Възможност за остров

Даниел 1, 1

Колко ярко си спомням първите мигове на кариерата ми на смешник! Бях на седемнайсет години и прекарвах доста мрачен август в един клуб all inclusive2 в Турция — впрочем тогава за последен път бях на почивка с родителите си. Тъпата ми сестра — по онова време беше на тринайсет години — вече беше започнала да се слага на всички типове. Закусвахме; както винаги се беше оформила опашка за бъркани яйца, които почиващите особено ценяха. До мен някаква стара англичанка (суха, злобна, от ония, дето си украсяват гостните с убити лисици), която вече си беше сипала куп яйца, без колебание отмъкна и последните кренвирши, разположени върху металното плато. Беше единайсет без пет, закуската привършваше, нямаше начин сервитьорът да донесе нови кренвирши. Германецът, който стоеше на опашката след нея, замръзна на мястото си: протегнатата към кренвирша вилица застана неподвижна във въздуха, лицето му се зачерви от възмущение. Беше огромен германец, истински колос, висок над два метра и тежък най-малко сто и петдесет кила. За миг си помислих, че ще забие вилицата в очите на осемдесетгодишната баба или ще я стисне за врата и ще смачка главата й върху поставката за топли ястия. А тя, като че ли нищо не беше се случило, с несъзнателния сенилен егоизъм на старците, вече ситнеше към масата си. Видях, че германецът направи огромно усилие, за да не избухне, но постепенно лицето му си възвърна спокойствието и той си тръгна тъжно без кренвирши към съотечествениците си. От този инцидент направих малък скеч, който представляваше кървав бунт във ваканционен клуб, избухнал в резултат на дребни детайли, опровергаващи формулата all inclusive — липса на кренвирши и допълнителна такса за миниголфа. Същата вечер представих скеча си по време на вечерта под наслов „Имате талант“ (един път седмично спектакълът се състоеше от номера, предложени от почиващите вместо от професионалните водещи); играех всички герои едновременно, като по този начин дебютирах в жанра one man show3, от който практически никога нямаше да изляза през цялата си кариера. На представлението след вечеря дойдоха почти всички, нямаше какво да се прави до отварянето на дискотеката и следователно събрах публика от около осемстотин души. Изпълнението ми имаше невероятен успех, много хора се смееха до сълзи и беше изпратено с продължителни аплодисменти. Същата вечер в дискотеката една красива брюнетка на име Силви ми каза, че страхотно съм я разсмял и че харесвала момчетата с чувство за хумор. Така загубих девствеността си и намерих призванието си.

След зрелостния изпит се записах на курс по актьорско майсторство: последваха не особено славни дни, през които ставах все по-зъл и следователно все по-злъчен; при тези обстоятелства успехът в крайна сметка дойде — и той беше толкова голям, че дори ме изненада. Бях започнал с малки скечове за семейства на разведени, за журналистите от „Льо Монд“, за посредствеността на средните класи като цяло — много добре изобразявах кръвосмесителните изкушения на интелектуалци на върха на кариерата при вида на собствените им или доведени и заварени дъщери с гол пъп и панталони, свлечени под прашката. Накратко, бях тънък наблюдател на съвременната действителност; често ме сравняваха с Пиер Депрож4. Въпреки че продължавах с моноспектаклите, приемах покани за телевизионни предавания; избирах ги заради голямата им зрителска аудитория и посредствеността им, която никога не пропусках да подчертая, но доста внимателно — трябваше водещият да се чувства леко застрашен, но не много. Общо взето, бях добър професионалист, но може би все пак не заслужавах репутацията си. Не бях единственият.

Не искам да кажа, че скечовете ми не бяха смешни; напротив. Наистина, бях тънък наблюдател на съвременната действителност; но право да си кажа, имах чувството, че това беше толкова елементарно, че в съвременната действителност имаше толкова малко неща, достойни за наблюдение — така бяхме опростили и орязали всичко, бяхме разрушили толкова бариери и табута, измамни надежди, фалшиви стремежи, че несъмнено оставаше много малко. В социален план имаше богати и бедни и между тях — няколко нестабилни прехода, така нареченият социален възход, сюжет, който беше прието да се иронизира; съществуваше и по-сериозна възможност: да се разориш. В сексуален план имаше хора, които възбуждаха желание, и такива, които изобщо не го възбуждаха — този прост механизъм с няколко модални усложнения (хомосексуализъм и т.н.) можеше лесно да се сведе до суетата и нарцистичното съперничество, прекрасно описани от френските моралисти още преди три века. От друга страна, съществуваха и порядъчните хора, които работеха, участваха в реалното производство и — малко комично, или ако желаете, патетично (но пък аз бях комик) — се жертваха заради децата си; онези, които не са били красиви като млади, нито амбициозни по-късно, а богати — никога; именно те обаче подкрепят с цялото си сърце — и дори първи и по-искрено от всеки друг — ценности като красотата, младостта, амбицията, богатството, секса; това са хората, които в известен смисъл сгъстяват соса. Със съжаление мога да кажа, че те не можеха да бъдат сюжет. Вмъквах някой и друг от тях в скечовете си за разнообразие и за реалистичен ефект; но все пак започвах сериозно да се отегчавам. Най-лошото бе, че ме смятаха за хуманист, язвителен хуманист, разбира се, но все пак хуманист. Ето например една от шегите, които изпъстряха спектаклите ми:

Странното е, че аз успявах да пробутвам подобни неща, а списания като „Ел“ и „Телерама“ продължаваха да публикуват положителни отзиви за мен; вярно е, че появата на комици от арабски произход бе върнала на мода мачистките изцепки, а аз го правех по конкретен повод и го вършех умело: пусках лайномета, спирах го, но всичко си беше под контрол. В края на краищата най-голямата полза от професията на хуморист и изобщо от хумористичното поведение в живота е, че можеш да се държиш като гадняр съвсем безнаказано и дори да извлечеш от гадостта си сексуални победи и парични знаци, при това с всеобщо одобрение.

В действителност моят така наречен хуманизъм почиваше на много слаби основи — лека закачка с продавачите на цигари, намек за труповете на нелегални чернокожи имигранти, изхвърлени на испанския бряг, бяха достатъчни, за да ми извоюват репутацията на човек от левицата и правозащитник. Аз ли съм от левицата? От време на време вкарвах в скечовете си няколко сравнително млади антиглобалисти, без да ги представям като съвсем антипатични; понякога успявах да се поддам на известна демагогия; пак повтарям — бях добър професионалист. От друга страна, приличах на арабин, което улеснява нещата — единственото съдържание на лявата идеология през онези години беше антирасизмът, или по-точно расизмът срещу белите. Впрочем не разбирах откъде се беше взела тази арабска физиономия, която с годините ставаше все по-характерна — майка ми имаше испански произход, баща ми, доколкото знаех, беше бретонец. Тъпата ми сестра например безспорно беше средиземноморски тип, но не беше и наполовина толкова мургава, колкото аз, и косите й бяха прави. Можех да се запитам дали майка ми винаги се е отличавала с образцова съпружеска вярност? Или ме беше направил някой Мустафа? Или пък — друга хипотеза — някакъв евреин? Fuck with that5: арабите масово идваха на спектаклите ми — евреите също, макар и по-малко, и всички плащаха билетите си по пълната тарифа. Човек се чувства засегнат от обстоятелствата около своята смърт; за обстоятелствата, при които е роден, е по-съмнително.

Колкото до правата на човека, очевидно ми бе все тая; та аз едва успявах да се заинтересувам от правата на оная ми работа.

В тази област продължението на кариерата ми почти беше потвърдило първия ми успех във ваканционния клуб. Като цяло жените нямат чувство за хумор и затова го смятат за част от мъжествените качества; през цялата ми кариера не бях лишен от възможността да си завирам члена в подходящото отвърстие. Право да си кажа, тези сношения не ме кефеха особено: жените, които се интересуват от комици, обикновено са на възраст, наближават четирийсетте и вече започват да чувстват, че нещата отиват на зле. Някои имаха дебел задник, други — гърди като кесе за баня, а понякога и двете. В общи линии не бяха много възбуждащи, а когато ерекцията ти намалява, не са ти особено интересни. Не бяха и много стари; знаех, че към петдесетте отново щяха да търсят измамни, успокоителни и леснодостъпни връзки — които впрочем нямаше да намерят. Дотогава можех само да потвърдя — съвсем неволно, повярвайте ми, никак не е приятно — спадането на еротичната им стойност; можех само да потвърдя първите им подозрения, да им внуша, въпреки волята си, един отчаян възглед за живота: не, не ги очаква зрялост, а старост; не, в края на пътя не се очертава ново разцъфтяване, а куп фрустрации и страдания, в началото незабележими, но много скоро — непоносими; всичко това не беше особено здравословно, никак не беше здравословно. Животът започва на петдесет години, така е; като изключим, че свършва на четирийсет.

Даниел 24, 1

Виж дребните същества, които се движат в далечината, погледни ги. Това са хората.

В светлината на залеза, без да съжалявам, присъствам на изчезването на вида. Последен слънчев лъч се плъзга по долината, преминава над планинската верига, която прегражда хоризонта на изток и обагря пустинния пейзаж с червени отблясъци. Металните решетки на защитната бариера около резиденцията блестят. Фокс кротко ръмжи; вероятно усеща присъствието на диваците. Не изпитвам никакво съжаление към тях, нито чувство за общ произход; считам ги просто за малко по-интелигентни маймуни, които поради това са и по-опасни. Случва ми се да отключа бариерата, за да се притека на помощ на някой заек или на някое бездомно куче; никога, за да помогна на човек.

Също така никога няма да ми хрумне да се съвкупя с женска от техния вид. Междувидовата бариера, която при безгръбначните и растенията често е териториална, при висшите гръбначни става най-вече поведенческа.

Някъде в Централния град е създадено същество, което е подобно на мен; най-малкото има моите черти и моите вътрешни органи. Когато животът ми престане, липсата на сигнал ще бъде уловена за няколко наносекунди; изработването на заместника ми ще започне веднага. Още на следващия или най-късно на по-следващия ден защитната бариера ще се отвори; наследникът ми ще се настани между тези стени. Тази книга е предназначена за него.

Първият закон на Пърс6 отъждествява личността с паметта. В личността съществува само онова, което е запаметено (независимо дали паметта е когнитивна, оперативна или афективна); именно благодарение на паметта например сънят ни най-малко не унищожава усещането за идентичност.

Според втория закон на Пърс адекватен носител на когнитивната памет е езикът.

Третият закон на Пърс определя условията за един буквален език.

Трите закона на Пърс поставили край на рискованите опити за сваляне на данните на паметта с помощта на информатичен носител в полза на пряк молекулярен трансфер, от една страна, а от друга, на това, което днес познаваме под името животопис. Замислен първоначално като просто допълнение, като изчаквателно решение, вследствие на работите на Пърс той приел голямо значение. Любопитно е, че този значителен напредък в логиката довел до възстановяването на една древна форма, по същество много близка до онова, което някога са наричали автобиография.

По отношение на животописа няма точна разпоредба. Началото може да се постави в кой да е момент от времето, така както и първият поглед може да се насочи към коя да е точка от пространството на картината; важно е постепенно отново да се появи цялата композиция.

Даниел 1, 2

Днес е почти невъзможно да си спомня защо се ожених за първата си жена; ако я срещна на улицата, едва ли ще я позная. Забравяме някои неща, и при това наистина; погрешно е предположението, че всичко се пази в някакво светилище на паметта; определени събития, дори повечето, са чисто и просто изтрити, не оставят никаква следа, сякаш никога не са били. Но да се върнем на жена ми, тоест на първата ми жена; несъмнено, живяхме заедно две-три години; когато забременя, я зарязах почти веднага. По онова време нямах никакъв успех и тя получи нищожна издръжка.

В деня, когато синът ми се самоуби, си приготвих яйца с домати. Живото куче е по-ценно от мъртвия лъв, с право смята Еклезиаст. Никога не съм обичал това дете: беше глупаво като майка си и лошо като баща си. Изчезването му съвсем не беше катастрофа — можем да минем и без този вид човешки същества.

Когато срещнах Изабел, от първия ми спектакъл бяха минали десет години, изпъстрени с епизодични и незадоволителни авантюри. Бях на трийсет и девет години, а тя на трийсет и седем; имах много голям успех. Когато спечелих първия си милион евро (искам да кажа, когато наистина го спечелих, като се приспаднат данъците, и го вложих на сигурно място), разбрах, че не съм Балзаков герой. Ако Балзаковият герой спечели първия си милион евро, то в повечето случаи ще се замисли как да спечели втория — изключвам малкото на брой персонажи, които се размечтават едва когато започнат да броят милионите с десетки. Лично аз най-напред се запитах дали не мога да преустановя кариерата си — и после заключих, че не, не мога.

През първите етапи на моето изкачване към славата и богатството от време на време бях вкусвал от радостите на консумацията, с които нашата епоха толкова много превъзхожда предшестващите. Можем безкрайно да спорим дали хората са били, или не са били по-щастливи в миналото; можем да коментираме изчезването на религиите, трудностите в любовта, да дискутираме предимствата и недостатъците на отминалите векове; да говорим за появата на демокрацията, за загубата на чувството за сакрално, за отслабването на социалното сцепление. Аз самият го вършех в много от скечовете си, макар и по хумористичен начин. Можем дори да поставим под въпрос научнотехническия прогрес; да смятаме например, че усъвършенстването на медицинските техники се заплаща с повишен обществен контрол и глобално намаляване на радостта от живота. И все пак по отношение на консумацията превъзходството на XX век е безспорно. Нищо, в никоя друга цивилизация и в никоя друга епоха, не може да се сравни със съвременен търговски център, който функционира на пълни обороти. И аз се бях отдавал на консумация, най-вече на обувки; малко по малко се отегчих и разбрах, че без тази всекидневна подкрепа от елементарни и повтарящи се удоволствия животът ми щеше да загуби простотата си.

По времето, когато срещнах Изабел, имах вече около шест милиона евро. На този етап Балзаковият герой купува разкошно жилище, отрупва го с предмети на изкуството и се разорява заради някоя танцьорка. Аз живеех в обикновен апартамент в XI район и никога не бях спал с топмодел — дори не бях изпитвал желание да го сторя. Май че веднъж се бях съвкупил с една манекенка средна ръка; не съм запазил неизличим спомен за този акт. Мацката беше хубава, имаше големи цици, но не беше нищо повече от другите; в крайна сметка моята репутация беше по-реална от нейната.

Разговаряхме в ложата ми след спектакъл, който съм принуден да окачествя като триумфален. По онова време Изабел беше главен редактор на „Лолита“, след като дълго беше работила за „20 години“. Поначало не бях много навит за това интервю; разлиствайки списанието, все пак бях изненадан от невероятното ниво на тъпотия, с което се отличаваха публикациите, предназначени за млади момичета: тениски за десетгодишни, прилепнали бели шортички, прашки, които се виждат отвсякъде, разумно използване на чупа-чупс… цялата тази простотия се мъдреше вътре черно на бяло. „Да, но позицията им на пазара е особена — беше настоял пресаташето. — Освен това фактът, че лично главният редактор е дошъл… мисля, че това е знак…“

Изглежда, има хора, които не вярват в любовта от пръв поглед; без да даваме на израза буквалното му значение, очевидно е, че взаимното привличане във всички случаи е много бързо; от първите минути на срещата ми с Изабел разбрах, че между нас ще има нещо и то ще продължи дълго; разбрах, че и тя го е осъзнала. След няколко първоначални въпроса за сценичната треска, методите ми на подготовка и т.н. тя млъкна. Отново разлистих списанието.

— Тук няма истински лолити… — казах аз накрая. — Тези са на шестнайсет-седемнайсет години.

— Така е — съгласи се тя. — Набоков е сбъркал с пет години. Повечето мъже не харесват периода преди пубертета, а този след него. Все едно, той не е много добър писател.

Аз също никога не съм понасял този посредствен и превзет псевдопоет, неумел имитатор на Джойс, но лишен дори от шанса да притежава особения устрем на налудничавия ирландец, който ти позволява да преглътнеш струпването на тромави фрази. Глетаво маслено тесто, ето какво ми напомняше стилът на Набоков.

— Но точно в това е проблемът — продължи тя. — Ако една толкова лошо написана книга, и на всичко отгоре осакатена с груба грешка за възрастта на героинята, успява, въпреки всичко, да бъде много добра книга и дори да се превърне в траен мит, навлизайки в обикновения език, значи авторът е попаднал на нещо важно.

Ако бяхме единодушни за всичко, интервюто щеше да стане много безинтересно.

— Можем да продължим, докато вечеряме — предложи тя. — Знам един тибетски ресторант на улица „Абес“.

Естествено, както при всички сериозни истории, спахме заедно още първата нощ. Когато се събличаше, забелязах у нея смущение, а после гордост — тялото й беше необикновено стегнато и гъвкаво. Много по-късно разбрах, че беше на трийсет и седем години; в първия момент й дадох най-много трийсет.

— Как се поддържаш? — попитах аз.

— Играя балет.

— Никаква аеробика, каланетика, нищо такова?

— Не, това са глупости; повярвай ми, от десет години работя в женски списания. Единственото нещо, което дава резултат, е балетът. Но е тежко, нужна е истинска дисциплина; за мен обаче е добре, аз съм по-скоро психически ригидна7.

— Ти си психически ригидна?

— Такава съм… Ще видиш.

Сега, когато мисля за Изабел от дистанцията на времето, ме изненадва невероятната прямота в нашите отношения още от първия миг, включително и за неща, които обикновено жените обичат да пазят в тайна, вярвайки погрешно, че мистериозното прибавя еротизъм на връзката, докато, напротив, повечето мъже силно се възбуждат от прекия сексуален подход. „Не е много трудно да задоволиш мъжа — ми беше казала тя полу на шега, полунаистина по време на първата ни вечеря в тибетския ресторант, — поне аз винаги съм успявала“. Говореше истината. Говореше истината и когато твърдеше, че в това няма нищо необикновено и странно. „Трябва само — продължи тя, въздишайки — да не забравяш, че мъжете имат ташаци. Че имат и друго, жените знаят, дори знаят твърде много; откакто мъжете са сведени до сексуален обект, жените направо са обсебени от хуя им; но когато се любят, те в девет от десет случая забравят, че и топките са ерогенна зона. Дали става дума за мастурбация, за проникване или за свирка, от време на време трябва да ги хванеш с ръка, да ги докоснеш, да ги погалиш или да ги стиснеш по-силно в зависимост от това дали са по-твърди или по-меки. И това е всичко“.

Беше около пет часът сутринта, бях се изпразнил в нея и беше хубаво, беше дори много хубаво, всичко беше ведро и нежно и чувствах, че навлизам в щастлив период от живота си. Изведнъж, без някаква причина, забелязах обстановката в стаята — спомням си, че точно в този миг лунната светлина падаше върху гравюра с носорог, стара гравюра от онези, които се срещат в енциклопедиите от XIX век.

— Харесва ли ти при мен?

— Да, имаш вкус.

— Изненадан ли си, че имам вкус, след като работя за онова скапано списание?

Наистина, трудно можех да скрия мислите си. Тази констатация ме изпълни с радост; предполагам, че това е един от признаците на истинската любов.

— Добре ми плащат… Знаеш ли, понякога не трябва да искаш нищо повече.

— Колко?

— Петдесет хиляди евро на месец.

— Много е, наистина; но в момента аз печеля повече.

— Нормално е. Ти си гладиатор, ти си в средата на арената. Нормално е да ти плащат добре — рискуваш кожата си, всеки момент можеш да паднеш.

— А…

С това не бях съвсем съгласен; спомням си, че пак се зарадвах. Хубаво е да си съгласен с някого, да се разбираш с него за всичко, отначало дори е необходимо; но е хубаво и да има малки разногласия дори и само за да ги решите по-късно след лек спор.

— Предполагам, че си спал с доста от момичетата, които идват на представленията ти.

— Спал съм с някои.

Наистина, не бяха толкова много; може би около петдесет, най-много сто; но аз не й казах, че нашата нощ е най-хубавата; чувствах, че тя го знае. Не от самохвалство, нито от прекадена суета, само по интуиция и усет за човешките отношения; а също и поради точната оценка на собствената еротична стойност.

— Момичетата са привлечени от онези, които са на сцената — продължи тя, — не само защото се стремят към известността, а и защото чувстват, че човек, който е излязъл там, рискува кожата си, защото публиката е като опасен звяр и може във всеки момент да унищожи творението си, да го изгони. Да го принуди да избяга засрамено и съпроводено от подигравки. Те могат да възнаградят онзи, който рискува кожата си, излизайки на сцената, само като му предложат тялото си; същото е с гладиатора и тореадора. Глупаво е да се мисли, че тези примитивни механизми са изчезнали: познавам ги, използвам ги, вадя си хляба от тях. Известна ми е силата на еротичното привличане на играча на ръгби, на рок звездата, на театралния актьор или на автомобилния състезател: всичко се разпределя по древни схеми с малки вариации в зависимост от модата и епохата. Добрият вестник за девойки е този, който умее да върви с една крачка пред вариациите.

Замислих се; трябваше да й обясня моята гледна точка. Беше важно, а може би не — във всеки случай имах желание да го направя.

— Напълно си права — казах аз. — Но в моя случай не рискувам нищо.

— Защо? — изправи се тя в леглото и ме изгледа учудено.

— Защото дори ако на публиката й хрумне да ме изгони, тя не може да го направи — няма кого да постави на мое място. Аз буквално съм незаменим.

Тя смръщи вежди, изгледа ме; беше се съмнало, виждах как зърната на гърдите й потрепват в ритъма на дишането й. Имах желание да захапя едно от тях, да го смуча и да не мисля за нищо; казах си, че все пак е по-добре да й дам време да помисли. Мисленето продължи само около трийсет секунди; наистина беше умно момиче.

— Прав си — каза тя. — У теб има някаква анормална прямота. Не знам дали се дължи на особено събитие в живота ти, дали е следствие от възпитанието или на нещо друго; но едва ли подобен феномен може да се появи пак в едно и също поколение. Наистина, хората се нуждаят от теб повече, отколкото ти от тях — поне хората на моя възраст. След няколко години ще бъде друго. Познаваш вестника, където работя, мъчим се да създадем изкуствено, лекомислено човечество, което никога няма да разбере нито сериозните неща, нито хумора, а до смъртта си ще живее във все по-отчаяно търсене на fun8 и секс; поколение от вечни kids9. Няма начин да не успеем; и в този свят за теб няма да има място. Но предполагам, че не е много важно, вероятно си сложил нещо настрани.

— Шест милиона евро. — Бях отговорил машинално, без да мисля; друг въпрос ме измъчваше от известно време. — Твоят вестник… Всъщност аз по нищо не приличам на твоята публика. Аз съм циничен, язвителен, мога да заинтересувам само хора, склонни към съмнение, хора, които се чувстват така, сякаш са се озовали в последната фаза на играта; интервюто не отговаря на профила на твоя вестник.

— Така е — каза тя спокойно и сега това спокойствие ми се струва изненадващо, тя беше толкова прозрачна и откровена, така не можеше да лъже. — Няма да има интервю; беше само претекст да се срещна с теб.

Гледаше ме право в очите и бях в такова състояние, че се възбуждах само от думите й. Мисля, че тази толкова сантиментална и човечна ерекция я развълнува; тя легна до мен, постави глава на рамото ми и започна да ми прави чекия. Правеше го бавно, като стискаше ташаците ми в дланта си, променяйки амплитудата и силата на движенията на пръстите си. Отпуснах се и напълно се отдадох на ръката й. Нещо се раждаше между нас, някакво състояние на невинност, и аз очевидно бях надценил мащабите на цинизма си. Тя живееше в XVI район на хълмовете на Паси; в далечината надземното метро прекосяваше Сена. Започваше денят, чуваше се шумът на колите; спермата ми избликна върху гърдите й. Прегърнах я.

— Изабел… — прошепнах на ухото й, — много искам да ми разкажеш как постъпи в редакцията.

— Преди повече от година — досега „Лолита“ е издала само 14 броя. Много дълго бях останала в „20 години“, бях заемала всички постове; Жермен, главната редакторка, изцяло разчиташе на мен. Накрая, точно преди вестникът да бъде продаден, тя ме назначи за заместник главен редактор; това беше най-малкото, от две години вършех цялата работа вместо нея. Въпреки това ме ненавиждаше; спомням си с каква омраза ме погледна, когато ми предаде поканата на Лажоани. Знаеш ли кой е Лажоани, говори ли ти нещо?

— Донякъде…

— Е, той не е много известен сред широката публика. Беше мажоритарен акционер в „20 години“, но именно той настояваше за продажбата на вестника; купи го една италианска група. Естествено, Жермен беше уволнена; италианците искаха да ме задържат, но ако Лажоани ме канеше у дома си на закуска в неделя сутрин, значи имаше предвид нещо друго за мен; Жермен го чувстваше и беснееше от злоба. Той живееше в квартал „Маре“, близо до площад „Вож“. Когато влязох, се шашнах: там вече седяха Карл Лагерфелд, Наоми Кембъл, Том Круз, Джейд Джагър, Бьорк… С една дума, не бяха от хората, с които обикновено общувах.

— Нали той основа онова списание за педали, което имаше такъв голям успех?

— Не съвсем, в началото „GQ“10 не било за педали, а по-скоро стил мачо втора ръка: руси сексбомби, коли, малко военни новини; истината е, че след шест месеца разбрали, че сред купувачите има много гейове, но били изненадани, сигурна съм, че не са схванали точно явлението. Във всеки случай малко по-късно той го продаде и именно това смая журналистическата гилдия. Продаде го на най-висока цена, когато мислеха, че ще се качва още, и лансира „21“. След това „GQ“ се срина, мисля, че загубиха 40% от националното покритие, а „21“ стана първият месечник за мъже — вече надминават „Френски ловец“. Тяхната рецепта е много проста: стриктно метросексуална11. Поддържане на формата, грижи за външността, модни тенденции. Никаква култура, никакви новини, никакъв хумор. С други думи, наистина се чудех какво ще ми предложи. Той ме прие много любезно, представи ме на всички и ме постави да седна срещу него. „Много уважавам Жермен…“ — започна той. За малко не подскочих на стола: никой не можеше да уважава Жермен; тази дърта алкохоличка можеше да вдъхва презрение, съчувствие, отвращение — най-различни неща, — но не и уважение. По-късно забелязах, че такъв беше стилът му на ръководене на персонала — никога, при никакви обстоятелства да не казва нищо лошо за никого; напротив, винаги да отрупва другите с похвали, колкото и да са незаслужени — без, очевидно, това да му пречи да ги уволни в нужния момент. Все пак бях малко смутена и се опитах да насоча разговора към „21“.

— Тряб-ва — той говореше странно, като разделяше сричките, сякаш се изразяваше на чужд език, — имам чувството, че колегите ми се занимават прекалено с американската преса. Ние си оставаме европейци. За нас ориентир е това, което става в Анг-ли-я…

— Добре, очевидно е, че „21“ подражава на английски модел, но „GQ“ правеше същото; не мога да разбера как са усетили, че трябва да преминат от единия модел към другия. Имаше ли в Англия проучвания за някаква промяна в предпочитанията на публиката?

— До-кол-кото знам, не… Много сте хубава — продължи той без никаква явна връзка. — Можехте да сте малко по-ме-диа-тична…

Бях седнала точно до Карл Лагерфелд, който не спираше да се тъпче: взимаше с пръсти от едно плато парченца сьомга, топеше ги в сметанов сос с копър и моментално ги поглъщаше. От време на време Том Круз го поглеждаше с погнуса; обратно, Бьорк изглеждаше абсолютно очарована — трябва да се признае, че тя винаги се е опитвала да го раздава в стил поезия на сагите, исландска енергия и т.н., макар че всъщност беше крайно конвенционална и превзета; беше й интересно, че се намира в присъствието на истински дивак. Внезапно осъзнах, че е достатъчно да свалиш от дизайнера ризата му с жабо, връзката в стил „лавалиер“ и смокинга със сатенени ревери и да го облечеш с животински кожи, за да е съвършен в ролята на древен тевтонец. Лагерфелд взе един варен картоф, намаза го леко с хайвер и после се обърна към мен: „Всеки трябва да е поне малко медиатичен… Аз например съм много медиатичен. Аз съм голям медиатичен картоф“. Мисля, че беше изоставил втората си диета за отслабване, във всеки случай вече беше написал книга за първата.

Някой пусна музика, всички леко се размърдаха, мисля, че Наоми Кембъл започна да танцува. Продължавах да гледам втренчено Лажоани, очаквайки предложението му. Не ми оставаше нищо друго, освен да започна разговор с Джейд Джагър, вероятно сме говорили за Форментера12 или нещо от този род, лесна тема, но тя ми направи добро впечатление — беше интелигентна и не се превземаше; Лажоани беше притворил очи и сякаш дремеше, но сега си мисля, че наблюдаваше как се държа с другите, и това беше част от стила му на управление на персонала. По едно време той измърмори нещо, но не го чух, музиката беше много силна; после с раздразнение погледнах наляво, Карл Лагерфелд беше започнал да ходи на ръце; Бьорк го гледаше и се заливаше от смях. После дизайнерът седна на мястото си, тупна ме силно по рамото и изрева: „Как си? Добре ли си?“, след което лапна три змиорки една след друга. „Вие сте най-красивата жена тук! Смазвате ги всичките!…“ — каза той и докопа платото със сирена; мисля, че наистина ме беше харесал. С невярващи очи Лажоани го гледаше как разкъсва парче сирене. „Не си картоф, Карл, а чукундур“ — каза той на един дъх; после се обърна към мен и заяви: „Петдесет хиляди евро“. И това е всичко; всичко, което ми каза през онзи ден.

На другия ден отидох в кабинета му и той ми даде няколко разяснения. Списанието щяло да се нарича „Лолита“. „Въпрос на възрастова разлика“ — каза той. Приблизително разбирах какво имаше предвид: „20 години“ например се купуваше преди всичко от петнайсет-шестнайсет годишни момичета, които искаха да изглеждат освободени във всяко отношение и най-вече в областта на секса; с „Лолита“ той искаше да направи обратното. „Нашите потенциални читатели са десетгодишните, но няма фиксирана горна граница“ — заяви той. Аргументът му беше, че все повече и повече майките щели да искат да подражават на дъщерите си. Очевидно, смешно е жена на трийсет години да си купува списание, наречено „Лолита“; но не е по-смешно от това да носи прилепнала тениска или минишорти. Бил заложил на това, че страхът да не изглеждат смешни, така силен у французойките, щял да отстъпи пред безусловното прехласване от вечната младост.

Най-малкото, което може да се каже, е, че ходът му беше печеливш. Средната възраст на читателките ни е двайсет и осем години и се увеличава по малко с всеки месец. Според директорите на рекламата в момента ставаме модел за женско списание — казвам ти го, както ми го казаха те, но не съм склонна да им вярвам. Ръководя, опитвам се да ръководя, но всъщност вече нищо не разбирам. Добра професионалистка съм, вярно е, но ти казах, че съм психически ригидна, всичко идва от там: във вестника никога няма печатни грешки, снимките са много добри, излизаме винаги точно навреме; но съдържанието… Нормално е хората да се страхуват, че остаряват, и най-вече жените, винаги е било така, но тук… Това надвишава всичко, което можеш да си представиш; мисля, че те напълно са обезумели.

Даниел 24, 2

Днес, когато всичко се вижда, в светлината на пустошта, свободно мога да наблюдавам снега. Моят далечен предшественик, нещастният комик, бил избрал да живее тук, във вила, която някога се издигала — разкопките и снимките го доказват — на мястото на подразделение „Пройексионес“ XXI, 13. По онова време ставало дума за — звучи странно и донякъде тъжно — морски курорт.

Морето е изчезнало, а с него и споменът за вълните. Разполагаме с аудио-визуални записи, но нито един от тях не може да ни накара истински да почувстваме упоритото прехласване на хората — за което свидетелстват толкова стихотворения — пред явно еднообразната гледка на разбиващия се в пясъчния бряг океан.

Също така не можем да разберем възбудата от лова и преследването на плячка; нито религиозния трепет, нито тази особена неподвижна и безпредметна страст, която човекът е наричал мистичен екстаз.

Някога, когато хората живеели заедно, те се задоволявали взаимно посредством физически контакти; това ние разбираме, защото сме получили посланието на Върховната сестра. Ето как изглежда то, преведено на интермедиен език.

Отклонявайки се от стремежа към удоволствие, без да успеем да го заместим с нещо друго, ние само сме продължили късните тенденции в развитието на човечеството. Когато проституцията била окончателно забранена, а ефективната забрана — приложена по цялата повърхност на планетата, хората навлезли в сивата епоха. Нямало никога да излязат от нея, не и преди изчезването на върховенството на вида. Не е била създадена нито една наистина убедителна теория за това, което привидно изглежда като колективно самоубийство.

На пазара се появили роботи андроиди, снабдени с изкуствена вагина. Експертна система анализирала в реално време конфигурациите на мъжките полови органи и разпределяла температурата и налягането; радиометричен сензор позволявал да се предвиди еякулацията и като съответно се изменя стимулацията, половото сношение да се удължава по желание. В течение на няколко седмици роботите имали успех, дължащ се най-вече на любопитство; след това продажбите рязко спаднали: фирмите за роботика, някои от които инвестирали стотици милиони евро, фалирали една по една. Някои коментирали събитието като желание за връщане към природата, към истината на човешките отношения. Естествено, това било пълна заблуда, както очевидно показа по-сетнешният ход на нещата; всъщност хората просто били на път да се откажат от играта.

Даниел 1, 3

Спектакълът „ГРУПОВ СЕКС — САМО С ПАЛЕСТИНКИ“ беше безспорно върхът на моята кариера — в медийно отношение, искам да кажа. За кратко излязох от рубриката „Спектакли“ на ежедневниците, за да попадна на страниците „Общество и право“. Имаше оплаквания от мюсюлмански сдружения, заплахи с бомбен атентат — най-сетне малко екшън. Поемах риск, вярно е, но той бе пресметнат; ислямските интегристи, появили се в началото на 2000 година, имаха почти същата съдба като пънкарите. Отначало бяха изместени като модна тенденция от появата на учтиви, възпитани мюсюлмани, повлияни от движението „Таблих“13 — нещо като new wave14, за да продължа паралела; по онова време момичетата носеха яшмак, но елегантен, украсен с дантела и прозрачни шарки; всъщност той напомняше еротичен аксесоар. И после, естествено, явлението постепенно замря: джамиите, построени с много средства, отново се опразниха, а младите арабки — пак бяха пуснати на сексуалния пазар. Беше ясно предварително; като се има предвид обществото, в което живеехме, не можеше да бъде другояче; въпреки това в продължение на два или три сезона се бях оказал в кожата на защитник на свободата на словото. Лично аз, ако ме питате, бях по-скоро против всякаква свобода. Забавно е, че именно противниците на свободата в даден момент имат най-голяма нужда от нея.

Изабел беше с мен и ме съветваше много умело.

— Трябва — каза ми тя още отначало — да спечелиш на своя страна цялата измет. Ако типовете от изметта са с тебе, ставаш неуязвим…

— Те са на моя страна — възмутих се аз, — нали идват на представленията ми.

— Не е достатъчно; трябва ти още нещо. Най-много от всичко те си падат по мангизите. Имаш ги, но не го показваш достатъчно. Трябва да се изръсиш.

Няма как, послушах я и си купих едно „великолепно и изискано“ „Бентли Континентал GT“, което според „Автожурнал“ символизира завръщането на Бентли към първоначалната му цел: да предлага много луксозни спортни коли. След месец бях на корицата на „Радикал Хип-Хоп“ — е, не толкова аз, а най-вече колата ми. Повечето от рапърите си купуваха „Ферари“, няколко особняци — „Порше“, но с „Бентли“-то окончателно им разказах играта. Тези тъпанари нямат никаква култура, дори и за автомобили. Можех да си купя „Астор-Мартин“, но „Бентли“ беше по-скъпа и в крайна сметка по-добра, на покрива й безпроблемно можеха да седнат три мадами. В крайна сметка за сто и шейсет хиляди евро това си беше почти на далавера; във всеки случай, изчислена в доверието от страна на изметта, инвестицията ми беше много сполучлива.

Този спектакъл отбеляза началото на кратката ми, но доходоносна кариера в киното. Вътре в шоуто бях вмъкнал късометражен филм, първоначалният ми проект, озаглавен „ДА ХВЪРЛЯМЕ С ПАРАШУТ МИНИПОЛИ НАД ПАЛЕСТИНА“, вече носеше онзи леко ислямофобски гротесков тон, който по-късно толкова допринесе за моята слава; но по съвета на Изабел реших да добавя и малка доза антисемитизъм в противовес на общия антиарабски характер на спектакъла; това беше благоразумно. Спрях се на порнофилм, т.е. на пародия на порнофилм — жанр, който, признавам, се пародира лесно. Филмът беше озаглавен „ОБЛИЖИ МИ ИВИЦАТА ГАЗА“ (моя дебел еврейски за… селник). Актрисите бяха автентични арабки, гарантирано от 93-ти департамент15 — в стил курвета, но забулени; бяхме направили външните снимки на Пясъчното море в Ерменонвил. Беше смешно; разбира се, хуморът беше доста солен. Хората се бяха смели, е — повечето от хората. По време на едно интервю с участието на Джамел Дебуз16 той ме нарече „супер готин пич“; накратко, не можеше да бъде по-добре. Вярно е, че Джамел ме светна в гримьорната преди предаването: „Не мога да те критикувам, пич. Имаме една и съща публика“. Фожиел17, който беше организирал интервюто, веднага разбра, че сме се сдушили, и започна да трепери от шубе; трябва да призная, че отдавна исках да размажа това лайно. Но се въздържах, бях много добър, super cool18 наистина.

Продуцентите на спектакъла ме бяха накарали да изрежа част от късометражния филм — да си призная, тя не беше особено смешна; бяхме я заснели в един блок, определен за събаряне във Франконвил, който уж изобразяваше Източен Ерусалим. Ставаше дума за диалог между терорист от Хамас и германски турист. Разговорът им ту приемаше формата на паскаловски разсъждения за основите на човешката идентичност, ту наподобяваше икономически размисли а ла Шумпетер19. В началото палестинският терорист установяваше, че в метафизичен план стойността на заложника — тъй като е неверник — е равна на нула, но не е отрицателна, както примерно щеше да бъде, ако беше евреин; следователно унищожението му нямаше да бъде плод на желание, а на липса на интерес. Но в икономически план стойността на заложника беше значителна, защото той спадаше към богата нация, известна със своята солидарност с гражданите си. След този преамбюл палестинският терорист предприемаше серия от опити. Отначало изваждаше един зъб на заложника — с голи ръце, — а после констатираше, че пазарната стойност остава непроменена. След това правеше същото с един нокът, но този път служейки си с клещи. Намесваше се втори терорист и между двамата палестинци се оформяше малка дискусия, основаваща се в по-голяма или в по-малка степен на Дарвиновите тези. В заключение те откъсваха тестикулите на заложника, без да пропуснат грижливо да зашият раната, за да избегнат преждевременната му смърт. Накрая единодушно стигаха до извода, че след операцията се е променила само биологичната стойност на заложника; метафизичната му стойност си оставаше нула, а пазарната — много висока.

Накратко, всичко това ставаше все повече като при Паскал и — визуално — все по-непоносимо; впрочем с изненада установих колко евтини са ефектите, използвани във филмите gore20.

Пълната версия на късометражния ми филм беше прожектирана след няколко месеца в рамките на Фестивала на фантастичното кино и от този момент предложенията за кинопродукции заваляха. Любопитно е, че отново ми се обади Джамел Дебуз, който искаше да изостави обичайния си комичен персонаж, за да изиграе истински bad boy21, истински злодей. Агентът му бързо го убеди, че ще сгреши, и в края на краищата нищо не се получи, но случката ми се стори показателна.

За да я ситуирам по-добре, трябва да припомня, че по онова време — последните години от съществуването на независимо френско кино — реалните му успехи, единствените, които можеха да претендират ако не че съперничат на американската продукция, то поне че покриват горе-долу разходите си, спадаха към комедийния жанр — комедията можеше да бъде изтънчена или вулгарна, все едно: и двете имаха успех. От друга страна, в киното, както и в другите области на културата, признание на художествените качества на дадена творба, позволяващо както достъп до последните държавни субсидии, така и коректно отразяване в основните медии, получаваха преди всичко произведения, възхваляващи злото или най-малкото сериозно поставящи под въпрос така наречените „традиционни“ морални ценности чрез един вид институционална анархия, възпроизвеждана в минипантомими, чието еднообразие, според критиците, ни най-малко не ги лишаваше от чар, още повече че им помагаше да пишат шаблонни, класически рецензии, които можеха да минат за новаторски. Умъртвяването на морала беше станало нещо като ритуално жертвоприношение, препотвърждаващо господстващите ценности на групата, насочени от няколко години насам към съперничеството, новаторството и енергичността повече, отколкото към верността и дълга. Неопределеността на поведението, необходима на една развита икономика, беше несъвместима с нормативен каталог от строги поведенчески правила, но затова пък се съчетаваше прекрасно с постоянната възхвала на волята и Аза. Всички форми на жестокост, на циничен егоизъм или насилие бяха добре дошли — някои сюжети като отцеубийството или канибализмът се ползваха с особено предпочитание… Фактът, че общопризнат комик може с лекота да се движи в зоните на жестокостта и злото, съвсем закономерно действаше на хората от професията като истински електрошок. Моят агент посрещна с умерен възторг това, което безспорно можеше да се определи като истинска треска за сценарии — за по-малко от два месеца получих четирийсет предложения. Според него със сигурност съм щял да спечеля много пари, както и той самият; но за сметка на част от известността си. Макар и съществен елемент от филмопроизводството, сценаристът си оставал абсолютно неизвестен за широката публика, а писането на сценарии било истински труд, който заплашвал да ме отклони от кариерата ми на шоумен.

Макар че беше прав по първия пункт — участието ми като сценарист, съсценарист или само като консултант, фигуриращ в титулните надписи на трийсетина филма, не добави нищо към популярността ми, — той беше силно преувеличил втория. Филмовите режисьори — бързо успях да се убедя в това — не са на много високо ниво: достатъчно е само да им подхвърлиш идея, ситуация, част от история, т.е. неща, които те са неспособни сами да измислят; добавяш няколко диалога, три-четири тъпи изцепки — на ден бях способен да пиша по четирийсет страници сценарий, — даваш им произведеното и те се прехласват. Освен това те през цялото време си променят мнението за всичко — но не само те, а и продуцентите, актьорите и кой ли не. Достатъчно е да отидете на работните им заседания, да им кажете, че са съвсем прави, да поправите туй-онуй съгласно инструкциите им — и работата е в кърпа вързана, никога не съм печелел пари толкова лесно.

Със сигурност най-големият ми успех като сценарист беше „ДИОГЕН ЦИНИКЪТ“. Противно на това, което внушава заглавието, не ставаше дума за исторически филм. Циниците — и това, общо взето, е забравен момент от учението им — препоръчвали горещо на децата да убиват и унищожават родителите си още когато, неспособни вече да работят, те се превръщали в безполезни гърла. Никак не беше трудно да се измисли съвременна адаптация на проблемите, поставени от развитието на четвъртата възраст. За момент мислех да поверя главната роля на Мишел Онфри22, който, разбира се, изрази възторг; но жалкият графоман, толкова наперен пред телевизионните водещи и гламавите студенти, напълно увехна пред камерата и не можахме да измъкнем нищо от него. Продуцентите съвсем разумно се върнаха към по-изпитани средства и Жан-Пиер Морел23 както винаги беше страхотен.

Почти по същото време си купих вила в Андалусия, в една много дива област, малко на север от Алмерия, която наричаха естествения парк на Кабо де Гата. Архитектът направи разкошен проект с палми, портокалови дървета, джакузи, водопади, което, като се имат предвид климатичните условия (ставаше дума за най-сухата област в Европа), можеше да изглежда като пристъп на лека налудност. Не знаех, че тази област бе единствената по испанското крайбрежие, пощадена от туризма; след пет години цената на терените се утрои. С една дума, в онези години бях донякъде като цар Мидас.

Точно тогава реших да се оженя за Изабел; познавахме се от три години, точно в средностатистическата продължителност на предбрачното общуване. Церемонията беше дискретна и малко тъжна — Изабел току-що бе навършила четирийсетте. Днес връзката между двете събития ми изглежда очевидна; с това доказателство за обич бях пожелал да смекча шока от четирийсетгодишнината. Тя съвсем не го беше изразила чрез оплаквания, външна тревожност или нещо по-определено; реакцията й беше едновременно по-неуловима и по-мъчителна. Понякога — най-вече в Испания, когато се приготвяхме за плажа и тя слагаше банския си костюм — чувствах как в момента, когато погледът ми я докосваше, тя леко се прегърбваше, сякаш някой я удряше с юмрук между плешките. Бързо потиснатата болезнена гримаса деформираше прекрасните черти на лицето й — изящното й чувствително лице притежаваше онзи тип красота, която е неподвластна на времето, но тялото й, въпреки плуването, въпреки балета, беше засегнато от първите поражения на възрастта, които, както тя знаеше, много скоро щяха да се задълбочат до пълна разруха. Не си давах сметка какво точно беше изразило лицето ми и какво я караше да страда толкова; бих дал много, за да го избегна, защото, пак повтарям, аз я обичах, но явно, не беше възможно. Както не ми беше възможно да й повтарям, че е все така красива и привлекателна; никога не съм се чувствал способен да я излъжа дори за най-малкото нещо. Познавах погледа, който придоби впоследствие: смирения и тъжен поглед на болно животно, което се отбива от стадото, слага глава на лапите си и въздъхва кротко, понеже предчувства края си и знае, че не може да очаква никаква милост от себеподобните си.

Даниел 24, 3

Крайбрежните скали се издигат абсурдно вертикални над морето и нямат край страданията на хората. На преден план забелязвам черни и остри зъбери. По-надалеч на екрана се вижда леко пикселизирана и неясна кална повърхност, която продължаваме да наричаме море; някога това е било Средиземно море. По хребета на скалите вървят същества, както преди няколко века са го вършели предците им; сега са по-малко на брой и по-мръсни. Те ожесточено се опитват да се прегрупират, образуват глутници или стада. Вътрешната страна на крайниците им представлява оголена червена плът, разяждана от червеи. Потрепват от болка при най-малкия полъх на вятъра, който разнася семена и пясък. Понякога се нахвърлят един върху друг и се нараняват с удари и думи. Постепенно се отдалечават от групата, походката им става по-бавна, падат по гръб. Гъвкав и бял, той устоява на допира със скалата; в този момент те приличат на обърнати костенурки. Насекоми и птици кацат по оголената плът, изложена под небето, жилят я, кълват я и я разкъсват; съществата страдат още малко и после застиват неподвижни. На няколко крачки встрани останалите продължават да се бият и надхитряват. От време на време се приближават, за да присъстват на агонията на себеподобните си; в този момент погледът им изразява само празно любопитство.

Излизам от програмата за надзор; образът изчезва и остава само менюто. Имам ново съобщение от Мари 22:

554, 646, 11112, 1043. Появява се светлина, усилва се, изкачва се; потъвам в тунел от светлина. Разбирам какво чувстват мъжете, когато проникват в жената. Разбирам жената.

Даниел 1, 4

Изабел постепенно се предаваше. Разбира се, не беше лесно за една жена, чиято плът вече увяхва, да работи за списание като „Лолита“, където всеки месец се мъкнат нови фльорци, все по-млади, по-сексапилни и по-нахални. Спомням си, че аз първи заговорих за това. Вървяхме по билото на спускащите се отвесно скали на Карбонерас; черните им туловища потъваха в яркосините води. Тя не пожела нито да смени темата, нито да увърта: така е, наистина, в службата си трябвало да поддържа конфликтна обстановка, нарцистично съперничество, а това й се удавало все по-трудно. Животът опошлява, отбелязва Анри дьо Рение24; животът най-вече изхабява — у някои безспорно остава непокътнато зрънце, неопошлено късче битие; но какво представлява този остатък в сравнение с общото изхабяване на тялото?

— Трябва да преговарям за обезщетението при уволнение — каза тя. — Не виждам как ще успея. Списанието върви все по-добре; не знам как да оправдая напускането си.

— Ще поискаш среща с Лажоани и ще му обясниш. Просто ще му кажеш това, което каза на мен. Той вече е стар, мисля, че ще те разбере. Безспорно той е човек на парите и властта, а тези две страсти гаснат бавно; но след всичко, което си ми казвала за него, мисля, че той знае какво е умора.

Тя постъпи както я бях посъветвал и условията й бяха приети изцяло; трябва да кажа, че списанието й дължеше почти всичко. Лично аз все още не можех да приключа с кариерата си — не напълно. Последният ми спектакъл със странното заглавие „НАПРЕД, МИЛУ25! НА ПЪТ КЪМ АДЕН!“ беше с подзаглавие „100% омраза“ — надписът зачеркваше афиша като в плакатите на Еминем и ни най-малко не беше хипербола. Още от самото начало подхващах темата за конфликта в Близкия изток — на която дължах няколко значителни медийни успеха — по начин, „действащ като инсектицид“, както се изрази един журналист от вестник „Льо Монд“. В първия скеч, озаглавен „ВОЙНАТА НА БУБОЛЕЧКИТЕ“, участваха араби — „гадините на Аллаха“, както бях ги нарекъл; също евреи — тях бях окачествил като „обрязани въшки“; и дори ливански християни, на които бях лепнал шеговития прякор „пичите въшки на Богородица“. Общо взето, както отбеляза един критик от „Поан“, религиите на Свещената Книга бяха поставени на равна нога — поне в този скеч; продължението на спектакъла съдържаше една доста весела сценка под наслов „ПАЛЕСТИНЦИТЕ СА СМЕШНИ“, в която изреждах куп гротескни и цинични намеци за фишеците с динамит, които палестинките от Хамас навиваха около кръста си, за да изфабрикуват поредната каша от евреи. После монологът ми преминаваше в истинска атака срещу всички форми на бунт, на националистична или революционна борба, а по същество срещу самата политическа дейност. Разбира се, цялото шоу бе вдъхновено от онзи десен анархизъм тип: „Всеки метежник вън от метежа може само да мете и да се ежи“; на който се дължаха върховите моменти на френския комичен стил от Селин до Одиар; но отвъд всичко това, актуализирайки учението на апостол Павел, според когото всяка власт идва от Бога, от време на време се издигах до мрачно размишление, напомнящо някои страни на християнската апологетика. Естествено, бях го изчистил от всички теологични понятия, за да изложа една структурна и почти математическа аргументация, основаваща се по-специално на идеята за „добрия ред“. В общи линии спектакълът беше класически и още от самото начало го приветстваха като такъв; несъмнено той беше най-големият ми успех сред критиците, които единодушно заявиха, че никога комизмът ми не се бил издигал толкова високо — или не бил падал толкова ниско, това беше другият вариант, но означаваше почти същото; често ме сравняваха с Шамфор и дори с Ларошфуко.

Що се отнася до успеха сред публиката, нещата вървяха по-бавно до деня, когато Бернар Кушнер заяви, че „той лично се е почувствал отвратен“ от спектакъла, което ми позволи да завърша при затворени каси — всички билети бяха продадени. По съвета на Изабел се изръсих за една „благодарност“, публикувана в „Либерасион“, която озаглавих „Благодаря, Бернар“. Общо взето, нещата вървяха добре, наистина добре, но състоянието ми беше твърде любопитно, като се има предвид, че всъщност ми беше писнало, че бях готов да зарежа всичко — ако се бях издънил, мисля, че щях да се откажа и да се измъкна тихомълком. Увлечението ми по киното, тоест по една мъртва медия, противоположна на онова, което тогава помпозно наричаха спектакъл на живо — несъмнено беше първият знак за безразличие и дори за отвращение от публиката и вероятно от човечеството изобщо. Работех по скечовете си с помощта на малка видеокамера, закрепена на статив и свързана с монитор, на който можех да контролирам в реално време интонациите, мимиките и жестовете си. Винаги съм следвал много прост принцип: ако в даден момент избухнех в смях, това място имаше големи шансове да разсмее и публиката. Малко по малко, преглеждайки касетите, установих, че изпадам във все по-силно недоволство от себе си, което понякога стигаше до погнуса. Две седмици преди премиерата разбрах ясно причината за потиснатото ми състояние: онова, което все повече и повече не понасях, не беше лицето ми, нито повтарящият се и банален характер на някои стандартни мимики, които бях длъжен да използвам: не можех да понасям смеха, смеха сам по себе си, внезапното и невъздържано изкривяване на чертите, което деформира човешкото лице и само за миг му отнема цялото достойнство. Ако човекът се смее, ако единствен в животинското царство излага на показ тази ужасна лицева деформация, то е, защото, преминавайки отвъд егоизма на животинската природа, единствено той е достигнал до пъкления и висш стадий на жестокостта.

Трите седмици, докато траеха спектаклите ми, се превърнаха в постоянно страдание: за първи път реално опознах прословутата и ужасна тъга на комиците; за първи път наистина разбирах човечеството. Бях демонтирал мотора на машината и можех да я накарам да функционира по мое желание. Всяка вечер, преди да изляза на сцената, изпивах цял блистер ксанакс. Всеки път, когато публиката се смееше (а аз можех да го предвидя предварително, умеех да дозирам ефектите, бях утвърден професионалист), бях принуден да отвърна поглед, за да не виждам тези муцуни, тези стотици муцуни, разтърсвани от смях, въодушевени от омраза.

Даниел 24, 4

Този пасаж от разказа на Даниел за нас несъмнено е един от най-трудните. Видеокасетите, за които той намеква, са били презаписани и добавени към животописа му. Случвало ми се е да консултирам тези документи. Тъй като генетично произлизам от Даниел 1, аз, естествено, имам същите черти, същото лице; дори повечето наши мимики са еднакви (макар че поради живота ми в несоциална среда моите са по-ограничени), но ми е невъзможно да имитирам това внезапно експресивно изкривяване, придружено с характерно хихикане, което той нарича смях; дори не мога да си представя механизма му.

Бележките на моите предшественици, като се започне от Даниел 2 и се стигне до Даниел 23, свидетелстват за същото неразбиране. Даниел 2 и Даниел 3 твърдят, че все още са способни да възпроизведат това явление под въздействието на някои напитки; но при Даниел 4 вече става дума за нещо недостъпно. Има много трудове за изчезването на смеха у неохората; всички признават единодушно, че то е станало бързо.

Аналогична, макар и по-бавна, еволюция е била наблюдавана и при сълзите, друга характерна черта на човешкия вид. Даниел 9 посочва, че е плакал при точно определен случай (внезапната смърт на кучето му Фокс, убито от електрическия ток на защитната бариера); след Даниел 10 вече не се споменава за подобно явление. Както смехът с основание е считан от Даниел 1 за симптоматика на човешката жестокост, така и сълзите при този биологичен вид се свързват със състраданието. „Човек никога не плаче само за себе си“ — отбелязва някъде един анонимен автор. Тези две чувства, жестокостта и състраданието, очевидно нямат никакъв смисъл в условията на абсолютна самота, в които преминава нашият живот. Някои от моите предшественици, например Даниел 13, изразяват в коментара си странна носталгия по тази двойна загуба; после тя изчезва, за да отстъпи място на все по-епизодично любопитство; днес можем да я считаме за практически изчезнала, както свидетелстват всичките ми кореспонденти в мрежата.

Даниел 1, 5

Изабел работи още три месеца, както бе предвидено според закона при доброволно напускане, и последният брой на „Лолита“, редактиран от нея, излезе през декември. Имаше скромно тържество, нещо като коктейл, организиран в помещенията на редакцията. Обстановката беше доста обтегната, тъй като всички присъстващи си поставяха един и същи въпрос, без да могат да го зададат на глас: кой ще я замести като главен редактор? Лажоани се появи за четвърт час, изяде три блина и не даде никаква полезна информация.

Заминахме за Андалусия в навечерието на Коледа; последваха три странни месеца, прекарани в почти пълна самота. Новата ни вила се издигаше малко на юг от Сан Хосе, близо до Плая де Монсул. Огромни гранитни блокове ограждаха плажа. Агентът ми гледаше с добро око на този период на изолация; според него било добре да изчакам малко, за да разпаля любопитството на публиката; не знаех как да му призная, че имам намерение да преустановя.

Той може би беше единственият човек, който знаеше телефонния ми номер; не мога да кажа, че докато имах успех, си бях спечелил много приятели; обратно, бях загубил доста. Единственото нещо, което може да ви отнеме и последните илюзии за човечеството, е бързо да спечелите голяма сума пари; веднага ще ги видите насреща си, лицемерните лешояди. За да ви се отворят очите, е много важно да спечелите сам тази сума: истинските богаташи, които са си богати по рождение и винаги са тънели в богатство, сякаш са имунизирани срещу това явление, като че ли с богатството си са наследили и един вид несъзнателен, неволен цинизъм; от самото начало той им дава да разберат, че почти всички хора, които ще се наложи да срещнат, няма да имат друга цел, освен да им измъкват пари по всички възможни начини; затова те се държат предпазливо и, общо взето, запазват капитала си непокътнат. За бедните по рождение ситуацията е много по-опасна; е, аз лично бях достатъчно гаден и циничен, за да го осъзная, бях успял да избегна повечето клопки; но приятели, не, вече нямах приятели… Хората, с които дружах на младини, бяха най-вече актьори, бъдещи неуспели актьори; не мисля, че в други среди щеше да е по-различно. И Изабел нямаше приятели, а през последните години беше заобиколена само от хора, които копнееха да заемат мястото й. Нямаше кого да поканим в разкошната си вила; нямаше с кого да пийнем по чаша Rioja26, докато наблюдаваме звездите.

Какво можехме да правим в такъв случай? Задавахме си този въпрос, докато се разхождахме сред дюните. Да живеем? Именно в подобна ситуация, смазани от чувството за собственото си нищожество, хората решават да правят деца; така се възпроизвежда видът, впрочем все по-рядко и по-рядко. Изабел беше умерена хипохондричка и вече беше навършила четирийсет години; но предродовата диагностика беше напреднала много и аз чувствах, че не това е проблемът: проблемът бях аз. В мен дремеше не само основателното отвращение на всеки нормален мъж при вида на някакво бебе; не само здраво вкорененото убеждение, че детето е един вид порочно джудже с вродена жестокост, незабавно съчетало в себе си най-ужасните недостатъци на вида и което животните избягват с мъдра предвидливост. Дълбоко в себе си изпитвах ужас, истински ужас от тази непрекъсната Голгота, каквато е човешкото съществуване. Ако новороденото при човека единствено в животинското царство обявява идването си на бял свят с неспиращи викове на болка, то безспорно го прави, защото го боли, и при това непоносимо. Може би загубата на козина е направила кожата така чувствителна към температурните промени, без реално да предпазва от нападенията на паразитите, може би има някаква анормална нервност, някакъв органичен дефект. Във всеки случай всеки безпристрастен наблюдател разбира, че човешкият индивид не може да бъде щастлив, че по никакъв начин не е създаден за щастие и не може да има друга съдба, освен да разпространява нещастието около себе си, правейки съществуването на другите толкова непоносимо, колкото и своето собствено — обикновено първите негови жертви са родителите му.

Въоръжен с тези не особено хуманни убеждения, нахвърлих сценарий с временно заглавие „ДЕФИЦИТЪТ НА ОБЩЕСТВЕНОТО ОСИГУРЯВАНЕ“, който подемаше основните елементи на проблема. Първата четвърт от филма представляваше непрекъснато взривяване на бебешки черепчета с едрокалибрен револвер — бях предвидил забавени и ускорени кадри, с една дума — цяла хореография на мозъчното вещество а ла Джон Ву27; след това нещата донякъде се успокояваха. Разследването, провеждано от полицейски инспектор, надарен с чувство за хумор, но използващ не съвсем конвенционални методи — имах предвид Джамел Дебуз, — стига до извода, че съществува суперорганизирана мрежа от детеубийци, вдъхновени от тезите на фундаменталната екология. ДУХ (Движение за Унищожение на Хомункулусите) проповядва изчезването на човешкия род, непоправимо пагубен за равновесието на биосферата и замяната му с вид високоинтелигентни мечки — в лабораториите вече се извършват изследвания, за да се развие интелектът на мечките и по-специално да им се даде възможност да овладеят човешкия език. (Мислех си за Жерар Депардийо в ролята на главатаря на мечките.)

Въпреки убедителния кастинг, въпреки известността ми, проектът не се реализира; един корейски продуцент прояви интерес, но се оказа неспособен да събере нужния капитал. Този необичаен провал би могъл да събуди дремещия в мен моралист (чиято дрямка, общо взето, беше доста спокойна); щом имаше провал и отхвърляне на проекта, значи още съществуваха табута (в случая детеубийството) и може би не всичко беше загубено. Но човекът на разума бързо надделя над моралиста: щом имаше табута, значи имаше реален проблем; по същото време във Флорида се бяха появили първите „childfree zones“28, луксозни селища за трийсетгодишни мъже и жени без комплекси, които признаваха открито, че не могат да понасят виковете, лигите, лайната, тоест екологичните неудобства, съпътстващи обикновено дечурлигата. Така че входът към селищата беше чисто и просто забранен за деца под тринайсет години; бяха предвидени специални тунели под форма на заведения за бързо хранене, за да се осъществява контакт със семействата.

Беше направена важна крачка: от няколко десетилетия насам западното обезлюдяване (което не беше характерно само за Запада; след достигане на известно ниво на икономическо развитие същото явление се повтаряше независимо от страната и културата) беше обект на лицемерни вайкания, доста подозрителни поради единодушния им характер. За първи път млади, образовани хора с добро обществено-икономическо положение публично заявяваха, че не искат деца, че не изпитват желание да понасят грижите и разходите, свързани с отглеждане на потомство. Подобна непринуденост очевидно не можеше да няма последователи.

Даниел 24, 5

Познавайки страданието на хората, аз участвам в прекъсването на връзката, осъществявам връщането към спокойствието. Когато убия някой по-нахален от останалите дивак, задържал се твърде дълго край защитната бариера — често става дума за женска с увиснали гърди, размахваща малкото си в знак на молба, — имам чувството, че извършвам необходим и напълно законен акт. Идентичността на лицата ни — толкова по-учудваща поради факта, че повечето от скитащите в областта са от испански или магребски произход — за мен е сигурен знак, че са осъдени на смърт. Човешкият вид ще изчезне, той трябва да изчезне, за да се сбъднат думите на Върховната сестра.

На север от Алмерия климатът е мек, почти няма диви зверове; може би поради това гъстотата на диваците остава висока, макар че постоянно намалява — преди няколко години забелязах, не без ужас, стадо от стотина индивиди. Кореспондентите ми твърдят обратното за по-голямата част от повърхността на планетата: общо взето, диваците са на изчезване; на много места не са забелязвани от няколко века насам; някои наблюдатели дори са стигнали до извода, че съществуването им е мит.

Няма ограничение в областта на интермедийните, но има някои сигурни неща. Аз съм Вратата. Аз съм Вратата, Пазителят на Вратата. Наследникът ще дойде; трябва да дойде. Поддържам присъствието, за да направя възможно идването на Бъдещите.

Даниел 1, 6

Самотата между двама души е доброволен ад. В живота на двойката, най-често от самото начало, съществуват някои подробности, някои разногласия, за които и двамата решават да мълчат, възторжено убедени, че в крайна сметка любовта ще разреши всички проблеми. Проблемите обаче постепенно и мълчаливо нарастват и след няколко години избухват и разрушават всяка възможност за съвместен живот. Още от началото Изабел беше предпочела да я чукам отзад; всеки път, когато опитвах друга поза, тя отначало се съгласяваше, но после, сякаш противно на волята си, се обръщаше смутено усмихната. През всички тези години смятах, че това предпочитание се дължи на някаква анатомична особеност, наклон на влагалището, знам ли какво, е, едно от онези неща, които мъжете, въпреки цялата им добра воля, не могат да осъзнаят напълно. Шест седмици след като пристигнахме, докато я любех (както обикновено отзад, но в спалнята ни имаше голямо огледало), забелязах, че непосредствено преди оргазма тя затваря очи и ги отваря дълго след като актът е свършил.

Мислих за това през цялата нощ, пресушавайки две бутилки доста противно испанско бренди — спомнях си любовните ни сцени, прегръдките, всички моменти, които ни бяха свързвали; виждах я как всеки път отвръща поглед или затваря очи и заплаках. Изабел се оставяше на насладата, даваше наслада, но не я обичаше; не я обичаше у мен и безспорно още по-малко у себе си. Всичко съвпадаше — всеки път, когато я виждах да се прехласва пред изобразяването на пластичната красота; ставаше дума за художници като Рафаел и най-вече Ботичели — за нещо понякога нежно, но често студено и винаги много спокойно; тя никога не беше разбирала абсолютното ми възхищение от Ел Греко, никога не беше ценяла екстаза и аз плаках дълго, защото у себе си ценях най-много тази естественост, тази способност да се отдавам на насладата, а презирах интелекта, разума и хумора си. Никога нямаше да постигнем безгранично тайнствения поглед на двама души, единни в щастието си, приемащи смирено органите си и ограничената радост на телата; никога нямаше да бъдем истински любовници.

Имаше и по-лошо, разбира се — идеалът за красота, от който Изабел се отдалечаваше, щеше да я разруши пред очите ми. Най-напред възненавидя гърдите си (вярно е, че започваха леко да увисват), после — дупето си. Все по-често трябваше да гасим лампата; после изчезна и сексуалността. Изабел вече не съумяваше да се понася и поради това не понасяше любовта, която й се струваше фалшива. Но аз все още се дървех по малко, е, съвсем малко, и то в началото; това също изчезна и от този момент всичко беше казано; оставаше само да си спомняме уж ироничните думи на андалуския поет:

Когато сексуалността изчезне, се появява тялото на другия с донякъде враждебното си присъствие: шумове, движения, миризми. Постепенно и самото присъствие на това тяло, което вече не можеш да докоснеш, започва да ти пречи; за жалост всичко това е известно. Нежността изчезва веднага след като изчезне еротиката. Няма никаква пречистена връзка, никакво възвишено единение на душите, нищо, което да я наподобява или дори да намеква за нея. Когато изчезне физическата любов, изчезва всичко; унило, тъпо раздразнение изпълва постепенно хода на дните. А аз не си правех никакви илюзии за физическата любов. Младост, красота, сила — критериите на физическата любов са досущ като тези на нацизма. С една дума, бях потънал до гуша в лайна.

Възможното решение се появи на отклонението от магистрала А2 между Сарагоса и Тарагоне, на десетина метра от крайпътен мотел, където Изабел и аз се бяхме отбили да обядваме. Домашните любимци са относително ново явление в Испания. Страна, чиято култура по традиция почива на католицизма, мачизма и насилието, Испания до неотдавна се отнасяше към домашните животни с безразличие и понякога с мрачна жестокост. Но в това отношение, както и при другите, се извършваше уеднаквяване и Испания се приближаваше до европейските и особено до английските норми. Хомосексуализмът все повече бе нещо обикновено и общоприето; вегетарианството се разпространяваше така, както и тъпотиите стил „New Age“29; а домашните любимци, които тук носеха хубавото име mascotas30, постепенно заместваха децата в семействата. Но този процес беше едва в началото си и все още бележеше провали; често се случваше някое кученце, подарено за Коледа вместо играчка, да бъде изоставено на пътя след няколко месеца. По този начин в централните равнини се образуваха глутници от бездомни кучета. Съществуването им беше кратко и жалко. Заразени с краста или други паразити, те намираха храна в кофите за боклук на крайпътните капанчета и почти винаги свършваха под колелата на някой камион. Но най-вече ужасно страдаха от липсата на контакт с хората. Тъй като е напуснало естествената си среда преди хилядолетия, кучето не успява повторно да се приспособи към нея. В глутниците нямаше никаква устойчива йерархия, спречкванията, било за храна, било за женски, бяха постоянни; малките бяха изоставяни и понякога разкъсвани от по-възрастните си братя.

По онова време пиех все повече и повече и едва след третата мастика, когато, олюлявайки се, се запътих към „Бентли“-то, видях с учудване как Изабел мина през един отвор в оградата и се приближи до група от десетина кучета, които седяха на едно запустяло място недалеч от паркинга. Знаех, че е по-скоро боязлива, а тези животни по принцип се считаха за опасни. Но кучетата я гледаха без никаква агресия или страх. Малък бяло-риж помияр с остри ушички, най-много на три месеца, запълзя към нея. Тя се наведе, взе го на ръце и се върна към колата. Така в нейния и моя живот влезе Фокс, а с него и безусловната любов.

Даниел 24, 6

Поради сложното преплитане на протеините в обвивката на ядрото у приматите, клонирането на хора десетилетия наред било нещо опасно, зависимо от случайността и в крайна сметка не се практикувало. Но в замяна на това от самото начало то било успешно при повечето домашни животни, включително — макар и с леко закъснение — при кучето. Следователно съвсем същият Фокс лежи в краката ми в момента, когато пиша тези редове, добавяйки според традицията моя коментар към животописа на прародителя си, както са го вършели предшествениците ми.

Водя спокоен и безрадостен живот; размерите на резиденцията позволяват кратки разходки, а пълното спортно оборудване ми дава възможност да поддържам мускулатурата си. Фокс обаче е щастлив. Подскача из двора, като се задоволява с разрешения участък — бързо разбра, че трябва да стои далеч от защитната бариера, играе с топка или с някое от пластмасовите си животни (имам няколко стотици, оставени от предшествениците ми), много обича музикалните играчки, особено едно пате, произведено в Полша, което надава най-разнообразни крясъци. Но най-много обича да го взема на ръце и да си лежи така на слънце с притворени очи, с глава на коленете ми, в щастлива полудрямка. Спим заедно и всяка сутрин започва с истински празник — облизва ме и ме драска с малките си лапички; за него е очевидно щастие да се срещне наново с живота и със светлината на деня. Радостите му са същите като тези на дедите му и ще останат същите у неговите потомци; в самата му природа е заложена възможността за щастие.

Аз съм само един неочовек и в моята природа не е заложена такава възможност. Още хората или поне най-напредналите от тях са знаели, че безусловната любов е предпоставка за възможността за щастие. Цялостното разбиране на проблема досега не е позволило да се стигне до някакво решение. Изучаването на житията на светците, които за мнозина били източник на надежда, не хвърлило никаква светлина по този въпрос. Подбудите на светците, търсещи спасение, били алтруистични само до известна степен (макар че покорността пред Божията воля, към която призовавали, вероятно е била удобно средство, за да оправдаят в очите на другите естествения си алтруизъм), а постоянната вяра в явно отсъстващото божество ги водела до прояви на затъпяване, несъвместими с изискванията на технологичната цивилизация. Що се отнася до хипотезата за съществуването на ген на алтруизма, тя е предизвикала толкова разочарования, че днес никой не смее открито да я споменава. Наистина било доказано, че центровете на жестокостта, на моралната оценка и на алтруизма се намират в челния дял на мозъчната кора, но изследванията не са позволили да се премине отвъд тази чисто анатомична констатация. След появата на неохората тезата за генетичния произход на моралните чувства е породила най-малко три хиляди научни съобщения, идващи от най-авторитетни научни среди. Досега никое не е успяло да премине бариерата на експерименталната проверка. Освен това теориите, вдъхновени от учението на Дарвин, които обяснявали появата на алтруизъм у животинските популации с това, че той давал предимство на групата като цяло при естествения подбор, почивали на неточни, многобройни и противоречиви изчисления и в крайна сметка потънали в забрава.

Добротата, съчувствието, верността, алтруизмът продължават да бъдат за нас непроницаеми тайни, които обаче се съдържат в пространството, ограничено от телесната обвивка на едно куче. От решаването на този проблем зависи дали ще дойдат или не Бъдещите.

Вярвам в идването на Бъдещите.

Даниел 1, 7

Кучетата не само са способни да обичат, но изглежда, че сексуалният нагон не им поставя непреодолими проблеми — когато срещнат разгонена женска, тя им позволява да й се качат; в противен случай те сякаш не изпитват нито желание, нито особена липса.

Кучетата не само са обект на постоянно възхищение, за хората те са и прекрасна тема за разговор — международна, демократична и консенсусна. Именно така срещнах Хари, бивш германски астрофизик, придружен от бигъла Труман. Кротък природолюбител на около шейсет години, Хари посвещаваше пенсионерските си години на наблюдаване на звездите — небето в тази област, обясни ми той, било изключително чисто; през деня се занимаваше с градинарство и подреждаше. Живееше сам с жена си Хилдегард — и, естествено, с Труман; нямаха деца. Очевидно е, че ако не беше кучето, нямаше да има какво да си кажа с този мъж — впрочем дори и с кучето разговорът тъпчеше на едно място (той ни покани на вечеря следващата събота; живееше на петстотин метра и беше най-близкият ни съсед). За щастие той не говореше френски, а аз — немски; фактът, че трябва да преодолеем езиковата бариера (няколко изречения на английски, някоя и друга дума на испански), в крайна сметка създаде у нас впечатление за добре прекарана вечер, макар че в продължение на два часа само си крещяхме (той беше малко глух) баналности. След вечеря той ме попита дали не искам да наблюдавам пръстените на Сатурн. Разбира се, разбира се, че исках. И ето че станах свидетел на великолепна гледка, естествена или божествена по произход, кой знае, и предоставена на човешкото съзерцание, какво повече да кажа. Хилдегард свиреше на арфа, предполагам, че свиреше чудесно, но всъщност не знам дали е възможно да свириш лошо на арфа — искам да кажа, че по устройството си този инструмент винаги ми е изглеждал способен да издава само мелодични звуци. Мисля, че две неща ми попречиха да се нервирам — от една страна, Изабел, под претекст, че е уморена, благоразумно пожела да си тръгнем доста рано, във всеки случай преди да довърша бутилката с кирш; от друга страна, бях забелязал у германеца пълните събрани съчинения на Тейяр дьо Шарден. Ако има нещо, което винаги да ме е изпълвало с тъга или съчувствие, тоест да ме е докарвало до състояние, изключващо всякаква форма на злоба или ирония, това е именно съществуването на Тейяр дьо Шарден — впрочем не толкова неговото съществуване, колкото самият факт, че той има или е могъл да има читатели, дори и съвсем малко на брой. Когато срещна читател на Тейяр дьо Шарден, се чувствам безпомощен, объркан, готов да потъна в сълзи. На петнайсет години случайно бях попаднал на „Божествената среда“, която някой вероятно отвратен читател беше оставил на пейката на гара Ереши-Шамаранд. Само след няколко страници книгата ме накара да вия — от отчаяние строших помпата на бегача си в стената на мазето. Тейяр дьо Шарден беше, разбира се, първостепенна откачалка, но все пак си оставаше ужасно тягостен. Приличаше донякъде на онези германски учени християни, описани навремето от Шопенхауер, които, „след като оставят колбите и скалпела, започват да философстват за понятия, заучени от времето на първото им причастие“. У него имаше и някаква илюзия, характерна за всички християни от левицата — е, може би от центъра или най-общо за християните, повлияни от прогресивното мислене след Революцията, която ги караше да вярват, че похотливостта е нещо простимо, незначително и не може да отклони човек от спасението, — че единственият истински грях е гордостта. Къде у мен беше похотливостта? Къде беше гордостта? И дали се бях отдалечил от спасението? Струва ми се, че отговорите на тези въпроси не са особено трудни; например Паскал никога не би се занимавал с такива абсурдни неща — когато го четеш, чувстваш, че изкушенията на плътта не са му били чужди, че разгулът е нещо, което е можел да почувства, и че ако е предпочел Христос пред съвкупляването или картите, то не е било поради разсеяност или некомпетентност, а защото Христос в крайна сметка му се е сторил повече high dope31; с една дума, той е бил сериозен автор. Ако бяха открили еротика у Тейяр дьо Шарден, мисля, че това в известен смисъл би ме успокоило; но не го вярвах нито за секунда. Как ли бе живял, с кого беше дружил този възвишен Тейяр, за да има такова благо и наивно виждане за човека — макар че по същото време в същата страна са вилнеели такива забележителни мръсници като Селин, Сартр или Жьоне. По хората, на които беше посвещавал книгите си или писал писма, постепенно можеше да се отгатне — беше общувал със зализани католици, понякога с аристократи, често с йезуити. Невинни като младенци.

— Какво си мърмориш? — прекъсна ме Изабел.

Осъзнах, че сме излезли от дома на германеца и всъщност вървим покрай морето и си отиваме вкъщи. От две минути, осведоми ме тя, съм си говорел сам, нищо не можела да разбере. Обясних й накратко същността на проблема.

— Лесно е да си оптимист — заключих аз сурово, — лесно е да си оптимист, когато ти стига едно куче и не искаш да имаш деца.

— И ти си в същото положение, но не си станал кой знае какъв оптимист… — забеляза тя. — Просто те са стари… — продължи снизходително. — Когато човек остарява, има нужда да мисли за успокояващи и приятни неща. Да си представя, че на небето ни очаква нещо хубаво. Полека-лека се готви за смъртта. Когато не е прекалено тъп или прекалено богат.

Спрях и се загледах в океана и звездите. Същите звезди, на които Хари посвещаваше нощите си, докато Хилдегард се отдаваше на импровизации free classic по Моцартови теми. Музиката на сферите, звездното небе; нравственият закон в сърцето ми. Мислех си за този стил и за това, което ме разделяше от него — ала нощта беше толкова приятна, че поставих ръка на дупето на Изабел, усещах го много добре под лекия плат на лятната й пола. Тя легна на дюната, махна бикините си, разтвори крака. Влязох в нея — за първи път бяхме лице в лице. Гледаше ме право в очите. Помня много добре движенията на катерицата й, виковете й накрая. Помня ги още по-добре и защото тогава се любихме за последен път.

Минаха няколко месеца. Пак дойде лято, после есен; Изабел не изглеждаше нещастна. Играеше с Фокс, грижеше се за азалиите си; аз се занимавах с плуване и препрочитах Балзак. Една вечер, когато слънцето още огряваше вилата, тя ми каза кротко:

— Ще ме зарежеш заради някоя по-млада…

Възразих, че никога не съм й изневерявал.

— Знам… — каза тя. — По едно време мислех, че ще го направиш, че ще изчукаш някоя от онези фльорци, които се въртят в редакцията, после ще се върнеш при мен, пак ще прекараш някоя фльорца и т.н. Щях да страдам ужасно, но в крайна сметка щеше да е по-добре.

— Опитах веднъж. Но мацката не пожела.

Спомних си, че в онази сутрин бях минал покрай лицея „Фенелон“. Беше междучасие, момичетата бяха между четиринайсет и петнайсет години и всичките бяха по-красиви, по-привлекателни от Изабел само защото бяха по-млади. Няма съмнение, че те бяха навлезли в етап на жестоко нарцистично съперничество — едни бяха смятани за сладки от връстниците си момчета, други — за незабележими или направо грозни; въпреки това за всяко от тези млади тела един петдесетгодишен мъж би платил, и то скъпо, и ако се наложи, би рискувал репутацията, свободата и дори живота си. Колко просто нещо е животът! И колко безизходно! Докато отивах да взема Изабел от редакцията, заговорих някаква беларуска, която чакаше да я фотографират за осма страница. Момичето прие да пийне нещо, но ми поиска петстотин евро за една свирка; не се съгласих. По същото време юридическият арсенал, насочен към репресиране на сексуалните отношения с малолетни, беше станал по-жесток; увеличаваха се призивите за химическа кастрация. Да се възбуждат желанията до непоносимост, като в същото време се пречи всячески на осъществяването им — такъв беше единственият принцип, заложен в основата на западното общество. Познавах всичко това, познавах го до дъно, бях го използвал в много скечове; въпреки това и аз бях жертва на същия процес. Събудих се през нощта, изпих три пълни чаши вода една след друга. Представях си през какви унижения трябва да мина, за да прелъстя коя да е тийнейджърка; представях си трудно постигнатото съгласие, срама на момичето, когато трябва да излезем заедно на улицата, безгрижието, с което щеше да ме остави заради някой свой връстник. Представях си как това нещо се повтаря безброй пъти и разбрах, че няма да мога да го преживея. Ни най-малко не претендирах, че мога да избегна естествените закони — тенденцията към намаляване на ерекционните способности на члена ми, необходимостта да намирам млади тела, за да поправя механизма… Отворих една опаковка със салам и бутилка вино. Добре де, ще платя, си казах аз; когато стигна дотам, когато ще имам нужда от свежи дупенца, за да поддържам ерекцията си, ще платя. Но ще платя по пазарната цена. Петстотин евро за една свирка, за какво се мисли оная славянка? Цената е петдесет, не повече. В хладилника открих начената кофичка с „Марон сюис“. На този етап от разсъжденията ми ме шокираше не това, че има мацки, които са готови да го правят за пари, а че има такива, които не са готови или пък искат недостъпна цена; с други думи, настоявах за пазарна регулация.

— Значи не си платил… — възрази Изабел. — И сега след пет години още не си решил да го сториш. Не, ще се случи следното: ще срещнеш някое младо момиче — не Лолита, а момиче на двайсет, двайсет и пет години — и ще се влюбиш. Ще бъде интелигентно, готино, по-скоро хубаво момиче. С което бихме могли да станем приятелки…

Беше се стъмнило, не успявах да различа чертите на лицето й.

— Което би могло да съм аз…

Тя говореше спокойно, но аз не знаех как да тълкувам това спокойствие; все пак в гласа й имаше нещо необичайно, а и аз нямах опит с подобни ситуации; преди да срещна Изабел, никога не бях се влюбвал и никоя жена не се беше влюбвала в мен, с изключение на Дебелия задник, но това е друг проблем; тя беше най-малко на петдесет и пет години, когато я срещнах, поне така си мислех тогава, струваше ми се, че може да ми бъде майка, от моя страна не ставаше дума за любов, дори не бях си го помислял, а безнадеждната любов е нещо съвсем друго: вярно, много е мъчителна, но никога не създава същата близост, същата чувствителност към интонациите на другия, не я създава дори у безнадеждно влюбения, който е твърде потънал в яростното си и безполезно очакване, за да запази и най-малката проницателност, за да може да изтълкува правилно някакъв сигнал; накратко, намирах се в положение, което в моя живот беше безпрецедентно.

Никой не може да вижда по-нагоре от себе си, казва Шопенхауер, за да ни внуши, че не е възможно да има обмен на идеи между двама индивиди с твърде различно интелектуално ниво. В този момент, очевидно, Изабел можеше да вижда над мен; благоразумно замълчах. В края на краищата, казах си аз, можех и да не срещна никакво момиче; като се имат предвид малкото ми познанства, това дори беше твърде вероятно.

Тя продължаваше да купува френски вестници, е, не често, два пъти седмично и от време на време ми даваше да прочета някоя статия с презрително сумтене. Горе-долу по това време френските медии подеха голяма кампания за приятелството, лансирана вероятно от „Льо Нувел Обсерватьор“. „Любовта може да свърши, приятелството — никога“ — приблизително такава беше темата на статиите. Не разбирах защо трябва да се твърдят такива безсмислици; Изабел ми обясни, че това е вестникарски номер, че става дума само за ежегодния вариант на темата: „Разделяме се, но си оставаме приятели“. Според нея това щяло да продължи още четири-пет години преди да се приеме, че преминаването от любовта в приятелство, тоест от едно силно към едно слабо чувство, е прелюдия към изчезването на чувството изобщо — в исторически план, защото в индивидуален план безразличието е далеч най-благоприятното положение; обикновено, след като се разпадне, любовта не се превръща в безразличие, а още по-малко в приятелство, а направо в омраза. Тази забележка ми позволи да нахвърля сценарий, озаглавен „ДВЕ МУХИ ПО-КЪСНО“, който щеше да стане кулминационната — и финална — точка на кариерата ми в киното. Агентът ми беше във възторг, че пак работя; два месеца и половина отсъствие е много. Възторгът му изстина, когато получи окончателния продукт. Не бях скрил от него, че става дума за филмов сценарий, който исках да режисирам и изиграя сам; не там бил проблемът, каза ми той, хората от дълго време чакали, добре било да ги изненадам, това можело да стане култов филм. Но съдържанието… Честно казано, не съм ли отишъл твърде далеч?

Филмът разказваше за живота на човек, чието любимо развлечение е да убива мухи с ластик (откъдето и заглавието); обикновено не успява — все пак ставаше дума за тричасов пълнометражен филм. Второто любимо развлечение на този мъж са минетите с недостигнали пубертета девойчета — най-много четиринайсетгодишни; с тях има по-голям успех, отколкото с мухите.

Противно на онова, което впоследствие повтаряха корумпираните медии, филмът не беше колосален провал; дори беше триумфално приет в някои страни в чужбина; във Франция донесе доста добри печалби, без обаче да достигне цифрите, които можеха да се очакват при главозамайващо възходящия характер на кариерата ми до този момент; това е всичко.

Но неуспехът му сред критиката беше реален; и днес още ми се струва незаслужен. „Изтъркана клоунада“ беше заглавието на статията за филма във в. „Льо Монд“, който по този начин умело се разграничаваше от колегите си моралисти, поставящи в уводните статии най-вече въпроса за забраната му. Вярно е, че ставаше дума за комедия и че повечето гегове бяха лесни и дори вулгарни; но все пак имаше няколко диалога в някои сцени, които сега ми се струват най-доброто, което съм сътворил. Особено в Корсика, в продължителната сцена, заснета по склоновете на прохода Бавела, където героят (изпълняван от мен) показва вилата си на малката Орор (девет години), която е свалил по време на една Дисни закуска в парка „Маринленд“ в Бонифачо.

— Трябва ли да живееш в Корсика — нахално подмяташе момиченцето, — за да стоиш на магистралата…

— Да гледаш как префучават колите — отговаряше той (отговарях аз), — вече е нещо като живот.

Никой не се смя; нито по време на предпремиерната прожекция, нито на премиерата, нито на фестивала на комичния филм в Монбазон. И все пак, и все пак, казвах си аз, никога не се бях издигал така високо. Нима Шекспир можеше да създаде такъв диалог. Нима можеше дори да си го представи, нещастният селяндур?

Отвъд изтърканата като реклама за шампоан тема за педофилията (и дори за шампоан „Бебе“, хахаха, — така се изразявах по онова време в интервютата), този филм целеше да стане трепетна пледоария срещу приятелството и по-общо — срещу несексуалните отношения като цяло. За какво всъщност можеха да говорят двама мъже след определена възраст? Кое би накарало двама мъже да останат заедно освен, разбира се, конфликт на интереси, освен когато някакъв проект (да свалят правителството, да построят магистрала, да напишат сценарий за анимационен филм, да изтребят евреите) не ги обединява? След определена възраст (говоря за средноинтелигентните мъже, а не за одъртели простаци) е очевидно, че всичко е казано. Може ли едно толкова празно по същество намерение като това „да прекараме заедно известно време“ да породи нещо друго освен скука, притеснение и в крайна сметка откровена ненавист? Докато между мъжа и жената винаги, въпреки всичко, съществува нещо: слабо привличане, малка надежда, малка мечта. Фундаментално предназначена за спор и несъгласие, речта си остава белязана от този си войнствен произход. Речта разрушава, разделя и когато между мъжа и жената остане само тя, с право се смята, че връзката е изчерпана. Но придружена, смекчена и в известен смисъл осветена от ласките, тя приема друг, не така драматичен, а по-дълбок смисъл, нещо като самостоятелен интелектуален контрапункт, безцелен и свободен.

Насочен не само срещу приятелството, но и срещу всички обществени отношения, лишени от физически контакт, филмът представляваше — само вестник „Слат Зоун“ уместно го отбеляза — косвена апология на бисексуалността и дори на хермафродитизма. Общо взето, връщах се към древните гърци. Когато човек остарява, винаги се връща към древните гърци.

Даниел 24, 7

Броят на човешките животописи е 6174, което отговаря на първата константа на Капрекар. Независимо дали са писани от жени или от мъже, дали са от Европа, Азия, Америка или Африка, дали са завършени или не, всички постигат съгласие по една точка, и то само по нея: моралните страдания, причинявани от старостта, са непоносими.

Несъмнено Бруно 1 с резкия си стегнат стил дава най-изумителната престава за това, когато описва себе си като човек „с желания на младеж в тяло на старец“, но, повтарям, всички свидетелства си съвпадат, било това на моя далечен предшественик Даниел 1 или тези на Рашид 11, Пол 1, Джон 1, Фелисите 1, или особено разтърсващото описание на Есперанса 1. Както изглежда, в нито един момент от човешката история остаряването не е било удоволствие; но през годините преди изчезването на вида то очевидно става толкова ужасно, че броят на случаите на доброволна смърт, целомъдрено наречена от здравноохранителните органи във Франция заминаване, приближава 100%, а средната възраст на заминаването, което в световен мащаб е шейсет години, е около петдесет в най-развитите страни.

Тази цифра била резултат от дълъг процес, който едва започвал по времето на Даниел 1, когато средната продължителност на живота била много по-висока, а самоубийствата на възрастни хора — редки. Въпреки това уродливото и увредено тяло на старците вече било обект на всеобщо отвращение и несъмнено лятото на 2003 година, особено смъртоносно за Франция, предизвикало първото осъзнаване на явлението. „Протестът на старците“ е заглавието на първа страница на в. „Либерасион“ в деня след като станали известни цифрите — за два дни в страната умрели повече от десет хиляди души; едни починали съвсем самотни по домовете си, други — в болница или в старчески дом, но независимо от това всички си отишли поради липса на грижи. През следващите седмици същият вестник публикувал серия ужасни репортажи, илюстрирани със снимки, достойни за концентрационните лагери и разказващи за агонията на старците, наблъскани в общи помещения — зарязани голи на леглата си само по памперси, те стенели по цял ден, без никой да дойде да ги рехидратира или поне да им даде чаша вода; описва се как обърканите медицински сестри не успяват да открият семействата, заминали на почивка, как редовно изнасят труповете, за да направят място за новопостъпилите. „Сцени, недостойни за модерна държава“ — пише журналистът, без да си даде сметка, че именно те са доказателство, че Франция е на път да стане модерна държава, че само една наистина модерна държава е способна да се отнася със старците като с боклук и че такова презрение към възрастните е немислимо в Африка или в коя е да е азиатска страна с традиционна култура.

Обичайното възмущение, предизвикано от тези снимки, бързо избледняло и разпространението на евтаназията, предприемана по предписание на лекарите или доброволно, разрешило проблема през следващите десетилетия.

На хората било препоръчано животописът им да бъде възможно най-завършен — според тогавашното схващане, че последните мигове от живота се съпътстват от някакво откровение. Най-често цитираният пример е този на Марсел Пруст, чийто първи рефлекс, когато почувствал наближаването на края си, бил да се втурне към „По следите на изгубеното време“, за да запише впечатленията си едновременно с настъпването на смъртта.

На практика малцина имали тази смелост.

Даниел 1, 8

Подготовка, снимки, монтаж, скромно рекламно турне („ДВЕ МУХИ ПО-КЪСНО“ излезе едновременно в повечето европейски столици, но аз посетих само Франция и Германия): общо бях отсъствал около година. Първата изненада ме чакаше на летището в Алмерия: посрещна ме група от петдесетина души, скупчени зад огражденията в коридора на изхода и размахващи тефтерчета, фланелки и афиши за филма. От първите цифри вече знаех, че филмът, зле приет в Париж, беше предизвикал фурор в Мадрид — както впрочем и в Лондон, Рим и Берлин; бях станал европейска звезда.

След като групата се разпръсна, забелязах Изабел свита на стол в дъното на салона за посрещачи. Нов шок. Облечена с панталон и безформена фланелка, тя присвиваше очи в моята посока с някаква смесица от страх и срам. Когато се приближих на няколко метра, тя се разплака, сълзите течаха по бузите й, а тя дори не се опитваше да ги избърше. Беше напълняла най-малко с двайсет кила. Този път дори лицето й не беше пощадено: подпухнала, зачервена, с чорлави и мазни коси, тя беше ужасна.

Естествено, Фокс полудя от радост, скочи във въздуха, половин час близа лицето ми. Чувствах, че това не е всичко. Тя отказа да се съблече пред мен, бързо се появи наново, този път с анцуга, който слагаше за сън. В таксито, което ни отвеждаше от летището, не бяхме разменили нито дума. Празни бутилки от коняк „Коентро“ се търкаляха по пода на спалнята; като изключим това, къщата беше разтребена.

През цялата си кариера не съм преставал да говоря за опозицията между еротизма и нежността, бях играл всякакви персонажи: момичето, което си пада по групов секс, но същевременно поддържа целомъдрена, чиста, сестринска връзка с любовта на живота си; полуимпотентният льохман, който я приема такава, каквато е; груповият ебач, който се е възползвал от ситуацията. Консумацията, забравата, нищетата. Бях карал цели зали да се пукат от смях с подобни сюжети; е, от всичко това бях спечелил доста значителни суми. Но този път бях пряко засегнат, осъзнавах напълно ясно, че подобно противопоставяне между еротизма и нежността е най-голямата гадост на нашата епоха, една от онези, които подписват окончателната смъртна присъда на всяка цивилизация. „Не е смешно, копеле…“ — повтарях си аз с тревожна насмешка (защото фразата непрекъснато се въртеше в главата ми, не можех да се отърва от нея и осемнайсетте таблетки атаракс не промениха нищо, в крайна сметка трябваше да се оправям с пастис и транксен32). „А ако обичате някого заради красотата му, обичате ли именно него? Не, защото ако дребната шарка, пощадила живота му, унищожи красотата му, ще унищожи и любовта ви!“33 Паскал не е знаел какво е „Коентро“. Вярно е, че понеже е живял във време, когато телата били излагани на показ много по-малко, той е надценявал значението на красотата на лицето. Най-лошото беше, че Изабел ме привлече най-напред не с красотата си; интелигентните жени винаги са ми го вдигали. Всъщност интелектът не е много полезен в сексуалните отношения, на жената той служи само за едно: да разбере кога е най-подходящият момент да си сложи ръката на хуя на мъжа на обществено място. Всички мъже обичат това, то е израз на властта на маймунския самец, някакъв атавизъм от този род, глупаво е да се пренебрегва; трябва само да се подбере моментът и мястото. Някои мъже предпочитат свидетел на неприличния жест да бъде жена; други, които си падат малко педали или са много властни, предпочитат да ги гледа мъж; трети се наслаждават най-вече на съучастническия поглед на друга двойка. Някои предпочитат влака, други — басейните, трети — нощните клубове и баровете; интелигентната жена знае всичко това. Аз лично имах хубави спомени с Изабел. Към края на нощта успях да достигна до по-приятни и почти носталгични мисли; през това време тя хъркаше до мен като крава. Призори си дадох сметка, че и тези спомени бързо ще изчезнат; именно тогава избрах пастистранксена.

В битов план нямаше належащ проблем, разполагахме със седемнайсет стаи. Настаних се в една от тези, които гледаха към скалите и морето; явно, Изабел предпочиташе да съзерцава сушата. Фокс ходеше ту в едната, ту в другата стая и много се забавляваше; не страдаше повече от кое да е дете при развода на родителите си, дори, бих казал, много по-малко.

Можеха ли нещата да продължават така дълго време? За жалост да. Докато отсъствах, бях получил сто трийсет и два факса (трябва да й се признае също така, че редовно беше слагала нови листи в апарата); можех да прекарам остатъка от живота си в пътуване от фестивал на фестивал. От време на време щях да се връщам: погалвам Фокс, гаврътвам един транксен и готово. Както и да е, за момента имах нужда от пълна почивка. Ходех на плажа очевидно сам, лъсках бастуна от време на време, кьорейки голите тийнейджърки (и аз си бях купил телескоп, но не за да гледам звездите, хахаха), с една дума, владеех положението. Владеех го горе-долу; все пак за две седмици на три пъти за малко не се хвърлих от върха на крайбрежната скала.

Срещнах се пак с Хари, той беше добре; Труман обаче изглеждаше остарял; отново ни поканиха на вечеря, този път заедно с една двойка белгийци, които току-що се бяха установили в областта. Хари ми беше представил мъжа като белгийски философ. Всъщност след защита на докторат по философия той беше издържал конкурс за държавен чиновник и беше водил безцветния живот на данъчен инспектор (дълбоко убеден в значимостта на работата си, защото като симпатизант на социалистите вярваше в благотворния ефект на по-големия фискален натиск). Беше публикувал няколко философски статии в списания с материалистична ориентация. Жена му, един вид гном с късо подстригани бели коси, също беше прекарала живота си в Данъчната инспекция. Странно, тя вярваше в астрологията и настоя да ми направи хороскоп. Бях Риби с асцендент Близнаци, но ми беше все тая, спокойно можех да бъда Пудел с асцендент Багер, хахаха. Тази духовита забележка ми спечели уважението на философа, който обичаше да се присмива на маниите на жена си — бяха женени от трийсет и три години. Той винаги се борил срещу мракобесието; бил от много католическо семейство и, увери ме той с треперещ глас, това било голяма пречка за пълноценното му сексуално развитие. „Какви са тези хора? Какви са тези хора?“ — повтарях си аз отчаяно, докато бърниках херингите си. (Хари пазаруваше в немския супермаркет в Алмерия, когато го обхващаше носталгия по родния му Меклембург.) Очевидно тези два гнома не бяха имали сексуален живот, освен може би с неясна детеродна цел (впоследствие разбрах, че имат син). Просто те не бяха от хората, които имат достъп до секса. Това не им пречеше да се възмущават, да критикуват папата, да се оплакват от разпространението на СПИН, който никога нямаше да пипнат; всичко това създаваше у мен желание да умра, но се въздържах.

За щастие Хари се намеси и разговорът се извиси към по-трансцендентни теми (звездите, безкрайността и т.н.), което ми позволи смело да се заема с кренвиршите в чинията си. Естествено, и в този случай материалистът и тейярдистът не постигнаха съгласие (в този момент разбрах, че те вероятно се срещат често, изпитват удоволствие от този обмен на мисли и че това може да продължи трийсет години без видима промяна, за радост и на двамата). Стигнахме до смъртта. След като през целия си живот се беше борил за сексуална свобода, която не беше познал, Робер Белгиеца сега се бореше за евтаназията — която в замяна на това имаше всички шансове да опознае. „Ами душата? Ами душата?“ — пъхтеше Хари. С една дума, краткото им шоу беше добре отработено; Труман заспа почти по същото време, когато и аз.

Арфата на Хилдегард обедини всички мнения. Ах, какво ли не прави музиката; особено когато е тиха. Дори няма от какво да напиша скеч, помислих си аз. Вече не успявах да се шегувам с наивните поборници за неморалност, вече не можех да пускам забележки от рода на: „Все пак по-приятно е да си добродетелен, когато можеш да се отдадеш на порока“. Вече не успявах да се шегувам и с ужасното отчаяние на целулитните петдесетгодишни мадами, копнеещи за безумна любов, нито с увреденото дете, което бяха успели да родят, след като почти бяха изнасилили някой аутист („Давид е моят слънчев лъч“). Общо взето, не успявах да се шегувам с почти нищо, ясно е, че кариерата ми беше към края си.

Тази вечер не се любихме сред дюните на връщане. Но всичко трябваше все пак да свърши и след няколко дни Изабел ми каза, че е решила да си отиде.

— Не искам да съм в тежест — каза тя и добави: — Желая ти цялото щастие, което заслужаваш.

Аз обаче продължавах да се питам дали това не е някакъв гаден номер.

— Какво ще правиш? — попитах аз.

— Предполагам, че ще отида при мама… Обикновено жените в моето положение постъпват така, нали?

Това бе единственият момент, когато в гласа й прозвуча някаква горчивина. Знаех, че баща й е напуснал майка й преди десетина години заради по-млада жена; несъмнено това явление се разрастваше, но в крайна сметка в него нямаше нищо ново.

Държахме се като цивилизована двойка. Общо бях спечелил четирийсет и два милиона евро; Изабел се задоволи с половината от имуществото, придобито по време на брака, без да иска компенсация. Това все пак правеше седем милиона евро; едва ли щеше да живее в бедност.

— Можеш да се заемеш със сексуален туризъм… — предложих й аз. — В Куба има много приятни клубове…

Тя се усмихна, поклати глава.

— Там си падат по съветските педали — каза тя насмешливо, имитирайки бегло стила, с който се бях прославил. После пак стана сериозна, погледна ме право в очите (сутринта беше много тиха, морето беше синьо и спокойно).

— Още ли не си забърсал някоя курва? — попита тя.

— Не съм.

— И аз.

Тя потръпна, въпреки че беше топло, наведе очи и после ги вдигна.

— Излиза, че не си чукал цели две години.

— Не съм.

— И аз.

О, колко невинни и сантиментални агънца бяхме ние; и точно това щеше да ни погуби.

На другата сутрин се разходихме за последен път; морето беше все така синьо, крайбрежните скали все така черни, а Фокс припкаше до нас.

— Фокс ще дойде с мен! — беше заявила още в самото начало Изабел. — Нормално е, с мен е живял по-дълго, но можеш да го взимаш, когато поискаш.

Бяхме невероятно цивилизовани.

Всичко вече беше опаковано, камионът трябваше да мине на другия ден, за да закара вещите й в Биариц — майка й, макар и бивша учителка, кой знае защо, беше решила да свърши дните си в тази област, бъкаща от буржоазни баровци, които я презираха в най-висша степен.

Почакахме заедно още петнайсет минути таксито, което щеше да я отведе на летището. „О, животът ще мине бързо…“ — каза тя. Говореше по-скоро на себе си, така ми се стори; не й отговорих. След като се качи в таксито, тя ми махна за последен път с ръка. Да; сега нещата щяха да се успокоят.

Даниел 24, 8

Обикновено не е прието да се съкращават човешките животописи, въпреки отвращението или досадата, които тяхното съдържание ни вдъхва. Именно това отвращение и тази досада трябва да развиваме у себе си, за да се разграничим от вида. Само при това условие, предупреждава ни Върховната сестра, ще бъде възможно идването на Бъдещите.

И ако аз, следвайки една традиция, преустановена от Даниел 17, нарушавам сега това правило, то е, защото следващите деветдесет страници от животописа на Даниел 1 са напълно остарели поради развитието на науката34. По времето на Даниел 1 често обяснявали мъжката импотентност с психологични причини; днес знаем, че става дума само за хормонално явление, чиято зависимост от психологията е минимална и винаги подлежи на лечение.

Тези деветдесет страници, съдържащи мъчителни разсъждения за упадъка на мъжествеността, примесени с порнографско-потискащи описания на несполучливи опити с различни андалуски проститутки, имат за нас някаква поука, прекрасно резюмирана от Даниел 17 в следните редове, които съм взел от неговия коментар.

Даниел 1, 9

Продадох „Бентли“-то, което твърде много ми напомняше за Изабел и чиято претенциозност започваше да ме притеснява, и си купих „Мерцедес 600 SL“ — също скъпа, но по-скромна кола. Всички богати испанци караха „Мерцедес“ — те не бяха сноби, пилееха пари умерено; освен това кабриото е по-удобно за сваляне на мадами — тук ги наричаха chicas, което ми харесваше. Обявите във вестник „Вос де Алмерия“ бяха пределно ясни: piel dorada, culito melocoton, guapisima, boca supersensual, labios expertos, muy simpatico, complaciente35. Много красив език, изразителен, естествено пригоден за поезия — почти всичко се римува. За онези, които трудно си представяха описанието, имаше барове с проститутки. Физически момичетата бяха готини, отговаряха на обявата, спазваха уговорената цена, за останалото какво да кажа… Те включваха телевизора или касетофона твърде високо, намаляваха максимално светлината, с една дума, опитваха се да се абстрахират; ясно, че не им беше в кръвта. Разбира се, можеше да ги накараш да намалят звука или да увеличат светлината; в крайна сметка очакваха бакшиш и всичко имаше значение. Сигурно има хора, които се кефят от този вид отношения, представях си как изглеждат, но просто аз не бях като тях. Освен това повечето бяха румънки, беларуски, украинки, тоест идваха от ония абсурдни страни, възникнали след разпадането на Източния блок, а не може да се твърди, че комунизмът особено е развил сантименталността в човешките отношения; общо взето, у бившите комунисти господства грубостта — в сравнение с тях Балзаковото общество, родено от разпадането на монархията, изглежда чудо на милосърдието и кротостта. Добре е да не се доверяваме на доктрините за всеобщо братство.

Едва след като Изабел си отиде, открих истинския свят на мъжете по време на патетични странствания по почти пустите магистрали на Южна и Централна Испания. Освен през уикенда и в началото на сезона на отпуските, когато се срещат семейства и двойки, магистралите са най-вече мъжки свят, населен с търговски представители и шофьори, груб и тъжен свят, в който единствените достъпни издания са порно и автосписанията, където пластмасовата поставка, предлагаща DVD на клиентите, с надпис „Tu mejores peliculas“36, обикновено само дава възможност да попълниш колекцията си с Dirty debutantes37. Малко се говори за този свят и е истина, че няма кой знае какво да се каже; там не се експериментира никакво ново поведение, той не може да предостави никаква свястна тема на светските списания, с една дума, той е неизвестен и никак не губи от това. През тези няколко седмици не завързах никакво мъжко приятелство и дори не се почувствах близък с някого, но няма значение, в този свят никой не е близък с никого и дори намусеното съучастие на уморените сервитьорки със залепнали към увисналите им гърди тениски с надпис „Naughty girl“ можеше, знаех го много добре, само по изключение да доведе до някое платено и винаги твърдо бързо чукане. Евентуално можех да вляза в спор с някой тираджия и да остана без преден зъб на някой паркинг сред газьолни изпарения; май че това беше единствената възможна авантюра, която ми се предлагаше в този свят. Живях по този начин малко повече от месец, изпотроших хиляди евро, за да плащам чаши с френско шампанско на тъпи румънки, които само след десет минути бяха готови да ми правят свирка без презерватив. На Средиземноморската магистрала, и по-точно на южния изход от Тотана, реших да сложа край на тягостната си екскурзия. Бях оставил колата си на последното свободно място в паркинга на хотел-ресторанта, където влязох да пийна една бира; обстановката с нищо не се отличаваше от всичко, което бях видял през последните седмици; постоях десетина минути, без истински да спра вниманието си на каквото и да е, като чувствах само глуха, обща умора, от която движенията ми ставаха по-несигурни и по-мудни, както и някаква тежест в стомаха. Като излязох, разбрах, че един „Шевролет Корвет“, паркиран напреко, ми пречеше да маневрирам с колата си. Перспективата да се върна на бара, за да търся собственика, ме отчая; облегнах се на бетонния парапет, опитвайки се да схвана цялата ситуация и най-вече пушейки цигара след цигара. Сред всички спортни коли на пазара „Шевролет Корвет“-ът с безполезно и агресивно мъжествените си линии, с липсата на истинско техническо благородство и с умерената си цена несъмнено отговаря най-добре на понятието „гъзарска кола“. Кой знае на какъв як андалуски мачо щях да попадна? Като всички от своята порода тоя тип навярно разбираше от коли и значи прекрасно си даваше сметка, че моята кола, макар и по-незабележима от неговата, беше три пъти по-скъпа. Паркирайки така, че да ми попречи да изляза, той беше демонстрирал не само мъжествеността си, но и голяма доза социална ненавист и можех с право да очаквам най-лошото. Бяха ми нужни четирийсет и пет минути и половин пакет „Кемъл“, за да събера кураж и да се върна в заведението.

Веднага открих собственика на колата, свит в края на бара пред купичка с фъстъци; бирата му се топлеше, докато той хвърляше отчаян поглед към екрана на гигантския телевизор, където момичета с минишорти извиваха ханш под звуците на бавен „гроув“; очевидно ставаше дума за мокро парти и дупетата на момичетата все повече изпъкваха под минишортите, а отчаянието на мъжа нарастваше. Беше дребен, с коремче, плешив, вероятно петдесетгодишен, с костюм и вратовръзка и почувствах как ме обзема тъжно съчувствие; със сигурност неговият „Шевролет Корвет“ нямаше да му помогне да забърсва мадами, заради него най-много щеше да мине за „дърт мухльо“, и аз се възхитих на всекидневната му смелост, която въпреки всичко му позволяваше да кара „Шевролет Корвет“. Кое достатъчно младо и секси момиче нямаше да се изхили при вида на тоя чичка, излизащ от своя „Шевролет Корвет“? Но трябваше да приключа с тази работа и го направих с цялата усмихната благост, на която бях способен. Както се опасявах, отначало той се показа твърде войнствен, опита се да привлече за свидетел сервитьорката, която дори не вдигна очи от мивката, където миеше чашите си. После ме погледна пак и това, което видя, го поуспокои — аз самият се чувствах толкова стар, уморен, нещастен и жалък — по неясни причини, заключи той, собственикът на мерцедеса също беше неудачник, почти събрат по нещастие, и в този момент той се опита да установи някаква мъжка солидарност, почерпи ме с бира, после с още една и ми предложи да довършим вечерта в „New Orleans“. За да се отърва от него, се извиних, че ми остава още много път — аргумент, който мъжете обикновено уважават. Всъщност бях само на петдесет километра от вкъщи, но току-що си бях дал сметка, че можех да продължа моето road-movy38 и у дома.

Всъщност на няколко километра от вилата ми минаваше магистрала и там имаше подобно заведение. Имах навик на излизане от „Diamond Nights“ да се отбивам на плажа на Родалквилар. Моят мерцедес купе се носеше по пясъка; включвах командата за отваряне на гюрука и за двайсет секунди той ставаше кабриолет. Плажът беше великолепен, почти винаги пуст, геометрично равен, с непокътнат пясък, обграден от черни, абсолютно отвесни скали; човек, надарен с истински артистичен темперамент, несъмнено би могъл да създаде нещо от тази самота и красота. Лично аз, изправен срещу безкрая, се чувствах като мушица върху мушамата на масата. В края на краищата не ми пукаше за тази красота и геологична възвишеност, дори ги намирах някак застрашителни. „Светът не е панорамна гледка“ — сухо отбелязва Шопенхауер. Вероятно бях придавал твърде голямо значение на секса, спор няма; единственото място на света обаче, където се бях чувствал добре, беше, когато съм сгушен в прегръдките на жена, сгушен във вагината й, а на моята възраст не виждах защо това трябваше да се промени. Съществуването на котето само по себе си е благодат, си казвах аз, самият факт, че мога да съм в него и да се чувствам добре, вече беше достатъчна причина да продължа това мъчително странстване. Други не бяха имали този късмет. „Истината е, че на тази земя нищо не беше подходящо за мен“ — отбелязва Клайст в дневника си малко преди да се самоубие на брега на Ванзее. Често мислех за Клайст по онова време; на гроба му бяха издълбани негови стихове:

Бях отишъл там през февруари, бях направил поклонническо пътуване. Имаше двайсет сантиметра сняг, клоните се огъваха под сивото небе, голи и черни, сякаш във въздуха нещо пълзеше. Всеки ден на гроба му поставяха букет свежи цветя; нито веднъж не срещнах лицето, което ги слагаше. Гьоте се беше срещал с Шопенхауер, беше срещнал и Клайст, без истински да го разбере. Пруски песимисти, ето какво си беше помислил и в двата случая. Винаги ми се е повдигало от италианските стихове на Гьоте. Нима трябва да си роден под еднообразно сиво небе, за да разбереш? Едва ли — небето беше яркосиньо и по крайбрежните скали на Кордова нямаше никаква растителност, но това не променяше нищо. Не, определено не преувеличавах значението на жената. И освен това съвкуплението… очевидната му геометричност.

Бях казал на Хари, че Изабел „пътува“; вече бяха изминали шест месеца, но той като че ли не се учудваше, изглежда, не се интересуваше много от човешките същества. Присъствах на нов спор с Робер Белгиеца почти в същата обстановка както първия път, после на трети, но този път белгийците бяха придружени от сина им Патрик, дошъл да си почине за една седмица, и приятелката му Фадиах, негърка със страхотно тяло. Патрик беше на около четирийсет и пет години и работеше в люксембургска банка. Веднага ми направи добро впечатление, във всеки случай не изглеждаше толкова тъп, колкото родителите си — впоследствие разбрах, че заема отговорен пост и борави с много пари. Фадиах не беше на повече от двайсет и пет години и оценката за нея можеше да бъде само стриктно еротична; впрочем това сякаш не я вълнуваше много. Гърдите й бяха частично скрити зад бяла лента, носеше прилепнал бял минижуп и май това беше всичко. Винаги по-скоро съм одобрявал този вид неща; обаче не ми ставаше.

Те двамата бяха елоимити, тоест членуваха в секта, която почиташе и очакваше завръщането на Елоимите, извънземни създатели на човечеството. Никога не бях чувал за тези тъпотии и затова по време на вечерята не слушах с особено внимание. В общи линии според тях всичко се дължало на правописна грешка в книга Битие. Създателят Елоим не трябвало да се възприема в единствено, а в множествено число. У нашите Творци нямало нищо божествено, нито свръхестествено; те били просто материални същества, много по-напреднали от нас в еволюцията си, били овладели космическите пътувания и създаването на живот; също така били победили стареенето и смъртта и единственото им желание било да споделят тайните си с най-достойните от нас. Ах, ах, казах си, ей го ѐ сиренцето.

За да можели да се върнат и да ни разкрият как да избегнем смъртта, ние (тоест човечеството) трябвало предварително да им построим посолство. Не кристален палат с хиацинтови или берилови стени, не, нещо просто, модерно и cool, но все пак комфортно; според пророка (защото имаше и пророк, родом от Клермон-Феран) те обичали джакузи. Отначало той съвсем традиционно се канел да построи посолството в Йерусалим; но имало проблеми, междусъседски разпри, с една дума, моментът не бил удачен. Един непринуден разговор с някакъв равин от Комисията по Месиите (специализирана израелска организация, която се занимава с този вид проблеми) го насочил към нова възможност. Очевидно евреите не случили на добро географско положение. При създаването на Израел, естествено, мислели за Палестина, но и за други места като Тексас или Уганда — също опасно място, но не до такава степен; накратко, заключил равинът, не трябвало прекалено да се вторачваме в географските аспекти. Бог е навсякъде, възкликнал той, присъствието Му изпълва мирозданието (искам да кажа, извинил се той, присъствието на Елоимите според вас).

Но според пророка, не, не било така, Елоимите живеели на планетата на Елоимите, от време на време пътували и толкова; но той се въздържал от нов географски спор, защото разговорът го просветлил. Ако Елоимите са могли да дойдат до Клермон-Феран, си казал той, вероятно има някаква причина, свързана с геоложкия характер на това място — във вулканичните зони земята здравата се тресе, всички знаят това. Ето защо, каза ми Патрик, пророкът след кратко разследване избрал остров Ланзароте в Канарския архипелаг. Вече купили терена, строежът щял да започне всеки момент.

Дали случайно не искаше да ми внуши, че е време да направя инвестиции? Не, успокои ме той, от тази гледна точка всичко е ясно, членският внос е минимален, всеки може да провери сметките, когато си поиска. Ако знаеше какво правя понякога в Люксембург за други клиенти… (много бързо бяхме минали на ти), не, наистина, ако има нещо, за което не могат да ни нападат, то е точно това.

Довършвайки чашата с кирш, си казах, че Патрик е избрал оригинален синтез между материалистичните убеждения на баща си и астралните мании на майка си. Последва традиционният сеанс арфа-звезди. „Уаауу! Върхът!“… — възкликна Фадиах, когато зърна пръстените на Сатурн и после се излегна на шезлонга. Определено, определено небето над тази област беше много чисто. Обръщайки се, за да взема бутилката с кирш, забелязах, че краката й са разтворени и в тъмното ми се стори, че пъхна ръка под полата си. След малко чух тежкото й дишане. И така, докато наблюдаваше звездите, Хари мислеше за Христос, Робер Белгиеца, не зная, може би за топящия се хелий или за чревните си проблеми, а Фадиах мастурбираше. Всеки според харизмата си.

Даниел 24, 9

Някаква радост слиза от сетивния свят. Аз съм прикрепен към Земята.

Напълно черните крайбрежни скали днес се спускат вертикално на дълбочина три хиляди метра. Тази гледка плаши диваците, но лично мен не ме ужасява. Знам, че в дъното на бездната не се крие никакво чудовище, а има само огън, първичен огън.

Топенето на ледовете започнало по време на Първото Смаляване и населението на планетата от четиринайсет милиарда достигнало седемстотин милиона души.

Второто Смаляване било по-постепенно; то се извършвало през целия период на Голямата Суша и продължава и до днес.

Никой не знае каква е причината за Голямата Суша, най-малкото — истинската причина. Било е доказано, разбира се, че тя се дължи на промяната на наклона на оста на Земята спрямо плоскостта на орбитата й; но явлението се смята за малко вероятно от квантова гледна точка.

Голямата суша е необходима притча, учи Върховната сестра; теологична предпоставка за Връщането на Влагата.

Връщането на Влагата ще бъде знак за идването на Бъдещите.

Даниел 1, 10

От първия ми престой сред Свръхздравите съм запазил преди всичко образа на ски влек в мъглата. Летният начален курс се провеждаше в Херцеговина или нещо от този род — в страна, известна най-вече с кървавите си конфликти. Въпреки това всичко беше много мило — хижите, странноприемницата от тъмно дърво с перденца на бели и червени квадратчета, с глави на глигани и елени, закачени по стените, истински централноевропейски кич, който винаги съм харесвал. „Ах, войната, безумието на хората, Грос беда…“ — повтарях си аз, имитирайки несъзнателно интонацията на Франсис Бланш40. От много отдавна страдам от своеобразна умствена ехолалия, която в моя случай не се свързва с известни мелодии, а с интонациите, използвани от прочути комици — така например, щом чуех Франсис Бланш да повтаря: КОЛОСАЛ-НА СТРЕЛ-БА! — както във филма „Бабет отива на война“, — трябваше да положа огромно усилие, за да прогоня тези думи от главата си. С Луи дьо Фюнес беше още по-трудно: часове наред оставах под влиянието на неговия дрезгав глас, на мимиките и жестовете му, сякаш бях обладан от него.

Всъщност много бях работил, си казах аз, животът ми беше преминал в непрекъснат труд. Актьорите, които познавах, когато бях на двайсет години, не бяха имали никакъв успех, вярно е, че повечето дори напълно се бяха отказали от занаята, но трябва да се признае, че те нищо не правеха: обръщаха чаша след чаша из барове или модни клубове. А през това време, сам в стаята си, аз репетирах часове наред, изпилвах всяка интонация, всеки жест; освен това пишех скечовете си, пишех ги наистина и едва след много години успях да го върша сравнително лесно. Ако съм работел така, то е, защото не съм бил способен да се развличам; не съм се чувствал добре в баровете и модните клубове, на вечерите, организирани от модните дизайнери, на ВИП дефилетата; с обикновената си физика и интровертния си темперамент имах много малко шансове да стана веднага кралят на празненството. И така по липса на друго работех и успях. Всъщност на младини бях като Офели Уинтер, която си повтаряла, мислейки за хората край нея: „Смейте се, тъпанари. След време аз ще съм на подиума и ще ви разкажа играта“. Беше го заявила в едно интервю за „20 години“.

Трябваше да престана да мисля за „20 години“, трябваше да престана да мисля за Изабел; трябваше да престана да мисля почти за всичко. Погледът ми обгърна зелените, влажни склонове, опитвах се да виждам само мъглата — мъглата винаги ми е помагала. Ски влекове в мъглата. Значи между две етнически войни те намираха време да карат ски — трябва да поработя над мускулите си, казах си аз и веднага замислих скеч за двама мъчители, разменящи си трикове за поддържане на формата във фитнес зала в Загреб. Прекалявах, не можех да престана: бях шут, щях да си остана шут, щях да пукна като шут — с омраза и в конвулсии.

Ако за себе си наричах елоимитите Свръхздравите, то е, защото наистина бяха изключително здрави. Те не искаха да остаряват; за тази цел не пушеха, взимаха лекарства срещу свободните радикали и други подобни добавки, които се намират по аптеките. Наркотиците не се допускаха, алкохолът беше разрешен под форма на червено вино по две чаши на ден. Спазваха критска диета, така да се каже. Според пророка тези указания нямаха морално значение, целта беше здравето. Всичко здравословно и в частност всичко сексуално беше разрешено. Веднага всичко се визуализираше, било на Интернет сайта или в брошурите им: забавен еротичен кич, малко блудкав, прарафаелитски стил със склонност към големи цици а ла Валтер Джирото. В илюстрациите в по-малки дози присъстваше мъжкият или женският хомосексуализъм — строго хетеросексуален, пророкът съвсем не беше хомофоб. Дупето, путката — за пророка всичко беше добре дошло. Той лично ме посрещна на летището в Зворк с протегнати ръце, облечен в бяло. Бях първият им истински ВИП, беше се постарал. Досега имаха само едно малко ВИП-че, впрочем също французин, художник, който се казваше Венсан Грейсамер. Дори веднъж беше организирал изложба в Бобур — вярно, в Бобур беше излагал творбите си дори Бернар Бранксен. С една дума, беше четвърт ВИП, ВИП — пластични изкуства. Иначе беше мило момче. И вероятно — веднага се убедих в това — добър художник. Имаше остри, интелигентни черти на лицето и странно втренчен, почти мистичен поглед; изразяваше се нормално, умно, като претегляше думите си. Изобщо не знаех с какво се занимава, дали с видео или с инсталации, или с нещо друго, но се чувстваше, че този тип работи наистина. Двамата бяхме единствените явни пушачи и освен ВИП статута, това ни сближи. Нямаше как да пушим в присъствието на пророка, но от време на време излизахме от лекцията, за да изпафкаме по една цигара, и доста бързо това се прие мълчаливо. Хубаво нещо е ВИП-аджийството.

Преди началото на първата лекция едва успях да се настаня и да си приготвя разтворимо кафе. За присъствието на „уроците“ беше прието да облечеш над обикновените си дрехи дълга бяла туника. Очевидно, навличайки това нещо, изпитвах донякъде чувството, че съм смешен, но скоро разбрах за какво служеше. Хотелът имаше сложен план с остъклени коридори, свързващи отделните крила с междинни етажи и подземни галерии, като навсякъде имаше указания, написани на странен език, близък до гаелския, от който все едно не разбирах нищо, така че ми беше нужен половин час, за да се ориентирам. През това време срещнах около двайсетина души, които като мен се носеха из пустите коридори, облечени с дълги бели туники. Когато влязох в заседателната зала, имах усещането, че участвам в духовно начинание — макар че тази дума за мен никога нищо не е означавала и впрочем продължава да не означава. Нямаше смисъл, но аз участвах. Очевидно дрехите правят човека.

Ораторът беше висок, много слаб, плешив, а впечатляващата му сериозност дори малко плашеше. Мислено го нарекох Учения и в действителност той се оказа професор по неврология в някакъв канадски университет. За мое голямо учудване той каза интересни и дори на места много увлекателни неща. Човешкият ум, обясни той, се развива чрез създаване и постепенно химично подсилване на различно дълги невронни вериги, свързващи от два до петдесет неврона и дори повече. Тъй като човешкият мозък съдържа няколко милиарда неврона, броят на комбинациите и следователно на възможните вериги е невероятен — далеч надвишава броя на молекулите във Вселената.

Количеството използвани вериги е различно у различните хора, което според него обяснявало безброй многото степени между глупостта и гения. Но още по-забележително е, че ако често се използва дадена верига, в резултат на йонните натрупвания тя става все по-леснодостъпна — тоест получава се постепенно самоусилване и това важи за всичко: за идеите, способностите и настроенията. Явлението подлежало на проверка както за индивидуалните психични реакции, така и за социалните отношения: осъзнаването на собствените задръжки ги усилвало; така например подробното изясняване на конфликтите между двама души обикновено ги правели нерешими. После Учения се впусна в безжалостна критика на теорията на Фройд, която не само че не почивала върху никаква солидна физиологична основа, но водела до драматични резултати, противоположни на търсената цел. На екрана зад него различните схеми, които съпътстваха изложението му, бяха махнати и бе показан кратък, но разтърсващ документален филм за моралните страдания — понякога нетърпими — на ветераните от Виетнам. Те не успявали да забравят, всяка нощ сънували кошмари, не можели дори да шофират, да пресичат улицата без чужда помощ и било невъзможно да се приспособят отново към нормален живот. Особено внимание беше отделено на някакъв прегърбен, сбръчкан мъж с редки чорлави червеникави коси, който наистина изглеждаше като парцал — непрекъснато трепереше, не можеше да излезе от къщи и се нуждаеше от постоянна медицинска помощ; той страдаше, страдаше непрекъснато. В шкафчето си в банята пазеше шишенце с виетнамска пръст; всеки път, когато отваряше шкафчето и изваждаше шишенцето, избухваше в сълзи.

„Стоп — каза Учения. — Стоп“. Кадърът застина и видяхме лицето на старец в едър план. „Глупост — продължи Учения. — Пълна и тотална глупост. Първото нещо, което този човек трябва да направи, е да изхвърли през прозореца шишенцето с пръст от Виетнам. Всеки път, когато отваря шкафа и изважда това шишенце, а той го върши по петдесет пъти на ден — той укрепва невронната верига и се осъжда на още по-големи страдания. По същия начин всеки път, когато непрестанно се връщаме към миналото си и към някакъв особено мъчителен епизод — а психоанализата се състои именно в това, — ние увеличаваме шансовете да го възпроизведем наново. Вместо да вървим напред, ние се погребваме. Когато изживяваме мъка или разочарование — нещо, което ни пречи да живеем, — трябва първо да сменим жилището си, да изгорим всички снимки, да не говорим за това с никого. Потиснатите спомени се изличават; това може да отнеме време, но те наистина се изличават. Веригата се дезактивира“.

„Има ли въпроси?“ Не, нямаше въпроси. Продължилото повече от два часа експозе беше забележително ясно. Когато влязох в столовата, зърнах Патрик, който идваше към мен усмихнат и с протегната ръка. Добре ли съм пътувал, добре ли съм се настанил и т.н.? Докато разговаряхме весело, някаква жена ме прегърна изотзад, като отърка сливата си в задника ми и постави ръце на половите ми органи. Обърнах се: Фадиах беше свалила туниката си и беше облякла боди, имитиращо кожа на леопард; изглеждаше много добре. Продължавайки да се търка о мен, тя също попита какви са първите ми впечатления. Патрик наблюдаваше добродушно сцената. „О, тя прави така с всички…“ — каза ми той, докато отивахме към масата, където вече седеше мъж на около петдесет години, доста едър, с твърда, късо подстригана сива коса. Той се изправи, за да ме посрещне, стисна ръката ми, вглеждайки се внимателно в мен. Докато се хранехме, той не каза нищо, само от време на време добавяше някоя подробност за логистиката на стажа, но чувствах, че ме изучава. Казваше се Жером Прийор, но мислено веднага го кръстих Ченгето. Фактически той беше дясната ръка на пророка, номер 2 в организацията (всъщност те наричаха това по друг начин; имаше цял куп титли от рода на „архиепископ седми ранг“, но смисълът беше същият). В йерархията се напредвало чрез стаж и заслуги, както във всички организации, каза ми той сериозно. Учения например, макар че бил елоимит едва от пет години, бил номер 3. Колкото до номер 4, трябвало непременно да ми го представи, настоя Патрик, много ценял моята работа, той самият имал страшно чувство за хумор. „Хумор ли…“, щях да кажа аз, но се въздържах.

Следобедната лекция беше изнесена от Одил, жена на около петдесет години, чийто сексуален живот бе същият като на Катрин Мийе41, на която впрочем малко приличаше. Изглеждаше симпатяга, без проблеми — пак като Катрин Мийе, — но лекцията й беше някак размита. Знаех, че съществуват жени със същите вкусове като на Катрин Мийе, — според мен процентът им е една на сто хиляди, беше постоянен и едва ли ще се увеличи. Одил леко се оживи, докато говореше за вероятностите от заразяване със СПИН в зависимост от съответното отверстие — явно това беше любимата й тема — беше събрала куп цифри. Тя беше заместник-председател на асоциацията „Двойки срещу СПИН“, която се стараеше да информира интелигентно — тоест да внуши на хората да използват презерватив само когато е абсолютно необходимо. Лично аз никога не бях използвал презерватив, а на моята възраст и при развитието на тройната терапия едва ли щях да започна — ако предположим, че отново имах възможност да чукам; в състоянието, в което се намирах, дори перспективата да чукам, и то с удоволствие, ми изглеждаше напълно достатъчен мотив, за да се обеся.

Главната цел на лекцията беше да се изброят ограниченията и принудите, които елоимитите налагаха на сексуалния си живот. Беше доста просто: такива нямаше, когато ставаше дума за секс между пълнолетни и по взаимно съгласие, както е прието да се казва.

Този път имаше въпроси. Повечето засягаха педофилията, тема, заради която елоимитите бяха давани под съд — но кой в наши дни не е бил даван под съд за педофилия? Позицията на пророка, която Одил припомни, беше много ясна: в човешкия живот има период, наречен пубертет, когато се заражда сексуалното желание — тази възраст, различна при отделните хора и в различните страни, се разполага между единайсет и четиринайсет години. Да се любиш с някого, който не желае или не е в състояние да изрази ясно съгласието си, тоест с лице в предпубертета, е лошо; колкото за ставащото след пубертета, то очевидно стои извън всякаква морална оценка и край, няма какво повече да се добави. Следобедът завършваше в атмосфера на здрав разум, а аз чувствах нужда от аперитив; в това отношение все пак бяха досадни. Добре че си носех запаси в куфара, а в качеството си на ВИП, естествено, имах самостоятелна стая. След вечерята, леко пийнал и сам в леглото си king-size с безупречно чисти чаршафи, направих кратка равносметка на изминалия ден. Първата изненада беше, че много от привържениците никак не бяха тъпи, а втората, и то още по-голяма, че много от жените съвсем не бяха грозни. Вярно е, че бяха готови на всичко, за да се покажат в най-хубавия си вид. В това отношение позициите на пророка бяха логични. Ако мъжът трябва да положи усилия, за да потисне мъжкото у себе си (мачизмът твърде често бе потапял в кръв света, възкликваше развълнуван той в различните интервюта, които бях прегледал на Интернет сайта му), жената, напротив, може да подчертае женствеността и вродения си ексхибиционизъм чрез всякакви блестящи, прозрачни или прилепнали одежди, които въображението на шивачи и дизайнери й предоставят — за Елоимите не можело да има нищо по-приятно и по-прекрасно.

Жените следваха тези съвети и на вечеря вече се беше създало леко, но постоянно еротично напрежение. Усещах, че през седмицата то щеше да се засилва и че нямаше да ми причини истински страдания, че щях да се задоволя с кротки чекии, загледан в движенията на мъглата на лунна светлина. Свежи пасбища, крави Милка, сняг по върховете — прекрасно място, за да забравиш или да умреш.

На другия ден се появи и самият пророк за първата си беседа: облечен целият в бяло, той скочи на сцената под светлината на прожекторите сред гръмки ръкопляскания: още от началото беше предизвикал standing ovation42. Помислих, че отдалеч прилича малко на маймуна — несъмнено поради съотношението между дължината на предните и задните крайници или заради позата му, не знам, впечатлението беше много бегло. Но нямаше вид на злобна маймуна — плоскоглава, кефеща се маймуна, нищо повече.

Несъмнено бе и това, че приличаше на французин — ироничен поглед с лукави и насмешливи искрици; веднага си представих колко щеше да е добър в пиеса на Фейдо.

Изобщо не изглеждаше на шейсет и пет години.

— Какъв ще е броят на избраните? — започна веднага пророкът. — Дали ще е 1729, най-малкото число, разлагащо се по два начина на сумата от два куба. Или 9240, което има 64 делителя? Дали ще е 40755 — едновременно триъгълно, пентагонално и хексагонално число. Дали ще са 144000, както желаят нашите приятели от Свидетелите на Йехова — между другото наистина опасна секта.

Като професионалист трябва да призная: на сцената той беше много добър. При това още не бях се събудил напълно, кафето в хотела беше отврат, но той ме впечатли.

— Дали ще е 698896 — огледален квадрат? — продължаваше той. — Или 12960000 — второто геометрично число на Платон? Дали ще е 33550336, петото съвършено число, посочено от анонимен автор в един средновековен ръкопис?

Той застана неподвижно точно в центъра, където се събираха лъчите на прожекторите, направи дълга пауза и продължи:

— Ще бъде избран този, който го желае от все сърце — пак пауза, но по-кратка — и се е държал, както подобава.

След това съвсем логично премина към условията за избора и се спря на изграждането на посолството — темата видимо му беше присърце. Беседата продължи повече от два часа и, честна дума, всичко беше добре обмислено, спектакълът нямаше грешка и аз аплодирах заедно с останалите. Бях седнал до Патрик, който ми прошепна в ухото:

— Тази година наистина е в страшна форма…

Докато излизахме от заседателната зала, за да отидем на обяд, ни спря Ченгето.

— Поканен си на масата на пророка — каза ми той сериозно и добави: — Ти също, Патрик.

Патрик се изчерви от радост, докато аз хипервентилирах, за да се отпусна. Въпреки усилията си Ченгето ти смразяваше кръвта дори когато съобщаваше нещо хубаво.

За пророка бе запазено цяло крило от хотела: в него той си имаше собствена трапезария. Докато чакахме пред входа, където едно момиче говореше по токи-уокито, към нас се присъедини Венсан ВИП пластични изкуства, придружен от един подчинен на Ченгето.

Пророкът рисуваше и цялото крило беше украсено с творбите му, изпратени от Калифорния специално за стажа. Те изобразяваха само голи или облечени с предизвикателни дрехи жени на фона на разнообразни пейзажи от Тирол до Бахамите; веднага разбрах откъде идваха илюстрациите в брошурите и в Интернет сайта му. Докато вървяхме по коридора, забелязах, че Венсан отвръща поглед от платната и едва успява да скрие отвращението си. И аз се приближих, но веднага се отдръпнах с погнуса — думата кич е много слаба, за да се характеризират тези произведения; мисля, че никога не съм виждал нещо по-грозно.

Гвоздеят на изложбата се намираше в столовата, огромно помещение с големи френски прозорци с изглед към планините — зад мястото на пророка една картина с размери осем на четири метра го изобразяваше заобиколен от дванайсет млади жени, облечени с прозрачни туники и протягащи ръце към него, кои с обожание, кои с още по-красноречив израз. Имаше бели, чернокожи, една азиатка и две индианки — поне не беше расист. Но затова пък явно си падаше по големите цици и рошавите путки — очевидно вкусовете на този мъж бяха прости.

Докато чакахме пророка, Патрик ми представи хумориста Жерар, четвърти номер в организацията. Дължеше тази привилегия на факта, че бил един от първите съратници на пророка. Бил до него при основаването на сектата преди трийсет и седем години и му останал верен, въпреки понякога странните му идейни завои. От четиримата основоположници единият починал, другият станал адвентист, а третият си тръгнал преди няколко години, когато пророкът призовал да гласуват за Жан-Мари льо Пен против Жак Ширак на втория тур на президентските избори с цел „да се ускори разлагането на френската псевдодемокрация“; горе-долу както някога маоистите в разцвета на славата си бяха призовали да се гласува за Жискар срещу Митеран — „за да се задълбочат противоречията на капитализма“. И така бе останал само Жерар и тази продължителна вярност му бе спечелила някои привилегии, като например да обядва всеки ден на масата на пророка (не такъв беше случаят с Учения или дори с Ченгето) или понякога да се подиграва с някои негови физически черти — например да говори за „дебелия му гъз“ или „свинските му очички“. От разговора ни стана ясно, че Жерар ме познава прекрасно и е гледал всичките ми представления, всъщност той ме следял от самото начало на кариерата ми. Живеейки в Калифорния и безразличен към всякаква културна дейност (единствените актьори, чиито имена знаел, били Том Круз и Брус Уилис), пророкът никога не бил чувал за мен; дължах ВИП статута си на Жерар и единствено на Жерар. Той се занимаваше с пресата и връзките с медиите.

Най-сетне пророкът се появи — бодър, изкъпан, облечен с дънки и тениска с надпис „Lick my balls“43 и с торба през рамото. Всички станаха, аз също. Той се приближи до мен, протегна ръка, широко усмихнат:

— Е, как ме намираш?

За няколко секунди останах слисан, но после разбрах, че въпросът му не крие никаква клопка: той наистина ми говореше като на колега.

— Ами… добре. Наистина, много добре… — отговорих аз. — Страшно ми хареса началото за броя на избраните, с всички онези цифри. — Хахаха!…

Той извади от торбата „Забавна математика“ от Юстайн Гордер44.

— Всичко е вътре, всичко!

Седна, потривайки ръце, и веднага се захвана с настърганите моркови; ние го последвахме.

Вероятно в моя чест разговорът след това се завъртя около комиците. Хумориста знаеше много по въпроса, но и пророкът имаше някаква представа, дори познавал Колюш в началото на кариерата му.

— Участвахме в общо представление една вечер в Клермон-Феран — съобщи ми той носталгично.

Всъщност навремето, когато производителите на грамофонни плочи, травматизирани от нахлуването на рока във Франция, записваха каквото им падне, пророкът (който още не бил пророк) издал плоча от 45 оборота под сценичното име Тревис Дейвис, направил турне из Централна Франция и нещата свършили дотам. После опитал да пробие в автомобилните състезания — също безуспешно. Изобщо търсел себе си; срещата с Елоимите станала в подходящ момент — без нея вероятно щяхме да си имаме още един Бернар Тапи. Днес вече почти не пеел, но пък запазил страстта си към бързите коли, заради което медиите твърдяха, че в имението си в Бевърли Хилз той поддържа истинска състезателна „конюшня“ с парите на последователите си. Било чиста лъжа, каза ми той. Първо, не живеел в Бевърли Хилз, а в Санта Моника; освен това притежавал само едно „Ферари Модена Страдале“ (подобрен вариант на обикновената „Модена“ с по-мощен мотор и олекотена от използване на въглерод, титан и алуминий) и едно „Порше 911 GT 2“; с една дума, по-малко от среден холивудски актьор. Вярно, че искал да замени „Страдале“-то с „Енцо“ и своята 911 GT 2 с „Карера GT“; обаче не бил сигурен, че средствата му го позволяват.

Склонен бях да му вярвам; изглеждаше по-скоро любител на жени, отколкото на пари, а тези две страсти са съвместими до определен момент — след известна възраст стават твърде много; щастливи са тези, които успяват да запазят поне едната; бях с двайсет години по-млад от него и очевидно бях близо до нулата. За да поддържам разговора, споменах моята „Бентли Континентал“, която току-що бях сменил с „Мерцедес 600 SL“ — съзнавах, че това прилича на обуржоазяване. Питам се за какво щяха да си говорят мъжете, ако нямаше коли.

На този обяд никой не спомена нито дума за Елоимите; през седмицата започнах да си задавам въпроса: наистина ли вярваха в тях? Нищо не се открива по-трудно от леката когнитивна шизофрения и за повечето привърженици нямах определено мнение. Очевидно Патрик вярваше, което донякъде ме тревожеше — ето един мъж, който заемаше отговорен пост в люксембургската си банка, през чиито ръце преминаваха суми, надвишаващи милиарди евро, и който вярваше в измислици, противоречащи напълно на най-елементарните Дарвинови тези.

Още по-интригуващ беше случаят с Учения и в края на краищата му зададох направо въпроса — не бях способен да усуквам с толкова интелигентен човек. Както очаквах, отговорът му бе пределно ясен. Първо, било напълно възможно някъде във Вселената да са се появили живи същества, някои от които достатъчно интелигентни, за да създават или манипулират живота. Второ, човекът наистина се е появил по пътя на еволюцията и създаването му от Елоимите трябвало да се схваща единствено като метафора — той все пак ме предупреди, че не трябва да вярвам сляпо в Дарвиновата библия, отхвърляна все по-често от сериозните учени; еволюцията на видовете всъщност се дължала не толкова на естествения подбор, колкото на генните мутации, т.е. на чистата случайност, както и на появата на географски изолирани популации и на независими един от друг биотопи. Трето, било напълно възможно пророкът да е срещнал не извънземно, а човек от бъдещето; някои интерпретации на квантовата механика не изключвали ни най-малко възможността за пренасяне на информация и дори на материални същности в посока, обратна на хода на времето — обеща да ми даде документация по въпроса, което и направи след края на стажа.

Окуражен, го попитах за нещо, което ме тормозеше от самото начало: безсмъртието, обещано на елоимитите. Знаех, че от всеки привърженик бяха взети няколко клетки и че съвременната технология позволяваше да се съхраняват за неограничен срок, не се и съмнявах, че незначителните трудности, които в момента пречеха на клонирането на хора, рано или късно щяха да бъдат преодолени; но какво ще стане с личността? Как новият клонинг би могъл поне малко да си спомня за миналото на предшественика си? И ако паметта му не е запазена, как ще почувства, че е същото, макар и преродено, същество?

За първи път усетих в погледа му нещо друго освен хладната компетентност на свикналия с точните понятия ум, за първи път отбелязах някаква възбуда, някакъв ентусиазъм. Бях напипал темата, на която беше посветил живота си. Покани ме на бара, поръча чаша какао за себе си — аз взех уиски, той дори не забеляза това нарушение на правилата на сектата. Към големия прозорец приближаваха крави и застанаха неподвижни, сякаш за да ни наблюдават.

— Получени са интересни резултати при някои кръгли червеи — започна той. — Чрез най-обикновено центрофугиране на съответните неврони и инжектиране на белтъчен изолат в мозъка на новия екземпляр се постига пренасяне на таксичните движения на бягство и в частност на реакциите на електрошок, както и на ориентацията в някои прости лабиринти.

Стори ми се, че в този момент кравите поклатиха глави, но той дори не ги забеляза.

— Очевидно тези резултати не могат да се пренесат у гръбначните, а още по-малко у развитите примати, какъвто е човекът. Предполагам, че помните какво казах на първата лекция за невронните вериги… Възпроизвеждането на този механизъм може да се постигне, но не с нашите компютри, а с един тип машина на Тюринг — тя би могла да се нарече автомат с вероятностен преход, — върху която работя в настоящия момент. Обратно на класическите калкулатори, тези автомати могат да установят променливи, еволюиращи връзки между близки изчислителни единици; те са способни да запомнят и да учат. Априори, няма ограничение на броя на изчислителните единици, които могат да се свържат, и следователно — на сложността на възможните вериги. На този етап голямата трудност се състои в установяването на биективно изображение на невроните на човешкия мозък, взет няколко минути след смъртта му, в паметта на непрограмирания автомат. Тъй като на практика продължителността на живота на последния е неограничена, следващият етап се състои в прехвърляне на информацията в обратна посока в мозъка на новия клонинг; това е фазата на свалянето (downloading), която, убеден съм, няма да представлява никаква трудност, когато се осъществи качването (uploading).

Свечеряваше се; кравите лека-полека се върнаха на пасбището си и аз не можех да избегна мисълта, че те не приемаха неговия оптимизъм. Преди да си отиде, той ми даде визитката си: професор Злотан Мицкевич от университета в Торонто. Било удоволствие да разговаря с мен, каза ми той, истинско удоволствие; ако имам нужда от допълнителна информация, на всяка цена да му изпратя мейл. В момента изследванията му напредвали много добре, надявал се да постигне значителни успехи през следващата година, повтори той с увереност, която ми се стори леко пресилена.

В деня на заминаването ми на летището в Зворк ме изпрати истинска делегация; освен пророка бяха дошли Учения, Ченгето, Хумориста и други по-незначителни сподвижници, сред които Патрик, Фадиах и Венсан ВИП пластични изкуства, с когото определено се бях сприятелил — разменихме си адресите и той ме покани да го видя, когато мина през Париж. Естествено, бях поканен на зимния стаж, който се провеждаше през март в Ланзароте и щял да бъде, предупреди ме пророкът, необикновено масов: били поканени привърженици от цял свят.

Всъщност през тази седмица се бях сприятелил с всички, които срещнах, мислех аз, докато минавах през детектора за метални предмети. Но никаква мадама; вярно е, че не ми беше до това. Разбира се, нямах никакво намерение да се включа в движението им; беше ме привлякло любопитството, това вечно мое любопитство, което ме съпровождаше от дете и явно беше по-силно от желанието.

Самолетът бе двумоторен, с перки и създаваше усещането, че всеки момент ще избухне. Докато летяхме над пасищата, си дадох сметка, че през целия стаж, дори без да говорим за мен, останалите не се бяха чукали кой знае колко — доколкото можех да схвана, а смятам, че мога, много съм печен в този вид наблюдения. Двойките си оставаха двойки, не бях доловил и помен за групов секс, дори за банална тройка; онези, които бяха дошли сами (повечето), си оставаха сами. На теория обстановката беше много отворена, всички форми на сексуален живот бяха разрешени и дори насърчавани от пророка; на практика жените носеха еротичните си дрешки, имаше доста докосвания и това бе всичко. Ето нещо любопитно, над което си струва да се замисля, си казах аз, преди да заспя върху табличката с обяда.

След три прекачвания и доста уморителен полет кацнах на летището в Алмерия. Температурата беше около 45°С, тоест с 30° повече, отколкото в Зворк. Това беше добре, но не можеше да спре настъпващата ми тъга. Докато минавах по облицованите с теракота коридори на вилата си, изключвах един по един климатиците, които икономката беше включила предишната вечер заради завръщането ми — тя беше стара и грозна румънка, зъбите й бяха развалени, но говореше превъзходно френски. Както е прието да се казва, имах й пълно доверие, макар че й бях забранил да подрежда, защото вече не можех да търпя някой да докосва личните ми вещи. Направо е смешно, казвах си аз, докато бършех пода с парцал, да чистя сам, с моите четирийсет милиона евро; но това е положението, не можех нищо да направя, не понасях мисълта, че дори и най-незначителното човешко същество може да наблюдава подробностите на живота ми и неговата празнота. Преминавайки пред огледалото в големия салон (огромно огледало, което заемаше цяла стена; с любимата жена можехме да се любим и да гледаме отраженията си и т.н.), направо се стреснах, като видях отражението си: толкова бях отслабнал, че изглеждах почти прозрачен. Призрак, ето на какво бях започнал да приличам, призрак от слънчевите страни. Учения беше прав: трябваше да се преместя, да изгоря снимките и всичко останало.

От финансова гледна точка преместването щеше да се окаже доходна операция: цената на парцелите се беше утроила след установяването ми тук. Трябваше да намеря купувач; имаше богати хора, но в Марбеля те вече бяха доста много — богатите обичат да са сред богати, така е, това ги успокоява, приятно им е да срещат същества, подложени на същите мъчения и които уж поддържат с тях не напълно користни отношения; приятно им е да вярват, че човешкият вид не се състои изцяло от вредители и паразити; но след определена гъстота все пак се получава пренасищане. За момента гъстотата на богаташите в областта около Алмерия беше твърде ниска; трябваше да намеря сравнително млад богаташ, първопроходец, интелектуалец, може би симпатизант на еколозите, богаташ, който ще си пада по наблюдение на камъни, човек, който беше забогатял примерно в информатиката. В най-лошия случай Марбеля беше само на сто и петдесет километра, а проектът за магистрала беше в напреднал етап. Тук никой нямаше да съжалява за мен. Но къде да отида? И за какво? Истината е, че се срамувах — срамувах се да призная на брокера, че се бях разделил с жена си, че нямах и любовници, които биха оживили тази огромна къща, срамувах се, че съм сам.

В замяна на това изгарянето на снимките беше нещо осъществимо; събирах ги цял един ден, имаше хиляди, бях маниак на тема снимки за спомен; прегледах ги набързо, възможно е и някои други бивши любовници да са изчезнали в общия куп. На залез-слънце закарах с количка всичко до песъчливо място встрани от терасата, изсипах отгоре цяла туба бензин и драснах клечка кибрит. Лумна великолепен огън, висок няколко метра, може би се забелязваше от километри и дори от алжирския бряг. Изпитах живо, но крайно мимолетно удоволствие: към четири часа се събудих отново с усещането, че хиляди червеи пълзят по кожата ми, имах неудържимото желание да се чеша до кръв. Телефонирах на Изабел, която вдигна слушалката след второто иззвъняване — значи и тя не спеше. Уговорихме се да мина да взема Фокс след няколко дни и че той ще остане при мен до края на септември.

Както при всички мерцедеси от висока класа, с изключение на „SLR Макларън“, скоростта на 600 SL е ограничена електронно до 250 км/ч. Не мисля, че съм карал с по-малка скорост между Мурсия и Албасете. Имаше няколко доста дълги и много широки завои; имах усещане за абстрактна мощ, вероятно нещо такова изпитва човек, на когото не му пука от смъртта. Траекторията остава съвършена дори когато завърши със смърт; може да се сблъскаш с камион, да обърнеш колата и Бог знае какво още; това с нищо не намалява красотата на траекторията. Малко след Таранкон леко намалих скоростта, за да поема по R3, после по M45, но не паднах под 180 км/ч. По абсолютно празната R2, която минаваше на трийсетина километра от Мадрид, пак се върнах на максималната скорост. Прекосих Кастилия по N1 и продължих с 220 км/ч до Витория-Гастейз, а после поех по криволичещите шосета на Баската област. Пристигнах в Биариц в единайсет часа вечерта, взех стая в „Софител Мирамар“. Имах среща с Изабел на другия ден в десет часа в „Сребърният сърфист“. За мое голямо учудване тя бе свалила всичките си килограми. Лицето й бе слабо, леко сбръчкано и измъчено от скръб, но отново беше станала елегантна и красива.

— Как успя да спреш с пиенето? — попитах я аз.

— Морфин.

— Трудно ли го намираш?

— Не, не, напротив, тук е много лесно; във всяка чайна има мрежа за доставка.

Значи така, бабишкерите от Биариц се друсаха с морфин: ето това беше новина.

— Въпрос на поколение — каза ми тя. — Сега е ред на изискани бабки, стил рокендрол; естествено, те си имат други нужди. Не си прави илюзии — лицето ми изглежда горе-долу нормално, но затова пък тялото ми напълно се отпусна, дори не смея да ти покажа какво се крие под анцуга ми — тя посочи тъмносиния си екип с бели ленти, който й беше с три размера по-голям. — Вече не играя балет, не се занимавам с никакъв спорт, нищо: дори не ходя на плуване. Правя си една инжекция сутрин, една — вечер, между двете гледам морето и това е. Дори не ми липсваш, е, не много. Нищо не ми липсва. Фокс много си играе, тук е щастлив…

Поклатих глава, изпих си какаото и отидох да платя сметката в хотела. След час бях стигнал Билбао.

Един месец ваканция с кучето ми — хвърлям му топката по стълбата, тичаме заедно по плажа. Живея.

На 30 септември в седемнайсет часа Изабел паркира пред входа на вилата. Беше си купила „Мицубиши Спейс Стар“, кола, която „Автожурнал“ беше класирал в категорията „лудоспейс“ (баничарка). По съвета на майка си беше избрала модификация „Бокс Офис“. Остана около четирийсет минути, преди да потегли наново към Биариц. „Така е, постепенно се превръщам в бабичка… — каза тя, докато настаняваше Фокс на задната седалка. — Симпатична бабичка в «Мицубиши Бокс Офис».“

Даниел 24, 10

От няколко седмици Венсан 27 се опитва да установи контакт. Имах само епизодични отношения с Венсан 26; не ми беше съобщил, че смъртта му наближава, нито че е преминал в интермедийния стадий. Сред неохората фазите на интермедиацията са често много кратки. Всеки по свое желание може да смени цифровия си адрес и да се изолира напълно. Лично аз съм имал толкова малко контакти, че никога не съм го смятал за нужно. Понякога не се свързвам с никого седмици наред и това отчайва Мари 22, моята най-упорита събеседничка. Както е твърдял още Смит, разделянето на субекта от обекта при когнитивните процеси е резултат от конвергентен сноп от неуспехи. Нагел отбелязва, че същото е и с раздялата между субекти (с тази разлика, че неуспехът в този случай не е емпиричен, а афективен). Именно в неуспеха и чрез неуспеха се създава субектът. Превръщането на хората в неохора и съпътстващото го изчезване на всякакъв физически контакт ни най-малко не е променило този основен онтологичен факт. Също както и хората, ние не сме освободени от статута на индивиди, нито от моралния и физически упадък, който го съпровожда. Но за разлика от тях ние знаем, че този статут е следствие от перцептивен неуспех, че е другото име на нищото, отсъствието на Словото. Проникнати от смъртта и форматирани от нея, ние вече нямаме сила да присъстваме тук и сега. Някои човешки същества може би с радост са виждали в самотата бягство от групата, но за такива самотници то е означавало да изоставят първичната си принадлежност, за да открият други закони, друга група. Днес, когато всяка група е изчезнала, а всяко племе се е разпръснало, ние знаем, че сме самотни и подобни и сме загубили желанието да се свържем.

Цели три дни Мари 22 не ми изпрати нито едно съобщение: беше необичайно. След известно колебание й изпратих код за включване към камерата за видеонаблюдение на единицата Пройексионес XXI, 13; тя отговори веднага със следното съобщение:

38276, 9417, 41117, 52464. На посочения адрес нямаше нищо, нямаше дори съобщение за грешка; екранът беше изцяло бял. Значи тя искаше да преминем в некодиран режим. Колебаех се, докато на белия екран много бавно се оформи следното съобщение: „Както вероятно си се досетил, аз съм интермедийна“. Буквите изчезнаха, появи се ново съобщение: „Ще умра утре“.

Въздъхвайки, включих видеоуредбата и я насочих към голото си тяло. Предложих й да мине в гласов режим. След минута тя ми отговори. „Аз съм стара интермедийна, отивам си; не знам дали гласът ми е приятен. Но щом предпочиташ, добре…“ Тогава разбрах, че тя не иска да ми покаже нищо от тялото си; в интермедийния стадий деградацията често е внезапна.

Наистина, гласът й беше напълно синтетичен; все пак имаше неочовешки интонации, най-вече при гласните, и някакви странно нежни тонове. Насочих камерата към корема си. „Малко по-надолу… — каза тя почти безшумно. — Покажи ми члена си, ако обичаш“. Подчиних се; мастурбирах според правилата, проповядвани от Върховната сестра; някои интермедийни към края на дните си изпитват носталгия по половия си орган и обичат да го наблюдават през последните мигове от реалния живот; Мари 22 очевидно беше от тях — това не ме изненада, като се имат предвид посланията, които си бяхме разменяли в миналото.

В продължение на три минути не се случи нищо; после получих последно съобщение — пак беше преминала в негласов режим: „Благодаря, Даниел, сега ще се изключа, ще подредя последните страници на коментара си и ще се приготвя за края. След няколко дни Мари 23 ще се настани между тези стени. Ще й дам твоя IP адрес и ще й предложа да продължи контакта. Някои неща са станали посредством частичните ни инкарнации в периода след Второто Смаляване; други неща ще се случат посредством бъдещите ни инкарнации. Предчувствам, че раздялата ни не е окончателна“.

Даниел 1, 11

През първите дни на октомври, в пристъп на печално примирение, се върнах към работата си — щом не можех да правя нищо друго. Всъщност думата работа може би е пресилена, за да окачестви проекта ми — диск с рап парчета, озаглавен „НАЧУКАЙ ГО НА БЕДУИНИТЕ“, с подзаглавие, „Посвещава се на Ариел Шарон“. Имах успех сред критиката (отново ме показаха на корицата на „Радикал Хип-Хоп“, този път без колата ми), но продажбите бяха скромни. Още веднъж в пресата се оказах в ролята на парадоксален рицар на свободния свят; но скандалът все пак не беше така оглушителен, като по времето на „ГРУПОВ СЕКС САМО С ПАЛЕСТИНКИ“ — този път, казах си аз със смътна носталгия, радикалните ислямисти наистина си бяха глътнали езиците.

Неуспешните продажби вероятно се дължаха на посредствената музика; тя едва напомняше рап, бях се задоволил само да семплирам скечовете си в стил drum and bass с тук-там по някой вокал — Джамел Дебуз участваше в един от хоровете. Все пак бях написал едно оригинално парче: „Заври го в негърския гъз“, от което бях доста доволен: „заври“ се римуваше ту с „пари“, ту с „игри“; а „гъз“ със „земетръс“ и „лъскам“, имаше добри lyrics45, поддаващи се на многопластов прочит — журналистът от „Радикал Хип-Хоп“, който рапираше вкъщи, без да го съобщава на редакцията, видимо беше впечатлен и в статията си дори ме сравни с Морис Сев46. Потенциално това си беше хит и имах добра реклама; жалко все пак, че музиката не беше на същото ниво. Бяха ми казали много хубави неща за някакъв независим продуцент, Бертран Батасуна, който пускаше дискове със съмнителен лейбъл, никъде не можеха да се намерят и може би за това ги смятаха за култови; бях горчиво разочарован. Този тип не само беше абсолютно творческо бездарие — по време на записите дремеше на мокета и пърдеше на всеки четвърт час, — но като личност беше крайно неприятен, истински нацист — впоследствие разбрах, че действително членувал във FANE47. Слава Богу не му плащаха добре, но ако това бе всичко, което „Върджън“ можеше да ми предложи като „нови френски дарования“, наистина си заслужаваха да бъдат лапнати от „Би Ем Джи“. Ако бяхме взели Голдман или Обиспо, както правят всички, сега нямаше да сме в това положение, казах в крайна сметка на директора на „Върджън“, който ми отговори с продължителна въздишка; бил съгласен с мен, предишният му проект с Батасуна, един хорал от пиренейски овци, семплиран с хардкор техно, се оказал страхотен финансов провал. Но така е, имал фиксиран бюджет, не можел да поеме отговорност за превишаването му, трябвало да се обърне към седалището на групата в Ню Джърси; с една дума, отказах се. Няма кой да ви помогне.

Иначе, престоят ми в Париж по време на записа беше почти приятен. Бях настанен в „Лутеция“, което ми напомни за Франсис Бланш, Комендатурата48, с една дума, за хубавите ми години, когато бях пламенен, изпълнен с ненавист и имах бъдеще. За да заспя, всяка вечер препрочитах Агата Кристи, най-вече ранните й произведения, последните й книги ме бяха потресли. „Безкрайна нощ“ ме потапяше в трескава тъга и винаги плачех в края на „Завесата: Последният случай на Поаро“, когато четях последните фрази на прощалното писмо на Поаро до Хейстингс:

Освен „Кирие Елейсон“ от „Меса в си“ и може би адажиото на Барбър, не виждах какво може да ме доведе до подобно състояние. Недъгът, болестта, забравата, да, те бяха реални. Но никой преди Агата Кристи не бе успял да нарисува така разтърсващо тъгата от физическата разруха, постепенната загуба на всичко, което придава смисъл и радост на живота; и никой след нея не е могъл да я достигне. За няколко дни дори имах желание да започна истинска кариера, да правя сериозни неща. В такова разположение на духа телефонирах на Венсан Грейсамер, художника елоимит; той се зарадва и се уговорихме да пийнем нещо още същата вечер.

Пристигнах с десет минути закъснение в бирарията на „Порт дьо Версай“, където си бяхме определили среща. Той стана и ми махна с ръка. Асоциациите за борба със сектите предупреждават, че не трябва да се доверяваме на благоприятното впечатление от първите контакти или от началните курсове, при които е твърде възможно да се прикрият вредните аспекти на доктрината. Но досега не виждах къде може да се крие измамата — този тип например изглеждаше съвсем нормален. Малко интровертен, да, безспорно твърде самотен, но не повече от мен. Той се изразяваше просто и непосредствено.

— Не разбирам много от съвременно изкуство — извиних се аз. — Чувал съм за Марсел Дюшан и това е всичко.

— Безспорно той е имал най-голямо влияние върху изкуството на двайсети век. По-рядко се споменава Ив Клайн, но всички, които се занимават с пърформънс, хепънинг или бодиарт, тръгват от него, съзнателно или не.

Той замълча. Като видя, че не отговарям нищо и дори не давам вид, че разбирам за какво говори, той продължи:

— Най-общо съществуват три големи тенденции. Първата и най-значителната, която получава 80% от субсидиите и чиито произведения се продават най-скъпо, е най-общо ужасът: ампутации, канибализъм, избождане на очи и т.н. Например всяка работа, извършвана в сътрудничество със серийните убийци. Втората използва хумора — или директна ирония с пазара на изкуството в стил Бен49, или по-изтънчени неща а ла Бродтаерс50, при които целта е да се смути и засрами зрителят, художникът или и двамата чрез жалко, посредствено зрелище, будещо непрекъснато съмнения в художествената си ценност; тук спада и цялата работа с кича, който можеш да наподобяваш отчасти, да имитираш, а понякога да постигнеш за кратко, но само при условие че посредством някаква метанаративност посочиш, че го вършиш съвсем съзнателно. И накрая има трета тенденция — виртуалното изкуство: често се прави от млади хора, силно повлияни от манга51 и героично фентъзи; мнозина започват с това, после минават към първата тенденция, след като разберат, че човек не може да се изхранва от Интернет.

— Предполагам, че ти не поставяш себе си в нито една от тези тенденции?

— Понякога кичът ми харесва и не ми се иска на всяка цена да му се подигравам.

— Но елоимитите донякъде си падат по него, нали?

Той се усмихна:

— Пророкът го върши невинно, у него няма никаква ирония, всичко е много по-чисто…

Мимоходом отбелязах, че той беше казал „пророкът“ съвсем естествено, без никаква особена промяна на гласа. Наистина ли вярваше в Елоимите? Отвращението му от картините на пророка вероятно понякога го притесняваше; у този младеж нещо ми се изплъзваше, трябваше много да внимавам, ако не исках да го стресна; поръчах още една бира.

— Въпрос на степенуване — продължи той. — Всичко е кич в известен смисъл. Музиката като цяло е кич; изкуството е кич, дори литературата е кич. Всяка емоция е кич, по дефиниция; но и всяка мисъл и дори всяко действие. Единственото нещо, което не е абсолютен кич, е небитието.

Той ме остави да размислям върху тези думи и после подхвана наново:

— Искаш ли да видиш какво правя?

Естествено, приех. Отидох при него следващата неделя сутрин. Той живееше в къща с градина в Шьовийи-Ларю, в район, който се намираше във фаза на „креативна деструкция“, както би казал Шумпетер: докъдето ти стигне погледът, се виждаха кални, изоставени терени, настръхнали от кранове и огради; тук-там стърчаха няколко строящи се блока в различна степен на довършване. Каменната къща на Венсан, която вероятно датираше от 1930 година, беше единствената оцеляла от тази епоха. Той ме посрещна на прага.

— Това е къщата на дядо ми и баба ми — каза той. — Баба умря преди пет години; дядо ми я надживя с три месеца. Мисля, че умря от мъка — дори се изненадах, че издържа и три месеца.

Когато влязохме в столовата, почувствах някакъв шок. Противно на онова, което обичах да разправям, когато ме интервюираха, не бях произлязъл от простолюдието, баща ми вече беше преминал първия и най-труден етап от социалния възход — беше станал висшист. Въпреки това познавах народа, през цялото си детство, у чичовците и лелите си, бях имал възможност да се смеся с него, познавах неговата семейственост, наивната му сантименталност, вкуса му към алпийските пейзажи и колекциите от книги на класици, подвързани със скай. В дома на Венсан видях всичко това, включително и фотографиите със съответните рамки и куклата от зелено кадифе, под която криеха телефона; очевидно той нищо не бе променил след смъртта на дядо си и баба си.

Чувствайки се доста неловко, седнах на един фотьойл и изведнъж забелязах на стената нещо, което може би не беше от миналия век: снимка на Венсан, седнал до голям телевизор. Пред него на малка масичка имаше две доста несръчни, почти детски скулптури, изобразяващи един самун хляб и една риба. На екрана на телевизора с гигантски букви беше написано: „НАХРАНЕТЕ ХОРАТА. ОРГАНИЗИРАЙТЕ ГИ“.

— Това е първата ми работа, която наистина имаше успех… — коментира той. — Когато започнах, бях силно повлиян от Йозеф Бойс52, и особено от акцията „ICH FUHRE BAADER-MEINHOF DURCH DOKUMENTA“53. Беше в средата на 70-те години, по времето, когато терористите от фракцията на Червената армия бяха издирвани из цяла Германия. По онова време Каселската „Документа“54 беше най-значителната изложба на световното съвременно изкуство; Бойс беше поставил това послание на входа, за да посочи, че целта му е да накара Баадер и Майнхоф да дойдат на изложбата, когато поискат, и да превърне революционната им енергия в позитивна сила, която цялото общество ще може да използва. Беше абсолютно искрен, именно в това е красотата на начинанието. Естествено, нито Баадер, нито Майнхоф дойдоха: от една страна, те смятаха съвременното изкуство за форма на буржоазно разложение, от друга, се страхуваха от полицейски капан — което бе напълно възможно, тъй като „Документа“ не се ползваше с някакъв особен статут; но Бойс с тогавашната си мегаломания вероятно дори не беше се сетил за съществуването на полицията.

— Спомням си нещо такова по повод Дюшан… Някаква група, лозунг, изречение от рода на „МЪЛЧАНИЕТО НА МАРСЕЛ ДЮШАН Е НАДЦЕНЕНО“.

— Точно така, но оригиналната фраза беше на немски. Всъщност такъв е принципът на изкуството на интервенцията: да се създаде действена притча, която в деформиран вид да се повтаря и разказва от трети лица, за да последва изменение на обществото като цяло.

Естествено, аз познавах живота, обществото, нещата; познавах ги в общоприетия им вариант, сведен до най-обикновените мотивации, които задвижват човешката машина; имах светоглед на язвителен наблюдател на социалните факти; в него за Венсан нямаше подходящо място и за първи път от години насам, всъщност за първи път от срещата ми с Изабел, започнах да се чувствам някак разколебан. Разказът му ми напомни рекламния материал за „ДВЕ МУХИ ПО-КЪСНО“ и особено фланелките. На всяка от тях беше отпечатан цитат от „Наръчник за благопристойно поведение на девойките, предназначен за работещите във възпитателни заведения“ от Пиер Луис, настолната книга на героя на филма. Имаше около дузина различни цитата; фланелките бяха от нова, много лека, блестяща и полупрозрачна материя, което беше позволило да се прибави по една като подарък към броя на „Лолита“, излязъл преди премиерата на филма. По този повод се бях срещнал с дамата, заела мястото на Изабел: некомпетентна трътла, която едва си спомни паролата на компютъра си; въпреки това редакцията работеше. Цитатът, който бях избрал за „Лолита“, беше: „Да дадеш десет су на бедняка, защото няма хляб, е прекрасно, но да му направиш свирка, защото няма гадже, е прекалено: не сте длъжни да го вършите“.

Значи, казах аз на Венсан, бях създавал изкуство на интервенцията, без да знам. „Да, така е…“ — отговори той някак неловко; със смущение разбрах, че той се изчервява; беше трогателно и малко нездраво. В същото време осъзнах, че вероятно никаква жена не беше стъпвала в тази къща; първото нещо, което всяка жена щеше да направи, е да промени обстановката, да прибере поне някои предмети, които създаваха не само старомодна, но и доста гробовна атмосфера.

— Мисля, че след известна възраст никак не е лесно да имаш връзка с някого… — каза той, сякаш отгатнал мислите ми. — Нямаш нито възможност, нито желание да излизаш. Освен това трябва да вършиш куп неща, формалности, постъпки, покупки, пране. Имаш нужда от повече време за здравето си, за да поддържаш тялото си в изправност. След известна възраст животът става преди всичко административен.

След заминаването на Изабел не бях имал възможност да говоря с по-интелигентни от мен хора, способни да четат мислите ми; това, което току-що Венсан каза, беше убийствено вярно и двамата се почувствахме притеснени — сексуалната тема винаги е трудна. Реших, че не е зле да поговорим за политика, ей така, на майтап. Продължавайки темата за изкуството на интервенцията, му разказах как организацията „Лют Увриер“ няколко дни след падането на Берлинската стена бе облепила цял Париж с афиши, които възвестяваха: „КОМУНИЗМЪТ ВСЕ ОЩЕ Е БЪДЕЩЕТО НА СВЕТА“. Той ме изслуша с такова внимание, с такава детинска сериозност, от които сърцето ми започна да се свива, и каза, че въпреки реалната си сила тази акция не е имала никакво поетично и художествено измерение, защото „Лют Увриер“ е партия, идеологическа машина, а изкуството винаги е нещо индивидуално, то е ценно единствено когато е самотен протест. Той се извини за своя догматизъм, усмихна се тъжно и предложи:

— Ще видим ли работата ми? Трябва да слезем долу… мисля, че след това ще бъда по-конкретен.

Станах от фотьойла, последвах го по стълбата, която започваше от антрето.

— Съборих няколко вътрешни стени и получих приземно помещение с дължина и ширина по двайсет метра; четиристотин квадратни метра е много добре за онова, което правя в момента… — продължи той неуверено.

Чувствах се все по-неудобно: често ми бяха говорили за шоубизнес, медии и микросоциология, но никога за изкуство и бях обхванат от предчувствие за нещо ново, опасно, вероятно смъртоносно; за област, в която — донякъде както и в любовта — почти нямаше какво да се спечели, но можеше всичко да се загуби.

След последното стъпало поставих крак на пода и пуснах перилото на стълбището. Беше съвсем тъмно. Зад мен Венсан щракна ключа.

Отначало се появиха блещукащи неясни форми като шествие от минипризраци; после на няколко метра от лявата ми страна част от помещението светна; изобщо не разбирах откъде идваше светлината, тя сякаш се излъчваше от самото пространство: „ОСВЕТЛЕНИЕТО Е МЕТАФИЗИКА…“, тази фраза се завъртя в главата ми и изчезна. Доближих се до предметите. Един влак навлизаше в гарата на курортен град в Централна Европа. В далечината снежните върхове на планините бяха окъпани от слънце; искряха езера, зеленееха пасбища. Госпожиците бяха очарователни, носеха дълги рокли и воалетки. Господата ги поздравяваха усмихнати и повдигаха цилиндрите си. Всички изглеждаха щастливи. Проблесна фразата „НАЙ-ПРЕКРАСНИЯТ СВЯТ…“ и изчезна. Локомотивът кротко димеше като голямо послушно животно. Всичко изглеждаше хармонично, на мястото си. Осветлението леко отслабна. Витрините на казиното отразяваха залязващото слънце и всяко удоволствие носеше отпечатъка на германската порядъчност. После се стъмни и в пространството се появи крива линия, съставена от прозрачни пластмасови сърчица, пълни с течност, която се плискаше по стените им. Проследих линията на сърчицата и се появи нова сцена: този път ставаше дума за азиатска сватба, празнувана може би в Тайван или Корея, т.е. в една от тези страни, които отскоро са се замогнали. Бледорозови мерцедеси докарваха гостите пред неоготична катедрала; съпругът, облечен с бял смокинг, летеше във въздуха на около метър над земята, хванал годеницата за малкото пръстче. Коремести китайски Буди, окичени с разноцветни електрически крушки, трептяха от радост. Странната и провлечена музика се засилваше, докато младоженците се издигаха във въздуха, а после застанаха високо над присъстващите, бяха достигнали розетата на катедралата. Размениха непорочна, макар и продължителна, целувка под аплодисментите на гостите — виждах махането на мънички ръчички. В дъното служителите от кетъринга повдигаха капаците на димящи ястия, върху белия ориз зеленчуците оформяха малки цветни петна. Гърмяха фишеци, зазвуча призивният звук на тромпетите.

Отново настъпи мрак и поех по по-неясен път, напомнящ горска просека, край мен шумеше нещо златисто и зелено. На райската поляна си играеха кучета, търкаляха се на слънце. Малко по-късно кучетата вече бяха с господарите си и ги пазеха с поглед, изпълнен с любов. След това вече бяха мъртви, по поляната се издигаха малки надгробни плочи в памет на любовта, разходките под слънчевите лъчи и споделената радост. Нито едно куче не бе забравено: релефните им снимки бяха прикрепени към плочите, в чиито основи стопаните бяха сложили любимите им играчки. Бяха весели паметници, паметници без нито една сълза.

В далечината, сякаш окачени на трептящи завеси, се образуваха думи, написани със златни букви. Появи се думата „ЛЮБОВ“, думата „ДОБРОТА“, думата „НЕЖНОСТ“, думата „ВЯРНОСТ“, думата „ЩАСТИЕ“. Излезли от абсолютния мрак, те променяха цвета си от матовозлатисто до ослепителнозлатно; после една след друга изчезваха в тъмнината, но тъй като заблестяваха последователно, сякаш се раждаха една от друга. Продължих да вървя из приземния етаж, воден от осветлението, което се насочваше ту към един, ту към друг ъгъл на помещението. Имаше други сцени, други гледки и аз малко по малко загубих чувството си за време и се осъзнах едва когато се оказах горе, седнал на плетена градинска пейка, разположена в нещо като тераса или зимна градина. Над запустелите места се спущаше нощта; Венсан беше запалил голяма лампа с абажур. Явно бях развълнуван, защото, без да го моля, той ми подаде чаша коняк.

— Проблемът е — каза той, — че вече не мога да правя изложби, има много монтажи, всичко това почти не може да се транспортира. Дойде някакво лице от Делегацията за пластични изкуства; искали да купят къщата, може би ще заснемат видеоматериал и ще го продават.

Разбрах, че той говори за практичния и финансов аспект от чиста учтивост, за да даде възможност разговорът да поеме нормалния си ход. Очевидно е, че когато човек е изпаднал в неговото положение и се намира на емоционалната граница на оцеляването, материалните въпроси имат незначителна тежест. Не успях да му отговоря, поклатих глава, сипах си още една чаша коняк; в този момент неговото самообладание ми се стори ужасяващо. Той продължи:

— Има една прочута фраза, която разделя художниците на две категории: революционери и декоратори. Да приемем, че съм избрал лагера на декораторите. Всъщност нямах голям избор, светът реши вместо мен. Спомням си за първата си изложба в Ню Йорк в галерията „Саачи“, за акцията „FEED THE PEOPLE. ORGANIZE THEM“ — бяха превели заглавието. Бях доста развълнуван: за първи път от много години френски художник излагаше в известна нюйоркска галерия. По онова време бях революционер и бях убеден в революционната ценност на работата си. Онази зима в Ню Йорк беше много студена: всяка сутрин намираха по улиците умрели от студ скитници; бях сигурен, че хората ще променят поведението си, след като видят изложбата ми, че ще излязат на улицата и ще приложат на практика лозунга от телевизора. Разбира се, нищо такова не стана; хората идваха, клатеха глава, разменяха интелигентни думи и си отиваха.

Подозирам, че революционерите са хора, които могат да приемат бруталността на света и да й отговорят с още по-голяма бруталност. Но аз чисто и просто нямах този вид смелост. При все това бях амбициозен и всъщност възможно е декораторите да са по-амбициозни от революционерите. Преди Дюшан крайната цел на художника била да предложи едновременно лична и точна визия за света; дори само това вече е огромна амбиция. След Дюшан художникът вече не се задоволява само да предлага визия за света, той иска да създаде собствен свят; той става съперник на Бога. В моето мазе аз съм Бог. Изборът ми бе да създам малък, лесен свят, в който има само щастие. Прекрасно съзнавам регресивния характер на работата си; знам, че може да се сравни с поведението на онези юноши, които вместо да посрещнат проблемите на пубертета, потъват в колекциониране на марки, в хербария си или в какъвто и да е малък и лъскав свят с ярки цветове. Никой няма да се осмели да ми го каже право в очите, отзивите в „Арт прес“ и в повечето европейски медии са добри; но видях презрението в очите на момичето, изпратено от Делегацията за пластични изкуства. Тя беше кльощава, облечена с бели кожени дрехи, с мургав тен, много секси; веднага разбрах, че ме смята за недъгаво и много болно дете. Права е; аз съм недъгаво и много болно малко дете, което не се плаши от смъртта. Не мога да приема бруталността на света; просто не успявам.

Когато се върнах в „Лутеция“, много трудно заспах. Очевидно Венсан беше пропуснал някого в своите категории. Както и революционерът, хумористът приема бруталността на света и отговаря с още по-голяма бруталност. Но в резултат той не променя света, а само го прави по-приемлив, превръщайки насилието, съпътстващо всяко революционно действие, в смях — а в допълнение печели куп пари. С други думи, като всички шутове, откак свят светува, аз бях един вид колаборационист. Спестявах на света мъчителните и безполезни — след като причината за злото е биологична и не зависи от никаква обществена промяна — революции; установявах яснота, забранявах действието, изкоренявах надеждата; равносметката не беше еднозначна.

За няколко минути направих преглед на моята, най-вече кинематографична, кариера. Расизъм, педофилия, канибализъм, отцеубийство, мъчения и варварство — за десетина години бях изпробвал всички доходоносни ниши. Но беше все пак любопитно, помислих си аз, че в средите на киното смятат съюза между злото и смеха за нещо новаторско; вероятно хората в тази професия не четяха често Бодлер.

Оставаше порнографията, която се беше оказала костелив орех за всички. Досега тя като че ли не се поддаваше на никаква умозрителност. Нито виртуозните движения на камерата, нито изтънчеността на осветлението улесняваше нещата; напротив, те по-скоро пречеха. Експериментите в стил „Догма“ с DV камери и видеонаблюдение също нямаха голям успех — хората искаха ясни образи. Грозни, но ясни. Опитите за „качествена порнография“ не само станаха за посмешище, но и завършваха с пълен търговски провал. С една дума, старият лозунг на специалистите по маркетинг: „Ако хората предпочитат масовата продукция, това не значи, че няма да купуват луксозните ни стоки“, се беше оказал невалиден и този иначе изключително доходоносен сектор, продължаваше да се държи от съмнителни унгарски и дори литовски черноработници. Когато снимах „ОБЛИЖИ МИ ИВИЦАТА ГАЗА“, един следобед бях посетил, за да се информирам, един от последните действащи френски порнорежисьори, някой си Фердинан Кабарел. Не беше изгубен следобед — имам предвид в човешки план. Въпреки твърде югозападното си фамилно име, Фердинан Кабарел приличаше на бивш roadie55 на AC/DC: белезникава кожа, мазни и мръсни коси, фланелка „Fuck your cunts“56, пръстени с черепи. Веднага си помислих, че рядко съм срещал подобен тъпак. Той оцеляваше единствено благодарение на смешния ритъм на работа, който налагаше на екипите си — на ден успяваше да заснеме приблизително 40 използваеми минути и същевременно правеше промоционалните снимки за „Hot video“, като на всичко отгоре минаваше за интелигент в професионалните среди, твърдейки, че работи в спешни условия. Оставям настрана диалозите („Хм, възбуждам те, нали, кучко. — Хм, да, възбуждаш ме, мръснико“), няма да говоря за оскъдните сценични указания: („Дай сега един дубъл“ очевидно за всички означаваше, че ще чукат актрисата отпред и отзад), но бях изумен най-вече от невероятното презрение, с което той се отнасяше към актьорите си и особено към мъжете. Без следа от ирония, без никакъв подтекст Кабарел крещеше в мегафона на своя персонал неща като: „Ако не се дървите, копелета, няма да ви платя!“ или „Ако се изпразни, да върви на майната си“… Актрисата поне имаше кожено палто, с което прикриваше голотата си между две снимки; актьорите трябваше да си носят одеяла, ако искаха да се стоплят. В края на краищата зрителите мъже щяха да отидат на кино, за да гледат актрисата, тя щеше някой ден да се окаже на корицата на „Hot video“; с актьорите се отнасяха чисто и просто като с ходещи курове. На всичко отгоре разбрах (трудно, защото, както е известно, французите не обичат да говорят за заплатите си), че актрисата получава петстотин евро на снимачен ден, а мъжете — сто и петдесет. Но те дори не вършеха това за пари; колкото и да е невероятно, колкото и патетично да изглежда, те вършеха този занаят, за да шибат мадами. Спомням си по-специално една сцена в подземен паркинг: беше адски студ и докато наблюдавах как Фред и Бенжамен (единият беше лейтенант от Пожарната, а другият административен служител) лъскаха меланхолично бастуна, за да бъдат във форма за дубъла, си помислих, че мъжете понякога наистина са покорни добичета, щом като стане дума за путка.

Към края на нощта и на почти тоталното ми безсъние този не особено блестящ спомен ме накара да нахвърля сценарий, който временно нарекох „ЧУК-ЧУК ПО МАГИСТРАЛАТА“; той трябваше да ми позволи да съчетая умело комерсиалните предимства на порнографията и тези на ултранасилието. През цялата сутрин, тъпчейки се с броуни57 на бара в „Лутеция“, написах въвеждащата сцена.

Огромна черна лимузина (може би „Пакард“ от 60-те години) напредва с умерена скорост по селски път, криволичещ сред ливади и туфи от яркожълти жълтуги (мислех да снимам в Испания, вероятно в областта Урдес, прекрасна през май). През цялото време колата глухо бучи (като бомбардировач, който се завръща в базата си).

В ливадата една двойка се люби сред природата (ливадата е обсипана с цветя, с висока трева, макове, синчец и жълти цветя, чието име не помнех, но отбелязах в полето: „Да се наблегне на жълтото“). Полата на момичето е запретната, фланелката — вдигната над гърдите, с една дума, изглежда точно като „готина кучка“. След като разкопчава панталона на мъжа, тя му прави минет. Тракторът, който продължава бавно да се върти в дъното на кадъра, внушава, че имаме работа с двойка селскостопански труженици. Малка свирка сред оранта, Пролетно тайнство и т.н. Един заден план бързо ни осведомява, че двете гълъбчета всъщност палуват в обектива на камера и че става дума за снимане на порнофилм — вероятно с доста добър бюджет, защото екипът е в целия си състав.

Лимузината спира над ливадата и от нея излизат двамата екзекутори, облечени с двуредни черни костюми. Безмилостно те разстрелват младата двойка и целия екип. Поколебах се и задрасках „разстрелват“ — по-добре би било да се намери някакво по-оригинално устройство, например хвъргачка на остри метални дискове, които ще се въртят във въздуха, режейки плътта и особено плътта на младите любовници. Нямаше да се циганим — трябваше ми прерязан член в гърлото на момичето и т.н., трябваше ми онова, което продуцентът на „ДИОГЕН ЦИНИКЪТ“ би нарекъл свежарски кадри. Отбелязах в полето: да се предвиди „мъдерезачка“.

В края на епизода един дебелак с много черна коса и лъщящо сипаничаво лице, също облечен с двуреден черен костюм, излиза от задната част на колата, придружен от мършав и зловещ старец а ла Уилям Бъроуз, чието тяло плува в голямо сиво пардесю. Той съзерцава касапницата (парчета червена плът из ливадата, жълти цветя, мъже в черно), въздъхва леко и се обръща, за да каже на спътника си: „A moral duty, Jhon“58.

След разнообразни убийства, най-вече на младежи и дори на тийнейджъри, става ясно, че тези съмнителни типове са членове на Сдружението на католиците интегристи, може би свързано с Опус Деи: тази критична стрела към завръщането на моралния ред трябваше да спечели на моя страна лявата критика. Малко по-късно обаче става ясно, че самите убийци са филмирани от друг екип и че истинската цел на аферата е комерсиализацията не на порнофилмите, а на сцените на ултранасилие. Разказ в разказа, филм във филма. Проектът ми нямаше грешка.

В общи линии, както казах вечерта на агента си, напредвах, работех; той заяви, че бил щастлив, и ми призна, че вече се тревожел. Бях искрен, но до известна степен. Едва след два дни, взимайки самолета за Испания, разбрах, че никога няма да завърша сценария си — да не говорим за снимането му. В Париж съществува известен социален кипеж, който създава у човека илюзия, че има проекти; когато се върнах в Сан Хосе, знаех, че ще ме обхване пълна апатия. Колкото и да се правех на изискан и находчив, в момента се съсухрях като стара маймуна; чувствах се смален, нищожен до невъзможност; вече мърморех и мънках като старец. Бях на четирийсет и седем години, от трийсет години разсмивах себеподобните си; сега вече бях изчерпан, изтъркан, инертен. Любопитното пламъче, трептящо все още в погледа, с който наблюдавах света, скоро щеше да угасне напълно и щях да съм подобен на камъните плюс някакво неясно страдание. Кариерата ми не беше провал, поне от комерсиална гледна точка: ако достатъчно яростно насилвате света, в крайна сметка той ще изплюе мръсните си мангизи; но никога, никога няма да ви върне радостта.

Даниел 24, 11

Мари 23 е весела и обаятелна неожена, каквато вероятно е била и Мари 22 на нейната възраст. Въпреки че при нас стареенето не е толкова трагично както при хората от последния период, то не е лишено от известни страдания. Те са умерени, подобно на радостите ни; при това съществуват индивидуални различия. Така например Мари 22 на моменти сякаш беше странно близка до човешкия вид, както свидетелства следното послание с далеч не неочовешки тон, което в крайна сметка тя не ми изпрати (Мари 23 го намерила вчера, разглеждайки архивите й):

754, 138, 7655, 814. Плешиви човешки същества, стари, разумни, облечени в сиво, се разминават на разстояние няколко метра в инвалидните си колички. Те се движат в огромно сиво и празно пространство — няма небе, нито хоризонт, няма нищо; има само сивота. Всеки мърмори нещо на себе си с глава, прибрана в раменете, без да забелязва другите, без дори да обръща внимание на мястото, където се намира. При по-внимателно вглеждане се вижда, че те се придвижват по лек наклон; незначителни денивелации оформят система от пътеки на различно ниво, която направлява количките и трябва да попречи на всяка възможност да се срещнат.

Струва ми се, че създавайки този образ, Мари 22 е искала да изрази какво щяха да чувстват хората от древната раса, ако се бяха сблъскали с обективната реалност на нашето съществуване; не е така с диваците — макар че те се движат около резиденциите ни и бързо се научават да стоят далеч от тях, нищо не им дава възможност да си представят реалните технологически условия на живота ни.

Както свидетелства коментарът й, към края на дните си Мари 22 дори изпитва някакво състрадание към диваците. Това може би я сближава с Пол 24, с когото тя впрочем е поддържала продължителна кореспонденция; но докато Пол 24 възприема тона на Шопенхауер, когато говори за абсурдността на битието на диваците, изпълнено със страдание, и се надява, че ще бъдат благословени с бърза смърт, Мари 22 стига до идеята, че съдбата им е могла да бъде по-различна и че при известни обстоятелства те биха имали не толкова трагичен край. Хиляди пъти е доказвано, че физическата болка, съпътстваща живота на хората, им е единосъща, че е непосредствен резултат от неадекватната организация на нервната им система, така както неспособността им да установяват междуличностни отношения по неконфликтен начин е следствие от относителната недостатъчност на социалните им инстинкти по отношение на сложността на обществата, които техните интелектуални средства са им позволявали да създадат — нещо очебийно в рамките на едно неголямо племе, а какво остава за гигантските конгломерати, свързани с първите етапи на реалното изчезване на вида.

Интелектът дава възможност за господство над света; той може да се появи само вътре в определен социален вид и само посредством езика. Същата способност за общуване позволила появата на интелекта, впоследствие е попречила на неговото развитие — още от момента, когато били усъвършенствани технологиите за изкуствена комуникация. Изчезването на обществения живот е пътят, учи Върховната сестра. Въпреки това изчезването на всякакъв физически контакт между неохората е съдържало и все още съдържа нещо от аскезата; впрочем именно този термин използва Върховната сестра в посланията си, поне в интермедийната им формулировка. Дори сред съобщенията, които лично аз изпращах на Мари 22, някои са по-скоро афективни, отколкото когнитивни или пропозиционални. Без да изпитвам към нея нещо подобно на онова, което хората наричали желание, понякога за миг бях склонен да се поддам на чувството.

Нежната, гладка, зле кръвоснабдена кожа на хората изпитвала ужасна нужда от милувки. По-доброто кръвообращение в кръвоносните съдове на кожата, лекото намаляване на чувствителността на нервните фибри от тип L дали възможност на първите поколения неохора да облекчат страданията, предизвиквани от липсата на допир. И все пак аз трудно си представям, че мога да прекарам цял ден, без да прокарам ръка по козината на Фокс, без да усетя топлината на малкото му любещо тяло. Тази потребност не намалява с отслабването на силите ми, дори ми се струва, че става по-неудържима. Фокс го разбира, по-рядко иска да играе, сгушва се до мен, поставя глава на коленете ми; стоим по цели нощи в тази поза — няма по-приятен сън от съня до любимото същество. После отново съмва, слънцето се издига над резиденцията, напълвам паничката на Фокс, правя си кафе. Сега вече знам, че няма да довърша коментара си. Ще напусна без особено съжаление едно съществуване, което не ми носи истинска радост. По въпроса за смъртта сме достигнали до онова състояние на духа, което според текстовете на цейлонските монаси било целта на будистите от Малката Кола; когато изчезваме, животът ни е „като духната свещ“. Ние също можем да кажем, повтаряйки думите на Върховната сестра, че нашите поколения следват едно след друго „като страниците на разлиствана книга“.

Мари 23 ми изпраща няколко съобщения, на които не отговарям. Ще го направи Даниел 25, ако желае да продължи контакта. Слаб студ пълзи по крайниците ми; това е знак, че изживявам последните си часове. Фокс го чувства, слабо скимти, ближе пръстите на краката ми. Виждал съм Фокс да умира няколко пъти, преди да бъде заместен от себеподобния си; знам как се затварят очите, как сърцето спира, без да промени дълбокото животинско спокойствие на красивите му кафяви очи. Не мога да постигна тази мъдрост, тя не е по силите на нито един неочовек; мога само да я доближа, съзнателно да забавя ритъма на дишането си и на умствените ми проекции.

Слънцето продължава да се издига и достига зенита; студът обаче става все по-остър. Бледи спомени се появяват за миг и после изчезват. Знам, че моята аскеза не е била безполезна; знам, че ще съм част от същността на Бъдещите.

Умствените проекции също изчезват. Вероятно ми остават още няколко минути. Не чувствам нищо друго освен лека тъга.