АРЯ

Каменна септа беше най-големият град, който бе виждала след Кралски чертог, а Харвин й каза, че баща й спечелил тук прочута битка.

— Хората на Лудия крал търсеха Робърт, искаха да го хванат преди да се съедини отново с баща ти — заразправя й той, докато яздеха към портата. — Той беше ранен, когато лорд Кънингтън Ръката превзе града и започна да го претърсва града къща по къща. Но преди да го намерят, лорд Едард и дядо ти дойдоха и щурмуваха стените на града. Лорд Кънингтън се бранеше яростно. Сражаваха се по улиците, дори по покривите, а всички септони биеха камбаните си, за да предупредят простолюдието да си залости вратите. Когато камбаните забиха, Робърт излезе от скривалището си и се включи в битката. Разправят, че него ден убил шестима души. Единият бил Майлс Мутън, прочут рицар и някогашен скуайър на принц Регар. Той щял и Ръката да посече, но битката така и не ги събрала. Кънингтън обаче тогава рани тежко дядо ти Тъли и уби сир Денис Арин, любимеца на Долината. Но като видял, че губи сражението, той отлетял като грифоните, дето ги носеше на гърдите си. Битката на Камбаните, така я наричат оттогава. Робърт винаги казваше, че баща ти я спечелил, а не той.

Според Аря личеше, че тук са се водили и по-скорошни битки. Градските порти бяха от груби нови греди, а купчини овъглени дървета извън стените показваха какво е сполетяло старите.

Каменна септа беше плътно затворена, но щом капитанът на портата видя кои са, им отвори малката портичка.

— С храната как сте? — попита Том, след като влязоха.

— Не толкова зле, колкото преди. Ловеца ни докара цяло стадо овце, тръгна и малко търговия по Черна вода. На юг от реката реколтата не е изгоряла. Е, има много, дето искат да ни вземат каквото, имаме. Вълци днес, Глумци — утре. Ако не търсят храна, търсят плячка, или жени да насилят, а ако не търсят злато или пачаври, търсят проклетия Кралеубиец. Разправят, че се измъкнал между пръстите на лорд Едмур.

— Лорд Едмур? — намръщи се Лим. — Лорд Хостър да не е умрял?

— Или е умрял, или е на умирачка. Мислиш ли, че Ланистъра ще е хванал по Черна вода? Ловеца се кълне, че туй е най-късият път до Кралски чертог. — Капитанът не изчака за отговор. — Изведе си той кучетата да подушат тук-там. Ако сир Джайм се мотае наоколо, ще го спипат. Виждал съм ги тия псета как мечки разкъсват. Мислиш ли, че ще им хареса вкуса на лъвска кръв?

— Един сдъвкан труп не върши работа на никого — каза Лим. — Ловеца го знае адски добре.

— Западняците, когато минаха оттука, изнасилиха жена му и сестра му, подпалиха му житата и изгориха половината му овци, а другата избиха ей тъй, напук. И шест от кучетата му избиха, хвърлиха им труповете в кладенеца му. На него един сдъвкан труп ще му дойде много добре, казвам ти. И на мене също.

— Той по-добре да не го пипа — отвърна Лим. — Само туй ще ти река. По-добре да го не пипа. А ти си глупак.

Аря продължи с Харвин и Ангай от двете й страни надолу по улиците, където някога се беше сражавал баща й. Скоро видя септата на хълма, а под нея — тромавото вътрешно укрепление от сив камък, което изглеждаше твърде малко за толкова голям град. Но всяка трета къща, покрай която минеха, представляваше празна черна коруба, а по улиците не се виждаха хора.

— Всички жители ли са мъртви? — попита тя.

— Само боязливи.

Ангай й посочи двама стрелци на един покрив и някакви момчета с осаждени лица, присвити сред руините на доскорошна пивница. Малко по-нататък един хлебар отвори кепенците на прозореца си и подвикна нещо на Лим. Гласът му привлече и други хора извън скривалищата им и Каменна септа сякаш бавно започна да се събужда около тях за живот.

На пазарния площад в центъра на града имаше голяма чешма с форма на скачаща пъстърва, от чиято уста в каменното корито се изливаше вода. Там жени пълнеха ведра и делви. На няколко крачки по-нататък на високи скърцащи дървени пилони висяха железни кафези. „Кафезите на враните“ — спомни си Аря. Враните бяха главно извън кафезите, пляскаха във водата или стояха накацали по решетките; вътре в кафезите имаше хора. Лим дръпна юздите и се навъси.

— Това пък какво е сега?

— Правосъдие — отвърна му една жена от чешмата.

— Какво, да не би въжетата ви за бесилки да са свършили?

— Това сир Уилбърт ли го отсъди? — попита Том. Някакъв мъж се изсмя горчиво.

— Лъвовете убиха сир Уилбърт преди година. Синовете му до един са с Младия вълк, дебелеят някъде на запад. Мислиш ли, че им пука за такива като нас? Лудия ловец ги спипа тия вълци.

„Вълци.“ Аря изстина. „Хора на Роб и на баща ми.“ Железните клетки я привлякоха. Решетките оставяха толкова малко място, че затворниците не можеха нито да седнат, нито да се обърнат. Стояха голи, изложени на слънце, на вятър и дъжд. Мъжете в първите три клетки бяха мъртви. Враните бяха изкълвали очите им, но празните кухини сякаш я следяха. Четвъртият в редицата се размърда, когато тя мина пред него. Проскубаната му брада се бе втвърдила от засъхнала кръв и мухи. Когато той заговори, те се пръснаха и забръмчаха по главата му.

— Вода! — изграчи нещастникът. — Моля… вода…

Мъжът в следващата клетка отвори очи.

— Тук съм — промълви той. — Тук съм, ето ме. — Беше много стар; брадата му беше побеляла, а плешивият му череп беше петнист от старост.

След стареца имаше още един мъртвец, едър червенобрад мъж с прогнила вече сива превръзка, покриваща лявото му ухо и част от слепоочието. Но най-лошото бе скутът му, където не бе останало нищо освен набръчкана кафява дупка, в която лазеха личинки. След него беше един много дебел мъж. Клетката за врани беше толкова убийствено тясна, че беше трудно да се разбере как са успели да го натикат вътре. Желязото се впиваше болезнено в корема му, който се подаваше издут между решетките. Слънцето го бе опекло от глава до пети, все едно че го бяха пекли на огън. Когато той се размърда, клетката изскърца и се залюля и Аря видя белите ивици там, където решетките бяха защитили плътта му от слънцето.

— Чии хора бяхте? — попита ги тя.

Щом чу гласа й, дебелият мъж отвори очи. Кожата около тях беше толкова зачервена, че приличаха на сварени яйца, плуващи в пълно с кръв блюдо.

— Вода… глътка…

— Чии? — повтори тя.

— Не им обръщай внимание, момче — каза й градският мъж. — Не се занимавай с тях. Карай си по пътя.

— Какво са направили? — попита тя.

— Заклаха осем души при Въртоглавите водопади — каза той. — Търсеха Кралеубиеца, но го нямаше, и взеха да изнасилват и да плячкосват.

— Посочи с палец към трупа с личинките на мястото на отсечения член. — Тоя беше изнасилвачът. Айде разкарай се.

— Глътка вода! — извика дебелият. — Имай милост, момче, глътка само!

Старецът стисна решетките.

— Вода — изхриптя онзи с мухите по брадата.

Аря се вгледа в мръсните им коси, проскубаните бради и зачервените очи, в сухите им, напукани и разкървавени устни. „Вълци — каза си отново. — Като мен.“ Това ли беше нейната глутница? „Как е възможно да са били хора на Роб?“ Искаше да ги удари. Искаше да ги убие. Искаше да заплаче. Всички те сякаш я гледаха, и живите и мъртвите. Старецът беше проврял три пръста между решетките и ги мърдаше.

— Вода… вода…

Аря скочи от коня си. „Не могат да ми направят нищо. Те умират.“ Взе чашата от дисагите си и отиде до чешмата.

— Ей, какво правиш, момче? — викна градският мъж. — Това не е твоя работа. — Аря вдигна ръка към устата на рибата. Водата заплиска по пръстите и по ръкавите й, но Аря не отмести чашата, докато не се напълни до ръба. Когато се обърна и тръгна към члетките, мъжът се опита да я спре. — Ей, я се разкарай, момче…

— Тя е момиче — каза Харвин. — Остави я.

— Ами да — каза Лим. — Лорд Берик не обича издъхващите да мрат от жажда. Що не ги обесихте прилично?

Решетките бяха твърде тесни, за да подаде чашата през тях, но Харвин и Джендри предложиха да я вдигнат. Тя постави стъпало върху сбраните шепи на Харвин, стъпи на раменете на Джендри и стисна решетките на покрива на клетката. Дебелият вдигна нагоре лицето си, опря бузите си в желязото и Аря изсипа водата над него. Той загълта жадно и я остави да потече по брадата, по бузите и по ръцете му, а после я облиза от решетките. Щеше да оближе и пръстите на Аря, ако не беше си ги дръпнала. Докато напои по същия начин и другите двама, се беше събрала тълпа и я гледаха.

— Лудия ловджия ще чуе за това — заплаши мъжът. — Няма да му хареса. О, хич няма да му хареса.

— Това пък още по-малко ще му хареса.

Ангай изпъна дългия лък, издърпа стрела от колчана, прицели се и стреля. Дебелият мъж потрепера, когато стрелата се заби между плещите му, но клетката не го остави да падне. Още две стрели довършиха другите двама. Единственият звук, който се възцари над площада, бе плясъкът на водата и бръмченето на мухите.

„Валар моргулис“ — помисли Аря.

В източния край на пазарния площад имаше скромно ханче с варосани стени и счупени прозорци. Половината му покрив беше наскоро изгорял, но дупката беше закърпена. Слязоха от конете при килналата се на една страна конюшня и Зелената брада ревна за конярите.

Дебелата рижа ханджийка зави от радост, като ги видя, след което почна да ги щипе един по един.

— Зелената брада, тъй значи? Или Сива брада? Майчице милостива, че кога остаря толкоз? Лим, ти ли си това? Още ли го носиш това мише наметало, а? Знам аз, че никога не го переш, знам. Страх те е да не опереш цялата пикня по него и да разберем всички, че си рицар от Кралската гвардия! А, и Том Седмака, похотливецо дърти! Дошъл си синчето да видиш, а? Е, закъснял си, той замина с проклетия Ловджия. Само недей да ми казваш, че не е твой!

— Няма моя глас — възрази неуверено Том.

— Ама носа го има. Тъй де, че и другите работи, нали чувам мометата да си приказват. — Тогава забеляза Джендри и го ощипа по бузата. — Я виж какво хубаво младо биче! Чакай само да ги види Алис тия ръчища. Ох, и ми се черви като девица невинна. Е, Алис и това ще ти го оправи, момко, ще видиш.

Аря не беше виждала никога Джендри толкова изчервен.

— Невен, остави Бика на мира, добър момък е той — каза Том Седемте струни. — От тебе искаме само легла за една нощ.

— Ти говори само за себе си, певецо. — Ангай пусна ръка около кръста на едно снажно слугинче, луничаво колкото него.

— Леглата ги имате — каза червенокосата Невен. — Легла в „Прасковата“ колкото щеш. Но първо всички в коритата. Че последния път като ви взех под покрива си, бълхите си оставихте. — Тя боцна с пръст Зелената брада в гърдите. — А пък твоите бяха зелени, на всичко отгоре. Храна искате ли?

— Ако ти се откъсне от сърцето, няма да откажем — призна Том.

— Че ти отказвал ли си някога нещо, Том? — изкикоти се ханджийката.

— За приятелите ти ще изпека малко овнешко, а за теб — един стар плъх. Ти и толкова не заслужаваш, но ако ми измънкаш някоя и друга песен, може и да поомекна. Много съм си жалостива към окаяниците. Хайде, влизайте. Кае, Лана, сложете няколко котлета на огньовете. Джизийн, я помогни да им свалим дрехите, че и тях трябва да кипнем.

Изпълни си заканите до една. Аря се опита да им каже, че се е къпала два пъти в Лешниковия замък, няма и преди два дни, но червенокосата не искаше и да чуе. Две слугинчета я понесоха на ръце нагоре по стъпалата спорейки дали е момиче, или момче. Едната, Хели, спечели баса и другата трябваше да донесе горещата вода и да изтърка гърба на Аря с корава четка, с която за малко щеше да й съдере кожата. После й прибраха всичките дрехи, които й беше дала лейди Малък лес, и я преоблякоха досущ като някоя от кукличките на Санса, в лен и дантели. Но поне след като свършиха я накараха да слезе долу и да се наяде.

Щом седна в гостилницата в глупавите момичешки дрехи, Аря си спомни какво й беше казвал Сирио Форел — онзи номер с гледането и виждането какво има около теб. И като се огледа, видя, че слугинчетата са много повече, отколкото можеше да наеме който и да било хан, и че повечето от тях също така са млади и много сърдечни. А като се свечери, много мъже почнаха да влизат и излизат от „Прасковата“. Не се задържаха много в гостилницата, дори след като Том извади лютнята и запя „Шест девици в езерото“. Дървените стъпала бяха стари и стръмни, и скърцаха здраво, щом някой от тях нарамеше някое от момичетата и го понесеше към горния етаж.

— Бас държа, че това е бардак — прошепна тя на Джендри.

— Ти дори не знаеш какво е бардак.

— Знам — настоя тя. — Като хан, ама с момичета. Той отново се изчерви.

— Тогава какво правиш тук? Един бардак не е място за проклета знатна дама като теб, всички го знаят.

Едно от момичетата седна на пейката до него.

— Коя е знатна дама? Тая кльощавата ли? — Погледна Аря и се изсмя. — Аз пък съм кралска дъщеря.

Аря разбра, че й се подиграват.

— Не си.

— Може и да съм. — Момичето сви рамене и роклята й се смъкна от едното рамо. — Казват, че крал Робърт се е чукал с майка ми, когато се е крил тук, преди битката. Не че е не е лягал с другите момичета, но Леслин казва, че най-много е харесвал мамчето ми.

Момичето наистина имаше коса като на стария крал — същата буйна и гъста грива, черна като въглен. „Това обаче нищо не значи. Джендри има същата коса. Много хора имат черна коса.“

— Викат ми Камбанката — каза момичето на Джендри. — На битката. Бас слагам, че и твоята камбанка мога да ударя, искаш ли?

— Не — отвърна той навъсено.

— Бас слагам, че ти се иска. — Тя го прегърна. — За приятели на Торос и на Господаря на мълнията не струва нищо.

— Казах — не. — Джендри скочи и с широки крачки излезе навън. Камбанката се обърна към Аря.

— Той не обича ли момичета? Аря сви рамене.

— Просто е глупав. Обича да лъска шлемове и да пердаши мечове с чукове.

— О! — Камбанката придърпа роклята си на рамото и се заприказва с Джак Късмета. Скоро вече седеше в скута му, кикотеше се и пиеше вино от неговата чаша. Зелената брада си имаше две момичета, по едно на всяко коляно. Ангай беше изчезнал някъде с неговото момиче, онова с луничките, Лим също го нямаше. Том Седемте струни седеше край огъня и пееше „Девиците разцъфват напролет“. Аря отпиваше от разреденото с вода вино, донесено й от червенокосата, и слушаше. В другия край на площада мъртъвците гниеха в своите кафези за врани, но вътре в „Прасковата“ цареше веселие. Само дето й се струваше, че някои, кой знае защо, се смеят някак прекалено силно.

Моментът като че ли беше подходящ да се измъкне и да открадне кон, но Аря не виждаше с какво ще й помогне това. Можеше да стигне само до градските порти. „Капитанът няма да ме пусне да изляза, а и да ме пусне, Харвин ще тръгне след мен, или онзи Ловец с неговите кучета.“ Съжали, че й я нямаше картата, за да може да види на какво разстояние е Каменна септа от Речен пад.

Докато си пресуши чашата, вече се прозяваше. Джендри все още не беше се върнал. Том Седемте струни пееше „Сърцата, биещи като едно“ и целуваше различно момиче в края на всеки куплет. В ъгъла до прозореца Лим и Харвин седяха с червенокосата Невен и си говореха тихо.

— И значи прекарала нощта в килията на Джайм — чу тя да казва жената. — Тя и оная, другата, дето убила Ренли. И тримата заедно били, а на заранта лейди Кейтлин го пуснала на свобода от любов. — Ханджийката се изсмя гърлено.

„Не е истина — помисли Аря. — Никога не би го направила.“ Почувства се едновременно тъжна, ядосана и много самотна. До нея беше седнал някакъв старец.

— Я виж ти каква хубава малка прасковка! — Дъхът му миришеше почти толкова гадно, колкото мъртъвците в клетките, а малките му свински очички шареха по нея. — Има ли си име малката ми прасковка?

За миг тя се стъписа и забрави коя се очакваше да бъде. „Прасков — ка“ не беше, но не можеше да бъде и Аря Старк, най-малкото не и тук, с някакъв миризлив пияница, когото дори не познаваше.

— Аз съм…

— Тя е сестра ми. — Джендри постави тежката си ръка на рамото на стареца и го стисна. — Остави я на мира.

Мъжът се обърна намръщен и готов за свада, но като видя Джендри, размисли.

— Сестра ти значи? Що за брат си тогаз? Аз никога не бих довел сестра си в „Прасковата“. Това — не. — Стана и тръгна да си потърси друга приятелка.

— Защо го каза това? — Аря скочи на крака. — Ти не си ми брат.

— Да — отвърна й Джендри ядосано. — Много ми е долно проклетото потекло, за да съм роднина на нашата знатна лейди.

Аря се стъписа от гнева в гласа му.

— Не исках да кажа това.

— Но е това. — Седна на пейката и стисна пълната си чаша. — Махай се. Искам да си изпия виното на мира. После може да намеря онова момиче с черната коса и да й звънна камбанката.

— Но…

— Казах, махай се! Милейди.

Аря се врътна и го остави. „Тъпа бича глава, копеле, нищо друго не е той.“ Можеше да си звъни колкото ще камбани, все едно й беше.

Стаята им беше горе, под таванските греди. В „Прасковата“ сигурно имаше достатъчно легла, но за такива като тях можаха да заделят само едно. Затова пък беше широко. Запълваше цялата стая, а сламеникът изглеждаше достатъчно широк да ги побере всички. Засега обаче леглото беше само за нея. Истинските й дрехи бяха окачени на една кука на стената между вещите на Джендри и на Лим. Аря свали набързо лена и дантелите, смъкна ризата и се пъхна под завивките. „Кралица Церсей — зашепна си във възглавницата. — крал Джофри, сир Илин, сир Мерин. Дънсън Раф и Поливър. Веселяка, Хрътката и сир Грегър Планината.“ Обичаше понякога да разбърква имената им. Помагаше й да помни кои бяха и какво бяха направили. „Някои може вече да са мъртви — помисли тя. — Може някъде да има такива кафези за врани и сега враните да им кълват очите.“

Сънят дойде още щом затвори очи. Аря сънува вълци, които се промъкваха крадешком през някаква мокра гора с натежал във въздуха мирис на дъжд, на гнили листа и на кръв. Само че в съня й тези миризми бяха добри и Аря знаеше, че няма от какво да се бои. Тя беше силна, бърза и дива, и цялата й глутница беше около нея, нейните братя и сестри. Заедно догониха един подплашен кон, прегризаха му гърлото и пируваха. А когато луната се показа от облаците, тя отметна глава назад и зави.

Но когато настъпи утрото, я събуди кучешки лай.

Аря се надигна и се прозя. Джендри от лявата й страна се размърда, а Лимонения плащ хъркаше здраво отдясно, но лаят отвън почти го заглушаваше. „Трябва да са поне петдесет псета.“ Изпълзя от постел — ките, прескочи Лим, Том и Джак Късмета и отиде до прозореца. Когато го отвори, нахлуха вятър, влага и студ. Денят бе сив и облачен. Долу на площада кучетата лаеха, обикаляха в кръг, ръмжаха и виеха. Бяха цяла глутница, грамадни черни мастифи, длъгнести вълкодави, черни и бели овчарки и породи, каквито Аря не познаваше, рунтави зверове с дълги жълти зъби. Между хана и чешмата десетина ездачи седяха по конете си и гледаха как трима градски мъже отвориха клетката с дебелия и задърпаха ръката му, докато подутия му труп не се изсипа на земята. Псетата веднага се нахвърлиха и заръфаха месото от костите. Аря чу смеха на един от ездачите.

— Ето ти го новия замък, проклето ланистърско копеле! — викна мъжът. — Малко е тесен за такива като тебе, но ще те наместим вътре, не бой се. — До него навъсен седеше някакъв пленник със стегнати с конопено въже китки. Някои от градските мъже го замерваха с мръсотии, но лицето на пленника не трепваше. — Ще изгниеш в тоя кафез! — ревеше пазачът му. — Враните ще ти кълват очите, докато харчим скапаното ти ланистърско злато! А когато враните те довършат, ще пратим каквото остане от теб на проклетия ти брат. Макар да се съмнявам, че ще те познае.

Шумът беше разбудил половината „Праскова“. Джендри се домъкна до прозореца при Аря, а Том застана зад тях гол както майка го е родила.

— Каква е тая врява? — изплака от леглото Лим. — Човек не може даже да се наспи.

— Къде е Зелената брада? — попита го Том.

— Легна с Невен — каза Лим. — Що?

— Бягай да го намериш. И Стрелеца. Лудия ловец се е върнал с още един за кафезите.

— Ланистър — каза Аря. — Чух го, че каза „Ланистър“.

— Да не са хванали Кралеубиеца? — попита Джендри.

Долу на площада един хвърлен камък улучи пленника по бузата и главата му се обърна. „Не е Кралеубиеца“ — помисли Аря като видя лицето му.

Боговете все пак бяха чули молитвите й.

Загрузка...