Воалът на господството

Четиринадесета глава

След това нямаше какво повече да се каже.

Присъстващите се разотидоха с чувството, че са оставили нещата недовършени. Думите на Лусия бяха сложили край на дискусията. Кайку видя как Кайлин шепне нещо на ухото на Юги и предположи, че семената на събитията от днешния ден вече са започнали да покълват. Дипломатичността обаче не беше сред най-силните й страни, ето защо предпочиташе да остави тези неща на хора като Мишани, която се бе специализирала в задкулисните изкуства. Тъмнокосата Сестра се огледа за Номору — продължаваше да се тревожи за намеренията й, — но не можа да я открие сред тълпата. В крайна сметка тя изведе Тсата и другите двама ткиуратци от храма и тримата закрачиха в прохладната нощ.

— Ще дойдем с теб, стига да ни искаш — рече Тсата на Кайку, когато стигнаха до края на комплекса; оттам започваше пътеката, водеща към селището на ткиуратците.

Татуираният мъж предполагаше, че Кайку няма да пусне Лусия да замине сама, и Сестрата си каза, че за съжаление беше съвсем прав.

— Ксу не е обикновена гора — каза тя. — Духовете там са много силни и владеят това място още отпреди народът ми да се засели по тези брегове. — Погледът й помръкна. — Едва ли в цял Сарамир може да се намери по-опасно място за такива като нас.

— Ето още една причина да ни вземете с вас — изтъкна Тсата.

Кайку се чувстваше твърде уморена, за да спори. Тя благодари на всички — въпреки че изражението на Тсата й подсказа, че няма нужда от това — и се сбогува със спътниците си, оставяйки предложението на Тсата без отговор. Не тя беше тази, която да вземе подобно решение и нямаше никакво намерение да поеме върху себе си отговорността за смъртта им в гората Ксу. Само боговете знаеха какво ги очакваше там.

Докато вървеше към къщата си, която се издигаше на обширния склон редом с другите постройки на Либера Драмач, си даде сметка, че вече си мисли не дали ще се отправи на опасното пътешествие, а кога точно ще стане това.

„Всемогъщи богове, какво стана с всичките ми възможности за избор?“, запита се Кайку, след което изсумтя, отвратена от самосъжалението си.

Тя споделяше къщата в Арака Джо, където живееше, с Мишани — както беше в Лоното, — но двете рядко се озоваваха там по едно и също време и тази нощ едва ли щеше да бъде изключение. Кайку предполагаше, че Мишани бе отишла някъде с част от участниците в събранието, за да продължат разговора си насаме. Къщата се намираше близо до сградата, където се събираше Аленият орден и където бяха настанени повечето от Сестрите, ала Кайку не се чувстваше въодушевена от идеята да живее там, за разлика от Фаека например — струваше й се, че ще предаде част от себе си, ако го стори. Вярно, че къщичката й беше невзрачна и доста студена (особено зиме), но засега тъмнокосата жена бе оставила на заден план идеята да притежава хубав дом — докато не свършеше войната, й трябваше само малко лично пространство и покрив над главата й.

Тази нощ се чувстваше пуста отвътре. Тя плъзна външната врата след себе си и се заслуша в тъмнината. Нощните насекоми цвърчаха и писукаха. Кайку отиде в спалнята си в мига, в който прекрачи прага, от фитилчетата на фенерите се надигнаха малки пламъчета, разпалени благодарение на малко фриволната употреба на нейната кана. Кайлин едва ли щеше да одобри, но това изобщо не притесняваше младата жена.

Спалнята й беше мъничка, но Кайку я използваше единствено за спане, така че това не й пречеше особено. Застланата с чаршаф рогозка, върху която спеше, бе изтъкана от пухкава вълна и беше мекичка и удобна. На стената срещу покрития със завеса вход имаше старо огледало, подарено й от Мишани; щом зърна отражението си, тъмнокосата жена си помисли колко добре гримът на Ордена прикриваше меланхоличното настроение, което я беше обхванало. Дори сега излъчваше някаква властност и превъзходство. От другата страна на рогозката имаше тоалетна масичка с второ огледало, разположена между два скрина, а на едната стена висеше пергаментов свитък със стих от Ксалис, също дар от Мишани. Ако зависеше от Кайку, в стаята нямаше да има никаква декорация — материалните неща не я интересуваха.

Тя седна зад тоалетката и тъкмо започна да сваля грима си, когато погледът й внезапно попадна на Маската. Тя висеше на стената зад гърба й и озъбената й гримаса, отразена в огледалото, така я стресна, че Кайку подскочи и събори част от малките дървени гърненца с боя за устни на пода. Празните очни прорези сякаш я наблюдаваха изпитателно и младата жена имаше чувството, че е неспособна да отклони погледа си от тях.

Кожата й настръхна. Не можеше да си спомни да я е закачала там.

Тя се изправи и се приближи бавно до нея. Покритото й с черен и червен лак лице бе изкривено в подигравателна, злобна усмивка.

— Боговете да те прокълнат! — прошепна тъмнокосата жена. — Остави ме на мира!

Кайку се пресегна и я свали от стената. Допирът до ръката й събуди далечен спомен за покойния й баща — тя сякаш почувства необикновената топлота на присъствието му и стисна зъби, за да не заплаче, след което хвърли Маската в скрина, където й беше мястото.

Защо просто не я унищожеше? Защо трябваше да се примирява с коварното й, злонамерено излъчване нощ след нощ? Не можеше да каже. Навярно защото това бе последното нещо, което бе запазила от баща си. А може би причината беше от доста по-прагматично естество — вече я бе използвала два пъти, за да премине през невидимите прегради на Чаросплетниците, и при положение че вещерите не бяха узнали за това, не виждаше защо да не я използва отново. Кайлин бе направила опит да узнае повече за нея, ала не успяха да научат нещо различно от онова, което Сестрите вече знаеха. Нито една Сестра не се осмеляваше да навлезе по-дълбоко в мистериите на една Истинска Маска, защото там дебнеше безумието.

Навярно я бе запазила, за да й напомня за онова, срещу което се бореше, както и защо се бе посветила на тази кауза. Заради тази Маска беше започнало всичко; заради нея бе избито цялото й семейство и тя трябваше да напусне дома си. Заради тази Маска започна да се скита по света, докато не се натъкна на Аления орден — там намери друга черно-червена маска, която да носи.

Младата жена внезапно си даде сметка, че не беше много добра идея да се отдава на подобни мисли в сегашното си състояние. Гледката как Лусия отстъпва пред желанията на следовниците си бе изцедила силите й и тя се чувстваше изтощена и смазана. Отгоре на всичко бе задължена да я придружи в гората Ксу, защото Лусия се нуждаеше от някой, на когото вярва, а Кайку беше единственият възможен вариант — Юги беше прекалено ценен, за да отиде, а Мишани бе абсолютно неподходяща за подобна експедиция; нейните дарби бяха съвсем други.

Да, явно се налагаше отново да изостави Мишани — след толкова кратко време. Сестрата въздъхна горчиво. Тази война й отне всичко — с всяка следваща жътва отхапваше все повече и повече от доброто в душата й, оставяйки й само омраза и решимост, колкото да продължи напред. И тези, които бяха на нейна страна, дори не оценяваха саможертвата й. Приятелите й отново и отново биваха откъсвани от нея. Кайку имаше чувството, че нито веднъж досега не бяха постигнали преимущество пред Чаросплетниците — нито веднъж, откакто бе убита Кръвната императрица Анаис ту Еринима. Най-доброто, което можеха да постигнат, беше да отложат временно отстъплението си.

Нещо трябваше да се промени. Не можеше да продължи по същия начин още десет години.

„Не се притеснявай“, прошепна язвително вътрешният й глас. „Както се развиват нещата, Чаросплетниците ще ни разпердушинят преди да е дошло лятото.“

В този миг камбанката пред външната врата на къщата прозвънна и я откъсна от мислите й. За момент Кайку се зачуди дали да отвори, ала фенерите бяха запалени, следователно посетителят със сигурност знаеше, че е вътре. В крайна сметка любопитството й надделя, тя се погледна в огледалото, прокара ръка през косата си и отиде да отвори вратата.

Беше Асара. Кайку веднага я разпозна, въпреки че имаше облика на екзотична, смугла жителка на Тчом Рин с черна коса, която се спускаше на дълга плитка по гърба й. Бе облечена в елегантна сребристосива роба.

— Какво искаш? — попита Сестрата. Искаше й се въпросът да прозвучи по-жлъчно, ала сетне си каза, че няма никакъв смисъл от това.

— Трябва ли да разбирам, че още ми се сърдиш след последната ни среща? — посетителката беше максимално пряма, след като тонът на Кайку недвусмислено показа, че е разпознала без усилие бившата си прислужница.

— Някои неща не се забравят.

— Мога ли да вляза? Искам да си поговорим.

Сестрата се замисли за миг, след което се обърна безмълвно и влезе в къщата. Асара я последва и приплъзна вратата след себе си. Кайку застана в средата на стаята и изгледа изпитателно новодошлата, без да я покани да седне.

— Одеждите на Аления орден не ти отиват — рече съпругата на Реки. — Правят те да изглеждаш такава, каквато не си.

— Можеш да ми спестиш забележките си, Асара — заяви презрително Кайку. — Ако бях Сестра последния път, когато се срещнахме, нямаше да успееш да ме измамиш.

— Навярно това щеше да е по-добре и за двете ни.

— Определено щеше да е по-добре за мен! — отсече Кайку и усети как гневът се надига в гърдите й.

Някогашната й прислужница обаче сякаш изобщо не обърна внимание на това, защото остави гневния изблик на младата жена да мине покрай ушите й.

— Дойдох да ти се извиня — рече тя.

— Не ме интересуват извиненията ти — махна с ръка Сестрата. — И те са фалшиви като кожата, която си намъкнала.

Това сякаш развесели Асара.

— Тази кожа си е лично моя, Кайку. Просто мога да я променям и това е. Все пак съм Различна, също като теб. Как можеш едновременно да се радваш на своите умения и да презираш моите?

— Защото не използвам своите, за да мамя хората с тях — изсъска тя.

— Не, ти ги използваш, за да убиваш други хора.

— Чаросплетници и Възли, демони и Различни хищници — отвърна й Сестрата. — Не бих ги нарекла хора. Това са чудовища. — Тя не успя да долови лъжата в изявлението на Асара, защото не знаеше за животите, които някогашната й прислужница бе погълнала, за да поддържа метаморфните процеси в тялото си.

— Уби няколко души във Фо; да не би да си забравила?

— Това беше по твоя вина! — извика Кайку.

Съпругата на Реки вдигна едната си ръка в помирителен жест.

— Съжалявам. Права си. Не искам да се караме. Бих искала просто да ме изслушаш, дори и да не ми повярваш.

— Говори тогава — отсече Кайку, но от начина, по който бе кръстосала ръце под гърдите си, беше ясно, че нищо от онова, което кажеше Асара, нямаше да я умиротвори.

Някогашната прислужница впери в Кайку непроницаемия си взор; тъмната й очна линия подчертаваше още повече тайните, криещи се в красивите й очи.

— Никога не съм искала да бъда твой враг, Кайку — каза тя. — Не отричам, че навремето съм те лъгала, ала никога не съм искала да те нараня. Дори и последния път. — Гласът й забележимо се снижи. — Можех да си остана Саран Иктис Марул. Ти никога нямаше да узнаеш истината и щяхме да бъдем щастливи.

Сестрата понечи да каже нещо, но Асара я спря.

— Зная какво ще кажеш, Кайку. Беше глупаво от моя страна. Мислех си, че мога да се възсъздам наново, да скъсам с миналото си, да започна на чисто. А и ти беше готова да обикнеш Саран. Беше готова, Кайку. Нямаше да обичаш мен, ала щеше да обичаш него.

— Той не беше истински — процеди отвратено Сестрата.

— Беше толкова истински, колкото и Асара — поклати глава съпругата на Реки. — Колкото съм и аз сега.

— Значи и ти самата не си истинска — контрира я Кайку. — Онази Асара, която познавах някога, беше само едно лице, което носеше тогава — просто поредната ти роля, когато те срещнах. Това ли си всъщност? Колко други лица си имала преди това? Знаеш ли изобщо?

Асара се натъжи.

— Не — въздъхна тя. — Не зная. Имаш ли представа как се чувствам? Не зная дори как трябва_ _да изглеждам. Всичко, което имам, са фалшификати.

— Няма да получиш съжаление от мен — изсмя се презрително Сестрата.

Лицето на Асара придоби каменно изражение.

— Не търся съжаление от никого. Обаче понякога… — тя извърна поглед. — Понякога имам нужда от помощ.

Това потресе Кайку повече от всичко друго, което някогашната й прислужница бе казала досега. Асара винаги бе отстоявала тъй буйно своята независимост, че подобно признание сигурно е било ужасно трудно за нея. Кайку почувства как твърдостта й се размеква. В следващия момент обаче в съзнанието й изплува споменът за Саран Иктис Марул, който гледа през очите на Асара разсъблечената Кайку, по чиито страни се стичат сълзи заради срама и предателството.

— Ти не заслужаваш помощта ми — каза тя.

Асара й хвърли изпепеляващ поглед.

— Напротив, Кайку — заяви съпругата на Реки. — Законите на честта изискват човек да изплаща дълговете си, а ти ми дължиш живота си. Аз не само те спасих от смъртта, Кайку — аз те съживих. Нищо, което си сторила досега за мен, не може да се доближи до това. — Гласът й бе равен, но пропит с жлъч. — Почти не ме уби, ала потърсих ли ти отговорност за това? Наблюдавах те в продължение на години, преди твоята кана да се прояви, и те спасих от шин-шините, които със сигурност щяха да отнемат живота ти. Мислиш ме за жестока измамница, но според мен съм ти била по-добра приятелка, отколкото смяташ. Простила съм ти всичко, без да поискам почти нищо в замяна.

Кайку я гледаше равнодушно. Асара изсумтя отвратено и добави:

— Помисли върху това, което ти казах. Смяташ се за честна и благородна — е, честта и благородството не се простират само до приятелите и близките ти. Настана време да ми върнеш онова, което ми дължиш. Тогава ще станем квит и аз ще напусна живота ти… завинаги.

Щом изрече тези думи, Асара се приближи до вратата и я отвори. Преди да прекрачи прага обаче, се обърна и погледна отново към Кайку.

— Идвам заедно с вас в гората. А с това ще се оправим впоследствие — заяви красавицата, след което излезе навън и остави Кайку сама.

Понякога, когато димът от амаксовия корен го приласкаваше в кадифените си обятия, Юги си мислеше, че може да съзре духа, който обитаваше стаята му. Той се криеше в ъгъла, където се съединяваха таванът и две от стените — източено черно създание с извит клюн, цялото в кости, стърчащи под най-различни ъгли. Духът никога не стоеше на едно място — непрекъснато се стрелкаше насам-натам с такава бързина, че бе почти невидим за окото, а в редките моменти, когато биваше забелязан, силуетът му изглеждаше размазан и неясен. Юги често го наблюдаваше, докато си лежеше на рогозката си и поемаше блажено дима от наргилето си. Водачът на Либера Драмач възприемаше духа като част от нощта, а нощта беше времето, когато намираше спокойствие, когато най-сетне го оставяха на мира и когато назъбените скали на паметта му биваха покрити от стелещата се мъгла на опиума.

Тъкмо наблюдаваше духа, потънал в димното опиянение, когато забеляза някакво движение покрай входа. Трябваше му само секунда, за да разбере кой беше посетителят му. Тя се приближи и коленичи до него, оставяйки пушката си настрана.

— Лош навик — измърмори новодошлата.

— Зная — отвърна й Юги. Гърлото му бе пресъхнало и му се струваше, че думите едва излизаха от там. Той почувства как ръката й го хваща нежно за брадичката и завърта главата му наляво и надясно, докато оглежда кръвясалите му очи.

— Добре си се подредил — рече жената. — Мислех си, че ще можеш да се пребориш с това.

— Искаш ли да си дръпнеш?

— Не,

Тя изтръгна цигарето от ръката му и го върна на поставката му на наргилето, откъдето се изви тъничка струйка дим към белия таван. Юги се опита да съсредоточи погледа си върху посетителката си.

— Съжалявам за лицето ти — измърмори той.

Номору вдигна тесните си рамене.

— И бездруго никога не съм била кой знае каква красавица. Да знаеш само как се стресна Кайку, като ме видя! Май си мисли, че искам да я убия. Голям майтап, нали?

Юги се ухили широко, ала в следващия миг потисна усмивката си, защото не беше сигурен дали бе уместна. Ръката му се издигна бавно, сякаш принадлежеше на някой друг, и докосна осеяната с пресичащи се белези буза. В момента, в който нервните окончания на пръстите му предадоха информацията на отнесения му мозък, чертите на лицето му се изкривиха от детинско изумление, придавайки му изключително комичен вид.

— Красив десен — промълви Юги.

Разузнавачката се изсмя.

— Напушен си — рече тя. — Сигурно и някоя буца кал ще ти се стори красива.

Ала мъжът не я слушаше. Той отдръпна ръката си и се опита да се надигне, сякаш вече не му беше удобно да лежи. Най-накрая успя да седне с кръстосани крака, само за да установи, че е преместил болката от горната част на гърба си върху опашната си кост. Юги се пресегна за наргилето, ала Номору го сграбчи за ръката и я насочи към скута му.

— Недей — рече. — Не искам да те гледам как свършваш като майка ми.

— Напуши се заедно с мен — каза предводителят на Либера Драмач. Зениците му бяха огромни и блестящи, а чертите на лицето му изглеждаха състарени и увиснали.

Тя поклати глава.

— Добре знаеш какво се случи последния път.

— Вещерите не могат да те докопат тук. Можеш да ми се довериш.

Тя извърна лице.

— Не се доверявам на никого.

Думите й го нараниха. Известно време никой не каза нищо.

— Къде се изгуби? — попита накрая Юги. — В Аксками. — Пред очите му танцуваха полупрозрачни змиорки. — Притеснявах се за теб.

— Не си — поклати глава жената и се облегна на лакти. — По-лесно ми беше да се измъкна сама. Освен това трябваше да се видя и с един Рисувач. — Тя запретна ръкава си, за да покаже прясната татуировка, изобразяваща наргиле с кинжал в него, която изпъкваше на фона на избледнелите рисунки около нея. — Платих дълга си към Лон. Или Джуто. Няма значение към кого.

Съзнанието на Юги постепенно се проясняваше. Коренът от амакса нямаше продължително въздействие и изискваше непрекъснато да се вдишва от наргилето, за да се постигне по-траен и силен ефект. Духът, който обитаваше стаята, се бе превърнал в сивкаво петно с размазани очертания, ако изобщо можеше да се види нещо.

Изведнъж Юги се протегна и обгърна с ръка талията на Номору, притегляйки я към себе си. Той се изтегна назад и изпружи крака, за да я приплъзне по-лесно върху гърдите си, докато стегнатото й тяло се излегна върху неговото. Лицето й беше толкова близо до това на Юги, че той усещаше дъха й върху устните си. Той разгледа отблизо назъбените ивици на белезите, след което долепи устни до нейните. Езикът й беше малък, тя имаше леко кисел вкус и се целуваше доста грубо, но усещането му беше познато и му харесваше. Коренът от амакса разпрати мощни вълни на удоволствие от устата по цялото му тяло.

Номору се отдръпна от него.

— Свали това — каза тя, като докосна свободния край на кърпата, завързана на главата му. — Чувствам се странно, докато е на главата ти.

— Не мога — въздъхна мъжът. Не водеха за пръв път този разговор.

Жената въздъхна.

— Но тя е мъртва. Стига вече. Махни тази кърпа.

— Не мога.

Разузнавачката го изгледа преценяващо, след което вдигна рамене.

— Заслужава си да опиташ — рече тя и отново легна отгоре му.

Градините на покрива на Императорската цитадела бяха в ужасно състояние. Някога тучни и пищни, изпъстрени с дървета и цветя от целия Близък свят, сега представляваха кафеникава, спаружена пустош. Цветните лехи приличаха на бунища, над които стърчаха сгърчените скелети на някогашните буйни храсталаци, а дърветата ронеха на едри люспи кората си и по стволовете им се стичаше мъзга, сякаш ридаеха по обезлистените си корони. Малцина бяха тези, които идваха тук напоследък — тъмносивият облак, надвиснал като зловещ балдахин над тази скръбна обител, и хапещият вятър, който гонеше изсъхналите съчки и клонки над каменните плочи, превръщаха някогашния оазис в още по-неприветливо и потискащо място.

Авун се срещна с вещера на едно малко павирано площадче, заобиколено от прегърбените скелети на някогашните декоративни храсти. В южния му край имаше изящно стълбище, обрамчено от малки статуи на митични създания, което извеждаше до другите нива на градината. Там имаше резбована дървена пейка, която беше тъй потъмняла от липсата на грижи, че Лорд Протекторът нямаше никакво желание да седне на нея. Той стоеше на площадчето, загърнат в дебелото си наметало, защото брулещият вятър, подкрепен от отсъствието на слънчева светлина, го пронизваше до мозъка на костите му. Потискащата атмосфера се допълваше от злокобния хаотичен ритъм, с който изсъхналите клонки се удряха една в друга.

Вещерът изкачи стъпалата. Беше млад и се движеше с бавна, но уверена крачка — явно още не бе тъй грохнал и разнебитен като по-възрастните си събратя. Mаската му беше изработена от злато, сребро и бронз, които преливаха едно в друго, а качулката му висеше свободно над нея. В съшитата му от най-различни кръпки роба сякаш се откриваше някакво подобие на закономерност, но Авун нямаше никакво намерение да я търси; интуицията му подсказваше, че беше най-добре никога да не я съзира.

— Лорд Протекторе — рече вещерът. Маската придаваше някакъв неприятен металически оттенък на гласа му.

— Фарек — поздрави го Авун.

— Предполагам, сте чули за безразсъдния избор, който направи Какре при последната си жертва?

Лорд Протекторът кимна равнодушно.

— Това беше един от най-добрите ми генерали.

— Навярно все още е жив — рече Фарек. — Макар че се съмнявам да ви е от голяма полза след случилото се днес.

— За съжаление научих прекалено късно — въздъхна Авун. — Вече няма смисъл да се опълчваме срещу Върховния Чаросплетник. Генралът ми едва ли ще може да ръководи Черната стража без половината си кожа.

— И без половината си разсъдък, предполагам.

Лорд Протекторът не искаше да мисли за това.

— Това премина всякакви граници — измърмори той.

— Именно.

Мъжете замълчаха за момент. Всеки очакваше другият пръв да изрече онова, което и двамата си мислеха. Накрая Фарек беше този, който наруши мълчанието.

— Трябва да се направи нещо.

— И какво предлагате? — попита предпазливо Авун, въпреки че прекрасно знаеше за какво става дума. Бяха се сблъсквали с този въпрос и преди. Лорд Протекторът нямаше никаква представа за чувствата на Фарек, но да бъде проклет от боговете, ако се натопи сам. За нищо на света нямаше да изрече това на глас.

— Ще го убием, естествено — заяви Фарек.

Авун го изгледа подозрително изпод присвитите си клепачи. Можеше ли да се довери на този вещер? Мисълта, че Фарек само се преструва, продължаваше да го гложди — ами ако всичко това беше само изпитание на предаността му към Чаросплетниците? Ако направеше следващата крачка, щяха ли да го сметнат за предател?

— Възнамерявате да убиете един от вас? — попита той.

— Нямаме друг избор — отвърна вещерът. — Трябва да отрежем загноялата длан, за да спасим ръката. — Фарек говореше с равен и безизразен глас. — Какре е пречка. Налага се да бъде отстранен заради благото на Чаросплетниците.

— Не може ли просто да се оттегли?

Фарек се изсмя.

— Досега нито един Върховен Чаросплетник не се е оттеглял. Освен това Какре вече е прекалено безразсъден. Няма да види нещата като нас. Чаросплетниците се нуждаят от силен и далновиден водач, който е способен да осъществи амбициите ни.

Авун се замисли над това. Откакто беше Лорд Протектор, бе научил доста за вещерите — било чрез разговори с Какре, било чрез собствените си наблюдения. Да открие структурата на властта на съюзниците си беше от първостепенна важност за него — тяхната сила се криеше в потайния характер на организацията им, ала Авун бе твърдо решен да разбули секретите им.

Как така Чаросплетниците бяха толкова единни по отношение на стремежа си? И как това се съотнасяше с начина, по който навремето се избиваха един друг, изпълнявайки повелята на някогашните си господари? В началото Лорд Протекторът мислеше, че в Адерач има някакво ръководно ядро, което контролира цялата каста, ала постепенно това негово убеждение се разклати. За двеста и петдесет години трябваше да има поне няколко опита за преврат, сблъсъци за преразпределение на властта, нещо от този сорт… Обаче нямаше никакви факти в подкрепа на тази хипотеза. От време на време между Чаросплетниците избухваха разногласия, ала те винаги бяха насочени към средствата, водещи към целта им, и никога по отношение на тази цел.

Авун не можеше да проумее цялостната картина, но бе направил някои важни открития. По всичко изглеждаше, че самите Чаросплетници не знаеха откъде идват заповедите им — Лорд Протекторът имаше чувството, че във всички вещери е заложен някакъв инстинктивен импулс, който ги води към заветната цел. Какво точно представляваше той, засега можеше само да гадае, ала бе повече от сигурен, че не става дума за някакъв абсолютен диктатор или същество, което контролира цялата им секта. Просто всички вещери приемаха този… инстинкт и му се подчиняваха безпрекословно, без да го подлагат на съмнение.

Сред редиците на Чаросплетниците никога не бе имало узурпатор; ала навярно всичко се свеждаше до това, че преди не са имали нужда от такава фигура. Авун знаеше, че в миналото бе имало случаи, когато Върховните Чаросплетници са създавали затруднения за господарите си, но никога не бяха заставали на пътя им. Какре беше първият Върховен Чаросплетник, който имаше реална власт; власт над Различните армии, над фейа-корите и над Черната стража. А един предводител, който бе изгубил разсъдъка си, всъщност работеше срещу интересите на вещерите.

Лорд Протекторът трябваше да реши — беше ли Фарек искрен, или всичко това бе само номер?

— И как възнамерявате да направите това? — попита Авун.

— Ще го спипам след като е чаросплитал. Когато е най-уязвим. — Лорд Протекторът усещаше как Чаросплетникът го наблюдава иззад очните прорези на Маската си. — Ще имам нужда и от вашата помощ — добави вещерът.

Точно от това се боеше Авун. Ако Фарек го лъжеше, така щеше да подпише сам смъртната си присъда.

— Какво искате да сторя?

— Трябва да измислим причина, за да го накараме да започне да чаросплита. Нещо изключително трудно. Аз ще ви съобщя каква е мисията, а вие ще трябва да го убедите да се захване с нея. Изтощят ли се силите му, ще настане моят ред.

— А след като умре? Предполагам, че вие ще станете новия Върховен Чаросплетник…

— За благото на Чаросплетниците — каза Фарек. — Ще очаквам незабавната ви подкрепа.

Клонките продължаваха да се удрят френетично една в друга, тласкани от хапещия вятър. Авун знаеше, че няма как да разбере със сигурност истинските намерения на създанието пред него. Кой би могъл да каже що за лудост се таи под лъскавата златно-сребърна повърхност? Ала той също знаеше, че Какре е пречка, която ставаше все по-значима с всеки следващ ден, и рано или късно можеше да му хрумне да се отърве от своя Лорд Протектор. И действието, и бездействието криеха рискове — единственото, на което можеше да се осланя, беше интуицията му. Най-малкото, беше играч от класа и ненадминат майстор на предателствата.

— Ще сторя всичко, което искате — рече накрая.

Фарек кимна бавно, след което се обърна и тръгна надолу по стъпалата, без да промълви и дума. Лорд Протекторът го изгледа как се отдалечава, увивайки се още по-плътно с наметалото си. Тук наистина беше страшно студено; вече бе започнал да трепери.