Великият лов

Глава 12 Заплетена в Шарката

Егвийн бързаше след Нинив към групата Айез Седай около паланкина на Амирлинския трон. Желанието й да разбере какво точно е предизвикало вълнението във Фал Дара надмогваше дори тревогата й за Ранд. Сега-засега той беше недостижим. Бела, рунтавата й кобила, беше сред конете на Айез Седай, конят на Нинив също.

Стражниците, опрели длани върху дръжките на мечовете си и с очи, зорко следящи всичко наоколо, образуваха стоманен кръг около Айез Седай и паланкина. Сред парадния двор на цитаделата те представляваха относително спокоен остров, докато шиенарските воини продължаваха да тичат сред изплашените й обитатели. Егвийн си проправи път след Нинив, — без почти да обръща внимание на острите погледи на Стражниците — всички знаеха, че ще тръгнат с Амирлин — и двете се озоваха сред жените тъкмо когато говореха за някаква стрела, долетяла незнайно откъде, и за стрелеца, който още не бил хванат.

Егвийн се спря с широко отворени очи, твърде стъписана за да може дори да осъзнае, че е обкръжена от Айез Седай. Опит за покушение над Амирлинския трон! За нея това беше просто немислимо.

Амирлин седеше спокойно на паланкина, чиито завеси бяха дръпнати, и гледаше лорд Агелмар. Окървавеният й разкъсан ръкав привличаше всички погледи.

— Синко, ти или ще намериш този стрелец, или не. И в двата случая работата ми в Тар Валон е толкова спешна, колкото мисията на Ингтар. Трябва да тръгна веднага.

— Но, майко — възрази Агелмар, — това покушение срещу живота ви променя всичко. Ние все още не знаем кой е изпратил този човек, нито защо. Само още един час и ще намерим стрелеца и отговорите, които са ви необходими.

Амирлин се засмя тъжно.

— Ще ти потрябва по-вкусна стръв или по-тънка мрежа, за да хванеш тази риба, синко. Докато хванете човека, ще стане твърде късно за тръгване. Има твърде много хора, които биха тържествували, ако ме видят мъртва, за да се тревожа прекалено от този. Можеш да ми съобщиш какво си издирил, ако изобщо разбереш нещо. — Очите й обходиха кулите над площада, пасажите и терасите за стрелците, все още претъпкани с хора, макар и притихнали. Стрелата бе долетяла някъде оттам. — Мисля, че този стрелец вече е напуснал Фал Дара.

— Но, майко…

Жената в паланкина рязко му даде знак да спре и той млъкна. Дори Повелителят на Фал Дара не можеше да си позволи да упорства пред Амирлинския трон. Очите й се спряха на Егвийн и Нинив. Разкъсващи очи, които според Егвийн проникваха в нея и можеха да видят всичко, което тя искаше да запази в съкровена тайна. Егвийн отстъпи крачка, след което се овладя и направи поклон, чудейки се дали е редно; никой не й беше обяснил протокола за среща с Амирлинския трон. Нинив остана с изпъната снага, посрещайки твърдо погледа на Амирлин, но зашари с ръка да хване ръката на Егвийн и я стисна здраво.

— Значи това били твоите две, Моарейн — отрони Амирлин. Моарейн й отвърна с леко кимване и останалите Айез Седай се извърнаха и се втренчиха в двете жени от Емондово поле. Егвийн преглътна. Всички имаха такъв вид, сякаш разбираха разни неща, неща, за които другите хора си нямаха и представа, и от това, че знаеше, че е така, не й стана по-леко. — Да, усещам по една хубава искрица във всяка от тях. Но какво ще се разпали от нея? Това е въпросът, нали така?

Егвийн усети, че устата й е пресъхнала. Спомни си майстор Падвин, дърводелеца на село, който гледаше на инструментите си по същия начин, както Амирлин гледаше сега на тях двете. Този с такова предназначение, другият — с друго.

Амирлин отсече рязко:

— Време е вече да тръгваме. На конете. Лорд Агелмар и аз можем да си кажем каквото трябва и без да ни гледате така стреснато, като новачки без работа. На конете!

По нейна команда Стражниците яхнаха конете, без да намаляват бдителността си, и Айез Седай, с изключение на Леане, се отдръпнаха от паланкина към конете си. Когато Егвийн и Нинив също понечиха да изпълнят заповедта, до рамото на лорд Агелмар застана един слуга със сребърен бокал в ръце. Агелмар го пое, изкривил недоволно устни.

— С тази чаша от моята ръка, майко, приемете моето пожелание за лек път в този ден и всичко…

Егвийн не чу последната част от думите му, понеже тъкмо се качваше на гърба на Бела. Когато потупа кобилата по гривата и оправи роклята си, паланкинът вече се придвижваше към разтворените порти — конете пристъпваха, без никой да ги води. Леане яздеше край паланкина, подпряла жезъла на стремето си. Егвийн и Нинив подкараха конете си отзад, с останалите Айез Седай.

Радостни викове и възгласи от тълпата, препълнила улиците от двете страни, поздравиха процесията, почти заглушавайки тътена на барабаните и ека на тръбите. Стражниците водеха колоната с веещото се знаме с Белия пламък и яздеха около Айез Седай, задържайки множеството настрана; стрелци и копиеносци, с Пламъка, греещ на гърдите им, яздеха зад тях в стройни редици. Тръбачите спряха да свирят, когато колоната се изви извън градските стени и пое на юг, но възгласите откъм града продължиха да ги следват още дълго. Егвийн често поглеждаше назад, докато дърветата и хълмовете не скриха стените и кулите на Фал Дара от погледа й.

Нинив, която яздеше до нея, поклати глава.

— Ранд ще се оправи. С него е лорд Ингтар с двадесет опитни бойци. Така или иначе, сега не можеш да направиш нищо за него. Никоя от нас не може да направи нищо. — Тя хвърли поглед към Моарейн; стройната бяла кобила на Айез Седай и снажният черен жребец на Лан образуваха непривична двойка малко встрани от останалите. — Поне засега.

Колоната възви леко на запад по пътя си. Придвижваха се бавно през хълмовете на Шиенар, но продължаваха неотстъпно, доколкото позволяваха условията.

Спираха на лагер късно вечер, като Амирлин разрешаваше това едва когато оставаше съвсем малко дневна светлина, колкото да могат да разпънат шатрите, плоски бели куполи, високи само толкова, че да може човек да стои изправен в тях. Всяка двойка Айез Седай от различните Аджа разполагаше с по една, докато Амирлин и Пазителката имаха отделни. Моарейн делеше шатрата на двете си сестри от Синята. Воините спяха по земята, а Стражниците се увиваха в плащовете си край шатрите на Айез Седай, с които бяха обвързани. Шатрата на двете от Червената Аджа беше странно самотна без Стражници, докато тази на Зелените изглеждаше почти празнична, особено защото двете Айез Седай оставаха до късно през нощта навън да си приказват с четиримата Стражници, които водеха със себе си.

Една вечер Лан дойде до шатрата на Егвийн и Нинив, за да си поговори малко настрана с Премъдрата. Егвийн надникна през процепа на шатрата да види какво става. Не чу какво си говореха, но видя как Нинив по едно време избухна и бързо се върна, след което се загърна плътно в одеялото и отказа да разговаря с нея. Лан дълго остана да гледа към шатрата в тъмното, преди да си отиде. След това повече не дойде при тях.

Моарейн не се приближаваше до тях и само им кимваше леко, когато се засичаха. Повечето време през деня, изглежда, прекарваше в разговори с другите Айез Седай, с изключение на Червените, като ги придърпваше една по една встрани от колоната. Амирлин рядко позволяваше да спрат през деня за кратък отдих.

— Сигурно вече няма време за нас — сподели тъжно Егвийн. Моарейн беше единствената Айез Седай, която познаваше. Може би — въпреки че не искаше да си го признае — тя беше единствената, на която бе сигурна, че може да се довери. — Тя просто ни намери и вече пътуваме за Тар Валон. Сега сигурно си има други грижи.

Нинив тихо изсумтя.

— Ще повярвам, че е престанала да се занимава с нас, чак когато умре — или ние с теб. Коварна е тя, помни ми думата.

Първата вечер в шатрата им влезе друга Айез Седай. Егвийн почти подскочи, когато процепът на шатрата се дръпна и вътре без покана влезе пълничка, широколика Айез Седай, с леко посивяла коса и малко разсеян поглед. Тя погледна към фенера, окачен под купола на шатрата, и пламъкът му леко се усили. На Егвийн й се стори, че почти забеляза нещо около Айез Седай, когато пламъкът загоря по-ярко. Моарейн й беше казала, че един ден — когато се обучи повече — ще е в състояние да вижда, когато друга жена прелива, и да познава дали една жена е способна на това дори когато тя не прави нищо.

— Аз съм Верин Матвин — представи се жената с усмивка. — А вие сте Егвийн ал-Вийр и Нинив ал-Мийра. От Две реки, която земя някога се е наричала Манедерен. Силна кръв е тази. Пее.

Егвийн погледна озадачена към Нинив, докато двете се изправяха.

— Да не би Амирлинския трон да ни е призовала? — попита Егвийн.

Верин се засмя. Носът й беше оцапан с мастило.

— О, не, мила. Амирлин си има много по-важни занимания, отколкото да се занимава с две млади жени, които дори все още не са новачки. Макар че човек никога не знае. Вие двете имате значителен потенциал, особено ти, Нинив. Един ден… — Тя замълча и отри замислено носа си с пръст, точно над петното от мастило. — Но сега не сме „един ден“. Дойдох да ви дам урок, Егвийн. Боя се, че ти си твърде припряна.

Егвийн погледна притеснено Нинив.

— Но какво съм направила? Не знам да съм направила нещо лошо.

— О, нищо лошо. Не точно. Нещо опасно, може би, но не и лошо. — Верин приседна върху застлания със зеблодод и кръстоса крака под себе си. — Седнете, и двете. Седнете. Нямам намерение да си чупя врата като ви гледам така щръкнали. — Тя се помръдна, за да се намести по-удобно. — Хайде, седнете.

Егвийн се разположи, скръстила нозе на пода срещу Айез Седай, стараейки се да не поглежда към Нинив. „Няма защо да се правя на виновна поне докато не разбера за какво става дума. А може би и тогава.“

— Какво е това толкова опасно, но не толкова лошо нещо, което съм направила?

— Ами, ти си преливала Силата, нали така, детето ми?

Егвийн успя само да зяпне, а Нинив избухна:

— Но това е глупаво! За какво сме тръгнали за Тар Валон, ако не точно заради това?

— Моарейн… простете, Моарейн Седай проведе уроци с мен — успя да продума Егвийн.

Верин вдигна ръце да ги успокои и двете притихнаха. Все пак тя беше Айез Седай, нищо че изглеждаше толкова разсеяна.

— Дете, нима смяташ, че Айез Седай веднага започват да учат всяко момиче, което е заявило, че иска да стане една от нас и да прелива? Е, предполагам, че точно ти не си обикновено момиче, но все пак… — Тя поклати мрачно глава.

— Тогава защо го е правила? — настоя Нинив. На нея не й бяха давали уроци и Егвийн все още не беше сигурна дали това дразни Нинив, или я радва.

— Защото Егвийн вече е преливала — отвърна търпеливо Верин.

— Аз… аз също. — Нинив не изглеждаше особено щастлива от това.

— Обстоятелствата при теб са по-различни, дете. Това, че ти все още си жива, показва, че си устояла на кризите и си го постигнала съвсем сама. Надявам се, че си даваш сметка какъв късмет си имала. От всеки четири жени, принудени да сторят това, което си направила ти, оцелява само една. Разбира се, дивачките… — Верин направи гримаса. — Простете, но се опасявам, че често тъкмо с тази дума в Бялата кула наричат жените, които без никаква подготовка са постигнали известен контрол — случаен, разбира се, и едва ли достатъчен, за да бъде наречен наистина контрол, но все пак някакъв контрол. Та на дивачките им е много трудно, разбира се. Много често те се обграждат със стени, за да не могат и самите те да проумеят какво именно са направили, и тези стени влияят на съзнателния контрол. Колкото по-дълго са градени тези стени, толкова по-трудно е да бъдат разбити, но ако бъдат съборени — какво пък, някои от най-ревностните ни сестри са били именно дивачки…

Нинив помръдна раздразнено и погледна към изхода, сякаш се канеше да излезе.

— Не разбирам какво общо има всичко това с мен — каза Егвийн.

Верин примигна и я погледна изненадана, сякаш се чудеше как ли така се е отклонила от мисълта си.

— С теб ли? А, нищо. При теб проблемът е доста по-различен. Повечето момичета, които искат да станат Айез Седай — дори и повечето момичета, които имат искрата в себе си, като теб — също така и се боят от това. Дори след като пристигнат в Тар Валон, дори след като бъдат научени какво трябва да правят и как, трябва да бъдат напътствани с месеци, стъпка по стъпка, от някоя сестра или поне от някоя от Посветените. Но не и ти. Доколкото разбрах от Моарейн, ти си скочила с двата крака веднага щом си разбрала, че го можеш, и си теглела напред в непрогледния мрак, без и да помислиш дали на следващата крачка не те очаква бездънна яма. О, имало е и други като теб, не си единствената. Самата Моарейн някога беше такава. Веднага щом е разбрала какво си направила, не й е оставало нищо друго освен да започне незабавно да те учи. Моарейн никога ли не ти е обяснявала това?

— Никога — отрони Егвийн без дъх и съжали. — Тя… тя си имаше други грижи.

Нинив тихо изсумтя.

— Какво пък, Моарейн винаги е предпочитала да не казва на хората това, което не им е необходимо да знаят. От знанието няма много полза, но от незнанието — също така. Лично аз предпочитам знанието пред незнанието.

— А има ли такава? Яма, искам да кажа?

— Разбира се, при това не е много далече — отвърна Верин, склонила глава. — Но дали ще е точно на следващата стъпка… — Тя сви рамене. — Разбираш ли, дете, колкото повече се опитваш да докоснеш Верния извор, колкото повече се опитваш да преливаш Единствената сила, толкова по-лесно става постигането му. Да, в началото посягаш към Извора и почти винаги се оказва така, че все едно се опитваш да хванеш въздуха. Или наистина докосваш сайдар, но дори когато усетиш, че Единствената сила протича през теб, разбираш, че не можеш да направиш нищо с нея. Или пък правиш нещо, но то се оказва съвсем не това, което си искала. Тъкмо това е опасното. Обикновено с напътствие и обучение — както и с постепенното уталожване на страха на самото момиче — способността да се докосва Извора и способността да се прелива Силата идват заедно със способността да контролираш това, което правиш. Но ти си започнала да преливаш, без край теб да има някоя, която да те научи на контрол. Знам, че не си въобразяваш, че си отишла много далече, и наистина не си, но в момента приличаш на някоя, която се е научила да тича нагоре по хълмове — е, понякога поне — без изобщо да знае как се тича по нанадолнището, нито дори как се ходи. Рано или късно ще паднеш, ако не си научила другото. Не искам и да споменавам какво става с онези нещастни мъже, когато започнат да преливат — ти няма да полудееш; няма и да умреш, не и при наличието на толкова много сестри, които ще те учат и наставляват — но помисляла ли си какво би могла да причиниш съвсем случайно, без да си го искала? — За миг погледът на Айез Седай, пробягал от Егвийн към Нинив, им се стори съвсем не разсеян, а остър като този на Амирлин. — Вродената ти дарба е силна, дете, и ще става още по-силна. Трябва да се научиш да я контролираш, преди да си навредила на себе си или на някой друг, или на мнозина други. Тъкмо на това се е опитала да те научи Моарейн. Тъкмо за това ще се опитам да ви помогна тази нощ, и на това ще ви учи по една наша сестра всяка нощ, докато не се озовете в преспособните ръце на Шериам. Тя е настойницата на Новачките.

„Възможно ли е да знае за Ранд? Не е възможно. Тя не би допуснала да си тръгне от Фал Дара, дори ако само го подозираше“ — помисли си Егвийн. Но беше сигурна, че не си е въобразила онова, което бе видяла с очите си.

— Благодаря ви, Верин Седай. Ще се постарая.

Нинив пъргаво скочи на крака.

— Аз ще ида да поседя край огъня и ще ви оставя насаме.

— По-добре остани — каза Верин. — Само ще спечелиш. Според това, което разбрах от Моарейн, на теб ще ти е нужно много малко обучение, преди да станеш Посветена.

Нинив се поколеба за миг, но поклати решително глава.

— Благодаря ви за предложението, но мога и да почакам, докато стигнем в Тар Валон. Егвийн, ако ти потрябвам, ще бъда при…

— Според всички мерки — прекъсна я Верин — ти си пълнолетна жена, Нинив. Обикновено колкото по-млада е една новачка, толкова по-добре се справя. Не толкова заради разликата в обучението, а защото от една новачка се очаква да прави това, което й се каже, когато й се каже и без да пита. От определен момент на обучението това действително е само от полза — неуместното колебание или съмнението спрямо това, което ти е казано, може да има трагични последици — но най-добре е да спазваш дисциплината. От Посветените, от друга страна, се очаква да поставят въпроси, защото се смята, че те знаят достатъчно, за да могат да задават правилни и уместни въпроси. Ти лично какво предпочиташ?

Нинив намръщено погледна към процепа на шатрата, после кимна и седна на пода.

— Май ще поостана.

— Добре — каза Верин. — Сега. Тази част, Егвийн, на теб вече ти е позната. Но заради Нинив ще започнем отначало, стъпка по стъпка. След време то ще се превърне във ваша втора природа — ще го правите по-бързо, отколкото бихте си го помислили — но засега е най-добре да минем през него бавно. Затворете очи, моля. В началото е по-добре, ако нищо не ви отвлича. — Егвийн притвори очи. Последва пауза. — Нинив — каза Верин. — Моля те, затвори очи. Така наистина ще е по-добре. — Нова пауза. — Благодаря ти, дете. Сега трябва да изпразните съзнанието си. Изхвърли от себе си всякакви мисли. В ума ти има само едно нещо. Цвят. Само това. Цвят. Виждаш го, всяка тичинка и листче. Усещаш аромата му. Чувстваш го. Всяка нишка на всяко листче, всяка гънка на всяка тичинка. Усещаш сока в него. Пулсира. Усети го. Опознай го. Ти си цвят. Ти и цветът сте едно. Едно сте. Ти и цветът.

Гласът й зажужа хипнотизиращо. Но Егвийн вече не го чуваше. Беше правила това упражнение и преди, с Моарейн. Протичаше бавно, но Моарейн й бе казала, че с натрупването на опит ще се ускорява. Вътре в себе си се бе превърнала в розов цвят, чиито листчета бяха прилепнали плътно едно в друго и леко се закъдряха по краищата. И изведнъж се появи нещо друго. О, Светлина! Светлина, огряваща листчетата. Те бавно се разтвориха, извърнаха се към светлината, започнаха да я поглъщат. Розата и светлината се сляха в едно. Егвийн и светлината, се превърнаха в едно цяло. Усещаше и най-леката й струйка, която се изсипваше и се вливаше в нея. Протегна се за още, изпъна се, за да поеме още…

След миг всичко изчезна — и розата, и светлината. Моарейн също й беше казала, че не може да стане насила. Тя отвори очи с въздишка. Лицето на Нинив беше помръкнало. Верин ги гледаше съвсем спокойно.

— Не можете да го накарате да стане — заговори Айез Седай. — Трябва да позволите да стане. Трябва да се отдадете на Светлината преди да се научите да я контролирате.

— Това са пълни глупости — промърмори Нинив. — Изобщо не се чувствам като цвят. Ако изобщо се чувствам като нещо, то по-скоро е като черен трън. Май все пак е по-добре да ви изчакам край огъня.

— Твоя воля — каза Верин. — Впрочем казах ли ви, че новачките вършат черната работа? Те мият чиниите, лъскат подовете, перат, сервират на масата и всичко останало. Според мен за такива дейности слугите са по-подходящи, но обикновено се смята, че това укрепва характера. А, оставаш ли? Хубаво. Добре, дете, запомни от мен, че дори черният трън понякога разцъфва, с бели цветове, и става най-красивият сред всички други тръни. Ще го пробваме с времето си. А сега отначало, Егвийн. Затвори очи.

На няколко пъти преди Верин да ги остави, Егвийн усети потока от светлина през тялото си, но съвсем не беше силен и единственото, което успя да постигне с негова помощ, бе лекият полъх във въздуха, от който процепът на шатрата се размърда. Сигурна беше, че ако кихне, ефектът ще е същият. С Моарейн беше стигала много по-далеч. Понякога поне. В този момент съжали, че не Моарейн е учителката им.

Нинив не усещаше никакъв проблясък, или поне така твърдеше. Към края очите й бяха присвити и устните й така се стегнаха, че Егвийн се уплаши да не започне да хока Верин, все едно че Айез Седай е някоя селска жена, която се опитва да се меси в личните й дела. Но Верин просто й каза още веднъж да затвори очи, този път без участието на Егвийн.

Егвийн само си седеше и наблюдаваше другите две жени, прозявайки се. Вече бе паднала късна нощ, далеч след обичайния час, в който заспиваше. Лицето на Нинив бе смъртнобледо, клепачите й бяха плътно затворени, кокалчетата на свитите й в скута юмруци бяха побелели. Егвийн само се надяваше, че Премъдрата няма да избухне, след като бе успяла да се сдържи досега.

— Усети как протича през теб — говореше Верин. Гласът й не се променяше, но очите й изведнъж грейнаха. — Усети потока. Потокът на Силата. Преминава като полъх, като нежно дихание във въздуха. — Егвийн изправи гръб. Точно така напътстваше Верин и нея, когато тя наистина усети пронизващата я Сила. — Лек полъх, съвсем леко потрепване на въздуха. Леко.

Внезапно сгънатите под Нинив одеяла лумнаха като сухи трески.

Нинив отвори очи, извика, скочи и зарита пламналите одеяла навън, преди да са опожарили шатрата. Пламъците угасваха и остана само виещият се пушек и миризмата на изгоряла вълна.

— Добре — каза Верин. — Добре. Не очаквах, че чак ще подпалиш огън. Не ме гледай така уплашено, дете. Всичко е наред. Ще го оправим.

— Бях се… ядосала — заговори Нинив. Устните й трепереха. — Чух, че говориш за някакъв полъх и че ми диктуваш какво да правя, и огънят се появи в главата ми. Не… не исках да подпаля нищо. Нищо и никакъв огън… в главата ми. — Тя потръпна.

— Да де, нищо и никакъв огън. — Верин се засмя горчиво и вдигна очи към лицето на Нинив. — Ако ти е зле, мога да… — Нинив поклати глава и Верин кимна. — Имате нужда от почивка. И двете. Преуморих ви. Трябва да починете. Амирлин ще иска всички да сме будни и да потеглим преди зазоряване. — Тя се изправи и подритна обгорелите одеяла. — Ще ви изпратя други. Надявам се, че това ви е показало колко важно нещо е контролът. Трябва да се научите да правите това, което искате, и нищо повече. Освен че можете да навредите на някой друг, ако привлечете повече Сила, отколкото сте в състояние да издържите — а вие не можете да издържите на много засега, но с времето тя ще нараства — та ако привлечете прекалено много, може да се самоунищожите. Можете да загинете. Можете просто да се самозапалите и да унищожите дарбата, която притежавате. — Сякаш не беше им казала, че са тръгнали по ръба на ножа, тя добави бодро: „Лек сън“ и ги напусна.

Егвийн прегърна Нинив и я сгуши до гърдите си.

— Всичко е наред, Нинив. Няма от какво да се боиш. Щом се научиш да контролираш…

Нинив се изсмя сухо.

— Не се боя. — Погледна накриво към пушещите одеяла и отмести погледа си. — Някакъв си малък пожар не може да ме уплаши. — Но повече не погледна към одеялата, дори когато един Стражник дойде да ги прибере и донесе нови.

Верин не ги посети повече, както им беше казала. Всъщност докато пътуването им на юг и на запад продължаваше ден след ден в зависимост от скоростта, на която можеха да издържат пешаците, Верин обръщаше на двете жени от Емондово поле не повече внимание, отколкото Моарейн или която и да е от останалите Айез Седай. Айез Седай не че се държаха враждебно, но по-скоро бяха някак си далечни и вглъбени, като че ли твърде много угрижени за други неща. От хладината им безпокойството на Егвийн нарастваше и тя си припомняше всички приказки, които беше слушала като дете.

Майка й винаги беше твърдяла, че приказките за Айез Седай са пълни глупости, но нито тя, нито някоя друга жена в Емондово поле беше срещала Айез Седай преди да се появи Моарейн. Тя самата бе прекарала твърде дълго време с Моарейн и Моарейн беше живото доказателство, че не всички Айез Седай приличат на тези от приказките. Хладнокръвни интригантки и безмилостни разрушителки. Разрушители на света. Сега вече знаеше, че онези поне — Разрушителите на света — са били мъже Айез Седай, когато са съществували такива, в Приказния век, но и това не й помогна много. Не всички Айез Седай бяха като в приказките, но колко и кои точно?

Айез Седай, които посещаваха шатрата им, бяха толкова различни, че това не й помагаше да си изясни картината. Алвиарин се държеше хладно и делово като някой търговец, дошъл да изкупува вълна и табак: изненада се, че Нинив взима участие в уроците, беше остра в критиките си, но винаги готова да започне уроците наново. Алана Мосвани непрекъснато се смееше и отделяше толкова време на приказки за света и за мъжете, колкото и на обучението. Алана проявяваше твърде много любопитство към Ранд, както и към Перин и Мат, вероятно за да успокои Егвийн. Но особено към Ранд. Най-лошата от всички беше Лиандрин, единствената, която носеше шала си — всички други си ги бяха прибрали още преди да напуснат Фал Дара. Лиандрин седеше, опипвайки нервно червените ресни на шала си, и ги учеше малко, при това неохотно. Разпитваше Егвийн и Нинив, сякаш бяха обвинени в някакво престъпление, и въпросите й винаги клоняха към трите момчета. Продължи, докато Нинив най-накрая просто не я изхвърли — Егвийн така и не разбра защо го направи, — но ги напусна с предупреждението:

— Внимавайте много, дъщери мои. Вече не се намирате в родното си село. Пъхате си пръстите в неща, които могат да ви ужилят.

Най-сетне колоната стигна село Медо на бреговете на Мора, която преминаваше по границата между Шиенар и Арафел и се вливаше в река Еринин.

Егвийн беше сигурна, че тъкмо въпросите на Айез Седай за Ранд я бяха накарали да го сънува, както и притеснението й за него, за това дали той и останалите трябваше да последват Рога на Валийр към Погибелта, или не. Тези сънища винаги бяха лоши, но отначало не изглеждаха нещо повече от обикновени кошмари. Но до нощта, когато стигнаха Медо, сънищата вече се бяха променили.

— Извинете, Айез Седай — попита почтително Егвийн, — случайно да сте виждала Моарейн Седай?

Крехката Айез Седай й махна с ръка да я остави на мира и забърза сред многолюдната, осветена от факли селска улица, викайки на някого да пази коня й. Жената беше от Жълтата Аджа и Егвийн знаеше за нея само това — не беше имала повод да научи името й.

Медо беше малко село — въпреки че Егвийн се изненада, като осъзна, че това, което сега й се струваше „малко село“ всъщност бе колкото Емондово поле — и в момента в него имаше повече чужденци, отколкото местни жители. Тесните му улици бяха изпълнени с хора и коне, които бързаха към кейовете покрай селяните, коленичещи всеки път, когато се появеше някоя забързана, невиждаща ги Айез Седай. Пращящите факли осветяваха всичко. Двата кея се протягаха навътре в реката като каменни пръсти и към всеки от тях бяха привързани по два малки двумачтови кораба. На тях товареха коне и ги укрепваха с помощта на дървени греди, въжета и зебла под коремите. Още кораби — с високи перила и тъпи носове, с фенери на върха на мачтите — се бяха струпали сред осветената от луната река вече натоварени или чакащи да им дойде редът. Гребни лодки сновяха напред-назад, превозвайки стрелци и копиеносци, чиито вдигнати пики правеха лодките да приличат на гигантски таралежи, плуващи по повърхността.

На левия кей Егвийн намери Аная, която следеше товаренето и гълчеше онези, които не действаха достатъчно сръчно. Въпреки че не беше разменила с Егвийн повече от една-две думи, Аная изглеждаше по-различна от останалите, повече приличаше на някоя жена от родния край. Егвийн можеше да си я представи как пече хляб в кухнята си — другите не си представяше по този начин.

— Аная Седай, да сте виждали Моарейн Седай? Трябва да поговоря с нея.

Айез Седай се огледа разсеяно и се намръщи.

— Какво? А, ти ли си, дете? Моарейн замина. А твоята приятелка, Нинив, вече се качи на „Речна кралица“. Наложи се лично да я завържа на борда, понеже викаше, че нямало да тръгне без теб. О, Светлина, каква блъсканица! Ти също трябваше да си на борда. Намери някоя лодка, която да те закара на „Речна кралица“. Двете ще пътувате с Амирлинския трон, така че внимавай как се държиш, като се качиш на борда. Никакви сцени и глезотии.

— Кой е корабът на Моарейн Седай?

— Моарейн не е на кораб, дете. Тя замина преди два дни и Амирлин е доста обезпокоена от това. — Аная направи гримаса и поклати глава, въпреки че вниманието й беше заето повече с работниците по кея. — Първо изчезва Моарейн с Лан, после Лиандрин по петите на Моарейн, а след нея Верин, без и дума да каже на някого. Верин дори не си взе Стражника и сега Томас си гризе ноктите от загриженост по нея. — Айез Седай вдигна очи към небето. Издутата луна светеше, незакривана от никйкво облаче. — Ще трябва отново да призовем вятър, а на Амирлин и това хич няма да й хареса. Иска да тръгнем за Тар Валон след час и няма да търпи никакво забавяне. Когато ги види отново, не бих искала да съм на мястото на Моарейн, нито на Лиандрин или Верин. Направо ще съжалят, че не са новачки. Но защо, дете, какво се е случило?

Егвийн си пое дълбоко дъх. „Моарейн заминала? Не може да бъде! Трябва да го кажа на някого, на някоя, която няма да ми се смее.“ Тя си представи Аная в Емондово поле — как слуша притесне нията на дъщеря си.

— Аная Седай, Ранд е в опасност.

Аная я погледна замислено.

— Онова височко момче от твоето село ли? Липсва ти вече, нали? Какво пък, не бих се изненадала, ако точно той е изпаднал в някаква беда. На младежите на негова възраст често им се случва. Макар че по-скоро другият — Мат ли беше? — би трябвало да се безпокои. Много добре, детето ми. Не искам нито да ти се подигравам, нито да разкривам нещо. Но каква е тази опасност и как си го разбрала? Той и лорд Ингтар би трябвало вече да са намерили Рога и да са се върнали във Фал Дара. Или се е наложило да го последват в Погибелта, а тогава нищо не може да се направи.

— Аз… не мисля, че са в Погибелта, нито че са се върнали във Фал Дара. Имах сън. — Произнесе го предизвикателно. Прозвуча доста глупаво, но беше истина. Кошмар, не ще и спор, но все едно че беше истина. Първо се появи някакъв мъж с маска на лицето и с пламъци вместо очи. Въпреки маската й се стори, че се изненада, когато я видя. Видът му така я изплаши, че си помисли, че костите й ще се скършат от треперене, но той изведнъж изчезна и на негово място се появи Ранд — спеше на земята, загърнат в плаща си, а край него стоеше някаква жена и го гледаше. Лицето й беше скрито в сянка, но очите й грееха като луни и Егвийн разбираше, че тя е самото зло. После нещо просветна и те изчезнаха. И двамата. А зад всичко това, като нещо отделно съществуаащо, се възцари усещането за опасност, сякаш някакъв капан започваше да се затваря върху нечий нищо неподозиращ крайник, капан с яки челюсти и много зъби. Времето сякаш се забави и тя виждаше как железните челюсти бавно се стягат. Сънят не заглъхна в ума й след като се събуди, както става обикновено със сънищата. А опасността се усещаше толкова силно, че непрекъснато й се искаше да се озърне през рамо — макар по някакъв начин да разбираше, че тя заплашва Ранд, а не нея.

Зачуди се дали жената е като Моарейн и се укори за тази си мисъл. В това отношение Лиандрин сигурно щеше да е по-подходяща. Или може би Алана — тя също проявяваше интерес към Ранд.

Не можеше да се реши да го разкаже на Аная. Затова промълви:

— Аная Седай, знам, че звучи глупаво, но той е в опасност. В голяма опасност. Сигурна съм. Усетих го. Все още го усещам.

— Какво пък — промълви замисли Аная. — Това е възможност, за която се обзалагам, че никой не е помислял. Може да си Сънна бродница. Вероятността е много малка, но… Такава не сме имали — от… колко… може би четири-петстотин години. Ако наистина можеш да Сънуваш, сигурно можещ и да Прорицаваш. Ето това би било трън в очите на Червените. Разбира се, може да е било най-обикновен кошмар, предизвикан от късната нощ, от студената храна и от тежкото пътуване, откакто напуснахме Фал Дара. И от това, че младежът ти липсва. Това е по-вероятно. Да, да, дете, разбирам. Загрижена си за него. Сънят показа ли ти каква точно е опасността?

Егвийн поклати глава.

— Той просто изчезна и аз усетих опасността. И някакво зло. Усетих го още преди да изчезне. — Тя потръпна и разтри ръце. — Все още го усещам.

— Добре, ще поговорим повече на „Речна кралица“. Ако наистина се окаже, че си Сънна бродница, ще се погрижа да получиш обучението, за което Моарейн ще трябва да е… Ей ти! — извика внезапно Айез Седай и Егвийн подскочи. Някакъв висок мъж, който току-що беше седнал върху буре с вино, също подскочи. Други неколцина се разбързаха. — Това нещо е за товарене на борда, а не да седиш на него! Ще поговорим пак, като се качим на кораба, дете. Чакай, глупако! Не можеш да го занесеш сам! Да се изсипеш ли искаш? — Аная закрачи към кея, хокайки грубо нещастните селяни с думи, което Егвийн не можеше и да допусне, че са й присъщи.

Девойката се загледа в мрака, на юг. Той беше някъде там. Не във Фал Дара, нито в Погибелта. Беше сигурна. „Дръж се, празноглав идиот такъв. Ако се убиеш преди да те измъкна от всичко това, жив ще те одера.“ Не се сети, че не би могла да го измъкне от нищо, след като отиваше в Тар Валон.

Загърна се в пелерината си и се запъти да намери някаква лодка за „Речна кралица“.