Вещерите от Сарамир

Двадесета глава

Гневът на Баракс Авун беше безграничен.

— Останала си насаме с нея, предложила си й подаръка, а после си го върнала обратно? — извика той.

Мишани изгледа баща си с ледено спокойствие и желязно самообладание. Ръцете й бяха пъхнати в ръкавите на робата и лежаха в скута й; косата й падаше на черни завеси от двете страни на слабото й лице. Намираха се в неговия кабинет — малка, спретната стая с тъмнокафява мебелировка и дървен под в подобен цвят. Слънчевите лъчи си провираха път през гъстите клони на дърветата и проникваха в помещението през пролуките на капаците на прозорците, хвърляйки златисти ивици светлина в помещението, на чийто фон танцуваха и подскачаха малки прашинки.

— Да, татко — отвърна момичето.

— Неблагодарно дете! — изрече ядно той. — Знаеш ли какво ни беше обещано за услугата, която щеше да извършиш? Знаеш ли какво щеше да спечели семейството ни?

— След като сметна, че ще е по-добре да не присъствам на разговора ти със Сонмага — ледено каза тя, — очевидно не.

Мишани беше доста изненадана от реакцията на баща си, след като му съобщи, че Престолонаследничката не е получила заразената с костна треска нощница. Той сякаш захвърли цялото си достойнство, лицето му почервеня, а цялото му тяло се разтрепери от неконтролируема ярост. Девойката никога не го беше виждала такъв. Остатъците от старата Мишани искаха да утешат баща й, или поне да успокоят неговия гняв; ала в сърцето си тя го презираше. Колко лесно бе разкъсала фасадата на неговата невъзмутимост! Беше му разказала чистата истина за онова, което се бе случило в градините на Императорската цитадела. А можеше да го излъже, да му каже, че Лусия е била твърде строго охранявана, или че са разбрали за подаръка, който носеше; тя обаче не можеше да падне толкова ниско. Държеше се гордо пред лицето на бащината си ярост. Ако не бяха годините на обучения, дори нямаше да използва официалния тон на висшия сарамирски, с който се характеризираха обръщенията на децата към родителите им.

— Къде сбърках с теб, Мишани? Къде е семейният ти дълг? — той крачеше нервно из стаята, неспособен да стои на едно място. — Имаш ли представа колко живота щяха да бъдат спасени, ако бе направила онова, за което те бях помолил?

— Ако бях убила едно дете на осем жътви? — отвърна момичето. Баща й се опули насреща й. — Защо не ми го кажеш направо, татко? Не се крий зад евфемизми и високопарни слова. Ти просто искаш аз да понеса товара на твоите действия; поне имай смелостта да си признаеш това пред себе си.

— Никога не си ми говорила по този начин, Мишани!

— Никога не съм имала основания за това до този момент — рече тя. Тонът й беше спокоен, ала смразяващо твърд. — Ти позориш себе си, татко, позориш и мен. Не ме интересува какво ти е обещал Сонмага. Дори и да ставаше въпрос за ключа към Златните владения, пак нямаше да си струва цената. Ти си се превърнал в негова пионка срещу някаква награда; това мога да го разбера. Обаче правиш и мен своя пионка, защото знаеш, че не мога да ти откажа. Ти искаш да се възползваш от мен, татко. Аз бих сторила всичко за теб, ако можех да го сторя с чест, независимо колко трудно би било. Извършвала съм дори убийство, за да те защитя! — Очите му се разшириха при тези думи; макар че винаги бе подозирал, че смъртта на Йокада не беше нещастен случай, беше доста изненадващо за него да чуе признанието й. — Ала това? Да дадеш заразена дреха на едно момиченце и да го оставиш да умре от мъчителна смърт? Няма да падна толкова ниско, татко. Дори и за теб.

Авун се задъхваше от ярост.

— Как се осмеляваш да ми намекваш, че твоята чест е по-важна от моята по този въпрос?

— Нищо не намеквам — каза дъщеря му. — Ти си се заел да свършиш тази работа. Аз, в крайна сметка, не успях.

— Та тя е Различна! — извика Бараксът. — Различна, не разбираш ли? Не е дете. Трябвало е да бъде убита още при раждането й.

Мишани се замисли за Кайку и думите излетяха от устата й преди да може да ги спре.

— А може би това изобщо не е правилно.

Пред очите й изведнъж избухна ярък бял пламък и тя се озова на пода, а косата й се бе разпростряла като черно крило върху падналото й тяло. Трябваха й няколко секунди, за да разбере, че е била зашлевена — силно, през лицето. За малко да заплаче от изненада и болка, ала успя да се овладее и преглътна сълзите си. Тя изгледа баща си с влудяващо спокойствие. По плешивото му теме бяха избили капчици пот, а очите му се бяха изцъклили. Изглеждаше нелепо.

— Не момиче, а змия! — изсъска той. — Да се обърнеш срещу семейството си по този начин! Още утре заминаваш за залива Матакса, където ще останеш през целия сезон, а щом настъпи зимата, ще видим дали ще продължиш да бъдеш моя дъщеря!

Той продължи да се взира в нея, очаквайки да види дали тя ще посмее да му отговори, за да я накаже и за това. Обаче девойката не му достави тази наслада. Бараксът изсумтя и излезе от кабинета.

Веднага след това Мишани се запъти към двора на слугите, минавайки пътьом през стаята си, за да си сложи малко пудра, с която да скрие белега от плесницата. Получи се доста добре, макар и да придоби малко болнав вид. Е, щеше да го преживее. Ако щеше да замине за залива Матакса утре — а едва ли можеше да остане тук при сегашното положение на нещата — се налагаше да свърши доста неща тази вечер.

Завари Гоми да чеше конете в обора. Той беше нисък, набит мъж с бръсната глава и плоско лице, което създаваше впечатление за мъдрост, прагматичност и благонадеждност едновременно. Мъжът се поклони ниско, когато я видя застанала на вратата на конюшнята, но Мишани си помисли, че долавя нещо неприятно в погледа му. Йокада, слугинята, която девойката бе отровила, за да защити репутацията на семейството си, беше негова племенница.

— Приготви каляската — му нареди тя. — Искам да изляза навън.

Малко по-късно те вече пътуваха по улиците на Императорския квартал, спускайки се надолу по хълма към блестящата лента на Керин, прорязваща града. Гоми бе седнал на капрата, хванал поводите на двата черни жребеца в ръцете си. Каляската бе черна като конете, гравирана с изящни барелефи, лакирани в синьо, а спиците на колелата й бяха обточени в злато — свидетелство за богатството на рода Коли.

Мишани седеше вътре и гледаше през прозореца. Чистите, добре поддържани улици на Императорския квартал сега й изглеждаха скучни и посредствени, докато преди я изпълваха с възхищение с древните си дървета, фонтанчета и дърворезби, украсяващи най-богатия квартал в столицата. Пъстрите мозайки бяха изгубили своите цветове; играта на сенките и аленеещата слънчева светлина по площадите вече не й се струваха привлекателни. Широките улици и тесните алеи, които някога й се струваха изпълнени с тайни и интриги, сега й изглеждаха обикновени и вяли. Имаше чувството, че всичко, което бе смятала за сигурно и трайно в живота си, се бе оказало нищо повече от плавей, подмятан в различни посоки от потока на събитията. Съзнанието й се връщаше отново и отново към Кайку и един-единствен въпрос смазваше с ужасното си бреме сърцето й, тежък като надгробен камък.

„Сбърках ли, когато постъпих по този начин?“

Императорският квартал отстъпи пред Пазарния район и уличното движение стана по-натоварено. Макар че Нуку вече се снижаваше на запад и гладните луни скоро щяха да завладеят нощното небе, пазарите продължаваха да работят и след спускането на здрача. Каляската премина покрай няколко площада, разположени под ъгъл един спрямо друг, съединени от покрити с пясъчник алеи. Тук Аксками не бе така добре поддържан, както в Императорския квартал, ала независимо от това продължаваше да излъчва охолство. Безброй шумни сергии се бореха за пространство, покрити с пъстри навеси с всевъзможни форми и размери. Въздухът бе пропит с най-различни апетитни ухания — пържени калмари, картофени питки, сладки орехи — всичко това смесено с блъсканицата на гражданите, които наводняваха улиците.

Ала дори несекващото бръщолевене, гюрултия и препирни не бяха в състояние да повдигнат настроението й; там, където преди бе съзирала гъмжащите кошери на процъфтяващия живот, сега чуваше единствено празната какофония на безсмислените викове — същински крясъци на безумци.

Помисли си за мястото, накъдето се бе запътила, и се зачуди дали постъпката й не беше лишена от разум. „Трябва да отидеш и да видиш жената от сънищата ми“, бе й казала Престолонаследничката; и когато напусна Императорската цитадела, Мишани осъзна, че знае къде се намира жената от сънищата, без да са разменили и една дума по този въпрос с Лусия. Тя просто знаеше, сякаш някой бе докоснал сърцето й и й беше показал.

Детето я ужасяваше и очароваше едновременно. И дума не можеше да става, че е необикновено; ала беше ли зло? Възможно ли бе едно дете на осем жътви да е зло? Сети се за сакатото момиченце, което караше цветята да растат навсякъде, където се докоснеха пръстите му. Дали то беше зло или само опасно? Разликата беше от изключително значение, ала никога досега не се беше замисляла над това.

И ето че сега отиваше да види жената от сънищата на Лусия. Нямаше никаква идея какво би могла да очаква; знаеше само, че трябваше да я види, преди да напусне Аксками. Заради Кайку, заради Йокада, заради баща си, тя искаше да узнае истината.

Гоми, сигурно напук, беше избрал такъв маршрут, който ги отведе в най-натоварената част на Пазарния район, забавяйки движението им до пъплене през претъпканите от животни, каруци и хора улици. Мишани се намръщи. Обичайната за това място глъчка и врява сякаш звучеше по-различно днес. Отначало девойката си помисли, че само на нея й се струва така, ала щом надзърна през прозорчето и се огледа наоколо, видя, че не е така. Пътниците в близките карети се споглеждаха смутено с кочияшите, търговците припряно прибираха изложените стоки по сергиите си, а клиентите напускаха масово площада. Навсякъде, където погледнеше девойката, виждаше как хората си говорят развълнувано, след което бързаха да отидат при приятелите си и да споделят наученото. Уличното движение бе замряло напълно, а Гоми чешеше тлъстия си врат и зяпаше безцелно наоколо.

Мишани се надвеси от прозорчето на каляската и извика на едно момче, което изглеждаше на дванадесет жътви. Това не бе особено подходящо за нейния сан, ала я човъркаше натрапчивото усещане, че става нещо, за което трябва да знае. Момчето се поколеба, обаче после се приближи до каляската, подчинявайки се пред статута й на благородничка.

— Какво става тук? — попита девойката.

— Императрицата арестува Ангър ту Торик — отвърна момчето. — Там, на Площада на Оратора. Императорските стражи го отведоха.

Мишани усети как сянката на страха пропълзява вътре в каляската й. Не беше длъжна, но въпреки всичко даде на момчето няколко монети. То ги взе, благодари й с поклон и избяга надалеч. Почувства полъха на неизбежната паника, изпълнена с лоши предчувствия. Хората също си даваха сметка какво означаваше това — да се арестува най-популярния и прям опонент на Императрицата сред обикновените хора. Девойката тихичко изруга. Преди бе мислела владетелката на Сарамир за арогантна заради начина, по който пренебрегваше гражданите, обръщайки внимание само на благородниците, ала сега направо бе смаяна от безразсъдството й. Да възпламениш нажежените и без това страсти на хората, като арестуваш публично техния водач, си беше същинско подстрекаване към бунт.

— Гоми! — извика тя, навеждайки се отново през прозореца. — Можеш ли да ни измъкнеш оттук?

Тя видя как мъжът се накланя към нея да й отговори, как устата му се отваря под формата на буквата „О“, след което светът около нея изведнъж експлодира.

Каляската се надигна във въздуха сред оглушителен шум и истински взрив от светлина, пометена от някаква неведома сила; Мишани удари силно гърба си в стената, а секунда по-късно вратата, където допреди малко се намираше главата й, се продъни навътре, натрошавайки се на трески. Цялата странична част на каляската рухна върху нея, разцепвайки се на дървени кинжали, ала тя нямаше никакво време да реагира; вместо това можеше само да стои ужасена и да наблюдава как изящният ковчег, в който се бе возила, стеснява стените си, опитвайки се да я смаже в дървените си прегръдки.

Внезапно в съзнанието й изплува една картина, достатъчно ярка, за да бъде и видение. Времето навън сякаш бе замръзнало и Мишани беше отново на плажа в залива Матакса, а лятното слънце искреше по гребените на вълните. Зад нея идваше Кайку, понесла в ръцете си пясъчен рак с размерите на чиния, която се смееше, докато гонеше приятелката си. В този миг в сърцето на Мишани нямаше нищо друго, освен радост, безгрижие и свобода.

После — реалността. Тя примигна.

Каляската се бе смачкала навътре, а острите дървени трески се бяха спрели на сантиметри от лицето й.

Мишани започна да диша отново. Звуците от външния свят постепенно взеха да проникват в изкорубената каляска. Разнесоха се писъци — първо един, а после много. Тя чу лакомото ръмжене на пламъците, стъпките на бягащите нозе, виковете за помощ. Зашеметена, още не бе способна да свърже онова, което достигаше до сетивата й и да определи какво се бе случило. Вместо това се концентрира над измъкването си от ковчега, в който се бе превърнала каляската. Бе тласната срещу едната врата, когато другата се продъни, ала тя се бе деформирала от удара и не искаше да се отвори, колкото и да я напъваше девойката. Тя пробва да удари с лакът капака на прозореца и той милостиво поддаде. Мишани се провря оттам и изпълзя навън под лъчите на залязващото слънце; в разрошените й коси се бяха заплели десетки тресчици.

Трябваха й само няколко секунди, за да разбере какво се е случило. Епицентърът на експлозията си личеше много добре по следите от сажди. Нещо — най-вероятно някаква карета, защото сега бе невъзможно да се определи — бе избухнало край пътя, разрушавайки корнизите на лихварската палата в съседство. Раздробени останки от коли и димящи конски крайници осейваха епицентъра; те бяха поели основната част на ударната вълна, която в противен случай щеше да убие Мишани. Вместо това каляската й бе запратена срещу една друга карета отдясно и двете превозни средства се бяха слели в невъобразима бъркотия от развалини.

Навсякъде около нея касапницата бе жестока. Мъже, жени и деца лежаха неподвижно на пътя или пък висяха приковани от стърчащите руини, срещу които бяха запратени. Част от ранените стенеха и се гърчеха на земята, а други накуцваха около проснатите тела. Наоколо се валяха окървавени откъснати крайници. Въздухът миришеше на кръв, сяра и остър дим. Някаква благородна дама надаваше жалостен вой, надвесена над овъгления труп на мъртвия си съпруг. Гоми лежеше проснат до мъртвите коне, теглили каляската й, а мозъкът му се бе разтекъл по паважа. Някъде гореше огън, а отвъд района на експлозията хората крещяха и бягаха, обзети от неистова паника. Мишани се сепна, когато още един взрив процепи въздуха наблизо и град от трески и камъчета се посипа върху главата й. Писъците замлъкнаха, само за да се извисят отново.

Девойката се вгледа в ужасяващото клане с отпуснатото, безизразно лице на сомнамбул. После бавно се изправи и започна да върви, без да чува виковете за помощ или да вижда окървавените ръце, жално протегнати към нея. Нямаше никакъв смисъл да се връща у дома, под крилото на баща си, който я беше предал. Затова се запъти към Речния район и жената от сънищата.

Командирът на стражата падна на колене пред Императрицата сред издрънчаване на доспехи.

— Вие сте издали тази заповед — обвини го тя.

Тронната зала в Императорската цитадела не беше толкова пищна като някои от останалите зали, ала декорите й бяха тежки и мрачни, в унисон с делата, които се вършеха тук. Стреловидните прозорци бяха разположени високо в стените, откъдето светлината се спускаше към тежките драперии в пурпурно и бяло — цветовете на знамето на рода Еринима. От изящните сребърни поставки с тамян, разположени от двете страни на подиума, се издигаше ароматен дим. Самите тронове представляваха изящна смес от меко, лакирано дърво и благородни метали, а безупречно гладките им повърхности бяха обточени с бронз и импрегнирани със злато.

Анаис рядко идваше тук, с изключение на кризисните времена и срещите от изключително значение; заплахата, която излъчваше тронът, не й беше особено по вкуса. От един час получаваше доклад след доклад, ала същината на всичко се свеждаше до едно — Ангър ту Торик бе арестуван от императорските стражи. Тя обаче изобщо не бе издавала подобна заповед.

— Да, Императрице, наистина наредих така — каза мъжът, а главата му продължаваше да стои наведена.

— Защо? — попита Анаис. Тонът й беше хладен. Признанието на човека току-що бе подписало смъртната му присъда.

Командирът на стражите мълчеше.

— Защо? — повтори тя.

— Не мога да кажа, Императрице.

— Не можете? Или не искате? Имайте предвид, че вие сте вече мъртъв, командире, ала животът на жена ви и децата ви зависи от вашия отговор.

Тогава той надигна глава и тя видя ужаса и объркването, изписани на лицето му.

— Аз дадох заповедта… ала сам не зная защо. Прекрасно знаех последствията от подобно действие, обаче в този момент… Не мислех за нищо, Императрице. Не мога да го обясня. Никога преди… — той се запъна. — Беше чисто безумие — завърши.

Гневът на Анаис само се разпали още повече от този незадоволителен отговор, но тя умееше да сдържа настроенията си. Тя стрелна с поглед стражите, застанали от двете страни на коленичилия мъж.

— Отведете го. Искам да бъде екзекутиран.

Той бе изправен на крака.

— Императрице, моля ви за живота на близките си!

— По-добре се погрижете за последните моменти от собствения ви живот! — отговори му жестоко тя, след което го отпрати. Той плачеше от страх и срам, докато се отдалечаваше. Анаис нямаше никакво намерение да наказа семейството му, ала той трябваше да умре, без да разбере това. Тя нямаше в сърцето си никаква милост за човек, който бе подронил позициите й по такъв глупашки начин.

Кимна към облечения в роба съветник, който стоеше близо до трона й — прочут учен на име Хюл, плешив старец с дълга бяла брада.

— Отидете до подземията и доведете Ангър ту Торик при мен. Вижте дали не е пострадал.

Хюл се поклони в отговор и излезе.

Императрицата се отпусна обратно на трона си. Главата я болеше. Чувстваше се обсадена от всички страни, като че ли самите събития се бяха наговорили срещу нея. Веригата от експлозии, която бе прорязала столицата през последния един час, бе протекла твърде бързо и беше твърде добре координирана. Всичко бе подготвено предварително и инициаторите само чакаха да пламне искрата, която да ги възпламени. Арестуването на Торик бе хвърлило тази искра. Изглежда заговорниците нямаха конкретни цели — взривовете избухваха на претъпкани улици, на кораби край доковете, дори и в близост до храмовете. Който и да стоеше зад това, тя подозираше, че целта му е била да предизвика кървава баня. Методът се беше оказал ефективен. Тя бе разпратила половината от императорските стражи да потушават бунтове и размирици в различни части на града, ала гледката на синьо-белите им брони само разбунваше още повече духовете.

Идиотската постъпка на командира на стражата я бе поставила в доста неприятно положение, ала за щастие това не беше непоправимо. Ангър ту Торик очевидно имаше по-голямо влияние сред хората, отколкото бе предполагала. Тя знаеше, че той е изключително убедителен агитатор и оратор; сега се оказваше, че има и цяла подмолна армия, която работеше за него. Не й беше трудно да разбере как човек с неговото обаяние може да вдъхнови такава преданост в сърцата на последователите си.

Някой бе заложил тези бомби. Анаис подозираше, че Ангър ту Торик ще й каже кой.

В този момент човекът, за когото си мислеше Императрицата, седеше умислен в една килия, дълбоко в недрата на Цитаделата.

Затворите в Императорската цитадела бяха чисти, макар и малко тъмни и пусти. Сегашната му килия по нищо не се отличаваше от другите килии, в които беше хвърлян. Пак щяха да го освободят и той да си тръгне с гордо вдигната глава, също като всеки друг път. Благородници, крупни земевладелци, че дори и дребни провинциални управи го бяха затваряли много пъти преди. Призванието му бе му създало много врагове. Богатите и могъщите не обичаха да им се иска сметка за неправдите и злините, които стоварваха върху обикновените хора.

Сега бе започнал да разглежда арестуването си като част от процеса на преговори. Беше станал твърде опасен — заплаха за сигурността на града. Провокираше размирици, подтикваше към революция. Бе очаквал да го задържат — това беше само показване на мускули, демонстрация, че те все още притежават властта. След това щяха да си говорят с него. Той щеше да им каже какви са исканията на хората. Те щяха да се съгласят с някои от тях, но не с всички. Щяха да го освободят, народът щеше да го приветства като герой, а той самият щеше да използва това положение да продължи да говори на слушателите си за Императорското семейство, докато всички желания на хората не бъдат удовлетворени.

Този път исканията на хората бяха простички и не подлежаха на преговори. Различното дете не трябваше да се възкачва на трона.

Анаис беше добър владетел, доколкото деспотичната система на управление на Сарамир можеше да се нарече добра. Дори Ангър признаваше това. Обаче беше заслепена и арогантна. Тя си стоеше нависоко тук, в тази могъща Цитадела, и нямаше никаква представа какво се случва долу по улиците. Нещо повече — то изобщо не я интересуваше. Тя флиртуваше с политици и аристократи, спечелвайки подкрепата на армии тук и подписвайки договори там, и пет пари не даваше, че през цялото това време хората, които управляваше, крещяха с пълно гърло: „Не я щем! Не я щем!“.

Дали си мислеше, че Императорските стражи можеха да задържат жителите на Аксками? Дали възнамеряваше да ги управлява със сила? В никакъв случай! В никакъв случай!

Гласът на хората щеше да бъде чут, а Ангър ту Торик беше техният говорител.

Бяха го сложили далеч от другите затворници, за да не посява семената на размириците между тях. Слабата светлина на залязващото слънце се провираше през решетките на един висок, овален прозорец, разпръсквайки неуверено тъмнината в центъра на каменния под. Масивната дървена врата с железни ивици бе снабдена с прозорче, през което стражите можеха да надзъртат вътре. В момента то бе затворено. Килията му беше абсолютно гола, гореща и мрачна. Ангър седеше в ъгъла с кръстосани крака и затворени очи, и мислеше. Бе обикновен човек — с обикновени дрехи и обикновена реч, обаче непрекъснато си задаваше въпроси за всичко. Това го превръщаше в заплаха за онези, които се осланяха на традициите и ги използваха за своя полза. Каквито и да бяха чувствата му към Различните, на Императрицата просто не можеше да бъде позволено да натрапи на хората владетел, който те за нищо на света нямаше да приемат.

Очите му се отвориха и сърцето изведнъж ускори ритъма си. Не беше сам в килията си.

Ораторът се изправи рязко на крака. Помещението внезапно бе притъмняло, като че ли някакъв облак бе засенчил отиващото си слънце. Той напрегна взор и на слабата светлина, процеждаща се през прозореца, успя да различи някаква фигура в далечния ъгъл на килията. Тя го изпълни с неописуем страх — мъжът буквално усещаше злонамереността, струяща от нея. Преди миг я нямаше там, а вратата не се беше отваряла. Само дух или призрак можеха да се появят по този начин.

Съществото не помръдваше и въпреки това Ангър нито за миг не изпита съмнения в крещящия доклад на сетивата си. Въздухът сякаш стенеше в ушите му.

— Какво си ти? — прошепна.

Фигурата помръдна едва забележимо — неясна форма, от която светлината като че ли гледаше да стои по-далеч.

— Дух ли си? Или демон? Защо си дошъл? — питаше Ангър.

То бавно започна да се приближава към него. Мъжът си пое дъх, за да изкрещи и да извика пазача от коридора, ала изведнъж една възлеста и сбръчкана ръка се стрелна на слабата светлина от прозореца, един дълъг и крив пръст посочи към него и в следващия момент гърлото му се сви, без да може да издаде и звук. Същото сполетя и тялото му — всичките му мускули изведнъж се стегнаха и застинаха в това състояние, захвърляйки го в лапите на болезненото вцепенение. Той почувства как паниката обсебва съзнанието му.

Нашественикът се приближи към чезнещата светлина. Той застана прегърбен там, а дребното му тяло бе погребано под парцалива роба, осеяна с всевъзможни мъниста и украси. Той носеше бронзова Маска, чиито черти бяха изкривени в пристъп на безумие; докато Ангър го гледаше, той бавно разхлаби ремъка и я махна.

Изглеждаше като човек, ала дребен, изсъхнал и гротесков, а кожата му беше бяла и суха като пергамент. Що се отнася до лицето му… о, Ангър никога не беше виждал нещо толкова грозно. Видът му беше толкова ужасяващ, че ораторът веднага би затворил очи, стига да можеше. Едната страна на жълтеникавата му физиономия изглеждаше като разтопена, кожата бе заприличала на восък и се бе свлякла на месести гънки около врата като отпуснатата гуша на пуяк, а ефектът се засилваше от контраста между костеливия му врат и стълпотворението от увиснала плът. Окото от тази страна на физиономията му сякаш се взираше от дълбините на черепа му, закрито от надвисналата вежда, а горната му устна покриваше долната. Дясната му страна бе не по-малко отблъскваща — там устните се бяха отдръпнали, като че ли просто бяха изгнили, демонстрирайки оголени зъби и венци като на ухилен скелет; а голямото му изпъкнало око изглеждаше сляпо, покрито с млечната ципа на катаракта.

— Ангър ту Торик — програчи съществото, а деформираната му устна примлясна звучно. — Аз съм Върховният Чаросплетник Вирч. Колко приятно ми е да се срещнем лице в лице.

Ораторът не можеше да отговори. Дори и да бе в състояние да раздвижи устните си, пак нямаше да знае какво да каже. Почувства как в гърлото му се надига писък, ала парализата, обхванала цялото му тяло, му попречи да го излее навън.

— Ти ми служи добре през последните седмици, Ангър, макар че не го съзнаваше — продължи противното същество. — Усилията ти ускориха десетократно плановете ми. Очаквах, че ще ми коства толкова много труд, за да тласна Аксками по пътя на разрухата… Трябваше да внимавам къде стъпвам, да бъда изключително предпазлив, да прикривам действията си, но ти… — Вирч размаха възхитено пръст. — Ти разбунваш духовете. Твоето арестуване ги разгневи адски много. Никога не съм си мислил, че ще бъде толкова лесно.

Ангър беше твърде ужасен, за да съзре накъде биеше Вирч; усещането за отнетия контрол над тялото му бе зашеметило съзнанието му.

— Беше си доста рисковано, дори и малкият тласък, който приложих, за да накарам командира на стражата да направи онова, което исках. Мислех си, че ще има гневни изблици, разчитах на това… но дори аз бях подценил ефективността на твоята армия от атентатори, Ангър. Крайно ми е неприятно, че ще трябва да спра хубавата работа, която вършат.

— Не… не… — едва продума Ангър, с мъка прокарвайки думите през гърлото си.

— О, разбира се, че не са твои. Те са мои. Обаче народът, а и Императрицата смятат, че ти си отговорен за това, така че по-добре да не ги изваждаме от заблуждението им.

Създанието се бе приближило толкова близко, че вече можеше да го докосне, и ораторът забеляза, че не изглежда съвсем истинско… по-скоро бе полупрозрачно. Значи се оказа призрак, в крайна сметка. То прокара пръст по бузата му — допирът му беше студен като лед.

— Твоята кауза има нужда от мъченик, Ангър.

То го сграбчи грубо за задната част на главата и въпреки очевидната му безплътност, ораторът почувства изключителната му сила. Мускулите му се поразхлабиха и той изкрещя, когато съществото го тласна рязко към стената на килията, разплесквайки черепа му като джакмов орех, превръщайки главата му в пихтия от кръв, коса и мозък.

Портите към храма на Паназу в Речния район в Аксками бяха отворени по залез слънце. Мишани застана под тях, взирайки се във високата, тясна фасада, която се издигаше над нея, чиито ръбове бяха изваяни под формата на водовъртежи. Беше раздърпана, изтощена и още не се бе свестила от шока, ала все пак бе успяла да се дотътри дотук — в обиталището на жената от сънищата. Звуците на разкъсвания от размирици Аксками се чуваха от другата страна на Керин — отекваха оглушителни експлозии, след което ярки пламъци се издигаха в притъмнялото небе, писъците на умиращите и ранените се смесваха с рева на тълпите, а воят на оплаквачките пронизваше ефира. Ужасна нощ очакваше всички, които по един или друг начин бяха засегнати.

Девойката започна да изкачва стъпалата към храма, мина през големите порти и се озова в прохладното убежище на залата за богомолците. Интериорът на сградата спираше дъха. Гигантски колони се извисяваха до куполните тавани, украсени със стенописи, изобразяващи подвизите и ученията на Паназу. Стените бяха увенчани с барелефи, показващи речни създания. Огромните извити прозорци в синьо, зелено и сребристо, разположени на фасадата на сградата, изпъстряха пода с нюансите на морското дъно и като че ли караха светлината да трепти, за да засилят още повече илюзията. Навсякъде се чуваше плясък и ромолене на вода — олтарът представляваше разкошен фонтан, от който тръгваха множество улеи, отвеждащи кристалната течност в елегантно издълбани плетеници по облицования с лач под. Залата за богомолците, където те се стичаха да се коленичат и молят, бе опасана от широк канал, в който плуваха морски котки — земният облик на Паназу — обрамчен от изящни арки, също от лач.

Нямаше никой тук. Обширното помещение бе спокойно и безлюдно. Мишани се промъкна вътре и дори не се обърна да види дали портите ще се затворят зад нея от само себе си. Момичето пое по централната пътека, а съзнанието и тялото й все още бяха вцепенени от трагедията, на която бе станала свидетел в Пазарния район.

— Мишани ту Коли — прозвуча един приятен глас, отеквайки сред стените на храма. Девойката погледна към източника му и я видя, застанала до едната стена на залата. Жената от сънищата. Повече приличаше на нещо, излязло от нечий кошмар — висока и елегантна черна кула, с лице, на което се виждаха два симетрични тъмночервени полумесеца, които обрамчваха клепачите й и се простираха от челото до бузите й. Устните й бяха изрисувани на червени и черни триъгълници, които се редуваха като заострени зъби. Яка от гарванови пера покриваше раменете й, а челото й бе увенчано със сребърна диадема с малък червен скъпоценен камък, инкрустиран в центъра й.

Тя прекоси залата и отиде до централната пътека, мина между колоните и застана пред Мишани. Огледа внимателно девойката, ала не каза нищо за външния й вид.

— Името ми е Кайлин ту Моритат. Лусия ме нарича жената от сънищата. Каза ми, че ще дойдеш. — Тя хвана момичето за лакътя. — Ела. Почини си и се изкъпи. Виждам, че пътуването ти не е било лесно.

Мишани се остави да я поведат. Нямаше къде другаде да отиде.