Вкусът на рая

10

Въпреки тази целувка, която отнемаше душата й, в неговия кабинет, Крис не посети стаята на Софи тази нощ. На следващата сутрин Катина й каза, че е имало пожар в тръстиковите полета и че Крис е излязъл от къщата скоро след като тя се е оттеглила.

Крис закусваше в трапезарията, когато Софи влезе там. Той вдигна глава.

— Добро утро.

— Добро утро — отвърна тя, докато сядаше и чакаше Чуба да й налее кафе.

Поръча си яйца и препечен хляб, отпи от горещото кафе и заразглежда Крис над ръба на чашата. Той изглеждаше уморен и раз дърпан, като че ли не беше спал или не се беше преобличал.

— Катина каза, че снощи е имало пожар. Надявам се да не е сериозно.

— Всеки пожар е сериозен — каза Крис. — Но за щастие беше открит навреме и щетите бяха малки.

— Знае ли се как е започнал?

Крис остави вилицата и погледна към нея със строго лице.

— Било е умишлено.

— Какво? Кой…

— Не знам, но си имам подозрения. Наредих стражи да обикалят полетата през нощта.

— Изглеждаш изтощен. Спал ли си изобщо снощи?

— Не. Сега се връщам от полето.

— Трябва да си полегнеш.

— Добре съм, Софи, не се тревожи. Ще бъда готов да тръгна за „Орхидея“ веднага щом се изкъпя и се преоблека. Единадесет часа добре ли е? Ще пратя известие, че идваме. Облечи си новия костюм за езда.

— Защо да бързаме? Можем да отидем утре, когато се почувстваш на себе си.

— Няма да ме разубедиш, Софи. Ако възнамеряваш да останеш на острова, трябва да правим това, което се очаква от нас. Не виждам друга възможност; ти виждаш ли?

Софи въздъхна. Нямаше избор.

— Ще бъда готова, когато и ти бъдеш.

Крис кимна и се посвети на закуската си. Храната на Софи пристигна и тя също се умълча. Бракът й с Крис действително щеше да се състои, независимо дали го искаха или не.

Крис чакаше във фоайето, когато Софи слезе по стълбите точно в единадесет часа. Шивачката се беше постарала много е гардероба й. Костюмът за езда беше една от първите пристигнали дрехи. Беше ушит от зелен ленен плат, който отиваше на очите й и на сметаненозлатистия й, вече избледняващ тен. Тя носеше боне, за да зашити лицето си от лятната жега, а на краката имаше нови полуботи. Няколко чифта леки обувки, допълващи роклите, също бяха пристигнали в последните две седмици заедно с тях.

— Изглеждаш прелестно — посрещна я Крис.

— Благодарение на тебе — отвърна Софи. — никога през живота си не съм имала толкова много рокли. Както ти е добре известно, семейството ми не беше заможно.

Крис отвърна поглед. Отговорът само щеше да разбуди спомени, които той предпочиташе да забрави. Липсата на финанси в нейното семейство беше причината тя да не приеме предложението му.

— Ще тръгваме ли? Канени сме на обяд у семейство Честър.

Конярчето чакаше на двора с два коня — Атлас за Крис и една бяла кобила за Софи. Крис й помогна да се качи на седлото.

— Казва се Кралица. И изглежда като такава, нали?

— Красива е — отвърна Софи, потупвайки гальовно, врата на кобилата. — Рейфърд продаде всичките ни коне, включително Калико, кобилата, която татко купи за мене.

— Кралица е твоя — каза Крис, докато се качваше на Атлас. — Смятай я за сватбен подарък.

Софи потупа врата на кобилата и й заговори тихо на ухото.

— Благодаря ти — обърна се тя към Крис. — Обичам да яздя.

Тръгнаха на запад под сянката на Сините планини. Топлината беше потискаща; нито полъх от ветрец не раздвижваше листата на дърветата, които растяха високи и пищни от двете страни на тесния път. Скоро излязоха на открито поле, където растяха в изобилие храсти с червени плодове.

— Какви са тези растения? — запита Софи.

— Кафе. Расте много добре по планинските склонове. Честър го предпочита пред захарната тръстика. Мисля да отделя няколко акра за кафе в близко бъдеще и може би да засадя и малко тютюн.

Имението „Орхидея“ беше борба на контрасти. Макар че земите и къщата бяха добре поддържани, не можеше да се каже същото за жилищата на робите. Те бяха занемарени и се нуждаеха от ремонт. Обратно, господарската къща изглеждаше великолепно отвън.

— Лорд Честър би трябвало да помисли повече за робите си — каза Софи, когато наближиха къщата. — Изненадана съм, че не се смущава от жалкото състояние на жилищата им.

Крис кимна мрачно. И той като че ли осъждаше това, точно като Софи.

— Ще обсъдя тази тема с Честър, докато ти се съветваш с лейди Агата за сватбата.

Едно момче притича и пое юздите, докато Крис слизаше и сваляше Софи на земята. Висок прислужник с изискан вид отвори, когато Крис почука на вратата, и ги въведе с поклон в къщата. Лорд Честър излезе от кабинета си, за да ги посрещне.

— Чух за пожара, Радклиф. Как е започнал?

— Подпален е нарочно, но не нанесе много щети.

— Знаех, че освобождаването на вашите роби беше грешка. Те могат да направят всичко, което им хрумне, без страх от наказание.

— Моите работници не са подпалили пожара — каза Крис.

Честър се намръщи.

— Кого подозирате, ако не вашите работници? Моето предположение е, че Татенцето Сам Шарп им е заповядал да подпалят пожара. Всички, включително и вие, сте в опасност, въпреки че освободихте вашите роби.

Агата слезе по стълбите точно в този момент и топло приветства гостите си.

— Толкова се радвам, че можахте да дойдете — каза тя, хващайки ръцете на Софи. — Съпругът ми ми каза, че имаме да планираме сватба. Ние с вас ще отидем в частната ми приемна, докато мъжете пийнат ром и изпушат по една пура в кабинета. Ще се срещнем с тях на верандата за обяд.

Софи последва лейди Честър нагоре по стълбите. Не знаеше накъде да погледне по-напред в този разкошен дом. Фоайето беше голямо, каквито беше виждала в Англия, цялото в бял и черен мрамор. Широкото стълбище водеше към втория етаж и множество затворени врати. Агата отвори една врата по средата на коридора и въведе Софи в стаята.

Изтънчените бели мебели и завесите в бледозелено и сметаненобяло правеха приемната да изглежда хладна и примамваща. Агата покани Софи да седне на един ратанов диван, обсипан с живописни възглавници, и седна срещу нея в едно ратаново кресло. Сплете пръсти и запита:

— Бихте ли желали малко чай, скъпа?

Софи поклати отрицателно глава.

— Не, благодаря, закусих късно.

— Тогава да поговорим по работа. Разбрах, че сте определили дата.

— Четири седмици след тази събота. Достатъчно време ли е?

Агата плесна с ръце.

— О, да. Мисля, че трябва да се ожените в черквата „Сейнт Томас“ в Кингстън. Преподобният Таунзенд ще изпълни обряда, а ние със съпруга ми ще бъдем домакини на приема в „Орхидея“ след церемонията.

Лейди Честър като че ли вече беше планирала всичко.

— Не е необходимо. Сънсет Хил…

— …е твърде малък. Освен това ние с лорд Честър искаме да го направим. Вече го обсъдихме. Капитан Радклиф е нов на острова и макар да е идвал много години подред на Ямайка, не познава хората така, както ние ги познаваме. Плантаторите от Спаниш Таун и Очо Риос също ще искат да присъстват. Ще бъде забележително събитие, скъпа.

— Не знам какво да кажа.

— Не казвайте нищо. Само оставете всичко на мене. Ще разпратя поканите и ще осведомя преподобния Таунзенд за датата и часа на сватбата. А какво ще облечете?

Нещата вървяха толкова бързо, че Софи едва ги следваше.

— Крис ми поръча цял гардероб. Почти всичко вече пристигна. Има една дантелена рокля в прасковен цвят, която ще бъде идеална.

Агата плесна отново с ръце, което, изглежда, правеше често.

— Чудесно! Можете да си изберете цветя, но предлагам рози и орхидеи. И двете се намират в изобилие тук. Оставете всичко на мене. Вярвам, че съм родена да планирам сватби — Тя въздъхна. — Толкова е романтично.

Агата и Софи продължиха да обсъждат сватбата, или по-скоро Агата обсъждаше, а Софи слушаше. Чувстваше се така, сякаш светът й излиза от контрол. От момента, в който беше стъпила на кораба на Крис, зависеше от него. Години наред Рейфърд и баща й бяха диктували живота й, а сега — Крис.

— Съпругът ми ще ви отведе до олтара — продължи Агата, — а аз ще бъда ваша придружителка.

— Мислех Катина да ме придружи — забеляза Софи.

— Скъпа — каза Агата, цъквайки неодобрително с език, — това просто няма да стане. Вашата Катина е прислужничка, бивша робиня, цветнокожа. Скандалът ще се разчуе из целия остров; просто не се прави така. Сигурна съм, че капитан Радклиф ще се съгласи с мене по този въпрос.

Тя въздъхна тежко.

— Имате още много да учите как се правят нещата на острова.

Макар да не беше много доволна, Софи прие нарежданията на лейди Честър.

В това време Крис получаваше аналогичен съвет от лорд Честър.

— Агата реши, че сватбата ви ще се състои в черквата „Сейнт Томас“ в Кингстън. Тъй като годеницата ви няма роднини мъже, аз ще я придружа до олтара. Ние с лейди Честър ще домакинстваме на приема в „Орхидея“.

Когато Крис понечи да протестира, Честър вдигна ръка.

— Не, не всичко е уредено. Агата няма да приеме отказ. Ще бъде удоволствие за нас да домакинстваме на сватбата ви.

— Много великодушно от ваша страна, милорд, но не е необходимо, особено щом не сме на едно мнение по въпроса за робството.

Честър пропъди възражението му с махване на ръка.

— Сватбата ви няма нищо общо с вашите възгледи за робството. Трябва да живеете с последиците от решението си, също както и аз с последиците от моето решение.

— Не всички биха се съгласили с вас — изрече мрачно Крис. — Един човек по-специално изказа особено ясно неодобрението си.

— Говорите за сър Оскар Ригби, предполагам.

— Предположението ви е правилно. Неща от личен характер ни направиха врагове е Ригби. Подозирам, че той е наредил да подпалят тръстиковите ми полета. Макар че не го познавам добре, струва ми се отмъстителен човек.

— Е, прав сте за Ригби. Малцина го харесват. Отнася се безчовечно към робите си, налага изключително сурови наказания за дребни провинения. Макар че не знам нищо за враждата между вас двамата, предлагам да си пазите гърба.

— Точно това намерение имам. — Крис замълча. — И щом заговорихме за робството, забелязах, че жилищата на вашите роби са в плачевно състояние.

Честър изправи глава.

— В действителност, този факт тъкмо беше представен на вниманието ми. Възнамерявам да разреша този проблем веднага. Не съм жесток човек, Радклиф, само съм много зает и отлагам нещата, които не ми изглеждат важни.

Успехът на вашата плантация зависи от хората ви; предлагам да обръщате повече внимание на нуждите им. Нямам намерение да ви поучавам, Честър, но човешките същества са си човешки същества, независимо от цвета на кожата.

— Трябва да внимавам, да не би да ме превърнете в свой последовател. — И потупа Крис по гърба. — Ако не греша, звънецът ни кани на обяд.

Мъжете се присъединиха към дамите на верандата, обърната към градината, където беше приготвена обедната маса. Градината пламтеше от цветове — бледи орхидеи, ярки рози, хибискус и бугенвилея. Сочните растения бяха свидетелство за грижите на безбройните прислужници и за тропическия климат на Ямайка.

Софи се наслади на храната, която се състоеше от пресни плодове, студени меса, разни видове сирене, крехка риба, задушена в сметанов сос, и изящни глазирани кейкове, леки и деликатни като перце.

— Горещината е ужасна — отбеляза Агата, като си вееше. — Трябваше вече да съм свикнала, но летата винаги са били изпитание за мене. Да влезем ли вътре, на по-хладно?

— Не искам да злоупотребяваме с гостоприемството ви — изрече Крис, — затова ние със Софи ще си тръгваме. Може би друг път.

— Наистина — каза Агата. — Трябва да поговорим е бъдещата ви невеста още един-два пъти преди сватбата. Ще пратя известие още днес на преподобния Таунзенд за датата и часа на церемонията.

— Не е необходимо, милейди — отвърна Крис. — Лично ще се погрижа за това.

— Уф — изрече намръщено Агата. — Вие сте много зает, за да се занимавате с това. Както казах на Софи, аз ще се занимавам с тези неща. Всичко, което трябва да направите, е да дойдете навреме в черквата. — Тя потупа брадичката си. — Мислех… може би Софи би трябвало да се премести у нас, докато се не ожените. Не искаме обидни слухове за… е, нали разбирате.

Изражението на Крис се втвърди.

— Не, не разбирам. Не виждам причина Софи да напуска Сънсет Хил. Всъщност, не искам и да чувам такова нещо.

— Но… но… — заекна Агата.

— Остави, Агата — изрече любезно лорд Честър. — Сигурен съм, че капитан Радклиф знае какво прави.

Софи едва не припадна от облекчение. Не искаше да напуска Сънсет Хил. Беше започнала да мисли за имението като за свой дом. Обичаше изгледа от своята веранда, великолепните залези и всичко друго в плантацията. Освен това, Крис щеше да й липсва. Нямаше как да го накара да я заобича, ако трябваше да живее отделно от него. Дори четири седмици бяха прекалено много време.

— Много добре тогава — изрече неохотно Агата, — щом така трябва. Ще се видим скоро.

Крис и Софи се сбогуваха и тръгнаха.

— Имаш ли нещо против, че лейди Честър планира сватбата ни? — запита Крис, когато излязоха от имението.

— Сигурно е за добро — отговори Софи. — И двамата сме нови на острова. Лейди Честър иска да направи от сватбата ни величествено събитие и макар че бих предпочела малък прием, нейната идея ще ни позволи да се запознаем е другите плантатори.

Крис кимна.

— Имал съм работа с някои от тях, но не познавам добре нито тях, нито семействата им. Освобождаването на робите ми не ми спечели приятели, но съм сигурен, че ще посетят сватба, на която семейство Честър са домакини. Ще дойдат от любопитство, ако не поради друга причина.

Лейди Честър посещаваше често Сънсет Хил, за да се съветва със Софи в последвалите няколко седмици. Една седмица преди сватбата Крис каза на Софи на закуска, че ще я отведе в Кингстън да се запознае с преподобния Таунзенд. Приготовленията бяха приключили и всичко беше наред за празничното събитие, което лейди Честър беше планирала. Единственото, което оставаше, беше срещата със свещеника. Софи беше нервна. Не можеше да повярва, че ще се омъжи за Крис. Напоследък не бяха разговаряли по-надълго, нямаше възможност да го попита как се отнася към бъдещия им брак. Той още се любеше е нея почти всяка нощ, но обикновено напускаше леглото й, преди тя да успее да поведе разговор, и по принцип слизаше рано от къщата и се връщаше късно. Така ли щеше да бъде и след сватбата?

— „Безстрашни“ трябва да пристигне всеки момент — забеляза Крис между две хапки.

— Къде е бил? — запита заинтересувана Софи.

Всеки ден, в който Крис пожелаеше да говори с нея, беше хубав ден.

— Закара ром до Чарлстън и после се върна в Англия да вземе каретата, която поръчах, преди да напусна Лондон. Надявам се корабът да пристигне навреме за сватбата ни. Бих искал господин Блейн и екипажът да присъстват на празненството.

— И аз бих искала — каза Софи. — Кога да бъда готова, за да тръгнем за Кингстън?

— След един час добре ли е? Ще вземем фургона; Чандра ми даде списък с продукти, които трябва да купя в града.

— Ще бъда готова — каза Софи.

След като Крис тръгна към спиртоварната, Софи повика Катина да й помогне да се облече за отиването до града.

— Вълнувате ли се за сватбата, господарке? — запита Катина и въздъхна замечтано. — Капитанът е толкова красив и наистина ви обича. Вие сте щастлива жена.

Софи замря.

— Защо мислиш, че ме обича?

— Виждала съм как ви гледа.

— Ние двамата с него рядко сме заедно, така че как може да знаеш как ме гледа?

— Не ми ли вярвате? Питайте прислужниците и те ще потвърдят това, което ви казах.

— Сигурна съм, че си се объркала — възрази Софи. — Нашата история е дълга и сложна.

Катина вдигна рамене.

— Щом така казвате, господарке.

Софи беше вече готова, когато Крис докара фургона. Чуба й помогна да се качи на капрата до Крис и те скоро потеглиха на път. Денят беше горещ и зноен; обещанието за дъжд тегнеше във въздуха. Пятото беше сезонът на гръмотевичните бури и на далеч по-лоши явления. Катина й беше разказала за ураганите, жестоките бури, които събаряха къщи и изкореняваха дървета.

Софи отпъждаше насекомите, които летяха на облаци около бонето й, благодарна за воала, който пазеше лицето й от тях. За нея Ямайка беше рай, но островът си имаше и своите неудобства. Нищо в живота не беше съвършено, дори в рая.

Кингстън гъмжеше от хора. Превозните средства задръстваха Кинг Стрийт, от което движението ставаше трудно и бавно. Накрая Крис спря фургона пред черквата „Сейнт Томас“. Скочи леко на земята и свали Софи долу. Двамата заедно тръгнаха към канцеларията на свещеника. Един прислужник отвори вратата и ги покани да почакат в приемната. Преподобният се появи след малко.

— Капитан Радклиф. — Таунзенд, висок и слаб мъж на около тридесет и пет години, ги приветства любезно. — Госпожице Карлайл, добре дошли в Ямайка. Лейди Честър ми разказа всичко за вас. Вие сте щастливата двойка, която трябва да венчая следващата събота. Вашата сватба ще бъде първата в „Сейнт Томас“ от моето пристигане преди три години. Повечето плантатори пристигат в Ямайка със съпруга и семейство. А ергените обикновено се връщат в Англия, за да се оженят.

Крис и Софи поговориха малко с преподобния и пиха чай е него. След един час се сбогуваха и си тръгнаха.

— Очаквам с нетърпение да ви венчая — забеляза Таунзенд на раздяла. — Освежаващо е да видиш толкова влюбени младоженци.

Софи стрелна Крис с очи. Той изглеждаше объркан. А тя си спомни думите на Катина и се запита какво ли са видели прислужниците, та ги е накарало да мислят, че Крис я обича. Може би са съдили за чувствата му по това, което са виждали у нея. Били ли са очите й замъглени от любов, когато е гледала към него? Ловяла ли е всяка негова дума, следвала ли го е с очи?

— Къде отиваме сега? — запита тя, когато Крис вкара фургона в движението по улицата.

— На пристанището да видим дали „Безстрашни“ е пристигнал. После ще отидем на пазара. След това, струва ми се, ще е добре да обядваме в „Кралски герб“, ако нямаш нищо против.

Очите на Софи светнаха. Не беше прекарвала толкова много време с него, откакто… Не можа да си спомни откога.

— Това ще ми хареса. „Безстрашни“ не беше пристигнал.

— Надявах се да го намеря в пристанището — каза Крис, очевидно разочарован. — Исках да те заведа в черквата както се полага.

Трогната, Софи докосна ръката му.

— Няма значение, Крис.

Той не отмести ръката й, което според нея беше добър знак.

Посещението на пазара беше приятно, комбинацията от звуци, гледки и миризми беше неповторимо ямайска. След като Крис купи необходимото, се отправиха към „Кралски герб“, за да обядват. Господин Лъдлоу ги посрещна ентусиазирано и им каза, че е получил покана за сватбата им и ще присъства. Софи беше настояла лейди Честър да го покани.

Обедът вървеше добре. Не обсъждаха спорни неща, което правеше излета им още по-приятен. След като обядваха, излязоха от „Кралски герб“ и се приготвиха да се върнат в Сънсет Хил.

— Благодаря за този ден — започна Софи. — Бих искала всичките ни дни да бъдат като него.

— Ще имаме и добри, и лоши дни, Софи. Това е неизбежно, като се има предвид миналото ни.

Отговорът му не я удовлетвори. Тя въздъхна и поде темата, която и двамата бяха избягвали цял ден.

— Знам, че не ти се иска да се жениш, и наистина съжалявам, че стана така. Още има време да се откажеш.

— Престани да говориш глупости, Софи — възрази рязко Крис. — И двамата знаем, че това не е брак по любов, но сме достатъчно зрели, за да се справим е този брак.

Обуздавайки внезапно избликналия си гняв, Софи изрече:

— Да се справим ли? Аз не искам да се справям. Искам истински съпруг, Крис. Ако не можеш да бъдеш това, което искам, откажи се още сега.

Крис спря коня на един безлюден участък от пътя и я изгледа. Тя отвърна на погледа му.

— Мислех, че сме се разбрали по този въпрос — каза той. — Ти имаш нужда от закрила и аз ти я предложих. Щом се оженим, няма да има защо да се тревожиш заради Ригби или Колдуел.

Думите, които излязоха от устата му, я нараняваха. Защо той не разбираше, че бракът им означаваше толкова много за нея? Цял живот беше се надявала на брак, който да бъде кулминацията на всичките й мечти, съюз, който да й даде съкровища от любов и страст.

— Говоря сериозно, Крис. Недей да се жениш, ако възнамеряваш да ме игнорираш или да си намериш друга жена да ти дава това, от което имаш нужда.

— По дяволите, Софи, вече трябва да ти е ясно, че те искам в леглото си. Ако искаш секс, ще ти го осигуря в изобилие. Ако имаш нужда от закрила, ще бъда до тебе. Какво повече искаш?

Любов.

— Не искам да се чувстваш хванат в капан. Бракът е нещо повече от потребността от защита или секс. Как може да ме искаш, когато показваш толкова малко интерес към мене в последните седмици?

— Мислиш, че не те искам ли? Как можеш да смяташ така, когато повечето нощи съм в леглото ти? — изрече той гневно. — Може би твърде добре съм контролирал страстта си.

И сякаш за да докаже думите си, той я дръпна към себе си.

— Крис, аз…

Той помете възраженията й с устните и езика си, целувката му беше властна и опияняваща. Вплете пръсти в косата й и притисна главата й така, че устните им наистина се сляха. Тръпки на наслада пробягаха по кожата на главата й и надолу по гръбнака.

Горещината на тялото й го подпали. Тя се раздвижи и ако не бяха насред пътя, той щеше да я пъхне под себе си и да се зарови в сладката й топлина.

Той прекъсна целувката с накъсан стон.

— Сега не е времето, нито мястото…

Изражението на Софи едва не му отне силите. Тя наистина ли толкова силно се интересуваше от него? Трябваше ли да повярва на онова, което виждаше в очите й? Той си пое дълбоко дъх няколко пъти, за да принуди ерекцията си да спадне.

— Ще има ли някога време и място? — предизвика го тя. — Казваш, че ме искаш, но всичко, което виждам, е един мъж, който постоянно се бори с привличането, което изпитва към мене.

Той дръпна юздите и фургонът потегли.

— Мъжът трябва да се пази, Софи.

— От какво?

Той измърмори под нос нещо, което тя не разбра.

— Докажи ми, че ме искаш, Крис — предизвика го тя. — Люби се с мене, когато стигнем в Сънсет Хил.

Той се втвърди незабавно и ръцете му стиснаха юздите.

— Знаеш, че не мога. В плантацията сега няма достатъчно работна ръка, а в момента има много работа. Не можеш ли да почакаш до довечера?

Той видя как светлината умира в очите на Софи и веднага съжали за думите си. Знаеше, че ураганите връхлитат без предупреждение по това време на годината и че вулканите винаги представляват заплаха. Толкова неща можеше да се случат, преди да бъде прибрана тръстиката. Той трябваше да работи ден и нощ до сватбата, за да се прибере реколтата.

Софи притихна.

— Съжалявам, Софи. Не исках да прозвучи грубо, но в действителност аз съм плантатор, който се опитва да успее без роби. Не искам да се откажа. Ако исках, да съм се отказал много отдавна.

Софи вдигна лице към него. Сълзи мокреха миглите й. Той отвърна поглед. Следващите й думи го накараха да изтръпне.

— Знам защо не искаш да се откажеш. Толкова е очевидно. След като се оженим, искаш да ми откажеш чувствата си, за да ме накажеш заради смъртта на Дезмънд.

— Наистина ли мислиш, че ще го направя?

— Аз… не знам.

Той също не знаеше. Искаше ли да я накаже заради смъртта на Дезмънд? Може би в началото, но нещата се бяха променили. Сега той се бореше със зъби и нокти да не се поддаде на магията на Софи. Пожелаваше си да можеше да забрави, че беше убил най-добрия си приятел, но вината винаги щеше да си остане, независимо дали щеше да се ожени за нея или не.

Дъждовни облаци застрашаваха сватбения ден на Софи. Макар да знаеше, че няма да накара Крис да я обикне, тя искаше да изглежда възможно най-добре. След като Катина я беше облякла, тя се беше загледала в образа си в огледалото в спалнята. Дантелената рокля в прасковен цвят беше е къси ръкави и волани, които разкриваха богата фуста в по-тъмен прасковен цвят. Лента със същия цвят придържаше роклята високо под гърдите й, докато полата обгръщаше леката издутина на ханша й. Огледалото й казваше, че цветът отива на сметановата й кожа. Загарът й беше избледнял, оставяйки кожата й с едва доловим златист оттенък.

— Изглеждате прелестно — въздъхна Катина, докато събираше косата й на темето в купчина къдрици. — Най-красивата булка, която някога съм виждала.

— Благодаря, Катина. Кога трябва да пристигнат семейство Честър?

Тъй като имаха карета, а Крис нямаше, семейство Честър предложиха да я откарат в Кингстън.

— Имате много време.

Чу се шум във фоайето. Софи прати Катина да разбере какво става.

— Корабът на капитана е пристигнал в пристанището — обясни Катина, когато се върна. — Една чисто нова карета стои пред къщата.

Софи беше наистина удовлетворена.

— Радвам се. Крис искаше екипажът на „Безстрашни“ да присъства на сватбата.

След няколко минути Крис лично донесе новината. Катина отговори на почукването, но не го пусна в стаята, за да говори със Софи.

— Не бива да виждате булката, капитане. На лошо е.

— Софи, чуваш ли ме? — извика Крис.

— Чувам те, Крис. Катина ми каза, че корабът ти е пристигнал.

— Блейн достави новата ми карета. Ще я карам до черквата. Лорд и лейди Честър ще дойдат скоро да те вземат. Ще се срещнем пред олтара.

— Да, пред олтара — отговори Софи.

Чу стъпките му да се отдалечават и й се прииска да хукне подир него. Искаше да почувства ръцете му да я прегръщат, искаше той да я окуражи, да й каже, че бракът им няма да бъде фарсът, който тя очакваше да бъде.

Разбира се, не го направи.

Софи пристигна в черквата със семейство Честър. Съдейки по броя на каретите и конете наоколо, тя разбра, че приятелите на семейство Честър са дошли да ги подкрепят.

— О, какво чудесно събрание — възкликна Агата. — Готова ли сте, скъпа? Да не забравите букета.

— Толкова готова, колкото мога да бъда — отвърна Софи, сграбчвайки букета от рози и орхидеи, сякаш бяха спасителен пояс.

— Тогава хванете под ръка скъпия ми съпруг и да започваме.

Лейди Честър влезе първа в черквата. Забави се в преддверието, докато свещеникът не даде знак на участниците да се приближат. Софи я видя да тръгва по пътеката и усети подръпване, когато лорд Честър пристъпи напред. Тя погледна към олтара и трепна, когато видя Крис.

Официално облечен в черно и бяло, силното му тяло изглеждаше стегнато и здраво под дрехите. Красивото му лице не издаваше мислите му. Нейните собствени мисли бяха препълнени от емоции. Скоро Крис щеше да бъде неин, изпяло неин. Макар че неговото предложение я беше зашеметило, той не го беше оттеглил и те скоро щяха да станат съпруг и съпруга. Това ли искаше наистина той?

Софи не познаваше никого в претъпканата черква е изключение на екипажа на Крис. Усмихна им се и се успокои от присъствието им. После се видя застанала до Крис, докато лорд Честър отстъпваше назад. Усещаше напрежението на Крис, но когато погледна в очите му, видя да проблясва нещо, което не успя да разгадае, нещо, което й даде искрица надежда.

Преподобният Таунзенд започна церемонията. Софи се опита да го слуша, но умът й продължаваше да блуждае. Отговори, когато дойде моментът, и чу преподобния да изрича:

— Ако някой знае причина тази двойка да не бъде обвързана в брак, нека я изрече сега, или да запази вечно мълчание.

— Спрете сватбата!

Всички събрани се обърнаха към вратата. Двама мъже стояха на прага.

— Кой сте вие, господине? — запита преподобният Таунзенд.

— Аз съм настойникът на Софи Карлайл; тя няма моето разрешение да се омъжи.

— Рейфърд! Софи не можеше да повярва на очите си. Какво правеше той тук? Тя почувства ръката на Крис да я обгръща и се притисна до него. Тогава позна сър Оскар Ригби, застанал зад Рей, и се отпусна в ръцете на Крис.

Ръката му я обгърна здраво, когато той се наведе и прошепна на ухото й:

— Горе главата, Софи. Не могат да ти направят нищо. Тя отчаяно искаше да му повярва.