Глава 4 Призоваване


Сама в покоите си в женското отделение на цитаделата, Моарейн нагласи на раменете си шала с бродирани виещи се лози и гроздове и се огледа в стенното огледало срещу вратата. Когато беше сърдита, големите й черни очи изглеждаха остри като на ястреб. Сега като че ли щяха да разчупят посребреното стъкло. Това, че шалът се оказа в дисагите й, когато пристигна във Фал Дара, бе въпрос на случайност. С Пламъка на Тар Валон в средата, падащ по гърба на тази, която го носи, и дългите ресни с цвят, показващ коя е нейната Аджа — ресните на Моарейн бяха сини като утринно небе — шаловете рядко се носеха извън Тар Валон, а дори и там си ги намятаха само в Бялата кула. Малко поводи в Тар Валон, с изключение на събрание на Съвета на кулата, изискваха носенето на шаловете, а извън Блестящите стени видът на Пламъка би накарал твърде много хора да побягнат в паника или да предизвикат намесата на Чедата на светлината. Стрелата на някой Бял плащ можеше да се окаже за една Айез Седай толкова фатална, колкото за всеки друг човек, а и Чедата бяха твърде коварни, за да позволят на Айез Седай да види стрелеца преди стрелата да улучи. Моарейн определено не беше очаквала, че ще й се наложи да носи шала си извън Тар Валон. Но в една аудиенция при Амирлин трябваше да се спазят известни формалности.

Моарейн беше крехка и съвсем не висока, а незастаряващата гладкост на бузите й, присъща за всяка Айез Седай, я правеше младолика, но притежаваше властна грациозност и обаятелно спокойствие, с което покоряваше всички околни. Поведението й имаше корени в кралското й потекло от Кайриен, а дългогодишното й битие на Айез Седай само бе укрепило царствената й осанка. Но въпреки всичко днес спокойствието й беше само външно. „Сигурно има сериозни поводи за тревога, иначе нямаше да пристигне лично“ — помисли си тя може би за десети път. Но зад това се криеха още хиляди въпроси. „Какви ли са тези поводи и кои ли е избрала за свои придружителки? Защо е дошла тук? Защо точно сега? Точно сега грешки не трябва да се допускат.“

Пръстенът с Великата змия на дясната й ръка проблесна леко, когато тя докосна тънката златна верижка, пристегнала тъмната й коса, спускаща се на вълни по раменете й. На верижката над челото й висеше малък яркосин камък. Мнозина в Тар Валон знаеха за малките хитрости, които можеше да прилага с помощта на този камък, който й помагаше да се съсредоточи. Не беше нищо повече от малко, изящно полирано кристалче, което като момиче беше използвала в първите си уроци, без никой да я напътства. Като момиче бе запомнила приказките за ангреал и за още по-мощния ша-ангреал — онези легендарни реликви от Приказния век, позволяващи на Айез Седай да преливат повече от Единствената сила, с която иначе не биха се справили безопасно без помощ — помнеше ги и бе решила, че нещо такова е необходимо за съсредоточаване на вниманието, за да може изобщо да прелива. Сестрите й в Тар Валон знаеха за някои от хитрините й и я подозираха и за други, включително и такива, които изобщо не съществуваха, и понякога я бяха изумявали, когато чуеше в какво точно я подозират. Нещата, които умееше да прави с помощта на камъчето, бяха най-обикновени, макар и полезни понякога. Неща, които можеха да хрумнат само на едно дете. Но ако Амирлин бе придружена от неподходящи жени, кристалът можеше да ги извади от равновесие само заради слуховете.

На вратата на стаята й се почука рязко и настоятелно. Никой шиенарец не би почукал по този начин на чиято и да е врата, най-малко на нейната. Тя продължи да се гледа в огледалото, а после очите й се обърнаха към вратата, скрили всяка мисъл зад тъмните си дълбини. Ръката й напипа меката кожена кесия на колана й. „Каквито и неприятности да са я принудили да напусне Тар Валон, мигом ще ги забрави, когато я известя за тази неприятност.“ Последва второ почукване, още потенергично от първото, и тя спокойно прекоси стаята, отвори вратата и се усмихна сърдечно на двете жени, дошли да я съпроводят.

Познаваше ги и двете. Тъмнокосата Аная с обрамчения със сини ресни шал на раменете и русата Лиандрин с червени ресни. Лиандрин, не само младолика на вид, но наистина млада и красива, с кукленско личице и малки капризни устни, бе вдигнала ръка, за да почука отново. Тъмните й вежди и още по-тъмните й очи рязко контрастираха на медните къдрици, галещи раменете й, но това съчетание не беше необичайно за Тарабон. И двете жени бяха по-високи от Моарейн.

Прямото невъзмутимо лице на Аная се разчупи в усмивка, когато Моарейн отвори. Усмивката й беше единственото, което можеше да й придаде известен чар, но и тя беше достатъчна — когато Аная се усмихнеше, всички около нея се чувстваха спокойни, уверени и удостоени с внимание.

— Светлината да те освети, Моарейн. Радвам се, че те виждам. Добре ли си? Толкова време мина.

— По-леко е на сърцето ми с твоето присъствие, Аная. — Това си беше самата истина. За нея бе успокояващо да знае, че сред дошлите във Фал Дара Айез Седай има поне една нейна приятелка. — Светлината да те освети.

Лиандрин стисна устни и нервно придърпа шала си.

— Амирлинския трон те призовава да се явиш пред нея, сестро. — Гласът й бе леко сърдит и хладен. Не специално към Моарейн, във всеки случай не само към нея — Лиандрин винаги говореше така, сякаш е недоволна от нещо. Намръщена, тя се опита да надникне в стаята над раменете на Моарейн. — В тази стая има прегради. Не можем да влезем. Защо трябва да се преграждаш срещу сестрите си?

— Срещу всички — отвърна спокойно Моарейн. — Мнозина от прислужничките проявяват любопитство към Айез Седай и не бих искала да се мотаят из стаята ми, когато ме няма. До този момент нямах основание да правя разлика. — Тя леко затвори вратата след себе си и трите останаха в коридора. — Е, тръгваме ли? Не бива да караме Амирлин да чака.

Тя се запъти по коридора, придружена от бърборещата до нея Аная. Лиандрин се задържа за миг край вратата, като че ли се чудеше какво ли се крие там, след което ги догони. Застана от другата страна на Моарейн и закрачи сковано, все едно че я охраняваше. Аная просто вървеше до нея като добра спътница. Пантофите им стъпваха почти безшумно по дебелите килими с прости шарки, постлани на пода.

Жени в ливреи се спираха на пътя им, удостоявайки ги с дълбок реверанс, много по-раболепен дори отколкото пред самия владетел на Фал Дара. Айез Седай, при това три наведнъж, и самият Амирлински трон в цитаделата — това бе по-висока чест, отколкото която и да е жена тук би могла да очаква през целия си живот. По коридора се мяркаха и жени от благородни фамилии и те също ги удостояваха с дълбок поклон: нещо което почти сигурно не биха сторили пред лорд Агелмар. Моарейн и Аная им се усмихваха и леко им кимаха в знак на благодарност — както на слугините, така и на знатните дами. Лиандрин не обръщаше никакво внимание нито на едните, нито на другите.

Тук, разбира се, имаше само жени и никакви мъже. Нито един шиенарец над десетгодишна възраст не можеше да проникне в женските отделения без позволение или изрична покана, макар по коридорите да притичваха играещи си момченца. Те малко тромаво прегъваха коляно, докато сестричките им зачитаха трите жени с дълбок реверанс. От време на време Аная се усмихваше сърдечно и погалваше в движение някоя къдрава детска главица.

— Този път, Моарейн — заговори Аная, — дълго време те нямаше в Тар Валон. Твърде дълго. Липсваше на Тар Валон. Липсваше на сестрите си. Имаха нужда от теб и в Бялата кула.

— Някои от нас трябва да работят и по широкия свят — отвърна кротко Моарейн. — Ще оставя Съвета на кулата за теб, Аная. Все пак вие в Тар Валон научавате много повече за това, което става по света, отколкото аз. Много често ми се изплъзва това, което става в местата, където съм била вчерашния ден. Какви са последните новини?

— Нови трима Лъжедракони — намеси се сърдито Лиандрин, — Лъжедракони опустошават земята в Салдеа, Муранди и Тийр, А вие, Сините, само се усмихвате и си говорите за дреболии, и се мъчите да се държите за миналото. — Аная повдигна вежди и Лиандрин затвори устата си с неодобрително сумтене.

— Трима — промълви замислено Моарейн. За миг очите й просветнаха, но тя побърза да го прикрие. — Трима в последните две години, а сега нови трима наведнъж.

— Ще се справим с тях, както се справихме и с предишните. С тази мъжка сган плюс тълпата непрокопсаници, които винаги са готови да ги последват.

Моарейн почти се развесели от убедеността на Лиандрин. Почти. Твърде добре знаеше какви са реалностите, твърде ясна сметка си даваше за възможностите.

— Нима само няколко месеца са ви били достатъчно, за да забравите, сестро? Последният Лъжедракон едва не разкъса Геалдан преди неговата армия, непрокопсаници или не, да бъде разбита. Да, Логаин вече е в Тар Валон, опитомен и безопасен, надявам се, но някои от сестрите ни загинаха, докато бъде надвит. Дори и една наша загинала сестра е недопустима загуба, а загубите ни в Геалдан бяха много по-тежки. Двамината преди Логаин не можеха да преливат, но въпреки това народите на Кандор и Арад Доман пострадаха страшно. Опожарени села и твърде много мъже, загинали в битките. Дали светът ще може лесно да се справи с цели трима наведнъж? Колцина ще се стекат под знамената им? Никога не са липсвали последователи за всеки пореден мъж, обявил се за Преродения Дракон. Колко ли ще се разраснат войните този път?

— Не е чак толкова трагично — отвърна Аная. — Доколкото знаем, само този в Салдеа може да прелива. Не е разполагал с достатъчно време, за да привлече много последователи, а сестрите ни би трябвало вече да са там и да се справят с него. Жителите на Тийр притискат техния Лъжедракон и следовниците му сред тресавищата на Хадън Мърк, а онзи в Муранди вече е в окови. — Тя се изсмя, искрено удивена. — Представи си само, тъкмо мурандците да се справят най-лесно от всички народи с техния. Попиташ ли ги, дори няма да се нарекат мурандци, а люгардци, инишлинци или поданици на еди-кой си лорд и еди-коя си лейди. Но при всичките си опасения, че някой от съседите им може да използва повода да ги завладее, мурандците скочиха като един срещу своя Лъжедракон веднага щом дръзна да си отвори устата и да се самообяви.

— И все пак — отрони Моарейн — цели трима наведнъж съвсем не са за пренебрегване. Може ли някоя от сестрите да направи Прорицание? — Вероятността за това бе твърде нищожна — малко Айез Седай от векове насам бяха проявявали тази страна от Дарбата, така че тя не се изненада, когато Аная поклати глава. И не само че не се изненада, а и изпита известно облекчение.

На пресечката на коридора срещнаха лейди Амалиса. Тя ги удостои с дълбок поклон и разпери широко бледозелените си поли.

— Чест и слава на Тар Валон — промърмори почтително знатната дама. — Чест и слава на Айез Седай.

Сестрата на владетеля на Фал Дара заслужаваше нещо повече от бегло кимване. Моарейн хвана Амалиса за ръцете и я изправи.

— Честта е наша, Амалиса. Стани, сестро.

Амалиса се изправи с изящество, лицето й се бе изчервило. Тя само беше посещавала Тар Валон и да я нарече една Айез Седай „сестра“ беше зашеметяващо дори за дама от нейния ранг. Беше нисичка, на средна възраст, с матовата хубост на зряла жена. Аленото, избило на бузите й я правеше още по-красива.

— С твърде висока чест ме удостояваш, Моарейн Седай.

Моарейн се усмихна.

— Нима не се познаваме отдавна, Амалиса? Нима трябва да те наричам милейди Амалиса, като че ли не сме пили толкова пъти чай заедно?

— Не, разбира се. — Амалиса също се усмихна. Силата и решимостта, изписани на лицето на брат й, присъстваха и на нейното въпреки меките черти на гладката й брадичка. Мнозина твърдяха, че колкото и силен и прославен боец да е Агелмар, сестра му не му отстъпва по твърдост и решителност. — Но в присъствието на Амирлинския трон… Когато крал Изар посещава Фал Дара, насаме го наричам магамис, чичко, както когато бях дете и той ме носеше на раменете си, но пред обществото нещата са по-различни.

Аная цъкна с език.

— Понякога официалността е наложителна, но хората често прекаляват с нея. Моля, наричайте ме Аная, а аз ще ви наричам Амалиса, ако позволите.

С крайчеца на окото си в дъното на страничния коридор Моарейн мерна Егвийн, която бързо се скри зад ъгъла. Изгърбен силует в кожено сетре, с приведена глава и ръце, стиснали вързопи, я следваше по петите. Моарейн си позволи бегла усмивка и тутакси я прикри. „Ако момичето проявява толкова инициатива и в Тар Валон — помисли си лукаво тя, — един ден със сигурност ще седне на Амирлинския трон. Ако изобщо остане трон, на който да се сяда, разбира се.“

Когато отново обърна внимание на спътничките си, говореше Лиандрин.

— …а аз с удоволствие бих приела възможността да науча повече за страната ви. — На лицето й се беше изписала открита, почти момичешка усмивка и гласът й звучеше приятелски.

Амалиса ги канеше да разгледат личната й градина и Лиандрин прие радушно. Лиандрин завързваше малко приятелства, при това никога извън кръга на Червената Аджа. „Определено никога извън Айез Седай. Та тя по-скоро би се сприятелила с мъж или с тролок.“ Моарейн дори не беше сигурна дали Лиандрин прави разлика между мъжете и тролоците. Не беше сигурна дали изобщо някоя от Червената Аджа прави такава разлика.

Аная обясни, че в момента трябва да се явят пред Амирлинския трон.

— Разбира се — отвърна Амалиса. — Светлината да я освети и Създателят да я закриля. Тогава нека да е по-късно. — й се поклони след отдалечаващите се жени.

Моарейн погледна крадешком Лиандрин. Меднокосата Айез Седай гледаше право пред себе си, стиснала замислено розовите си устни. Изглежда, беше забравила за Моарейн, както и за Аная. „Какво ли замисля?“

Аная като че ли не забелязваше нищо необичайно, но тя, изглежда, винаги съумяваше да възприема хората едновременно такива, каквито наистина са, и такива, каквито искат да ги приемат другите. Моарейн винаги се удивляваше на това нейно неприкрито и естествено поведение в Бялата кула, но по-двуличните сестри възприемаха нейната откритост и откровеност като проява на коварство. И винаги губеха душевното си равновесие, когато за пореден път се окажеше, че тя има предвид точно това, което говори, и говори точно това, което мисли. Също така притежаваше способност да прониква в сърцевината на нещата. И да приема това, което разбира. Сега шеговито приключи с описанието на новините по света.

— Вестите от Андор са и добри, и лоши. Уличните вълнения в Кемлин заглъхнаха с настъпването на пролетта, но все още се ширят приказки, твърде много приказки срещу кралицата и също срещу Тар Валон, заради дългата зима. Мургейз държи трона по-неуверено от миналата година, но все още го държи, и ще го държи, докато Гарет Брин е капитан-генерал на кралската гвардия. А лейди Елейн, щерката-наследница, и брат й, лорд Гавин, пристигнаха в безопасност в Тар Валон. В Бялата кула се бяха появили опасения, че традицията ще се наруши.

— Не и докато Мургейз има дух в тялото си — каза Моарейн.

Лиандрин едва забележимо потръпна, сякаш се беше събудила от сън.

— Да се молим само дано й остане дух. Свитата на щерката-наследница бе преследвана чак до река Еринин от Чедата на Светлината. До самите мостове към Тар Валон. Мнозина от тях все още са на стан извън стените на Кемлин и изчакват поредната интрига, а самият Кемлин е пълен с техни съгледвачи.

— Може би е крайно време Мургейз да стане малко по-предпазлива — въздъхна Аная. — С всеки нов ден светът става все по-опасен, дори за една кралица. Най-вече за една кралица. Тя винаги е била твърдоглава. Спомням си когато пристигна в Тар Валон, като момиче. Не притежаваше достатъчно дарба, за да стане сестра, и това много я огорчи. Понякога ми се струва, че тъкмо заради това тласка дъщеря си по този път въпреки избора на самото момиче.

Моарейн изсумтя пренебрежително.

— Елейн е родена с искрата в нея и това не е въпрос на избор. Мургейз не би рискувала да остави момичето да умре поради липса на обучение дори всичките Бели плащове от Амадиция да вдигнат стан около Кемлин. Тя би заповядала на Гарет Брин и на кралската гвардия да пробият път за тях до Тар Валон, а Гарет Брин би го направил дори да му се наложи да се сражава сам. — „Но въпреки това трябва да пазим в дълбока тайна пълния потенциал на момичето. Дали народът на Андор би приел драговолно Елейн да наследи Лъвския трон на Мургейз, ако узнае, че кралицата им не просто е обучена в Тар Валон според традицията, но че е пълноправна Айез Седай?“ В цялата писмена история на човечеството имаше само шепа кралици, които можеха да се нарекат Айез Седай, а и тези от тях, за които се бе разчувало, бяха съжалявали за това горчиво. Дали да не се заемеше с това? Не, предстояха твърде важни неща, за да помага, дори да си позволи да изпита загриженост само за една земя или трон. — Какво друго ново, Аная?

— Сигурно знаеш, че в Иллиан събират участници за Великия лов на Рога, за пръв път от четиристотин години. Иллианците твърдят, че наближава денят на Последната битка. — При тези думи дори веселата Аная потръпна, но продължи, без да прекъсва. — И Рогът на Валийр трябва да бъде намерен преди окончателното сражение срещу Сянката. Там вече се събират мъже от всички земи по света, нетърпеливи да се превърнат в част от легендата, жадни да намерят Рога. Муранди и Алтара, разбира се, са настръхнали, смятат, че всичко това е само маскировка за предстоящ поход срещу тях. Сигурно поради тази причина мурандците успяха толкова бързо да се справят с техния Лъжедракон. Така или иначе, скоро ще се появят много нови разкази, които бардове и веселчуни да добавят към цикъла. Светлината да благоволи дано това да са само разкази.

— Предполагам, че не очакват само разкази — каза Моарейн.

Лиандрин я изгледа рязко, но лицето на Моарейн остана невъзмутимо.

— И аз мисля, че не — отвърна кротко Аная. — Историите, които най-малко очакват, ще бъдат точно онези, които ще се добавят към цикъла. А останалото са само слухове. Морският народ се е развълнувал, корабите им кръстосват неспирно от пристан на пристан. Някои сестри от островите твърдят, че Корамоор, техният „Избран“, иде, но не казват нищо повече. Сама знаеш колко неразговорчиви са Ата-ан Миере по отношение на Корамоор и в това отношение нашите Сестри, изглежда, разсъждават по-скоро като представителки на Морския народ, отколкото като Айез Седай. Айилците, изглежда, също са се размърдали, но никой не знае защо. За тях, както обикновено, никой не знае нищо. Добре че засега поне няма доказателства, че смятат да прекосят Гръбнака на света, слава на Светлината. — Тя въздъхна и поклати глава. — Какво ли не бих дала да имахме макар само една сестра от Айил. Само една. Твърде малко знаем за тях.

Моарейн се засмя.

— Понякога ми се струва, че трябва да принадлежиш към Кафявата Аджа, Аная.

— Равнината на Алмот — промълви неочаквано Лиандрин и веднага се смути от това, че го беше изрекла.

— Виж, това наистина е слух, сестро — каза Аная, — Шепнеха го, когато тръгвахме от Тар Валон. Възможно е да има сражения в равнината на Алмот, както и на Томанска глава. Казвам, възможно е. Бледа мълва. Слухове, и то от втора ръка. Тръгнахме преди да сме разбрали нещо повече.

— Трябва да са Тарабон и Арад Доман — отвърна Моарейн, клатейки глава. — Карат се за тази равнина от близо триста години, но до открити стълкновения никога не се е стигало. — Тя погледна Лиандрин: от Айез Седай се очакваше да отхвърлят предишната си вярност към страни и владетели, но малцина успяваха да го постигнат напълно. Трудно е човек да престане да се тревожи за земята, в която се е родил и отраснал. — Но защо ще го правят сега?

— Да престанем с дреболиите — намеси се ядосано русокосата. — Амирлин очаква теб, Моарейн. — Тя направи три бързи крачки напред и разтвори едното крило на високата двукрила врата. — С теб Амирлин едва ли ще разговаря за дреболии.

Моарейн несъзнателно опипа кесията на колана си и премина прага покрай Лиандрин, кимайки й вежливо, сякаш другата жена бе отворила вратата заради нея. Дори не се усмихна, когато лицето на Лиандрин за миг пребледня от гняв. „Какви ли ги замисля това ужасно момиче?“

Подът на залата бе застлан с ярки дебели килими. Самата зала беше уютно обзаведена с кресла, тапицирани дивани и малки масички със семпла дърворезба или само полирани. Дантелени завеси покриваха амбразурите, придавайки им вид на обикновени прозорци. В камините не гореше огън: денят бе топъл и шиенарският хлад щеше да настъпи едва през нощта.

Вътре бяха няколко от придружаващите Амирлин Айез Седай. Верин Матвин и Серафел от Кафявата Аджа дори не вдигнаха погледи при влизането на Моарейн. Серафел четеше съсредоточено някаква стара книга с изтъркани кожени корици, като прелистваше внимателно парцаливите й страници, докато пълничката Верин, седнала с кръстосани крака край една от амбразурите, държеше пред светлината някакво венчелистче и нанасяше бележки и скици с изрядния си почерк върху разтворения на коленете й бележник. На пода до нея бе поставена мастилница, а в скута й лежеше куп цветя. Нищо друго не бе в състояние да привлече вниманието на Кафявите сестри освен търсенето на познание. Понякога Моарейн се чудеше дали изобщо имат представа какво става по света или дори в близкото им обкръжение.

Другите три жени в залата се извърнаха, но не си направиха труда да се приближат до Моарейн, а само я погледнаха. Едната от тях, крехка жена от Жълтата Аджа, тя не познаваше — прекарваше твърде кратко време в Тар Валон, за да може да опознае всички Айез Седай, макар числото им вече да не беше толкова голямо. Но другите две познаваше добре. Карлиня беше с точно толкова бледа кожа и студен характер, колкото бели бяха ресните на шала й, пълна противоположност на тъмната и пламенна Аланна Мосвани, от Зелената, но и двете стояха изправени и я гледаха безизразно. Аланна рязко придърпа шала около раменете си, но Карлиня стоеше абсолютно неподвижно. Крехката Жълта сестра се извърна и въздъхна съжалително.

— Светлината да освети всички вас, сестри — каза Моарейн. Никоя не отговори. Не беше сигурна дали Серафел и Верин изобщо я бяха чули. „Къде са другите?“ Не беше задължително всички да са тук — повечето от тях сигурно почиваха в стаите си след изнурителния път. Но нервите й бяха изпънати от всичките въпроси, които препускаха в главата й и които не можеше да изрече на глас. Лицето й, разбира се, си остана невъзмутимо.

Вътрешната врата се отвори и на прага се появи Леане, без жезъла с позлатения пламък в ръцете й. Пазителката на Хрониките беше висока почти колкото мъж, гъвкава и грациозна, с бронзов загар и късо подстригана тъмна коса. Вместо шал носеше широк една длан епитрахил, тъй като, макар и Пазителка, участваше в заседанията на Съвета на кулата без право да представлява собствената си Аджа.

— Здравей — поздрави тя енергично Моарейн и кимна към вратата зад себе си. — Заповядай, сестро. Амирлинския трон те очаква.

Говореше естествено, живо и речовито, и тонът й никога не се променяше, независимо дали беше ядосана, възрадвана или възбудена. Докато влизаше с Леане, Моарейн се зачуди какви ли чувства обладават Пазителката в този момент. Леане дръпна вратата зад тях и тя се затръшна със звук, наподобяващ затварянето на затворническа килия.

Амирлинския трон седеше зад голяма дъбова маса, поставена на килима по средата на стаята, а на масата бе поставен сплескан златен куб с размерите на пътна ракла, изкусно гравиран със сребро. Масата изглеждаше здрава, с тежки крака, но въпреки това като че ли леко се бе огънала под тежестта му.

При вида на златния куб Моарейн едва съумя да запази невъзмутимия си израз. Последния път, когато го беше зърнала, той бе заключен за по-сигурно в оръжейницата на Агелмар. Когато научи за пристигането на Амирлинския трон, смяташе лично да я уведоми за него. Това, че приказната вещ се бе оказала вече в ръцете на Амирлин, изглеждаше дреболия, но дреболия, предизвикваща притеснение. Събитията можеха да я изпреварят.

Тя се сведе в дълбок реверанс и произнесе официалното:

— Извикахте ме, майко, и аз дойдох. — Амирлин протегна ръката си и Моарейн целуна пръстена на Великата змия, който по нищо не се различаваше от тези на ръцете на останалите Айез Седай. Тя се изправи и придаде на гласа си по-фамилиарен тон, но без да прекалява. Даваше си сметка за присъствието на Пазителката, изправена зад нея. — Надявам се, че сте пътували добре, майко.

Амирлин беше родена в Тийр, в обикновено рибарско семейство, не в някоя знатна фамилия, и името й беше Сюан Санче, макар малцина вече да използваха това име, дори да си го помисляха, от десет години насам, откакто беше издигната от Съвета на кулата. Сега тя беше Амирлинския трон и нищо друго. Епитрахилът на раменете й бе нашарен с цветовете на седемте Аджа — Амирлин бе от всички Аджа едновременно и от нито една поотделно. Беше средна на ръст и изглеждаше по-скоро обаятелна, отколкото красива, но лицето й излъчваше покоряваща сила, която се долавяше много преди да бъде издигната на трона, силата на момиче, оцеляло по улиците на Мауле, пристанищния квартал на Тийр, а ясносиният й поглед беше принуждавал крале и кралици, та дори и самия капитан-командир на Чедата на Светлината да свеждат очи пред нея. Сега очите й бяха още напрегнати, а устните — плътно присвити.

— Призовахме ветровете да ускорят ладиите ни по Еринин, дъще, дори обърнахме теченията в наша помощ. — Гласът на Амирлин беше дълбок и изпълнен с тъга. — Видях с очите си предизвиканите от нас наводнения в селата по протежение на реката и Светлината само знае какво може да сме причинили на времето. Едва ли ще си възвърнем обичта на хората след щетите, които нанесохме. А вероятно съсипахме и посевите. И всичко това — само за да пристигнем колкото се може по-бързо. — Очите й се плъзнаха по инкрустирания златен куб и ръката й се вдигна, като да го погали, но когато отново отвори уста, тя каза само: — Елайда е в Тар Валон, дъще. Пристигна с Елейн и Гавин.

Моарейн си даваше ясна сметка за присъствието на Леане, застанала встрани, безмълвна, както винаги. Но наблюдаваща и слушаща внимателно.

— Изненадана съм, майко — промълви тя предпазливо. — Точно в този момент не е добре Мургейз да се лишава от съветите на Айез Седай. — Мургейз беше една от малкото владетели, които открито признаваха, че се ползват от съветите на Айез Седай; почти всички имаха в дворовете си по една от тях, но малцина го признаваха открито.

— Елайда е настояла, дъще, и кралица или не, съмнявам се, че Мургейз може да противостои на Елайда в един волеви двубой. У Елейн има потенциал. Много повече, отколкото съм виждала досега. Тя вече показва известен напредък. Червените ни сестри са се надули като пъстроперки. Аз лично не смятам, че момичето ще е склонно да споделя техните възгледи, но то все пак е младо и човек не знае. Но дори и да не успеят да я склонят, това няма да промени много нещата. Елейн може да се окаже една от най-могъщите Айез Седай от хиляда години насам и тъкмо Червената Аджа я намериха. Заради това момиче вече си спечелиха голямо влияние в Съвета.

— Аз доведох във Фал Дара две млади жени, майко — каза Моарейн. — И двете са от Две реки, където кръвта на Манедерен е все още силна, въпреки че те дори не си спомнят, че някога е съществувала страна, носеща това име. Старата кръв пее, майко, а в Две реки тя пее доста звучно. Егвийн, селско момиче, е поне толкова силно, колкото Елейн. Виждала съм щерката-наследница и знам. А що се отнася до другата… Нинив бе Премъдрата на селото, но тя всъщност е почти момиче. Самият факт, че жените в нейното село са я избрали за Премъдра на такава възраст, трябва да ви говори достатъчно. Успее ли да установи съзнателен контрол над онова, което сега прави безсъзнателно, ще стане силна колкото всяка друга в Тар Валон. А след обучението ще грейне като звезда в сравнение с бледите свещи на Елейн и Егвийн. А за тези двете не съществува никаква вероятност да изберат Червената. Мъжете ги разсмиват, ядосват ги, но и двете ги харесват. Появата им лесно би противодействала на влиянието, което Червената Аджа е придобила в Бялата кула с намирането на Елейн.

Амирлин кимна, сякаш не това беше същественото. Моарейн вдигна изненадано вежди, но веднага се усети и си придаде спокоен вид. Две бяха напоследък основните грижи в Съвета на кулата. Това, че с всяка година, както изглеждаше, се намираха все по-малко момичета, способни да бъдат обучени да преливат Единствената сила, и това, че все по-малко от намерените наистина притежаваха потенциал. И тревогите, свързани с намаляването на броя и отслабващата мощ на Айез Седай, бяха по-силни от всичките обвинения, че Айез Седай са причинили Разрушението на света, по-притеснителни от омразата на Чедата на Светлината, по-тревожни дори от деянията на Мраколюбците. Коридорите на Бялата кула, някога претъпкани с жени, все повече опустяваха и онова, което някога можеше лесно да се постигне с помощта на Единствената сила, сега изискваше твърде много усилия, а понякога се оказваше и невъзможно.

— Елайда има и друга причина да пристигне в Тар Валон, дъще. Тя ми изпрати едно и също съобщение по шест различни гълъба, за да е сигурна, че съм го получила — а до кого другиго в Тар Валон е изпращала пощенски гълъби, мога само да предполагам — след което се яви лично. Заяви пред Съвета, че ти си се замесила с някакъв младеж, който е тавирен, при това опасен. Каза, че той се появил в Кемлин, но когато намерила хана, в който бил отседнал, се оказало, че ти си го отвлякла.

— Хората в този хан ни служиха добре и вярно, майко. Ако тя е навредила на някого от тях… — Моарейн не можа да прикрие остро тата в гласа си и усети как Леане нервно помръдна. Никой не можеше да говори пред Амирлинския трон с подобен тон; дори един крал на собствения си трон не можеше да си го позволи.

— Би трябвало да знаеш, дъще — отвърна й сухо Амирлин, — че Елайда няма да навреди на никого, освен на онези, които смята за опасни. Сиреч на Мраколюбците или на онези нещастни и глупави мъже, които се опитват да преливат Единствената сила. Или на някой, който застрашава Тар Валон. Всеки, който не е Айез Седай, я интересува точно толкова, колкото камъчетата върху игралната дъска. За негов късмет, ханджията, някой си господин Джил, доколкото си спомням, явно имал добро мнение за Айез Седай и затова отговорил удовлетворително на въпросите й. Всъщност Елайда се изказа ласкаво за него. Но най-вече говореше за младия мъж, когото ти си прикрила от нея. Бил по-опасен от всеки друг мъж от Артур Ястребовото крило насам, така твърди тя. Нали знаеш, понякога я спохожда Прорицателството. И думите й твърде натежаха в Съвета.

Заради Леане Моарейн вложи колкото можеше повече покорство в гласа си. Но въпреки това не прозвуча много раболепно.

— Майко, аз водя със себе си трима млади мъже, но никой от тях не е от кралско потекло и много се съмнявам някой от тях дори да си е мечтал да обедини целия свят под своята власт. Никой не е и сънувал амбициите на Артур Ястребовото крило след Стогодишната война.

— Да, дъще. Селски младежи, така твърди и лорд Агелмар. Но един от тях е тавирен. — Очите на Амирлин отново се плъзнаха по сплеснатата ракла на масата. — В Съвета беше внесено предложение да бъдеш пратена в уединение за размисъл. Предложи го една от представителките на Зелената Аджа, а другите две кимаха одобрително, докато тя говореше.

Леане изсумтя презрително, а може би и отчаяно. Когато Амирлинския трон говореше, тя обикновено не издаваше отношението си, но сега Моарейн напълно разбираше едва доловимата й намеса. Зелената Аджа бяха съюзнички на Синята от хиляда години; от времето след Артур Ястребовото крило двете Аджа винаги бяха единогласни.

— Нямам желание да копая зеленчукови градини в някое затънтено селце, майко. — „Нито ще го направя, каквото и да реши Съветът на кулата.“

— Освен това бе предложено, също от Зелените, по време на твоето уединение да бъдеш надзиравана от Червената Аджа. Червените сестри се направиха на изненадани, но имаха вид на птици-рибари, усетили плячка. — Амирлин изсумтя. — Червените заявиха, че не биха желали да поемат надзора над сестра от друга Аджа, но че ще се подчинят на решението на Съвета.

Въпреки волята си Моарейн потръпна.

— Това би било… твърде неприятно, майко. — Би било повече от неприятно. Много повече. Червените не проявяваха никакъв такт. Но тя решително изтласка тази мисъл от съзнанието си за по-подходящ момент. — Майко, не разбирам този явен съюз между Зелените и Червените. Техните убеждения, отношението им към мъжете, възгледите им за целите на Айез Седай са напълно противоположни. Една Червена и една Зелена дори не могат да си говорят, без да си крещят.

— Нещата се променят, дъще. Аз съм петата поред, издигната на Амирлинския трон от Аджата на Сините. Може би им се струва, че е твърде много или че възгледите на Сините вече не са подходящи за един свят, пълен с Лъжедракони. За хиляда години много неща се променят. — Амирлин направи гримаса и продължи да говори сякаш на себе си: — Стари стени се пропукват, стари прегради рухват. — Мигом се отърси и гласът й отново стана твърд. — Имаше и още едно предложение, което мирише на гнило. След като Леане е от Синята Аджа и аз също произлизам от Сините, бе заявено, че включването на две Сини сестри в свитата ще осигури надмощие на Синята Аджа. Заявиха го в Съвета, пред самата мен, все едно че се обсъждаше ремонтът на градската канализация. Две от Белите сестри застанаха срещу мен, и две от Зелените. Жълтите предпочетоха да си мърморят помежду си, не се изказаха нито за, нито против. Ако само още една бе казала „не“, и сестрите ти Аная и Майдан нямаше да са тук. Говореше се, при това открито, че изобщо не трябва да напускам Бялата кула.

Това потресе Моарейн повече и от вестта, че Червената Аджа е пожелала да я предадат в ръцете им. От която и Аджа да произлизаше, Пазителката на Хрониките говореше единствено от името на Амирлин, а Амирлин говореше от името на всички Айез Седай от всички Аджа. Така беше от памтивека и никой никога не беше допускал, че може да е другояче, дори в най-мрачните времена на Тролокските войни, нито когато армиите на Артур Ястребовото крило бяха обсадили всички живи Айез Седай зад стените на Тар Валон. В края на краищата Амирлинския трон си беше Амирлинския трон. Всяка Айез Седай бе длъжна да се покорява на волята й. Никоя не можеше да поставя под въпрос нейните действия и решения. Подобно изказване противоречеше на три хиляди години традиция и закон.

— Но коя би се осмелила, майко?

Смехът на Амирлинския трон бе горчив.

— Коя ли не, дъще. Вълнения в Кемлин. Великият Лов, обявен без някоя от нас да е разбрала, преди да чуем самата прокламация. Лъжедракони, никнещи като мухоморки след дъжд. Западащи държави и все повече благородници, заплетени в Играта на Дворовете повече от всякога, откакто Артур Ястребовото крило прекъсна с меча си коварствата им. И което е най-лошото, всички знаят, че Тъмния отново се е размърдал. Опитай се да ми покажеш и една сестра, която да не смята, че Бялата кула губи контрол над събитията, и ако не е от Кафявата Аджа, то тя ще се окаже мъртва. Изглежда, времето изтича твърде бързо за всички нас, дъще. Понякога ми се струва, че почти го усещам как се скъсява.

— Както сама казвате, майко, нещата се променят. Но отвън се ширят много по-страшни бедствия, отколкото вътре в Блестящите стени.

Амирлин срещна мълчаливия поглед на Моарейн, след което кимна замислено.

— Остави ни сами, Леане. Искам да си поговорим насаме с моята дъщеря Моарейн.

Последва миг на колебание, после Леане отрони:

— Както желаете, майко. — Моарейн разбираше изненадата й. Амирлин твърде рядко даваше аудиенции без присъствието на Пазителката, особено когато сестрата бе заслужила нейното порицание.

Вратата се отвори и затвори зад Леане. В преддверието тя нямаше да промълви и дума какво е станало вътре, но мълвата, че Моарейн е останала сама с Амирлин, щеше да плъзне сред Айез Седай във Фал Дара като пожар сред изсъхнал лес и веднага щяха да се появят спекулациите.

Веднага щом вратата се затвори, Амирлин се изправи и Моарейн усети лека тръпка, докато другата жена преливаше Единствената сила. За миг Амирлинския трон пред нея сякаш се обкръжи от ярко сияние.

— Не зная дали някоя от останалите знае за твоята стара хитринка — промълви Амирлинския трон, докосвайки с пръст синьото камъче на челото на Моарейн — но повечето от нас си имат по някоя и друга своя хитрина още от детските си години. Тъй или иначе, никой няма да чуе какво си говорим сега.

Изведнъж тя обгърна с ръце Моарейн в топла прегръдка. Моарейн отговори също толкова топло на прегръдката й.

— Моарейн, скъпа, ти си единствената, с която мога да си спомня коя бях някога. Дори Леане се държи с мен така, сякаш съм се сляла с този епитрахил и с жезъла, дори когато сме сами, сякаш не сме се кикотели някога като момичета, докато бяхме новачки. Понякога ми е мъчно, че не сме отново новачки, двете с теб. Все още толкова невинни, че всичко това да ни се струва оживяла веселчунска приказка, все още толкова невинни, че да си въобразяваме, че някой ден ще срещнем своите мъже — те щяха да са принцове, помниш ли? Красиви, силни и благородни — които биха понесли да живеят с жени, притежаващи силата на Айез Седай. Все още достатъчно невинни, че да вярваме в щастливия край на веселчунските приказки, как ще изживеем живота си като всички други жени, само че по-пълноценно и по-щастливо от тях.

— Ние сме Айез Седай, Сюан. И имаме своя дълг. Дори ние двете да не бяхме родени с тази способност, би ли се отказала от него заради дом със съпруг, дори той да е принц? Не вярвам. Това е мечтата на една добра стопанка на село. Дори Зелените не стигат чак дотам.

Амирлин отстъпи крачка назад.

— Не, не бих. В повечето случаи поне. Но е имало времена, когато съм завиждала на селските стопанки. В този момент е почти така. Моарейн. Ако някоя, дори Леане, разбере за нашия замисъл, и двете ще бъдем усмирени. И не мога да твърдя, че биха сгрешили.

Загрузка...