Вила „Тъга“

III

Тя седеше в хола на „Ермитажа“ на едно от големите канапета в дъното и не изпускаше от очи въртящата се врата, сякаш чакаше някого. Бях в едно кресло на два-три метра от нея и я виждах в профил.

Червеникавокафява коса. Рокля от зелен шантунг. Обувки с тънки токчета, каквито се носеха. Бели.

В краката й лежеше куче. То се прозяваше и се протягаше от време на време. Грамаден и вял германски дог на черни и бели петна. Зелено, червеникаво, бяло, черно. Това съчетание от цветове някак ме замайваше. Как се озовах до нея на канапето? Може би с посредничеството на германския дог, който лениво дойде при мен, за да ме подуши.

Забелязах, че тя има зелени очи, почти незабележими лунички и е малко по-голяма от мен.

Онази сутрин се разхождахме в градините на хотела. Кучето вървеше пред нас. Крачехме по една алея, над която имаше свод от повет, разцъфнал с лилави и бели цветчета. Разтварях гъстите листнати клони на зановеца; минавахме край ливади и храсти кучи дрян. Наоколо — ако не ме лъже паметта — южни растения, като заскрежени, розови глогини и една стълба с празни каменни раковини от двете страни. Голяма леха с жълти, червени и бели гергини. Наведохме се над парапета и загледахме езерото долу.

Никога не разбрах какво точно си бе помислила тя за мен при тази първа среща. Може би ме беше взела за скучен богаташки син. Забавно й се беше сторило, че слагам монокъл на дясното си око, когато чета, в същност не защото бях суетен или откачен, а защото с това око виждах много по-зле, отколкото с другото.

Не говорим. Чувам ромоленето на една водна струя, която извира в средата на близката морава. Някой слиза по стълбата срещу нас, един мъж, чийто светложълт костюм забелязах отдалеч. Той ни махва с ръка. Носи тъмни очила и си бърше челото. Тя ми го представя под името Рьоне Мейнт. Той веднага допълва: „Доктор Мейнт“, като набляга на думата доктор. Изкривява уста в усмивка. И аз на свой ред се представям: „Виктор Хмара“. Това е името, което бях избрал, за да попълня адресната си карта в „Липите“.

— Вие сигурно сте приятел на Ивон? Тя му отговаря, че току-що се е запознала с мен в хола на „Ермитажа“ и че чета с монокъл. Наистина това много я забавлява. Тя ме моли да си сложа монокъла, за да го покажа на доктор Мейнт. Подчинявам се.

— Чудесно — казва Мейнт и замислено клати глава.

И тъй, тя се казваше Ивон. А фамилното й име? Забравил съм го. Значи, само за дванадесет години човек може да забрави данните от паспорта на хората, които са представлявали нещо в живота му. Беше сладко, много френско име, нещо като: Кудрьоз, Жаке, Льобон, Мурай, Венсан, Жербо…

На пръв поглед Рьоне Мейнт изглеждаше по-възрастен от нас. Около тридесетгодишен. Среден ръст, кръгло нервно лице и пригладени назад руси коси.

Завърнахме се в хотела през градината, друг път не бях минавал оттук. Настланите с камъчета алеи бяха прави, моравите симетрични и подрязани като английските. Около всяка от тях пламтяха лехи от бегонии и цъфнал здравец. И тихото успокоително ромолене на водните струи, които поливаха тревата. Спомних си за Тюйлери, за моето детство. Мейнт ни предложи да пийнем по чашка и после да обядваме в Спортинга.

Моето присъствие им се струваше напълно естествено, държахме се, сякаш се познавахме от край време. Тя ми се усмихваше. Говорехме за незначителни неща. Не ми задаваха никакви въпроси, но кучето притискаше глава до коляното ми и ме наблюдаваше.

Тя стана и ни каза, че ще отиде да вземе от стаята си един шал. Значи, живееше в „Ермитажа“? Какво правеше тук? Коя беше тя? Мейнт беше извадил от джоба си цигаре и го гризеше. Тогава забелязах, че той има тикове. Лявата му скула се стягаше, сякаш да задържи невидим монокъл, но черните очила прикриваха донякъде това трепкане. Понякога издаваше брадата си напред и човек би могъл да помисли, че предизвиква някого. Освен това и дясната му ръка от време на време се разтърсваше като от електрически ток, а пръстите му описваха странни криволици във въздуха. Всички тези тикове бяха свързани помежду си по най-хармоничен начин и придаваха на Мейнт някаква неспокойна елегантност.

— На почивка ли сте тук?

Отговорих утвърдително. Казах, че имам късмет — времето е „толкова слънчево“. Наистина, този курорт е „райско кътче“.

— За пръв път ли идвате? Не го ли знаехте? Долових отсенка на ирония в гласа му и на свой ред си позволих да го попитам дали и той прекарва почивката си тук. Мейнт се поколеба.

— О, и да, и не. Но познавам това място от много дълго време… — Той махна небрежно с ръка някъде към хоризонта и каза с безразличие: — Планините… Езерото… Езерото…

После свали черните си очила и ме погледна с нежен и тъжен поглед. Усмихваше се.

— Ивон е прелестно момиче — каза ми той. — Пре-лест-но.

Тя се приближаваше към масата, беше със зелено муселинено шалче около шията. Усмихваше ми се, не отделяше поглед от мен. Нещо се разтваряше от лявата страна на гърдите ми и аз си казах, че това е най-хубавият ден от живота ми.

Качихме се в колата на Мейнт, стар бежов додж с гюрук. И тримата се настанихме на предната седалка, Мейнт на волана. Ивон в средата, а кучето отзад. Колата потегли внезапно, плъзна се по паважа и за малко не одраска портала на хотела. Пътувахме бавно по булевард Карабасел. Вече не чувах шума на мотора. Дали Мейнт не беше оставил колата да слиза по инерция? От двете страни на пътя пиниите задържаха слънчевите лъчи и това беше истински танц на светлината. Мейнт си подсвиркваше, лекото поклащане ме приспиваше, а главата на Ивон на всеки завой се отпускаше на рамото ми.

Бяхме сами в ресторанта на Спортинга, бивша оранжерия, закриляна от слънцето от една плачеща върба и гъсто засадени алпийски рози. Мейнт обясняваше на Ивон, че трябвало да отиде до Женева и щял да се върне вечерта. Помислих дали не са брат и сестра. Не. Никак не си приличаха.

В залата влязоха десетина души. Разположиха се на съседната маса. Идваха от плажа. Жените носеха пъстри блузи с моряшки яки, мъжете бяха с хавлии. Единият от тях, по-висок от другите, с широки рамене и къдрави руси коси, говореше твърде превзето. Мейнт свали черните си очила. Беше пребледнял внезапно. Той посочи с пръст високия рус мъж и каза с остър глас, почти изсъска:

— Я, ето я и Карлтон… Най-голямата МРЪСНИЦА в департамента…

Русокосият се престори, че не е чул, но приятелите му се обърнаха към нас смаяни.

— Разбра ли какво казах, скъпа Карлтон? За няколко секунди в ресторанта настъпи пълно мълчание. Русият атлет бе навел глава. Всички стояха като вкаменени. Ивон обаче дори не трепна, сякаш бе свикнала с подобни случки.

— Не се бойте — пошепна ми Мейнт, като се наклони към мен, — няма нищо, нищо особено…

Сега лицето му бе станало гладко, детинско, без никакви тикове. Разговорът ни продължи и той попита Ивон какво иска да й донесе от Женева. Шоколад? Турски цигари?

Напусна ни пред входа на Спортинга, като предложи да се срещнем към девет часа вечерта в хотела. Ивон и той говореха за някакъв си Мадежа (или Мадейа), който организирал празненство в една от вилите край езерото.

— Ще дойдете с нас, нали? — попита ме Мейнт. Гледах го как върви към колата си, сякаш тласкан от променлив ток. Също както и първия път той потегли с бясна скорост и автомобилът отново докосна портала, преди да изчезне. Без да извръща глава, той ни махна.

Останах сам с Ивон. Тя ми предложи да се поразходим в градините на казиното. Кучето вървеше пред нас и изглеждаше още по-уморено. Понякога сядаше насред алеята и трябваше да го викаме по име: „Освалд“, за да стане. Тя ми обясни, че е така отпуснато не от мързел, а от меланхолия. Било от някаква много рядка порода германски догове, които страдали от наследствена тъга и нежелание да живеят. Някои дори се самоубивали. Запитах я защо е избрала такова мрачно куче.

— Защото са по-елегантни от другите — отвърна ми тя живо.

Веднага си помислих за династията на Хабсбургите, в която също бе имало чувствителни ипохондрици като това куче. Твърдяха, че се дължало на роднинските бракове и наричаха това депресивно състояние „португалска меланхолия“.

— Вашето куче — казах аз — страда от „португалска меланхолия“.

Тя обаче не ме чу.

Бяхме дошли до кея. На борда на „Адмирал Гизан“ имаше десетина души. Вдигаха мостчето. Облакътени на парапета, разни деца махаха с ръце и викаха. Корабът се отдалечаваше и в него имаше някакво колониално очарование, лъх на разруха.

— Някой следобед — каза ми Ивон — и ние ще трябва да се качим на този кораб. Как ти се струва, сигурно ще бъде забавно?

Заговори ми за пръв път на „ти“. Беше изрекла тези думи с необясним възторг. Коя беше тя? Не смеех да я попитам.

Вървяхме по Авеню д’Албини и короните на яворите разстилаха сянката си над нас. Бяхме сами. Кучето подтичваше на двадесетина метра пред нас. От предишното му униние не беше останало нищо и то вървеше гордо, с високо вдигната глава, а понякога се отбиваше встрани и правеше танцови стъпки като конете от манежа.

Седнахме да чакаме въздушната железница. Тя облегна главата си на рамото ми, зави ми се свят, също както в колата по булевард Карабасел. Още я чувах как ми казва: „Някой следобед … да се качим… кораб … как ти се струва, сигурно ще бъде забавно?“, с такъв един неопределим акцент… питах се дали не е унгарски, английски или савойски. Въздушната железница се изкачваше бавно и растителността от двете й страни ставаше все по-гъста. Тя сякаш се мъчеше да ни погълне. Цветята се притискаха към стъклата и понякога отнасяхме някоя роза или клонче кучи дрян.

В нейната стая в „Ермитажа“ прозорецът беше полуотворен, чувах равномерното тупкане на топките за тенис, далечните възклицания на играчите. Все още съществуваха мили и успокояващи глупци в бели екипи, които си подмятаха топки над разни мрежи и това означаваше, че земята продължава да се върти и ние разполагаме с няколко часа отдих.

По кожата й имаше малки лунички. Струва ми се, че се биеха в Алжир.

Онази нощ. И Мейнт, който ни чакаше в хола. Облечен в бял костюм от шлиферен плат, с безупречно завързано тюркоазеносиньо шалче около врата. Беше донесъл от Женева цигари и държеше на всяка цена да ги опитаме. Но нямахме нито миг за губене — както казваше той, — защото сме щели да закъснеем за Мадежа (или Мадейа).

Този път се спуснахме с пълна пара по булевард Карабасел. Захапал цигарето си, Мейнт увеличаваше скоростта на завоите и не зная по какво чудо се озовахме живи и здрави на Авеню д’Албини. Обърнах се към Ивон и се изненадах, че лицето й не изразява ни най-малък страх. Дори я чух как се разсмя в един миг, когато колата подскочи.

Кой бе този Мадежа (или Мадейа), у когото отивахме? Мейнт ми обясни, че ставало дума за австрийски кинорежисьор. Бил снимал филм по тези места — по-точно в Ла Клюзаз, — някакъв заслон за скиори, отдалечен на двадесетина километра, и Ивон играла роля в него. Сърцето ми заби.

— В киното ли работите? — попитах я аз. Тя се разсмя.

— Ивон ще стане много голяма актриса — заяви Мейнт и натисна докрай педала за газта.

Дали говореше сериозно? Ки-но-ак-три-са. Може би дори съм виждал снимката й в „Синемонд“ или в онзи „Киноуказател“, който открих, когато тършувах в една стара женевска книжарница, и после го прелиствах през безсънните си нощи. Накрая почти бях запомнил имената на актьорите и на „техническия персонал“. И днес си спомням откъслечно някои от тях:

ДЖУНИ АСТОР — Снимка Бернар и Воклер, улица Буенос Айрес №1 — Париж VII.

САВИН ГИ — Снимка Теди Пиаз. Комедия — песни — танци.

Филми: „Нелегалните…“, „Мацките заповядват…“, „Мис Катастрофа…“, „Танцът на белезниците…“, „Здрасти, докторе…“ и т. н.

ГОРДИН (ФИЛМИ САША), улица Спонтини №19 — Париж XVI — КЛЕ 77–94. Господин Саша Гордин, адм.

Попитах Ивон има ли „псевдоним“, който зная. В отговор на моя въпрос тя прошепна: „Тайна“. И допря показалец до устните си. Мейнт прибави с обезпокояващо зъл смях:

— Не разбирате ли, тя е тук инкогнито. Мейнт караше по пътя край брега на езерото. Беше забавил ход, радиото свиреше. Въздухът беше топъл и ние се плъзгахме в меката и светла нощ, каквато никога вече не ми се случи да изживея освен в Египет или в мечтаната Флорида. Кучето бе опряло брадата си на рамото ми и дъхът му ме изгаряше. Вдясно градините се спускаха към езерото. След Шавоар пътят бе заобиколен с палми и пинии.

Бяхме подминали селцето Вейрие-дю-Лак и пътувахме по един наклон. Порталът беше в най-ниската част на пътя. На дървена табелка пишеше: „Вила «Липите»“ (също като моя хотел). Широка алея, настлана с камъчета, заобиколена от дървета и занемарена растителност, водеше до прага на къщата, висока бяла сграда в стил „Наполеон III“, с розови капаци на прозорците. Няколко коли, наредени една зад друга. Пресякохме вестибюла и влязохме в някакво помещение, навярно гостната. Две-три лампи излъчваха мека светлина, имаше десетина души, някои стояха край прозорците, други се излежаваха на бяло канапе — както ми се стори, единствената мебел. Пиеха и разговаряха оживено на немски и френски. От един грамофон, поставен направо на паркета, се лееше бавна мелодия, певецът повтаряше с плътен глас:

О, Бионда гърл … О, Бионда гърл… Бионда гърл…

Ивон ме беше хванала за ръка. Мейнт се оглеждаше на всички страни, сякаш търсеше някого; но присъствуващите не ни обръщаха ни най-малко внимание. Излязохме през широката стъклена врата на една веранда със зелен дървен парапет, с лежащи столове и плетени кресла. Китайски фенер рисуваше сложни сенки, причудливо заплетени дантели, и Ивон и Мейнт изглеждаха така, сякаш внезапно са покрили лицата си с воалетки.

Долу в градината, около претъпкан с лакомства бюфет, се бяха струпали много хора. Висок светлорус мъж ни махна с ръка и тръгна към нас, като се подпираше на бастун. Бежовата му памучна риза с разтворена яка приличаше на сафари и аз се размислих за онези хора, които по-рано се срещаха в колониите и които имаха „минало“. Мейнт ми го представи: Ролф Мадежа, „режисьора“. Той се наведе, за да целуне Ивон, и сложи ръка на рамото на Мейнт. Наричаше го „Мент“ с акцент по-скоро английски, отколкото немски. Поведе ни към бюфета, а високата почти колкото него жена, същинска валкирия с бездънен поглед (тя ни гледаше, без да ни вижда, или може би съзерцаваше нещо отвъд нас), беше негова съпруга.

Оставихме Мейнт в компанията на някакъв млад човек с физика на алпинист, а Ивон и аз продължихме да се спираме ту при едни, ту при други. Тя целуваше всички и когато я попитаха кой съм, отговаряше: „Приятел“. Доколкото разбрах, повечето от тези хора бяха участвували във „филма“. Те се разпръснаха из градината. Виждаше се добре, защото имаше пълнолуние. Вървяхме по алеите, превзети от тревата, изведнъж съзряхме невъобразимо висок кедър. Стигнахме до оградата, зад която се чуваше плискането на езерото, и останахме за дълго там. От това място се виждаше къщата, която се възправяше сред запуснатия парк и съществуването й там ни изненада така, сякаш бяхме пристигнали в онзи стар град на Южна Америка, където разправят, че опера в стил рококо, катедрала и частни хотели от италииски мрамор днес били погребани в девствената гора.

Другите гости не се бяха отдалечили колкото нас, освен две-три двойки, които различавахме смътно и които се възползуваха от пищния храсталак и от нощта. Повечето останаха пред къщата или на терасата. Върнахме се при тях. Къде ли беше Мейнт? Може би вътре, в гостната. Мадежа се приближи и с полуанглийски, полу-немски акцент започна да ни разправя с какво удоволствие щял да остане тук още две седмици, но му се налагало да замине за Рим. Щял да наеме отново вилата през септември, „когато монтажът на филма бъде завършен“. Той прегръща Ивон през кръста и не ми е ясно дали я опипва, или я гали бащински:

— Тя е много добра актриса. Той ме гледа втренчено, забелязвам как очите му се замъгляват все повече и повече.

— Вие се казвате Хмара, нали?

Внезапно мъглата се разпръсва и в очите му заиграва метален блясък.

— Хмара … значи, Хмара, нали така? Отговарям „да“, полугласно. Очите му отново загубват твърдостта си, овлажняват се, сякаш се втечняват. Сигурно той притежава способността да регулира техния блясък, както се нагласява фокусът на бинокъл. Когато иска да се вглъби в себе си, очите му овлажняват и външният свят се превръща в размазано петно. Познавам този метод, нали и аз често го използувам.

— Имаше на времето един Хмара в Берлин … — каза ми той. — Нали така, Илзе?

Жена му, изтегната на един лежащ стол в другия край на верандата, бъбреше с двама млади хора; тя се обърна с усмивка.

— Нали така, Илзе? Имаше на времето един Хмара в Берлин?

Тя го погледна все така усмихната. После се извърна и продължи да разговаря. Мадежа вдигна рамене и стисна бастуна си с две ръце.

— Да… Да… Този Хмара живееше на Кайзер Алее … Не ми вярвате, нали?

Той стана, погали Ивон по лицето и се отправи към зеления дървен парапет. Застина така, изправен, едър, загледан в обляната от лунна светлина градина.

Ние, седяхме един до друг на две ниски табуретки, тя облягаше глава на рамото ми. Черноока млада жена, чиято изрязана рокля откриваше гърдите й (при всяко по-рязко движение те просто избликваха от деколтето), ни поднесе чаши с розова течност. Тя се смееше силно, целуваше Ивон, канеше ни на италиански да изпием този коктейл, който била приготвила „специално за нас“. Казваше се, ако не ме лъже паметта, Дейзи Марки и Ивон ми обясни, че играела главната роля във „филма“. Тя също щяла да направи голяма кариера. Известна била в Рим. Жената вече беше ни изоставила, като се смееше още по-силно и тръскаше дългите си коси; сега се спря при един около петдесетгодишен мъж, висок на ръст, със сипаничаво лице; той стоеше на прага на вратата, държеше чаша с вода. Това пък бил Хари Дресел, холандец, един от актьорите във „филма“. Други гости седяха в плетените кресла или облакътени на парапета. Неколцина заобикаляха жената на Мадежа, която все тъй се усмихваше със занесен поглед. През вратата се долавяше шум от разговори, бавна, тежка, сладникава музика, този път певецът с плътен глас повтаряше:

Мадежа се разхождаше напред-назад по ливадата с един дребен плешив мъж, който му стигаше до кръста, затова трябваше да се навежда, като му говори. Минаваха на отиване и връщане край терасата и Мадежа все повече натежаваше и се прегърбваше, а събеседникът му все повече се повдигаше на пръсти. Той бръмчеше като стършел и единственото изречение, което произнасяше на човешки език, беше: „Ва бене Ролф… Ва бене Ролф… Ва бене Ролф… Вабенеролф …“ Кучето на Ивон, застанало на терасата в поза на сфинкс, следеше движението им, като въртеше глава от ляво на дясно и от дясно на ляво.

Къде бяхме? В сърцето на Горна Савоя. Колкото и да си повтарях успокояващите думи: „В сърцето на Горна Савоя“, по-скоро си мислех за някоя колониална страна или за Карибските острови. Иначе как да си обясня тази нежна и разяждаща светлина, това тъмносиньо, което очите, плътта, роклите и костюмите от алпака фосфоресцираха? Всичките тези хора бяха заобиколени от тайнствено електричество и човек неволно очакваше при някое от движенията им да стане късо съединение. Бих си повтарял имената им вечер, преди да заспя — някои са останали в паметта ми и съжалявам, че тогава не се постарах да запомня и останалите, — без дори да зная на кого принадлежат, самото им звучене би ми било достатъчно: имената им извикваха в съзнанието мисълта за малките космополитни общества на френските пристанища, на отвъдморските кантори: Гай Орлов, Пърси Липит, Освалдо Валенти, Илзе Корбер, Роланд Вит фон Нида, Жьонвиев Буше, Геза Пелмон, Франсоа Брюнхард… Какво ли е станало с тях? Какво да им кажа на тази среща, чрез която ги възкресявам? Още по онова време — скоро ще станат тринадесет години — те създаваха у мен впечатлението, че отдавна са проиграли живота си. Наблюдавах ги, слушах ги как говорят под китайския фенер, който нашарваше лицата и раменете на жените. Мислех си, че миналото на всеки един от тях е свързано с миналото на останалите и ми се искаше да ми открият всичко: кога, Пърси Липит и Гай Орлов се бяха срещнали за пръв път? Дали някой от тях познаваше Освалдо Валенти? С чие посредничество Мадежа се беше свързал с Жьонвиев Буше и Франсоа Брюнхард? Кое от тези шест лица бе въвело в техния кръг Роланд Вит фон Нида? (Споменавам само тези, чиито имена съм запомнил.) Всичко това бяха загадки и зад тях се криеха безконечни комбинации, една мрежа, която те бяха тъкали като паяци десет или двадесет години.

Беше късно, потърсихме Мейнт. Нямаше го нито в градината, нито на терасата, нито в гостната. Колата му беше изчезнала. Срещнахме в преддверието Мадежа с едно момиче с къси руси коси; той ни обясни, че „Мент“ току-що заминал с „Фрици Тренкер“ и сигурно нямало да се върне. За моя изненада той избухна в смях, опря се с ръка на рамото на момичето и заяви:

— Бастунче за моята старост. Разбирате ли, Хмара?

После внезапно ни обърна гръб. Тръгна по коридора, като се опираше още по-силно на рамото на момичето. Приличаше на ослепял бивш боксьор.

От този миг всичко се промени. Угасиха лампите в гостната. Само на камината остана една нощна лампа — сянката попиваше розовата й светлина. След италианския певец сега се носеше женски глас, неравен и толкова дрезгав, че думите на песента изобщо не се разбираха, наистина да се запиташ дали е стон на умираща, или мъркане от наслада. Внезапно обаче гласът се изчистваше и повтаряше същите думи, но с много по-нежни нотки.

Жената на Мадежа се е излегнала на някакво канапе и един от младежите, които седяха край нея на терасата, се навежда, започва бавно да разкопчава роклята й. Тя гледа тавана с полуотворени устни. Няколко двойки танцуват малко прекалено притиснати. Зървам странния Хари Дресел, който гали тромаво бедрата на Дейзи Марки. Край вратата нещо приковава вниманието на неколцина от гостите: една жена танцува сама. Тя сваля роклята си, комбинезона, сутиена. Поради липса на нещо по-забавно Ивон и аз също се спираме. Роланд Вит фон Нида я поглъща жадно с очи. Тя е вече само по чорапи и колан и продължава да танцува. Той коленичи и се опитва да разкъса жартиерите на жената със зъби, но тя всеки път се измъква. Накрая сама се решава да ги свали, и продължава да танцува съвършено гола, като се върти около Вит фон Нида, докосва го, а той стои неподвижен, невъзмутим, издал напред брада, с изпъчени гърди като някакъв смехотворен тореадор. Сгърчената му сянка се е проснала на стената, а сянката на жената — безмерно уголемена — мете тавана. Скоро из цялата къща остава само танцът на сенки, които се преследват, изкачват се и слизат по стълби, чуват се смехове и сподавени викове.

В съседство с гостната имаше ъглова стая. В нея беше поставено масивно бюро с безброй чекмеджета, каквото сигурно се намира в Министерството на колониите, и голямо тъмнозелено кожено кресло. Приютихме се там. Хвърлих последен поглед към гостната, още виждам госпожа Мадежа, отметнала глава (опряна на страничната облегалка на канапето). Русите й коси се спускаха до земята, главата й изглеждаше като отсечена. Тя застена. Едва различавах другото лице до нея. Тя стенеше все по-силно и по-силно и говореше несвързано: „Убийте ме… Убийте ме …Убийте ме… Убийте ме…“ Да, спомням си всичко това.

Подът на кабинета бе застлан с дебел вълнен килим и ние се изтегнахме на него. До нас сребрист лъч очертаваше сивосинкава линия, която пресичаше цялата стая. Един от прозорците бе полуотворен и чувах шепота на някакво дърво, чиито листа галеха стъклото. Сянката на неговата корона обгръщаше библиотеката с покривало от нощ и луна. Тук бяха събрани всички книги от поредицата „Льо Маск“.

Кучето бе заспало пред вратата. Никакъв звук, никакъв глас не долиташе от гостната. Може би всички бяха напуснали вилата и бяхме останали само ние? В стаята се носеше мирис на стара кожа и аз се питах кой ли е подредил книгите по тези лавици. На кого ли принадлежат? Кой идваше вечер тук да пуши лула, да работи, да чете някои от романите или да се вслушва в шумоленето на листата? Кожата й бе придобила млечнобял оттенък. Сянката на едно листо сякаш татуираше рамото й. Понякога тя се спускаше върху лицето й, все едно, че си е сложила домино. Сянката слизаше по-надолу и запушваше устата й. Така копнеех никога да не настъпва ден и да остана сгушен с нея в дъното на тази подводна тишина и светлина. Малко преди разсъмване чух да се тряска врата, забързани стъпки над нас и шум от съборена мебел. После някой избухна в смях. Ивон бе заспала. Кучето сънуваше и скимтеше равномерно и глухо. Открехнах вратата. В гостната нямаше жива душа. Нощната лампа бе все така запалена, но разпръскваше по-слаба, вече не розова, а светлозелена светлина. Отправих се към терасата, за да подишам чист въздух. Нямаше никого и под китайския фенер, който продължаваше да блещука. Вятърът го поклащаше, разкривени сенки, някои подобни на хора, тичаха по стените. Долу бе градината. Опитвах се да определя уханието, което нахлуваше от нея и завладяваше терасата. Да, колебая се да кажа какво мисля, тъй като всичко това ставаше в Горна Савоя: аз вдъхвах аромата на жасмин.

Отново прекосих гостната. Нощната лампа все така на бавни вълни разпръсваше бледозелената си светлина. Помислих за морето и за леденото питие, което се пие там в горещите дни: ментовия сироп. Отново чух смехове, изненадващо звънки. Долитаха много отдалеч, а внезапно прозвучаваха съвсем наблизо. Не можех да определя откъде идват. Ставаха все по-кристални, летливи. Тя спеше, опряла буза на дясната си ръка. Синкавата линия, която луната чертаеше през стаята, осветяваше ъгълчето на устните й, шията, лявото бедро и токчето на обувката й. Спускаше се на гърба й като тънък шал. Сдържах дъха си.

Отново виждам как се поклащат листата зад стъклото и тялото, разрязано на две от лунния лъч. Защо пейзажите на Горна Савоя се свързват в паметта ми с един изчезнал град, с Берлин от преди войната? Може би защото тя „играеше“ във „филма“ на „Ролф Мадежа“. По-късно се осведомих за него и научих, че е дебютирал съвсем млад в павилионите на УФА. През февруари четиридесет и пета година започнал първия си филм „Конфети за двама“, много предвзета и много весела виенска оперета, чиито епизоди снимал между бомбардировките. Този филм останал незавършен. А аз, когато си спомням тази нощ, сякаш вървя между масивните сгради на някогашния Берлин, бродя по кейовете и булевардите, които вече не съществуват. Тръгвам право напред от Александер-Плац, пресичам Луст-Гартен и Шпрее. Вечерта се спуска над четирите реда липи и кестени и над минаващите трамваи. Те са празни, светлинките им трепкат. А те ме чакат в пълната със зеленина клетка, която бляска в дъното на булеварда — зимната градина на хотел „Адлон“.