ДЕНЕРИС

Мийрийн беше голям колкото Ащапор и Юнкай взети заедно. Като сродните му градове, и той бе построен от тухли, но докато Ащапор беше червен, а Юнкай жълт, то Мийрийн беше построен от разноцветни тухли. Стените му бяха по-високи от тези на Юнкай и по-добре поддържани, осеяни с бастиони и с грамадни защитни кули на всеки ъгъл. Зад тях, огромна на фона на небето, се виждаше най-горната част на Великата пирамида, чудовищно съоръжение, високо осемстотин стъпки, с извисяваща се на върха му бронзова харпия.

— Харпията е страхливо същество — каза Даарио Наарис, като я видя. — Има женско сърце и кокоши крака. Нищо чудно, че синовете й се крият зад стените си.

Но героят не се скри. Излезе през градските порти, в доспехи от люспеста мед и лъскав черен метал, яхнал бял боен кон с млечнорозов чул в тон с копринения плащ, развяващ се на раменете му. Държеше пика, четиринадесет стъпки дълга, на розови и бели спирали, а косата му бе прибрана, оформена и лакирана във вид на два извити овнешки рога. И се завъртя с коня си под многоцветните стени, подканяйки обсадилите града да му изпратят противник, с когото да се срещне в двубой.

Нейните кръвни ездачи ги обхвана такава треска да се сразят с него, че едва не се сбиха.

— Кръв от моята кръв — каза им Дани, — вашето място е до мен. Този мъж е само една бръмчаща муха. Не му обръщайте внимание и ще се прибере. — Аго, Джого и Ракаро бяха храбри воини, но твърде млади и твърде ценни, за да ги излага на риск. Те пазеха нейния халазар да не се разпадне и освен това бяха най-добрите й съгледвачи.

— Това беше разумно — каза сир Джора Мормон. — Нека глупакът да поязди и да повика, докато конят му окуцее. Не ни вреди.

— Вреди ни — настоя Арстан Бялата брада. — Войните не се печелят само с мечове и копия, сир. Две еднакви войски могат да се сблъскат, но едната ще се прекърши и ще побегне, докато другата ще остане на мястото си. Този герой влива кураж в сърцата на своите и сее семето на съмнението у нашите.

Сир Джора изсумтя.

— А ако нашият вземе, че загуби, какво семе ще посее тогава?

— Мъж, който се бои от битка, не печели победи, сир.

— Не говорим за битки. Портите на Мийрийн няма да се отворят, ако този глупак падне. Защо да рискуваме един живот за нищо?

— За чест, бих казал аз.

— Чух достатъчно.

Дани нямаше нужда от свадата им при всички други грижи, които си имаше. Мийрийн предлагаше много по-сериозни опасности от някакъв си герой в розово и бяло, ревящ грозни обиди към тях, и тя не можеше да си позволи да я разсейват. След Юнкай ордата й вече наброяваше над осемдесет хиляди души, но по-малко от една четвърт от тях бяха войници. Останалите — сир Джора ги наричаше „усти с крака“ — скоро щяха да започнат да измират от глад.

Великите господари на Мийрийн се бяха отдръпнали преди приближаването на Дани, след като бяха ожънали всичко, което бяха могли, и бяха опожарили това, което не бяха успели да ожънат. Навсякъде ги срещаха изпепелени нивя и отровени кладенци. Най-лошото беше, че бяха приковали по едно робско дете на всеки крайпътен стълб по крайбрежния път от Юнкай, приковали ги бяха живи с провиснали от разпраните коремчета черва и с едната ръка — протегната и сочеща пътя към Мийрийн. Даарио начело на авангарда се бе разпоредил да свалят децата преди Дани да ги види, но тя отмени заповедта му веднага щом й го казаха.

— Ще ги видя! — каза тя. — Ще ги видя едно по едно, ще ги броя и ще ги гледам в лицата. И ще запомня.

Докато стигнат Мийрийн на соления бряг до реката, броят им стигна сто шестдесет и три. „Ще го взема този град“ — врече се още веднъж пред себе си Дани.

Героят в розово и бяло продължи да ги дразни още около час, сипейки злостни хули по адрес на мъжеството им, на майките, на жените и на боговете им. Защитниците на Мийрийн го окуражаваха от градските стени.

— Това е Ознак зо Паал — каза й Кафявия Бен Сливата, когато дойде за военния съвет. Той беше новият командир на Вторите синове, избран с гласовете на своите сънаемници. — Някога бях телохранител на чичо му, преди да се запиша при Вторите синове. Великите господари, каква тлъста пасмина са те! Жените по ги биваше, макар че човек можеше да се прости с животеца, ако обърне око не накъдето трябва. Познавах един, Скарб, тоя Ознак му разпра черния дроб. Твърдеше, че защитил честта на дама, викаше, че този Скарб я изнасилил с очи. Как ще изнасилиш една брантия с очи, питам аз? Но чичо му беше най-богатият човек в Мийрийн, а баща му командва градската стража, така че трябваше да бягам като плъх преди да е убил и мен.

Пред очите им Ознак зо Паал слезе от коня, развърза халата си, извади си мъжеството и се изпика към маслиновата горичка, където сред изгорелите дървета се издигаше павилионът на Дани. Още пикаеше, когато Даарио Наарис яхна коня си, извади аракха и извика:

— Ще разрешите ли да му го отрежа и да му го натикам в мръсната уста, ваша милост? — Златният му зъб блесна в синьото на двурогата му брада.

— Града му искам аз, а не жалкото му мъжество. — Но вече започваше да се ядосва. „Ако продължавам да не обръщам внимание на това, собственият ми народ ще помисли, че съм слаба.“ Но кого можеше да изпрати? Даарио й трябваше не по-малко от кръвните й ездачи. Без наперения тирошец нямаше да удържи Бурните врани, мнозина от които бяха доскорошни следовници на Плендаал на Гхезн и Салор Плешивия.

Високо по стените на Мийрийн се надигнаха възторжени викове и вече стотици защитници взимаха пример от своя герой и пикаеха през бойниците за да покажат презрението си към обсадителите. „Пикаят на робите, за да покажат колко не се боят от нас — помисли тя. — Никога нямаше да посмеят такова нещо, ако пред портите им имаше истински дотракски халазар.“ — На това предизвикателство трябва да се отговори — повтори Арстан.

— Ще се отговори — каза Дани, след като Ознак зо Паал си прибра члена. — Кажете на Белвас Силния, че имам нужда от него.

Намериха грамадния евнух седнал в сянката на павилиона й да яде наденица. Довърши я на три хапки, изтри мазните си ръце в гащите си и прати Арстан Бялата брада да му донесе оръжията. Старият скуайър наточваше всяка вечер аракха на Белвас и го натриваше със светлочервено масло.

Когато Бялата брада донесе меча, Белвас Силния огледа примижал острието, изпръхтя, прибра оръжието в кожената му ножница и притегна колана на шкембето си. Арстан беше донесъл и щита му: кръгъл стоманен диск, не по-голям от поднос за баница, който евнухът стисна в лявата си ръка, вместо да го надене под лакътя си, по обичая на Вестерос.

— Намери ми черен дроб и лук — каза Белвас на Бялата брада. — Не за сега, за после. Когато убие, Белвас Силния огладнява. — И без да изчака за отговор, закрачи тежко от маслиновата горичка към Ознак зо Паал.

— Защо точно този, халееси? — попита я сърдито Ракаро. — Той е дебел и глупав.

— Белвас Силния е бил роб тук, в бойните им ями. Ако този знатен Ознак падне от такъв като него, Великите господари ще бъдат посрамени, а ако победи… е, това ще е жалка победа за толкова знатна особа, не ще донесе гордост на Мийрийн.

А и за разлика от сир Джора, Даарио, Бен Кафявия и нейните трима кръвни ездачи, евнухът не предвождаше войски, не замисляше битки, нито й даваше съвети. „Той нищо не прави, освен да яде, да се хвали и да реве на Арстан.“ Белвас беше мъжът, когото най-лесно можеше да пожертва. А и беше време да разбере що за защитник й е изпратил магистър Илирио.

Възбуден ропот премина по обсадните линии, когато видяха крачещия към града Белвас, а от стените и кулите на Мийрийн отекнаха радостни викове. Ознак зо Паал отново яхна коня си и зачака, вдигнал нагоре дългата си пъстра пика. Конят замята нетърпеливо глава и заби с копита по песъчливата земя. Колкото и грамаден да беше, евнухът изглеждаше нищожен пред конния рицар.

— Един доблестен мъж щеше да слезе от коня — каза Арстан.

Ознак зо Паал сниши пиката си и препусна напред.

Белвас спря, широко разкрачен. В едната му ръка беше малкият кръгъл щит, в другата — извитият аракх, който Арстан поддържаше с толкова старание. Грамадният му кафяв корем и провисналата му гръд бяха голи над жълтия копринен пояс, стегнал кръста му, и не носеше никакви доспехи, освен кожения елек с железните пъпки, толкова нелепо малък, че дори не покриваше гърдите му.

— Трябваше да му дадем ризница — каза притеснена Дани.

— Ризницата само щеше да го бави — отвърна сир Джора Мормон. — В бойните ями не носят ризници. Тълпите идват, за да видят кръв.

Прах се понесе от копитата на белия жребец. Ознак налетя като небесен тътен срещу Белвас Силния и плащът му на розови и бели ивици се изду като платно от раменете му. Сякаш целият Мийрийн го изпрати с оглушителен крясък. В сравнение с това окуражителните възгласи на обсадителите бяха слаби и малобройни; нейните Неопетнени стояха в безмълвни редици и гледаха с каменни лица. Белвас също така сякаш беше издялан от камък. Стоеше разкрачен на пътя на коня с елека, изпънат на широкия му гръб. Пиката на Ознак беше насочена към средата на гърдите му. Светлият й стоманен връх проблясваше на слънчевата светлина. „Ще го прониже“ — помисли тя… и изведнъж евнухът се извърна на една страна. Само за едно трепване на окото конникът го подмина, после се обърна и пак насочи пиката. Белвас изобщо не понечи да го нападне. Мийрийнците по стените зареваха още по-силно.

— Какво прави? — попита обезпокоена Дани.

— Предлага зрелище на тълпата — каза сир Джора.

Ознак подкара коня в широк кръг около Белвас, а после отново нападна. Белвас отново изчака, след което се извърна светкавично и изби настрани върха на пиката. Тя чу смеха на евнуха, който прокънтя през полето, след като рицарят профуча край него.

— Пиката е много дълга — отбеляза сир Джора. — Белвас трябва само да отбягва върха й. Вместо да се опитва да го промуши толкова красиво, глупакът би трябвало просто да го прегази.

Ознак зо Паал атакува за трети път и сега Дани ясно видя, че язди покрай Белвас, като рицар от Вестерос по време на турнир, когато се кани да събори противника, а не като дотраките, препускащи право срещу врага. Равният и плосък терен позволяваше на ездача да набере добра скорост, но също така улесняваше евнуха да избегне тромавата, дълга четиринадесет стъпки пика.

Този път розово-беличкият герой на Мийрийн се опита да го изпревари, като в последната секунда замахна странично с пиката, за да улучи Белвас Силния, когато се извърта. Но евнухът също го беше предвидил и този път вместо да се извърне настрани, се смъкна на земята. Пиката профуча над главата му и в следващия миг Белвас се превъртя и острият му като бръснач аракх изсвистя в сребриста дъга. Чуха ужасеното цвилене на жребеца, когато оръжието се впи в краката му, и след това конят рухна, а рицарят се катурна от седлото.

Внезапна тишина помете тухлените бойници на Мийрийн. Сега крещяха от възторг хората на Дани.

Ознак успя да отскочи и да извади меча си преди Белвас Силния да стигне до него. Стомана запя в стоманата толкова бързо и свирепо, че Дани не можеше да следи ударите. Сърцето й едва ли бе изтуптяло дузина пъти, когато гърдите на Белвас се окъпаха в кръв от сеча по средата, а аракхът се намести между двата овнешки рога на Ознак зо Паал. Евнухът изтръгна оръжието и отсече главата на героя от тялото с три дивашки удара по врата. Вдигна я високо, за да я видят мийрийнците, после я хвърли към градските порти и я остави да се търкаля и да подскача по пясъка.

— Толкова с героя на Мийрийн — засмя се Дани.

— Една безсмислена победа — предупреди сир Джора. — Няма да спечелим Мийрийн, ако ще избиваме защитниците му един по един.

— Няма — съгласи се Дани. — Но съм доволна, че Белвас уби този. Защитниците по стените почнаха да стрелят с арбалетите си по Белвас, но железните стрели или не го стигаха, или отхвърчаха много настрани. Евнухът обърна гръб на стоманения дъжд, смъкна торбестите си гащи, клекна и се изсра със задник към града. След това се обърса с розово-белия плащ на Ознак и остана да обере всичко от трупа на героя и да отърве бойния кон от мъчителната агония. Накрая бавно се затътри към маслиновата горичка.

Когато стигна до лагера, го посрещнаха с див възторг. Дотраките се смееха и крещяха, а Неопетнените вдигнаха страхотна олелия и удряха с копията по щитовете си.

— Добре я свърши — каза му сир Джора, а Бен Кафявия хвърли на евнуха една зряла слива и рече:

— Сладък плод за такава сладка битка. Дори слугините й намериха думи за похвала.

— Ще ти сплетем косата и ще ти вържем звънче, Силни Белвас — каза Джикуи, — само че нямаш коса за сплитане.

— На Белвас Силния не му трябват звънци. — Евнухът изяде сливата на Бен Кафявия на две хапки и хвърли костилката. — Белвас Силния иска черен дроб с лук.

— Ще го имаш — каза Дани. — Белвас Силния е ранен. — Коремът му беше почервенял от кръвта, лееща се от раната малко под гърдите.

— Нищо не е. Давам на всеки да ме резне веднъж преди да го убия. — Плесна се по окървавения корем. — Пребройте белезите и ще разберете колко мъже е заклал Белвас Силния.

Но Дани беше изгубила своя хал Дрого от по-лека рана и затова веднага изпрати Мисандей да потърси един наемник от Юнкай, прочут със знахарските си умения. Белвас почна да вие и да хленчи като малко дете, но Дани го смъмри и го нарече „голямо плешиво бебе“, докато той не остави знахаря да почисти раната с оцет, да я зашие и да превърже гърдите му с ивици лен, натопен в огнено вино. И чак тогава покани своите капитани и командири за военен съвет.

Трябва да взема този град — каза им тя, седнала на купчина възглавници, с драконите й около нея. Ирри и Джикуи наляха вино. — Зърнехранилищата му са пълни до пръсване. По терасите на пирамидите му растат смокини, фурми и маслини, а мазетата са пълни с бъчви осолена риба.

— И със сандъци със злато, сребро, както и скъпоценни камъни — напомни им Даарио. — Да не забравяме и тях.

— Огледал съм стените откъм сушата и не виждам уязвимо място — каза сир Джора Мормон. — С повечко време бихме могли да подровим под някоя от кулите и да пробием, но докато копаем, какво ще ядем? Запасите ни са почти привършени.

— Няма слабо място по стените откъм сушата? — каза Дани. Мийрийн беше построен на един нос от пясък и камък, където мудната кафява Скаазадан се вливаше в Робския залив. Северната стена на града минаваше покрай речния бряг, а западната — покрай брега на залива. — Значи ли това, че можем да щурмуваме откъм реката или морето?

— С три кораба? Ще трябва да накараме капитан Гролео добре да огледа стената откъм реката, но освен ако не е порутена, това ще е само един по-мокър начин да умрем.

— Ами ако вземем, че построим обсадни кули? Моят брат Визерис ми е разправял чудеса за тях. Знам, че могат да се направят.

— От дърво, ваша милост — каза сир Джора. — Робовладелците са изгорили всяко дърво на двадесет левги околовръст. Без дърво няма да имаме стеноразбивачи, стълби, обсадни кули, костенурки, овни. Можем, разбира се, да щурмуваме портите с брадви, но…

— Виждате ли ги онези бронзови глави над портите? — попита Кафявия Бен Сливата. — Редиците от глави на харпии с отворени усти? Мийрийнците могат да изливат врящо масло през тия усти и ще опекат брадварите ви на място.

Даарио Наарис се усмихна на Сивия червей.

— Може би Неопетнените трябва да хванат брадвите. Чувал съм, че за вас врящото масло е като топла баня.

— Това е лъжа. — Сивия червей не отвърна на усмивката. — Тези не чувстват изгарянето като другите хора, но такова масло ослепява и убива. Но Неопетнените не се боят да умрат. Дайте овни на тези и ще разбием портите или ще умрем.

— Ще умрете — каза Кафявия Бен. При Юнкай, когато пое командването на Вторите синове, той бе заявил, че е ветеран от сто битки. — „Макар че няма да твърдя, че съм се бил храбро във всички — така каза тогава. — Има стари наемници и храбри наемници, но няма стари храбри наемници.“ — Сега Дани разбра, че това е истина, и въздъхна.

— Няма да хвърля на огъня живота на Неопетнените, Сив червей. Може би ако докараме града до глад…

Сир Джора я погледна окаяно.

— Ние ще измрем от глад преди тях. Тук няма храна, нито фураж за мулетата и конете. Не ми харесва и водата в тази река. Мийрийн сере в реката, но черпи питейната си вода от дълбоки кладенци. Вече имаме няколко случая на болести в лагерите, треска и кафяв крак, трима са хванали кръвнянка. Ако останем тук, ще станат повече. Робите са изтощени от похода.

— Освободените — поправи го Дани. — Те вече не са роби.

— Роби или свободни, те са гладни и скоро ще се разболеят. Градът е по-добре запасен от нас и разполага с прясна вода. Вашите три кораба не са достатъчно, за да им отрежат достъпа както по реката, така и откъм морето.

— Тогава какъв е съветът ви, сир Джора?

— Няма да ви хареса.

— Все пак искам да го чуя.

— Както желаете. Аз казвам този град да го оставим на мира. Не можете да освободите всеки роб по света, халееси. Вашата война е във Вестерос.

— Не съм забравила Вестерос. — Дани понякога я сънуваше нощем, онази приказна земя, която никога не бе виждала. — Но ако оставя старите тухлени стени на Мийрийн да ме надвият толкова лесно, как изобщо ще завзема големите каменни замъци на Вестерос?

— Както Егон — каза сир Джора. — С огън. Докато стигнем Седемте кралства, вашите дракони ще са пораснали. И ще разполагате също така с обсадни кули и стеноразбивачи, с всичко онова, което тук ни липсва… но пътят през Земите на Дългото лято е дълъг и тежък, и крие опасности, които не можем да предвидим. Вие спряхте в Ащапор, за да купите армия, не за да почвате война. Опазете си копията и мечовете за Седемте кралства, моя кралице. Оставете Мийрийн на мий-рийнците и тръгнете на запад към Пентос.

— Победена? — настръхна Дани.

— Когато страхливците се крият зад стени, те са победените, халееси — каза Ко Джого.

Другите кръвни ездачи го подкрепиха.

— Кръв от моята кръв — каза Ракаро, — когато страхливците изгорят храната и фуража, великите халове трябва да потърсят по-храбри противници. Това се знае.

— Това се знае — промълви наливащата вино Джикуи.

— Аз не го знам. — Дани се осланяше на съвета на сир Джора и сега разбираше тежестта му, но не можеше да се примири да остави Мийрийн непокътнат. Не можеше да забрави децата по стълбовете, птиците, разкъсващи вътрешностите им, мършавите им ръчички, сочещи нагоре по крайбрежния път. — Сир Джора, вие казвате, че тук не ни е останала храна. Ако тръгна на запад, как ще мога да изхраня освободените си?

— Не можете. Съжалявам, халееси. Ще трябва да се хранят сами или да измрат от глад. Да, много и много ще измрат по пътя. Това ще е тежко, но няма как да ги спасим. Ще трябва да оставим тази изпепелена земя далече зад гърба си.

Дани беше оставила диря от трупове след себе си, докато прекосяваше червената пустош. Такава гледка повече нямаше да приеме.

— Не — каза тя. — Няма да поведа хората си, за да загинат. — „Децата си.“ — Трябва да има някакъв достъп до този град.

— Знам един. — Кафявия Бен Сливата поглади рошавата си сиво-бяла брада. — Каналите.

— Канали? Какво искате да кажете?

— В Скаазадан се оттичат големи тухлени канали, отнасящи градските нечистотии. През тях би могло да има достъп, макар и за малка част. Така се измъкнах и аз от Мийрийн, когато Скарб си загуби главата. — Кафявия Бен се намръщи. — Миризмата така и не ме остави. Сънувам я почти всяка нощ.

Сир Джора го изгледа недоверчиво.

— Струва ми се, че оттам е по-лесно да се излезе, отколкото да се влезе. Тези канали се оттичат в реката, казваш? Това означава, че устията им са точно под стените.

— И за затворени с железни решетки — каза Кафявия Бен, — макар че някои са доста ръждясали, иначе щях да се удавя в изпражнения. Влезеш ли веднъж, чака те дълго и миризливо изкачване в черен като катран тухлен лабиринт, където можеш да се изгубиш завинаги. Нечистотиите никога не падат по-ниско от кръста, а на места, както видях по петната по стените, стигат и над главата. И разни неща обитават там. Най-големите плъхове, които съм виждал, и още по-лоши твари. Много е гадно.

Даарио Наарис се изсмя.

— Гадно колкото теб, когато си изпълзял оттам ли? Ако някой е толкова глупав, че да го опита, робовладелците ще го подушат още щом се появи.

Кафявия Бен сви рамене.

— Нейна милост попита дали има някакъв достъп и аз й казах… но Бен Сливата няма да стъпи отново в тези канали, не и за всичкото злато на Седемте кралства. Ако други искат да се пробват обаче — добре са дошли.

Аго, Джого и Сив червей понечиха да заговорят наведнъж, но Дани вдигна ръка за тишина.

— Тези канали не ми изглеждат обещаващи. — Сив червей щеше да поведе своите Неопетнени през каналите, ако му заповядаше; кръвните й ездачи — също. Но никой от тях не беше подходящ за задачата. Дотраките бяха ездачи, а силата на Неопетнените бе в дисциплината им на бойното поле. „Мога ли да пратя хора на сигурна смърт в тъмното срещу такава крехка надежда?“ — Трябва да го премисля. Върнете се по задачите си.

Капитаните й се поклониха и напуснаха, като я оставиха с нейните слугини и драконите. Но докато Кафявия Бен излизаше, Визерион разпери широките си бели криле и лениво го плесна по главата. Едното му крило изпърха в лицето на наемника. Белият дракон кацна тромаво един крак на главата му и с другия на рамото, изпищя и полетя отново.

— Той те харесва, Бен — каза Дани.

— И с право. — Кафявия Бен се засмя. — Знаете ли, в мен също тече капка драконова кръв.

— Във вас? — Дани се удиви. Бен беше от наемническите банди, най-обикновено скитащо псе. Имаше широко кафяво лице със счупен нос и разрошена сива коса, а от дотракската си майка беше наследил големи черни очи. Твърдеше, че бил малко браавосец, малко от Летните острови, малко ибинец, отчасти кохориканец, малко дотрак и донякъде вестерош, но тя за първи път чу от устата му, че имал и таргариенска кръв. Изгледа го с любопитство и попита: — Как е възможно това.

— Ами — каза Кафявия Бен — в Западните кралства имало един Бен Сливата, който се оженил за драконова принцеса. Баба ми е разправяла тая история. Живял е по времето на крал Егон.

— Кой крал Егон? — попита Дани. — Във Вестерос са царували петима Егоновци. — Братовият й син щеше да бъде шестият, но хората на Узурпатора бяха разбили главата му в стена.

— Петима, нали? Е, тук е голямото объркване. Кой е бил поред не мога да ви кажа. Но този Бен Сливата трябва да е бил някой владетел, прочута личност на времето си, в цялата страна се говорело за него. Работата е там, че, да ме прости ваша милост, той имал мъжество шест стъпки дълго.

Трите звънчета в плитката на Дани звъннаха, когато тя се засмя.

— Шест пръста искате да кажете?

— Стъпки — настоя убедено Кафявия Бен. — Хайде моля ви се, ако бяха пръсти, кой щеше да говори за това, ваша милост.

Дани се изкикоти като малко девойче.

— Да не би баба ви да е твърдяла, че е виждала това изобилие?

— Бабичката това не го е виждала. Тя беше половин ибинка и половин кохориканка, във Вестерос не е стъпвала, дядо ми трябва да й го е казал. Някакви дотраки го убили преди да се родя.

— А дядо ви откъде го е научил?

— От някоя от онези приказки, дето се казват на женска ненка, сигурно. — Кафявия Бен сви рамене. — Боя се, че това е всичко, което знам за Егон Безименния и за славното мъжество на лорд Сливата. Я да взема аз да си видя Синовете.

— Я си ги вижте — каза му Дани.

След като Кафявия Бен излезе, тя се отпусна на възглавничките.

— Ако беше пораснал — заговори Дани на Дрогон и го почеса между рогата, — щеше да ме понесеш над стените и да стопиш онази харпия. — Но щяха да минат години, докато драконите й пораснат толкова, че да може да ги яхне. „А и когато пораснат, кой ще ги язди? Драконът има три глави, но аз — само една.“ Сети се за Даарио. „Ако изобщо има мъж, който може да насили една жена с очи…“ Тя самата, разбира се, беше не по-малко виновна. Неволно се улавяше, че поглежда крадешком тирошеца, когато капитаните й идваха на съвет, а нощем понякога си спомняше как просветва златният му зъб, щом се усмихне. А и тези негови очи. „Тези светлосини очи.“ По пътя от Юнкай, всяка вечер, когато идваше да докладва, Даарио й носеше по едно цвете или стрък от някое растение… да й помогнел да опознае страната, казваше й. Върбово клонче, дива роза, момина сълза, ножолист, метличина, дива мента, бодливец, златото на харпията… „Опита се също да ми спести и гледката с мъртвите деца.“ Не трябваше да го прави, но го правеше с добро намерение. И освен това събуждаше смеха й, което сир Джора не правеше никога…

Дани се опита да си представи какво щеше да е, ако позволеше на Даарио да я целуне, както Джора я бе целунал на кораба. Мисълта бе едновременно възбуждаща и смущаваща. „Рискът е прекалено голям.“ Тирошецът не беше добър човек и не беше нужно някой да й го казва. Под всичките си усмивки и шеги той беше опасен, дори жесток. Една сутрин Салор и Прендаал се бяха събудили като негови приятели; същия ден вечерта той й беше дал главите им. „Хал Дрого също можеше да бъде жесток, а по-опасен човек от него едва ли имаше.“ Въпреки това тя го беше обикнала. „Бих ли могла да обикна Даарио? Какво би означавало, ако го взема в леглото си? Дали това би го направило една от главите на дракона?“ Знаеше, че това щеше да разгневи сир Джора, но нали тъкмо той й беше казал, че трябва да си вземе двама съпрузи. „Май трябва да се оженя за двамата и да се свърши.“ Но това бяха мисли. Чакаше я град за превземане, а мечти за целувки и за светлосините очи на някакъв наемник нямаше да съборят стените на Мийрийн. „Аз съм кръвта на дракона“ — напомни си Дани. Мислите й кръжаха като плъх, който се мъчи да захапе опашката си. Изведнъж усети, че не може да понася повече теснотата на павилиона. „Искам да усетя вятъра в лицето си и мириса на море.“ — Мисандей — извика тя. — Поръчай да оседлаят среброто ми. И твоя кон също.

— Както заповяда ваша милост. Да повикам ли кръвните ви ездачи да ви пазят?

— Ще взема Арстан. Няма да напускам становете. — Сред своите деца тя нямаше врагове. А старият скуайър нямаше да говори много като Белвас, нито да я гледа като Даарио.

Изгорялата маслинова горичка, където бе издигнат павилионът й, се намираше до морето, между стана на дотраките и този на Неопетнените. Дани и спътниците й поеха по бреговата линия, далече от града. Въпреки това тя усещаше подигравките на мийрийнците зад гърба си. В Мийрийн робовладелците скоро щяха да се отпуснат в своите пъстри токари и да запируват с агнешко и маслини, с печени с мед пресенца, с подсладен дормис и други деликатеси, докато нейните деца отвън ходеха гладни. Изведнъж я обзе див гняв. „Ще ви срина“ — закле се тя.

Докато минаваха покрай острите колове и ями, обкръжили стана на евнусите, Дани чу Сив червей и капитаните му, подкарали един от полковете през изнурителни упражнения с щита, късия меч и копието. Друг полк се къпеше в морето, само с бели ленени препаски на бедрата. Беше забелязала, че евнусите се поддържат много чисти. Някои от наемниците й миришеха така, сякаш не се бяха къпали и прали, откакто баща й бе загубил Железния трон, но Неопетнените се къпеха всяка вечер, дори да бяха вървели в поход цял ден. Когато нямаше вода, се триеха с пясък, по дотракския обичай.

Докато минаваше, евнусите коленичиха, вдигнали до гърдите свитите си юмруци. Дани отвърна на поздрава. Приливът идеше и вълните се пенеха в краката на среброто й. Оттук се виждаха корабите, останали на котва в морето. „Балирион“ се полюшваше най-близо — известният преди под името „Садулеон“ голям кораб, сега с прибрани платна. По-нататък бяха „Мераксес“ и „Вхагар“ — това бяха новите им имена. Всъщност корабите бяха на магистър Илирио, но тя им беше дала свои имена, без се замисли. Драконови имена и нещо повече — в стара Валирия, преди Ориста, Балирион, Мераксес и Вхагар бяха богове.

На юг от подреденото царство на колове, ями, тренировки и къпещи се евнуси се намираха становете на нейните освободени — много по-шумно и безредно място. Дани беше въоръжила бившите роби с най-доброто, което можа да се намери в Ащапор и Юнкай, а сир Джора бе организирал мъжете, годни да се сражават, в четири полка, но тук не видя да се упражняват. Минаха покрай накладен от изхвърлени от морето дърва огън — стотина души се бяха събрали да пекат един заклан кон. До ноздрите й стигна миризмата на мазнината от въртящите се шишове, но гледката само я накара да се намръщи.

Около нея притичваха деца и се смееха. Вместо поздрави от всички страни я зовяха гласове на всевъзможни езици. Някои от освободените я поздравяваха с „Майко“, други я молеха за благоволение. Някои се молеха на своите странни богове да я благословят, други пък нея молеха да ги благослови. Тя се усмихваше, докосваше ръцете им, когато ги вдигнеха, оставяше коленичилите да докоснат стремето или стъпалото й. Мнозина от освободените вярваха, че докосването до нея носи щастие. „Ако това им вдъхва кураж, нека ме докосват — мислеше Дани. — Все още ги чакат тежки изпитания…“ Тъкмо бе спряла да поговори с една бременна жена, която искаше Майката на драконите да даде име на бебето й, когато някой я сграбчи за лявата китка. Тя се обърна и видя висок дрипав мъж с бръсната глава и обгорено от слънцето лице.

— Не толкова силно — понечи да му каже, но преди да е успяла, той я дръпна и я смъкна от седлото. Земята се надигна и изтръгна дъха й, а среброто й изцвили и скочи. Зашеметена, Дани се надигна на лакът… и тогава видя меча.

— Ето я наглата свиня — каза той. — Знаех, че ще дойдеш един ден да ти целуват краката. — Главата му беше гола като пъпеш и носът — червен и обелен, но тя позна светлозелените му очи. — Ще почна да те режа от циците. — Дани чу смътно виковете на Мисандей за помощ. Един освободен пристъпи напред, но успя да направи само една крачка — само едно бързо посичане и той рухна на колене, а по лицето му потече кръв. Меро отри меча в гащите си. — Кой е следващият?

— Аз.

Арстан Бялата брада скочи от коня си и застана над нея, стиснал с две ръце дългата си тояга. Соленият вятър развя снежната му коса.

— Деденце — изръмжа Меро, — бягай презглава, преди да съм ти счупил пръчицата и да ти я натикам в…

Старецът замахна лъжливо с единия край на тоягата, дръпна я и шибна с другия край толкова бързо, че Дани не можа да повярва. Копелето на Титана залитна към вълните и изплю кръв и строшени зъби от разбитата си уста. Бялата брада се озова между него и Дани. Меро замахна да го посече в лицето. Старецът отскочи назад, бърз като котка. Тоягата перна Меро в ребрата и го отпрати назад. Арстан цопна настрани в кипналите вълни, парира замаха на меча, с пъргава стъпка избегна втория удар, превъртя се и се измъкна от третия. Движенията бяха толкова бързи, че Дани трудно можеше да ги проследи. Мисандей й помагаше да стане, когато се чу пукот. Дани помисли, че се е разцепила тоягата на Арстан, но видя строшената кост, показала се от прасеца на Меро. Докато падаше, Копелето на Титана се превъртя и се метна напред, насочвайки върха на меча право в гърдите на Арстан. Бялата брада го помете почти с презрение и стовари другия край на тоягата в слепоочието му. Меро се пльосна по очи, кръвта забълбука от устата му и вълните го заляха. Миг след това освободените наскачаха върху него и яростно заудряха трупа с ножове, камъни и юмруци.

Дани се изплаши повече, отколкото по време на нападението и битката. „Той щеше да ме убие.“ — Ваша милост. — Арстан коленичи. — Стар съм и се посрамих. Не трябваше да му позволя изобщо да се доближи до вас. Забавих се. Не го познах без брадата и косата.

— Аз също. — Дани вдиша дълбоко, за да спре да трепери. „Врагове навсякъде.“ — Отведи ме в шатрата. Моля те.

Когато дойде Мормон, се беше загърнала в лъвската си кожа и отпиваше от чаша вино с подправки.

— Огледах речната стена — започна сир Джора. — С няколко стъпки е по-висока от другите и е също толкова яка. А и мийрийнците са провесили котли за врящо масло от бойниците…

Тя го прекъсна.

— Можеше да ме предупредиш, че Копелето на Титана е избягал. Той се намръщи.

— Не виждах смисъл да ви плаша, ваша милост. Предложил съм награда за главата му…

— Плати я на Бялата брада. Меро е бил с нас по целия път от Юнкай. Обръснал си е главата и се е скрил между освободените, изчаквайки шанс за отмъщение. Арстан го уби.

Сир Джора изгледа стареца.

— Един скуайър с тояга е убил Меро Браавоски, така ли?

— С тояга — кимна Дани. — Но вече не е скуайър. Сир Джора, желанието ми е Арстан да бъде помазан в рицарство.

— Не!

Гръмкият отказ сам по себе си беше изненада. Но още по-странното бе, че той дойде от двамата мъже едновременно. Сир Джора извади меча си.

— Копелето на Титана беше костелив орех. И доста добър в убиването. Кой си ти, старче?

— По-добър рицар от вас, сир — хладно каза Арстан. „Рицар?“ Дани се обърка.

— Ти каза, че си скуайър.

— Бях, ваша милост. — Той коленичи. — Бях скуайър при лорд Суан на младини, а по покана на магистър Илирио започнах да служа и на Белвас Силния. Но в годините между това бях рицар във Вестерос. Не съм ви казвал лъжи, моя кралице. Но има истини, които премълчах и заради това, както и заради всички други мои грехове, мога само да моля за прошката ви.

— Какви истини си премълчал? — На Дани това никак не й хареса. — Ще ми кажеш всичко. Веднага.

Той сведе глава.

— В Карт, когато ме попитахте за името, казах, че ме наричат Арстан. Дотук беше вярно. Мнозина ме наричаха с това име, докато двамата с Белвас отивахме на изток да ви намерим. Но това не е истинското ми име.

Беше повече смутена, отколкото ядосана. „Лъгал ме е, точно както Джора ме предупреди, но в същото време току-що ми спаси живота.“ Сир Джора почервеня.

— Меро си обръсна брадата, но ти си пуснал своята, нали? Нищо чудно, че ми се струваше така адски познат…

— Познаваш ли го? — попита го объркана Дани.

— Виждал съм го поне десет пъти… най-често отдалече, да стои с братята си или да язди на някой турнир. Но всеки в Седемте кралства познава Баристан Храбрия. — Той опря върха на меча в шията на стареца. — Халееси, пред вас е коленичил сир Баристан Селми, лорд-командирът на Кралската гвардия, която измени на вашия дом, за да служи на Узурпатора Робърт Баратеон.

Старият рицар дори не мигна.

— Враната нарекла гарвана черен. И ти ми говориш за измяна.

— Защо сте тук? — запита го строго Дани. — Ако Робърт ви е изпратил, за да ме убиете, защо спасихте живота ми? — „Служил е на Узурпатора. Изменил е на паметта на Регар и е оставил Визерис да живее и умре в изгнание. И в същото време, ако искаше да умра, беше достатъчно само да остане настрана…“ — Искам цялата истина, в честта ви на рицар. Вие човек на Узурпатора ли сте, или мой?

— Ваш, стига да ме приемете. — В очите на сир Баристан имаше сълзи. — Да, аз получих опрощението на Робърт. Служих в неговата Кралска гвардия и в съвета му. Служих с Кралеубиеца и с други, не по-добри от него, опетних белия плащ, който носех. Нищо не може да ме извини за това. Все още щях да служа в Кралски чертог, ако онова зло момченце на Железния трон не ме отхвърли, колкото и да ме е срам да го кажа. Но когато ми отне плаща, който Белия бик бе заметнал на раменете ми, и в същия ден изпрати хора да ме убият, все едно че откъснаха ципа от очите ми. Тогава разбрах, че трябва да намеря своя истински крал и да умра в служба на него…

— Мога да разбера това желание — каза мрачно сир Джора.

— Тихо — каза Дани. — Държа да го изслушам до края.

— Може да решите, че трябва да умра със смъртта на предател — каза сир Баристан. — Ако е така, то няма да умра сам. Преди да получа опрощението на Робърт, аз се сражавах срещу него на Тризъбеца. Ти беше от другата страна в битката, Мормон, нали? — Не дочака за отговор. — Ваша милост, съжалявам, че ви подведох. Но това беше единственият начин да не позволя Ланистърите да разберат, че съм се присъединил към вас. Вас ви следят, както и брат ви. Лорд Варис докладваше за всеки ход на Визерис, години наред. Докато заседавах в малкия съвет, съм слушал сто такива доклада. А от деня, в който се оженихте за хал Дрого, се появи един осведомител, който неотлъчно беше до вас, който продаваше тайните ви срещу златото и обещанията на Паяка.

„Не е възможно да има предвид…“ — Грешите. — Дани погледна Джора Мормон. — Кажи му, че греши. Никакъв осведомител не е имало. Сир Джора, кажете му. Ние заедно преминахме Дотракското море и червената пустош… — Сърцето й запърха като впримчена птица. — Кажи му, Джора. Кажи му колко греши.

— Другите да те вземат, Селми. — Сир Джора хвърли дългия меч на килима. — Халееси, то беше само в началото, преди да ви опозная… преди да ви обикна…

— Не изричай тази дума! — Тя отстъпи ужасена от него. — Как си могъл?! Какво ти обеща Узурпатора? Злато, злато ли беше? — Немрящите й бяха казали, че ще й изменят още два пъти, веднъж за злато и веднъж за любов. — Кажи ми, какво ти бяха обещали?

— Варис каза… че ще мога да се върна у дома. — Той наведе глава. „Аз щях да те върна у дома!“ Драконите бяха усетили гнева й.

Визерион изрева и от муцуната му изригна сив дим. Дрогон плесна във въздуха с черните си криле, а Регал изви глава и блъвна огън. „Трябва само да кажа думата и ще ги изгорят на място.“ Никой ли нямаше, на когото да се довери, който да я опази?

— Всички ли рицари на Вестерос са толкова лъжливи като вас двамата? Махайте се преди драконите ми да са ви опекли. Как ли мирише един опечен лъжец? Сигурно толкова гнусно, колкото каналите на Кафявия Бен? Махайте се!

Сир Баристан се надигна бавно и вкочанено. За пръв път наистина изглеждаше стар.

— Къде да отидем, ваша милост?

— В ада, за да служите на крал Робърт. — Горещи сълзи потекоха по бузите на Дани. Дрогон изпищя и замята опашката си. — Другите да ви вземат и двамата! — „Махайте се, махайте се завинаги и двамата, следващия път, щом видя лицата ви, ще поискам предателските ви глави.“ Но не можа да изрече думите. „Те ме предадоха. Но ме спасиха. Но ме излъгаха.“ — Вървете да… — „Моят мечок, моят свиреп и силен мечок, какво ще правя без него? А и старецът, приятелят на моя брат.“ — Идете… идете… — „Къде?“ И тогава я осени.

Загрузка...