Южен кръст

14.

Очевидно губернатор Фьоер и компанията му бяха преминали на други ястия и разговори. Все още не се бяха появили от ресторанта „La Petite France“ и на Руп му беше писнало да чака. Реши, че може да проучи проблема с рибите и набра домашния телефон на Хамър, с който се бе сдобил благодарение на глупостта на Флинг.

— Хамър — обади се тя.

— Обажда се Артис Руп.

— Как си, Артис?

— Сигурно се чудите как съм научил домашния ви телефон…

— Има го в указателя.

— Точно така. Слушайте, началник Хамър, разследвам тази история с разпиляната риба…

— Разпиляната риба? — Тя прозвуча разтревожена. — Кой ви е казал за разпиляна риба?

— Не мога да разкривам източниците си. Но смятам, че ако има разпиляна риба, обществеността има право на информация, в името на собствената си сигурност или поне за да могат хората да помислят за резервни маршрути до работа утре сутринта.

— Не знам за никаква разпиляна риба — отговори Хамър твърдо.

— Тогава какво обсъждат хората ви?

— Говорите за нещо, което изцяло е наш вътрешен въпрос. Артис.

— Не разбирам.

Руп започваше да нервничи, а вратата на ресторанта си оставаше затворена и вътре не се виждаха никакви признаци на раздвижване. Внезапно му хрумна, че губернаторът може да се опита да избяга през задния вход. Може би вече го бе направил. Руп изключи телефона си от захранването и изскочи от колата, продължавайки разговора.

— Как може разпиляна риба да е вътрешен въпрос? — не се отказваше той.

— Проблем с компютрите ни.

— О! — Руп бе напълно объркан. — Не мога да разбера. Рибите са някакъв вирус ли?

— Надяваме се, че не — отвърна Хамър, която винаги съобщаваше цялата информация, освен когато отказваше всякакъв коментар.

— Значи системата КОМСТАТ е повредена? — стигна до болното място Руп.

Хамър се поколеба, после каза:

— За момента.

— Навсякъде?

— Нямам какво повече да кажа.

Руп вече бе сигурен, че проблемът с компютрите е много сериозен. Но той трябваше да се погрижи и за други проблеми. Полицаите от охраната на губернатора в момента излизаха от ресторанта, а губернаторът ги следваше. От всички страни засвяткаха светкавици на фотоапарати и прожектори на камери. Губернаторът се движеше спокойно и невъзмутимо, съпругата му — също, явно и двамата бяха свикнали с досадата на медиите. Руп, доволен, слушаше как засипват губернатора с въпроси, на които той отказва да отговаря. Той спокойно се доближи до Джед, шофьора на губернатора.

— Не искам да му досаждам — каза Руп. — Направо го съжалявам, че никога не го оставят на мира. Не може дори вечерята си да изяде, без да му се нахвърлят.

— Защо всички не са като теб! — съгласи се Джед.

— Как, по дяволите, успяваш да паркираш този звяр? — попита Руп, оглеждайки всяка извивка и всеки сантиметър на лъскавата черна лимузина „Линкълн“.

Джед се засмя, сякаш шофирането на колата бе детска работа.

— Наистина не мога да си представя — продължи Руп, а губернаторът и жена му бързо се приближаваха към колата. — Аз не ставам за шофьор по принцип, постоянно се губя. Знаеш ли колко трудно е да стигнеш до мястото, където е извършено някое престъпление, когато не можеш да се ориентираш къде си в момента.

Руп бе проучил Джед, чиято неспособност да се ориентира явно бе известна на всички, освен на губернатора.

— Шегуваш ли се? — попита Джед и в същия момент отвори задната врата, за да се качат губернаторът и съпругата му.

— Добър вечер, губернатор Фьоер, госпожо Фьоер — наведе се и учтиво ги поздрави Руп.

— Добър вечер — отвърна му губернаторът, който бе много учтив, ако човек успееше да се добере до него.

— Гледах ви в „Среща с пресата“ — продължи Руп.

— О, така ли?

— Да, губернатор Фьоер. Бяхте страхотен. Слава богу, че някой се осмелява да се заеме с тютюневата промишленост.

— Това е съвсем естествено — отвърна Фьоер. — Аз лично съм непушач. Но вярвам, че всеки има право на избор. Никой не принуждава никого да пуши. Нито пък бихме искали да закриваме заводи, с което да увеличаваме безработицата или да насърчим появата на черен пазар.

— Да, иначе ще дойде ред и на алкохола — добави Руп, справедливо възмутен.

— Не и ако зависи от мен.

— Хората ще си правят сами цигарите, както през сухия режим са си варили уиски. — Руп подхвана темата, с която смяташе, че може да спечели награда „Пулицър“.

— Така е — съгласи се Фьоер.

— И аз така мисля — обади се първата дама.

— Цигари собствено производство — усмихна се Фьоер тъжно. — Сякаш агенцията за контрол на цигарите и алкохола си няма достатъчно работа. Между другото — каза той на Руп — не си спомням да сме се запознавали.

Малката къща на една пресечка от болницата „Енрико Доктърс“ бе тухлена, с прясно боядисани сини капаци на прозорците и с добре поддържана градина. Алеята до вратата бе чакълена. Нямаше спряла кола. Бразил мина по алеята и камъчетата заскърцаха под гумите на БМВ-то. Той се почуди какво да прави.

— Кога се прибира майка ти? — попита той Уийд.

— Вкъщи си е. — Уийд застана нащрек, доколкото можеше.

— Тя няма ли кола?

— Има.

— Тук няма кола, май не си е вкъщи.

— О! — Уийд се поизправи на седалката и се взря през предното стъкло, а ръката му веднага се озова на ръчката за отваряне на вратата. — Искам да си легна. Изморен съм. Просто ме пусни да си ходя, а?

— Уийд, къде работи майка ти? — настояваше Бразил.

— В болницата — отвърна Уийд и отвори вратата. — Нещо в операционната зала.

— Сестра ли е?

— Не вярвам. Но обикновено се прибира към полунощ.

— Обикновено?

— Понякога си идва по-късно. Работи много, защото сме само на нейната заплата, а татко играе комар и ни натресе разни дългове. Искам сега да си лягам. Благодаря, че ме докара. Не бях се возил на такава страхотна кола.

Полицай Бразил потегли в момента, когато Уийд заключи вратата на къщата. Той огледа празната всекидневна, надявайки се, че майка му си е вкъщи, но се зарадва, че я няма. Имаше останало руло и студено месо и Уийд се зачуди дали ако хапне, ще му стане по-зле, или ще се оправи. Реши да опита, запече си един сандвич с шунка и сирене. Като го изяде, стомахът му се поуспокои.

Мина по коридора и отвори вратата на стаята на Туистър. Втренчи се в баскетболните купи и плакати, в неоправеното легло, намачканото одеяло, захвърлената на пода тениска с емблема на ричмъндския университет, компютъра на бюрото със скрийнсейвъра с кучета. Всичко си беше точно така, както Туистър го бе оставил последния път, когато бе излязъл от стаята си, на 23 август, неделя, последния път, когато Уийд го бе видял жив.

Уийд се помота вътре и си представи, че усеща одеколона на Туистър — „Обсешън“, че чува смеха му и присмехулния му глас. Представи си Туистър, седнал на средата на пода, сгънал дългите си мускулести крака, за да завърже маратонките си. Спомни си как му викаше „моята малка минутка“.

— Разбираш ли, шейсет такива минутки правят един час — казваше често той. — Знам, че не можеш да напреднеш много изведнъж, но повярвай ми, скоро ще станеш час, след това ден, после месец. И после ще си вече голям като мен.

— Не, няма — съмняваше се Уийд. — Когато си бил на моите години, си бил два пъти по-висок.

Тогава Туистър се изправяше и започваше да дриблира с въображаема баскетболна топка. Той заобикаляше Уийд, правейки лъжливи движения наляво и надясно, като придържаше топката близо до себе си, размахвайки лакти.

— Времето изтича и имам само една малка минутка! — смееше се Туистър, сграбчваше Уийд и го хвърляше върху леглото. После започваше да го друса, докато Уийд не се зашеметеше от смях.

Уийд отиде до бюрото и седна. Включи компютъра — единственото нещо, което докосваше в стаята на брат си, защото Туистър го бе научил да работи на компютър и момчето вярваше, че брат му би искал именно той да продължи да го използва. Уийд се включи към „Америка онлайн“. Изпрати писмо на адреса на Туистър и провери дали някой друг не му е писал.

Освен писмата, които Туистър получаваше от Уийд всеки ден, нямаше нищо друго.

Уийд изчака за отговор. Беше убеден, че някой ден Туистър ще се свърже с него чрез компютъра. Ще каже: Как е, тиктака ли минутката? Радвам се, че ми пишеш. Виждам всичко, което правиш, така че внимавай.

Уийд чака дълго. После прекъсна връзката и изгаси лампата. Постоя известно време на прага, чувствайки се прекалено потиснат, за да помръдне. Отиде в своята стая и нагласи будилника за 2:45.

— Защо те няма тук? — попита той Туистър.

Мракът не му отговори.

— Защо те няма, Туистър? Вече не знам какво да правя! Мама спря да си идва вкъщи, работи толкова много, сякаш нещо я е ударило по главата. Само спи, става и излиза. Откакто ти си отиде, тя почти не говори. Татко много ме притеснява, а сега се появи и Смоук. Той може да ме убие, Туистър. Нямаше да смее, ако ти си беше тук.

Уийд заспа, говорейки на Туистър. Спа неспокойно и сънува страшни, жестоки сънища. Преследваше го някакъв камион за боклук, който издаваше ужасни, скърцащи звуци и не спираше да си движи, защото го търсеше. Накъдето и да тръгнеше, камионът бе все по петите му. Когато будилникът иззвъня, момчето се събуди, плувнало в пот и с разтуптяно сърце. Грабна будилника от нощното шкафче и го спря. Ослуша се, задъхан, надявайки се, че майка му спи.

Светна лампата и бързо се облече. Отиде до малката масичка край прозореца и седна да обмисли какво ще му трябва, за да боядиса метална статуя. Упрекваше се, че не бе казал на полицай Бразил всичко — за бандата и защо има татуировка. Но Уийд знаеше, че Смоук ще го убие, ако постъпи така. Някак си щеше да го докопа.

Въпросът бе дали да използва маслени бои или акрилни. Застана пред рафтовете с безценните си бои и четки. С любов огледа големия комплект бои, който майка му му бе купила за Коледа с цената на много извънредни часове труд. Струваше почти осемдесет долара и включваше осем тубички маслени бои, четири четки и обучаваща видеокасета, която Уийд гледаше в училище с разрешението на госпожа Гранис, — защото вкъщи нямаше видео.

Уийд отвори капачките на сапфирено зеленото, кадмиево жълтото и ализариново червеното. Огледа и един ученически комплект бои и се замисли за колко време съхнеха маслените бои и колко щеше да чисти след това. Не искаше да се вмирише на терпентин.

Огледа тубичките с акрилни гланцови бои. Бяха четирийсет и шест цвята, но за да се получи добър ефект с тях, Уийд трябваше да положи основа върху статуята и после да нанесе два пласта с боите. Това щеше да трае цяла вечност, а той определено не искаше да се застоява в някакво гробище и да поврежда нечия статуя. Даже и нищо друго да не станеше, Бог щеше да го накаже по някакъв начин. Да се подиграваш с мъртвите бе като да рисуваш със спрей върху стената на църква или да надраскаш мустаци на Исус.

Уийд измисли много дързък план. Можеше да използва плакатни бои. Имаше купища такива. Бяха евтини и не цапаха. Всъщност те се миеха със сапун и вода, но нямаше начин Смоук да разбере това, докато Уийд рисува.

Уийд никога не бе използвал темперни бои на водна основа върху метал и сега пробва с малко зелено върху металното кошче в стаята си. Развълнуван и малко изненадан, откри, че боята се нанася равномерно и се задържа. Събра всички бурканчета с плакатни бои, които имаше, и ги натъпка в раницата си и в една пазарска чанта. Прерови кутията с идеално почистените си четки и избра две тънки — за по-фините линии, и две дебели — за запълване. Добави и една обла четка номер 14 за всеки случай.