Вале пика: Специални поръчения - 1

По закон или по справедливост?

Анисий прави с физиономията си какво ли не: търка я и със сапун, и с пемза и дори с пясък, но мургавината не можа да се махне докрай. Ераст Петрович също, но на него, писания красавец, тя дори му отиваше, приличаше на хубав тен. По лицето на Тюлпанов ореховото мазило, след като поизбеля, остана на петна и сега той приличаше на африкански жираф — пъстър, с тънка шия, само че нисък. Но всяко зло за добро — от пъпките нямаше и помен. Все едно, че никога не бяха съществували. Е, след две-три седмици кожата му щеше да изсветлее — така обеща шефът. Остриганата коса също ще порасне, къде ще ходи.

На сутринта след като бяха хванали, а после изпуснали Валето и неговата съучастничка (за която Анисий си спомняше само с въздишка и сладък трепет в разни части на душата и тялото), двамата с надворния съветник имаха кратък, но важен разговор.

— Е, Тюлпанов — въздъхна Фандорин, — изложихме се. Но да се надяваме, че московските г-гастроли на Валето пика приключиха. Какво мислите да правите по-нататък? Искате ли да се върнете в управлението?

Анисий не отговори, само пребледня като платно, макар под мургавината да не му пролича. Мисълта след всичките невероятни приключения от последните две седмици да се върне към жалкото куриерско поприще му се видя непоносима.

— Аз, разбира се, по най-добрия начин ще ви препоръчам пред помощник-началника на полицията и пред Сверчински. Защото вие не сте виновен, че не съм бил на н-нужното ниво. Ще им препоръчам да ви преместят в следствието или в оперативната част — както пожелаете. Но имам за вас и друго предложение, Тюлпанов…

Шефът направи кратка пауза и Анисий цял се напрегна. От една страна, бе смаян от бляскавата перспектива триумфално да се завърне в жандармерийското, а от друга — усещаше, че сега ще чуе нещо още по-главозамайващо.

— … ако нямате нищо против да работите п-постоянно с мен, мога да ви предложа мястото на мой помощник. Постоянен асистент ми се полага по длъжност. Досега не съм се възползвал от това право и предпочитах да се оправям сам. Но мога да кажа, че сте подходящ за мен. Не ви достигат познания за хората, твърде склонен сте да реагирате спонтанно и не сте достатъчно уверен в собствените си сили. Но същите тези качества, ако ги насочим правилно, може да са доста полезни в нашата работа. Непознаването на хората предпазва от стереотипни оценки, пък и, общо взето, не е непоправим недостатък. Да се колебае човек при вземането на решения също е полезно. Стига само след това да не протака. А неувереността в силите предпазва от високомерие и небрежност, то може да се развие в ползотворна предпазливост. Най-важното ви качество, Тюлпанов, обаче е, че най ви е страх да не изпаднете в срамна ситуация, следователно при всички случаи ще се стремите да се държите достойно. Това ми стига; Пък и доста добре се ориентирате в обстановката, като имаме предвид, че сте завършили само средно образование. Какво ще кажете?

Изгубил дар слово, Анисий мълчеше и ужасно се страхуваше да мръдне — току-виж чудният сън свършил, той разтърка очи и види сиромашката си стаичка, подмокрената Сонка хленчи, навън лапавица, а той трябва да тръгва на работа да разнася разни документи.

Надворният съветник сякаш се сепна и каза гузно.

— Ах, да, не споменах за условията, моля за извинение. Веднага ще получите чин колежки регистратор. Длъжността ви ще се нарича с дългото „личен помощник на чиновника за специални поръчения към московския генерал-губернатор“. Заплата — 50 рубли на месец и още някакви тримесечни надбавки, не помня точно колко. Ще получите пътни и служебна квартира, защото трябва да живеете близо до дома ми. Разбира се, местенето може да ви притесни, но ви обещавам, че жилището ще бъде удобно и добре нагодено към домашните ви проблеми.

„Има предвид Сонка“ — сети се Анисий и не сбърка.

— Понеже аз… мм… се връщам към ергенския живот — шефът направи неясен жест. — Наредил съм на Маса да намери нова прислуга: готвачка и к-камериерка. И понеже ще живеете в съседство, те ще могат да обслужват и вас.

Само да не ревна — панически си помисли Тюлпанов, — че ще стане пълен и окончателен конфуз.

Фандорин разпери ръце:

— Е, не знам с какво повече да ви съблазня. Искате ли…

— Не, ваше високоблагородие — извика съвзелият си Анисий. — Нищо повече не искам! И това ми е предостатъчно! Мълчах не защото… — той се запъна, понеже не знаеше как да продължи.

— Чудесно — кимна Ераст Петрович. — Значи, разбрахме се. И първата ви задача е следната: за всеки случай, понеже всичко става… Още седмица-две попрелиствайте вестниците. Освен това ще разпоредя от канцеларията на началника на полицията всеки ден да ви изпращат за преглеждане „Полицейския бюлетин за произшествията в града“. Няма да подминавате нищо, което е по-особено, необичайно и подозрително, и ще ми го докладвате. Току-виж въпросният Момус се окаже по-нахален, отколкото го м-мислим.

Два-три дни след тази историческа беседа, ознаменувала решителния поврат в живота му, Анисий Тюлпанов седеше на бюрото в домашния кабинет на началника, преглеждаше бележките си във вестниците и „Полицейската сводка“ и се готвеше за отчет. Минаваше единайсет часа, но Ераст Петрович още не беше излязъл от спалнята си. Напоследък изобщо нещо не беше добре, не говореше много и не проявяваше интерес към находките му. Изслуша го мълчаливо, махне с ръка и рече:

— Свободен сте, Тюлпанов. Стига за днес.

Тази сутрин Маса надникна при Анисий и зашепна:

— Мнього росо. Ностем не спи, дзенем не яде, дзадзен21 и ренсю не се упразнява.

— Какво не се упражнява? — също шепнешком попита Анисий.

— „Ренсю“, това е… — японецът направи някакви бързи отсечени движения с ръцете и рязко вдигна крак.

— А, японска гимнастика — сети се Тюлпанов и си спомни, че преди сутрин, докато той четеше вестници в кабинета, надворният съветник и камериерът се оттегляха в гостната, преместваха масите и столовете, а после дълго вдигаха тупурдия, като от време навреме рязко и звучно подвикваха.

— „Дзадзен“ е това — продължи Маса, стовари се на пода, сплете се, впери поглед в крака на стола и застина с опъната физиономия. — Разбра, Тюри-сан?

Анисий поклати глава отрицателно, но японецът заряза обясненията. Само каза загрижено:

— Зена тряба. Със зена рошо, без зена по-рошо. Мисря, добре бордей иде, мадам говори.

На Тюлпанов също му се струваше, че меланхолията на Ераст Петрович е, защото графиня Ади си замина, но да вземат чак такива радикални мерки, че да потърсят помощ от собственичка на публичен дом, май не беше за предпочитане.

В разгара на консилиума в кабинета влезе Фандорин. Беше по халат и с димяща пура в устата. Изпрати Маса за кафе и отегчено попита Анисий:

— Е, какво ново, Тюлпанов? Пак ли ще ми четете реклами за последните чудеса на техниката? Или като вчера — за кражбата на бронзовата лира от гробницата на граф Хвостов?

Анисий се смути, защото наистина беше отбелязал в „Неделя“ подозрителната реклама, превъзнасяща качествата на „самодвижещ се чудо-велосипед“ с някакъв мистериозен „двигател с вътрешно горене“.

— А, не, Ераст Петрович — с достойнство възрази той, търсейки нещо по-внушително. — В „Бюлетина“ от вчера има едно интересно съобщение. Докладват, че в Москва са плъзнали странни слухове за някаква вълшебна черна птица, която долетяла от небето, кацнала на рамото на статския съветник Еропкин и като му проговорила с човешки глас, му дала златен пръстен. Споменава се някакъв Божи човек, чудодеец младок, наричат го ту Паисий, ту Пафнутий. Тук има допълнение от началника на полицията: „Да се съобщи в консисторията, та свещениците по енории да разяснят на паството вредата от греховни вярвания.“

— На рамото на Еропкин? Черна п-птица? — изненада се шефът. — На онзи Самсон Харитонович? Странно. Много странно. И какво, слуховете продължават ли да се носят?

— Да, тук пише, че всички споменават Смоленския пазар.

— Еропкин е много богат и много суеверен човек — замислено каза Ераст Петрович. — Бих заподозрял някоя афера, но репутацията му е такава, че никой жител на Москва не би посмял да си има вземане-даване с него. Той е злодей, какъвто светът не познава. Отдавна съм му вдигнал мерника, но за съжаление Владимир Андреевич не ми позволява да го закачам. Много са злодеите, казва, не можеш натика в затвора всичките, а този поне е щедър към градската хазна и се занимава с благотворителност. Та птицата му проговорила с човешки глас, така ли? И носела златен пръстен в клюна? Я да видя. — Взе от Тюлпанов „Полицейския бюлетин за произшествията в града“ и зачете отбелязаното. — Хм. „Във всички слухове се споменава «момче с чисто лице, златокосо и с риза по-бяла от сняг».“ Къде се е чуло и видяло тези смахнатите да са с чисти лица и ризи по-б-бели от сняг? Вижте, тук пише още нещо: „Изключителната подробност на детайлите, неприсъща за обичайните измишльотини, не ни позволява да смятаме дадения слух за пълна измислица.“ Вижте какво, Тюлпанов, вземете от Сверчински двама-трима агенти и установете негласно наблюдение над къщата и шейната на Еропкин. Не обяснявайте причините, кажете, че така е разпоредил негово сиятелство. Не знам дали е Валето или не, но тук май се очертава някаква интересна интрига. Да видим какви са тия свети чудеса.

Надворният съветник изрече последната фраза в явно мажорен тон. Новината за вълшебната черна птица бе подействала на Ераст Петрович по чудодеен начин. Той загаси пурата, протегна се бодро, а когато Маса донесе таблата с принадлежностите за кафе, каза:

— Я сервирай кафе на Тюлпанов. А ние двамата май отдавна не сме тренирали бой с мечове.

Японецът грейна цял, стовари таблата на масата така, че навред се разхвърчаха черни пръски, и презглава се втурна навън.

Пет минути по-късно Анисий стоеше до прозореца и настръхнал наблюдаваше как из двора, хищно пристъпвайки с леко прегънати колене, двете разголени фигури само с препаски на кръста газят снега. Надворният съветник беше строен и мускулест, Маса — набит като буре, но без грам сланинка. Двамата държаха в ръка яки бамбукови пръти с предпазни чаши на ръкохватките. Естествено, никой не може да бъде убит с това нещо, но може здравата да бъде осакатен.

Маса изпружи ръце, устреми „меча“ си нагоре, изрева страховито и подскочи напред. Последва звучно тракване на дърво в дърво и противниците отново заподскачаха по снега. Брр… потръпна Анисий и сръбна от горещото кафе. Шефът се втурна срещу ниския и тракането се сля в непрекъснат шум. Тоягите така заиграха, че на Тюлпанов му се премрежи погледът.

Впрочем схватката не продължи дълго. Маса се изтърси назад и се хвана за темето, а Фандорин застана над него и разтърка удареното си рамо.

— Ей, Тюлпанов! — весело извика той, като се обърна към къщата. — Искате ли да ни правите компания? Ще ви науча на японска фехтовка!

„А, мерси — помисли си Анисий и се скри зад пердето. — Някой друг път.“

— Не желаете ли? — Ераст Петрович гребна шепа сняг и с явна наслада започна да разтрива с него стегнатия си корем. — Тогава върнете и се залавяйте със задачата. Стига безделие!

И таз добра! Сякаш цели два дни по халат се бе мотал Тюлпанов!

Ераст Петрович влезе в храма малко след седем, когато проточилата се служба вече привършваше. Мургав циганин — къдрокос, с кожух и обица на ухото, докосна рамото на уморения от тежката съгледваческа работа Тюлпанов (със сини очила и рижа перука, за да не го помислят заради бръснатата му глава за татарин).

— Момче, я предай огънчето Божие — каза циганинът и когато потръпналият от тази фамилиарност Анисий пое от него свещицата, прошепна с гласа на Фандорин: — Еропкин го виждам, но къде е момчето?

Тюлпанов премигна, окопити се и незабележимо посочи с пръст. Обектът беше коленичил, бъбреше молитви и непрекъснато се кланяше. Зад него, също коленичил, стърчеше чернобрад мъж с вид на разбойник, който обаче не се кръстеше, а просто се отегчаваше. Дори на два пъти широко се прозя и безупречно белите му зъби блеснаха. Отдясно на Еропкин, кръстосал дланите си на гърдите и вдигнал очи нагоре, с тънък гласец припяваше нещо миловиден юноша. Той беше с бяла риза, но не чак белоснежна, както гласеше мълвата. Явно отдавна не беше я сменял. По едно време Анисий забеляза, че смахнатият уж в молитвен екстаз падна по очи на пода и бързо мушна в устата си парче шоколад. Тюлпанов също бе ужасно изгладнял, но службата си е служба. Дори когато се отлъчи да пише донесението, пак не си позволи да си купи на площада пирожка с гарузи, макар много да му се ядеше.

— Защо сте се направили на циганин? — шепнешком попита той шефа си.

— Че на какъв да се направя, като ореховото мазило продължава да к-краси лика ми? На арапин ли? Арапите нямат работа в „Смоленска Богородица“. — Ераст Петрович погледна Анисий с укор и изведнъж, без никак да се запъва, каза нещо, от което Тюлпанов изтръпна: — Бях забравил един ваш съществен недостатък, който трудно може да се превърне в положителна черта. Имате слаба зрителна памет. Нима не виждате, че този смахнат е вашата добра и дори интимна позната?

— Не! — хвана се за сърцето Анисий. — Не може да бъде!

— Погледнете ухото й. Нали съм ви учил, че на всеки човек ушите му са неповторими. Виждате ли възкъсата ушна висулка? Контурът, овалът е същият — идеален, което рядко се среща. И най-характерната подробност — леко издадената хрущялна част на слуховия канал. Тя е, Тюлпанов, тя е. Грузинската княгиня. Значи Валето наистина е по-нахално, отколкото си мислех. — Надворният съветник поклати глава, сякаш се изненада от загадките на човешката природа. После заговори отривисто: — Най-добрите агенти. На всяка цена Михеев, Суботин, Сейфулин и още седмина. Шест шейни и такива коне, че повече да не изпускат тройката на Еропкин. Най-строга конспирация по системата „заобиколени сме от врагове“ — не само обектът, но и което и да било странично лице да не забележи проследяването. Напълно възможно е тук някъде да се мотае и самото Вале. Защото всъщност не знаем как изглежда, нито сме му виждали ушите. Марш на „Никитская“. Бързо!

Като омагьосан Анисий гледаше тънката шия на „момъка“, идеалното му овално ухо с някаква си хрущялна част, и в главата на кандидата за перспективна длъжност се прокрадваха мисли, абсолютно недопустими за черква, камо ли по Велики пости. Накрая се сепна, прекръсти се и тръгна да излиза.

Еропкин се моли до късно и се прибра след десет. От покрива на съседната къща, където агент Лацис трепереше от студ, се виждаше как на двора започват да впрягат покритата шейна. Явно, че въпреки късния нощен час Самсон Харитонович не възнамерява да си ляга.

Фандорин и Анисий бяха вече напълно готови. От къщата на Еропкин на улица „Мъртва“ можеше да се тръгне в три посоки — към „Успение на Могилках“, към улица „Староконюшенная“ и към „Пречистенка“. На всяка от пресечките чакаха по две невзрачни шейни.

В единайсет и четвърт шейната на действителния статски съветник — ниска, обшита с тъмно сукно — излезе през здравите дъбови порти и пое към „Пречистенка“. На капрата седяха две яки момчета с полушубки, а отзад се бе настанил чернобрадият.

Първата от двете шейни, дето чакаха на изхода за „Пречистенка“, бавно тръгна след нея. Подире й на върволица се наредиха останалите пет и на почетно разстояние поеха след „номер първи“ — така на специалния жаргон се наричаше предният ешелон за визуално наблюдение.

Отзад на „номер първи“ светеше червен фенер, който останалите виждаха отдалеч.

Ераст Петрович и Анисий пътуваха в малка шейна на разстояние стотина метра от фенера. Другите „номера“ се бяха проточили след тях. Имаше и селска шейна, и пощенска тройка, и йерейски чифт, ала и най-неугледната бе добре скована, със стоманен обков, пък и конете бяха подбрани както му е ред — макар и не расови, но чевръсти и издръжливи.

Според инструкцията след първия завой (към крайбрежната на Москва река) „номер първи“ изостана и по сигнал на Фандорин напред излезе „номер втори“, а „първи“ се нареди чак на опашката. „Втори“ води обекта точно десет минути по часовник, после зави наляво и отстъпи позицията си на „номер трети“.

Строгото спазване на указанията в случая не беше никак излишно, защото чернобрадият разбойник отзад на шейната не дремеше, ами пушеше цигара. На тоя дебелокож човек студът изобщо не му правеше впечатление, той дори не беше турил шапка върху косматата си глава, макар да излезе вятър и от небето да се сипеха едри мокри парцали.

След Яуза впрягът зави наляво, а „номер трети“ продължи направо, отстъпвайки мястото си на „четвърти“.

Шейната на надворния съветник не участваше в редуването и през всичкото време заемаше втора позиция.

Така проследиха обекта до крайния пункт — Новопименовския манастир, който белееше в нощта с ниските си кули. Отдалеч се виждаше как от покритата шейна слизат един, двама, трима, четирима, петима души. Последните двама носеха нещо — чувал или може би човешко тяло.

— Труп! — ахна Анисий. — Май е време да ги пипнем?

— Няма да бързаме — отговори шефът. — Нека видим какво ще стане.

Той разположи шейните с агентите по всички стратегически направления и едва тогава направи знак на Тюлпанов да го последва.

Приближиха се предпазливо до изоставения параклис и го заобиколиха. От другата му страна до незабележима ръждясала врата откриха шейна и вързан за дървото кон. Той протегна към Анисий косматата си муцуна и тихо, жално изцвили — изглежда, му беше омръзнало да стои тук.

Ераст Петрович долепи ухо до вратата, после за всеки случай леко я подръпна. Ненадейно тя се открехна съвсем безшумно. През тесния процеп се процеди бледа светлина и нечий звучен глас изрече странните думи:

— Къде? На камък ще те превърна!

— Интересно — прошепна шефът и бързо затвори вратата. — Пантите са ръждясали, но са смазани наскоро. Добре, ще изчакаме.

След около пет минути отвътре се чу шум и тупурдия, но почти веднага отново стана тихо. Фандорин сложи ръка върху рамото на Анисий: не, рано е.

Минаха още десетина минути и изведнъж женски глас закрещя:

— Пожар! Горим! Хора, пожар!

Тутакси се обади и мъжки:

— Пожар! Горим! Пожар!

Анисий неудържимо се втурна към вратата, но стоманените пръсти на шефа го сграбчиха за шинела и го дръпнаха назад.

— Предполагам, че засега разиграват някакъв спектакъл и най-важното тепърва предстои — тихо му каза той. — Трябва да изчакаме финала. Вратата не случайно е смазана и кончето не чака току-тъй. Ние сме заели ключова позиция, Тюлпанов. И ще трябва да побързаме само в случай, че не можем повече да протакаме.

Ераст Петрович наставнически вдигна пръст и Анисий неволно се загледа в хубавата кадифена ръкавица със сребърни копченца.

Надворният съветник се бе облякъл много елегантно за нощната операция: с дълго палто от бобър с наметка от сукно, с бял шал и копринен цилиндър, а в ръката му имаше бастунче с дръжка от слонова кост. Макар и с рижата перука, Анисий за първи път се бе нагиздил с чиновнически шинел с гербови копчета и си бе сложил новата фуражка с лачена козирка. Но не ще и дума, че в сравнение с Фандорин беше като врабец пред лебед.

Шефът понечи да каже още нещо, не по-малко поучително, но изведнъж зад вратата се чу такъв сърцераздирателен, изпълнен с истинско страдание вопъл, че от изненада Тюлпанов също подвикна.

Лицето на Ераст Петрович се напрегна. Той явно не знаеше дали да изчака още малко или сега е моментът, когато не може повече да протака. Ъгълчето на устата му трепна нервно и той наклони глава встрани, сякаш да чуе някакъв недоловим за Анисий глас. Гласът явно заповядаше на шефа да действа, защото Фандорин решително отвори вратата и пристъпи напред.

Картината, която се разкри пред погледа на Анисий, наистина бе смайваща.

Над голата дървена маса, разперил крака, на две въжета висеше някакъв белобрад старец с хусарски мундир и провиснал надолу бял халат. Зад него, поклащайки дългия си усукан камшик, стоеше чернобрадият главорез на Еропкин, който пък седеше малко по-встрани на стол. До краката му се валяше натъпкан чувал, а край стената клекнали пушеха двамата одевешни юнаци, дето пътуваха на капрата.

Но Тюлпанов забеляза всичко това само пътьом, с крайчеца на окото си, защото първото, което зърна, бе крехката фигура, безжизнено просната по очи. На три скока Анисий заобиколи масата, спъна се в някаква голяма книга, но запази равновесие и коленичи до падналата.

Когато с треперещи ръце я обърна по гръб, сините очи върху бялото лице се отвориха и розовите устни продумаха:

— Какъв си рижав.

Слава Богу, жива е!

— Каква е тази стая за инквизиции? — чу се отзад спокойният глас на Ераст Петрович и верен на дълга си, Анисий се изправи.

Еропкин с недоумение гледаше ту контето с цилиндъра, ту пъргавия чиновник.

— Вие кои сте? — заплашително попита той. — Съучастници? Кузма, я…

Чернобрадият направи недоловимо движение с ръка и разсичайки въздуха, към гърлото на надворния съветник литна стремителна сянка. Фандорин вдигна бастунчето и с шеметен въртеж краят на камшика се омота около полираната пръчка. Едно кратко движение, и изтръгнат от лапата на мечкоподобния Кузма, той се озова у Ераст Петрович. Фандорин бавно го размота, захвърли бастунчето върху масата и без видимо усилие, само с пръсти, започна да къса кожата на ситни парченца. Колкото повече парченца падаха по пода, толкова повече Кузма сякаш губеше въздух. Той сви рунтавата си глава в широките рамене и заотстъпва към стената.

— Параклисът е обкръжен от полицейски агенти — каза Фандорин, щом свърши с камшика. — Този път ще отговаряте за произвола си, Еропкин.

Съобщението обаче не стресна седналия на стола.

— Нищо — озъби се той. — Мога да отговоря.

Надворният съветник въздъхна и наду сребърната си свирка. Отекна пронизителен звук и в същия миг в параклиса нахлуха агентите.

— Тия — в участъка — посочи шефът Еропкин и неговите помощници. — Направете протокол. Какво има в чувала?

— Чувалчето си е мое — бързо рече Самсон Харитонович.

— Какво има в него?

— Пари, двеста осемдесет и три хиляди, петстотин и две рубли. Мои парици са, от търговията.

— Такава сериозна сума и да е в чувал? — хладно попита Ераст Петрович. — Имате ли финансови документи за нея? Относно произхода й? Данъците платени ли са?

— Вижте, господине, такова, може ли за момент… Да идем по-настрани… — Еропкин скочи от стола и бързо се приближи до надворния съветник. — Какво сега, разбирам ги аз тия работи… — и зашепна: — Нека вътре останат точно двеста хиляди, а останалите по ваше усмотрение.

— Отведете го — заповяда Фандорин и се извърна. — Да се изготви протокол. Парите да се преброят и да се заприходят по надлежния ред. С тях да се занимаят данъчните власти.

Когато четиримата задържани бяха изведени, изведнъж се чу бодър, само леко пресипнал глас:

— Да, много е благородно, че се отказвате от подкупа, но аз докога ще вися така? Взе да ми притъмнява пред очите.

Анисий и Ераст Петрович хванаха увисналия за раменете, а напълно възкръсналата госпожица — май „Мими“ се казваше, нали? — се качи на масата и развърза въжетата. Сложиха мъченика да седне на земята. Фандорин махна фалшивата му брада и бялата перука и видя наистина невзрачно лице: сиво-сини, близко поставени очи, светла, избеляла по краищата коса, неизразителен нос, леко сплескана брадичка — точно както го бе описвал. От притока на кръв лицето бе станало червено, но устните незабавно се разтегнаха в усмивка.

— Да се запознаем? — весело предложи Валето пика. — Мисля, че нямам честта…

— Тоест на Воробьовие гори не сте били вие — с разбиране кимна шефът. — Тъй, тъй…

— Къде, къде? — нагло се изненада тарикатът. — Аз съм хусарският корнет в оставка Курицин. Да ви покажа ли документите си за жителство?

— П-после — поклати глава надворният съветник. — Добре, да ви се представя още веднъж. Аз съм Ераст Петрович Фандорин, чиновник за специални поръчения към московския генерал-губернатор, и дръзките шеги не ми допадат. А това е моят п-помощник Анисий Тюлпанов.

По това, че в изговора на шефа отново се появи запъване, Анисий си направи извода, че най-голямото напрежение вече е свършило, затова си позволи да се поотпусне — крадешком да погледне Мими.

Откри, че тя също го гледа. Въздъхна лекичко и мечтателно повтори:

— Анисий Тюлпанов. Колко красиво. Направо като за театър.

Не щеш ли, Валето (а това, разбира се, въпреки хитруването си беше той) по най-непристоен начин намигна на Анисий и му се изплези с широкия си като лопата, невероятно червен език.

— Е, господин Момус, сега как да постъпя с вас? — попита Ераст Петрович, който наблюдаваше как Мими бърше покритото със ситни капчици пот чело на съучастника си. — Според закона или по справедливост?

Валето помисли малко и каза:

— Ако двамата с вас, господин Фандорин, не се срещахме за първи път днес, а вече се познавахме поне малко, аз, естествено, изцяло щях да разчитам на вашето милосърдие, защото отдалеч си личи, че сте човек чувствителен и благороден. Сигурно щяхте да се съобразите с понесените от мен нравствени и физически мъки, а също с неапетитния облик на субекта, с когото тъй неуспешно се опитах да се пошегувам. Но обстоятелствата се подредиха така, че мога да не злоупотребявам с вашата човечност. Май няма защо да се страхувам от суровата прегръдка на закона. Негово свинско превъзходителство Самсон Харитонич едва ли ще ме съди за невинната закачка. Няма интерес.

— Законът в Москва е негово сиятелство княз Долгорукой — със същия предизвикателен тон му отвърна Ераст Петрович. — Или вие, мосю Вале, сериозно вярвате в независимостта на съдебните институции? П-позволете ми да ви напомня, че жестоко оскърбихте генерал-губернатора. Пък и какво ще правим с англичанина? Градът трябва да му върне сто хиляди.

— Наистина не знам за какъв англичанин ми говорите, скъпи Ераст Петрович — разпери ръце спасеният. — А към негово сиятелство се отнасям с искрена почит. Дълбоко почитам боядисаните му бели коси. Ако Москва се нуждае от пари, ей колко съм набавил за градската хазна — цял чувал. От лакомия Еропкин се изпусна, че са негови, но като му помине, ще отрече. Ще каже: „нито ги знам, нито ги познавам“. И сумата с неизвестен произход ще отиде за нуждите на Москва. Ако трябва да сме честни, на мен дори ми се полага известен процент.

— Е какво пък, имате право — замислено рече надворният съветник. — Върнахте нещата на Ариадна Аркадиевна, не забравихте и броеницата ми… Добре. Нека бъде според закона. Да не съжалявате, че сте пренебрегнали моята справедливост?

По лицето на невзрачния господин се мярна известно колебание.

— Най-покорно благодаря, но да ви кажа, свикнал съм да разчитам най-вече на себе си.

— Ваша воля — сви рамене Фандорин и тутакси допълни: — Можете да вървите, накъдето ви видят очите.

Анисий се вцепени, а Вале пика бързо скочи, сигурно от страх, че чиновникът може да си промени решението.

— Много благодаря! Кълна се, че кракът ми повече няма да стъпи в тоя град. Пък и православното отечество ми е дошло до гуша. Хайде, Мими, да не досаждаме повече на господин Фандорин.

Ераст Петрович разпери ръце:

— За съжаление обаче не мога да пусна спътничката ви. Като ще е според закона, нека е според закона. Тя ще трябва да отговаря по аферата с лотарията. Има и пострадали, има и свидетели. Срещата й със съда е неизбежна, няма как.

— Олеле! — извика подстриганата девойка, и то тъй жално, че на Анисий сърцето му се сви. — Момчик, не искам в затвора!

— Какво да се прави, моето момиче, законът си е закон — лекомислено отвърна коравосърдечният мошеник и полека заотстъпва към вратата. — Но не се бой, ще се погрижа за теб. Ще ти изпратя най-скъпо платения адвокат, ще видиш. Е, аз си тръгвам, Ераст Петрович.

— Мръсник! — простена Мими. — Чакай! Къде отиваш?

— Мисля да отскоча до Гватемала — жизнерадостно заяви „Момчик“. — Във вестниците четох, че там отново имало преврат. На гватемалците им омръзнала републиката и си търсели някой германски принц за престола. Може да ставам за такъв?

И като махна с ръка за сбогом, изчезна през вратата.

Делото срещу госпожица Маря Николаевна Масленикова, бивша актриса от петербургските театри, обвинена в мошеничество, престъпно съучастие и бягство от ареста, се проведе в края на април, през блаженото време след Великден, когато клоните са напъпили, а покрай вече не чак толкова кишавите пътища тук-там вече никне млада тревица.

Процесът не предизвика интерес сред широката публика, защото случаят не беше от значителните, но в заседателната зала имаше към половин дузина репортери — бяха плъзнали мъгляви, но упорити слухове, че неуспялата лотарийна афера по някакъв начин е свързана с прочутите „Вале пика“, и за всеки случай редакциите бяха изпратили свои представители.

Анисий дойде измежду първите и зае място по-близо до подсъдимата скамейка. Беше доста развълнуван, защото през последните два месеца често бе мислил за веселата госпожица Мими и нейната злощастна съдба. Та сега значи наближаваше развръзката.

Между другото, в живота на бившия куриер настъпиха доста промени. След като Ераст Петрович пусна Валето да върви накъдето му видят очите, последва неприятно обяснение с губернатора. Князът изпадна в неописуема ярост, не желаеше да чуе нищо и дори навика надворния съветник, като го нарече „младок“ и „своеволник“. Шефът незабавно написа искане за оставка, но получи отказ, защото след като поразмисли малко, Владимир Андреевич разбра от каква конфузна ситуация го е избавила предвидливостта на чиновника за специални поръчения. Показанията на Валето пика по случая с лорд Питсбрук щяха да представят княза в неизгодна светлина не само пред московчани, но и пред висшите кръгове, където сприхавият наместник имаше немалко врагове, които само чакаха да стори някой гаф. А да изпадне в смешно положение щеше да е по-лошо от гаф, особено като се има предвид, че вече е ударил седемдесет и пет и мераклии да заемат поста му има достатъчно.

С две думи, губернаторът пристигна в къщата на „Малая Никитская“, помоли Ераст Петрович за извинение и дори го предложи за поредния „Владимир“ — не заради Валето пика, разбира се, а за „отлична усърдна служба и специални заслуги“. Покрай щедростта на княза се облажи и Анисий, който за награда получи сериозна сума пари. Щяха да му стигнат и да се настани в новото жилище, да купи нещо на Соня и да си набави пълно обмундироване. Довчера просто Анисий, но сега вече негово благородие колежки регистратор Анисий Питиримович Тюлпанов.

Та днес в съда той бе дошъл с чисто новия си, за първи път облечен летен вицмундир. До лятото имаше още доста време, но с белия си кител с тънък златен кант на петлиците Анисий изглеждаше толкова ефектно!

Щом доведоха подсъдимата, тя веднага забеляза белия мундир, усмихна се някак тъжно като на стар познат и седна с наведена глава.

Косата на Мимочка (така я наричаше наум Анисий) още не беше пораснала много и беше събрана на тила й на малко скромно кокче. Обвиняемата бе облечена с обикновена кафява рокля и приличаше на малка гимназистка, изправена пред строг педагогически съвет.

Като видя, че заседателите гледат скромното момиче със съчувствие, Анисий се поокуражи. Можеше пък присъдата да не е чак толкова строга?

Изказването на прокурора обаче го накара да се ужаси. Обвинителят — руменобузест честолюбец и безмилостен кариерист — обрисува личността на Мимочка в най-кошмарни краски, подробно описа целия отвратителен цинизъм на „благотворителната лотария“ и поиска за госпожица Маслени кова три години каторга и пет години заточение в Сибир.

Жалкият впиянчен актьор, който в лотарията играеше председател, бе освободен по делото заради незначителната му вина и сега се явяваше като свидетел на обвинението. Мимочка май щеше да си го отнесе за всичките. Тя оброни златна главица върху скръстените си ръце и беззвучно се разплака.

И Анисий взе решение. Ще отиде с нея в Сибир, там ще си намери някаква работа и със своята вярност и любов морално ще подкрепя клетото момиче. После, когато я освободят предсрочно, двамата ще се оженят и тогава… И тогава всичко ще е много хубаво.

„Ами Соня? — попита го съвестта му. — Ще изпратиш собствената си сестричка в приют, защото е инвалид и никому не е изтрябвала, тава ли?“

„Не — отвърна й Анисий. — Ще се примоля на Ераст Петрович, той е благороден човек и ще ме разбере.“

Засега нещата със Соня вървят добре. Новата камериерка на Фандорин, едрогърдата Палаша, е много привързана към недъгавата. Грижи се за нея, наглежда я, сплита косата й. Соня дори започна да произнася някои думи: „панделка“ и „гребен“. Може пък шефът да не зареже сирачето, а после, когато нещата се наредят, Анисий ще си я прибере…

В този момент съдията даде думата на защитата, затова Тюлпанов временно се откъсна от отчаяните си мисли и с надежда впери поглед в адвоката.

Той, честно казано, беше доста невзрачен. Мургав, леко прегърбен и с много дълъг подсмърчащ нос. Разправяха, че бил нает от неизвестно лице чрез прочутата петербургска фирма „Рубинщейн и Рубинщейн“ и се славел като спец по наказателните дела. Но външността на защитника не вдъхваше доверие. Когато той пристъпи напред, кихна силно в розовата си кърпа, а на това отгоре и изхълца, Анисий бе обзет от лошо предчувствие. Ах, какъв подлец е Момус, досвидяло му е да наеме добър адвокат и е изпратил тоя малък мухльо и еврей евреевич на всичкото отгоре. С какви кървясали очи го гледат юдофобите съдебни заседатели. Няма да повярват на ни една негова дума.

Съседът на Тюлпанов отляво, господин с рехава брада и златни очила, с малко татарски черти, огледа адвоката, поклати глава и пошепна заговорнически на Анисий:

— Ще провали всичко, ще видите.

Защитникът застана с лице към съдиите, тури ръце на кръста си и напевно заяви:

— Ах, господа съдии и господа заседатели, можете ли да ми обясните какви ги говори цял час този човек? — той пренебрежително посочи с пръст прокурора. — Интересно ми е да знам за какво е цялата дандания? За какво се пилеят парите на честните данъкоплатци като вас и мен?

„Честните данъкоплатци“ гледаха нахалния дърдорко с явно отвращение, но това изобщо не го притесни.

— Какво ни казва обвинението? — скептично се поинтересува той. — Някакъв мошеник, когото нашата доблестна полиция, между нас казано, така и не успя да открие, организирал някаква афера. Наел милото, скромно момиче да продава билети и му казал, че парите ще отидат за благородни цели. Погледнете тази девойка, господа съдебни заседатели. Много ви моля. Нима можете да заподозрете подобно невинно същество в злодеяние?

Заседателите погледнаха обвиняемата. Анисий също. И въздъхна. Делото отиваше към провал. Някой друг може би щеше да успее да разчувства съда, но не и този дългоноско.

— Хайде стига — махна с ръка защитникът, — та тя е също толкова пострадала, колкото и останалите. Дори повече от тях, защото касата на въпросната лотария е била иззета и парите на всички, които са донесли билетите си, са били върнати. Не проваляйте живота на младото създание, господа съдебни заседатели, не я обричайте да живее сред престъпници. — Адвокатът отново кихна и заизважда от чантата си купчина хартийки.

— Слабичко — хладнокръвно изкоментира брадатият. — Ще осъдят момичето. А на бас? — и намигна иззад очилата си.

Намерил занимавка! Анисий ядно се отмести, готов за най-лошото. Но защитникът още не беше свършил. Той подръпна козята си брадичка ала граф Биконсфилд и добродушно притисна ръка към не особено чистата си риза:

— Горе-долу такава реч щях да произнеса пред вас, господа съдебни заседатели, ако в случая изобщо имаше за какво да си говорим. Но ние няма за какво да си говорим, защото тук — той размаха хартийките — са заявленията на всички ищци. Те оттеглят исковете си. Закрийте процеса, господин съдия. Няма за какво да се съдим — адвокатът отиде при съдията и шляпна заявленията на масата пред него.

— А така — разпалено прошепна съседът. — Я да видим какво ще каже прокурорът?

Прокурорът скочи и с треперещ от праведен гняв глас извика:

— Това е чист подкуп! И аз ще го докажа! Процесът не бива да се закрива! Случаят е от обществено значение!

Адвокатът се обърна към викащия и го изимитира:

— „Чист подкуп“! Я какъв Катон се извъдил. Ами че по-евтино щеше да е да купя вас, господин обвинителю. Всички знаят, че не вземате скъпо. Между другото, имам и една ваша разписка. Къде е? А, ето я! — той извади от чантата си още някаква хартийка и я тикна под носа на съдията. — Само за хиляда и петстотин нашият прокурор е променил мярката за неотклонение на брачния аферист Брутян и той взел, че избягал.

Прокурорът се хвана за сърцето и се тръшна на стола. В залата се вдигна шум, а кореспондентите, които до този момент явно скучаеха, се сепнаха и взеха да дращят в бележниците си. Съдията зазвъня със звънчето, смутено загледа компрометиращата разписка, а неприятният адвокат тромаво се обърна и от неизчерпаемата му чанта върху масата се изсипаха няколко снимки. Анисий не можеше да види какво представляват, но съдията изведнъж стана бял като платно и се вторачи във фотографиите с изцъклени от ужас очи.

— Направо се извинявам — каза защитникът, без да бърза обаче да събере снимките. — С днешния ни процес това няма нищо общо. Свързано е със съвсем друг случай — за поквара на непълнолетни момчета.

На Анисий му се стори, че на думите „днешния“ и „друг“ защитникът наблегна някак странно, макар че изговорът му поначало си беше особен и може просто да му се беше сторило.

— Е, закриваме ли го? — вперил поглед право в очите на съдията, попита адвокатът и бавно засъбира снимките. — Поради липса на престъпно деяние, а?

И подир миг процесът бе обявен за приключил.

Ужасно развълнуван, Анисий стоеше на стълбите отвън и чакаше чудният адвокат да изведе оправданата.

Ето ги и тях: Мимочка се усмихва наляво и надясно и вече не изглежда нещастна и тъжна. Леко приведен, адвокатът я води под ръка, а с другата ръка, с която държи чантата, отпъжда репортерите.

— Хайде, омръзнали сте ми! — гневно възкликна той и помогна на спътничката си да се качи във файтона.

Анисий понечи да се приближи до Мими, но одевешният съсед, заинтригуваният коментатор на съдебния процес, го изпревари.

— Ще стигнете далеч, колега — каза той на дългоносия Мимин спасител, потупа го покровителствено по рамото и се отдалечи, тежко размахал бастуна си.

— Кой беше този? — попита Анисий един служител.

— О — с безкрайна почит му отвърна онзи, — лично Фьодор Никифорич, господин Плевако22.

В този миг Мими, която вече се беше наместила върху пружинената седалка, се обърна и изпрати на Анисий въздушна целувка. Адвокатът също се обърна. Надменно изгледа младия клепоух чиновник с бял мундир и изведнъж изплези широк яркочервен език.

Отдалечаващата се каляска весело затрополи по павираната улица.

— Стой! Стой! — извика Анисий и се втурна подире им, но къде ти!

Пък и за какво ли?