В планината всичко е спокойно

XI

Известно време пътят се катереше стръмно нагоре, като следвате криволиците на пресъхнал планински поток, чието корито бе пълно с камъни. После се изправи и тръгна по равно, на около триста метра над езерното ниво. Пресякохме един ограничител за кравите, чиито тънки, успоредно наредени релси издрънчаха под колелата на автомобила. Пътят се заспуска надолу. Появи се широко равно пространство, където пасяха няколко крави. На осветеното от луната небе се очерта силуетът на тъмна ферма. Стигнахме до по-широк път, който пресичаше нашия под прав ъгъл. Анди спря колата, Барън слезе и внимателно заразглежда земята в светлината на прожектора.

— Завили са наляво — каза той, като се изправи. — Добре че след тях не е минала друга кола, та да заличи следите.

Той отново се качи при нас.

— Лявото не води към старите мини — рече Анди. — Пътят отива до къщата на Уордън, а после обратно долу, при стената на езерото.

Барън поседя мълчаливо, после излезе от колата и отново запали прожектора. При десния лъч на Т-образното кръстовище той изненадано възкликна:

— Отива и надясно. Но първо наляво. После са се върнали, но първо са ходили някъде на запад оттук. И ние ще направим като тях.

— Сигурен ли си, че първо са тръгнали наляво, а не надясно? — попита Анди. — Левият път ще ни изведе на централното шосе.

— Ъхъ. Десните следи застъпват левите — отвърна Барън.

Завихме наляво. Могилките, пръснати из долината, бяха обрасли с железни дървета, някои от които полуизсъхнали. Желязното дърво израства до около пет-шест метра височина, след което умира. Когато това стане, клоните му се оголват, придобиват сивкавобял цвят и блестят на лунната светлина.

Изминахме около миля, след което един тесен път, по-скоро пътека, се отклони право на север. Анди спря. Барън слезе отново и запали прожектора. Направи знак с палец и Анди сви по тесния път. Шерифът се качи.

— Тези момчета не са много предпазливи — коментира той. — Да, бих казал, че въобще не са предпазливи. Но пък и не биха могли да предположат, че Анди ще успее да познае лодката само по звука.

Пътят навлезе в тясна клисура и храсталаците дотолкова се сгъстиха, че колата едва се провираше без да се одраска. После, след един остър завой, тръгна почти обратно, закатери се отново, зави и отпреде ни се появи малка хижа, притиснала гърба си в хълма й отвсякъде заобиколена с дървета.

В този миг, откъм къщата, или някъде много наблизо, се разнесе дълъг пронизителен писък, който завърши с рязък лай. Лаят внезапно бе заглушен. Барън тъкмо започна да казва: „Изгаси фаро…“, но Анди вече ги беше изгасил и отбил колата от пътя.

— Малко късничко, предполагам — сухо каза той. — Сигурно са ни видяли, ако е имало някой да наблюдава.

Барън излезе от колата.

— Това ми прозвуча като койот, Анди.

— Ъхъ.

— Ужасно близо до къщата, за да е койот, не мислиш ли?

— Тц — отвърна, младежът. — Ако прозорците не светят, койотите идват до самата постройка, за да се ровят из боклуците.

— Но би могло да бъде и онова малко кученце — каза Барън.

— Или кокошка, която снася квадратно яйце — обадих се аз. — Какво чакаме? И няма ли най-сетне да ми върнеш пистолета? В крайна сметка, опитваме ли се да заловим някого, или просто се движим и гадаем какво е станало?

Шерифът извади пистолета от левия си заден джоб и ми го подаде.

— Аз не бързам — каза той, — защото Лудърс не бърза. В противен случай отдавна да се е изпарил. Бързали са да се отърват от Руни, защото е знаел нещо за тях. Но сега Руни не знае нищо за тях, защото е мъртъв, къщата му заключена, а колата му откарана нанякъде. Ако не беше разбил задната му врата, той можеше да си стои в клозета няколко седмици, преди някой да се заинтересува какво става. Онези следи от гумите са доста фрапиращи, но това е само защото знаем откъде са тръгнали. Те нямат никакви основания да допускат, че ние сме разбрали и това. Е, тогава откъде бихме могли да започнем? Не, изобщо не бързам.

Анди се наведе и извади една ловна карабина. Отвори лявата врата и излезе от колата.

— Онова кутренце е тук — кротко продължи Барън, — което означава, че и госпожа Лейси е вътре. Освен това трябва да има и някой да я пази. Да, най-добре да отидем да видим, Анди.

— Надявам се, че ви е страх — обади се Анди. — Защото мен си ме е страх.

— Тръгнахме през дърветата. До къщичката имаше около двеста метра. Нощта бе много тиха. Дори от това разстояние чух как се отвори прозорец. Движехме се на петнайсет метра един от друг. Анди изостана, колкото да заключи колата. После тръгна да прави широк обход отдясно.

Приближихме се до хижата, но вътре нищо не помръдваше. И не светеше. Койотът, или кутрето Шайни, не пролая отново.

Дойдохме съвсем близо, на не повече от двайсет метра. Ние с Барън бяхме горе-долу на същото разстояние един от друг. Хижата бе малка и груба, построена като онази на Руни, но по-големичка. Отзад имаше отворен гараж, но празен. Къщичката имаше и малка каменна веранда.

После отвътре се чу шум от краткотрайно боричкане и опит за лай, който бе задушен. Барън се просна по корем на земята. Аз направих същото. Нищо не се случи.

Шерифът бавно се изправи и започна да се придвижва крачка по крачка. Аз останах на място. Той стигна оголеното пространство пред къщата и започна да се изкачва по стълбите на верандата — едър, ясно осветен от луната, с колта, увиснал на хълбока. Прекрасен начин за самоубийство.

Нищо не се случи. Барън изкачи стълбите и запристъпва напред, прилепен до стената. От лявата му страна имаше прозорец, от дясната беше вратата. Той извади пистолета и посегна да почука по вратата с дръжката му, но бързо го прехвърли в другата ръка и се прилепи до стената.

Вътре кученцето изквича. Една ръка, стиснала пистолет, се появи в основата на прозореца и се прицели.

Бях доста далече, но трябваше да стрелям. Стрелях. Лаят на автоматичния ми пистолет бе заглушен от помощния трясък на карабина. Ръката увисна и пистолетът тупна на верандата. После ръката се подаде още малко напред, пръстите конвулсивно потръпнаха и задращиха по перваза на прозореца. После се прибраха вътре и кучето започна да вие. Барън беше при вратата и я блъскаше. А ние с Анди с всички сили тичахме към хижата от различни посоки. Барън успя да отвори вратата. В този миг той целият бе облян в светлина, тъй като вътре някой внезапно запали лампата.

Стигнах верандата в мига, в който Барън влезе вътре. Анди ме следваше по петите. Всички се озовахме в дневната на хижата.

Госпожа Фред Лейси стоеше в средата на стаята, до една маса с лампа, и стискаше кученцето в ръце. Набит русоляв мъж лежеше на едната си страна под прозореца и тежко хриптеше, а ръката му конвулсивно и безрезултатно търсеше наоколо пистолета, който бе паднал от прозореца.

Госпожа Лейси разтвори ръце и пусна кученцето на земята. То подскочи, блъсна се в корема на шерифа и навря острото си носле в гънките на ризата му, под сакото. После тупна отново на пода, затърча в кръг и беззвучно закърши задница от щастие.

Госпожа Лейси стоеше неподвижна, с лице бяло като на мъртвец. Мъжът на пода простена. Очите му бързо се отвориха и затвориха. Устните помръднаха и изпуснаха розова пяна.

— Това кученце наистина е чудесно, госпожо Лейси — каза Барън, като напъхваше ризата си в панталоните, — но май сега не е най-подходящият момент да го държим тук. Поне за някои хора.

Той погледна към русолявия на пода. Онзи отвори очи и ги втренчи в нищото.

— Аз ви излъгах — бързо издума госпожа Лейси. — Трябваше. Животът на мъжа ми зависеше от това. Лудърс го е задържал. Крие го някъде наоколо. Не знам точно къде, но каза, че не е далеч. Отиде да го докара и остави този човек да ме пази. Не можах да направя нищо повече, шерифе, толкова съжалявам.

— Ние знаехме, че лъжете, госпожо Лейси — тихо каза Барън. Погледна колта си и го пъхна в кобура на хълбока. — И знаех защо. Но мъжът ви е мъртъв, госпожо Лейси. Мъртъв е отдавна. Господин Еванс го е видял. Знам, че ви е трудно да го приемете, госпожо, но е но-добре да го узнаете още сега.

Жената не помръдна. Сякаш спря и да диша. После много бавно се приближи до един стол, седна и зарови лицето си в ръце. Седеше така неподвижна и безмълвна. Кученцето изскимтя и пропълзя под стола й.

Мъжът на пода започна да надига горната част на тялото си. Повдигаше се бавно, вдървено. Очите му бяха празни. Барън се приближи до него и се наведе.

— Зле ли си ранен, синко?

Мъжът притисна лява ръка към гърдите си. Между пръстите му се процеди кръв. После бавно повдигна дясната си ръка, докато я изправи и я задържа така, насочена към ъгъла на тавана. Устните му потръпнаха, втвърдиха се.

— Хайл Хитлер! — дрезгаво произнесе той.

Падна назад и остана неподвижен. В гърлото му нещо изклокочи, а после и то замлъкна. Всички в стаята мълчаха, дори кученцето.

— Този трябва да е нацист — обади се шерифът. — Чу ли го какво каза?

— Да — отвърнах.

Обърнах се, излязох от къщата, спуснах се по стълбите, минах през дърветата и стигнах до колата. Седнах на бронята и запалих цигара. Пушех и мислех напрегнато.

След малко останалите се зададоха сред дърветата. Барън носеше кученцето. Анди държеше карабината в лявата си ръка. Върху кокалестото му младо лице се четеше преживяният шок.

Госпожа Лейси влезе в колата и Барън й подаде кученцето. Той ме погледна и каза:

— Законът забранява да се пуши тук, синко, на повече от сто и петдесет метра от къщата.

Пуснах цигарата на земята и здравата я затъпках в пепелявата сива пръст. Седнах в колата отпред до Анди.

Потеглихме. Върнахме се назад и излязохме на местния главен път. Дълго време никой не пророни дума, а после госпожа Лейси тихо се обади:

— Лудърс спомена някакво име, което звучеше като „Слоут“. Каза го на мъжа, когото застреляхте. Викаха му Курт. Говореха на немски. Аз разбирам малко немски, но те говореха много бързо. „Слоут“ обаче не ми звучи като немска дума. На вас говори ли ви нещо?

— Това е името на стара златна мина, недалеч оттук — каза Барън. — Мината на Слоут. Ти нали знаеш къде е, Анди?

— Ъхъ. Май аз убих онзи човек, нали?

— Предполагам, че е така, Анди.

— За пръв път в живота си убивам — каза младежът.

— Може и аз да съм го уцелил — обадих се аз. — Аз също стрелях в него.

— Не си ти — рече Анди. — Защото не беше толкова високо, че да го уцелиш в гърдите. Аз бях.

Барън се обади:

— Колко души ви доведоха в хижата, госпожо Лейси? Никак не ми е приятно да ви разпитвам в такъв момент, но просто нямам друг избор.

Безжизненият глас отговори:

— Двама. Лудърс и мъжът, когото убихте. Той караше лодката.

— А спирахте ли някъде от тази страна на езерото?

— Да. Спряха при една малка хижа, близо до езерото. Лудърс управляваше. Другият, Курт, слезе и ние продължихме. След известно време Лудърс спря и Курт се появи с някаква стара кола. Закара я в едно сухо дере, зад няколко върби и отново дойде при нас.

— Това ни е предостатъчно — каза Барън. — Ако заловим Лудърс, работата е свършена. Само дето не мога да разбера какво лежи в основата на цялата история.

Аз нищо не казах. Продължихме до Т-образното кръстовище, където пътят слизаше към езерото. Продължихме по него още около четири мили.

— По-добре спри тук, Анди. Останалата част от пътя ще продължим пеша. Ти остани при колата.

— Няма да остана — рече Анди.

— Стой тук — нареди Барън с неочаквано загрубял глас. — Имаш жена, за която да се грижиш, и освен това достатъчно си убивал за тази нощ. Единственото, което искам, е да внимаваш кученцето да не лае.

Колата спря. Ние с Барън слязохме. Кученцето изскимтя, но после замлъкна. Отбихме се от пътя и тръгнахме към една горичка от млади борчета, мансанити и желязно дърво. Вървяхме безшумно, без да говорим. Шумът от обувките ни не можеше да бъде чут на повече от десетина метра, освен от индианец.