5.

Два дни подир напускането на Еристан II Джеймисън се свърза по радиото с кръстосвач на раса, приятелски настроена към човека, обясни положението си и помоли да му бъде позволено да използва мощните предаватели на техния кораб като междинна връзка, за да установи контакт с най-близката земна база.

Измина обаче цяла седмица преди един земен боен кораб да вземе на борда си рулската спасителна ракета и да се съгласи да транспортира Джеймисън и изуола до Планетата на Карсън.

Когато пристигнаха, Джеймисън получи разрешение от командира на базата бойният кораб да се приземи в една ненаселена с човешки същества област. Там се състоя последният му разговор с изуола.

Беше красиво. На север като вълни се простираха хълмове. На запад имаше зелена гора, а в долината на юг проблясваше голяма река. Да, тази планета бе истински рай.

Изуолът скочи на земята, после се обърна и погледна Джеймисън, който бе застанал на една издадена платформа в основата на кораба.

— Промени ли по някакъв начин решението си? — попита Джеймисън.

„Махни се от нашата планета и вземи със себе си всички човешки същества!“ — отвърна изуолът грубо.

— Ще кажеш ли на твоите сънародници, че ще го направим, ако те развият машинна цивилизация, която да може да защити планетата от рулите?

„Изуолите никога няма да се съгласят да бъдат роби на машините.“ — В мисълта имаше толкова решителност, че Джеймисън само кимна. Възрастните изуоли разсъждаваха по начин, вероятно утвърждаван милиони години.

Но от капана, в който бяха попаднали, нямаше да могат да се избавят без чужда помощ.

— Обаче ти си индивидуалист — каза кротко Джеймисън. — Искаш живот за себе си като за отделна единица. Доказахме това на Еристан II.

„От твоето съзнание долавям, че има раси с колективно съществуване. — Изуолът изглеждаше раздразнен и озадачен. — Изуолите са отделни създания, които споделят обща цел. Чувствам, без ясно да разбирам твоята мисъл, че ти гледаш на отделността като на слабост.“

— Не слабост — възрази Джеймисън. — Просто слабо място. Ако вие бяхте колективна група, нашият подход щеше да бъде друг. Например вие нямате имена, нали?

„Телепатите се разпознават, без да е необходимо толкова елементарно средство за идентификация. — В мисълта на изуола се чувстваше отвращение и гняв. — И те предупреждавам: ако мислиш, че ще направиш от изуолите конформисти посредством идеята, която откривам в твоето съзнание, дълбоко се лъжеш. — Гневът отстъпи на презрението. — Но важното не е какво ще сториш с нас, а как ще убедиш своите сънародници човеците, че изуолите са разумни същества. Оставям те с този проблем, Тревор Джеймисън.“

Изуолът се обърна и хукна през тревата.

— Благодаря ти за спасяването на живота ми и че отново доказа цената на сътрудничеството срещу общата опасност — извика след него Джеймисън.

„Не мога — дойде отговорът. — Не мога искрено да благодаря на едно човешко създание. По никаква причина. Сбогом и повече не ме безпокой.“

— Сбогом — промълви Джеймисън. Ужасно съжаляваше, че не бе успял да постигне разбирателство. Платформата, на която стоеше, започна да се прибира. След няколко секунди корабът вече набираше скорост.

Преди да напусне Планетата на Карсън, Джеймисън говори пред управляващия военен съвет. Предложенията му бяха посрещнати хладно, дори ледено. Щом целта му стана ясна, председателят на съвета го прекъсна:

— Господин Джеймисън, и в тази стая, и на цялата планета няма дори един човек, който да не е изстрадал смъртта на някой член от семейството си, убит от тези чудовищни изуоли.

Джеймисън търпеливо изчакваше.

— Ако повярваме, че тези същества са разумни — продължи председателят, — това само би ни стимулирало да ги унищожим. Освен по изключение, човек не трябва да има милост към друга подобна раса и не очаквайте никаква милост за изуолите от местните обитатели.

Останалите членове на съвета одобрително замърмориха. Джеймисън огледа кръга от враждебни лица и осъзна, че Планетата на Карсън наистина е несигурна база. Само няколко пъти през своята история човек бе открил чуждоземна раса така напълно антипатична за него, като изуолите. Това, което правеше проблема смъртоносен, бе фактът, че Планетата на Карсън беше една от трите бази, на които човешките създания основаваха своята защита в галактиката. При никакви обстоятелства не можеше да има изтегляне от нея. А при необходимост една политика на пълно унищожение можеше да бъде оправдана с конвенцията за чуждоземните раси, сродни с човешката.

Но ключа към пълното унищожение — той и само той знаеше, че изуолите общуват чрез телепатия и че тъкмо затова бяха осуетили всички опити да бъдат унищожени. Малко хора изобщо бяха виждали изуоли и причината вече му беше ясна — те винаги знаеха за хората предварително.

Ако кажеше на тези изпълнени с омраза хора, че изуолите са телепати, учените от Планетата на Карсън щяха бързо да измислят методи за унищожаването им. Тези методи, базирани на механично създадени мисловни вълни, щяха да бъдат предназначени да объркват изуолската раса, а Джеймисън добре знаеше, че нейните членове в действителност са твърде наивни и уязвими.

Реши, че сега не е време да разкаже за преживелиците си на Еристан II. Поради общественото му положение повечето щяха да повярват на изложените факти, ако ги представеше. Но пък можеха изобщо да отхвърлят каквато и да било теория на основание, че живеят на мястото на действието и са опитали всичко, а той е външен човек. Все пак трябваше ясно да им даде да разберат, че тяхната твърда позиция не е приемлива.

— Госпожи и господа — каза Джеймисън и се поклони на трите жени членки на съвета, — аз не мога да изразя по подходящ начин симпатията и добрата воля, които са мотивирали Галактическия конвент да ме изпрати тук с надеждата, че ще мога някак да помогна на хората от Планетата на Карсън да решат проблема с изуолите. Но трябва да ви кажа, че замислям да препоръчам на Конвента да се проведе плебисцит с цел да се определи дали човешката раса тук позволява рационално решение на изуолския проблем.

— Мисля, че имаме право да погледнем на току-що казаното от вас като на обида — каза хладно председателят.

— Не беше замислено като обида — отвърна Джеймисън. — Но имам чувството, че членовете на този съвет са така обременени със скръб, че ние нямаме никакъв друг избор, освен да се обърнем за помощ към обикновените хора. Благодаря ви, че ме изслушахте.

Джеймисън седна. Официалната вечеря след заседанието премина в почти пълно мълчание.

След нея подпредседателят на съвета се приближи към Джеймисън, съпровождан от млада жена на около тридесет години, със сини очи, приятно лице и стройна фигура. В изражението й се четеше някаква неженска твърдост, от която красотата й губеше.

— Госпожа Уитман иска да се запознае с вас, доктор Джеймисън — каза мъжът с пресилена вежливост и след като набързо ги запозна, се отдалечи, сякаш краткият контакт бе всичко, което можеше да изтърпи.

Джеймисън замислено изучаваше жената. Спомни си, че я бе забелязал в сериозен разговор с единия, а после и с другия от двамата й съседи на масата. Единият бе представилият я мъж.

— Вие сте доктор на науките, нали? — каза тя.

— Да, по физика — кимна той. — Докторатът ми е върху небесната механика и изследването на междузвездното пространство — доста специализиран предмет.

— Сигурна съм в това — съгласи се тя. — Аз съм вдовица с едно дете. Съпругът ми беше инженер-химик. Винаги съм се възхищавала от неговите знания. — После, сякаш й хрумна неочаквано, добави: — Бе убит от изуол.

Джеймисън се досети, че мъжът трябва да е бил специалист от най-висока класа, за да може съпругата му да се движи в кръговете на Съвета, но каза само:

— Моите съболезнования.

За миг тя се вцепени, после омекна.

— Причината, поради която помолих да ви бъда представена, е, че повечето от основните решения относно Планетата на Карсън са били взети преди две поколения. Ако можете да останете няколко дни, аз лично ще ви покажа нещо, което би могло да бъде алтернативно решение на ужасния ни проблем. Знаете, че имаме обитаема луна, нали?

Джеймисън бе забелязал луната при пристигането си с кораба.

— Намеквате, че базата трябва да бъде на нея, така ли? — попита бавно той.

— Бихте могли да я разгледате — отвърна тя. — От петдесет години не го е правил никой.

Трябваше да признае, че е права. В огромното галактическо общество вниманието, разпростирано върху индивиди и дори върху големи организации, непрекъснато намаляваше. Основни данни често бяха отминавани и забравяни. Винаги имаше твърде много текущи проблеми, които чакаха някой орган на властта да им обърне внимание, всеки проблем изискваше продължително оглеждане и щом то биваше извършено и решението взето, взелият го не бе склонен да преразглежда данните.

Джеймисън се съмняваше, че Уитман на практика бе намерила изход. Но огромният антагонизъм на останалите го потискаше, така че тя му стана симпатична дори само защото разговаряше с него, вместо да го мрази.

— Моля ви, елате — настоя тя.

Джеймисън мислено пресметна времето, с което разполагаше. Щяха да минат още няколко седмици, преди „бавният“ товарен кораб с майката изуол и нейното малко да изминат хилядите светлинни години път до Земята. Той лесно можеше да отдели няколко дни и въпреки това да достигне Земята преди товарния кораб.

— Добре — съгласи се той. — Ще дойда. — После добави: — Правилно ли разбрах, че вие ще бъдете моят гид?

Тя се засмя. Зъбите й бяха ослепително бели.

— Нали не си въобразявате, че някой друг ще поиска да разговаря с вас?

Джеймисън си помисли, че май разбира гледната й точка.

Загрузка...