Южен кръст

13.

Буба имаше толкова работа, че нямаше време дори за глътка сок от термоса си. Сокът и бездруго бе топъл, защото Хани нарочно го бе сипала в термоса неизстуден и той не бе променил температурата си от стоенето в термоса. Нямаше никаква вероятност Буба да успее да отиде до стаята за почивки, за да стопли в микровълновата фурна готовия си обяд от „Тако Бел“, който Хани не бе съсипала просто защото нямаше нейна намеса в приготвянето му.

Буба нямаше време дори и да помечтае за студената бира, която го чакаше в хладилника на съблекалните и до която стигаше, изтощен, след края на смяната си, около седем и половина всяка сутрин, с изключение на вторник и сряда, когато бяха почивните му дни. Буба не ядеше, не пиеше и не пушеше нищо, което не бе произведено от „Филип Морис“. Не би и купувал нищо с друга марка, ако не харчеше толкова голяма част от заплатата си за продуктите на фирмата, както и за джипа и инструментите си.

Чувствата на Буба Флак бяха стигнали точката на кипене. Третираха го като издънка, а в същото време той се опитваше да ускори възможно най-много производството на станция 8. Наистина в кофите на пода попадаха много бракувани цигари, които щяха да преминат процеса на преработка, една специална машина щеше да отдели скъпоценния тютюн от хартията и всичко щеше да започне отново. Буба отказваше да приеме, че са го победили. Той смяташе, че ако три смени могат да произведат трийсет милиона пакета за двайсет и четири часа общо, то той може да изработи допълнителен един милион цигари или двайсет и пет хиляди пакета за една смяна.

Буба работеше като обсебен, търчеше напред-назад между компютъра и машината. Когато съпротивлението при пълнене прекалено се приближи до червената линия, Буба веднага направи необходимата настройка. Интуитивно усети, че лепилото ще му свърши и се погрижи разносвачът на лепило да мине край него достатъчно рано. Когато хартиената лента отново се скъса, Буба я прекара през въздушния канал, нагоре към плъзгачите, пъхна я в процепа на механизма и натисна бутона за рестартиране само след трийсет и една секунди.

Когато хартията пак се скъса, той осъзна, че ножовете на режещата глава са се затънили и извика техник да се справи с проблема. Буба плувна в пот заради загубените минути и заработи още по-бързо, за да навакса. Изкара три часа без повреда, без спиране и в четири часа сутринта на компютърния екран справката за производителността показваше, че Буба е само с 21350 цигари, или с по-малко от две минути назад от станция 5.

Отговорникът по производството, Бети Каунсил, следеше качеството, надзираваше действията на техниците и електротехниците и осъществяваше координацията между трите смени. През последните няколко седмици тя държеше Буба постоянно под око, тъй като при него възникваха повече технически проблеми, отколкото при който и да е от останалите оператори. Гиг Дан й бе казал, че започва да му писва от Буба.

— Как върви? — извика тя на Буба, докато вакуумният всмукателен механизъм изтегляше обработения тютюн и цигарите излизаха готови от другия край на машината по-бързо, отколкото човек успяваше да ги проследи.

Буба бе прекалено зает, за да й отговори.

— Няма нужда да се съсипваш от бързане — каза му отговорничката, на която предстоеше ново повишение, защото бе умна, съобразителна, трудолюбива и преди няколко месеца бе успяла да повиши производителността с три процента, насърчавайки съревнованието между отделните станции.

— Добре съм — отвърна Буба, продължавайки да следи с поглед цигарите. Машината ги залепваше, след това ги подаваше към един транспортен барабан, от който цигарите минаваха през режещата глава и след това към друг барабан. В същото време от другата страна изскачаха филтрите и се закачаха за цигарите.

— Направо невероятно — надвика шума отговорничката. — Двамата със Смадж сте рамо до рамо.

Бразил натисна газта, преследвайки хлапето, което залиташе и бягаше на зигзаг встрани от улицата. Всеки полицай знае, че ако някой заподозрян бяга, това е поради някаква причина. Бразил отвори прозореца си.

— Какво става? — извика той, без да спира колата, а момчето продължи да бяга.

— Нищо — отвърна задъхано то, а очите му бяха изскочили от ужас.

— Става нещо, иначе нямаше да бягаш — извика Бразил. — Спри да поговорим.

— Не мога.

— Разбира се, че можеш.

— Ъ-хъ.

Бразил спря колата малко пред момчето и бързо слезе. Хлапето изглеждаше изтощено и упоено. Носеше яке на „Булс“ и се стори смътно познато на Бразил, въпреки че едва различи лицето му в тъмнината.

— Остави ме на мира! — изпищя момчето, когато Бразил го сграбчи за якето. — Не съм направил нищо!

— Добре, добре — каза Бразил. — Успокой се. Чакай малко, не съм ли те виждал? Ти си момчето от „Годуин“, художникът. Имаше някакво странно име. Как беше?… Уийк? Уийз?

— Няма да ти кажа нищо! — Момчето дишаше запъхтяно, а лицето му бе плувнало в пот и дори малки капчици падаха от брадата му.

Бразил се огледа наоколо, чудейки се какво става, и се ослуша за нещо необичайно. Никъде не пищеше задействана аларма, улицата бе потънала в мрак, цареше тишина.

— Уийд — спомни си той изведнъж. — Да, точно така.

— Не, не е — каза Уийд.

— Точно така беше, сигурен съм. Аз съм Анди Бразил.

— Ти си полицаят, дето дойде в училище — обвини го Уийд.

— Нещо нередно ли имаше, че дойдох? — попита Бразил.

— Как тогава имаш БМВ? — настоя Уийд.

— По-подходящ въпрос е защо си пиян и търчиш тук като някой маниак?

Уийд потърси с поглед луната, но тя бе скрита от облаци.

— Ще те откарам у вас — заяви Бразил.

— Не можеш — отвърна Уийд, произнасяйки думите леко замъглено.

— Разбира се, че мога — засмя се Бразил. — Пиян си и си на обществено място. Освен това си малолетен. Трябва да те отведа или в участъка, или у вас и ако съм на твое място, ще избера второто, ще пия един аспирин и ще легна да се наспя хубаво.

Уийд размишляваше. Покрай тях мина един камион, после някакво комби. Уийд продължаваше да се чуди, триейки потното си лице в ръкава. Някакъв фолксваген рабит изпърпори по улицата, после един джип, който напомни на Бразил за историята с откраднатите еърбегове. Бразил сви рамене и отиде при колата. Отвори вратата си.

— Тогава ще се обадя да дойде някоя от патрулните коли, за да те откарат в участъка — заяви той. — Няма да транспортирам арестанти в собствената си кола.

— Нали каза, че ще ме закараш вкъщи — възрази Уийд. — А сега казваш, че няма.

— Казах, че няма да те карам в ареста.

Бразил затвори вратата си.

Уийд бързо отвори другата врата и седна на кожената седалка. Закопча колана си, без да промълви и дума. Бразил потегли.

— Как е истинското ти име? — попита той.

— Уийд.

— И как си се сдобил точно с такова име, а?

— Не знам. — Уийд се взираше в маратонките си.

— Е, как така?

— Баща ми работи в озеленяването.

— И? — насърчи го Бразил.

— Коси тревни площи и така нататък. Плеви. Нарекъл ме така, защото казал, че ще раста като бурен.

Каза това и веднага се почувства унижен и изплашен. Очевидно бе, че не е израснал голям като бурен и бе казал на ченгето прекалено много. Видя как полицаят си записа Уийд в едно тефтерче. По дяволите! Ако ченгето съобразеше, че Уийд е Щука, Уийд щеше да се прости с живота си. Смоук щеше да се погрижи за това.

— Каква е фамилията ти? — попита Бразил.

— Джоунс — излъга Уийд.

Бразил си записа и това.

— Какво означава петицата?

— А?

— Петицата, татуирана на пръста ти.

Страхът се превърна в паника. Уийд напълно изключи.

— Нямам никаква татуировка — отрече той наивно.

— Така ли? А какво е това, дето го виждам?

Уийд огледа едната си ръка, после другата, сякаш никога преди не се е поглеждал. Втренчи се в цифрата пет и я потърка с палец.

— Нищо не значи — каза той. — Тъкмо си я направих.

— Но защо пет? — настояваше Бразил. — Избрал си числото поради някаква причина.

Уийд започваше да трепери. Ако ченгето разбереше, че пет е робският му номер, можеше да свърже нещата помежду им.

— Това число ми носи късмет — отвърна Уийд, плувнал целият в пот под дрехите си.

Бразил се засуети с компактдиска, поколеба се между „Майк енд дъ Меканикс“ и Елтън Джон, но накрая избра Ения.

— Хей, как го слушаш това? — обади се Уийд.

— Защо не?

— Няма нищо в него. Нито ударни или поне чинели, нито дори смислен текст.

— Може на мен текстът да ми изглежда смислен — отвърна му Бразил. — Може и да не си падам по ударни или чинели.

— О, така ли! — ядоса се Уийд. — Сигурно го казваш, защото аз свиря на чинели и скоро ще се науча и на ударни.

— Ще ми кажеш ли накъде отиваме? Или е тайна?

— Обзалагам се, че не разбираш нищо от чинели. — Логиката на Уийд лъкатушеше, а от удобната седалка и равномерното пътуване все повече го унасяше. — Ние ще свирим на Парада на цветята.

— Знам, че би трябвало да живееш някъде около „Годуин“, иначе нямаше да учиш там — отчайваше се все повече Бразил.

Уийд заспиваше. Той миришеше неприятно и Бразил все още не бе разбрал какво правеше момчето пияно на улицата и защо бягаше, сякаш го гонеше Джак Изкормвача. Бразил се пресегна и леко го разтърси. Уийд подскочи стреснат и едва не удари главата си в тавана на колата.

— Не! — изпищя той.

Бразил включи лампичката на тавана и изгледа продължително Уийд. Забеляза, че цифрата 5 е набъбнала и зачервена.

— Кажи ми къде живееш! — повтори Бразил твърдо. — Събуди се, Уийд, и ми кажи.

— „Енрико Доктърс“.

— Болницата ли?

— Ъхъ.

— Живееш близо до болницата „Енрико Доктърс“?

— Ъ-хъ. Главата ме боли ужасно.

— Но това не е в района на „Годуин“.

— Баща ми живее в района на училището. Мама не.

— И ти при кого ще се прибереш, Уийд? При баща си или при майка си?

— Рядко ходя при него. Само от време на време, около един уикенд на два месеца, и тогава той излиза и ме оставя сам. Аз нямам нищо против.

— На коя улица живее майка ти?

— „Форест“ и „Скипуит“. — Езикът на Уийд сякаш бе залепнал за небцето.

Бразил дръпна дясната ръка на Уийд.

— Защо ходи да си правиш татуировка? — попита той отново. — Някой те накара ли?

— Много хора си ги правят. — Уийд издърпа ръката си.

— Но твоята е съвсем скорошна. Може би от днес.