойдат тук?

— А, пардон! — отвърна велосипедистът. — Ако ти е кеф да се занимаваш с някакъв тип, който дори не ти е приятел, то си е твоя работа. Вече ти казах — прави каквото знаеш. Аз не се меся.

— Защо?

— Просто така — отвърна велосипедистът. — Аз не се меся.

— Виж какво — каза Майа, — тоя тук не ми е приятел, но в известен смисъл го познавах.

— А-а! Ти си го познавал! Трябваше веднага да кажеш, че си го познавал. Това променя всичко, щом си го познавал. Ще ти изпълня поръчката тогава.

— Благодаря.

Велосипедистът вдигна педала и нагласи крака си.

— Все пак е забавно, не ти ли се струва, че в тази проклета армия разхождат мъртвите с камион…

— А ние — прекъсна го Майа — блъскаме по пътя пешачката. С една дума, свят наопаки.

— Видя ли — каза велосипедистът доволен, — така е — свят наопаки.

Той изчезна зад завоя. Майа остана сам по средата на улицата. След малко се показа камионът и се насочи към него. Майа му даде знак да спре. Върху кабината седеше дребен мургав мъж, ухилен и набит, а под него, на платформата, бяха наблъскани умрели в униформи каки.

— Привет, наборе! — извика той, размахвайки салама си.

— Привет! — отвърна Майа.

От кабината излязоха двама мъже. Бяха охранени и зализани, с вътрешно задоволство, изписано по цялата физиономия.

— Това твой приятел ли е? — попита единият от тях.

— Не, не ми е приятел.

Те приближиха трупа. Не бързаха. Погледнаха го мълчаливо. За миг на Майа се стори, че присъствието му ги смущава.

— Мръсно бачкане е това — каза този, който го бе заговорил, сякаш се извиняваше.

— Хайде, де! Я, стига! — извика весело мургавият. — Какво си се разхленчил? Ти сам си избра това мръсно бачкане! Никой не те е насилвал. Беше доброволец, нали?

— Добре, добре — отвърна обидено човекът.

Шофьорът беше слязъл от кабината и опрял гръб на капака на мотора, палеше цигара. Беше обикновен, висок младеж, добре сложен, с тънки засукани мустачки. Бе кръстосал крака, обути в кожени гети, и разсеяно гледаше пред себе си.

Двамата мъже уловиха трупа, единият за раменете, другият за краката, и го понесоха към камиона.

— Качвайте се! Качвайте се! Дами и господа! — извика дребният. — Чий ред е? Има място за всички!

— Онзи там — погледна единият от мъжете към Майа — няма уважение към нищо.

Те застанаха на около метър от камиона, успоредно на платформата, и залюляха трупа.

— Ра-аз — два!… — извика мургавият. — Ра-аз — два!…

Двамата едновременно хвърлиха тялото. То се преобърна във въздуха и меко тупна върху другите.

— Три-и! — извика мургавият. — Вече е пълно! Няма повече места! Пълно е до следващата спирка! Дззъън! — размаха той дясната си ръка, като да дърпаше звънец.

— Прекаляваш, Жул — каза единият от мъжете и погледна отново Майа.

— Има и друг — съобщи Майа. — На първия етаж. Но е много тежък и не мога да го сваля сам дори ако го влача. Не би ли могъл някой от вас да ми помогне?

— Това не ни влиза в работата — отвърна единият от двамата мъже. — Нашата работа е да прибираме труповете по улиците, а не да ги търсим по къщите. Има други, дето се занимават с това.

— А ако ви помоля — настоя Майа — да ми направите услуга?

— А, не! — отвърна човекът. — Не-то си е не.

— А ти?

— Аз ли? — обади се другият. — И аз казвам като него.

— Ами ти? — обърна се Майа към шофьора. — Не би ли ми помогнал?

— Аз ли? — отвърна шофьорът. — Аз съм шофьор.

Той издуха кълбо пушек пред себе си и свали кръстосаните си крака, обути в кожени гети.

— Слушай! — извика мургавичкият от мястото, където се бе покатерил. — Аз бих дошъл, но ако ми дадеш една цигарка.

— Давам ти две.

— Идвам веднага — извика оня живо.

Той остави внимателно хляба и салама върху кабината и скочи със събрани крака върху платформата. Чу се леко тупване.

— Моля за извинение, дами и господа! — провикна се той. — Извинете, ако съм ви стъпил на фасона.

Подпря се с ръка на страничния капак и весело скочи на тротоара.

— Прекаляваш, Жул — отбеляза единият.

— Не ги слушай тия двамата педерасти — подхвана мургавият, вървейки до Майа по коридора на къщата. — Правят се на светци за пред хората, но това не им пречи, не е да не съм ги виждал, тихомълком да свиват халките на труповете. Ще кажеш, за какво ли са им на труповете халки? Вярно е, но все пак аз не бих направил такова нещо. Умрелият си е умрял, нали? Нито чуват, нито усещат, бедните. Съгласен съм, че няма смисъл да им правим почести, след като направо сме ги понесли към ямата. Но това не е причина да им задигаш халките. Не заради тях, разбираш ли, заради теб самия. Заради теб самия е отвратително.

— Да — съгласи се Майа.

— Онзи горе, приятел ли ти е?

— Не, не ми е приятел.

— Бомба ли го уби?

— Не, аз.

— Какво? — спря се мургавият с крак върху стъпалото и погледна втренчено Майа. — Ти ли си го пречукал? И защо?

— Искаше да изнасили едно момиче, бяха заедно с тоя, който току-що натоварихте.

— Значи и оня долу пак ти си го пречукал!

— Да.

— Значи станаха двама? Господи! Пречукал си двама наведнъж? Бива си те, няма що!

— О, не е никак трудно! — отвърна Майа неестествено. — Съвсем не е трудно, представи си.

— Ето — извади той пистолета от кобура, — виждаш ли стоманеното лостче, дето стърчи. Трябва само да го натиснеш. Лекичко, съвсем лекичко и готово! Не е нужно да те бива кой знае колко.

— Я прибери това чудо — каза дребничкият. — Такива работи ме плашат! Гледай го ти! Двама наведнъж!

Той се замисли за миг.

— Големи мръсници трябва да са били. Двама срещу само̀ момиче! Добре си направил, че си ги пречукал.

— Мислиш ли? — каза Майа.

Той отвори вратата на стаята. Мъжът погледна едва-едва трупа на гиганта. Тръгна направо към леглото. Стиснала юмруци, в него спеше Жан.

— Я виж ти! — възкликна той.

И за пръв път, откакто Майа го беше видял, ухилен и жестикулиращ върху кабината, той престана да се смее и да се движи.

Изминаха няколко секунди.

— Я виж ти!

— Хайде!

— Имаме време — отвърна дребничкият, без да обръща глава. — Я виж ти! Колко е хубава малката! Майко мила! Колко е хубава!

Той протегна ръка.

— Не пипай!

— Хайде бе, да не мислиш, че съм мръсник! — погледна възмутено Майа мургавичкият. — Нищо няма да му направя на твоето момиче.

Той хвана крайчеца на скъсаната блузка и внимателно го повдигна, за да открие гърдите.

— Глей ти, глей ти, глей ти! — сниши той глас. — Глей ти кви гълъбчета. Остави ме да поскивам тия гълъбчета. А-а, мръсници! Какви мръсници все пак! Виж кво, в известен смисъл ги разбирам. Но все пак са мръсници! Добре си направил, дето си ги пречукал, ти викам.

В този момент Жан полуотвори очи. Мургавичкият дръпна живо ръката си.

— Жулиен — едва чуто каза Жан.

И затвори отново очи.

— Кой е пък този Жулиен? — попита мургавият тихичко.

— Аз.

— Виж колко интересно се получава! Аз пък се казвам Жул. С две думи, Жул и Жулиен.

И пак зяпна в нея.

— Значи това е твоето момиче?

— Не.

— Слушай, я не си прави майтап! Само като я чух как казва „Жулиен“!

— Не.

— Не може да бъде! — разочаровано каза мургавичкият. — Леле-мале! Чакай да поскивам тия ръчички! И тая красива муцунка! Нищо работа, пък ти е мило да видиш едно хубаво момиче заспало. Сякаш ти се доверява.

— Хайде, слизаме ли?

— Значи — обърна се той към Майа — това е твоето момиче?

— Вече ти казах, че не е.

— А-а! — отрони само мургавичкият.

И отново придоби разочаровано изражение.

— Добре! — подхвана той. — Не е твоето момиче. Но ще я свалиш, нали?

— Не.

— Какво? — учуди се мургавичкият. — Защо не, такова хубаво момче като теб? Абе, не знаеш какво губиш! Това момиченце е тъкмо на възраст. Аз винаги казвам, че шестнайсет години е добре. Но по-късно е вече твърде късно. Знам кво ти казвам, приятелче. Жена, която не започне на шестнайсет години, да знаеш, никога няма да стане добра в леглото. Ако бях министър, щях да изкарам закон за това. Ще наредя на всички: „Момичето ви е на шестнайсет години? Давай! На мъж! И готово! Веднага! Никакви възражения!“ Знам кво ти говоря. Слушай, има момичета от буржоазията — цяло нещастие, на 15–16 години, пък още играят на кукли! Кукла ли?… Кукла ли?… Абе, един голям… им трябва! И то веднага! Знам кво говоря. По-късно е вече твърде късно. Никога няма да стане добра в леглото, от мен да го знаеш. Жената е деликатно нещо. Нямаш представа, колко сложно е устроена. Ако не е имала мъж навреме, съхне. Точно така е, както ти казвам — съхне. О, знам много добре, че има девственици на 20 и дори на 25 лазарника, които са още хубавички. На гледане, да. Като ги гледаш така отвън, да. Хубава каросерия, да. Но моторчето вече не струва. Прекалено дълго е бездействувало. Е, това е!

— Идваш ли? — подкани го Майа.

— Боже мой! — отвърна другият с недоволен вид. — Не мога ли да я погледам? Няма да ти я повредя, като я гледам!

— Леле-мале — продължи той, — скивай колко е бяла и розовичка, и всичко останало… и чистичка! Гледай. Отдалече се вижда, че момичето е чисто. Няма да повярваш, приятелче, но такива момичета като нея се подмиват два-три пъти седмично, ако щеш вярвай, и дори всеки ден. Мисли си каквото щеш, но все пак е приятно да имаш работа с момиче, което се мие!

Той въздъхна.

— Чакай да й поскивам косата — подхвана отново. — Толкоз е тънка, че не прилича на коса! Абе, изобщо няма да кажеш, че е коса! Същинска коприна!

Той протегна ръка, за да докосне косата, но се спря и остана така, с увиснала ръка и странно изражение на лицето.

— Не смея — обърна се той учуден към Майа, — не смея. Не е ли смешно, а? Не смея.

— Е! — подкани го пак Майа.

— Не се сърди — отвърна мургавият. — Тръгваме!

Той се обърна към трупа на гиганта и го подритна с презрение.

— Тоя дебелак!… — изрече той. — Винаги съм казвал — едно нещо, колкото е по-голямо, толкова е по-глупаво!

Когато слязоха на улицата, двамата мъже се бяха подпрели на страничния капак на камиона. Те закусваха със същото изражение на охранени, зализани хора, което толкова бе учудило Майа. Шофьорът си стоеше на същото място — пушеше, пилеше ноктите си и мълчеше. От време на време погледът му се спираше на неговите другари, но като че ли не ги виждаше. Когато качиха трупа на гиганта в камиона, той извади от джоба си гребенче, среса се грижливо, после постави гребена в калъфчето му, а калъфчето в джоба. С елегантно движение на китката метна цигарата през рамо, проследи я със задоволство как пада и се качи в кабината.

— Пак се сещам — размахваше ръце мургавичкият, покатерил се отново на мястото си. — Жул и Жулиен! Забавно е, не ти ли се струва?

— Не — отвърна Майа. — Но благодаря за помощта.

Моторът забръмча. Майа погледна камиона, който се отдалечаваше. Стоеше прав по средата на улицата. Не мърдаше. Ръцете му висяха, отпуснати. Гледаше как камионът на Падналите за Родината отнасяше двамата мъже, които той бе убил.

Когато Майа влезе в стаята, Жан отвори очи. Той приближи. Жан седна в леглото, видя го да идва към нея и изведнъж се усмихна.

— Жулиен.

— Да.

— Свалихте ли ги?

— Да.

— Пред вратата ли са?

— Не, камионът ги откара.

— Аха! — кимна тя.

И в погледа, с който го обгърна, имаше сдържаност, покорство и въпрос.

— Ще изчистя това — погледна Майа в краката си — и тръгвам.

Жан скочи от леглото и го изгледа уплашено.

— Веднага? Тръгвате веднага?

— Да.

Тя се спусна към него, прегърна го и се сгуши в гърдите му. Той остана за секунда неподвижен, после откопча ръцете на Жан, които го прегръщаха, и ги постави пред себе си. Тя изправи глава. Лицето й беше по детски изкривено от болка. Отвори уста, за да каже нещо, но сълзите я задушаваха. Тогава започна да клати отрицателно глава, втренчила поглед в Майа.

— За бога! — извика Майа. — Недейте! Той улови главата й с двете си ръце.

— О! — молеше го тя през сълзи. — Не ме оставяйте, Жулиен! Не искам да остана сама в тази къща. Не бих могла повече сега.

— Как сама? Ами Антоанет?

— Антоанет? Тя замина вчера при едни приятели, на два километра оттук.

— А дядо ви и баба ви?

— Те умряха.

Майа повдигна вежди.

— Кога, вчера ли стана това?

— Преди две години.

Той я погледна.

— Да — продължи Жан. — Вчера ви казах, че са в мазето, но това не беше вярно. Винаги казваме така на войниците, които влизат у нас. Не знаехме кой сте, разбирате ли?

— Значи сте живели в тази къща съвсем сами двете? От две години? И как сте се справяли?

— О, справяхме се добре. Аз бях чиновничка в пощата, а Антоанет шиеше по малко.

— Но защо и вие не сте заминали с нея?

Жан вдигна глава и очите й блеснаха.

— Ами къщата? Къщата си е наша. Къщата и всички мебели. Ако я напусна, ще я ограбят.

— Но това е лудост! Тук непрекъснато бомбардират.

— И Антоанет казваше така. Но тя е бъзла, затова. Аз не исках да замина. Ако замина, след войната няма да имаме нищо. Ще останем на улицата.

— А къде ще останете, ако ви убият?

— О! — отвърна Жан. — Няма да ме убият. Може да е глупаво, но си мисля, че ако напусна къщата си, те ще я бомбардират, а ако остана, ще бъда възнаградена и тя няма да пострада.

— Да — съгласи се Майа. — И на мен преди войната ми се е случвало да мисля такива неща.

Прекъсна го остро свистене. Той машинално коленичи. Но веднага се вдигна и погледна момичето.

— Ще слезем ли в мазето? — попита тя и запуши с две ръце ушите си — трещяха зенитките.

— Да — отвърна Майа.

После добави с усмивка:

— Да се надяваме, че и този път ще бъдете възнаградена.

Тя тръгна по стълбите пред него. Вървеше, сякаш усещаше погледа на Майа върху тялото си. Един или два пъти се обърна, за да му се усмихне, цялата се извъртя. Майа забеляза, че е със същата скъсана блузка. Мазето беше малко, слабо осветено. На всяка от четирите стени имаше високи лавици, пълни догоре с празни бутилки. Увиснали плътно една до друга, на опънати от единия до другия край на мазето върви, висяха наденици.

— Толкова наденици! — каза Майа слисан. — Имате за цял живот!

— Какво? — извика Жан.

— Толкова наденици!

Те никак не пречеха на Жан, но висяха на височината на лицето му и за да може да застане, макар и приведен, той трябваше да завре главата си някъде между тях.

— За какво ви са всичките тия празни бутилки? — извика Майа.

Той видя как Жан отваря уста, но макар че беше много близо до нея, не чу нищо. Чудовищното боботене нарастваше с всяка секунда. Жан запуши с ръце ушите си, ала Майа знаеше, че това е безполезно, че такъв грохот дори не се нуждае от ушите на човека, за да проникне в него. Той се загнездва веднага в тялото. Не можеш да направиш нищо, за да избягаш.

Щяха да падат бомби, а Майа не мислеше за тях. Гледаше надениците, които обграждаха плътно главата му, безбройните бутилки, запълнили рафтовете на мазето, и Жан, права на два метра от него, затиснала с длани ушите си. Гърдите й се показваха под разкъсаната блузка. Жан го гледаше. Той разбираше, че се опитва да му се усмихне, но без особен успех. Тя също виждаше, че няма смисъл да говори.

В стрелбата на зенитките настъпваха неочаквани паузи, последвани от внезапни кресчендо. Майа чакаше бомбите, а бомбите не идваха. Както всеки друг път Майа неспокойно се попита дали има някакво предчувствие. Предчувствието, че ще бъде убит, или обратно, предчувствието, че ще излезе жив и здрав оттук. Но и сега не успяваше да разбере какво точно е предчувствието му. Или по-скоро разбра, че мисли ту едното, ту другото: „Тоя път ще си останеш тук“ или „И тоя път ще се измъкнеш.“ Попита се кое е по-добре да си мисли. Може би, ако мислеше: „Тоя път ще останеш тук“, именно тази мисъл щеше да му донесе късмет. И тогава беше по-добре да не мисли, че ще се измъкне. Или пък напротив? Може би, когато човек си мисли, че ще го убият, наистина го убиват, и обратно? Стигнал до това заключение, Майа си каза, както винаги, че трябва да се засрами и че е глупак. Но знаеше, че това също бе трик, фалшиво театралничене, опит да хвърли прах в собствените си очи и че още сто пъти щеше да се пита с тревога — със същото престорено безразличие — какво наистина мисли и какво е „по-добре“ да мисли.

Усети някакво облекчение, когато падна първата бомба. В полумрака очите на Жан се разшириха и заблестяха. Те гледаха Майа с призив и молба. Изминаха няколко секунди. После бомбите западаха, този път една след друга. Жан подскочи към него, сякаш изхвърлена от пружина, и го прегърна.

Земята потрепера под краката им. Празните бутилки задрънчаха по полиците, подскачаха рязко, сякаш се опитваха да се измъкнат от местата си. В същото време надениците около Майа се люшнаха и се заудряха в главата му. Вече не можеше да се наведе, за да ги избегне, защото ръцете на Жан го стягаха като в менгеме. Опитваше се да се запази от тях, но щом мръднеше, залюляваха се други, движението се предаваше по връвчиците, на които те висяха, и тогава цялата редица започваше да танцува. Бомбите продължаваха да падат. При всяка експлозия къщата се разтърсваше още по-силно. Празните бутилки подскачаха по-рязко по рафтовете. Сега всичките наденици танцуваха с вдървените и непохватни движения на марионетки. Майа се опита да избегне ударите им, като подви колене, но с отпусналата се върху него Жан не можеше да стои така дълго. Нямаше какво да направи, освен да остане както си беше — с изправена сред надениците глава, като топка, заобиколена от кегли. Бомбите продължаваха да падат. Къщата продължително се раздруса. Две или три бутилки успяха да изскочат на земята, надениците около лицето му се заклатиха по-бързо и по-силно като в някакъв лудешки танц.

Над главата му сега се носеше непрекъснато свистене — отпърво на щуката, която пикираше, после ясно отличимото свистене на бомбата и накрая, съвсем близо до него, неизбежният метален трясък като от грохота на влак, който влиза в станцията на метрото, но пристига отгоре, спускайки се отвесно, с познатото до болка свистене на пневматичните спирачки и на изпуснатия въздух за отваряне на вратите. Експлозията след това не беше нищо. Цяло облекчение бе да я чуеш. Тя принадлежеше на миналото. Майа чакаше вече следващите бомби. Чакаше ги, отчаяно напрегнат.

Той наведе глава и видя раменете на Жан да се разтърсват от ридания. Тя се притискаше силно към него — към краката, към корема му, със ситни конвулсивни движения, сякаш искаше да влезе в тялото му, да се скрие там. Надениците около главата на Майа продължаваха да танцуват във всички посоки, подрусвайки се непохватно. От време на време те меко го плясваха по лицето, а на моменти усещаше леки удари и отзад, по тила, като че ли някой се закачаше. Накъдето и да погледнеше в полумрака на мазето, само тях виждаше — червени, извити, смешни. Цяла армия наденици, увиснали като по чудо във въздуха, подскачащи и люшкащи се във всички посоки, мълчаливо, с някаква тромава гъвкавост. От време на време някоя бутилка изскачаше от рафта, тупваше на земята, превърташе се един-два пъти, после оставаше така, неподвижна, гузна, с глупаво зеещо гърло. Скоро около двамата се насъбраха пет-шест бутилки. Коварно желание да избухне в смях обхвана Майа.

Жан вдигна глава към него и отвори уста. Но Майа не чу никакъв звук. Няколко пъти разтвори уста като риба в аквариум. Той се наведе и извика в ухото й:

— Не чувам!

Тя наведе глава и отново я скри в гърдите му. Двамата стояха тук, във влажния полумрак на мазето, нелепо прегърнати — тя с разкъсана блузка, той заобиколен от подскачащи и танцуващи наденици, непохватни като някой дебелак, който се опитва да имитира танцьорка от баровете, а около тях празни бутилки, които с десетки дрънчеха в огромната какофония, сякаш бе дошъл свършекът на света.

Тъкмо тогава у Майа изведнъж се появи желанието. Усети как се надига у него и постепенно неудържимо го завладява. Слепоочията му затуптяха и той с все сила притисна Жан до себе си. Пред очите му падна пелена. Мазето изведнъж му се стори неясно и размазано. Съществуваше само това младо тяло, което той притискаше жадно към себе си, невъобразимият шум, който го заобикаляше, меките удари на надениците от време на време по лицето и тила му и празните бутилки, които изскачаха една след друга от рафтовете. Притискаше Жан, сякаш искаше да я погълне, да я затвори в себе си, да задуши плътта й в своята. Някаква неудържима сила го повдигаше, започна на свой ред да трепери и да се притиска до нея, сякаш и той щеше да затанцува. Но страхът не го бе напуснал. Беше тук, стаен някъде в него. Усещаше го под трептящото си желание. Меките удари на надениците продължаваха да се изсипват по него и той разтърсваше от време на време глава като бик, когото пикадорите дразнят с пиките си. Желаеше Жан алчно, с маниакално настървение, но в същото време го беше страх. И този страх не изчезваше. На косъм се крепеше, но не изчезваше. Желанието му — също. И Майа се крепеше на косъм. Значи това е животът? Празни бутилки и танцуващи наденици. И той, Майа — на косъм. Жан също — на косъм. И всички жени и мъже в света, които всеки миг могат да бъдат убити. Майа вдигна глава изведнъж и се изсмя, но не чу някакъв звук да излиза от гърлото му. А се смееше и раменете му тъй силно подскачаха, че погледнат откъм гърба, сякаш ридаеше.



Когато излязоха от мазето, Майа погледна часовника си, установи, че вече е обед и че приятелите му щяха да се безпокоят за него. Накани се да се сбогува с Жан, после се сети, че подът на стаята е още в кръв и че не биваше да остави Жан да го чисти сама. Поиска й парцал и леген и изправени във вестибюла, те се поскараха мъничко, защото тя настояваше сама да се заеме с това. Накрая отстъпи, отиде в кухнята и след малко се върна оттам, носейки нещата, които Майа бе поискал. Той се изкачи по стълбите пръв.

Коленичил на мястото, където беше паднал гигантът, той започна да обира кръвта с парцала. Когато парцалът се напоеше съвсем, изстискваше го над легена. Ръцете му веднага почервеняваха. И тъй няколко пъти. Жан стоеше права пред него, навела глава. Гледаше го как чисти.

— Оставете — каза тя след малко. — Не умеете да обирате. Дайте ми парцала. После, ако искате, ще го изстисквате, защото ръцете ви са по-силни.

Той й подаде парцала и протегнал ръце, за да не се изцапа, я изчака да свърши. Когато парцалът беше напоен, тя му го подаваше и той го изстискваше над легена. Почистваха мълчаливо няколко минути, с приветливия и спокоен вид на младоженци, които се забавляват да домакинствуват заедно.

— Готово! — каза Майа.

Изправи се с труд и остана на мястото си, свел поглед. Гледаше легена в краката си. Беше пълен.

— Аз ще го сваля — предложи припряно Жан. — Ще донеса каната с вода, за да се измием.

Той я чакаше, вдигнал ръце във въздуха. Засъхвайки, кръвта по ръцете му ставаше черна и лепкава. Чу шум по стълбите и разбра, че Жан чисти следите от кръв по стъпалата. Като се върна, те измиха ръцете си в легена, без да сменят водата, за да я пестят, после един след друг си измиха и лицата. Жан беше донесла две кърпи. Докато се бършеше, Майа забеляза, че е втренчила очи в него.

— Жулиен.

Той повдигна вежди въпросително.

— Нищо.

След малко Жан подхвана:

— Неприятно ли ви е да ви наричам Жулиен?

— Не.

— Не искате ли да хапнете мъничко? Ще ви приготвя нещо. Бързо ще стане.

— Не съм гладен.

— А не искате ли да пийнете нещо? Не сте ли жаден?

— Не съм — излъга Майа.

— Жулиен?

— Да?

— Нали няма да ме оставите сега?

Той я погледна. Стоеше изправена и неподвижна пред него, с разкъсаната блузка и очи, пълни с тревога.

— Как така да ви оставя? Разбира се, че ще ви оставя. Какво искате да правя тук?

Жан потръпна от глава до пети, сякаш я бе ударил.

— Но защо? — каза тя със свито гърло.

— Как защо?

— След онова, което стана — отвърна тя глухо, — не бих могла да живея сама тук.

Гледаше втренчено влажното петно по средата на стаята.

— Струва ми се, че все ще ги виждам двамата. Особено ниския, със злите му очи, когато ме гледаше долу в кухнята. О, Жулиен, ако знаехте! Беше ужасно! Едрият пиеше виното, без да продума. Изглеждаше по-скоро притеснен. Но ниският почна да ме гледа с едни особени и зли очи, после се приближи към мен и изведнъж ми разкъса блузата, изви ми ръцете отзад и ме заблъска към другия. Псуваше. Беше ужасно, Жулиен! Треперех като лист, но толкова се страхувах, че не можех да извикам. Едрият ме гледаше с малките си очички и нищо не казваше. А ниският ми извиваше ръцете, блъскаше ме към него и псуваше зад мен. О, Жулиен! Как ме псуваше! Как ме псуваше!

— Стига! — викна изведнъж Майа.

Той направи няколко крачки мълчаливо, после продължи по-спокойно:

— Ако не искате да живеете тук, тогава идете при сестра си, при вашите приятели. Там ще бъдете на по-сигурно място.

Жан го погледна.

— А къщата ми? Ако я напусна, ще ми я ограбят. И какво ще ни остане след войната?

— След войната! — сви Майа рамене. — Дали ще свърши някога тази война? И какво значение има къде ще бъдете след войната?

— Това е моята къща.

— И тази ваша къща сигурно ще бъде бомбардирана.

— Не! — отвърна тя разпалено. — Не. Ако остана, няма да я бомбардират.

— Дали ще останете или не, това не променя нищо.

— О, не! — възрази Жан.

Тя го погледна. Очите й бяха пълни с тревога.

— О, Жулиен! Моля ви, не ме оставяйте. Не можете да ме оставите сега.

— Сега ли?

— О! — каза тя, без да му отговори. — Ще ги виждам през цялото време. Всеки път, когато се качвам по стълбите, ще ги чувам да бродят около мен.

— Това е глупаво — страхувате се от мъртвите, а от бомбите не ви е страх. Мъртвите нищо няма да ви направят.

— Страх ме е — глухо каза тя.

— Но за бога! Щом толкова ви е страх, тогава идете да живеете при Антоанет!

— Не! — отвърна Жан решително. — Ще остана тук.

Майа запали цигара и няколко секунди я гледа, без да каже нещо.

— С две думи — хладно изрече той, — искате да останете, за да пазите къщата, а от мен искате да остана, за да пазя вас.

— Но какво ви пречи да останете, щом ви моля?

— Просто не ми харесва, това е.

Последва мълчание.

— Истината — процеди Жан — е, че не искате да останете, защото ви е страх от бомбите. Вие сте страхливец!

Майа се усмихна.

— Мръсно женче — каза той, но без грубост.

Тя премигна няколко пъти, но не отговори нищо, не помръдна.

— Впрочем — добави Майа — вярно е, че ме е страх от бомбите. Вас пък ви е страх от мъртвите! Всеки се бои от нещо.

— Не ме е страх.

— Тогава всичко е наред.

Тя го погледна със святкащи от гняв очи.

— Щом сега ме изоставяте, защо тогава изобщо се намесихте!

— Точно това се питам и аз.

— О, Жулиен! Как смеете да кажете подобно нещо?

— Но за бога! Не аз, а вие го казахте! Хайде да свършваме — ще отидете ли при Антоанет или не?

— Не! — тропна тя по пода. — Не, не, не! Няма да напусна къщата си.

— Добре — каза той, — в такъв случай, сбогом.

Жан погледна ръката, която й подаваше, без да я поеме, и очите и се напълниха със сълзи.

— Тогава значи вие не ме обичате? — каза тя.

Майа я гледаше зяпнал.

— Виж ти! Но за това никога не е ставало дума!

— Кажете си, Жулиен, кажете си! Не ме обичате никак, нали? Дори съвсем мъничко?

— Това няма нищо общо.

— Кажете, Жулиен — умоляваше го тя, — кажете, вярно ли е, че не ме обичате, дори съвсем мъничко?

— Ако искате да знаете, аз ви уважавам, защото сте смела… Ами да, смела сте в известен смисъл. И понеже сте хубава, лесно бих ви пожелал. Не знам защо ви казвам това — добави той ядосано, — вие го знаете по-добре и от мен. То няма нищо общо впрочем.

— О-о! — захленчи тя. — Знаех си, че не ме обичате. Дори съвсем мъничко. И освен това мисля, че ми се сърдите. Не знам защо, но ми се сърдите.

— Кой, аз ли ви се сърдя?

— Да, сърдите ми се и ще ме оставите тук съвсем сама.

— Единствено от вас зависи да не бъдете сама — каза Майа раздразнен. — Идете при Антоанет.

— О, Жулиен! — каза тя. — Толкова ме е страх. А вие ще ме оставите! Не искате да си признаете, но ми се сърдите!

— Не ви се сърдя! — извика Майа.

Разправията толкова пъти се беше връщала в една и съща точка, че той вече не знаеше докъде точно бяха стигнали. Чувствуваше се едновременно объркан, развълнуван и нервиран.

— Да, сърдите ми се! — кършеше ръце Жан. — Сърдите ми се, защото убихте двама души заради мен.

— Не — отвърна Майа.

После, внезапно ядосан, извика:

— О, за бога! Млъкнете!

— Жулиен!

— Не! — отвърна Майа. — Отивам си, чувате ли, отивам си!

Той направи крачка напред. Жан веднага се озова до него, с ръце около шията му, прилепила тяло до неговото. Целуваше го наслуки по лицето, с кратки и бързи целувки. Той виждаше как подскача пред очите му устата й — розова, несръчна като кучешка муцунка.

— Жулиен!

— Пуснете ме!

— Не — каза тя на пресекулки, — не! Аз ви обичам! Обичам ви!

Опитваше се да се освободи, но тя го притискаше до себе си с изненадваща сила и продължаваше да обсипва лицето му с целувки. Притискаше с всички сили тялото му до своето.

— Жулиен! — прошепна глухо Жан. — Искам те!

— Малка мръснице!

— Искам те! — шепнеше тя. — Искам те!

Те се боричкаха лице до лице. Жан бе обвила ръце около врата му и го притискаше до себе си с неочаквана сила. Той дърпаше ръцете й и навярно й причиняваше болка, но тя продължаваше да покрива лицето му с целувки. Усещаше топлия й дъх върху устните си.

— Сега, Жулиен! Сега! Сега!

— Малка мръснице! — процеди той през зъби. — Какво ли не би направила заради къщата си!

— Не, Жулиен! Не, не е затова. Аз те обичам!

— Пусни ме! — извика той разярено.

Тя търсеше устните му. Майа усещаше влажните й топли устни едновременно навсякъде по лицето си. Тялото й се стремеше към неговото. Усещаше го как потръпва поривисто. Той я ругаеше в лицето, но тя не го слушаше и се притискаше още повече към него. Усети как слепоочията му започнаха да бият.

— Курва! — процеди той. — Ако това си искала, трябваше да те оставя на ония двамата.

Ръцете на Жан увиснаха. Тя отстъпи. Не казваше нищо. Гледаше Майа и погледът й беше нетърпим.

— Е — каза той, — свърши ли се?

— Вървете си.

— Свърши ли се с голямата любов? — изсмя се цинично той.

— Вървете си.

— Да — отвърна той, — отивам си.

Но не помръдваше. Погледът, който бе приковала върху него, го изгаряше. Не можеше да тръгне под този поглед.

— Курва! — процеди той отново. — Ония двамата те възбудиха, нали? И това, че ги убих, те възбуди още повече?

— Вървете си.

Беше вече твърде късно. Не можеше да тръгне с този поглед върху себе си. Не можеше да отнесе завинаги със себе си този поглед.

— Иска ти се — каза той глухо, — иска ти се, нали?

„Аз съм подлец“ — помисли си той с някаква необяснима радост. Внезапно Жан направи крачка напред и го удари по лицето. Няколко секунди той стоя неподвижен, с пареща от плесницата буза. Изпитваше огромно облекчение.

— Аха, удряш ме! — отрони той тихо и заплашително. — Така ли, удряш ме?

Изведнъж тя отстъпи една крачка. Като че ли прещракна някакъв механизъм. Той тръгна тежко към нея. Приближавайки, усещаше с всяка крачка тялото си по-силно да тегне върху нея. Мина му през ума, че самият той бе изпитал това, когато онзи едрият вървеше към него. Но сега настъпваше той. Още не я докосваше, но усещаше как тялото му я смазва.

Очите на Жан се разшириха, тя отвори уста да извика. Заотстъпва бавно, приковала очи върху дивашкото лице, което я приближаваше. Изведнъж усети зад себе си стената.

— Иска ти се, иска ти се, нали? Иска ли ти се? — повтаряше Майа.

Това беше чужд глас, глух и механичен. Той постави дланите си върху раменете на Жан и изведнъж погледна с учудване собствените си ръце. Те смъкваха остатъците от блузката на Жан — парче по парче, с налудничаво настървение. Това правеха неговите ръце. Бяха едри, загорели, нервни. Това бяха неговите ръце. Гледаше ги как късат плата, без да може да ги познае. Показаха се гърдите на Жан, съвсем голи.

— Жулиен!

Тя се извиваше под ръцете му. Майа я държеше за раменете и гледаше крехкия й бюст.

— Оставете ме!

Изведнъж той изстена нечовешки, съвсем близо до лицето й. Стенанието отекна в нея като гръм. Тя се чувствуваше вцепенена и сякаш хипнотизирана. Майа я обгърна с ръце, наведе се и я ухапа за гърдата. Тя извика приглушено и започна отново да се брани. Той усети как ноктите й се забиват в бузата му.

Не разбра кога я е отнесъл на леглото. Пред очите му бе паднал мрак, всичко наоколо изглеждаше смътно и размазано. Един глас под него казваше: „Не, не, не!“ Гласът беше далечен и слаб, като глас на загубило се в тунел дете. Почти навсякъде по лицето си усещаше парене. Хвана опипом двете й ръце и ги затисна с едната от своите. Тя беше под него — крехка, слаба, трептяща. Усещаше как тялото му сладостно натежава върху нея.

Загрузка...