Загадката на катакомбите

Ръководителят на астрономическата служба Сузи Лий вдигна глава от екрана на компютъра и прокара нервно пръсти през косата си.

- Готови ли са изчисленията? - попита колегата й с нервен глас.

Тя кимна.

- Колко е сериозно?

Сузи Лий преглътна. Преглътна няколко пъти, преди да каже:

- Изчисленията показват, че е 99,9 процента вероятно кометата да ни удари. Големината и скоростта й говорят за това, че всеки контакт със Земята ще бъде катастрофален. - Тя преглътна. - Когато голям астероид е ударил Земята преди 65 милиона години, динозаврите са изчезнали. Сблъсъкът с тази нова комета е далеч по-сериозен. Никой няма да го преживее. Нито хората, нито животните. Няма къде да се скрием. Кометата чисто и просто ще опустоши живота на Земята.

Гласът й я предаде. Трябваше й малко време, за да се съвземе. После продължи:

- Това е краят на света. Това е Денят на Страшния съд.

Монасите

Осло

- Мамо!

Роберт събу обувките си и се втурна в стаята.

- Мамо, разбрах...

Първото нещо, което видя, беше майка му, която беше завързана за един стол.

Той спря.

- Мамо?

Очите й бяха широко отворени. Беше завързана за стола. В устата й бяха натикали парче плат.

Очите му видяха това. Ала мозъкът му не можеше да го регистрира.

Като на филм. Не беше реално.

- Мамо? - рече той.

Очите й. Изпълнени със страх. Тя клатеше глава. Като че искаше да му каже нещо.

Да го предупреди.

„Бягай! - крещеше погледът й. - Бягай, Роберт, бягай!”

Тогава той ги видя.

Бяха се скрили. Бяха облечени в обикновени дрехи.

Ала той веднага ги позна. Монасите.

Domini Canes!

Божиите кучета!

Той се сепна. Трябваше да хукне към антрето, после да излезе в коридора и да вика за помощ. Съседите веднага щяха да отворят вратите си. Полицията щеше да бъде тук до няколко минути.

Но не успя.

Единият от монасите стоеше точно зад него. Трябва да е чакал в стаята на Роберт.

Лицето му беше студено. Безизразно.

Монасите ги изведоха навън, пред входа на кооперацията и ги вкараха в един минибус. И Роберт, и майка му бяха с ръце, завързани на гърба.

Монасите накараха майка му да седне най-отзад, а Роберт до нея. От двете им страни седеше по един монах.

Единият завърза очите им с шалове.

„За да не видим къде ни водят” - помисли си Роберт.

После потеглиха.

Нямаше представа колко дълго се бяха возили. Роберт се люшкаше между монасите. Навлизаха във вътрешността на града или пък го напускаха? Първите няколко минути той се опитваше да внимава за завоите и да си представя накъде се движат. Но много бързо се обърка.

Прилоша му. Опита се да мисли за напълно други неща. Но не беше лесно. Устата му се пълнеше с повръщано.

„Не повръщай, не повръщай ” - повтаряше си той наум.

Той се бореше с вътрешното желание да се отскубне.

Нито един от монасите не продума.

Миришеха странно. Не лошо, но различно. Сладникаво. Като че на тамян.

Не повръщай, не повръщай!

Най-накрая спряха. Колко дълго бяха пътували? Доста продължително. Нямаше как да изчисли времето с точност.

Роберт чу, че отварят вратите и ги избутват встрани.

Усети свежия въздух, който го лъхна. Единият от монасите го хвана и го изведе навън от колата. Чу скимтенето на майка си.

Заведоха ги в някакъв парк. Чу скърцането на камъчетата под краката им. Отвориха една скърцаща врата. Влязоха в стая, която миришеше на застояло. Като че на стара плесен. Минаха по дълги стълби. Удари го студен въздух. Отвориха тежка врата. После спряха.

Пристигнаха.

Някой ги развърза и махна шалчетата от очите им.

Намираха се в някакъв стар килер. Отвсякъде ги обграждаха камъни. Като че бяха на покрив. Килерът тънеше в полумрак. Единственото осветление идваше от няколко факли по стените.

- Роберт - прошепна майка му, добре ли си?

Той не отговори. Какво можеше да й каже?

Той се огледа. Всички монаси бяха направили няколко крачки назад и седяха с наведени глави.

Един мъж излезе от сянката.

Роберт изтръпна.

- Роберт? - казва майка му неспокойно. - Какво има, Роберт?

Не можеше да отговори. Думите не излизаха.

Това беше той.

Монахът.

Монахът от катакомбите.

Сега качулката я нямаше. Но Роберт веднага го разпозна. Пламтящите очи. Пръстенът.

Същият мъж! Нямаше грам съмнение относно това.

ФАКТИТЕ НА РОБЕРТ ЗА ЛАТИНСКИЯ ЕЗИК

Латински е езикът, който се с използвал в Римската империя. Макар че отдавна се счита за мъртъв език, той и до днес се използва от Католическата църква и учените. Christi crus est теа lux означава „Христовият кръст е моста светлина”. Ad maiorem Dei gloriam означава "B името на Божията слава."

Точно както в катакомбите, монахът придвижи ръката си от челото си надолу до корема, а после от едното рамо до другото.

Прекръсти се.

- Christi crux est mea lux - рече монахът тихо. - Ad maiorem Dei gloriam.

- Амин! - отговориха другите монаси в хор.

Монахът пристъпи към Роберт.

- Роберто... - рече той. - Срещаме се отново.

Говореше на развален английски, но Роберт го разбираше без проблем.

- Who are you? - извика майката. - Какво искате да ни сторите?

- Тихо, жено! - рече монахът строго. После с по-меко изражение продължи: - Доведохме ви тук, за да изискаме от вас да ни съдействате.

- Довели сте ни? - рече майката. - Вие ни отвлякохте! Отвлякохте ни, като използвахте насилие! Вие...

- Тихо! - прекъсна я монахът.

- Кои сте вие?

- Те са монасите от Domini Canes, мамо - рече Роберт. - Кучетата на Бог.

Луцио кимна.

- Знаем, че си търсил информация за нас в интернет. Но как разбра към кой орден принадлежим?

Роберт кимна към пръстена му. Пръстенът със зъба и кръста.

- Впечатляващо! - рече монахът. - Името ми е Луцио. Аз съм служител на Бог, Създател на земята и небесата. Аз съм Негово оръдие, Негов роб.

Нито Роберт, нито майка му казаха нещо.

- Нуждаем се от помощта ви - продължи монахът. - Навярно разбирате защо.

- Не - рече майката.

„Търсят украшението” - помисли си Роберт.

- Вие притежавате нещо, което ни принадлежи - рече монахът.

- Какво е това нещо, което ви принадлежи? - попита майката с неразбиране.

- Не се прави на глупачка, жено! Много добре знаеш какво търсим!

- Не Роберт, нали?

- Ако искаш, продължавай да се правиш на неразбираща! Все пак в крайна сметка ще вземем това, за което сме дошли. Винаги успяваме.

- Какво искате да кажете?

- Имаме си наши методи. Които бихме предпочели да не използваме. Методи, които са ни помагали да постигаме целите си столетия наред.

Майката и Роберт се спогледаха.

- Разбираш ли за какво говори? - запита го майка му.

- За украшението - рече Роберт.

- Амулета?

Монахът разбра.

- Амулета! Къде е той?

- За това ли става въпрос? За амулетите? - Тя поклати глава. - Защо просто не казахте така? Нито Роберт, нито аз бихме желали да се правим на герои. Амулетите не са в нас.

- Амулетите ли?

Монахът притихна. В стаята настана тишина.

- Да... Нали това търсите?

- Чакай малко! Казахте амулетите?

- Да...

- Множествено число? Значи са два...

- Да, два триъгълни амулета.

Монахът спря и после направи крачка назад.

- Къде са те? - попита той. - Къде са амулетите сега?

Разкритието

Осло

Два амулета!

Два!

Слава на Бога!

И двата амулета бяха там! Луцио не можеше да повярва на ушите си.

Боже! Та това не беше за вярване!

Ако майката на момчето говореше истината, то те бяха открили не само единия триъгълен накит от катакомбите. Но и украшението, което е било откраднато от Луна преди хиляда години - при набезите на викингите.

Наистина ли той, Луцио, беше Божието оръдие за сбъдването на пророчеството от прастари времена? Нима той щеше да се върне в манастира не само с единия амулет, а с двата? Нима бе в неговите ръце да доведе до Деня на Страшния съд - онзи ден, когато Исус ще се върне на земята, за да съди живите и мъртвите?

Луцио се прекръсти.

Съзнаваше в пълна степен, че играе в един отбор с Отеца. Осъзнаваше, че Бог го ръководи по правилния път. Защо иначе го бяха изпратили в далечните северни земи? При Ултима Туле.

Кардиналът - и самият Отец - имаха план, имаха умисъл. Знаеха какво ще се случи.

И двата амулета!

Сега трябваше само да накара майката и момчето да проговорят.

- Къде са двата амулета ? - Луцио впери поглед в Роберт и повиши глас. - Къде скрихте амулетите?

- Не са в нас - рече момчето. - Оставихме ги някъде.

- Лъжеш!

- Нима ме мислиш за глупак? За какво ми е да те лъжа? Не са в нас.

- Истината казва - рече майката.

- Къде са тогава?

- В културно-историческия музей са - рече момчето. Каза му го на норвежки.

- Културно... историческия... музей?

- Културно-историческия музей! Collection of National Antquities. Той е част от Културно-историческия музей тук в Норвегия - обясни майката. - Там оставяме подобни древни предмети.

Трябваше да се напрегне, за да не се издаде колко е изненадан.

- Амулетите са изложени в музея?

- Все още не. Първо трябва да се изследват. Не вярвам да стане толкова бързо.

- Можем ли да си ходим вече? - запита момчето.

- Да си ходите ли?

- Амулетите не са в нас. Вече не сме ви нужни.

- Не. Не можете да си ходите.

- Защо не?

- Не сме свършили с вас.

Върнаха момчето и майка му обратно в минибуса. Валентино сви в една уличка и продължи към централната част на Осло.

- Къде отиваме? - питаха момчето и майка му почти през цялото време, като че в хор.

- Къде мислите, че отиваме? - отвръщаше той.

Нима бяха толкова глупави?! Нима не разбираха къде отиват?!

Брат Драго седеше най-отзад в минибуса с лаптопа си. В дигиталния архив на общината бяха открили стари скици на музея.

- Входът за служителите е отзад - каза той. - Там е и паркингът за служителите. Това е добре. Никой няма да ни безпокои.

- Има ли аларма? - запита Луцио.

- Естествено. Но е стара. Музеят не разполага с достатъчно средства, за да закупи нова. Лесна работа ще е!

Културно-историческият музей беше огромен. Жълта сграда, която се намираше в близост до кралския дворец. Луцио си помисли, че и самият музей изглежда като дворец. Редица прозорци кичеха фасадата на двореца. Бяха подредени в редици.

Паркираха точно до лехата с цветя зад музея. Двама от монасите - Алберто и Tope - се качиха по стълбата за служители на музея.

Отвориха малката си чантичка и за миг отключиха вратата. Единият махна на брат Драго, който изключи алармата.

Тогава доведоха Роберт и майка му.

Амулетът

Осло

Монасите ги отведоха в мрачния музей.

„Нямам причина да си играя на герой - помисли си Роберт. - Не и заради тези стари амулети”.

Роберт не се съмняваше, че за негово добро и за доброто на майка си трябваше да каже на монасите къде се намират амулетите. Ако откажеше, той не знаеше какво биха му сторили.

Все пак ставаше въпрос за няколко стари накита...

Монасите принудиха майка му да им покаже пътя през коридорите. На вратата имаше табелка:

ЛАБОРАТОРИЯ ПО КОНСЕРВИРАНЕ

Тук изследваха антиките - първо ги почистваха внимателно, след което правеха всичко възможно, за да ги запазят за възможно най-дълго време.

- Къде са амулетите? - прошепна монахът, който се наричаше Луцио.

- Не зная отвърна майката. Не работя в този отдел. Не зная къде държат новите антики.

Монасите се разпръснаха на всички страни и започнаха да търсят. Отвориха шкафовете и затърсиха из кашоните. Не остана място, което да не са преровили.

Но не можаха да открият накитите.

Изведнъж: звук!

Всички притихнаха.

Пазач? Или пък полицията?

Недалеч от тук се отключи врата.

Стъпките отекваха по коридора.

Тогава спряха. Точно пред лабораторията по консервиране.

- Ехо, има ли някой? - чуха женски глас.

Някой се опита да отвори вратата. Отвори я леко.

- Ехо. Някой на работа ли е още?

Ръководителят на отдела Ингеборг Мюкле стоеше на вратата.

- Но... О, Боже мой!

- Ингеборг! - рече майката на Роберт. - Какво правиш тук по това време на денонощието?

Минаха няколко минути преди Ингеборг Мюкле да разпознае Роберт и майка му.

- Преглеждах няколко стари ръкописа. Двамата с Роберт открихме връзката на Рагнвалд с Луна. Но вие какво правите тук? Сега? Какво става? Кои са тези хора?

- Търсят накитите - обясни Роберт.

- Тихо! - извика Луцио - Къде са амулетите?

- Амулетите ли? - запита Ингеборг Мюкле с неразбиране. - А, имате предвид триъгълните накити?

- Къде са? - извика Луцио.

Тя разбра, че няма избор. Излязоха от лабораторията по консервиране, която вече бяха претърсили. Продължиха по коридора до врата, отбелязана като

СКЛАД IX

Тя отвори вратата с помощта на кода си за достъп и включи осветлението.

- Тук са - каза тя и отиде при единия шкаф. Тя го отвори и постави ковчежето, което взе, върху масата.

- Ето - каза тя и го отвори.

И там - сред коприна - лежеше ето това:

Луцио грабна амулета и го вдигна към светлината!

- Gratias tibi, Deus! - прошепна той. - А другият амулет? Къде е?

- Другият ли? - рече Ингеборг Мюкле. - Не е тук.

- Къде е? - изсъска Лучио.

- Изпратихме го обратно в Боргунд, където беше открит. В момента го представят като част от изложба. Триъгълният накит е една от атракциите на тази изложба.

Плановете

Осло

Църквата в Боргунд.

Луцио не харесваше подобни черни църкви. Били са построени като езически храмове. Викингското светоусещане се виждаше ясно в тях. Като че Один и другите богове не искаха да сторят път на Исус Христос. Имаше нещо неприятно в тези църкви, мислеше си той. Нещо мистично и плашещо. Напомняха на демонични храмове на божества.

Заедно с брат Драго Луцио потърси Боргунд чрез Google Earth. Църквата се намираше във Вестландет. Беше на 4-5 часа път от Осло. Луцио погледна часовника.

- Можем да бъдем там, когато открият изложбата утре - рече той.

- А какво ще правим със... - тогава брат Драго посочи с очи тримата заложници.

- Ще вземем момчето с нас. Ще ни бъде от полза.

- Както искаш.

- Искам ти и брат Tope да поддържате команден център тук в хотелската стая. Ще имаме постоянна връзка. Така ще можем да реагираме своевременно, ако възникнат проблеми.

- Естествено. А двете дами?

- Дръжте ги под око до приключването на операцията!

- А после?

- Сетне... ще решим какво да правим с тях.

Дървената църква

Боргунд - Осло

Дървената църква хвърляше мрачния си и величествен силует насред горещия ден. Роберт отвори очи, когато Валентино паркира автобуса встрани от входа. Някъде наблизо лаеше куче.

Бяха пътували през цялата нощ. Сега най-сетне пристигнаха. Роберт беше жаден. Беше изморен и изплашен. Болеше го стомахът. Какво всъщност искаха монасите? Със сигурност щяха да откраднат другия накит от изложението. Нима не са чували за Десетте Божи заповеди? Не кради! Сякаш това никак не ги глождеше. Но като се замисли човек, и другите заповеди не ги притесняваха особено.

Той погледна още веднъж към църквата. Като диви животни, хванали плячката си между зъбите си, драконовите глави на покрива бяха вперили поглед в небесата.

Майката на Роберт и Ингеборг Мюкле бяха останали в Осло с другите двама монаси. Роберт не знаеше какво се беше случило с тях. Беше изплашен. Няма да наранят мама, нали? Нали няма да я наранят, нали?

Трябва да предупредя полицията!

Майката на Роберт дишаше тежко. Тя и Ингеборг Мюкле се намираха в хотелската стая в Осло. Бяха овързани за два стола. Краката им бяха завързани за краката на столовете. Бяха захванати с дебело тиксо през коремите. Но пък ръцете им бяха напълно свободни.

Двамата монаси ги пазеха. Единият седеше наведен над някакъв лаптоп. Другият стоеше край прозореца и гледаше навън. Беше на пост.

Останалите монаси трябваше да отидат в Боргунд заедно с Роберт. За да откраднат другия накит.

Боже мой, не им позволявай да наранят момчето ми!

Монасите ги бяха принудили да минат покрай рецепцията, заплашвайки ги с пистолети, които никой не виждаше. Никой от хората наоколо не им обърна особено внимание. Качиха се в асансьора и натиснаха четвъртия етаж. След това влязоха в хотелската стая, която по-скоро приличаше на военна база. Имаше компютри, комуникационни уреди, карти и тефтери. Двете жени бяха претърсени. Нима монасите мислеха, че норвежките винаги носят оръжие?! Тогава откриха мобилния телефон в джоба й. Но другият мобилен телефон - онзи, който беше ползвала временно, докато нейният беше в сервиза и който забрави да върне след това, не откриха. Може би не са мислели, че някой може да има два мобилни телефона.

Само ако успееше да го извади, можеше да се обади в полицията.

Историческата експозиция беше в модерния музеен център, който се намираше съвсем близо до църквата. Центърът беше отворен от десет часа сутринта, т.е. отпреди десетина минути. Четирима от монасите - и Роберт - слязоха от минибуса и тръгнаха към центъра с музейната сбирка. Монасите бутаха Роберт пред себе си.

- Туристи толкова рано? - зачуди се жената на касата. Тя погледна Роберт и четиримата монаси, които бяха облечени в дънки и тениски. Усмихна им се неуверено. Като че усещаше, че нещо не беше както трябва, макар че не можеше да каже какво точно.

Триъгълното украшение и другите археологически находки бяха поставени зад стъклени витрини. Местните историци бяха събрали оръдия на труда и оръжия, брошки и гребенчета, римски монети и накити.

Всеки предмет беше представен чрез кратък текст на норвежки, английски, немски и френски.

- Луцио! - викна единият от монасите и кимна към една от витрините в средата на залата.

Триъгълният накит! На табелката пишеше:

ТРИЪГЪЛЕН НАКИТ

(Неясна възраст, навярно 1800 - 2200 години?)

Открит по време на разкопки при Боргундската църква по-рано тази година. Бил е намерен заедно с римски монети от първото столетие след Христа и карта. Накитът навярно е част от викингски гроб и вероятно е бил изработен в Древен Рим (27 г. пр. Хр. - 476 г. сл. Хр.).

Решително Луцио отиде при витрината и се опита да я отвори. Беше затворена добре.

- Извинете - каза му жената, - не можете да...

Тогава тя разбра. Като че осъзна, че няма значение какво казва, какво прави или иска да стори.

Луцио продължаваше да напъва отворчето на витрината.

Роберт погледна жената.

И двамата преглътнаха.

Единият от монасите отиде при жената и застана зад нея, хвана я за ръцете, така че да може да я задържи, ако тя реши да стори нещо. Но тя просто стоеше на едно място и не помръдваше.

- Chiave! - извика единият от монасите на италиански.

- Key! - преведе той на английски. - СЕГА!

- Искат ключа - рече й Робърт.

- Ключа ли? - запита го жената.

- Ключа за витрината ли?

- Не мога да им го дам.

- Смятам, че това би било най-доброто, което можете да направите!

- Key! Key now! - извика монахът.

Жената отвори един шкаф, потърси в него и после извади една връзка ключове. С трепереща ръка подаде връзката на монаха, който се намираше най-близо до нея. Той я хвърли на Луцио, който бързо откри точния ключ и отключи витрината.

Полицаят пиеше първата си чаша кафе за деня когато телефонът иззвъня. Местната полицейска централа е приела беззвучна аларма от музейния център към църквата в Боргунд. Беззвучната аларма означава, че някой е включил алармата, макар че не се чува нищо.

Полицаят сбръчка чело. Центърът за посетители при църквата в Боргунд ли? Че какво могат да откраднат там? И то в десет часа заранта? Пари там нямаше. А едва ли имаше нещо чак толкова ценно, което да представят на изложението. Бяха инсталирали алармата заради иманярите.

Погледна часовника. Осемнадесет минути след десет. Пътят до църквата щеше да отнема двадесет и пет - тридесет минути. Около четвърт час, ако караше много бързо, с включен буркан. Но безшумна аларма посред бял ден - можеше да се окаже просто грешка. Ужас! Той реши, че не бива да чака, а най-добре да звънне в центъра.

Майката на Роберт движеше ръката си крайно бавно. Успя да бръкне в якето си. Мобилният телефон, който монасите не бяха открили, беше там. Ръката й се плъзна леко. Пръстите хванаха телефона. Беше тънък iPhone.

Имаше ПИН код. Но тя таеше също така, че има и бутон за спешни случаи. Намираше се най-отдолу вдясно. Тогава нямаше да се налага да вкарва ПИН кода. С поглед, забит в двамата монаси, тя извади мобилния телефон от джоба си. Единият от монасите все още работеше нещо с лаптопа си. Другият седеше и четеше Библията.

Тя извади телефона. Набра номера.

Отключи се!

С палеца си натисна номера.

ВЪВЕДЕТЕ КОД.

Но не, не беше нужно! Натисна бутона за спешен разговор.

Появи се клавиатура.

Тя погледна монаха при лаптопа и онзи, който четеше Библията.

Като че той усети, че тя го наблюдава и веднага вдигна поглед. Тя замръзна. Но той не видя мобилния телефон в ръката й. Беше закрит от бедрото й.

Върна се към четенето.

Тя погледна надолу. Палецът й се плъзна вдясно - 1. Изчака малко, за част от секундата. После избра отново 1. Притаи дъх. Монасите не забелязаха нищо. Плъзна пръста си вляво. Натисна 2. Така. Готово: 112. Спешният номер на полицията. Сега обаче трябваше да успее да се свърже. Не можеше да доближи мобилния телефон до ухото си. Трябваше да разчита на късмета си. Дано от другата страна има някого.

- Please - извика тя. - Моля Ви!

Двамата монаси я погледнаха с питащи погледи.

- Why are you holding us hostage? - крещеше тя - Защо ни държите като заложници?

Не говореше на монасите. Естествено, говореше на полицаите. Но трябваше да изглежда така, че говори на монасите, така че те да не разберат какво става.

Нито един от монасите не й отговори. Просто я гледаха с неразбиране.

- Защо? - извика тя. Правеше се на отчаяна. Тя беше отчаяна.

- Тихо! - викна й единият от двамата. - Тихо!

- Не разбирам - продължи тя. - Защо ни държите тук? - Тя изговори името на хотела високо и отчетливо. - Защо ни отвлякохте?

- Тихо! - извика монахът.

- Роберт! Синът ми! - тя извика думите. - Защо взехте сина ми и го заведохте в Боргундската църква?

- ТИХО! - викна монахът.

Не можеше да получи никакъв отговор от музейния център. Въздъхна. Нямаше друг избор. Реши да направи едно кръгче, за да се убеди, че всичко е наред. Всъщност имаше твърде много работа за вършене, за да хукне към Боргунд, но пък алармата си беше аларма. Знаеше, че някъде близо до Боргунд има патрулка. Но не искаше да ги обезпокоява ненужно. Имаха си по-важна работа от това да проверяват фалшиви аларми.

Тъкмо излизаше, когато телефонът иззвъня.

Всички знаци бяха налице и сочеха, че това ще бъде един от онези дни.

Звъняха от централата на полицията в Осло. Специалните служби бяха на път към хотел в Осло, където може би бяха взети заложници. Бяха ги предупредили и за потенциална ситуация с отвличане и в Боргундската църква. Според жената, която се бе обадила, синът й бил изчезнал. Молеха полицейските сили от всички близки райони да окажат помощ.

Изпълнен със страхопочитание, монахът вдигна накита към светлината.

Другите измърмориха нещо. Някои се прекръстиха.

- Аве Мария! - рече Луцио.

- Алелуя! - отвърнаха другите монаси.

„Сега в тях са и двата накита” - помисли си Роберт. Не можеше да си представи какво ще рече това. Все пак не мислеше, че това ще им навлече Армагедон.

Поне все още не, във всеки случай.

Луцио сложи накита на врата си и махна с ръка към другите. Напуснаха бързо, а група японски туристи влезе в същото време. Двама от монасите задърпаха Роберт след себе си.

Влязоха бързо в минибуса, който тръгна с пълна скорост от църквата и се отправи към Осло.

„Странно - помисли си Роберт - целият свят продължава да се движи в ритъма си, все едно нищо не се е случило”.

Минаха покрай пасищата, видяха трактори и други превозни средства. Някъде обработваха земята. Видяха стадо крави.

„За всички останали животът си вървеше както винаги - помисли си Роберт. - Не ги е страх. Вършат си работата, както са го правили винаги. Нещата, които са вършили и вчера”.

Минаха покрай каравана за къмпинг, теглена от автомобил.

Карат доста бързо - помисли си Роберт. - Поне със сто и петдесет километра в час. Малко по-надолу минаха покрай скупчени на едно място коли. Точно на завоя насреща им мина пощенската кола. Даде им знак с фаровете. Валентино се вряза пред колите и успя да излезе най-отпред на опашката. Пощенската кола избибитка.

Никой не каза нищо.

Роберт беше толкова изплашен, че в един момент страхът му беше сменен от безразличие.

„Ще катастрофираме и ще умрем - мислеше си той. - Поне всичко ще свърши”.

От лявата им страна беше тъмната, огромна река.

По повърхността нямаше нито една вълничка.

Валентино погледна с безпокойството в огледалото за обратно виждане.

Сетне увеличи скоростта. Роберт се обърна и заби поглед назад.

На няколко стотици метра зад тях видя проблясващата синя светлина!

ПОЛИЦИЯТА!

Майка му беше на път да изгуби надежда в хотелската стая в Осло.

Нищо не се беше случило.

Доколкото знаеше, беше напълно възможно телефонното обаждане на 112 да се е объркало. Може би дори не са я чули, когато започна да крещи.

Навярно са помислили, че някой се шегува.

Сърцето на Роберт препускаше лудо.

Минибусът мина бясно покрай две леки и две товарни коли. После покрай мотоциклет.

Когато видя полицейската кола, Роберт се изпълни с надежда. С нея се завърна и страхът.

След един километър или пък два полицейската кола ги настигна. Роберт вече виждаше лицата на полицаите. Сините буркани святкаха. Сирените виеха.

Валентино притисна минибуса до камион за превозване на провизии точно преди завоя. Шофьорът на камиона не обърна внимание на случващото се и не пропусна полицията. Така че монасите спечелиха известна преднина. В края на един дълъг и ужасен завой те завиха.

Роберт чу как сирените на полицейската кола все още виеха долу.

Бягство

Боргунд - Осло

Останаха така около минута и монахът Луцио разговаря с някого по мобилния си телефон. После даде инструкции на шофьора. Валентино кимна и сви надолу по магистралата. Завиха вдясно и минаха по някакъв мост. Полицията ги чакаше долу по магистралата.

Няколко мили продължиха по тесния страничен път в посока юг. Или по-скоро изток. Роберт не беше напълно сигурен. Срещнаха много коли. Не видяха полицейска кола сред тях. Пейзажът беше зелен и приятен. Вече караха по-спокойно. През цялото време монасите се оглеждаха, за да видят дали полицията няма да изскочи отнякъде. Но полицаите не идваха.

След около десет-петнадесет минути отново се приближиха към магистралата. Според GPS устройството други пътища тук нямаше. На няколко мили оттук в посока юг можеха да изберат дали да продължат към Осло през планините, или пък да минат през някое от малките градчета на изток. Валентино с колебание сви отново към магистралата. Все още нямаше никаква следа от полицията. Той увеличи скоростта. Нямаше как да знаят дали полицаитe са продължили в същата посока, или пък се бяха отказали, свивайки в обратна посока и връщайки се в полицейското управление. Нямаха избор. Роберт разбра това. Ако трябваше да се върнат в Осло, трябваше да минат по точно този път. Уличното движение вече не беше толкова натоварено и гъсто, така че можеха да увеличат скоростта. Когато Роберт погледна към таблото за отчитане на скоростта, видя, че се движат със 140 км/час.

В хотелската стая в Осло се почука. Внимателно почукване по вратата.

Камериерката надниква вътре.

- Excuse me, you asked for fresh towels? - попита тя. - Извинявайте, поискали сте нови кърпи?

Двамата монаси се надигнаха. Единият понечи да каже нещо. В този момент хвърлиха нещо през отворената врата. Майката на Роберт не видя какво бе то. В следващия момент чу тътена, всичко се разхвърча. Някаква граната! Вратата беше взривена, полицаите се втурнаха в стаята. Бяха въоръжени. Нахвърлиха се към двамата монаси и ги повалиха. Едва когато обезоръжиха монасите и ги закопчаха с белезници, се обърнаха към двете заложници.

- Отвлякоха сина ми - викна майката на Роберт. - Отидоха в църквата в Боргунд, за да откраднат един накит.

- Уведомихме колегите и в момента хеликоптерът от Осло вече е на път - каза полицаят.

- Роберт е само на 14.

- Всичко ще бъде наред.

Изведнъж шофьорът наби спирачки. Роберт беше хвърлен напред. Коланът се вряза в гръдния кош и бедрата му.

Той се огледа отчаяно. Видя, че полицията е отцепила района отпред. Две полицейски коли със сирени, които излъчваха синя светлина, бяха паркирали от двете страни на пътя. Униформените полицаи преглеждаха всяка кола, която минаваше през тях.

Монасите започнаха да обсъждат как да действат. Минибусът беше неподвижен. После Валентино завъртя волана и мина в насрещното движение, внимавайки да не се сблъска с останалите автомобили.

Профуча бясно покрай полицаите. Роберт се обърна и погледна назад. Двете полицейски коли вече ги преследваха. С бясна скорост като озверели животни.

Скоростта стигна 180 километра в час. Минибусът не можеше да се движи по-бързо. Това беше пределната му скорост. Но беше повече от достатъчно. По този тесен път скоростта създаваше усещане, че минибусът е самолет, който всеки момент ще излети.

От едната страна - планини. От другата - път.

Злополуката

Боргунд - Осло

Доста преди да изскочат от пътя, Роберт знаеше, че всичко ще излезе от релси. Всичко щеше да се обърка необратимо.

Бяха се движили около два километра, когато шофьорът Валентино внезапно сви по една странична уличка, която се движеше успоредно на рекичката. Навярно искаше да успее да избяга от полицията. Тук уличното платно беше доста по-тясно, отколкото по магистралата. Не бе по-широко от селски път. Скоростта, с която се движеха, беше твърде висока. Завоите бяха твърде остри.

Злополуката се случи на един ляв завой. Предната гума излезе извън очертанията на асфалта. Валентино не успя да овладее автомобила. Роберт се хвана здраво за единственото, с което разполагаше - предпазния колан.

„Ще катастрофираме ” - помисли си той.

Таванът на автомобила се удари в една скала, след което отскочи. Падна косо и се повлече по наклона. Валентино се опита да спаси положението и да върне автомобила на пътя, но наклонът си каза думата. Робърт притаи дъх. Минаха покрай дърво, което растеше по наклона до реката.

Имаше чувството, че се намира на влакче на ужасите в парка „Тиволи”. Влакче на ужасите, което се движи твърде, твърде бързо.

Удариха се в един речен камък, който обърна колата. Роберт усети болка в стомаха си. Главата му се завъртя. Отново и отново.

Минибусът се обърна. Чу звука от чупенето на стъклата. Роберт удари главата си в покрива. Не го заболя. Поне не в момента. Дори не беше забелязал, че кърви. Важното беше да се държи здраво и да не се пуска.

Минибусът се въртеше...

....въртеше....

...въртеше...

Навсякъде виждаше метал и стъкла.

После паднаха във водата.

В Осло полицаите освободиха двете жени, които бяха завързани за столовете. Монасите бяха изведени от хотелските стаи от полицаите.

Ръководителят на полицейското разследване получи обаждане от оператор.

- Полицията е локализирала минибуса - каза той на майката на Роберт. - Опитват се да го спрат.

- Боже мой!

Тя извади мобилния си телефон и с трепери ръце набра номера на Роберт.

Отговори телефонният секретар.

- Роберт! - извика тя отчаяно.

Къде съм?

Вода.

Вода ли е това?

Вода!

Навсякъде. Вода! Ледена вода!

Роберт отвори широко очи от раз. Водата прииждаше на талази и се вливаше в минибуса. Роберт се нуждаеше от въздух. Гълташе вода. Кашляше. Раменете му се повдигаха френетично. Трябваше да успее да се освободи от колана си и да се издигне над повърхността на водата.

Минибусът беше потопен. Само гумите и половината каросерия се виждаха над повърхността на водата.

Всеки път, когато се опитваше да се освободи, главата му потъваше под водата. Опита се да задържи въздуха си. Със сетни сили за пореден път вдигна главата си над водната повърхност. Пое въздух и нагълта малко вода.

Внезапно съзря двата накита точно пред себе си.

И онзи, който беше открит при църквата в Боргунд, и другият, който беше взел със себе си от катакомбите.

Луцио трябва да ги бе изпуснал, когато се бяха преобърнали.

Роберт ги грабна.

Около него монасите крещяха. Всеки се страхуваше за собствения си живот.

Трябва да успея да се освободя.

Но къде се освобождаваше коланът? За да открие трябваше да си поеме въздух и отново да пусне глава под водата.

Пое си въздух толкова дълбоко, че беше в състояние да скъса колана. Трябваше да бъде просто. Червено копче. Натисна го с пръста си! Хоп! Движение, което бе правил хиляди пъти. Но никога не го беше правил под вода. Никога не го бе правил с пръсти, посинели от студ! Никога не го бе правил с два накита в ръце! Никога не го бе правил с глава, потопена в ледената вода!

Навън! Трябва да успея да изляза навън!

Накрая беше принуден да се откаже. Вдигна глава над повърхността на водата. Имаше нужда от въздух. Кашляше. Ръцете му трепереха от студа. Едва усещаше пръстите на краката си.

Навън! Трябва да успея да изляза навън!

Напълни дробовете си с въздух и после пъхна глава под водата, за да открие копчето за освобождаване на колана. Червеното копче. Трябваше просто да го натисне - толкова лесно беше! - и щеше да се освободи.

Къде е?

КЪДЕ Е?

Роберт!

Шепот.

Той разтвори широко очи под водата. Не виждаше нищо. Само вода.

??? къде ???

??? съм ???

??? аз ???

Роберт!

Гласът. Гласът в главата му.

Глас, който беше чувал и преди.

Дишай, Роберт! Вдигни главата си над повърхността на водата!

- Мамо?

Той хвана колана, повдигна го и успя да се измъкне. Кашляше.

- Мамо? - крещеше той.

За един миг му причерня. Всичко потъна в мрак и беше прекрасно. Когато се върна на себе си, си спомни. Не майка му го викаше.

Беше Анджелина.

Анджелина?

Погледна ръцете си.

Украшенията ги нямаше!

Какво беше станало с тях?

Току-що ги бе държал.

А сега ги нямаше.

Той ги беше изгубил.

- Анджелина? - извика той, а устата му се напълни с вода.

И тогава се случи нещо. Роберто не разбра какво точно. Налегна го огромно спокойствие. Повече не се страхуваше. Студът го напусна. Почувства топлина. Беше приятно и топло. Чувстваше сигурност.

Сега разбра. Помисли си, че това е да умреш.

Не беше опасно. Това разбра в същия миг. Да умреш бе да се предадеш на спокойствието, на мира и мрака.

Вечността.

Очите му пареха.

Той е в градчето,

не знае къде,

не знае кога,

но знае, че е преди много, много време. Слънцето пече неумолимо. Толкова е горещо. Търси спасение под сянката на входа. Около себе си чува гласовете на мъже, които разговарят на непознат език, но странното е, че ги разбира. В един миг двама млади мъже се втурват към входа, искат да вземат парите му. Единият го заплашва с оръжие. Той им отвръща, че няма пари. Те казват, че лъже. Така е, той лъже. Казват, че са го видели при търговеца, но той продължава да лъже. Не иска да им даде парите си. С тези пари ще изхранва семейството си през следващата година. Единият мъж го пробожда с ножа в корема. Не усеща болка. Но усеща влага и когато поглежда надолу, вижда, че коремът му е кървавочервен. Единият от мъжете грабва торбичката с парите, която виси на пояса му. Другият я грабва от него. Той усеща как коленете го предават. Коленичи в собствената си кръв. Двамата мъже се втурват навън, на слънцето. Умирам, мисли си той и в

следващия

миг

е на бойното поле. Войник е. Униформата му е тежка. Бият се. Твой вдига меча си среща враг, когото не може да види. Но докато извършва това движение, разбира, че няма шанс, защото зад него се приближава конник, който го посича и в

следващия

миг

се намира на лодка, която се бори с вълните по време на страшно буря. Крещи. Думите му потъват, отнесени от вятъра. В следващия миг една огромна вълна се стоварва върху мачтата. Той потъва в студенината на морето

все по-дълбоко

и още по-дълбоко

долу към тишината - тишината, която е вечна. Тишината на вселената. Тишината сред звездите. Той е едно със звездите и с тишината, със светлината и мрака. Но изведнъж тишината експоадира...

в крясъци, викове, разпри...

силни гласове

крещят

и той е в един град, стар град преди много дълго време. Преди ужасно много време. Той е Хораций. Той е римлянинът Хораций. Броди по улиците, бяга по улиците заедно с тълпа побеснели мъже. Дирят един неверник, еретик, една християнска монахиня. Тя почита Бог. Наближават Колизея, където той често говори на трибуната, но сега не я виждат. Къде е тя? Усеща вкуса на кръвта в устата си. Усеща кръвожадността си. Част от него му се противопоставя. Та тя е просто едно момиче. Но Божията мъст е в него, като че е обладан. Той продължава... напред... Къде е плъхът? Тичат през града. „В катакомбите - крещи единият от преследвачите. -Тя се втурна към катакомбите! ” В следващия миг те се спускат по тъмните стълбища, където християните оставят мъртъвците си да гният за радост на плъхове и насекоми. Каква воня само! Тя се е втурнала в мрака, скрила се е, но те знаят, че са я надхитрили. Започват да събират камъни. Камък по камък. Един върху друг. Така тя ще изгние заедно с мъртвите. Те препречват тунела с камъни. Готови са. После излизат навън, на свеж въздух - в града - усмихват се. Тя си е получила заслуженото.

Слава на Юпитер - царя на боговете!

Слава на Плутон — цар, на подземното царство,

бог на мъртвите.

И така: нищо.

Само мрак.

Болницата

Осло

Но Роберт не беше мъртъв. Лежеше в едно болнично легло.

Бавно, безкрайно бавно той отвори очи.

Къде...

Да се събудиш, беше като да се измъкнеш от потъващ кораб.

Къде... съм...

В съзнанието му изплуваха картини от злополуката. Кратки, бързи превключвания.

Студена вода. Ледено студена. Смъртоносно студена. Глас: „Трябва да дишаш, Роберт!’’. Очите му отново се затварят. Тогава я усеща. Ръката. Нежна ръка, която движи неговата ръка в посока към механизма на предпазния колан.

Роберт отваря очи.

Къде... се... намирам?

Оглежда се. Вижда майка си.

Мама! Какво търси тя тук?!

Той се опитва да се надигне, опитва се да разбере.

Къде съм?

- Роберт! - вика майка му и хуква към него. Започва да го гали по бузата. - Как си?

- Д-добре...?

- Спомняш ли си нещо?

- Злополуката. Къде съм?

- В болницата. Доведоха те до Осло с хеликоптер Беше премръзнал, но ще се оправиш.. Ще те наблюдават. За да сме сигурни, че всичко ще бъде наред.

- Монасите...?

- Добре са. Полицията ги прибра. Имат доста неща да изясняват.

- А украшенията?

Тя въздъхна.

- Не мисли за тях!

- КЪДЕ СА?

- Не бяха в колата. Не бяха и в никого от монасите. Полицията ги търси навсякъде!

- Но...

- Няма ги, Роберт! Навярно течението ги е повлякло. Най-важното е, че ти си наред!

Нощ е. Звуците от болницата са толкова далечни. Така приглушени.

Роберт лежеше спокойно и наблюдаваше мрака. Виждаше луната през един процеп в завесите. Майка му си беше отишла у дома, а медицинската сестра вече беше минала на последната визитация за деня.

Роберт беше подремнал и сега не му се спеше. Беше сънувал Анджелина. Нима тя беше просто сън?! Дълго време се въртя в леглото. През съзнанието му преминаваха спомени от злополуката. Водата. Студът. Страхът. Тези забързани картини проблясваха в съзнанието му. Той се опита да прогони от съзнанието си тези ужасни мисли.

Можеше да съм мъртъв. Можех да се удавя в ледената вода. Можех да умра там. Тогава щях да бъда в моргата, където оставят всички мъртви, преди да ги погребат.

Роберт...

Той изтръпна.

Роберт...?

Нима някой каза Роберт? Той се изправи и седна в леглото. Нима му се причу? Кой можеше да е това? Мама? Медицинската сестра?

Анджелина?

Той седеше и очакваше отново да чуе името си.

- Анджелина? - каза той. Със собствения си глас. Но не този глас трябваше да използва. Те не разговаряха по този начин. Не той и Анджелина. Робърт затвори очи и се концентрира. Ако гласът, който беше чул, беше на Анджелина, то той трябваше да й отговори чрез мислите си.

- Анджелина? Тук ли си?

Той отвори очи и я потърси.

Първо: нищо.

Но тогава като че въздухът в стаята се измести на милиметър. Като че натежа.

- Роберт...

Шепот. В главата му.

През стаята премина лек полъх. Като че тъмнината и въздухът се бяха наговорили и се движеха в една и съща посока. Красиви цветове изпълниха цялата стая. Плуваха през нея. Като дъга. Тогава видя Анджелина. Беше толкова неясна и отдалечена. Прозрачна.

Лека-полека тя стана по-ясна, контурите й се очертаха.

- Анджелина, наистина ли си ти?

Дълго време двамата само се гледаха. Роберт дишаше тежко. Усещаше как сърцето му биеше толкова силно, че щеше да изскочи.

- Има те!

По устните й се прокрадна усмивка. Роберт започна да се смее. Не знаеше защо. Просто беше толкова щастлив.

- Анджелина, трябва да ти кажа нещо!

Дълго време търси точните думи.

- Мисля, че и аз съм живял някога. Преди.

- Всички сме живели преди, Роберт. И всички ще живеем отново.

Погледите им се срещнаха. Той сведе поглед. Не знаеше откъде да започне.

- Трябва да ти разкажа нещо - отново търсеше думите, - в един от животите си съм бил Хорации. Той е бил от хората, които са те преследвали. Хораций е искал да те убие, Анджелина! Аз съм искал да те убия!

- Сега си Роберт! Не трябва да отговаряш за делата на Хораций.

Той затвори очи.

- Прости ми!

Тишина.

Роберт въздъхна.

- Има още нещо.

Очите му се напълниха със сълзи.

- Аз провалих всичко. Изгубих украшенията. И двата амулета. Няма ги. Украшенията изчезнаха след злополуката. Трябваше да ги пазя по-добре, но... ги изгубих!

Въпреки това тя се усмихна. И поклати глава.

Тогава Роберт ги видя. Двете украшения. Анджелина ги носеше в ръцете си. Те блестяха на лунната светлина.

Украшенията?

- Не помниш ли, Роберт? Аз ти помогнах да дишаш. И да успееш да се освободиш от колана! А след това, преди да дойдат полицаите и да те приберат, ти ми даде украшенията.

- Така ли?

- И двете.

- Защо две, Анджелина?

- Преди 2000 години Исус Христос дал едно украшение като подарък на майка си Мария. Светата звезда. Когато Исус бил разпнат, Мария разчупила звездата на две. Запазила едната половина:

Другата част дала на Мария Магдалена - последовател на Исус и негова приближена.

И така, мили Роберт, Светата звезда била разделена на две части! А когато се съберат, двете части изглеждат ето така:

- Светата звезда! - Роберт ахна.

След 2000 години двата триъгълни накита отново бяха обединени. Двата триъгълника бяха станали едно цяло. Звезда!

Светата звезда!

Прастарото предсказание се беше изпълнило. Момчето от Ултима Туне беше успяло. Беше събрало двете половини и беше превърнало звездата в едно цяло. Той бе предал амулета на Пазителя на накита. Така задачата на Пазителя беше изпълнена. Точно според думите на предсказанието и легендата. Защо? Дори и прорицателите не знаят отговора на всички загадки на вселената. Но ако предсказанието е било вярно, то краят на света е отложен.

- Трябва ли да тръгваш сега? - Роберт замига.

Тя кимна.

- Може би ще се видим отново? Някой път? В безкрая?

Лека-полека тя започна да изчезва пред очите му. Стана невидима. Не беше реално.

Роберт я потърси с ръка.

Тя целуна връхчетата на пръстите си и докосна с тях устните на Роберт.

- Живей пълноценно, Роберт!

После изчезна.

Кометата на смъртта изглеждаше като миниатюрна точица върху огромния екран в обсерваторията на Мауна Кеа. Линиите и геометричните фигури проблясваха и се движеха с бясна скорост по екрана. Астрономите, които се бяха скупчили около Сузи Лий, затаиха дъх в очакване.

- Как е възможно?! - рече Сузи Лий.

Никой не отговори. Никой не знаеше какво да каже.

- Няма съмнение - продължи тя. - Кометата е променила курса си!

- Невъзможно - рече единият от астрономите. - Кометите не променят курса си току така.

- Не, не е възможно - измърмори Сузи.

- Колко сигурни са новите изчисления?

- На 100 процента! Цифрите не лъжат!

Тя въведе няколко команди. Зелена линия се появи на екрана и очерта новата траектория на кометата.

- Нещо е оказало въздействие около траекторията й.

- Какво?

Сузи вдигна ръце.

- Нямам никаква представа. В близост до кометата няма планети или звезди, които да влияят на движението й. Нищо няма! Всичко това е просто необяснимо! Но изчисленията не оставят грам съмнение: Кометата е променила курса си. Със сигурност няма да удари Земята.

Тя вдигна поглед от екрана и се усмихна.

- Можем да отложим Деня на Страшния съд. Земята е спасена!

Том Егеланд

ЗАГАДКАТА НА КАТАКОМБИТЕ

Роман

Норвежка

Първо издание

Редактор Пламен Тотев

Коректор Елена Добрева

Формат 84x108/32

Печатни коли 14

Издателска къща ПЕРСЕЙ

тел. 0888 22 96 95

www.perseus-books.com

e-mail: perseus@gbg.bg