В планината всичко е спокойно

IV

Лежах по гръб на леглото, въртях безцелно цигарата в ръка и се опитвах да реша защо трябваше да се навирам в тази история, когато на вратата се почука. Обадих се. Влезе момиче в работна униформа. Носеше някакви пешкири. Имаше тъмночервеникава коса, оперено, добре гримирано лице и дълги крака. Тя се извини, остави няколко пешкира и тръгна да си ходи, като ми хвърли страничен, изпълнен с пърхане на мигли поглед.

— Здравей, Гертруд — казах, колкото да се намирам на работа.

Тя се спря, тъмнорижата й глава се обърна, а устата й бе готова да се усмихне.

— Откъде знаете името ми?

— Не го знам. Но една от камериерките се казва Гертруд. Исках да разговарям с нея.

Тя се облегна на рамката на вратата. Държеше пешкирите в ръка, а погледът й бе станал ленив.

— Ъ-х-ъ?

— Тук ли живееш, или си дошла само за лятото?

Устните й презрително се свиха.

— Бих казала, че не живея тук. Как не, с тия шантави планинци! Не, категорично не живея тук.

— И добре ли си прекарваш?

Тя кимна.

— И не се нуждая от никаква компания, господине. — Прозвуча така, сякаш очакваше да я разубедя.

Гледах я известно време, после казах:

— Разкажи ми за ония пари, дето ги бяха скрили в обувката.

— Кой си ти? — студено попита тя.

— Казвам се Еванс. Детектив съм от Лос Анджелис — отвърнах и се усмихнах много широко. Много хитро.

Лицето й леко застина. Дланта, която държеше пешкирите, се сви и ноктите задраскаха по плата. Отдръпна се от вратата и седна на един стол до стената. В очите й се четеше тревога.

— Ченге — прошепна — Какво става тук?

— Не знаеш ли?

— Чух само, че госпожа Лейси оставила някакви пари в обувката, на която искаше да сложат подложки. Аз ги занесох на обущаря, но той не е откраднал парите. Аз също, между другото. Нали си ги е получила, какво иска повече?

— Не обичаш ченгетата, а? Аз май съм те виждал някъде.

Лицето й застина.

— Слушай, ченге, имам си работа и си я върша. Не ти искам помощта. И не дължа никому нито цент.

— Разбира се — рекох. — Когато взе онези обувки от стаята, веднага ли ги занесе на обущаря?

Тя рязко кимна.

— Никъде ли не се отби по пътя?

— А защо да се отбивам?

— Аз не съм бил тук и не знам.

— Не съм се отбивала, освен да кажа на господин Вебър, че излизам по поръчка на клиент.

— Кой е господин Вебър?

— Помощник-управителят. Прекарва по-голямата част от времето си в ресторанта.

— Висок блед тип, който записва всички резултати от надбягванията?

Тя кимна.

— Да.

— Ясно — рекох. Драснах кибрит и запалих цигара. Вторачих се в момичето през дима. — Благодаря ти много, много — рекох.

Тя се изправи и отвори вратата.

— Не си спомням да съм те виждала — каза, като ми върна погледа.

— Сигурно има няколко от нас, които не познаваш — отвърнах.

Тя се изчерви и ме изгледа зверски.

— Винаги ли сменят пешкирите толкова късно в този хотел? — попитах, колкото да се намирам на приказка.

— Голям хитрец си, а?

— Е, опитвам се да оставям такова впечатление — усмихнах се скромно.

— Ама не се получава — каза тя с внезапно загрубяла интонация.

— Някой да е пипал тези обувки освен теб? След като ги взе?

— Не. Казах ти, че само спрях да се обадя на господин Вебър… — Тя млъкна изведнъж и се замисли. — Отидох да му донеса чаша кафе — продължи. — Оставих ги на бюрото му, до касата. Откъде, по дяволите, да знам дали някой не ги е пипал? И какво значение има, щом са си получили мангизите обратно?

— Виждам, че хич не ти се иска да те питам за това. Разкажи ми за Вебър. Отдавна ли е тук?

— Прекалено отдавна — отвърна тя с неприязън. — Никое момиче не може да мине твърде близо до него, ако разбираш какво искам да кажа. За какво говорех?

— За господин Вебър.

— Господин Вебър да върви по дяволите, ако разбираш какво искам да кажа.

— Защо, на теб трудничко ли ти е да го разбереш?

Тя се изчерви отново и каза:

— И съвсем неофициално, ти също върви по дяволите!

— Ако разбирам какво искаш да кажеш. Момичето отвори вратата, хвърли ми една полуядосана бърза усмивка и излезе.

Стъпките й отекнаха надолу по коридора. Не я чух да спира пред никоя друга врата. Погледнах часовника си. Беше девет и половина.

Някой тежко изтрополи по коридора, влезе в съседната стая и затръшна вратата. Мъжът започна да кашля и да мята обувки по пода. Огромна тежест се тръшна върху пружината на леглото и се завъргаля насам-натам. След пет минути онзи скочи отново. Големи боси крака зашляпаха по пода, бутилка дрънна о чаша. Мъжът си пийна, легна отново и почти веднага захърка.

Като изключим това и приглушената дандания от ресторанта и бара, за по-голяма тишина не би могло и да се мечтае в един планински курорт. Моторници пореха езерото, отнякъде долиташе танцова музика, префучаваха коли, надули клаксони, пушките плющяха в стрелбището и хлапетиите си подвикваха.

Беше толкова тихо, че не чух отварянето на вратата. Забелязах чак когато вече зееше наполовина отворена. Някакъв мъж влезе тихо, притвори я, пристъпи още няколко крачки навътре в стаята, спря се и ме загледа. Беше висок, слаб, блед, мълчалив и в очите му се четеше заплаха.

— Окей, хитрецо — каза. — Дай да го видим.

Претърколих се и седнах в леглото. Прозях се.

— Кое да видите?

— Тенекето.

— Какво тенеке?

— Хайде, малоумнико, дай да видим значката, която ти дава право да задаваш въпроси на прислугата.

— О, това ли? — казах, като се усмихвах немощно. — Нямам никаква значка, господин Вебър.

— Е, това е прекрасно — промърмори господин Вебър. Той прекоси стаята, като люлееше дългите си ръце. Когато беше на около метър от мен, наведе се леко напред и направи внезапно движение. Една отворена длан силно зашлеви бузата ми. Главата ми се разтресе, а тилът ми започна да разпръсква болка във всички посоки.

— Само заради това — рекох, — няма да ходиш на кино тази вечер.

Той изкриви лице в презрителна усмивка и сви десния си юмрук. Насочи го право напред. Почти имах време да изтичам и да си купя предпазна маска. Избегнах удара с навеждане и ръгнах пистолета в стомаха му. Той изгрухтя с неприязън.

— Повдигнете ръцете нагоре, моля.

Той повторно изгрухтя и очите му се разфокусираха, но не вдигна ръце. Заобиколих го и тръгнах заднешком към другия край на стаята. Той се обърна бавно, като не откъсваше поглед от мен.

— Само момент да затворя вратата — казах, — а после ще разгледаме случая с парите в обувката, още известен като „уликата с подменената маруля“.

— Върви по дяволите! — каза той.

— Точен и остроумен отговор — рекох. — И изключително оригинален.

Заднешком посегнах към дръжката на вратата, без да свалям очи от него. Зад мен изскърца дъска. Бързо се извърнах, с което добавих още малко сила към тази на огромната, тежка, твърда и делова тухла, която се стовари отстрани на челюстта ми. С въртеливо движение полетях напред, като изпусках искри по пътя си. Гмурнах се нейде в пространството с носа напред. Изминаха около две хиляди години. После спрях някаква планета с гърба си. Отворих очи и отправих размътен взор към две стъпала.

Бяха проснати под доста крив ъгъл, а от тях към мен стърчаха два крака. Те пък лежаха на пода на стаята. Една отпусната ръка висеше наблизо, а на сантиметри от нея имаше пистолет. Помръднах едно от стъпалата и с учудване установих, че било мое. Отпуснатата ръка се размърда и автоматично посегна към пистолета, не го улучи, посегна отново и сграбчи гладката му дръжка. Повдигнах го. Някой му беше завързал двайсетина килограмова тежест, но въпреки всичко го вдигнах. В стаята нямаше нищо друго освен тишина. Погледнах насреща и погледът ми се блъсна в затворената врата. Помръднах и отвсякъде ме прониза болка. Главата ме болеше. Челюстта ме болеше. Повдигнах пистолета още малко, после го отпуснах. По дяволите! Защо размахвам пищови, след като стаята е празна? Всички посетители си бяха отишли. Крушката от тавана светеше с празен блясък. Претъркулих се малко, болката се усили, свих един крак и пъхнах коляното под себе си. Надигнах се с много пъшкане, сграбчих пищова отново и изкатерих остатъка от пътя. Устата ми сякаш бе пълна със сажди.

— Даа, много лошо — изломотих на глас. — Много лошо. Трябва да се действа. Окей, Чарли. Ще се видим скоро.

Олюлях се, все още гроги като след тридневен запой, обърнах се бавно и огледах стаята.

Някакъв мъж беше коленичил като за молитва отстрани на леглото ми. Костюмът му беше сив, а косата — пепеляво руса Краката му бяха разкрачени, тялото облегнато на леглото, а ръцете отметнати настрани. Главата му бе полегнала върху лявата ръка.

Изглежда му беше много удобно. Грубата дръжка от еленов рог на ловджийския нож, който стърчеше изпод лявата му плешка, очевидно изобщо не го притесняваше.

Приближих се, за да се наведа и да му огледам лицето. Беше лицето на господин Вебър. Клетият господин Вебър. Изпод дръжката на ловджийския нож, по гърба на сакото му, пъплеше тъмна ивичка.

Намерих някъде шапката си, наложих я внимателно, прибрах пистолета под мишницата и се затътрих към вратата. Завъртях дръжката, изгасих лампата, излязох, заключих вратата след себе си и пуснах ключа в джоба си.

Минах по тихия коридор и се спуснах по стълбите към рецепцията. Древен, вече хванал мухъл нощен администратор, четеше вестник зад гишето. Дори не ме погледна Надзърнах в ресторанта. Същата шумна тълпа бучеше край бара. Същият нещастен оркестър береше душа в ъгъла. Типът с пурата и странните вежди се занимаваше с касата. Очевидно бизнесът вървеше добре. В средата на дансинга се клатушкаше двойка летовници. Всеки крепеше чаша над рамото на партньора си.