Вале пика: Специални поръчения - 1

Гранд операсион

Запретнал поли, Момус препускаше покрай оградите и пустеещите вили към Калужкото шосе. Час по час се озърташе да види дали след него няма потеря и дали да не се шмугне в храстите, които, слава на Бога, растяха в изобилие от двете страни на пътя.

Когато минаваше покрай заснежения елак, оттам го повика жален гласец:

— Момчик, най-после! Премръзнах.

Изпод една разперена ела се подаде Мими, която зиморничаво потриваше ръце, От Облекчение той се тръшна направо до пътя, гребна малко сняг и го долепи до изпотеното си чело. Дяволският му нос окончателно се бе изместил встрани. Момус отлепи гърбицата и я запокити в снега.

— Уф — Рече той. — Отдавна не съм тичал толкова.

Мими седна до него и отпусна глава върху рамото му.

— Момчик, трябва нещо да ти призная…

— Какво? — наостри уши той.

— Не съм виновна, честна дума… изобщо… той не бил евнух.

— Знам — измърмори Момус и свирепо отупа еловите иглички от ръкава й. — Това беше нашият познат мосю Фандорин и неговият жандармерийски Лепорело18. Здравата ме разиграха. Екстра.

— Ще си отмъстиш ли? — плахо попита Мими, която го гледаше от долу на горе.

Момус се почеса по брадичката.

— Да вървят по дяволите. Трябва да се махнем от Москва. Колкото може по-скоро.

Но не се махнаха от негостоприемна Москва, защото още на другия ден се роди идеята за грандиозна операция, която Момус точно така и нарече — „Гранд операсион“.

Идеята възникна съвсем случайно, по много особено стечение на обстоятелствата.

Заизнасяха се от Москва в пълен боен ред, с всички възможни предпазни мерки. Щом съмна, Момус отиде до битпазара и купи необходимата екипировка на обща стойност три рубли и седемдесет и три и половина копейки. Сне от лицето си всичкия грим, сложи каскет, ватенка, ботуши с галоши и се превърна в невзрачен еснаф. С Мими беше по-трудно, защото полицията я познаваше. Той реши да я направи момче. С овче калпаче, лекьосана полушубка и огромни валенки тя заприлича досущ на пакостливите московски хлапаци, дето сноват по Сухаревка — само си пази джобовете.

Впрочем Мими наистина можеше да пребърка чуждите джобове не по-зле от всеки изпечен джебчия. Веднъж в Самара, когато бяха закъсали, сръчно измъкна джобния часовник от жилетката на един търговец. Часовникът беше калпав, но Момус знаеше, че търговецът много държи на него. Неутешимият Тит Титич обеща награда от хиляда рубли за семейната реликва и дълго благодари на студентчето, което бе намерило часовника му в една крайпътна канавка. После с тази хилядарка Момус отвори в мирния град китайска аптека и развъртя хубава търговийка с чудодейни билки и корени против разни богаташки болести.

Всъщност какво да си припомня някогашни подвизи? Напускаха Москва като французите — с покруса. Момус предполагаше, че по гарите ще ги дебнат агенти, затова взе мерки.

Първо, за да умилостивят опасния господин Фандорин, изпрати в Петербург всички вещи на графиня Ади. Е, не се стърпя и в придружителната квитанция написа: „На дама пика от вале пика.“ Нефритената броеница и забавните гравюри изпрати на „Малая Никитская“ по градската поща и не посмя да дописва нищо.

Реши да не се мярка на гарата. Предварително изпрати куфарите си на Брянската, за да ги натоварят на утрешния влак. А двамата с Мими тръгнаха пеш. След Дорогомиловската застава Момус мислеше да вземат шейна и с нея да стигнат до първата следваща гара — Можайската, след което, вече утре, да се присъединят към багажа си.

Настроението им беше вкиснато. А през това време Москва празнуваше Сирни заговезни, последния ден от безгрижната Сирна неделя. От утре сутрин започваше пост и молитва. Щяха да свалят шарените балони от уличните лампи, щяха да разтурят пъстрите панаирджийски шатри и пияндетата доста щяха да намалеят, но днес народът все още се веселеше, допиваше си и си дояждаше.

Край Смоленския пазар със смях, подсвирквания и писъци хората се пързаляха с „дилижани“ по огромната дървена пързалка. Навсякъде се продаваха горещи тиганици — със сельодка, с каша, с мед, с хайвер. Турски фокусник с червен фес пъхаше в белозъбата си уста криви ятагани. Палячо ходеше на ръце и риташе смешно. Някакъв мургавелко с кожена престилка, разголен до кръста, бълваше пламъци.

Мими въртеше глава насам-натам като същинско хлапе. Беше се вживяла в ролята си и настоя да й купи отровно червено захарно петле. С удоволствие заблиза с острото си розово езиче евтиното лакомство, макар в обичайния живот да предпочиташе швейцарски шоколад и можеше да излапа по пет на ден. Но на пъстрия площад хората не само се веселяха и се тъпчеха с тиганици. Пред богатата черква „Смоленска Богородица“, предпочитана от търговското съсловие, на дълга върволица бяха насядали просяци, които се кланяха доземи, молеха православните за прошка и те самите я даваха. Днес за сиромасите беше важен ден, доходоносен. Мнозина отиваха да им дадат по нещо — я тиганица, я водка, я пара.

От черквата, стъпвайки тежко, излезе някакъв важен господин с разкопчан хермелинов кожух и гола плешива глава. Прекръсти подпухналата си небогоугодна физиономия и се провикна гръмогласно:

— Прощавай, православни народе, ако Самсон Еропкин е съгрешил нещо!

Просяците един през друг завикаха:

— И ти прощавай, бащице! Прости, благодетелю!

Явно очакваха милостиня, но никой не напираше напред, всички бързичко се строиха в две редици и освободиха пътя за площада, където разкошна лакирана и застлана с кожи шейна очакваше важната особа.

Момус се спря да види как тоя шишко ще си откупи царството небесно. Защото по мутрата му личеше, че е безподобен кръвопиец и кожодер, но също така е решил да влезе в рая. Интересно, на колко ли оценяваше входния билет за там?

Зад гърба на дебелия благодетел, извисявайки се на глава и половина, крачеше чернобрад здравеняк с лице на палач. На дясната ръка до лакътя му бе намотан дълъг кожен камшик, а в лявата си той носеше платнена торба. От време на време господарят се обръщаше към слугата си, гребваше от торбата шепа монети и ги раздаваше на просяците — на всеки по една. Когато един старец без крака нетърпеливо пререди за милостинята, брадатият измуча страховито, със светкавично движение размота камшика и с върха му парна сакатия по прошареното теме. Дядката само изохка.

А хермелиновият, който слагаше във всяка протегната шепа по парица, всеки път повтаряше:

— Не вам, не вам, пияндетата, а на Господ Бог Всеблаги и на Богородица Застъпница за опрощение на греховете на раб Божи Самсон.

Момус погледа малко и задоволи любопитството си: както беше предполагал, мутрестият се откупваше от пъкъла евтино, като даваше на сиромасите по една медна копейка.

— Явно, че греховете на раб Божи Самсон не са тежки — подметна Момус и понечи да продължи пътя си.

Дрезгав пиянски глас избуча току до ухото му:

— Тежки са, момче, много са тежки. Май не си тукашен, щом не познаваш Еропкин?

До него стоеше мършав жилав дрипльо с кафеникаво, нервно потрепващо лице. Дрипльото дъхаше на кръчма, а погледът му, устремен встрани към скъперника дарител, бе пълен с върла омраза.

— Самсон Харитонич пие кръвчица, кажи го, от половин Москва — осведоми го дрипавият. — Къщите в Хитровка, кръчмите в Грачи, в Сухаревка и Хитровка също — почти всичките са негови. Изкупува от апашите каквото са откраднали и отпуска заеми с огромни лихви. Същински вампир, змия гадна.

Момус с любопитство отново погледна неприятния шишко, който вече се качваше в шейната. Я какви колоритни типове имало в Москва.

— И не го ли е страх от полицията?

Дрипльото плю:

— Каква полиция! Той ходи на гости в чертозите на самия губернатор, княз Долгорукой. Ами да, Еропкин е вече генерал. Когато вдигаха Храма, дари един милион и затуй царят го награди с лента със звезда и с богоугодна длъжност. Бил Самсонушка кръвопиец, ама станал „превъзходителство“. Тоя крадец, тоя мръсник и убивец!

— Е, чак пък убивец — усъмни се Момус.

— Чак пък ли?! — за първи път го погледна в очите пияндето. — Да, лично Самсон Харитонич не си цапа ръцете, то се знае. Ама немия Кузма видя ли го? Дето е с камшика? То не е човек бе, то е зло куче. Не ще те погуби, ами жив на парченца може да те разкъса. И се е случвало! Ей, момче, за тях двамата такива неща мога да ти разправя!

— Я ела да ми разправиш. Да седнем някъде, да те черпя — покани го Момус, защото бездруго нямаше закъде да бърза, а тоя човек явно беше интересен. От такива като него можеше да се научат доста полезни неща. — Ей сега, само да дам на хлапето парички за въртележка.

Влязоха в една кръчма. Момус си поръча чай с гевречета, а за човека — половин бутилка хвойнова и осолена платика.

Разказвачът пийна бавно и с достойнство и осмука рибята опашка. Подхвана издалеч:

— Ти, чини ми се, не познаваш Москва и май не си чувал за Сандуновската баня?

— Не, защо, известна баня е — отвърна Момус и му наля.

— А тъй, известна е. Там в богаташкото отделение аз бях най-главният. Всички ме познаваха, Егор Тишкин се казвам. Всичко можех: и кръв да ти пусна, и мазол да ти изрежа, и да те обръсна. Но най се бях прочул с разтривките. Умни пръсти имах. Така раздвижвах кръвта в жилите, така размачквах всяко кокалче, че графовете и генералите мъркаха като котета в ръцете ми. От разни болести също можех да лекувам — с отвари и мазила. Случвало се е да си докарам до сто и петдесет рубли на месец! Имах къща, градина. Една вдовичка попадия ми идваше. — Без да се церемони, Егор Тишкин гаврътна втората чаша на екс, и дори без да помирише рибата. — Еропкин, тая гнида, ме знаеше. Само мен признаваше. Колко пъти ме е викал вкъщи. Направо бях станал негов човек. И тлъстата му мутра съм бръснал, и отоците му съм махал, и от мъжка немощ съм го лекувал. Кой го отърва от маясъла тоя дебелак? Кой му оправи хернията?! Ех, златни ръце имах. А сега съм сиромах, гол и бездомен. Заради него, заради Еропкин! Виж какво, момче, я ми поръчай още пиене. Душата ми гори.

Като се поуспокои, бившият лечител от банята продължи:

— Той, Еропкин, е суеверен. Бетер селска лелка. Вярва в какви ли не поличби: и в черни котки, и в петльово кукуригане, и в млада луна. А трябва да ти кажа, драги, че Самсон Харитонич насред брадичката, точно в ямката, имаше една чудновата брадавица. Цялата черна, а в средата й три рижи косъма. Много си я тачеше, казваше, че му носела късмет. Нарочно си оставяше отстрани брада, а в средата си я бръснеше, та брадавицата да личи. Ей от тоя късмет го лиших… него ден не бях добре, предната вечер бях прекалил с пиенето. Рядко си го позволявах, само на празник, но тогава попадията почина, та я почетох както подобава. С две думи, ръката ми трепна, а бръсначът беше остър, от дамаска стомана. И резнах брадавицата на Еропкин. То не бяха кървища, то не бяха крясъци! „Късмета ми затри, сатана непрокопсан!“, че като се разрида, че като взе да си я лепи обратно, пък тя пада! Така озверя, че извика Кузма. Оня отначало ме нашари с камшика, ама на Еропкин му се видя малко. Ръцете ти, вика, ще отрежа пръстите ще ти откъсна. Кузма като ме сграбчи за дясната, че като я тури на отвора на вратата, че като я хлопне! Само изхрущя… Аз викам: „Милост, бащице, без къшей хляб ще остана, остави ми поне лявата!“ Къде ти, бастиса ми и лявата…

Пияницата махна с ръка и чак сега Момус забеляза, че пръстите му са някак неестествено разперени и вдървени. Наля на клетника още и го потупа по рамото:

— Бива си го тоя Еропкин — бавно каза той и си спомни подпухналата физиономия на благодетеля. Никак не обичаше такива хора. Ако не трябваше да замине от Москва, можеше да даде урок на това животно. — И какво, много пари ли му носят кръчмите и къщите?

— Ами речи го по около триста хиляди на месец — отвърна Егор Тишкин и ядно избърса сълзите си.

— Чак пък. Я посмали, братко.

Телякът кипна:

— Аз ли не знам! Нали ти казвам, бях негов човек. Всеки Божи ден Кузма ходи в „Каторгата“ и в „Сибир“, и в „Етапния“, и в другите кръчми, дето са на Еропкин. Събира по пет-шест хиляди. В съботен ден му носят наемите от къщите. Само в „Скворешна“ живеят близо четиристотин семейства. Ами келепирът от леките момичета? Ами от крадената стока? Самсон Харитонич туря всички пари в един най-прост чувал и ги държи под леглото си. Така е свикнал. Някога с тоя чувал дошъл в Москва да става кундурджия и мисли, че той му е донесъл късмет. Изобщо вярва в разни глупости като дърта баба. На всяко първо число от месеца вади парите изпод леглото и ги откарва в банката. Качи се с мръсния чувал в каляската си с два чифта коне и е, ама толкова наперен, ама толкова доволен… Туй му е най-важният ден. Нали парите му са все тайни, от тъмни далавери, затова последния ден викне разни учени счетоводители да му спретнат фалшиви документи. Ту откара в банката триста хиляди, ту повече, зависи колко дни е месецът.

— Държи толкова пари вкъщи и още не са го обрали? — изненада се Момус, който слушаше все по-внимателно.

— А иди го обери. Къщата му зад ей такъв дувар, из двора пуснал песове, слугите щъкат, че и Кузма на това отгоре. На Кузма камшикът му е по-страшен от леволверт. Обзаложи ли се, може да съсече на две бягаща мишка. Никой от апашите не припарва при Еропкин. Шубе ги е. Веднъж преди пет години един се опита. После го намериха в кожодерницата, Кузма му беше смъкнал кожата на ивици. Всичката. И никой не шукна. Еропкин храни, кажи-речи, цялата полиция. Парите му са безчет. Ама няма да види хаир от богатството си тоя проклетник, ще пукне от камъните си. Зле е. С бъбреците е закъсал, а освен Тишкин няма кой да го оправи. Да не би дохторите да могат да му стопят камъните? Самсон Харитонич ми беше пратил от хората си. Ела, викат, Егорушка, простил ти е. И пари ще ти даде, само се върни, оправи го. Не отидох! Той може да ми е простил, ама аз на него никога няма да му простя!

— И какво, често ли раздава милостиня на сиромасите? — попита Момус, който усещаше как кръвта в жилите му кипва от хазартна страст.

В кръчмата надникна отегчената Мими и той й направи знак: изчезвай, имам важна работа.

Тишкин положи мургавата си глава върху ръката — лакътят му предателски се плъзна по мръсната покривка.

— Чеесто. От утре, като почнат Велики пости, всеки ден ще ходи на „Смоленка“. Тоя гад има кантора тук, на „Плюшчиха“. Пътьом слезе от шейната, раздаде една рубла на копейки и иде в кантората да гребе хилядарките.

— Виж какво, Егор Тишкин — рече Момус. — Много ми е жал за теб. Я ела с мен. Ще ти отпусна пари за спане и храна. Да ми разправиш повечко за тежкия си живот. Значи казваш, че Еропкин бил много суеверен, така ли?

„Ама че дивотия — мислеше си Момус, докато водеше препъващия се мъченик към изхода. — Какъв е тоя лош късмет напоследък! Февруари е най-късият месец! Само двайсет и осем дена! В чувала ще са с трийсетина хиляди по-малко, отколкото през януари или, да речем, през март. Добре поне, че днес е двайсет и трети. Хем до края на месеца остава малко, хем има време да се подготвя както трябва. Ще трябва да върна куфарите от влака. Голяма операция се задава: с един удар ще оправя всичките си московски гафове.“

На другия ден, първия от Велики пости, „Смоленка“ бе станала неузнаваема. Сякаш през нощта над площада бе прелетял магьосникът Черномор19, тръснал бе широкия си ръкав и бе помел от лика на земята всички грешници, пияници и кресльовци, беше издухал джебчиите, майсторите на медовина и пирожки, бе отнесъл пъстроцветните флагчета, книжните гирлянди и балоните и бе оставил само празните сергии, само черните врани на лъскавия от слънцето сняг, само просяците по стълбите на черквата „Смоленска Богородица“.

В храма още по тъмно бяха отслужили литургията и бе започнало богоугодно постене, което щеше да продължи седем седмици. Когато пристигна най-главният от енориашите, лично негово превъзходителство Самсон Харитонич Еропкин, епитропът вече на три пъти бе минал сред постещите да събере пожертвованията и на три пъти бе отнесъл в олтара натежалото от мед и сребро блюдо. Днес Еропкин бе с особено благоприличен вид: едрото му месесто лице бе чисто и измито, редките коси сресани на път, дългите бакенбарди намазани с помада.

Близо четвърт час Самсон Харитонич, изправен точно срещу Царските двери, се кланя доземи и се кръсти широко. Отчето излезе със свещ в ръката, размаха кандилото пред Еропкин и занарежда; „Господи и Владико на моя живот, дарувай ми смиреномъдрие…“, а подире му дотича и епитропът с празното блюдо. Богомолецът се изправи, отупа пешовете на кожуха си и сложи пред епитропа три стотачки — такъв беше адетът на Самсон Харитонич за понеделника на Великия пост.

После щедрият човек излезе на площада, където вече го чакаха просяците. Протягат ръце, блеят, бутат се. Но Кузма само поклати камшика и суетнята тутакси спря. Сиромасите се строиха в две редици досущ като войници на преглед. Накъдето погледнеш — сивота и дрипльовци, само отляво, съвсем в средата, нещо белее. Самсон Харитонич присви подпухналите си очички и що да види: сред просяците застанал прекрасен момък. Очите му големи, лазурни. Лицето нежно, чисто. Златистата коса подстригана на венец (ах, какъв вой беше, Мими все не даваше да отрежат къдриците й). Чудният юноша бе облечен само в снежнобяла риза и изобщо не зъзнеше (има си хас, под ризата Мими беше с фина фланела от първокачествена ангора, а нежният й бюст бе пристегнат с топло трико). Гащите му плюшени, цървулите липови, а навоите светли и чисти.

Докато раздаваше копейките, Еропкин току поглеждаше към странния просяк, а когато се приближи, му подаде не една, а две монети. И му нареди:

— Ей ти да се помолиш за мен.

Златокосият не взе парите. Вдигна ясните си очи към небето и подхвана със звънливото си гласче:

— Малко даваш, рабе Божий. На малка цена искаш да се откупиш от света Богородица. — После погледна Самсон Харитонич право в очите и почтеният човек изтръпна, толкова строг и втренчен беше този поглед. — Виждам душата ти грешна. На сърцето ти петно от кръв, а отвътре — гнилоч. Да се пречиистиш, да се пречиистиш — напевно рече чудакът, — инак ще изгниеш, ще се вмиришеш. Коремът боли ли те, Самсон, бъбрекът върти ли те? От нечистотията е, трябва да се изчиистиш.

Еропкин направо онемя. Ами да. С бъбреците наистина беше зле, а отляво на гърдите имаше голямо родилно петно, винено червено на цвят. Сведенията бяха точни, получени от Егор Тишкин.

— Кой си ти? — уплашено попита негово превъзходителство.

Момчето не отговори. Отново вдигна сините си очи нагоре и замърда устни.

— Юродив е той, благодетелю — услужливо подсказаха на Самсон Харитонич от двете страни. — За първи ден е тук, бащице. Не знаем откъде се взе. Бае си. Казва се Паисий. Одеве падна в несвяст, от устата му заизлиза пяна, но духът му е райски. Божи човек е.

— На ти една рубла, щом си Божи човек. Моли се за опрощение на тежките ми грехове.

Еропкин извади от портмонето си една банкнота, но блаженият отново не я взе. И рече тихо, съкровено:

— Не давай на мен. Нямам нужда, за мен ще се погрижи Божията майка. Дай на някой сакат, а аз ще се помоля за теб пред света Богородица.

Един от просяците тутакси се приближи с количката си и протегна възлеста огромна лапа Еропкин гнусливо мушна банкнотата в шепата му.

— Да те благослови света Богородица — със звънлив глас изрече отрокът и подаде на Еропкин нежната си ръка. И точно тогава стана чудото, за което после дълго се говори в Москва. Незнайно откъде върху рамото на недъгавия кацна огромен гарван. Тълпата от просяци ахна. А като забелязаха, че на крачето си черната птица има златен пръстен, всички онемяха.

Еропкин стоеше ни жив, ни мъртъв, с разтреперани дебели устни, изблещен. Понечи да се прекръсти, но не успя. От очите на чудака рукнаха сълзи.

— Жал ми е за теб, Самсоне — каза той и като свали пръстена от крака на птицата, го подаде на Еропкин. — Вземи го, твой е. Не ти ще рублата Богородица, връща ти я. А ти праща гарван, защото душата ти е черна.

После Божият човек се обърна и тръгна да си ходи.

— Стой! — извика Самсон Харитонич, объркано загледан в лъскавия пръстен. — Чакай малко! Кузма! Качи го в шейната! Ще го вземем!

Чернобрадият дългуч настигна момчето и го хвана за рамото.

— Ела у нас, чуваш ли, как ти беше името, Паисий! — извика го Еропкин. — Ще поживееш малко при мен, на топло.

— Не бива да влизам в каменни чертози — строго отвърна момчето, като се обърна. — Там душата ослепява. А ти, Самсоне, направи следното. Утре, щом свърши литургията, ела в „Иверская“. Там ще те чакам. Донеси една торба жълтици, но гледай да е пълна. Искам отново да се помоля за теб на Богородица.

И си отиде, изпроводено от погледите на околните. На рамото му — черният гарван. Поклъвва го и грачи дрезгаво.

(Гарванът се казваше Валтазар. Беше обучен, купен вчера на Птичия пазар. Умната птица бързо схвана простичкия номер: Мими слагаше в раменния шев просени зърна, Момус пускаше Валтазар и той политаше към бялата риза — отначало от пет крачки, после от петнайсет, а накрая и от трийсет.)

И кръволокът дойде. Дойде, къде ще иде. И торбата донесе. Е, не беше чак торба, но беше кесия, голяма, тежка, Кузма я носеше след господаря си. Както се и очакваше, през нощта благодетелният генерал бе споходен от съмнения. Чак изпробва със зъби богородичния пръстен, дори с киселина го поля. Не се съмнявайте, ваше кръвопитие, пръстенът си струва, старинна изработка е. Смахнатияг Паисий стоеше встрани от параклиса. Стоеше кротко. На врата му — чашка за подаянията. Щом посъбере парици в нея, иде и ги раздаде на сакатите. Около момчето, но на почетно разстояние — тълпа от жадуващи за чудо. След вчерашния ден из черкви и параклиси се разнесе мълвата за чудното знамение, за гарвана със златния пръстен в човката (така го бяха преиначили в приказките си). Днес денят беше мрачен и застудя, но смахнатият отново беше с бялата си риза, само гърлото му бе омотано с шалче. Дори не погледна приближилия се Еропкин и не го поздрави. От позицията си Момус не можеше да чуе какво му каза кръволокът, но можеше да се досети, че е нещо скептично. Задачата на Мими беше да отведе кръвопиеца от оживеното място. Стига публични изяви, достатъчно. Божият човек се обърна, повика след себе си шишкото и пое напред през площада право към Момус. Еропкин се поколеба малко и тръгна подир чудака.

Зяпачите понечиха да ги последват, но чернобрадият еничар изплющя веднъж-дваж с камшика и те изоставаха.

— Не, не на този, в него няма благост — чу се кристалното гласче на Мими, която за миг се спря пред едно сакато войниче. До превития гърбушко недъгавият каза: — И на този не, душата му е сънлива.

Затова пък пред Момус, който бе застанал встрани от останалите просяци, отрокът се спря, прекръсти се и се поклони дълбоко. После заръча на Еропкин:

— Дай кесията ей на тази клета женица. Мъжът й е починал, дечицата и ходят гладни. На нея дай. Богородица е милостива към тях.

С писклив фалцет Момус занарежда изпод забрадката, вързана едва ли не до носа му:

— Какво „дай“’? Какво „дай“’? Ти, момче, чие си? Откъде ме знаеш?

— Как се казваш? — наведе се към вдовицата Еропкин.

— Марфа Зюзина, бащице — нежно изломоти Момус. — Вдовица съм и саката. Мъжът ми почина. Със седем дечица ме остави, кое от кое по-малки. Дай ми някоя копейка да им купя хлебец.

Самсон Харитонич сумтеше шумно и я гледаше с подозрение.

— Добре. Кузма, дай й. И гледай Паисий да не избяга.

Чернобрадият подаде кесията на Момус. Не беше чак толкова тежка.

— Що е туй, бащице? — уплаши се вдовицата.

— Е? — без да й отговори, Еропкин се обърна към чудака. — Сега какво?

Отрокът занарежда нещо нечленоразделно. Рухна на колене и триж удари челото си в паветата. Долепи ухо до камъните, сякаш се вслушваше. После се изправи.

— Богородица каза утре призори да дойдеш в Нескучната градина. Копай под стария дъб, дето е зад каменната беседка. Копай там, където дъбът е обрасъл с мъх. Ще получиш отговор, рабе Божи — и допълни тихо: — Ела, Самсоне. И аз ще дойда.

— А не! — сепна се Еропкин. — Да не ме мислиш за будала! Ти, братле, ще дойдеш с мен. Вземи го, Кузма. Ще пренощуваш в „каменните чертози“, нищо няма да ти стане. И ако си ме измамил, сърди се на себе си. Моите жълтици ще ти излязат през носа.

Както беше коленичил, Момус полека се поотдалечи, изправи се и се шмугна в лабиринта от сергии.

Развърза кесията и бръкна вътре. Жълтиците не бяха много само трийсет. Самсон Харитонич се беше стиснал да даде на Богородица. Е, нищо, затова пък Божията майка нямаше да се стиска за своя верен раб.

Още по тъмно, след като се загърна хубавичко и си взе манерка с коняк, Момус се настани на мястото, което си бе харесал: в храстите, откъдето старият дъб се виждаше добре. Стройната ротонда едва доловимо белееше с колоните си в здрача. На разсъмване в Увеселителния парк нямаше жива душа.

Бойната позиция беше натъкмена и подготвена както трябва. Момус хапна един сандвич със свинско варено (много важно, че са Велики пости), гаврътна една капачка „Шустовски“ и видя, че по алеята се задава шейната на Еропкин.

Пръв слезе немият Кузма. Озърна се предпазливо (Момус се сниши), обиколи дъба и махна.

Самсон Харитонич дойде, здраво стиснал за ръката Паисий. На капрата останаха още двамина.

Отрокът се приближи до дъба, поклони му се дълбоко и посочи уговореното място.

— Копайте тук.

— Вземете лопатите! — викна Еропкин като се обърна към шейната.

Двама юнаци дотичаха, плюха си на ръцете и захванаха да ринат замръзналата пръст. Работата спореше изненадващо лесно и много скоро удариха на метал (Момус го беше домързяло да го зарови дълбоко).

— Има нещо, Самсон Харитонич!

— Какво има?

— Някакво гърне.

Еропкин падна на колене и зарови с ръце буците пръст.

Запъхтян, едва успя да измъкне от земята медния, позеленял от времето съд. Беше стара, явно още от преди пожара тенджера (купена за пет копейки от един вехтошар). В полумрака, отразило светлината от фенера на шейната, се люшна матово сияние.

— Злато! — ахна Еропкин. — Много!

Загреба от тежките кръгчета и ги поднесе към очите си.

— Не са моите жълтици! Кузя, запали една клечка.

И зачете на глас:

— „Ан-на им-пе-ратри-ца само-дър-жи-ца…“ Старо имане! Тук има поне хиляда жълтици!

Момус искаше да намери нещо по-особено, с еврейски букви или поне с арабски, но щеше да му излезе твърде скъпо. Затова купи златни двурубльовки от времето на Анна и малко екатеринински жълтички за по двайсет рубли парчето. Е, не бяха хиляда, но купи доста, добре че по сухаревските антиквариати е пълно с тая стока. Самсон Харитонич после щеше да преброи монетите, това поне е сигурно, но броят им не бе случаен, беше особен и щеше да си каже думата по-късно.

— Загазил си го, Самсон — изхлипа момчето, — не ти прощава Богородица, връща ти откупа.

— А? — попита влуденият от сиянието Еропкин.

Чудесно е, когато има много златни монети накуп. В банкноти не излиза чак астрономическа сума, но така действа. Направо може да побърка някой алчен човек. Момус вече неведнъж бе използвал това странно свойство на златото. Сега най-важното беше да не остави на Еропкин да си поеме дъх. Да му се замае главата на тоя лакомник, умът му да се вземе. Хайде, Мими, ти си на ред!

— Или пак си дал малко, или изобщо няма прошка за теб — жално рече недъгавият. — Жив ще изгниеш, клетнико.

— Как тъй няма прошка? — уплаши се Еропкин и дори от храстите, от десет метра, се видя как по челото му заблестяха капки пот. — Ако са малко, ще дам още. Пари имам безчет. Колко да дам, кажи!

Паисий не отговаряше и само се поклащаше насам-натам.

— Виждам. Виждам тъмна стаичка. Икони по стените. Кандилцето свети. Виждам пухена завивка, възглавници с лебедов пух, много възглавници… Под постелята е тъмно, много тъмно. И там е Златният телец… Един чувал, целият натъпкан с пари. От него е всичкото зло!

Немият Кузма и мъжете с лопатите се приближиха, лицата им бяха смаяни, а бръснатата брадичка на Еропкин цялата се затресе.

— Не ти ще Богородица паритее — със странен виещ глас занарежда Божият човек („Аха — рече си Момус, — пуска модулации от «Баядерка».“) — Пресветата Дева иска да се пречистииш. Парите ти да се пречистят. Мръсни са, Самсоне, затова не те правят щастлив. Праведник трябва да ги благослови, с безгрешната си десница да ги осени и те ще се пречистят. Велик праведник, свят човек, сляп с едното око, с една изсъхнала ръка и куц с единия крак.

— Че къде да го намеря? — жално попита Еропкин и раздруса Паисий за крехките рамене. — Къде е тоя праведник?

Отрокът наведе глава, заслуша се в нещо и рече тихо:

— Глас… Ще чуеш глас изпод земята… Него слушай.

След което Мими извъртя един номер — изведнъж подхвана с обичайния си сопран френската шансонетка от оперетата „Тайната на Жужу“. Момус направо се хвана за главата — тая пакостница всичко провали!

— Запя с ангелски глас! — ахна един от мъжете и бързо взе да се кръсти. — На неземен език пее, на ангелски!

— Това е френски, глупако — изръмжа Еропкин. — Чувал съм, че се случва такива чудаци да почнат да говорят на чужди наречия, каквито никога не са знаели — и също се прекръсти.

Паисий изведнъж рухна на земята и се затърчи конвулсивно, а от устата му заизлиза обилна пяна.

— Ей! — уплаши се Самсон Харитонич и се наведе. — Не бързай да припадаш де! Какъв глас? И в какъв смисъл светецът ще „очисти“ парите ми? Ще ги изгубя ли? Или ще се върнат в повече?

Но момчето само се извиваше на дъга и риташе по студената земя, подвиквайки:

— Гласът… от земята… гласът!

Еропкин се обърна към главорезите и каза смаян:

— Наистина ухае благостно, райски!

Има си хас, подсмихна се Момус. С тоя парижки сапун, дето мирише на ягоди и струва рубла и половина ей такова калъпче.

Но паузата не биваше да се точи повече, време бе да изпълни приготвения номер. За какво се беше мъчил снощи цял час да заравя градинския маркуч под опадалата шума и отгоре да го покрива с пръст? Единият край с фунията сега беше в ръката му, другият, също с фуния, но по-широка, се намираше точно между корените на дъба. За конспирация покрит с мрежа, а отгоре — с мъх. Системата беше сигурна, експериментално проверена, само трябваше да си поеме повече въздух.

И Момус започна усърдно — изду гърди, долепи фунията плътно до устните си и задудна:

— В полунощ… Ела във Варсонофиевския парааклиис…

Получи се убедително, ефектно, дори прекалено. Но тъкмо прекаленият ефект създаде проблеми. Когато изпод земята задгробно отекна възглухият глас, Еропкин изквича и подскочи, неговите придружители също се стреснаха и не се чу най-важното — къде да занесат парите.

— … близо до Новопименовската обитеел — провикна се Момус, за да им стане ясно, но влуденият Еропкин, тоя глух пън, пак не го чу.

— А? Коя обител? — плахо попита той земята.

Озърна се наоколо и дори си навря носа в хралупата.

Ама че глупава ситуация! Всевишната сила няма да му повтаря на тоя глухар по десет пъти едно и също нещо. То започва да прилича на същинска комедия. Момус се зачуди какво да прави. На помощ се притече Мими. Стана от земята и тихо продума:

— Варсонофиевският параклис близо до Новопименовската обител. Светият отшелник е там. Занеси чувала на него. Довечера в полунощ.

За Варсонофиевския параклис в Москва се носеха зловещи слухове. Преди седем години малката вътрешна черква близо до входа на Новопименовския манастир бе ударена от гръм, който катурна светия кръст и разцепи камбаната. Е, що за Божи храм е тогава, щом може да го порази гръм?

Заковаха параклиса и братството, и богомолците, и обикновените хора взеха да го заобикалят отдалеч. Нощно време иззад дебелите стени долитаха страховити, нечовешки викове и стонове. Дали там вилнееха котки, а каменните сводове засилваха писъците им или може би в параклиса ставаше нещо по-лошо?… Отецът игумен отслужи молебен и поръси със светена вода, но и това не помогна, само стана по-страшно.

Момус си бе харесал въпросното чудно местенце още преди Коледа, току-виж му потрябвало за нещо. И ето че потрябва, тъкмо за случая беше. Измисли му декори, подготви сценичните ефекти. Наближаваше финалът на Гранд операсион и той обещаваше да е главозамайващ. „Вале пика надмина себе си!“ — така щяха да пишат утре всички вестници, ако в Русия има истинска гласност и свобода на словото.

Когато малката камбана в манастира издрънча глухо да отбележи полунощ, зад вратата на параклиса се чуха предпазливи стъпки. Момус си представи как Еропкин се кръсти и колебливо посяга към закованата врата. Пироните бяха извадени от дъските, достатъчно бе човек да дръпне вратата и тя щеше да се отвори със сърцераздирателно скърцане. И ето че се отвори, но вътре надникна не Самсон Харитонич, а немият Кузма. Малодушният кръволок бе изпратил напред своя предан раб.

Чернобрадият зяпна и усуканият камшик се свлече от рамото му като мъртва змия. Е, откровено казано, имаше защо да зяпне.

В средата на четвъртитото помещение имаше грубо скована маса. В ъглите й, леко трепкайки с пламъчетата си, горяха четири свещи. А над нея, надвесен над старинна книга в дебела кожена подвързия („Travels Into Several Remote Nations Of The World In Four Parts By Lemuel Gulliver, First A Surgeon And Then A Captain Of Several Ships“20, издадена в Бристъл през 1726 година, купена от антиквар заради дебелината и внушителния й вид), седеше старец в бяла роба с дълга бяла брада и бели копринени коси, с вързана на челото връв. Едното око на отшелника бе закрито от черна лента, лявата ръка — прихваната с платнена превръзка. Старецът сякаш не забеляза влезлия. Кузма измуча и се обърна, и иззад мощното му рамо надникна бледата физиономия на Еропкин. Тогава, без да вдига очи, светият отшелник изрече с ясен и звучен глас:

— Ела тука, Самсоне. Чаках те. В тази тайна книга пише за теб — и забучи пръст в гравюрата, където беше нарисуван Гъливер, наобиколен от великаните. Пристъпвайки плахо, в параклиса влезе цялата греховна компания: уважаемият Самсон Харитонич, здраво стиснал за ръката момъка — Паисий, Кузма и двамата одевешни мъже, които мъкнеха издутия чувал.

Старецът стрелна Еропкин изпод рунтавата вежда със страховития поглед на единственото си око и вдигна десница. Подчинявайки се на жеста му, една от свещите внезапно изсъска и угасна. Кръволокът изпъшка и пусна ръката на момчето — което се и очакваше.

Номерът със свещта беше прост, но впечатляващ. Момус лично го бе изобретил някога за в случай, че види зор при игра на карти: наглед свещите бяха обикновени, но фитилът им се плъзгаше свободно вътре във восъка. Необикновеният фитил беше дълъг и минаваше през процеп в масата. Дръпнеш го незабелязано с лявата си ръка и свещта угасне (естествено, връвчицата бе закрепена за платнената превръзка на ръката на Момус.)

— Знам те, знам те кой си и какъв си — със зловеща усмивка каза отшелникът. — Дай ми тук чувала си, дето е пълен с кръв и сълзи, остави го… но не на масата, не върху вълшебната книга! — подвикна той на мъжете. — Турете го под масата да го настъпя с куция си крак.

После го подритна. „Тежък е, да му се не види. Сигурно е сложил всичките банкноти. Има към двайсет и пет кила. Но нищо, няма да натежат.

Еропкин е суеверен и умът му не сече много, но за едното мерси няма да даде чувала. Ще трябва малко психологически натиск, скорост, изненадващи обрати. Да не успее да се усети, да не се замисли, да не забележи нещо. Ех, заблудени овце!“

Старецът се закани с пръст на Еропкин и втората свещ тутакси угасна.

Самсон Харитонич се прекръсти.

— Я не ми се кръсти! — заплашително ревна насреща му Момус. — Че ще ти изсъхнат ръцете! Не се ли сещаш при кого си дошъл, тъпако?

— Всичко… се сещам, отче — пресипнало изстена Еропкин, — при светия отшелник.

Момус отметна глава и се закикоти досущ като Мефистофел в изпълнение на Джузепе Бардини.

— Много си глупав, Самсон Еропкин. Преброи ли монетите от имането?

— Преброих ги…

— И колко бяха?

— Шестстотин шейсет и шест.

— Ами гласът, който чу, откъде беше?

— Изпод земята…

— А кой говори изпод земята, а? Знаеш ли?

Еропкин приклекна от ужас. Явно му се подкосиха краката. Понечи да се прекръсти, но се уплаши и бързо скри ръка зад гърба си, а освен това се обърна да види дали другите се кръстят. Не се кръстеха и също трепереха.

— Трябваш ми, Самсоне — Момус смени тона с по-приятелски и придърпа чувала с крак. — Мой ще бъдеш. На мен ще почнеш да служиш.

После щракна с пръсти и третата свещ също угасна. Мракът под тъмните сводове се сгъсти. Еропкин заотстъпва.

— Къде? На камък ще те превърна! — изръмжа Момус и отново, за по-голям контраст, взе да мърка: — Не бой се, Самсоне. Имам нужда от хора като теб. Искаш ли куп пари, в сравнение с които скапаният ти чувал е шепа прах? — презрително подритна зеблото той. — Чувалът ще си остане твой, не трепери. А аз ще ти дам сто като него, искаш ли? Или ти се виждат малко? Повече ли искаш? Искаш ли власт над човеците?

Еропкин преглътна, не отговори.

— Изречи словата на Великата клетва и ще си мой завинаги! Съгласен ли си?!

Момус изкрещя последните думи така, че хубавичко да отекнат сред древните стени. Еропкин се сниши като пред удар и кимна.

— Ти, Азазел, ела от лявата ми страна — заповяда старецът на момчето, което претича край масата и застана до него.

— Щом угасне и четвъртата свещ, повтаряйте след мен дума по дума — заповяда тайнственият старец — и гледайте не мен, а нагоре! Като се увери, че и четиримата бъдещи слуги на лукавия послушно са вирнали глави, Момус угаси последната свещ, замижа и сръга Мими: не гледай!

В тъмното отекна още веднъж:

— Нагоре! Нагоре!

С едната ръка дръпна чувала, с другата понечи да натисне копчето. Отгоре, докъдето светлината от свещите не стигаше дори когато те още горяха, Момус беше монтирал магнезиев „Блицлихт“ — най-новото германско изобретение за фотографиране. Щом то блеснеше в непрогледния мрак с непоносимото си бяло сияние, Еропкин и неговите главорези поне за пет минути щяха напълно да ослепеят. А междувременно веселата троица — Момчик, Мими и Чувалчето — щяха да се изплъзнат през задната, предварително смазана вратичка.

Отвън ги чакаше шейна „американка“ с чевръсто конче, което сигурно вече се отегчаваше. Литне ли шейната, върви да гониш Михаля, Самсон Харитонич.

Не операция, а произведение на изкуството.

Хайде!

Момус натисна копчето. Чу, че нещо прошумоля, но през стиснатите си клепачи не долови никаква светкавица. Точно сега ли можа да стане гаф! Това е то, прехваленият технически прогрес! На репетицията всичко беше идеално, а на премиерата — конфуз!

Момус изруга наум, грабна чувала и дръпна Мими за ръкава. Мъчейки се да не вдига шум, заотстъпва към изхода.

И точно тогава проклетият „Блицлихт“ се събуди: изсъска, проблесна леко, блъвна облаче бял дим и параклисът се озари с бледа трепкаща светлина. Човек ясно можеше да види четирите застинали фигури от едната страна на масата и двете измъкващи се — от другата.

— Стой! Къде? — писна Еропкин. — Дай си ми чувала! Дръжте ги, момчета, те са измамници! Ах, мръсници!

Възползвайки се от падналия мрак, Момус се втурна към вратата, но в този момент във въздуха нещо изсвистя и здрава примка го стисна за гушата. Дяволският Кузма с неговия гнусен камшик! Момус изтърва чувала, хвана се за гърлото и изхриптя.

— Момчик, какво има? — вкопчи се в него Мими, която нищо не разбра. — Да бягаме!

Късно. В тъмното две груби ръце го сграбчиха за яката и го запокитиха на пода.

От ужас и невъзможност да си поеме дъх Момус припадна.

Когато се съвзе, първото, което видя, бяха червените сенки по черния таван и опушените фрески. Долу примигваше фенер, донесен сигурно от шейната. Момус разбра, че лежи на пода с вързани на гърба ръце. Завъртя глава насам-натам и прецени обстановката. Тя беше от лоша по-лоша. Мими клечеше, свита на кълбо, а над нея като планина се извисяваше немият изрод Кузма и нежно галеше камшика си, от който, само като го видя, Момус потръпна. Охлузената кожа по гърлото му смъдеше.

Самият Еропкин, целият зачервен и потен, седеше на стола. Негово превъзходителство явно доста бе вилнял, докато Момус е бил в блажено безпаметство. Двамата юнаци бяха стъпили на масата и повдигнати на пръсти, гласяха нещо. Момус се взря, видя две увиснали въжета и това приспособление никак не му хареса.

— Е, пиленца — нежно се обади Самсон Харитонич, като го видя, че се е съвзел. — Решили сте да оберете самия Еропкин, така ли? Много сте хитри бе. Само че Еропкин по го бива. Искали сте да ме направите за посмешище пред цяла Москва? Добрее — блажено издума той. — Ей сега ще се повеселите. Който се опитва да се подиграва с Еропкин, не знае каква лоша, страшна съдба го чака. За назидание.

— Каква е тая мелодрама, ваше превъзходителство? — събрал кураж, се захили Момус. Никак не ви отива. Действителният статски съветник, стожерът на благочестието. Нали има съд, нали има полиция. Нека те да наказват, защо вие ще си цапате ръцете? Освен това, драги, не сте претърпели никаква загуба. Старинен златен пръстен падна ли ви се? Падна ви се. Имане — също. Задръжте ги, така да се каже, като компенсация за обидата.

— Ще ти дам аз една компенсация — само с устни се усмихна Самсон Харитонич. Очите му лъщяха с мъртвешки зловещ блясък. — Е, готово ли е? — подвикна той на младежите.

Те скочиха от масата.

— Готово е, Самсон Харитонич.

— Почвайте тогава, окачете го.

— Ама чакайте, в какъв смисъл „окачете го“? — ядоса се Момус, когато започнаха да го вдигат от пода нагоре с краката. — Това надхвърля всички… Стража! Помощ! Полиция!

— Викай, викай — разреши му Еропкин. — Дори и да минава някой посред нощ, само ще се прекръсти и ще хукне с всички сили.

Мими изведнъж писна колкото й глас държи:

— Пожар! Горим! Хора, пожар!

Правилно се беше сетила — от подобен вик някой минувач щеше не да се уплаши, ами да се втурне за помощ или към манастира, да бият клепалото. Затова Момус също подхвана:

— Пожар! Горим! Пожар!

Но не се наложи да викат дълго. Чернобрадият леко чукна Мими с юмрук по темето и тя, милата, омекна и падна по очи на пода. А парещата змия на камшика отново така се уви около гърлото на Момус, че вопълът му премина в хъркане.

Мъчително вдигнаха пленника и го туриха на масата. Вързаха единия му глезен за едното въже, другия — за другото, задърпаха и след малко той увисна над рендосаните дъски като буквата У. Бялата му брада се провеси и загъделичка лицето му, а робата се свлече надолу, разголвайки краката му с тесен панталон и ботуши с шпори. Момус мислеше навън да махне брадата, да захвърли расото и да се превърне в храбър хусар. Кой би го оприличил на „отшелник“’? Сега вместо да препуска с тройката — с Мими от едната страна и чувала с пари от другата — той, коварно измамен от германското изобретение, виси с лице, обърнато към близката, но уви, недосегаема вратичка, зад която са снежната нощ, спасителната шейна, щастието и животът.

Отзад отекна гласът на Еропкин:

— Кузя, я ми кажи, с колко удара можеш да го разсечеш на две?

Момус се загърчи на въжетата, защото отговорът на въпроса също го интересуваше. Извърна се и видя, че немият е вдигнал четири пръста. Помисли и разпери и петия.

— Е, недей с пет де — примоли се Самсон Харитонич. — Няма закъде да бързаме. Я по-полечка, по по-малко.

— Право ви казвам, ваше превъзходителство — занарежда Момус. — Вече си взех поука и здравата се уплаших, честна дума. Имам някакви спестявания. Двайсет и девет хиляди. С готовност ще ги платя като глоба. Нали сте делови човек. Защо се поддавате на емоции?

— С хлапака ще се разправям после — замислено и с явно удоволствие продума Еропкин, сякаш говореше на себе си. Момус потръпна, защото разбра, че участта на Мими ще е още по-ужасна от неговата.

— Седемдесет и четири хиляди! — извика той, защото наистина от предишните московски операции имаше точно толкова. — А момчето не е виновно, то е недъгаво!

— Хайде, покажи какво можеш — заповяда Навуходоносор.

Камшикът хищно изплющя. Момус изрева неистово, защото между разпънатите му крака нещо изпука и изпращя. Но болка не последва.

— Сръчно му разпра гащите — със задоволство рече Еропкин. — Хайде сега малко по-надълбоко. Два пръста. Да извие. И нататък все така я карай, докато на въжетата увиснат две половинки.

По най-уязвимата, деликатна част от тялото му лъхна хлад и Момус разбра, че с първия си виртуозен удар Кузма е разсякъл панталона му по шева, без да докосне плътта му.

„Господи, ако те има — примоли се човекът, който никога през живота си не се беше молил и който някога се наричаше Митенка Савин. — Прати ми архангел или поне най-калпавия си ангел. Спаси ме, Господи. Кълна се, че занапред ще обирам само гадове като Еропкин и никого повече. Честна благородна дума, Господи!“

В този момент вратата се отвори. През процепа Момус отначало видя нощта с полегатите щрихи на сипещия сняг. После нощта се отдръпна и се превърна във фон — затули я строен силует с дълго вталено кожено палто, висок цилиндър и бастунче.