Воалът на господството

Деветнадесета глава

В тунела нямаше светлина и Лусия трябваше да се довери на осезанието си. Тя вървеше, опипвайки с пръсти влажната стена, като се препъваше от време на време в стърчащите корени. Беше тихо — нито духове, нито животни издаваха някакви звуци. Единственото същество на това място бе Ксхианг Ксхи.

Искаше й се да може да остане тук, сред успокояващия мрак, където нямаше никакви гласове, които да я безпокоят. Да си почине, да остане да поспи на това място дори и за една нощ щеше да бъде награда, за която не смееше даже да мечтае. Да се наслади на яснотата на съзнанието си, да се абстрахира поне за малко от хаоса, който цареше отвън, както и да забрави, че дори и да останеше жива след срещата с Ксхианг Ксхи, трябваше отново да се върне там — там, където мислите й бяха замъглени, хиляди шепнещи гласове се стремяха да получат вниманието й, а разговорът с което и да е човешко същество й костваше невероятни усилия.

Това обаче щеше да си остане само желание. Лусия добре съзнаваше, че нямаше да намери нито покой, нито убежище. Тя продължи напред и не след дълго зърна някакъв мержелеещ се сивкав овал, закрит със завеса от преплетени корени. Престолонаследничката ги отметна встрани и пристъпи във владенията на великия дух.

Озова се в просторна здрачна пещера, чийто свод бе обрасъл с множество дървета, които растяха отгоре-надолу и оформяха причудлива мозайка от листа и клони. Подът на пещерата бе блатист и неравен, а от застоялата, осеяна с противни увивни растения вода се надигаха купчинки торф, подобни на миниатюрни островчета, свързани посредством кални пътечки. Въздухът бе студен и мъглив и погледът на Лусия се спря на единственото дърво, растящо сред потискащия пейзаж — кривият му, възлест ствол, сгърчените клони и сбръчканите, мъртви листа свидетелстваха за древността му.

Тя усещаше присъствието на духа, чувстваше вездесъщата му, всепроникваща меланхолия и знаеше, че вниманието му е насочено към нея. Присъствието му бе смазващо, а неизмеримата му мощ бе отвъд способностите за възприемане на човешкия ум. След спускането си в Алскайн Мар Лусия бе говорила с много от прастарите духове, населяващи Сарамир, но Ксхианг Ксхи бе нещо съвсем различно; той бе по-древен от скалите, по-древен от реките и по-древен дори от гората, която обитаваше.

Девойката чакаше. Въпреки че се страхуваше, тя намираше утеха в предопределението. Животът й я беше довел до тук и тя бе готова за този миг — дотолкова, доколкото беше възможно. Ако не се получеше нищо, значи така е трябвало да стане. Тя не можеше да стори нищо повече.

Нищо не помръдваше.

След известно време Лусия свали обувките си и закрачи напред покрай периферията на долчинката. Всеки път, когато стъпеше върху меката трева, студената вода обливаше босите й ходила. Когато стигна до по-твърда почва, тя коленичи и положи длани върху земята. Девойката наклони глава и забави дишането си, подготвяйки се за подобното на транс състояние, което бе необходимо за общуването с духовете.

(( Няма нужда, Лусия. Аз не съм като другите ))

Тялото й внезапно се стегна. Гласът звучеше като хриптяща въздишка на умиращ човек и тя почувства как въздухът в прашния храм се раздвижва. Никога досега, при целия й опит с духовете, не бе имало случай някой от тях да й проговори пръв. Контактът винаги се постигаше без език, на някакво първично, инстинктивно ниво, защото това бе единственият начин за комуникация с толкова различни и чужди същества.

(( Разбирам те )) каза Ксхианг Ксхи. Мислите му бяха абсолютно прозрачни за нея, сякаш ги бе изрекъл на глас. (( Те са ми като деца и им липсва мъдрост. Още не знаят да мислят по начина, по който мисля аз ))

Лусия се смути. Деца? Всемогъщи богове, това същество възприемаше другите духове като деца? Що за глупачка беше, щом си мислеше, че е готова за Ксхианг Ксхи? Престолонаследничката не се осмеляваше да мисли какво би станало, ако се бе отнесла с него по същия начин, по който се отнасяше с другите духове.

Тя отвори бавно очи и погледна към духа. Той се рееше във въздуха пред нея — издължено привидение с човекоподобна форма, изтъкано от мъгла, — досущ като сянка по залез слънце. Имаше ръце с тънки, източени пръсти, и нещо като глава, която променяше структурата си прекалено бързо, за да може Лусия да съзре каквото и да било изражение. Перспективата бе изкривена — духът изглеждаше едновременно близък и далечен, слаб и масивен, реален и призрачен, а непрекъснато менящите му се очертания объркваха сетивата й. Такива обаче бяха всички духове — видът им неизменно смущаваше човешките възприятия.

(( Изправи се )) каза й той. (( Не се унижавай пред мен. Нямам нужда от демонстрации на преклонение или почит ))

Лусия го послуша.

(( Няма защо да се боиш да говориш, Лусия ))

Тя всъщност не се боеше — не се боеше от него по начина, по който се страхуваше от някои от другите духове; духовете, които бяха гневни и капризни и я посрещаха със злоба и омраза. Това, от което девойката се боеше, беше неговата безгранична тъга и покъртителното чувство на обреченост, което лъхаше от Ксхианг Ксхи. Страхуваше се, че прастарият дух може да й позволи да узнае източника на тази тъга и по този начин да я прехвърли и на нея, а това беше бреме, което Лусия едва ли щеше да понесе.

— Колко стар си всъщност? — попита престолонаследничката. Искаше да провери отговорите му, преди да го попита за онова, заради което бе дошла, макар и да бе повече от сигурна, че съществото вече знаеше каква бе целта й.

(( Вече обитавах тази земя, преди първият от вас да се изправи на два крака, преди да се надипли сушата, преди да се родят луните. Вече съществувах, когато светът не беше нищо друго, освен прах, както и дълго преди това. Аз не съм като другите духове, които познаваш; те се родиха от земята, но не и аз. Аз дойдох от другаде и отново ще отида другаде, след като този свят погине в пламъци и луните станат на прах ))

Гласът му, който наподобяваше шумоленето на сухи листа в съзнанието й, я заля с шеметна феерия от проблясващи образи и призрачни картини на обсипани със звезди черни пространства, сред които бавно се въртяха гигантски сфери. В следващия миг в мрачната бездна изригнаха чудовищни ярки пламъци, които погълнаха огромните кълба. Пулсът й се учести и престолонаследничката примигна уплашено. Ксхианг Ксхи продължаваше да се рее във въздуха пред нея.

— Ти бог ли си? — попита Лусия.

(( Не съм бог )) отвърна прастарото създание. (( Тези, които сега наричате богове, след време можете да наричате по друг начин. Някои ще си останат само в митовете, а други могат да се окажат по-реални, отколкото си представяте. Не е моя работа да разбулвам същността им. Вие не можете да разберете съществата, за които говорим, въпреки че някой ден това може и да се случи. В момента разполагате само с тълкувания, които се променят с промяната, която настъпва у вас, и понякога ви отвеждат по-близо до истината, а понякога — по-далеч. Твоята раса е още млада, Лусия; и също като малки деца вие не можете да разберете напълно онова, което виждате ))

Лусия прие тези думи с леко кимване. Усещаше съзнанието си изпразнено от всякакви мисли. Сега, в присъствието на великия дух, тя изведнъж откри, че думите й убягват. В продължение на няколко дълги секунди девойката остана безмълвна — крехка фигурка с раздърпани и кални пътнически дрехи и разчорлена руса коса.

(( Има много неща, които трябва да узнаеш, Лусия )) рече Ксхианг Ксхи. (( Ти искаш да поведеш война, за да спасиш родината си, ала все още не осъзнаваш коя е истинската заплаха. Аз ще ти я покажа ))

— Покажи ми — промълви престолонаследничката и изведнъж пещерата и всичко наоколо изчезна.

Тя стоеше сред някаква безкрайна равнина от черна скала, осеяна с извисяващи се купчини от порутени камъни и димящи руини. Въздухът трептеше от непоносимия зной и изгаряше дробовете й, а кожата й се бе сбръчкала от горещината. Парещият вятър фучеше покрай нея, замеряйки я с прах и камъчета, а дрехите й плющяха под огнения му напор. Миришеше на сяра и отрова. Пред нозете й зееше огромна бездна, изпълнена с клокочеща мътна магма, чието адско сияние придаваше на лицето й зловещ пурпурен оттенък. Необятната равнина бе прорязана от множество такива кратери и от време на време земята се разтърсваше, сякаш беше някакво гигантско спящо чудовище.

Лусия бе потресена от пъклената гледка. По някакъв начин знаеше, че всъщност не се намира там, и беше убедена, че тази преизподня не е в състояние да я нарани; инстинктите й обаче не бяха на същото мнение и тя отстъпи назад, отдалечавайки се от бездната, като се оглеждаше трескаво за своя събеседник.

По стените на вулканите в далечината се стелеше лава; те бяха с такива колосални размери, че върховете им се губеха нейде над кафявия покров от гъсти изпарения, надвиснали над мрачния пейзаж. Те периодично биваха прорязвани от аленото зарево на вулканичните изригвания и от назъбените копия на светкавиците, които поразяваха земята с влудяваща интензивност — по десетина всяка секунда. В далечината се открояваха навъсените силуети на гигантски планини, за които Лусия предположи, че най-вероятно са мъртви вулкани.

— Какво е… какво е това място? — попита тя.

(( Това е домът на твоя враг — преди хиляди години, преди да бъде разрушен. Това е луната, която наричате Арикарат ))

Гласът на Ксхианг Ксхи прозвуча в главата й като потракване на изсъхнали клони.

(( Това не е място за създания като теб. Въздухът тук ще те отрови, а горещината ще разтопи плътта ти и ще я смъкне от костите ти. Вятърът ще избоде очите ти и ще те разкъса на парчета. Самата атмосфера ще те смачка като яйце ))

— Защо ме доведе тук? — пророни девойката.

(( За да ти покажа )) гласеше отговорът.

— Какво да ми покажеш?

(( Твоя враг ))

Лусия се огледа безпомощно наоколо.

— Не виждам нищо.

(( Пречат ти ограниченията на собствените ти възприятия. Използвай дарбата си, която те прави уникална. Слушай ))

Престолонаследничката се вслуша в съвета му. С цената на известни усилия тя започна да се успокоява, потапяйки се постепенно в упойващото състояние на вглъбен транс. Опитът я беше научил да прави това дори и сред невъобразим хаос като този, който бушуваше около нея — да се насочва навътре към себе си и да си създава тихо убежище на покоя и безмълвието, където да се оттегли. Тя застана на колене и едва сега забеляза, че продължава да е боса. Лусия положи длани върху горещата скала и се вслуша в сърцебиенето на луната.

Въпреки че бе предпазлива, злотворното въздействие на Арикарат продължаваше да атакува сетивата й — изгарящите потоци лава, клокочещата магма и раздираната от земетресения и вулкани повърхност. Беснеещата ярост на съзиданието бе ужасяваща. Лусия се поколеба за момент, страхувайки се да не бъде пометена от силата на усещането, и излезе от транса.

След миг тя започна всичко отначало, ала този път беше по-внимателна и ето че сред грохота на разкъсваната земна гръд и бученето на вулканите Лусия постепенно взе да различава мисли. Мисли тежки и масивни като континенти, които се носеха бавно под нея; сложни и неразгадаеми процеси отвъд способностите на нейния ум. Размислите на един бог.

— Чувам го… — промълви с дрезгав глас престолонаследничката, а от очите й избликнаха сълзи. — Чувам го…

(( Сега погледни )) каза й Ксхианг Ксхи и тя послушно вдигна очи към небето, където зад облаците се виждаше някакво бяло сияние, което нарастваше със стремителна бързина.

— Копието на Джурани — прошепна Лусия. В следващия миг цялото небе избухна сред ослепително бяла светлина, земята се разтърси тъй, сякаш бе настъпил краят на света и престолонаследничката запищя, когато метеорът се стовари с цялата си тежест върху нея.

Когато дойде на себе си, видя, че лежи на малко островче твърда земя в пещерата на Ксхианг Ксхи, а лицето и косата й са оплескани с кал. Цялата разтреперана, тя се изправи и и отново погледна към духа. Той продължаваше да се рее в мъглата пред нея — аморфно привидение от дим с дълги пръсти, наподобяващо детска рисунка на кошмар, от което струеше всепроникваща печал и тъга.

Тя си пое дълбоко въздух, за да дойде на себе си, и надигна глава.

— Това беше моментът, когато боговете унищожиха Арикарат — рече тя. — Когато армията, предвождана от родителите му Асантуа и Джурани, му е обявила война; и собственият му баща, богът на огъня, го погубва с копието си.

(( Това е твоето тълкувание. Примесено е с мита, ала съдържа зрънце истина, както повечето легенди ))

Девойката се намръщи.

— Но духът от Алскайн Мар ми каза точно това.

(( Духът от Алскайн Мар не е достатъчно стар, за да си спомни, нито пък е достатъчно мъдър, за да разбере. Духовете знаят много неща, ала им липсва опит ))

Това беше нещо ново. Никога досега не й беше хрумвало, че духовете могат да грешат. Престолонаследничката знаеше, че понякога бяха упорити лъжци, но винаги бе имала вяра във върховната им мъдрост. Да чуе, че дори те бяха смятани за невежи от това същество, бе просто потресаващо.

— А какво е твоето тълкувание? — попита тя, очаквайки със страх отговора му.

(( Няма да го разбереш. Твоето знание се основава на знанието на предците ти и изминава дълъг и бавен път до истината. Просто така е устроен твоят вид. Вие винаги вярвате, че знаете всичко, което ви трябва да знаете, а това, което не знаете, обяснявате по други начини. Впоследствие другите поколения се присмиват на невежеството ви и правят същата грешка, след което и на тях им се присмиват. Истината се постига постепенно, Лусия. Каквито и отговори да ти дам, няма да повярваш в тях, дори и да си в състояние да ги проумееш ))

— Тогава какво можеш да ми кажеш? — попита престолонаследничката, разпервайки ръце. — Какво трябва да узная?

(( Вече си научила много, но не е достатъчно )) отвърна духът. ((Знаеш, че отломките от Арикарат, които са паднали на твоята планета, са донесли със себе си частици от съществото, което е живяло там. Знаеш, че това същество все пак е притежавало достатъчно сила, за да създаде Чаросплетниците, и че те вършат неговото дело, без изобщо да знаят, че нещо ги контролира. Но ти не знаеш какви са намеренията на вещерите. Никой от вас не знае. Мислите си, че те искат да завладеят колкото се може повече земя. Ала завоюването на територия не е истинската им цел, а само стъпка от плана на Арикарат. Те нямат намерение да се разпрострат отвъд Сарамир. Нямат никаква нужда от това ))

Лусия чакаше ужасена следващите му думи. Толкова много неща, в които бе твърдо убедена, се оказваха просто илюзии и се сгромолясваха с гръм и трясък, а Ксхианг Ксхи се рееше в мъглата и придобиваше все по-тъмни оттенъци.

(( Те променят вашия свят, Лусия. Искат да го направят като дома на своя господар. Подготвят го за неговата поява ))

Изведнъж девойката съзря отново черната равнина и кафявите облаци и усети вкуса на сяра в устата си, от който й прилоша, а коленете й потрепериха. Зловещите съоръжения, които Чаросплетниците бяха издигнали, машините, димните ями — всичко това бяха инструменти, чрез които се опитваха да превърнат света в мрачна и отровна пустош. От Сарамир щяха да разпространят заразата над целия Близък свят и отвъд великите океани, които никой, освен тайнствените изследователи на Итрикс, не бе прекосявал; тогава дори чуждите и далечни земи, намиращи се там, щяха да бъдат погълнати, и окото на Нуки нямаше никога вече да изгрее над света, защото щеше да ослепее завинаги.

(( В езика ви няма дума за онова, което правят вещерите )) продължи Ксхианг Ксхи. (( Други култури на други места далеч, далеч от тук имат наименования за този процес, ала те няма да означават нищо за вас. Стига ви да знаете само това — ако не спрете Чаросплетниците по един или друг начин, с вашия свят е свършено ))

Бледите очи на Лусия изглеждаха леденостудени, когато отново вдигна поглед към прастарото създание.

— Било заради Арикарат, било заради другите богове.

(( Ти си изключително мъдра за своя вид. Духът от Алскайн Мар се оказа прав поне за това. Някога Арикарат беше много могъщ — колосално присъствие в Чаросплетието. Ако се завърне, той отново ще поведе война срещу онези създания, които наричате богове. Те се страхуват от него. Копието на Джурани може да порази и вашата планета ))

Лусия стисна зъби. Отне й известно време, докато разбере, че е бясна.

— Значи боговете са злобни и отвратителни — рече тя, — щом искат да накажат нас за собствените си грешки. Да се бяха справили с врага си още първия път.

(( Дори боговете правят грешки )) гласеше отговорът на Ксхианг Ксхи. (( Твоят народ има едно предание за Сивата пеперуда и Нишката на покварата, което само може да затвърди вярата ти в това ))

— И къде са сега боговете? — извика Лусия.

(( Не зная отговора на този въпрос )) рече духът. (( Техните пътища са неведоми за мен, както моите са неведоми за вас. Всички неща са преходни и всяко нещо изглежда незначително пред по-голямото от него. Навярно вашата война дори не е достойна за презрение в очите на тези създания. Навярно всичко, което вършите в името на своите богове, остава незабелязано. Или пък те наблюдават всеки ваш ход, но чакат по неизвестни за вас и мен причини. Не зная. Боговете не се намесват, освен ако не е абсолютно наложително ))

Лусия се опита да потисне гнева си. По принцип тази емоция не й бе особено присъща, ала в момента се чувстваше ужасно ядосана. Толкова много хора бяха умрели, за да стигне до тук, а какво научи? Че целта на борбата им е да коригират грешката, допусната от боговете, и че бяха толкова незначителни, че тези богове дори нямаше да ги видят.

Не. Не можеше да повярва в това. Когато беше дете, лунните сестри бяха изпратили децата си, за да я спасят от шин-шините. Освен това знаеше, че Кайку на няколко пъти бе подтиквана от Императора на боговете към действия, които не би извършила в противен случай.

И въпреки това… ами ако лунните деца бяха само духове без никаква връзка с богините на луната? Бе напълно възможно да са спасили Лусия, ръководени от някакви свои причини. По принцип духовете бяха доста капризни, а Лунните деца бяха безумни според човешките стандарти. Ами ако сънищата на Кайку бяха точно това — сънища, провокирани от вярата.

„Боговете не контролират. Те са по-изтънчени. Използват превъплъщения и поличби, за да сломят волата на вярващите, така че да постъпят така, както боговете искат. Няма предопределение или съдба. Всеки от нас има своя избор. Самите ние трябва да водим своите битки.“

Нейните собствени думи, които бе казала на Флен, когато приятелят й беше още жив. Точно това беше ключът — превъплъщения, поличби, изтънченост. Такива бяха пътищата на боговете. Никога нищо конкретно, никога не позволяват на вярващите да узнаят истината със сигурност, никога не правят нещо, което да не може да бъде взето за съвпадение или заблуда. Лусия се запита дали боговете не се прикриваха преднамерено. Може би им харесваше да измъчват следовниците си, като не им дават никакви конкретни доказателства за съществуването си. Дали не беше по-добре да бъдат като ткиураците — да не се прекланят пред никакви богове и да почитат единствено спомените за бележитите си предци?

А навярно боговете бяха като родители, които оставяха децата си да правят грешки и сами да решават проблемите си? Родители, които учеха децата си, че не могат да разчитат на никой друг, освен на себе си, и се намесваха само когато трябваше да им дадат някои напътствия? Дори и в случаите, когато всичко бе заложено на карта?

Ала при това положение, помисли си Лусия, поглеждайки на нещата от друг ъгъл, може би техният свят не беше единственият свят, управляван от боговете. Навярно те бяха само малки, незначителни прашинки сред звездите — просто една от безбройните култури, всяка от които жадуваше за внимание в празнотата.

Жестокостта на тази мисъл я повали на колене.

(( Никога няма да узнаеш, Лусия )) каза Ксхианг Ксхи. (( По един или друг начин истината ще те унищожи ))

Тя се вторачи в мократа трева на островчето.

— Кажи ми — изрече умолително. — Има ли изобщо надежда?

(( Има надежда )) отвърна духът. (( Защото плановете на Арикарат в известен смисъл са се обърнали срещу него. Той не очакваше Сестрите. Нито пък очакваше теб ))

— Но ние сме Различни. Произлезли сме от покварата, която той създаде. Заразата в земята, която убива реколтата и превръща децата в изроди в майчината им утроба.

(( Покварата не е болест на земята. Тя просто е ускорител на промяната. Арикарат не иска да унищожи целия живот на планетата; той все още има нужда от вас и ще се нуждае от вас още доста време, докато не бъде напълно възстановен. Повечето хора, растения и животни ще загинат, ала някои ще се приспособят и ще оцелеят. Той променя както флората на Сарамир, така и хората, които живеят тук ))

— Променя ни?

(( Променя ви, така че да можете да живеете в новия свят, който той ще сътвори. Променя ви, така че да можете да дишате въздуха, който сега е отрова за вас. Сестрите вече могат да го правят, макар и до известна степен. С течение на времето тази промяна ще се ускори. Повечето от вас ще се раждат Различни. Когато въздухът стане лош, само онези Различни, които могат да го дишат, ще оцелеят; така покварата всъщност ще ви спаси. Навсякъде другаде хората ще загинат и вещерските камъни ще бъдат извадени без никакви трудности. От твоите сънародници ))

Лусия затвори очи и съзря картините, които описваше духът. От ъгълчето на едното й око се отрони сълза.

— Тогава за каква надежда ми говориш?

(( Ти носиш надежда. Сестрите носят надежда. Арикарат нямаше никаква представа какво направи, когато се забърка с твоя вид. Намесата му положи началото на промени, които нямаше да се случат и за милион години, ако изобщо някога се случеха ))

— Тогава какви сме ние?

(( Вие сте следващото стъпало. Вие разкъсахте воала на господството — границата между физическия свят и незримия свят отвъд сетивата. В очите на боговете това е вододелът, който бележи края на вашето детство. Ти го постигаш по един начин, а Сестрите — по друг. Това няма никакво значение. Отвъд тази точка вече не сте онова, което сте били. Вие сте първите представители на наистина висшите човешки същества ))

— Значи Кайлин е била права — прошепна Лусия. — През цялото това време е била права.

(( Точно така )) потвърди духът. (( Бях осигурил безопасно преминаване из гората за теб и Сестрите, но не прострях благоволението си над тези, които не са разкъсали воала. Една от вас обаче загина и аз не можах да предотвратя това ))

Престолонаследничката вдигна глава.

— Ами Чаросплетниците? Те какво представляват?

Ксхианг Ксхи сякаш бе започнал да избледнява и неусетно се разтваряше в мъглата.

(( Те не са като вас. Техните способности идват от техните Маски. От Арикарат ))

— Но ако Арикарат е създал Различните, тогава защо вещерите ги избиват? — намръщи се Лусия. Не искаше да повярва в това, което беше чула, и търсеше несъответствия в логиката на духа.

Ала Ксхианг Ксхи беше неумолим.

(( За да гарантират успешното си възкачване на трона, им бе необходимо да не допуснат съществуването на хора като теб и Сестрите. В крайна сметка се провалиха. След време ще престанат да убиват Различните и ще започнат да ги развъждат селективно ))

— Откъде знаеш това? — извика Лусия.

(( Това е единственият логичен курс на действие )) отвърна духът и тя нямаше какво да каже. Не можеше да спори с подобно създание, което бе по-древно от документираната история; създание, което зашеметяваше интелекта й до такава степен, че й костваха неимоверни усилия да смели дори откъслечните залъци информация, които Ксхианг Ксхи й подхвърляше. Не смееше да мисли колко много неща не й беше казал, колко много неща просто лежаха отвъд способностите й да ги възприеме. Навярно, каза си тя, ако ги знаеше, щеше да бъде скръбна и печална като него. Може би невежеството бе за предпочитане. Колко дребни и нищожни в крайна сметка бяха хората!

Престолонаследничката се изправи на крака, разчорлена и изнемощяла, и отново се взря в поклащащия се във въздуха силует на Ксхианг Ксхи.

— Моля те — рече тя, — помогни ни. Помогни ни да предотвратим всичко това.

Тя усети как прастарият дух я наблюдава изпитателно в мрачната си, хладна пещера.

(( Ще ти помогна )) рече. После, след пауза, проточила се сякаш часове, добави: (( Ала помощта ми си има цена ))

Вече се здрачаваше, когато Лусия най-накрая излезе от тунела.

Отначало никой не я забеляза. Всички бяха погълнати от скръбта и умората и седяха на полянката под нетрепващия взор на огромния звяр, приклекнал на билото на хълма. Повечето спяха, защото присъствието на великия дух държеше кошмарите на разстояние.

Кайку се събуди, когато Тсата я докосна по рамото. Тя отвори очи и го погледна. Преди няколко часа тя бе положила глава на бедрото му и бе заспала, докато хлипаше тихо. Сестрата се надигна, отметна косата си зад ухото и проследи посоката на погледа му.

Щом зърна Лусия, Кайку мигом скочи на крака и се втурна към престолонаследничката. Сестрата я прегърна силно, ала думите, с които щеше да изрази облекчението си, така и не бяха изречени. Девойката остана вдървена като статуя; ръцете й висяха отпуснато покрай тялото й. Кайку отстъпи назад, загледана учудено в лицето й.

— Лусия?

Тримата войници се изправиха на краката си и се приближиха колебливо към тях, сякаш се страхуваха от нещо. Асара също се изправи, но остана на известно разстояние.

— Всичко свърши — каза Лусия, а погледът й срещна за миг този на Кайку. Гласът й беше равен и безизразен. — Имаме гарантиран безопасен изход от гората. Звярът ще ни пази.

— Лусия? — рече отново Сестрата с въпросителен тон. Опита се да се усмихне, ала не можа. — Лусия, какво стана?

— Духовете ще ни помогнат, когато му дойде времето — заяви ядно девойката. — Нали това искаше?

Преди Кайку да успее да каже нещо, престолонаследничката се обърна към групата.

— Трябва да се върнем в Арака Джо. Не искам да остана на това място и миг повече.

Тонът й преряза всички евентуални въпроси, а и Лусия не даде възможност на никого да я попита за каквото и да било. Тя се отдалечи от Кайку, оставяйки я объркана и наранена, и закрачи към дърветата. Лишени от възможността да сторят нещо друго, оцелелите й придружители я последваха един по един, докато нощта спускаше черния си воал над гората Ксу.