Вещерите от Сарамир

Тридесет и четвърта глава

На здрачаване избягаха от Аксками през южната порта, а спускащият се мрак ги скри от вражеските очи. Това се оказа доста лесно. Всички погледи бяха вперени в Цитаделата и източната порта, откъдето войските на рода Батик прииждаха в града. Огньовете продължаваха да горят в гигантската пресечена пирамида, издигаща се на най-високия хълм в столицата. Размириците бяха избухнали с удвоени сили, когато хората бяха видели как от върха й се издига гъст дим, а езиците на пламъците лижеха стените й на фона на стелещия се здрач. Отрядите на рода Батик веднага бяха предприели ответен удар и сега касапницата по улиците беше неописуема. Сред разгара на тези събития никой не обърна внимание на покритата кола, която се дотътри до спокойната южна порта. Пазачите имаха своите заповеди, естествено; странно, обаче след като размениха няколко думи със закачулената жена, седяща до водача на каруцата, веднага ги пуснаха да излязат. Портите се отвориха, колата мина под големия свод и похитителите на Престолонаследничката оставиха Аксками да се пържи в собствената си ярост.

На три километра от града те свърнаха от главния път към една изоставена каменоломна. Там оставиха каруцата и взеха седем от дванадесетте коня, които бяха приготвени за тях. Човекът, който пазеше животните, се вгледа угрижено в детето, което Заелис носеше на ръце.

— Това тя ли е? — попита той почтително, а очите му проблеснаха на зеленикавата лунна светлина. Въздухът сякаш бе зареден с електричество и косъмчетата по кожата на хората настръхваха. Утре или на следващия ден… лунната буря щеше да се разрази съвсем скоро. Трябваше да яздят много бързо, за да я изпреварят.

— Тя е — отвърна Заелис. — Трябва да потегляме. Всеки изгубен миг я приближава все повече до смъртта.

Мъжът остреща преглътна и кимна, загледан след тях, докато те бързо се отдалечаваха от каменоломната, поели далеч на юг. После се обърна и влезе в порутената колибка, служила като жилище на надзирателя на каменоломната, в която бе прекарал последните два дни. Похитителите щяха да спрат в още няколко подобни места, за да сменят конете си. Бързината беше от жизненоважно значение, защото всичките им планове им разчитаха на това групичката да изчезне с Престолонаследничката, без да остави никаква следа след себе си. Уморените коне, които Заелис и спътниците му оставяха след себе си, щяха да бъдат скрити на сигурно място, докато възстановят силите си. В случай че бягството им бъдеше разкрито и те бяха проследени, Лоното щеше да се окаже в голяма опасност и твърде много невинни хора щяха да бъдат изложени на риск. По-голямата част от обитателите му нямаха никаква представа за тази мисия и не знаеха нищо за плановете на организацията извън съсипаните земи на Разлома; Лоното беше неподготвено и неспособно да се защити срещу евентуална атака от страна на имперските сили. Мъжът се зачуди дали бяха успели да отвлекат детето, без някой да разбере, или в момента в столицата се събираше отряд, който всеки момент щеше да се втурне по петите им.

Той се опита да поспи, ала почти цялата нощ се въртя нервно и едва около зазоряване се унесе в неспокойна дрямка, изпълнена с ярки и страховити сънища. Когато се събуди на следващата сутрин, не беше сигурен кое беше плод на въображението му и кое — истинско; един образ обаче се беше врязал в паметта му и отказваше да избледнее, както ставаше с повечето кошмари.

Можеше да се закълне пред боговете, че бе видял някакви неща, прокрадващи се по самия ръб на каменната кариера малко преди разсъмване. Същества с крака като кокили и очи, наподобяващи пламтящи фенери.

Яздеха бързо и продължително през цялата нощ и по-голямата част от сутринта. Когато Заелис най-накрая обяви почивка, по телата на конете бе избила пяна, от ноздрите им се издигаше пара, а от устните им се стичаше слюнка. Те свърнаха от пътя и се насочиха към разстилащите се равнини и хълмове на необятната сарамирска шир. Намериха подслон под широките, древни клони на едно дърво джукаки, издигащо се на самотен хълм. Въздухът бе изпълнен с жуженето на насекоми, а прежурящите слънчеви лъчи изпълваха света с ярки цветове. Денят беше неизмеримо красив и великолепието му контрастираше рязко с настроението им.

Кайку заспа веднага щом слезе от коня си. Отдавна бе преминала границите на изтощението — по време на ездата за малко да падне от седлото на няколко пъти, едва успявайки да държи очите си отворени с цената на кански усилия на волята. Юги накладе огън, за да си сготвят нещичко, а Заелис положи Лусия на тревата и се приведе над нея заедно с Кайлин. Мишани, Асара и Пърлок се разположиха под пъстрата сянка, уморени и угрижени.

Бяха го направили. Бяха успели да отвлекат Престолонаследничката под носа на императорското семейство и никой не ги беше видял; е, никой, който да остане жив. Късметът беше синхронизирал перфектно действията им. Експлозиите в Цитаделата и изненадващото предателство на рода Батик, обстоятелството, че Дурун умишлено бе отвел Анаис и Лусия на тайно място, така че никой да не знае къде се намират, за да може да ги убие безнаказано; напълно бе възможно императорските стражи още да не са разбрали, че Престолонаследничката е изчезнала, и да си мислят, че момиченцето се намира някъде в Цитаделата. В разгара на неразборията похитителите бяха успели да грабнат детето, без да оставят никакви следи.

И все пак изобщо нямаха чувството, че са постигнали победа, защото детето лежеше на тревата, блуждаещо между живота и смъртта. Ако умреше, всички положени усилия щяха да се окажат напразни.

Престолонаследничката лежеше на тревата пред тях, облечена в разпарцаливените си дрешки, а дишането й беше повърхностно и накъсано. По-голямата част от красивата й коса вече я нямаше, а краищата на кичурите, които бяха останали, бяха почернели и се ронеха при допир. Когато Заелис внимателно отметна косата й настрани, видя грозните белези от изгарянията по вратлето и горната част на гърба й — плътта беше напукана и сълзеше.

— Защо не се събужда? — попита той тихо.

— Изгарянията са твърде дълбоки — отвърна Кайлин. — Прекалено близо са до гръбнака й.

— Не можеш ли да я излекуваш?

Жената поклати глава. Дори и без страховития си грим тя излъчваше самоувереност и респект.

— Не се осмелявам. Тя е уникално създание. Трябва да се надяваме, че силата й ще удържи фронта, докато се приберем в Лоното — погледът й се насочи към Кайку, която бе заспала, свита на кълбо. Без нея детето щеше да е мъртво, ала пак заради нея можеше да умре. Кайлин отказваше да се замисли над отговорността, която трябваше да поеме, задето бе позволила на девойката да дойде с тях, при положение че знаеше много добре колко опасна беше дарбата й.

Мишани бе изтощена и се чувстваше ужасно не само заради загрижеността си към Кайку и Лусия, ами и поради други причини. Бе осъдена на смърт от Императрицата пред достатъчно голям брой императорски стражи. Независимо кой щеше да седне на трона сега, все някой от тези стражи щеше да оцелее и да съобщи новината. Промяната в политическото поведение на баща й бе рефлектирала върху нея с всичките си негативни последствия. Иронията се криеше в това, че едно време се възхищаваше точно на тези неща в императорския двор — харесваше й това, че само за миг да отклониш очи, и всичко вече е различно. Е, ами точно така бе станало и сега и неочакваните промени за малко да й костват живота. Нямаше връщане назад — никога. Нито в двора, нито в залива Матакса. Тя беше прокудена завинаги.

Мишани погледна към Кайку, която спеше, а лицето й изглеждаше спокойно. „Е, поне не съм сама“, си каза и намери известна утеха в тази мисъл.

Приготвиха си обяд от провизиите, които откриха в дисагите на конете и се подкрепиха. Заелис цръкна малко мляко с мед в устата на Лусия и остана доволен, когато видя, че тя го преглътна. Внимателно надигна клепките й и видя, че реагират на светлината. Момиченцето обаче не виждаше нищо; сякаш се бе затворило дълбоко в себе си, потърсило убежище от болката, причинена от изгарянията. Толкова чувствително създание, толкова крехко…

— Трябва да вървя — каза един глас иззад рамото му. Той се обърна и видя Пърлок.

— Разбирам — отвърна. — Имаш моята и нейната благодарност. Постъпи много храбро — да ни доведеш до Цитаделата и да ни измъкнеш оттам.

Пърлок кимна, не особено убеден в това. Пътешествието през каналите беше доста мъчително, ала за щастие на връщане нямаше никакви маку-шенги. Нервите му бяха разнебитени и той се чувстваше странно празен отвътре. Ако не беше той, навярно Лусия щеше да порасне благополучно, да се научи да крие силите си и да се възкачи на трона. Ако не беше той.

— Дългът ми е платен — каза някогашният крадец. Думите му прозвучаха кухо, ала той въпреки това ги произнесе. Смелостта му си имаше своите граници и той ги бе достигнал. — Мисля, че ще се оттегля и ще заживея някъде на изток. Едва ли ще се видим отново.

— Желая ти успех — каза Заелис.

— И аз на теб — Пърлок бе напълно откровен. Той погледна още веднъж горкото дете, след което се метна на коня си и пое през хълмовете.

Не след дълго отново настана време да тръгват. Угасиха огъня и събудиха Кайку, която хапна няколко залъка, преди да се качи на коня си. Все още се чувстваше изтощена, но няколкото часа сън й се бяха отразили добре. Те пришпориха жребците си и препуснаха на юг към разлома Ксарана и сигурността.

Вечерта отново спряха да сменят конете си, след което продължиха да яздят до късно през нощта. Кайку не си спомняше много от пътуването им, защото ту се унасяше, ту се разсънваше периодично, докато тялото й като по чудо се крепеше изправено на седлото. Мишани препускаше редом с нея и постоянно следеше приятелката си да не падне. Беше си рисковано, ала не можеха да си позволят някой да води коня й, както бе направила Асара във Фо, или да я сложат да язди с друг човек. Всяка секунда беше ценна, а всяко забавяне — непростимо.

Лагеруваха отново под прикритието на една надвиснала ниска скала, където накладоха малък огън, след като се убедиха, няма да се вижда отдалеч. Нощта бе достатъчно топла, за да имат нужда да се сгреят, ала все пак трябваше да си сготвят нещичко и да кипнат вода. Юги носеше билки както с приспивно, така и с ободряващо действие, и сега приготви силна отвара от последните; мъжът изпи по-голямата част от нея с ясното съзнание, че едва ли ще спи, докато не стигнат до Лоното. Останалите от групата вече бяха изпоналягали по земята и единствено Асара опита от течността, защото организмът й се нуждаеше от малко сън и тя спокойно можеше да мине и без него.

Пътешествието от северния край на Разлома до Аксками им бе отнело седем дни при нормална скорост. Заелис прецени, че ще могат да изминат разстоянието за два, което означаваше, че би трябвало да пристигнат в Лоното през нощта на следващия ден. Състоянието на Престолонаследничката видимо се влошаваше — тя бе смъртно пребледняла и имаше треска, като не спираше да трепери и бълнува. Ако Тейн беше сред тях, можеха да използват познанията му в областта на билкарството, за да облекчат болките й, да промият раните и да ги предпазят от инфектиране, ала никой от присъстващите не бе наясно с тези неща, дори и Юги, чиято ерудиция се простираше до приготвянето на две-три отвари. Единственото, което бяха в състояние да сторят, беше да слагат студени превръзки на челцето на Лусия и да превържат раните й с накъсани на ивици дрехи. Кайлин изпрати съобщение на Сестрите в Лоното, нареждайки им да ги посрещнат с лечител в северния край на разлома Ксарана; съдейки по вида на Престолонаследничката обаче, тя се съмняваше, че детето ще доживее дотогава.

Следващият ден ги затрупа с неприятности. Конят на Мишани счупи крака си в една заешка дупка, събаряйки я на земята. Тя се отърва само с лека уплаха, ала животното трябваше да бъде заклано. Девойката се качи на коня на Кайку, която се чувстваше по-добре след нощната почивка, макар и да продължаваше да не говори много и тихичко да ридае при спомена за Тейн. Първоначално това доведе до известно забавяне на скоростта им, ала Мишани беше лека, а конят — силен и издръжлив, така че разликата в сравнение с предишното им темпо не беше кой знае каква.

По пладне горещината бе станала нетърпима — окото на Нуку припичаше безжалостно — и главата на Мишани се замая от адската жега. Заелис беше безкомпромисен и не им позволи да спрат дори и за да хапнат. Той самият започваше да страда от слънчеви изгаряния — носът и бузите му бяха почервенели като сварен рак — ала тези проблеми бяха нищожни в сравнение с опасността да изгубят живота на Престолонаследничката.

Когато здрачът най-накрая се спусна, всички бяха прегладнели и изтощени, а дишането на Лусия се бе превърнало в повърхностно хриптене. Похитителите гледаха с нарастващ ужас как огромният бял диск на Аурус надвисва зад тях, а малката, но ярка Иридима се издига на запад, следвана по петите от Нерин. Въздухът сякаш се изпъна като струна и придоби металически привкус. В небето се появиха облаци, дошли незнайно откъде, които се понесоха на север, пренебрегвайки вятъра, духащ срещу тях.

Тъкмо бяха стигнали до разлома Ксарана, когато лунната буря се разрази.

Тя започна със свистящ писък, който накара конете да зацвилят уплашено, породен от разкъсания между влиянията на различните гравитации въздух. Пурпурни светкавици прорязаха пространството между облаците, докато самите те бяха накъсани на парцали във вихрушката на невидимите сили, беснеещи високо в атмосферата. Те навлязоха сред гигантските скали, излезли на повърхността след древния катаклизъм, погълнал град Гобинда и династията Чо. Времето бе загладило острите ръбове, покривайки ги с пръст и треволяци, ала човек пак можеше да различи ивиците, по които земята се бе пропукала, както и местата, където равната повърхност бе претърпяла невъобразими деформации. Ездачите препускаха стремително по пресечения терен, а пронизителните звуци на бурята раздираха ушите им; после се изля и дъждът, който забарабани по земята с топлите си капки. За секунди той прерасна в истински порой, сякаш небето се разтвори, за да изсипе някакъв гигантски товар отгоре им. Заелис бе завил с одеяло Престолонаследничката в скута си, ала макар че не му беше много удобно да язди така, продължи да препуска със същия устрем из лабиринтите и хлъзгавите склонове на Разлома.

Когато най-накрая се спряха на една полянка, заобиколена от огромни скални блокове, наподобяващи митични каменни великани, вече бе паднал пълен мрак. Изведнъж зловещо пурпурно сияние озари пейзажа, а от небето се разнесе демоничен вой. Мишани, която яздеше заедно с Юги, за да може конят на Кайку да си почине, се сепна при звука.

— Защо спираме? — извика Кайку сред грохота на бурята, цялата подгизнала, а по брадичката и бузите й се стичаше вода.

Заелис огледа внимателно околността с напрегнат израз.

— Кайлин? — вдигна вежди той.

— Трябва да се срещнем тук — потвърди жената. — С лечителя и с мъжете с носилката. Те знаят, че не бива да закъсняват.

— Обаче закъсняват — заяви мъжът.

— Виждам.

Асара презареди пушката си и звукът подейства достатъчно красноречиво на похитителите, засилвайки тревогата им. Юги се озърташе нервно наоколо.

Погледът на Кайку попадна на едно поточе, което ромонеше нежно, вливайки се в малко езерце в скалната чаша под тях. Тя не беше в състояние да каже какъв инстинкт я накара да присвие очите си и да се вгледа по-внимателно, ала в този момент поредната светкавица проряза небето и тя видя, че бистрата вода бе примесена с нещо по-тъмно, чийто източник се намираше някъде зад скалата. На слабата светлина беше невъзможно да се определи какво представляваше, обаче тя се досети за природата му по бавното му, лениво просмукване във водата. Кръв.

— Твоите хора са мъртви, Заелис — рече тя, докато всичките й сетива й крещяха да се маха по-бързо оттук. — Това е капан! Да се махаме!

Навярно заради убедеността в гласа й или поради обстоятелството, че нервите на всички бяха изострени до краен предел, ала похитителите реагираха мълниеносно и без колебания. Това спаси живота им.

Те оставиха полянката зад гърба си в същия момент, когато два шин-шина изскочиха внезапно от убежищата си, нахвърляйки се на мястото, където групичката бе стояла допреди секунди. Другите два демона вече препускаха по ръба на скалните блокове, приковали пламтящите си очи в жертвите си, докато кокилоподобните им крайници ги носеха с

невероятна скорост по пресечения терен. Следващата светкавица ги освети с пурпурното си сияние и силуетите им се откроиха на фона на скупчените луни, след което мракът се възцари отново. Единствените светлини бяха горящите им очи, вперени в Престолонаследничката, към която демоните се приближаваха с всяка секунда.

— Разпръснете се! — извика Кайлин, която дръпна рязко поводите на коня си, омотани около юмрука й, възпирайки го да не се блъсне в надвисналата канара пред нея. Натрошените скали предлагаха хиляди маршрути, по които човек можеше да се отправи и да се изгуби завинаги в този лабиринт; това обаче изобщо не притесняваше Кайлин в момента. Бягството беше единственият вариант да се спасят — тя не можеше да ги защити от четири шин-шина без помощта на Сестрите си.

Заелис внезапно завъртя коня си, прегърбен над Лусия, и го пришпори към тесния проход между две огромни гранитни плочи. Кайку го последва. Асара изтърва момента да свърне и продължи напред по калния склон. Юги и Мишани тръгнаха след нея, а Кайлин си избра друг път.

Небето беснееше, обзето от неистова ярост, и Кайку прегърби още повече раменете си, за да се предпази от бушуващия му гняв. Заелис се носеше напред с безразсъдна скорост, минавайки на сантиметри от скалите и дърветата по пътя си, докато дъждът не спираше да се излива като из ведро. На два пъти той за малко да размаже мозъка на Лусия в изпъкналите каменни ръбове, защото тя лежеше напреки в скута му, а главата й се подаваше настрани. Кайку се взираше съсредоточено в гърба на учителя, следвайки всеки негов ход. Дъхът й спираше, когато се гмурваше в тесни скални цепнатини със стърчащи ръбове, заплашващи да строшат капачките на коленете й, и тя не можеше да си позволи да погледне дори за секунда назад, за да види какво ставаше с шин-шините.

„Няма да ме хванете, помисли си ядно тя. Изплъзнах ви се веднъж, ще го сторя и втори път.“

Когато се понесоха се по един не особено дълъг открит участък, покрит с клисава трева и осеян с неголеми камъни, от другата страна на който се виждаше малка горичка, девойката най-накрая се осмели да погледне през рамото си.

След тях се носеха три от чудовищата — едно препускаше по земята, а другите две — по назъбените стени на каньона, из който яздеха. Изглеждаха като живи сенки, костеливи парчета мрак, върху които окото отказваше да се съсредоточи, понесли се като гигантски паяци в тъмнината.

Девойката чу Заелис да крещи пред нея. Четвъртият шин-шин се бе появил сред дръвчетата отпред, преграждайки пътя им.

Те гледаха ужасени как чудовището се изправя на задните си крака и надава пронизителен стържещ писък. Конят на учителя изцвили и зави рязко встрани, за да избегне демона, застанал точно на пътя му, обаче копитата му попаднаха на някакъв хлъзгав камък, животното се подхлъзна и се строполи на земята. Заелис пое тежестта на удара, предпазвайки Лусия с тялото си; Кайку чу изхрущяването, когато кракът на мъжа се счупи, строшавайки се под тежестта на жребеца. Той изстена от болка, ала Кайку вече беше до него и се навеждаше от седлото, протегнала ръка.

— Дай ми я! — извика девойката.

Въпреки замъгленото си от агонията съзнание, Заелис веднага разбра какво се искаше от него и подаде Престолонаследничката на Кайку, която я сграбчи, а тежестта на умиращото момиченце за малко да я събори от коня й. Тя пришпори отново жребеца, насочвайки се към шин-шина пред дърветата. Когато почти го беше достигнала, си пое дълбоко дъх и…

… и тогава пушката на Асара изтрещя и чудовището бе запокитено назад от силата на изстрела. То се строполи на земята, а черните му, тънки крайници се замятаха спазматично във въздуха. Тримата му спътници проследиха посоката на изстрела и в същия миг единият от тях избухна в пламъци, надавайки ужасен вой. Кайлин беше тук, появила се през друга цепнатина в скалите, а очите й бяха червени.

— Тръгвайте! — извика Заелис, а гласът му заглъхваше от болка. Конят му най-накрая успя да се изправи и се отдалечи от него, оставяйки го да лежи на земята.

Кайку не се нуждаеше от повторно напомняне. Тя заби пети в хълбоците на животното и то препусна бясно напред, преследвано от зловещия вой на бурята.

Девойката се гмурна в тъмния, подгизнал свят на шубрака, където всяка сянка имаше сурово дървено лице и всяко погрешно движение означаваше внезапен край. Ушите й се изпълниха с призрачното съскане на клонките, които се вееха се под напора на вятъра, шибайки раменете и главата й. Тя държеше поводите с една ръка, защото бе обвила с другата Лусия, облегнала главата на момиченцето на гърдите си.

Земята изведнъж пропадна пред нея и добре че конят й реагира своевременно, накланяйки се така, че да преодолее стръмнината под най-удобния за него ъгъл. Кайку бе затаила дъх, докато се носеше шеметно покрай дървета и скали, неспособна да се избави от мисълта, че късметът им няма да издържи, че всяко изплъзване на косъм от опасността ги приближаваше към момента, когато щяха да се блъснат в някое дърво и тя щеше да бъде прекършена на две като тръстикова кукла.

Ала ето че краят на стръмния склон настъпи преди техния и копитата на коня й затупкаха по едно тясно дере, по средата на което течеше малка рекичка. Жребецът й я прецапа набързо, озовавайки се на отсрещния бряг. Кайку си даде сметка, че сега вече никой не беше в състояние да им помогне. Нямаше начин някой от другите да я е последвал тук, още по-малко пък да я намери отново. Можеше единствено да се надява, че останалите шин-шини са били сполетени от същата съдба като другаря си, който беше изгорен от Кайлин; обаче не се осмеляваше да се обърне и да провери. Без да я е грижа дали чудовищата преследваха нея или драгоценния й товар, тя продължи стремителния си ход напред.

Склоновете на дерето започваха да се стесняват и когато бурята изрева отново, девойката изкрещя заедно с нея, защото звукът отекна оглушително в този скалист коридор. Присвила очи заради несекващия дъжд, тя въпреки това не можеше да види нищо в тясната котловина и нямаше никаква представа дали не язди към някоя назъбена скала или зейнала пропаст, падането в която щеше да причини гибелта й.

Оказа се второто. Някакъв инстинкт я предупреди, някаква част от подсъзнанието й предугади заплахата, навярно по промяната във въздушните течения, които идваха отпред, и тя дръпна поводите на коня с всички сили, ожулвайки устата му. Жребецът изцвили от болка, внезапно забавяйки хода си, а Кайку се наведе максимално назад, прегръщайки здраво Лусия, за да не може силата на инерцията да ги запрати да полетят право в бездната. Копитата му се хлъзнаха по мокрите камъни и девойката усети как паниката пропълзява по гърба й при мисълта, че могат и да не спрат навреме; точно тогава обаче жребецът намери опорна точка и се закова на място на сантиметри от бездната. Когато се вгледа в тъмния пейзаж под нея, на Кайку й призля — разстоянието, което я делеше от върховете на дърветата долу, беше огромно. Тя си представи как полита в безкрайното пространство, как се носи покрай назъбената скална стена, как дъждовните капки шибат лицето й, как се блъска с трясък в земята…

Девойката рязко завъртя коня си и видя как два от демоните се спускат от върховете на дърветата в котловината, а горящите им очи не изпускат от поглед детето в обятията й.

— Няма да я получите! — изкрещя им момичето, а думите й се изгубиха сред воя на свирепия вятър. В този момент жребецът й свърна наляво, без да го е подтиквала, и тя забеляза, че краят на дерето бе изронен в достатъчна степен, за да може да послужи като стръмна пътечка. Конят искаше да тръгне по нея, мотивиран от ужаса, който изпитваше от кошмарните същества, ала Кайку знаеше много добре, че копитата му не са пригодени за толкова неравен терен. Нейните нозе обаче бяха.

Тя скочи от жребеца и преметна Лусия през рамото си като торба. Ръцете й краката я боляха, а и детето имаше нужда от по-нежни грижи, отколкото му предлагаше в момента, ала нямаше никакво време за галантности.

— Няма да я получите! — извика отново, а лунната буря изпищя в отговор. С тези думи тя се закатери по стръмния склон, а пропастта зееше на сантиметри от дясното й стъпало. По неравната скалиста повърхност се стичаше вода и тя на два пъти се подхлъзна и трябваше да се подпре с ръка, за да запази равновесие, но все пак успя да се добере до ръба на обраслата с дървета клисура, към който така отчаяно се стремеше. С пламтящи от усилията дробове, тя се хвърли в тъмното убежище на клоните, макар и да съзнаваше, че те не представляваха никаква закрила срещу шин-шините.

Сърцето й щеше да избухне и тя едва си поемаше дъх, докато си пробиваше път сред обгърнатия в сенки призрачен свят на дърветата. Изобщо не можеше да се надява, че е способна да им се изплъзне с този ход; единственото, което й оставаше, бе да си намери някакво скривалище, където да остане до зазоряване или поне докато някой не й се притечеше на помощ. Изведнъж я осени я една безумна мисъл — само ако можеше да намери ипи, както бе сторила Асара, когато за първи път се сблъска със шин-шините… ала ипи обитаваха само дълбоките, затънтени лесове, докато това тук си беше само едно дере, обрасло с рехави дръвчета.

„Не можеш да се скриеш. Не можеш да ги надбягаш. Мисли!“

Съзнанието й предателски се спря на възможността да използва своята кана, която бе заспала в момента и която й бе причинила толкова много болка напоследък. Макар че не изключваше възможността да прибегне до нея като последно средство, без да забравя нито за миг, че силата й почти беше убила Асара и до голяма степен бе виновна за положението на малкото момиченце, което сега потрепваше на рамото й, Кайку знаеше, че за момента това е абсолютно невъзможно. Тя изобщо не бе успяла да се възстанови от последния път, когато дарбата й се прояви, и се чувстваше напълно изцедена. Беше по-празна от всякога.

Този път нямаше да има пощада.

Дърветата изведнъж изчезнаха и тя се озова на плоска, измита от дъжда обширна скала, която стърчеше на фона на нощното небе. Трите луни се взираха в нея, разположени точно над главата й, а ръбовете им се врязваха в кълбящите се черни облаци, които обсипваха земята с назъбени пурпурни светкавици. Сиянието им се отразяваше в мократа, хлъзгава скала под краката й. Девойката застина на мястото си.

— Не… — прошепна тя, защото дори без да се доближава до края на скалата, можеше да види, че сама се е поставила на тясно. Плоската скала завършваше над друга пропаст; съдейки по извивката на ръба й, тя прецени, че бездната се простира и от двете й страни. През цялото време е тичала по постепенно стесняващ се каменен нос, от който имаше само един изход — обратно по пътя, по който бе дошла.

Кайку чу писъците на шин-шините, идещи от дърветата зад нея, и потрепери от ужас. Беше попаднала в безизходно положение.

Тя трескаво се приближи до ръба на бездната. Навярно имаше някаква пътечка, навярно нещата не бяха толкова лощи, колкото изглеждаха, ами ако долу имаше езеро или река, в които да скочи…

Обаче пропастта свършваше сред купчина скали — зловеща паст, изпълнена с влажни и изпочупени зъби, която я дебнеше лакомо.

Тя се обърна назад, продължавайки да държи завитото с одеяло, отпуснато телце на Лусия в ръцете си, ала още преди да вдигне очи, знаеше много добре какво ще види. Шин-шините бяха там, изпълзели от прикритието на дърветата; и трите. Съществото, което Асара беше простреляла, се бе възстановило напълно; очевидно демоните бяха успели да се изплъзнат от Кайлин, преди да им е нанесла някаква по-сериозна вреда. Те запристъпваха бавно към нея — зловещите им прегърбени силуети се открояваха на лунната светлина, телата им се поклащаха ниско между кокилоподобните им крайници, а жълтите им очи блестяха като горящи скъпоценни камъни в мрака.

Кайку притисна детето още по-силно в прегръдките си, усещайки разтуптяното сърчице на Лусия до гърдите си. Съществата изобщо не бързаха, съзнавайки, че плячката им е абсолютно безпомощна и изцяло в тяхна власт. Девойката разтреперано си пое дъх и погледна през рамо към зейналата бездна зад нея, забулена от пелената на проливния дъжд, който се изливаше върху купчината скали в дъното на пропастта.

„Смъртта не е чак толкова страшна“, помисли си, припомняйки си думите, които бе казала на Императрицата. Ала толкова много неща й предстояха. Неизпълнената клетва, новият живот, който щеше да започне. Не й се искаше да умре тук.

Лусия се размърда и изстена.

— Шшш — прошепна й девойката, без да изпуска от очи приближаващите се демони. Усети как едната й пета стъпва на ръба на скалата. — Няма да те дам, Лусия. — Вятърът виеше и фучеше около нея, а дрехите й плющяха под напора му, докато той я тласкаше към бездната. Помисли си, че никога вече няма да почувства подобен вятър в косите си и изведнъж й се прииска да заплаче.

Внезапно шин-шините застинаха вцепенени. Те вирнаха глави към небето, изпънали тънките си заострени крайници, като че ли бяха надушили нещо във въздуха. Кайку ги наблюдаваше със смесица от недоумение и ужас. Какво ли ставаше?

Дъждовната завеса се раздвижи от мощен порив на вятъра и неочаквано нещо сякаш проблесна зад нея, когато вихърът отмина. То изчезна толкова бързо, че Кайку се усъмни, че изобщо го е видяла; ала шин-шините реагираха мълниеносно, впервайки огнения си взор там, където девойката бе забелязала светлинката. Единият от демоните колебливо запристъпя назад.

Кайку хвърли светкавичен поглед зад гърба си, убедена, че зад рамото й има нещо, което не можеше да види. Единственото, което забеляза обаче, беше огромното, изпъстрено с петна лице на Аурус, което изглеждаше достатъчно голямо, за да погълне небето; до него блестеше белият диск на Иридима, чиято повърхност бе осеяна със сини пукнатини и ивици, а между тях надничаше мъничкото зеленикаво кълбо на Нерин.

Девойката се обърна и зяпна от учудване. Сега наистина виждаше нещо — бледо сияние, което сякаш бе увиснало във въздуха. То се сгъсти за секунди пред очите й, след което се раздели на три. Лунната буря фучеше яростно зад гърба й, а заострените крайници на чудовищата потракваха по гладката скала, докато те отстъпваха назад, привели глави в отбранителна поза.

Неясните светещи мъглявини постепенно започнаха да приемат форма, извисявайки се застрашително над девойката. Блещукащите силуети от дъждовни капки бавно взеха да придобиват плътност, сгъстявайки се в някаква призрачна субстанция. Въздухът сякаш застина, когато те най-накрая се материализираха пред очите на Кайку, и дъхът на девойката замря в гърлото й при вида им.

Те бяха слаби и източени, ръстът им надвишаваше два пъти този на момичето и излъчваха студено призрачно сияние. Буйни, подобни на пера коси се спускаха по гърбовете им и те бяха облечени в дълги, украсени с причудливи орнаменти роби, изглеждащи едновременно великолепни и парцаливи, които покриваха глезените и китките им. Кожата им беше опъната и обтегната до скъсване върху телата им в пародия на човешкия облик. Като телосложение напомняха жени, ала твърде ужасяващи на вид — чертите им се променяха и разтапяха, подобно на лунни отражения в развълнувана езерна повърхност. Изглеждаха съсухрени и някак загладени, ставите и сгъвките им бяха прекалено извити, като на восъчни статуи, размекнати от слънчевите лъчи. Те се взираха отвисоко в Кайку и детето, а в очите им се четеше прастара злина и тотално неразбиране на целта, в името на която Кайку бе изтощила тялото си и съсухрила душата си. Това бе като да се взираш във вечността и да съзираш единствено празнота.

Въпреки обхваналия я ужас обаче девойката знаеше много добре кои са тези същества, защото бе слушала легенди за тях от мига, в който се беше появила на този свят. Те се появяваха единствено в нощи като тази, за да подирят възмездие, да сторят злина или — в редки случаи — да изцеляват, закрилят и спасят. Подбудите им бяха отвъд възможностите на човешкия разум; те бяха диви и необуздани като вълците, които виеха към техните повелителки в най-мрачните нощи. Духовете на лунната буря. Лунните деца.

Те се обърнаха към шин-шините и демоните от сенките отстъпиха предпазливо, демонстрирайки подчинение. Обаче благоразположението на Лунните деца не можеше да бъде спечелено толкова лесно. Паякообразните твари започнаха да скимтят и да се превиват и Кайку с ужас забеляза как създанията, от които толкова се страхуваше, се унижават пред тези чудовищни призрачни жени. Колко ли могъщи бяха силите им? Шин-шините изглеждаха лишени от демоничната си дързост и сега лазеха по скалата, докато духовете бавно се приближаваха към тях. Блестящи мечове се извадиха изпод парцаливите, сияещи роби. Демоните потрепериха от страх, ала, подобно на приковани с карфици пеперуди, можеха единствено да шават с паякообразните си крайници, неспособни да помръднат от местата си. Бягството беше невъзможно. Мечовете проблеснаха, издигайки се в плавни дъги.

Касапницата беше краткотрайна и отблъскваща. Шин-шините се гърчеха и извиваха, докато биваха кълцани и разчленявани, а пролятата им кръв цвърчеше като врящо олио и се изпаряваше на мига. Лунните деца насякоха на късове демоните с искрящите си мечове. Макар че по-голямата част от кървавата баня милостиво бе скрита от погледа на Кайку от страховитите силуети на призрачните жени, тя чуваше отблъскващите — и изненадващо човешки — звуци от врязването на металните остриета в плътта, трошенето на кости, смазването на хрущяли. Ликуващите, стържещи викове на Лунните деца се смесваха с предсмъртния вой на шин-шините и се изгубваха в раздираното от бурята небе.

След броени мигове всичко свърши и демоните изчезнаха в нищото като лош сън.

Кайку трепереше под дъжда и вятъра, продължавайки да притиска Престолонаследничката в прегръдките си, а гибелта на шин-шините ни най-малко не бе разсеяла ужаса й. Вперили зловещите си погледи в нея, чудовищните силуети бавно се приближаваха, докато отново не надвиснаха заплашително над девойката и момиченцето в ръцете й. Нямаше къде да избяга — ако пристъпеше дори и на сантиметър назад, щеше да полети незабавно към своята смърт.

Тя стисна здраво клепачи. Богове, не беше ли по-добре да скочи в бездната, вместо да се остави на подобна участ? С какво тези създания бяха по-добри от шин-шините? Изведнъж почувства, че душата й не би могла да поеме нищо повече, изтерзана до смърт от страха, болката и изтощението. Е, какво пък — тогава да свършват по-бързо с това.

Кайку отвори отново очи и видя, че се взира право в лицето на едно от Лунните деца.

Призрачната жена бе клекнала на едно коляно, заставайки на нивото на Кайку. Голямата й страховита физиономия бе на по-малко от половин метър от тази на девойката, носът и страните й сякаш се разтваряха и материализираха наново при всяко помръдване на главата й, а очите й изглеждаха като бездънни черни ями във въздуха. Момичето усети как кръвта й се смразява и забавя хода си, докато се взираше в тях.

Тогава духът вдигна ръка и докосна одеялото, с което бе завита Престолонаследничката, с дългия, закривен нокът на показалеца си. По цялото тяло на Кайку пробягаха тръпки и тя почувства мекия досег на нещо изключително грандиозно, за което нямаше думи. Като че ли изведнъж й пораснаха криле и тялото й се понесе във въздуха — екстазът, който я обливаше, можеше да се сравни само с момента, когато се бе озовала на прага на смъртта и бе надзърнала в Чаросплетието. Неизмеримото благоговение, което изпитваше, заплашваше да я погълне цялата, пред нея изведнъж се откри природата на тези чудовищни същества и тя съзря необяснимата, величествена необятност, която въплъщаваха — до такава степен непостижима за човешкия разум, че девойката се почувства като прашинка в океана. Тя надзърна за миг в света на духовете и видя колко нищожна е всъщност.

В следващия момент внезапният порив на вятъра запрати порой от жилещи дъждовни капчици в лицето й и Кайку присви очи. Когато отново ги отвори, от Лунните деца нямаше и следа.

Тя стоеше на ръба на пропастта — проливният дъжд се изсипваше около нея, а лунната буря разсичаше облаците с пурпурните светкавици, които озаряваха небесата. Цялата разтреперана, девойката пристъпи неуверено, отдалечавайки се от хлъзгавия край на скалата, търсейки сигурността на твърдата земя. Брулените от вятъра дървета шумоляха апатично, безстрастни свидетели на величието и ужаса на последните мигове. Кайку вирна лице към небето и почувства как дъждът я облива с топлата си влага, неспособна да намери мисъл или дума, която да въплъти в себе си онова, което бе изпитала, докато се взираше в лицето на онзи древен дух, който я бе докоснал. Поразена от страхопочитание, тя изобщо не забеляза, че детето в обятията й се размърда, нито пък видя, че Престолонаследничката отвори очички. Разбра, че Лусия се е събудила, едва когато детето обви ръце около врата й и я прегърна.

— Срещна ли се с моите приятели? — попита момиченцето, а Кайку кимна утвърдително, докато се смееше и плачеше в същото време.