Завоевателят

32.

В имперската заседателна зала в сърцето на Ханджоу цареше хаос. Сунските велможи се бяха събрали, без да бъдат повикани, уверени, че не бива да изпускат онова, което става. Цяла сутрин вестоносци и слуги непрекъснато докладваха на онези, останали в градските си домове. Все повече и повече благородници вземаха решение и викаха носилките си. Най-младите идваха на коне, препасали меч и заобиколени от верни стражи. В залата нямаше усещане за мир или сигурност. Напрежението и шумът се покачваха неотклонно.

Бяха пътували от именията си за погребението на стария император, но когато то свърши, останаха в градските си домове в очакване да бъдат извикани на съвета. Монголските войски се намираха опасно близко до столицата. В Ханджоу цареше страх, атмосферата беше трескава и напрегната. Войниците по стените се взираха в далечината, сякаш монголските конници можеха да се появят от сутрешната мъгла без никакво предупреждение. Информацията се купуваше и продаваше срещу нанизи сребърни монети, разпространителите на слухове предаваха наученото срещу най-високата предложена им цена.

Този ден съветът започна от слуха, че императорът е готов да направи обръщение. Никой не знаеше кой е пуснал мълвата, но вестта достигна до всеки благороднически дом още преди зазоряване. Изгревът не донесе официално призоваване и само дузина велможи дойдоха в императорския квартал, за да заемат местата си. Разчу се, че са там, и докато слънцето се издигаше в небето, броят им се удвои и учетвори, тъй като висшите благородници се тревожеха да не бъдат изключени от някакво важно събитие. Кулминацията настъпи в ранния следобед. Последните осем глави на сунски благороднически фамилии решиха независимо един от друг, че вече не могат да чакат новия император да ги призове. Влязоха в залата заедно с гвардейци и слуги, така че когато слънцето започна да клони към запад, всички места и балкони бяха заети.

Сун Уин беше в центъра на всичко това, висок и слаб, облечен в бяла роба в знак на траур. Много от останалите носеха не така традиционното тъмносиньо, за да отбележат смъртта на императора, но в залата не цареше типичната за погребение спокойна атмосфера. Гонгът, който обикновено обявяваше началото на съвета, мълчеше и мнозина поглеждаха към него, все така очаквайки дълбокият му глас да призове за ред. Той не можеше да бъде ударен без заповед на императора, но въпреки това те вече бяха тук и чакаха някой да предприеме нещо. Никой не знаеше как да започнат.

Денят наближаваше края си, а Сун Уин бе заел централно място в средата, за да могат другите да идват при него. Чрез слугите и васалите си той събираше информация, наблюдаваше групите, които се събираха за момент и после се пръсваха като листа на вятъра. Не показа никакви признаци на умора през дългите часове; тъкмо обратното, сякаш ставаше все по-енергичен, височината и самоувереността му доминираха в помещението. Множеството около него се увеличи и шумът стана почти непоносим. Носеха се храни и напитки и се консумираха в залата, без никой да напуска мястото си.

По лицата на събралите се бе изписано напрежение и дори страх. Беше им забранено да се събират без заповед на императора и за мнозина решението да дойдат означаваше да рискуват титлите и именията си. Нямаше да се осмелят да се появят тук, ако император Лидзун беше все още жив. Наследникът на драконовия трон беше единайсетгодишно момче, за което не знаеха нищо. Именно този факт им беше дал смелост да се присъединят към множеството в залата. Светлината на небето бе угаснала, империята внезапно беше оставена да се носи сама по течението. При такава зла поличба се стигна до несигурен консенсус. Вече не можеха да пренебрегват врага.

За Сун Уин хаосът бе като силна напитка. Всички, които идваха да се видят с него, бяха представители на най-древните домове в империята. Той говореше тихо с васалите си, същински център на спокойствие и традиция в засилващата се буря. Разнесе се остра миризма на опиум и Сун Уин видя развеселен как благородниците нагласят богато украсените подноси, за да успокоят нервите си с ритуалния процес, започващ с пускане на меки топчета в бронзови съдове и завършващ с изтягане назад, дърпане от лулите и обвиване в облаци горчив дим. Собствените му пръсти потръпваха нервно от желанието да ги последва, но се владееше. Събранието бе нещо ново и той не смееше да изгуби и капка от разума си.

Когато денят започна да клони към края си, мнозина велможи клекнаха върху порцелановите гърнета, донесени от слугите им. Робите им скриваха напълно как изпразват дълго сдържани мехури и черва, след което слугите бързо изнасяха димящото съдържание навън, за да могат господарите им да останат в залата. Сун Уин чакаше подходящия момент. Имаше най-малко още две други групи, които биха могли да открият съвета. Едната можеше да бъде пренебрегната поради липса на поддръжници, но младият мъж в центъра на другата фракция се бе изчервил от внезапното си издигане. Братът на Дзин Фен бе убит при последната атака срещу монголските пълчища. Това би трябвало да отслаби дома му поне за един сезон, но новият глава бе поел умело задълженията си.

Сун Уин се намръщи при спомена за търговското споразумение, което се бе опитал да наложи на фамилията. Изглеждаше като жест на приятел, финансова помощ с някои условия, които да им помогнат през трудния период до стабилизирането на дома. Една-единствена клауза щеше да му позволи да присвои част от земите им в случай на фалит. Всичко беше перфектно, изтънчено и солидно едновременно. Отказът от тяхна страна щеше да означава обида и той бе чакал с нетърпение да получи обратно подпечатания документ. Когато това стана, Сун Уин бе очарован да види съвършените линии на фамилния герб върху дебелия пергамент. После погледът му се плъзна надолу до единствения ред, който правеше от договора оръжие, коварно и остро като кинжал. Редът липсваше.

Сун Уин поклати раздразнено глава, докато Дзин Фен потупваше някакъв поддръжник по рамото. Такова съвършено копиране на документа, в това число и на почерка на личния му писар, беше нещо нечувано. Нищо не можеше да направи. Имаше избор — да приеме преправения договор или да го остави случайно да изгори в огнището и да изпрати извиненията си. Беше го приел, в знак че оценява чудесния удар.

Сун Уин наблюдаваше съседа си изпод спуснати клепачи и се питаше дали няма да е най-добре Дзин Фен да понесе тежестта на императорското неодобрение — първият взел официално думата се излагаше на най-голям риск, но пък и никак не му се искаше да се лиши от подобно преимущество. Усмихна се замислено, наслаждавайки се на напрежението в раменете си и на начина, по който усещаше пулса във вените си. Всичко в живота бе свързано с риск.

Изправи се бавно насред суматохата и васалите му се умълчаха и се обърнаха към него. В подобна напрегната тълпа това просто действие беше достатъчно. Тишината и покоят бързо обхванаха цялата зала. Присъстващите зарязаха шепненето и откритите спорове и най-неподобаващо за положението си проточиха вратове да видят кой ще се осмели да заговори пръв без официалната заповед на императора.

Сун Уин хвърли за последен път поглед към входната арка, за да види дали императорският глашатай или секретарят не са там. Не се съмняваше, че момчето вече е чуло за събранието. Шпионите на стария император със сигурност се намираха в залата, готови да докладват на новия си господар всяка дума и кой я е изрекъл. Пое си дълбоко дъх. Така или иначе моментът беше настъпил и залата тънеше в мълчание. Над сто благородници го гледаха с очи, блеснали в светлината на запалените фенери. Повечето бяха твърде слаби, за да повлияят на резултата от деня, но имаше трийсет и двама други, които държаха властта в държавата. Дзин Фен беше сред тях. Може би беше плод на въображението, но на Сун Уин му се стори, че въпросните трийсет и двама изпъкват на фона на тълпата. Макар всички да носеха бяло или тъмносиньо, той почти усещаше точките в помещението, където се криеше силата.

— Почитаеми благородници — започна. Тишината беше такава, че почти не му се наложи да повишава глас. — Присъствието ви тук показва, че разбирате ситуацията. Нека продължим с увереността, че император Лидзун едва ли би искал от нас да стоим със скръстени ръце, докато земите ни се разоряват и съсипват от нашественика. Намираме се в тежко положение, почитаеми благородници, и знаем, че сме изправени пред ужасен враг. Изгубихме велики и древни фамилии. Начело на други застанаха нови наследници, а истинските кръвни линии бяха прекъснати.

В залата зашепнаха и той заговори по-силно, за да задържи вниманието им. Беше планирал всяка дума през дългите часове на деня.

— Приемам своята част от общата ни вина, че се забавлявахме с игрите на влияние и власт, докато империята страдаше. Гледах как благородници напускат тази зала и видях имената им изсечени върху камъка на честта като мъже, паднали в защита на свободата ни.

Погледна към Дзин Фен и младият мъж му кимна неохотно.

— Благодарение на слабостта ни, благодарение на недоверието ни един към друг ние позволихме на врага да допълзи по-близо от всеки друг до имперската столица. Хвърляхме сламки на вятъра, за да го спрем, пилеехме силите си в политически игри и лични отмъщения. И платихме висока цена. Почитаеми благородници, благоволението на небето се отдръпна от нас. Императорът си отиде от този свят. В момент на слабост и хаос врагът идва като вълк с окървавена муцуна. Знаете това.

Отново пое дълбоко дъх. Дзин Фен можеше да се възползва и да вземе думата. Нямаше секретар, който да посочва говорещите или да контролира дебатите. Младият мъж обаче чакаше мълчаливо.

— Без гласа на императора — продължи Сун Уин — ние нямаме пълномощията да вдигнем империята на оръжие. Зная това. И го приемам. Опитах се да се обърна към император Хуайдзун, но не получих отговор от двора. Уведомен съм, че мнозина от вас са били отпращани от невежите придворни. Именно затова сме тук, почитаеми благородници. Знаем, че вълкът идва към Ханджоу, знаем и какво трябва да се направи. Трябва или да се бием с него, или да плащаме данък, за да напусне земите ни. Няма трета възможност. Ако бездействаме, това означава да загърбим дълга си и да хвърлим честта си в прахта. Ако бездействаме, ще си заслужим унищожението, което със сигурност ще дойде.

Замълча за момент — знаеше, че за следващите си думи може да бъде обвинен в държавна измяна. Можеше да се прости с живота, с дома и със славната история на фамилията, ако момчето император решеше чрез него да даде урок на останалите. Но успееше ли да победи монголските войски, щеше да спечели благодарността на императорското семейство. Щеше да бъде недосегаем. Сун Уин не смееше да мечтае как синовете му се издигат, за да станат императори, но действията му в този ден можеха да го поставят по-близо до драконовия трон, отколкото се бе намирал който и да било от предците му. Или пък щяха да го убият.

— Стигнах до заключението, че трябва да действаме. Именно затова свиквам съвета. Призовавам всички велможи на Сун да защитят империята. Днес тук са се събрали трийсет и три благородни фамилии. Ние и нашите васали разполагаме общо с над милион войници. Призовавам съвета да гласува.

Един от слугите му отиде до дървения сандък, разположен до отсрещната стена — великолепно древно изделие, инкрустирано със слонова кост. Слугата държеше железен лост, но в последния момент се поколеба и погледна назад към Сун Уин. Той кимна и човекът счупи катинара с лоста.

Залата ахна. Всички благородници гледаха с омая и ужас как слугата на Сун Уин вади дълбока стъклена купа, по-голяма от главата му. Държеше я високо вдигната, докато се връщаше към центъра на помещението. Други слуги отидоха до шкафа и извадиха черни и прозрачни стъклени топчета, подредени в спретнати редици. После тръгнаха през тълпата, като подаваха по едно черно и по едно прозрачно топче на главите на най-могъщите фамилии в империята. Благородниците заговориха на по-висок глас и Сун Уин напрегна очи и уши, за да почувства атмосферата в залата. Не можеше да определи общото настроение и това го тормозеше. Някои от присъстващите сигурно бяха твърде уплашени от неодобрението на императора, за да гласуват, и щяха да се въздържат от страх и слабост. Не знаеше как ще постъпи Дзин Фен. Армията на брат му беше разкъсана от монголския нашественик, но фамилията му бе древна и решението му имаше значение.

Сун Уин вдигна ръце да покаже двете топчета, черното и прозрачното.

— Нека неутралният цвят бъде за данък — обяви той, вдигайки черното топче. — Нека бистрата вода бъде за война.

Пусна прозрачното топче в стъклената сфера и звънът му се разнесе из залата, а топчето се завъртя в бавни кръгове и най-сетне спря.

— Това е моят глас и гласът на васалите ми. С това давам своите деветдесет и две хиляди войници, коне и цялото военно снаряжение, с което разполагам. Нека унищожим врага в името на господаря на вечната държава, на сина на небето. В името на император Хуайдзун и драконовия трон.

До този момент Сун Уин доминираше в залата. Когато топчето най-сетне спря, всички присъстващи осъзнаха, че от тях се очаква да реагират. Сун Уин усети как по челото му избива пот и остана напълно неподвижен, за да не я видят как се стича и да се досетят за напрежението, което изпитва.

Главата на най-древната фамилия в империята седеше на първия ред около централната площадка. Хун беше едър мъж, а официалните одежди го правеха още по-широк в раменете. Седеше сковано, поставил ръце на коленете си. Дясната въртеше топчетата и те звъняха в настъпилата тишина. Сун Уин го чакаше да предприеме нещо и се сепна, когато видя с периферното си зрение как Дзин Фен стана и пристъпи до слугата със стъклената купа. Хун наблюдаваше внимателно, като движеше единствено пръстите на ръката си.

— Днес е ден на нови начинания — каза Дзин Фен. — Брат ми Дзин Ан даде живота си, за да защити земите и честта ни. Сюан, синът на небето, умря с него и смъртта му сложи край на благородната дзинска династия. Нима мога да предложа нещо по-малко от собствения си живот в защита на империята?

Огледа събралите се благородници и кимна, сякаш ги разбираше.

— Наш дълг е да изгорим тръните и плевелите от полята си. Моите васали и аз гласуваме за война.

Пусна прозрачното топче в купата и то се затъркаля, приковавайки вниманието на всеки човек в залата. Дзин Фен се поклони леко на Сун Уин. Нито харесваше, нито имаше доверие на по-възрастния мъж и когато погледите им се срещнаха, не успя да прикрие пламналото в него подозрение. Но пък като никога досега, Сун Уин беше на правилната страна. Дзин Фен подаде черното топче на един слуга и се върна на мястото си, докато други двама благородници се изправяха на крака. И двамата пуснаха прозрачните топчета в купата и предадоха черните.

Сун Уин започна да се отпуска, след като други трима дойдоха и пуснаха своите топчета. Видя Хун да става от мястото си. Мъжът се движеше с лекота, грациозно и енергично. Бе един от малцината в залата, които не пренебрегваха ежедневните тренировки с меча и лъка.

Хун задържа двете топчета над купата.

— Не виждам императорския секретар — с дълбок глас рече той. — Не чух гонга да ни призовава на събрание.

От думите му Сун Уин отново плувна в пот. Макар и далечен братовчед на стария император, Хун си оставаше член на императорската фамилия. Все още можеше да повлияе на събранието, стига да пожелае.

Погледът на велможата обходи присъстващите.

— Сърцето ми се бунтува на идеята да плащаме данък на този неприятел, но това ще ни спечели време и ще позволи на император Хуайдзун да въведе ред. Бих искал да поведа армия, ако бъде гласувано за война, но без императорското одобрение не мога да реша съдбата на дома си с такъв избор. Ето защо гласувам за данък.

Пусна черното топче в купата и Сун Уин с мъка се сдържа да не се намръщи. Хун беше показал единствено слабост с речта си, сякаш може да се предпази от гнева на императора, като в същото време очаква да застане начело, ако резултатът от гласуването бъде против него. Постъпката бе вбесяваща, но типична за политиката в тази зала. Хун напомняше на присъстващите възможното императорско неодобрение й това не остана незабелязано. Сун Уин не реагира по никакъв начин, когато още четирима благородници пуснаха черни топчета в купата. Вътрешно кипеше.

Фенерите догаряха и жълтите им пламъчета едва трептяха, но нямаше императорски слуги, които да долеят масло. Сун Уин стоеше изправен, докато първенците на империята идваха един по един. Малцина се изказаха, макар че първите въздържали се обясниха решението си с думи, които според него само демонстрираха страхливостта им. Въпреки това седем други се въздържаха и предадоха и двете топчета на слугите.

Ударът бе нанесен от Хун, той подплаши слабите и накара силните да проявят предпазливост. Сун Уин усещаше как настроението в залата се променя и присъстващите избират по-сигурния път — данък вместо война. Зъбите му скърцаха, докато черните топчета падаха едно след друго в купата. Когато резултатът стана единайсет на седем срещу него, помисли да вземе отново думата, но това щеше да означава още едно престъпване на традицията. Беше рискувал и изгуби. Позволи си да изгледа кръвнишки въздържалите се, но запази мълчание, докато купата се пълнеше. Вътре се озоваха още две черни топчета, последвани от две прозрачни. В леденото съзнание на Сун Уин се зароди смътна надежда. Последва още един глас за данък, а други двама се въздържаха и дори не го погледнаха в очите, а побързаха да се върнат на местата си.

Когато всички трийсет и три велики фамилии гласуваха или се въздържаха, купата беше почти пълна. Сун Уин беше водил сметките наум, но не показа никаква емоция, докато траеше преброяването.

— Десет въздържали се. Четиринайсет гласа за данък и девет за война — обяви той с ясен и висок глас, който можеше да бъде и на императорски глашатай. Въздъхна с облекчение. — Гласувано е за война.

Усмихна се, замаян от напрежението. Четиринайсет беше най-лошото възможно число, звучащо като думите „Искам да умра“ както на кантонски, така и на мандарински. Девет бе числото на силата, свързано със самия император. Резултатът едва ли можеше да е по-ясен и мнозина в залата се отпуснаха видимо, щом видяха знака на небесното благоволение. Да се тръгне напред с деветка бе благословия. Никой не би посмял да предприеме нещо с четиринайсет от страх за пълна катастрофа.

Плътен звън проехтя в залата, прекъсвайки оживените разговори, започнали след обявяването на резултата. Сун Уин рязко завъртя глава и челюстта му леко увисна. Императорският секретар стоеше до гонга. Човекът бе зачервен, сякаш беше тичал дотук. Носеше туника и панталони от бяла коприна, а в дясната си ръка държеше жезъла на поста си. Боядисаната в жълто опашка на як покриваше юмрука му, а той стоеше и гледаше яростно събралите се благородници.

— Станете за император Хуайдзун, господар на вечната държава, владетел на Средното царство. Поклонете се на Сина на небето!

Вълната на шока пробяга през залата. Всички скочиха на крака, сякаш някой ги беше дръпнал рязко. Императорът не присъстваше на събранията на велможите. Макар да се събираха по негова заповед, волята му се предаваше от неговите представители. От стотината присъстващи само трима или четирима се бяха явявали пред него и чувството на благоговение обхвана всички, докато гонгът звънеше за втори път.

Нямаше ред в начина, по който коленичеха. Деликатната преценка на статус и йерархия изчезна, лица и умове замръзнаха от ужас. Сун Уин коленичи, сякаш някой го е спънал, и капачките на коленете му удариха болезнено пода. Останалите благородници последваха примера му, като някои се мъчеха да коленичат в тълпата от слуги. Той зърна момче в бяла туника със златни дракони, преди да сведе глава и да долепи три пъти потното си чело в старите дъски. Всичките му планове и кроежи станаха на пух и прах, докато се надигаше за момент и коленичеше отново, за да удари още три пъти глава в пода. Преди да завърши последния ритуален поклон, император Хуайдзун вече беше между тях с гвардейците си и вървеше уверено към средата на залата.

Сун Уин с мъка се изправи на крака, но остана с наведена глава като другите. Беше объркан, мъчеше се да разбере какво означава появата на императора в залата. Хуайдзун изглеждаше дребен и крехък в сравнение с яките стражи около него. Не беше нужно да разчистват площадката. Появата на императора бе накарала всеки благородник да се дръпне назад, за да му направи място. Сун Уин не беше изключение.

Отново настъпи тишина и той с мъка потисна безумното си желание да се усмихне. Спомни си гнева на баща си, когато беше открил, че синът му е откраднал сушени ябълки. Беше нелепо да се чувства по същия начин в присъствието на едно малко момче, но виждаше, че мнозина други също са се изчервили от неудобство, забравили достойнството си.

Император Хуайдзун се изправи спокойно пред тях, без да изпитва никакъв страх; вероятно си даваше сметка, че може да отнеме живота им само с една дума. Никой не би се съпротивил на заповедта му. Послушанието бе дълбоко вкоренено у всички. Сун Уин мислеше трескаво, докато чакаше момчето да заговори. Императорът приличаше едва ли не на движеща се кукла, бръснатата му глава блестеше на светлината на фенерите. Сун Уин осъзна, че императорските слуги са долели масло и светлината в залата къпеше всички в злато. Той виждаше деветте жълти дракона, които се преплитаха по туниката на Хуайдзун, символи на неговата власт и потекло. Потисна въздишката си. Ако Хуайдзун отхвърлеше гласуването, с него беше свършено. Усети как трепери при мисълта, че домът му зависи от волята на някого, когото не познава.

Гласът на Хуайдзун беше висок и ясен:

— Кой свика това събрание?

Стомахът на Сун Уин се сви от ужас. Не беше нужно да се оглежда, за да знае, че всички погледи в залата са обърнати към него. Главата му все още беше наведена, но той усети как устните му нервно потръпват. Мълчанието се проточи и Сун Уин кимна, събирайки кураж и достойнство. Момчето беше нарушило традициите с влизането си в залата. Това бе постъпка, която не беше предвидил, и той стисна юмруци зад гърба си, докато вдигаше глава. Естествено, не погледна момчето в очите, а продължи да се взира в пода.

— Сине на небето, събрахме се заради врага, който ни застрашава.

— Кой си ти? — попита момчето.

— Този смирен слуга е Сун Уин, Сине на небето, от дома…

— От името на тези другите ли говориш, Сун Уин? Поемаш ли отговорност за тях?

Вместо да се обрече с отговора си, Сун Уин отново падна на колене и удари чело в топлото дърво.

— Стани, Сун Уин. Беше ти зададен въпрос.

Сун Уин рискува да се озърне, уверен, че благородниците го гледат. Нямаше нито една вдигната глава. Всички до един бяха сковани от ужас в присъствието на императора. Въпреки че беше момче, Хуайдзун представляваше самото небе, божественото начало в тази зала с простосмъртни. Сун Уин тихо въздъхна. Искаше му се да види как в имението му се раждат жребчетата, резултат от грижлива и дълга кръстоска между внимателно подбирани кръвни линии. Вложил беше толкова време и усилия в това, колкото и във всичко друго в живота си. Изпита мъка при мисълта за жените и синовете си. Ако императорът решеше да даде урок с него и дома му, смъртта им щеше да дойде със заповед, вързана с жълта копринена панделка. Дъщерите му щяха да бъдат екзекутирани, а семейното имение — опожарено.

— Говоря от тяхно име, Сине на небето. Аз свиках днешното събрание.

Стисна зъби, когато предателският страх едва не го накара да забърбори извинения.

— И с това изпълни дълга си, Сун Уин. Моите благородници гласуваха ли за развяване на знамената?

Сун Уин примигна и преглътна видимо, докато се мъчеше да проумее въпроса.

— Д-да, Сине на небето.

— Тогава се гордей, Сун Уин. Днес си действал в единодушие с императора.

Сащисаният Сун Уин изгуби дар слово, а момчето оглеждаше събралите се благородници.

— Преди смъртта си моят чичо ми каза, че сте гнездо на усойници — каза младият император. — Твърдеше, че сте готови по-скоро да видите Ханджоу в пламъци, отколкото да рискувате достойнството и честта си. Сега разбирам, че се е заблудил.

Сун Уин с огромно удоволствие видя как гласувалите за данък, сред които и Хун, се размърдаха смутено.

— Няма да започна управлението си под заплаха, благородници мои — с уверен глас продължи императорът. — Сега ще излезете оттук и ще свикате полковете си. Личните ви гвардейци ще тръгнат с тях. Вземам под свое покровителство домовете ви и обещавам, че няма да бъдат незащитени във ваше отсъствие. Ще унищожа всяка благородна фамилия, която се опита да извлече изгода от положението.

Обърна се отново към Сун Уин:

— Представи се добре, благороднико. Ако бяхме в мир, може би щях да намеря провинение в постъпката ти. Ние обаче не сме в мир. Когато се върнем, ще се погрижа да почета дома ти с някои назначения.

— Когато се върнем ли, Сине на небето? — облещи се Сун Уин.

— Разбира се. Не съм старец, Сун Уин. Искам да видя какво означава война.

За миг Сун Уин мярна блясък в очите на момчето. Потръпна, но скри реакцията си с дълбок поклон.

— Господарю Хун, ти ще водиш войската — каза император Хуайдзун. Едрият мъж коленичи и опря чело в пода. — Колко време ви трябва, преди да напуснем Ханджоу?

Хун вдигна глава, но остана на колене, а лицето му беше мъртвешки бледо. Сун Уин се усмихна, когато го видя така смутен. Командването на един милион души означаваше осигуряване на продоволствия, доспехи, оръжия и цял град обслужващ персонал и оборудване.

— Един месец, Сине на небето. Ако имам правомощията, мога да бъда готов до новата луна.

— Имаш всички правомощия, които ти потрябват — отвърна Хуайдзун и гласът му стана по-твърд. — Нека всички тук разберат, че той говори от мое име. А сега действайте, благородници.

Момчето се завъртя кръгом и тръгна към изхода. Другите бяха извърнали поглед и може би единствено Сун Уин видя, че слабата фигура трепери, докато се отдалечава.

33.

Силният дъжд плющеше по покрива на къщата, в която се бе настанил Кублай. Собственикът й чакаше навън в полето със семейството си и с тълпа други селяни. Кублай беше минал покрай тях, докато влизаше в селото. Приличаха на полуудавени кутрета. Поне щяха да бъдат оставени живи. Кублай се нуждаеше от укрепеното селище само за тази нощ.

В огнището гореше буен огън и той го приближи, за да изсуши дрехите си. От тях започна да излиза пара. От време на време младият мъж се обръщаше с гръб към огъня, като жестикулираше яростно и говореше за бъдещето.

— Как мога да спра сега? — попита той.

Жена му Чаби се беше излегнала на старата кушетка, видяла множество поправки и кръпки. Новороденото момиче спеше в прегръдките й, но вече помръдваше и вероятно щеше да се събуди всеки момент. Чаби погледна уморено съпруга си и забеляза как годините в Сун са го направили почти кожа и кости. Сигурно самият той не би се познал, ако се изправеше срещу онзи учен, който беше някога. Промяната не беше само физическа, макар да бе направил мускули и движенията му да бяха станали много по-уверени и грациозни. Истинската промяна бе дошла в спечелените сражения и в тактиките, които беше използвал, за да постигне победа. Чаби го обичаше безумно, но в същото време се страхуваше за него. Каквито и да са били намеренията му, Монгке беше успял да кали съпруга й, да го промени. Макар предишният хан да бе мъртъв, тя все още можеше да го мрази най-малкото за това. Не си спомняше кога за последен път Кублай беше отворил книга. Сбирката му си стоеше в каруците под дебелото платно, твърде ценна, за да бъде изоставена, но и хващаща плесен в пролетните дъждове.

— Тя спи ли? — попита Кублай. Гласът му още бе дрезгав от гняв.

— Най-сетне заспа, но те слушам. Каза, че си взел решението. Защо още се тормозиш с това?

— Защото съм толкова близко, Чаби! Мога почти да докосна Ханджоу, разбираш ли? Всичко, което сторих през тези пет години, ме доведе до този момент, а после онзи никаквец брат ми се обявява за хан! Нима трябва да зарежа всичко постигнато и да се върна у дома, пълзящ по корем като куче? Как мога да си тръгна сега?

— Как можеш да не тръгнеш? Само по-тихо, моля те, че ще я събудиш отново.

Чаби беше изтощена от недоспиване. Зърната я боляха от кърменето, но не можеше да остави Кублай да изпадне в паника или да се напие до безсъзнание.

— Когато беше извикан в родината, Субодай така и не се върна обратно на запад — каза Кублай и отново закрачи напред-назад. — Не разбираш ли? Това е моят шанс, моето време. Ако изчезна, Сун няма да падне отново така лесно, дори да успея да се върна. Ще си вземат урок и ще трябва да се бием на всяка проклета крачка. Ако изобщо се върна. Ако не бъда убит на някое далечно бойно поле, сражавайки се срещу собствения си брат! Как може да ми стори това, Чаби? Безполезен, арогантен…

— Не ругай пред детето — предупреди го Чаби.

Кублай я изгледа намръщено.

— То не разбира нищо, жено.

— Не ми викай „жено“, съпруже. Искаше да те слушам и аз те слушам, но каза, че си взел решение да се върнеш у дома. Защо спряхме на това студено място? Защо нищо не е твърдо решено?

— Защото въпросът не е толкова лесен! — озъби се той. Жена му понечи да се изправи. — Къде отиваш?

— Лягам си.

Настроението му се промени и той отиде при нея и коленичи до кушетката.

— Съжалявам. Просто си мислех, че няма да ми се налага да си пазя гърба от собствения си брат. Не и от него. Мислех си, че Арик-Боке винаги ще ме подкрепя.

Чаби погали нежно лицето му.

— Знаеш ли колко си се променил, откакто напусна Каракорум? Може би той също е станал друг. Пет години са много време, Кублай. Може би той още те смята за учения си брат, който обича най-много книгите и шантавите идеи. Не те познава такъв, какъвто си сега. А и ти не го познаваш.

— Имам писмо от него — уморено рече Кублай.

Жена му се надигна и го погледна внимателно в очите.

— Ето значи защо си ядосан. Какво пише?

Той въздъхна.

— Част от мен се надяваше да е грешка. Арик-Боке се е обявил за хан горе-долу по същото време, когато го направих и аз. Не е имал представа какво става тук. Надявах се да разбере, че имам по-голямо право от него, а вместо това той пише така, сякаш е решено веднъж завинаги.

Гневът му отново се разпали, когато си спомни думите на брат си, записани от ръката на някакъв писар на хиляди мили оттук.

— Заповядва ми да се върна, Чаби. Глупавият ми най-малък брат си позволява да ми пише така, сякаш ми е равен.

— Вече не сте момчета, Кублай — меко рече Чаби. — Вече няма значение кой се е родил пръв. Той е зрял мъж и е бил хан на родината, управлявана от собствената ви майка и подарена му от Монгке. Свикнал е да бъде начело. Не се съмнявам, че е обмислил решението си, но твоят опит е на бойното поле, срещу врага.

— Нещо, в което ще се убеди сам, ако се стигне до битка — отвърна Кублай и стисна юмрук. Пое дълбоко дъх, за да овладее кипналата в него ярост. — Да не би да ми казваш, че той има право? — остро попита той.

Тя поклати глава.

— Разбира се, че не, съпруже. Би трябвало да остави избора на принцовете и първенците. Трябвало е да има предвид, че можеш да оспориш властта му, преди да се провъзгласи за велик хан. Но това вече е минало. Безсмислено е да се говори какво е трябвало да се направи. Той се е обявил за хан. Вече трябва да гледаш на него като на мъж, а не като на момче, на което си помагал да стане след падане или си му разказвал приказки. И неговата майка е Сорхатани, а именно тя управлява години наред държавата. Има и същия баща, който е дал живота си за хана. И двамата сте внуци на Чингис. Ако продължаваш да мислиш за Арик-Боке като за слабак или малоумен, той може да те унищожи.

— Преди това ще го убия — отвърна Кублай. — Не очаквах да стана хан, Чаби. Монгке има куп синове. Ако беше живял само още няколко години, щеше да посочи наследник и властта щеше да се предаде гладко. Той обаче умря и го няма. И вместо, вместо…

Не можа да даде израз на яростта си и гневно разсече въздуха с ръка.

— Трябва да намериш покой — рече Чаби. — Трябва да загърбиш гнева и предателството и да мислиш като хан.

Тя поклати глава.

— И да вземеш решение. Или да гледаш на Арик-Боке като на враг, или да се откажеш от ханската титла и да му се закълнеш във вярност. Едното или другото. Няма смисъл да се докарваш до лудост с това. Така или иначе, не можеш да останеш в Сун.

Гневът на мига напусна съпруга й и той отпусна рамене пред нея.

— Просто е такава загуба — тихо рече Кублай. — Изгубих добри мъже. Всички страдахме, за да изпълним заповедите, които ми даде Монгке. Не зная дали е очаквал от мен да успея или не. Може би наистина е предположил, че ще се проваля и че трябва да ми се притече на помощ. Но ето ме все още тук. Мога да превзема столицата им, Чаби.

— И ще изгубиш света, ако го направиш — уморено промърмори тя. — Вече сам каза всичко това. Дори да победиш Сун, дори да станеш император тук, пак ще трябва да се изправиш срещу Арик-Боке. Ще си спечелил ханство за по-голямата държава, но ще си останеш васал на брат си. Пак ще се наложи да идеш в Каракорум и да му се закълнеш във вярност.

Въздъхна, когато бебето се загърчи и изплака, и нежно пъхна кутрето си в устата му. То го засмука лакомо, без да се събужда.

— Не мога да направя това — каза той, загледан някъде в далечината, сякаш можеше да види чак до родината. — Аз съм хан, Чаби. Имам правото и няма да се откажа от него. Какво си е мислил, когато е решил да се обяви за хан? Разбираш ли какво ми стори? Той не е имал правото, Чаби. Не е имал никакво право.

Поклати глава и отново се загледа в огъня.

— Навремето мечтаех как следвам пътя, положен от Угедай, но това бе само фантазия. Синът му Гуюк щеше да го наследи. Знаех го. Разбирах го. Когато Гуюк умря, Монгке беше очевидният избор. Беше по-голям, уважаваха го. Беше яздил със Субодай на запад. Той беше всичко, което аз не бях, Чаби. Тогава не бях готов. Той ми се присмиваше за това как се обличах и говорех, за книгите, които четях.

— Помня — тихо рече Чаби.

— Но беше прав, Чаби! Нещата, които видях… не, които направих…

Потръпна леко, когато споменът проблесна в съзнанието му.

— Бях невинен. Мислех си, че разбирам света, а всъщност не се различавах от малко дете.

Кублай взе железния ръжен и заръчка горящите дърва, при което в стаята се разлетяха искри. Чаби прикри с длан бебето от топлината.

— Но вече не съм дете — каза той с нисък и дрезгав глас. Остави ръжена и я погледна. — Тогава всички бяхме толкова млади, но бащата небе ми е свидетел, вече не съм онзи младеж, който не бе виждал подут мъртвец. Аз съм хан. Сторено е и не мога да го променя.

Сви юмрук, наслаждавайки се на собствената си сила.

— Няма да позволя друг да застане на мястото ми.

Двамата се обърнаха, когато някакъв мъж прочисти гърло пред външната врата. На прага стоеше един от гвардейците на Кублай. Дъждът се стичаше по промазаното му наметало и образуваше локвички около ботушите.

— Орлок Уриан-Хадай дойде да те види, господарю хан — с дълбок поклон каза той.

Никой не доближаваше Кублай, без да бъде проверен за оръжие и да мине най-малко през двама стражи. Дори ям ездачите бяха принудени да се събличат голи, преди да им позволят да се облекат и да застанат пред него. Малцината, които стигаха до Кублай, бяха принудени да останат с туманите му, вместо да се върнат с вестта, че се е обявил за хан. Последиците от смъртта на Монгке още вълнуваха държавата. Това обясняваше защо Уриан-Хадай бе зачервен от възмущение, когато дойде от дъжда.

— Поискал си да ме видиш, господарю хан — каза орлокът. Устата му беше тънка бледа линия. Забеляза Чаби със закъснение и й се поклони, като дори се усмихна на детето в ръцете й.

— Господарке, не те забелязах. Добре ли е дъщеря ти?

— Спи по цял ден и ме държи будна през нощта, но иначе, да, добре е. Време е да я събудя и да я нахраня.

Уриан-Хадай кимна почти дружелюбно. Кублай го гледаше изненадано. Досега не бе забелязвал тази му страна. Орлокът не бе взел жените и децата си в тази кампания и на Кублай изобщо не му бе минавало през ума, че суровият командир може би е и любящ баща.

Кублай прочисти гърлото си и Уриан-Хадай отново се поклони на Чаби, преди да отиде при съпруга й до разгорелия се огън. Кублай му направи знак да се стопли и той протегна ръце напред, загледан в пламъците.

— Ти беше човек на брат ми Монгке, Уриан-Хадай. Зная го и това не ме притеснява.

Погледна към орлока, но той не каза нищо.

— Доказа се в битките срещу Сун… — продължи Кублай. — Но това вече е минало. Изглежда трябва да поведа туманите към родината. Ако се стигне до сражение, ще се изправим срещу монголски тумани на собствената ни земя. Ще се изправим срещу сънародници, срещу мъже, които може би познаваш и уважаваш.

Уриан-Хадай се обърна, очите му потънаха в сянка. Кимна отсечено.

— И искаш да знаеш дали може да ми се има доверие, господарю. Разбирам.

Замисли се за момент, като бършеше дъждовните капки от лицето си.

— Не виждам как мога да те накарам да бъдеш сигурен, господарю. Вярно е, че брат ти Монгке ме избра да водя войските ти, но съм изпълнявал всяка твоя заповед. Бях ти верен и ти се заклех заедно с останалите, когато се обяви за хан. Ако това не е достатъчно, не зная какво друго мога да ти предложа.

— Семейството ти е в Каракорум — тихо рече Кублай.

Уриан-Хадай кимна и мускулите на челюстта му се стегнаха.

— Така е. Същото важи за повечето воини, както от новите тумани, така и от старите. Ако брат ти Арик-Боке реши да използва близките ми като заложници, с нищо не мога да им помогна. От мен ще се очаква да отмъстя за тях.

За миг в очите му проблесна гняв и ханът получи внезапно просветление, от което малко се засрами. Семейството му беше манипулирало от години този човек. Кублай пръв отмести поглед. Той беше пратил жените и децата на туманите обратно към Каракорум и сега бе готов да жертва дясната си ръка, ако можеше да отмени това невинно решение. С него беше дал на Арик-Боке коз, който бе като нож в сърцето за онези, които се сражаваха за Кублай. Още не знаеше дали Арик-Боке би се възползвал от тази заплаха, но както каза и Чаби, той вече не познаваше брат си.

— Трябва да планирам кампания срещу родината — каза Кублай, като почти се чудеше на думите си. — Ще ми помогнеш ли с това?

— Разбира се, господарю. Ти си ханът. Аз съм изцяло на твое разположение.

Уриан-Хадай изговори всяка дума с такава спокойна увереност, че всички съмнения на Кублай изчезнаха.

— Как би започнал? — попита той.

Орлокът се усмихна, разбирайки, че кризата е отминала.

— Бих се оттеглил незабавно от земите на Сун, господарю. Бих се установил на територията на Дзин, около Санаду. Там има достатъчно храна, за да бъдем във форма. Брат ти трябва да внася зърно и месо от ханството на Чагатай и от руските земи, така че бих прекъснал тези линии. Доставките ще играят важна роля в тази война.

Той закрачи, неволно повтаряйки поведението на Кублай, преди да дойде.

— Брат ти ще разполага с васалните принцове, които лично са положили клетва пред него. Трябва бързо да се справиш с най-силните от тях и така да отправиш послание към останалите. Отнеми силата на брат си, неговата подкрепа. И когато се изправиш срещу него в битка, той ще рухне.

— Обмислял си го — с усмивка отбеляза Кублай.

— Откакто пристигна новината, господарю. Трябва да се върнеш у дома и ако се налага, да разрушиш Каракорум. Ти си ханът. Не можеш да позволиш друг да си присвои титлата.

— Не те ли тревожи мисълта, че ще се изправиш срещу сънародници? — попита Кублай.

Уриан-Хадай сви рамене.

— Сражаваме се непрекъснато вече пет години, господарю. Твоите тумани бяха най-добрите, които можеше да ти даде Монгке, а сега са далеч по-силни. Не ги лаская, като казвам това. Никой от братята ти не може да се изправи срещу нас. Така че — не, не се тревожа. Щом са решили да теглят черта на земята, ние ще я престъпим и ще ги изкормим.

Уриан-Хадай спря за момент, преценявайки следващите си думи.

— Не зная какво си намислил за брат си. Трябва да знаеш, че ако Арик-Боке заплашва семействата на туманите ни, може да не си в състояние да пощадиш живота му накрая. Виждал съм те да показваш великодушие пред цели градове, но в тези случаи твоите воини губеха само сребро и плячка. Ако по ръцете на брат ти има кръв, щом се изправим срещу него…

Млъкна, когато ханът се намръщи.

— Разбирам — каза Кублай. Орлокът го наблюдаваше внимателно. — Ако той започне, аз ще сложа край на това. Не искам да го убивам, орлок, но както сам казваш, някои неща не могат да бъдат подминати.

Уриан-Хадай кимна, удовлетворен от онова, което видя на лицето на Кублай.

— Добре. Важно е да разбираме какъв е залогът. Това не е игра или семейна вражда, която може да се уреди с убедителни спорове и здраво пиене. Ще се лее кръв, господарю. Да разбирам ли, че не си уведомил брат си за намеренията си? Видях, че задържаш ям ездачите.

Кублай поклати глава.

— Е, това е добре — каза Уриан-Хадай. — Ще бъдем в състояние да го изненадаме, а изненадата струва колкото половин дузина тумани. Съветвам те да направиш Санаду твоя твърдина, господарю. Градът се намира близо до брат ти и можем да оставим там следващите лагери. С бързи действия ще прекъснем продоволствените му линии и ще завземем земите на принцовете, които го подкрепят. Трябва ни информация за тях, но с малко късмет войната може да приключи, преди още брат ти да е разбрал какво става.

Увереността на Уриан-Хадай повдигна духа на Кублай. Помисли си отново за писмото на Арик-Боке. Брат му гръмко се хвалеше с принцовете, положили клетва пред него.

— Мисля, че разполагам със списък, орлок. Брат ми беше така добър да ми даде имената на най-видните си поддръжници.

Уриан-Хадай примигна и устните му бавно се разтеглиха в усмивка.

— Нямаше ям линии, когато се провъзгласи за хан, господарю. Той може да не чуе още месеци наред какво си направил. Можем да изпреварим вестта и да бъдем посрещнати радушно от принцовете, преди изобщо да имат представа какви са намеренията ни.

Кублай сви устни при тази мисъл. Не му харесваше идеята да отива при хора, които го мислят за съюзник, а той да ги унищожава, но брат му не му бе оставил много възможности за избор.

— Щом се налага — рече той. — Двамата най-големи синове на Монгке са признали брат ми. Асутай и Урун Таш. Познаваш ли ги?

— Не, господарю. Трябва да са получили владения в замяна на подкрепата си. Кой друг?

— Алгу, внукът на Чагатай. Синът на Джучи, Бату. Тези двамата са най-силните му нови съюзници.

— В такъв случай, първо ще се заемем с тях. Не се безпокоя за синовете на Монгке, господарю. Те ще бъдат незначителни играчи, още не са утвърдили имената си. Бату контролира доставките на храна и оборудване от север. Трябва да нападнем първо него, а после и Алгу.

Кублай се замисли за момент.

— Бату ми е… много задължен. Може би ще успеем да го привлечем на наша страна.

Уриан-Хадай го погледна въпросително, но Кублай поклати глава. Не му се искаше да обсъжда тази тема.

— Както и да е, това означава да заобиколим родината. И да изминем хиляди мили.

— Субодай успя да измине три пъти по-голямо разстояние, господарю. Изпрати малка войска за нападението, два или три тумана. Баяр ще преобърне целия свят, ако му предложиш възможност да действа от твое име. А ти и аз ще атакуваме територията на Чагатай на запад.

— Брат ми Хулегу си има ханство около Дамаск. Ще изпратя някого при него. А след това Каракорум — тихо рече Кублай. — Всеки от тях за един сезон, орлок. Няма да пропилявам години за това. Искам всичко да приключи бързо, за да се завърна в Сун.

— Твоя воля, господарю хан — с поклон отвърна Уриан-Хадай.

Арик-Боке отвори вратата и се облегна на касата й, загледан в дворцовата зала. Помещението беше доста голямо и най-слабият звук отекваше в него, но множеството писари, насядали зад писалищата, почти не вдигаха шум. Чуваха се единствено скърцането на перата и тихите удари на печатите. Седяха с наведени глави, пишеха и четяха. От време на време някой от тях се надигаше от мястото си със свитък в ръка и прекосяваше залата, за да се консултира шепнешком с началника си.

Бату надникна през отворената врата. Беше много по-възрастен от Арик-Боке, макар че също бе внук на Чингис по линията на Джучи, първородния син на великия хан. В черната му коса тук-там се виждаше сребро и лицето му бе обрулено като на пастир, прекарал целия си живот на дъжд и вятър. Единствено по-светлата му кожа показваше, че земите му се намират в руския север. Повдигна вежда при вида на писарите и Арик-Боке се изкиска.

— Искаше да видиш биещото сърце на империята, Бату. Ето го. Признавам, че не е онова, което си представях, когато станах хан.

— Мисля, че ще се побъркам, ако ми се наложи да работя на подобно място — сериозно отвърна Бату и сви рамене. — Но е необходимо. Мога само да си представя масата сведения, които трябва да минат през Каракорум.

— Това е новият свят.

Арик-Боке тихо затвори вратата зад тях.

— Подозирам, че Чингис не би го разбрал.

Бату се ухили и за момент заприлича на хлапак.

— Би го намразил, в това поне съм сигурен.

— Не съм от хората, които се заравят за дълго в миналото, Бату. Именно затова те поканих в Каракорум. Ти си мой братовчед и хората говорят добри неща за теб. Не бива да оставаме непознати.

— Оказваш ми голяма чест — леко отвърна Бату. — Макар че се чувствам достатъчно удобно в земите си. Данъкът е бреме, разбира се, но досега не съм пропуснал плащане.

Намекът беше повече от ясен и Арик-Боке кимна.

— Ще ти пратя писар, за да преразгледа размера му. Може би ще могат да се измислят някакви промени. Всичко може да се преправи, Бату. Цели месеци просто изучавах размерите на влиянието и властта си, но не всичко е работа. Не виждам защо да не награждавам тези, които са ми верни.

— По-добре да водиш, отколкото да следваш — рече Бату. — По-уморително е, но наградата…

Арик-Боке се усмихна лукаво.

— Нека ти покажа наградите — каза той и му направи знак да го последва. — Брат ми Хулегу ми описа някакъв харем в Багдад. Започнах нещо подобно и тук.

— Харем ли? — попита Бату, като изговаряше внимателно странната дума.

— Красиви млади жени, все мои. Имам свои хора на робските пазари, които търсят само най-младите и най-красивите. Ела, можеш да си избереш всяка, която ти хареса. Или повече от една, ако желаеш.

Поведе Бату по безкрайни коридори и накрая стигнаха една врата с двама яки стражи. Мъжете застанаха абсолютно неподвижно в присъствието на хана и Арик-Боке мина покрай тях и отвори вратата. Отвътре се чу смях и звук на течаща вода. Бату го последва с растящ интерес.

Зад вратата имаше малък двор с буйна зеленина и покрита алея около него. Бату видя шест или седем млади жени и забеляза как вълчата усмивка на Арик-Боке стана по-широка. Около двора имаше помещения с легла и малко украса.

— Държа ги тук, докато забременеят, след което ги местя в други стаи в двореца, за да родят децата.

— Това… съпруги ли са? — попита Бату.

Жените вече се събираха пред хана и някои коленичиха върху полираните камъни. Арик-Боке се разсмя.

— Имам четири съпруги, братовчеде. Повече не ми трябват.

Посочи към една от жените и тя пристъпи напред със страх в очите. Арик-Боке вдигна брадичката й и завъртя главата й надясно и наляво, за да може Бату да види красотата й. Тя стоеше абсолютно неподвижно, докато той плъзна ръка по шията и разтвори робата, оголвайки гърдите й. Повдигна едната с грубите си пръсти и момичето се напрегна. Когато заговори отново, гласът му бе станал дрезгав.

— Каква прекрасна тежест в ръката ми само. Не, Бату, тези са за удоволствие и деца. Ще имам хиляда наследници. Защо не! Един хан трябва да има силен род. Избери си които пожелаеш. Ще те дарят с незабравима нощ.

Бату беше видял разширените зеници на момичето и се досети, че сладникавата миризма във въздуха е на опиум. Скри реакцията си от Арик-Боке и кимна любезно.

— Моите съпруги, не прощават лесно като твоите, господарю хан. Мисля, че ще клъцнат с нож мъжеството ми, ако приема предложението.

Арик-Боке изсумтя и отпрати останалите момичета с махване на ръка.

— Ама че глупост, братовчеде! Всеки мъж трябва да бъде хан в дома си.

Бату се усмихна печално, мъчейки се да намери начин да се измъкне, без да го обиди. Не искаше жените на Арик-Боке.

— Всеки мъж трябва и да спи, господарю. Предпочитам да се събудя с всичките си части по тялото.

Изкиска се и Арик-Боке също се засмя, част от напрежението му изчезна. Продължи разсеяно да милва гърдите на момичето.

— Брат ми Хулегу описва помещения, посветени на удоволствията на плътта — каза той. — С костюми, странни столове и инструменти, със стотици прекрасни жени, всички за шаха.

Бату се намръщи, без да го видят. Младата жена се взираше с безизразни очи, докато Арик-Боке я опипваше. Устните й изглеждаха подути и честно казано, Бату я намираше за изключително привлекателна. Угедай хан обаче му беше казал веднъж, че всичко е свързано с властта. Бату не искаше да става длъжник на Арик-Боке. Усещаше възбудата на дребния мъж — идваше на вълни от него, почти като топлина. Той сумтеше и дишаше тежко през устата, обезобразеното му лице беше станало още по-противно от похотта. Бату се помъчи да потисне гаденето и задържа усмивката на лицето си.

— А Кублай, господарю? Не съм го виждал от години. Връща ли се в Каракорум?

Арик-Боке донякъде се изтръгна от унеса при споменаването на брат му. Сви показно рамене.

— С пълна скорост, братовчеде. Наредих му да се прибере у дома.

— Бих искал да го видя отново, господарю — невинно рече Бату. — Двамата с него бяхме приятели навремето.

34.

— Замълчете за Сина на небето, императора на Сун, господаря на вечната държава — обяви императорският секретар.

Господарят му вдигна ръка за поздрав към Хун, и Сун Уин, докато приближаваше предните редици. Младото лице на Хуайдзун беше зачервено от вълнение, че препуска с такава войска. Яздеше възстар скопен кон с широк като маса гръб. Сметнаха, че кроткото животно е подходящо за единайсетгодишното момче, което не биваше да пада. Трябваше да бият коня безмилостно, за да го накарат да направи нещо друго освен да ходи, но това не намали ентусиазма на младия император.

— Вижте как бягат пред нас! — извика той на своите благородници. Хуайдзун беше дошъл от безопасния център при предните редици, за да се увери лично в новината, съобщена му от вестоносците. В далечината се виждаха монголските тумани, поели на север към границата с Дзин. Гледката го накара да се разсмее радостно. Първото му дело като император бе да ги прогони от земите си. Небето наистина се усмихваше на управление, започващо по такъв начин.

Нямаше значение, че велможите трябваше да наложат здраво темпо, та да доближат врага достатъчно, за да го виждат. Императорът вече знаеше, че монголите са започнали да се оттеглят пред огромната му армия.

— Отиват си у дома — каза той. Намиращите се наблизо благородници предпочетоха да не отговорят, тъй като това определено не беше въпрос.

Хуайдзун се покатери на седлото и застана прав на него с безгрижното равновесие на малките деца. Конят му вървеше бавно под него със скоростта на безбройните пехотинци и конници, простиращи се от двете му страни до хоризонта. Императорът погледна през рамо и поклати глава, възхитен от мощта на държавата, която бе наследил. Войниците напредваха в безупречни редици, разноцветни знамена се вееха на лекия ветрец. Намиращите се наблизо извръщаха очи от императора, докато онези отзад маршируваха безстрастно твърде далеч, за да видят малката фигура, която се взира над главите им. Загледа се още по-нататък, където цветовете потъмняваха и маршируващите редици заприличваха на далечните вълни на някакво сиво-кафяво море, плискащо се навред под необятното синьо небе. Цяло войнство селяни се тътреха отзад пеша или в каруци, носейки нужната на войниците храна и екипировка. Хуайдзун не им обръщаше внимание. Градовете и селата преливаха от тях. Когато изобщо ги забелязваше, за него те бяха като товарни животни, които можеха да се използват и захвърлят във всеки удобен момент.

Обърна се напред и скочи в седлото с доволно изсумтяване. Сун Уин приближи коня си до неговия.

— Няма ли да се изправят срещу нас? — попита Хуайдзун, проточвайки врат да види монголските тумани отпред. Гласът му беше кисел.

Сун Уин поклати глава.

— Може би знаят, че днес с нас язди Синът на небето — рече той, без изобщо да се срамува, че ласкае момчето, което има власт над дома и фамилията му. — Вече дни наред не показват с нищо, че смятат да спрат.

— Само съм разочарован, че така и не видях битка, Сун Уин — каза Хуайдзун.

Сун Уин го изгледа остро. Тревожеше се момчето да не заповяда да пресекат границата само за да удовлетвори детското си желание да види кръв. Самият той имаше доста добра представа за разходите. Подобно на повечето мъже, участвали в сражения на младини, нямаше нищо против да види как врагът се оттегля и да го остави на мира. Заговори, преди момчето да е хвърлило на вятъра живота на хиляди хора.

— Управлението на император Хуайдзун започна добре — рече той. — Ти прогони врага и сега ще имаш време да укрепиш позицията си и да завършиш своето обучение.

Може би не биваше да се казват подобни неща на единайсетгодишно момче. Сун Уин се намръщи, когато устните на императора се изкривиха в презрителна усмивка.

— Мислиш, че трябва да се връщам при прашасалите си наставници ли? Те не са тук, Сун Уин. Свободен съм от тях! Армията ми напредва. Нима трябва да спра сега? Мога да ги прогоня и от земите на Дзин. Мога да ги натиря чак в родината им.

— Синът на небето знае, че градовете зад нас са беззащитни — отвърна Сун Уин, мъчейки се да намери подходящите думи. — При нормални обстоятелства разполагаме със силни гарнизони, но сега те или са разбити от противника, или са тук с нас. Уверен съм, че Синът на небето знае историите за армии, които са навлезли твърде далеч в земите на враговете си, останали са без тил и са се изгубили.

Император Хуайдзун го погледна раздразнено, но замълча и се замисли, хапейки устни. Сун Уин се замоли наум момчето да не започне това управление с непланирана кампания. Отново заговори предпазливо:

— Синът на небето знае, че монголите получават добра поддръжка от собствената си земя, докато ние трябва да носим храна и екипировка от стотици мили. Подобна кампания е подходяща за втората или третата година от управлението, но не и за първата, не и без предварително планиране. Синът на небето знае това много по-добре, отколкото смирените му слуги.

Момчето изсумтя недоволно.

— Добре, Сун Уин. Започни да планираш кампанията. Сега ще ги преследваме до границата, но догодина ще започнеш войната. Аз не съм болен старец, Сун Уин. Ще си възвърна земите на моите предци.

Сун Уин се поклони дълбоко, доколкото му позволяваше седлото.

— Синът на небето ме удостоява с огромна чест, като споделя с мен безграничната си мъдрост — рече и по носа му се търкулна капка пот, която той избърса дискретно. Чувстваше се като селско момче, което си играе със змии и се смее диво на опасността, докато кобрата се хвърля към него. Една-единствена грешка означаваше смърт, но онези деца продължаваха да го правят и се събираха в кръг всеки път щом попаднеха на змия. И сега Сун Уин се чувстваше като едно от тях, докато се взираше в земята, без да смее да вдигне очи.

Вратът на Кублай го болеше от непрекъснатото взиране през рамо. Безсилието беше ясно изписано на лицето му. Усети погледа на Уриан-Хадай и престана да се мръщи.

— Не се безпокой, няма да обърна туманите и да ги нападна. Никога не съм виждал толкова много войници заедно. След заминаването на Баяр сме… колко, десет пъти по-малко от тях? Или дванайсет? Научих достатъчно, за да знам кога да атакувам и кога да подвия опашка и да се спасявам.

Говореше с приповдигнат тон, но Уриан-Хадай го виждаше как непрекъснато пресмята, как търси слаби места в сунските редици. Бяха твърде далеч, за да има точна преценка, но Кублай отдавна се изправяше тъкмо срещу тези войници. Познаваше силните и слабите им страни, както познаваше и своите.

— Виждаш ли как е защитен центърът им? — попита Кублай. — Този строй е новост. Виж само колко са много, орлок! Трябва да ги води императорът или най-малко някой от роднините му. А аз трябва да ги оставя, за да се бия със собствения си брат.

Наведе се настрани и се изплю, сякаш за да премахне противния вкус на думите.

— Въпреки всичко продължаваме напред — каза той. — Мислиш ли, че ще спрат на границата?

Зададе въпроса едва ли не с надежда, но Уриан-Хадай не закъсня с отговора си.

— Почти сигурно е, освен ако не ги води човек като дядо ти. Изкараха всичко налично за една кратка кампания на собствената си територия. Съмнявам се, че разполагат с достатъчно провизии, за да изхранят толкова хора повече от няколко седмици.

— Ако пресекат границата, ще бъда принуден да се изправя срещу тях — каза Кублай, като наблюдаваше внимателно по-възрастния мъж. Разсмя се, когато той се намръщи. — Е, това е така, нали? Мога да отстъпвам с бой към Санаду и да ги изтощя на своя територия. Ще опоскам земята пред себе си и ще ги държа гладни и в движение. Можем да го направим, орлок. Какво означава един десетократно по-многоброен враг за нас?

— Предполагам, че унищожение, господарю хан — отвърна Уриан-Хадай. Мислеше си, че Кублай само го дразни, но си личеше, че по-младият мъж гори от желание да действа. Беше посветил много от най-добрите си години на задачата да покори Сун. Прекратяването на кампанията го бе разочаровало дълбоко и въпреки всичките му закачки орлокът подозираше, че ханът с радост ще посрещне всяка възможност да се разправи със самия император.

Щом прекосиха границата, белязана от редица малки бели светилища, много от воините започнаха да се оглеждат назад, за да видят дали преследващата ги армия ще ги последва. Кублай с горчивина видя как сунският авангард спира. Преди това нарочно бе намалил темпото, така че между противниците имаше само една миля. Виждаше неподвижните предни редици, гледащи отстъплението на монголите, и си представи ликуването им. Границата потъмня от пехотинци и конници, простиращи се на цели мили на изток и запад, ясно заявление на сила и самоувереност. Ние сме тук, казваха те. Не се страхуваме да се изправим срещу теб.

— Ще трябва да оставя тумани тук, щом наблизо има такава армия — каза Кублай на орлока.

— Няма смисъл — отвърна Уриан-Хадай. — Една част от силите ни не може да устои на подобно множество. Дзин си има свои тумани. Сега ти си техен хан, господарю. Можеш да ги използваш. Но ако Сун нападнат, докато действаме срещу брат ти, градовете ти могат да паднат. Възможно е да изгубиш Санаду и Йенкин.

— Твърде съм стар, за да започна всичко това отначало! Какво предлагаш?

— Направи Салсанан орлок на Дзин. Дай му заповед да защитава територията и власт да свиква и води войски от твое име. Имаш десет пъти повече земя от онзи сунски император. Няма да му е лесно, дори да направи глупостта да навлезе във владенията ти.

Кублай взе бързо решение и кимна.

— Добре. Ще оставя също един туман тук, който да патрулира границата и да създава впечатлението, че сме готови да ги посрещнем.

— Или да прати вест, ако нападението започне — добави Уриан-Хадай, отказвайки да зареже киселия си тон.

Кублай въздъхна и продължи да се отдалечава от границата. Това беше краят на кампанията срещу Сун. Замоли се на бащата небе да му позволи да види отново южните земи, преди да умре.

Знаеше, че с пресичането на границата преминава в територия, свързана пряко с Каракорум. Нямаше да може да води туманите си, без ям ездачите да забележат и да препуснат към следващата станция, за да се озоват накрая пред Арик-Боке. Този проблем имаше само едно решение и то бе обсъдено с Баяр и Уриан-Хадай. Единствено Салсанан се обяви против идеята, но Кублай не му обърна внимание. Салсанан не се беше сражавал години наред срещу Сун и още не бе спечелил уважението на другите. Кублай беше доволен от идеята да му даде заповед да защитава Дзинското ханство.

Откриха първата ям станция на един кръстопът на десетина мили от границата. Беше ограбена, ездачите бяха взети като воини от Баяр, конюшните пустееха. Кублай мина покрай нея, обхванат от лоши предчувствия. Тази щеше да е първата от многото, тъй като военачалникът му прекъсваше ям линиите на територията на Дзин. Кублай знаеше, че само с това свое действие вече е обявил война на брат си. Нямаше връщане назад. Беше поел по път, който щеше да приключи със смъртта му или в Каракорум. Стисна зъби, препусна напред и усети как вълната на облекчението го залива. Санаду се намираше на север, където щеше да остави следващите лагера, Чаби и новородената си дъщеря. Синът му Джъндзин щеше да остане с него — най-сетне беше станал достатъчно силен, за да издържа дълги преходи. Кублай кимна замислено. От Санаду воините му щяха да продължат само с резервни коне и провизии за един месец. Щяха да препуснат почти като разбойнически отряд, движещ се със скоростта на войските, командвани от Чингис. Хубаво беше да поеме в ръце собствената съдба. Изборът беше направен. Съмненията бяха минало.

Арик-Боке опъна лъка и перата докоснаха устните му, преди да пусне тетивата. Стрелата полетя към целта си, прониза елена в шията и го повали на земята, а копитата му заритаха въздуха. Носачите нададоха ликуващи викове, смушкаха конете си и скочиха да прережат гърлото на животното. Един вдигна елена за рогата, за да покаже ширината им, и дългата шия се изви в дъга назад. Беше чудесно животно, но Арик-Боке вече продължаваше напред. Кръговият лов, организиран от Алгу, бе в разгара си, животните бяха подгонени към центъра от десетки мили наоколо. Беше започнал преди изгрев, тъй като жегите в земите около Самарканд и Бухара превръщаха следобеда във време за задължителна почивка. Слънцето се бе издигнало високо в небето и потта се лееше на потоци от Арик-Боке. Всякакви животни, от грухтящи диви прасета до многобройни като килим зайци, се спасяваха от копитата на коня, но ханът забрави за тях, когато чу подобния на кашлица рев на леопард някъде наблизо. Завъртя се в седлото и тихо изруга, когато видя, че дъщерята на Алгу вече е препуснала към плячката, насочила копието си напред. Името й Айгиарн означаваше прекрасна луна, но лично Арик-Боке мислеше за нея като за хайанг, мускулест раздразнителен як с гъста сплъстена козина. Беше шантава жена, толкова едра и яка в раменете, че гърдите й представляваха плоски мускули.

Арик-Боке й извика да се дръпне, когато зърна за миг тъмножълтото петно, летящо сред останалите животни. Единствено персийският леопард можеше да се движи така бързо и той усети как сърцето му подскача при гледката. Хвърли се напред и едва не се сблъска с Айгиарн, когато конят й затанцува пред него и осуети стрелбата. Навсякъде около тях ревяха хора и животни и жената не бе реагирала на вика му. Викна й отново, а тя свали пиката и се наведе да нанесе удар, когато петното от златни и черни петна се опита да се стрелне под копитата на коня й. Леопардът изсъска, нададе писък и сякаш се нави на кълбо около дългото брезово копие, улучило го в гърдите. Айгиарн изкрещя ликуващо с глас, който за Арик-Боке беше грозен като всичко друго по нея.

Докато той ругаеше, тя скочи на земята и извади къс меч, приличащ по-скоро на сатър. Дори с копие в гърдите леопардът си оставаше опасен и Арик-Боке отново й изкрещя да се дръпне, за да може да стреля. Тя или не му обърна внимание, или не го чу и той измърмори гневно и отпусна лъка. Страшно се изкушаваше да пусне стрела по младия женски як заради проявената безочливост, но вече беше отишъл далеч в ласкателствата към баща й и се сдържа. Отвратен, видя как тя прерязва гърлото на леопарда и обърна коня си.

Изпепеляващото слънце наближаваше зенита и ловът беше почти към края си, макар да имаше още толкова много плячка в гъмжащата маса от козина и нокти навсякъде около ездачите. Арик-Боке повали един глиган с точно насочена зад рамото му стрела, която се заби в дробовете и животното запръска кървави капки с всяко издишване. Уби и още два елена, макар да нямаха разперените рога, които искаше. Настроението му още бе кисело, когато се разнесе вик и сред воините се появиха деца, които убиваха зайци и довършваха ранените животни. Смехът им само го раздразни още повече и той предаде лъка на слугите, спеши се и поведе коня си извън кървавия кръг.

Алгу беше внимавал да не удари най-добрите животни. Слугите му вече се трудеха върху труповете на елените, които щяха да бъдат поднесени на вечерното угощение, но никой от тях не бе с толкова огромни рога. Единственият леопард стана улов на дъщеря му, отбеляза Арик-Боке. Тя беше отпратила слугите и се бе настанила на купчина седла, за да одере животното със собствения си нож. Арик-Боке спря, когато се изравни с нея.

— Мислех, че изстрелът по леопарда беше мой — рече той. — Извиках достатъчно силно.

— Господарю? — отвърна тя.

Вече беше в кръв до лактите и Арик-Боке отново остана поразен от размерите й. По телосложение почти му напомняше за брат му Монгке.

— Не съм те чула, господарю хан — продължи тя. — Досега не съм драла леопард.

— Да, ами… — Арик-Боке млъкна, когато баща й приближи по окървавената трева с разтревожено изражение.

— Хареса ли ти ловът, господарю? — попита Алгу. Стрелна с поглед дъщеря си, явно изнервен, че е успяла да оскърби госта му.

Арик-Боке подсмръкна.

— Да, Алгу. Тъкмо казвах на младата ти дъщеря, че попречи на стрелбата ми точно когато се бях прицелил в леопарда.

Алгу леко пребледня, макар че Арик-Боке не беше в състояние да определи дали от гняв или от страх.

— Трябва да вземеш кожата, господарю. Дъщеря ми направо ослепява и оглушава по време на лов. Уверен съм, че не е искала да те обиди.

Арик-Боке вдигна очи и осъзна, че мъжът пред него наистина се страхува, че ханът ще настоява за някакво наказание. Не за първи път усети тръпката от новата си власт. Видя как Айгиарн вдига ужасено очи и отваря уста да отговори, но острият поглед на баща й я накара да сведе глава.

— Много щедро от твоя страна, Алгу. Изключително фина кожа. Може би след като дъщеря ти приключи с дрането, ще ми я пратите в покоите.

— Разбира се, господарю хан. Лично ще се погрижа.

Удовлетворен, Арик-Боке продължи нататък. До неотдавна и той бе един от многобройните принцове, всеки със своето малко ханство. Може би като брат на хана имаше малко по-високо положение от повечето, но тогава не се беше радвал на безпрекословно подчинение. Озърна се назад и видя, че дъщерята го гледа кръвнишки, но бързо извръща поглед. Арик-Боке се усмихна. Щеше да даде кожата за обработка и да й я подари, преди да си тръгне. Баща й му трябваше и малкият подарък можеше да му осигури много по-големи придобивки. Алгу несъмнено обичаше сляпо яката си дъщеря, а Арик-Боке се нуждаеше от храната, произвеждана в ханството му.

Разтри ръце, за да махне люспите засъхнала кръв. Денят беше хубав, наближаваше краят на месеците обикаляне из малките владения, съставящи голямото ханство. Навсякъде го посрещаха с почести и обозът му стенеше под тежестта на златни и сребърни дарове. Дори брат му Хулегу беше зарязал войните за нови земи, макар че Китбука бе изгубил живота си от ръцете на ислямските воини, докато господарят му беше в Каракорум за погребението на Монгке. Брат му си беше изградил трудно ханството, но организира парад в чест на Арик-Боке и го бе дарил с доспехи от безценен нефрит в знак на обич.

Съпровождан от приближените на Алгу, Арик-Боке мина през сянката на широката порта, водеща към двореца в Самарканд. Навсякъде имаше каруци, пълни с труповете на убитите днес животни. Жени излизаха да ги посрещнат от кухните, като се смееха и подмятаха шеги, докато точеха ножовете си.

Арик-Боке им кимна и се усмихна, но мислите му бяха надалеч. Кублай още не му бе отговорил. Отсъствието на по-големия му брат беше като трън, който не му даваше покой при всяко движение. Не беше достатъчно хора като Алгу да преклонят глава пред него. Арик-Боке знаеше, че проточилото се отсъствие на Кублай се обсъжда навсякъде из по-малките ханства. Той имаше войска, която не беше положила клетва пред новия хан. Докато не го стореше, положението на Арик-Боке оставаше несигурно. Ям линиите мълчаха. Помисли си дали да не прати нова заповед на брат си, но поклати глава и отхвърли идеята като признак на слабост. Нямаше намерение да умолява Кублай да се прибере у дома. Един хан не моли никого. А изисква — и искането му се изпълнява. Запита се дали брат му не се е изгубил в някакви дзински руини, напълно забравил за тревогите на ханството. Подобно нещо изобщо не би изненадало Арик-Боке.

35.

Кублай яздеше в проливния дъжд, понито му пръхтеше и с мъка газеше в лепкавата кал. При всяко спиране сменяше коня. Яките животни бяха тайната на силата на войската му и никога не бе завиждал на много по-големите арабски жребци или на руските тежковози, чиито рамене се издигаха над главата му. Монголските понита можеха да препускат до хоризонта, а на следващия ден да направят същото. Не беше толкова сигурен за себе си. Изтръпналите му ръце трепереха от студа, той кашляше непрекъснато и отпиваше айраг от мяха да облекчи гърлото си и да усети как топлината на напитката се разлива в гърдите му. Не беше нужно да е трезвен, за да язди, и това беше известна утеха.

Дванайсет тумана яздеха с него, в това число осемте, с които си бе пробил път на един хвърлей от Ханджоу. Нямаше достатъчно широк път за подобна орда и тя оставяше след себе си диря от изровени ниви с ширина половин миля. Далеч отпред препускаха съгледвачи без броня и екипировка, завземаха ям станциите и задържаха ездачите, докато дойдат туманите да ги погълнат. Можеше да определя изминатото за деня разстояние по броя станции — те бяха разположени на равни интервали, определени от законите на самия Чингис. Преминаването през две от тях означаваше, че са пропътували петдесет мили, но при добро време, когато земята беше твърда и слънцето грееше на небето, можеха да стигнат и до трета.

Това не се отнасяше за днешния ден. Предните части се справяха по-добре, но когато вторият или третият туман минаваше през същото място, земята вече представляваше дълбоко тресавище, а то уморяваше понитата и скъсяваше разстоянието, което можеха да изминат.

Кублай вдигна ръка, за да направи знак на един от личните си дружинници. Барабанчиците с техните камили не можеха да поддържат темпото от предишните петнайсет дни здраво препускане. Никоя камила не можеше да тича петдесет или седемдесет мили на ден по труден терен. Кублай се ухили при вида на мъжа. Дружинникът беше така оплескан с кал, че лицето, краката и гърдите му бяха почти съвсем почернели, а очите приличаха на дупки с червени краища. Той видя знака, поднесе рога към устните си и изсвири нисък сигнал, който незабавно бе повторен нататък по редиците.

За да спре такова множество и дори само да чуе заповедта, се изискваше време. Кублай изчака търпеливо, докато редиците отпред и отзад постепенно намалят темпото; накрая успя да се спеши и изстена, когато уморените мускули запротестираха. Беше препускал бързо от сутринта и ако хората му се чувстваха дори наполовина така уморени, беше време за почивка и храна.

Триста хиляди коне трябваше да пасат часове наред всеки ден, за да поддържат темпото. Кублай винаги избираше да спрат край реки и добри пасища, но с напредването на запад подобни места се намираха все по-трудно. Санаду се намираше на повече от хиляда мили зад него и недостроеният град вече ясно показваше какво ще представлява след някоя и друга година. Широките пътища бяха застлани с чудесен гладък камък, готов да бъде излъскан от краката на жителите. Обширни части бяха завършени и той беше вдъхнал живот на смълчаните улици, като мина по тях с хората си. Радостната възбуда по лицата им го изпълни със задоволство, докато оглеждаха празните къщи и продължаваха нататък, оживено обсъждайки поредното чудо. Усмихна се, когато въображението му започна да създава паркове и булеварди там, където все още имаше само колчета и фиданки. Градът обаче беше истински и щеше да се разраства. Ако не оставеше друго след себе си, поне щеше да е издигнал град върху пуста дотогава земя.

Оттогава теренът се бе променил много пъти, от мочурливи речни долини до голи хълмове, по които растяха само бодливи храсти. Бяха минали край сто по-малки градчета, чиито жители се изпокриваха. Това беше едно от добрите неща на препускането с дванайсет тумана — Кублай нямаше защо да се страхува от разбойници и бандити. Минаваха през пусти земи, тъй като всеки потенциален враг гледаше да изчезне веднага щом ги види.

Във всяка група от десет воини имаше двама или трима, чиято работа бе да водят трийсет коне на водопой и паша. Животните носеха зърно, но проблемът с теглото му означаваше, че трябва да го използват само в краен случай. Кублай предаде поводите на един дружинник и се протегна със стон. Поради пороя не си беше направил труда да търси гора, в която да съберат дърва. Повечето воини щяха да се задоволят със студен клисав хляб и парченца месо. Санаду беше осигурил достатъчно солено агнешко и козе, то щеше да им стигне за цял месец — количество, което остави цялото население на половин дажби, докато стадата не се попълнят. Все още не бяха стигнали дотам да пият кръв от понитата си, но и този момент не беше далеч.

Въздъхна, докато наблюдаваше доволно рутинните приготовления около себе си, и даде почивка на очите си, като ги фокусира върху нещо по-близко, а не върху хоризонта. Чаби и детето му липсваха, макар да се беше научил да не се привързва прекалено към бебе, докато не бъде сигурен, че то ще оцелее. Синът му Джъндзин яздеше с дружинниците, пребледнял от умора в края на деня, но твърдо решен да не разочарова баща си. Беше на границата на истинското възмъжаване, но тънък и жилав като Кублай. Имаше и по-лоши начини да стане мъж — и по-лоши другари от туманите около него.

Докато Кублай се протягаше, към него приближи Уриан-Хадай, като се мъчеше да изчисти калта от ботушите си. Всички бяха изпоцапани от калта, хвърчаща от копитата, и Кублай се ухили при вида на достолепния орлок, който изглеждаше така, сякаш се е търкалял по мокър хълм. Дъждът внезапно се засили и отми голяма част от мръсотията, докато двамата стояха и се взираха един в друг. Плющеше глухо и някъде наблизо небето бе разсечено от мълния зад тежките облаци. Кублай се разсмя.

— Мислех си, че ще прекосяваме пустини, орлок. Човек може да се удави на това място.

— Предпочитам го пред жегата, господарю, но в това време не мога да се оправя с картите. Днес минахме две ям станции. Предлагам да оставим конете и хората да починат до утре. Дъждът едва ли ще продължи дълго.

— Още колко ни остава до Самарканд? — попита Кублай. Видя как по-възрастният мъж вдига очи към небето и се сети, че е задавал този въпрос неведнъж.

— Около седемстотин мили, господарю. Около петдесет по-малко, отколкото сутринта.

Кублай не обърна внимание на киселия тон на орлока и започна да пресмята. Още дванайсет дни, може би десет, ако доведе хората до ръба на изтощението и сменя конете по-често. Дотук беше внимавал с ресурсите, но може би беше време да продължат с най-високата възможна скорост.

Ханството на Чагатай беше добре уредено и несъмнено във всички посоки имаше множество ям станции. Въпреки че вземаше ездачите от всяка, той продължаваше да се тревожи, че някой ще успее да го изпревари. Трябваше да е превъзходен ездач, за да остане пред туманите, но на човек без броня и върху свеж кон му трябваше само да стигне до следващата станция, да смени понито и да продължи нататък. Това беше възможно и Кублай се ужасяваше при мисълта, че някой може би вече препуска напред.

Уриан-Хадай беше изчакал учтиво, докато ханът размишляваше. Познаваше добре Кублай.

— Какво можеш да ми кажеш за земите пред нас? — попита Кублай.

Орлокът сви рамене и погледна на юг. Ако не беше дъждът, щяха да видят белите планински върхове, зад които се простираше Индия. Движеха се по края на планинския масив почти право на югозапад и маршрутът им щеше да ги изведе в сърцето на ханството на Чагатай и най-богатите му градове.

— Картите показват проход през последната планинска верига. Не зная колко високо трябва да се изкачим, за да го преминем. След върховете земята е достатъчно равна, за да наваксаме изгубеното време.

Кублай затвори за момент очи. Хората му издържаха на студа по-добре, отколкото на жега, а товарните коне носеха допълнителни делове. Основният проблем винаги бе изхранването на такова количество мъже и животни. Дажбите вече бяха намалени, а той не искаше да пристигнат в ханството на Чагатай като бегълци от някаква катастрофа. Трябваше да бъдат достатъчно свежи, за да се сражават и да постигнат бърза победа.

— Значи петнайсет дни. На петнайсетия искам да видя стените на Самарканд. Ще пренощуваме тук. Тревата е добра и конете ще могат да напълнят търбусите си. Кажи на хората да идат за дърва. Запасите ни са почти изчерпани.

Беше си създал практика при възможност да се запасява с достатъчно сухи дърва за огрев. Сега дори те привършваха. Запита се дали Субодай се е сблъсквал със същите проблеми, докато е напредвал на север и запад отвъд границите на държавата на Чингис.

Протегна се отново, докато хората му издигаха прост навес. Щеше да го опази от дъжда достатъчно дълго, за да запалят огън със сухите дърва, които развиваха. Кой би си помислил, че няколко съчки и цепеници могат да се окажат толкова безценни? Устата му се напълни със слюнка при мисълта за топла храна. Повечето воини щяха да ядат каша със сирене, приготвена от твърдите като камък бучки, смесени с вода. Няколко парченца сухо месо щяха да им осигурят сила, макар и недостатъчно. Все пак щяха да продължат нататък. Щяха да изтърпят всичко, щом яздеха със своя хан.

Баяр обичаше студения север. От малък се чудеше какво ли е било да препускаш със Субодай сред бялата пустош, която нямаше край. А ето че остана изненадан колко зелени са руските степи през пролетта, поне в низините. Майка му го бе отгледала с истории за победите на Субодай, как превзел Москва и Киев, как разбил рицарите на Христа с техните блестящи доспехи. Да язди по следите му беше огромна радост. Баяр знаеше, че вярата изисква от християните и мюсюлманите да посещават свещени места. Развеселяваше го мисълта, че пътуването до земите на Бату са неговото лично поклонничество. Обривите и инфекциите, измъчвали хората му из влажните земи на Юга, бавно изчезнаха и оставиха след себе си белези, щом гнойта най-сетне изсъхна. Дори въшките и бълхите не бяха така досадни на студено и много от воините опушваха дрехите си на огън, за да се отърват поне за малко от досадните гадини.

Баяр разбираше, че се налага да се покаже като суров водач. Знаеше, че го очаква битка и воините от трите тумана разчитат на него. В същото време обаче му се искаше да закрещи като малко момче, докато конят му газеше в снега и навсякъде около него се издигаха бели хълмове.

На тази височина зимата никога не свършваше, макар че зелените и кафеникави степи долу се простираха чак до хоризонта. Теренът беше открит, без характерните черти на цивилизацията, която бе започнал да ненавижда в Сун. Нямаше пътища и туманите му сами си ги проправяха. Студът проникваше чак до костите и изгаряше белите му дробове, но той се чувстваше жив, сякаш беше прекарал годините в земите на Сун под одеяло от топла влага, от която сега се пречистваше. Никога не се бе чувствал в по-добра форма и всяка сутрин ставаше зареден с енергия, скачаше на седлото и раздаваше на висок глас заповеди на командирите. Кублай зависеше от него и Баяр нямаше да го разочарова, докато е жив.

Туманите му не бяха от онези, които участваха в кампанията на Кублай на юг. И трите бяха съставени от воини, поведени от Монгке на юг. Хората му нямаха тънките тела на онези, които се бяха сражавали години наред, но Баяр беше доволен. Бяха положили клетва пред хана и той не се безпокоеше за верността им. Бяха под негово командване и той ликуваше вътрешно, че е начело на толкова много воини, способни да всеят ужас в сърцата на враговете на Кублай. Това беше държавата — препускаща сила безжалостни воини, въоръжени с меч, пика и лък.

Ханството на Бату беше част от историята, разказвана хиляди пъти около огньовете вечер. Баща му Джучи бил единственият, осмелил се да се разбунтува срещу Чингис. Бунтът му струвал живота, но ханството му останало и било дадено на Бату от ръката на Угедай хан. Баяр с мъка сподави усмивката си при мисълта, че ще се срещне с внук на Чингис, с първородния син на първородния син. Бату бе един от многото, които можеха да застанат начело на държавата, и имаше най-много права на това. Но вместо у него, властта бе преминала у Угедай, Гуюк и после Монгке, потомци на други синове. Баяр се надяваше да види някаква следа от Чингис у мъжа, с когото предстоеше да се срещне. Надяваше се, че няма да се налага да го унищожава. Идваше да обяви провъзгласяването за хан на Кублай и да настоява за подчинение. Ако Бату откажеше, генералът знаеше какво трябва да направи. Щеше да остави своя знак в историята на народа като човека, сложил край на знатна линия, започваща от самия велик хан. Мисълта го изпълваше с горчивина и той побърза да я пропъди. Кублай беше хан, брат му — слаб претендент. Нямаше как да гледа на нещата по друг начин.

През студените месеци Бату не можеше да праща съгледвачи на седмици път — хората му рискуваха да изгубят пръсти на ръцете и краката си. Баяр се изненада, когато видя самотни каменни къщи, докато водеше хората си надолу от възвишенията. От голямо разстояние можеше да види пушека, издигащ се от постройки с дебели стени и високи покриви, замислени така, че снегът да се свлича, вместо да се трупа, докато ги накара да рухнат под тежестта му. Виждаше също и как конници препускат в галоп при вида на туманите, несъмнено да предупредят Бату за заплахата. Баяр беше разбил последната ям станция няколко мили преди това, вземайки вбесените ездачи със себе си. Заповедите на Кублай вече не важаха, след като го бяха видели. Арик-Боке скоро щеше да научи, каквато и беше целта; искаха да знае, че северните му земи са отрязани. Баяр се надяваше Кублай и Уриан-Хадай да са стигнали Самарканд. Така можеха да изолират Каракорум и да отнемат основните доставчици на зърно и животни на столицата.

Под звука на бойните рогове той ускори темпото и неговите трийсет хиляди воини напредваха добре, следвани от морето резервни коне. Най-отзад беше поставил мъже с дълги пръчки, които да подкарват стадата всеки път, когато спираха да пасат. Щяха да почиват и да се хранят, след като приключеше с Бату.

Баяр можеше да съди за мъжа, срещу когото му предстоеше да се изправи, от скоростта на реакцията му при вестта за неканените гости. Трябваше да признае, че бе впечатлен от бързината, с която се появиха туманите на Бату. Дори без предупреждението от ям станциите, в отдавна усвоена страна без непосредствени врагове Баяр успя да измине само десет мили през една заскрежена долина, преди да чуе далечните рогове и да види черните редици, препускащи в галоп към него. Военачалникът на Кублай гледаше като омагьосан как те се умножават и се изсипват в долината от две или три страни. Ханството на Бату бе на възраст едва едно поколение и Баяр нямаше представа колко мъже може да изкара той на бойното поле. Беше очаквал един-единствен туман, най-много два. Но когато те се строиха в плътни редици и препречиха пътя му, прецени, че са почти колкото неговата войска — около трийсет хиляди мъже, готови да защитават земите и хората на господаря си.

Кублай не се е връщал у дома от много време, осъзна Баяр. Когато той потегли към Сун, ханството на Бату едва се споменаваше в политиката на Каракорум. Хората му обаче се бяха умножили и бяха приели много други през годините. За първи път Баяр се замисли, че може и да не успее да разбие с един удар този човек. Беше видял как се движат туманите му, разпознавайки по-малките ягуни и мингхани в множеството. Изправяше се не пред някаква дива орда, а пред обучени мъже с лъкове и мечове като тези на неговите воини.

Спря туманите с вдигнат юмрук. Беше получил свобода на действие от Кублай, но за първи път от години се почувства неопитен. Изправяше се срещу свои сънародници и не знаеше как да подходи към тях като евентуален противник. Изчака известно време в първата редица и въздъхна с облекчение, когато от отсрещната страна се отдели група и излезе в ивицата между двете войски. Носеха червените знамена на Златната орда, но също и чисто бели. Ханствата нямаха общ символ за примирие, но бялото постепенно беше започнало да се налага и Баяр можеше само да се надява, че за Бату цветът има същото значение, каквото имаше и за него. Обърна се към дружинниците си.

— Вдигнете бели знамена. Два ягуна след мен — нареди той и смушка коня си, без да ги чака. Съсредоточи се върху онези, към които яздеше, и се питаше дали вече може да мисли за тях като за врагове. В центъра им имаше по-възрастен мъж, заобиколен от воини в пълно снаряжение и с лъкове в ръце. Баяр се насочи към него; знаеше, че хората му ще се строят зад гърба му без допълнителни заповеди.

Напрежението сякаш набираше сила, докато неговите двеста души приближаваха отряда. Баяр установи, че леко трепери, докато минаваше линията, зад която вече се намираше в обхвата на лъковете. Носеше люспеста броня по дзински образец, но като всеки друг знаеше, че дългите монголски стрели могат да я пробият. Усети как потта избива под мишниците му и надяна студената физиономия. Кублай зависеше от него.

На сто крачки от Бату му се прииска да нареди на хората си да спрат, но беше твърде далеч, за да говори, и затова се принуди да продължи напред, сякаш пред него нямаше въоръжени мъже, способни да го пронижат в гърлото от това разстояние. Мъжете на Бату следяха безизразно приближаването му, макар че заопипваха нервно лъковете си, когато се озова само на двайсет крачки от тях. Във внезапно настъпилата тишина се чуваше плющенето на знамената. Баяр пое дълбоко дъх и се овладя, заповядвайки на гласа си да прозвучи силно и спокойно.

— Под знамето на примирието търся господаря Бату Борджигин — извика той.

— Намери го — отвърна мъжът в центъра. — Защо идваш с тумани в земите ми? Нима великият хан е обявил война на хората ми?

За момент Баяр потисна желанието да се усмихне. Беше се разминал на косъм със смъртта и физическата му реакция бе да се ухили.

— Не зная какво прави претендентът, господарю. Знам, че Кублай хан ти предлага мир в замяна на твоята вярност.

Челюстта на Бату леко увисна. Запелтечи, забравил всякаква достолепност:

— Какво? Кублай хан ли? Кой си ти, че идваш тук и говориш за Кублай?

Баяр се разсмя на обърканата му физиономия и най-сетне си позволи донякъде да си отдъхне.

— Предложи ми гостоприемството си в твоя лагер, господарю. Изминах дълъг път и гърлото ми е пресъхнало.

Бату го изгледа за момент, който сякаш се проточи цяла вечност. Заплашителният смях на Баяр замря. Мъжът беше на около петдесет, прецени той, вече с тъмносива коса и дълбоки бръчки около устата и очите. Запита се дали прилича на Чингис, докато чакаше и запомняше лицето му.

— Добре, бъди мой гост, но само за тази вечер. Докато не чуя какво имаш да ми кажеш.

Баяр леко се отпусна. Нямаше да бъде в пълна безопасност дори след подобно предложение, но пък то никога не се даваше с лека ръка. До следващата сутрин Бату щеше да бъде негов домакин и дори щеше да го защитава, ако го нападнат. Спеши се и кимна на хората си да сторят същото. Бату последва примера му и тръгна по замръзналата трева, като го гледаше с любопитство.

— Кой си ти? — попита той.

— Генерал Баяр, господарю. На служба при Кублай хан.

Бату поклати объркано глава.

— Отпрати хората си и им кажи да се установят на лагер в долината на две мили на изток. Няма да позволя да плашат селата ми. Няма да има грабежи и какъвто и да било контакт с хората ми, генерале. Ясно ли е?

— Ще предам заповедите, господарю — отвърна Баяр. По-възрастният мъж като че ли го изучаваше, а на лицето му още бе изписано изумление. Баяр гледаше как постилат плъст на тревата и приготвят чай. Прати заповед на туманите си и се настани. Надяваше се, че ще успее да намери подходящите думи, за да впечатли седящия срещу него.

Бату го изчака, докато вземе купичката чай в дясната си ръка и отпие от солената течност.

— А сега обясни, генерале. Знаеш ли, почти се надявам да си побъркан. Това ще е по-добро, отколкото новината, която май ми носиш.

36.

Самарканд беше прекрасен град, с белите планини в далечината и с толкова дебелите си стени с цвят на пясък, че трима конници можеха да яздят един до друг по тях. Сини кули се издигаха високо над тях, но огромните порти бяха затворени. Туманите на Кублай бяха подгонили селяните пред себе си като стадо гъски и тълпата се увеличаваше, докато преодоляваха последните няколко мили. Без да могат да влязат в града, те седяха и плачеха пред него, протягайки ръце към онези вътре. Воините на Кублай не им обръщаха внимание.

От стените ги гледаха изумени монголи и перси в пълно бойно снаряжение. Самарканд не беше обсаждан от времето на Чингис. Имаше обаче мнозина, които още си спомняха ужасите на онова време. Стотици, хиляди жители се изкачваха по стълбите от вътрешната страна на стените, за да зяпат туманите.

Кублай гледаше към тях, яхнал удобно мършавия си кон, който душеше земята с надеждата да намери нещо за ядене. Лицето и пръстите още го боляха от студа, който бе търпял по планинските проходи. Слънцето грееше силно и той знаеше, че има проблем с кожата по бузите си — тя вече бе потъмняла и започваше да се пука и бели.

Джъндзин приближи коня си до него, но не каза нищо, а се загледа към страховитите стени. Кублай се усмихна, когато видя изражението му.

— Дядо ми навремето е превзел този град, Джъндзин — рече той.

— Но как? — попита изуменото момче. Почти не помнеше Каракорум, а Самарканд беше специално построен така, че да впечатлява точно войски като тази, която водеше Кублай.

— С катапулти и обсада — отвърна Кублай. — По онова време не е имало оръдия.

— Ние и сега нямаме оръдия, татко — отбеляза Джъндзин.

— Така е, но ако се наложи, ще заповядам на воините да построят тежки машини, с които да пробием стените. Няма да стане веднага, но градът ще падне. Но не това е причината да дойда тук, Джъндзин. Нямам интерес да избивам собствените си хора, освен ако те не ме принудят. Има и по-бързи начини, стига да познават историята си.

Направи знак на Уриан-Хадай и той даде заповед на двама воини. Те скочиха от седлата си и започнаха да разтоварват вързопи от резервните коне. Джъндзин гледаше как нарамват топове плат и рейки, пъшкайки под тежестта им.

— Какво е това? — попита той.

— Ще видиш — със странна усмивка отвърна Кублай. В този момент ученият в него беше много далеч, макар че се наслаждаваше на историята на семейството и на този град. Историята е нещо повече от разкази, напомни си той, докато двамата мъже вървяха напред с товара си. Историята дава уроци.

Двамата воини заработиха бързо под зоркия поглед на хана, покриха с платно дървеното скеле, забиха клинове в каменистата земя и опънаха въжета. Намираха се в обхвата на стрелите на защитниците и скованите им движения показваха как се опитват да сподавят страха си, че някой ще ги прониже, докато се трудят.

Когато приключиха, туманите изреваха предизвикателно, макар това да не беше замислено; ревът им отекна в стените. Пред Самарканд се издигаше бяла шатра.

— Не разбирам! — изкрещя Джъндзин, за да бъде чут през шума.

— Старците в града разбират — отвърна Кублай. — Бялата шатра е настояване да се предадат, знак, че туманите на хана са обявили война. Ако по залез-слънце портите останат затворени, ще бъде издигната червена шатра. Тя също ще остане един ден пред стените. Ако не обърнат внимание и на нея, ще издигна черна шатра.

— Какво означават червената и черната шатра? — попита Джъндзин.

— Смърт, синко, макар че няма да се стигне дотам.

Още докато отговаряше, огромните порти започнаха да се отварят. Тълпата ужасени бегълци пред града нададоха обнадежден вик. Хората вътре се втурнаха към изхода, подобно на вода от пробит бент, като се блъскаха отчаяно и се изпречваха на пътя на конниците, които се опитваха да излязат. Кублай се ухили на сина си.

— Още помнят Чингис, поне в Самарканд. Виж, синко. Идват.

Алгу се потеше обилно, макар да се бе изкъпал с хладка вода сутринта. Старейшините го бяха извикали от покоите му в двореца и го чакаха с побелели от страх лица. Още не можеше да повярва на очите си при вида на огромната войска пред Самарканд. За първи път в живота си разбра как са се чувствали враговете на държавата, когато са се събуждали и са виждали очакващите ги тумани. Искаше му се баща му Байдур да бе все още жив. Той щеше да знае какво да прави пред лицето на такава заплаха.

Беше се втурнал към стената и се бе облегнал на една каменна колона, вперил поглед в далечината. Нима беше обидил по някакъв начин Арик-Боке? Преглътна с мъка, гърлото му беше пресъхнало. Ако ханът беше решил чрез него да даде урок на останалите, любимите му градове щяха да бъдат опожарени, а хората му — изклани. Алгу нямаше илюзии относно унищожителната сила на монголската войска пред Самарканд. Тези тумани щяха да се изсипят върху ханството на Чагатай като чума, от която няма спасение. Видя собствената си смърт в разветите знамена.

Старейшините също се бяха изкачили по каменните стъпала и сега гледаха към него в очакване на заповеди. Алгу призова цялата си воля и си заповяда да мисли. Той беше начело и животът на всички бе в ръцете му. Не винеше дъщеря си. Айгиарн беше млада и твърдоглава, но колкото и обиден да се смяташе Арик-Боке, това не му даваше повод да прати такава войска. Трябваше да я отпрати от града, за да не я сполети злобата на хана. Потръпна при тази мисъл.

— Господарю, не виждам ханските знамена — неочаквано се обади един от хората му.

Алгу тъкмо се канеше да слезе от стената, но спря.

— Какво искаш да кажеш? — попита той и се върна да погледне отново. Денят беше ясен и от високите стени се виждаше надалеч. — Не разбирам — добави, когато се увери със собствените си очи.

Знамената на Арик-Боке наистина ги нямаше, но не познаваше и тези, които се развяваха. Върху тях като че ли имаше някакво животно, избродирано с жълта коприна. Беше твърде далеч, за да е сигурен, но знаеше, че никога досега не е виждал подобен символ.

— Може би е по-добре да изляза и да ги питам какво искат — каза той на хората си със скована усмивка.

От думите му на лицата им не се изписа облекчение. Те имаха семейства в Самарканд или в околните градове. Ханството на Чагатай не беше нападано от десетилетия, но всички знаеха историите за кланетата и унищожението по времето на Чингис. Беше невъзможно да живееш тук и да не си чувал за тях.

Неколцина воини се отделиха от туманите пред града му. Мъкнеха някакви топове плат. Алгу ги гледаше смутено как приближават стените. Един от войниците му наблизо опъна лъка си, но той рязко му заповяда да спре.

Хиляди гледаха с любопитство как бялата шатра постепенно приема форма, как мъжете долу забиват колчета и опъват задържащите я въжета. Не беше здрава като гер и стените й трептяха на лекия ветрец. Когато я разпозна, Алгу направи крачка назад, клатейки глава.

— Не може да бъде — прошепна той.

Онези, които помнеха, се взираха потресени, докато приятелите им ги засипваха с въпроси какво означава всичко това.

— Портите! — неочаквано извика Алгу. — Ще изляза при тях.

Обърна се към хората си, пребледнял от безпокойство.

— Това трябва да е някаква грешка. Не разбирам, но ханът предлага да не унищожава Самарканд.

Едва не падна, докато тичаше надолу по стъпалата с омекнали крака. Конят му беше на главната улица, заедно с личната му стража. Воините нямаха представа какво е видял и той не ги осветли. Бялата шатра беше искане за безусловно предаване и трябваше да отговори, преди да бъде издигната червена. За момент Алгу си каза, че разполага с цял ден, но от страх почти не бе в състояние да мисли. Червената шатра означаваше смърт за всеки мъж в града, способен да носи оръжие. Черната пък обещаваше смърт за всяко живо същество, включително жените и децата. Град Херат не беше послушал Чингис, когато бе заплашен по такъв начин. След него там още живееха само гущери и скорпиони.

— Отворете портите! — изрева Алгу.

Трябваше да отговори незабавно на искането. Воините му махнаха огромното резе от дъб и желязо и забутаха тежките крила. Докато ивицата светлина се разширяваше, господарят им се обърна към един от най-доверените си хора.

— Иди при синовете и дъщеря ми. Отведи ги на сигурно място в… — поколеба се. Ако ханът бе решил да унищожи рода му, нямаше сигурно място на този свят. Арик-Боке щеше да ги преследва до последно и никой нямаше да се осмели да им даде подслон от страх да не си навлече гнева на хана.

— Господарю, село Харетм е на сто мили на северозапад — каза дружинникът. — Живял съм там, намира се на територията на ханството на Хулегу. Никой освен теб няма да знае, че са там. Ще ги защитавам с живота си.

— Добре — отвърна Алгу и въздъхна с облекчение. — А сега тръгвай, излезте през другата порта. Ще ви известя кога да се приберете, ако мога.

Когато портите се отвориха още, Алгу видя напираща тълпа мъже и жени, протегнали ужасено ръце. Войниците му започнаха да ги изблъскват, за да може господарят да мине. Алгу не можеше да ги погледне, докато се тълпяха около хората му. В града не беше по-безопасно, отколкото извън него.

Загледа се към тъмните редици на чакащите тумани. Страхът се бе настанил като топка в стомаха му, когато подкара коня си в тръс. Докато минаваше под сянката на свода, видя знаменосците си да развиват знамената.

— Вдигнете бели! — рязко заповяда той. Още малко и щеше да изпадне в паника. — Излизаме под знака на примирието.

Хората му се взираха в него и виждаха страха му. Нямаха бели знамена, но един от бегълците носеше бяла роба. За миг нещастникът беше съборен на земята и съблечен, дрехата му бе вдигната на върха на копие и Алгу излезе от града.

— Искаш ли да дойдеш с мен? — попита Кублай сина си.

Джъндзин се ухили, показвайки белите си зъби. Вместо да отговори, смушка с пети коня си и препусна напред. Кублай кимна на Уриан-Хадай и орлокът свирна на най-близкия ягун. Стоте воини се отделиха от редиците и се построиха от двете страни на господарите. Знаменосците на Кублай ги настигнаха, вдигнали жълтите знамена с дзински дракони по тях, които блестяха на светлината на слънцето.

— Мълчи и слушай — промърмори Кублай на Джъндзин, когато наближиха отряда от града.

— Ще ги убием ли? — попита Джъндзин. Идеята като че ли не го безпокоеше особено и Кублай се усмихна. Беше видял бялото знаме, развяващо се над тях.

— Не, освен ако не се наложи. Искам това ханство на моя страна.

Спряха заедно, демонстрирайки дисциплина пред гледащите от стените. Хората на Алгу не спряха така прецизно, точно както можеше да се очаква от градски войници.

Алгу излезе напред с първенците си и Кублай направи същото, следван от Уриан-Хадай. Двете малки групи се изправиха една срещу друга под яркото слънце, хвърляйки дълги сенки върху песъчливата земя. Като никога, Кублай реши да държи на достойнството си и не каза нищо, принуждавайки другите да заговорят първи.

Мълчанието продължи само няколко мига, след което Алгу прочисти гърло.

— Кой си ти, че вдигаш бяла шатра пред града ми? — попита той.

— Аз съм Кублай Борджигин, внук на Чингис, великия хан на великата държава. Кажи ми името си, признай ме за свой господар и помежду ни няма да има вражда.

Алгу зяпна и се отпусна в седлото. Беше се срещал с Кублай като момче, но годините го бяха променили до неузнаваемост. Мъжът срещу него носеше дзинска копринена роба върху туниката си, с избродирани по нея дракони. На кръста му обаче имаше меч и той изглеждаше силен и опасен. Алгу се вгледа на яркото слънце и видя жълтите очи, така характерни за потомците на Чингис. Преглътна.

— Аз съм Алгу Борджигин — запелтечи той, — хан на територията на Чагатай. Ако ти си… — поколеба се, канеше се да каже думи, които предполагат, че се съмнява в твърдението на Кублай. Не можеше да си позволи да оскърби човек начело на дванайсет тумана. — Аз съм твой братовчед, син на Байдур, син на Чагатай, син на Чингис.

— Срещали сме се като момчета, нали? Когато Гуюк беше избран за хан в Каракорум?

Алгу кимна, като се мъчеше да напасне спомена за хилавото момче с мъжа пред себе си.

— Помня те. Значи се връщаш от земите на Сун?

— Рядко съм срещал толкова прозорливи хора. А сега предай града си, Алгу. Няма да те приканвам отново.

Алгу отвори уста, но от нея не излезе и звук. Поклати глава, неспособен да възприеме чутото.

— Арик-Боке е ханът — изтърси най-сетне той. За негов ужас физиономията на Кублай стана ледена и жълтите очи сякаш проблеснаха гневно.

— Не, Алгу. Не е хан. Аз се обявявам за хан на всички народи в ханството. Брат ми ще подгъне коляно пред мен или ще падне. Но това няма да стане днес. Дай ми отговора си или ще превзема този град и ще сложа друг на твоето място.

Кублай се обърна към Уриан-Хадай и подхвърли шеговито:

— Как ти се струва да управляваш Самарканд, орлок?

— Ако такава е волята ти, господарю хан — отвърна Уриан-Хадай. — Но лично аз бих предпочел да препусна с теб срещу узурпатора.

— Добре тогава. Ще намеря друг.

Кублай се обърна отново към Алгу, който още го зяпаше с увиснала челюст.

— Та какъв е отговорът ти?

— Аз… аз се заклех пред Арик-Боке. Пред твоя брат, господарю. Не мога да си взема думите назад.

— Освобождавам те от клетвата ти — незабавно отвърна Кублай. — А сега…

— Не е толкова просто! — рязко каза Алгу. Гневът най-сетне го изтръгна от шока.

— Нима? Кой друг има властта да те освободи от клетвата ти, ако не твоят хан?

— Господарю, това е… Трябва ми време да помисля. Ще влезеш ли в града с мир, за да пренощуваш? Давам гостоприемството си на теб и на хората ти.

За момент Кублай изпита съчувствие към човека, когото бе поставил в безизходна ситуация. Дванайсет тумана чакаха пред града му с обещанието за сигурен погром. Не можеше да престъпи клетвата си към Арик-Боке, а Кублай не му даваше избор. Решимостта му укрепна.

— Не, Алгу. Ще вземеш решението си тук и сега. Избрал си да се закълнеш пред узурпатора, но няма да те държа отговорен за неговите престъпления. Аз съм ханът по право. Аз съм гурхан. Думата ми е желязо и думата ми е закон. Казвам ти отново, че си освободен от клетвата, от обета си. Свършено е. В този момент никой не ти е господар. Разбираш ли какво ти казвам?

Алгу беше пребледнял като платно. Той кимна.

— Тогава трябва да вземеш решение като свободен човек. Мястото ми не е тук. Имам други грижи освен това ханство, но не мога да си позволя враг зад гърба си, докато издирвам глупавия си брат. Не мога да оставя продоволствена линия до Каракорум, щом смятам да го превзема с обсада. Разбираш ли това?

Алгу отново кимна, изгубил дар слово. Гласът на Кублай омекна и стана едва ли не приятелски.

— Тогава избирай, Алгу. Толкова рядко в живота ни се случва истински да избираме. Ако вземеш неправилното решение тук тази сутрин, ще ме принудиш да унищожа Самарканд, но не искам да те заплашвам. Държавата е допуснала грешка, Алгу. И аз просто съм се заел да я поправя.

Алгу си помисли за децата си, които вече бяха на път към тайното скривалище в селото. Не хранеше илюзии относно онова, което описваше Кублай. Арик-Боке имаше огромна войска и никога не би отстъпил пред брат си, особено след като стана хан. Никоя монголска войска не се бе сражавала срещу собствените си сънародници, но това щеше да стане и да повлече след себе си разруха в невъобразими мащаби.

Бавно, внимателно, под зоркия поглед на орлока на Кублай, Алгу се спеши и застана до коня си, като гледаше нагоре към мъжа, който се бе обявил за владетел на света. Ханството на Чагатай беше само малка част от него, каза си той. Но ако се закълнеше наново, Арик-Боке можеше да изпрати собствените си тумани за наказание. За клетвопрестъпника нямаше да има никаква милост. Алгу затвори за миг очи, хванат между чука и наковалнята.

Накрая заговори.

— Господарю — рече той, — градовете ми се намират в обсега на Каракорум. Ако положа клетва, това ще означава обявяване на война на великото ханство.

Примигна, когато си даде сметка какви думи е използвал, но Кублай само се разсмя.

— Не мога да ти обещая сигурност, Алгу. Нищо на този свят не е сигурно. Мога да ти кажа, че това лято ще заема изцяло вниманието на брат си. След това ханството ще бъде възстановено и ще погледна благосклонно на градовете ти.

— Ако изгубиш, господарю…

— Ако изгубя? Не се страхувам от онзи никаквец брат ми, който си въобразява, че може да се изправи на пътя ми. Слънцето напича силно, Алгу, а аз бях търпелив с теб. Разбирам страховете ти, но ако бях на твое място, щях да знам какво да направя.

Алгу се дръпна от коня си и коленичи в прахта.

— Предлагам ти гери, коне, сол и кръв, господарю хан — почти шепнешком произнесе той. — Имаш клетвата ми.

Напрежението в стойката на Кублай изчезна.

— Това беше правилното решение, Алгу. А сега ме посрещни с добре дошъл в града си, за да си починем и да промием гърлата си от прахта.

— Разбира се, господарю хан — отвърна Алгу, като се чудеше дали току-що не е пропилял честта си, наред с живота. Мислеше дали да не върне децата си в града, но един сезон на село нямаше да им се отрази зле; пък и в случай на гражданска война между ханствата там беше толкова безопасно, колкото и където и да било другаде.

Баяр гледаше кисело как Бату крачи напред-назад в дървената къща. Той не беше приел добре новината и генералът още търсеше подходящите думи, с които да го убеди. Знаеше в общи линии плана на Кублай, а част от него бе принцовете да стоят настрана от борбата между братята. Искането бе трудно изпълнимо, засягаше в основите честта и клетвите им, но заръките на Кублай бяха недвусмислени.

— Никога досега не е имало гражданска война — беше му казал Кублай. — Погрижи се Бату да разбере, че нормалните правила не важат, докато не се изяснят отношенията в семейството ми. Неговата клетва е към поста велик хан. Докато нещата не се уредят, докато не остане само един хан, той не може да почете клетвата си. Кажи му да остане в земите си и помежду ни няма да има вражда.

Баяр за стотен път повтори наум тези думи, докато Бату сядаше на огромната си дъбова маса и кимаше на слугите, които внасяха димящи подноси с месо, хляб и масло.

— Седни с мен, генерале — каза Бату и придърпа една пейка. — Това е телешко от собственото ми стадо.

Баяр погледна кървавите късове месо и устата му се напълни със слюнка. Сви рамене и се настани на масата, взе едно парче с пръсти и задъвка, а по брадичката му потече сок.

— Много е добро — каза той, като с мъка потисна доволната си въздишка. Месото се топеше в устата му почти без да дъвче, и той придърпа още няколко парчета, оставяйки розова диря по старото дърво.

— Никога няма да попаднеш на по-добро — отвърна Бату. — Надявам се да продавам месото на ханските градове след няколко години, когато стадото стане достатъчно голямо.

— Ще натрупаш цяло състояние — рече Баяр. — Но не и докато междуособиците продължават. Още чакам отговора ти, господарю.

Бату дъвчеше бавно и се наслаждаваше на всяка хапка, но нито за миг не изпускаше от поглед мъжа срещу себе си. Без да бърза, проми гърло с дълга глътка бяло вино и се облегна назад.

— Добре тогава. Имам три възможности, генерале, или поне така виждам нещата. Мога да те пусна, да послушам Кублай и да стоя настрана от борбите, да се грижа за собствените си земи и за хората си, докато всичко не приключи. Ако той изгуби, ханът… — вдигна ръка, когато Баяр отвори устата си — Арик-Боке ще препусне вбесен насам да ме пита защо съм се спотайвал, когато законният ми господар е бил нападнат. Ако резултатът излезе такъв, мога да изгубя всичко.

Баяр не отговори. Нито той, нито Бату можеха да кажат със сигурност какво ще се случи, ако Кублай изгуби. Арик-Боке можеше като нищо да прибегне до отмъщение. Един здравомислещ човек би обявил амнистия за по-малките ханства, но нищо в рода не предполагаше, че по-малкият брат ще се прояви като здравомислещ.

— Втората ми възможност е да събера туманите си и да изляза в подкрепа на законния си хан. Подозирам, че ще ми се противопоставиш, така че първата ми работа ще бъде да избия хората ти.

— Ако си мислиш… — започна Баяр.

Бату отново го спря с вдигната ръка.

— Ти си на моя земя, генерале. Хората ми всеки ден ти осигуряват чудесно месо и пиене. Достатъчно е да кажа само една дума и всичко ще е приключило още преди залез-слънце. Това е втората ми възможност.

— Просто ми кажи какво си решил — раздразнено рече Баяр.

Бату му се ухили.

— Не си от търпеливите, генерале. Третата ми възможност е да не правя нищо и да те задържа при мен. Ако Кублай спечели, няма да съм му навредил с нищо. Ако победител излезе Арик-Боке, ще съм попречил на три тумана да участват в междуособиците. Това ще ми позволи най-малкото да запазя живота и земите си.

Баяр леко пребледня, докато слушаше. Вече беше изгубил твърде много време в ханството на Бату. Кублай му бе наредил да поеме към Каракорум и той имаше известна представа за ролята си в плановете на хана. Ако бъдеше задържан тук като пленник за месеци, това щеше да се окаже решаващо за крайния резултат.

Бату наблюдаваше внимателно реакцията му.

— Виждам, че тази възможност не ти допада, генерале. Може би най-добрият избор за моите хора е най-лошият за теб.

Генералът впи гневен поглед в него. Всички замисли на Кублай се свеждаха до битката при Каракорум. Туманите на Баяр бяха последната кост в играта, резервът, който трябва да удари врага в тила в най-подходящия момент. Преглътна с мъка, чудесното месо изведнъж се превърна на камък в стомаха му. Кублай щеше да разчита на него, когато удари часът на битката. Ако Баяр не се появеше там, приятелят му щеше да бъде посечен. Изправи се бавно.

— Сега ще си тръгна — рече той. — Ти можеш да решаваш каквото смяташ за най-добро, но няма да ме задържиш тук.

Обърна се рязко, когато чу как зад него вадят мечове. Двама от дружинниците на Бату го гледаха с мрачни физиономии и препречваха изхода към слънчевата светлина и чистия въздух.

— Сядай, генерале. Още не съм приключил с теб — каза Бату и се облегна назад.

Видя как погледът на Баяр се спира върху тежкия нож, с който бе рязал месото. Изкиска се, взе ножа и си отряза още едно дебело парче.

— Казах ти да седнеш.

37.

Арик-Боке опъна лъка и отново опита да овладее пулса и дишането си. Не можеше да го направи. Всеки път, когато усещаше началото на спокойствието, яростта пламваше, сърцето се разтуптяваше и ръцете му започваха да треперят.

Пусна тетивата с вик на безсилие и видя как стрелата се заби високо в сламената мишена. Отвратен, той захвърли лъка, без да обръща внимание на оръжейника си, който се намръщи на отношението към такова ценно оръжие. Телан беше прехвърлил шейсет и бе служил на трима ханове преди Арик-Боке, при един от които на бойното поле. Около стрелбището работеха три момчета с метли и всички те замръзнаха в ужас, че са видели нещо, което можеше да им струва здрав пердах.

Телан вдигна скъпоценния лък с безизразна физиономия и застана търпеливо, макар че ръцете му се плъзнаха по дължината на оръжието, търсейки някакви пукнатини или други повреди. Когато не установи такива, отново го поднесе на господаря си. Арик-Боке махна с ръка.

— Стига толкова. Не мога да прочистя ума си — каза той.

Недалеч орлокът на войските му опъваше собствения си лък. Аландар бе изправен пред деликатен избор. Сърцето му туптеше бавно, ръцете му бяха като от твърдо дърво. Можеше да пусне стрелата където си поиска, но реши да не стреля под кръвнишкия поглед на хана. Бавно отпусна тетивата, усещайки как мускулите на гърдите му потръпват неприятно.

Развърза колчана от рамото си и подаде екипировката на оръжейника на Каракорум. Беше решил, че малко изпотяване и упражнения тази сутрин ще се отразят добре на Арик-Боке, но гневът на хана само се увеличаваше с всеки несполучлив изстрел.

— Искаш ли да продължим с мечове, господарю хан? — попита той.

Арик-Боке изсумтя. Щеше му се да насече някого до смърт, а не да повтаря движения и пози, докато мускулите го заболят. Кимна неохотно.

— Добре — рече той.

— Донеси на хана учебни мечове, Телан.

Докато оръжейникът се обръщаше, Арик-Боке вдигна глава, осенен от внезапно хрумване.

— Донеси и вълчия меч — промърмори той, — а също и тренировъчния костюм.

Телан забърза с лъковете към постройките около игрището. Върна се с два меча в ножници и костюм от твърда кожа. Арик-Боке взе мечовете и ги провери на тежест.

— Сложи си костюма, Телан. В настроение съм да съсека нещо.

Оръжейникът бе ветеран. Беше се сражавал рамо до рамо със Субодай и си бе заслужил мястото в ханския двор. Веждите му леко се свъсиха и изражението му стана сурово. За някой от учениците му това щеше да е признак на събиращи се буреносни облаци, но Арик-Боке изобщо не забеляза.

— Да наредя ли на някое от момчетата да го сложи, господарю хан? — попита Телан.

Арик-Боке едва го удостои с поглед.

— Да съм ти казвал да доведеш някое от момчетата? — остро попита той.

— Не, господарю.

— Тогава изпълнявай.

Телан започна да наглася кожените ремъци. Учебният костюм беше започнал съществуването си като ковашка престилка с дълги ръкави, чиито пластове кожа бяха толкова твърди, че едва позволяваха на човек да се огъне в кръста. Към него беше добавен подплатен шлем с предпазители за врата и тежки налакътници и наколенници. Телан нахлузи основната част през главата си и остана неподвижен, докато Аландар закопчаваше катарамите.

Арик-Боке извади учебен меч и замахна. Беше по-тежък от нормалното оръжие — нарочно се добавяше олово, за да се развият мускулите на китката и подлакътницата. Беше притъпен отстрани и отпред. Арик-Боке го изгледа намръщено и извади личното си оръжие, прибрано от тялото на Монгке.

Погледите на Аландар и Телан се насочиха към него, когато чуха тихото съскане на блестящата стомана, излизаща от ножницата. Не само двамата мъже бяха ветерани. Мечът се предаваше в семейството на хана от поколения. Дръжката бе оформена като стилизирана вълча глава, един от най-силните символи на младата държава. Чингис го беше държал, както и баща му преди него. Мечът беше полиран и ужасно остър, без нито една грапавина или друг недостатък. Изглеждаше точно като това, което беше — дълго парче остър метал, предназначен да сече плът. Арик-Боке го развъртя и изпъшка.

Аландар погледна Телан в очите и се усмихна горчиво на изражението му. Харесваше Телан и двамата бяха прекарали няколко вечери в пиене. Оръжейникът не беше от хората, които припадаха при вида на малко кръв или пред перспективата от здраво налагане, но не изглеждаше особено щастлив. Аландар закопча последната катарама и се дръпна.

— Да му дам ли меч? — попита той.

Арик-Боке кимна.

— Дай му твоя.

И тримата знаеха, че това няма да промени нещата. Костюмът бе пригоден да издържи много атаки, за да може младият воин да се опита да остане спокоен и съсредоточен, докато половин дузина негови другари го налагат. Нямаше да позволи на Телан да се движи достатъчно бързо, за да се защити.

Аландар подаде меча си на оръжейника и се ухили, докато стоеше с гръб към хана. В отговор Телан завъртя очи, но все пак взе оръжието.

След като Аландар се дръпна, Арик-Боке пристъпи напред и замахна с всички сили към врата на Телан. Усмивката на Аландар изчезна, когато оръжейникът залитна назад. Шлемът имаше тежки предпазители, защитаващи врата, но вълчият меч почти ги беше разсякъл и един от тях се държеше само на няколко нишки.

С огромно усилие Телан блокира следващия удар, като използва цялата си сила, за да накара кожените ръкави да се огънат достатъчно бързо. Арик-Боке изпъшка и на лицето му изби пот, но продължи да настъпва и да нанася удари горе и долу, към врата и слабините. Мечът оставяше ярки следи върху костюма и някои от разрезите зейнаха, разкривайки дрехите на Телан отдолу. Орлокът се канеше да се обади, но предпочете да замълчи. Арик-Боке беше ханът.

Телан явно осъзна, че участва в двубой, и когато Арик-Боке атакува, престана да отстъпва, използва тежестта на костюма и блъсна с бедро хана, като го извади от равновесие. В отговор последва удар с плоската страна на меча във врата, който откъсна кожения предпазител. Вратната артерия на Телан вече не беше защитена и той го разбра, тъй като незабавно усети полъха на хладния въздух. Опита се да отстъпи настрани и назад, но Арик-Боке го притискаше на всяка стъпка, размахвайки меча като сопа. Много от ударите му бяха отбити от кожата, изкълчиха пръстите му и го накараха да съска от болка.

Сякаш мина цяла вечност, преди той да спре. Коженият костюм беше целият в драскотини, едната му половина бе паднала в краката на Телан. По краката на оръжейника се стичаше кръв и бавно се събираше на локвичка, а Арик-Боке стоеше задъхан и дебнеше за някое рязко движение от страна на противника. За ужас на Телан и Аландар той опря върха на меча в земята и се облегна на него, сякаш беше някаква проста тояга, а не най-прочутото оръжие в историята на народа. Ханът бе плувнал в пот и дишаше тежко.

— Това е достатъчно — каза той, изправи се с усилие и подхвърли оръжието на Аландар, който го улови с лекота. — Кажи на шамана ми да се погрижи за раните ти, Телан. Аландар, след мен.

Без да каже нищо повече, той закрачи към изхода. Аландар прибра ножницата и едва успя да хвърли бърз извинителен поглед към Телан, след което забърза след хана.

Оръжейникът стоеше задъхан в центъра на игрището. Не помръдна дълго време и накрая едно от момчетата се осмели да го приближи.

— Добре ли си, господарю? — попита той, взирайки се в разкъсаните останки от шлема.

Устните на оръжейника бяха окървавени и той оголи зъби, докато се опитваше да пристъпи.

— Хвани ръката ми и ми помогни, момче. Не мога да вървя сам.

От признанието го болеше колкото и от раните, но гордостта не можеше да му позволи да падне. Момчето извика свой другар и двамата помогнаха на Телан да се махне от яркото слънце.

Арик-Боке крачеше бързо по коридорите на двореца. Яростта му сякаш бе поотпуснала хватката си и той разкърши рамене. Беше си представял Кублай, докато удряше оръжейника, и това бе уталожило гнева му за известно време. Но докато вървеше, той се надигна отново в гърдите като червена пружина, която го караше отново да нанесе удар.

Стигна лъскавите медни врати и ги бутна рязко, без да обръща внимание на стражите. Аландар го последва в залата за аудиенции и видя как най-старшите командири се изправят като кукли на конци. Ханът бе излязъл гневно преди часове и те бяха останали да го чакат, тъй като не можеха да напуснат без негово разрешение. Не показаха с нищо раздразнението си, докато се покланяха. Аландар забеляза, че единствената кана вино вече е пресушена, но нищо друго не показваше, че Арик-Боке е карал дузина мъже да го чакат почти цяла сутрин.

Той тръгна покрай тях към масата и изруга, когато видя празната кана. Грабна съда, отнесе го до вратата и го тикна в ръцете на единия страж.

— Донеси още вино — нареди, без да обръща внимание на мъжа, който се опитваше да задържи каната и да се поклони едновременно.

Когато се върна при командирите, в очите му блестяха яростни пламъчета и никой не посмя да посрещне погледа му.

— И така — процеди той. — Имахте време да помислите. Знаете какви са залозите.

Млъкна за миг, след което продължи:

— Съгледвачите ми са открили разбити ям станции. Заповедите ми остават неизпълнени. Доставките от север престанаха и ако шпионите ми не са се обърнали срещу мен, брат ми Кублай е обявил война на ханството. Човек от моята собствена кръв е насочил туманите си срещу законния си владетел.

Замълча и ги изгледа внимателно един по един.

— Светът се е смълчал като заек със змия в дупката си, а вие не можете да предложите нищо на своя хан? Нищо?

Изрева последната дума, пръскайки слюнки. Мъжете в залата бяха опитни воини, но се отдръпнаха от него. Сумтенето му изпълваше залата и белегът, минаващ през съсипания му нос, беше почервенял.

— Кажете ми как е възможно една войска да нахлуе в ханствата ми, без да разберем предварително за това. Нима дядо ми е основал ям линиите напразно? Месеци наред питам съветниците си защо спряха да пристигат писма, защо докладите закъсняват. Питах старшите си командири какво трябва да е станало, че Каракорум да се окаже откъснат от света по такъв начин. А сега вие ми кажете как може да се случи подобно нещо на хиляда мили около града, без изобщо да разберем.

Дневният страж беше решил да се презастрахова и се върна с две препълнени кани. Арик-Боке изчака да му напълнят чашата и я пресуши на бързи глътки. Когато изпи втората, изглеждаше малко по-спокоен, макар че вратът му се изчерви силно и вените му изпъкнаха.

— Това е минало. Когато всичко свърши, ще взема главите на онези, които твърдяха, че ям линиите никога не могат да бъдат прекъснати, че ми осигуряват сигурност и ранно предупреждение, за каквото никой друг хан не може и да мечтае. Ще взема главата на Алгу и ще дам дъщеря му на дружинниците ми, за да се позабавляват с нея.

Пое дълбоко дъх. Осъзнаваше, че само с гневни приказки няма да постигне нищо особено.

— Искам да бъдат възстановени. Орлок Аландар ще вземе най-добрите ви съгледвачи и ще ги разположи по линиите. Искам да знам къде са туманите на брат ми, за да мога да отговоря съкрушително на предателството им.

Обърна се към присъстващите, за да се увери, че виждат презрителната му физиономия.

— Аландар, кажи ми с какви сили разполагаме — най-сетне каза той.

— Без туманите в Русия и ханството на Чагатай… — започна орлокът.

— Кажи ми с какво разполагам, орлок, а не с какво не разполагам.

— С двайсет тумана, господарю хан. Ако оставим единствено стражата да поддържа ред в града.

— А брат ми?

Аландар се поколеба. Знаеше, че отговорът му е в най-добрия случай груба преценка.

— Може да има до осемнайсет тумана, господарю, макар че години наред воюваше със Сун и сигурно е изгубил много, може би шест или седем.

— Или повече, орлок. Ученият ми брат като нищо може да е изгубил половината си войска, докато е чел дзинските си книжки и се е обличал като дзинска курва.

— Както кажеш, господарю. Не можем да знаем със сигурност, докато ям станциите не бъдат възстановени.

— Той така и не победи Сун, орлок Аландар. Просто седя там пет години и чакаше Монгке хан да му се притече на помощ. Ето с такъв човек си имаме работа. Ето това е лъжеханът, моят брат, който прекъсна продоволствените ни линии и се размотава по света с безгрижна самоувереност, докато ханът на държавата на Чингис може само да отвръща на действията му. Вече не, Аландар. До гуша ми дойде от онези парцаливи разбойници, дето ги е страх да ми кажат, че ханствата се разпадат. Ще излезем и ще се срещнем с онзи учен брат. И ще го накарам да пълзи в краката ми, преди да приключим с него.

— Твоя воля, господарю хан — с поклон отвърна Аландар.

— Преди два месеца предателят е бил в Самарканд.

Арик-Боке посочи един от дванайсетте военачалници, които чакаха нервно заповедите си.

— Донесете ми картите. Да видим колко далеч може да е избягал за това време.

Някои от присъстващите се спогледаха; знаеха от опит, че отпочинал монголски туман може да измине хиляда или повече мили за толкова време. Аландар реши да вземе думата, тъй като си даваше сметка, че от всички в залата той е най-неуязвим за гнева на Арик-Боке.

— Господарю, може да бъде почти навсякъде. Предполагаме, че е изпратил тумани срещу Бату на север, така че най-вероятно е разделил силите си. Знаем обаче, че ще се появи пред Каракорум.

— Това е просто град — отвърна Арик-Боке.

— Град, в който живеят жените и децата на воините му, господарю. Кублай ще дойде за тях. Нима има друг избор?

Арик-Боке замръзна умислен. Накрая кимна.

— Да, разполагаме поне с това. Знаем накъде ще се насочи и имаме нещо, което е скъпо за него. Това ще ни послужи за отправна точка, орлок. Аз обаче не искам да водя отбранителни действия. Силата ни е в движението, в скоростта. Той няма да ме прикове на едно място. Разбирате ли? Враговете ни мислят по този начин. Искам да напуснете Каракорум и да го откриете, докато се движи. Искам да го подгоните като в кръгов лов и бавно да стеснявате кръга, докато не му остане накъде да бяга.

— Най-близките ям станции вече работят, господарю — отвърна Аландар. — Всеки ден възстановяваме около дузина, след като вече знаем какво се е случило с тях. Ще бъдем предупредени веднага щом зърнат туманите му.

— Чувал съм това и преди, Аландар. Няма да разчитам отново на тях.

Арик-Боке си пое дълбоко дъх.

— Изпратете туманите към ханството на Чагатай, със съгледвачи между и пред тях. Пет бойни групи от по четирийсет хиляди, за да покрият цялата територия. Искам съгледвачите да са нащрек. Когато открият врага… — замълча, наслаждавайки се на тази дума, свързана с глупавия му брат. — Когато го видят, няма да влизат в бой, докато не се събере цялата сила. Тогава ще поразим онзи лъжехан. И ще бъда там, за да го видя с очите си.

— Твоя воля, господарю. Ще оставя хиляда мъже да патрулират в лагерите и Каракорум и първо ще възстановя ям станциите между града и земите на Чагатай.

Това беше интерпретация на заповедите, които беше получил, и Арик-Боке незабавно настръхна.

— Това е просто град, орлок. Вече го казах. Аз съм ханът. Един град не означава нищо за мен.

Аландар се поколеба. Арик-Боке не беше в настроение да слуша възражения, но орлокът трябваше да говори. Постът му изискваше да успокои с такт и разум справедливия гняв на хана.

— Господарю, ако брат ти е изпратил тумани на север, те ще се озоват зад нас, докато напредваме към основната му войска. Каракорум може да бъде унищожен…

— Имам заложници, които ще ги държат кротки, Аландар. Ще опра ножове в гърлата на жените и децата им, ако докоснат и едно камъче от Каракорум. Това удовлетворява ли те? Кой военачалник на брат ми би дал тази заповед? Няма да предприемат действия срещу града заради страха от клането, което ще последва.

Аландар преглътна смутено. Не беше сигурен дали Арик-Боке наистина би изпълнил подобна заплаха и предпочиташе да не го подтиква натам. Никой хан не би и помислил да избива собствените си хора, но пък и никога не бе имало междуособна война, откакто Джучи беше предал Чингис. Онова обаче изобщо не можеше да се сравнява със ситуацията, пред която беше изправен Арик-Боке. Орлокът не изказа опасенията си и предпочете да замълчи.

Арик-Боке кимна, сякаш е получил съгласието му.

— Ще оставя достатъчно мъже, които да изпълнят заповедта ми, орлок. Мъже, които разбират значението на клетвата си. До гуша ми дойде. Кръвта ми крещи да отвърне на тези оскърбления. Пратете вестоносци при Хулегу. Кажете му, че го призовавам да изпълни клетвата си. И съберете туманите ми в равнината. Ще потегля да намеря брат си Кублай и аз ще избера как да умре, щом го пипнем.

Аландар сведе глава. Не можеше да се отърси от чувството, че ханът подценява туманите на противника. Те бяха бързи като собствените му хора и покрай цялото си фучене Арик-Боке не можеше да бъде убеден, че не са водени от глупак или учен. Един глупак не би прекъснал линиите за доставки до Каракорум, преди да атакува. Един учен не би неутрализирал най-силните владетели, дали клетва на Арик-Боке, преди още да е започнала истинската борба. Въпреки това Аландар се беше научил от малък да се подчинява.

— Твоя воля, господарю хан — рече той.

38.

Хулегу прокле паметта на генерала си, докато препускаше напред. Китбука бе загинал преди години, но бе оставил тежко наследство — мюсюлманите, които се бяха заклели никога да не приемат ханската власт. Отслужването на християнски литургии в джамиите се оказа ужасна пречка пред умиротворяването на района, макар че много от племената крещяха също името на Багдад, когато ги залавяше и наказваше.

Никога не бе и помислял, че ханството му ще се окаже такъв казан за проблеми. От унищожаването на града насам от хиляди мили бяха дошли мъже да се сражават за земята, която бе завладял. Ухили се, докато се носеше напред. Дядо му беше казал, че няма по-добър начин да изживееш живота си от този, а ханството никога не живееше в мир и спокойствие, всяка година бълваше нови врагове. Това бе добре за туманите му. Хората му се поддържаха в добра форма срещу тъмнокожите безумци, които умираха, крещейки името на града или на бога си.

Хулегу се сниши, когато покрай него избръмча стрела, и внимателно избра момента. Редицата вражески конници се огъна, докато атакуваше фланга й. Разполагаше само с няколко мига, преди да реагират на неочакваната му маневра. Чуваше младите им гласове да крещят, слънцето печеше жестоко, а във въздуха се носеше миризма на прах, пот и чесън.

Той направи едва доловим знак и галопиращата редица обърна към вражеския фланг, вдигайки пиките си в последния момент. Вряза се в коне и хора и си проби път на сто крачки навътре, сякаш бяха потъващ в плътта нож. Персите рухваха пред напора и Хулегу сечеше наляво и надясно, като всеки удар трябваше да троши, ослепява и да оставя гърчещи се хора след себе си.

Чу острото свистене на стрели от арбалет и нещо го удари високо в гърдите, проби бронята и стигна до ключицата му. Изстена, надявайки се да не се е счупила отново. Докато си пробиваше път през редиците, усещаше мястото само като изтръпнало, но болката нямаше да закъснее. Враговете превъзхождаха числено хората му, но туманите бяха все още бодри и силни, а денят едва бе започнал. Атаката беше откъснала голяма част от противниковите редици и той даде сигнал на мингхан командирите да я обкръжат и изолират от останалото множество. Беше като пастирската работа — да отделиш младите овнета от стадото и да ги хвърлиш под ножа. Основната войска от конници и пехотинци продължи напред, за да посрещне монголските стрели, и разполагаше с време.

С мокра длан Хулегу избърса потта от лицето си и примигна от солта, която ужили очите му. Беше жаден, но щом се огледа, не видя камиларче с мехове.

Някакво движение привлече вниманието му и той впери поглед в тъмната маса войници, появили се в тръс от хребета на близкото възвишение. Движеха се бързо и леко въпреки жегата и Хулегу виждаше, че са въоръжени с лъкове и мечове. Отдели се на двайсет-трийсет крачки от битката, за да прецени как най-добре да реагира. Всичките му тумани вече се сражаваха и не разполагаше с резерви. Започна да се мръщи, когато персийските войници продължаваха да прииждат, сякаш нямаха край. Броните им от месинг и желязо блестяха на слънцето. Изведнъж по фланговете им се появиха конници, които изпревариха пешаците.

Пропуснал беше цяла армия, крила се между хълмовете. Някой местен водач ги беше довел и скрил тук в очакване на удобния момент. Хулегу облиза пресъхналите си устни, като се оглеждаше в опит да усети как върви сражението. Трябваше да отдели цял туман, за да пресрещне новопристигналите и да им попречи да се присъединят към братята си.

Потта попадна в очите му, докато хората около него приключваха с избиването на стотиците, които бяха откъснали от основната войска. Воините познаваха добре работата си и бяха уверени в силата си, свикнали с битките след прекараните дълги години по бойните полета.

Потокът хора откъм хълма така и не спираше, прииждаха като разляло се земно масло. Хулегу се огледа за туман, който можеше да отдели, но всички се сражаваха усилено. Афганците се бяха уплашили. Хулегу пое дълбоко дъх и изрева нова заповед на единствения мингхан, който бе дошъл с него.

— Връщай се за подкрепа! — изрева той. — При Месинговия туман!

Повтори заповедта и смушка коня си. Врагът бе твърде многоброен, но Хулегу не беше готов да се оттегли, не и пред тези. Хората му още можеха да обърнат битката и да пречупят противника. Трябваше да изчака, да издебне удобния момент. Месинговият туман беше силно притиснат отпред и отстрани и бе на път да бъде прегазен. За първи път в този ден Хулегу усети червея на съмнението в стомаха си. Никога не бе губил сражение срещу дивите племена, които го посрещаха с писъци „Багдад“ и „Аллах акбар“, предизвикваха го всяка година и ставаха все по-многобройни. Озъби се и препусна да помогне на тумана си. Хората му нямаше да отстъпят пред тези селяни, които си лягаха с кучета. Воините можеха да бъдат победени, но не и обърнати в бягство.

Хилядата с него препуснаха в пълен галоп. Мнозина бяха изгубили пиките си и колчаните им бяха празни, но извадиха мечове и се врязаха във врага, пробиваха си път сред хаоса, надаваха бойни викове. Хулегу сечеше с цялата си сила, стоварваше меча си върху шлемовете, когато срещу него вдигаха щитове. От гърба на коня още виждаше как бодрите войници посрещат тумана му на издигащия се терен. Хората му атакуваха в широка редица, но пред очите на Хулегу тя започна, да се огъва под натиска на огромната маса. Подобно на скъсана рибарска мрежа, редицата бе разделена на десетина места. Не можа да удържи натиска и крещящите перси се носеха около и през нея, губейки стотици, за да стигнат до основното сражение.

Хулегу изруга, превърна гнева си в бърз сечащ удар и сцепи черепа на някакъв брадат мъж, който му показваше червените си зъби и надаваше див писък. Длъжен беше да следи развоя на битката и никога да не се предава на болката и яростта. Редиците по склона продължаваха да прииждат и въпреки жегата го побиха ледени тръпки. Шейховете го бяха уловили здраво, принудили го бяха да хвърли в боя всичките си сили, след което му устроиха засада с всичко, с което разполагаха.

Хулегу си беше разчистил място и събираше отново мингхана около себе си за нова атака в една слаба точка, когато видя съгледвачите си да препускат по окървавената трева. Те вече сочеха към тънещата в сенки долина от дясната му страна и той изстена. Ако там се криеше още една войска, с битката беше свършено.

Мисълта още се оформяше в главата му, когато първите редици излязоха от сенките, буквално по петите на съгледвачите. Хулегу изтри потта от очите си и зяпна. Гледката бе невъзможна, но въпреки това сърцето му подскочи. Плътни редици монголски воини се носеха напред, вдигнали пики като гора от тръни. Позна ги по знамената и поклати в почуда глава, след което се обърна отново към врага. Устните му бавно се дръпнаха назад, разкривайки зъбите. Не беше усмивка.

Куманите бяха напредвали в колона между хълмовете, притиснати от тесните долини. Когато излязоха на открито, те се разгърнаха и Хулегу изкрещя от радост при вида на маневрите, които познаваше като собственото си тяло. Два пълни тумана излязоха на нова позиция и се насочиха към множеството, спускащо се от хълма. Други два ускориха ход на равното и се понесоха към него като чук, размазващ персийските редици.

Хулегу видя как в небето се понасят десетки хиляди стрели и се изсипват отново и отново с глухи удари върху щитовете. Двете сили приближаваха, персийските редици рухваха под новата атака, очуканите им щитове не спасиха почти никого. Той се изправи в стремената, за да види как пиките се насочват напред. Редица от петстотин воини удари врага и премина през него, като мачкаше и сечеше. Хулегу изрева развълнувано и даде нови заповеди на командирите си. Персите бяха притиснати от две страни в капан, сякаш замислен от самия него. Един последен поглед към хълма му показа как новите тумани избиват персийските резерви, помитат кавалерията им и ги обсипват с порой черни стрели.

Битката бе приключила, но клането тепърва започваше. Мнозина перси захвърлиха оръжия и се опитаха да избягат или просто стояха с вдигнати ръце и изричаха последните си молитви. Биваха посичани или прострелвани от упор от туманите. Те не приемаха пленници.

Туманите на Хулегу надигнаха глави и загърбиха умората — гордостта ги караше да покажат всичко от себе си в присъствието на сънародници. Допреди малко бяха здравата притиснати и не показаха никаква милост, когато врагът започна да отстъпва. Избиването продължи през целия ден и когато слънцето започна да клони към запад, противниците бяха разпокъсани и ги събираха като стада на малки групи. Ранени стояха сред мъртвите и докато минаваше покрай един от тях, Хулегу използва прекършена пика вместо сопа и счупи врата му, просвайки го върху купчината трупове.

Отделните мингхани препускаха през бойното поле като хапещи мравки, издирвайки нови жертви, докато последните врагове бягаха в ужас с надеждата да се скрият в сумрака. Жегата започна да намалява и Хулегу свали шлема и разтри потното си теме. Денят беше хубав. Подухна топъл ветрец, понесъл миризмата на кръв. Хулегу затвори с облекчение очи и обърна лице към него. Отправи благодарност на бащата небе за спасението си и после му хрумна да благодари и на християнския бог. Китбука би се насладил на сцената и Хулегу можеше само да съжалява, че приятелят му не е жив, за да я види.

Отвори очи, когато монголските рогове засвириха победоносно — плътен нисък тон, бързо подет от всеки туман. От звука кожата по ръцете му настръхна. Той изсвири остро през зъби, за да привлече вниманието на командирите си и загледа как се развяват знамената му, привиквайки старшите си военачалници. Монотонният звук на победата продължаваше, изпълвайки долини и отеквайки в околните хълмове. Хубав звук.

Туманите му започнаха да ограбват мъртвите и на доста места избухваха свади, когато неговите воини си оспорваха правата върху оръжия и доспехи с новодошлите. Хулегу се разсмя при вида на търкалящите се в прахта мъже, които само допреди малко се бяха сражавали като братя. Сънародниците му бяха свирепи като истински вълци.

Докато командирите се събираха, видя дузина конници да се отделят от един туман и да поемат в тръс към него с развети знамена, като внимателно водят понитата си между труповете.

Уриан-Хадай беше преценил битката, докато влизаше в нея. Когато погледите им се срещнаха, и двамата знаеха, че Хулегу му е длъжник. Макар да бе принц и хан на собствено ханство, Хулегу заговори пръв, за да почете по-възрастния мъж.

— Започвах да си мисля, че ще ми трябва цял ден, за да ги довърша, орлок — рече той. — Добре си дошъл. Имаш моето гостоприемство и се надявам тази вечер да споделиш храната ми.

— За мен е удоволствие да помогна, господарю. Не се съмнявам, че накрая щеше да постигнеш победа, но щом съм ти спестил половин ден, това е хубаво.

Двамата се усмихнаха и Хулегу изтри отново потта от лицето си.

— Къде е брат ми Кублай, орлок? С теб ли е?

— Не и днес, господарю, макар че съм негов човек. С радост ще обясня, докато се храним.

Когато туманите напуснаха бойното поле, слънцето вече беше залязло. Нагорещените през деня брони изстиваха с пукот и телата в тях потръпваха понякога часове след смъртта. Опитни ветерани разказваха какви ли не истории как са виждали мъртви воини да се оригват и дори да се надигат за момент в седнало положение, преди да паднат отново. Мястото не беше приятно за нощувка и Хулегу знаеше, че ще трябва да прати хората отново тук, за да довършат разграбването. Поведе Уриан-Хадай и воините му към тревиста равнина на няколко мили на запад, почти в подножието на възвишенията. Там бе устроил лагер и преди луната да достигне зенита си, за всички имаше топла яхния и толкова твърд хляб, че можеха да го използват вместо лъжици, преди да омекне.

Хулегу беше в превъзходно настроение, докато хората на Уриан-Хадай сваляха снаряжението си и се грижеха за конете. Туниката му бе мокра от пот, но той изпита огромно облекчение да се отърве от бронята и да усети нощната прохлада по голите си ръце и лицето. Седна срещу орлока на Кублай; изгаряше от любопитство, но остави мъжа да яде и пие, преди да го засипе с въпроси. Нищо не уморява човек повече от сражение и туманите никога не изпускаха възможността да се нахранят добре след битка, стига да имаха тази възможност. Те бяха професионалисти, за разлика от мъртвите перси на бойното поле.

Когато приключи с храненето, Уриан-Хадай подаде купата си на слугата и избърса пръсти в гамашите си, добавяйки още малко мазнина към почернялата мръсотия по тях.

— Господарю, аз съм прям човек, така че ми позволи да говоря направо — рече той. Хулегу кимна. — Брат ти Кублай те моли да стоиш настрана от битките, които предстоят. Обяви се за хан и ще се бие с Арик-Боке. От теб иска единствено да останеш в ханството си и да не се намесваш.

Хулегу се опули, докато слушаше. Поклати невярващо глава.

— Арик-Боке е хан — дрезгаво рече той, мъчейки се да проумее чутото. — Аз бях там, орлок. Дадох клетва.

— Поръчано ми е да ти предам това, господарю. Брат ти Кублай те призовава да стоиш настрана, докато не се разбере с по-малкия си брат. Той няма вражда с теб, но не иска да избираш между братята си във време на война.

Уриан-Хадай наблюдаваше с тайна надежда събеседника си. Кублай не бе дал заповед да атакува, но туманите на орлока вече бяха сред воините на Хулегу. Само при един негов вик можеха да избият хиляди. Хората на Хулегу се смееха и разпускаха сред тях и орлокът знаеше, че може да победи.

Погледът на Хулегу се зарея към лагера и може би той също разбра заплахата. Поклати отново глава и изражението му стана сурово.

— Днес ми помогна, орлок. Благодарен съм ти за това. Посрещнах те като гост в лагера си, но това не ти дава право да ми казваш да погазя клетвата си. Когато слънцето изгрее…

Млъкна и гневът му започна да утихва, изтикан от объркването.

— Как изобщо е възможно това? Кублай не се е върнал в Каракорум. Щях да науча.

— Господарят ми е хан — сви рамене Уриан-Хадай. — Брат ти Арик-Боке не трябваше да се обявява за такъв. Въпросът ще се реши за един сезон и държавата ще продължи напред — водена от законния си владетел.

— Защо Кублай не дойде при мен лично? Защо е изпратил теб, Уриан-Хадай?

— Има да води война, господарю. Не мога да ти съобщя всичките му планове. Говоря с неговия глас и всичко, което казвам, е истина. Той не иска от теб да нарушаваш клетвата си. От обич към теб само те моли да останеш настрана, докато въпросът се разреши.

Хулегу отпусна глава на ръцете си и се замисли. Арик-Боке и Кублай му бяха братя. Идеше му да ги хване за вратовете и хубаво да ги разтърси. За хиляден път му се прииска Монгке да беше все още жив и да му каже какво да прави. Беше се заклел, но ако Арик-Боке наистина не бе прав да взема ханската власт? Още тогава се носеха приказки, някои се питаха защо не е изчакал завръщането на Кублай. И ето го резултата. Умът му почти не побираше размерите на разрухата, грозяща да се стовари върху държавата.

В най-добрия случай щеше да изгуби един брат и това щеше да е като удар с нож в гърдите, при това толкова скоро след загубата на Монгке. В най-лошия държавата щеше да се разпадне в конфликта и народът щеше да остане уязвим за заобикалящите го от всички страни врагове. Всичко създадено от Чингис щеше да бъде унищожено само за едно поколение. В това нямаше право и криво, нямаше претенция, която да стои по-високо от другите. Но Арик-Боке беше хан. Каквото и да казваше Кублай, това бе твърдо установено и непоклатимо. Хулегу оклюма още повече.

— Това е моето ханство — промърмори той сякаш на себе си и сведе глава.

— И ще си остане такова, господарю. Ти си го завоювал и то няма да ти бъде отнето. Господарят ми знаеше, че ще се разстроиш. Твоята болка е и негова, умножена хилядократно. Единственото, което желае Кублай, е бързо уреждане на проблема.

— Би могъл да остане настрана — едва чуто прошепна Хулегу.

— Не може, господарю. Той е хан.

— Какво значение има това за мен, орлок? — остро попита Хулегу и вдигна глава. — В живота няма правила. Каквото и да е писано или изречено от шамани, човек не е обвързан с нищо освен със самия себе си. Нищо освен веригите, които сам си е избрал. Законите и традициите не означават нищо, ако разполагаш със сила.

— Кублай разполага със сила, господарю. Докато ние двамата с теб говорим тук, той препуска към Каракорум. Въпросът ще се реши, преди да настъпи зимата, по един или друг начин.

Хулегу взе решение и устните му се свиха в тънка линия.

— Това е работа между братята ми, орлок. Не искам да имам нищо общо. На север има градове, които още са против мен. Ще прекарам сезона в обсади. Когато приключа, ще поема на изток към Каракорум и ще видя кой управлява.

— Мъдър избор, господарю. Съжалявам, че ти причиних болка.

Хулегу раздразнено изсумтя.

— Намери си друг огън, орлок. Уморих се да гледам лицето ти. Щом слънцето излезе, ще си тръгнеш оттук. Получи отговора ми. Ще изчакам.

Уриан-Хадай се надигна и се намръщи, когато коленете му прещракаха. Вече не беше млад и се запита дали може да се доверява на думата на човек, който не признава никаква сила на света освен собствената си способност да унищожава и води. Честният отговор беше, че не може.

За момент се замисли дали да не извика заповедта на хората си. Те бяха готови и само чакаха думата му. Така с един удар можеше да премахне важен играч от борбата.

Въздъхна. Другата възможност бе да приеме думата му и може би по-късно да съжалява. Кублай вече беше изгубил един брат. Уриан-Хадай се поклони и тръгна към друг огън. Знаеше, че тази нощ няма да може да мигне.

39.

Кублай не можеше да намери покой високо сред сиво-зелените хълмове. Стоеше и гледаше към широката долина, измамно неподвижна и спокойна от такава височина. Недалеч от дясната му страна ромонеше поток и можеше да се пресегне, да загребе ледена вода и да утоли жаждата си, ако тя се обади. Денят беше горещ и небето бе съвсем синьо, без нито едно облаче. Познаваше тази земя и след толкова години в териториите на Сун тя все още докосваше дълбоко душата му. Беше си у дома.

Някакъв воин зад него изруга, когато се подхлъзна на мократа скала. Кублай не се обърна, а продължи да се взира в топлата шир, пропита с усещане за простор и тишина. Беше уморен след дните и нощите здраво препускане, но трескавото очакване го беше държало в хватката си и ръцете му трепереха. Арик-Боке беше някъде там, отвъд погледа му. Кублай беше готов с плановете, хората му също бяха готови, но сега всичко се свеждаше до чакане. Ако Арик-Боке излезеше от Каракорум, те щяха да го посрещнат. Ако останеше в града, щяха да го смажат като бълха, хваната в шева на дрехата.

След толкова време заедно му беше странно, че най-приближените му не са наблизо. Баяр още беше в руския север, а Уриан-Хадай се бе разположил на отдалечените възвишения, след като се върна от мисията си при Хулегу. Липсваха му и двамата, но не толкова, колкото Яо Шъ. Старият монах бе станал твърде немощен да язди с туманите и най-сетне беше потеглил към своя манастир. Времето и възрастта угасят и най-големите пламъци, помисли си Кублай. Отправи мълчалива молитва отново да види приятеля си.

За първи път от години Кублай беше сам с воините си. Арик-Боке щеше да поведе срещу него туманите на Монгке, които бяха положили клетва. Кублай се намръщи при тази мисъл. Сама по себе си силата нямаше да накара брат му да се подчини.

Свързването с Хулегу беше рисковано. Брат му би могъл да изслуша Уриан-Хадай и незабавно да потегли, за да защити ханската власт на Арик-Боке. Орлокът беше предал на Хулегу думите му, но Кублай знаеше, че не може да се довери на брат си. Ако Хулегу се притечеше на помощ на Арик-Боке, това щеше да означава още една година война и още един мъртъв брат. Кублай се беше простил с илюзиите. Докато туманите се разтъпкваха, почиваха и се хранеха около него, той мълчаливо се помоли брат му да прояви малко здрав разум и да остане настрана.

Вдигна глава, когато чу гласа на звънчетата, понесъл се надалеч из притихналата планина. Този път не беше ям ездач, а малкото стадо, което беше пуснал на паша с двама съгледвачи без коне с надеждата, че ще успеят да приближат до Каракорум, без никой да ги предизвика. Очакваше да се върнат чак след месец и беше разположил лагера си сред възвишенията, далеч от града на брат си. Опита се да предположи какво може да означава преждевременното им завръщане, но накрая се отказа. Погледна надолу по стръмния склон и различи малките фигурки на мъже, гонещи кози и овце пред себе си. Щеше да мине време, преди да чуе онова, което имаха да му кажат.

Обърна се и видя сина си, опасно надвесен над скалите, за да пийне вода.

— Внимавай — каза му Кублай. — Хлъзгаво е.

Джъндзин се намръщи презрително при мисълта, че може да падне. Започна да пие от потока, но туниката му пое повече вода, отколкото гърлото. Кублай му се усмихна и продължи да наблюдава зорко като страж. Джъндзин остана на мястото си и се наведе назад, докато не успя криво-ляво да се облегне на камъните.

— Чух мъжете да си говорят за това, което ще правиш — рече той.

Кублай не го погледна.

— Сигурен съм, знаеш, че не бива да ми съобщаваш слухове — отвърна той.

Младежът се намести и сгъна единия си крак, за да може да опре лакти на коляното си.

— Не се оплакват — каза той. — Просто говорят, това е.

Кублай призова търпението си. Сякаш нямаше какво да прави, докато шпионите му не дойдат да докладват.

— И какво говорят? — попита той.

Джъндзин се ухили.

— Че ще станеш император, щом това приключи.

— Ако оживея, ще бъде… вярно — отвърна Кублай. — Ще бъда хан на народа, но император в Китай.

— Това означава ли, че аз ще бъда император след теб? — попита младежът.

Кублай го погледна и с мъка сдържа смеха си.

— Това ли искаш? Да управляваш света?

— Мисля… мисля, че би ми харесало, да — отвърна замечтано Джъндзин.

— В такъв случай ще направя всичко по силите си това да стане, синко. Ти си кръв от моята кръв, кост от моята кост. Ще основа династия и ти ще я продължиш.

— Значи ще се бием за това? За да станем императори?

Кублай се изкиска.

— Има и по-лоши неща, за които се бият хората.

Погледна през рамо към дружинниците, които си почиваха в пукнатините на планината. Огромното мнозинство от воините му оставаше невидимо в долините и деретата назад:

— Мисля, че ще бъда по-добър хан от Арик-Боке, Джъндзин. Това също е причина. Но един баща работи за синовете и дъщерите си. Посвещава цялата си сила и младост да ги отгледа, да им даде всичко, което има. Ще ме разбереш, когато и на теб ти се родят деца.

Джъндзин обмисли идеята много сериозно.

— Ще щадя градовете, когато стана император. Хората ще ме обичат, вместо да се страхуват от мен.

Кублай кимна.

— Или и двете, синко, ако си късметлия.

— Искам да променя света, както направи ти — каза Джъндзин.

Кублай се усмихна, но в усмивката му се долавяше и тъга.

— Навремето обсъждах подобни неща с майка си, Джъндзин. Тя беше жена с редки способности.

Погледът му се зарея за момент, докато беше унесен от спомена.

— Знаеш ли, веднъж й казах нещо подобно. Тя твърдеше, че всеки може да промени света. Но никой не може да го промени завинаги. След сто години никой от онези, които познаваш, няма да е сред живите. Какво значение ще има дали сме се сражавали, или просто сме прекарвали дните си в сън?

Джъндзин примигна към него, неспособен да разбере странното настроение на баща си.

— Ако няма значение, защо тогава ще се сражаваме с брат ти? — попита той.

— Може би не се изразих добре. Искам да кажа, че няма значение дали променяме света. Той продължава напред, а нашият живот започва и свършва. Самият Чингис твърдеше, че ще бъде забравен, а той остави дълга сянка, в това можеш да си сигурен. Важното е как живеем, Джъндзин! Важното е да използваме онова, което ни е дадено, пък макар и само за краткото време, което ни е отредено под слънцето.

Усмихна се, когато видя как синът му се мъчи да проумее думите му.

— Когато наближи краят, да можеш да кажеш, че не си пропилял времето си. Мисля, че това е от значение. И може би само то е от значение.

— Разбирам — рече Джъндзин.

Кублай се пресегна и го разроши енергично.

— Нищо не разбираш. Но може би ще започнеш след някоя и друга година.

Погледна надолу към бавно напредващите пастири.

— Наслаждавай се на мирните моменти, Джъндзин. Когато започне боят, те ще ти бъдат приятен спомен.

— Можеш ли да го победиш? — попита Джъндзин и погледна баща си в очите.

Кублай осъзна, че синът му се страхува, и си заповяда да се отпусне.

— Мисля, че да. Нищо не е сигурно.

— Той има повече тумани от нас — продължи Джъндзин, подтиквайки го да отговори.

Кублай сви рамене.

— Винаги сме били превъзхождани числено. Не мисля, че ще знам какво да правя, ако се изправя срещу по-малобройна войска от моята.

Видя, че изкуствената му приповдигнатост не вдъхва увереност у сина му, и тонът му стана сериозен.

— Не съм първият, който се мъчи да измисли как да отвърне на преимуществата на монголския туман в битка. Обаче съм първият от нас, който опитва. Познавам нашата тактика по-добре от всеки друг. Мисля, че мога да приложа няколко нови трика. Воините на брат ми са прекарали последните няколко години в мързелуване около столицата. Моите тумани пък са свикнали да се бият всеки ден, на всяка крачка. И са свикнали да побеждават. Направо ще ги схрускаме живи.

Синът му се ухили на самоуверените думи и Кублай се изкиска с него.

— Започвай да упражняваш сериите, Джъндзин. Засега няма къде да ходим.

Джъндзин застена от досада, но под строгия поглед на баща си намери равно място на скалите и започна плавните серии от движения и пози, на които го бе научил Кублай. Яо Шъ му ги беше показвал преди години, всяка си имаше име и история.

Кублай гледаше с критично око и си спомняше как Яо Шъ никога не беше доволен. Нямаше такова нещо като съвършенство в сериите, целта бе просто всеки удар, блок и завъртане да се доближат максимално до съвършенството.

— Обърни главата си, преди да се завъртиш — каза Кублай.

Джъндзин се поколеба.

— Какво? — попита той, без да мърда главата си.

— Трябва да си представиш, че противниците идват от няколко посоки. Не забравяй, това не е танц. Целта е да трошиш кост с всеки удар или блок. Представи си ги навсякъде около теб и реагирай.

Изсумтя одобрително, когато синът му рязко завъртя глава и посрещна въображаем ритник с чудесен кръгъл блок. След това Джъндзин заби като нож изправените си и стегнати пръсти в невидимо гърло.

— Задръж така и виж задния си крак — извика баща му.

Джъндзин оправи стойката си и застана по-снишен, след което продължи. Кублай го погледна с обич. Би било чудесно да му даде империя.

Арик-Боке надушваше собствената си пот, докато препускаше — горчива миризма на здраво животно. Не си беше позволил да се размекне след поемането на властта. Набитото му тяло никога не е било грациозно, но пък бе силно. Гордееше се, че е способен да изтощи по-младите мъже във всяко състезание. Още от малък беше научил голямата истина, че издръжливостта е колкото физическа, толкова и дело на волята. Изсумтя, докато се носеше напред, дъхът му свистеше в разбития нос. Имаше волята, способността да не забелязва болката и неудобствата, да продължава отвъд ограниченията на по-слабите. Справедливият гняв, който изпитваше, откакто научи за предателството на Кублай, не го бе напуснал нито за миг. Болежките и протестите на плътта не означаваха нищо за него, щом брат му препускаше из степите и го предизвикваше.

Туманите се бяха повлияли от настроението му и препускаха с мрачна решимост, претърсвайки страната за някакъв знак за предателя. Арик-Боке почти не познаваше мъжете около себе си, но това не беше важно; достатъчно му бе да се подчиняват на хана си. Старшите му командири бяха пръснати по огромната редица, всеки начело на своята част от четирийсет хиляди. Всеки двама от тях несъмнено се равняваха на всичко, което би могъл да извади Кублай срещу него, в това нямаше място за съмнение. Когато и петимата се съберяха подобно на свиващи се в юмрук пръсти, Арик-Боке щеше да смачка арогантния си брат.

Мисълта за това как ще си отмъсти му доставяше известно удоволствие, докато яздеше. В държавата имаше твърде много хора, които си въобразяваха, че могат да управляват. Дори синовете на Чингис бяха враждували помежду си. Гуюк беше убит по време на лов, макар Арик-Боке да подозираше, че Монгке има пръст в тази работа. Подобни неща вече бяха история, но той можеше да превърне смъртта на Кублай в нажежено желязо, запечатващо рана. Щеше да се погрижи тази смърт да всее страх у всички заговорници. Заслужаваше си Кублай да послужи за пример. Така щяха да помнят, че ханът е поразил собствения си брат и щяха да се боят. Арик-Боке кимна замислено, наслаждавайки се на усещането. Кублай имаше жена и деца. Те щяха да последват брат му в смъртта, когато въстанието бъде потушено.

Изправи се в седлото, щом видя препускащите от запад съгледвачи. Петте тумана, които яздеха на юг с хана, образуваха централната част от войската, а орлок Аландар командваше дясното крило. Арик-Боке усети как изведнъж се сгорещява и започва да диша по-бързо. Аландар знаеше заповедите. Нямаше да изпрати съгледвачи, освен ако най-сетне не бе забелязал врага.

Галопиращите воини се понесоха покрай предните редици към мястото, където се развяваха знамената на Арик-Боке. Хиляди ги гледаха как стигат до хана и обръщат понитата си срещу редиците. С конете си дружинниците им попречиха да приближат твърде близо — знак за новия страх, който се бе вселил сред монголите след смъртта на Монгке.

Арик-Боке не можеше да чака да бъдат претърсени и да ги допуснат до него. Най-близкият се намираше само през два коня и ханът извика въпроса си.

Съгледвачът кимна.

— Забелязани са, господарю хан. На около четирийсет мили.

Друго не му трябваше и Арик-Боке махна с ръка на съгледвача да препусне обратно към командира си. Собствените му вестоносци чакаха в готовност. Веднага щом чуха новината, те препуснаха в галоп. Така вестта щеше да стигне до всички тумани и да ги събере в истински чук от най-страховитите воини, виждани някога. Арик-Боке се ухили, докато насочваше коня си на запад и го подкарваше с пети.

Хвърли поглед към слънцето и пресметна времето, което щеше да му е нужно, за да се срещне с врага. Приливът на ентусиазъм отмина така бързо, както бе дошъл. Съгледвачът вече бе изминал четирийсет мили, което означаваше, че войските на Кублай разполагат с половин ден. Когато туманите на Арик-Боке стигнеха до тях, щеше да е вечер или нощ.

Отново започна да се поти, като се чудеше какви заповеди трябва да даде за атака срещу враг, който още не виждаше, срещу войска, която със сигурност се движи в същото време, през което той препуска към нея. Пропъди съмненията си. Планът беше добър, дори и да не изкараше брат си на бойното поле до утре, това в крайна сметка нямаше да има значение.

Кублай се взираше в далечната точка на хълма, очаквайки потвърждение. Ето го. Отново видя жълтия проблясък, който се появи и изчезна за миг. Издиша бавно. Най-сетне. Жребият беше хвърлен, трябваше да се види как ще паднат костите.

— Отговори с червен флаг — извика той на съгледвача.

Човекът, който бе сигнализирал на мили оттук, чакаше отговор. Кублай продължи да гледа към размазаната точка, докато съгледвачът разгъваше червения плат, дълъг колкото него, и го размахваше.

— Чакай, чакай…, а сега жълт — нареди Кублай.

Планът му най-сетне се бе задействал и напрежението донякъде намаля. Сигналните флагове не бяха нищо ново и съобщенията се предаваха от долина на долина от хората по върховете. Кублай обаче беше усъвършенствал тази практика, използвайки система от пет цвята, които можеха да се съчетават и да предадат изненадващо големи количества информация. Далечният наблюдател щеше да види сигнала и да го предаде нататък, покривайки огромните разстояния много по-бързо и от най-бързия кон.

— Добре — рече Кублай. Съгледвачът вдигна глава, но той говореше на себе си. — А сега да видим дали хората на брат ми имат куража да се бият за слаб хан.

40.

Аландар изруга раздразнено под нос, когато съгледвачите му препуснаха към него, явно очаквайки незабавно да отиде при тях, за да чуе какви новини носят. Трябваше да балансира заповедите си с най-добрите тактически решения според терена. Позицията му не беше добра и той определено не се наслаждаваше на утрото. Каракорум се намираше на повече от двеста мили зад тях, а Аландар бе изгубил навика да спи под звездите и да се събужда скован и премръзнал. Неговият блок тумани се движеше с добра скорост, покриваше района и поддържаше връзка с Арик-Боке, но той не можеше да се отърси от безпокойството. Всичко, което знаеше за Кублай, показваше, че мъжът не е глупак, а Арик-Боке бе убеден, че може да го подгони като елен в кръгов лов. Хората на самия Аландар очакваха от него да изреве бойни заповеди още при първия контакт и докато съгледвачите докладваха, той чувстваше питащите погледи на воините върху себе си. Загледа се право напред и продължи да препуска.

Четиримата му генерали бяха наблизо и той им свирна да се съберат при него. Ферих беше стабилен командир, с бяла коса и двайсет години опит при управлението на три хана. Той препусна през редиците със сериозно изражение, когато чу сигнала.

— Нови заповеди ли има, орлок? — попита, щом се приближи.

— Още не. Мирише ми на капан, Ферих.

Генералът автоматично погледна в посоката, където бяха забелязани туманите на Кублай, препуснали през проход между две долини. Контактът бе съвсем кратък, само колкото да накара съгледвачите на Аландар да препуснат презглава с новината. След това вестта щеше да бъде предадена нататък по дългата редица.

— Не е нужно да отвръщаш, орлок — рече Ферих. Аландар леко се намръщи, когато видя изписаното разочарование на лицето на по-стария мъж. — Ханът решава кога да спре средните тумани.

— А това няма да стане до свечеряване — отвърна Аландар.

Ферих сви рамене.

— Един ден повече не е от значение.

— Мислиш ли, че е капан? — попита Аландар.

— Може би. Забелязана е малка група, от не повече от шест или седем хиляди воини. Може да искат да се втурнем след тях и да ни устроят засада. Аз бих постъпил точно така.

Аландар се надигна максимално в седлото и се загледа към възвишенията наоколо.

— Ако е засада, трябва да имат някъде наблизо голяма сила, готова да атакува при първото ни действие.

Намираше се в трудно положение и Ферих разбираше дилемата му. Воините очакваха от командирите си да покажат кураж и бърза мисъл. Бяха чули новината и чакаха заповед да препуснат бързо, но Аландар не бе наредил нищо. Ако се хванеше на някакъв номер, щеше да изложи на риск туманите си и да си навлече гнева на Арик-Боке. Ако пък бе попаднал на опашката на противниковата войска и не се възползваше от шанса, щеше да изглежда като глупак или страхливец. Беше изправен пред невъзможен избор и затова предпочете да не прави нищо и да остави времето да реши вместо него.

В далечината отляво нещо замъглено привлече вниманието му. Аландар се обърна натам и изражението му бавно се промени, когато осъзна какво вижда.

— Кажи ми, че съм прав и че виждам прах оттатък онези хълмове, Ферих.

Генералът присви очи. Зрението му отдавна не бе така остро като навремето, но той прибягна до стария номер на съгледвачите — направи тръба с длани и погледна през нея.

— Трябва да е много голяма сила, за да вдигне облак като този — рече той. — Ако се съди по това къде видяхме предишните, би трябвало да са в позиция да ни ударят по фланга.

Аландар въздъхна с облекчение. Все пак щеше да може да докладва на хана за постигната победа.

— В такъв случай днес май ще видим малко бой. Прати пет хиляди между хълмовете след онези, които видяхме най-напред. Нека си помислят, че сме се хванали на номера им. Основните тумани могат да минат… оттам.

Той посочи процеп между зелените хълмове, през който можеха да заобиколят и да атакуват войската, вдигаща облака прах.

— Напредвай бавно, генерале. Ако това е главната сила на Кублай, ще останем извън обхват, готови за оттегляне. Ще бъде достатъчно да ги задържим на място, докато ханът стигне при нас.

Аландар погледна на изток, зад себе си, откъдето би трябвало да приближава войската на Арик-Боке.

— Скоро ще разполагаме с още четири тумана, а после и с туманите на хана. Тези на хана трябва да са тук утре следобед. Ще дам нови заповеди, когато пристигнат.

Ферих усети облекчението на орлока, че все пак е успял да вземе решение. Кимна отсечено, като вече се наслаждаваше на мисълта да внесе смут у онези, които се бяха опитали да излъжат войската на самия хан.

Пет мингхана поеха към първата долина и Аландар даде заповед на основната си част да обърне и да препусне към процепа между хълмовете. Понесоха се в галоп и израженията на воините се ободриха и оживиха от очаквания сблъсък. Всички бяха видели облака прах в далечината и вече си представяха объркването на лъжехана, когато се появят от различна посока и се нахвърлят като вълци по фланговете му.

Аландар беше в първата редица, влязла в долината между хълмовете, а туманите се понесоха с грохот след него. Смяташе, че е разгадал уловката на Кублай, но все пак си даваше сметка, че противникът го превъзхожда числено. Въпреки това не успяваше да се отърси от чувството на задоволство, че може да хване в капан онези, които се мъчеха да го надхитрят. Не се беше издигнал във войската благодарение на грешките си. За момент си помисли за Серианх, орлока на Монгке. Той беше свален от поста заради смъртта на господаря си и се сражаваше някъде в редиците. Все пак беше извадил късмет, че е останал жив.

Аландар навлезе в сенчестата част между стръмните склонове. Някъде отпред и отдясно трябваше да се намират воините, тръгнали да изненадат туманите му. Наведе се напред в седлото и ръката му посегна към дългия меч, който удряше хълбока на коня му. Клисурата започна да се разширява и той вече виждаше обляната в слънце зелена долина от другата страна. Стори му се, че чува звуци на битка в далечината — мингханите явно се бяха сблъскали с подвеждащата група, която би трябвало сам да атакува. От двете му страни се опънаха лъкове и воините се приготвиха да пуснат първия си смъртоносен залп. Можеха да яздят и без поводи, като управляват галопиращите понита само с колене. Аландар обичаше мига, в който и четирите конски копита се намират във въздуха. Този ден нямаше да използва лък, макар оръжието да бе привързано към седлото му. Чувстваше възбудата на мъжете наоколо, как бързо си поемаха дъх, как въздухът внезапно стана студен, когато възвишенията останаха назад и предната редица се озова на слънце. Туманите му не се бояха от нищо на света и той ги водеше. Чувстваше се невероятно, докато се взираше напред, за да види врага.

Изненада и разочарование обзе туманите на Аландар, когато заобиколиха подножието на хълма и пред тях се разкри долината, простираща се на изток. Всички започнаха да викат и да сочат напред, хиляди гърла изръмжаха недоволно и замлъкнаха.

В долината имаше коне. Хиляди коне. Човек не се нуждаеше от опита на Аландар, за да види, че върху тях нямаше монголски воини. Орлокът зяпна арабските момчета, които подкарваха с викове масата животни. Към опашката на всеки кон бе закрепена широка клонка, която се влачеше по прашната земя.

Стомахът на Аландар се сви от страх. Ако това беше ход за отклоняване на вниманието, къде се намираха туманите на Кублай? Почти без да се замисля, той намали темпото и туманите последваха примера му, като преминаха в лек галоп, последван от тръс. Бяха изнервени от капана — знаеха, че са попаднали в него, но още не виждаха опасността.

Аландар рязко се завъртя в седлото, когато чу виковете и предупредителния звук на рогове отзад. Туманите му още се намираха в теснината между хълмовете и се бяха разтеглили. Нещо се случваше на половин миля зад него и той изруга на висок глас и рязко дръпна поводите. Откъм началото на клисурата се чуваше стрелба с лъкове, която отекваше към него като бръмчене на пчели.

За момент не беше в състояние да мисли. Долината бе твърде тясна, за да обърне туманите си. Врагът атакуваше, а той не можеше да отговори. Вдигна ръка и даде заповед да продължат. Ако успееше да изкара всички от теснината, щяха да могат да маневрират. Воините се понесоха напред след него, без да обръщат внимание на момчетата и подигравателните им викове. Редиците се разтеглиха и Аландар забеляза движение отляво. Едва не изкрещя от безсилие, когато разбра ситуацията. Отдели се от останалите с дузина от личната си охрана. Зад него туманите продължаваха напред и излизаха от долината, но сърцето му се сви.

Монголски воини препускаха с пълна скорост надолу по склона право към фланга му. Аландар едва успя да изреве предупредително, но хората му бяха уязвими и вече се намираха под атака едновременно отзад и отстрани. Той оголи яростно зъби и извади меча си. Противникът го беше примамил на желаното място, но с игричките беше свършено, време беше за бой. Военачалниците на Аландар закрещяха заповеди и първите облаци стрели се понесоха във въздуха да посрещнат атакуващите. Това беше единственото преимущество на колоната му — можеше да използва повече лъкове срещу предната редица на противника.

Врагът вече бе разгърнал редицата си до петдесет души, когато първите стрели достигнаха целите си. Аландар загледа шокиран как противниците вдигат тромави щитове, с които сякаш улавяха стрелите във въздуха. Никога не беше виждал монголски воини да носят подобни тежки неща в бой. Те използваха лъкове, а лъкът задължително изисква две ръце. Военачалниците му вече обръщаха хората да ги посрещнат, заповедите бързо се предаваха на мингхан командирите и водачите на ягуни. Воините му се прегрупираха от фланг в широк фронт, но това бе една от възможно най-трудните маневри — изискваше хиляди да спрат дисциплинирано. И все пак започваше да се получава.

Надежда изпълни гърдите на Аландар, но тогава противниците захвърлиха щитовете и вдигнаха лъкове. Стрелите полетяха през стесняващото се пространство между двете войски. Аландар разбра, че редиците му не могат да се построят навреме, и видя как вражеските стрелци пускат залп след залп към воините му. Черна ивица профуча пред него, нещо го перна по рамото и отлетя настрани, като го разлюля в седлото. Друга стрела улучи коня му, заби се до перата в шията му и животното започна да се дави и да пръска кръв от ноздрите си.

Аландар изпадна в паника и едва успя да скочи от седлото, когато конят му се строполи. Хората му трябваше да излязат от долината, но можеха да го направят само ако препускаха с все сили, отдалечавайки се от нападателите. В същото време трябваше да построи силна редица, с която да отговори на атаката по фланга. Заповедите се заблъскаха в ума му, не виждаше изход. Слънцето печеше лицето му и стрелите бръмчаха около него, ала той не трепна. Гвардейците му го гледаха, но докато яхваше механично новия кон, лицето му беше напълно безизразно. Известно време туманите се сражаваха както намерят за добре.

Военачалниците му бързо усетиха липсата на заповеди и запълниха празнината, като започнаха да работят заедно. На онези надолу по командирската стълбица почти не им остана време да се разтревожат, докато получат новите заповеди и се задействат отново. Ягуни се строиха в плътни блокове с единствената цел да отразят страничната атака, докато основната част успее да излезе от теснината.

Това можеше да бъде достатъчно, за да спаси положението, но туманите на противника бяха ветерани от Сун. Когато сражението бе от разстояние, те се придвижваха напред на припокриващи се редици, така че винаги насочваха максимални усилия срещу най-слабите точки. Когато се стигна до копия и пики, те не отстъпиха и туманите на Аландар бяха отхвърлени назад.

Онези в теснината най-сетне излязоха на открито и Аландар поклати невярващо глава, когато видя войската, притискаща ги отзад. Предполагаше, че са не повече от онези няколко хиляди, които бяха зърнали за миг сутринта. Вместо това хълмовете бълваха воини под знамената на Кублай. Бяха същински порой и Аландар осъзна, че е трябвало да ги задържи в теснините, където можеха да нанесат по-малко поражения. Противникът го превъзхождаше най-малко двукратно и арабските момчета, които гонеха конете, гледаха със зяпнали уста как той смазва и разбива на пух и прах туманите му.

Аландар виждаше само хаос, твърде много групи препускаха напред-назад. Разбра, че още от първия си ход е играл според замисъла на Кублай, и това го жегна дълбоко. Стрели летяха във всички посоки и навсякъде около него падаха воини. Едва можеше да различи кой, кой е в навалицата, макар че вражеските тумани сякаш разпознаваха своите. Гвардейците му отблъснаха един воин, който се понесе с крясъци през тях, и с мечовете си отклониха пиката му настрани от своя командир. Докато мъжът падаше, Аландар откри, че отново може да мисли ясно, макар стомахът му да бе свит от мъка. Нямаше изход от положението. Трябваше да заповяда отстъпление.

Беше изгубил рога си заедно с улучения кон и се наложи да крещи на един от командирите. На човека му призля, щом разбра заповедта, но изсвири неколкократно сигнала. Отговорът като че ли се изгуби в масата сражаващи се мъже и само привлече вниманието към тази част от бойното поле. Във въздуха полетяха още стрели, които се издигнаха мъчително бавно, след което се изсипаха с бръмчене навсякъде около тях. Една улучи високо в гърдите офицера с рога и проби бронята му. Аландар изкрещя гневно, когато човекът се отпусна в седлото, обърна коня си и грабна рога.

Дишаше тежко, но въпреки това поднесе инструмента към устните си и повтори сигнала. Отговориха му бавно, тъй като воините бяха твърде притиснати, за да отстъпят с лекота. Започнаха да се изтеглят през труповете на приятели, като държаха хоризонтално мечове и пики, за да задържат противника на разстояние.

Образувалата се пролука внезапно се изпълни с вой. Още стотици изпопадаха на земята, давейки се от забилите се в гърдите и гърлата им стрели. Няколко редици се добраха до Аландар и се строиха около него, задъхани и с изцъклени очи. Задържаха позицията достатъчно дълго, за да се увеличи броят им до хиляда, след което отстъпиха. Към тях се присъединиха заблудени ездачи и накрая се получи отряд от около три хиляди, който се движеше сред поле, покрито с мъртъвци.

От генералите Аландар успя да види единствено Ферих, но разполагаше с около двайсетина мингхан командири. Всички бяха взели участие в сблъсъка и бяха здравата очукани, мнозина бяха получили рани. Аландар видя, че от вражеските тумани забелязаха отряда и започнаха да сочат към него. Лицето му побеля, когато хиляди свирепи погледи се обърнаха да видят бягството на орлока.

Малкият отряд продължаваше да подбира откъснали се воини, но междувременно врагът се строяваше, готов за нова атака. Аландар погледна към бойното поле. Загубите бяха толкова ужасяващи, че му призля — хиляди мъртви, изпочупени лъкове, ритащи коне и пищящи мъже, които напояваха с кръвта си земята. Един от враговете излезе при предната редица и каза нещо на онези около него. Всички изреваха предизвикателно и Аландар трепна в седлото.

Само пет хиляди очукани воини яздеха с него. Беше смятал да ги присъедини към останалата част от туманите си, но сражението в долината като че ли беше приключило. Между войските имаше осемстотин крачки, когато изтощените и уплашени воини намалиха темпото и погледнаха към него в очакване на заповеди. От другата страна долината беше изпълнена от тумани, които стояха неподвижно и ги гледаха в злокобно мълчание. Аландар преглътна нервно и без да получи команда, отрядът му спря. Той чуваше тежкото дишане и мърморенето. Хората му не можеха да повярват какво се бе случило. Бяха надхитрени и победени. Слънцето още беше високо в небето и Аландар се изуми колко бързо се бе развило всичко.

— Зад нас приближава ханът с достатъчно мъже, за да ги унищожи — каза той с възможно най-силен глас, за да го чуят. — Изгубихме само една битка. Не забравяйте, че се сражавахте храбро.

Докато изговаряше последната дума, вражеският водач изрева заповед и туманите се понесоха напред.

— Вървете! — изкрещя Аландар. — Ако падна, намерете хана!

Обърна коня си и го смушка с пети, препускайки в галоп.

Арабските момчета се пръснаха пред него, като крещяха обиди и подигравки.

Веднага щом Аландар излезе от долината, Кублай нареди да спрат. Не след дълго Уриан-Хадай се озова до него и двамата си кимнаха.

— Арик-Боке няма да поддържа същата формация, след като ни откри — каза Кублай. Не поздрави по-възрастния мъж, тъй като знаеше, че Уриан-Хадай ще го приеме като обида. С уменията и авторитета си орлокът не се нуждаеше от похвали — те му казваха нещо, което и без това знаеше.

— Често ми се е искало да посоча на Аландар грешките в мисленето му — рече Уриан-Хадай. — Не реагира добре, когато е под напрежение, винаги съм му го казвал. Получи добър първи урок. А сега ще обърнеш ли към Каракорум?

Кублай се поколеба. Войската му беше все още сравнително свежа, победата държеше духа на хората му приповдигнат и сега те се спешаваха да проверят конете и оръжията си. Беше казал на орлока, че ще опита бърза атака срещу авангарда на Арик-Боке точно когато редицата стане колона и се обърне към тях. Планът бе после да препуснат с все сили към столицата и да издирят семействата, които бяха оставили.

Уриан-Хадай видя колебанието му и приближи понито си до неговото, за да не ги подслушат.

— Искаш да продължиш — рече той; беше повече твърдение, отколкото въпрос.

Кублай кимна уморено. Жена му и дъщеря му бяха в безопасност в Санаду, на хиляди мили на изток. Не беше дребна работа да иска от хората си да продължат да се бият, като знаят каква участ заплашва близките им.

— Остава още малко време преди брат ми да събере туманите в една войска. Можем да го изненадаме, орлок. Ако около Каракорум не открием жените и децата, какво ще ме посъветваш тогава? Да ги ударим отново колкото се може по-бързо? Ако сега тръгна на север, ще пропилея възможността да спечеля. Това може да е единственият ни шанс.

Уриан-Хадай го изслуша със студена физиономия, която не издаваше нищо.

— Ти си ханът — тихо рече той. — Ако заповядаш, ще продължим.

— В момента ми е нужно повече от това, Уриан-Хадай. Никога не сме се сражавали с враг, който държи жените и децата ни. Дали хората ще ме последват?

По-възрастният мъж мълча сякаш цяла вечност. Накрая кимна бавно.

— Разбира се, че ще го направят. Знаят не по-зле от теб, че плановете се променят. Може би наистина е най-добре да продължим да се сражаваме тук, докато разполагаме с преимуществото.

— Но въпреки това ти искаш да тръгнем на север.

Орлокът се чувстваше видимо неудобно. Беше положил клетва за вярност, но мисълта за жена му и децата му в ръцете на стражите на Арик-Боке го тормозеше непрекъснато.

— Аз ще… изпълнявам заповедите ти, господарю хан — официално отвърна той.

Кублай се извърна. Неведнъж със закъснение беше виждал вариантите, възможностите да насочи живота си в една или друга посока. Рядко се случва да получиш подобно прозрение в подходящия момент. Затвори очи и усети полъха на вятъра. Чувстваше смърт на север, но миризмата на кръв бе силна и той не знаеше дали това е истинска поличба или не. После се обърна на изток, където бяха войските на брат му, и усети същата студена тръпка. Изведнъж разбра със сигурност, че смъртта дебне навсякъде. Тръсна глава, сякаш за да махне паяжините от мислите си. Чингис не би изгубил нито миг. Хората му познаваха смъртта, живееха всеки ден с нея. Колеха животни със собствените си ръце и знаеха, че когато някое дете започне да кашля, не след дълго ще го намерят изстинало и неподвижно. Не можеше да се страхува от подобен постоянен спътник. Не можеше да позволи той да му влияе. Кублай беше ханът в този момент и той вземаше решенията.

— Заповядвам да продължим, орлок. Събери колкото се може повече стрели и подгони Аландар към приближаващите тумани. Ще ударим следващата част с всичко, с което разполагаме.

Без да каже нито дума, Уриан-Хадай обърна коня си и закрещя заповеди на чакащите тумани. Воините се смутиха, но бързо яхнаха конете и се построиха, без да обръщат внимание на ранените и умиращите наоколо. Слънцето клонеше към залез, но през лятото вечерният здрач щеше да продължи дълго. Имаше достатъчно време за още една битка преди падането на нощта.

41.

Кублай благодари на брат си за лошите му решения, когато видя туманите му, препускащи насреща. Великият Субодай бе използвал същата система навремето — пет пръста, простиращи се надалеч в търсене на врагове. Това беше много силна формация срещу бавно движещи се пехотинци. Срещу туманите под негово командване обаче бе слабост. Брат му беше формирал отделна колона с дължина сто мили, която да претърсва района. Кублай и Уриан-Хадай бяха ударили края й и докато колоната се обръщаше да го посрещне, той можеше де мине покрай нея и да насочи почти дванайсет тумана срещу всяка отделна група. Арик-Боке още можеше да спре и да събере туманите си, но дотогава воините му бяха уязвими и като численост, и като сила.

Като цяло Кублай и Уриан-Хадай се изправяха срещу далеч по-многоброен противник дори след като избиха хората на Аландар. Този недостатък щеше да изчезне, докато разсичаха змията парче по парче. Кублай прехвърли за хиляден път плановете си наум, като търсеше нещо, с което допълнително да наклони везните в своя полза. Не беше нужно да проверява дали Уриан-Хадай е на позицията си. Орлокът беше по-опитен от всеки, когото би могъл да извади Арик-Боке, и туманите му го показваха с начина, по който се носеха като вода по земята. Вторият блок вражески тумани беше твърде далеч, за да чуе роговете им, но през огромната зелена шир виждаше как започват да се строяват в бойни формации. Кублай се намръщи от вдигналия се вятър и погледна към слънцето. Мекият сив здрач продължаваше часове наред по това време на годината, но това можеше да не е достатъчно. Изобщо не му се искаше да се оттегля, преди битката да е свършила, но и не биваше да бъде хванат на едно място. Всяка маневра беше замислена така, че да намали способността на брат му да се движи, като в същото време самият той получаваше повече терен за действие. Не трябваше да бъде заварен от нощта, докато от всички страни приближават вражески войски.

Ако бе изправен срещу флегматичните сунски войници, щеше да даде заповедите си в последния момент и противникът нямаше да бъде в състояние да реагира. Но монголските тумани отсреща можеха да отвърнат не по-бавно от него. Въпреки това численото превъзходство беше на негова страна. Уриан-Хадай поддържаше реда и Кублай изпрати хората си напред в колона, подобно на два втурнали се един срещу друг елена. На една миля разстояние вече копнееше да даде последната заповед и сърцето започна да бие лудешки в гърдите му. Туманите на Арик-Боке се движеха плавно и уверено. Кублай не знаеше кой ги води и дали Аландар е стигнал до привидно убежище в техните редици. Надяваше се да е успял — така щеше да го обърне в бягство за втори път през този ден.

До противника оставаше половин миля, или шейсет удара на сърцето. Кублай даде заповедта си и в същия момент видя как противниковите тумани обръщат, за да погълнат началото на колоната му. Ухили се срещу вятъра, когато Уриан-Хадай и генералите отвърнаха със същата формация. Двете ударни части се разгънаха, но Кублай разполагаше с повече тумани и можеше да си представи как изглеждат те на враговете, разпервайки се като криле зад него, все по-надалеч и по-надалеч.

В следващия миг от двете страни започна стрелбата. Широките редици можеха да изкарат много лъкове и във въздуха се издигнаха десетки хиляди стрели, по една на всеки шест удара на сърцето, изстрелвани от хора, обучавани да боравят с лък едва ли не от прохождането си. За първи път през живота си Кублай почувства какво означава да попаднеш под подобен порой и трябваше да събере целия си кураж, за да не трепне от изпълнения с вой и бръмчене въздух. Залповете следваха като удари на бойни барабани и се разминаваха в небето. Чуваше тъпите удари на стрелите, улучващи плът и метал, стоновете и виковете на мъжете от двете си страни и отпред. Самият той се намираше в четвъртата редица, но и тя не бе пощадена — стрелите профучаваха над главите им и падаха навсякъде около тях. Неговите по-широки редици обаче можеха да отговорят с много повече стрели и въздухът бе по-черен от неговата страна, докато воините му стреляха, като едва си правеха труда да се прицелват.

Първите залпове пробиха дупки в галопиращите предни редици; вторите и третите пометоха хора и коне и онези зад тях се сгромолясваха на купчини. Пороят стрели пробиваше броня и от двете страни. Тежките щитове, които Кублай беше взел от Самарканд, отдавна бяха захвърлени да ръждясват в долината, където разбиха орлок Аландар. Тактиката си заслужаваше да бъде изпробвана, но истинската сила на туманите се криеше в стрелците, в смазващата мощ на лъковете от рог и бреза с тетиви, опънати с помощта на костния напръстник и пуснати в мига, когато и четирите копита на коня са във въздуха. Четвъртият залп беше особено жесток и въздухът така се изпълни със стрели, че сякаш стана трудно да се диша. Хиляди и от двете страни бяха улучени, препускащите с пълна скорост коне рухваха и се прекатурваха с такава сила, че убиваха ездачите си.

Туманите на Кублай поддържаха формацията си по-добре от противника. Бяха се сражавали години наред в Сун против цели гори от вражески арбалети и пики. Редиците се надипляха там, където дъждът от стрели беше най-силен, но останалите продължаваха напред, почти без да намаляват скоростта си. В последните мигове преди сблъсъка изпълниха машинално движенията, които им бяха станали втора природа — лъковете бяха окачени за седлата и хиляди мечове бяха извадени от ножниците, а в същото време воините леко забавяха ход, позволявайки на онези отзад да ги настигнат.

В първите редици на Кублай се намираха копиеносците, които насочиха напред дългите си оръжия. Беше нужна огромна сила в ръката и рамото, за да задържат пиките хоризонтално. Сваляха ги в последния миг, като насочваха върховете им право напред и се навеждаха, за да посрещнат удара. С тежката маса на коня, ездача и бронята, пиките пробиваха с лекота люспестите нагръдници, носени от туманите. Ездачите на Кублай нямаха ремъци, с които да държат дългите копия. След удара воините ги пускаха, за да не счупят ключиците или ръцете си. Въздухът се изпълни с хвърчащи трески, когато десетки хиляди копия удариха и много от тях се разцепиха или счупиха при дръжката. Противниците от първата редица рухнаха, като се давеха в кръв или умираха от вътрешни кръвоизливи.

Сблъсъкът на хиляди воини, носещи се с пълна скорост едни срещу други, избликна в глух грохот на копита и ревящи гърла. Двата фронта се смесиха и с безумна ярост започнаха да се секат с мечовете. Широката редица на Кублай бързо се плъзна покрай фланговете, изпълнявайки спокойните команди на Уриан-Хадай. Туманите му бяха запазили стрели и сега изстреляха още десетина залпа от двете страни, пронизвайки верните на Арик-Боке воини.

Отвърнаха им със също толкова свирепи залпове. Двете страни вече се бяха приближили, опъваха и пускаха тетивите с мрачна решимост и продължаваха да се бият, без да обръщат внимание на падащите около тях. Отпред туманите на Кублай продължаваха да натискат и да избиват, смазвайки главата на змията. Фланговете започнаха да се огъват и стрелците на Арик-Боке не можеха да се прицелят добре, когато онези отпред бяха принудени да отстъпят. Уриан-Хадай препускаше по редиците си само на двеста крачки от основната линия. Хората му продължаваха да стрелят, докато главата на чука продължаваше работата си. Ответният дъжд от стрели започна да отслабва, но воините продължаваха да стрелят, докато колчаните им не се изпразниха. В сблъсъка бяха изстреляни повече от милион стрели.

Вражите тумани не отстъпваха, не се предаваха, но силите на Кублай бяха неудържими. Ветераните му се възползваха от всяка възможност и продължиха напред, принудиха врага да отстъпи една крачка, после още една, а след нея и цяла дузина, докато първите две редици се разпаднаха. Вражите войници можеха да се насочат към фланговете си, където Уриан-Хадай наблюдаваше със студени очи. Туманите под негово командване извадиха мечове и съскащият звук накара фланговете да потръпнат. Противникът нямаше място да препусне в галоп. Уриан-Хадай изкрещя заповед и туманите се хвърлиха срещу фланговете, нанасяйки къси съсичащи удари.

Средната част на колоната рухна, онези отстрани усетиха промяната и изпаднаха в паника. Опитаха се да обърнат конете си и задърпаха яростно поводите, но се озоваха притиснати в навалицата от понита и спешени мъже. Краищата на фланговете бяха ударени отново и туманите на Уриан-Хадай ги разпръснаха, а онези в центъра обръщаха гръб на битката и шибаха отчаяно конете си. Дори тогава, след като взеха решение да се оттеглят, не можеха да го направят. Нямаше място за маневриране и пресата на онези зад тях ги задържаше на едно място, ревящи от страх и болка. Избиването продължи, фланговете бяха така силно притиснати, че хората едва успяваха да помръднат. Туманите на Кублай не даваха пет пари за онези, които се опитват да се предадат. Нямаше място за милост. Още бе прекалено рано за отбой и клането беше ужасно. Мъже с вдигнати ръце биваха съсичани на място. Цвилещи коне получаваха още жестоки рани от профучаващите покрай тях воини.

Кублай беше взел участие само в първата атака. Чакаше отстрани с група дружинници, наблюдаваше внимателно и даваше заповеди за оправяне на редиците и за нови удари. Все едно гледаше как вълна удря скала, само че скалата се натроши и се разпадна на пясък пред очите му. Зърна за миг орлока на брат си, който се биеше, ревеше заповеди в центъра и вече се мъчеше да избяга. Аландар ще запомни този ден, със задоволство си помисли Кублай. Стига да го преживее.

Обърна се, когато чу рога на Уриан-Хадай. В сгъстяващия се здрач различи приближаващите нови тумани. Това би трябвало да е централната формация на Арик-Боке и Кублай предположи, че брат му е някъде в карето, препускащо към него. Междувременно слънцето беше залязло. Ако беше пладне, моментът щеше да е подходящ да продължи. Хората му бяха разбили туманите от втората група и отделни ездачи вече бягаха, търсейки закрилата на своя хан, появил се на бойното поле.

Уриан-Хадай отново наду рога си и Кублай измърмори под нос. Не беше нито глух, нито сляп. Планове и стратегии се блъскаха в ума му и той стоеше неподвижно, хипнотизиран от появилата се възможност. Напомни си, че хората му са уморени. Стрелите им бяха изчерпани, пиките — натрошени. Щеше да бъде лудост да ги хвърли отново в бой, при това в тъмното. Но пък можеше да сложи край на всичко още днес и мисълта го гризеше. Стисна в юмруци поводите и бронираните му ръкавици изскърцаха. Рогът прозвуча за трети път и го изтръгна от унеса му.

— Чувам те! — извика гневно Кублай и направи знак на дружинниците си. — Дайте сигнал за отбой. За днес достатъчно.

Продължи да се взира в далечината, докато зовът на рога се носеше към туманите му. Те очакваха командата и се оттеглиха бързо, построиха се в редици и отпуснаха ръце върху роговете на седлата, като се смееха и си подвикваха. Мъртъвците се търкаляха навсякъде и Кублай чу как някой пищи с цяло гърло някъде в потръпващите купчини, покрай които минаваха. Сигурно си беше счупил краката, щом имаше толкова много останал дъх. Кублай не видя воина, който се спеши и тръгна към ранения, но викът изведнъж секна. Неочаквано си помисли за Джъндзин и изпита тревога. Беше ужасно трудно да бъде хан и баща едновременно. Хората му разбираха, че се тревожи за петнайсетгодишния си син, но той не издаваше страха си, нито пък оставяше Джъндзин настрана от битките. Уриан-Хадай обикновено го поставяше в задните редици на всяка формация, без това да се набива на очи. Кублай затърси с очи сина си, но не можа да го види. Стисна зъби и мълчаливо се помоли на бащата небе Джъндзин да е добре. Уриан-Хадай със сигурност знаеше. Този човек не пропускаше нищо.

Хиляди воини на Арик-Боке се бяха спасили от смазващия удар, който им беше нанесъл. Продължаваха да бягат, докато хората му се строяваха и поемаха на север. Кублай погледна през рамо над полето, покрито с мъртви коне и хора, към облака прах, вдигнат от брат му. Туманите вече се сливаха с мрака на наближаващата нощ. Той кимна, отправяйки им присмехулен поздрав. Орлок Аландар се беше измъкнал в последния момент и на Кублай страшно му се искаше да го чуе как обяснява на Арик-Боке загубата на толкова много воини само за един ден.

Арик-Боке беснееше. Беше се навел напред в седлото, викаше „Ну!“ на коня си и го риташе жестоко в слабините, за да го накара да препусне още по-бързо. Потта течеше в очите му, той примигна, за да я изтръска, и впери поглед в далечината. Светлината почти се беше стопила и туманите отпред се движеха и смесваха като неясни сенки. Чуваше само галопиращите коне около себе си, така че битката отпред изглеждаше нереална, лишена от звъна на мечове и писъците на хора.

Предводителят на един от туманите му поведе коня си странично, за да настигне хана, главата на животното се вдигаше и спускаше с бясно темпо. Арик-Боке не му обърна внимание, беше се съсредоточил изцяло върху онези отпред. Знаеше, че е изгубил контакт с туманите отзад, че разтеглената му формация е била атакувана в единия край. Разбираше много добре, че с воините около себе си няма да успее да обърне в бягство брат си, че трябва да изчака и да се престрои. Във формацията му имаше само четири тумана, но отзад идваха още осем. Заедно трябваше да са достатъчно, независимо какво бе успял да направи Кублай. Арик-Боке се изплю, когато името на брат му прелетя през мислите му. Усещаше слюнката си като супа в устата и от горещината потта бликаше от всяка пора на тялото му, но той продължи да препуска напред, по-бързо и по-надалеч, отколкото го бе правил от години. Със сигурност атаката е била организирана от Уриан-Хадай. Арик-Боке знаеше, че брат му е проявил достатъчно разум да предаде командването на по-опитен военачалник. Изкрещя дълга ругатня, която накара хората около него да се извърнат, за да не стават свидетели на яростта му. Трябваше да направи хиляди неща по различен начин. Кублай беше слаб учен и Арик-Боке си мислеше, че брат му е превърнал добрите тумани в безредна тълпа. А ето че бяха ударили точно на подходящото място и в подходящия момент. Бяха разбили орлок Аландар, а това просто не беше за вярване. Дясното крило на войската му би трябвало да е най-силната му част, но вече беше прегазено. А сега се спускаше нощ и щяха да избегнат отмъщението му.

Равнината беше дълга и плоска, но от битката все още се виждаше мъничък облак прах, когато се стъмни. В последните мигове преди да я изгуби от поглед, Арик-Боке бе готов да се закълне, че вижда тумани, насочващи се на север. Стисна зъби, горещината на тялото му беше като гориво за пламтящия в гърдите му гняв. Каракорум имаше съвсем малко защитници, цялата войска беше излязла с него. Призля му при мисълта, че брат му може с един бърз удар да превземе столицата. Беше отхвърлил кекавите теории на Аландар с убеждението, че брат му никога няма да успее да доближи града. Самият Каракорум не би трябвало да означава нищо, но въпреки това на Арик-Боке му идеше да изреве от ярост и безсилие. Който държеше Каракорум, можеше да вземе и властта. Столицата имаше значение в очите на принцовете и малките ханства.

Генералът го беше настигнал, препускаше до него и викаше някакви въпроси. Отначало Арик-Боке не му обърна внимание, но когато мракът се спусна, се принуди да премине в лек галоп и после в тръс. Конете пръхтяха и дишаха тежко, пламтящата енергия сякаш изтече от него, оставяйки в тялото му студ, какъвто не бе чувствал досега. До този момент нито веднъж не беше помислял, че Кублай може да го победи в сражение. Умът му се изпълни с картини как се изправя срещу учения с меч в ръка. Образите бяха приятни, но вече безсмислени, и Арик-Боке тръсна глава, за да ги пропъди. Продължи да язди напред в нощта.

Навсякъде около него прииждаха воини, навели засрамено глави пред другарите си. Появяваха се от мрака и се присъединяваха с десетки и стотици към последните редици на туманите му. Арик-Боке видя как един от тях смушква коня си и продължава напред, като се обръща да провери темпото на предната редица. Намираше се на един кон разстояние, но едва когато се обади, ханът го разпозна като Аландар. Кокалчетата му бяха побелели от стискане на поводите, когато орлокът стигна до него, донасяйки със себе си воня на пот и кръв, която се вееше около него като наметало.

— Господарю хан — поздрави Аландар.

Не беше нужно да вика, за да бъде чут през тропота на конете. Вече се движеха в тръс и черната трева се носеше невидима под копитата. Арик-Боке едва не извика да донесат факли, но от бойното поле продължаваха да пристигат стотици воини и той не знаеше дали всички са от неговите хора. Не беше разумно да издава къде се намира.

— Орлок, лишавам те от поста ти. Вече няма да водиш войските ми.

Опитваше се да говори спокойно, но яростта заплашваше да го пръсне. Искаше да види лицето на мъжа, но мракът бе пълен.

— Твоя воля, господарю — с изтощен глас отвърна Аландар.

— Няма ли да докладваш? Или трябва да ти вадя думите с ченгел от устата?

Гласът на Арик-Боке постепенно се засилваше, докато накрая почти крещеше. Усети как Аландар трепна.

— Съжалявам, господарю. Заложиха ни капан и подлъгаха воините ми с втора позиция, за да ме накарат да си помисля, че съм разгадал уловката им.

Аландар вече бе проумял какво беше станало, но след събитията през деня бе толкова замаян и капнал от умора, че едва говореше. Не биваше да хвали врага, но в гласа му въпреки това се долавяше уважение.

— Устроиха ни засада, след като ги последвахме в една теснина. Видях около дванайсет тумана общо, под командването на Кублай и Уриан-Хадай.

— Не бях ли заповядал да изчакаш основната войска да дойде при теб, ако видиш врага? — попита Арик-Боке. — Нима не бях взел предвид точно това, което се случи днес?

— Съжалявам, господарю. Стори ми се, че съм разгадал плана им и мога да им нанеса удар вместо теб. Видях шанс да ги разбия и се възползвах. Сгреших, господарю хан.

— Сгреши — повтори Арик-Боке.

Не можеше да слуша извиненията му. Обърна се към военачалника от другата си страна.

— Ойрах, вземи оръжието на този човек и го завържи. Ще се разправя с него, щом се съмне.

Не обърна внимание на звука на борбата, когато воините наобиколиха Аландар. Нима наистина очакваше, че ще остане жив? Ама че глупак.

Когато лунният сърп се издигна в небето, хвърляйки немощна светлина, туманите му стигнаха краищата на бойното поле, изоставено от Кублай. Някои от падналите хора и коне бяха все още живи и молеха окаяно за помощ минаващите покрай тях. Арик-Боке си проправяше внимателно път и поведе понито съвсем бавно. Мъртвите бяха осеяли земята и той чуваше как ранените хлипат от болка. Яростта се превърна в толкова твърда буца в гърдите и стомаха му, че едва можеше да изправи гърба си. Орлокът на Кублай беше сторил това.

В центъра на мъртвите Арик-Боке се спеши и нареди да донесат фенери. Вонята беше ужасна, мухите вече се бяха насъбрали въпреки мрака и бръмчаха в лицата на хората му, така че трябваше непрекъснато да ги пъдят. Той дишаше дълбоко със затворени очи, докато палеха фенери и ги окачваха на стълбове. Те хвърляха златиста светлина, разкривайки навсякъде зяпнали мъртвешки очи и студена плът. Арик-Боке леко потрепери, докато се обръщаше на място и оглеждаше пораженията. Устните му се свиха в тънка линия от отвращение и гневът го заслепи. Брат му беше отговорен за всичко това.

— Доведете ми Аландар — каза той.

Не си направи труда да се обърне конкретно към някого, но въпреки това заповедта бе изпълнена бързо. Аландар беше домъкнат и проснат по очи в краката му.

— Накрая на север ли потеглиха? — попита Арик-Боке.

Мъжът, който доскоро беше негов орлок, се изправи с мъка на колене и кимна, държейки главата си колкото можеше по-сведена.

— Така мисля, господарю.

— Значи целта му е Каракорум — промърмори Арик-Боке. — Още мога да го настигна.

Знаеше защо Кублай иска града. Десетки хиляди жени и деца бяха образували свой бедняшки квартал в равнината около столицата и чакаха завръщането на мъжете и бащите си. Арик-Боке извади дълъг нож от ножницата на бедрото си. Навсякъде около него се въргаляше разкъсаната плът на хората му и трябваше да има отмъщение, цена, която да се плати за всичко това. Знаеше какво трябва да направи.

Аландар чу съскането на оръжието и вдигна уплашено глава.

— Господарю хан, аз…

Гласът му премина в гъргорене, когато Арик-Боке го хвана за косата и преряза гърлото му с енергични движения, сякаш режеше с трион.

— Достатъчно от теб — каза в ухото му Арик-Боке. — А сега млъквай.

Аландар се гърчеше в конвулсии и се бореше, урината му изпълни с острата си миризма въздуха и се вдигна на пара от скута му. Арик-Боке го изблъска настрани.

— Съгледвачи! При мен! — изрева той в нощта.

Двама от най-близко намиращите се скочиха от конете си и се втурнаха към него. Погледнаха изстиващото тяло на Аландар и побързаха да отместят очи.

— Днес препускахте здраво — каза Арик-Боке. — Но тази нощ няма да почивате.

И двамата съгледвачи бяха млади, нямаха осемнайсет години. Кимнаха мълчаливо, изпълнени със страхопочитание, че се намират пред хана.

— Вземете свежи понита и тръгнете към Каракорум. Сменяйте конете на ям станциите.

Махна пръстен от пръста си и го подхвърли на единия младеж.

— Ще трябва да изпреварите войската на брат ми, така че препускайте бързо и без да спирате. Искам да стигнете града преди него. Намерете капитана на дворцовата стража и му предайте, че е време. Разбрахте ли? Точно тези думи. Повторете заповедта.

Двамата съгледвачи изрекоха думите машинално и той кимна доволно. За всяко нещо трябва да се плати. Когато Кублай стигнеше града, щеше да научи каква е цената на неговото предателство. Арик-Боке се усмихна при тази мисъл. Може би хората на Кублай ще се разбунтуват, когато разберат какво им е струвал той. Може би щом се върне в столицата, ще намери брат си вече мъртъв от техните ръце.

42.

Кублай препускаше към Каракорум в студената тиха нощ. Делеше с хората си парчета черно месо и го прокарваше с прокиснало мляко или бистър айраг, за да разкваси гърло. Нямаха време да спират и да се радват на победите, особено когато туманите на Арик-Боке бяха толкова близо зад тях. Кублай беше видял сина си съвсем за кратко, когато Джъндзин препусна покрай него, натоварен с някаква задача от мингхан командира си, който несъмнено го бе посъветвал да мине покрай хана. Хората му правеха подобни дискретни жестове и Кублай знаеше, че се гордеят, задето синът му язди с тях и заради цялото доверие, което предполагаше това. Можеше само да съжалява врага, който реши да нападне точно този мингхан. Щяха да избият всички, които се опитат да доближат наследника на хана.

Макар мислите му да се влачеха мудно, продължаваше да крои планове. Трябваше да се отдалечи достатъчно преди зазоряване, но хората му се бяха сражавали, бяха препускали цял ден и бяха капнали от умора. Без почивка щеше да ги лиши от силата им и да съсипе войската си точно когато му трябваше в най-добрата си форма. Вече беше дал заповед да яздят на двойки, като единият дреме, а другият води коня му за поводите, но се налагаше да спрат и да поспят поне няколко часа.

Уриан-Хадай беше може би най-възрастният мъж под негово командване, но на слабата лунна светлина изглеждаше бодър и строг, както винаги. Кублай се ухили уморено към него, като се мъчеше да се съпротивлява на равномерното люлеене, което го караше да се унася и да се събужда внезапно със стряскане. Едно от предимствата на седлото с високи лъкове бе, че поддържа спящия човек по-добре от някои други модели, но въпреки това Кублай чувстваше, че ще падне, ако сънят надделее. Прозяваше се широко всяка минута.

— Вече знаем ли какви са ни загубите?

Зададе въпроса не защото му се искаше да научава, а за да остане буден.

— Не мога да кажа със сигурност, докато не се съмне — отвърна Уриан-Хадай. — Мисля, че около два тумана или малко повече.

— За един ден? — слисано изтърси Кублай.

Уриан-Хадай не извърна поглед.

— Ние избихме повече. Те имат същите лъкове, същите умения. Загубите така или иначе щяха да са големи.

Кублай се намръщи и погледна към звездите. Броят на жертвите бе ужасяващ — колкото всичките му загуби срещу сунските армии, взети заедно. Мнозина сигурно бяха все още живи, премръзнали и сами сред мъртвите, чакащи воините на Арик-Боке да ги открият и да забият нож в гърлата им. Потръпна при мисълта за подобен край. След години под негово командване в Сун всеки отделен човек беше тежка загуба. Арик-Боке нямаше представа за този вид лоялност, която бе изградил с туманите си през годините. Кублай пропъди мисълта — знаеше, че тя само ще разпали отново яростта към глупавия му брат. Дълбините на гнева още го изненадваха, но да му се отдаде щеше да бъде проява на слабост.

— Четири дни до Каракорум — каза на глас. — И хората на брат ми през цялото време ще бъдат зад нас.

Уриан-Хадай не му отговори и той си даде сметка, че не е задал въпрос. Усмихна се при мисълта, че старецът може да бъде толкова мълчалив след всичко, което бяха преживели заедно.

— Имам да хвърля още една кост, орлок. Щом стигнем Каракорум, трябва да организираме отбраната на града и на нашите хора. Ще направя така, че Арик-Боке да изглежда враг в очите на народа. И когато битката бъде в разгара си, Баяр ще го удари.

Мълчанието продължи и Кублай въздъхна.

— Какво мислиш за това?

— Мисля, че имаш десет или по-малко тумана срещу дванайсетте или повече на брат ти — най-сетне отвърна Уриан-Хадай. — Мисля, че стрелите и пиките са на привършване. Не мога да кроя планове, основаващи се на резерви, които трябва да изминат най-малко две хиляди мили.

— Ти се върна от Хулегу. Баяр също ще дойде — рече Кублай.

— И ще се радвам да го видя, но трябва да се подготвим за най-лошото. Нуждаем се от оръжия.

Кублай изсумтя. Знаеше си, че не бива да очаква окуражаващи думи. Ханството на Чагатай беше осигурило много от продоволствията за кампанията му. Алгу беше изпратил арабските момчета да вдигнат облака прах, който изигра такава важна роля в първата битка, храната и напитките, с които още разполагаха, също бяха от неговите градове. Уриан-Хадай обаче бе прав, стрелите и пиките бяха най-важният им запас, а остатъкът от него щеше да свърши в една атака.

— Ако успееш да намериш стрели и пики през следващите няколко дни, ще ти благодаря на колене, орлок. Дотогава няма смисъл да обсъждаме въпроса.

Уриан-Хадай се умисли и дълго време не продума.

— В Каракорум има достатъчно запаси, за да напълнят всеки колчан — каза той накрая.

Кублай сдържа желанието си да се подиграе на идеята. Старецът беше наясно с шансовете им не по-зле от него.

— Мислиш, че можем да се доберем до тях ли? — попита той.

— Не, но Арик-Боке хан би могъл.

Кублай се намръщи от думите му, но кимна.

— Градът още не знае нищичко за битките тук. Мога да пратя хора от негово име със заповед да вземат още стрели и пики от каруците. Мисля, че идеята е добра. Може и да проработи.

— С твое позволение, ще изпратя няколко съгледвачи със заповедта. Хора, за които вярвам, че ще се справят.

— Имаш моето позволение — отвърна Кублай.

Благодари мислено на мъжа до себе си. В тъмното му беше някак по-лесно да разговаря с него, отколкото обикновено. Не можеха да се виждат добре и Кублай се замисли дали да не сподели тайната, която беше научил преди години в архивите на Каракорум. Заваляше думите от умора, но нещо го подтикна да заговори.

— Навремето намерих запис за баща ти — рече той. Мълчанието между тях сякаш стана по-плътно и накрая Кублай се зачуди дали Уриан-Хадай изобщо го е чул. — Буден ли си още?

— Да. Зная кой е бил той. Не съм свикнал да…

Гласът на Уриан-Хадай замря.

Кублай се опита да подреди мислите си, да намери подходящите думи. Знаеше от години, че Уриан-Хадай е син на Субодай, но така и не бе намерил подходящия момент да го разкрие. Да научи, че орлокът вече знае, беше странно разочароващо.

— Знаеш ли, харесвах го. Беше невероятен човек.

— Аз… слушал съм много истории за него, господарю. Той не ме познаваше.

— Изживял е последните си години като прост пастир, знаеше ли това?

— Да.

Уриан-Хадай се унесе в мисли и Кублай го изчака.

— Ти помниш дядо си Чингис, господарю. Предполагам, че знаеш за дългата му сянка.

— Приличат на великани — промълви Кублай. — Чувството ми е добре познато.

Не беше очаквал да опознае Уриан-Хадай по този начин. Орлокът се бе издигнал сам, без помощта на ничие име. За първи път Кублай почувства, че разбира нещо от онова, което караше този човек да продължава напред.

— Мисля, че би се гордял с теб — рече той.

Уриан-Хадай се изкиска в мрака.

— А Чингис би се гордял с теб, господарю. Но сега да оставим сенките в нощта. Трябва да намерим река за конете и мисля, че ще падна от седлото, ако не спра скоро за почивка.

Кублай се разсмя и отново се прозя срещу самата идея за сън.

— Твоя воля, орлок. Двамата с теб ще накараме бащите и дядовците ни да се гордеят с нас.

— Или ще идем при тях — отвърна Уриан-Хадай.

— Да, или ще идем при тях, по един или друг начин.

Кублай млъкна за миг и разтърка уморените си очи.

— Арик-Боке няма да спре, щом сме тръгнали към столицата. Ще гони хората си до пълно изтощение.

— Искаше го отчаян, изцяло съсредоточен върху града. Ако Баяр не дойде…

— Ще дойде, орлок.

Последвалите три дни бяха едни от най-странните в живота на Кублай. Оказа се прав, че Арик-Боке ще изстиска всичко от туманите си. На втория ден войските минаха през четири ям станции, което означаваше, че са покрили сто мили от изгрев до залез. Съгледвачи приближаваха и двете сили, понякога се стигаше до размяна на удари или навлизаха в обхвата на стрелите и биваха поваляни от конете си за огромна радост на най-близките до тях воини. По залез-слънце на третия ден двете войски бяха само на десет мили една от друга и нито едната, нито другата не бе в състояние да увеличи или скъси дистанцията. Кублай вече не знаеше колко пъти е сменил коня си; двамата с Уриан-Хадай правеха всичко възможно да държат понитата в добро състояние, но те така и нямаха достатъчно време да пасат и се налагаше да ги изоставят, щом останат без дъх или окуцеят. През цялото време Кублай чувстваше дъха на брат си във врата си и непрекъснато се взираше в далечината с надеждата да види Каракорум.

По залез беше най-тежкото време. Кублай не заповядваше да спрат, докато не се увери, че брат му няма да продължи напред.

Поради малкото разстояние между войските не смееше да почива на място, където Арик-Боке може да устрои внезапна атака. Съгледвачите му предаваха непрекъснато по веригата какво е разположението на неприятеля, докато най-сетне не съобщяха, че преследвачите им са спрели. Дори тогава Кублай настояваше да продължат напред, изстисквайки още някоя миля с цената на много пот и издръжливост. Хората му спяха като мъртви под открито небе и трябваше да бъдат будени с ритници, за да сменят другарите си на стража. Мъжете викаха в тревожния си сън, изтощени от постоянната заплаха да бъдат настигнати. Зле се отразяваше на родени ловци да бъдат преследвани, докато онези зад тях ставаха все по-уверени като глутница вълци, знаейки, че рано или късно ще се доберат до жертвата си.

Кублай научи добрата новина от съгледвачите си много преди туманите, но не я разгласи; знаеше, че хората му ще се зарадват страшно при вида на каруците, натоварени с оръжия от Каракорум. Те пристигнаха в лагера, когато слънцето се скриваше зад планините на третия ден, и бяха посрещнати с ликуващи викове от воините. Във всяка каруца се качваше по един и започваше да хвърля пълни колчани и пики към протегнатите ръце, всички се смееха при мисълта, че не друг, а врагът им е осигурил подобен дар. Каруцарите бяха оставени на мира и предпочетоха да не протестират, когато ги избутаха и ги пратиха обратно в града. До Каракорум имаше само четирийсет мили и Кублай знаеше, че ще пристигне по пладне на следващия ден. Искаше му се да се беше сетил да поръча и айраг покрай стрелите и копията, но му беше достатъчно да види ликуващите лица на хората си от успешната измама.

Усети как огромното напрежение отслабва, докато си лягаше да спи. Отъпка тревата под себе си, когато някаква буца се заби в хълбока му. Хората му щяха да се сражават пред самия Каракорум срещу враг, който беше уморен точно колкото тях, и щяха да се представят чудесно, сигурен беше. Въпреки това се страхуваше за тях.

Дванайсет души срещу десет бяха горе-долу равносилни, но двата допълнителни тумана, с които разполагаше брат му, представляваха нещо съвсем друго. Двайсет хиляди мъже щяха да пускат стрели по фланговете му или да атакуват, докато хората му се сражават с основните сили. Ако воюваше срещу сунска армия, Кублай би се изсмял на подобно числено превъзходство, но мисълта, че ще се изправи срещу сънародници, почти го отчайваше. Беше направил всичко по силите си и отново си помисли за последната кост, която му оставаше да хвърли, когато Каракорум се появи на хоризонта. Някъде отвъд онези хълмове Баяр трябваше да приближава града. Трите му тумана със сигурност щяха да са достатъчни, за да преобърнат хода на битката.

Още мислеше за това, когато сънят го грабна като черна вълна. Дойде на себе си едва когато синът му го побутна по рамото и му пъхна в ръката твърд хляб и студено месо. До зазоряване имаше още време, но съгледвачите сигнализираха с роговете си, че в лагера на Арик-Боке има раздвижване.

Кублай седна, прозя се в юмрук и си помисли, че последният ден най-сетне е настъпил. Каквото и да се случеше, щеше да види края, преди слънцето да се е скрило зад планините. Странна мисъл след толкова много време.

Сънливостта му изчезна и той с мъка се изправи на крака, отхапа залък и трепна, когато храната засегна един разклатен зъб. Спомни си, че в Каракорум има майстори във ваденето на зъби, и се намръщи. Мехурът му беше пълен и той пъхна хляба в устата си, разтвори дела и се изпика, като сумтеше от удоволствие.

— Пази се днес — каза той на Джъндзин, който се ухили едва-едва.

Младежът бе станал съвсем тънък и жилав през дните на сражения и препускане, кожата му беше по-тъмна, отколкото я помнеше Кублай. Той също дъвчеше твърдия като камък и почти толкова вкусен хляб. Гъстата овча мас беше като паста в устата и Кублай почти се задави, но Джъндзин му подаде малък мях вода и той отпи глътка.

— Говоря сериозно. Ако нещата се развият зле, не идвай за мен. Махни се. Предпочитам да те видя как бягаш и оставаш жив, отколкото да се биеш докрай и да умреш. Ясно ли е?

Джъндзин го дари с най-добрия от начумерените си погледи, но кимна. Роговете на съгледвачите пропяха отново и в импровизирания стан започна трескава дейност, воините яхваха конете и проверяваха за последен път оръжията си. Туманите на Арик-Боке бяха потеглили.

— Хайде, бързо. Връщай се при ягуна си — грубо нареди Кублай.

За негова изненада Джъндзин го прегърна кратко и силно, а в следващия миг тичаше презглава към коня си.

Препускаха здравата в дългата утрин, изминавайки мили в лек галоп или тръс, а съгледвачите не изпускаха от поглед силите на Арик-Боке и докладваха непрекъснато. Четирийсет мили не представляваха нищо за свежи коне и мъже, но след толкова дни на седлото всички бяха схванати и уморени. Кублай се терзаеше, че изтощават измъчените коне с всяка миля и ги зарязват, щом окуцеят или рухнат. Яките малки понита издържаха също като мъжете, които ги яздеха, без да обръщат внимание на болежките в гърба и краката.

Беше почти свръхестествен момент, когато започна да разпознава хълмовете около Каракорум. Сиво-зелените склонове разбудиха спомените му. Беше израснал в града и познаваше земята около него като петте си пръста. Дъхът му замря от силата на чувството, когато осъзна, че се е върнал у дома. При всичките си планирания и маневри не беше взел предвид силата на това дребно нещо. Беше у дома. Градът, построен от чичо му, се намираше само на няколко мили, беше време да се изправи срещу брат си, да изпита хората, които бе обучавал и от които се бе учил, докато изминаваха всички хиляди мили от земите на Сун. Очите на Кублай се напълниха със сълзи и той се разсмя.

Първоначално Каракорум беше построен с ограда, висока колкото човешки ръст. Това се бе променило, когато малкият град бе застрашен, и оградата се превърна в подсилена стена със стражеви кули и яки порти. Кублай вече не знаеше колко хора живеят вътре, нито колко са онези в герите около града. На младини беше вървял неведнъж сред тях и спомените му бяха живи и в същото време тъжни. Народът му не вирееше добре на едно място. Макар да бяха дошли в Каракорум в търсене на работа и богатство, хората нямаха канализация и герите бяха скупчени толкова нагъсто, че вонята на урина и екскременти можеше да задави и най-здравия мъж. Когато живееха като номади, всеки лагер бе чист и зелен, но щом бедността ги хванеше в капана си, жилищата се превръщаха в бедняшки коптори, от които никоя жена и малцина мъже се осмеляваха да излязат навън по тъмно.

Видя белите стени в далечината и най-сетне даде заповед да спрат. Избягваше всякакви мисли за бъдещето, докато брат му Арик-Боке е срещу него. Приличаше твърде много на опасна гордост да кроиш планове за идващите години, когато можеш да бъдеш убит така лесно. Но все пак, докато се взираше в маранята пред себе си, Кублай си помисли за обширните земи в Дзин около Санаду. Там можеше да намери място за тези хора. Можеше да им позволи да се простират на воля и да живеят като хора, а не като животни, натикани в твърде тясно пространство, в твърде малък град. Сънародниците му се разболяваха, когато не можеха да се движат, при това не само от болестите, които опустошаваха града всяко лято. Потръпна под палещите лъчи на слънцето при мисълта, че някакъв мор върлува из Каракорум, който се печеше в собствената си мръсотия. Сигурен беше, че ако остане жив, ще поправи всичко това.

Този следобед Уриан-Хадай беше като оса, яздеше навсякъде, даваше заповеди и строяваше туманите. Знамената на Кублай бяха вдигнати далеч от мястото, където се намираше той с дружинниците си. Кублай погледна с крива усмивка към трептящите стени от жълта коприна, украсена с дракон, който изглеждаше като жив. Стрелите щяха да се изсипят най-свирепо върху онези мъже там, всички до един доброволци. Те бяха единствените, които продължаваха да носят тежките щитове, а конете им бяха защитени с люспести брони. Самият Кублай щеше да язди далеч от тях в четвъртата редица и да дава заповеди, като в същото време остава напълно невидим.

Въпреки загубите девет тумана и около шест мингхана се изправяха срещу войската на Арик-Боке. Повечето се бяха сражавали години наред заедно срещу враг, който ги превъзхождаше многократно. Всеки командир се бе срещал и се бе напивал безпаметно хиляди пъти с другите командири. Познаваха си хората и бяха готови като всеки друг път. Градът на хана беше пред тях и те трябваше да го спечелят за него. Самият хан щеше да се сражава заедно с тях. Този ден щеше да се реши всичко.

На Арик-Боке му оставаха още десет мили, когато Кублай нареди да спрат. Имаха достатъчно време да изпразнят мехурите си и да пийнат глътка вода от подаваните по редиците мехове. Сто хиляди лъка бяха проверени за пукнатини, проверяваха се тетиви и се изхвърляха, ако бяха прекалено разтеглени или изхабени. Мъжете мажеха мечовете си с мас, за да могат да ги извадят по-лесно от ножниците, и мнозина се спешиха, за да проверят седлата и поводите за слаби места, където можеха да се скъсат при натоварване. Почти не се чуваше смях и само малцина подвикваха на приятелите си. Всички бяха калени в дългия преход към града и бяха готови.

Кублай изправи гръб като стрела, щом видя първите конници от туманите на Арик-Боке. Появиха се в далечината като черни мухи, замъглени от маранята. Зад съгледвачите следваха огромни черни блокове конници, препускащи под облак оранжева прах, който се виеше в спирала нагоре към небето.

Кублай опипа отново дръжката на меча, като вадеше оръжието от ножницата и го прибираше отново със звън. Противното чувство, което свиваше стомаха му на топка, беше познато и той се помъчи да го изпепели с гнева си. Тялото се страхуваше, но Кублай нямаше да позволи на слабата плът да му заповядва.

Приближаващата войска накара сърцето му да забие по-бързо и кръвта му кипна от яростта, призована от волята и по-силна от страха. На челото му изби пот, докато седеше като статуя на седлото и гледаше противника. Надушваше миризмата на коне около себе си, смесена с вонята на воини, които не се бяха къпали от месеци. Неговите воини, свързани с него със своите клетви и всичко, което бяха преживели заедно. Мнозина от тях щяха да умрат днес и Арик-Боке трябваше да плати за смъртта им. Кублай си напомни, че познава брат си, независимо колко се е променил през годините на раздяла. Фалшивата позиция със знамената се дължеше точно на това, че го познава.

Арик-Боке нямаше да иска просто да спечели битката. Поражението на орлока му го бе унизило. Ако изобщо беше такъв, за какъвто го смяташе Кублай, щеше да е заслепен от наранената си гордост и от яростта и щеше да заповяда на стрелците да се прицелят натам. Знаменосците щяха да оберат стрелите. Мисълта не беше приятна и Кублай си спомни за миг младите им лица, но днес беше готов да се възползва от всичко, от всяка слабост на противника. Мислено отправи молитва за прошка към майка си и баща си. Надяваше се, че няма да видят битката, която щеше да води днес.

Погледна наляво и надясно по смълчаните редици. Не носеше никакви отличителни знаци и дружинниците му го гледаха със сдържана гордост. Бяха готови. Кублай отправи още една молитва към духовете на предците си Баяр да пристигне навреме.

Видя Уриан-Хадай да вдига ръка и повтори жеста му. Време беше. Погледна напред към приближаващата огромна войска, докато орлокът даваше заповед. По редиците зареваха рогове — протяжен нисък тон, от който ръцете на Кублай се разтрепериха и той стисна здраво поводите. Сто хиляди воини смушкаха конете си и ги поведоха в тръс напред към врага, по-малкия му брат.

43.

Арик-Боке се наведе напред в седлото, загледан през прахоляка към мястото, където го чакаше брат му. Съгледвачите отдавна бяха съобщили за позицията на Кублай, но той искаше да се увери с очите си. Макар да бяха боядисани в бяло, стените на Каракорум се виждаха само като бледо петно зад тъмните редици на туманите на Кублай, подобно на отражение в метал. Кимна на себе си и стисна здраво дръжката на меча.

Дванайсетте му генерали яздеха от двете му страни и вече се оглеждаха към туманите си и чакаха разрешение да отидат при тях. Арик-Боке мълчеше. Орлокът му се бе провалил и той не беше назначил друг само за да види как и другият се проваля. Той беше ханът и щеше да командва битката. Усещаше безпокойството на старшите командири; глупаците сякаш си мислеха, че ще ги държи при себе си чак докато не полетят първите стрели.

Този ден туманите му бяха изминали петдесет мили, без да спират. Бяха уморени, но гледката на изправения пред тях враг щеше да пропъди умората. Самият Арик-Боке не бе уморен. Гневът и възбудата бушуваха в него, когато разстоянието се скъси на две мили, а после стана още по-малко. Вече виждаше силите на Кублай, все още неподвижни, сякаш бяха пуснали корени и го чакаха. Изпълни се с колосална ярост при мисълта, че му препречват пътя към собствения му град, че са застанали на пътя на самия хан. Обеща си, че брат му ще си плати за тази нечувана наглост.

Туманите следваха темпото му, макар да не яздеха, без да правят нищо друго. Отзад докарваха хиляди резервни коне, така че воините да се прекачват на тях, без да забавят ход. Понитата, които ги бяха носили цяла сутрин, вече свободни, бързо изоставаха, без да е нужно да бъдат подканяни с ритници и удари. Арик-Боке беше достатъчно близко, за да различи ярките жълти знамена на брат си, развяващи се на високи копия като настръхнали шипове. От това разстояние не можеше да различи символите, но поне знаеше къде се намира лъжеханът. Представи си как Кублай гледа към него и потръпна, сякаш погледите им се срещнаха насред равнината.

— Онова там е целта ви — извика той на генералите си. — Давам ханство на онзи, който ми донесе главата му. Кой от вас ще стане хан след днешния ден?

Видя изумените им изражения и изпита задоволство. Бяха го разбрали и щяха да гонят безмилостно хората си за подобна награда, щяха да се изсипят върху Кублай като планина от небето. Мисълта му хареса.

Прати генералите при туманите им и малко по-късно усети промяната, когато те започнаха да крещят заповеди. Скоростта се увеличи и воините се понесоха напред, като всеки туман неусетно се опитваше да се разположи така, че да е в най-удобната позиция да удари малката група знамена.

Арик-Боке се ухили срещу вятъра. Войските бяха на по-малко от миля една от друга, а той бе хвърлил кърваво месо на вълците. Имаше повече хора и те се биеха за великия хан. Да препуска в такава битка бе най-близкото до радостта чувство, което някога беше изпитвал.

Съгледвачът беше изтощен и едва се държеше в седлото, когато конят му стигна последната ям станция в сърцето на Каракорум. Не беше лесно да заобиколи туманите на Кублай. Трябваше да се отклони много, за да излезе извън обхвата на съгледвачите, и да препуска в тъмното, когато откриеше пътека или път. Не беше спал три дни — пък и не можеше, щом вражеските съгледвачи проверяваха всяка диря. Беше прекарал част от предишната нощ със забит в бицепса си нож, като разчиташе на болката да го държи буден, докато се криеше в едни шубраци и чакаше някаква група воини да отмине. Почеса превръзката и насочи изтощения си кон по улицата към ям станцията. Умът му въртеше номера, караше го да чува шепот и да вижда странни, незнайни цветове всеки път, щом успееше да отвори очи. Нямаше представа какво е станало с другаря му. Може би не беше извадил късмет и бе получил стрела в гърба.

Съгледвачът беше осемнайсетгодишен и си мислеше, че е наясно със силата и недостатъците си, докато това препускане не му показа истината. Всичко го болеше и той чувстваше мозъка си като твърда буца в черепната кутия, прекалено тъп и със забавени реакции. Може би затова не изпита почти никакво тържество, когато едва не падна от седлото в ръцете на чакащите ям ездачи. Те не се изсмяха на състоянието и вонята му — седлото беше още мокро, тъй като бе уринирал многократно, без да спира. Бяха видимо разтревожени от войската, заемаща позиция пред града. Един от тях взе мокър парцал от някаква кофа и грубо разтри лицето на съгледвача, за да го събуди донякъде и да изчисти спеклата се мръсотия.

— Няма чанта със съобщения — каза друг и сви устни.

Никой не очакваше от подобен пратеник добри новини, които можеха да се запишат. Шляпнаха го леко по бузата.

— Събуди се, момче. Тук си, пристигна. Кой те праща? С кого трябва да говориш?

Съгледвачът размаха раздразнено ръце да престанат да се държат така грубо с него и успя да се изправи.

— Ханът. С капитана на стражата — изграчи той.

Един от мъжете му подаде мях чиста вода и момчето загълта с благодарност и се изплю, за да изплакне устата си. Думите му си свършиха работата и всички заработиха с обичайната си експедитивност.

— Заведи го, Лев — каза началникът на станцията. — Аз ще се погрижа за коня.

Животното беше останало без дъх, съсипано, горе-долу в същото състояние като ездача. Началникът взе с мрачно изражение поводите и го поведе към двора. Не искаше кръв по пода.

— Очаквам да ми запазиш малко месо за довечера — обади се един от другите зад гърба му.

Началникът не обърна внимание на коментара и съгледвачът се запрепъва към изхода, воден от посрещналия го мъж.

Ям ездачът много добре знаеше, че не бива да разпитва пратеника, и двамата вървяха мълчаливо по улиците към ханския дворец. Той се виждаше отдалеч с извисяващата се кула с позлатен покрив. Съгледвачът я погледна с благодарност и закуцука напред; всяка крачка бе съпроводена с пронизваща болка нагоре по краката му.

Портите на двореца се охраняваха от дневни стражи в излъскани брони. Те кимнаха на ям ездача и погледнаха въпросително към мръсния му спътник.

— По заповед на хана. Капитанът на стражата, спешно е — каза ям ездачът, като се наслаждаваше на възможността да ги накара да се разбързат. Един от стражите изсвири и друг се втурна през глава навътре, тракането на ботушите му отекваше по каменните коридори и постепенно заглъхваше.

— Някакви новини за онази войска? — попита стражът.

Съгледвачът сви рамене. Гласът му още бе дрезгав.

— Когато ги видях за последно, обръщаха се да посрещнат хана. Днес всичко ще свърши.

Стражът като че ли искаше да попита още нещо, но всички отново чуха забързаните стъпки, този път на двама души. Капитанът бе зарязал всякакви официалности — беше дошло съобщение от хана, а пред Каракорум имаше вражеска войска. Пристигна тичешком, едва успя да спре и се облегна на портата.

— На четири очи ли трябва да ми съобщиш посланието? — попита той, като дишаше тежко.

— Не ми е поръчвано. Ханът ми нареди да ти предам, че е време.

За изненада на съгледвача капитанът пребледня, пое дълбоко и бавно въздух и се опита да се успокои.

— Нищо друго?

— Само това. „Време е“.

Капитанът кимна и се отдалечи, без да каже нито дума, оставяйки четиримата да се взират след него.

— Май някой ще си изпати — промърмори ям ездачът.

Кублай местеше поглед от тумана си към онези, които препускаха срещу него. И двете страни се движеха плавно като вода, като непрекъснато правеха маневри, за да намерят слабите места на противника и да го принудят да реагира. На външен човек би му се сторило, че двете войски препускат безумно една срещу друга, но всъщност помежду им се водеше постоянна бърза схватка. Генералите на Арик-Боке подсилваха едното или другото крило и Уриан-Хадай или Кублай реагираха. Преместваха туман на нова позиция, за да накарат врага да се дръпне назад, вместо да рискува масирана атака на някое слабо място във формацията. Всичко се случваше в галоп, като всеки командир дебнеше и за най-малкото преимущество, докато не се озоваха в обхвата на лъковете.

Първите стрели полетяха, когато между войските имаше триста крачки разстояние. Максималният обхват и високата скорост означаваха, че ще улучат задни редици. Кублай видя как гъстият облак се насочва най-вече към знаменосците му и изрева последна заповед на най-близкия генерал. Разполагаха само с мигове, но се дръпнаха наляво, за да подсилят собствените му редици и да отслабят лъжливата позиция.

Беше твърде късно Арик-Боке да реагира отново. Кублай и Уриан-Хадай четяха мислите му, видяха струпването на мощ на лявото му крило. Беше добре прикрито, хиляди мъже прикриваха маневрата, но Арик-Боке беше налапал въдицата. Щеше да удари лъжливата позиция, където според него го чакаше Кублай.

Кублай почти не обръщаше внимание на залповете от двете страни, по един на всеки шест удара на сърцето, сеещи ужасна смърт и унищожение. Следеше единствено движението на противника, който хвърляше почти всичките си сили да достигне лъжливата позиция, като изкривяваше формацията си, за да насочи максимален брой хора в онази точка и да я помете.

В последните мигове между войските забръмчаха десетки хиляди стрели. Коне и хора се сгромолясваха тежко на земята и Кублай трябваше рязко да отклони понито си, за да не се удари в един паднал ездач, след което го изрита, за да прескочи тромаво друг. Озова се във втората редица, когато от двете страни свалиха пиките. Извади меча си.

От дясната му страна туманите на Арик-Боке бяха свалили пиките си по-рано и поемаха пороя стрели, докато се опитваха да си пробият път до жълтите знамена. Кублай разчете яростта на брат си по действията им и закрещя без думи, но ревът му бе погълнат от писъците и трясъка навсякъде наоколо.

Насочена право в гърдите му пика полетя към него. Отначало всичко ставаше много бавно, но след това умът му отново се върна в реалността и копието го перна като подплашена птица, летяща със скоростта на два коня, препуснали презглава един към друг. Кублай изпъшка и отклони върха, така че копиеносецът профуча от дясната му страна. Докато се разминаваха, Кублай нанесе удар с меча и усети как кръвта изпръска бузата му.

Собствените му копиеносци се възползваха от по-слабите редици пред тях. Арик-Боке бе насочил основната си сила към едното крило и туманите му бяха образували нещо като копие. Кублай се озъби. Не можеше да спаси знаменосците си, но пък можеше да удари внезапно уязвимите флангове, които брат му щеше да оголи.

Само за няколко мига двете войски се разминаха като танцьори. Подобна маневреност бе достижима единствено за елитните монголски конници, но въпреки това Арик-Боке допусна грешка. Докато туманите му се забиваха все по-дълбоко и по-дълбоко, чупейки и захвърляйки пиките си, флангът им се оголи за основните сили на Кублай. Уриан-Хадай изрева новите заповеди в мига, в който го направи и Кублай, изпращайки нови залпове в препускащата маса и поваляйки стотици воини от конете им.

Обръщането на туманите отнемаше време и всеки миг беше агония, докато флангът все така продължаваше да се изнизва покрай него. Кублай дръпна жестоко поводите и използва цялата си сила, за да накара понито си да завие надясно. То отново се препъна в нечие тяло, но успя да се задържи, като пръхтеше от страх. Кублай посочи с меч туманите на брат си и хората му пришпориха конете и им изреваха оглушително „Ну!“.

За това кратко разстояние едва успяха да препуснат в лек галоп — и настигнаха врага. На туманите на Арик-Боке се бяха съсредоточили напред и воините на Кублай проникнаха дълбоко в редиците им, като нанасяха удари с огромната сила на мъже, обучени да боравят с лък.

Кублай атакува с тях през първата редица, препускаща покрай него, после продължи напред, докато строят не започна да се разпада. Мингханите му продължаваха да атакуват редиците по широк фронт, така че никоя част не можеше да изпревари останалите и да оголи собствените си флангове. Мъже умираха и от двете страни, но командирите на Кублай запазваха спокойствие и даваха заповеди една след друга. Командването на хана премина у тях, а всички те бяха ветерани, които приемаха работата си сериозно.

Флангът на Арик-Боке рухна и туманите на Кублай започнаха да кълцат войниците на парчета. Хората му бяха отворили огромен процеп в силите на врага и въпреки усилията на мингхан командирите, започнаха да се излагат на опасността да навлязат твърде дълбоко в навалицата. Преди Кублай да успее да даде нови заповеди, Уриан-Хадай изпрати още два тумана, като разшири линията на атака и обсипа фланга със стрели, след което последва нападение с пики. Този път имаха време да наберат скорост и се врязаха в пълен галоп с насочени напред копия, смазвайки и помитайки коне и хора.

Кублай видя с крайчеца на окото си, че жълтите му знамена падат. Туманите на Арик-Боке нададоха мощен рев и започнаха да се бият с подновена ожесточеност. Устремът, с който бяха съсипали формацията си заради една-единствена цел, спря. Кублай усети моментално разликата, когато противникът се оттегли и започна да се построява наново. Изруга. Стрелите още летяха и той знаеше, че ще се превърне в мишена, ако даде заповедта.

Два от туманите на Арик-Боке се бяха отделили от битката, за да намерят добра позиция. Докато Кублай чакаше, те препуснаха обратно, като пуснаха още стрели, после окачиха лъковете за седлата и извадиха мечове. Мислеха, че Кублай вече е мъртъв, и това им даваше сили да продължат да се бият. Кублай се намръщи, но после кимна и се обърна към дружинниците.

— Вдигнете ги! — извика той. — Нека да видят как са се излъгали.

Хората му се ухилиха диво и развиха огромните жълти знамена, като нанизваха с отработени движения металните пръстени през върховете на прътите. Шестима от хората му си кимнаха и вдигнаха прътите едновременно. Знамената на Кублай се развяха на вятъра.

Щом ги видяха, туманите му вдигнаха мечове и лъкове, като крещяха с пълно гърло. Мощният рев сякаш блъсна туманите на Арик-Боке назад, но в действителност хората на Кублай се бяха втурнали напред. За монголите нямаше по-любимо нещо от добър номер на бойното поле. Не само че Кублай беше жив, но Арик-Боке бе пропилял живота на хиляди само за да разбие една лъжлива позиция. За миг воините на Кублай се разсмяха, докато опъваха лъкове и удряха с мечове, но краткотрайната им еуфория се стопи и те отново се превърнаха в мрачни убийци.

Над хилядите глави Кублай виждаше знамената на Арик-Боке на половин миля разстояние. Досега не им бе обръщал внимание, тъй като нямаше желание да види брат си мъртъв. Искаше при възможност да го залови жив, макар че ако бащата небе решеше да го прибере със стрела или удар от меч, нямаше да съжалява за загубата. Дружинниците му се строиха плътно около него, когато намиращите се в обхват стрелци на Арик-Боке пуснаха стрелите си високо с надеждата за щастливо попадение. Кублай стисна зъби, щом небето над него потъмня. Прииска му се да има щит, но не можеше да носи подобна защита и да поддържа измамата. Един от знаменосците му беше улучен и друг подхвана падащото знаме, докато се изплъзваше от ръцете на умиращия. Кублай изръмжа, когато установи, че ще се наложи да отстъпи. Атаката срещу оголения фланг го бе откарала дълбоко сред вражите редици и сега беше уязвим за контраатака, която със сигурност нямаше да закъснее, след като брат му бе открил истинската му позиция.

За момент погледна към хоризонта, търсейки някакъв знак от Баяр. Хората му се сражаваха добре и командирите му се бяха доказали като истински елит. Може би четири от туманите на брат му бяха избити, докато той бе изгубил не повече от два, но битката далеч не беше приключила и той се намираше в огромна опасност.

Още докато си мислеше това, Уриан-Хадай насочи туманите си към него, като принуди врага да отстъпи, и му даде възможност да се прегрупира.

Кублай извика на хората си да му намерят позиция извън предните редици и дружинниците започнаха да се придвижват между воините. Мъжете го поздравяваха с викове, все още доволни от измамата, която им бе позволила да унизят Арик-Боке. Хора, които познаваше от годините в Сун, вдигаха мечове за поздрав, докато минаваше покрай тях, след което продължаваха напред с туманите си.

Бойното поле се бе разпростряло почти на миля от мястото на първоначалния сблъсък, тъй като туманите непрекъснато маневрираха и удряха, оттегляха се и отново атакуваха. Докато хората на Арик-Боке нападаха яростно, Уриан-Хадай изтегли своите, неочаквано оставяйки празнина между двете части. Воините на врага се втурнаха след него, обезумели от желанието си да съсекат конниците, които отстъпваха с подигравателни викове.

Уриан-Хадай ги подлъга да влязат в обхвата на нови залпове от спрелите вече воини, които изпразниха колчаните си, изстрелвайки по десет хиляди стрели едновременно. Неравните редици срещу тях се разкъсаха, образувайки купчини мъртъвци. Стрелците на врага отвърнаха с не толкова масирани залпове и бързо бяха повалени от седлата си. Уриан-Хадай вдигаше и спускаше ръка, давайки заповед за стрелба, после изтегляше предните редици, за да могат онези, които все още имат стрели, да се втурнат напред. В разгара на битката съвършеното маневриране разби центъра на силите на Арик-Боке. Оцелелите изоставиха безумната си атака и се оттеглиха, за да се построят около хана си, готови да нападнат отново.

Кублай се беше оттеглил триста крачки назад, предизвиквайки безсилния гняв на вражеските стрелци, които се мъчеха да го улучат. От новата си позиция видя как Уриан-Хадай поема командването и чу как хилядите тетиви избръмчаха още веднъж. Обърна глава и видя как огромен блок нови воини се отделя от позицията на брат му. Те се отдалечиха от огъналия се център, за да обърнат, и Кублай преглътна с мъка, когато видя, че Уриан-Хадай може да бъде ударен по фланга и в тила. Огледа наличните си части и трескаво даде заповеди на вестоносците, за да ги предадат колкото може по-бързо на командирите.

Отново потърси Баяр на хоризонта. Още от завръщането си от Сун се ужасяваше от мисълта за равностойна битка, в която войските на държавата се унищожават една друга. Вече беше изгубил представа за броя на падналите и ако касапницата продължеше, империята на Чингис щеше да остане беззащитна, заобиколена отвсякъде от вълци. Нуждаеше се от хората, които умираха под ударите на воините му. Нуждаеше се от всички. Отново погледна към хоризонта и замръзна, дясната му ръка се вкопчи в дръжката на меча. В далечината се бяха появили тумани, тъмни редици препускащи конници.

Първоначалният прилив на радост изчезна, когато видя колко са. Твърде много. Задиша често и усети как страхът отново го завладява. Твърде много! Беше изпратил само три тумана с Баяр в Русия. Войската, която препускаше в галоп към него, бе далеч по-голяма.

Затвори очи и сведе глава, като дишаше толкова бързо и тежко, че кръвта му пламна и лицето му ставаше все по-червено с всеки удар на сърцето. Можеше да се предаде или да се бие до последния човек, което бе най-лошото от всички решения. Избърса гневно кръвта от бузата си, но хората на Арик-Боке крещяха и формациите им се движеха отново, сякаш да отговорят на нова заплаха. Кублай рязко вдигна глава, затаил дъх.

Значи това не беше резерва! Знамената на Арик-Боке вече се движеха и се отдалечаваха под щита на туманите. На Кублай му призля, туптенето в ушите му заглъхна. Познал бе агонията на поражението и го беше приел. Дори сега не беше сигурен какво би направил, но докато хората около него крещяха и ликуваха, той крещеше с тях и размахваше меч към приближаващите с пълна скорост тумани.

— Хвърлете мечовете! — извика той на врага.

Генералите му подеха вика, после мингхан командирите, после онези, които ръководеха ягуните. Само миг по-късно хиляди гласове крещяха на хората на Арик-Боке да се предадат, а през цялото време седемте нови тумана приближаваха, бодри и смъртоносни, с пълни колчани и здрави пики. Кублай повтори заповедта и туманите му я повториха в един глас. Уриан-Хадай ги изтегли още по-назад, отваряйки пространство между войските. Никой не се втурна да запълни празнината; туманите на Арик-Боке мълчаха като зашеметени и гледаха как седемдесет хиляди мъже препускат към тях.

Кублай не видя първия воин на Арик-Боке, който хвърли меча си на земята, последван от празния колчан. Човекът бе командир на мингхан и хората му последваха неговия пример. Мнозина се спешиха и застанаха до конете си, като дишаха тежко. Последваха туманите, един след друг, започвайки с онези, които се намираха най-далеч от своя хан. Когато Кублай вече можеше да различи знамената на Баяр и Бату хан, само туманът на Арик-Боке беше останал въоръжен и готов, заобиколен от собствените си другари, които му викаха да се предаде.

Последният туман на Арик-Боке чакаше в мрачно мълчание, докато Уриан-Хадай строяваше хората си, а Баяр и Бату навлязоха в обхват с готови за стрелба лъкове.

Пред тази заплаха, изправени срещу нов враг, воините от последния туман захвърлиха извадените си мечове и се отдръпнаха от малката групичка знаменосци около Арик-Боке. Той ревеше след мъжете, но те не му обръщаха внимание.

Кублай потегли напред с чувството, че никога досега не се е излагал на по-голяма опасност. Не се наложи да нарежда на генералите си да се строят около него. Една-единствена стрела можеше да отнеме живота му и Арик-Боке отново да окуражи туманите си. Не се съмняваше, че брат му ще се сражава докрай и ще остави държавата слаба и ранена. Поведе коня си през бойното поле, без да поглежда наляво или надясно, а хората му изблъскваха воините, които се бяха опитвали да убият само допреди малко.

Сякаш мина цяла вечност, преди да открие Арик-Боке. Брат му изглеждаше състарен, съсипаният му нос беше яркочервен от прилива на емоции. Още държеше меч в ръката си и Кублай измърмори команда на онези зад него. Чу се скърцане на опънати лъкове и дузина стрели се насочиха към човека, който се взираше кръвнишки в Кублай.

— Предай се, братко — извика му Кублай. — Всичко свърши.

Арик-Боке изгледа хората му с блеснали от ярост очи. Лицето му сякаш бе създадено, за да изразява презрение. Той се изхрачи и плю на земята. За миг Кублай си помисли, че брат му ще препусне към него и ще умре, но Арик-Боке поклати глава, сякаш беше прочел мисълта му. Бавно разтвори длан и остави меча с вълчата глава да падне в тревата.

44.

Кублай стоеше сам в тронната зала на двореца в Каракорум и гледаше през отворения прозорец над покривите на града. Не беше забелязал собствената си мръсотия и воня, преди да влезе вътре. Чистите стаи с излъскани каменни подове го караха да се чувства странно не на място, подобно на маймуна в градина. Усмихна се и си представи как изглежда. Бронята нямаше нищо общо с робата на учен, която бе носил през по-голямата част от младостта си. Дланите, някога омацани с мастило, сега бяха покрити с мазоли от меча. С иронична физиономия вдигна дясната си ръка и заразглежда бледите белези по кожата. Мръсотията се беше забила във всяка линийка на дланта, а чернилката под ноктите му бе смес от кръв, кал и мас.

От много години не беше виждал града на своята младост и още при първите стъпки през вратата остана поразен от това колко познат и в същото време различен изглежда той. Краткият преход по улиците до двореца бе нереално изживяване. През годините беше влизал в много сунски градове — твърде много, за да запомни колко. Каракорум навремето му изглеждаше голям и открит, място с широки улици и яки къщи. За завърналия се у дома днес обаче изглеждаше някак малък и занемарен. Никой от живеещите между стените му не беше виждал изящните градини и потоци на сунските градове, нито огромните ловни паркове в Санаду. Дори дворцовата библиотека, в която бе прекарал безброй часове, се беше смалила в негово отсъствие; някогашните й съкровища не успяваха да събудят спомени у него. Тръгна сам по коридорите и посети много места от младостта си. В стаята, в която беше спал навремето, намери дъбовата дъска, където бе издълбал името си. Остана там за известно време, унесен в спомени, като проследяваше с пръсти примитивния почерк.

Дори дворцовите градини бяха различни, подредените в редици дървета бяха станали огромни. Те променяха изгледа и усещането за градината, сенките им се преплитаха така, че нищо вече не изглеждаше същото като някога. Кублай седна в перголата, построена след смъртта на Угедай. Там усети покой, бледите цветчета на черешата се полюшваха от ветреца. Войната бе свършила. Осъзна го наистина едва когато се отпусна на пейката и се потопи в тишината. Оставаше му само да управлява.

Мисълта би трябвало да го изпълни с радост, но не можеше да се отърси от налегналото го разочарование, сякаш всички години на битки му бяха спечелили единствено отгласи на спомени. Реши, че това е носталгия, и се опита да я пропъди, но реалността изпълваше плътния летен въздух, в който вече се носеше сладникавата миризма на горящи билки; твърдеше се, че пропъждали болести.

С усилие се извърна от прозореца, гледащ към улиците долу. Макар и с недостатъци, Каракорум си оставаше първият град на народа му, граничният камък, издигнат от Угедай хан, за да отбележи края на номадските племена и началото на уседналия народ. Каракорум беше една грандиозна мечта, но Кублай щеше да се справи по-добре в Санаду. Щеше да се справи по-добре като император на Китай, с цялото богатство на онези огромни земи, с които разполагаше. Осъзна, че ще трябва да назначи управител в Каракорум, някой, който ще успее да направи града отново блестящ и чист. Името на Уриан-Хадай изскочи в ума му и той обмисли внимателно идеята, като накрая кимна.

Онова, за което Кублай мислеше като за свой дом, се бе превърнало в град на непознати. Мястото му беше в Санаду, моста между земите на Дзин и сърцевината на Монголия, точно както го беше замислил. Оттам можеше да изпраща тумани и да завладее Сун. Стисна юмрук в тишината. Сун почти беше паднал пред един монголски генерал. И щеше да падне пред великия хан.

Чу стъпки, приближаващи лъскавите медни врати, които отделяха помещението от останалата част на двореца. Отново призова цялата си воля, обръщайки гръб на умората, наляла ръцете и краката му с олово. Целия ден бе препускал и се бе сражавал. Вонеше на кон и кръв, лятното слънце най-сетне залязваше, но оставаше още едно нещо, което трябваше да направи, преди да може да се изкъпе, да се нахрани и да заспи.

Нямаше слуги, които да отговорят на блъскащите по вратата юмруци. Несъмнено всички бяха изчезнали, очаквайки кланета и разруха от влезлия в града завоевател. Сякаш можеше да нарани някого от собствените си хора, от сънародниците си. Кублай пресече бързо залата и отвори медните врати. Изобщо не си даде сметка как дясната му ръка посегна към дръжката на меча; действието се беше превърнало в част от него.

На прага стояха Уриан-Хадай и Баяр, а помежду им беше брат му. Израженията им бяха мрачни и Кублай мълчаливо им направи знак да влязат. Арик-Боке беше избутан вътре; краката му бяха оковани и можеше да прави съвсем малки стъпки. Едва не падна и Баяр го сграбчи за рамото, за да го задържи.

— Изчакайте отвън — меко рече Кублай на двамата мъже.

Те се поклониха отсечено, без да възразяват, и тръгнаха към изхода, прибирайки мечовете в ножниците. Уриан-Хадай затвори вратите и Кублай видя как студените очи на орлока изчезват зад стесняващия се отвор.

Беше сам с брат си, за първи път от много години. Арик-Боке стоеше с вързани отзад ръце и оглеждаше залата, изправен и силен. Единственият звук вътре бе свистенето през носа му заради стария белег. Кублай потърси у него някакъв знак от момчето, което беше познавал, но лицето на брат му бе загрубяло, беше станало масивно и яко. Очите на Арик-Боке проблеснаха.

Трудно бе да не си помисли за последния път, когато се бяха срещнали в това помещение — с Монгке, изпълнен с живот и планове, а целият свят беше пред тях. Много неща се бяха променили оттогава и това късаше сърцето на Кублай.

— Е, кажи ми, братко — рече той, — след като всичко приключи, на твоя страна ли беше правото или на моя?

Арик-Боке бавно завъртя глава и на лицето му избиха яростни червени петна.

— На моя… — процеди той. — А сега на твоя.

Кублай поклати глава. За брат му нямаше друг морал освен правото на силата. Думите му и всичко, което разкриваха те, го вбесиха. Отново му се наложи да събере сили, за да се овладее. Все още виждаше в очите на Арик-Боке някакво тържествуване.

— Дал си заповед, братко — рече Кублай. — Да избият жените и децата на хората ми в лагерите около града.

Арик-Боке сви рамене.

— Всяко нещо си има цена — каза той. — Нима трябваше да ти позволя да унищожиш туманите ми, без да си го върна? Аз съм ханът, Кублай. Ако заемеш мястото ми, ще се запознаеш отблизо с тежките решения.

— Не мисля, че решението е било тежко за теб — тихо рече Кублай. — Още ли си мислиш, че заповедта ти е била изпълнена? Наистина ли вярваш, че капитанът на стражата би убил беззащитни жени, докато децата им са се вкопчили в полите им?

Презрителното изражение на Арик-Боке се изпари. Раменете му леко се отпуснаха и част от злобата и гнева му като че ли се стопи, карайки го да изглежда уморен и разочарован.

— Значи съм се доверил на неподходящия човек.

— Не, братко. Ти беше неподходящият човек. Въпреки това ми е трудно да те гледам в това положение. Иска ми се нещата да се бяха развили по друг начин.

— Ти не си ханът! — озъби се Арик-Боке. — Наричай се както си искаш, но и двамата знаем истината. Спечели своята победа, Кублай. А сега ми кажи какво си намислил и не ми губи времето с наставленията си. От теб, учена главо, нямам какво да науча. Само не забравяй, че майка ни удържа този град и баща ни даде живота си за страната. Те виждат как надяваш лъжливата физиономия на съжалението. Никой друг не те познава по-добре от мен, така че не ме поучавай. Ти би сторил същото на мое място.

— Грешиш, братко, но това вече няма значение — отвърна Кублай. Отиде до вратите и ги удари с юмрук. — Имам да управлявам империя, която отслабна заради теб. Няма да се проваля в сила или воля. Намери утеха в това, Арик-Боке, ако изобщо те е грижа за държавата. Ще бъда добър господар за хората.

— И ще ме показваш всеки месец на парадите си по случай поражението ми? — попита Арик-Боке и отново се изчерви. — Или ще бъда пратен в изгнание, за да покажеш на селяците прословутата си милост? Познавам те, братко. Навремето се обръщах за съвет към теб, но вече не. Ти си слаб и въпреки всичките си изискани приказки, въпреки цялата си ученост, ще се провалиш във всичко, което опиташ да направиш.

Пред лицето на злобата на брат си Кублай затвори за момент очи. Решението предизвика болка, сякаш обелваше кора от рана. Семейството беше странно нещо и макар да чувстваше омразата на Арик-Боке, продължаваше да си спомня малкото момче, което бе скачало във водопада, гледайки го с чисто обожание. Хиляди пъти се бяха смели заедно, бяха се напивали и споделяли безценни спомени за родителите си. Гърлото на Кублай се стегна от мъка.

Уриан-Хадай и Баяр отново влязоха в залата.

— Отведи го навън, генерале — каза Кублай. — Орлок, остани за малко.

Баяр отведе брат му коридора. Тътренето на краката му звучеше някак жалко.

Кублай се обърна към Уриан-Хадай и бавно пое дъх.

— Ако не беше дал заповед да избият семействата, можех да го пощадя — рече той.

Уриан-Хадай кимна. Очите му бяха като бездънни черни езера. Собствената му жена и деца бяха в града, в дома му.

— Туманите очакват смъртта му, орлок. Чакат думата ми.

— Но решението е твое, господарю. В крайна сметка, ти имаш думата.

Кублай извърна поглед от възрастния мъж. Не можеше да очаква утеха от него, нито опит да облекчи положението. Уриан-Хадай никога не бе проявявал слабост и Кублай го уважаваше за това, колкото и болезнено да беше. Кимна.

— Да. Но не го правете публично, Уриан-Хадай. Не за брат ми. Забрави за момент гнева си и заради мен направи смъртта му чиста и бърза, доколкото е възможно това.

Гласът му беше дрезгав, докато изговаряше последните думи.

— А тялото, господарю?

— Той беше хан, орлок. Направи му погребална клада, която да освети небето. Нека народът скърби за него, ако желае. Това няма значение. Той е мой брат, Уриан-Хадай. Просто… се постарай да свърши бързо.

Лятното слънце грееше приятно тила на Кублай, който седеше в градината на двореца заедно с Джъндзин. В далечината в небето се издигаше черен пушек, но ханът не искаше да стане и да гледа погребението на брат си. Вместо това предпочете да затвори очи и да се наслади на простото удоволствие от компанията на сина си.

— След няколко дни заминавам за Санаду — рече той. — Там отново ще видиш майка си.

— Радвам се, че преди това имах възможността да видя този град — отвърна Джъндзин. — Толкова много история има в него.

Кублай се усмихна.

— За мен не е история, момче. Това е семейството ми и всички те ми липсват. Яздих с Чингис, когато бях по-малък от теб и едва се държах в седлото.

— Какво представляваше той? — попита Джъндзин.

Кублай отвори очи и видя, че синът му го наблюдава с интерес.

— Беше човек, който обичаше децата си и хората си, Джъндзин. Той принуди Дзин да махне крака си от врата на народа и сложи край на враждата между племената. Той промени света.

Джъндзин сведе глава и се заигра с някаква черешова клонка, като я огъваше ту на една, ту на друга страна.

— И на мен ми се иска да променя света — рече той.

Кублай се усмихна и в ъгълчетата на очите му се прокрадна тъга.

— Ще го направиш, синко. Ще го направиш. Но никой не може да промени света завинаги.