Вечната маска на смъртта

Глава шеста

Фронтин се измъкна от стаята. Клавдия помоли Муран да приближи лампите. Тя потупа ръкописите:

— Ще ги проуча. Ти огледай стаята за тайни входове в пода и стените.

Тя отмести плочата за писане и примъкна купчината ръкописи към себе си. Някои бяха скорошни, с кремав цвят, други — пожълтели, почернели от времето, с оръфани ръбове. Отгоре слабо долитаха печалните звуци на лирата и флейтата, призивите на молитвите, монотонните песнопения. От време на време Муран изругаваше, докато издърпваше килимчетата и отместваше ракли и сандъци.

Клавдия внимателно преглеждаше ръкописите: документи за продажби и различни вложения на Атий — във внос на вино от север, на жито от Египет или рибено масло от гръцките острови. Всичко беше вписано грижливо. Когато приключи с ръкописите на писалището, тя прегледа някои подобни документи от раклите и сандъците, но те съдържаха същото. Дори ръкописите, изхвърлени в тръстиковите кошчета, не разкриваха нищо за загадъчния възрастен мъж, водил толкова потаен живот. Клавдия подозираше, че Атий е бил роден шпионин, човек, който или е скривал, или е изгарял всеки уличаващ го документ. Беше служил в легионите, но голямото му богатство идваше от имущество, плячкосано от християни. Освен това, явно е бил пристрастен към плътските наслади — притежавал е куп ръкописи от Александрия, най-доброто от египетската еротична литература. Когато свърши с търсенето, Клавдия седна на походния стол и се загледа в нара. Муран продължаваше да мести килимчета в ъгъла, опипвайки студените плочи, с които бе настлан пода. Той въздъхна и се изправи.

— Нищичко! — промърмори Муран и посочи решетката високо в стената. — Освен вратата и това, няма друг вход към тази стая. Атий я е проектирал така, че да живее в безопасност и сигурност, но от какво?

— От миналото навярно — прошепна Клавдия. — Трябва да е бил отговорен за смъртта на много християни. Унищожавал светилищата им, подкрепял Максенций, колегите му не го обичали, както и Макрин, не са го обичали особено дори Друзила и Фронтин. — Тя стана и отиде до вратата: — Атий несъмнено е бил убит, намушкан в гърба. Може да е станало, докато е спал, или пък е бил изненадан, промушен в гърба и довлечен до леглото.

— С други думи, нападат го — прошепна Муран, — той отива с последни сили до вратата, заключва я, после се връща при леглото, пада и умира.

— Може би — съгласи се Клавдия. — Освен това убиецът взема ковчежето „Ихтус“ от писалището.

— Ако е станало така — продължи Муран, — защо Атий не е вдигнал тревога, не се е развикал?

— Бил е потресен, изплашен. Изпаднал е в паника. Направил е грешка. Заключил е вратата, вместо да излезе навън и да потърси помощ.

— Възможно е… — съгласи се Муран.

— Другата вероятност — продължи Клавдия и прехапа устна, — е убиецът да е намушкал Атий, а после да е заключил вратата, но как го е направил? — Тя застана на четири крака и започна да пълзи по най-краткия път към леглото в ъгъла. Спря при едно от килимчетата, вдигна го и накара Муран да донесе лампата по-близо. — Ето! — възкликна тя. — Гледай, капки кръв! Права съм! Атий е бил намушкан! Убиецът е грабнал ковчежето и е избягал. Атий е заключил вратата след него, после, губейки кръв, се е довлякъл до леглото си.

— Или кръвта е от убиеца! — добави Муран. — Все пак това не обяснява как вратата е била заключена отвътре…

— Може би убиецът не е побягнал! — засмя се Клавдия. — Огледай се, Муране, тази стая е пълна с тъмни кътчета. Можеш да си го представиш, вратата е насилена, Друзила и Фронтин се втурват вътре и търсят само Атий. Убиецът може да се е промъкнал навън или да е останал скрит известно време, а после да е напуснал стаята заедно с другите.

— Би било опасно! — прецени Муран. — Наистина много опасно!

Клавдия се изправи и отиде при леглото. Взе малкото килимче до него, внимателно го огледа, после го остави и легна на леглото. Протегна ръце и опипа с лявата разстоянието между ръба на леглото и стената.

— Муране! — изправи се тя. — Издърпай го от стената.

Муран се наведе, хвана дървената рамка и я изтегли. Леглото леко се помръдна, после спря.

— Закрепено е! — изпъшка той. — Не мога да го издърпам по-нататък.

Клавдия коленичи на леглото и плъзна ръката си надолу. Напипа кожените каиши, които свързваха леглото с халки, закрепени в стената. Муран взе ножа от писалището, сряза ремъците, после отмести леглото. Клавдия внимателно огледа процепа между леглото и стената и тогава го откри: парче пергамент! Вдигна го и се върна на писалището, опитвайки се да овладее вълнението си. Разви малкия свитък и го затисна с плочата за писане, за да го задържи разгънат. Муран също гледаше, надвесен над рамото й, докато тя разчиташе ситните, зле оформени букви, изписани с черно мастило.

— Това е чернова на писмо до презвитер Силвестър! — развълнувано възкликна тя.

Взе тръстикова писалка с тъп и износен връх, после взе и другите писалки и внимателно ги огледа. Някои бяха остри, други доста използвани.

— Атий е пишел чернови на писмо — обясни тя, — и е унищожавал всичко написано. Мисля, че това е бил последният му опит, точно преди да го убият. — Замълча, докато професионалните оплаквачки продължаваха печалното си песнопение. — Муране, ако вратата на стълбището горе е отворена, затвори я!

Муран излезе от стаята, Клавдия взе една добра тръстикова писалка и внимателно преписа думите от свитъка. Когато той се върна, тя вдигна ръка.

— Приключвам! Не е много!

Продължи да пише и когато свърши, остави писалката.

— Е? — попита Муран.

— Нищо ново под слънцето! — прошепна тя. — Нашият приятел Атий — Клавдия се засмя, — е пишел чернова на писмо до презвитер Силвестър. Признава, че е уплашен, че се бои от нещо. Знае, че Поругателя се е върнал, но слушай само! — Тя взе ръкописа: — Атий пише: „Но един, още по-голям демон, се спотайва в тъмнината и ме преследва. Ако се съгласиш, ще ти опиша как старият приятел на Цезаря пази тайната на гроба на галилееца.“ Какво е имал предвид, а, Муране? Старият приятел на Цезаря държи тайната на гроба на галилееца? Това може да докаже, че ковчежето „Ихтус“ е съдържало тайни. Подозирам, че Атий е възнамерявал да замени тази информация срещу гаранции за по-добра защита. Пишел е тази чернова, вероятно е започвал много пъти, използвайки много писалки. Навярно е изгорил останалите чернови и е оставил само тази, която е стискал здраво в ръката си, дори когато е умирал, а след като е издъхнал, я е изпуснал до леглото. И така Муране, философе мой, имаме редица загадки. Първо, как Атий е бил убит в тази стая? Как е избягал убиецът? Кой е този по-голям демон, който се спотайва в тъмнината? Някой, който е по-страшен от Поругателя, от когото Атий очевидно се е боял? И накрая, какво означава „старият приятел на Цезаря, който пази тайната“?

— Дали няма предвид приятел на Константин? — подхвърли Муран.

— Навярно. Върви и повикай Фронтин! Кажи му, че имам да му задам още въпроси.

Муран излезе и след малко се върна с Фронтин, който изглеждаше доста странно с килнатия погребален венец на главата. Освобожденецът стискаше препълнен бокал с вино, вероятно, за да пребори тежката си скръб. Клавдия му подаде парчето пергамент и го накара да го прочете. Фронтин се подчини, като беззвучно мърдаше устни, после вдигна поглед.

— Какво значи това? — попита той. — Доколкото аз знам, господарке, Атий нямаше никаква обща работа с презвитер Силвестър. Това е загадка.

— Е, поне намерихме нещо… — Клавдия огледа стаята. — Стаята в същото положение ли беше, когато Атий бе убит?

— Разбира се, господарке, макар че ние после малко я подредихме. Вдигнахме трупа и подгизналите от кръв одеяла. Подредих ръкописите на писалището. Да, още нещо. Взех едно малко ковчеже с пари. Уверявам те обаче, че държа сметките в ред. Взех само толкова, колкото трябваше, за да се поддържа домакинството и да посрещна разходите по погребението на господаря.

— Много ли пари и други ценности държеше Атий тук?

— О, не, господарке, само най-необходимото. В ковчежето имаше няколкостотин солиди. Както ти казах, държа точна сметка.

— Кой беше банкер на господаря ти?

Фронтин се засмя:

— Мисля, че го познаваш, господарке! Банкерът Улпий; държи помещение на подстъпа към Палатинския хълм.

— А да, Улпий! — повтори Клавдия. — Наистина съм чувала за него. Предупредиха чичо ми Полибий да си няма работа с него.

— Все пак е добър банкер! — каза Фронтин. — Атий изцяло му се доверяваше.

— Богат ли беше Атий?

— Много богат, господарке.

Фронтин вече се канеше да се извини и да си тръгне, когато отгоре се разнесе някаква суматоха и се чуха викове на хора. Той бързо тръгна към прага и едва не бе повален от един прислужник, който се хвърли в стаята и падна на колене.

— Господарю Фронтине! — Прислужникът вдигна ръка към Клавдия: — Господарке, ти трябва да дойдеш, трябва да дойдеш!

— Какво става? — попита Клавдия.

— Друзила! — проплака прислужникът. — Намерили са я мъртва! Тялото й лежи край „Магариците“!…

Муран и Клавдия заедно с Фронтин събраха вещите си, напуснаха вилата и забързаха по пътя, който се виеше нагоре към Аврелиановите стени54. От двете страни на подстъпите горяха факли, а около портата блестяха пълни с жарава мангали. Клавдия показа пропуска си и стражите ги пуснаха през прохода към следващата порта. Беше доста студена нощ, но когато влязоха в града, улиците още бяха оживени. Виждаха се прибиращи се от пиршества гуляйджии, маскирани като животни и сатири. Група проститутки с боядисани в червено коси и белосани лица танцуваха в осветеното от факла пространство, кастанетите им потракваха, сандалите им удряха по каменната настилка, а зяпачите пляскаха в такт и ги поощряваха. В локва кръв до вратата на една кръчма лежеше проснат мъж. Сажди и дим трептяха на светлината. Двама просяци им предложиха да потанцуват, за да си заслужат монета милостиня. Муран ги изтласка встрани и си проправи път през тълпата. Клавдия се обърна и зърна вещицата, която бе видяла предния ден. Жената с ужасяващото лице, обрамчено с чорлави коси, изскочи от една кръчма, повлякла за ръката момче. Клавдия се запита дали не беше същото, което й бе дало писмото, но не можеше да бъде сигурна. Група гладиатори познаха Муран и започнаха да го поздравяват гръмогласно. Той вдигна ръка в отговор. Фронтин продължаваше тихичко да хълца и да нарежда: „Какво ще правим? Какво ще правя? Погребението на господаря е утре, а сега и Друзила! Проклети да са боговете!“ Той продължи да плаче горестно, докато не стигнаха площадчето, от което тръгваше уличката надолу към „Магариците“.

Полибий беше запалил факли и ги бе сложил край прага над усмихнатия Хермес. Танцуващите пламъци осветяваха над перваза статуята на Минерва, държаща своя любим бухал, както и огромното чукало с форма на фалос върху тежката дървена врата. Забързана, Клавдия си проправи път през тълпата и се опита да влезе. Вратата беше заключена. Тя вдигна чукалото, удари с него и звукът отекна в тъмното. Отвори Океан с плувнало в пот лице. Вече се канеше да изругае, когато позна Клавдия и бързо поведе нея, Муран и Фронтин навътре в кръчмата. Клавдия веднага разбра, че нещо не е наред. Обичайните обяви за блюдата за деня — едно внушително табло от появата на Целад насам, липсваха. Липсваха и обявите за цените на напитките и предупреждението към вещери, магьосници и сводници да въртят занаята си другаде, освен ако нямат изрично разрешение от Полибий, собственика на „Магариците“. Залата за хранене обаче беше пълна, хората се трупаха край масите, загледани към кухнята и стаите зад нея. Те се опитваха да подпитат Океан, който си проправяше път като баржа в река с мощния си гръден кош и кръглото си като буре шкембе, но той не отговаряше никому. Океан преведе Клавдия и нейните спътници през кухнята, която сега не ухаеше на вкусни гозби, в огнището не припламваха въглища, на пода се издигаше купчина неизмити гърнета, двете големи печки бяха отворени и студени, а после през каменна постройка, където някога се е намирал хипокаустът55 на жилищната сграда.

Вестоносецът Меркурий, кръчмарският разносвач на мълви, стоеше на поста си: вече полупиян, той си повтаряше новините и описанията, които по-късно щеше да разнесе из целия квартал. Самопровъзгласилият се глашатай отвори с ритник вратата и Океан ги поведе през миришещия на плесен мрак, разкъсван тук-там от припламващи факли. Помещението в дъното беше пълно с хора, надничащи над главите на стоящите пред тях. Обичайната тайфа вече бе се събрала: Стоика Симон, Сводника Петроний, кръчмарската прислужница Януария и други подобни. Факли и обръч димящи лампи в другото помещение обграждаха погребална носилка, поставена върху каменна плоча. Клавдия погледна с ужас, сложи ръка на устата си и се отвърна. Фронтин щеше да се свлече на пода, ако двамата нощни стражи Ахилей и Нерей не го бяха прихванали навреме. Малко по-надалече прегърналите се Полибий и Попея тихичко хълцаха. Край насечените останки на Друзила се бе надвесил Нарцис и се опитваше да измие черната кръв, засъхнала по лицето й като ужасяваща маска. Бедната жена бе потънала в съсирена кръв, тя се беше просмукала в дрехите й, сякаш мъртвата плуваше в червена локва, изтичаща от онзи тъмен, ужасен прорез, разсякъл тялото й от утробата до гърлото.

Клавдия чу хълцане откъм тъмния ъгъл и отиде там. В него се бе свил Целад заедно с Извинявай и Калигула. Клавдия никога не беше виждала котарака на кръчмата толкова кротък. Почувства, че стомахът й се бунтува и изчака малко да се успокои. Когато се обърна, Муран шепнеше нещо на нощните стражи, които го слушаха с половин ухо, втренчени в отвратителната гледка. Внезапно Клавдия плесна с ръце.

— Не бива да стоим тук! — тя преглътна с усилие. — Това е кошмар! Този ужас едновременно омагьосва и отблъсква. Не бива да стоим тук! Хайде, Муране, Фронтине, Океане!

Двамата гладиатори, свикнали на такива зловещи гледки, веднага започнаха да избутват хората по-далеч от трупа на Друзила. Клавдия нареди на Нарцис да остане и изчисти останките колкото може, и да пренесе Друзила в стаята за балсамиране. После отиде, хвана за ръка Извинявай и го изведе от подземието. Целад тъжно пристъпваше зад тях. Когато се върнаха в кухнята, Клавдия реши да въведе ред.

— Муране, Океане, изведете всички оттук! Кръчмата е затворена за през нощта, вече няма да се дава ядене и пиене!

Двамата побързаха да се подчинят. От залата за хранене отекнаха недоволни викове и крясъци. Шкембестият Лабиен, управителят на театралната трупа, влетя в кухнята — имаше обло лице и обло тяло, с оплешивяваща глава, изпъкнали очи и месести бузи. Беше облечен в крещяща, покрита с мъниста дреха, на краката си носеше меки и високи червени обувки, а на лявото му ухо проблясваше голяма кръгла обица.

— Аз мога да остана, нали? — произнесе той с драматичен тон.

— Разбира се, че можеш! — засмя се Клавдия.

Подпомогната от нощните стражи, тя поведе всички към залата за хранене, странно тиха сега. С помощта на Януария и пребледнелия Извинявай тя бързо почисти масите и подреди лампите. Целад бе зает в кухнята и убеждаваше на висок глас всички, че един омлет, хляб и грах ще укротят стомасите им. Вече посъвзелият се Полибий донесе най-хубавите си самийски съдове и отвори делва с най-доброто фалернско вино. Всички седнаха край масата и Клавдия остави обичайните неща от живота да отнесат надалеч ужасната случка. Извинявай галеше Калигула и с пълна уста разказа на всички какво се беше случило. Говореше предпазливо, ужасът, който бе преживял, сега беше заменен от съзнанието колко е важно да бъдеш в центъра на вниманието. Обясни как Полибий го пратил да изпълни една поръчка, но той я забравил, затова се върнал. После пак излязъл от кръчмата и тръгнал по тясната уличка, когато видял някой бързо да се промъква край вадата, която минава оттам.

— Как изглеждаше? — попита Клавдия.

— О, беше войник! — изломоти Извинявай. — Определено приличаше на войник. Носеше блестящ шлем и червен плащ, който се влачеше зад него. Както и да е, отидох и надзърнах в тунела. На земята лежеше факла, която пръскаше искри. Видях да проблясват украшенията на жената. Беше ужасно, страховито!

Извинявай се пресегна да си вземе още ядене.

Полибий леко го плесна по ръката.

— Изчакай, докато спреш да говориш! — скастри го той.

— Свърших! — възрази Извинявай. — Няма друго! Разказах ви всичко…

Полибий побутна паницата към момчето.

— Така беше, както каза. Върна се блед като привидение и крещеше с цяло гърло. Затова пратих Океан да види какво е станало.

— Стана ми лошо! — призна бившият гладиатор. — Навсякъде бе опръскано с кръв, сякаш от мръсотията извираше ручей. Върнах се да потърся носилка. Никой нямаше да дойде, затова Полибий и аз отнесохме клетото създание в подземието. Сетне извикахме Нарцис и той ни посъветва да те повикаме.

— Как разбрахте, че е Друзила? — попита Клавдия. — Носеше ли някакъв документ, писмо например?

Полибий поклати глава.

— Познахме я — обади се Нерей. — Обикаляхме да патрулираме, когато тя мина край нас. Спряхме я, естествено, и я попитахме каква работа има насам. Отговори, че е от дома на Атий и че трябва да отиде в „Магариците“.

— Каза ли защо?

Нерей врътна отрицателно глава и бързо се спогледа с другаря си.

— Това беше всичко, нали? После ние си тръгнахме…

— Мислехме, че ще бъде спокойна вечер, докато Полибий не каза, че има нещо, което трябва да видим. Ние отидохме, погледнахме и изпратихме съобщение до вилата на Атий.

Клавдия замълча, когато Целад донесе нови подноси с хляб и сирене, омлетът беше акуратно нарязан на късчета. Той разпредели храната с помощта на ножа си. Клавдия взе своето и започна да се храни заедно с другите, устите на всички бяха натъпкани с храна, но те разговаряха помежду си за ужаса и се питаха кой може да е виновен за него.

— Е, тя определено не е била изнасилена…

Клавдия вдигна глава. В залата за хранене влезе Нарцис с кървави петна по ръцете. Полибий незабавно му нареди да се измие.

— Не, чакай! — заповяда му Клавдия. — Сигурен ли си, че не е била изнасилена?

— Убита е като останалите, разпорена от горе до долу, дясното око е извадено, но със сигурност не е била изнасилена…

Полибий изръмжа срещу него и Нарцис бързо отиде в градината, за да се измие в кацата със събрана дъждовна вода.

— В името на небесата — настойчиво проговори Клавдия, — какво е накарало жена като нея да тръгне към „Магариците“?

Въпросът й бе посрещнат с мълчание.

— И защо е оставила дома на Атий и е тръгнала в нощта съвсем беззащитна? — Клавдия погледна Полибий. — Нищо ли не откри за нея?

— Не, няма причина да идва тук. След като нощните стражи ми казаха, аз поразпитах наоколо. Тук никой не познава Друзила.

Клавдия се вторачи във Фронтин. Вече беше престанал да хленчи и пиеше вино, чаша след чаша. Той улови погледа на Клавдия и печално поклати глава.

— Не мога да ти кажа, господарке Клавдия. Бях зает с погребението на господаря. — Вдигна пръст към устните си: — Трябва скоро да се връщам, погребението е утре…

— Не се безпокой! — успокои го Клавдия.

— Единственото, което знам — продължи Фронтин и отпи от виното, — е, че бях зает. Друзила очевидно е получила писмо, както ми каза един прислужник и е тръгнала. Казах ти, че я чаках да се върне…

— Кога беше това?

— Кога ли? О, два или три часа преди ти да дойдеш.

Клавдия се загледа в пламъка на една маслена лампа наблизо и се опита да проследи логиката на събитията. Друзила е напуснала вилата, бързайки към града, нетърпелива да отиде в „Магариците“, но защо и с кого е трябвало да се срещне си остава загадка. Убита е наблизо. Ако не е бил Извинявай, трупът е можел да остане неоткрит до следващия ден. Сега го бяха донесли тук и Клавдия можеше да си представи последвалата суматоха.

— Проблемът не е в това! — каза на висок глас тя и огледа всеки поотделно. — Истинският проблем преди всичко е — какво е правила тук!

Отново настана мълчание.

Накрая Фронтин се изправи:

— Извинявай… — той изтри уста с опакото на ръката си: — Господарке, много съжалявам, но трябва да вървя. — Отвори кесията си и остави няколко сребърни монети на масата. — Полибий, това е за неприятностите ти. Веднага след като мине утре погребението на господаря, ще уредя и погребението на Друзила. Ако може да облечете трупа й…

— Остави я тук — тихо каза Клавдия. — Не я връщай във вилата, докато Нарцис не си свърши работата. Няма защо и други хора да виждат това, което ние видяхме тази нощ…

Фронтин боязливо погледна към вратата. Нощните стражи му предложиха да го съпроводят, предложение, което той бързо прие, и тримата тръгнаха. Полибий обяви, че всички са преживели достатъчно вълнения този ден. Останалите се съгласиха и започнаха да се разотиват. Клавдия настоя Извинявай да изпие няколко глътки вино и леко го потупа по главата.

— Това ще те приспи! — обясни му тя. — Най-добре ще е да не виждаш повече тялото. Опитай се да го забравиш колкото може по-бързо. — Докато говореше, образът на трупа на клетия Феликс разбуни паметта й. Тя потърка корема си. Виното, което беше изпила, й причиняваше киселини. — Мисля да се оттегля — обяви тя.

Разсеяно целуна Муран, после Полибий и Попея, пожела на другите лека нощ и се качи в стаичката си, където заключи вратата след себе си и се облегна на нея. После въздъхна, запали лампа, седна на пода и започна да се оглежда. Радваше се, че е сама. Нещо в нея я подтикваше да се върне, да седне до Муран, да поговорят за събитията от деня, но отново реши, че сега трябва да събере мислите си тук, в собствената си стая.

Пак се огледа. Полибий се бе постарал да направи стаята удобна и приятна. На стените имаше рисунки на подскачащи ибиси, мебелировката бе като от работилница на майстор-занаятчия: бронзово трикрако столче, стол от акациево дърво, обикновена маса и стол, както и две резбовани египетски ракли, в които Клавдия държеше вещите си. Тя стана, отиде при лавариума56, наля си вода и грижливо изми ръцете и лицето си. После свали колана, туниката, сандалите и бельото си, изля няколко капки благовонно масло върху сюнгера и внимателно се изтърка. Като свърши, подсуши се с ленена кърпа, облече нощна дреха, която я покри от врата до връхчетата на пръстите, и седна на края на леглото. Малкият мангал беше запален преди часове, въглените му едва мъждукаха. Тя легна по гръб и се вгледа в тавана, търсейки с поглед паяжината, която бе мернала миналата сутрин. Тя сякаш я омагьосваше с паяка, който сновеше ту навътре, ту навън; сега той се криеше в един тъмен ъгъл.

— Като толкова много неща! — прошепна Клавдия, после въздъхна, провеси крака от леглото и отиде до малкото писалище, за което Полибий твърдеше, че го е заел от близкия храм.

Отвори бележника си и си припомни написаното в пергамента, намерен в стаята на Атий. Извади го от кожената торбичка, запали голямата лампа в ъгъла на масата и прочете кодираното послание.

— В името на боговете на светлината — прошепна тя, — какво иска да каже Атий с това „старият приятел на Цезаря, който пази тайната за гроба на галилееца“?

Внимателно остави ръкописа встрани и приготви свитък велен57, извади тръстиковите писалки, подостри ги и разбърка мастилото в гърненцето му. През съзнанието й премина вихрушка спомени: проклятието, малкото момче с мръсно лице, обезобразените останки на Друзила, самотната стая на Атий, проницателните погледи, които си бяха разменили скритом Елена и синът й.

— Трябва да въведа ред! — прошепна Клавдия.

Вниманието й привлече статуетка на гръцки хоплит58, подарък от Муран. Тя я взе, усмихна се и възнесе благодарности към всяко витаещо наблизо божество, че Муран бе оставил арената. Сега беше телохранител, пред когото се очертаваше ясно възможността да започне работа с кохорта бивши гладиатори и ветерани от армията. Императорският двор си имаше свои телохранители, но християнската църква с нейната йерархия от свещеници и служители също страстно ламтеше за атрибутите на властта.

Усмивката на Клавдия внезапно изчезна. Презвитер Силвестър се беше лишил от услугите на Муран за кратко, за да може той да й помага. Дали между императрицата и загадъчния презвитер не се бе случило нещо, на което Муран не биваше да бъде свидетел?

— Мога да предположа, предполагам и пак ще предполагам! — въздъхна Клавдия и остави статуетката. — Да видим какво става, когато въведем ред!