7.

Слънцето беше вече високо в тъмното навъсено небе. Два часа бяха изминали в мълчание и в пълно с опасности бъхтене пеш по тесни скални ръбове между зинали от двете страни фантастични пропасти и покрай пещери, стигащи сякаш чак до недрата на луната. Два часа на самота.

Голямата черна скала вече бе по-близо и бе огромна. Простираше се вляво и вдясно, докъдето стигаше поглед, а стената й изглеждаше гладка като стъкло.

— Не съм сигурен дали ще мога да изкача тази скала — изпъшка Джеймсън.

Уитман се обърна към него. Лицето й бе пепеляво от умора. В очите й проблеснаха загадъчни огънчета.

— Идва гладът! — отсече тя. — Казах ви какво ни чака. Ще умрем от глад.

Джеймисън помълча малко, после попита:

— Тези тревопасни ядат и клонките на дърветата, нали?

— Да. Затова са им дългите шии. И какво?

— Само това ли ядат?

— И трева.

— Нищо друго? — Гласът на Джеймисън беше рязък, лицето му бе строго. — Помислете.

— Не ми дръжте такъв тон! — възмути се Барбара.

— Извинявайте… за тона, искам да кажа. А какво пият?

— Не пият. Ядат лед. Винаги са близо до реките. Всяка година през периодите на топене всичката вода от горите изтича в реките и замръзва. Единственото друго нещо, което им трябва, е сол. Като много подобни на тях животни те непременно трябва да поемат сол, а тя се среща рядко.

— Сол! Точно така! — извика Джеймисън триумфиращо. — Ще трябва да се върнем. Минахме покрай ивица солна скала на около миля назад. Трябва да вземем малко.

— Да се върнем? Вие сте луд!

Очите на Джеймисън бяха като сиви стоманени езера.

— Вижте, Барбара, преди малко казах, че може би няма да мога да изкатеря тези скали. Е, не се безпокойте — ще ги изкатеря. И ще оцелея през целия днешен ден, и през утрешния, и през останалите дванадесет, петнадесет или двадесет дни. През последните десет години, докато бях все ръководител, напълнях над десет килограма. Е, дявол да го вземе, моето тяло ще ги използва като храна и, ей Богу, ще живея, ще се движа, ще заяквам… и дори ще ви нося, ако се наложи. Но ако искаме да убием някое тревопасно и да се наядем, ще трябва да вземем сол. Значи се връщаме.

Погледнаха се с лудия бушуващ гняв на двама души, чиито нерви са опънати до крайност. После Барбара пое дълбоко дъх и каза:

— Не зная какъв е вашият план, но ми изглежда безумен. Виждали ли сте някога тукашно тревопасно? Е, то прилича малко на жираф, само че е по-голямо и бяга по-бързо. Може би ви е хрумнало да го примамите със солта и после да го убиете с ножа? Казвам ви, че не можете да го доближите, но все пак ще се върна с вас. Това няма значение, защото въпреки всичко ще умрем. Надявам се да ни види някой гриб. Поне всичко ще свърши по-бързо.

— Има нещо сърцераздирателно и ужасно в една красива жена, която е решила да умре.

— Вие не мислите, че искам да умра! — избухна тя, но веднага се овладя. Джеймисън обаче не бе толкова глупав, че да остави такова яростно чувство да умре неизследвано.

— А какво ще кажете за детето си?

По нещастното й изражение разбра, че е улучил целта. Не почувства никакво угризение. Трябваше да събуди у Барбара Уитман желание за живот. Като се имаше предвид наближаващата криза, нейната помощ можеше да е неоценима за оцеляването им.

Говореше трескаво, докато се връщаха по стъпките си към солената скала. И въпреки това доводите му, макар и кратки, не бяха непоследователни, а смислени и пресметнати да я убедят. Той й говореше за проблемите си на човек, приземявал се на много необитаеми планети, и за решенията, които бе вземал след дълги разсъждения. И за това, че хората често не осъзнаваш колко силно привързан е животинският свят към собствената си планета и колко отчаяно се бори всяка раса срещу нашествениците.

— Ето ви я солта! — прекъсна го накрая Барбара.

Солената скала представляваше тесен перваз, простиращ се по поразително права линия и внезапно свършващ в края на един каньон, сякаш отдръпнал се в неприкрит ужас, че се намира на ръба на пропастта.

Джеймисън откърти две парчета от пласта, пусна ги в обемистите джобове на горната си дреха и тръгна обратно към тъмната стена на скалата. До нея имаше приблизително три мили. Стъпваха бавно и тежко, в пълно мълчание. Болеше го всеки мускул, всеки нерв изпращаше тревожен импулс до мозъка му. Закатериха се. Той се вкопчваше с отчаяно упорито усилие във всяка малка издатина, чувствайки, че едно подхлъзване означава смърт. Веднъж погледна надолу и му се зави свят от бездната под тях.

Виждаше Уитман на метър-два от себе си. Измъчените й черти му напомняха за глада, който с всеки миг ги изтощаваше.

— Дръжте се! — прошепна задъхано Джеймисън. — Остават само още няколко метра.

Накрая ги преодоляха и се строполиха на ръба на ужасната скала. Бяха твърде уморени, за да изкачат лекия наклон до билото и да хвърлят поглед на местността отвъд, и твърде изтощени, за да правят друго освен да лежат и да всмукват животворния въздух.

— Няма смисъл — прошепна накрая Барбара. — Ако ни е останал поне малко здрав разум, би трябвало да скочим от тази скала и да приключим с всичко.

— Е, винаги можем да скочим — отвърна язвително Джеймисън. — Хайде сега да вървим.

Той стана, направи няколко крачки нагоре и изведнъж се хвърли на земята, сграбчи жената за крака и грубо я дръпна до себе си.

— Лежи и не мърдай. На половин миля оттук има стадо тревопасни. А за нас те означават живот!

След няколко секунди изпълзяха до ръба и предпазливо надзърнаха към тревистата равнина под тях. Наляво, на стотина метра, като клин в пасището бе забит заостреният край на някаква гора, а зад него пасяха няколко десетки животни.

— Идват насам! — каза Джеймисън. — И ще минат близо до дърветата.

— И какво ще направите? — иронично попита Уитман. — Ще изтичате и ще им сложите сол под опашките? Казвам ви, доктор Джеймисън, тези животни…

— Нашият първи ход — прекъсна я Джеймисън — е да влезем сред дърветата. После ще ми дадете ножа си.

— Добре — съгласи се тя уморено. — Щом не искате да чуете, ще трябва да се научите от собствен опит. Казвам ви, че не можете да се приближите на по-малко от четвърт миля до тези създания.

— Нямам такова намерение — отвърна Джеймисън. — Виждате ли, Барбара, ако имахте повече доверие в живота, щяхте да установите, че проблемът с убиването на животни с хитрост е бил решаван и преди. Поразително е по колко подобен начин е бил решаван на различни светове и при силно различаващи се условия. Почти може да се подозира обща еволюция, но в действителност това са само паралелни ситуации, даващи паралелни решения. Само ме наблюдавайте.

— Точно това мисля да направя — каза тя. — Предпочитам да умра по всякакъв друг начин, но не и от глад. Едно хубаво парче печено ще е истинско блаженство. Не забравяйте все пак, че кръвопийците гриби следват стадата, промъкват се възможно най-близо до тях през нощта и на сутринта, докато са още неподвижни, ги убиват. Точно сега, с приближаването на мрака, някъде долу сигурно се крие някой гриб и се промъква все по-близо. Съвсем скоро той ще ни подуши и тогава…

— Ще се заемем с гриба, когато тръгне да ни напада — каза спокойно Джеймисън. — Съжалявам, че никога не съм посещавал луната ви на младини. Тези проблеми щяха да бъдат отдавна решени. Междувременно, нашата цел е гората.

Външното спокойствие на Джеймисън беше само маска, предназначена да скрие вътрешното му вълнение. Тялото му тръпнеше от глад и нетърпение. Достигнаха благополучно гората, той взе ножа на Уитман и започна да копае в основата на едно голямо кафяво дърво.

— Нали този е коренът? — попита той. — Който е жилав и пружиниращ почти като фина темперована стомана и няма да се счупи дори ако се огъне на обръч?

— Да — съгласи се колебливо тя. — Лък ли мислите да правите? Бихте могли да сплетете тетива от тревата. Тя е доста здрава и от нея може да се направи добро въже.

— Не — каза Джеймисън. — Не правя лък. Не мога да стрелям с лък. Освен това много добре си спомням какво казахте — че не е възможно да се приближим на по-малко от четвърт миля до тези животни.

Той издърпа рязко един дебел колкото пръст корен, отряза от него половинметрово парче и започна да го заостря първо от едната, а сетне и от другата страна. Работата вървеше по-трудно, отколкото очакваше — коренът бе твърд като метал.

— Важното е да има остър връх — обясни той. — Сега го дръжте огънат така, докато го завържа с трева.

— О-о! — възкликна тя. — Разбрах! Хитро. И ще сложите и сол, нали? Тревопасното, което я намери, ще побърза да я глътне преди другите, а когато стомашните му сокове разядат тревата, острите върхове ще отскочат и ще разкъсат стомашната стена, предизвиквайки вътрешен кръвоизлив.

— Това е метод, прилаган от първобитните обитатели на много планети — поясни Джеймисън. — Ескимосите на Земята например са го използвали за лов на вълци. Естествено навсякъде се употребяват различни видове примамки, но принципът е един и същ.

Той внимателно отиде до края на гората и скрит зад едно дърво, хвърли с всичка сила примамката. Тя падна на двайсетина метра в пасището.

— По-добре ще е, ако направим още няколко — каза Джеймисън. — Не можем да разчитаме само на една.



Печеното месо бе жилаво, но вкусно, приятно бе и чувството за прилив на сила в тялото му. Накрая Джеймсън въздъхна, изправи се и погледна към залязващото слънце.

— Ще трябва да носим по двайсет — двайсет и пет килограма месо, тоест по кило и половина на ден за следващите петнадесет дни. Не можем да губим повече време в убиване на тревопасни.

Джеймисън започна да изрязва големи късове месо от животното и после бързо ги овърза с трева. Направи и нещо като самар и метна товара на гърба си така, че да не притиска твърде плътно отопляваните с електричество дрехи до тялото му. Обърна се към Барбара и видя, че тя го гледа странно.

— Вие сте луд — каза тя. — Вярно, че с тези дрехи ще бъдем в състояние да преживеем нощния студ, при условие че намерим дълбока пещера. Но дори за секунда не помисляйте, че щом някой гриб попадне на следите ни, ще можем да му хвърлим парче заострено дърво и да чакаме да получи вътрешен кръвоизлив.

— Защо не? — попита рязко Джеймисън.

— Защото това е най-издръжливото животно, зародило се в тази ненормална еволюция, и главната причина, според мен, на тази луна да не се е развила никаква разумна форма на живот. Ноктите му са твърди буквално като диамант, със зъбите си може да прегризе метал, а стомахът му не може да бъде прободен и с нож, да не говорим за заострен корен. — В гласа й се промъкна раздразнена нотка. — Радвам се, че се сдобихме с това месо, защото умирането от глад не е моята представа за приятна смърт, но предпочитам бързата смърт в лапите на гриба. За Бога, избийте си от главата, че ще оцелеем. Казвам ви, чудовището ще ни последва във всяка пещера, ще я разшири, ако му е тясна, и ще ни докопа, защото накрая ще стигнем до задънена улица. Знаете, че това не са нормални пещери, а метеорни дупки в резултат на космически катаклизъм отпреди милиони години и всичките са деформирани от движението на планетната кора. Колкото за тази нощ, по-добре ще е да намерим някоя дълбока пещера с много извивки и стеснения, та да можем да блокираме притока на вятъра. Ще задуха около половин час преди залез-слънце, а нашите електрически подгреватели не струват нищо срещу тукашните бурни ледени ветрове. Добре ще е да съберем и малко сухи дърва, за да запалим огън, когато стане съвсем студено.

Внасянето на дървата в пещерата бе лесно — просто ги хвърляха долу до първата извивка на тунела, където те се задръстваха. После се спускаха до първото равнище — отначало Джеймисън, много предпазливо, а после младата жена — бързо и пъргаво, както отбеляза той. На устните му се появи усмивка. Духът на младостта не може да бъде потиснат.

Почти завършваха хвърлянето на дървата до следващото равнище, когато някаква сянка внезапно затъмни входа на пещерата. Джеймисън вдигна поглед и за миг зърна огромни челюсти с извити зъби и две горящи очи, гледащи свирепо от една отвратителна глава. Дебел червен език се облизваше в сатанинско желание, пръски слюнка валяха върху прозрачните им шлемове.

Барбара го сграбчи за ръката и го дръпна надолу.

Паднаха невредими върху рядката купчина клони и започнаха трескаво да ги хвърлят по-надолу. Огромна лапа се опита да ги докопа, разнесе се ужасно басово мяукане. Скочиха още по-надолу в последния момент, точно когато огромната глава се надвеси от второто равнище. Виждаше се само фосфоресциращият блясък на очите, светещи като два горящи въглена на половин метър едно от друго.

Като обезумели се смъкнаха на следващото ниво. Едно скално парче се отчупи и мина опасно близо до тях. После внезапно настъпи тишина. Беше съвсем тъмно.

— Какво стана? — попита озадачено Джеймисън.

— Спря, защото е установил, че не може да ни хване в оставащите няколко минути до нощното замръзване — горчиво отговори жената. — И разбира се, вече не сме в състояние да излезем, като се измъкнем покрай него, защото огромното му тяло е притиснато плътно до скалните стени. В действителност грибът по свой собствен начин е много умно животно. Той никога не гони тревопасните, а само ги следва. Открил е, че се събужда няколко минути преди тях. Естествено той мисли, че ние също ще замръзнем и че ще се събуди преди нас. Във всеки случай знае, че не можем да излезем. С нас е свършено.

През цялата дълга нощ Джеймисън чакаше и наблюдаваше. Случваше се да задреме, а също и да мисли, че е задрямал, само за да установи след поредното стряскане, че ужасният мрак е правил дяволски номера със съзнанието му.

Тъмнината беше като тежест, която ги притискаше към пода на пещерата. Нито най-слаб проблясък не проникваше отгоре. И когато накрая запалиха огън от купчината клони, бледите трепкащи пламъци отблъснаха съвсем слабо неумолимо притискащия ги мрак и изглеждаха безпомощни срещу студа.

Джеймисън започна да го усеща първо като неприятен хлад, който прониква в плътта му, а после като постоянна, почти болезнена ледена влага, която го пронизва до костите. По стените плъзна бял скреж, в скалата се появиха пукнатини и на няколко пъти части от тавана се срутваха с трясък. Първите паднали отломки извадиха жената от вцепенението й, тя се изправи с мъка и се разтъпка. Пляскаше облечените си в ръкавици ръце, за да ги стопли.

— Защо не се изкачим и не запалим огън до гриба? — попита Джеймисън. — Ако успеем да го изгорим…

— Той просто ще се събуди — отвърна кратко тя. — Освен това кожата му не гори при обичайните температури. Притежава всичките свойства на метализиран азбест — пропуска топлината, но практически е негорима.

Джеймисън замълча и се намръщи. После каза:

— Издръжливостта на това същество не е шега. Но най-лошото от всичко е, че цялата тази работа с излагането ни на опасност е абсолютна глупост. Аз съм единствената личност, която знае някакво решение на изуолския проблем, а вие се опитвате да ме убиете.

— Мисля, че това всъщност няма значение — отвърна тя. — Каква е ползата да спорим на тази тема? Вече е твърде късно. След няколко часа това проклето създание, което ни е завардило тук, ще се събуди и ще ни довърши. Няма нищо, с което да можем да го спрем.

— Не бъдете толкова сигурна — каза Джеймисън. — Признавам, че издръжливостта на чудовището ме тревожи, но не забравяйте какво ви казах: тези проблеми са били решавани преди на други планети.

— Вие сте луд! Грибът трудно може да бъде надвит дори с бластер. Кожата му е невероятно здрава. Какво можем да сторим срещу подобно създание, когато разполагаме само с един нож?

— Бихте ли ми го дали — каза Джеймисън. — Искам да го наточа. — Лицето му се изкриви в кисела усмивка.

Мракът на безкрайната нощ и настойчивото пращене на бледо примигващия огън натрупваха все повече нервно напрежение.

Взе да става по-топло. На места белият скреж се разтопяваше, отстъпвайки на горещината на искрящия огън, а мразът вече не проникваше през загряваните дрехи.

Земята бе покрита с фина пепел, която показваше колко пълно бяха изгорели дървата. И въпреки това в пещерата започна да се образува димна мъгла.

Внезапно над тях нещо се раздвижи, после отекна дълбоко мяукане и драскане по скалата. Барбара Уитман рязко се изправи и изпъшка:

— Грибът е буден! И си спомня.

— Ами нали точно това желаеше така много — каза мрачно Джеймисън.

— Започвам да разбирам, че убиването ти няма да реши нищо — унило каза тя. — Това бе един безумен план.

Скален отломък се разби между тях, без да улучи огъня, и изчезна шумно в мрака надолу. Последва шум от промъкване, стържещо драскане по скалата и после, ужасно близо, тъпият звук от работата на нещо като огромен боен чук.

— Той отчупва скален къс — рече тя със затаен дъх. — Бързо! Притисни се във вдлъбнатината на стената, иначе някой камък ще ни улучи. Какво правиш?

— Ще трябва да рискувам да ме удари някой камък — отвърна Джеймисън. — Няма никакво време за губене.

Ръцете му трепереха от вълнение, но той успя да откопчае едната си ръкавица и да я смъкне. И веднага поднесе ръката си към горещите пламъци на огъня.

— Ух, че студ! Трябва да затопля ножа, иначе ще залепне за кожата ми.

Подържа острието в пламъците, после направи тънка резка на палеца на голата си ръка и заразмазва кръвта върху острието на ножа, докато ръката му, посиняла от студ, не спря да кърви. След това бързо я мушна отново в ръкавицата, взе една пламтяща главня и тръгна в тъмнината като заоглежда пода. Смътно усещаше, че жената го следва.

— Аха — каза Джеймисън (гласът му се стори прекалено самоуверен дори на него самия) и коленичи до една тясна пукнатина в скалата. — Тук ще е добре. Тя е практически до стената, защитена от падащи камъни от този издаден ръб. — Той вдигна поглед към жената. — Причината, поради която направих тук лагера миналата нощ, вместо на още по-голяма дълбочина, бе, защото този перваз е дълъг почти двайсет метра. Грибът не е повече от десет от опашката до муцуната, нали?

— Да.

— Е, така ще му бъде осигурено пространство да слезе и да измине няколко метра. Освен това пещерата тук е достатъчно широка, за да можем да се промъкнем покрай тялото му, когато умре.

— Когато умре! — повтори като ехо тя. — Ама вие сте най-големият глупак на света!

Джеймисън не я слушаше, а внимателно заклинваше дръжката на ножа в скалната пукнатина.

— Хм, изглежда достатъчно здраво. Но трябва да сме съвсем сигурни.

— Побързайте! — извика Барбара. — Трябва да слезем на следващото равнище. Има шанс някъде долу да съществува връзка с друга пещера.

— Няма! Слизах да проверя, докато спяхте. Има само още две равнища.

— За Бога, той ще бъде тук след минута!

— Тъкмо минута ни е нужна — отвърна Джеймисън, все така самоуверено, като се мъчеше да успокои сърцето си, което усилено туптеше. — Трябва да набия тези скални отломки от двете страни на ножа.

И започна да ги набива, а тя подскачаше край него обезумяла от паника и безпокойство. Набива ги, докато движението отгоре премина в шумно топуркане и дойде така близо, че стана оглушително. Набива ги, докато нервите му се опънаха от адското басово мяукане на гладния звяр.

Хвърли парчето скала, с което чукаше, чак когато две огромни горящи очи се впериха в тях. Светлината от огъня разкри неясните очертания на тъмна уста с големи зъби и дебел, извиващ се език. Последва проблясък на люспи — чудовището се хвърли право върху огъня.

Джеймисън не видя нищо повече, защото скочи и полетя към следващото равнище, почти на шест метра надолу. Лежа на дъното цяла минута, без да може да помръдне. Шумът горе бе престанал. Вместо това се чуваше ниско грухтене от болка и нещо като смучене.

— Какво става, за Бога? — попита озадачено Уитман.

— Чакайте! — прошепна напрегнато Джеймисън.

Изминаха пет минути, после десет… половин час. Звукът от смучене отслабна. Съпровождаше го хъхрене, а грухтенето беше спряло. После се чу ниско, дрезгаво агонизиращо стенание.

— Помогнете ми да се изкатеря нагоре — рече Джеймисън. — Искам да видя колко близо е грибът до смъртта.

— Слушайте — сопна се тя, — или вие сте луд, или аз ще полудея. За Бога, какво прави той?

— Подушил е кръвта върху ножа — отвърна Джеймисън — и е започнал да я лиже. Лизането е нарязало езика му на парцали, което го е подлудило, защото при всяко лизване в устата му е попадала все повече от неговата собствена кръв. Нали казахте, че обича кръв. В продължение на последния половин час грибът се тъпче със своята собствена. Примитивна работа, обичайна за много планети.

— Значи вече няма нищо, което да ни попречи да се върнем обратно в Петте града? — издума Барбара Уитман някак странно.

Джеймисън се взря с присвити очи в неясната й фигура.

— Нищо, освен… вие!

Изкатериха се мълчаливо до мястото, където лежеше мъртвият гриб. Докато вадеше ножа от пукнатината, Джеймисън усети, че Барбара го наблюдава. После тя внезапно каза дрезгаво:

— Дайте ми го!

Джеймисън се поколеба за миг, после й подаде ножа. Отвън утрото ги поздрави, все още бледо, но ведро. Слънцето бе доста над хоризонта и на небето имаше още нещо: едно огромно бледочервено огнено кълбо потъваше към западния хоризонт. Планетата на Карсън.

Небето и повърхността, на която се намираха, бяха по-светли, по-ярки. Дори скалите не изглеждаха така безжизнени и черни като вчера. Вятърът усилваше усещането за живот. Утрото изглеждаше весело след черната нощ, сякаш надеждата се възраждаше отново.

„Тази надежда е фалшива — помисли Джеймисън. — Боже, спаси ме от упоритото чувство за дълг на една почтена жена. Тя възнамерява да ме нападне.“

И въпреки това нападението й го свари почти неподготвен. Той улови проблясването на ножа с крайчеца на окото си в последния момент и рязко се отдръпна. Силата й го удиви — ножът закачи ръкава на костюма му и направи дълъг цяла педя разрез в твърдата метализирана материя. Джеймисън се отдръпна по скалния перваз и изрече задъхано:

— Вие сте голяма глупачка. Не знаете какво вършите.

— Много добре знам! — отвърна тя, дишайки тежко. — Трябва да ви убия и възнамерявам да го направя въпреки вашето красноречие. Вие сте самият дявол по приказки, но сега ще умрете.

Тя пристъпи напред, а той я остави да се приближи. Имаше един начин за обезоръжаване на човек, атакуващ с нож, при условие че методът е непознат на атакуващия. Тя се приближи мълчаливо към него. Свободната й ръка го сграбчи и това бе всичко, от което се нуждаеше той. Просто проклета аматьорка, която не знае, че нападателите с нож не се опитват да хващат. Джеймисън посегна към нанасящата удара ръка, улови я здраво и с всичка сила дръпна жената. Тя профуча покрай него, завъртяна от собствената си инерция и от силното дръпване. Джеймисън се извърна заедно с нея и в последния момент я оттласна от себе си. Тя се врътна като пумпал и се помъчи да запази равновесие, балансирайки по ръба на пропастта, но неравният терен й попречи. Джеймисън я достигна с един скок, улови я да не падне и изтръгна ножа от изтръпналите й пръсти.

Барбара го погледна и очите й внезапно се напълниха със сълзи. Джеймисън с облекчение видя, че студеното й изражение е изчезнало и че тя отново е жена, а не убиец. На далечната Земя той имаше своя собствена, не по-малко емоционална съпруга и от личен опит знаеше, че Уитман се бе предала и отсега нататък опасността щеше да идва от недружелюбната планета, а не от неговата спътница.

Цялата сутрин Джеймисън оглеждаше небето. Барбара Уитман очевидно не очакваше никаква помощ, но той бе на друго мнение. На запад Планетата на Карсън потъваше зад синия тъмен хоризонт на луната. Повтаряше се един вековен цикъл. Силният вятър замря и над дивата, фантастична земя се възцари спокойствие.

Около пладне той забеляза онова, което бе търсил през всичките сутрешни часове — една движеща се точка в небето. Тя идваше все по-близо и приемаше очертанията на малък самолет.

Самолетът се спускаше, кръжейки, и Джеймисън с облекчение видя, че е от неговия боен кораб. Един офицер отвори люка и викна:

— Търсихме ви цяла нощ, сър. Защо не сте взели някаква екипировка, чрез която да можем да ви открием?

— Имахме нещастен инцидент — отвърна спокойно Джеймисън.

— Нали ни казахте, че ще отидете на урановите мини, а те са в противоположна посока.

— Всичко е наред, благодаря ви — отвърна уклончиво Джеймисън.

След няколко минути вече летяха към безопасността и удобствата на цивилизацията.



Щом стъпи на борда на кораба, Джеймисън се замисли сериозно какво да предприеме като наказание, ако изобщо трябваше да предприема нещо, заради опита за убийство. Важни бяха два въпроса. Тези хора бяха твърде разгневени, за да разберат отказа му от възмездие. Щяха да го изтълкуват погрешно като проява на страх. И от друга страна бяха твърде предубедени, за да приемат наказанието като оправдано.

Накрая реши да не прави нищо. Изобщо да не се оплаква. Да не подава никакво обвинение. Да гледа на случилото се като на още едно чисто лично преживяване. Стана му малко тъжно при тази мисъл. За рационалните мъже от Земната администрация беше доста трудно да осъзнаят, че от време на време врагове не са рулите, а тъкмо някои от хората. Човешките слабости никога не можеха да бъдат преценени обективно. За слизането под необходимите стандарти за смелост и здрав разум на цели групи или на отделни индивиди може би някой ден щеше да бъде измислено адекватно наказание от някой свръхчовешки съд. В този далечен ден виновният щеше да застане на подсъдимата скамейка и обвинението щеше да бъде: самосъжаление, прекомерна тъга, невъзможност да се чувства срам или вина, неспособност да се живее съобразно човешките изисквания.

Барбара Уитман, по свой собствен объркан начин, бе осъзнала нещо от тази истина и беше останала, за да поеме рисковете с него. Но това беше объркано решение на проблем, който можеше да възникне само в свят на морално неориентирани хора.

Понякога, както сега, Джеймисън чувстваше колко огромен е броят на човешките слабости в една вселена, застрашавана от безмилостния рулски враг.



На път за Земята Джеймисън изпрати напред запитване, за да разбере дали командирът Макленън се е приземил успешно със заловената майка изуол и нейното малко.

Първият отговор беше кратък: „Корабът е бавен. Още не.“

Вторият отговор дойде след две седмици, само ден преди супербързият кораб, с който пътуваше Джеймисън, да достигне Земята. Съдържанието му беше стряскащо. „Преди няколко часа се получи съобщение, че корабът на Макленън ще катастрофира всеки момент поради загуба на управлението над Канадския север. Няма никаква допълнителна информация за персонала на кораба.“

— Боже мой! — възкликна Джеймисън и изпусна съобщението на пода.

Загрузка...