Загадката на катакомбите

Астрономът Сузи Лий, ръководител на обсерваторията в Мауна Кеа, притаи дъх. За трети път тя преглеждаше изчисленията си.

Трябваше да има някаква грешка!

Потърси с ръка чашата си с кафе. Но така се тресеше, че бутна кафето. Разлятото кафе се стече по бележките й.

- Сузи? - викна единият от колегите й. - Какво става?

Сузи не каза нито думичка.

- Толкова си бледа! Има ли ти нещо?

- Кометата...

- Какво ?а нея?

С треперещи пръсти Сузи показа изчисленията си, които беше записала в тефтера си. Кафето по страниците създаваше алюзията, че цифрите летят. Тя се прокашля няколко пъти и чак тогава отговори:

- Кометата се движи с пълна скорост към земното кълбо!

Момчето чудо

Рим - Осло

Сирените на линейките издаваха високи и ниски тонове, които се смесваха в неравен ритъм.

Роберт извади украшението изпод ризата си и отново впери поглед в него. За щастие, майка му не забеляза украшението. Не му се щеше тя да го види.

Той не разбираше нищичко. Откъде се взе украшението? Нима Анджелина му го беше дала, без той да забележи?

Едната от медицинските сестри го погали по бузата. Беше се опитал да им обясни, че е невредим. Че е просто уморен. Но никой не искаше да го послуша. Дори и майка му.

Роберт лежеше в линейката и си мислеше за Анджелина. На никого не беше казал за нея. Все още. Какво можеше да им каже? Той дори нямаше представа коя е тя. Или пък къде изчезна. Какво търсеше тя долу в катакомбите?

Човек би си помислил, че тя знаеше какво търси той там. Че тя знаеше, че катакомбите щяха да се срутят. Че бе дошла именно за да му покаже пътя навън. Точно преди срутването.

Не беше възможно.

Ами ако тя всъщност не съществува? Ако беше плод на въображението му! Проекция на страха му?

На следващата сутрин Роберт се събуди от отварянето на вратата на болничната стая. Майка му влезе вътре носейки италианския всекидневник Corriere della Sera. На по-голямата част от първа страница бе поместена снимка на Роберт. Заглавието беше "Момчето чудо". След майка му в стаята влезе и Умберто.

- Мисля, че е време да ми разкажеш защо слезе долу в катакомбите, Роберт - каза майка му и седна на крайчеца на леглото.

- Трябва да ви покажа нещо - отвърна Роберт. Беше готов да им разкаже всичко за катакомбите, за което имаше някакви доказателства. Щеше да скрие от тях информацията за монаха, за Анджелина и за украшението. Във всеки случай нямаше да им каже нищичко, преди самият той да е наясно с това как стоят нещата. Роберт разцъка снимките, които беше направил с мобилния си телефон долу в катакомбите.

- Какво, по дяволите, е това? - рече Умберто и впери поглед в снимката. - Анкх ли?

- И аз така си мислех, но всъщност е коптски кръст - обясни му Роберт. Беше горд, че и той може да го научи на нещо.

- Коптски кръст ли? - ахнаха майка му и Умберто.

- Коптският кръст не изглежда така - изтъкна археологът.

- Да, вече не изглежда така - рече Роберт, - но в годините след разпването на Исус е изглеждал точно по този начин.

- Хм - отвърна Умберто, - значи си направил тези снимки долу в катакомбите?

- Заради това слязох там. Макар че нямах разрешение да го сторя. Открих кръста още когато за пръв път влязохме вътре. Но вие не искахте да ми обърнете внимание.

- Та това е голяма сензация! - промърмори Умберто на самия себе си. - Ранен коптски кръст в римски катакомби! За такова нещо не бях чувал. И той е документ, който потвърждава близката връзка между египетските копти и римляните християни. Това е уникално! Добре, че си направил снимката преди срутването на катакомбите. Ако обичаш, изпрати ми снимката веднага!

Роберт не можеше да спи. Въртеше се в леглото и си мислеше за всичко онова, което се беше случило долу в катакомбите. За всички онези символи. За отпечатъците от обувки. За монаха. Но най-вече си мислеше за Анджелина.

Трябваше ли да разкаже на спасителите за нея? Не... В никакъв случай нямаше да му повярват. А дори и да му повярваха, какво можеха да сторят? Нищичко. Нищичко! Анджелина беше успяла да се измъкне от катакомбите преди Роберт. Ами ако не беше... Не, не можеше да мисли за това... Катакомбите се бяха срутили точно в секундата, след като Роберт се измъкна от тях. Анджелина не би могла да... Той въздъхна.

Ами украшението, което все още висеше на врата му? Откъде се взе? И защо приличаше толкова на украшението от Боргунд? Това нямаше как да бъде просто съвпадение. Или пък беше? Анджелина ли му го бе дала? Или той го бе открил на пода? Или пък беше измислил Анджелина? Беше ли тя плод на въображението му?

Коя си ти, Анджелина? Къде изчезна?

У дома

Осло

Роберт и майка му напуснаха Рим в деня след злополуката.

Целта му не беше да вземе със себе си накита, който му беше дала Анджелина. Наистина това не беше целта му. Роберт знаеше много добре, че едно толкова старо украшение задължително трябва да бъде предадено на властите. Мястото му беше в някой музей. Но истината беше, че в момента изобщо не мислеше за правилата. Докато беше в болницата, украшението висеше на врата му, скрито под пижамата. Майка му не го видя нито веднъж. На медицинските сестри не им пукаше. Едва когато украшението задейства алармата по сигурността на летището, майка му разбра, че то е в него.

- Какво търси украшението от Боргунд около врата ти? - запита го тя. Беше ядосана и объркана.

- Мамо, това не е същото украшение. Просто... подобно на него.

- Откъде го взе?

- От катакомбите.

- Какво? Открил си го в катакомбите?

- Не зная!

- Не знаеш ли? Какво искаш да кажеш? Трябва да знаеш откъде си го взел!

- Просто когато излязох, видях, че то виси на врата ми.

- Не, честно казано...

- Ще ти обясня по-късно. Когато сме си у дома. Не сега.

Като че имаше някакво обяснение.

Когато минаха през граничната полиция на летището в Норвегия, видяха, че цяла плеяда журналисти и фотографи очаква пристигането на Роберт.

Момчето чудо.

Отново и отново той трябваше да повтаря историята си за драмата в катакомбите. Нищичко не каза обаче за монаха и Анджелина.

- Страх ли те беше? - питаха го те.

- Как успя да слезеш сам в катакомбите? - питаха други.

- Какво си помисли, когато разбра, че си се изгубил? Как успя да намериш пътя за навън?

Да, как всъщност беше открил пътя за навън? Микрофони и диктофони. Куп камери и фотоапарати. Писалки и тефтери, в които журналистите записваха бележките си.

Въпроси, въпроси, въпроси.

Накрая майка му им каза, че са задали достатъчно въпроси, и го дръпна встрани. Двамата минаха покрай представителите на пресата.

Най-добрият приятел на Роберт се казваше Свейн.

Бяха се сприятелили още в детската градина. Когато тръгнаха на училище, учителката им ги сложи да седят един до друг. Свейн беше пълната противоположност на Роберт. Всъщност не харесваха едни и същи неща. Свейн мразеше футбола. Не обичаше да чете книги. Не слушаше музика. Свейн обичаше да играе шах и да събира насекоми, които забождаше върху морска пяна. Въпреки това двамата бяха най-добри приятели.

Свейн беше единственият човек, на когото Роберт разказа за монаха и за Анджелина. Когато Роберт беше в болницата в Рим, двамата си пишеха и разговаряха в Скайп. Роберт беше разказал на Свейн всичко за откритието си в катакомбите. Всичко до последната подробност. Свейн беше първият - а за момента и единственият - човек, който бе чул цялата история.

Когато таксито, което взеха на летището, сви пред входа им, Свейн стоеше отпред и чакаше Роберт. Плъ-хчето му стоеше върху едното му рамо, а в ръката си държеше клетката с хамстера на Роберт.

- Къде е тя? Къде е тя? - изкрещя Свейн, когато Роберт и майка му слязоха от таксито. Свейн въртеше глава и очите му святкаха. Той се оглеждаше.

- Кой? - запита Роберт.

- Анджелина! Как кой?! - отвърна Свейн.

- Анджелина? - запита майка му с неразбиране.

- Забрави! - каза Роберт. Успя да оформи едно беззвучно шшшт с устни.

Думичка не беше казал на майка си. Още беше рано за това. Нито думичка не беше казал за монаха. Нито думичка не беше казал и за Анджелина.

Когато разопаковаха багажа, Роберт и Свейн хукнаха към футболното игрище. Няколко от момчетата от неговия клас тъкмо привършваха един мач, когато видяха приближаващия се Роберт. Всички се втурнаха към него. Най-отпред беше Патрик.

Не че Роберт не харесваше Патрик. Не беше там работата. Или пък напротив, той не харесваше Патрик. Трябваше да бъде откровен по въпроса. Патрик и Роберт дълго време се конкурираха за титлата на капитан на отбора, докато в крайна сметка треньорът им не реши, че Роберт ще я получи. И Патрик използваше всяка възможност, за да критикува работата на Роберт като капитан.

Сега всички се скупчиха около Роберт, за да чуят разказа му.

И Роберт заразказва. За Рим. За катакомбите. Не искаше да им разкаже повече, отколкото беше разказал на майка си и на полицията в Рим. Но просто не се сдържа, когато видя Патрик, който носеше капитанския знак. Веднага им разказа за срещата си с мистичния монах.

Но не каза и думичка за Анджелина.

В началото всички бяха притихнали.

Напълно притихнали.

Накрая Патрик наруши тишината:

- Монах ли? Долу в катакомбите? - Мълчание. - Монах? Имаш предвид привидение?

Тогава всички прихнаха да се смеят. Смееха се истерично, жлъчно.

- Призрак? Бууууууу... Привидение? Хохохо!

Някои започнаха да издават звуци като от маймуна. Други пък се преструваха на призраци.

Реакцията им втрещи Роберт. Не заради това. Отчасти той разбираше защо се смеят. Ако беше един от тях, със сигурност щеше да бъде първият разсмял се.

Единственият, който не се смееше, беше Свейн.

- Не сте били там - каза им той, когато смехът им се уталожи.

- А ти да не би да си бил? - рече му Патрик кисело.

- Не, но вярвам на Роберт. Щом той казва, че там е имало монах, значи там наистина е имало такъв.

Отговорът му - както и сериозността в гласа му - накара всички да забравят за лигавенето си и когато Роберт грабна топката от Патрик и тръгна към игрището, всички го последваха без коментар.

- Боже мой!

Завеждащата отдела по консервиране в Културно-историческия музей Ингеборг Мюкле изглеждаше също толкова бледа, колкото беше, когато Роберт я беше видял за последно. И сега беше също толкова въодушевена, колкото през лятото, когато отвориха ковчежето в Боргунд. Тя беше застанала заедно с Роберт и майка му в една от лабораториите на музея и наблюдаваше заинтригувано накита, който Роберт беше донесъл от Рим.

- Та той е напълно идентичен с накита от Боргунд! - продължи тя със същия превзет глас.

ФАКТИТЕ НА РОБЕРТ ЗА АНТИКВАРНАТА КОЛЕКЦИЯ

Антикварният предмет е нещо изключително старо - като започнем от скелети и рунически надписи и стигнем до църковния инвентар, накитите и оръдията на труда. Антиквариата колекция в Норвегия е на над два века и включва повече от милион древни предмети. Ако бъдат открити древни предмети, трябва да бъдат предавани на властите.

- Да, това е една от причините да го донесем тук - каза майката на Роберт съвестно. Тя се прокашля. - Значи. Няма как Роберт да е открил... Боргундския накит...

- Мамо!

- Боргундският накит ли? - Ингеборг Мюкле се усмихна мило. - Нямаме причина за безпокойство. Това е просто едно добро копие. Аз наглеждам накита от Боргунд и мога да Ви уверя, че ако изчезне, аз ще бъда първият човек, който ще научи за това.

Мюкли извади една огромна лупа и заоглежда накита.

- Чудна работа! Формата и материалът, от който е направено украшението, са същите като тези на Боргундския накит. Без съмнение! Идентични копия.

- Та какъв контакт може да е съществувал между Боргунд и Рим? - запита Роберт.

- Между Боргунд и Рим ли? - отвърна Ингеборг и започна да мъдрува над въпроса. - Не, не съм сигурна. Норвежките викинги са посетили Рим няколко пъти. Но можем само да гадаем дали някой от тях е бил от Боргунд. Как така откри украшението долу в катакомбите в Рим?

- Той просто висеше около врата ми, когато излязох от катакомбите - започна да обяснява Роберт. Това не беше пълна лъжа. И въпреки това все още не искаше да им казва за Анджелина.

- Просто е висяло на врата ти, така ли? - подхвана Ингеборг.

- Има доста неща, свързани с двете идентични украшения, които не разбирам - рече Роберт. - Украшението от катакомбите копие ли е на това от Боргунд? Или пък обратното - може би украшението от Боргунд е копие на украшението от катакомбите?

- Да, разбирам какво казваш - отвърна Ингеборг Мюкле. - Материалът, от който са създадени двете украшения, е бил изработен много преди времето на викингите. Също така е бил изработен доста далече от тук. Въпреки това е странно, че накит от Рим се появява във викингски гроб край църквата в Боргунд в Норвегия. Да, явно е имало някаква връзка между Рим и Боргунд.

- Толкова мистично! - подхвана майката на Роберт. - Каква връзка би могло да има?

- Навярно викингите са получили накита по време на търговските си пътувания. Заменили са го за друга стока - предложи Ингеборг.

- Или пък са го плячкосали по време на някой от набезите си. Откритието в гробницата е доста по-старо от църквата, така че скелетът, който открихме в гробницата, най-вероятно е на викинг.

В този миг Роберт се сети за надписите, които беше заснел в катакомбите.

- Чакайте малко! - рече той и извади телефона си, обяснявайки им, че е направил и други снимки долу в катакомбите. Първо им показа снимката с коптския кръст. После им показа рибата със следния надпис отдолу:

- Това е толкова интересно! - извика Ингеборг. Тя примижа срещу снимката. - Текстът, изглежда, е на латински. Ще ни трябва помощ с превода.

Роберт я попита за номера й и й изпрати снимката.

- А какво ще кажете за това? - попита Роберт и им показа снимката на окото и кръста.

Майката и Ингеборг дълго време наблюдаваха снимката.

- Не, никога преди не съм виждала подобен символ - измърмори Ингеборг. И майка му поклати глава.

- Кръстът свидетелства за това, че става въпрос за християнски символ - отбеляза майка му.

Роберт замълча. Навярно нямаше да успеят да разгадаят и тази фотография, но все пак той трябваше да ги попита.

- А какво ще кажете за зъб с кръст вътре в него?

Ингеборг и майка му го погледнаха с неразбиране.

- Моля? - попита майка му.

- Зъб. И кръст.

- Имаш ли снимка?

- Не. Това е просто нещо, което видях - измърмори Роберт.

- Къде си го видял? - запита го майка му и го погледна изпитателно.

- Зъб? Кръст? - прекъсна ги Ингеборг и после избухна в смях - Не, това едва ли е християнски символ.

Когато Роберт си легна онази вечер, майка му влезе при него в стаята му. Той четеше книга в леглото. Тя седна на ръба на леглото.

- Утре ще се прибера малко по-късно. Трябва да отида до сервиза, тъй като клавиатурата на мобилния ми телефон не работи.

- Добре.

Майка му го погледна.

- Как си?

- Добре.

- Радваш ли се, че утре се връщаш в училище?

- Да.

- Някой от твоя клас беше ли прочел нещо за случилото се в Рим?

- Мамо, всеки един вестник е публикувал моя снимка на първа страница. Естествено, че са прочели за случилото се в Рим.

- Да, прав си. Естествено. Беше глупаво да задавам този въпрос.

Тя се усмихна някак странно.

- Можеш ли да ми кажеш кога смяташ да ми разкажеш за това, което се случи? Това, което наистина се случи?

- Което наистина се случи ли? - отвърна Роберт, избягвайки да отговори.

- Да, това, което наистина се случи. Кога ще ми разкажеш, Роберт?

Той не й отговори.

- Не разбирам нито как успя да излезеш от катакомбите, нито откъде взе това украшение. Зная, че не ги е приятно да говориш за това, но все пак...

Той срещна погледа й. Погледът й беше празен, безизразен - винаги така ставаше, когато нещо я мъчеше.

- Моля те, Роберт!

Всъщност беше доста приятно да изговори всичко, да го облече в думи. Страха, пропадането, хаоса. Думите като че се изливаха от него. Майка му не откъсна поглед от него през -цялото време.

Той разказваше, без да спре за миг. За часовете в катакомбите - за мистичния монах, който го преследваше. И накрая разказа за Анджелина, която му беше спасила живота.

Когато пластовете над катакомбите бяха поддали, Анджелина го бе спасила. Така каза. Беше го хванала за ръка и двамата се бяха втурнали през лабиринта от подземни камери. Тя му показа пътя за навън. Пътя, който го беше отвел в стара постройка, подобна на къща за провизии.

- О, Роберт - прошепна майка му.

Очите й бяха празни. Тя го погали по бузката, по косата. Сълзите й текнаха.

- О, Роберт, приятелчето ми.. Не знаех.. Ако знаех само...

- Всичко е наред, мамо.

- Ще се справим. Заедно.

- Ще се справим ли?

- Не се страхувай, момчето ми, всичко ще бъде наред.

- Какво? Какво ще бъде наред?

Тя го погледна право в очите. Опита се да се усмихне.

- Момчето ми! О, Роберт, ще открия някой, който да ти помогне!

Да ми помогне ли?!

Какво искаше да каже?! Той се нуждаеше от помощ, така ли? От каква помощ?

- Да ми помогне ли? Как?

Майка му го прегърна.

- Не се страхувай, Роберт! Отново ще бъдеш здрав! Напълно здрав!

Кучето на Бог

Весково ал Монте

Италия

Ръцете на Луцио се тресяха.

За пръв път през живота си той получи разрешение да прелисти древната книга Codex Domini.

Някога книгата е била свитък от кожа. Но преди повече от хиляда години са нарязали свитъка и са изградили подобие на книга.

Луцио седеше в библиотеката на манастира заедно с библиотекаря, чиято основна задача беше да бди над книгата и да я изучва.

Тайното богатство на ордена.

Младежът от Ултима Туле се казваше Роберт. Беше напуснал болницата още на следващия ден след сриването на катакомбите. Утре Луцио щеше да се отправи към Норвегия. Трябваше да открие амулета. И да го върне обратно в манастира.

На каквато и да е цена.

- Божията книга - рече библиотекарят с пресъхнал глас.

- Съдържа всички библейски текстове, както и онези, които не са били включени в Библията. Едно от предсказанията говори за амулета Светата звезда. В Библията нито думичка не се казва за Светата звезда. Навярно свещениците са се страхували от посланието? Светата звезда предсказва Армагедон, Деня на Страшния съд и връщането на Исус.

- Алелуя!- Луцио се прекръсти.

Изведнъж той усети, че кардиналът стои зад него и го слуша. Колко дълго беше стоял там? Обърна се, допря ръце една в друга пред гърдите си и се поклони.

- Не зная дали съм достоен, за да поема това дело, кардинале!

Кардиналът се усмихна като баща и положи ръката си върху рамото на Луцио.

- Отиди в Норвегия и открий накита! Ти си избраният, Луцио! Ти ще изпълниш делото в слава на твоя Бог! Бъди горд, защото ти си кучето Божие! Не пести средства! Стори всичко, което можеш!

Шепот в нощта

Осло

- Разкажи ми точно какво се случи, Роберт!

Психоложката наблюдаваше Роберт през очилата си. Погледът й издаваше скептицизъм. В гласа й говореше скептицизъм. Всичко около нея преливаше от скептицизъм.

Казваше се Венче и беше жена на средна възраст, облечена в пола и памучна блуза.

- Чела си вестниците - каза й той.

Беше кисел. Бе ядосан на майка си, която го беше замъкнала тук и сега седеше и чакаше в чакалнята. Беше ядосан, задето тя не му беше повярвала.

- Естествено, че съм чела вестниците. Но искам ги да ми разкажеш всичко, което се случи. От А до Я. С твои собствени думи. Така както го помниш.

С гримаса на лицето Роберт започна да разказва. Разказа й за Рим, за обещанието на майка си, за Умберто, който му забрани да помага в катакомбите. Каза й защо се е промъкнал, разказа й за часовете, които бе прекарал в тъмнината. Разказа й за страха и за срещата с монаха. Разказа й за това как е избягал от монаха и накрая й разказа за Анджелина, която му бе помогнала да се измъкне.

- Разказваш толкова живо - каза психоложката след края на разказа му. - Спомняш си всичко много добре! Така звучи. Вярваш на всяка дума.

- Защото това е истина.

Скептицизмът отново се изписа върху лицето на психоложката. Като че тя мислеше нещо напълно различно от онова, което казваше.

- Разбирам, че си бил ядосан, че не са ти позволили да работиш в катакомбите. Заради това ли открадна ключовете?

- Да! Не! Исках да открия отново символа. Трябваше да го снимам.

- Символа ли?

- Да, един коптски кръст.

- Трябвало е да снимаш един коптски кръст ли?

- Да. Открих символа, изрязан в стената, още първия път, когато бях там. Мама и Умберто не ми повярваха. Така че исках да го заснема, за да им го покажа. За да имам доказателство. Няма нужда да казваш каквото и да било. Зная, че стореното от мен беше глупаво.

- Всички ние от време на време вършим глупави неща. Но ти каза нещо за някакъв монах. Можеш ли да ми разкажеш повече за него?

- Беше облечен в черно. От главата до петите. Имаше качулка, така че не беше лесно да видя лицето му.

- А Анджелина? Нали така се казваше? Как изглеждаше тя?

- С дълга тъмна коса. Кафяви очи. С бяла рокличка или поличка. Или както там се казва.

Срещна погледа й.

- Ако си измислях, нямаше да изглежда така.

- Със сигурност.

- Е, здрав ли съм вече? - запита Роберт кисело.

- Нали разбираш, че майка ти се тревожи за теб.

- Да не си мисли, че съм луд?!

- Не, не мисли, че си луд. По-скоро се страхува, че преживяването в катакомбите те е стреснало и си измислил една нова реалност. Която съществува само в главата ти.

- Това не е така.

- О, напротив. Когато реалността е толкова трудна, понякога хората избират да си измислят напълно нова реалност. Реалност, която живее само в главите им.

- ЗНАЯ какво се случи!

- МИСЛИШ, че знаеш! Да, УБЕДЕН си, че знаеш какво се е случило. Но представи си следното... Роберт! Представи си, че никога не си виждал монаха. Представи си, че никога не си срещал Анджелина! Представи си, че монахът е бил плод на страха ти, на фантазията ти! Че Анджелина е била плод на въображението ти, като нейната роля е била да ти създаде усещане за сигурност, от което си се нуждаел в този момент!

- Значи всички си мислите, че ви лъжа?!

- Не. Никой не мисли, че лъжеш. Но вярвам, че може да си се наплашил толкова силно, че съзнанието ти да изпитва нужда да измисля тези истории. И монаха, и момичето, което наричаш Анджелина. Само защото ние си измисляме нещо, не означава, че то не е истина.

- Какво искаш да кажеш?

- Когато изживяваме нещо драматично, тялото и съзнанието ни са в готовност. Пулсът се забързва, започваме да дишаме тежко. Навсякъде в тялото ни бушува адреналин. В такъв момент човек може да тълкува света около себе си погрешно. Може да започнем да халюцинираме. Можем да чуем и видим нешо, което не е истина.

- Аз...

- Почакай! Не отговаряй! Първо искам да помислиш над това, което казах. Просто помисли малко! Той помисли.

На практика в думите й имаше логика. И той беше мислил по въпроса. Въпреки това - колко вероятно беше да попадне на монах и момиче в катакомбите?!

Не беше особено вероятно.

Но той знаеше какво беше преживял! ЗНАЕШЕ! Или пък... така ли беше?!

Роберт въздъхна. Мислите бушуваха в съзнанието му.

Възможно ли е да съм ги измислил? Защото съм бил изплашен?

- Има още нещо, за което се чудя - рече Венче. -Да?

- Казваш, че си разговарял с Анджелина.

- На какъв език разговаряхте?

Времето спря.

Едно ледено усещане премина през цялото му тяло.

На какъв език?!

- Роберт!

- Да?

- Попитах те нещо. На какъв език разговаряхте с Анджелина?

Той я беше зяпнал. Въпросително. С полуотворена уста.

- Език ли? — рече той.

- Анджелина не беше от Норвегия,нали така? А ти не говориш италиански! Та как разговаряхте един с друг? На английски ли?

Как може да не съм мислил над това?! Как така не усетих, че нещо не е наред?! Как бе възможно да разговаряме, когато не говорим един и същ език?!

- Роберт, има ли нещо? Роберт?

Ние разговаряхме един с друг. Но ние не говорим един и същ език!

- Роберт, чуваш ли ме?

В катакомбите не разговаряха нито на норвежки нито на италиански. Чак сега той прозря това.

Не говорехме на някакъв език. Думите всъщност не бяха думи. Бяха мисли. Бяха разговаряли с мисли.

Нито Роберт, нито майка му казаха нещо по пътя за вкъщи. Роберт беше кисел и объркан. Майка му беше разтревожена.

След разговора психоложката помоли майката на Роберт да влезе в кабинета. Беше й казала, че Роберт осъзнава реалността много добре. Това поне значеше, че не беше луд. Но ако не се откажел от тези мисли, може би щяло да се наложи да разговарят отново. Няколко пъти. Навярно можели да обсъдят и възможността да го препратят към психиатър, а в най-лошия случай да го подложат на изследвания в клиника.

В клиника ли?! Роберт се сепна. Та това значи лудница! Дума не можеше да става! Никога!

По-добре беше да си мълчи. Това че беше разговарял с Анджелина посредством мислите си, трябваше да си остане негова тайна. Как му беше името на това? Телепатия? Когато хората си говорят чрез мисли, а не чрез думи.

Завиха пред входа. „Ще науча нещо повече за това” - помисли си Роберт.

Докато се качваха към апартамента си, мобилният телефон на майка му иззвъня. Нова, странна мелодийка. Беше получила нов мобилен телефон, след като остави стария в сервиза. Помисли си, че звъни баща му. След развода им той се беше преместил да живее в Сомалия, където работеше за благотворителна организация. Майка му отговаряше уклончиво, като че не искаше Роберт да разбере, че говорят за него. Когато влязоха в апартамента, тя продължи да разговаря с баща му. Влезе в кухнята. Роберт се затвори в стаята си. Чу тихия, обезпокоен глас на майка си.

- Анджелина? - прошепна той.

Шепнеше името й толкова тихо, та да не би майка му да го чуе. Сълзите са стичаха по страните му.

По-високо:

- Анджелина?

Щом я беше видял в катакомбите, тя щеше да се появи и сега.

- Анджелина? - прошепна той още по-високо.

Тишина.

- Не можеш ли да ми дадеш малък знак, че съществуваш?

Майка му пусна телевизора в съседната стая.

- Анджелина?

Нищо.

Абсолютно нищичко.

Непознатото

Осло

- Не ми вярват - рече Роберт.

- Кой? - запита го Свейн.

- Никой.

- Аз ти вярвам.

Стояха в ъгъла на двора на училището. Валеше. Някой играеше футбол на игрището. Други стояха скупчени и си говореха. Някои момичета се смееха и поглеждаха Роберт.

- Вярваш ли ми? - попита Роберт.

- Естествено.

- Защо?

- Защото си мой приятел.

- Все пак..

- И защото ... - Свейн замълча.

- Да?

- И аз видях нещо.

- Какво си видял?

Свейн млъкна за миг и после продължи.

- Сещаш ли се, че ти разказвах за старата ферма на баба? Онази в Ювдал?

- Да, и?

- Лятото след смъртта на баба бяхме там. Мама и татко искаха да подредят.

Свейн погледна надолу.

- Какво видя? - запита го Роберт.

- Случи се през нощта. Всъщност беше почти сутрин, но все още не беше светло. Събудих се

- Да?

- И видях...

- Да?

- Видях баба.

Тишина.

- Стоеше насред стаята ми и ме гледаше.

- Гледала те е?

- Да, с нейната си усмивка. Усмивката на баба.

- Но тя е била мъртва?

- Беше като жива. Не се изплаших. Знаех, че няма да ми стори зло. Изглеждаше така, все едно е дошла, за да ме види как съм. Ако разбираш какво искам да кажа...

- Така мисля.

- Не продължи особено дълго.

- Възможно е да си сънувал.

- Да. Зная. Но не сънувах. Сигурен съм в това. Бях буден и видях баба.

- Разказвал ли си за това на някого?

- Никога. Ти си първият, на когото казвам.

Роберт преглътна тежко. Би звънецът.

Втурнаха се към входа.

- Виждал ли си призраци в скоро време, Роберт? - извика Патрик.

Всички в класа се разсмяха жлъчно.

Свейн имаше да свърши нещо, така че Роберт си тръгна сам след училище.

Малко след като излезе от двора на училището, до него мина кола с тъмни прозорци.

Той си помисли: „Странното на такива коли им е там, че никога не знаеш дали вътре има някой”.

Доколкото знаеше, бе възможно колата да е тъпкана с народ и всички вътре да го следят с поглед.

Трябваше да се усмихне. Все пак не беше логично. Защо някой ще го следи с поглед?!

Роберт, стегни се!

Първо призраци! Сега пък постоянен страх от преследване.

Какво щеше да последва?

Докато пишеше домашните си, мобилният му телефон иззвъня.

Текстово съобщение от Ингеборг Мюкле:

Здрасти, Роберт! Това е опит за превод на латинския текст под символа с рибата от катакомбите. Пише: "Девицата раздели Светата звезда на две. Аз съм Пазителя на украшението. Исус Христос е моят Бог. Амин." Хм, не зная дали откриваш някакъв смисъл. Но е интересно, нали?

„Идвам веднага - отвърна той, - за да можем да разговаряме”.

Главата му беше пълна с въпроси.

Светата звезда ли? Коя девица? .

Пазителя на накитите? Кой беше той?

Какво представляваше Светата звезда? И как така звездата е била разделена на две от Девицата?

Роберт отвори лаптопа си и потърси информация в търсачката на Гугъл. Но не попадна на нищо. Според английската версия The Holy Star е украшение с магически или религиозни качества. Името идвало от някаква римска легенда, която се базира на още по-старо предхристиянско предсказание.

Светата звезда, пишело в предсказанието, или ще доведе до Деня на Страшния съд, или ще спаси света от неговия крах. Религиозните хора спорели по въпроса как трябва да се тълкува предсказанието.

ФАКТИТЕ НА РОБЕРТ ЗА МИТОВЕТЕ, ЛЕГЕНДИТЕ Й ПРЕДСКАЗАНИЯТА

Митът е символичен разказ за живота и съдбата на боговете. Легендата е митологичен разказ за религиозни събития, например чудеса, особено чудеса, свързани със свети мъже и жени. Повечето легенда и митове в началото са се предавали от уста на уста, а по-късно са били записани. Предсказанието пък - наричат го още пророчество - е предзнаменование, направено от пророк Пророкът е човек, който твърди, не може да разговаря с Бог (или да получава съобщения от Бог).

Половин час по-късно Роберт седеше в кабинета на Ингеборг Мюкле.

- Текстът под рибата най-вероятно е бил изсечен от християнин - рече Роберт.

- О, така е! Символът на риба и още повече звученето на текста потвърждават, че това е дело на християнин, който е оставил това съобщение на хората от идните времена. Навярно става въпрос за някакъв код.

- Защо?

- Първите християнски общности се сформират в Рим около 50 година след Христа. Но не им е било никак леко. Когато Рим е опожарен през 64 година след Христа, император Нерон обвинява християните за палежа. Той заповядва да хвърлят християните на лъвовете, да ги разпнат или да ги изгорят. Мнозина са изпратени в Колизея, където гладиаторите ги убиват. Доста от тях умират като мъченици. Било е ужасно време. Ако са искали да споделят нещо един с друг и да го запазят в тайна, било е наложително да прибягнат до използването на кодове.

- Светата звезда - какво е тя? Знаеш ли нещо за нея?

- Зная само повърхностни неща. Не говорим за реална звезда, а за легенда.

- А какво знаеш за Пазителя на накитите? Какъв е този пазач? Човек ли е?

- Идея си нямам - рече Ингеборг и поклати глава.

ФАКТИТЕ НА РОБЕРТ ЗА МЪЧЕНИЦИТЕ, КОЛИЗЕЯ И ГЛАДИАТОРИТЕ

Мъченикът е човек, който умира за вярата си и за своя Бог. В Древен Рим мъчениците християни са били убивани, защото се молели на Исус, а не на римските богове. Много християни били изпратени в Колизея където са били убити от дивите животни и гладиаторите. Колизеят е най-известната гладиаторска арена. Има места за над петдесет хиляди души. Това са двойно повече места от Стадиона Улевол в Осло. Гладиаторът пък е професионален боец, който се бие с други гладиатори, християни, роби и диви животни. Често според регламента на битката двамата гладиатори трябвало да се бият, докато единият от тях умре. Гладиаторските борби са въведени около двеста и петдесет години преди Христа и продължават през следващите седемстотин години.

- Още нещо - рече Роберт. - Все още не виждам връзката между накита в катакомбите и накита от Боргунд. Два напълно еднакви накита на две различни места?

Ингеборг вдигна ръце.

- Кои всъщност са викингите - започна Роберт, - които са стигнали чак до Италия?

- Норвежци, шведи, датчани, исландци... Върлували са навсякъде. От Каспийско море на изток, Средиземно море на юг, та чак до Америка на запад. Навярно викингите са плячкосали накитите някъде в района на Средиземно море.

Ингеборг спря. Изглеждаше така, все едно прави отчаян опит да си спомни нещо. После тя се усмихна.

- Всъщност един път са нападнали град, който са взели за Рим. Но всъщност градът е бил Луна и е бил доста на север.

Когато Роберт си тръгна, той помоли Ингеборг да му заеме една книга за символите. По пътя за вкъщи заразлиства книгата, за да открие окото с кръст вътре. Окото, което да прилича на снимката, която беше направил в катакомбите. Но не откри нищо подобно.

Когато майка му каза „Лека нощ” и после влезе в спалнята си, Роберт изчака известно време, за да е сигурен, че е заспала. След няколко минути той се промъкна в стаята и откри дебелата книга на майка си „Парапсихология - необясними феномени, мистика и окултизъм”. Не искаше майка му да разбере, че търси информация по темата. Тогава със сигурност щеше да го прати веднага при психоложката. Навярно книгата можеше да обясни случилото се в катакомбите.

С книгата под ръка той безшумно отиваше към стаята си, когато майка му внезапно излезе от спалнята.

- Забравих да си сваля лещите - цъкаше тя с език. Беше сънена.

Роберт притаи дъх.

- Сега ще четеш ли? - запита го майка му. За щастие, не беше видяла коя книга бе взел.

- Само малко.

- Обаче имай предвид, че утре сутрин си на училище рано-рано! - каза майка му и се прозина.

Роберт се втурна в стаята си, затвори вратата и легна в леглото си. Авторът на книгата се казваше доктор Георг Ведел Шелдерюп. Беше обходил целия свят и беше изучавал паранормални явления. Така пишеше на задната корица на книгата.

Роберт седна и се зачете в книгата. За потока на мисълта от един мозък към друг, за ясновидството - способността да се връщаш назад във времето или пък да надникнеш в бъдещето и да осъзнаеш феномени, които обикновените хора не са в състояние да разберат. Чете за духове, за хора, които могат да накарат различни предмети да се движат. Чете за преражданията - т.е. за това как един човек се ражда като друг човек след смъртта си. Всеки феномен беше по-интересен и причудлив от предходния.

Изведнъж го осени идея. Ами ако потърси доктор Георг Ведел Шелдерюп? Навярно той би могъл да му помогне? Отвори лаптопа си и провери името в търсачката. Една от първите статии, които прегледа, представляваше интервю в местния вестник.

- Супер! - рече Роберт - Че той живее ужасно близо! Мога да отида с колелото.

Когато на следващия ден най-после имаше малко свободно време, Роберт се обади на доктор Георг Ведел Шелдерюп.

Отговори му с дрезгавия си глас. Роберт се представи набързо, но не знаеше как да обясни защо се обажда. Старецът го превари: беше чел във вестника за онова, което се беше случило с Роберт, и му каза, че с удоволствие ще го посрещне в апартамента си. Дори, ако Роберт искал да поговорят, можел да дойде още същия следобед.

Роберт влезе в библиотеката. Беше развълнуван. Помоли за помощ, за да открие книги за викингите и символите. Попита библиотекаря дали има книги за пътуванията на викингите в далечни земи. Примерно Италия. В началото трябваше да се фокусира върху следите, оставени от викингите. После щеше да прочете повече и за парапсихологията - веднага след като се видеше с доктор Георг Ведел Шелдерюп. Първоначално Роберт трябваше да потърси информация по отношение на онова, което Ингеборг беше казала за пътуванията на викингите в Италия. „В крайна сметка разстоянието от Рим до Луна и от Италия до Норвегия беше голямо” - така мислеше Роберт, но все пак беше възможно да има някаква връзка.

Библиотекарят се завърна с купчина книги. Роберт седна. Първата книга, която разтвори, беше „Викингите и войната”. Претърси книгата страница по страница, за да открие връзка между Рим, Луна и Боргунд. Изведнъж попадна на бележка, която накара сърцето му да подскочи. През 860 година викингските войски под ръководството на крал Бьорн Йернсиде и военачалника Халстайн са нападнали град на име Луна. Точно както беше казала Ингеборг. В Луна те плячкосали манастира на ордена Domini Canes и една църква. Викингите взели със себе си църковните богатства и се върнали в Норвегия, Швеция и Дания.

Триъгълният накит от Боргунд навярно е от Луна, помисли си Роберт превъзбудено.

Но никъде не се споменаваше каквото и да е за двата накита.

ФАКТИТЕ НА РОБЕРТ ЗА НАПАДЕНИЕТО НАД ЛУНА

Викингските войски под ръководството на крал Бьорн и военачалника Халстайн са се отправили към италианския град Луна, като мислили, че това е Рим. Били решили да нападнат града и да заграбят всички богатства. Но отбоят е бил огромен. Заради това викингите изпратили писмо на епископа и му казали, че идват с мир. Кралят им бил болен. Така казали. Искал да приеме християнството, преди да умре. Епископът на Луна и графът се съгласили и крал Бьорн бил кръстен. На следващата сутрин епископът и графът били известени, че кралят е умрял. Огромно погребално шествие минало през Луна. Но когато ковчега е щял да бъде спуснат в земята, кралят изскочил. Бил жив. Тогава викингите започнали да плячкосват. Убили хората в Луна и заграбили богатствата им. (Някои историци смятат, че историята е измислица.)

Старецът

Осло

ДИНГ-данг-донг-динг-ДАНГ-донг-динг-данг-ДОНГ! Когато Роберт натисна звънеца, чу звук, подобен на звука, издаван от камбаните в катедралите. На табелката с прецизен почерк беше написано:

ГЕОРГ ВЕДЕЛ ШЕЛДЕРЮП МЛ.

Странно име! Роберт отстъпи назад и зачака отварянето на вратата. Чудеше се какво ще се появи от другата страна.

Не се изплаши.

Доктор Георг Ведел Шелдерюп приличаше на странна смесица от гном, хобит и Йода от „Междузвездни войни”. Изглеждаше така, все едно беше на около 257 години. Подпираше тялото си, което беше адски хърбаво, на бастун.

Докато въвеждаше Роберт във всекидневната, той обясни, че мл. в края на името му означава младши. Роберт пропусна да отбележи, че според него младши беше най-неподходящото нещо, което беше чувал от много време насам.

Това беше най-странният апартамент, в който Роберт някога беше влизал. Стаите бяха като във всички други жилища в такива блокове - антре, кухня, спалня, баня и всекидневна и приликите свършваха дотук. Стените бяха покрити с книги, ловни трофеи, африкански маски, пожълтели карти и южноамерикански човешки глави. Подовете слой върху слой бяха застлани с килими и животински кожи. В единия ъгъл имаше огромен глобус, барабан и гигантски телескоп.

Георг Ведел Шелдеруп мл, запристъпва към кухнята по пантофи и донесе голяма кана какао. Роберт се беше настанил на един голям, мек диван. Георг Ведел Шелдеруп мл. наля какао на двамата. След това премести погледа си върху Роберт и каза:

- Значи се интересуваш от парапсихология?

- Аз просто се опитвам да разбера малко повече - отвърна той уклончиво.

Георг Ведел Шелдеруп мл. го погледна и наклони глава.

- О - каза той, - нещо повече от това е...

- Той да не чете мисли? - запита се Роберт.

И сякаш наистина го правеше, възрастният човек

каза:

- Както казах, четох за теб във вестниците. И те гледах по телевизията. За катакомбите в Рим. Видял си нещо там, нали?

Роберт не отговори. Откъде можеше да знае за това?

- В речника парапсихологията се определя като научно изследване на екстрасенсни феномени, които не могат да бъдат обяснени от съвременните познания по психология - каза Георг Ведел Шелдеруп мл. - Мисля, че си видял нещо в катакомбите, Роберт. Прав ли съм? Затова проявяваш интерес към парапсихологията. Видял си нещо, което не можеш да обясниш напълно.

Роберт не знаеше какво да каже. Той кимна и отпи глътка от какаото.

- Искаш ли да ми разкажеш за видяното? - попита Георг Ведел Шелдеруп мл.

Сега Роберт започна да свиква да разказва историята. За часовете в катакомбата. За монаха и Анджелина. Въпреки това търсеше думи, с които да може да обясни невероятната случка, която беше преживял. През цялото време Георг Ведел Шелдеруп мл. седеше и кимаше на себе си.

Роберт нарисува върху лист символа, който беше видял върху пръстена на монаха в катакомбите.

- Някога виждал ли си нещо подобно? - попита той. Георг Ведел Шелдерюп дълго време гледа чертежа.

- Познато ми е - рече той. - Но не мога да се сетя откъде и откога. Нека погледна в книгите си, след като си тръгнеш.

Роберт извади мобилния си телефон и му показа снимката на окото с кръста. Георг Ведел Шелдерюп дълго време разглежда снимката, след което поклати глава.

- Чувал ли си легендата за светите звезди? - запита Роберт. - Или за онзи, когото наричат Пазителя на накитите?

- О, да! - измърмори Георг Ведел Шелдеруп. - Но откъде точно? Дай ми малко време да помисля! Все ще се сетя.

И двамата отпиха от какаото. Мълчаха известно време, след което старецът най-сетне рече нещо:

- Става въпрос за времето!

- Време ли? - запита Роберт.

- Аз съм стар човек, Роберт. Преживял съм куп неща. Много пъти съм бродил по широкия свят. Живял съм в иглута и колиби. Плавал съм по течението на много реки. Катерил съм най-високите върхове. Виждал съм неща, които дори не можеш да си представиш. И през всички тези години, по време на всички тези пътешествия, научих нещичко за куп неща. Ако има нещо добро в старостта, това е познанието.

- За времето ли?

- Да. Винаги опира до времето и за това какво представлява то.

- Какво е времето?

Георг Ведел Шелдерюп избухна в смях.

- Мда.. Можем да го опишем. Можем да го разделим на секунди, минути, часове, дни, денонощия, седмици, месеци, години... Времето може да е точката в историята, когато се случва определено събитие. Времето може да бъде и отрязъкът между две събития. Но това не ни дава обяснение за това какво е времето. Ставал съм свидетел на много феномени, смятани за свръхестествени, а всъщност винаги става въпрос за време..

- Ами какво тогава?

- Нека ти дам пример! Знаеш ли какво с vardyger.

- Но.

- Във фолклора това е създание, което предшества духа. Вярваш, че чуваш някого, който се прибира у дома, а всъщност той идва едва няколко минути по-късно.

- Да, случвало ми се е! Един път бях при баба чух как влиза през вратата и събува с гръм и трясък обувките си. Както прави по принцип. Но когато излязох, за да я поздравя, тя не беше там. Малко по-късно отново я чух. И този път беше там.

- Именно! Това е типичен случай. Във фолклора говорят за духа, който предшества човека. Духът е част от този човек. Един вид духовен двойник, който винаги се намира малко по-напред във времето и пространството. Теорията ми се изразява в това, че този двойник пробива времето. Когато видим или чуем този двойник, ние всъщност изживяваме бъдещето.

- Така ли?

- И така, връщаме се в изходна позиция. Какво е времето? Тъй като времето, поне във формата, в която го познаваме, се движи в права линия. Първо става това, после онова, а по-сетне още нещо. Първо А, после Б, после В. Между тези три точки тече времето. Следиш ли мисълта ми?

Георг Ведел Шелдерюп се усмихна. Като че на самия себе си.

- Нека извършим мисловен експеримент! Нека си представим, че времето не се движи от А към Б към В. Представи си, че линията на времето понякога се изкривява! Например Б идва преди А или пък В идва преди Б. Струва ти се невъзможно, нали така?

Роберт кимна.

- Познат ли ти е терминът измерение? - продължи старецът разпалено. - Един празен лист хартия има само едно измерение. Статуята - като тази тук, има три измерения - височина, ширина и дължина. Алберт Айнщайн, авторът на теорията за относителността, въвежда четвърто измерение - времето. Но доколкото знаем, съществуват доста повече измерения от тези четири. И това води до заключението, че времето не трябва да бъде толкова абсолютно като правата линия, която си представяме. Светът е добър пример. Според физиците земното кълбо се върти. Представи си света като вътрешността на огромна топка. Ако тръгнеш от една изходна точка, рано или късно ще се върнеш в изходната точка.

- Но какво има от вътрешната страна на тази топка?

- Нищо! Вселената съществува само във вътрешността на топката! Законите на природата съществуват само от вътрешната страна на тази топка. Външната страна всъщност не съществува. Всичко е вътрешността. От външната страна е едно нищо.

- Ах.

- Леко притеснително е да мислиш, че времето се върти. Ами ако наистина е така? Тогава онзи дух може би ще се появи след няколко минути. Като че натискаш fast forward на дистанционното на DVD плейъра.

- Мисля, че разбирам.

- Чувал ли си за déjà vu!

- He.

- Това е чувството, което понякога изпитваме, че вече сме преживели нещо, което всъщност изживяваме за пръв път.

„Чувството, което усетих, когато влязох в катакомбите! ” - помисли си Роберт.

- Думата е френска и означава „вече видяно" обясни Георг Ведел Шелдерюп. - Отиваш на дадено място и вътре в теб се поражда усещането, че вече си бил там. Макар че си там за пръв път. Това е напълно естествено парапсихологически усещане.

- И отговорността е на времето?

- Това е моята теория. Учените имат доста предположения. Като че например мозъкът тълкува погрешно онова, което усеща, и те кара да повярваш, че си изживял нещо. Един вид сън наяве. Фантазия, която се вплита в реалността. Поне така ти се струва. Ами ако всъщност предусещаме бъдещето? Онова бъдеще, което е на няколко секунди разстояние? Ами ако изживяваме нещо, което се крие зад ъгъла? Навярно във времето има дупка.

- Дупка ли?

- Или пък тунел, процеп.

- Трудно ми е да си го представя.

- И аз така мисля. Макар че съм прекарал години в опити да го изуча, все още ми е трудно да си го представя.

- Каква обаче е връзката между времето и призраците?

- Зависи от това какво разбираш под призраци. Призракът - онзи с чаршафа - има за цел само да те сплаши. Не вярвам в подобни призраци. Ала истинското привидение - то няма за цел да ни втрещи. Наричаме ги точно така - привидения, нещо, което се появява пред нас. И си мисля, може би всъщност виждаме нещо през пластовете на времето. Като че времето на привиденията и нашето време се преплитат и заради това успяваме да ги видим.

- Как така?

- Когато почине човек, душата му продължава да съществува. Тялото умира, но душата, вътрешният Аз продължава да живее. И той е невидим. Може би мъртвите се появяват пред нас като спомени за самите себе си? Тогава тези привидения са един вид картини извън времето, които мъртвите искат от нас да видим. Споменът за онова, което са били. Начинът, по който те си спомнят за себе си. За онова, което са били. И те се намират от външната страна на времето. Те са независими от времето. За разлика от нас, живите.

- Хм - каза Роберт.

- Мъртвите нямат физическо измерение. Те просто са. Мисля за привиденията като за енергия. Всичко е енергия, Роберт. Всичко във вселената! И според природните закони енергията или се появява от само себе си, или изчезва. Енергията може да приеме друга форма. Количеството енергия във вселената е константа. Така е и с нас, когато умираме. Приемаме друга форма. Оставаме енергия. В друга форма. Независими от времето.

- Но...

- Сега се сещам!

- Какво?

- Запита ме за Светата звезда и Пазителя на накитите? - Георг Ведел Шелдерюп впери поглед в библиотеката.

Върна се с дебел исторически труд. Запрелиства книгата, страница по страница, мърморейки:

- Всички те са част от една и съща легенда, нали така? Вълнуваща история, това е... Ах! - извика той и бутна огромната книга към Роберт.

ЛЕГЕНДАТА ЗА СВЕТАТА ЗВЕЗДА

Легендата за Светата звезда е историята на накит с магически или религиозни качества. Римската легенда е основана върху юдейско пророчество. Според предсказанието Светата звезда е нужен инструмент, за да се предотврати края на света. Други пък смятат, че звездата ще доведе до Деня на Страшния съд.

И пророчеството, и легендата се тълкуват по ред различни начини. Юдеите смятали, че бъдещият месия ще носи накита около врата си, за да докаже светия си статут. Други пък вярвали, че амулетът ще спаси света от неговия свършек. Това тълкуване се базира на онази част от пророчеството, според която звездата ще стане едно цяло и ще спаси света от неговия край, когато се носи от младежа от Ултима Туле. Християните предпочитат да тълкуват Светата звезда като символ на Христовото възкресение и Деня на Страшния съд.

В пророчеството се казва, че Светата звезда ще озари небесата и ще свидетелства за Божието величие. И тъй както Бог е създал света, така може и да го унищожи. Заради това в пророчеството се казва, че Светата звезда може да носи и разруха, и спасение.

Не е ясно дали Светата звезда се състои от един или два накита. В пророчеството се споменава, че ще „настъпи денят, когато Светата звезда ще се раздели на две, за да може после отново да стане цяла”. Никой не може да каже какво със сигурност означава това. Някои смятат, че Бог е дал накита на Майка Си преди Разпятието.

- Майка му! - помисли си Роберт. - Коя е била майката на Исус? Всъщност да, Светата Дева Мария. Това навярно обяснява „девицата” в надписа в катакомбите, който Ингеборг Мюкле беше превела. Девицата раздели Светите звезди. Да, звучеше правдоподобно. Аз съм Пазителя на накитите. Исус Христос е моят господар.

Това навярно означава, че Дева Мария е Пазителя на накитите. Той отново зачете. Пишеше, че според легендата светите звезди били занесени в Рим от свети Петър.

- Кой е бил свети Петър? - запита Роберт.

- Единият от дванадесетте ученици на Исус - рече Георг Ведел Шелдерюп. - Също така първият папа.

Роберт продължи да чете. Според древното пророчество Светите звезди трябва да се пазят от духовните наследници на Светата Дева Мария. Девата е живяла във вяра, послушание и доброта.

Текстът продължаваше така:

В пророчеството се казва, че „Светите звезди ще бродят по небето и ще покрият земята. Ще унищожат най-големите царства на земята.” Но също така се казва, че Светите звезди ще спасят земята от унищожение - от края на света, когато младежът от Ултима Туле „обедини звездите в едно” и ги отведе обратно „недокоснати при Пазителя на накитите от рода на Ева”.

- Какво означава Ултима Туле? - запита Роберт.

- Най-северната точка на света - рече Георг Ведел Шелдерюп.

„Какво ще рече това? - замисли се Роберт. - Ще трябва да открия”.

Светите звезди трябва да се предадат недокоснати на Пазача от рода на Ева. Какво би трябвало да означава това? Недокоснати. Навярно има някаква връзка с девицата. От рода на Ева? Дали това не означава, че трябва да е наследница на онази Ева, която Бог създава в Рая? Или се има предвид която и да е жена?

Георг Ведел Шелдерюп обърна страницата. Роберт забеляза, че Георг бърчи чело.

- Какво има? - рече Роберт.

- О, Боже мой!

- Какво откри?

- Дори и не се бях замислял за това - прошепна Георг Ведел Шелдерюп, като че на самия себе си.

- Какво има? - викна Роберт нетърпеливо.

Георг Ведел Шелдерюп леко повдигна книгата.

- По време на археологически разкопки в руините на девически манастир в Рим през 20-те години на XX век са открили свитъци от някакъв текст. Чак сега виждам, че авторът на текста е Пазителя на накитите. Според изследователите текстът е написан два века след Христа.

Роберт зяпна. Текст, чийто автор е Пазителя на накитите ли?

Беше напълно невероятно. Той грабна книгата и зачете:

Можех да чуя рева на лъвовете и виковете на гладиаторите в Колизея онази сутрин, когато мама и тате ме доведоха в манастира. Улиците бяха изпълнени със смях и препирни. Навсякъде имаше мъже, които бяха прекарали нощта, пиянствайки, и бяха примамвали леките жени в утробата на някоя сянка. Мама придърпа завесите на носилката, така че да не стана свидетел на тези отблъскващи варварски сцени, които се разиграваха по изгрев слънце.

Мама и татко бяха станали част от култа към свети Виктор преди много години. Вече не вярвахме в старите римски богове. Бяха избрали пътя към Спасението, Исус Христос. Тайно почитахме Всевишния и сина Му Исус.

Манастирът, в който щях да бъда послушница, се намира на възвишение в покрайнините на Рим. Носачите намалиха скоростта, когато се приближихме. Приорисата на манастира ме чакаше заедно с някои от най-приближените си монахини. Мама и тате бяха горди, че могат да предадат мен - най-младата си дъщеря - под нейна опека.

Монахините в манастира не служат само на вярата и Всевишния. Най-главната им задача е да опазят светиня на стотици години. Светата звезда е най-скъпата реликва на манастира. А онази специално избрана измежду монахините, която се грижи за реликвата и я пази, се нарича Пазач на накитите. И това съм аз. Светата звезда лежи в скрин, покрит с най-красива коприна. Скринът е скрит в позлатен шкаф зад олтара. Само Пазителя на накитите има ключ. Всеки седми ден отварям шкафа под взора на приорисата и докато другите монахини пеят химн. След това измивам звездата с уханни масла.

Преди двеста години този накит е висял на шията на жена на име Мария. Казвала се е Мария от Назарет. На повечето е позната като Дева Мария. Майката на Исус. Небесната кралица.

Каква история само! Роберт изчете текста няколко пъти един след друг.

„Може ли човек да вярва на пророчества и легенди?” - замисли се Роберт. Древни религиозни истории. Има хиляди подобни през вековете. Не може всички да са верни!

Тази обаче вярна ли е?

ФАКТИТЕ НА РОБЕРТ ЗА РЕЛИКВИТЕ

Реликва е част от тялото или предмет, принадлежал на светец (свят мъж или жена?). Може да е кост от тялото или пък предмет. Християните вярват, че реликвите притежават магическо въздействие.

Главата на Роберт беше пълна с най-различни мисли и въпроси, когато се качи на колелото си и тръгна от дома на Георг Ведел Шелдерюп.

Историята за Пазителя на накитите му беше направила огромно впечатление. Като че тук ставаше въпрос за нещо, което го засяга лично. По принцип той си представяше миналото като нещо далечно и нереално. Но докато четеше историята, прозря, че хората преди две хиляди години са били същите като нас днес. "Да се върнеш в миналото! Да го изживееш!" - мислеше си той.

Ако вярваше на Георг Ведел Шелдерюп, не беше напълно невъзможно. Добре. Повечето хора биха отхвърлили мисълта с лека ръка. „Но някога са се отнасяли така и по отношение на някои от най-големите истини в науката” - мислеше си Роберт, когато спря пред блока и повлече колелото си към входа.

Влизане с взлом

Осло

Моделът на военен самолет от войната - „Месершмит” - висеше от тавана на връв. На бюрото имаше отворен лаптоп, който беше в режим на готовност. До него се намираше стар глобус с границите от едно време. Стените бяха покрити с тапети ManU и плакати с футболни звезди.

Тъмните очи на Луцио се плъзнаха по повърхността на стаята. Според доклада на Валентино момчето беше на посещение при възрастен човек в друг квартал. Майката на Роберт работеше извънредно. Така му каза монахът, който я следеше, още откакто бе напуснала дома си рано сутринта.

Двама от монасите бяха заети да монтират във всяка стая малки микрофони, които скриха в лампите.

Погледът на Луцио се местеше от предмет на предмет. Търсеше улики. Погледна към лаптопа на Роберт. Драго, компютърният специалист, вече беше успял да пробие защитата и инсталира програма, която автоматично препращаше информация за всяка активност към неговия собствен лаптоп. Бяха успели да пробият защитата и на мобилните телефони на Роберт и майка му. Всеки път когато някой от тях проведеше разговор или пък получеше или изпратеше съобщение, информацията се препращаше към приемна станция, където владеещ норвежки човек превеждаше всичко.

За момента нито Роберт, нито майка му бяха обелили и думичка за амулета.

„Явно е, че нещо крият” - мислеше си Луцио.

Когато кардиналът бе възложил тази важна задача на Луцио, той го бе помолил да избере най-интелигентните сред монасите в манастира. Кардиналът не му бе отказал нищичко. Задругата се състоеше от девет души. Най-изтъкнатите воини на Domini Canes. Луцио бе техен водач. Драго бе компютърен гений, който можеше да пробие всяка една защита. Бе експерт по електронно наблюдение. Валентино бе техен шофьор. Заедно с тях дойдоха още шестима монаси - Алберто, Tope, Виторио, Рико, Силвио и Д`Анджело. Всеки от тях притежаваше черен колан в някое спортно направление и всички бяха натоварени с разнообразни задачи.

Монасите претърсваха апартамента стая подир стая, оглеждайки се за амулета или някакъв знак къде може да е скрит. Силвио и Д`Анджело търсеха в стаята на майката и претършуваха всеки долап и шкаф, кутийката с бижутата и чантите. Tope и Виторио претърсваха в кухнята и банята. Луцио, Алберто и Рико влязоха в стаята на Роберт.

Претърсиха всяка една книга от лавицата и след това я поставиха на същото място. Претърсиха и дрешника. Поставиха отново всичко на мястото му.

Нищо.

Извънредно подозрително.

Работиха в апартамента, докато Валентино не им съобщи, че Роберт е напуснал дома на стареца и е тръгнал в посока към дома си.

Монасите напуснаха апартамента тихичко. Тъй както бяха дошли. Трима от тях седнаха в колата с тъмните прозорци. Другите заеха местата си в наетия минибус. И той беше с тъмни прозорци.

Седяха напълно притихнали, наблюдавайки Роберт, който пристигна с колелото си. Момчето спря и прибра колелото. Малко след това пристигна и майка му.

Подозрението

Осло

Тук имаше нещо странно.

Но Роберт не успя да разбере какво точно. Огледа се. Лаптопът беше върху бюрото. Книгите. ДВД-тата. Неоправеното легло.

Какво не беше наред?

Майка му почука върху вратата на стаята му и я отвори.

- Роберт, нали не си ровил в шкафа ми с бижута?

- Естествено, че не съм! Какво ще диря там?!

- И аз това си помислих. Но едно от отделенията беше отворено. Бях сигурна, че съм го затворила.

- Бижутата там ли са?

- Да, доколкото видях. Така че няма как някой да е влязъл с взлом. Странна работа!

След като майка му излезе от стаята, Роберт отвори лаптопа и отвори Уикипедия, за да провери какво пише за Ултима Туле:

Туле - географско понятие в гръцката митология и по-късно в римската митология. Туле е място далеч на север, за пръв път споменато от гръцкия географ и откривател Питей от Марсилия по време на пътешествията му на север през 330 година преди Христа. Според него Туле се намира на шест дни плаване на север от Великобритания. Той описва остров, потънал в лед, северна светлина и прекрасно слънце в полунощ.

Ултима Туле е Норвегия. Така трябва да е! Роберт се облегна замислено в стола си и хвърли поглед към книгата встрани от лаптопа си.

Тогава видя, че книгата за Рим беше затворена. Беше сигурен, че я бе оставил отворена, когато излезе.

Сега беше затворена.

Роберт не можеше да заспи. Обръщаше се ту на едната, ту на другата страна. В главата му изникваше все един и същ въпрос: някой беше ли проникнал в апартамента? Защо му е да влиза с взлом и да не открадне нищо?

Като че останалото, което му висеше на главата, не беше достатъчно. Роберт погледна към всички книги, които беше заел от библиотеката. Бяха подредени в купчина на пода. Какво беше общото между накита и викингите? А между викингите и пророчеството?

Кой беше този младеж и какво се беше случило със Светата звезда?

Роберт все пак не вярваше на всичко, което беше научил в дома на Георг Ведел Шелдерюп. Нещо му подсказваше, че старецът не е съвсем с всичкия си. Но без съмнение беше доста умен. Човек, който беше мислил дълго време над нещата. Роберт беше само на 14. Не беше размишлявал над нещата, поне не над тези трудни въпроси. Мислите му се преместиха от Георг Beдел Шелдерюп към Анджелина.

- Анджелина? - прошепна той в тъмната стая.

Като че тя можеше да се появи, когато той произнесе името й.

- Какво има? - рече майка му по време на закуска на следващата сутрин с онзи глас, който свидетелстваше, че е разтревожена за него, но не иска да го покаже.

- Нищо.

- Сигурен ли си?

- Да.

- Мислих още по въпроса... по който си разговарял с психолога?

Естествено!

Но мисълта да натъжи майка си и да трябва да тръгне отново по психолози не му се нравеше. Затова си рече: „Може би тя има право ”.

Майка му изправи гръб.

- Наистина ли го мислиш?

- Не зная - рече той. Беше някак по-просто от това да излъже. - Навярно всичко се е случило в главата ми. Беше тъмно и аз бях изплашен. Не зная. Помниш, че тази вечер съм на тренировка по футбол, нали?

- Естествено! - В гласа й се четеше някаква топлина. - Ще се опитам да се върна от работа навреме.

Момчетата отново се струпаха около Роберт на тренировката. Онези, които вече не бяха чували историята сто пъти, искаха той да им разкаже за катакомбите. Той чу коментарите, когато всички се разпръснаха:

- Казва, че видял призрак! Монах! Навярно някой го е цапардосал с камък по главата!

Смях.

Когато другите излязоха на игрището, треньорът го дръпна на една страна.

- Добре ли си, Роберт!

- Всичко е прекрасно!

- Да знаеш, че говорих с майка ти.

- За какво?

- За това, че минаваш през труден период. Разбирам. Затова мисля, че е най-добре, ако не се фокусираш твърде много върху нещата отсега нататък.

- Какво имате предвид? Да не играя ли?

- Естествено, че ще продължиш да играеш. Но мисля, че Патрик трябва да стане капитан.

- Но...

- Поне още няколко седмици. Докато се съвземеш.

- Аз съм си напълно наред!

- Не се и съмнявам.

- Нямам нужда да се съвземам!

- Но така и ще направим. Ще видим как ще потръгне.

След тренировката Роберт потърси с поглед колата със смъкнати прозорци, която беше видял пред блока на излизане. Същата кола стоеше на паркинга до игрището, след като излезе от съблекалнята. Но сега я нямаше.

Естествено, че я нямаше.

Не си герой във филм, Роберт - каза си той.

Въздъхна дълбоко. Не можеше да разбере защо треньорът избра да остави Патрик на капитанското място. Патрик!!! Щом Роберт се беше върнал, той трябваше да стане отново капитан. Да се съвземе?! Не му беше нужно да се съвзема. Нима треньорът си мислеше, че катакомбите са му отнесли главата.

Когато мобилният му телефон иззвъня, той погледна номера, преди да отговори. Звънеше му някой от домашен телефон. Нима познаваше човек, който ползва настолен телефон през 2013 г.?!

- Роберт - рече гласът от другата страна на линията.

Роберт веднага позна гласа. Беше Георг Ведел Шелдерюп.

- Звъня ти във връзка със символа на пръстена на монаха. Можеш ли да се отбиеш при мен, когато ти остане малко време? Имам да ти показвам нещо.

След петнадесет минути Роберт вече бе при Георг Ведел Шелдерюп. Върху полираната маса се намираше дебела и стара книга.

Ancient Religious Symbols

„Древни религиозни символи”, в превод на Георг Ведел Шелдерюп. Той отвори на страница 764-а. И там някъде по средата на страницата, сред всички други символи се намираше и символът на Робърт. Същият като символа на пръстена на монаха:

Символ на християнския монашески орден Domini Canes, Божиите кучета.

Domini Canes? Името му звучеше познати. Ами да! Нима манастирът в Луна не се казваше точно така! Манастирът, нападнат от викингите, които го мислели за Рим!

- Знаете ли нещо повече за Domini Canes? - запита Роберт развълнувано.

- За съжаление не. Просто открих символа в книгата си. Нямах време да направя по-обстойно проучване.

- А другият символ? Онзи с окото и кръста вътре в него?

- За съжаление не стигнах до него.

- Може ли да проверим информацията на компютъра ти?

- На компютъра ми ли?

- Да! Да потърсим Domini Canes в Гугъл!

Георг Ведел Шелдерюп смръщи вежди.

- Гугъл?! - Той избухна в смях. - Мили момче, та аз нямам компютър! Имам си прекрасни писалки, както и пишеща машина с марката „Ремингтън”. Вършат ми работа.

„ Този човек на хиляди години ли е, или какво? ” - помисли си Роберт.

Кървавия зъб

Осло

Роберт се прибра у дома бързо. Хукна нагоре по стълбите и отвори лаптопа си. Но не откри обстойна информация за Domini Canes. Монашеският орден бил основан през 742 г. и се помещавал в манастир в Италия.

„Спорен орден - зачете Роберт в интернет, - защото представителите му смятат, че християните не са подвластни на юридически закони, ако действат в съответствие с духовните повели на Бог."

Значи, докато работят в полза на Бог, им е позволено да вършат каквото си щат.

На друго място в интернет Роберт откри статия за трима монаси от ордена Domini Canes, които били осъдени за убийството на свещеник, който живеел в грях.

„Ако монасите от ордена Domini Canes наистина са си мислели, че действат в името на Бог, то със сигурност не са с всичкия си” - помисли си Роберт. Та тези хора могат по този начин да сторят, каквото си поискат.

В името Божие.

Роберт седна изправен в леглото си. На пода, встрани от него се издигаше купчина с книги: Той посегна към книгата най-отгоре. „Норвежки викингски водачи". Не се беше отказал да дири някаква следа, която да разкрие връзка - била тя и минимална - между Луна и Боргунд.

Най-накрая откри тази връзка.

В главата „По време на набезите” той прочете за един вледеняващ викингски водач, който всявал ужас на Запад. Казвал се Рагнвалд. Викали му Кървавия зъб. През 879 г. той се преместил от Каупангер в Согндал.

И къде се намирал новият двор на Рагнвалд?

Да, Роберт прочете със силно биещо сърце, че новият му двор се намирал в Лердал - точно до Боргунд.

Роберт продължи да чете за този властен водач: „Водачът Рагнвалд бил част от флотата на шведския крал Бьорн Йернсиде и брат му Халстайн, когато пресичали надлъж и нашир Средиземно море през 860 г. По време на битките в името на Бьорн и Халстайн той си заслужил прозвището Кървавия зъб”.

Не беше за вярване!

Рагнвалд Кървавия зъб бе неговият човек.

Рагнвалд бе викингът, който бе откраднал триъгълния накит в Луна. Мислел е, че е стигнал до Рим. Взел го е със себе си в Норвегия. Там майката на Роберт го бе открила по време на разкопките през лятото.

Роберт успя да каже само едно почти беззвучно "yesssss". Най-сетне!

Опита се да звънне на Ингеборг Мюкле, но тя си беше изключила мобилния телефон. Със сигурност в момента беше на някаква среща. Написа доста дълго съобщение, в което й обясняваше какво е открил и я молеше да потърси в архивите, за да види дали няма да открие повече информация по въпроса.

Когато майка му се прибра от работа, Роберт бе готов да задава въпроси: чувала ли е за викинга Рагнвадд; дали е съгласна, че може би има някаква връзка между Рагнвалд и открития триъгълен накит от Боргунд?

Майка му беше стъписана. Рагнвалд Кървавия зъб беше сред водачите, които тя предполагаше, че може да са погребани в Боргунд. Но тя не предполагаше, че е възможно Рагнвалд от Каупангер да е участвал в набезите на Бьорн Йернсиде в Средиземно море.

„Всичко придобива смисъл” - мислеше си Роберт. Ако триъгълното украшение от Боргунд е било откраднато от манастир в Луна, а монасите в манастира са знаели за катакомбите в Рим, това обясняваше наличието на карта, която показва пътя натам.

Роберт се опита да обобщи всичко, което знаеше:

Първо, викингите са откраднали накита - и картата - от манастира в Луна. След това водачът Рагнвалд Кървавия зъб е донесъл всичко в Норвегия като част от военната си плячка. Когато умрял, част от богатствата са били поставени в малко ковчеже до тленните му останки. Така вероятно ще е било.

Около хиляда години по-късно ковчежето е намерено от археолози. И малко след това друго украшение се появява в Рим - около врата на Роберт.

Анджелина навярно е успяла да закачи украшението на врата му, без той да забележи. Не можеше да намери друго обяснение. Но защо? Нима тя е искала той да се погрижи за всичко?

В същото време трябваше да има само една връзка - именно връзката между двете идентични украшения с триъгълна форма и амулета на име Светата звезда. Роберт въздъхна. Не беше никак лесно да мисли за всички възможни връзки. В книгата на Георг Ведел Шелдерюп имаше информация за младежа от Ултима Туле. Онзи, който щял да превърне звездата в едно цяло. В едно цяло? Нямаше много смисъл. И по този начин щеше да спаси света от Апокалипсиса? Но как? Колкото повече мислеше за това, толкова пообъркани бяха мислите му.

Царството на мъртвите

Осло

Онази вечер той се опита да повика Анджелина.

В една от книгите по парапсихология той успя да открие заклинания, с които се извикват духове. Некромантия. Така се наричаше това на научен език. Да разговаряш с мъртвите. Нямаше точна информация за това как да извикаш духа на мъртвец. Но успяха да му хрумнат някои идеи. Ако успееше да се свърже с нея, тя щеше да му отговори на един от многото въпроси, които го държаха буден по цели нощи. Само Анджелина можеше да му каже защо е била в катакомбите през онази нощ.

Когато чу майка си да отива в леглото, той изчака още няколко минути, за да може тя да заспи. След това взе шест свещи и ролка хартия от кухненския шкаф. Постави хартията на пода и нарисува хексаграм - голяма шестоъгълна звезда. Взе шестте свещи и ги постави в кръг край звездата. Изгаси осветлението. Седна с кръстосани краха на пода - точно по средата.

Роберт изтръпна.

ФАКТИТЕ НА РОБЕРТ ЗА ХЕКСАГРАМА

Хексаграмът е шестоъгълник, който според някои притежава магическа сила. Заради това фигурата често се използва в религиозни и окултни връзки. За евреите шестте ъгъла на хексаграма символизират шестте дни през които Бог създал света. Заради това Звездата на Давид е изобразена върху знамето на Израел. Хексаграмът има огромно значение и в други религии. Подобно на пентаграма - петоъгълна фигура, тя се използва в окултни ритуали, включително и за викането на духове.

Обърна длани нагоре. Леко отдалечени от тялото му. Затвори очи. Започна да шепне, макар и тихо, за да не събуди майка си.

- Анджелина!

Преглътна тежко и огледа стаята.

- Анджелина, викам те! Чуваш ли ме? Роберт те вика! Призовавам те чак от царството на мъртвите, за да разговарям с теб.

Отново затвори очи.

- Анджелина, аз вече не съм в катакомбите, а у дома в Норвегия. Чуваш ли ме? Анджелина? Надявам се, че ме чуваш и ще дойдеш при мен. Трябва да говоря с теб.

Внимателно отвори очи. Беше ли тя тук? Беше ли седнала върху леглото му?

Не.

Отново затвори очи.

- Анджелина, аз те призовавам. Аз съм Роберт, помниш ли ме? Надявам се да ме чуваш, където и да си. Не се страхувай да влезеш в контакт с мен, макар че аз съм живо момче, а ти си мъртво момиче.

Нима той виждаше някакво раздвижване в тъмнината. Не, това беше Буре. Надзърташе, за да види какво прави Роберт.

- Анджелина, чуваш ли ме? Аз съм Роберт. Призовавам те.

Нищо не се случи.

Нищичко.

Никой не гъкна. Пламъкът на свещите не трепна.

Абсолютно нищо.

Той не беше спиритуалист. Не беше медиум.

„Нуждая се от помощ " - мислеше си Роберт.

Тъкмо беше разчистил и си беше легнал, когато телефонът му прозвъня. Съобщение от Ингеборг Мюкле:

Здравей, Роберт! Благодаря ти за интересния sms от по-рано тази вечер. Поразрових се. Когато следвах северна история, ми разказаха за сага, която не е включена в официалното издание. Ако помня добре, тя бе наречена Сага за Рагнвалд. Потърсих я, но не открих нищо. Ако наистина Рагнвалд Кървавия зъб от Каупангер е плавал заедно с Бьорн Йернсиде из Средиземно море и е ограбил Луна, то налице е доста интересна връзка. Ще продължа да търся утре. Ингеборг

„Сага за Рагнвалд - мислеше си Роберт превъзбудено. - Надявам се Ингеборг да успее да открие тази сага.”

Денят на Страшния съд

Осло

Роберт се разхождаше сам в двора на училището. Нямаше сили да виси заедно с приятелите си, които разговаряха за това кой да бъде новият капитан. Получи още едно съобщение от Ингеборг, което беше долу в архивите и търсеше сагата за Рагнвалд сред старите пергаменти.

Мислите му бяха хаотични. Никой не вярваше на историята за монаха. Или за Анджелина. Но нито един от тях не бе бил там долу, в катакомбите.

ФАКТИТЕ НА РОБЕРТ ЗА ДЕЛФИЙСКИЯ ОРАКУЛ

Оракулът от Делфи често се смята за един човек, макар че в рамките на 1200 години са се изредили хиляди оракула - жрици, които са предсказвали бъдещето. Най-различни хора - от царе, пълководци и владетели до най-обикновени хора, търсели съветите на оракула, за да получат информация за бъдещето. Според една теория жреците получавали информацията, упоени от димни изпарения в основата на храма. Други смятат, че са си измисляли всичко.

И така... На дневна светлина историята не изгледаше доста правдоподобна. Разбираше това. В един учебник по история беше чел за Оракула от Делфи, който преди повече от хиляда години предричал бъдещето на богатите гърци, след като жрицата, упоена от дима на лаврови клони, изпадала в транс.

Нима там долу в катакомбите имаше дим? Изпарения, които предизвикват халюцинации?

След училище Свейн отиде заедно с Роберт до будката за вестници. Роберт знаеше, че във вестника публикуват обяви хора, които могат да контактуват с мъртвите. Роберт позвъни на първата и най-добрата сред тях (както му се струваше), която изглеждаше като циганска кралица и се казваше Сибила. Уговориха час.

- Напълно ли откачи? - рече му Свейн.

Роберт не знаеше какво да му каже. Точно така се чувстваше. Като пълна откачалка.

- Спиритуалистите се занимават с това да викат мъртвите. Виждал съм го по телевизията. Това е доста яко!

- Но защо всички мислите, че мъртвите са опасни?

- Роберт - рече Свейн, - те са опасни, защото са мъртви.

- Е, и?

- Мъртви, не чуваш ли?!

Свейн повдигна двете си ръце и започна да издава виещи звукове, така че Роберт да може да си представи мъртвец.

- Не вярвам мъртвите да правят това с ръцете - рече Роберт сухо. - Не вярвам и да издават подобни звуци.

- Зомбитата издават такива звуци! - рече Свейн.

- Зомбитата не са представителна извадка за мъртвите - рече Роберт, който мислеше, че знае всичко за свръхестественото. - Зомбито е жив мъртвец, който е подвластен на онзи, който го е съживил. Обикновеният призрак е подвластен единствено на самия себе си.

Свейн преглътна тежко.

- Да приемам ли, че ще дойдеш с мен?

- Къде?

- При медиума? На сеанса?

- Естествено, че не!

Но след няколко минути увещавания Свейн реши да последва Роберт, макар и с нежелание.

Така на Роберт не му се налагаше да отиде при медиума сам.

След като се раздели със Свейн, който щеше да играе шах, Роберт се втурна към библиотеката.

Там го озари идеята. Минаваше покрай изложба със стари Библии и му хрумна, че навярно свещеник ще знае какво означава символът с кръста в окото. Но познаваше ли някой свещеник? Естествено, че не. Но беше интервюирал местния викарий за училищния вестник. Името й беше Вибеке Вилум. Събираше стари книги от целия свят.

Отново влезе в библиотеката, потърси телефонния номер на Вибеке Вилум и звънна.

- Роберт! - извика тя, когато той се представи. - Естествено, че те помня! Добра статия се получи, а и всички вестници пишат за теб.

Роберт й обясни, че се опитва да намери информация за знак, който представлява кръст в око. Вибеке му рече, че не е чувала за подобен знак, но ще порови из книгите и ще му звънне, ако намери нещо.

Когато Роберт отново влезе в библиотеката, библиотекарката го викна при себе си.

- Книгите, които поръча от централната библиотека, пристигнаха. - Подаде му две дебели илюстрирани книги. Едната се казваше „Митове и легенди”. Другата се казваше „Слуги на Бога: Секти, общества и монашески ордени”.

Седна в един стол и започна да прелиства книгите. Прелистваше и се зачиташе. Когато стигна на страница 234, така се сепна, че щеше да изпусне книгата на земята.

Цяла една глава за Domini Canes.

Пишеше, че са спорен орден, в който монасите отдават живота си в подготовка за Деня на Страшния съд, когато Исус Христос ще се върне на земята, за да съди живи и мъртви.

Роберт беше чел за Деня на Страшния съд в енциклопедията. Исус бил сигурен, че този ден ще настъпи скоро. Още когато е бил жив преди хиляди години. А ранните християни били уверени, че може да настъпи във всеки един момент. Утре. Или пък следващата година. Вече чакат 2000 години.

Орденът Domini Canes бил основан от монаси, които смятали, че трябва да помогнат на Христос по време на Страшния съд.

За да постигнат целта си - края на света, били готови да използват всички средства.

„ Целта оправдава средствата ", както се казва.

Ако целта била добра, било все тая как човек я постига.

Някога монасите от ордена Domini Canes притежавали украшение, което криели в задната страна на кръст, който били взели от женски манастир в Рим „Триъгълно украшение!“ - помисли си Роберт. Монасите поставили украшението в ковчеже от най-чисто злато, покрили го с пурпур и коприна и го пазили като светиня. Но по-късно манастирът бил нападнат от викинги - брадати варвари от покритите със сняг северни страни. Те откраднали ковчежето.

Йесс!

Викинги! По-точно Бьорн Йернсиде, Халстайн и Рагнвалд Кървавия зъб!

Роберт впери поглед в нищото. Рагнвалд беше отнесъл украшението със себе си. Първо в Норвегия, после в гроба.

А друго, идентично украшение се намираше долу в катакомбите...

Украшението, което Анджелина беше закачила на врата му.

Нима долу в катакомбите наистина се бе натъкнал на монах от ордена Domini Canes?!

Не просто кой да е монах, а такъв, който вярва, че може да убива, стига да го прави в Божието име.

Навярно монахът е търсел накита, което се бе оказал върху врата на Роберт. Монахът е вярвал, че това е украшението, което викингите са откраднали от тях.

Нощ

Осло

Луната бе тежка и бледа. Бяха паркирали между малка товарна кола и скутер на улицата пред блока на Роберт. Бяха сменили превозното средство, тъй като Луцио беше убеден, че Роберт ги бе забелязал.

Другите монаси мислеха, че Луцио е прекалено внимателен. Това че Роберт бе погледнал към колата с тъмните стъкла толкова много пъти, не означаваше, че знае, че е следен. Нямаше причина за подозрения. Но Луцио беше непреклонен. Трябваше да намерят нова кола. С тъмни стъкла.

Луцио седеше до Валентино, който беше зад волана. Другите монаси спяха - някои в хотела, друга в малката постройка, заета им от норвежки монаси. Луцио не вярваше тази вечер да се случи нещо. Но не искаха да оставят нещата на случайността, така че Роберт да им се измъкне през нощта. Роберт беше умно момче. Луцио разбираше това. Проникването в компютъра му и мобилния му телефон показваше, че Роберт бе узнал доста. За Ултима Туле. За ордена Domini Canes. За нападението на викингите над Луна. А и общуваше с широк кръг от хора. Свещеници, парапсихолози, професори... Понякога Луцио мислеше, че Роберт знае за амулета повече от него самия.

Луцио знаеше, че ще стане монах, още откакто беше съвсем малко момче. Харесваше му атмосферата в манастира. Дисциплината. Освен това орденът Domini Canes не беше като другите. Беше им отредена велика задача. Бог се нуждаеше от помощници на земята. Помощници, които да се жертват, ако се наложи. Луцио беше като човек, готов да служи на обществото. Навярно не винаги виждаше голямата картина, но кой е способен на това?! Някои от въпросите трябва да се оставят на онези, които виждат повече, по отвисоко.

Още в началото се беше показал като мъдър и отдаден човек. Абатът и кардиналът видяха, че в него има нещо различно. Затова беше избран в специалните части на ордена и пращан със задачи.

Луцио и Валентино се редуваха да поспят. Час сън, час на стража. Улицата беше пуста и тиха. Почти всички прозорци в блока бяха тъмни. Луцио знаеше много добре кой е прозорецът на Роберт. В дясното си ухо чуваше тежкото, равно дишане на Роберт. В лявото - лекото похъркване на майка му. Тъмнината и монотонните звуци го приспиваха. Луцио не можеше да позволи това да се случи.

Към пет дойде разносвачът на вестници. Луцио го проследи с поглед. Отиваше от врата на врата с колелото си, бавеше се по няколко минути и продължаваше. Беше почти осем, когато Роберт излезе от блока. Тъй като носеше раница на гърба си, най-вероятно отиваше на училище. Тръгнаха по заобиколен път и паркираха от отсрещната страна на училището.

Луцио не разбираше Роберт. Какво го мотивираше? Къде беше скрил амулета? Защо посещаваше всички тези хора? Като че Роберт извършваше свое извънредно тайно разследване. Но нямаше как да е така. Какво търси? Та той вече държи амулета в ръцете си. Луцио нищо не разбираше.

И това го вбесяваше.

Смъртта

Осло

„Странно ” - мислеше си Роберт. Вчера колата с тъмни стъкла беше сива, а днес е синя. Отново с тъмни стъкла. Видя я, когато излезе от дома си, за да отиде на училище. Намираше се на паркинга между малка товарна кола и един скутер. А сега беше паркирана пред двора на училището.

Нямаше как да не става въпрос за една и съща кола.

Опита се да надзърне вътре, когато мина покрай колата, но успя да види единствено отражението си в стъклата. Но в същото време знаеше, че в колата се намира някой. Нямаше как да го знае, усещаше го.

Глупаво, глупаво, глупаво.

Всъщност беше доста просто. Ако търсиш червена кола, в един момент започваш да виждаш всички червени коли наоколо.

След последния час Роберт и Свейн хукнаха към вкъщи, но продължиха дискусията си за спиритуализма.

Свейн смяташе, че смъртта е нещо като последна спирка. Когато умреш, просто умираш. По абсолютно всички възможни начини. Тялото ти умира. Мислите ти умират.

- Но замисли се, че е възможно да не е точно така - рече Роберт. - Ами ако душата ти продължи да живее, дори когато тялото ти умре.

- Къде точно? - запита Свейн.

- Където и да е. Напълно независимо от тялото.

- Глупости!

- Навярно духовете са видимата страна на душата, създадена, за да можем ние да я видим.

- В такъв случай всяка една минута около нас се намират милиони души.

- Или пък някои от тях просто са останали при нас.

- Как така?

- Не зная. Може би това са хората, които не са успели да отидат в царството на мъртвите и просто... чакат.

- Чакат ли?! Че какво чакат?! Или кого?

- Не зная - отвърна му Роберт объркано. Продължиха да вървят, без да обелят и дума. Най- накрая Роберт рече:

- А баба ти?

- Какво за нея?

- Каза, че си я видял. След смъртта й. Как е възможно да си я видял, когато не вярваш, че това е възможно?!

Свейн се спря. Не помръдна за известно време, а след това отговори:

- Това е различно. Не зная точно какво е. Навярно съм видял привидение.

- Привидение ли?

- Да, нещо като запис върху DVD. Нещо, което е записано и можеш да възпроизвеждаш отново и отново. Не беше баба, а образът й.

Роберт притихна. Не беше мислил за тази страна нещата. Навярно Анджелина е била привидение, образ на някого, живял преди хиляди години.

Но те разговаряха! Как така едно привидение ще отговаря на въпроси?!

Майка му беше приготвила рибени кюфтенца в бял сос. С къри. Роберт обичаше рибени кюфтенца в бял сос и с къри.

Докато хапваше едно кюфтенце, майка му се разсмя.

- Да, да! Безнадежден случай съм!

- Зная - усмихна се Роберт.

- Можеш ли да повярваш, че забравих да върна заетия мобилен телефон, когато взех обратно своя собствен?!

- Така можеш да си звъннеш и да разговаряш със самата себе си.

- Ще трябва да се отбия утре.

- Ей, мамо? - рече Роберт, който не можеше да хапне нито едно кюфтенце повече.

- Да?

- Чувала ли си за Domini Canes?

- Domini кой? Книга ли е това? Филм?

- Монашески орден.

- Имаш предвид доминиканците ли?

- He. Domini Canes. Означава „Божиите кучета”.

- Никога не съм чувала за тях.

- Долу в катакомбите срещнах един от тези монаси.

Майка му спря да дъвче храната си.

- Носеше пръстен със странен символ върху него. Оттам зная.

- Роберт..

- Не, вярно е! Можеш да провериш в интернет.

- В интернет има толкова странни неща. Това не означава, че всички те са верни.

- Това е прастар монашески орден, мамо. Наистина. И знаеш ли каква е тяхната цел? Целта им е..

- Няма да говорим за това.

- Но целта им е да помогнат на Бог при Страшния съд. Краят на света.

- Стига!

- Но..

- Стига казах! Не мислиш ли, че говори достатъчно за тази Анджелина?!

Викарий Вибеке Вилум бе ниска и закръглена жена с твърде големи очила и огненочервена коса. Тя отвори вратата с приятен смях.

- Ех, че хубаво! - рече тя. Още в коридора Роберт усети миризмата на прясно приготвени кюфтенца.

Влязоха в стаята. Вибеке проявяваше любопитство към онова, което Роберт беше преживял в катакомбите. Той не обели нито дума за Анджелина. Не му беше нужна поредната дискусия за това, дали тя съществува, или не.

- И след това си открил стенен надпис с кръст който се намира вътре в едно око? - запита Вилбеке Вилум.

- Да - отвърна Роберт. - Открих и риба. Издълбана в стената.

- Това е символът на ранните християни, но това навярно ти е известно?

- Да, но откри ли нещо за другия символ? Кръстът в окото?

Вилбеке извади книга от лавицата и отвори на мястото, което си бе отбелязала с лист хартия.

- Възможно ли е символът да означава това?

Роберт трябваше да притаи дъх, когато видя рисунката.

- Това е същият символ - рече той и извади мобилния си телефон.

- Окото на свети Хораций - рече Вибеке Вилум и кимна.

ФАКТИТЕ НА РОБЕРТ ЗА СВЕТЦИТЕ

Светецът е човек, който не само е водил набожен и благочестив живот, но който посредством своята вяра в своите действия бива разглеждан като свят и по-приближен до Бога от останалите хора. След смъртта си благочестивият човек може да стане светец. Да обявиш някого за светец е нещо обичайно за католическата църква, при която има над десет хиляди такива. Някои са светци закрилници на определени черкви, някои са светци на животни, някои - на болните. В изобразителното изкуство светците често га рисуват с ореол над главата.

Роберт потръпна. Не разбираше защо.

- Окото на свети Хораций...

Хораций?! Откъде му беше познато името?

- Хораций е римлянин, живял през трети век след Христа. Изработвал е кожи. По време на младостта си е бил сред онези, които са преследвали християните. Но по-късно приема християнството и става учен и благ човек. Няколко столетия по-късно е обявен за светец.

- Защо?

- Смятали са, че е свят човек и че е един вид връзка между нас, обикновените хора, и Христос.

- Макар че е преследвал християните?

- Всеки от нас носи в себе си възможността да загърби старите грехове и да отдаде живота си на Небесния отец...

- Разкажи ми за символа! - прекъсна я Роберт, който съзря опасността Вибеке Вилум да превърне разказа си в неделна проповед.

- Символът, да... Окото на свети Хораций. Кръст, който се намира вътре в едно око. Окото било неговият собствен символ, днес бихме го нарекли „лого”. Поставял е този символ върху всяка една кожа, която е обработвал. По-късно някой добавя и кръста. Били са минали шест-седем века, откакто окото е станало църковен символ. Но за много години през Средновековието това око е било символът на загърбването на греховете и прегръщане на вярата. Онова, през което е минал и свети Хораций.

Вибеке Вилум отново отиде при лавицата и извади стара книга с кожена подвързия.

- Това е стара гръцка версия на творбата De fide ad Gratianum Augustum, написана от Амброзий Милански през IV век. Той разказва историята на Хораций - между другото, доста време преди Хораций да бъде обявен за светец.

- Какво се казва вътре?

- Ще трябва да превеждам на норвежки, докато чета, затова ще бъда по-бавна.

В Рим живял майстор на кожи на име Хораций. Като млад бил сред противниците на християнската вяра и се присъединил към онези, които редовно преследвали римляните християни. Онова, което ни е известно за ранния живот на Хораций, го знаем от писмо, което

той написал на стари години.

Когато нападнахме манастира, монахините хукнаха във всички възможни посоки. Като мишки! Заедно с неколцина други мъже преследвахме млада монахиня, която успя да ни се измъкне. Викайки гневно, ние я преследвахме по улиците на Рим. За нас тя не беше нищо повече от един плъх. Бяхме безмилостни. Накрая тя се скри в едни катакомби. Там се чувстваше сигурна - потънала в мрака, сред миризмата на разлагащите се тела. Но нашият гняв беше безкраен. Залостихме я вътре. Зазидахме стените и поставихме камъни на изхода. Така я залостихме завинаги в мрака на катакомбите. Това ще рече, че тя е умряла там долу. Не минава нито ден, без да се засрамя от дъното на душата си за греха, който извършихме. Няколко години по-късно слязох отново в катакомбите. Издълбах собствения си знак - око - в стената, в памет на онази, която оставихме там долу. Това, че по-късно приех светлината, не означава, че съм платил за греха, който извърших когато бях...

- ... млад и немислещ мъж - приключи Роберт.

- Да, точно така - измърмори Вибеке Вилум и отново погледна текста. - Значи си го чел?

- Навярно съм го чувал. Но къде? Кога? Не помня. Нещо в тази история ми е познато. Значи трябва да съм го прочел някъде. И след това съм го забравил.

- Както вече ти казах, Хораций се е превърнал в благ човек, който сторил много добрини - рече Вибеке Вилум. - И много столетия по-късно е обявен за светец от Католическата църква. Той е пример за това, че човек винаги може да избере правилния път.

- Но Хораций просто е издълбал едно око в стената...

- Да?

- А кога кръстът се е появил в окото?

- Наблюдателен си, Роберт. Някой християнин е добавил кръста по-късно. Или Хораций се е върнал отново на стари години.

Две мисли се загнездиха в Роберт и караха сърцето му да препуска все по-бързо.

- Има ли нещо? - запита Вибеке Вилум притеснено.

- Не - измърмори Роберт. Не беше точно така. Мислите му препускаха като в пералня.

Младата монахиня, залостена в катакомбите. Та това е Анджелина!

Другата му мисъл беше също толкова влудяваща. „Норвежец съм - разсъждаваше Роберт. - Младо момче, младеж. А Норвегия е Ултима Туле.

Ако древното пророчество е вярно - помисли си той, - то навярно аз съм младежът от Ултима Туле! ”

Заповедта

Осло

- Не напредваме - каза Луцио с горчивина.

Разговаряше по телефона с кардинала.Разказа му за всичко, което се бе случило през последните няколко дни - точка по точка. За следенето на Роберт и майка му. За взлома. За подслушването.

Гласът на кардинала беше мек, но изпълнен с нетърпение.

- Трябва да откриете амулета - повтаряше той отново и отново.

- Правим всичко по силите си, кардинале! - рече му Луцио.

- Не е достатъчно!

В гласа на кардинала се беше загнездило нещо жлъчно и мрачно.

- Съжалявам!

- Бог няма да бъде спокоен, преди да сме успели - продължи кардиналът. - Бог разчита на теб. Аз разчитам на теб!

Луцио затвори очи.

"Аз съм на път да предам своя Бог - помисли си той. - Не само кардинала, не само монашеския орден. А Бог!"

Това не биваше да се случва.

- Понякога - каза кардиналът и гласът му отново стана мек и изпълнен с топлина, такъв какъвто Луцио го познаваше, - понякога трябва да сторим онова, което е нужно. Дори и да не ни харесва.

- Онова, което трябва да сторим? - запита го Луцио.

- Да, нужното. В името на Бога! - каза кардиналът и прекъсна разговора. Луцио седя дълго време и гледаше мобилния си телефон.

"Понякога трябва да сторим онова, което е нужно."

Не искам това да ми тежи. Ще направя всичко възможно, за да успеем. Абсолютно всичко.

Сеансът

Осло

- Това - каза Свейн - е най-тъпото нещо, което съм чувал!

Изказването беше последвано от чистосърдечен смях. Роберт не каза нищо.

Бяха тръгнали към медиума, който щеше да помогне на Роберт да се свърже с Анджелина. Той тъкмо беше споделил със Свейн теорията си.

- Ако съм те разбрал правилно - каза Свейн, когато смехът му стихна, - ти, Роберт, вярваш, че си бил споменат в древно предсказание. Че ти си младежът от Ултима Туле? Ти?!

- Ами, всъщност... мда! Аз... Не зная какво да вярвам. Казах, че си мисля, че.... би могло... да се окаже... вярно.

- Защо пък точно ти - ти от всички хора на света! - ще си споменат в древно предсказание, направено преди няколко хиляди години?

- Не... не зная...

- Нима и ти не виждаш, че звучи абсурдно?!

- Напротив. Разбирам това.

- Къде е Ултима Туле?

- Тук. На север. В Норвегия.

- Добре. Точно. Поне това съвпада. Това във всеки случай съвпада. - Свейн отново избухна в смях. Младежът от Ултима Туле!

- Но ако Анджелина наистина е монахинята, която свети Хораций с гонил и обрекъл на сигурна смърт като я е залостил в катакомбите...

- ... да, така че ти трябва да си този младеж,... - прекъсна го Свейн. - Роберт! Сериозно!

Роберт въздъхна. Дълбоко. Свейн имаше право. Звучеше като изсмукано от пръстите.

- Доста сте малки!

Спиритуалистът медиум беше жена на възрастта на майка му. Не приличаше особено на снимката, публикувана във вестника. Там изглеждаше като циганска кралица. В действителност беше жена с боядисана коса и воднист поглед. Тя погледна Роберт и Свейн с поглед, изпълнен със скептицизъм, през отвора на вратата.

- Твърде ли сме малки? - запита Свейн облекчен. - Окей! Тогава може да се видим след няколко години!

Роберт го хвана за ръката и го дръпна.

- Не знаех, че има възрастова граница, за да се разговаря с мъртвите - каза той и извади няколко банкноти от портфейла си. Жената отвори вратата грабна парите и пусна момчетата да влязат вътре.

- Дума за това да не сте казали на никого! - предупреди ги тя строго.

Вътре в стаята седяха още две жени, пиеха вино и гледаха телевизия. Усмихнаха се вяло на Роберт и Свейн.

- Четох за теб във вестника! Дали не беше в някой ежедневник?! - каза медиумът. - Предположих, когато ми позвъни. Ти си момчето, което беше затворено долу в катакомбите.

- Да - отвърна и Роберт.

- Заради това ли сте тук?

- Да - после замълчаха.

- Не се страхувай да ни разкажеш каквото трябва! Ние знаем, че не всичко е така, както си мислим.

- Срещнах някого там долу.

- В катакомбите ли?

Той кимна.

- Името й е Анджелина.

- Анджелина. Хубаво име!

- Мисля си, че е призрак.

Дори и в мрака Роберт видя, че трите жени се спогледаха.

- И сега искаш да се свържеш с Анджелина, така ли? - запита го медиумът.

- Ако е възможно. Не съм сигурен дали тя е мъртва.

- Всичко е възможно. Но сигурен ли си, че искаш това?

- Ако не го исках, нямаше да дойда.

- Знаеш ли какво е „сеанс”?

- Начин да се срещнеш с мъртвите.

- Точно така. Ние, които имаме тази дарба, можем да отворим портала към царството на мъртвите. Можем да питаме мъртвите някои неща и да ви предадем отговорите им.

- Мъртвите идват ли тук? Във физически облик? - запита Свейн. - Или просто говорят?

- Спокойно - усмихна се медиумът. - Те ще говорят през мен.

Едната от жените изключи телевизора, а другата започна да пали редицата свещи. Стаята се изпълни с топлина от многото свещи. Медиумът беше сложила забрадка на косата си. Седнаха край една кръгла маса. Хванаха се зa ръце.

- Сега трябва да затворим очи - каза медиумът с тих глас, и да се отворим за мъртвите.

Седяха така известно време. Роберт усети как ръцете на двете жени, които седяха от двете му страни лека-полека го пуснаха.

Той не знаеше как най-добре да се отвори за мъртвите, но даваше най-доброто от себе си. Погледна Свейн, който седеше с полуотворени очи и изглежда, не му беше никак комфортно.

Чу слаб, неопределен звук на заден план. Като от далечна църковна камбана?

Медиумът замърмори. Неразбираеми думи. Подобни на език. Главата й се движеше в кръг. Изведнъж тя я изви назад.

- Рааааааагхххххххххххххххх! - викна тя!

Поне на Роберт му се стори, че това казва. Рррррррраааааааааааааааааааааааааааагх!

Това не беше никак........човешко.

Свейн разтвори широко очи. Облещи се. Беше изплашен и срещна погледа на Роберт. Той успя да оформи с устни беззвучния си въпрос, който Роберт не разшифрова. Но реши, че му казва: "Ще се махаме ли?".

- Кгханди цтхулху знак карем! - извика медиумът.

Всичко напевно.

- Езикът на мъртвите - прошепна жената, която седеше вдясно от Роберт.

Езикът на мъртвите ли? Нима те имаха свой собствен език?!

Роберт усети, че устата му беше пресъхнала.

_ Акх ааллам хахл кхтоу лах зюллох!

- Тя е в транс - прошепна жената.

- Анджелинаааааааааа - извика медиумът, - тук ли си, Анджелина? Анджелина, зхак мал акки ааллам!

През стаята премина студен полъх. Пламъците на свещите угаснаха на мига.

- Анджелина - маж вал зххк - каза медиумът.

- Призовава Анджелина - обясни жената шепнешком.

- Анджелина, ти, призрако от царството на мъртвите. Звааах цахл зух, призовавам те, Анджелина... алх зюлох цтхулху жк карехм... Тук има някой, който иска да разговаря с теб. Зхак мал акки. Покажи се, Анджелина!

Тогава Роберт усети топлия полъх.

- Тя е тук - каза медиумът.

Роберт се огледа. Но не видя никого. Само усети тази странна топлина.

ФАКТИТЕ НА РОБЕРТ ЗА ЕЗИЦИТЕ

Някои християни вярват, че е възможно "да се говори на неразбираеми езици". Това са езици, които се състоят от думи и звукове, които не съществуват. Някои вярват, че този език им е даден от Бог като божествен и свят дар. Някои хора могат да преведат този език на разбираем.

- Можеш да разговаряш с нея - каза му жената.

- С Анджелина ли?

- Да. Тя е тук.

- Не я виждам.

- Тя е невидима. Но може да разговаря с теб чрез медиума.

Роберт погледна към медиума, която седеше с полуотворена уста. Виждаше се само бялото на очите й.

- Анджелина? - запита той.

Медиумът подскочи.

- Да? - каза тя с детски глас.

- Ти ли си, Анджелина?

- Естествено, че съм аз.

- Къде си?

- В царството на мъртвите.

- Какво правиш там всъщност?

- Чакам. Да премина по-нататък.

- Имам въпрос. Аз ли съм младежът от Ултима Туле?

Пауза. Свейн се изсмя тихо.

- Там ли си, Анджелина?

- Да, тук съм.

- Аз ли съм младежът от Ултима Туле?

- Хм, откъде? Не зная дали мога да ти кажа. Хм. Ами може и да си. О, да, да. Си, си...

- Анджелина?

- Да?

- С теб как разговаряме?

- Какво имаш предвид?

- На норвежки ли?

Пауза.

- Кога си научила норвежки, Анджелина?

- He говоря норвежки.

- Ho сега говорим на норвежки.

- О, да... но това е заради медиума... Тя превежда мислите ми... на норвежки.

- Помниш ли как си говорехме?

- Естествено.

- Как?

- Не така, Роберт.

- Това не беше Анджелина!

Роберт и Свейн вървяха към вкъщи.

- Кой беше тогава? - запита го Свейн.

- Жената си измисляше всичко. Не зная, дори тя самата си вярваше. Просто искаше да ми вземе парите.

- Откъде знаеш?

- Разбрах го, когато заговори на норвежки. Норвежки! Анджелина никога не е говорила норвежки. Ние не разговаряхме на някакъв език.

- А как тогава разговаряхте, ако мога да попитам?

- Споделяхме мисли.

- Мисли ли? Как?

- О, не мога да обясня. Зная само, че медиумът си измисли всичко за Анджелина. Целия разговор. Когато я попитах дали съм младежът от Ултима Туле, тя не схвана нищо. А Анджелина щеше да знае какво я питам. Жената си измисли всичко!

- Добре се справи тогава. Чу ли звуците? Не усети ли студения и топлия вятър?

- Естествено. Но помисли малко! Колко е лесно да се симулира нещо подобно в тъмна стая? Звуците - сигурно са били записани на диск! Студеният и топлият вятър навярно са били някакъв трик.

- Мда.... - измърмори Свейн.

- Странното е - каза Роберт тихо, - че почти я усетих там.

- Кого? Анджелина ли?

- Да. Но не когато медиумът говореше. Тя блъфираше. Но все пак усетих някакво... присъствие. Усетих, че Анджелина беше с нас.

Свейн въздъхна.

- Роберт! Trust me! Нямаше я там!

Сагата за Рагнвалд

Осло

Роберт тъкмо си беше взел довиждане със Свейн и се приближи към входа на жилищната сграда, когато мобилният му телефон прозвъня.

Беше Ингеборг Мюкле. Гласът й звучеше развълнувано:

- Роберт! Открих я!

- Какво си открила?

- Била е в един шкаф в музея - продължи тя. - Открих приказката, Роберт! Приказката открих! Върху един прастар пергамент! „Сагата за Рагнвадд” никога не е била приемана сериозно от учените. Винаги са мислили, че е проста измислица. Детска приказка. Но сега във всеки случай открих стария пергамент. Оригинала! Текста на „Сагата за Рагнвалд”!

Роберт спря.

- И какво пише?

- Все още не съм успяла да прочета толкова много. Шрифтът е неясен. Написана е на старонорвежки, така че ми отнема доста време, за да разбера за какво иде реч. Но на заглавната страница са изрисувани знаците, които майка ти откри върху ковчежето в Боргувд - анкх, стрелка и кръст!

Роберт се сети за трите символа:

- А на първата страница - продължи тя - Рагнвалд Кървавия зъб е написал нещо за накит, който според монасите е принадлежал на Светата Дева, но е написал също така, че нещо липсва!

- Триъгълният накит! - рече Роберт.

- Именно! Няма нищо обаче за Луна. Но все пак пише, че според него са нападнали Рим. Въпреки това за момента най-интересното, което прочетох, беше това, че според Рагнвалд накитът е специален.

- Почти съм си у дома. С мама може ли да дойдем при теб?

- Елате! Веднага елате! Нуждая се от помощта на майка ти, за да успея да преведа текста. Аз съм в кабинета си в музея.

- Ще дойдем, колкото можем по-бързо.

Роберт се втурна нагоре по стълбите. Това, което беше открила Ингеборг, наистина си беше пробив, огромно откритие. Накит, принадлежал на Светата Дева.

Сепна се...

Светата Дева...

Една студена пълна мина през тялото му.

Как не го беше разбрал досега? Как беше възможно да е толкова глупав? Ами ако той беше младежът от Ултима Туле... Колкото и невероятно да звучи.

Ами ако той беше момчето в прастарите предсказания...

Ако той беше младежът от Ултима Туле...

Ако накитът, който носеше около врата си, бе част от Светата звезда...

Ако Анджелина бе монахинята, която е била преследвана до катакомбите...

Та това трябваше да означава...

Естествено!

Анджелина!

Не по някакво съвпадение Анджелина беше в катакомбите! Не по някакво съвпадение тя беше там с Роберт! И не по някаква случайност беше завързала накита около врата на Роберт!

Не само че Анджелина е била младата монахиня, която Хораций и хората му са залостили вътре в катакомбите, за да умре там.

Анджелина беше също непорочната и неопетнена наследница на Ева.

Светата Дева.

Анджелина беше пазителят на накита.

В старото пророчество се говори за Анджелина и Роберт!

Роберт преглътна тежко.

Ако разбираше старото предание правилно, то Анджелина се нуждаеше от двата амулета. Нуждаеше се от тях, за да спаси земята.