Завоевателят

13.

Сюлейман беше стар, но планините и пустините бяха калили плътта му, жилите и тесните мускули изпъкваха под кожата. Караше шейсетата си година, но волята му оставаше силна и твърда като диамант заради живота, който бе водил. Когато заговори, в гласа му се долавяше лек упрек:

— Не попитах това, Хасан, нали? Попитах дали знаеш кой е откраднал храната от кухнята, а не дали ти си го направил.

Видимо разтрепераният Хасан измънка нещо неразбираемо. Беше коленичил на каменния под пред големия стол на Сюлейман. Господарят му бе облечен в тежка роба, която го пазеше от студа преди зазоряване, докато Хасан беше само по мърлява ленена туника. Намираха се в сянката на планината и помещението виждаше слънчева светлина единствено следобед. Дотогава можеше да се използва като зимник, в който да държат месо, за да не се развали.

— Ела по-близо, Хасан — каза Сюлейман, като се подсмихваше. Изчака го да се затътри на колене до подножието на стола и рязко замахна с ръка, като го зашлеви с опакото на дланта си. Хасан се претърколи, сви крака и скри глава в ръцете си. От носа му потече кръв и той мълчаливо впери ужасен поглед в лъщящите капки. Сюлейман гледаше как младият мъж вдига пръст и размазва кръвта си на червена линия по камъка. Очите на Хасан се напълниха със сълзи и Сюлейман се изсмя на глас.

— Няколко откраднати сладкиша, Хасан. Заслужаваха ли си?

Хасан замръзна. Не беше сигурен дали въпросът не крие някакъв капан. Кимна бавно и Сюлейман цъкна с език.

— Иска ми се всички да бяха толкова лоши лъжци като теб, Хасан. Светът щеше да бъде далеч по-безинтересен, но пък много проблеми просто биха изчезнали. Има ли нещо в тая твоя глава, което да разбере, че не бива да крадеш от мен? Че винаги научавам и те наказвам? А ти продължаваш да го правиш. Дай ми пръчката, Хасан.

Младежът погледна окаяно господаря си. Поклати глава, но беше научил, че ако откаже, само ще си изпати още повече. Надигна се неумело под развеселения поглед на Сюлейман и пресече ледената стая, а насиненото му тяло протестираше. Малко бяха дните, в които не ядеше бой. Не разбираше защо господарят го наказва. Искаше му се да беше устоял на меденките, но ароматът им го бе докарал почти до лудост. През годините Сюлейман му беше избил твърде много зъби, за да яде, без да го боли, а меденките бяха меки, топяха се на езика и от вкуса им почти изпадаше в екстаз.

Сюлейман потупа младежа по ръката, когато той му даде пръчката. Беше бастун с тежест на края и скрит кинжал в дръжката, напълно подходящ във всяко отношение за онзи, който водеше клана на хашишините в Аламут. Видя, че Хасан плаче, и го прегърна през раменете с тънката си ръка, докато се изправяше.

— Тихо, момко. От пръчката ли се боиш? — с мек тон попита той.

Хасан кимна окаяно.

— Разбирам. Не искаш да бъдеш удрян. Но ако не го направя, ще откраднеш отново, нали?

Хасан погледна неразбиращо стареца с неговите жестоки черни очи и мършаво лице. Беше по-млад и по-едър от Сюлейман, раменете му бяха заякнали от безкрайния труд в градините. Сигурно щеше да бъде и по-висок, ако изправеше гръб. Но въпреки това трепна уплашено, когато старецът го целуна по бузата.

— По-добре да приемеш наказанието си като добро момче. Можеш ли да го направиш заради мен? Можеш ли да бъдеш храбър?

Хасан сведе глава и от очите му потекоха сълзи.

— Точно така. Кучета, момчета и жени, Хасан. Всички те трябва да ядат бой, иначе се разглезват.

Сюлейман внезапно замахна и стовари бастуна върху главата му. Младежът извика и падна назад, а старецът го приближи, сипейки удари отгоре му. В отчаянието си Хасан прикри лице и Сюлейман незабавно го удари в гърдите с кокалестия си юмрук, точно над стомаха, под гръдния кош. Хасан се преви с тих стон на пода, като се мъчеше да си поеме въздух.

Сюлейман го гледаше с обич, изненадан, че леко се е задъхал. Старостта беше същинско проклятие. Сигурно щеше да продължи да наказва слабоумния, ако синът му не бе избрал точно този момент да изкачи шумно стълбите до стаята. Рух ал Дин влезе, като едва удостои с поглед Хасан.

— Изпратиха отговор, татко.

Сюлейман се вкисна от тези думи и се изпъна замислен, като бършеше с палец петънце кръв от бастуна.

— И какво казват, синко? Или ще ме оставиш да чакам?

Рух се изчерви.

— Върнаха нашия човек жив и здрав, но съобщението им е да изоставим крепостта.

Сюлейман направи знак на Хасан да стане, за да му даде бастуна да го прибере. Беше странно, но понякога предпочиташе компанията на слабоумния пред тази на сина си, сякаш беше любимата му хрътка. Може би защото Хасан никога не можеше да го разочарова, тъй като Сюлейман очакваше толкова малко от него.

— И нищо друго? — попита той. — Никакви преговори, никакви контрапредложения? Нима онзи хански брат, онзи Хулегу, не ми дава нищо за страданията, които понасям?

— Нищо, татко. Съжалявам.

Сюлейман не изруга, нито реагира по някакъв друг начин. Разглеждаше подобни прояви като абсолютно безсмислени, даже по-лошо — като предимство за врага. Дори когато се сгорещяваше от побоите над Хасан, успяваше да говори спокойно и мило. Докато мислеше, чу далечния звън на порцеланови чаши от виещата се стълба на кулата. Усмихна се, предвкусвайки удоволствието.

— Почти е време за сутрешния ми чай, Рух. Ще останеш ли с мен?

— Разбира се, татко — отвърна Рух. Не беше чул пристигането на жената и погледът му се стрелна изненадано към нея, докато тя влизаше с тежкия поднос. Понякога дарбите на баща му сякаш се доближаваха до свръхестественото. Несъмнено знаеше за всичко ставащо в крепостта, от най-незначителния слух до уменията и обучението на всеки от хората му.

Хасан се обърна бързо, когато чу стъпките й. Камеела означаваше „най-съвършена“ на арабски и тя бе прекрасна, както предполагаше името й, с черна коса и гладка мургава кожа. Бедрата й се поклащаха, докато вървеше, и Хасан не можеше да свали очи от тях.

Сюлейман тихо се засмя при вида на омагьосания младеж. Преди две години му бе хрумнало да му я даде за съпруга. Голямо удоволствие му достави объркването и ужасът, когато слабоумният разбра за подаръка. Хасан не беше докосвал жена дотогава и представляваше невероятно забавна гледка. Ако Сюлейман владееше нещо до съвършенство, то бе да открива слабите места у хората. Хасан можеше да бъде накаран да направи каквото и да било от страх, че Камеела ще пострада. Понякога Сюлейман използваше болката му с почти художествено майсторство, а слабоумният играеше ролята на платното. Записваше много от онова, което ставаше помежду им, за назидание и обучение на бъдещите майстори на Ордена. Подобни подробни описания бяха рядкост и той бе доволен, че допринася за световното познание.

Камеела му поднесе чая, без нито веднъж да погледне към съпруга си. Сюлейман следеше с наслада начина, по който тя се контролираше. Едно куче може да бъде научено само на прости номера, но хората бяха забележително изкусни и сложни. Знаеше, че тя не смее да обърне внимание на Хасан в негово присъствие. Неведнъж Сюлейман го беше пребивал до кръв в краката й само заради една дума или усмивка. Знаеше, че глупакът ще се влюби в прекрасната млада жена, но чудото бе, че тя също изглеждаше привързана към него. Сюлейман обгърна чашата с кокалестите си ръце и погледна към устието, докато вдишваше деликатния аромат. Де да можеше да принуди монголските военачалници да танцуват със същата лекота, с която караше слугите си.

Докато Камеела се покланяше, той се пресегна и прокара бавно пръст по челюстта й.

— Много си красива — каза.

— Оказваш ми голяма чест, господарю — отвърна тя, без да вдига глава.

— Да — каза той. Оголи жълтите си зъби в усмивка и пресуши чая си. — Вземи Хасан със себе си, цвете мое. Трябва да говоря със сина си.

Камеела се поклони на заповедта и Сюлейман се загледа как Хасан се тътри след нея с треперещи ръце. Изкушаваше се да ги извика отново и се канеше да го направи, но Рух ал Дин заговори, преди да успее. В очите на сина му се четеше раздразнение.

— Шират може да бъде разрушен като доказателство за решимостта ни. Крепостта е несигурна, пълна е с гущери и напукани камъни. Ако я разрушим показно, това може да ни спечели най-малко още година. Може би дотогава монголските войски ще продължат нататък.

Сюлейман изгледа сина си и за пореден път му се прииска да беше създал по-интелигентен потомък. Години наред се бе надявал на наследник, който да прилича на него, но тези надежди и мечти отдавна се бяха превърнали в прах.

— Не умилостивяваш тигъра, като го храниш със собствената си плът — озъби се той. Хасан и Камеела бяха успели да се измъкнат и Сюлейман беше гневен, че Рух е прекъснал удоволствието му. — Ако е писано подобна мерзост да бъде моето завещание, той трябва да го изкопчи от нас. Трябва да разберем какво иска онзи военачалник и да се молим да не е като дядо си Чингис. Мисля, че не е. Такива хора са рядкост.

— Не разбирам — рече Рух.

— Не разбираш, защото си слаб човек и лаком, поради което имаш шкембе и трябва да идеш при докторите ми да изгорят брадавиците от мъжеството ти.

Млъкна за момент и зачака дали синът му ще се осмели да отвърне на обидите. Рух ал Дин остана мълчалив и Сюлейман изсумтя подигравателно, след което продължи:

— Когато Чингис дойде в дома на баща ми, той желаеше единствено унищожение. Хана изобщо не го бе грижа за богатства и разчиташе на себе си за власт и титли. Бъди благодарен, че светът не е видял твърде много подобни мъже, синко! За останалите винаги ще се намери нещо. Предложил си на този Хулегу мир и той е отказал. Сега му предложи злато и виж какво ще каже.

— Колко да му отнеса? — попита Рух.

Баща му въздъхна.

— Нито една жълтица. Ако се върнеш при него с товари скъпоценности, ще се запита колко ли сме задържали за себе си. Това само ще го настърви още повече да види крепостта ни превзета. Дори Чингис вземаше данък от градовете, защото онези около него се радват на блясъка на скъпите метали и рубините. Предложи… точно половината от всичко в съкровищницата, така че да можем да удвоим предложението, ако откаже.

— Нима си готов да му дадеш всичко? — изуми се Рух.

Баща му го зашлеви жестоко през лицето и той падна, шокиран и с пламнала буза. Когато продължи да говори, гласът на Сюлейман беше абсолютно спокоен:

— Каква утеха ще бъде да имаш злато в кесията си, ако Аламут и Шират ги няма? Никой по целия свят не смее да ни заплашва освен тези. Монголите не бива да идват тук, синко. Никоя крепост не може да устои вечно, дори Аламут. Ще му предложа и дрехите на гърба си, ако има и най-малка възможност това да го накара да ни остави на мира. Вероятно може да бъде купен със злато. Ще разберем.

— А после? Ако откаже, тогава какво? — попита Рух. Бузата му още гореше от удара.

— Откаже ли златото, ще превърнем в развалини Шират, който някога беше една от перлите ни. Знаеш ли, че съм роден там, синко? Но въпреки това ще го жертвам, ако това ще спаси останалото.

Поклати глава с уморен цинизъм.

— Ако монголският принц настоява за повече, няма да имам друг избор, освен да пратя най-добрите ни хора да отровят храната и виното му, да поразят офицерите му и да го убият в съня му. Опитах се да избегна подобно проклятие, синко. Не искам да вбесявам този разрушител на градове, този касапин на жени и деца.

Сюлейман стисна юмруци за миг. Баща му беше изпратил хора срещу великия хан и те се бяха провалили. Резултатът бе вихър от унищожение, който остави градове в руини и пося смърт из целия район. Там, откъдето бе минал Чингис, и до днес оставаше пустиня.

— Ако не ни даде друга възможност, ще отнема живота му. Човекът, който заплашва съществуването ни, не е по-велик от пастирите, грижещи се за стадата ми. Всички са смъртни.

Хулегу гледаше труповете, които се поклащаха леко на вятъра. Монгке би се гордял с него, сигурен беше. Не беше показал милост, докато се движеше на юг и запад от Самарканд. Мълвата, че има нов хан и че трябва да се боят от него, вече се бе разнесла. Хулегу разбираше задачата си и с удоволствие правеше всичко, за да спечели одобрението на по-големия си брат. Само девет младежи бяха останали от градчето, след като воините му изклаха всичко живо. Реката течеше червена и влачеше труповете по течението си. Хулегу се наслади на гледката, представяше си как водата ще тече червена още стотици мили и ще всее страх у онези, които я видят. Пред него вече нямаше да има затворени порти.

Беше изгорил три града и дузина градчета по пътя си на запад, като убиваше малцина, но оставяше жителите им разорени и гладни, отнемаше им и последното парче хляб и кана олио или сол. Не знаеше името на укрепеното селище, чиито жители се опитаха да се съпротивляват, залостиха портата с желязно резе и се изпокриха по мазетата, докато войниците им държаха стените.

Градчето падна само за един ден. Макар да нямаше толкова оръдия, колкото Монгке бе дал на Кублай, Хулегу все пак разполагаше с достатъчно. Неговите осемдесет бяха подредени в редица и полираните им каменни гюлета разбиха портата на втория залп, но Хулегу не спря, за да нападне. Вместо това заповяда стрелбата да продължи, превръщайки камъните в чакъл, а защитниците летяха във въздуха сред кървави пръски. Туманите гледаха безстрастно и чакаха заповедите му.

Само мисълта, че не бива да пропилява оскъдните запаси барут, го накара да спре канонадата. Наслаждаваше се на гръмовната буря, която можеше да вдигне само с едно махване на ръка. Беше опияняващо да каже „Падни!“ и градската стена да рухне пред очите му. Вечерта изпрати хората си, които се надбягваха кой ще стигне пръв до града, за да граби.

Младите жени бяха изнасилени и навързани на ридаещи групи, готови за залозите и пазарлъците, които щяха да последват. Децата и старците бяха убивани на място. Смачканите мъже не бяха нужни никому. Златните и сребърните предмети бяха изнесени от всяка къща и натрупани на централния площад, за да бъдат претеглени и оценени. Хулегу имаше ковачници. Предпочиташе да разтопява скъпите метали, за да премахне допълнителните сплави, които изплаваха над по-тежкото злато. Работата се ръководеше от персийски майстори, които предаваха на огъня древните предмети. Беше им позволено да задържат една хилядна от всичко събрано и да го делят помежду си. Вече бяха станали богати и Хулегу бе принуден да изсече стотици дървета и да чака изработването на нови каруци, на които да товарят награбеното.

Много от защитниците бяха паднали със стените, кашляха и се давеха, покрити с прах. Някои се опитаха да се предадат, но към тях Хулегу изпитваше единствено презрение. Загледа се с удоволствие в люлеещите се тела. Не ги беше обесил за врата, за да умрат бързо. Неколцина бяха провесени за краката, но повечето бяха окачени с въжета под мишниците и им бяха разрязали коремите, за да умрат от загуба на кръв. Оставаха живи дълго време и виковете им се носеха по хълмовете.

Когато градчето бе предадено на огъня, Хулегу направи знак на Илугей да среже въжетата на пленниците. Всички те бяха мъже, които се бяха сражавали храбро и бяха заловени. За селище с население десет хиляди души бяха нищожно малко на брой, но Хулегу изпитваше известно уважение към тях. Гледаше ги сурово и мълчаливо как се изправят и разтриват китките си. Двама от деветимата хлипаха, а останалите се взираха в него с мълчалив ужас и безсилна ярост. Гледката му подейства като глътка хубаво вино и го накара да се чувства силен.

Не говореше местния език, така че думите му трябваше да се превеждат от един от алхимиците, мюсюлманин с тюрбан на главата на име Абу Карим.

— Ще ви дам коне — каза Хулегу. — Ще тръгнете пред воините ми, пред каруците и оръдията. Препуснете на запад и на юг и кажете на всички, че идвам. Кажете на всеки срещнат, че трябва да отвори вратите си за мен, че трябва да ми даде жените, дъщерите и богатствата си, които ще бъдат мои. Така може да запази живота си. Кажете им, че ако някой град, село или дори една къща залости вратите си за мен, ще унищожа всички, докато самата земя не запищи от болка.

Обърна им гръб, без да чака преводачът да приключи. Багдад се намираше на югозапад и тамошният халиф му беше отправил шумни заплахи и лъжи. На север пък го привличаха твърдините на хашишините. Хулегу изсумтя раздразнено, разпънат между две изкушения.

14.

Кублай виждаше множеството около себе си, от копаещите отходните ями до воините, които водеха конете си, и жените при огньовете, приготвящи храна за съпрузите и синовете си. Никога не беше познавал живота на чергарско племе, но нещо в него намираше покой в простотата му. Загледан в далечината, отново се зачуди на народа, който бе повел на юг. В колоната, яздеща към границата със Сун, сигурно имаше половин милион души. Не беше сигурен дори за броя им.

Изпъна гръб с тих стон, докато жена му и синът му приготвяха гера. Не че малкият Джъндзин беше от особена полза, забеляза той. Заповедта на Монгке не се отнасяше за семейството му и осемгодишното момче още носеше дзинска копринена туника и гамаши, както и чифт меки ботуши от овча кожа. Черната му плитка се мяташе напред-назад при всяко движение. Кублай се опита да не се разсмее, когато видя как детето отмъкна шепа димящо месо от купчината, която Чаби пъхаше в хлебни джобове. Беше се извърнала само за момент, но малкият имаше бързи ръце. Джъндзин беше напълнил бузите си, преди тя да се обърне. За лош късмет — а може би не — точно тогава майка му реши да го попита нещо. Чаби обожаваше и глезеше първородния си син, но това не означаваше, че инстинктите й са притъпени. Докато Джъндзин се мъчеше да отговори с пълна с горещо месо уста, тя го смуши в корема и той изплю храната, като се кискаше.

Кублай се усмихна. Още се изненадваше на силата на чувствата си, когато погледне към семейството си. Не само момчето го изпълваше с радост; времето със семейството изведнъж му бе помогнало да разбере собствените си родители. Баща му бе дал живота си, за да спаси хана, и Кублай най-сетне оцени мащаба на тази жертва. Толуй го бе направил заради народа със съзнанието, че никога вече няма да види синовете или жена си. По някакъв странен начин това беше дълг, който всички те трябваше да платят, съзнавайки, че както и да изживеят живота си, няма да могат да бъдат равни на баща си в последното му дело. Кублай усещаше, че Монгке се мъчи от същия товар. По-големият му брат се опитваше да бъде съизмерим с един идеал, но никога нямаше да познае покой и винаги щеше да търси одобрението на мъртвия им баща.

Монгке поне не се бе поскъпил на хора и продоволствие. С Уриан-Хадай като орлок и Баяр като старши военачалник, Кублай замина с двеста оръдия и хиляди каруци, пълни с барут и оборудване, скрито под тежък насмолен брезент. Имаше екип от деветдесет и четирима мъже и жени, които помагаха във воденето на придвижващия се народ. Докато стоеше умислен, Кублай виждаше някои от тях наблизо. Щом се нахранеше, те идваха при него с вестите, оплакванията и проблемите на множеството. Въздъхна при мисълта за това, но тези задачи бяха негова работа — засега. Всяка вечер заспиваше като пребит, но въпреки това се събуждаше преди изгрев и се упражняваше с меча и лъка. Когато бронята започна да му се струва лека, той дори си представи как благодари на Монгке за промените, които му беше наложил. Ханът знаеше по-добре от брат си какво е да си воин. За съжаление това бе единственото, което знаеше.

Подмишницата го засърбя и Кублай пъхна пръст под железните люспи да се почеше, като изсумтя от малкото удоволствие. Животът бе хубав. Беше видял дзинските си владения и във въображението му от черната земя бързо израстваха зелени стръкове. Само забиването на няколко оцветени пръта в меката почва беше отбелязало цяла нова епоха в живота му. Яо Шъ бе уредил хиляди парцели да бъдат дадени под наем, който трябваше да се плати с първата реколта. Ако дзинските селяни се трудеха усърдно, две пети от добивите им щяха да бъдат за Кублай и парите от тях щяха да отидат за строителството на град на север.

Тази мечта си заслужаваше, тъй като не се свеждаше само до морето воини и коне, което се простираше чак до хоризонта. Макар да бе просто един огромен квадрат, очертан в тревата, хората му вече бяха започнали да го наричат Шан-ду, или Горната столица. Онези, които не говореха дзински, го наричаха Санаду. Прошепна тихо думата.

С въздишка Чаби избърса челото си с длан и каза на Джъндзин да внесе подноса за печката. Устата на Кублай се напълни със слюнка. Напоследък все беше гладен. Жена му стана и се протегна. Той я погледна и погледите им се срещнаха, обединени в умората. Мечтите за дворци изчезнаха и стомахът му изкурка.

— Донесе ли ми мях вино? — попита.

— Разбира се — отвърна тя. — Макар да се надявам да не го изпразниш отново целия и утре да ми се оплакваш, че главата ти ще се пръсне. Не очаквай съчувствие от мен.

— Никога не се оплаквам! — засегна се Кублай. — В това отношение си мълча като камък.

— Значи тази сутрин в гера се е препъвал друг мъж? Който ругаеше и настояваше да узнае кой му е откраднал шапката? Мислех си, че си ти. Всъщност надявам се да си бил ти, защото беше неудържим през нощта, който и да си бил.

— Сънувала си, жено.

Тя му се ухили, отметна назад дългата си черна коса и бързо започна да я сплита. Кублай се зазяпа нарочно в гърдите й, които се полюшваха под дрехата. Тя изсумтя.

— До вратата има кофа вода. Измий се, дърт пръч такъв. И стига си мечтал, че яденето ще изстине. Знам, че така или иначе ще се оплакваш, но няма да ти обърна внимание.

Тя влезе вътре и Кублай я чу как гълчи Джъндзин, че е отмъкнал още един джоб. Изкиска се тихо. Когато бе потеглил от Каракорум, нямаше представа колко време ще му е нужно да стигне до земите на Сун. Бяха изминали почти две години, откакто Монгке бе станал хан, а Кублай бе прекарал едната от тях само в пътуване, като ден след ден се придвижваше с огромното си войнство на юг. Туманите бяха тръгнали със семействата си и сред тях не се усещаше нетърпение. Не беше нужно да спират, за да преживяват. За тях пътуването беше част от живота, също както и достигането на целта. Вечер воините си играеха с децата си, пееха, залагаха, любеха се, грижеха се за животните и вършеха хиляди други дребни неща, които можеха да вършат където и да е. За човек, прекарал по-голямата част от живота си в Каракорум, всичко това беше нещо ново и странно.

Кублай спазваше клетвата си към Монгке и не беше развил нито един свитък, откакто напусна града. Отначало му беше ужасно трудно и спеше лошо, сънуваше стари текстове. По границите на Сун имаше много останки от онази древна култура. Вече бяха минали през стотици малки градчета и села и той не можеше да се сдържи да не отмъква книгите, които му попадаха. Растящата му колекция пътуваше с него и мисълта за нея го тормозеше непрекъснато.

Яо Шъ му беше предложил да му чете вечер. Макар да бе гузен, че заобикаля клетвата си, Кублай не можеше да отрече, че това му донесе известно успокоение. Синът му Джъндзин като че ли харесваше монотонния глас и оставаше до късно, вместо да заспи, като се вслушваше във всяка дума. Умът на Кублай беше страдал като пустиня по време на суша и новите идеи се изливаха в него и го съживяваха.

Тялото му също се беше стегнало през месеците пътуване. Ожулванията от седлото се бяха превърнали в болезнен спомен. Подобно на опитните воини, той вече си имаше тъмножълт мазол на кръста с ширината на мъжка длан. Посегна да го почеше и се намръщи, когато усети, че е хлъзгав от потта, която сякаш си оставаше по кожата му, независимо колко често се къпеше. Монгке поне не можеше да възрази на стремежа му да се поддържа чист. Макар да носеше броня, Кублай страдаше по-малко от обриви и загниване на кожата, отколкото хората си. През влажното лято миризмата на развалено месо беше по-силна дори от вонята на мокра вълна и коне. На Кублай все още му липсваха прохладните дзински дрехи, които бе обикнал така много.

Орлокът му бе издигнал гера си недалеч от неговия. Той имаше три жени и множество слуги, които се грижеха за всяка негова нужда. Кублай примижа и видя Уриан-Хадай, който бе застанал над един от тях и му обясняваше как най-добре се шие седло. Гърбът на орлока беше прав като стрела, както винаги. Кублай тихо изсумтя. Вече беше решил, че Уриан-Хадай е човек на Монгке, очите на хана по време на експедицията. Орлокът беше опитен офицер, от онези, които със сигурност можеха да впечатлят брат му. Дори беше наранил нарочно бузите си в миналото, за да не му расте брада. Неравните розови белези недвусмислено показваха, че е поставил дълга пред себе си, макар Кублай да виждаше в това извратена суетност.

Уриан-Хадай като че ли усети погледа му и рязко се обърна към него. Хванат в крачка, Кублай вдигна ръка за поздрав, но орлокът се престори, че не го забелязва, и се обърна към гера си, към собствения си малък свят в лагера. Кублай подозираше, че мъжът вижда в него само някакъв учен, облечен във власт от брат си, без да я е заслужил. На ежедневните им срещи долавяше леката му ирония, докато излагаше стратегиите си. Двамата не се харесваха особено, но това нямаше значение, стига Уриан-Хадай да продължава да се подчинява. Кублай отново се прозя. Надушваше храната и устата му копнееше за вино, което да заглуши мислите му. То бе единственото средство да отпусне ума си, да престане да разнищва всяка идея и от остатъците й да съшива нови. Огледа се за последен път и си каза, че може да се отпусне. Част от напрежението в раменете и гърба му изчезна, докато се вмъкваше в гера, за да попадне в засадата на Джъндзин, който го бе дебнал търпеливо.

Туманите никога не бяха съвсем сами, докато пътуваха на юг. Подобно огромно и бавно множество не бе в състояние да изненада Сун. Из околните хълмове неизменно се спотайваха съгледвачи. Вестите пътуваха по-бързо от тях. Последните села, на които се натъкваха, бяха изоставени, понякога по пътя виждаха странни знаци, нанесени с кръв. Кублай се запита дали жителите не са били изклани, за да не помагат на врага. Не би го учудило. Макар да обичаше културата на дзинците, той не хранеше илюзии относно тяхната жестокост или армиите, срещу който щяха да се изправят неговите хората. Сун го превъзхождаше стотици пъти. Имаше укрепени градове, оръдия и огнемети, добра стомана, арбалети и отлична дисциплина. Докато яздеше в тръс, Кублай изброяваше силните и слабите страни на враговете, както бе правил хиляди пъти досега. Силните им страни бяха застрашителни и невъзможни. Единствената им слабост, за която можеше да се сети, бе малобройната им конница и че избираха командирите по произход или след писмен изпит в градовете. В сравнение с хора като Уриан-Хадай и Баяр, Кублай се надяваше, че сунските генерали ще изглеждат като хилави книжници. А той можеше да бие някакви си книжници.

С периферното си зрение забеляза как един съгледвач препуска към Уриан-Хадай да докладва. Продължи да гледа напред, макар сърцето му да се разтуптя от нетърпение. Бяха минали дни, откакто монголската колона бе прекосила границата на Сун и бе продължила на изток. Каквото и да правеха през месеците на приближаването му, сунските армии вече трябваше да отговорят. Очакваше сблъсък. Беше премислил най-подробно построяването и бойните планове, но всичко това можеше да се промени, когато най-сетне срещнат неприятеля. Кублай се усмихна, когато се сети за една книга. Нямаше нужда да я чете отново, за да си припомни всеки ред. Беше наизустил труда на Сун Дзъ преди много години. Не пропускаше иронията, че книгата за изкуството на войната е дело на дзински генерал. Враговете му я познаваха толкова добре, колкото и той.

Уриан-Хадай бавно го приближи, като нарочно не бързаше, макар че хиляди очи го следяха с интерес. Стигна до Кублай и сведе официално глава.

— Врагът е излязъл, господарю — каза той отсечено и сухо, сякаш обсъждаше дажбите храна. — Заели са позиция от другата страна на някаква река, на двайсетина мили на югоизток. Съгледвачите съобщават за двестахилядна пехота и около десет хиляди конници.

Нарочно говореше с безразличие, но Кублай усети как потта опари струпеите по подмишниците му. Числото бе ужасяващо. Дори Чингис не се беше изправял срещу толкова многоброен враг, може би с изключение на Гърлото на язовеца, далеч на север.

— Ще позволиш ли, господарю? — каза Уриан-Хадай в проточилото се мълчание.

Кублай му кимна да продължи, като потисна раздразнението си от надутия тон на орлока.

— Биха могли да ни атакуват, след като прекосим реката, но тъй като тя е все още помежду ни, предлагам да продължим нататък. Можем да ги принудим да изоставят капаните и рововете, които са изкопали. Юнанският град Та-ли е само на сто мили на юг. Ако се насочим към него, няма да имат друг избор, освен да ни последват.

Уриан-Хадай зачака търпеливо, докато Кублай размишляваше. Орлокът не бе възразявал на непрекъснатото му месене по въпросите за продоволствието и строя. Подобни неща можеха да се очакват от един новак. Битките обаче бяха отговорност на орлока. Самият Монгке го бе подчертал недвусмислено, преди да напуснат Каракорум.

— Грижи се за него — бе казал ханът. — Не позволявай по-малкият ми брат да бъде убит, докато витае някъде.

Двамата стари бойни другари си бяха разменили многозначителни усмивки и Уриан-Хадай потегли. Сега времето беше дошло и той бе готов да поведе Кублай през първото му изпитание на бойното поле.

Докато чакаше, орлокът разтърка белезите по бузите си. Имаше няколко упорити кичура, които някак бяха оцелели през годините стъргане. Така и не беше решил дали да се пореже отново, или просто да изскубе проклетите косми, когато пораснат достатъчно. Докато Кублай размишляваше, Уриан-Хадай нави един дълъг косъм около пръста си и рязко го дръпна.

— Трябва да прекосим Чън-ша Чан — внезапно рече Кублай. Беше начертал карти в ума си, които бяха почти съвършени.

Уриан-Хадай примигна изненадано и Кублай кимна. Беше взел решение.

— Това е името на реката, за която спомена, орлок. Намира се между нас и града, който ми бе казано да превзема. Трябва да я пресечем в някой момент. Те познават терена, поради което са се събрали от другата страна. Готови са да се защитават навсякъде, където решим да пресечем. Ако намерим брод, ще ни избият във водата, а после ще се нахвърлят върху онова, което остане от нас.

Уриан-Хадай поклати глава, мъчейки се да намери правилните думи, с които да убеди учената глава, която почти не бе напускала Каракорум през живота си.

— Господарю, те вече имат всички предимства. Не можем да им позволим да изберат и бойното поле, защото рискуваме да бъдем унищожени. Нека ги прилъжа да ни преследват трийсетина мили покрай брега. Ще пратя съгледвачи да търсят места за прекосяване. Не може да има само един брод. После стрелците ни ще прикриват прекосяващите и ще им излезем в гръб.

Кублай усещаше натиска на Уриан-Хадай, желанието му да го накара да отстъпи. Намеренията на орлока бяха твърде очебийни и това го раздразни.

— Както казваш, орлок, те са избрали позициите си внимателно. Ще очакват от нас да се втурнем през реката като диваците, за каквито ни смятат, и да измрем като мухи.

Внезапно се сети за начин да прекара бързо хората си и се усмихна.

— Не. Ще ги посрещнем тук, орлок. Ще ги изненадаме.

Уриан-Хадай изгуби дар слово за момент.

— Господарю, трябва да възразя на решението ти. Аз…

— Изпрати ми генерал Баяр. Ти се върни при туманите.

Орлокът моментално сведе глава и всички признаци на гняв угаснаха като пламък на свещ.

— Твоя воля, господарю.

Отдалечи се още по-сковано, отколкото беше дошъл. Кублай се загледа кисело след него. Не след дълго мястото на орлока зае Баяр. Изглеждаше разтревожен. Беше сравнително млад за високия си пост, в началото на трийсетте. За разлика от Уриан-Хадай лицето му беше гладко, ако не се брои черният кичур на брадичката му. От тялото му се носеше силна воня на гнило. Кублай отдавна беше свикнал с нея и прие поздрава му. Не беше в настроение да разсейва опасенията на Баяр.

— Имам задача за теб, генерале. Заповядвам ти да я изпълниш без оплаквания и възражения, разбираш ли?

— Да, господарю — отвърна Баяр.

— Когато бях момче, четох как воините на Чингис пресекли река със сал от овчи кожи. Чувал ли си за подобно нещо?

Баяр поклати глава и леко се изчерви.

— Не мога да чета, господарю.

— Няма значение. Спомням си всичко. Трябва да заколиш около шестстотин овце за това, което съм намислил. Гледай да им прережеш вратовете високо, така че кожата да остане незасегната, когато се одере. Вълната трябва да бъде остригана, предполагам. Работата е деликатна, Баяр, така че я дай на внимателни мъже и жени под твое командване.

Баяр го погледна неразбиращо и Кублай въздъхна.

— Няма лошо да знаеш малко история, генерале. Не бива всяко поколение да открива отново нещо, което е вече открито. Не и когато черната работа вече е свършена. Идеята е да се зашият дупките в кожите, като се остави само онази при врата. Силни мъже ще надуят кожата и ще запечатат отворите с катран или смола. Разбираш ли? Сложи на огъня казани и с двете вещества. Не зная кое ще свърши по-добра работа. Когато се надуят, кожите ще се носят по водата, генерале. Ако ги свържеш с леки пръти, ще получиш сал, способен да носи много мъже едновременно.

Замълча, докато пресмяташе. Това бе едно от нещата, които винаги правеше бързо.

— С три сала, или хиляда и осемстотин кожи, би трябвало да прекараме… две хиляди воини едновременно през реката. За половин ден можем да разположим около двайсет хиляди мъже на другия бряг. Да приемем, че другата половина отиде за прекарването на конете, като саловете ги водят. Да, с въжета на шиите им, за да могат да плуват против течението. Общо един ден, ако няма спънки. Колко време ще ти трябва да приготвиш саловете?

Очите на Баяр се разшириха, когато видя, че погледът на принца вече не е зареян нанякъде, а се е съсредоточил върху него.

— Два дни, господарю — с пресилена увереност отвърна той. Трябваше да впечатли човека, който го командваше. Уриан-Хадай вече бе изгубил репутацията си. Баяр не искаше и той да си спечели неодобрението на брата на самия хан.

Кублай кимна замислено.

— Добре тогава. Това е единствената ти задача, докато не приключиш. Давам ти два дни, генерале. А сега заповядай колоната да спре. Изпрати съгледвачи обратно в района, където чака врагът. Искам да знам всяка подробност за реката — течение, брегове, терен. Всичко, до най-дребния детайл. Да докладват след вечеря.

— Да, господарю.

Баяр преглътна нервно, след като бе освободен. Никога не беше чувал овчи кожи да се използват по такъв начин. Щеше да му е нужна помощ и предположи, че е най-добре да не се обръща към Уриан-Хадай. Когато роговете изсвириха и туманите започнаха да се спешават и да се грижат за конете, Баяр видя каруцата, в която пътуваше Яо Шъ, главният съветник на Кублай. Старият дзински монах вероятно разбираше от разни неща като салове, Баяр бе почти сигурен в това.

Когато слънцето изгря на следващия ден, Баяр вече се беше изгубил в предизвикателството. Първите надути кожи бяха приготвени предишната вечер и откарани с кон до близката река. С голяма тържественост те бяха пуснати във водата, яхнати от доброволци. Двамата мъже потънаха, преди да стигнат средата, и трябваше да ги изтеглят с въжетата, привързани на кръста им. Изглеждаше невъзможно, но според Яо Шъ със сигурност е било правено, но в по-малък мащаб. Опитаха да натрият кожите с масло след остригването на вълната, после ги надуха и запечатаха бързо, преди да ги оставят да изсъхнат. Когато се върна на брега, Баяр мълчаливо се помоли на майката земя. Беше заложил на натриването с масло и бе натоварил със задачата хиляди семейства. Ако и това не свършеше работа, нямаше да влезе в срока, който сам си беше определил. Застанал в сутрешния сумрак, Баяр погледна към Яо Шъ, черпейки увереност от спокойствието му. Двамата стояха един до друг, докато двама воини се завързаха с въже и легнаха върху кожите, за да се оттласнат от брега. Не можеха да плуват и се чувстваха ужасно неудобно, докато гребяха в тъмната вода.

В средата течението беше силно и държащите въжетата бяха помъкнати надолу по течението заедно с воините върху кожите. Въпреки това двамата продължиха напред и Баяр нададе радостен вик, когато видя един от тях да се изправя и да вдига ръка от отсрещните плитчини, преди да яхне кожата и да поеме обратно. Върнаха се много по-бързо, подпомагани от ръцете, дърпащи въжетата.

Баяр тупна Яо Шъ по гърба и усети костите под пъстрата му роба.

— Това ще свърши работа — каза генералът, опитвайки се да скрие облекчението си.

Уриан-Хадай не беше тук. Орлокът бе решил да не забележи внезапната трескава дейност, обхванала лагера. Докато семействата обработваха кожите, мажеха и шиеха всеотдайно, орлокът изведе мъжете си да се упражняват в стрелба с лъковете и оръдията, за да подобрят скоростта си. На Баяр не му пукаше. Намери работата за завладяваща и вечерта на втория ден отиде при гера, издигнат за Кублай, като едва сдържаше усмивката си, докато влизаше.

— Готово е, господарю — с гордост докладва той.

За негово облекчение, Кублай се усмихна в отговор на явното му задоволство.

— Никога не съм се съмнявал в това, генерале.

15.

Хулегу не изпитваше жега и жажда, докато яздеше на север. Основната част от войската му бе продължила без него, готова да обсади Багдад. Центърът на исляма беше могъщ град на река Тигър и Хулегу знаеше, че няма да падне бързо. Решението бе трудно, но беше решил, че отклонението до твърдината Аламут ще бъде бърз удар, не по-обременителен от смазването на главата на змия, преди да се захванеш за истинска работа. Вместо това му се наложи да изтърпи тежък преход от стотици мили през най-враждебната територия, която бе виждал. Слънцето подхранваше кипящия гняв, който сякаш се трупаше в него от седмици. Той заслони очи и се загледа нагоре към планините. Видя сняг на върха, известен като Соломоновия трон. Някъде из тези затънтени чукари се намираше най-яката крепост на хашишините исмаилити.

Последните градчета и села отдавна бяха зад гърба им. Воините му яздеха през изпепелена равнина, по камънаци и сипеи, от които много коне окуцяха. Нямаше пасища и Хулегу беше изгубил време, за да набави зърно и вода за хората и животните. Първоначално на север поеха три тумана, но той беше изпратил единия към Багдад, а другият бе натоварен да осигурява вода, когато се сблъска с пустинния терен. Хулегу нямаше желание да вижда как най-добрите му коне умират от жажда. Трудностите обаче не можеха да го спрат. Ако не друго, те само засилиха увереността му. Никоя голяма цел не се постига лесно, казваше си той. Страданието я прави ценна.

В миналото Чингис се бе заклел да унищожи култа на хашишините. Великият хан може би дори беше смятал, че е успял, но те бяха оцелели като бурени между камъните. Докато поглеждаше към единствения си туман, Хулегу се изправи в седлото и гордостта му бе очевидна за всички. Беше израснал с разказите за Чингис. Да се изправи срещу един от старите врагове му доставяше повече от задоволство. Щеше да заповяда скъпоценната им крепост да бъде разрушена и почернелите й от пушека камъни да се изтъркалят в долините. Закле се, че само змии и гущери щяха да пълзят там, където бяха стъпвали хашишини. Монгке нямаше да се сърди за изгубеното време, сигурен бе Хулегу. Багдад нямаше да падне през следващия сезон. Имаше време да довърши личния въпрос между семейството си и мюсюлманите, обитаващи Аламут.

Трима водачи от последното градче, през което минаха, водеха тумана през равнината. Бяха принудени да съдействат с нож на гърлото. Хулегу имаше съгледвачи и шпиони из района, но никой от тях не успя да открие точното местоположение на крепостта. Дори писмата, които бе разменил с хашишините, получаваше от видни търговци в градовете, предаваха ги техни вестоносци. Най-изчерпателната информация му посочваше само една планинска верига и нищо повече. Дори това му беше струвало цяло състояние в сребро и цял ден изтезания на човек, предаден от приятелите си. Нямаше значение. Хулегу винаги беше знаел, че ще дойде в района да ги преследва. Разпитваше непрекъснато водачите, но те само спореха помежду си на арабски, свиваха рамене и сочеха към планината. От много време не бе виждал друга жива душа, когато съгледвачите му се върнаха в галоп с покрити с пяна коне.

Хулегу се намръщи, когато ги съзря да се насочват към него пред редиците на туманите. Още отдалеч видя напрегнатата им стойка в седлата и се застави да надене студената физиономия.

— Господарю, отпред има хора — каза първият съгледвач. Докосна с дясната си ръка челото, устните и сърцето си в знак на почит. — На дванайсет мили или малко повече. Видях само осем коня и копринен навес, така че приближих, докато другарят ми остана извън обсега им, готов да препусне обратно.

— Разговаря ли с тях? — попита Хулегу. Потта се стичаше по гърба му под бронята и настроението му се подобри при мисълта, че сигурно е близо, щом в подножието на планината го очакват непознати.

Съгледвачът кимна.

— Водачът им каза, че се наричал Рух ал Дин, господарю. Твърди, че имал властта да говори от името на исмаилитите. Каза ми да ти предам, че е приготвил прохладна шатра и напитки за теб, господарю.

Хулегу смръщи чело и се замисли. Нямаше особено желание да сяда с мъже, чиято основна работа бе свързана със смъртта. И определено нямаше да яде или пие с тях. Но в същото време не искаше да позволява воините му да видят, че се бои да го направи.

— Кажи му, че идвам — рече той.

Съгледвачът препусна пред редиците за нов кон, а Хулегу извика генерал Илугей и му кимна, докато той приближаваше.

— Подготвили са място за среща, генерале. Искам да го обградиш, за да са наясно с последствията от евентуално предателство. Аз ще вляза, но ако не изляза, искам да ги унищожиш. Ако падна, Илугей, ще оставиш белег в историята им, който да напомня за ужасната им грешка. Разбра ли ме? Не за мен, а за онези, които ще дойдат след мен.

Илугей сведе глава.

— Твоя воля, господарю, но те не познават лицето ти. Нека аз отида на твое място и да видя какво са замислили. Ако смятат да убиват, нека аз ги разоблича.

Хулегу се замисли за момент, но накрая поклати глава. Беше усетил червейчето на страха в стомаха си и от това гневът се надигна в него като горещината на деня. Не беше в състояние да спре страха си, но пък можеше да се изправи срещу него.

— Не и този път, Илугей. Те разчитат на страха, който всяват. Той е част от силата им, може би дори нейната основа. Само с няколко смъртни случая на година карат всички други да треперят от ужас. Няма да им дам подобно нещо.

Рух ал Дин седеше в лека роба и отпиваше напитка, изстудена с лед. Ако монголският генерал не пристигнеше скоро, скъпоценният запас, донесен от върховете, щеше съвсем да се разтопи. Погледна към капещия бял блок в дървеното ведро и направи знак да добавят още две парченца в чашата му. Поне можеше да се наслади на лукса, докато чака.

Монголите продължаваха да яздят около малката му група, същинска стена от движещи се мъже и коне. В продължение на половин ден се бяха забавлявали с подигравателни викове, а хората на Рух напълно ги пренебрегваха. Нужно бе време да се разположат десет хиляди воини на позиция и Рух се запита дали ще види брата на хана преди залез. Монголите нямаше да открият скрити сили, макар че несъмнено бяха пропилели енергията си в претърсване на възвишенията наоколо. За хиляден път прехвърли предложенията, които можеше да направи от името на баща си. Списъкът не беше дълъг. Злато и в краен случай крепост, предложена по такъв начин, сякаш направо му се откъсва от сърцето. Рух се намръщи. Искаше му се баща му да беше тук и да води преговорите. Старецът можеше да продаде собствената си сянка по пладне, но Рух знаеше, че има вероятност да не остане жив до края на срещата. Монголите бяха непредвидими, досущ като гневни деца с мечове. Можеха да се отнесат към него любезно и с почит или просто да му прережат гърлото и да продължат абсолютно безразлично нататък. Въпреки следобедния ветрец и прохладната напитка Рух откри, че все пак се поти. Не знаеше какво да прави, ако предложенията му бъдат отхвърлени. Никой не очакваше монголите да се появят в района — сигурни източници твърдяха, че са се насочили към Багдад, на стотици мили оттук. Дори естествената преграда на сухата равнина изобщо не ги беше забавила и Рух осъзна, че се страхува. Преди залез можеше да се превърне в поредния труп, очакващ да се разпадне на прах.

Отначало не разбра, че Хулегу е дошъл. Рух ал Дин беше свикнал с великолепието на халифите и очакваше поне нещо като кортеж и фанфари. Вместо това един прашен воин сред многото други слезе от коня. Рух го наблюдаваше разсеяно, като не пропусна да забележи невероятно широките му рамене, когато спря да поговори с двама-трима около него. Монголите обичаха борбата, което бе едно от малкото цивилизовани неща у тях. Рух ал Дин се питаше дали братът на хана няма да приеме предизвикателството на едно състезание, когато видя, че мъжът крачи към шатрата. Изправи се, като остави напитката си.

— Салаам алейкум. Добре дошъл. Предполагам, че ти си принц Хулегу, брат на Монгке хан. Аз съм Рух ал Дин, син на Сюлейман ал Дин.

Преводачът преведе арабския на грубия език на военачалника и Хулегу погледна към него. Рух избра този момент да се поклони дълбоко. Баща му беше наредил това, макар той да негодуваше вътрешно. Воинът се взираше хладно в него и Рух видя как погледът му се стрелна към вътрешността на шатрата, отбелязвайки всяка подробност. Хулегу още не беше влязъл на сянка. Стоеше на прага и гледаше свирепо вътре, докато неговите десет хиляди продължаваха да вдигат ужасна врява около тях. Прахта се виеше във въздуха на струйки, видими на залязващото слънце. Рух се помъчи да запази спокойствие.

— Сигурно си жаден, господарю — продължи той с надеждата, че не прекалява с титли и почести. — Моля, седни на сянка. Хората ми са донесли лед за разхлаждане.

Хулегу изсумтя. Не се доверяваше на мъжа с изпито лице пред него — до такава степен, че не възнамеряваше да разкрие, че разбира езика му. Помисли си за предложението на Илугей да дойде на срещата вместо него и се запита дали непознатият наистина е онзи, за когото се представя. Под натиска на жеста с отворена длан Хулегу се наведе, колкото да влезе вътре. Намръщи се при вида на един стол с гръб към слугите на Рух и излая заповед на хората си. Един монголски офицер нехайно влезе в шатрата след него, излъчвайки заплаха с всяко свое движение. Рух остана неподвижен, докато столът беше замъкнат по килима до копринената стена. Хулегу най-сетне седна, като направи знак на човека си и на прислужника с подноса с високи чаши да се махат.

— Казах ви да разрушите крепостта си — започна той. Беше поставил длани на коленете си и седеше изпънат, готов всеки момент да скочи. — Изпълнено ли е?

Рух прочисти гърлото си и отпи от чашата си, докато преводачът говореше. Не беше свикнал толкова бързо да се стига до същината и това го изнервяше. Беше се надявал да започне преговори, които да продължат цялата нощ и може би през по-голямата част от следващия ден, но изведнъж откри, че бърбори под този жесток поглед и излага забързано част от обещанията, а предупрежденията на баща му се топят като леда в напитката му.

— Беше ми казано, господарю, че ще започнем работа по замъка Шират следващата пролет. До края на следващата година от него няма да е останало нищо и ще можеш да кажеш на твоя хан, че сме се подчинили.

Изчака превода, но след него Хулегу не каза нищо. Рух се помъчи да намери думи, с които да продължи. Баща му бе заръчал да накара монголите да разберат, че са нужни месеци за събарянето на десетките хиляди обработени каменни блокове. Ако приемеха предложението, работата можеше да се протака и отлага. Щяха да са нужни много енергия и усилия, но разрушаването на замъка щеше да продължи години. Може би дотогава далечният хан щеше да си строши врата или огромната войска на Хулегу да се е насочила към други цели, върху които да излее злобата си.

— Шират е високо в планината, господарю. Не е лесно да се развали нещо, което се е издигало от хилядолетия. Но ние разбираме, че искаш да съобщиш за успеха си на хана, твоя брат. Приготвили сме дарове за него, злато и скъпоценности, достатъчни да напълнят цял град.

За първи път видя искрица интерес в очите на Хулегу и това донякъде му вдъхна увереност.

— Покажи ми ги — каза монголът и думите му бяха преведени с един звук от преводача.

— Господарю, не са тук. И ти, и аз отговаряме пред по-могъщи хора. Аз съм просто пратеник на баща си, както и ти говориш от името на твоя хан. Беше ми казано да ти предложа четири хиляди пръста злато, както и два сандъка златни динари.

Само изричането на думите беше достатъчно Рух ал Дин да плувне в пот. Сумата беше огромна, достатъчна за основаването на малък град. Монголът просто го гледаше, докато преводачът нареждаше монотонно.

— Приемате ли данъци от съюзниците си? — натисна го Рух.

Хулегу изчака търпеливо края на превода.

— Не. Приемаме данъци от онези, които ни служат — отвърна той. — Ти каза своето, Рух ал Дин. Изрече онова, което ти е било наредено. Сега чуй мен.

Млъкна, докато преводачът навакса, като през цялото време наблюдаваше внимателно Рух.

— Основната ми грижа е центърът на исляма, градът Багдад. Ще превзема това място, разбираш ли?

Рух кимна смутено, когато чу превода.

— В сравнение с него баща ти и вашата секта не означават почти нищо за мен. За честта на дядо ми бих се задоволил да ви видя превърнати на прах, но вие ми предлагате злато и приятелство. Добре тогава, ще приема двойно по-голяма сума в злато и разрушаването на две от крепостите ви. Ще приема клетва за подчинение към мен и семейството ми.

Изчака отново преводача, за да може да следи реакцията на Рух ал Дин.

— Но няма да ти дам думата си. Както сам каза, и двамата имаме пред кого да отговаряме. Когато се върна при брат си, той ще ме попита дали съм говорил с онзи Сюлейман. Нищо друго няма да свърши работа, разбираш ли? Между семействата ни може да има мир, но само след като съм разговарял със Сюлейман. Отведи ме в Аламут, за да се срещна с него.

Рух се помъчи да не издаде задоволството си. Беше се страхувал, че монголът ще откаже всичко предложено, че може би дори ще стигне дотам да го убие в шатрата. Насред задоволството обаче се промъкна и пипалцето на подозрението. Монголският водач може би виждаше преимущество в това, че ще приближи войската си до древната твърдина. Рух не знаеше дали хората му могат да я открият сами. Помисли си за непристъпната крепост с нейната единствена пътека, виеща се по отвесната скала. Нека дойдат и да зяпат нагоре. Катапултите и оръдията им не можеха да се доберат толкова нависоко. Можеха да си реват и фучат сто години в подножието на върха и никога да не успеят да стигнат до него.

— Ще направя както казваш, господарю. Ще пратя вестоносец и ще бъдеш приет като приятел и съюзник.

Погледът му стана лукав и той поклати печално глава.

— Колкото до златото, едва ли има толкова много в целия свят. Ако приемеш първата част като дар, не се съмнявам, че останалото може да се събира всяка година като данък.

За първи път от началото на срещата Хулегу се усмихна. Младият мъж като че ли още не бе осъзнал, че животът му е в ръцете му.

Сюлейман вдиша дълбоко, наслаждавайки се на аромата на овча тор в кристалния въздух. Мъничката поляна в края на Аламут беше чудо на рядко срещано планиране, свидетелство за уменията и проницателността на предците му. Малки дървета осигуряваха сянка на стадото и Сюлейман често идваше тук, когато искаше да помисли на спокойствие. Поляната беше колкото малка нива, достатъчна да изхранва дузина овце и шест кози. Бяха тлъсти и вълната им лъщеше на слънцето, а постоянното им блеене бе като мехлем за душата му. Някои приближиха, щом го видяха, спряха наблизо, без да се страхуват, очаквайки да им даде храна. Сюлейман се усмихна и им показа празните си ръце. В сърцето си винаги мислеше за себе си като за пастир — както на животни, така и на хора.

Разходи се по тлъстата почва до отвесната скала в единия край и прокара пръсти по нея. Там имаше малка колиба, пълна с торби храна за зимата и сиви блокове сол за животните. Провери ги внимателно, като гледаше за плесен, която можеше да бъде отровна за безценното му стадо. Известно време бе изцяло погълнат да изнася торбите на светло и да оглежда съдържанието им. На място като това беше трудно да повярва, че е изправен пред пълното унищожение на своя клан.

Трудно е да се пазариш с хора, които сякаш желаят единствено края ти. Сюлейман се надяваше, че синът му няма да се върне с празни ръце, но се съмняваше в това. Монголският първенец щеше да настоява да посети Аламут и щом откриеше пътя през лабиринта долини и пътеки, щеше да обсади крепостта и да ги мори с глад. Сюлейман погледна печално през малкото пасище. Животните нямаше да изхранят дълго време хората му. В Аламут рядко се събираха повече от шейсет или седемдесет души, плюс още толкова слуги. Общността винаги е била малка и не би могла да оцелее без златото, което получаваше за работата си. Не можеше да се съпротивлява със сила на монголите, както не бе в състояние и баща му срещу Чингис. Сюлейман се намръщи, когато осъзна, че е останал без избор. Трима от хората му бяха навън и трябваше да се върнат с пари. Прехвърли наум търговците, които им беше поръчано да убият. Нямаше да чуе за хората си, докато не си свършат работата. Осемнайсет други бяха във върхова форма в крепостта, обучени в методите на безшумното убийство. Изкушаваше се да изпрати всички навън, но те щяха само да си пречат един на друг. Обучението им не ги подготвяше за масирано нападение. Всичко бе съсредоточено върху промъкването и смъртоносния удар от ръка или оръжие. На младини Сюлейман беше загробил богат търговец, като просто бе сложил опиат във виното му, след което затисна устата и носа му, докато спеше. Върху тялото не бяха останали никакви белези и убийството все още се смяташе за почти идеален пример в занаята. Въздъхна при спомена за по-щастливите времена. Монголите не уважаваха традициите и като че ли изобщо не се бояха от възмездието, което можеше да ги сполети. Неговите хашишини щяха да бъдат изпратени срещу самия хан, може би докато Аламут търпи предстоящата обсада. Сюлейман не се съмняваше, че ханът ще се разгневи, ако изгуби собствения си брат, независимо как ще нагласят да изглежда смъртта му. Старецът пресметна наум необходимото за пътуването време, като се мъчеше да измисли най-добрия начин да се справи и с двамата. Все още се надяваше, че могат да бъдат подкупени или подлъгани, но ролята му като пастир на стадото означаваше, че трябва да вземе предвид всички възможности.

Потънал в мисли, не видя как Хасан излиза от сенките на малката колиба. Гледаше през поляната, заслонил очите си от залязващото слънце. Младият мъж внезапно се хвърли напред и замахна с плоския камък към главата му. Ударът попадна отстрани и Сюлейман извика от изненада и болка. Залитна и почти приклекна, когато зрението му се замъгли. Помисли си, че някакъв камък е паднал от скалите горе, и замаяно опипваше лицето си за кръв, когато Хасан удари отново и го събори.

Сюлейман усети вкуса на кръвта, стичаща се в гърлото от разбитата му уста. Погледна изумено нагоре, неспособен да разбере какво става. Когато позна стоящия над него Хасан, погледът му се насочи към омацания в червено камък в ръката на младежа.

— Защо, синко? Защо направи това? Нима не бях твой баща? — задавено попита той.

Видя, че Хасан е обхванат от чувства и диша тежко като оставено на слънце куче. Изглеждаше ужасен от постъпката си и докато светът се въртеше, Сюлейман вдигна ръка към него.

— Помогни ми да се изправя, Хасан — кротко рече той.

Младежът отново пристъпи напред и за момент старецът си помисли, че ще изпълни молбата му. В последния момент Хасан отново вдигна камъка, го стовари с все сила в челото на Сюлейман и счупи черепа му. Мракът го погълна и той не чу как слабоумният побягна с плач обратно в крепостта.

Хулегу трябваше да признае, че е впечатлен от Аламут. Крепостта беше построена от камък, който се различаваше от околните скали. Трудно му бе да си представи усилията, положени за пренасянето на всеки блок до клисурата, разширяването й с чукове и длета и полагането на камък върху камък. Крепостта сякаш беше израснала от земята.

Вдигна глава да я огледа, после проточи още повече врат. От най-добрата позиция оръдията му едва щяха да достигнат крепостта и смъртоносните им гюлета само щяха да одраскат немощно стените, без да причинят никаква щета. Не разполагаше с нищо друго, което би могло да достигне твърдината оттук, и погледът му различи единствената пътека, която се виеше нагоре. Щурмът срещу портите бе немислим. Съмняваше се, че повече от двама души могат да застанат пред тях, без да полетят към смъртта си в пропастта, дълбока хиляди стъпки.

Бяха им нужни много дни да стигнат до крепостта и Хулегу разбираше, че щеше да му бъде доста трудно да я открие без Рух ал Дин. Десетте хиляди воини биха могли да претърсят всяка сляпа клисура и долина в планините, но това би му отнело месеци. Тримата му водачи изглеждаха изумени не по-малко от монголите и Хулегу подозираше, че единствено ужасът ги е накарал да обещаят, че ще ги доведат дотук.

Между него и Рух ал Дин възникна леко недоразумение след първата им среща. Младият мъж беше настоял монголът да измине последната част от пътя само с почетната си гвардия. Хулегу отново се усмихна, когато си помисли за това. За да се пазари, човек трябва да има някакво предимство, а Рух не разполагаше с такова. Хулегу просто му описа по колко начини може да бъде измъчван човек, за да се изкопчи информация от него, и Рух бе замълчал. Вече не яздеше гордо и не бъбреше с хората около себе си. Той и спътниците му бяха разбрали, че са просто пленници, въпреки всички чудесни обещания, които бяха дали.

Аламут обаче за първи път смути самонадеяността на Хулегу. Южната войска приближаваше Багдад и той не искаше да започва обсада, която би могла да продължи две години, ако не и повече. Когато стигна началото на пътеката, видя слизащи надолу хора, вероятно със съобщение от бащата на Рух. Хулегу погледна раздразнено стръмните стъпала и импулсивно прати един от хората си да препусне нагоре. Имаше някаква смътна надежда, че дребните монголски понита ще успеят да се справят. Познаваха планините в родината и бяха пъргави животни.

Загледа с интерес как самотният конник достигна първия завой на стотици крачки над главите им. Чу как офицерите се обзалагат шепнешком, после един от тях изруга и Хулегу заслони очи, за да погледне нагоре.

Конят и ездачът рухнаха на земята миг по-късно и трясъкът отекна от околните възвишения. Нито човекът, нито животното оцеляха при падането и Хулегу изруга под нос, докато Илугей радостно събираше сребърните монети от останалите командири.

Слизащите мъже спряха, надникнаха през ръба и си заръкомахаха, след което продължиха надолу. Когато най-сетне стъпиха на равното, двамата бяха целите в пот и прах. Поклониха се набързо на монголските офицери и затърсиха с очи Рух ал Дин. Хулегу се спеши и тръгна към тях, докато му се кланяха.

— Господарю, баща ти е мъртъв — чу да казва единият от тях. Рух нададе вик на болка и мъка и Хулегу се изсмя.

— Май новият господар на Аламут ще ме отведе нагоре, Рух ал Дин. Хората ми ще водят. Стой плътно до мен. Не искам да паднеш и да се пребиеш в този момент на скръб.

Рух ал Дин го зяпна с притъпен от отчаяние поглед. Раменете му се отпуснаха, когато проумя думите на Хулегу, и той закрачи почти замаяно след първите воини, които щяха да изкатерят пътеката до крепостта високо горе.

16.

Залязващото слънце обагряше небето в златно и червено, когато Кублай спря огромната си войска на брега на реката. Беше разузнал района и бе събрал всички при един от бродовете на картата. От другата страна на тъмната ивица вода стоеше в очакване сунският командващ. Той знаеше, че Кублай ще трябва рано или късно да пресече реката, може би дори тази нощ. Кублай се ухили във вечерния сумрак, когато видя как сунските колони маневрират по-близо до брода, готови за всичко, което беше предвидил. Двете огромни армии се взираха една в друга през буйната преграда. Кублай можеше да си представи объркването в командването на противника от нежеланието на монголските тумани да атакуват. Съмняваше се, че врагът ще мигне през нощта.

Преди да помръкне и последната светлина на деня, оръдейните екипи приключиха подготовката си, отбелязаха местата и поставиха затъмнени фенери на пръти. През нощта, преди луната да изгрее, оръдията бяха изтикани безшумно на посочените позиции от десетки яки доброволци. В същото време основната част отстъпи назад от реката. Кублай не беше забелязал подобна подготовка в сунския лагер, но не искаше да бъде изненадан от някой енергичен офицер, осенен от същата идея. Този път воините му щяха да прекарат нощта по седлата или на тревата до конете си. Семействата бяха на една миля от реката, далеч от всякаква опасност. Кублай се запита какво ли прави Чаби в момента. Тя знаеше, че нощта ще бъде опасна за него, но не показа изобщо страха си, сякаш на света не съществуваше човек, който би могъл да застраши съпруга й. Той я познаваше достатъчно добре, за да усети преструвката й, но въпреки това я намери за странно окуражаваща. Мисълта как ще каже на жена си и сина си, че се е провалил, беше по-добра мотивация от всичко, което би могъл да му предложи Монгке.

Луната бавно се издигна в небето и Кублай стоеше и я гледаше, като търкаше потни длани в дрехата си и си мечтаеше за по-лека роба. Дори нощите бяха топли толкова далеч на юг и никога не се чувстваше удобно. Оръдията му бяха маскирани с клонки и той не мислеше, че врагът ще успее да види какво е направил. Само по себе си в най-добрия случай това щеше да е само жест, бързо всяване на страх в нощта, преди да се оттеглят и да възстановят реда. Един млад командир би взел подобно решение с намерението да убие неколцина и да накара неприятеля да потича малко. Кублай се изкиска тихо. Надяваше се на повече. Графикът беше важен и той напрегна очи в тъмното, очаквайки знак. От няколко дни не беше разговарял с Уриан-Хадай, ако не се броят кратките любезни поздрави. Орлокът явно негодуваше срещу властта, която Кублай упражни върху него и която неочаквано се бе превърнала от празна формалност в реалност. Кублай усещаше, че Уриан-Хадай е нащрек и го чака да направи някаква грешка. Предстоящата битка бе важна в много отношения и залогът го тревожеше. Трябваше не само да разбие сунската армия, но и да покаже на собствените си генерали, че става за водач. Той усети как главоболието започва да пулсира зад очите му и се замисли дали да не се обърне към някой шаман за стрита върбова кора или листа от мирта. Не, трябваше да бъде на мястото си, когато моментът настъпи.

Баяр видя как луната изгрява и потегли в бавен тръс. Според преценката си се намираше на по-малко от десет мили северно от сунската армия от другата страна на реката. Накрая двамата с Кублай се бяха съгласили да изгубят още два дни, за да прекарат достатъчно хора със саловете. Три тумана бяха пресекли реката, като повечето време отиде в прехвърляне на конете и оръжията. Саловете си бяха свършили работата и Баяр усещаше, че редиците са пълни с очакване. С мъничко късмет противниците дори нямаше да имат представа, че той се е отделил от войската на Кублай. Ускори темпото, като прецени внимателно скоростта, която бе необходима да изминат разстоянието и да останат със свежи коне. Десет мили не бяха много за монголските понита. Можеха да се справят с тях, преди луната да е стигнала зенита си, и накрая пак да препуснат в галоп.

Почвата беше здрава по-далеч от реката и нямаше много препятствия, макар че никой не обичаше да язди нощем, независимо какви са условията. Щеше да има паднали и пострадали, но Баяр имаше заповеди и бе изпълнен с радостно въодушевление. Никой не обичаше изненадващата атака повече от сънародниците му. Самата идея го изпълваше с ликуване. Пък и по-добре, че Уриан-Хадай още е от другата страна на реката, при Кублай. Орлокът бе посрещнал с присмех големите салове и Баяр беше доволен, че се е махнал поне за известно време от гадния му поглед. Долавяше дружеско отношение у Кублай, каквото не беше очаквал. В много отношения най-могъщият враг в историята на народа не беше лъжица за устата на брата на хана. Баяр се усмихна, докато препускаше. Нямаше намерение да разочарова Кублай.

Кублай видя в далечината ярката светлинка в небето. От това разстояние бе като светла точка, която изчезна почти моментално. Беше се страхувал, че ще изпусне знака, и се опита да отпусне схванатите си мускули, които бяха останали стегнати твърде дълго. Баяр беше там и бе изстрелял дзинския фойерверк от седлото си. Докато Кублай се обръщаше да даде заповед, в небето се появи втора искра, в случай че първата е останала незабелязана.

От другата страна на реката пискливи гласове започнаха да раздават заповеди.

— Огън по моя команда — извика Кублай. Спеши се, за да се погрижи за собственото си устройство — дълга тръба, пълна с барут и поставена в желязна рамка. Поднесе затъмнения фенер, запали фитила и се дръпна назад, когато той засъска и захвърля искри, преди да се понесе високо във въздуха с ослепителен блясък.

Артилерийските екипи чакаха търпеливо този момент и когато видяха сигнала, огромните железни оръжия затрещяха като гръмотевици над реката. Проблясъците по двата бряга продължиха за миг, оставяйки призрачен образ в очите на всички, които се взираха в мрака. Не можеха да видят къде падат гюлетата, но далечните писъци накараха артилеристите да се разсмеят, докато чистеха цевите и презареждаха, като ги тъпчеха с торби барут и пъхаха кухи тръстики в запалителните отвори. Дулата на оръдията бълваха огън, но самите гюлета бяха невидими, докато прелитаха над водата. Кублай прецени бързината на стрелбата и се запита как може да я подобри. Между изстрелите имаше твърде дълга пауза, но той бе разположил повечето от стоте си тежки оръдия покрай брега и хвърляше всичко върху позициите на противника. Бомбардировката със сигурност бе унищожителна. Можеше да си представи проблясъците и гърмежите от сунска гледна точка, следвани от свистенето на каменните топки, сеещи разруха във вражия лагер. Много от гюлетата се разпадаха в момента на изстрелването, което намаляваше обхвата им, но пък пращаше остри като бръснач парчета по неприятеля.

При всички други обстоятелства сунските войници щяха да се оттеглят бързо. На Кублай му се искаше да може да се заслуша за туманите на Баяр, но грохотът на оръдията бе твърде силен и продължаваше непрекъснато. Изчака колкото може повече, след което изстреля втора ракета в нощното небе. Бурята замря, макар да се чуха един-два последни гърмежа. След трясъците внезапната тишина и мрак бяха абсолютни. Кублай напрегна слух. Някъде отдалеч се чу нов шум, който постепенно се засили. Разсмя се на глас, когато разпозна монголските барабанчици, събудили други гръмотевици оттатък реката.

Баяр никога не бе участвал в нощна битка. Беше съзрял сигналната ракета и после видя изумено как речният бряг се озарява от златни проблясъци като неумолима вълна на унищожение. Веднъж беше виждал гръмотевична буря без дъжд, когато всичко се осветяваше час по час от ослепителните светкавици. Сега беше същото, но всеки проблясък и гърмеж сееше хаос в сунския лагер. Надяваше се, че Кублай ще спре баража, преди воините му да достигнат противника. Ярките проблясъци му позволиха да види, че е в обхват, и той започна да изпразва колчана, като пускаше стрела след стрела почти без да се замисля. Не можеше да се цели и се ориентираше единствено от проблясъците, но нападаше в широка линия и хиляди воини запращаха стрелите си в небето. Изгуби броя на изстрелите и едва когато пръстите му напипаха само въздух, Баяр изруга и закрепи лъка за седлото. Извади меча си и всички по редицата направиха същото.

Сунските войници ги бяха чули да приближават, но навсякъде сред гъстите им редици се търкаляха мъртъвци. Кублай бе постигнал далеч по-голям успех, отколкото предполагаше. Войниците се бяха скупчили на брега на реката и се притискаха един в друг, за да отблъснат очакваното прехвърляне. Гюлетата бяха прокарали кървави пътеки в масата чакащи хора. Редиците се пръснаха в паника и хората побягнаха от ужасната невидима смърт, която продължаваше да вилнее из лагера им. Тичаха, за да излязат извън обхвата на оръдията, някои захвърляха щитовете и мечовете си.

От мрака върху тях се изсипаха стрелите на туманите на Баяр. Сунските войници се озоваха между челюстите и се въртяха и блъскаха, мъчейки се да намерят спасение от унищожението. Първите редици на Баяр удариха безредната тълпа, като се врязаха в нея на пълна скорост. Коне и хора се блъскаха; понито на командира им рухна, когато удари група войници и я разби. Той падна тежко и се претърколи през някого, който изкрещя в ухото му. В същия момент оръдейната стрелба спря и Баяр се озова в мрака, вкопчен в двубой с човек, когото не виждаше. Беше изгубил меча си, но юмруците му бяха бронирани до кокалчетата и той заблъска тъмната фигура, докато тя не остана да лежи неподвижна.

Сунската армия беше в пълен безпорядък. Баяр изруга, когато някой друг се блъсна в него, но човекът се надигна и побягна. Нямаха представа за размерите на противника, който се беше врязал в тях през нощта, и сунските офицери напълно бяха изгубили контрол. Туманите запазиха строя си, напредваха бавно и избиваха всичко по пътя си.

На лунната светлина някакъв ездач се извиси с понито си над Баяр. Той изкрещя, преди вдигнатият меч да полети надолу.

— Дай ми коня си! И ако ме порежеш, ще ти откъсна ушите.

Воинът моментално се спеши и му подаде поводите. Друга редица ги приближаваше и Баяр отново трябваше да извика, за да го разпознаят. Даде си сметка, че не може да остави воина да бъде съсечен от собствените си другари, и му нареди да скочи зад него. Понито изпръхтя от допълнителната тежест и той го успокои с почесване по ушите, преди да го подкара към предната редица. Бяха проникнали в сунския лагер и Баяр видя, че някои от хората му са взели фенерите от постовете и подпалват с тях шатрите и каруците. Светлината на огъня започна да възстановява представата му за бойното поле и онова, което се разкри пред очите му, го изуми и изпълни със задоволство. Сунската армия бягаше и той яздеше по килим от мъртъвци, хиляди и хиляди. Редиците отпред продължаваха да убиват, но онези отзад също трябваше да окървавят мечовете си и той изрева заповед авангардът да обърне.

Заповедта му незабавно бе повторена от бойните рогове. Първите пет редици спряха и следващите ги настигнаха, сред тях и Баяр. Той мина покрай задъхани мъже, оплискани в кръвта на враговете. Седяха превити в седлата, отпуснали десните си ръце на високите лъкове. Мнозина подвикваха на новодошлите къде са били, докато те са вършели сериозната работа. Духовете бяха приповдигнати и Баяр се засмя, докато продължаваше напред. Светлината на пламъците се засилваше, когато все повече и повече шатри попадаха в огъня. Отпред виждаше масата хора, отчаяно мъчещи се да се отделят от тъмната редица коне. Баяр забеляза едно пони без ездач и спря за момент, за да може непознатият му спътник да се прекачи. Недалеч лежеше мъртвец и генералът със задоволство откри колчан с половин дузина стрели. Скочи за момент от коня, преобърна тялото и взе от земята дълъг нож, но не успя да открие меч. Редицата му беше продължила без него и той препусна, за да я настигне, а избиването започна отново.

Кублай чакаше, раздиран от вълнение. Чуваше звуците на битката в нощта, трясъка и писъците на хора и животни. Нямаше начин да знае как се справя Баяр и копнееше за светлина, както никога преди. Запита се дали не могат да изстрелят много ракети наведнъж, за да осветят бойното поле, но разполагаше с ограничени запаси. Идеята обаче беше съблазнителна. Трябваше да я запомни за в бъдеще.

— Достатъчно — каза той почти на себе си. Взе още една ракета от вързопа и я постави в основата, като я насочи към небето. Тя се издигна в небето с пронизителен вой, подобен на онзи, който издаваха стрелите с кухи върхове, използвани понякога от монголите. Туманите от тази страна на реката бяха готови за сигнала и започнаха да се прехвърлят през брода. Ако противникът все още държеше позициите си, те щяха да нагазят във водата без нужната защита. Стрелците можеха да изстрелят залп през реката, но тъмнината правеше прицелването невъзможно. Кублай извади меча си — предпочиташе да усеща тежестта му в ръката си.

Конят му нагази във водите на брода сред хиляди други; всички се опитваха да пресекат колкото се може по-бързо. Усети как понито се спъна в някаква дупка и побърза да прибере меча, за да не го изгуби. Трябваше да действа с двете си ръце и усети как пламна от срам, когато ги размаха, за да не падне.

Конят му пръхтеше и цвилеше, докато изкачваше брега с останалите. Кублай не можеше да контролира животното, дори да иска, и препусна презглава към звуците на сражението. Всички планове се разлетяха на парчета и той изгуби представа за разположението на туманите и дори за посоката, в която се движи. На светлината на горящите шатри различаваше огромна маса мъже. Надяваше се, че не се е насочил право срещу туманите на Баяр. Нямаше смисъл да напряга слух за монголска реч или дори за барабанчиците. Конете около него заглушаваха всичко, а и по време на прекосяването бе успял да напълни едното си ухо с вода, така че беше глух от едната страна.

На двеста разкрача пред него първите редици достигнаха сунските войници, които бягаха от туманите на Баяр. Монголските воини не бяха опънали лъковете си заради прекосяването на реката и едва имаха време да извадят мечове, преди войските да се сблъскат. Кублай не спря и не се дръпна настрани. Увлечен в пресата препускащи коне, той се носеше презглава напред. Потупа ухото си, за да махне водата, и надуши силната миризма на кръв. Започваше да осъзнава, че въпреки всички преимущества на изненадващата нощна атака пълният хаос и от двете страни бе опасен. Отпред чу викове и разпозна характерните ликуващи възгласи на монголските воини. Опита се да прецени по луната каква част от нощта е отминала и смътно се запита къде ли се е дянал Уриан-Хадай. Не беше виждал орлока след първия оръдеен залп. Виковете се засилиха, той се носеше към тях, подпомаган от светлината на горящите шатри. Пожарът започваше да се разпространява из цялата речна долина.

Кублай рязко спря в светлината на три горящи каруци, струпани заедно. С огромно облекчение откри Баяр, който крещеше заповеди и въдворяваше някакво подобие на ред. Когато го видя, Баяр се ухили и насочи коня си към него.

— Най-малко половината се предадоха — каза той.

Вонеше на кръв и пушек, но ликуваше. Кублай се насили да надене студената физиономия — изведнъж се сети, че трябва да се прави на недостъпна фигура с ужасяваща власт. Баяр сякаш не забеляза.

— Прекърших гръбнака на най-добрите им части — продължи той, — а онези, които не побягнаха, захвърлиха оръжията. Докато не изгрее слънцето, няма да знам подробности, но не вярвам да контраатакуват тази нощ. Победата е твоя, господарю.

Кублай прибра меча си, който така и не бе опитал кръв. Купчините мъртъвци наоколо изглеждаха нереални. Планът му беше проработил, но умът му запрехвърля куп неща, които би могъл да направи по друг начин.

— Искам да поработиш със сигналните ракети, за да осветяваме с тях бойното поле — рече той.

Баяр го изгледа странно. Видя млад мъж, седнал с отпуснати на седлото ръце и подгизнали гамаши. Докато Кублай се оглеждаше с интерес, той кимна.

— Добре, господарю. Ще започна изпитанията още утре. А сега трябва да приключа със събирането на пленниците. Караме ги да късат дрехите си на ивици, за да ги връзваме.

— Да, разбира се — отвърна Кублай. Погледна на изток, но нямаше и намек за наближаващо утро.

Хрумна му една мисъл и той се усмихна, предвкусвайки сладкия момент.

— Изпрати ми орлок Уриан-Хадай. Искам да чуя оценката му за победата.

Баяр успя да замаже собствената си усмивка и сведе глава.

— Твоя воля, господарю. Ще ти го изпратя веднага щом го открия.

Слънцето изгря, разкривайки сцена на пълно унищожение. Във въображението си Кублай можеше да я сравни единствено с онова, което бе чел за битката при Гърлото на язовеца в северните части на Дзин. Мухите се бяха събрали на облаци и мъртвите бяха толкова много, че не можеше и да се мисли да бъдат погребани или дори изгорени. Трябваше да ги оставят да гният и съхнат на слънце.

За кратко утрото донесе известно вълнение, докато преследваха останалите сунски части, а монголските семейства бавно прекосяваха реката. Туманите препуснаха с пълни колчани и настигнаха пръснатия враг, преди слънцето да е изгряло напълно. Още хиляди бяха насила върнати при реката, лишени от оръжия и брони, за да бъдат вързани с останалите. Монголските жени и деца вървяха сред тях, дошли да видят страховитите мъже, победени от техните съпрузи, братя и бащи.

По време на битката Яо Шъ беше останал в основния лагер. Премина брода със семействата, след като стана достатъчно светло, за да язди без опасност да падне. По пладне беше в гера на Кублай, издигнат по негова заповед от страната на бойното поле. Чаби вече беше там и в очите й се четеше загриженост за изтощения й съпруг. Суетеше се около него, вадеше чисти дрехи и готвеше достатъчно храна, за да нахрани всеки, който дойде да говори с Кублай. Яо Шъ й кимна, прие купа с нещо и яде бързо, за да не я обиди. Тя го наблюдава, докато не опразни съдинката. Старецът седеше на ниско легло със свитъците, които трябваше да прочете на хана, но не можеше нито да направи, нито да каже нещо, докато не му дадат разрешение. Дори след сражение правилата за поведение в гера си оставаха неизменни.

Джъндзин влезе тичешком и рязко спря с опулени очи. Яо Шъ се усмихна на момчето.

— Толкова много пленници! — възкликна то. — Как успя да ги победиш, татко? Цяла нощ имаше светкавици и гръмотевици. Изобщо не мигнах.

— Спа като заклан — промърмори Чаби. — И хърка като баща си.

Джъндзин изгледа намръщено майка си.

— Бях твърде развълнуван, за да спя. Видях един човек с отрязана глава! Как успяхме да победим толкова много хора?

— С планиране — отвърна Кублай. — С по-добри планове и по-добри хора, Джъндзин. Питай Уриан-Хадай как го направихме. Той ще ти обясни.

Момчето погледна баща си със страхопочитание, но поклати глава.

— Той не обича да говоря с него. Казва, че много питам.

— Така е — рече Чаби. — А сега си вземи купата и иди някъде да ядеш. Баща ти трябва да говори с много от хората си.

— Искам да слушам — почти изплака момчето. — Ще бъда мирен, обещавам.

Чаби го перна по главата и му тикна купата в ръцете. Джъндзин излезе, хвърляйки й свиреп поглед, който бе напълно пренебрегнат.

Кублай седна, прие своята купа и я опразни бързо. Когато беше готов, Яо Шъ зачете с монотонен глас докладите за убитите и осакатените, както и за награбената плячка. След известно време Кублай му махна да спре. Очите му бяха червени и подути, говореше дрезгаво.

— Достатъчно. Нищо не успявам да запомня. Ела довечера, след като си почина.

Яо Шъ стана и се поклони. Беше обучавал Кублай от малък и не бе сигурен как да покаже гордостта си от него. Бяха унищожили два пъти по-голяма войска от своята, при това на чужд терен. Новината вече пътуваше към Каракорум с най-бързите вестоносци. Те щяха да стигнат до ям станциите на дзинска територия и оттам писмата щяха да продължат още по-бързо и да достигнат столицата само за няколко седмици. Яо Шъ спря при вратата на гера.

— Орлок Уриан-Хадай чака решението ти за пленниците, господарю. Имаме… — направи справка с един гъсто изписан свитък, като го разви целия, за да го прочете — четирийсет и две хиляди и седемстотин души, мнозина от които ранени.

Кублай се намръщи от бройката и разтърка очи.

— Да се нахранят със собствените си припаси. Ще реша какво да правя с тях…

Млъкна, защото Джъндзин отново влезе в гера. Лицето му бе невероятно бледо и момчето дишаше тежко.

— Какво има? — попита Чаби.

Детето само я погледна.

— Е, момче? Какво има? — повтори Кублай. Пресегна се и разроши косата на сина си. Жестът като че ли го изтръгна от унеса му и Джъндзин заговори, сякаш гълташе думите между несигурните вдишвания.

— Избиват пленниците — каза той. Изглеждаше зле и очите му не се откъсваха от кофата до вратата, сякаш можеше да му потрябва.

Кублай изруга. Не беше заповядвал подобно нещо. Без да каже нито дума, мина покрай сина си и излезе навън. Генерал Баяр тъкмо крачеше към гера. Като че ли изпита облекчение, че вижда Кублай. По негов знак слугите доведоха коне и двамата мъже бързо ги яхнаха и препуснаха в тръс през лагера.

Яо Шъ погледна с опасения собствения си кон. Открай време не беше особено добър ездач, но Кублай и Баяр вече ги нямаше. Джъндзин излезе от гера и се втурна след тях, без да поглежда назад. Старецът въздъхна и извика един млад воин да му помогне да се качи на седлото.

Кублай яздеше покрай вързани пленници много преди да види Уриан-Хадай. Четирийсет хиляди души бяха коленичили с наведени глави и чакаха в редици, които се губеха в далечината. Някои от тях разговаряха полугласно или вдигаха очи, докато минаваше, но повечето мълчаха с празни погледи. Мъката и поражението бяха изписани на лицата им.

Кублай изруга под нос, когато зърна орлока да дава знак на група млади воини. Вече имаше дузини обезглавени тела в спретнати редици и докато приближаваше, той видя как мечовете се завъртяха и още хора изпопадаха на земята. Чуваше тихия стон на ужас от онези най-близко до жертвите и звукът го изпълни с ярост. Стегна се, когато Уриан-Хадай погледна към него. Не биваше да унижава орлока пред хората, независимо колко му се искаше да го направи.

— Не съм давал заповед за избиване на пленници — каза Кублай. Остана нарочно на седлото, за да не го гледа отвисоко.

— Не исках да те занимавам с всяка дребна подробност, господарю — отвърна Уриан-Хадай. Изглеждаше леко озадачен, сякаш не разбираше защо братът на хана прекъсва изпълнението на задълженията му.

Кублай усети как гневът му се надигна и отново го овладя.

— Четирийсет хиляди не са дребна подробност, орлок. Те се предадоха на мен и трябва да защитавам живота им.

Уриан-Хадай прибра ръце зад гърба си и сви устни.

— Господарю, твърде много са. Нима ще ги пуснеш да си вървят? Ще се изправим отново срещу тях…

— Казах ти решението си, орлок. Погрижи се да бъдат нахранени и да се прегледат раните им. После ги освободи. След това те чакам в гера си. Това е всичко.

Уриан-Хадай стоеше безмълвно и се мъчеше да проумее новината. С известно закъснение сведе глава, миг преди вбесеният Кублай да го освободи от поста му.

— Твоя воля, господарю — каза орлокът. — Извини ме, ако съм те обидил с нещо.

Кублай не му обърна внимание. Яо Шъ и Баяр бяха пристигнали и той хвърли поглед към съветника, преди да заговори отново. На безупречен мандарински и на развален кантонски се обърна към пленниците около него.

— Ще ви оставим живи и ще ви бъде позволено да се приберете по домовете си. Предайте на другите. Разнесете новината за тази битка и разкажете на всички, че са се отнесли милостиво с вас. Вие сте поданици на великия хан и се намирате под моя закрила.

Яо Шъ кимна със задоволство, а Кублай обърна коня си и го смушка с пети. Дълго време усещаше изгарящия поглед на Уриан-Хадай върху гърба си, но това нямаше значение. Имаше планове за сунските градове. Планове, които не можеха да започнат с избиване на невъоръжени хора.

На връщане към гера видя сина си да тича с наведена глава и задъхан. Кублай дръпна поводите и протегна ръка надолу. Джъндзин я хвана и баща му го издърпа в седлото зад себе си. Двамата продължиха заедно и след известно време Кублай усети как синът му се размърда неудобно. Момчето беше видяло доста ужаси този ден. Кублай се пресегна назад и го потупа по крака.

— Каза ли им да престанат да ги убиват? — тихо попита Джъндзин.

— Да. Да, спрях ги — отвърна Кублай. Усети как тежестта върху гърба му се увеличи, когато синът му се отпусна.

Аламут беше тихо и спокойно място. Досега Хулегу не беше намерил в градовете нищо особено, което да му хареса, но в крепостта имаше нещо просто и подредено, което му допадаше. С изненада установи, че съжалява, задето тя трябва да бъде унищожена. Стоеше на най-високата стена под яркото слънце и гледаше надолу към планинската верига, простираща се на много мили в далечината. Дори се замисли за момент дали да не остави сто семейства тук, за да пазят мястото за хана, но това бе само фантазия. Беше видял мъничката полянка зад основните постройки. Животните там можеха да изхранят само няколко души. Крепостта бе дотолкова изолирана, че не можеше да си представи каквато и да било търговия тук или някакъв друг начин за контакт със света. Аламут не пазеше проход, нямаше стратегическо значение. Беше идеално място за хашишините, но не подхождаше за нищо друго.

Докато вървеше, Хулегу прекрачи тялото на млада жена, като внимаваше да не стъпи в лепкавата локва кръв около главата й. Погледна надолу и се намръщи. Момичето беше прекрасно и той предположи, че стрелецът, пуснал стрелата в шията й, го е направил от разстояние. Ама че загуба.

Беше му нужен цял ден да вкара двеста души в крепостта — воините крачеха в колона по един по тясната пътека, след което задържаха вратата за следващия. Рух ал Дин беше безсилен и не намери кураж да се хвърли в пропастта. Не че щяха да му позволят, но пък опитът би си заслужавал. Воините бяха заели коридорите и помещенията на Аламут със спокойна методичност, а хашишините само стояха и гледаха, като все още очакваха някакви насоки от Рух ал Дин. Когато започна избиването, те се пръснаха, опитвайки се да защитят семействата си. Хулегу се усмихна на спомена. Воините му бяха претърсили замъка стая по стая, етаж по етаж, като наръгваха и застрелваха всичко живо. За известно време група хашишини успя да се барикадира в едно помещение, но вратата не издържа на брадвите и бяха прегазени. Други оказаха съпротива. Хулегу погледна през бойниците към двора далеч долу и видя подредените тела на хората си. Беше изгубил трийсет и шестима воини — повече, отколкото беше очаквал. Повечето умряха от отровни остриета, нанесли рани, които сами по себе си не представляваха опасност. Когато настъпи утрото, единственият жив беше Рух ал Дин, който седеше в безмълвно отчаяние на двора.

Хулегу осъзна, че е време да приключва. Трябваше да остави хора тук, но не да живеят, а да разрушават. Щяха да са им нужни месеци да съборят крепостта, а той не можеше да чака, докато Багдад се съпротивлява на войската му. Беше риск и дори лукс да издирва хашишините, но не съжаляваше. Поне за кратко беше вървял по стъпките на Чингис.

Нужна му бе цяла вечност да се спусне по стълбите, изсечени вътре в стените. Накрая излезе под яркото слънце и примигна. Рух ал Дин седеше с опрени в гърдите колене и със зачервени очи. Когато Хулегу се появи, той вдигна очи и преглътна нервно. Сигурен беше, че всеки момент ще умре.

— Стани — заповяда му Хулегу.

Един от воините го изрита здравата и Рух се изправи с мъка, като леко се поклащаше от изтощение. Беше изгубил всичко.

— Ще оставя хора да разрушат крепостта, камък по камък — каза Хулегу. — Не мога да остана още. Всъщност изобщо не трябваше да си губя времето да идвам тук. Когато се върна, надявам се, че ще имам възможност да посетя другата крепост, която е контролирал баща ти.

Усмихна се, наслаждавайки се на пълното поражение на врага си.

— Кой знае? Само плъхове живеят в Аламут и ще ги прогоним с огън, когато тя падне.

— Получи каквото искаше — дрезгаво рече Рух. — Можеш да ме пуснеш.

— Ние не проливаме кръвта на владетелите — отвърна Хулегу. — Това е закон, постановен от дядо ми, и аз ще го почета.

Видя как в очите на Рух се появи искрицата на надеждата. Смъртта на баща му беше пречупила младежа. Не беше казал нито дума, докато монголите вилнееха из Аламут, с надеждата, че ще го пощадят. Рух вдигна глава.

— Нима ще ме оставиш жив? — попита той.

Хулегу се разсмя.

— Нима не казах, че почитам великия хан? Никакъв меч няма да те посече, никаква стрела няма да продупчи плътта ти.

Обърна се към воините около Рух ал Дин.

— Дръжте го.

Младежът извика, когато го сграбчиха, но те бяха твърде много и не можеше да се съпротивлява. Воините хванаха ръцете и краката му и ги опънаха така, че той остана да лежи безпомощен на земята. Погледна нагоре и видя на лицето на монголския военачалник само злоба.

Хулегу го изрита с все сила в ребрата. Чу ги как изхрущяха, последвани от писъка на Рух. Изрита още два пъти и усети как гръдният кош поддава.

— Трябваше сам да си прережеш гърлото — каза му Хулегу, докато Рух ал Дин в агония се мъчеше да си поеме дъх. — Как да уважавам човек, който не може да направи дори това за хората си?

Кимна на един воин и той започна да скача върху разбития гръден кош. Хулегу погледа известно време, след което се отдалечи удовлетворен.

17.

Яо Шъ беше изпълнен със странни чувства, докато се полюшваше в каруцата, която го отвеждаше в сунските земи. Като млад монах бе познавал Чингис още преди да стане първия хан на монголите. Беше загърбил естествения ход на живота, за да наблюдава как онзи невероятен човек обединява племената и атакува Дзин. Дори по онова време Яо Шъ се беше надявал да повлияе на хана, да докара цивилизацията в двора му.

Годините някак отминаха, Яо Шъ беше изгубил от поглед първите си амбиции. Странно бе как човек може да се забрави в хилядите задачи, изникващи всеки ден. Винаги имаше някакъв проблем за решаване, някаква работа за вършене. Позволил беше животът да изтече между пръстите му и с всяка година все по-рядко и по-рядко вдигаше очи от занимаващите го в момента подробности. Имаше време, когато можеше да запише амбициите и желанията си само на един лист. Все още не бе сигурен дали е изгубил способността си да мисли ясно, или просто е бил наивен.

Въпреки това беше запазил надеждата жива. След смъртта на Чингис Яо Шъ бе продължил да работи с Угедай хан, а после и с Торогене като регент. Беше останал в Каракорум като първи съветник през краткото и горчиво управление на Гуюк. Угедай беше обещаващ, помисли си той, загледан в миналото. Третият син на Чингис беше човек с големи планове и мечти, но сърцето му го предаде и начело на държавата застана слабият му син. Яо Шъ въздъхна, взирайки се в плътните редици, яздещи навсякъде около него. Беше остарял в служба на ханове.

Възкачването на Монгке беше ужасен удар. Ако някога се бе раждал човек от тестото на Чингис, това беше именно Монгке. Чингис беше безмилостен, но пък бе заобиколен от врагове, твърдо решени да го унищожат. Той се беше изградил в конфликти и бе прекарал целия си живот във войни. Яо Шъ се усмихна печално на спомените за стария кучи син. Философията на Чингис хан би шокирала будистките му учители дотам, че да ги вкара едва ли не в ступор. Те никога не бяха срещали някого като онзи вятърничав унищожител на градове. У Чингис всички неща се събираха в едно. Беше запазил младия си народ, като избиваше враговете си, а в същото време това му доставяше огромно удоволствие. Яо Шъ си спомни как Чингис се беше обърнал към дзинските първенци по въпрос за откуп. Беше им казал най-сериозно, че заловен мюсюлманин може да откупи свободата си за четирийсет жълтици, а цената на дзински първенец е само едно магаре.

Изкиска се тихо. Монгке не беше наследил това чувство за хумор. То бе привличало мъжете към Чингис, те усещаха у него онзи буен и ликуващ живот, който Яо Шъ не беше срещал у никого другиго. Определено не и у внука му. Въпреки искрените си усилия да бъде добър хан, Монгке не показваше истинско разбиране на нещата. Докато гледаше назад през поколенията, Яо Шъ се запита с тревога дали не е пропилял живота си, привлечен като нощна пеперуда към фенер, изживявайки най-добрите си години просто така, за нищо.

Фенерът беше угаснал със смъртта на Чингис. Яо Шъ си бе казвал много пъти, че трябваше да се върне у дома тогава, след като сънят приключи. Самият той би посъветвал друг на негово място да направи именно това. А вместо това бе останал да види какво ще стане, беше поемал задачи, докато Угедай не започна да му се доверява за всичко.

Загледа се към гъстите редици конници. Най-сетне бе взел решение да напусне двора. Не, Монгке го беше направил вместо него, когато прогони с камшик дзинските чиновници от Каракорум и показа, че градът вече не е място, където цивилизованите хора са добре дошли. Изпита почти облекчение, когато започна да се подготвя за дългото пътуване към дома. Не притежаваше почти нищо и беше раздал по-голямата част от богатството си на бедните в Каракорум. Не се нуждаеше от много и знаеше, че има манастири, които биха го приели като изгубен син. Мисълта как угощава будистките монаси с истории за приключенията си беше примамлива. Можеше дори да им чете „Тайната история“ и да им представи една съвсем различна гледна точка към света. Съмняваше се, че ще повярват и на половината от онова, което бе видял.

В Каракорум Яо Шъ беше гледал с тъга колекцията си от книги, когато бе пристигнал вестоносец с новината накъде тръгва Кублай. Старецът се бе усмихнал на прищевките на съдбата. Проблемът как ще измине безопасно хилядите мили на изток беше решен. Щеше да тръгне с Кублай до земите на Дзин и една нощ щеше да стане от постелката си при огнището и да се махне от спомените на всички. Не беше обвързан с клетва към никой жив и имаше известно равновесие в това, че монголите го отвеждат в родината, както навремето го бяха извели от нея.

Ала това така и не се случи. През месеците пътуване и разговори отново бе запленен от Кублай и интересът му пламна, докато младият мъж обикаляше новите си владения в Дзин и говореше. О, как говореше само! Яо Шъ винаги беше знаел, че Кублай е интелигентен, но идеите и безграничното му любопитство бяха събудили въображението на съветника. Хиляди нови стопанства бяха прегледани и регистрирани само за няколко месеца. Кублай щеше да бъде земевладелец, който взема само една скромна част от доходите и оставя хората си да преуспяват. Яо Шъ не смееше да повярва, че най-сетне е намерил наследник на Чингис, който може да обича толкова дзинската култура. Една пролетна вечер бяха спрели само на трийсет мили от стар манастир, но въпреки това Яо Шъ остана в каруцата си през цялата нощ и не направи нито една крачка към него. Каза си, че една година повече няма да има особено значение.

Сега бе на път към сунския град Та-ли и отново в сърцето му се надигна надежда. Беше видял Кублай да пощадява четирийсет хиляди пленници и се съмняваше, че младият мъж изобщо разбира какво невероятно събитие е това. Орлокът Уриан-Хадай все още се чумереше в гера си и не можеше да проумее защо е бил посрамен пред собствените си хора. Яо Шъ поклати учудено глава, отчаяно се надяваше да не се разочарова и този път. Чингис беше унищожавал градове, за да отправи послание до всички, които помислят да му се противопоставят. Яо Шъ се беше отчаял и не вярваше, че ще открие някой негов потомък, който да не се опитва да подражава на великия хан.

Вече не можеше да се махне. Трябваше да види какво ще стори Кублай с този град. За първи път от десетилетия Яо Шъ усещаше вълнение и имаше цел. Кублай беше различна порода от братята си Хулегу и Монгке. Все още имаше надежда за него.

Районът Юнан беше един от най-слабо заселените в земите на Сун. Само един град свързваше отдалечената територия с останалите части на обширната държава. Изхранваха го няколко хиляди стопанства и само дузина села и малки градчета. Може би от векове населението не се беше увеличавало и преимуществата на мира бяха очевидни. Войската на Кублай минаваше през безкрайни земи с тлъста почва, покрита с оризища или зърнени култури; виждаха се стада от рядка порода говеда с дълги рога, за които се говореше, че дават най-доброто месо на хиляди мили наоколо.

Та-ли беше опасан с висока стена и яки порти, макар че предградието на търговците бе плъзнало към вътрешния град като мъх по камък. Тази част от Сун се намираше на цял свят разстояние от земите, завладени от Чингис. Никой не беше виждал монголски воин или друга войска освен тази на императора.

Кублай се взираше в спокойната, тиха сцена, в която войската му изобщо не се вписваше. Виждаше пушека, издигащ се от хилядите комини над града, но селяните бяха зарязали нивите си и бяха потърсили убежище зад стените. Земята и предградията бяха изоставени и се простираха, докъдето стигаше поглед.

Почвата бе суха, воините се намираха достатъчно близо до града, за да могат жителите му да ги наблюдават смълчани от ужас. Кублай каза нещо на Баяр и остана на мястото си, докато заповедта му бъде предадена надолу по веригата на командването. Монголската войска се спеши и започна да изгражда лагера си.

Кублай гледаше как издигат гера му, като най-напред връзват дървената рамка. Всичко се вършеше от група воини и благодарение на рутината строежът вървеше бързо. Издигнаха централния стълб и закрепиха за него по-тънките пръти на покрива, като ги връзваха с влажни сухожилия. Накрая положиха дебелото покритие от плъст, наместиха малката врата и внесоха печката. Чаби и Джъндзин приближиха, яхнали едно пони; момчето беше хванало майка си през кръста. Кублай разпери ръце и Чаби приближи коня, за да може Джъндзин да скочи към баща си.

Кублай изпъшка и залитна назад, докато поемаше тежестта му.

— Вече си твърде голям за това — каза той и го задържа за момент, преди да го пусне на земята. На Джъндзин вече му личеше, че ще бъде висок като баща си, а очите му имаха онзи златист цвят, който отличаваше кръвната линия на Чингис. Той се изпъна колкото се може повече, с което разсмя баща си.

— Лъкът ти е тук, Джъндзин. Вземи го от гера и ще ти помогна да се упражняваш.

Момчето нададе ликуващ вик и изчезна през вратата. Усмивката се задържа на лицето на Кублай. Усещаше силно отговорността да бъде баща. След време Джъндзин щеше да стане самостоятелен мъж, но за момента си оставаше дете, дългокрако и кльощаво, с два щръкнали зъба отпред. Кублай се радваше, че е взел семейството си на похода. Жената и децата на Уриан-Хадай бяха на сигурно място в Каракорум, но Кублай не искаше да оставя дълго Джъндзин на грижите на Монгке. Това щеше да отчужди сина му от него.

Кимна на воините, които се поклониха и забързаха да издигнат собствените си жилища. Докато Чаби се спешаваше и го целуваше по врата, личните му слуги влязоха в гера с хранителните продукти и голям чайник. Отвътре Джъндзин питаше къде му е колчанът. Кублай игнорира гласовете и предпочете да прекара последните моменти дневна светлина загледан към града, който трябваше да превземе. Първият му град.

Чаби го прегърна през кръста.

— Бременна съм — каза тя.

Кублай се обърна и я задържа на ръка разстояние. Сърцето му подскочи и той я прегърна. По-големият брат на Джъндзин беше умрял като бебе, после имаха и едно мъртвородено. Заболя го, когато отново видя в очите й надеждата, смесена със страх.

— Това дете ще бъде силно — рече той. — Ще се роди по време на поход! Момче ли ще бъде? Ще накарам шамана да хвърли костите. Ако е момче, трябва да му изберем име.

— Още не — с насълзени очи каза Чаби. — Нека първо се роди, после ще му даваме име. Не искам да погребвам още едно дете.

— Няма да се наложи, жено. Онова беше в Каракорум, когато бащата беше някакъв си кекав учен. А сега той е свиреп военачалник, командващ желязо и огън. Завинаги ще запомня, че ми го каза, преди да превзема първия си град. Мога да го кръстя Та-ли, макар да ми звучи малко момичешко…

Чаби сложи длан на устата му.

— Шшш, съпруже. Никакви имена. Просто се моли да оживее и после ще си говорим за имена, колкото искаш.

Той я прегърна отново и двамата останаха заедно насред лагера. Чаби усети как мислите на Кублай се насочват към града, който трябваше да завладее за хана.

— Справяш се добре — промълви тя и положи глава на рамото му.

Той кимна, но не отговори. Запита се дали Чингис някога е бил обхващан от подобен трепет. Стените на Та-ли изглеждаха яки и непристъпни.

Влизаха в гера, когато се появи Яо Шъ. Старецът вдигна ръка за поздрав и Кублай отвърна на жеста. Познаваше Яо Шъ, откакто се помнеше, и монахът винаги беше добре дошъл.

— Ще искаш ли да ти чета тази вечер, господарю? — попита той.

— Не… разбира се, освен ако не си намерил нещо, което си заслужава да се чуе.

Кублай не можеше да се сдържи да не провери. Яо Шъ имаше талант да изравя интересни текстове на всевъзможни теми, от чифтосването при животните до правенето на сапун.

Старецът сви рамене.

— Имам едни записки за управлението на прислугата в дома на благородник. Могат да почакат до утре, ако си уморен. Аз… надявах се да поговорим по други въпроси, господарю.

Кублай беше яздил цял ден. Макар новината на Чаби да бе подпалила кръвта му, вълнението вече отшумяваше. Беше ужасно уморен, но Яо Шъ не беше човек, който би го тормозил с маловажни подробности.

— Тогава влез да вечеряш с нас, бъди мой гост, стари приятелю.

Наведоха се да минат през вратата и Кублай се настани на леглото покрай заоблената стена, като бронята му изскърца. Надуши миризмата на овнешкото с подправки, което се печеше на големия тиган, и устата му се напълни със слюнка. Запази мълчание, докато Чаби не им поднесе плитки купички солен чай. Джъндзин беше намерил лъка и колчана си и ги беше поставил в скута си, като едва се сдържаше на едно място. Кублай не обърна внимание на нетърпеливия му поглед и отпи, усещайки как горещата течност го освежава.

Яо Шъ също прие купичката, но му беше неудобно да говори пред жената и сина на Кублай. Въпреки това той трябваше да знае. Предвид възрастта му, Кублай беше последният му ученик. Други нямаше да има.

— Защо пощади онези хора? — попита най-сетне той.

Кублай свали купата си и го изгледа странно. Чаби погледна над тигана, а Джъндзин престана да се върти и като че ли забрави напълно лъка.

— Странен въпрос за един будист. Мислиш, че трябваше да ги избия ли? Уриан-Хадай определено беше на това мнение.

— Чингис би възразил, че смъртта им ще бъде предупреждение за всички, които се осмелят да се изправят срещу него. Той беше човек, който разбираше силата на страха.

Кублай се изкиска, но смехът му беше безрадостен.

— Забравяш, че двамата с Монгке пътувахме с него, макар че тъкмо се бяхме научили да седим на гърба на коня. Виждал съм бялата му шатра пред градските стени.

Намръщи се и хвърли поглед към Джъндзин.

— Виждал съм също червената и черната след тях.

— Но ти пощади армия, която може отново да вземе оръжието.

Кублай сви рамене, но погледът на стареца не трепна. Младият мъж заговори отново под мълчаливия му натиск:

— Аз не съм като дядо си, старче. Не искам да се бия за всяка стъпка по тази земя. Дзинците не бяха особено верни на своите водачи. Надявам се тук да открия същото.

Замълча. Не му се искаше да разкрива прекалено много надеждите си. Когато Яо Шъ не каза нищо, продължи с тих глас:

— Когато се изправят срещу туманите ми, ще знаят, че да се предадат няма да означава край за тях. Това ще ми помогне да спечеля. Захвърлят ли оръжията си, ще ги пусна да си вървят. След време ще проумеят, че може да се вярва на думата ми.

— А градовете? — неочаквано попита Яо Шъ. — Техните жители са заложници на първенците. Не могат да се предадат, дори да искат.

— Тогава ще бъдат унищожени — спокойно отвърна Кублай. — Повече не мога да направя.

— И би избил хиляди заради безумието на шепа хора — каза Яо Шъ. В гласа му имаше тъга и Кублай впери поглед в него.

— Какъв избор ми остава? Затварят портите си пред мен, а брат ми наблюдава.

Яо Шъ се наведе напред с блеснали очи.

— Тогава покажи на Монгке, че има и друг начин. Изпрати пратеници в Та-ли. Обещай да пощадиш хората. Сунските армии са твоя грижа, а не търговците и селяните.

Кублай се изкиска.

— Търговците и селяните никога няма да се доверят на внук на Чингис. Сянката му ме следва, Яо Шъ. Ти би ли отворил портите си пред монголска войска? Не мисля, че аз бих го сторил.

— Тези може би не. Но следващите ще го направят. По същия начин, по който освободените войници ще разнесат мълвата за великодушието ти из земите на Сун.

Яо Шъ замълча, за да може Кублай да обмисли думите му, след което продължи:

— В собствената им история има един сунски генерал на име Цао Бин, който превзел град Нандзин без нито една жертва. Следващият град отворил портите си за него, защото знаел, че няма да има клане. Разполагаш с могъща войска, Кублай, но най-добрата сила е онази, която не се налага да използваш.

Кублай замислено отпи от чая си. Идеята допадаше на някаква част от него. Друга част пък копнееше да впечатли Монгке. Дали щеше да се чувства добре след клането, което очакваше брат му? Потръпна леко. Определено не. Осъзна, че мисълта за това бе тежала на раменете му като бронята, която беше принуден да носи. Дори само идеята за алтернатива беше като светлинка в тъмна стая. Пресуши купата си и я остави настрани.

— Какво станало накрая с Цао Бин?

Яо Шъ сви рамене.

— Май бил предаден, отровен от собствените си хора, но това не намалява значението на делата му. Ти не си дядо си, Кублай. Чингис изобщо не се интересуваше от дзинската култура, докато ти можеш да видиш достойнствата й.

Кублай се замисли за инструментите за мъчения, който бе открил в изоставени военни постове, за улиците с кървави петна и разлагащите се тела на престъпници. Помисли си за масовото самоубийство по стените на Йенкин, когато шейсет хиляди момичета предпочели да се хвърлят от тях, вместо да видят града си превзет от Чингис. Светът обаче беше сурово място, накъдето и да погледнеш. Дзинците не бяха по-добри от дебелите християнски монаси, които не губят апетита си, докато пред тях изкормват еретици. Под погледа на Яо Шъ той се замисли за печатните книги, които бе виждал, за огромните набори йероглифи, гравирани върху дърво и подредени с умопомрачително старание и усилия само за да разпространяват идеите на дзинските градове. Помисли си за храната им, за фойерверките, за хартиените пари, за компаса, който държеше сред нещата си и който незнайно как сочеше все в една и съща посока. Те бяха изобретателни хора и той ги обичаше много.

— Превзел град без нито една жертва? — тихо попита Кублай.

Яо Шъ се усмихна и кимна.

— Мога да го направя, старче. Или най-малкото да опитам. Ще изпратя посланици в Та-ли и ще видим.

На следващата сутрин Кублай заповяда на войската си да обкръжи града. Приближаваха Та-ли от четири посоки в масивни колони, които се събраха извън обсега на оръдията. Хората зад стените щяха да видят, че няма измъкване, и ако още не знаеха, щяха да разберат, че армията на императора няма и не би могла да им се притече на помощ. Кублай нарочно поиска да видят силата му, преди да изпрати хората си да преговарят. Яо Шъ изказа желанието си да бъде един от малката група, която щеше да влезе в града, но Кублай му забрани.

— Следващият път, старче, обещавам ти. Жителите на Та-ли може и да не са чували за Цао Бин.

Административната зала на Та-ли представляваше голо помещение без никакви удобства. Стените бяха покрити с бял гипс, подът беше от рядко твърдо дърво, чиято повърхност бе разчертана по ширината на залата, така че посетителите вървяха по деликатна плетеница от фигури, докато се озоват пред префекта на града.

Мън Гуан се взираше през малката капандура, докато чакаше. Виждаше ситния дъжд високо горе, почти като мъгла от сивото небе, което отразяваше така добре настроението в града. Носеше регалиите на поста си — дебела златоткана дреха върху копринена туника. Тежестта й му действаше успокояващо; знаеше, че богато украсената шапка и наметалото са по-стари от него и са били носени от по-добри мъже или най-малкото от такива с по-добър късмет. Отново се озърна към откритото помещение и остави спокойствието му да се предаде и на него. Тишината бе един вид друго наметало, пълната противоположност на монголите с техния детински гняв и непрестанна врява. Чу отдалеч как пристигат, тропайки по коридорите на правителствените сгради, без да се замислят за достойнството или възрастта на всичко наоколо. Стисна мълчаливо зъби. Вниманието му беше така изострено, че усети как стражите се напрягат да видят натрапниците и настръхват като свирепи хрътки. Каза си, че самият той не бива да показва подобни чувства. Императорската войска го бе предала, беше оставила града му на милостта на груби и агресивни чужденци. Приготвил се беше за смъртта, но после монголският военачалник бе изпратил дузина от хората си пеша към градските стени.

Вместо оръдеен изстрел Мън Гуан бе получил любезна молба за аудиенция. Още не знаеше дали това не е някаква подигравка, начин монголите да се насладят на унижението му. Та-ли не можеше да устои на войската, която го бе обкръжила в черни колони. Префектът не беше от хората, които се залъгват с напразни надежди. Знаеше, че ако монголите бяха пристигнали година по-късно, тук щеше да има армии, способни да защитят провинция Юнан, но разстоянията бяха огромни и плавното течение на времето изведнъж беше спряло около града му. Трудно бе дори да даде израз на яростта, която го беше обзела. Заемаше този пост вече трийсет и седем години и през цялото това време градът работеше и спеше в мир. Преди пристигането на монголите Мън Гуан беше доволен човек. Името му нямаше да остане в историята и най-много обичаше да се хвали пред дъщерите си именно с това майсторско постижение. А сега подозираше, че ще намери място в аналите, освен ако бъдещите владетели не заповядат на писарите си да премахнат името му от официалните хроники.

Докато монголските пратеници влизаха в залата, Мън Гуан се помъчи да не се намръщи при мисълта, че ботушите им съсипват фино изработения под. Дървото блестеше на светлината на утрото тъмночервено и излъскано от вековете търкане и мазане с восък. За негово изумление монголите донесоха със себе си воня, която напълно заглуши аромата на лака. Очите му се разшириха, когато тя удари ноздрите му, но не му оставаше друго, освен да се престори, че не я забелязва. Гадната смрад на разложено месо и мокра вълна надвисна като физическа сила в помещението. Запита се дали те изобщо я долавят и дали съзнават какъв ужас всяват у него със самата си поява тук.

От дузината мъже десет имаха червеникавата кожа и широките рамене, които свързваше с монголите, докато другите двама бяха с по-цивилизовани черти, макар и леко загрубели от смесената кръв. Предположи, че са от Дзин на север, от слабаците, чиито земи бяха покорени от Чингис. Двамата мъже се поклониха леко, наблюдавани с интерес от монголските си спътници. Мън Гуан затвори за момент очи и се приготви да изтърпи оскърбленията, които предстояха. Нямаше нищо против, че ще изгуби живота си. Човек може да избере да се освободи от него като от тенекиено канче и небето ще погледне благосклонно на подобен жест. Достойнството му обаче бе нещо съвсем друго.

— Господарю префект — започна единият от дзинците, — името на този смирен пратеник е Ли Ун. Нося ти думите на Кублай Борджигин, внук на Чингис хан, брат на Монгке хан. Господарят ми ни изпрати да обсъдим предаването на Та-ли. Той се закле пред свидетели, че нито един мъж, жена или дете няма да пострадат, ако градът го признае за свой господар и владетел. Поръчано ми е да предам, че ханът обявява този град и тези земи за свои. Той няма интерес да вижда как реките потичат червени. Иска мир и ти предлага възможност да спасиш живота на онези, които се обръщат за съвет към теб.

Кръвта бавно се отдръпна от лицето на Мън Гуан, докато Ли Ун изричаше отровно дръзките си думи. Стражите на префекта реагираха по същия начин, стиснаха дръжките на мечовете си и се загледаха напред, без да помръднат от местата си. Малката монголска група не бе въоръжена и префектът копнееше да заповяда на хората си да се нахвърлят върху нахалниците и с бързи удари да сложат край на арогантността им. Видя как монголите се оглеждат и мърморят нещо на варварския си език. Почувства се омърсен от присъствието им и се застави да остане неподвижен, докато мислеше. Дребният дзински предател го гледаше с очакване и на Мън Гуан му се стори, че вижда насмешка в очите му. Това вече беше прекалено.

— Какво е един град? — внезапно рече той и сви рамене. — Ние не сме тъпоумни дзински селяни без капка чест и без място на колелото на съдбата. Живеем за удоволствието на императора. Умираме по негова заповед. Всичко, което виждате, е негово. Не мога да предам нещо, което не е мое.

Ли Ун остана абсолютно неподвижен и останалите заслушаха превода на сънародника му. После заклатиха глави и изръмжаха нещо нечленоразделно. Мън Гуан бавно се изправи и погледна към стражите, които извадиха дългите си мечове. Монголите наблюдаваха представлението с пълно безразличие.

— Ще предам думите ти на господаря си, господарю префект — каза Ли Ун. — Той ще бъде… разочарован, че отказваш великодушието му.

Яростта опари гърдите на Мън Гуан и пребледнелите му бузи отново пламнаха. Дзинският предател говореше невъзможни неща, които нямаха място в тихия ред на тази провинция. За момент префектът не бе в състояние дори да изрази отвращението и презрението си. Нямаше значение, ако ще пред стените да чакаха милион воини. Те не съществуваха и нямаха нищо общо със съдбата, която беше избрал. Знаеше, че ще бъде благодарен, ако императорът спаси Та-ли. Но ако той бе решил да остави града да бъде унищожен, значи такава беше съдбата му. Мън Гуан не можеше да вдигне ръка, за да се спаси. Помисли за жените и дъщерите си. Знаеше, че те също ще предпочетат смъртта пред безчестието, което този глупак му предлагаше да обмисли. Изобщо не ставаше дума за избор.

— Заловете ги и ги вържете — най-сетне каза той.

Двамата дзински преводачи нямаха време да повторят думите му и Ли Ун го изгледа изцъклено, зяпнал като шаран. Стражите се задвижиха, преди Мън Гуан да завърши заповедта.

Щом бяха нападнати, стоящите досега безразлично монголи за миг се разфучаха, заблъскаха и заудряха с юмруци, ботуши, лакти и както им попадне. Това бе поредното доказателство за диващината им и Мън Гуан изпита още по-голямо презрение към тях. Видя как един от стражите залита назад след удар в носа и трябваше да се извърне, за да не го засрамва още повече. Съсредоточи се отново върху капандурата и приличащия на пара дъжд. В залата се втурнаха още стражи и той престана са обръща внимание на приглушеното пъшкане и виковете, докато пратениците най-сетне не замлъкнаха.

Когато свали глава, трима от групата бяха в безсъзнание, а останалите, задъхани, се мъчеха да скъсат въжетата, оголили зъби досущ като животни, каквито и бяха. Не се усмихна. Помисли си за библиотеките и архивите на Та-ли, които заплашваха те, и изпита единствено презрение. Никога не биха разбрали, че възможностите за един цивилизован човек не включват малодушно предаване, независимо от последствията. Начинът да умреш винаги е в крайна сметка личен избор, стига да можеш да го разбереш наистина.

— Отведете ги на площада — каза той. — След като се освежа, ще присъствам на бичуването и екзекуцията им.

Вонята им се беше засилила, когато бяха започнали да се потят, и сега изпълваше помещението. Мън Гуан с мъка се овладя да не повърне и задиша съвсем плитко. Определено трябваше да се преоблече, преди да приключи с тази мръсна работа. И щеше да заповяда да изгорят тези одежди, докато се къпе.

18.

Китките на пленниците бяха вързани за железни стълбове на централния площад на Та-ли, поставени тук преди много време за наказание на осъдените престъпници. Когато Мън Гуан пристигна, горещото слънце беше високо в небето и се бе събрала огромна тълпа, която изпълваше целия площад. Наложи се стражата да разчиства пътя пред префекта с дървени палки, за да може той да наблюдава наказанието, след което му донесоха удобен стол, на който да настани старите си кокали. Други издигнаха навес, за да му пази сянка. Той се настани и отпи от поднесеното му студено питие. На лицето му не се изписваха никакви емоции.

Когато най-сетне беше готов, Мън Гуан направи знак на мъжете с камшиците, застанали до стълбовете. Въжетата бяха от смазана кожа с дебелината на детски пръст и се стоварваха върху плътта с глух плясък, болезнен като удара от сопа. Надяваше се монголите да крещят и да се посрамят. Те си подмятаха нещо и той предположи, че се окуражават един друг. Забеляза също, че дзинските преводачи се обръщат към тълпата. Онзи дребният, Ли Ун, дърпаше въжетата си, докато говореше на множеството. Мън Гуан поклати глава. Предателят никога нямаше да разбере сунските селяни. За тях благородниците живееха в друга плоскост на битието, толкова високо над тяхната, че не можеха да я проумеят. Префектът гледаше как кротките му подчинени се взират в пленниците с безизразни лица. Един от тях дори се наведе да вземе камък и го хвърли с все сила, от което Ли Ун приклекна. Мън Гуан си позволи да се усмихне леко, скрит зад вдигнатата си чаша.

Първите удари започнаха в постоянен ритъм. Както и можеше да се очаква, дзинците виеха и се мъчеха да се отскубнат, извиваха гръб и дърпаха железните стълбове, сякаш можеха да ги издърпат от земята. Монголите търпяха като тъпоумни добичета и Мън Гуан се намръщи. Изпрати един от стражите със заповед да засилят ударите и се отпусна в стола си, когато плющящият ритъм се ускори. Те обаче продължаваха да си стоят и да си подвикват. За своя огромна изненада Мън Гуан видя как един се разсмя на някакъв коментар. Поклати леко глава, но беше търпелив човек. Имаше и други камшици, с прикрепени към кожата остри метални парчета. Те щяха да ги накарат да запеят.

Ли Ун беше на служба при Кублай едва от година. Постъпил бе при брата на хана, когато куманите минаха през земите на Дзин, за да преброят хилядите стопанства из огромната територия. Знаеше, че начинанието крие рискове, но заплащането беше добро и редовно, а езиците винаги му се бяха удавали. Не беше очаквал да бъде заловен и измъчван от стария глупак, управляващ Та-ли.

Болката беше просто непоносима. Отново и отново достигаше точката, в която вече не можеше да издържа, но ужасът продължаваше. Беше вързан за стълба и нямаше къде да избяга, нито как да ги накара да спрат. Плачеше и умоляваше при всеки удар, без да обръща внимание на монголите, които се извръщаха засрамено от него. Някои от тях му подвикваха да се надигне, но краката му бяха останали без сила и той увисна на стълба, придържан единствено от въжетата на китките. Копнееше да изгуби съзнание или да полудее, каквото и да е, стига да престане да чувства, но тялото му категорично отказваше и той си остана буден. Ако не друго, сетивата му се изостриха още и болката се засили, докато накрая не можеше да повярва, че е възможно да боли повече.

Чу префекта да дава някаква заповед и бичуването престана. Ли Ун отново се помъчи да се изправи и заповяда на коленете си да не се подгъват. Огледа се и изплю кръв — беше прехапал езика си. Площадът бе част от стар пазар недалеч от градските стени. Виждаше огромната порта, която скриваше от поглед войската на Кублай. Ли Ун изстена при мисълта, че спасителите са толкова близо, но са слепи. Не можеше да умре. Беше твърде млад и дори още не си бе взел жена.

Видя как потапят окървавените камшици в кофи с вода, след което ги предават на други хора, които ги смазаха и ги увиха в предпазни тъкани. С растящ ужас видя да носят други вързопи и да ги полагат на земята. Напрегна се и застана на пръсти, за да види какво има в тях, когато войниците започнаха да развиват тежкото платно. Тълпата замърмори в очакване и Ли Ун закрещя с дрезгав глас към нея.

— Стотици оръдия са подредени пред тези стени и са готови да ги направят на чакъл! Пред вас се е изправила огромна войска, а благородният принц обеща да пощади живота на всички в Та-ли! Предлага ви милост и достойнство, а вие пленявате хората му и ги налагате с камшици. Как ще реагира той сега, когато не се върнем? Какво ще направи? Нашата кръв беше пролята и ще последва вашата, на всеки мъж, на всяка жена и на всяко дете в града. Тогава си спомнете, че вие сте си го избрали. И че сте можели да отворите портите и да останете живи!

Видя как мъчителят му развива дълъг камшик и отчаянието го заля, когато металът в кожата проблесна. Беше виждал веднъж как бичуват до смърт човек — някакъв изнасилвач, заловен от властите в родния му град. Устата му пресъхна при спомена. Мехурът му щеше да се изпразни, тялото щеше да се превърне в гърчеща се пихтия под бича. В смъртта, която го очакваше, нямаше капка достойнство. Обхванат от ужас, Ли Ун гледаше как мъжът завърта камшика в кръг, за да изпробва кожените ленти. Някъде в далечината се чу ниско свистене. То се засили и половината тълпа излезе от унеса си, когато нещо тежко удари огромната порта и звукът отекна над главите им.

— Той идва! — изкрещя им Ли Ун. — Унищожителят е дошъл. Свалете господарите си и запазете живота си или улиците ви ще се превърнат в кървави реки преди залез.

Последва нов удар, последван от още два, когато стрелците на Кублай определиха разстоянието. Едно гюле прелетя над тях, пропускайки стената, и разби покрив от другата страна на площада. Тълпата трепна.

— Той идва! — отново извика Ли Ун, опиянен от облекчението. Чу някой да дава рязка заповед, но още стоеше обърнат към тресящите се порти, когато стражът стигна до него и преряза гърлото му с едно бързо движение. Монголите изкрещяха от ярост, когато кръвта му се плисна на сивата земя. Напрегнаха всички сили и заклатиха стълбовете напред-назад, мъчейки се да се освободят. Мън Гуан проговори отново и още войници извадиха мечовете си, когато градската порта падна с трясък.

Сред облака прах откъм стените тълпата видя черната редица монголски конници на фона на яркото слънце. Хората започнаха да се изнасят, изпълнени със страх, докато ездачите влизаха в безупречни редици в града.

Мън Гуан бавно се изправи, докато площадът се опразваше. Лицето му бе неестествено бледо. Олюля се, светът сякаш се разпадаше около него. Беше си казал, че войската около Та-ли не съществува, че противникът не може да му повлияе по никакъв начин. А ето че те бяха влезли, бяха го накарали да ги види. Той стоеше като истукан, така шокиран, че умът му напълно престана да работи. Смътно осъзна, че стражите зарязват окървавените стълбове, за да го защитят с високо вдигнати мечове. Поклати бавно глава, сякаш дори сега можеше да откаже на натрапниците да влязат в Та-ли.

С дълги копринени знамена, развяващи се от лявата и дясната му страна, врагът излезе напред в лъскава броня, която проблясваше на слънцето. Мън Гуан зяпна към Кублай, който спря недалеч от групата въоръжени мъже и ги изгледа презрително. Монголският водач знаеше, че воините около него можеха да напълнят въздуха със стрели при първия знак за опасност, но стражите на Мън Гуан не помръднаха. Бавното му приближаване ги изнервяше — сякаш беше неуязвим, толкова по-високо над тях, че просто не можеха да го заплашат. Под свирепия му поглед мнозина войници сведоха глави, сякаш самото слънце ги бе заслепило.

Кублай видя мършав старец в чиста роба, застанал неуверено пред него с празен поглед. Тълпата беше избягала и на площада се бе възцарила пълна тишина.

В затишието един от вързаните монголи успя да изскубне стълба си от камъните. Изрева тържествуващо, сграбчи го като сопа и тръгна към Мън Гуан с недвусмислени намерения. Кублай вдигна ръка и мъжът се закова на място, задъхан от силните емоции.

— Казах, че мога да пощадя Та-ли — каза Кублай на безупречен мандарински. — Защо не ме послуша?

Мън Гуан се взираше в далечината, умът му сякаш се бе превърнал в студена буца, която не можеше да отговори. Беше живял дълго и десетилетия наред бе служил като префект на града. Животът му беше добър. Чуваше гласа на врага като шепот на тръстика в тъмното, но не отговори. Не можеха да го накарат да признае присъствието им. Приготви се за смъртта, пое дълбоко дъх и издиша бавно, за да успокои разтуптяното си сърце.

Кублай се намръщи на липсата на реакция от страна на стареца. Видя страха в очите на сунските войници и яростта по лицата на своите хора, а префектът стоеше и гледаше към града, сякаш беше единственият човек на площада. Подухна ветрец и Кублай тръсна глава, за да развали магията. Беше видял тялото на Ли Ун да виси на китките си и взе решение.

— Аз съм от благороден род — каза Кублай. — Земите ми на север навремето са били част от територията на Сун под властта на императора. Скоро ще бъде същото. Обявявам този град за свой по право. Моята закрила, моята сянка пада върху всички ви от този момент. Предайте се и ще ви покажа милост, както баща към децата си.

Мън Гуан не каза нищо, макар че най-сетне вдигна очи, колкото да срещне погледа му. Поклати глава съвсем леко, сякаш потръпна.

— Добре тогава — каза Кублай. — Явно ще трябва да разочаровам един приятел. Вземете този и провесете тялото му от стената. Останалите ще живеят.

Наблюдаваше внимателно как монголът с железния кол си проправи път през стражите и избута Мън Гуан напред. Старецът тръгна без съпротива, а войниците му не сториха нищо. Не смееха да се спогледат, най-сетне бяха разбрали, че животът им зависи от една-единствена дума на този странен принц, който говореше на езика на властта.

— Думата ми е желязо — каза им Кублай, докато отвеждаха Мън Гуан. — След време ще започнете да разбирате това.

Хулегу беше леко задъхан, когато спря и предаде орлицата на дресьора й. Птицата изкрещя и размаха криле, но човекът я познаваше добре и бързо я успокои с ръка на шията.

Генерал Китбука носеше напръскан в бяло керкенез на дясната си ръка, но на колана си имаше само два гълъба и физиономията му бе кисела. Хулегу му се ухили, докато се спешаваше и предаваше малкото еленче с безжизнено люлееща се глава. Готвачът му бе местен персиец, който твърдеше, че навремето бил служил при самия халиф. Когато го заловиха на връщане към града от някакъв далечен пазар, Хулегу го прати при готвачите си. Харесваше му да яде ястията, на които би трябвало да се наслаждава халифът, макар да се грижеше първо да бъдат опитвани за отрова. Тъмнокожият мъж закима при вида на животното, след което изгледа с блеснали очи разфучалата се орлица. Сънародниците му обичаха въздушния лов. Ястребите и керкенезите бяха истинско съкровище, но едрите орли бяха почти непознати в района. Птицата с тъмнозлатист цвят, кацнала на китката на дресьора, струваше цяло състояние.

Хулегу погледна към Багдад, който се намираше само на две мили на север. Войските му бяха обкръжили древния укрепен град и дори бяха преградили Тигър с понтони, построени докато го нямаше. Във всички посоки се виждаха тъмните петна на туманите, които чакаха търпеливо. Халифът бе отказал да разруши стените в знак на добра воля. Хулегу още пазеше писмото му някъде. Думите бяха достатъчно ясни, но посланието си оставаше загадка. Халифът бе писал на последователите на Мохамед с увереността, че те ще се надигнат да защитят центъра на своята вяра. Хулегу се запита къде ли са били, докато войската му се е установявала около града. Едно поколение по-рано халифът можеше и да бъде прав, но Чингис бе изклал почти всичко живо в района неведнъж, а два пъти. Забавно беше да си представи как оцелелите изпълзяват от развалините само за да се озоват отново срещу Чингис на обратния му път към територията на Си Ся по време на последната му кампания. Багдад нямаше подкрепата, на която се бе радвал в предишните векове, но халифът като че ли не си даваше сметка за изолацията си.

Хулегу прие предложения му портокалов сок, изстуден през нощта в реката. Пресуши чашата си на един дъх и я метна на слугата, без да се обръща да види дали онзи е успял да я улови. Жителите на Багдад определено не споделяха вярата на господаря си в Бог. Всяка нощ дезертираха, като се спускаха с провесени от грапавите стени въжета, рискувайки да си потрошат костите. Хулегу нямаше представа колко души има вътре, но всяка сутрин откриваше поредните стотина, които хората му подкарваха. Това се беше превърнало почти в лов за тях. Хулегу ги остави да упражняват стрелбата си по групите бегълци. Мъжете и момчетата биваха избивани, а жените и момичетата ставаха плячка на онези, които се бяха изявили пред командирите си. Халифът не се беше предал. Докато не го стореше, животът на хората му беше обречен.

Хулегу чу цвърченето на прясно отрязаното еленско месо в тигана със сгорещена мас. Усещаше се дъх на чесън и устата му се напълни със слюнка. Този готвач беше истинско чудо. Жалките гълъбчета на Китбука нямаше да добавят много месо към обяда на генерала, помисли си той, но пък това беше разликата между орлите и ястребите. Неговата орлица можеше да повали дори вълк. С нея сме като две капки вода, самодоволно си помисли Хулегу. Хищниците не се нуждаят от милост. Можеше да завиди на откровената жестокост на птицата. Тя не се измъчваше от колебания и страхове, нищо не тревожеше ума й, посветен изцяло на убиването.

Отново погледна към Багдад и устните му се свиха в тънка линия. Оръдията му едва откъртваха по някое парче камък. Защитните стени на града се издигаха под ъгъл и гюлетата се плъзгаха по тях, без да нанесат особени поражения. Когато барутът свършеше, щеше да се наложи да използва катапулти и требушети. Рано или късно монголите щяха да разрушат стените, но не с всяващия ужас гръм и трясък, не със същото чувство за божествена мощ. Багдад беше известен с това, че на мили около него нямаше камъни, но хората му бяха предвидили това и ги бяха събирали в каруци на идване. Снарядите обаче щяха да привършат и щеше да се наложи Хулегу да изпрати туманите си да събират нови.

Намръщи се, уморен от мислите, които го тормозеха през всеки мъчително бавно изнизващ се ден. Можеше да атакува стените по всяко време, но противникът все още беше силен. Упоритите защитници можеха да убиват по четирима или петима монголи за един изгубен от техните. В края на краищата, именно това бе целта на замъците и укрепените градове. Можеха да изливат земно масло и да хвърлят камъни върху онези, които се опитват да се покатерят. Щеше да бъде кървава работа, а Хулегу не искаше да губи хиляди воини само заради един град, независимо какви богатства се криеха зад стените му, ако можеше да се вярва на слуховете. По-добре беше да разруши стените или да чака, докато гладът не принуди халифа да дойде на себе си.

— Ако ме накараш да чакам още дълго — промърмори Хулегу, загледан към града в далечината, — нещата ще станат само по-лоши за теб.

Генерал Китбука вдигна глава, щом чу думите му, и Хулегу осъзна, че мъжът още се надява да бъде поканен да сподели обеда му. Усмихна се, спомняйки си как орлицата се спускаше от небето. Месото беше твърде много за един човек, но той не отправи покана. Ястребите и орлите не летят заедно, напомни си Хулегу. Бяха от различни породи.

Халиф ал Мустасим бе разтревожен. Предците му бяха създали малка империя около Багдад, която съществуваше вече пет столетия, а градът беше нейната перла. Бе оцелял дори след опустошителния поход на Чингис, който беше помел района преди десетилетия. На Ал Мустасим му харесваше да вярва, че Аллах е направил монголския хан сляп за града и той е минал покрай него, без да спре. Може пък и да беше вярно. Халифът беше не само от владетелския род на Абасидите, но и главен водач на мюсюлманската вяра в света, градът му бе светлина за всички правоверни. Нима към Багдад вече не пътуваха армии, които да го освободят? Ал Мустасим опря длани една в друга и усети потта по тях, а пръстите му се хлъзгаха. Той беше едър, плътта му бе омекнала от прекараните в разкош години. Усети лепкавата пот по подмишниците си и щракна с пръсти, давайки знак на младите робини да го избършат с кърпи. Не загърби тревожните мисли, когато те вдигнаха ръцете му и избърсаха гладкото кафяво туловище, разкрило се под коприната. Почти не забеляза, когато едно от момичетата пъхна лепкав сладкиш в устата му, сякаш угояваше бик.

Докато лежеше, в стаята тичешком влезе ято смеещи се деца и той ги погледна с любов. Те носеха шум и живот, достатъчни да разкъсат отчаянието, което го налягаше с тежестта си.

— Камарата! — настойчиво извика синът му и го погледна умоляващо. Останалите деца чакаха с надежда да видят чудото и изражението на Ал Мустасим омекна.

— Добре, само за малко, после продължавате с уроците — разреши той.

Махна с ръка и децата се пръснаха пред него с възторжени викове. Устройството бе построено по схемите на великия мюсюлмански учен Ибн ал Хайтам. „Камара“ означаваше просто „тъмна стая“, но името се беше утвърдило. Само неколцина слуги го последваха по коридора към помещението. Децата тичаха развълнувано пред него, като разказваха на онези, които още не бяха виждали устройството.

Само по себе си то представляваше стая, голямо помещение от черна тъкан, в което бе тъмно като в нощ. Ал Мустасим се загледа с гордост в черния куб, сякаш беше негово изобретение.

— Кой ще бъде пръв? — попита той.

Децата заподскачаха и завикаха имената си и той избра една от дъщерите си, малко момиче на име Сури. Тя застана на съответното място, тръпнеща от вълнение. Когато завесата падна и се възцари пълен мрак, децата завикаха неспокойно. Слугите донесоха лампи и не след дълго малката Сури бе осветена ярко от фенерите. Беше се изпъчила неподвижно и Ал Мустасим се засмя, когато я видя.

— А сега вие идете ей там, зад преградата. Затворете очи и не ги отваряйте, докато не ви кажа.

Те се подчиниха и пипнешком минаха зад черната завеса.

— Готови ли сте всички? — попита той.

Светлината от фенерите щеше да мине през мъничка дупка в завесата. Ал Мустасим не разбираше напълно как лъчите могат да пренесат обърнатото изображение на Сури, но тя щеше да се появи в помещението с останалите деца като игра на светлини и сенки. Това беше истинско чудо и Ал Мустасим се усмихна, докато им казваше да си отворят очите.

Чу ги как ахват възхитено и надават възторжени възгласи.

Преди да каже на друг да заеме мястото на Сури, халифът чу гласа на везира Ариман, който говореше на слугите отвън. Намръщи се — моментът на чиста радост бе съсипан. Този човек нямаше да го остави на мира. Ал Мустасим въздъхна, когато Ариман се покашля пред камарата, за да привлече вниманието му.

— Съжалявам, че те безпокоя, халифе, но имам новини, които трябва да чуеш.

Ал Мустасим остави децата да си играят и те вече вдигаха врява в тъмната стаичка. Примигна, когато излезе на светло, след което изпрати двама слуги вътре да се погрижат момчетата да не счупят нещо.

— Е? Нещо да се е променило от вчера или завчера? Още ли сме обсадени от неверници?

— Обсадени сме, халифе. По зазоряване изпратиха още един залп през стените.

Държеше една стрела, все още със свитъка на нея. Беше развил друг свитък и му го подаде да го прочете. Ал Мустасим махна с ръка, сякаш самото докосване щеше да го оскверни.

— Поредното искане да се предадем, не се и съмнявам. Колко подобни видях вече? Заплашва и обещава, предлага мир, после унищожение. Това не променя нищо, Ариман.

— В това съобщение казва, че ще приеме данък, халифе. Не можем да продължим да го пренебрегваме. Този Хулегу вече е прочут с алчността си. Във всеки град, който разруши, се появяват хората му и питат: „Къде е златото? Къде са скъпоценностите?“. Изобщо не го интересува, че Багдад е свещен град. Вълнуват го единствено съкровищниците.

— Искаш да ме накараш да му дам богатството на рода си ли?

— Или да видиш града в пламъци? Да, халифе, предпочитам първото. Той няма да си отиде. Надушва кръв, а хората са уплашени. Навсякъде се носят слухове, че арабите вече преговарят с него и му разказват за тайните проходи към града.

— Няма тайни проходи — рязко отвърна Ал Мустасим. Гласът му прозвуча пискливо и сприхаво дори за самия него. — Щях да знам, ако имаше.

— И все пак по пазарите се говори точно за това. Хората очакват монголските воини да се промъкнат всеки момент в Багдад, докато ние се бавим. Онзи човек иска само злато, така казват. Защо халифът не се прости с богатството си, за да останем живи?

— Чакам, Ариман. Нямам ли съюзници? Приятели? Къде са те сега?

Везирът поклати глава.

— Те помнят Чингис, халифе. Няма да се притекат на помощ на Багдад.

— Не мога да се предам. Аз съм светлината на исляма! Само библиотеките… Животът ми не струва дори колкото един том в тях. Монголите ще унищожат всичко, ако стъпят в града ми.

Гневът му се засили от намръщената физиономия на Ариман и той се дръпна по-далеч от камарата, за да не чуят децата разговора им. Беше вбесен. От Ариман се очакваше да подкрепя халифа, да измисли как да победи врага. А ето че везирът предлагаше единствено да хвърлят златото на вълците.

Ариман гледаше отчаяно господаря си. Двамата се познаваха от дълго време и той разбираше страховете му. Бяха напълно основателни, но това не бе избор между оцеляване и гибел. А между това да се предадат и да запазят известно достойнство или да рискуват да си навлекат гнева на най-унищожителната раса, за която Ариман беше чувал. В историята им имаше твърде много подобни примери, за да бъдат забравяни.

— Шахът на Хорезъм се съпротивлява до последно — тихо рече Ариман. — Беше мъж сред мъжете, истински воин. А къде е сега? Градовете му са почернели камънаци, хората му са прекършени, роби или мъртъвци. Сам поиска от мен винаги да ти казвам истината. Ще я чуеш ли сега, когато ти казвам да отвориш портите и да спасиш колкото може повече хора? С всеки изминал ден, през който чака в жегата, гневът му расте.

— Някой ще дойде на помощ на града. Тогава ще им покажем — жално рече Ал Мустасим. И сам не си вярваше. Ариман изсумтя презрително.

Халифът стана от дивана и отиде при прозореца. Долови аромата на сапун от пазара. Хиляди блокчета се произвеждаха в работилниците в западния квартал. Това беше град на кули, на наука и чудеса, а ето че го заплашваха с остри железа и барут хора, които дори нямаше да разберат какво стои пред очите им и само щяха да го разбият на парчета. Отвъд стените се виждаха монголските войски, движещи се като черни насекоми. Почти не можеше да говори от мъка и сълзи напълниха очите му. Помисли си за децата, които си играеха в блажено неведение за ставащото около тях. Отчаянието го притисна още повече.

— Ще изчакам още месец. Ако никой не се притече на помощ на дома ми, ще изляза при враговете.

Гърлото му се беше стегнало и с мъка произнасяше думите.

— Ще изляза при тях и ще започна преговори за капитулация.

19.

Хулегу гледаше как портите се отварят, бутани от налагани с камшици хора. Вече се потеше и усещаше как слънцето пече все по-силно кожата му. По природа беше мургав и не бе страдал от слънчеви изгаряния преди безкрайните седмици на обсадата на Багдад. Сега всеки ден усещаше първата целувка на жегата като допир на нажежено желязо. Потта го щипеше, капеше от веждите и миглите, дразнеше очите му и го караше да премигва. Беше направил всичко възможно да държи туманите във форма и нащрек, но отегчението на обсадата беше като обривите, които плъзваха бавно по плътта на иначе здравите мъже. При тази мисъл почеса слабините си и усети циреите там. Опасно беше да позволи на шамана да ги среже, тъй като имаше опасност от инфекция, но когато оставаше сам в гера, Хулегу всяка вечер изстискваше най-лошите, като махаше твърдите бучки, докато болката не го накара да спре. Мазната бяла маса оставаше по пръстите му. Можеше да надуши вонята й дори сега, докато стоеше и чакаше халифа.

Поне всичко щеше да приключи скоро. Бяха направени два опита за измъкване от обсадата, и двата покрай реката. Първият беше с малки лодки, построени зад железните порти на реката.

Те бяха унищожени със земно масло, безпомощните нещастници бяха полети с него от хвърлените от брега гърнета, после запалени с горящи стрели. Хулегу не знаеше кой е умрял онзи ден. Нямаше начин да идентифицират труповете, дори да беше проявил интерес.

Вторият опит беше по-изтънчен — само шестима мъже, почернили телата си със сажди и масло. Бяха стигнали понтоните, построени от воините му през Тигър и привързани към тежките стволове, забити в мекото речно дъно. Един зорък съгледвач ги видя как се плъзгат по водата и монголските воини опънаха лъковете и се прицелиха внимателно, като си пускаха закачки. Вероятно това бе последният удар върху надеждите на халифа. Хулегу не беше съвсем сигурен, но скоро след това получи вест, че Ал Мустасим ще се срещне с него извън града на следващия ден.

Намръщи се при вида на дългата свита, излизаща от града. За пореден път беше настоял за капитулация, но халифът дори не си направи труда да отговори, а предпочете да изчака срещата. Хулегу започна да брои проточващата се колона. Двеста, триста, може би четиристотин души. Накрая всички излязоха и портите се затвориха зад тях, оставяйки войниците на халифа да ескортират господаря си.

Предишната нощ Хулегу не бе стоял със скръстени ръце. Нямаше достатъчно голям навес, който да побере цялата свита на халифа, но монголите бяха разчистили терен на каменистата земя и бяха постлали дебели килими, заграбени от градовете по пътя им. По краищата бяха поставени плюшени възглавници, добавени бяха и груби дървени пейки, почти като онези в християнските църкви, които Хулегу бе виждал в Русия. Но нямаше олтар, а само проста маса и два стола за първенците. Генералите му щяха да останат прави, готови да извадят мечове при първия знак за предателство.

Хулегу знаеше, че хората на халифа са му докладвали за приготовленията, които виждаха от градските стени. Малката колона се насочи безпогрешно натам и той се усмихна при вида на безупречно маршируващите мъже. Не беше поставил ограничение на броя войници, които Ал Мустасим можеше да вземе със себе си. Десет тумана обсаждаха града и той се погрижи пътят на халифа да минава през собствените му тежковъоръжени и намръщени воини. Посланието би трябвало да е достатъчно ясно.

Самият халиф пристигна в колесница, теглена от два едри скопени коня. Хулегу примигна, когато видя туловището на човека, който управляваше града и наричаше себе си светлината на исляма. Определено не беше воин. Ръцете, държащи поводите на колесницата, бяха тлъсти, търсещите монголския водач очи почти не се виждаха от подпухналата плът. Хулегу не каза нищо, докато слугите помагаха на халифа да слезе. Генерал Китбука пристъпи до него, за да го отведе на мястото му, докато Хулегу премисляше какво иска от тази среща. Задъвка вътрешната страна на бузата си, докато хората на халифа заемаха местата си. Всичко това беше фарс, маска, която да запази частица от достойнството на този дебелак, макар да не заслужаваше нищо. Въпреки това Хулегу не бе отказал предложението и дори предпочете да не шикалкави около подробностите. Важното беше, че човекът е готов да се пазари. Единствено халифът можеше да го направи и Хулегу се запита отново какви ли огромни богатства се крият в града, известен като пъп на света. Мълвата за Багдад се носеше на хиляди мили оттук; беше чувал разкази за древни брони от нефрит и копия от слонова кост, свещени реликви и статуи от масивно злато, по-високи от трима мъже. Жадуваше да ги види с очите си. Беше превърнал награбеното злато в кюлчета и груби монети, но копнееше да намери изделия, които да впечатлят братята му Монгке и Кублай. Дори се изкушаваше да запази библиотеките, за да дразни Кублай. Човек никога не може да стане достатъчно богат, но поне може да има повече от братята си.

Докато халифът настаняваше туловището си на стола, Хулегу стискаше и отпускаше юмруци, посягайки несъзнателно към онова, което му се дължеше. Седна на мястото си и се загледа хладно във воднистите очи на Ал Мустасим. Усещаше парещото слънце по тила си и се замисли дали да не повика за навес, но забеляза, че лъчите светят право в лицето на халифа. Въпреки персийската си кръв дебелакът не се чувстваше удобно в жегата. Хулегу кимна.

— Какво смяташ да ми предложиш срещу града и живота си, халифе? — попита той.

Кублай яздеше на изток през гъста гора, която сякаш нямаше край. Знаеше, че няма защо да се страхува от нападение. Съгледвачите му се бяха пръснали на трийсет мили във всички посоки, но дърветата се издигаха нагъсто и създаваха неестествен сумрак, който караше коня му да се дърпа уплашено от сенките. Казаха му, че напред имало поляна, но слънцето залязваше, а той още не беше видял огромната канара или езерото, описано от съгледвачите.

Генерал Баяр яздеше малко пред него и майсторски водеше коня си през дебелата шума. Кублай нямаше вродените му умения, но не изоставаше, заобиколен от личната си гвардия. Поне гората беше пуста. Бяха открили едно изоставено село из гъсталаците, отдалечено на много мили от най-близкия път. Който и да бе издигнал жалките паянтови постройки, отдавна ги беше напуснал.

В течение на половин ден теренът постепенно се надигаше и точно когато слънцето докосна хоризонта, Кублай стигна един хребет, от който се откриваше изглед към долина със стръмни склонове и абсолютно черно езеро право под него. Конят му изцвили доволно при гледката; беше изподраскан и прашен като ездача си. Кублай остави Баяр да води, нямаше нищо против да следва избрания от него път. Двамата поведоха конете надолу по склона. Отпред като безброй светулки замигаха фенери.

Баяр не изглеждаше така уморен, както се чувстваше той. Не беше много по-млад, но беше в по-добра форма от Кублай, който бе прекарал живота си сред книгите в Каракорум. Както и да упражняваше тялото си, то като че ли никога нямаше да постигне издръжливостта на воините и командирите. Половината тумани го бяха изпреварили и мнозина сигурно вече спяха в малките си гери или под звездите, ако нямаше къде да се разположат.

Въздъхна при тази мисъл. Почти не помнеше кога за последно бе спал цяла нощ. Сънуваше кошмари и непрекъснато се будеше, умът му продължаваше да работи трескаво, сякаш съществуваше независимо от него. Чаби го успокояваше с хладна длан на челото, но после бързо заспиваше, като го оставяше буден и замислен. Беше принуден да държи наблизо подвързана в кожа книга с празни страници, за да си записва идеите, които му хрумваха точно преди да се унесе. По-късно смяташе да прехвърли записките си върху по-добра хартия и да остави разказ за похода си в земите на Сун. Щеше да заема достойно място на лавиците в Каракорум, ако нещата продължаваха да се развиват по този начин.

Месец след падането на Та-ли още три града се озоваха под властта му. Беше изпратил вестоносци, които да съобщят за великодушието му. Погрижи се да избере хора от Дзин, които се бяха присъединили към туманите през годините. Те разбираха какво иска той и одобряваха, както можеше и да се очаква, така че Кублай не се съмняваше, че ще говорят добре за монголския водач, който по нищо не отстъпва на един дзински благородник.

През онези първи месеци имаше момент, когато дори си мечтаеше как прекосява земите на Сун, как армии и войски се предават без нито един разменен удар, докато не застане пред самия император. Това продължи съвсем кратко, докато не се появи Уриан-Хадай. Кублай се намръщи при спомена. Сигурен беше, че старият генерал се радва, задето носи лоши новини.

— На хората не им се плаща — назидателно му бе казал Уриан-Хадай. — Ти каза, че не им е позволено да грабят, и те започват да се гневят. Досега не съм виждал войската в такъв смут, господарю. Може би не осъзнаваш, но ще започнат да негодуват срещу добротата и великодушието, които показваш на враговете ни.

Кублай си спомни как очите на орлока проблеснаха с потиснат гняв, когато той продължи:

— Скоро ще станат трудни за управление, ако продължаваш по същия начин. Те не разбират подобна политика. Разбират само, че им отнемаш играчките и наградите.

Бавно издиша, докато водеше коня си през гъстите храсталаци. Добрите решения никога не се вземат под въздействието на гнева. Яо Шъ го беше научил на тази истина преди години.

Уриан-Хадай може и да се наслаждаваше, че му казва нещо толкова очевидно, но проблемът бе истински. Туманите жертваха безпрекословно живота и силите си за хана или онзи, който ги водеше от негово име. В замяна им се позволяваше да грабят и поробват, когато им се отвореше възможност. Кублай си представяше жаждата им при мисълта за всички онези тлъсти сунски градове, недокоснати от войни и трупали векове наред богатства от търговия. Той обаче отказваше да ги гори и едва дузина градски първенци се бяха простили с живота си заради отказа си да се предадат. Жителите на последния град изкараха префекта си навън и го проснаха в прахта пред хората на Кублай. Бяха разбрали избора, който им се предлага — да живеят и благоденстват, вместо да се съпротивляват и да бъдат унищожени.

Кублай се спеши сковано и кимна на Баяр, който отведе конете. Вечерта бе спокойна, някъде наблизо бухаше бухал, несъмнено разтревожен от преминаването на толкова много хора през ловната му територия. Пресегна се, загреба шепа студена вода и наплиска с доволен стон лицето и врата си. Имаше решение на проблема. Плащаше на много от онези, които съпровождат туманите, и разполагаше със стотици хиляди сребърни и златни монети. Можеше да плаща и на воините, поне известно време. Намръщи се и загреба още вода, за да приглади назад косата си. Това щеше да стопи само за няколко месеца и без това оскъдните средства, отпуснати му от Монгке. След това нямаше да има пари за подкупи, нито източник на нови доходи. Яо Шъ го бе уверил, че селяните от северните му владения ще засеят нивите си, но Кублай не можеше да взема решения за бъдещето въз основа на несигурни данни. Войската се нуждаеше от храна и припаси. Да се добави и сребро към това беше съвсем логично, стига да намереше достатъчно сребро.

Застанал на брега на езерото и загледан напред, Кублай замръзна, после вдигна очи към небето и се разсмя на глас. Намираше се в страна, в която на войника се плащаше като на всеки друг работник. Трябваше да намери мините, където се добива рудата. Беше уморен и гладен, но за първи път от началото на деня не го чувстваше. Година по-рано задачата щеше да му се стори невъзможна, но оттогава бе видял как сунските градове отварят портите си и се предават на новия господар. Когато среброто от Монгке свършеше, той вече щеше да получава данъци от новите си земи, дори да не успееше да открие източниците на сребро на императора. Щеше да накара градовете да финансират собственото си завладяване!

Не чу как Яо Шъ се появи зад него. Въпреки възрастта си старецът още се движеше безшумно. Кублай се стресна, когато чу гласа му, после се усмихна.

— Радвам се да те видя в добро настроение — рече Яо Шъ. — Щях да съм още по-щастлив, ако Баяр не беше избрал място с толкова много комари.

Все още завладян от идеята, Кублай сподели намеренията си. Говореше много бързо на мандарински, без да осъзнава, че съвършеното му владеене на езика кара стареца да се чувства горд. Когато приключи, Яо Шъ кимна.

— Добър план, струва ми се. Една сребърна мина се нуждае от много работници. Едва ли ще е много трудно да намерим някого, който да е чувал или дори работил в такава. Още по-добре пък ще е да спрем плащането на сунските войници. Както при откриването на вече изсечените монети, ние ще се възползваме, а те ще пострадат и може би ще изгубят донякъде вяра в онези, които им плащат.

— Утре ще изпратя съгледвачи да се заемат — каза с прозявка Кублай. — А дотогава имам достатъчно, за да плащам на хората с добри дзински монети. Ще направиш ли нужните сметки?

— Разбира се. За основа ще взема цената на евтина курва в малко градче. Мисля, че човек трябва да спестява един-два дни, за да си позволи подобен лукс. Ако не друго, това ще ги научи на дисциплина — засмя се Яо Шъ. — Планът е добър, Кублай.

Усмихнаха се един на друг, давайки си сметка, че Яо Шъ се обръща към него по име само когато няма кой да ги чуе.

— А сега иди при жена си — каза съветникът. — Яж, прави деца, почивай. Трябва да останеш здрав.

Строгият му тон събуди у Кублай спомени за някогашните уроци.

— Някъде далеч оттук императорът на Сун беснее от пристигащите доклади. Изгубил е една армия и четири града. Няма да чака да стигнеш до него. Може би се е надявал, че хората ти ще се изтощят от прехода през земите му, но вместо това ще чуе, че си в чудесно състояние и трупаш сили, че се храниш добре и въпреки това продължаваш да си гладен.

Кублай се ухили, когато си представи картината.

— Твърде съм уморен, за да се тревожа за това точно сега — рече той и така се прозя, че чак челюстта му изпука. — Май като никога ще успея да поспя.

Яо Шъ изглеждаше скептичен. Рядко спеше повече от четири часа и смяташе по-дългия сън за проява на ужасяващ мързел.

— Дръж си книгата подръка. Много се забавлявам да чета това, което си записваш.

Кублай отвори уста да протестира.

— Това е личен дневник, старче. Нима Чаби ти е позволила да се ровиш в него? Какво стана с уважението?

— Служа ти по-добре, когато знам какво мислиш, господарю. И намирам наблюденията ти върху орлок Уриан-Хадай за изключително интересни.

Кублай изсумтя на ведрото изражение на стария монах.

— Виждаш твърде много неща, стари приятелю. Иди и ти да си починеш. Замислял ли си се за мандаринската дума за банка? Означава „движение на среброто“. Ще открием откъде го получават.

Хулегу се наслаждаваше на чувството за власт над халифа на Багдад. Преструвките на стареца бяха направени на пух и прах през сутрешните часове. Хулегу наблюдаваше търпеливо как Ал Мустасим говори със съветници и проучва безкрайни сметки върху фин пергамент, прави предложения и контрапредложения, на повечето от които Хулегу просто не обърна внимание, докато човекът срещу него не разбра реалното положение на нещата. Когато утрото отмина, Хулегу нареди на оръдейните и катапултните екипи да започнат тренировки наблизо, с което изнерви писарите. Халифът се загледа в далечината към движещите се редици воини и герите, пръснати на мили във всички посоки. Огромната войска държеше града в здравата си хватка и той нямаше сили да пробие обсадата, нито надежда да получи мир. Никой не идваше на помощ на Багдад. От изражението му и начина, по който седеше, с рамене, отпуснати над пръстените тлъстина, личеше, че Ал Мустасим осъзнава този факт.

Хулегу тържествуваше от пълната безпомощност на този така могъщ владетел, чувстваше се опиянен, като гледаше как халифът бавно осъзнава, че всичко, което цени, се намира в ръцете на хора, които изобщо не се интересуват от неговия народ и култура. Отклони и последното предложение. Знаеше, че хората по тези земи обичат да се пазарят, но това тук бяха просто конвулсии на труп. Всичко, което можеха да му предложат, се намираше в Багдад, а градът щеше да отвори портите си за монголите. Съкровищниците и храмовете щяха да бъдат подложени на разграбване. Въпреки това изчакваше Ал Мустасим да изгуби всяка надежда.

Спряха по пладне, за да могат хората на халифа да постелят молитвените килимчета и да опрат чела в земята, припявайки в един глас. Хулегу използва времето, за да отиде при старшите си командири и да провери дали са още нащрек. Нямаше да има изненади, сигурен беше. Ако чужда войска наближеше на по-малко от шейсет мили, той щеше да научи много преди в сърцето на халифа да се появи и искрица надежда. Вече беше решил, че владетелят на Багдад ще бъде убит, ако дойде подобна новина. Като духовен водач Ал Мустасим беше повече от господар на хората си. Можеше да се превърне в символ и дори в мъченик. Хулегу се усмихна при тази мисъл. Мюсюлманите и християните много тачеха мъчениците си.

Поклати развеселено глава, заслушан в монотонното припяване. За него бащата небе беше винаги над главата, а майката земя — в краката му. Ако изобщо гледаха, те не се намесваха в живота на човека. Вярно беше, че духовете на земята могат да бъдат и злонамерени. Хулегу не можеше да забрави участта на собствения си баща, избран да даде живота си вместо Угедай хан. Потръпна под горещото слънце при мисълта за милионите духове, които го гледаха тук.

Вдигна глава, отказвайки да се огъне пред страха. Духовете не бяха досаждали на Чингис, а за него определено можеше да се каже, че е посял повече ужас и разрушения от всеки друг в огрявания от слънцето свят. Щом гневните духове не бяха посмели да докоснат него, нямаше да тормозят и внука му.

Дългоочакваният момент дойде късно следобед, когато дори Хулегу бе позволил на слугите си да сложат на изгорелия му врат влажна кърпа. По фините одежди на халифа имаше тъмни петна и той изглеждаше изтощен, макар че през целия ден само седеше и се потеше.

— Предложих ти богатствата на Крез — каза Ал Мустасим. — Повече от всичко, което е виждал човек. Ти поиска да оценя народа и града си и аз го направих. Ала отказваш и това? Какво повече можеш да поискаш от мен? Защо изобщо съм тук, щом не искаш да вземеш нищо в замяна?

Погледът му беше измъчен и Хулегу отново се настани на мястото си и постави меча си на скута.

— Няма да се оставя да ме направят на глупак, халифе. Няма да взема няколко каруци красиви дрънкулки и да позволя хората да казват, че така и не съм разбрал какво друго има в древния град. Не, няма да се смееш, когато си отидем.

Халифът го изгледа съвсем объркано.

— Но ти видя списъците, официалните записи на съкровищницата!

— Списъци, които писарите ти биха могли да съставят през седмиците преди да излезеш въоръжен с тях. Аз ще реша какъв данък да вземам от Багдад. Няма да позволя ти да го определяш.

— Какво…

Халифът млъкна и поклати глава. Погледна отново към враговете около себе си, те се губеха в далечината като неясно тъмно петно. Не се съмняваше, че ще разрушат града, ако им даде тази възможност. Сърцето му затуптя болезнено в гърдите и той усети острата миризма на собствената си пот.

— Опитвам се да уредя мирен край на обсадата. Кажи ми какво искаш и ще започна отново.

Хулегу кимна, сякаш човекът пред него бе излязъл с добър довод. Почеса брадичка и установи, че четината е пораснала отново.

— Заповядай на твоите хора да се разоръжат. Да изхвърлят всеки меч, всеки нож, всяка брадва от града, така че моите да ги съберат. После ти и аз ще тръгнем заедно към Багдад само с почетна стража, която да държи тълпата настрана. След това ще говорим отново.

Халифът уморено се изправи. Краката му бяха изтръпнали и залитна, но успя да запази равновесие.

— Искаш да оставя хората си беззащитни.

— Те вече са беззащитни — махна с ръка Хулегу. Качи краката си на масата и се облегна назад. — Огледай се отново, халифе, и ми кажи, че не е така. Опитвам се да намеря начин за мирно решение. Когато хората ми претърсят дворците ти, ще зная, че няма измама. Не се безпокой, ще ти оставя малко злато, поне колкото да си купиш нови одежди.

Мъжете около него се изкискаха и халифът ги изгледа, обхванат от безсилна ярост.

— Ще ми дадеш ли дума, че няма да има насилие? Хулегу сви рамене.

— Стига да не ме предизвикаш. Казах ти условията си, халифе.

— В такъв случай се връщам в града — каза Ал Мустасим.

Хулегу се замисли за момент.

— Ти си мой гост. Изпрати човек със заповедта. Ще прекараш нощта в гер, да се запознаеш с обичаите ни. Имаме мюсюлмани в лагера. Може би те ще се зарадват на безценните ти напътствия.

Погледите им се срещнаха и халифът се извърна пръв. Нямаше абсолютно никакъв избор, досущ като риба на въдица, която Хулегу дърпаше, както му се хареса. Не му оставаше друго, освен да се хване и за най-малкия шанс да накара монголите да се махнат от Багдад, без да пролеят кръв по улиците му. Кимна.

— За мен е голяма чест — тихо промълви той.

20.

Обезоръжаването на Багдад не беше лесна задача. Започна добре, тъй като жителите виждаха огромната монголска войска около стените. Глашатаите на халифа четяха заповедите му на всеки ъгъл и не след дълго из улиците бяха изнесени първите оръжия. За семействата беше обичайно да имат меч или копие в дома си, реликва от някоя стара война или просто за защита. Мнозина не искаха да се разделят с оръжието, използвано от баща им или дядо им. Не беше лесно и да накарат касапи, дърводелци и строители да предадат скъпоценните си инструменти. Към края на първата сутрин градът започна да негодува и някои оръжия бяха взети обратно, преди да бъдат отнесени. Преди залез градската стража на халифа трябваше да се справя с разгневени тълпи и в един момент едва не бе погълната от тях. Из целия град трите хиляди стражи се сблъскваха с кипящия гняв на гражданите, а бяха малко срещу много. Хората на халифа започнаха да обикалят на групи и се мъчеха да съсредоточат значителни сили на едно място, след което продължаваха нататък. В резултат събирането се забави още повече. Началото не беше особено обещаващо, а с падането на нощта тревогите се засилиха.

Стражите трябваше да запазят собственото си оръжие, за да наложат властта на халифа, но видът им само разпалваше вече и без това опасните страсти. Всеки баща и син се страхуваше от въоръжени мъже, след като бе предал собствените си оръжия. На всяка улица стражите бяха замеряни с керемиди и гнили зеленчуци, хвърляни отгоре от пъргави момчета, които сипеха ругатни.

Дните минаваха, а след стражите вървяха разгорещени крещящи тълпи. Войниците стискаха ядосано зъби, продължаваха работата си и се опитваха да не забелязват как от всяка улица, в която влизат, се измъкват хора с мечове и ножове.

На четвъртия ден един от хората на халифа беше улучен от нещо зловонно, което се разтече гадно по тила му. Човекът отдавна се намираше под силно напрежение — наричаха го предател и страхливец, подиграваха му се и го заплюваха. Вбесен, той се завъртя с изваден меч и видя група момчета, които му се смееха. Те се разпръснаха, но в яростта си той успя да хване едно и му нанесе свиреп удар. Задъхан, стражът обърна момчето. Беше убил най-малкото и най-кльощавото хлапе, което лежеше със зейнала червена рана на шията, грозна и широка, достигаща чак до костта. Стражът погледна към яките мъже, на които беше платено да носят оръжията. Един от тях хвърли своя наръч и си тръгна. Останалите зад него пристъпиха напред, като викаха други да дойдат и да видят какво е направил. Гневът растеше и стражът разбра, че ще последва сурово улично правораздаване. Страхът му пролича на лицето му и той започна да отстъпва. Успя да направи само няколко крачки, преди да бъде препънат и съборен. Обхванатата от страх и ярост тълпа му се нахвърли, впиваше нокти в него, забиваше юмруци и пети в плътта му.

От края на улицата се появиха тичешком дузина стражи. Сякаш по даден сигнал, тълпата се пръсна във всички посоки. До мъртвото момче остана труп, който беше така премазан и разкъсан, та едва можеше да се познае, че е човешки.

На следващата сутрин из цял Багдад имаше размирици. Когато научи за тях, задържаният в монголския лагер халиф изгуби търпение. Вярно беше, че стражите бяха малцинство в многолюдния град, но бяха разположени в осем яки каменни казарми и наброяваха три хиляди души. Ал Мустасим даде нови заповеди и личното си разрешение всички нарушители и бунтовници да бъдат избити. Погрижи се заповедта да бъде прочетена на всеки ъгъл. Стражите посрещнаха новината с радост и започнаха да точат мечове. Един от тях беше станал жертва на тълпата и това нямаше да се повтори. Тръгнаха на групи от по двеста души и претърсваха кварталите, а стотици други бяха наети да отнесат оръжията при стените и да ги изхвърлят навън. Ако някой се осмеляваше да възрази, налагаха го с тежки пръчки, а накрая отнасяше и по няколко ритника. Ако някой в гнева си извадеше оръжие, тутакси го убиваха. Оставяха телата да се търкалят по улиците, за да послужат за урок на останалите. Стражите не изпитваха страх или срам, че си отмъщават на тълпата. Тъкмо напротив, гледаха сурово жителите, докато си вършеха работата.

Тълпите оредяха пред лицето на одобреното използване на сила и хората се помъчиха да се върнат към някакво подобие на нормален живот. Шепнеха името на убитото момче като заклинание срещу злото, но събирането на оръжията продължи без повече произшествия.

След единайсет дни чакане търпението на Хулегу беше към края си, когато дойде съобщението, че обезоръжаването е приключило и че може да влезе и да разгледа града. Количеството оръжия беше впечатляващо и той се принуди да отдели цял туман, който да го натовари на каруци. Повечето оръжия бяха закопани да ръждясват и само отделни изделия си намериха нови собственици сред монголските командири. Багдад го чакаше напълно беззащитен за първи път в историята си. Хулегу се наслади на тази мисъл, докато възсядаше коня си и чакаше мингхана от хиляда воини да се строи около него. Отпред халифът зае мястото в колесницата си с омърляни одежди и изпохапан от бълхи. Хулегу се разсмя, когато го видя, после даде заповед да потеглят.

Сигурен бе, че влизането в града все още крие известна опасност. Само няколко скрити лъка по покривите бяха достатъчни, за да предизвикат поредния бунт. Хулегу яздеше в пълно бойно снаряжение и шлем, тежестта на бронята го караше да се чувства неуязвим, докато най-сетне минаваше през портата. Туманите му бяха готови да атакуват града и той остави хора да държат всички градски порти отворени. Надяваше се, че е помислил за всичко, и бе в добро настроение, докато яздеше по опустялата, ехтяща главна улица.

Не след дълго външните стени останаха далеч зад него. Градът бе построен предимно от кафяви печени тухли и напомняше на Хулегу за по-малката Самара на север. В негово отсъствие туманите бяха водили ожесточена битка, преди да я разграбят. Когато той дойде на юг след завладяването на крепостта на хашишините, Самара беше опустошена, в канавките течеше кръв, а от отделни квартали не бе останало нищо. Това бе една от причините градът на халифа да не получи помощ. Офицерите на Хулегу бяха свършили съвестно работата си.

Багдад беше многократно по-голям от Самара и между кафявите сгради се издигаха множество богато украсени джамии. Яркосините плочки и невероятни геометрични украси улавяха слънчевите лъчи и хвърляха цветни отблясъци в сивите улици. Хулегу знаеше, че на мюсюлманите е забранено да изобразяват хора и затова правеха украси от симетрични, сложно преплетени шарки. Твърдеше се, че тяхната математика се е развила от изкуството, тъй като са били принудени да изчисляват ъгли и симетрии, за да почитат своя бог. Хулегу се изненада, че този стил му допада далеч повече от бойните сцени, поръчани от Угедай в Каракорум. В повтарящите се форми и линии, покриващи огромните стени и дворове, имаше нещо почти успокояващо. Над града се извисяваха минарето и кулите, които също блестяха в различни цветове. Когато погледна нагоре, Хулегу различи дребните човешки фигури, които го наблюдаваха отдалеч. Нямаше съмнение, че виждат и войската му пред града.

Мина покрай прочутия Дом на мъдростта и се наведе в седлото, за да надникне през засводения вход към тъмносиния вътрешен двор. Нервни книжници надничаха от всеки прозорец и той си спомни, че зад стените се намира най-голямата библиотека по тези земи. Сигурен беше, че ако Кублай беше тук, щяха да му потекат лигите, но той искаше да види други неща. Мингханът му следваше малка група стражи през града и в един момент пресякоха Тигър по мост от бял мрамор. Багдад беше много по-голям, отколкото си беше представял Хулегу, огромните му размери ставаха истински очевидни само когато си между стените му.

Слънцето се беше издигнало високо в небето, когато стигнаха укрепения дворец на халифа и се озоваха във вътрешните градини. Хулегу изсумтя при вида на един паун, който избяга от въоръжените мъже с разперена опашка.

По-голямата част от мингхана остана извън двореца със заповед да посети всички банки в града. Хулегу не го беше грижа какво си мисли халифът за него. Докато се спешаваше, цял туман от десет хиляди воини влизаше бавно в града — дисциплинирани мъже, които щяха да издирят скритите богатства, без да предизвикат поредния бунт.

Беше в добро разположение на духа, докато слугите на халифа го водеха през прохладните помещения надолу, където чакаше господарят им. Знаеше, че могат да му устроят засада, но разчиташе на заплашителното присъствие на хората си. Халифът трябваше да е луд, за да му посегне при толкова много монголи зад градските стени — и толкова малко оръжия, с които да им се противопоставят. Хулегу беше сигурен, че в Багдад има скрито оръжие. Беше почти невъзможно да се издири всеки нож, меч и лък в безбройните къщи с техните мазета и тайни стаи. Обезоръжаването до голяма степен беше символичен акт, но все пак засили чувството за безпомощност сред жителите, които се надяваха той да спази думата си и да си тръгне.

Халиф Ал Мустасим чакаше в края на третото каменно стълбище към съкровищницата, намираща се дълбоко под земята и осветявана единствено от фенери. Слънчевите лъчи не можеха да проникнат тук, но не беше влажно, а прашно и прохладно. Дори в мръсните си одежди владетелят на града изглеждаше далеч по-самоуверен, отколкото в монголския лагер. Хулегу следеше за някаква измама, докато стражите на халифа вдигаха резето. Беше от желязо и толкова тежеше, че едва успяха да го помръднат. Накрая Ал Мустасим пристъпи напред, опря длани във вратите и ги избута, докато не се отвориха безшумно. Хулегу не се сдържа и прекрачи прага, за да види какво лежи от другата страна. Самият той пък бе наблюдаван от халифа, който видя как алчността пламва в очите му.

Навремето съкровищницата вероятно е била естествена пещера под града. Стените бяха все още груби на места и се губеха в далечината. Слугите на халифа явно вече бяха влизали тук, тъй като навсякъде бе добре осветено от висящите от тавана лампи. Хулегу се усмихна, когато си даде сметка, че величественото отваряне на вратите беше представление в негова чест.

Чакането определено не се оказа напразно. Златото хвърляше своя единствен по рода си отблясък, наредено на кюлчета с дебелината на човешки пръст, но това беше само мъничка част от всичко. Хулегу преглътна на сухо, когато видя размерите на пещерата. Всеки ъгъл беше затрупан със статуетки и лавици. Неволно се запита колко ли е било извадено оттук през последните дни. Халифът несъмнено се бе постарал да запази част от богатството си и Хулегу знаеше, че ще му се наложи да положи доста усилия, за да намери другите помещения и сандъци, където и да се намираха те. Въпреки всичко гледката бе впечатляваща. Само едно помещение беше колкото хранилищата на Монгке, ако не и по-голямо. Макар да си даваше сметка, че трябва да предаде най-малко половината богатство на брат си, Хулегу осъзна, че с един удар се е наредил сред най-богатите хора на света. Разсмя се на глас, загледан в богатството на древни народи. Халифът се усмихна нервно.

— Ако направиш справка със списъците, ще видиш, че съм описал всичко. Договарях се честно за града си.

Хулегу се обърна към него и положи ръка на рамото му. Един от стражите настръхна, но в следващия миг във врата му беше опрян меч. Хулегу не му обърна внимание.

— Да, показа ми видимите съкровища. Великолепни са. А сега ми покажи и останалото, истинското богатство на Багдад.

Халифът погледна с ужас усмихнатия мъж. Поклати неразбиращо глава.

— Моля те, няма нищо друго.

Хулегу се пресегна, хвана здраво брадичката на халифа и я разклати леко.

— Сигурен ли си? — попита той.

— Кълна се — отвърна халифът. Дръпна се от оскърбителната хватка, докато Хулегу говореше на един от воините си.

— Кажи на генерал Китбука да започне опожаряването на града — рече той. Мъжът изтича нагоре по стълбите и Ал Мустасим го гледаше как се отдалечава с изкривено от паника лице.

— Не! Добре, има малко скрито злато в езерцата в градината. Това е всичко. Давам ти думата си.

— Вече е твърде късно — тъжно отвърна Хулегу. — Поисках да съставиш точен опис на данъка, а ти не го направи. Сам си го изпроси, халифе, и градът ти ще плати заедно с теб.

Ал Мустасим измъкна кама от гънките на робата си и се опита да атакува, но Хулегу просто отстъпи настрани и остави хората си да се намесят и да избият оръжието от месестите пръсти. Той го взе и кимна замислено.

— Освен това поисках да предадеш всичкото оръжие, а ти не направи и това — процеди. — Затворете го в някоя малка стая и го дръжте там, докато работим. Уморих се от тези лъжи и обещания.

Не беше лесна задача да извлекат туловището на халифа нагоре по стълбите, така че Хулегу остави воините си да се трудят, а самият той влезе в съкровищницата да види какво е спечелил. Китбука знаеше какво да прави. Двамата с Хулегу бяха съставили плана още преди седмици. Единствената трудност бе да се доберат до съкровищата на Багдад, преди да предадат града на унищожение.

По тези места зимата беше мека и туманите на Кублай се настаниха в новите си земи, на сигурно в герите си. От записите за руските кампании на Субодай, Кублай знаеше, че зимата е най-доброто време за атака, но толкова далеч на юг естественото монголско преимущество за водене на война в студовете почти се стопяваше. Армиите можеха да се придвижват през студените сезони и той не бе сигурен, че военните действия ще бъдат отсрочени. Враговете му несъмнено изпитваха същото неудобство. Монголите бяха навлезли в земите им и никой не знаеше накъде ще бъде насочен следващият им удар.

Кублай беше очаквал да се сражава за всяка крачка на сунска територия, но след първата битка доби чувството, че го игнорират. Град Кунмин беше отворил портите си без съпротива, последван от Цюдзин и Цюенсинан. Запита се дали пък императорът не се е парализирал от шок заради нечуваната наглост. Бяха минали векове от последния опит някой да нахлуе в земите му, но случилото се с Дзин едва ли беше останало незабелязано. Ако Кублай беше на негово място, щеше да въоръжи цялото население за тотална война и да хвърли милиони срещу монголската военна машина, докато не я разпердушини напълно. Все още се боеше именно от това. Единственото му успокоение беше, че районът Юнан бе изолиран от останалата територия на Сун от огромна верига възвишения и планини. За да стигне до някой голям град, трябваше да измине двеста мили пресечен терен, за който по картите нямаше никакви детайли. С всяка изминала седмица Кублай се тормозеше все повече, тъй като бе хвърлил хора и пари за откриването на сребърните мини на императора. Чакането се оказа много по-дълго, отколкото се надяваше. Мнозина от съгледвачите се върнаха с празни ръце или с лъжливи следи, които прахосваха време и енергия. След като минаха два месеца без успех, Кублай се принуди да тръгне на изток към първите хълмове, оставяйки малки групи воини в умиротворените градове, които да осигурят редовното доставяне на продоволствия.

Десетте тумана и следващото ги множество се движеха бавно през страната. Кублай бе дал изрична заповед на Уриан-Хадай да купува храна, вместо да я отнема насила, но в резултат на това малката му хазна видимо се стопи. На една среща орлокът бе настоял, че е пълна глупост дзинското сребро да се дава на местните селяни, но Кублай отказа да обсъжда темата и го отпрати при туманите, без да изпита задоволство. Знаеше, че прекалено много се наслаждава да дразни стареца, но не можеше да дава обяснения на човек, който никога не би могъл да разбере онова, което се опитваше да направи. Големи и малки планински селища останаха непокътнати зад монголските редици и монетите започнаха да текат месец след месец, докато и най-простият воин подрънкваше, докато препускаше в тръс. Носеха дзинските монети на кожени върви около вратовете си или ги окачаха на коланите като украшения. Нововъведението ги държеше мирни, докато чакаха да видят какво могат да си купят с тези пари в сунските градове. Единствено Уриан-Хадай отказа месечното си възнаграждение и заяви, че докато е на поста си, няма да позволи да бъде превърнат в търговец. Под гневния поглед на орлока, на Кублай му се прииска да го лиши от поста, но се сдържа — знаеше, че това ще е проява на чиста проклетия. Уриан-Хадай беше вещ командир, а той се нуждаеше от всички опитни хора.

Пътуването беше бавно въпреки пътищата през възвишенията. Не бяха някакви непристъпни планини, а само поредица върхове и проходи на хоризонта, целите зелени от честите дъждове. Понякога ръмеше дни наред и земята се превръщаше в лепкава кал, която ги забавяше още повече и каруците затъваха в нея. Влачеха се пешком и яздеха напред, жените и децата измършавяха като стадата, които колеха, за да поддържат мъжете силни. Пасищата бяха единственото хубаво нещо в този преход и Кублай прекарваше вечерите в капещия гер с Чаби и Джъндзин, като слушаше Яо Шъ, който му четеше поезията на Омар Хаям. Във всяко градче разпитваше за сунски войници или мини. Жителите на тези затънтени места почти не бяха стъпвали в големите градове и той изпита облекчение, когато съгледвачите му откриха имението на стар сунски войник на име Он Чан. Изправен пред въоръжените мъже, Он Чан изведнъж откри, че знае доста неща. Бившият войник разказа на Кублай за град Гуян, разположен само на четирийсет мили от имперски казарми и сребърна мина. Не било случайност, че двете неща вървели заедно, каза той. Хиляда войници живеели и работели в градче, чиято единствена роля била да осигурява местните мини. Он Чан прекарал там част от кариерата си в армията и говореше с удоволствие за строгата дисциплина, като им показа ръката си, на която имаше само два пръста и палец, за да подкрепи думите си. Да се родиш в селищата около Гуян означавало да умреш в мините, каза той. Животът в района бил беден, но пък там се добивало огромно богатство. Нищо чудно през целия си живот Он Чан да не беше попадал на по-внимателна публика. Настани се удобно в малката си къща, докато Кублай попиваше всяка негова дума.

— Казваш, че изкарват пръстта на повърхността и я нагорещяват?

— В огромни пещи — отвърна Он Чан, запали някакви билки в лулата си и дръпна с наслада. — Пещи, които реват по цял ден и работниците оглушават само след няколко години. Никога не съм искал да припарвам до тези неща, бях там само за да ги охранявам.

— И каза, че копаят олово…

— Оловна руда, смесена със сребро. Намират се заедно, макар да не знам защо. Среброто е чист метал, а оловото може да се стопи. Виждал съм ги как изливат слитъците сребро на място и трябваше да си отваряме очите на четири, за да не позволим на работниците да откраднат и една люспа от него.

После започна да разправя как някакъв се опитал да глътне остри парчета сребро, от което на Кублай му призля. Подозираше, че сунският ветеран знае не повече от него за истинския процес, но въпреки многословието си той разкри много полезни подробности. Мината при Гуян несъмнено представляваше мащабно предприятие, щом цяло градче съществуваше с единствената цел да добива руда. Кублай си беше представял нещо по-малко, но Он Чан говореше за хиляди работници, размахващи денонощно кирки и лопати, за да пълнят ковчежетата на императора. Старецът наперено твърдеше, че в Сун имало още седем подобни мини, но Кублай взе думите му за измислица. Собствените му хора копаеха две богати жили, но той никога не бе посещавал тези места. Направо не можеше да си представи цели осем подобни мини, чиято руда се превръща в монети. Това означаваше нечувани богатства и власт.

Накрая старецът остана без въздух и млъкна, като се почувства още по-добре от манерката айраг, която Кублай извади от дела си. Той стана и Он Чан му се ухили беззъбо.

— Имаш ли достатъчно сребро, за да платиш на водач? — попита старият сунски войник. Кублай кимна и старецът се изправи, като хвана ръката му и я раздруса. — Тогава ще дойда. Няма да намериш мината без водач.

— А какво ще стане с нивата и семейството ти? — попита Кублай.

— Земята тук е пълен боклук и всички го знаят. Само креда и камънаци. Един мъж трябва да печели пари, а аз ги надушвам у теб.

Погледът на Он Чан се плъзна по чистия дел на Кублай и осакатената му ръка помръдна, сякаш му се искаше да докосне фино изтъканата материя. Въпреки волята си, Кублай бе развеселен. Усети мрачния поглед на жената на стареца, която стоеше на прага. Погледна я за момент и тя незабавно сведе глава, ужасена от въоръжените мъже около дома си.

— Откъде да знам, че мога да ти имам доверие? — попита Кублай.

— Сега съм Он Чан селянинът, но навремето бях Он Чан офицерът, командващ осем души, преди да изгубя пръстите си заради някакъв глупак с права лопата. Казаха ми да си предам бронята и меча, дадоха ми заплатата и това беше всичко. Двайсет години, а накрая ме отпращат с празни ръце. Не си мисли, че ще ти причиня неприятности. Не мога да държа меч, но пък ще ти покажа пътя. С удоволствие бих видял физиономиите им, когато съзрат хората ти.

Он се разкиска, задави се и се разкашля, докато не засмука отново лулата като успокояваща цицка. Хриповете му отслабнаха и накрая затихнаха, като го оставиха със зачервено лице.

— Плащам на хората си по четири сребърни монети месечно — каза Кублай. — Ще получиш допълнително, когато ми намериш сребърна мина.

Лицето на Он Чан светна.

— Четири! За толкова ще ходя ден и нощ, накъдето кажеш.

Кублай се надяваше, че Яо Шъ не е прекалил с изчисленията си за заплатата на воините. Това бе една от малкото области, в които будисткият монах нямаше опит. Кублай губеше половин милион монети месечно от средствата за кампанията и макар че Монгке бе повече от щедър, разполагаше в най-добрия случай с шест месеца, преди отново да се изправи пред проблема с грабежите. Кублай все още се мъчеше да предвиди последиците от това свое просто решение, но си представи как хората му се озовават в някой мирен град с твърде много монети в кесиите си. Цените щяха да хвръкнат незабавно. А воините щяха да пропият всичко, да се карат за местните курви и накрая да се бият до забрава.

Намръщи се при тази мисъл. Далеч на север Санаду се строеше от дзински работници, които смятаха, че той ще се върне с пари, с които да им плати. Новата столица, за която мечтаеше, щеше да остане в развалини, ако не намереше нов източник на сребро.

— Добре. От днес си Он Чан водачът. Трябва ли да те предупреждавам какво ще ти се случи, ако ни подведеш?

— Не мисля — отвърна старецът и отново му показа голите си венци.

21.

Халифът плачеше, докато пламъците поглъщаха Дома на мъдростта. Събраните през вековете научни и философски трудове бяха сухи като подпалки, огънят се разпространяваше с рев, бързо се превърна в същински ад и прескочи върху скупчените съседни сгради. Монголските стражи го бяха изоставили, за да не пропуснат ограбването на древния град. Ал Мустасим изчака известно време, но накрая излезе от двореца, като прекрачваше трупове, и мина покрай езерцата в дворовете, в чиято тиня бяха скрити златни кюлчета. Водата им бе мътна и цялата риба беше измряла, избита за забавление, докато бяха вадили богатствата.

Продължи нататък по улиците, по които имаше кървави дири. Неведнъж монголски воини се втурваха срещу него с окървавени мечове от страничните улички. Разпознаваха го по туловището и го подминаваха, оставяйки след себе си странно зловещо чувство. По заповед на Хулегу никой не биваше да докосва халифа. Останалите жители не се радваха на подобна закрила и Ал Мустасим заплака, когато видя труповете и подуши дима. Домът на мъдростта бе само един от многото пожари, но той се задържа доста време там със зачервени от лютивия пушек очи.

Може би милион души живееха в Багдад по времето, когато градът бе обкръжен от туманите на Хулегу. Имаше цели квартали, в които се приготвяха благовония, както и други, в които живееха алхимици и представители на хиляди занаяти. Една част бе построена около басейни за оцветяване на платно, които бяха достатъчно големи, че хората да газят в разноцветните течности. Там също бушуваше пожар и Ал Мустасим спря, загледан към стотиците каменни купи. В някои имаше удавени мъже и жени с боядисани лица и все още отворени очи. Халифът продължи нататък като в унес. Опитваше се да приеме волята на Аллах; знаеше, че хората със свободна воля могат да причинят огромно зло, но реалността и мащабите му го зашеметяваха и той бродеше като залитащ просяк по собствените си улици. Труповете бяха навсякъде, вонята на кръв и огън се стелеше във въздуха. Писъците обаче продължаваха — още не беше свършило. Не можеше да си представи ума на човек като Хулегу, който може да заповяда избиването на цял град, без да изпита капка срам. Ал Мустасим вече знаеше, че Хулегу е възнамерявал да унищожи Багдад от самото начало и че всичките им преговори са били просто занимавка за него. Монголът беше такова колосално зло, че просто не можеше да го проумее. Докато денят отминаваше, видя толкова много сцени на болка и мъчения, като че ли бе попаднал в ада. Краката му бяха окървавени и раздрани от острите камъни, но не усещаше болка. Думите на Корана отекнаха в главата му: „За неверниците ще бъде скроена дреха от огън и върху главите им ще се излива вряща вода. Тя разтопява и вътрешностите, и кожата им. За тях ще има боздугани от желязо“. Монголите не бяха християни, хиндуисти или юдеи, но те също щяха да страдат рано или късно, както страдаха жителите на града му. Това бе единствената му утеха.

Спря на белия мраморен мост и погледна надолу към реката. Опря ръце на каменния парапет и видя течението да влачи стотици тела, преплетени в червената вода, с отворени уста като риби на сухо. Страданието им беше приключило, но неговата мъка само се засили, докато накрая му се струваше, че сърцето му ще се пръсне в гърдите.

По залез-слънце още бе там, потънал в отчаянието си, така че генерал Китбука трябваше да го разтресе, за да го върне в реалността. Ал Мустасим се загледа замаяно в очите на монголския офицер. Не разбираше думите му, но жестовете бяха ясни и Китбука го задърпа. Тръгнаха обратно към двореца, където лампите вече бяха запалени. Ал Мустасим си мечтаеше само смъртта да го вземе по-бързо. Не смееше да мисли за жените от харема си, нито за децата. Миризмата на кръв се засили и най-неочаквано той се преви и повърна. Сръчкаха го да продължи напред, краката му оставяха кървави следи по мраморния под.

Хулегу седеше в главната зала и пиеше от златна чаша. Някои от робините на халифа му прислужваха и лицата им пребледняха, когато разпознаха човека, който бе техен господар.

— Казах ти да останеш в двореца… а ти не ме послуша — поклати глава Хулегу. — Довечера ще вляза в харема ти. Чух, че вратата на онази част от двореца е известна като портата на удоволствията.

Ал Мустасим го погледна тъпо. Жените и децата му все още бяха живи и надеждата се съживи отново в него.

— Моля те — тихо промълви той. — Моля, пощади ги.

— Колко жени има там? — попита с интерес Хулегу. Хората му бяха започнали да опразват просторните подземия, като трупаха на купчини съкровища и произведения на изкуството, сякаш бяха подпалки. Като се изключи това, самият дворец бе непокътнат.

— Седемстотин жени, много от тях майки или бременни — отвърна Ал Мустасим.

Хулегу се замисли за момент.

— Можеш да задържиш сто от тях. Останалите ще дадем на офицерите си. Работиха много и заслужават награда.

Мъжете около Хулегу изглеждаха доволни. Господарят им се изправи и хвърли чашата вино, която издрънча шумно по пода.

Хулегу тръгна през коридори и зали, докато не спря пред заключената врата, зад която се криеха градините на харема. Погледна с очакване към Ал Мустасим, но халифът нямаше ключ или не знаеше къде е. Хулегу посочи вратата и миг по-късно хората му я избиха.

— Само сто, халифе. Прекалено щедро е, но днес съм в много добро настроение.

Ал Мустасим събра сили и потисна напиращите сълзи. Жените запищяха, когато видяха кой е дошъл в градините им, но той ги успокои. Те се подредиха със сведени глави и Хулегу тръгна по редиците, като ги разглеждаше като добитък и очевидно се забавляваше. Позволи на Ал Мустасим да избере сто плачещи създания, после изпрати останалите при чакащите мъже, които ги посрещнаха с възбудени викове. Децата останаха, вкопчили се в жените, които познаваха, или плачеха, останали без майки.

Хулегу кимна на Ал Мустасим.

— Направи чудесен избор. Ще взема тези стоте за себе си. Децата не ми трябват.

Каза нещо на стражите на гърления си език и те започнаха да дърпат жените от харема една по една, като изблъскваха децата, ако се опитваха да ги последват. Ал Мустасим се сви от това последно предателство, макар част от него да го очакваше. Изрече думи от Корана за жените и децата си. Не можеше да ги погледне, но им обеща мир в рая, с пророка и любовта на Аллах за вечни времена. Хулегу го изчака да свърши.

— Тук вече не остана нищо. Вземете дебелака и го обесете.

— А децата, господарю? — попита един от хората му.

Хулегу погледна към халифа.

— Поисках да се предадеш, а ти не го направи — рече той. — Може би тогава щях да проявя милост. Първо убийте децата, после го обесете. Изстисках Багдад. Тук вече няма нищо, което да си струва.

Кублай лежеше по корем и тихо ругаеше. Беше изпратил съгледвачите си да търсят сребро, плащаше на хора за информация на стотици мили наоколо, без да се замисля, че сунският император най-сетне ще разбере за интереса му и ще реагира. Това беше грешка и макар да можеше да проклина собствената си наивност, нямаше как само със силата на желанието си да разкара армията, разположила се на лагер около мините на Гуян. Собствените му тумани все още се намираха на двайсет или повече мили на запад; той беше излязъл напред само с новоизпечения водач Он Чан и двама съгледвачи, за да се запознае с подробностите. Кублай се намръщи, докато лежеше и се взираше към гъмжилото хора и машини. Това не беше само отряд, изпратен да охранява мините, а сериозна сила с оръдия и десетки хиляди мъже, въоръжени с пики, копия и арбалети. Не можеха да бъдат изненадани или хванати в засада, но той се нуждаеше от среброто, което се намираше зад тях. Съмняваше се, че императорът е оставил нещо ценно освен рудата. Замисли се дали да не отмени атаката и единствено мисълта как Монгке в крайна сметка ще научи, че се е оттеглил, го караше да продължава да крои планове.

Мината се намираше в плитка долина, която щеше да осигури скорост на атакуващите монголи. Оръдията щяха да гърмят надолу, ако успееха да ги докарат до хребета, докато на сунските войници щеше да им се наложи да стрелят нагоре. Никое предимство не биваше да се пренебрегва пред лицето на такова множество. Кублай се взираше внимателно като земемер, отбелязвайки всяка особеност на терена, която можеше да му е от полза. Осъзна, че оръдията ще изиграят основната роля. Никога досега не бе виждал да ги използват на бойно поле, поне през деня, но сунските командири със сигурност имаха по-богат опит от неговия. Не можеше да приеме, че офицерите са получили постовете си благодарение на връзките си с двора или с изпити, независимо какво се говореше. Обмисли отново всичко, което бе чел за военното дело на Сун, как в битките има ритуален елемент, по-силен и от този на дзинците, с удар и контраудар. Рядко се биеха до пълно унищожение, а само докато една от страните не надделее. Това също щеше да е предимство. Туманите му се сражаваха, за да разгромят, да разклатят и пречупят волята на врага, докато не го направят на прах под краката си.

Погледна през гъстата трева към Он Чан, който се взираше също толкова напрегнато към сунските редици. Когато усети погледа на Кублай върху себе си, селянинът вдигна очи и сви рамене.

— Ставаше дума за допълнително плащане след намирането на мината, господарю — рече той. Докато говореше, започна да рови в джобовете си за лулата, но Кублай се пресегна и го спря. Не искаше тънката струйка дим да издаде позицията им.

— Имам да планирам битка, Он, внезапно забогатели — прошепна му той. — Потърси ме след нея и ще ти там бележка да я занесеш на интенданта ми.

Он Чан отново погледна масивния лагер около миньорското градче и подъвка устни, явно копнеещ за лулата си.

— Мисля, че предпочитам да стане преди битката, господарю. В случай че не потръгне така добре за теб.

Видя изражението на Кублай и продължи забързано:

— Сигурен съм, че всичко ще е наред, но ако ми позволиш да си получа парите сега, ще се върна при семейството ми.

Кублай завъртя очи към небето. После заедно с Он Чан и съгледвачите запълзя по корем, докато не се убеди, че никой сунски разузнавач няма да ги види. Не беше забелязал наблюдатели при внимателното промъкване насам и не знаеше дали това се дължи просто на липсата им, или защото са много по-добри от него в маскировката. Не носеше никакви отличителни белези — ако го познаеха, щяха да го преследват до последно. Само това, че бе яздил двайсет мили дотук, беше сериозен риск, но трябваше да види мястото с очите си.

Когато се върна при туманите, Кублай се разплати щедро с Он Чан и му даде тлъста кесия сребърници, при вида на която лицето на стареца грейна. Той похарчи две монети за старата кобила, която му бяха отпуснали, и не след дълго пое по пътя си, без да поглежда назад. Кублай се усмихна, докато гледаше след него. Среброто, което му беше дал, бе инвестиция, която щеше да се изплати многократно, стига да успееше да се сдобие с мината.

Утрото беше чудесно и ясно, когато той събра генералите си. Уриан-Хадай се беше простил донякъде с обичайно киселото си настроение поради изгледите за битка. Баяр също беше доволен и попиваше всяка дума на Кублай, който описваше обстановката до най-дребния детайл.

— Това множество войници трябва да се изхранва — каза Кублай, — а стопанствата в района просто не са в състояние да издържат подобна армия. Намерете продоволствените им линии или складовете, в които държат храната си. Унищожете всичко. Няма да се сражават толкова добре на празен стомах.

Баяр кимна, но остана на мястото си.

— Превъзхождат ни числено — продължи Кублай, — но ако им е наредено да защитават мината, ще използват отбранителна тактика и няма да излязат напред, щом бъдат нападнати. Това е нашето предимство. Уриан-Хадай, ти ще разположиш оръдията в гъсти редици и ще изсипеш гюлета върху тях. Започни с контролен изстрел от хребета и премести оръдията по най-бързия начин до местата, откъдето могат да достигнат позициите им. Ако някой се насочи срещу батареята, трябва да бъде унищожен. Това ще ми позволи да изтегля почти всички хора и да ги използвам за атака по фланговете.

Уриан-Хадай кимна неохотно.

— С колко конници разполагат? — попита той.

— Видях най-малко десет хиляди коне. Не зная каква част от тях са резервни. Възможно е да имат пет хиляди души кавалерия. Не бива да им позволяваме да ни притиснат отстрани, но разполагаме с достатъчно добри стрелци, които да ги държат на разстояние.

Кублай пое дълбоко дъх и усети как стомахът му се свива от нерви и очакване.

— Не забравяйте, че не знаят какво е война от поколения, докато нашите воини са се сражавали през целия си живот. Това ще бъде от огромно значение. Засега задачата е да изведем туманите колкото се може по-бързо в обсег и да приближим оръдията по-бързо, отколкото сме го правили някога. Семействата ще останат тук с тежките коли и продоволствията. Искам бързо движение, за да се озовем пред тях, преди да са се усетили. Нуждая се от твърд фронт, ако искам да ги ударя по крилата.

Погледна най-старшите си командири. Знаеше, че макар да се различават като характери, може да разчита и на двамата.

— Ще ви дам нови заповеди, когато нападнем. Дотогава ни остава да се молим да не завали.

Тримата погледнаха едновременно към пролетното небе, но високо горе се рееха само няколко бели облачета.

Монгке хвърли свитъка доклади върху купчината, която бе станала висока почти колкото стола му, и разтърка уморено очи. Беше напълнял, след като стана хан, и знаеше, че вече не е в такава форма, в каквато беше навремето. Години наред бе приемал масивната сила на тялото си за нещо естествено, но времето краде всичко и те променя толкова бавно, че едва забелязваш, докато не стане твърде късно. Глътна корема си и си каза за стотен път, че трябва да се упражнява повече с меча и лъка, ако не иска от силата и жизнеността му да останат единствено спомени.

Проблемите на огромната империя изобщо не можеха да се сравняват с онези, с които се беше сблъсквал като командир. Великият поход на запад със Субодай беше по-прост като начин на живот и като препятствия за преодоляване. По онова време и през ум не би му минало, че ще му се наложи да посредничи в заплетени спорове между таоисти и будисти или че сребърните монети ще се превърнат в такава важна част от живота му. Ям линиите изсипваха потоци информация, които заплашваха да го удавят независимо от многобройните монголски чиновници, които се трудеха в града. Всяка сутрин трябваше да се занимава със стотици дребни проблеми и да чете безброй доклади, да взема решения, засягащи живота на хора, които никога нямаше да види. В току-що захвърления свитък имаше молба от Арик-Боке за средства — няколко милиона сребърни монети, металът за които трябваше да бъде изкопан от мините и претопен. Макар да завиждаше на малкия си брат в родината, на простия живот, Монгке всъщност беше открил, че тази работа му харесва. Обичаше да решава проблемите на другите, да бъде онзи, към когото се обръщат със своите въпроси и несгоди. Хората от Сирия до Корея гледаха към Каракорум точно както беше мечтал навремето Угедай хан. Банкерите можеха да изплащат разписки за сребро в различни страни благодарение на мира, въдворен от Монгке. Ако се появяха разбойници или крадци, той разполагаше с широка мрежа за залавянето им, хиляди семейства, посветени единствено на управлението на ханските земи от негово име, подпомагани от неговия авторитет. Потупа печално корема си. Както всички друга неща, и мирът си имаше цена.

Коленете му изпукаха, докато се изправяше. Изстена тихо, когато главният му съветник Уриг влезе, помъкнал още книжа.

— Почти обед е. Ще ги прегледам, след като се нахраня — каза Монгке. Смяташе да прекара и един час с децата си, когато се върнат от училището в града. Наред с родния си език те можеха да говорят мандарински и персийски. Един ден искаше да види синовете си ханове, точно както майка му бе хвърлила всичките си сили, за да издигне най-големия си син над останалите.

Уриг остави завързаните с канап свитъци. Задържа само един и Монгке въздъхна. Много добре познаваше съветника си.

— Добре, кажи ми, но по-бързо.

— Това е доклад от дзинските владения на брат ти Кублай — каза Уриг. — Разходите за новия му град са станали неимоверни. Тук имам сметки.

Подаде свитъка и ханът отново седна да го прочете. Накрая се намръщи.

— Щом му свършат парите, ще трябва да спре — сви рамене той.

Уриг се притесняваше да говори за брата на хана. Чувствата на Монгке към Хулегу, Арик-Боке и Кублай бяха сложни и никой не искаше да се меси в тях, независимо колко се оплакваше ханът.

— Можеш да видиш, че е похарчил почти всичко, което му даде за кампанията, господарю. Имам доклади, че издирва сребърни мини в земите на Сун. Възможно ли е да е намерил такива и да не ти е съобщил?

— Щях да разбера — отвърна Монгке. — Имам приближен до Кублай човек, който ми докладва за всяка негова стъпка. Последното съобщение дойде преди седмица по ям линиите и според него още не е намерил мина. Не може да е това. А как стои въпросът с онези негови стопанства? Преди две години отдаде под наем хиляди парцели. Селяните вече са ги изорали и засели два пъти или повече, ако отглеждат ориз. На дзинските пазари реколтата ще му осигури достатъчно сребро, за да продължи строежа на дворците си.

Монгке се намръщи, замислен върху собствените си думи, докато преглеждаше счетоводните справки за Санаду. Били са поръчани огромни количества мрамор, достатъчни за издигането на дворец, който да не отстъпва на неговия в Каракорум. Усети как зрънцето на недоверието покълва в него.

— Не съм се намесвал нито в неговата кампания, нито в тази на Хулегу.

— Хулегу изпрати огромни дарове, господарю. Само Багдад осигури достатъчно злато и сребро, за да поддържа Каракорум цяло столетие.

— А колко сме получили от Кублай? — попита Монгке.

Уриг прехапа устна.

— Засега нищо, господарю. Предположих, че е вложил парите в новия си град с твое разрешение.

— Не съм му забранявал — призна Монгке. — Но земите на Сун са богати. Може би е забравил, че действа от името на хана.

— Уверен съм, че не е така, господарю — колкото се може по-внимателно отвърна Уриг. Не можеше да критикува брата на хана, но липсата на добро счетоводство от земите на Сун го тормозеше от месеци.

— Може би трябва лично да видя онзи Санаду, Уриг. Затлъстял съм от този мир, а е възможно братята ми да са станали твърде самоуверени, когато не чувстват погледа ми върху себе си. Кублай направи достатъчно, предполагам.

Умълча се замислено за известно време.

— Не, не е честно. Справи се добре с онова, което му дадох, даже по-добре, отколкото смеех да се надявам. Вече трябва да е открил, че се нуждае от мен, за да довърши Сун. Може дори да се е научил на малко смиреност, малко от онова, което е нужно, за да води туманите в битка. Бях търпелив, Уриг, но може би е време ханът да излезе на бойното поле.

Потупа шкембето си с печална усмивка.

— Изпрати ми хората си, когато се върнат с доклада. Една добра езда няма да ми се отрази зле.

22.

Кублай гледаше как сунските войници излизат тичешком от шатрите си и се подреждат в стройни редици. Още не можеше да повярва колко близо бяха стигнали туманите му до мината, преди роговете да обявят тревога. На по-малко от две мили оттук звучеше ревът на месинговите тръби, приглушен от неравния терен. Сунските командири трябваше да изпратят съгледвачите си по-далеч и редовно да ги сменят с хора от основния лагер. Кублай мислено се помоли това да бъде първата от многото грешки, които щяха да направят.

Почерпи сили от дългата редица конници от двете си страни, която пое в тръс напред. Мингханът на Баяр бе прекъснал продоволствените линии на противника преди четири дни и остана в засада, причаквайки евентуалните подкрепления. Нито един от стоте сунски войници не успя да се добере до своя лагер. Кублай се надяваше, че там започват да огладняват. Нуждаеше се от всяко преимущество, което можеше да открие.

Полегатият склон, водещ надолу към мината, свършваше на равно поле с ширина няколко мили. Кублай се опита да се постави на мястото на сунския генерал. Теренът не беше добър за отбранителна битка. Никой командир не би избрал място, от което да не може да владее най-близките възвишения. Но точно такава битка предстоеше, тъй като намиращият се на хиляди мили император бе заповядал на подчинения си да задържи позицията независимо от размера и силите на противника. Нямаше да отстъпят, Кублай беше сигурен в това. Вдигна юмрук и монголските редици спряха, като леко се извиха в дъга по дължината на хребета. Слънцето бе високо в небето и денят беше топъл. Виждаше се надалеч отвъд мината до мизерното градче, което й осигуряваше работници всяка сутрин. Въздухът трептеше над част от терена, разкривайки местоположението на пещите. Кублай се окуражи от факта, че те продължаваха да работят. Може би все пак щеше да намери сребро в складовете. Виждаше потока работници, напускащи мястото; докато чакаше да избутат оръдията, трептенето в далечината спря. Мината беше спряла работа и въздухът стана напълно неподвижен.

Зад него артилеристите шибаха конете и бутаха тежките оръдия, мъчейки се да ги изкарат колкото се може по-бързо на хребета. Кублай и Баяр бяха експериментирали с волове, коне и дори камили, за да намерят най-доброто съчетание от скорост и издръжливост. Воловете бяха отчайващо бавни, така че ги оставиха в лагера при семействата и използваха четворки коне. С тях оръдията можеха да се движат три пъти по-бързо, макар че разходът на коне беше огромен. Стотици окуцяваха или късаха жилите си, докато теглеха оръжията и каруците с гюлета и барут.

Кублай преповтори наум заповедите. Противникът се бе строил бързо в долината и той виждаше как изтегля напред своите оръдия и мангали, с които да запали барута. Да се атакува лагерът означаваше монголите да препускат през порой от гюлета и стомахът на Кублай се сви от страх при тази мисъл. Намръщи се, когато видя, че сунските полкове остават по местата си, сигурни, че той трябва да отиде при тях.

Изпрати по един воин пред туманите. Хиляди очи от двете страни гледаха как те водят бавно конете си по полегатия склон. Монголските воини ги чакаха да огледат дали няма скрити ровове или шипове в тревата, а сунските полкове се напрегнаха, решили, че това са първите ездачи на предстоящата самоубийствена атака. Мангалите до оръдията задимяха силно, когато в тях добавиха още въглища. С разтуптяно сърце Кублай чакаше някой от двамата ездачи да падне. Чувствата му бяха смесени, когато те стигнаха живи и здрави до равното и продължиха напред, докато спряха на разстояние един хвърлей от противника. Бяха млади мъже и Кублай не се изненада, когато започнаха да отправят обиди и подигравки към противника. По-обезпокоително беше, че сунският командир не бе поставил капани. Явно искаше монголите да препуснат с все сила към него, за да може да ги унищожи. Това беше или основателна увереност, или пълно невежество и Кублай се потеше, без да знае на кое да заложи. Ездачите му се върнаха при туманите сред виковете и смеха на другарите си. Напрежението бе станало непоносимо, но един бърз поглед показа на Кублай, че четири от собствените му оръдия са също готови и мангалите са запалени и димят далеч от торбите барут и гюлетата. Останалите чакаха да бъдат изтеглени на позиция от екипите веднага щом определят обхвата. Кублай си каза, че противникът едва ли е очаквал да се изправи срещу толкова много тежки оръжия.

Още се надяваше да ги изненада. Персийските химици, работещи в Каракорум, бяха изобретили по-фин барут с повече селитра, отколкото в дзинската смес. Кублай почти не разбираше от тази наука, но по-малките зърна горяха по-бързо и изхвърляха гюлето с по-голяма сила. Концепцията беше ясна за всеки, който някога бе слагал в тигана голямо парче месо или го е нарязвал на дребно преди това. Гледаше с безпокойство как освобождават четирите оръдия от платформите им и как подпъхват дървени блокчета, за да повдигнат максимално черните дула. Блокчетата често се разбиваха при стрелба и екипите носеха чували с резервни, изсечени на ръка от брезово дърво. Торбите с барут бяха натъпкани в дългите цеви и по един здравеняк във всеки екип взе тежко каменно гюле, като се движеше тромаво като бременна жена. С напън повдигаше топката до дулото, докато друг от екипа се грижеше тя да не падне. За момент Кублай едва не нареди да сложат по втора торба барут, но не смееше да рискува някое оръдие да се пръсне при изстрела. Трябваха му всички.

На три четвърти мили надолу сунските полкове чакаха в безупречни бляскави редици. Виждаха какво се случва на хребета, но стояха като статуи с развети знамена. Кублай чу как артилеристите му си подвикват — използваха знамената на противника, за да преценят силата и посоката на вятъра. Започнаха да припяват, наблягайки на четвъртия такт. Почти едновременно железните оръдия бяха повдигнати и наместени от пъшкащите мъже. Щяха да стрелят направо, докато вятърът не променеше посоката си.

Кублай вдигна ръка и четирите фитила бяха запалени и закрити от вятъра, докато командирите се приготвяха да ги поднесат към напълнената с барут тръстика; искрата щеше да възпламени торбата в цевта и да изстреля каменната топка във въздуха.

Кублай спусна ръка, като едва не трепна в очакване. Последвалият звук нямаше равен на себе си. Дори гръмотевицата не звучеше така ужасяващо. Железните дула избълваха пушек и пламък и снарядите полетяха нагоре. Кублай проследи извития им път и сърцето му затуптя по-бързо, когато осъзна, че със сигурност ще достигнат неприятеля. Зяпна, когато гюлетата прелетяха над полковете и удариха твърде назад, за да се види какви поражения са нанесли.

Последва момент на пълно мълчание, после всички, които видяха резултата, зареваха с пълно гърло, а останалите екипи ширнаха конете, за да извлекат по-бързо и другите оръдия. Можеха да улучат врага. Или сунските командири не бяха преценили предимствата на хребета, или барутът на монголите бе по-добър от техния.

Кублай изкрещя нови заповеди, обхванат от желание колкото може по-скоро да се възползва от новопоявилото се преимущество. Гледаше мъчително бавното нагласяне на оръдията — артилеристите грабнаха тежките чукове и започнаха да избиват блокчетата, докато други повдигаха железните цеви, за да направят място.

В долината зареваха рогове и в настъпилата суматоха започнаха да раздават противоположни заповеди. Кублай виждаше, че някои сунски офицери смятат, че просто трябва да се изтеглят по-близо до мината. Други, които бяха видели гюлетата да прелитат над главите им, крещяха гневно и сочеха нагоре към хребета. Нямаше безопасна позиция, която да заемат. Трябваше или да атакуват, или да изоставят мината и да се преместят извън обхвата на оръдията — в този случай Кублай смяташе да поведе бързо туманите напред и да плени оръдията им. Напрегна се, докато артилеристите приготвяха всички оръдия за масивен залп.

Когато дойде и той, топките от полиран камък прелетяха и заподскачаха през сунските редици. Коне и хора рухваха, сякаш бяха пронизани с нажежено желязо. Две оръдия на противника бяха улучени и се преобърнаха, смазвайки хора под себе си. Кублай ликуваше, докато артилеристите продължаваха да работят, плувнали в пот.

Екипите започнаха да се състезават и оръдията им загърмяха по-бързо, бълвайки огън и дим по врага. Кублай се обърна шокиран, когато едно от тях се пръсна, убивайки човека при дулото. Друг загина, когато другарят му не успя да охлади бързо цевта със закрепената на дълъг прът гъба. Торбата с барут се възпламени, докато я тикаше навътре и я разкъса в ентусиазма си. Пламъкът намери единствения изход и го обгори за миг. Останалите екипи си взеха поука и безумното темпо понамаля.

Кублай беше твърде далеч, за да види изражението на Баяр, макар да си го представяше. Оръдията бяха проектирани да разрушават градски стени, а сега имаше възможност да ги използва срещу вражески редици. Воините около него още бяха потресени от нанесените поражения и Кублай се запита дали вече ще препускат устремно срещу сунските оръдия, след като бяха видели посред бял ден на какво са способни те.

Противниковите редици се затваряха над падналите, но Кублай не вярваше, че ще успеят да издържат дълго на убийствената канонада. Изобщо не завиждаше на сунския командващ, който и да бе той. Зачака сунските войници да се оттеглят, но те продължаваха да стоят на позициите си, докато редиците им сякаш бяха разкъсвани от кървави нокти. Кублай погледна към най-близката купчина гюлета и прехапа устна, когато видя, че са останали не повече от дузина. Огромната им тежест ги правеше трудни за превозване като самите оръдия и много каруци се бяха изпочупили по пътя. Гледаше почти като омагьосан как купчината намалява, докато не остана само една топка. Оръдието бе охладено за последен път. Над воините около него се издигна пара и се вля в по-големия облак, скриващ целия хребет. Кублай се раздразни, когато облакът скри гледката и го остави сляп за няколко дълги мига, преди да се разсее. Чу как артилеристите изстреляха последното гюле, след което повечето оръдия замлъкнаха, а екипите им се наредиха гордо до тях. Последваха още два изстрела от по-бавните, но накрая всичко приключи и оръдията останаха да стърчат, станали изведнъж ненужни след касапницата, която бяха устроили.

Чувствата на Кублай рязко се промениха, когато способността му да удря изведнъж изчезна. Въздухът бе наситен с миризма на сяра и трябваше да изчака, докато лекият вятър разнесе дима.

Когато отново видя сунските полкове, разбра, че те бяха понесли ужасни загуби. Хиляди войници разчистваха труповете, а офицерите препускаха напред-назад пред редиците, окуражаваха ги сочеха нагоре към хребета и несъмнено убеждаваха, че най-лошото е отминало. Кублай преглътна на сухо. Противникът не беше пречупен. Докато се взираше в далечината, видя как сунските артилеристи се втурват към оръдията. Времето сякаш се забави и той чуваше всеки удар на сърцето си, докато вдигаше ръка. Хората му трябваше да изминат половин миля, между сто и двайсет и сто и осемдесет удара на сърцето. Усещаше ясно всеки един от тях. Изрева заповедта и туманите му прехвърлиха хребета и пуснаха конете в галоп. Кублай остана неподвижен, докато се носеха покрай него, знаейки, че трябва да бъде спокойният център, да ги наблюдава отвисоко, за да преценява хода на битката и да реагира според обстановката — нещо, което воините долу не можеха да направят.

Понесоха се към сунските редици и войниците, които бяха принудени да изтърпят най-ужасните моменти в живота си, нададоха гневни предизвикателни викове. Кублай извика на знаменосците и те вдигнаха флаговете, които трябваше да дадат знак на Уриан-Хадай и Баяр да заобиколят в широка дъга и да ударят фланговете.

Не можеше да се довери на сърцето си, за да прецени времето. Когато сложи пръст на шията си, отначало не успя да напипа пулса, после усети колко е бърз и се отказа. Туманите излязоха в пълен галоп на равното и Кублай видя как черните иглички на стрелите политат пред тях — друг вид ужас за сунските войници, които още стояха по местата си и предизвикваха монголите да приближат.

Трепна, когато първите сунски оръдия откриха огън. Видя траекторията на гюлетата, пронизващи препускащите редици. Туманите преодоляха разстоянието с безразсъдна скорост и докато сунските артилеристи презареждаха, воините му стреляха по тях и артилеристите започнаха да падат по-бързо, отколкото можеха да ги заместят. По фланговете Уриан-Хадай и Баяр приближиха и спряха на двеста крачки от противника. Двата тумана пуснаха стрели, изстреляни от лъкове, които други освен монголите не можеха да опънат. Там нямаше оръдия, но повечето стрелци на Кублай улучваха яйце от петдесет крачки. Пронизваха човек от сто и двайсет, а най-добрите можеха дори да си изберат къде точно да забият стрелата.

Горе на хребета покрай него продължаваха да минават още хиляди воини. Цял туман напираше напред в отчаяно желание да не остане настрана от сражението. Почиващите си артилеристи крещяха окуражаващо — знаеха, че тяхното участие беше приключило. Кублай откри, че трепери, когато последният воин прехвърли хребета. Около него имаше само двайсет лични гвардейци и момче барабанчик на камила, което трябваше да дава сигнали. Всеки командир долу можеше да го види и той беше единственият, който бе в състояние да прецени цялото бойно поле. Потисна желанието си да даде нови заповеди — на този етап те само щяха да забавят командирите му.

За момент се надигна в стремената, за да види какво точно се случва. Умът му продължаваше да ражда идеи и планове; знаеше, че трябва да направи леярни, които да изработват железни гюлета за оръдията. Трудно бе да се направи идеална сфера без неравности, която да не пръсне цевта или да не полети в неправилната посока. Желязото трябваше да се нагрее до разтопяване, а необходимите за целта температури бяха много по-високи от онези, които можеха да се развият в преносимите пещи, с които разполагаше. Друг вариант беше оловото, но мекият метал лесно се обезформяше. Запита се за момент дали не може да използва топилнята на мината. Далеч по-лесно бе да се полира камък, но за това бяха нужни седмици труд, а както сам беше видял, трупаните близо година запаси можеха да се изразходват само за една сутрин.

Тръсна глава, за да пропъди натрапчивите мисли. Сунските части се скупчваха, нападнати от всички страни. Повече от половината войници се търкаляха мъртви и всеки, облечен в командирска броня, вече беше изстинал и надупчен със стрели. Докато Кублай гледаше, двете крила изстреляха последните си стрели. Задните редици насочиха копия напред и воините препуснаха в галоп, за да отворят с дългите оръжия проходи във вражеските редици. Воините отзад извадиха мечове и дори от това разстояние Кублай успя да чуе бойния им вик.

Хулегу беше уморен. През месеците след опожаряването на Багдад бе зает с управлението на огромна територия. Беше навлязъл в Сирия и бе превзел град Алепо, като разби една малка армия и изкла три племена кюрди, които извършваха разбойнически набези срещу местните селища. Първенците на Дамаск бяха дошли при него много преди да атакува града им. Примерът на Багдад не бе останал незабелязан и те се предадоха, преди да им отправи заплаха. Сега имаше нов наместник там, който управляваше от негово име и ако не се броят няколко показни екзекуции, градът бе оставен недокоснат.

Беше се изненадал, когато откри, че Китбука е християнин, макар това да не притъпяваше правоверната му ярост към мюсюлманските градове. Китбука отслужваше литургии в джамиите, преди да ги изгори, което беше нарочна обида към местните. Хулегу се усмихна на спомена. Двамата заедно бяха заграбили повече богатства, отколкото бяха виждали някога Субодай, Чингис или Угедай, като изпратиха голяма част от тях на брат му в Каракорум. Друга част бе използвана за възстановяването на градовете и поставянето им под властта на новите наместници. Хулегу поклати развеселено глава; още се изненадваше, че по такъв начин може да си спечели благодарност. Паметта беше къса или може би подходът му работеше, защото убиваше всеки, който би могъл да възрази. Багдад беше възстановен с мъничка част от съкровищата на халифа и там бе назначен монголски управител. Всеки ден пристигаха търговци със семействата си, за да си намерят дом в града, където земята и къщите изведнъж бяха поевтинели изненадващо. Търговията вече се разрастваше и започнаха да се събират първите данъци, макар че градът не бе и частица от онова, което беше преди.

Спрял беше да пренощува в един крайпътен хан, дъвчеше бавно храната си и си мечтаеше мюсюлманите да бяха насочили безспорните си дарби към алкохола. Беше опитал кафето им и го бе намерил за твърде горчиво, абсолютно негодно за употреба от мъж. Запасите му от вино и айраг отдавна бяха изчерпани и докато не намереха нов доставчик, войската също оставаше на сухо, а това правеше хората раздразнителни и избухливи. Хулегу знаеше, че ще се наложи да засели тук няколкостотин семейства, които да приготвят огнената напитка, на която се наслаждаваше от малък. С това малко изключение беше доволен от земите, които бе завладял за себе си. Синовете му щяха да си имат ханство и Монгке щеше да го почете. Изкиска се уморено, докато ядеше. Странно бе, че все още търсеше одобрението на брат си. На тяхната възраст разлика от няколко години не би трябвало да има значение, а ето че имаше. Пресуши чаша с някакъв плодов сок и се намръщи на сладникавия вкус с дъх на метал.

— Още малко, господарю? — попита слугата и повдигна каната.

Хулегу му махна да се разкара, като се мъчеше да не мисли колко добре би му се отразил един айраг точно сега, за да оправи вкуса в устата му. Усети болка в корема си и го разтри с късите си яки пръсти. Напъна се за момент, но нямаше газове. Болката се засили и на челото му изби пот.

— Донеси ми вода — намръщено нареди той.

Слугата се усмихна.

— Вече е твърде късно за вода, господарю. Вместо това ти нося поздрави от Аламут и пожелание за мир, който със сигурност не заслужаваш.

Хулегу го зяпна, после се опита да се надигне. Краката му бяха омекнали и той се олюля, но намери сили да извика.

— Стража! При мен!

Залитна към масата. Вратата рязко се отвори и двама от хората му нахълтаха с извадени мечове.

— Дръжте го — изсъска Хулегу.

Заля го вълна на слабост и той падна на колене и бръкна дълбоко в гърлото си. Под ужасения поглед на хората си избълва съдържанието на стомаха си. Беше ял доста и се напъваше отново и отново, а помещението се изпълни с горчива миризма. Болката продължаваше да се засилва, но поне главата му донякъде се проясни. Слугата не беше оказал съпротива и просто стоеше между воините и го наблюдаваше внимателно, леко намръщен.

Хулегу беше як като бик, но сърцето му биеше бясно и лицето му се обливаше в пот, сякаш бе тичал цял ден. Потта капеше от носа му на дървения под.

— Въглен — изръмжа той. — Стрийте колкото можете да намерите… във вода. Вземете от огнището. Доведете шамана…

Млъкна замаяно, но събра сили и продължи:

— Ако припадна, сипете го в гърлото ми, колкото може повече.

Видя, че стражите се колебаят. Не искаха да пуснат слугата. Хулегу се озъби. Гневът му растеше заедно с болката.

— Убийте го и вървете — извика той и падна.

Чу задавения звук, когато прерязаха гърлото на слугата и се втурнаха навън. Опита се да повърне отново, но стомахът му вече бе празен и от всяко напъване пред очите му излизаха искри. Главата му сякаш беше станала огромна и пулсираше, пълна с кръв. Сърцето туптеше твърде бързо и го оставяше замаян и без сили. Смътно си даваше сметка за хората, които изпълниха стаята. Някой поднесе към устните му дървена купа, пълна с черна смес, която той изпи и моментално повърна върху дрехите си. Насили се да пие отново, купа след купа, докато не му се стори, че стомахът му ще се пръсне. Въгленът скърцаше между зъбите му и той се опита да прочисти устата и гърлото си, като кашляше между глътките. В стаята вече имаше дузина мъже, които трескаво стриваха въглените на прах с всеки инструмент, който им попаднеше. Не след дълго Хулегу изпадна в безсъзнание, целият изпоцапан със собствения си стомашен сок.

Когато се събуди, беше тъмно. Очите му бяха покрити с нещо и клепачите бяха залепнали. Разтри ги и изскубна мигли. Движението му беше забелязано и се чуха възгласи, че е буден. Той изстена, но острата болка в стомаха беше изчезнала. Устата му бе като прежулена и още усещаше по зъбите си частиците въглен, които го бяха спасили. Същата гадост навремето бе спасила Чингис и Хулегу мислено благодари на духа на стареца, че го е научил на тази хитрина. Спомни си, че хашишинът бе уверен в резултата от самото начало. Без въглена смъртта му беше неминуема. Ако убиецът беше запазил мълчание, Хулегу щеше да умре, без да знае защо.

Не можеше да повярва колко е слаб. Генерал Китбука се извисяваше над него, но Хулегу не можеше дори да помръдне. Усети как го повдигат и видя, че се намира в друга стая в крайпътния хан, с дебели одеяла под главата и раменете.

— Извади късмет — каза Китбука.

Хулегу изсумтя. Не му се мислеше за ужасяващите мигове преди да изгуби съзнание. Всичко бе станало толкова неочаквано — от довършването на вкусната гозба до борбата за живот под самодоволния поглед на убиеца. Стори му се, че ръцете му още треперят, и пъхна грамадните си юмруци под одеялата, за да не го види Китбука.

— Значи въгленът подейства — промърмори той.

— Или си твърде голям инат, за да умреш — рече Китбука. — Шаманът твърди, че няколко дни ще сереш черно, но иначе си постъпил правилно.

— Ти моли ли се за мен?

Китбука долови подигравката, но я пренебрегна.

— Разбира се, че се молих. Та нали си жив?

Хулегу отново се опита да се надигне. Мислите му изведнъж се проясниха.

— Трябва да предупредиш братята ми и особено Монгке. Прати дузина бързи вестоносци по ям линиите.

— Вече заминаха — отвърна Китбука. — Случи се вчера, господарю. Спа цял ден.

Хулегу се отпусна назад. Усилията да стои надигнат и да мисли го бяха изтощили, но беше жив, а бе очаквал да срещне смъртта. Потръпна, преследван от тревожни догадки. Нима господарят на Аламут беше изпратил убийците си, преди Хулегу да влезе в крепостта? Напълно възможно. По-вероятно обаче бе да е имал хора, пратени по задачи, които са се върнали и са открили Аламут в руини. Хулегу си представи как се кълнат да отмъстят на онези, които бяха разбили сектата и бяха убили водачите й. Затвори очи и бързо започна да се унася. Колко подобни убийци имаше? Може би е бил само един, вече поредният труп на пътя.

Китбука погледна надолу доволен, че лицето на приятеля му донякъде възвръща цвета си. Можеше само да се надява, че атаката е била последната конвулсия на умиращия клан. Въпреки това знаеше, че ще минат години, преди Хулегу да отиде където и да било, без да е ограден с отряд стражи. Дори да бе оцелял само един хашишин, опасността си оставаше. Искаше му се отровителят да беше останал жив, за да може да го изведе в гората и да го поразпита с помощта на огъня и желязото.

23.

Кублай беше дал изрична заповед работниците в миньорското градче да не бъдат докосвани. Като никога, Уриан-Хадай нямаше какво да каже срещу това. Някой трябваше да продължи да вади рудата от земята, а никой от хората на Кублай не разбираше от тази работа дори след като се запознаха с топилнята и торбите странни прахове в постройките около нея. Огромната купчина черно олово и шлака беше част от това място и във въздуха непрекъснато се долавяше горчивата миризма на химикали, които изсушаваха гърлото и караха воините да кашлят и плюят, докато претърсваха.

Баяр лично съобщи новината, когато откриха готовото за изпращане сребро. Кублай видя по изражението му, че начинанието си е струвало, а реалността го изуми. Пречистеният метал изпълваше дълга каменна сграда с желязна врата, която трябваше да бъде разбита, тъй като никой не успя да намери ключа. Вътре върху яки дървени маси бяха наредени тънки потъмнели кюлчета, които чакаха да бъдат натоварени в каруци и откарани в столицата на императора.

Баяр дори не ги беше преброил и Кублай имаше удоволствието да го стори пръв. Преброи двеста и четирийсет кюлчета на една маса, после умножи по осемдесет маси и резултатът се оказа зашеметяващ. Всяко кюлче можеше да бъде стопено и от него да се изсекат най-малко петстотин монети, стига да разполагаше с подходящите инструменти. Известно време Кублай просто седя в смълчаното помещение, после на лицето му се появи усмивка и Баяр се разсмя. Съдържанието на склада възлизаше на почти десет милиона монети, достатъчно да плаща на войската си сегашната сума в продължение на две години. Кублай се намръщи при мисълта, че трябва да прати част от плячката на Монгке в Каракорум, но вече отдавна беше просрочил това задължение. Имайки предвид реакцията на Он Чан, когато му бе предложил парите, той се запита дали няма начин да намали месечното заплащане, без да изгуби доверието на хората си. След подобна находка едва ли можеше да се позове на финансови затруднения. Новината несъмнено вече се разпространяваше из лагера.

— Намери ми първенците на градчето или онези, които управляват мината — каза той на Баяр. — Искам да знам дали това е продукцията за един месец или за година. Трябва да оставя хора, които да отбраняват това място и то да продължава да работи.

— Императорът ще се бие, за да си върне мината, ако е наистина толкова ценна — отвърна Баяр, който продължаваше да се оглежда със страхопочитание.

— Надявам се. Искам да изпрати най-добрите си сили, генерале. Ако продължавам със същото темпо, ще съм грохнал старец, когато стигна столицата му. Нека дойдат и ще добавим нови богати земи към ханството.

За момент го жегна, че всичко, което беше спечелил, всичко, което бе постигнал, беше за славата на Монгке в Каракорум, но потисна мисълта. Ханът беше щедър — с хората, с военачалниците си, с оръдията и дори със земите. Кублай осъзна, че животът на учен в Каракорум вече не му липсва. Монгке се бе заел да го промени и беше успял в едно важно отношение. Кублай нямаше отново да стане човекът, който беше преди. Вече бе свикнал дори с бронята. Установи, че очаква с нетърпение бъдещите битки, изпитанията и трудностите, срещу които щеше да се изправи с елитните тумани на народа си. Потупа Баяр по рамото.

— В едно миньорско градче ще се намери нещо за пиене, сигурен съм. По-добре да побързаме, преди хората да са пресушили всичко.

— Първата ми работа беше да поставя стража в кръчмите — отвърна Баяр.

Кублай се ухили.

— Не се и съмнявам. Е, покажи ми ги.

Двамата се обърнаха при звука на тичащи стъпки. Устата на Кублай пресъхна при вида на един съгледвач, плувнал в пот и покрит от главата до петите с прах. Човекът бе на крачка от припадъка и се облегна на една от масите, без да обръща внимание на богатството върху нея.

— Сунска армия, господарю, придвижва се бързо насам — задъхано докладва той. За миг побеля, сякаш щеше да повърне. Кублай го сграбчи за рамото.

— На какво разстояние? — остро попита той.

Съгледвачът с мъка си поемаше дъх и тялото му трепереше под ръката на Кублай.

— Петдесет мили, може би и по-малко. Минах разстоянието наведнъж.

— Колко са?

— Повече от туманите. Не зная със сигурност. Зърнах ги и препуснах колкото се може по-бързо.

Погледна с надеждата да получи одобрение; тревожеше се, че може би не е трябвало да бърза толкова.

— Добре си се справил — увери го Кублай. — Хапни нещо и поспи в някоя каруца. Няма да оставаме тук.

Обърна се към Баяр. От приповдигнатото му настроение не беше останало нищо.

— Няма да се свърши сега, генерале. Надявах се на малко повече време, но сме пъхнали ръка в гнездо на оси и те ще хвърлят всичко срещу нас, всяка армия, която успеят да съберат.

— А ние ще ги разбием — отвърна Баяр.

Кублай кимна, но очите му бяха помръкнали.

— Трябва да печелим всяка битка. А на тях им е достатъчна само една победа.

— Преживявал съм и по-лоши ситуации — сви рамене Баяр.

Кублай примигна към него и се разсмя. Част от напрежението му изчезна.

— Навлязохме в сърцето на Сун, Баяр. Не си имал по-лоши ситуации.

— Били сме дзинския император — невъзмутимо отвърна Баяр. — Град след град, армия след армия. Имай вяра в хората си, господарю. Няма да те разочароваме.

За момент Кублай остана без думи. Отначало беше водил туманите като интелектуално упражнение и се наслаждаваше на предизвикателството на маневрите и тактиката, на намирането на начини да обърка противника. Думите на Баяр го накараха отново да премисли всичко това. Щеше да поиска от хората си да умират за него, за семейството му. Беше същинска лудост, че изобщо са готови да го последват. Установи, че е трогнат от това, което видя на лицата на Баяр и съгледвача. Реши да не се обяснява — почти със закъснение си спомни, че трябва да държи останалите на разстояние. Още не беше успял да систематизира умението да води хора. Всичко се случваше в движение, беше като някаква странна алхимия. Беше нещо повече от ранг или дисциплина, повече от структурата на войската, изградена от семейството му, повече дори от легендата за дядо му. Някои от тях го следваха заради тези неща или просто защото животът в туманите им харесваше. Други, най-добрите, бяха готови да рискуват всичко за Кублай, защото го познаваха. Бяха го преценили и бяха предали доброволно живота си в ръцете му. Като никога, той не бе в състояние да изрази какво означава това за него и затова потърси убежище в резките заповеди.

— Погрижи се среброто да бъде прибрано, генерале. Ще изпратя вестоносци в лагера да предупредят семействата, че ще останат сами още известно време. Кажи на хората си да намерят добро място, където да се разгърнем и да посрещнем онези войници. Ще ги прегазим до един.

Баяр се ухили, когато видя как пламъкът в Кублай се разпали отново.

Чаби беше пред гера си, когато Кублай пристигна. Щом го видя, тя остави козите кожи, които режеше и шиеше. Джъндзин зърна баща си в същия миг и се хвърли към стената на гера, където беше поставил стол. Докато Кублай слизаше от коня, синът му се покатери на покрива и се провеси над вратата. Навсякъде около него се насъбраха жени, за да чуят новините. Не можеха да прекъснат брата на хана, но Чаби знаеше, че ще я засипят с въпроси веднага щом той си тръгне.

— Насам идва друга армия — каза Кублай. Беше леко задъхан. Чаби му подаде мях айраг и той отпи дълга глътка. — Трябва да се преоблека и е време да вдигате лагера.

— Има ли опасност за нас? — попита тя, като се мъчеше да запази спокойствие.

Кублай поклати глава.

— Засега не, но ако се наложи туманите да се движат с максимална бързина, не искам да ви оставям уязвими. Семействата трябва да са наблизо.

Чаби се обърна, когато един гер наблизо падна, превръщайки се за миг от дом в дървено скеле и рула плъст. Кублай не беше дошъл сам, навсякъде около нея се чуха викове и в лагера изведнъж закипя трескава дейност. Всичко беше направено така, че да се премести бързо, и тя имаше слуги за целта. Видя двама от тях да идват, помъкнали поводи и оглавници за воловете, които теглеха каруцата.

— Слизай, Джъндзин — извика Кублай на сина си. Знаеше, че момчето го дебне, за да скочи отгоре му, но сега не беше време за игри.

Джъндзин се намръщи, но се подчини.

— Изглеждаш разтревожен — тихо рече Чаби.

Кублай сви рамене и се усмихна.

— Имаме по-добри хора, но не и численост, Чаби! Ако местните сунски владетели се обединят, могат да изкарат на бойното поле армия, в сравнение с която моята ще прилича на разбойническа шайка.

— Но пък нямат човек като теб — рече тя.

Той кимна.

— Което е вярно, вярно е — отвърна с усмивка. — Аз съм необикновен.

Чаби усещаше безпокойството му, докато погледът на Кублай се стрелкаше из лагера, без да пропуска нито една подробност.

— Не е нужно да се тревожиш за нас — каза му тя.

Кублай бавно се обърна, като се опитваше да слуша жена си и същевременно да реши някакъв друг проблем. Провали се и в едното, и в другото.

— Хмм?

— Не сме беззащитни, Кублай. Колко сме в лагера, около триста хиляди? Това е цял град, в който всеки е въоръжен.

Тя извади нож от колана си.

— Дори аз. Осакатените мъже са достатъчно, за да формират още няколко тумана. Много от тях все още могат да яздят или да боравят с лъка.

Кублай отново насочи вниманието си към жена си. Разбираше, че тя се опитва да го успокои, и потисна раздразнилия го импулс да й опише дивашкия ужас на едно нападение срещу лагер. Нямаше да постигне нищо добро, ако я уплаши. Животът на хиляди зависеше от способността му да ги защити. Думите и обещанията не означаваха нищо пред лицето на подобно бреме. Накрая той само кимна и тя като че ли се отпусна.

— В тенджерата има овнешко и малко пресен лук. Ще ти отрежа малко. Приготвила съм и хляб, можеш да си вземеш за из път.

— И чесън — каза той.

— Ще намеря, докато поговориш със сина си. От три дни чака да ти скочи. Човек не може да мине покрай гера, без да бъде издебнат от покрива.

Кублай въздъхна.

— Джъндзин! Идвай насам.

Момчето отново се появи, все още начумерено. Кублай посочи към гера.

— Хайде, качвай се, нямам много време.

Чаби се изсмя под нос, а лицето на Джъндзин грейна. Той се покатери отново по платнената стена и зачака като паяк над вратата.

— Искам да видя сина си — каза Кублай. — Може пък да е вътре.

Наведе се да влезе и Джъндзин се хвърли отгоре му. Кублай залитна от тежестта му и изрева в престорена изненада. След малко пусна момчето на земята.

— Достатъчно. Помогни на майка си и на слугите. Местим лагера.

— Може ли да дойда с теб? — попита Джъндзин.

— Не и сега. Когато пораснеш, обещавам.

— Вече съм пораснал.

— Вярно е, но недостатъчно.

Джъндзин замрънка на висок глас, а Чаби излезе с два пакета храна. Откакто Кублай бе пристигнал, стотици гери наоколо вече бяха разглобени и натоварени в каруците.

— Ще биеш всички, Кублай. Сигурна съм. Ще покажеш на брат си, че е бил прав да те изпрати срещу Сун.

Повдигна се на пръсти и целуна мъжа си по шията.

Кублай гледаше напрегнато как туманите се строяват пред него. Противникът щеше да го открие където и да се разположеше, така че избра една тревиста равнина с нисък хълм наблизо и загледа как блестящите вражи редици пълзят по земята към хората му. Всеки от воините знаеше, че ръката, която държеше меч над тях, е там. Щяха да се сражават добре пред погледа му.

Слънцето светеше ярко, но настроението му си остана кисело. Не можеше да проумее тактиката на противника. Съгледвачите съобщиха, че към основния му лагер са се насочили няколко армии, но те не се обединяваха. Всяка приближаваше, сякаш не принадлежеше на една и съща държава. Кублай благодари на бащата небе за това, макар да проклинаше множеството хора, което бяха пратили срещу него.

Кимна на момчето върху камилата до себе си и загледа как то поднася дългата тръба към устните си и изсвирва сигнала. Отговориха му Баяр и Уриан-Хадай, като всеки поведе четирите си тумана към приближаващите карета на врага. Двайсет хиляди мъже останаха назад като резерва, възседнали конете си и чакащи търпеливо, загледани в далечината. Кублай извади речно камъче от джоба си и потърка заоблената му повърхност. Яо Шъ му бе казал, че това ще му подейства успокояващо.

Генералите се разделиха и препуснаха покрай фланговете на сунската армия, като намериха идеалното разстояние непосредствено извън обсега на арбалетите. Пред очите на Кублай внезапен рояк стрели се вдигна във въздуха между войските, подобно на сянка на облак, плъзгаща се през равнината.

Първите стрели бяха последвани от съсипващи залпове, пускани на всеки шест или осем удара на сърцето. Сунските пехотинци свиха редиците си и фланговете се огънаха навътре. Темпото им се забави и те оставиха диря от пищящи мъже и трупове след себе си. Не можеха да отвърнат на обстрела и Кублай стисна юмрук, когато видя как мечоносците се опитват да си пробият път през ужасните остриета, пронизващи щитове и броня. При настъплението им Уриан-Хадай се оттегли, но пороят от стрели не секна и атаката спря. Туманите на орлока отново се подредиха в права редица, за да подновят стрелбата.

Кублай чакаше с разтуптяно сърце. Последните няколко стрели се изсипаха върху сунските войници и в следващия миг воините му вече препускаха в галоп. Пиките се насочиха напред, но противникът също сведе дългите си копия и заби дръжките им в земята. Туманите на Уриан-Хадай и Баяр удариха като сключващи се челюсти по двата фланга. Кублай поклати глава при мисълта за хора и коне, носещи се с пълна скорост към ужасните метални оръжия, но у воините му като че ли нямаше капка колебание. Вече бяха достатъчно близо, за да различи ярките червени разрези на наръганите коне и хора.

— Пратете резерва — ясно изрече той.

Барабанчикът се взираше в сражението с отворена уста и Кублай трябваше да повтори заповедта, преди тръбата отново да бъде вдигната. Още два тумана тръгнаха в тръс, после в лек галоп към врага. Кавалерийските пики се представяха добре срещу настръхналите копия на предната сунска редица, но Кублай трябваше да положи усилия, за да не трепне в очакване на сблъсъка. Точно в момента изобщо не завиждаше на хората си.

От ниския хълм видя как сунските части се огъват, все още притискани по фланговете, докато настъплението им бе спряно от новата атака. Погледът му не стигаше до тила им, но той се надяваше, че някои от тях вече бягат, обхванати от ужас.

Обърна се, когато чу тропота на копита, и очите му се разшириха. Около четирийсет конници излязоха в галоп от гората в подножието на хълма. Ясно различаваше главите на животните, препускащи нагоре по полегатия склон.

Гвардейците му не останаха със скръстени ръце. Преди той да успее да даде заповед, и двайсетимата вече се бяха втурнали да посрещнат заплахата и летяха в галоп надолу, опънали лъковете си. Кублай рязко се обърна в седлото, оглеждайки се за други заплахи. Битката продължаваше пред него, само на осемстотин крачки от позицията му, но той изведнъж беше останал сам с младия барабанчик, който бе пребледнял като нова плъст. Кублай извади меча си вбесен, че не е проверил горичката. Почувства се унизен при мисълта колко самоуверен е бил сутринта, когато си избираше мястото заради добрата видимост, която му осигуряваше то. Някой сунски офицер се беше досетил къде ще застане и бе скрил хора, които да издебнат удобния момент. Кублай се изчерви, че е бил надхитрен по такъв начин. Видя първите стрели да политат във въздуха, като много от тях бяха отбити от щитовете на сунските конници. Въпреки това три коня рухнаха и заблъскаха конвулсивно с копита, цвилейки от болка.

Монголските гвардейци се отдръпнаха назад, поваляйки още от нападателите. Направиха го в последния момент и едва успяха да захвърлят лъковете и да извадят мечове, когато двете части се срещнаха с такава скорост, че хора и животни се блъскаха и падаха зашеметени или мъртви на земята. Кублай чу писъците и се обля в пот. Хвърли поглед към продължаващото сражение, но нямаше сигнал, с който да изпрати подкрепления към собствената си позиция.

Само на стотина крачки надолу по склона гвардейците му се биеха като дяволи, за да спрат неприятеля. Кублай преглътна и усети как крайниците му ужасно натежават. Това е страх, осъзна той. Сунският командир несъмнено бе поверил тази задача на най-добрите си хора. Те не очакваха да останат живи, но щяха да се доберат до него.

Гвардейците му боравеха с меча и лъка от момчета и не падаха лесно. Кублай зяпна как петима противници заобикалят хората му и пришпорват конете си към него. Мечовете им бяха окървавени и те нададоха викове, когато го видяха на коня, само с едно момче на камила до него.

Един от гвардейците хвърли с всичка сила меча си. Той се заби в гърба на единия от противниците, който изкрещя от болка. Мъжът падна, без да пуска повода, събаряйки и коня си. Кублай видя как посичат внезапно останалия без оръжие гвардеец. Беше жертвал живота си с тази постъпка, но това нямаше да е достатъчно. Четирима сунски конници стигнаха хребета и препуснаха още по-бързо, готови да нанесат удар, който щеше да отсече главата му. Той ги гледаше, вцепенен от ужас. Не можеше да избяга. Някаква част от него знаеше, че най-добрият му шанс за оцеляване е да препусне с все сили по-далеч от тях, но никога нямаше да се възстанови от такова бягство. Страхливостта беше най-непростимият грях и знаеше, че ако побегне, никога вече няма да поведе тумани.

Гвардейците му продължаваха да се сражават долу, но двама бяха съзрели заплахата и си пробиха път през схватката. Кублай ги видя как се понасят нагоре след четиримата войници. Усещаше всеки удар на сърцето си, а умът му работеше ясно и преценяваше възможностите. Той поклати глава, виждайки собствената си смърт в образа на четиримата приближаващи. Вдигна меч и страхът му внезапно изчезна, оставяйки го едва ли не замаян. Пое отново дъх и едва сега се усети, че е престанал да диша. Изпита едва ли не радост, че парализиращия ужас вече го няма. Можеше да се движи и шумът на битката отново достигна до него, когато сетивата му се събудиха.

Четиримата конници летяха към него и барабанчикът внезапно закрещя и смушка с пети камилата. Животното се понесе с рев напред, изпречвайки се на пътя на врага. Първият нападател се блъсна в косматия му хълбок и прелетя над момчето. Конят му събори камилата на колене и тя изрева, изпъвайки шия.

Мъжете отляво на Кублай рязко дръпнаха поводите и изругаха, когато изпуснаха момента да ударят. Кублай се озова само срещу един и ръката му се задвижи сякаш сама, за да посрещне меча, който видя като размазано петно, приближаващо лицето му. Чу се звън, мъжът прелетя край него и Кублай усети удара чак в рамото си. Който и да беше противникът му, успя да овладее пръхтящия си кон, бързо дръпна повода и се обърна, за да нанесе втори удар. Кублай го посрещна спокойно. Беше силен, а изострените му сетива сами му даваха скорост. Не беше взел съзнателно решение да отбие удара, тялото му се движеше само след хилядите часове тренировки. Веднага щом оръжията се докоснаха, той инстинктивно завъртя меча в прав удар. Сунският войник рязко трепна, когато острието прониза гърлото му и потъна в хрущял. Бликна кръв и Кублай примигна от парещата течност.

Камилата се надигна на крака с неземно врещене, зарита в паника и конят на Кублай се дръпна странично. Друг конник връхлетя, докато първият падаше. Кублай усети как увереността го изпълва, докато се извръщаше настрани и нанасяше удар така, както го бе учил навремето Яо Шъ, като леко охлаби хватката върху дръжката на меча, за да хване ръката на противника и да го дръпне, изкарвайки го от равновесие.

Точно тогава конят му отстъпи назад, докато Кублай дърпаше. Вместо да нанесе удар в оголената брадичка, той успя само да свали противника от седлото. Видя, че кракът му се е оплел в стремето, и го пусна. Глезенът на мъжа се усука и изхрущя. Войникът нададе писък и размаха ръце, докато висеше безпомощно с глава до земята, а всяко следващо движение само усукваше още повече счупения крак.

Кублай изпъшка от болка, когато нещо удари ръката му, и се обърна в мига, когато връхлетелият върху камилата вдигаше меча си за нов удар. От падането лицето му се бе превърнало в кървава каша и той залитна назад. Кублай извади крак от стремето и го изрита, улучвайки го в челюстта. Докато се движеше, усети глух удар в нагръдника, когато някой се помъчи да се добере до него. Олюля се в седлото и замахна отчаяно с меча. Зърна нападателя си, но в следващия миг той бе повален на земята и Кублай зяпна, когато един от гвардейците му нанесе свиреп удар с ботуша си и продължи да тъпче, докато гръдният кош на противника не хлътна.

Задъхан, сякаш бе тичал цели мили, Кублай погледна гвардееца в очите. Мъжът му кимна, но не като воин на командира си, а като на човек, току-що оцелял заедно с него в сражение. Кублай бавно издиша и се огледа. Всички сунски войници бяха мъртви, но само четирима от гвардейците му стояха на крака. Трима бродеха между труповете по склона и нанасяха резки удари с мечовете си при най-малкото движение на някой ранен. Все още бяха обхванати от ярост и Кублай беше сам с четвъртия, който го беше спасил.

Камилата изрева отново от болка и Кублай забеляза, че кракът й е счупен и виси, сякаш се държеше само на кожата. Умът му се проясни и той се огледа за барабанчика, който се бе хвърлил към нападателите. Затвори очи за момент, щом видя проснатата фигура на земята. Спеши се и изръмжа, когато натъртванията съобщиха за себе си. Разрезът на ръката му трябваше да се зашие. Усети нещо да капе от пръстите му и вдигна изненадано ръка. Би трябвало да изпитва повече болка, щом течеше толкова много кръв.

Момчето беше в безсъзнание и на челото му вече се бе появила голяма цицина. Кублай отвори едното му око с палец и видя, че зеницата се свива от светлината. Тъкмо се канеше да заговори, но замръзна, щом си спомни за битката, която би трябвало да командва. Краката и гърбът му запротестираха, докато се изправяше. Не се опита да възседне коня, а само заслони очи и се загледа надолу.

Неприятелят беше прекършен. Хиляди войници стояха в обезсърчено мълчание с вдигнати ръце, за да покажат, че са захвърлили оръжията си. Мнозина вече бяха вързани и стояха на колене, свели глави от изтощение. В далечината малцина бягаха презглава от кървавото бойно поле, преследвани от групички от по двама-трима монголски воини. Кублай изпусна затаения дъх и го заля вълна от облекчение. Момчето изстена и той се върна при него.

— Как ти е името? — попита. Би трябвало да го знае, но мисълта му изведнъж бе станала мудна и бавна.

— Беран, господарю — отвърна със слаб глас момчето. Едното му око беше кървясало, но то щеше да оживее.

— Твоята храброст ме спаси. Никога няма да го забравя. Когато пораснеш достатъчно, ела при мен и ще те поставя начело на сто мъже.

Момчето примигна през болката и на лицето му плъзна усмивка, но в следващия момент се обърна настрани и повърна в тревата.

Кублай му помогна да стане и се загледа как Беран залитна към камилата. На подутото лице на момчето се изписа смут, когато видя състоянието й.

— Ще ти намерим друга да яздиш, момко. С тази камила е свършено.

Момчето трепна, макар че разбра. За момент Кублай срещна погледа на гвардееца, който стоеше наблизо. Изражението на мъжа беше някак отнесено. Той също бе здравата очукан от битката и Кублай трудно можеше да намери думи, за да изрази благодарността си. Искаше да го награди, но човекът просто беше изпълнил дълга си.

— Довечера ела при мен в гера ми — каза Кублай. — Мисля, че имам един меч, който ще ти хареса. За спомен от малкото сбиване на хълма.

Гвардеецът му се ухили, разкривайки окървавена уста с липсващи зъби.

— Благодаря, господарю. Ако разрешиш, бих искал да върна сина си при майка му. Ще се тревожи.

Кублай кимна отсечено и леко зяпна от изненада, когато гвардеецът потупа олюляващия се барабанчик по рамото и го поведе надолу по склона. Неволно се запита дали мъжът щеше да се сражава с такава бясна енергия, ако не бе видял сина си на земята, но това нямаше значение. Останал сам, Кублай се облегна уморено на коня си. Беше оцелял. Ръцете му започнаха да се тресат и той ги вдигна, оглеждайки мазолите от меча по всеки пръст на окървавената си дясна ръка. Вече не бяха изцапани с мастило. За първи път се чувстваше наистина удобно в бронята, която със сигурност бе спасила живота му. Разсмя се, облегнат на коня си, и посегна да потърка муцуната му, оставяйки петно ярка кръв, която животното бързо облиза.

24.

Сюан, син на небето и наследник на империята Дзин, гледаше към бляскавата повърхност на езеро Ханджоу и слушаше смеха на децата си, които се плискаха под яркото слънце. Вълничките, които правеха на плиткото, се разпространяваха към по-дълбоката вода, където един рибар ловеше пъстърва и зяпаше твърде очебийно семейството на дзинския император. Сюан въздъхна. Малко вероятно бе толкова незначително същество да шпионира за сунския двор, но човек никога не може да бъде сигурен. През годините мирен плен Сюан се бе научил да не се доверява на никого освен на жена си и децата си. Наоколо винаги имаше очи и уши, които докладваха всяка негова дума и постъпка. Навремето си мислеше, че ще свикне, но всъщност ставаше тъкмо обратното. Всеки път, когато усещаше поглед върху себе си, сякаш някой отново и отново го бодеше по чувствително място, докато не му се приискаше да заругае с пълно гърло. Веднъж го беше направил и злощастният писар, който го бе ядосал, бързо се прости с поста си, само за да бъде заменен с друг още същия ден. Никога не оставаше наистина сам. Сюан беше дошъл в Сун, спасявайки се от монголската войска, и домакините така и не знаеха какво да правят с него. По кръв беше братовчед на императора и следваше да се отнасят към него с уважение. В същото време двете разклонения на рода не бяха приятели или съюзници от векове, а още по-важното беше, че той бе изгубил земите, богатството и властта си — сигурен знак, че династията му е сполетяна от лош късмет. Истината беше, че късметът бе изиграл много малка роля в трагедиите, които го бяха сполетели. Пълчищата на Чингис бяха превзели столицата Йенкин. Сюан бе предаден от собствените си генерали и беше принуден да коленичи пред хана. Дори десетилетия по-късно спомените го преследваха под спокойното изражение, което показваше на света. Йенкин бе опожарен, но вълците на Чингис продължаваха да преследват Сюан, все така неуморими и диви. Беше прекарал младостта си в бягство от тях — година след година, град след град. Синовете и братята на Чингис разкъсваха земите му, докато единственото безопасно място не се оказа от другата страна на границата със Сун. Това бе най-лошият възможен избор, но друг не му беше останал.

Отначало беше очаквал, че ще го убият. Докато го мъкнеха из сунските провинции от благородник на благородник, той беше свикнал да скача от леглото си при всяко скърцане нощем, убеден, че идват да го премахнат. Беше сигурен, че ще нагласят нещата така, че да изглежда като убийство при грабеж, и ще обесят показно неколцина селяни. Първото десетилетие обаче мина, без нито веднъж да усети острието на нож на врата си. Старият сунски император беше умрял и Сюан дори не бе сигурен, че синът му още помни за съществуването му. Погледна набръчканата кожа на опакото на дланта си и сви юмруци, за да я изглади. Нима наистина бяха минали шестнайсет години, откакто бе прекосил границата с последната си армия? Беше на четирийсет и девет и още можеше да си спомни гордото момче, което бе някога, коленичило пред Чингис пред своята столица. Още си спомняше думите на хана. „Всички велики мъже имат врагове, императоре. Твоите ще чуят, че си стоял с моя меч на врата си, и всички армии и градове на Дзин не ще успеят да отстранят острието“.

Спомените сякаш бяха част от друга епоха, от друг живот. Най-хубавите години на Сюан бяха преминали, докато беше пленник, роб, очакващ да си спомнят за него и тихомълком да го убият. Беше видял как младостта му повяхва, за да бъде отвята от безмълвни ветрове.

Отново погледна езерото с младежите и девойките, които се къпеха в него. Неговите синове и дъщери, почти зрели хора. Образите им бяха размазани, зрението му вече не бе така остро. Въздъхна, изгубен в меланхолия, която сякаш разпридаше дните, така че рядко беше в света и понякога само смътно осъзнаваше съществуването му. Тяхната участ го натъжаваше повече, отколкото неговата собствена. В края на краищата, той бе познал свободата, поне за малко. Най-големият му син Ляо-Дзин беше озлобен младеж, дребнав, придирчив и истинско изпитание за брат си и сестрите си. Сюан не го винеше за слабостите му. Помнеше как собственото му безсилие го терзаеше, преди най-сетне да успее да стане безчувствен към отминаващите сезони. Четенето помагаше. Беше намерил ново копие на „Към себе си“ на Марк Аврелий в една библиотека. Макар да не го разбираше напълно, имаше нещо в посланието за приемането на съдбата, което прилягаше на положението му.

Още тъгуваше за жена си, умряла преди десет години от някаква болест, която я ядеше отвътре. Тогава беше написал куп писма, бе нарушил мълчанието си и беше умолявал сунския двор за доктори, които да я спасят. Никой не дойде и всеки път, когато му позволяваха да я посети, тя беше малко по-слаба от преди. Умът му избяга от темата, както правеше и при много други въпроси. Не смееше да остави мислите му да се зареят по гневните пътища.

Ято патици прелетя над главата му и Сюан ги загледа, като им завиждаше за способността да летят и да кацат, където им се хареса. Свободата бе толкова просто нещо, така недооценявано от онези, които я имаха. Сюан получаваше всеки месец средства за текущи разходи. Имаше слуги, които да се грижат за него, и покоите му винаги бяха добре обзаведени, макар че рядко му се разрешаваше да остане на едно и също място за повече от година. Дори му позволиха да живее с децата си след смъртта на жена си, макар да бе открил, че това е съмнителна благословия. В същото време не знаеше нищичко за външния свят и за политиката на сунския двор. Живееше в почти пълна изолация.

Ляо-Дзин излезе от езерото, от стройното му тяло капеше вода. Гърдите му бяха голи, с фини мускули, долната част на тялото му бе прикрита от ленени панталони, които прилепваха към бедрата. Кожата на младежа настръхна от ветреца и той тръсна дългата си черна коса и се избърса енергично, като поглеждаше към баща си с обичайната намръщена физиономия. Двайсетгодишен, той бе най-голямото му дете, едно от трите, които Сюан бе довел в Сун преди толкова много години. Последното, вече дванайсетгодишно момиче, се бе родило, без да познава друг начин на живот. Сюан й се усмихна, когато тя му махна от водата. Обичаше сляпо момичетата си — чувство, което му бе трудно да изпита към двамата си синове.

Ляо-Дзин нахлузи проста риза през главата си и завърза косата си на опашка. Можеше да мине за млад рибар, без никакъв знак за произход и богатство. Сюан го наблюдаваше, като се питаше в какво ли настроение би се чувствал той след плуване. С периферното си зрение видя как синът му тръгва по малкия чакълест плаж към него. Понякога едва си спомняше грейналото, жизнерадостно момче, което бе някога Ляо-Дзин. Оттогава обаче почти винаги виждаше сълзи, ярост и мрачно мълчание. Никога не знаеше какво може да очаква от него.

Ляо-Дзин седна на камъчетата, прибра колене към гърдите си и ги обгърна с ръце, за да се стопли.

— Писа ли на префекта, както обеща? — неочаквано попита той.

Сюан затвори очи за момент, уморен от разговора още преди да е започнал.

— Не съм обещавал, че ще му пиша. От много време не ми е отговарял.

Устните на Ляо-Дзин се изкривиха презрително.

— И защо да го прави? Каква полза от теб?

Младежът награби шепа камъчета и ги метна с рязко движение във водата. Една от сестрите му изписка уплашено, макар да не беше улучена. Когато видя кой е хвърлил камъчетата, поклати укорително глава и нагази по-надълбоко.

Когато заговори отново, Ляо-Дзин почти хленчеше:

— Знаеш ли, няма закон, който да ми попречи да вляза в армията на Сун, татко. Каквото и да си мислят за теб, аз мога да се издигна. И след време може би дори ще имам свой дом. Бих могъл да си взема жена.

— Много би ми се искало — отнесено се съгласи Сюан.

— Нима? А не си писал на единствения човек, който би могъл да се съгласи. Не си направил нищо, както винаги, а дните се точат толкова бавно, че едва издържам. Ако майка ми беше жива…

— Не е — каза Сюан с твърд тон, който не отстъпваше на този на сина му. — И не мога да направя нищо, докато този префект не бъде преместен на друг пост или не умре. Не вярвам, че вече изобщо си прави труда да чете писмата ми. Не е отговорил на нито едно вече осем… не, десет години!

Настроението му беше развалено, покоят на деня си отиде, пропъден от свирепия поглед на сина му.

— Предпочитам да съм в затвора, отколкото тук с теб — изсъска Ляо-Дзин. — Там поне мога да мечтая за деня, в който ще ме освободят. А тук нямам никаква надежда. Трябва ли да остарея така? Да не би да очакваш да се грижа за теб, когато изкуфееш, докато стана набръчкан и безполезен? Няма да стане. По-скоро бих се удавил в езерото или бих сложил примка на врата си. Или на твоя, татко. Може би тогава най-сетне ще се избавя от този плен.

— Има слуги, които да се грижат за мен, ако се разболея — тихо отвърна Сюан.

Мразеше да чува горчивите думи на сина си, но го разбираше напълно. Самият той дълго се бе чувствал по същия начин; част от него продължаваше да се чувства така. Ляо-Дзин беше като пръчка, която разбърква мътните дълбини на душата му, и Сюан оказа физическа съпротива, като се дръпна и стана, за да не слуша повече. Вдигна глава да извика другите си деца и спря за момент. Кулите на Ханджоу можеха да се видят в далечината, бяха творения на някаква древна династия отпреди повече от хиляда години. В редките дни, когато му позволяваха да дойде тук, рядко някой го тормозеше, а ето че сега видя кавалерийски отряд, препускащ в тръс по пътя към брега на езерото. Докато наблюдаваше със смътен интерес, конниците обърнаха към него. Сюан се сепна и дойде на себе си.

— Хайде, всички вън от водата — извика той. — По-бързо, идват хора.

Дъщерите му закрякаха, а братът на Ляо-Дзин Чиун се втурна навън, пръскайки капки по сухите камъни. Ездачите яздеха покрай заобления бряг и Сюан все повече се уверяваше, че идват за него. Не успя да сподави спазъма на страха, който докосна сърцето му. Дори Ляо-Дзин се беше умълчал и гледаше с напрегната физиономия. Не беше невъзможно на войниците да им е било най-сетне заповядано да ги премахнат и двамата го знаеха много добре.

— Да не си писал на някого на своя глава? — попита Сюан сина си, без да откъсва поглед от приближаващите непознати.

Ляо-Дзин се поколеба достатъчно дълго, за да стане ясно, че го е правил. Сюан тихо изруга под нос.

— Надявам се да не си привлякъл вниманието на някого, който ни желае злото, Ляо-Дзин. Никога не сме били сред приятели.

Войниците спряха на двайсет крачки от треперещите момичета, които се дръпнаха назад, за да застанат по-близо до баща си и братята си. Сюан скри страха си, докато командирът им слизаше от коня — набит як мъж със сива коса и широко, почти квадратно червендалесто лице. Мъжът преметна поводите през главата на коня и закрачи към малката група, която го наблюдаваше.

Сюан забеляза малкия лъв, гравиран върху люспестата броня, докато офицерът се покланяше. Не познаваше всички рангове в сунската армия, но знаеше, че този пред него се е доказал с лъка и меча, както и че е минал изпит по тактика в някоя от казармите в града.

— Този скромен войник е Хун Цайо-Уън — каза мъжът. — Имам заповед да ескортирам негово величество Сюан, син на небето, до Леопардовата казарма, за да му бъде подбрана подходяща броня.

— Какво? Какво означава това? — невярващо попита Сюан.

Цайо-Уън го погледна с немигащите си очи.

— Хората на Негово Величество са се събрали там — отсечено отговори той. Правилата не му позволяваха да се обърне директно към Сюан. — Негово Величество ще пожелае да се присъедини към тях.

Вдигна ръка да посочи към хората си и Сюан видя, че бяха докарали резервен кон, оседлан и чакащ.

— Негово Величество ще пожелае да дойде с мен сега.

Сякаш парче лед докосна сърцето на Сюан и той се запита дали не е настъпил моментът, в който сунският император най-сетне се е уморил от съществуването му. Възможно бе да го отведат някъде, където да го екзекутират тихомълком и да направят така, че да изчезне. Знаеше, че няма смисъл да възразява. Виждал беше много сунски войници и официални лица през шестнайсетте години плен. Ако настоеше за смислено обяснение, Цайо-Уън щеше просто да повтори напълно безстрастно дадената му заповед, оставайки все така любезен. Сюан бе започнал да свиква с каменните стени на сунските маниери.

За негова изненада синът му бе онзи, който заговори.

— Бих искал да дойда с теб, татко — тихо рече Ляо-Дзин.

Сюан се намръщи. Ако това беше заповед за екзекуция, присъствието на сина му щеше да означава само още един труп по залез-слънце. Поклати глава с надеждата, че жестът е достатъчно красноречив отговор. Ляо-Дзин обаче пристъпи напред и се обърна с лице към него.

— Позволили са на хората ти да се съберат след толкова много време? Това е важно, татко. Нека дойда с теб, каквото и да се окаже.

Сунският офицер стоеше като изваяна от камък статуя, без да дава никакъв признак, че ги е чул. Противно на желанието си, Сюан погледна покрай сина си.

— Защо съм необходим сега, след толкова години?

Войникът запази мълчание, очите му бяха като от черно стъкло. В позата му обаче нямаше нищо агресивно. Беше минало много време, откакто Сюан бе преценявал настроението на бойци, но не усети заплаха и от останалите в малкия отряд. Взе решение.

— Ляо-Дзин, назначавам те за младши офицер инджан. По-късно ще ти обясня задълженията и отговорностите.

Изчервен от гордост и радост, синът му се отпусна на коляно и сведе глава. Сюан постави за момент длан върху тила му. Преди години сигурно щеше да се въздържи от какъвто и да било знак на привързаност, но сега не го беше грижа дали някакви безчестни сунски войници го гледат или не.

— Готови сме — каза Сюан на Цайо-Уън.

Офицерът леко поклати глава.

— Имам само един резервен кон и заповедите ми са да отведа Негово Величество до казармата. Нямам заповед за никого другиго.

Тонът му беше кисел и Сюан усети как старият гняв, който не си бе позволявал да изпитва от години, се събужда отново. Човек в неговата позиция не можеше да има чест, не можеше да си позволи гордост. Но въпреки това той пристъпи към войника и се наведе напред с блеснали от ярост очи.

— Кой си ти, че да ми говориш по такъв начин? Ти, кучи син без род и потекло? Какво решавам аз, не е твоя работа. Кажи на някой от хората си да слезе от коня си и да се върне пеша или дай собствения си кон.

Целият живот на Хун Цайо-Уън бе минал в подчинение на строгата йерархия. Реагира на уверената заповед на Сюан така, както би сторил с всеки друг старши офицер. Сведе глава и в очите му вече не можеше да се открие предизвикателство. Тогава Сюан окончателно се увери, че това не беше отряд за екзекуции. Мислите му препускаха, докато Цайо-Уън даваше заповеди на хората си и един от тях се спеши.

— Кажи на брат си да отведе сестрите ти у дома — обърна се на висок глас Сюан към сина си. — Ще дойдеш с мен в казармата. Ще видим какво е толкова важно, че да ме притесняват.

Ляо-Дзин едва успяваше да скрие паниката и задоволството си, докато съобщаваше вестта на брат си и сестрите си. Беше яздил няколко пъти през живота си, но не и на обучен боен кон. Ужасяваше се от мисълта да не злепостави баща си, докато тичаше към коня и скачаше в седлото. Животното изпръхтя от непознатия ездач и Сюан рязко завъртя глава и погледна замислено.

— Чакай — каза той.

Погледът му обходи другите коне и се спря върху един, който стоеше спокойно, без следа от напрежението на първото животно. Сюан погледна към Цайо-Уън и долови прикрития му гняв. Може би офицерът не беше избрал нарочно най-буйното животно в отряда, но той се съмняваше в това. Бяха минали много години, откакто Сюан се бе занимавал за последен път с войници, но старите му навици се връщаха бързо. Отиде при другия ездач и го погледна с пълната увереност, че ще се подчини.

— Слизай — каза той.

Войникът едва погледна към Цайо-Уън, преди да прехвърли крак и да скочи на дребните камъчета.

— Този — посочи Сюан на сина си.

Ляо-Дзин не беше разбрал какво прави баща му, но също се спеши и дойде да хване поводите.

Сюан му кимна без повече обяснения и вдигна за момент ръка към останалите си деца. Те стояха безнадеждно и гледаха как баща им и брат им яхват конете и се отдалечават покрай брега на езерото в посока към град Ханджоу.

25.

В Ханджоу имаше много казарми за императорските войски. Най-добрите разполагаха дори с бани и в тях войниците можеха да учат занаята, да тренират телата си и да спят и да се хранят в огромните спални помещения.

Леопардовата казарма имаше вид на изоставена от много години. Покривите бяха хлътнали, плацът бе обрасъл с бурени, стърчащи през пясъка и камъните. Сюан мина под покрития с лишеи засводен вход и спря с хората на Цайо-Уън в открития двор. Беше зачервен от язденето, отдавна неизползваните мускули на краката и гърба му протестираха. Въпреки това не се бе чувствал така добре от години, и то единствено благодарение на вкуса на свободата и възможността да командва.

Цайо-Уън се спеши, без да каже нито дума и без да погледне към двамата мъже, които бе довел със себе си. Сюан виждаше следите на гнева в походката му, докато вървеше към първата сграда. Той погледна към сина си и рязко му кимна да слезе от коня. Не знаеше какво да очаква, но през последните години новите неща бяха толкова малко, че почти всичко беше добре дошло.

Отрядът стоеше мълчаливо и чакаше. След известно време Цайо-Уън излезе от постройката и хвана поводите на коня си. За изненада на Сюан, офицерът яхна коня си и го обърна обратно към портата. Двама от хората му взеха поводите на конете на Сюан и сина му и ги поведоха към изхода.

— Какво е това? — остро попита Сюан. Разбра, че Цайо-Уън го е чул, по начина, по който се стегна гърбът му. Офицерът предпочете да си отмъсти с нелюбезност и отговор не последва. Отрядът изчезна, оставяйки баща и син да се взират объркано един в друг.

Някъде отблизо се чу вик и Сюан рязко се завъртя. Към него тичаха хора, които познаваше, спомени от различно време. Ляо-Дзин се напрегна, сякаш очакваше да бъдат нападнати, но баща му постави ръка върху неговата. Когато заговори, очите му блестяха от напиращите сълзи.

— Познавам тези хора, Ляо-Дзин. Те са от моя народ.

Усмихна се, когато осъзна, че синът му не би могъл да познае никого от мъжете, които започнаха да се тълпят около тях.

— Те са от твоя народ.

Трябваше да положи усилия, за да задържи усмивката си, когато започна да разпознава хора, които не бе виждал шестнайсет години. Времето не прощава. Възрастта никога не прави човек по-силен, по-бърз или по-жизнен. Сюан беше изумен и потресен. Виждаше лица, които помнеше като млади, без бръчки, и те някак все още бяха тук, но вече набръчкани и уморени. Може би в родината годините нямаше да оставят такъв отпечатък. Съмняваше се, че дори са били хранени достатъчно добре и че са им позволявали да поддържат форма.

Бяха се скупчили около него и някои дори посегнаха да докоснат дрехите му, сякаш да се уверят, че е истински. После гласове, които не бе чувал от много време, извикаха заповеди и тълпата се отдръпна. Дворът продължаваше да се пълни, от спалните помещения излизаха още и още хора, но онези, които бяха офицери навремето, рязко им заповядаха да се строят за преглед. Хората се подчиняваха с усмивка и от редиците им подвикваха въпроси. Сюан не можеше да им отговори. Беше изгубил дар слово от напиращите чувства. Стоеше изправен, очите му блестяха, докато гледаше парцаливите стотни, които маршируваха да заемат местата си на обраслия с бурени плац.

Скоро обаче забеляза, че излизащите навън хора са намалели. Сърцето му се сви. Беше довел близо четирийсет хиляди мъже в земите на Сун. Някои несъмнено бяха умрели — най-възрастните от тях вече би трябвало да наближават седемдесетте. Естествени причини също би трябвало да вземат своето, но когато огледа мълчаливите карета, успя да преброи едва осем хиляди души.

— Къде са отишли всички? — тихо промърмори той.

Един от онези, които раздаваха заповеди, бе облечен в мръсни дрипи. Беше измършавял и оголената му на места кожа бе толкова мръсна, че мръсотията се бе превърнала почти в татуировка. Тъжно бе да се види как подобен човек се опитва да стои гордо пред другите. Сюан не го разпозна, но въпреки това отиде при него и го погледна отблизо. Той посрещна погледа му и в очите му проблесна надежда, която изобщо не изглеждаше на мястото си.

— Много време мина — каза Сюан. Канеше се да попита за името на мъжа, когато изведнъж си го спомни заедно с ранга. — Шао Сяо Бохай.

Сюан се опита да сподави болката си, когато Бохай се усмихна, разкривайки само два дълги жълти зъба в устата си. Навремето този човек бе командвал хиляди и беше един от опитните му пехотински офицери, но бе почти невъзможно да свърже спомените с торбата кожа и кокали, която стоеше пред него.

— Това ли са всички? — попита Сюан.

Бохай сведе глава, после се просна пред него. Останалите последваха примера му на мига и единствено Сюан и синът му останаха прави на плаца.

— Ставайте всички — заповяда Сюан. Сълзите в очите му бяха пресъхнали и знаеше, че не бива да показва емоции пред тези хора. Те се нуждаеха от нещо повече.

— Е, Шао Сяо Бохай? Не отговори на въпроса ми. Можеш да говориш свободно с мен.

Гласът на мъжа отначало беше само хрип. Той облиза устни и венци, докато най-сетне успя да оформи думите.

— Някои избягаха. Повечето бяха хванати и убити пред очите ни. Други така и не се върнаха.

— Но толкова много? — поклати глава Сюан.

— Негово Величество няма да иска да чуе оплакванията на войниците — рече Бохай, загледан в неопределена посока.

— Заповядвам ти да ми кажеш — меко отвърна Сюан. Изчака мъжът да оближе отново устни.

— Всяко лято плъзваха болести и някои умряха от лошата храна. Една година към шест хиляди от нас бяха отведени да работят в някаква въглищна мина. Не се върнаха. Всеки месец губим по неколцина от ръцете на стражите или на сунски благородници, дошли да се забавляват. Невинаги научаваме съдбата на отведените. Те не се връщат. Ваше Величество, от шестнайсет години не съм виждал всички заедно. Едва преди три дни научих, че сме изгубили толкова много.

В мътните очи проблесна искра.

— Търпяхме с надеждата да видим Негово Величество още един път, преди да умрем. Това ни беше дадено. Ако няма да има спасение и освобождение, то ще ни бъде достатъчно.

Сюан се обърна и видя, че синът му е зяпнал, а на лицето му е изписан ужас.

— Затвори си устата, синко — тихо рече той. — Това са добри мъже, от твоята кръв. Не ги посрамвай заради нещо, което не са могли да контролират.

Повиши глас, така че Бохай и стоящите по-наблизо да чуят думите му.

— Мръсни са, защото не са им давали вода. Мършави са, защото не са получавали храна. Виж отвъд дрипите, синко. Те са мъже на честта и силата, доказали своята издръжливост. Те са хората, които някога се сражаваха за мен.

Сюан не чу как Цайо-Уън приближава зад него, докато онзи не заговори:

— Колко затрогващо. Питам се дали императорът им ще ги прегърне въпреки лайната и въшките по тях?

Сюан рязко се завъртя и пристъпи плътно до Цайо-Уън. Като че ли изобщо не обърна внимание на меча на колана му.

— Пак ли ти? Още ли не съм те научил на скромност?

И за най-голямо изумление на Цайо-Уън го смушка с пръст в гърдите.

— Тези хора бяха съюзници на твоя император, а как се държат с тях? Прегладнели, оставени в собствената им мръсотия, без нормална храна? Дори враговете ми биха се отнесли с тях по-добре от вас.

Пълното изумление остави Цайо-Уън вцепенен за момент. Когато ръката му посегна към дръжката на меча, Сюан пристъпи още по-близо, докато носовете им почти се докоснаха и в лицето на сунския офицер пръснаха гневни слюнки.

— Живях достатъчно, мършо такава. Покажи ми острието и ще видиш какво ще ти сторят тези невъоръжени мъже с голите си ръце.

Цайо-Уън погледна покрай него и изведнъж си даде сметка за редиците вбесени мъже, които наблюдаваха сцената. Внимателно отстъпи назад. Сюан със задоволство видя как по челото на офицера се търкулна капка пот.

— Лично аз бих уморил от глад всички ви — каза Цайо-Уън. — Но вместо това ще бъдете изпратени срещу монголските тумани. Не се съмнявам, че императорът би предпочел да види мечовете на диваците притъпени и нащърбени от вашите черепи, вместо от тези на сунските войници.

Подаде плик със заповеди и Сюан го взе, като се мъчеше да скрие изумлението си. Счупи императорския печат, който познаваше така добре, и зачете бързо, докато Цайо-Уън се отдалечаваше. Сунският офицер успя да измине около четирийсет крачки по плаца, преди Сюан да вдигне ръка.

— Спри! — извика той.

Войникът продължи напред, скованият му гръб показваше гнева му. Сюан повиши още глас, докато не зарева.

— В тези заповеди се споменава твоето име, Хун Цайо-Уън.

Сунският офицер се закова на място. Върна се със зачервено от гняв лице. Сюан не му обърна внимание и продължи да чете, докато онзи стоеше, треперейки от възмущение.

— Изглежда, че братовчед ми не е пълен глупак — каза Сюан. Цайо-Уън изсъска от обидата, но не помръдна. — Спомнил си е, че в земите му има само една група, която се е изправяла срещу монголите и преди… и ги е отблъснала. Тези хора са пред теб, Цайо-Уън.

За негово удоволствие най-близките редици изпънаха рамене и изпъчиха гърди.

— Тук пише, че трябва да очаквам оръжейници и инструктори, които отново да ги вкарат във форма за война. Къде са тези хора?

— Пътуват насам — процеди през зъби Цайо-Уън. — Къде е споменато името ми?

— Ето тук — каза Сюан и му показа дебелия пергамент, покрит с мънички черни знаци. Беше изненадан, че офицерът може да чете. Нещата се бяха променили през последните години.

— Не го виждам — каза Цайо-Уън, присвил очи към страницата.

— Ето тук. Където се казва, че мога да избера сунски офицери, които да ми помагат с продоволствията и обучението. Избирам теб, Цайо-Уън. Компанията ти ми харесва твърде много, за да се лиша от нея.

— Не можеш — отвърна Цайо-Уън. Ръката му отново посегна към меча и бързо се отдръпна, когато откъм най-близките мъже се разнесе гърлено ръмжене.

— Твоят император е написал, че мога, Цайо-Уън. Избирай. Можеш да се подчиниш или да бъдеш обесен, не ме интересува какво ще бъде решението ти. Императорът е казал, че отново ще излезем на поход. Може би ще бъдем унищожени, не зная. Може пък да тържествуваме. Ще бъде по-лесно да се реши, когато сме се нахранили добре и сме натрупали сили, сигурен съм в това. Взе ли решението си, Хун Цайо-Уън?

— Ще се подчиня на заповедта на моя император — каза мъжът, като го гледаше убийствено.

— Мъдро от твоя страна да покажеш такова подчинение и смиреност — похвали го Сюан. — Ти ще бъдеш пример за всички нас. Тук пише, че има налични средства, така че се погрижи да донесат храна от града. Хората ми са гладни. Повикай лекари, които да се погрижат за слабите и болните. Наеми слуги, които да почистят казармата, и бояджии, които да я освежат. Намери майстори да сменят счупените керемиди по покрива, дърводелци за възстановяване на конюшнята, касапи и търговци на лед, които да напълнят зимниците с месо. Ще бъдеш много зает, Цайо-Уън, но не се отчайвай. Трудът ти ще бъде от полза за последната дзинска армия, а по-добра кауза от тази няма.

Погледът на Цайо-Уън се отмести към документите в ръката на Сюан. Независимо от несправедливостта и унижението, не смееше да не се подчини. Достатъчна бе само една дума от някой старши офицер, че е отказал да изпълни законна заповед, за да е свършено с него. Сведе глава, сякаш се наложи да прекърши кости, за да го направи, после се завъртя кръгом и се отдалечи.

Сюан се обърна към хората си, които го гледаха с невярващи усмивки. Синът му зяпаше и клатеше изумено глава.

— Никой от нас не си е помислял, че днешният ден ще приключи по такъв начин — каза Сюан. — Ще натрупаме сили през идните месеци. Ще се храним добре и отново ще тренираме с меч, копие и лък. Ще бъде трудно. Вече не сме в първа младост. Когато сме готови, ще се махнем за последен път от това място. Няма значение дали ще препуснем срещу монголите. Няма значение дали ще препуснем към ада. Важното е… че ще се махнем.

Гласът му се пречупи, докато казваше последните думи, а хората му закрещяха ликуващо и гласовете им ставаха все по-силни и мощни, докато не започнаха да отекват по плаца и извън територията на казармата.

Кублай седеше мрачно умълчан в герите на лечителите, докато един изтормозен шаман превързваше раната му. Ръцете на мъжа бяха сръчни и прецизни, работеха почти инстинктивно. Кублай се намръщи от болка, когато шаманът стегна възела и се поклони отсечено, преди да продължи нататък. Генерал Баяр лежеше през една койка, надянал студената физиономия на безразличието, докато друг шаман шиеше разреза на крака му, от който бавно се процеждаше тъмночервена кръв.

Появи се Яо Шъ, помъкнал наръч листа с набързо надраскани числа.

— Къде са сунските оръдия? — неочаквано се обърна Кублай към Баяр.

Не искаше да научава от Яо Шъ броя на осакатените и убитите. Още не. Все още леко трепереше от схватката на хълма — треперенето продължаваше много по-дълго от самия сблъсък. Баяр се изправи да му отговори и размърда намръщено крака си.

— Намерихме ги, докато още ги докарваха, господарю, на около миля назад. Оставих от нашите хора да ги наглеждат.

— Колко са?

— Само четирийсет, но с достатъчно барут и гюлета, за да може всяко да стреля дузина пъти. Снарядите са по-малки от нашите.

— В такъв случай, зарязваме нашите. Нареди да бъдат смазани и покрити с мушами, но ще ги оставим тук, докато не намерим време за почивка или направим още гюлета и барут.

Баяр го погледна уморено. Бяха получили вест за още две армии, които приближаваха бързо, за да помогнат на вече разбитите. Единственият им шанс бе да се насочат към първата и да я разбият, преди да се наложи да се сражават на два фронта.

— Събрахте ли стрелите? — попита Кублай.

Баяр се олюляваше, беше напълно изтощен. Кублай видя как призовава цялата си воля да отговори — видимо усилие, което го изпълни с възхищение.

— Един мингхан обикаля бойното поле и прибира всичко, което може да се използва отново. Ще съберем може би около половината. Ще изпратя и още в лагера за поправка. Ще ни ги донесат, когато са готови.

— Изпрати ги с ранените, които не могат да се бият — каза Кублай. — И провери запасите в лагера. Искам майсторите да работят денонощно. Не можем да останем без стрели.

Стисна юмрук и погледна към търпеливо чакащия Яо Шъ.

— Добре. Колко хора сме изгубили?

Нямаше нужда старецът да се консултира с листата си, за да отговори.

— Девет хиляди и няколкостотин. Шест хиляди от тях са мъртви, а останалите са твърде тежко ранени, за да продължат. Шаманите казват, че ще изгубим още хиляда до сутринта, както и други през следващата седмица.

Баяр изруга под нос и Кублай потръпна, а ръката му затуптя в такт с пулса му. Една десета от войската му си беше отишла. Беше натъртен и уморен, но знаеше, че утрото ще донесе нова битка срещу бодри войници. Можеше само да се надява, че дългият преход е изтощил донякъде сунските бойци.

— Кажи на хората да се нахранят и да се наспят колкото се може по-добре. Искам да са готови преди зазоряване за онова, което ни чака. Прати ми Уриан-Хадай.

— Господарю, ти си ранен. Трябва да почиваш.

— Ще почивам, когато съм сигурен, че всички съгледвачи са изпратени и ранените са върнати в главния лагер. Днес няма да има топла вечеря.

Баяр прехапа устна, но реши да се обади.

— Трябва да бъдеш свеж сутринта, господарю. Двамата с Уриан-Хадай ще се погрижим за всичко. Моля те, почини си.

Кублай впери поглед в него. Макар тялото да го болеше и краката едва да го държаха, не можеше да си помисли за сън. Имаше толкова много работа за вършене.

— Ще опитам — обеща той. — След като говоря с орлока.

— Да, господарю — отвърна Баяр.

През лагера мина съгледвач, търсеше ранените и онези, които се грижат за тях. Кублай го видя пръв и сърцето му се сви. Гледаше го с периферното си зрение как пита един воин и той посочва към него. Когато съгледвачът приближи, Кублай го изгледа свирепо.

— Какво има?

— Трета армия, господарю. Идва от изток.

— Сигурен ли си, че не е същият доклад, който чух преди? — остро попита Кублай.

Човекът пребледня, когато го видя ядосан, и Кублай се опита да се овладее.

— Не, господарю. Армиите са отбелязани. Тази е нова, около шейсет хиляди души.

— Същинско гнездо на оси — промърмори Баяр.

Кублай кимна. Искаше му се да препусне незабавно, но Уриан-Хадай дойде при него, докато гребеше студена яхния и дъвчеше със замаяни очи.

Орлокът имаше странно изражение, когато застана пред Кублай. За по-малко от седмица бяха провели три големи сражения, като всеки път противникът имаше числено превъзходство. Уриан-Хадай очакваше младият мъж да се прегъне стотици пъти досега, но той винаги си беше на мястото, даваше спокойно заповеди, пращаше подкрепления там, където има нужда от тях. Орлокът виждаше, че братът на хана е изтощен, но не се е прекършил под напрежението, поне засега.

— Господарю, третата армия е по-малка и няма да стигне дотук до утре или вдругиден. Ако тръгнем срещу тях сега, ще можем да си починем преди битката. Хората ще бъдат по-бодри и ако утре се наложи да се сражаваме два пъти, ще имат по-добър шанс да оцелеят.

Уриан-Хадай зачака напрегнато отговор. Беше започнал да свиква младият мъж да пренебрегва съветите му, но въпреки това от чувство за дълг продължаваше да ги дава. Очакваше да бъде срязан.

— Добре — изненада го Кублай. — Ще тръгнем на изток и ще прекъснем контакта им с по-голямата армия.

— Да, господарю — каза Уриан-Хадай, като едва не заекна. Думите му се сториха недостатъчни. — Благодаря — добави той.

Кублай остави празната купа и разтърка лице с длани. Без да брои загубата на съзнание за известно време, не помнеше кога беше спал за последно. Чувстваше се замаян и зле.

— Може невинаги да те слушам, орлок. Но ти имаш повече опит от мен. Не съм забравил това. Ще преместим също и основния лагер. Трябва да намерим безопасно място за семействата — гора или някаква долина, където да почиват. Трябва да продължим напред, а те не могат да ни следват с подобно темпо.

Уриан-Хадай промърмори нещо и се прегъна достатъчно, за да мине това за поклон. Искаше по някакъв начин да повдигне духа на младия мъж, който седеше с протегнати крака, твърде уморен, за да помръдне. Нищо не му дойде на ум, така че се поклони отново и се оттегли.

Баяр беше станал свидетел на разговора и приближи, а устните му се извиха в усмивка, докато наблюдаваше как Уриан-Хадай започва да издава новите заповеди.

— Харесва те, да знаеш — рече той.

— Смята ме за глупак — отвърна Кублай, без да се замисля, и после прехапа раздразнено устни. От умора му беше трудно да си държи езика зад зъбите. Трябваше да води, без да показва слабост, без да откровеничи.

— Не, не те смята — каза Баяр. Кимна замислено, все още загледан в Уриан-Хадай. — Видя ли го тази сутрин, когато сунските войници притиснаха крилото му? Не изпадна в паника, а просто отстъпи, строи отново хората си и се върна на позицията си. Добра работа.

На Кублай му се искаше генералът да млъкне. Последното, което му трябваше, бе да кара един офицер да коментира действията на друг.

— Уриан-Хадай не е роден водач — продължи Баяр.

Кублай въздъхна и затвори очи, но в тъмното заиграха зелени светлинки.

— Хората го уважават — не млъкваше Баяр. — Видели са, че е способен. Не го почитат като божество, но знаят, че няма да ги пожертва за нищо. Това означава страшно много за простите воини.

— Достатъчно, генерале. Той е добър човек, ти също. Всички сме такива. А сега се качвай на коня си и замъкни туманите на още двайсет мили, за да пресечем пътя на някой сунски велможа.

Баяр се разсмя на тона му, но изтича към коня си и раздаваше заповеди, преди Кублай да успее отново да повдигне натежалите си клепачи.

Откакто Монгке бе станал хан, народът се бе увеличил много повече, отколкото би могъл да мечтае някога Чингис. Брат му Арик-Боке се бе възползвал от мира в родните степи и раждаемостта беше скочила до небето. Каракорум се бе превърнал в голям град с растящо население извън стените, където се бяха появили нови квартали от камък и дърво, така че първоначалният град вече не се виждаше. Почвата беше добра и Монгке бе насърчавал големите семейства, тъй като те щяха да увеличат войските на хана. Когато потегли през пролетта, той поведе със себе си двайсет и осем тумана, повече от четвърт милион души, които препускаха бързо с малко багаж. Нямаха оръдия и бяха взели минимално количество припаси. Точно с такива конници Чингис и Субодай бяха помели целия континент. Монгке бе готов да направи същото.

Беше се опитал да бъде модерен хан, да продължи започнатото от Угедай дело за изграждане на стабилна цивилизация върху огромните територии на ханството. Години наред се бореше с желанието да излезе на бойното поле, да язди, да покорява. Всеки инстинкт теглеше ума му надалеч от скуката в управлението на градовете, но той беше задушил всичките си съмнения и се бе принудил да управлява, докато неговите генерали, принцове и братя проправяха новите пътища. Великото ханство бе образувано бързо, само за три поколения. Не можеше да избяга от чувството, че всичко спечелено може да бъде изгубено още по-бързо, ако не го доизгради и не създаде закони, за да просъществува. Беше насърчавал създаването на търговски пътища и ям станции, които се простираха като нишки във всички посоки и свързваха хората, така че и най-бедният пастир знаеше, че си има хан и господар. Монгке се бе погрижил всеки огромен район да има местно управление, подчинено лично на него, така че онеправданите да могат да се оплачат за несгодите си и може би дори да видят воини, изпратени да отговорят на тях. Понякога си мислеше, че цялата тази държава е твърде голяма и сложна, за да бъде разбрана от един човек, но по някакъв начин тя работеше. Където имаше явна корупция, тя биваше изкоренявана от чиновниците му и виновниците бяха премахвани от високите им постове. Управителите на градовете знаеха, че отговарят пред по-висока власт от своята, и си мълчаха, макар Монгке да не знаеше дали от страх или заради чувството за сигурност. Данъците постъпваха като пълноводна река и вместо да трупа богатствата в съкровищници, той ги използваше за изграждането на училища, пътища и нови селища за народа.

Мирът изискваше повече усилия от войната и Монгке бе разбрал това още през първите години на управлението си. Мирът износваше човека, докато войната можеше да му даде живот и сила. Имаше моменти, когато си мислеше как братята му ще се върнат в Каракорум и ще го намерят като някаква съсухрена черупка, стрита на прах от тежкия воденичен камък на отговорността, който непрестанно се въртеше над главата му.

Докато яздеше с туманите, Монгке чувстваше как се освобождава от тежестта на годините. Трудно му бе да не си помисли за похода със Субодай, как се изправяха срещу християнските рицари и разбиваха чуждоземни войски, принуждавайки ги да се подчинят. Субодай би жертвал пръстите на дясната си ръка за войска като тази, която командваше сега Монгке. По онова време ханът бе млад и да се озове отново в седлото пред редиците воини беше подмладяване, ехо от миналото, което го изпълваше с радост. Твърде много време хоризонтът му беше прекалено ограничен. Земите на Дзин се намираха на юг и щеше да види онзи нов град, създаден от Кублай насред хубавия чернозем. Искаше сам да реши дали брат му не е престъпил правомощията си. Не можеше да си представи, че Хулегу би се отметнал някога от великия хан, брат си, но Кублай винаги е бил независим, човек, който трябва да знае, че е наблюдаван. Монгке не можеше да се отърси от подозрението, че не е трябвало да го оставя твърде дълго да действа на своя глава.

Писмото на Хулегу, носещо личния му печат, беше единственият горчив момент през месеците на подготовка. Монгке си каза, че не се бои от хашишините, които брат му бе изтръгнал от апатията, но кой човек не би се страхувал. Знаеше, че може да се владее в битка, когато всичко около него не върви добре. Можеше да поведе атака и да се изправи лице в лице срещу враговете. Беше доказал храбростта си. Но мисълта, че някакъв маскиран убиец може да опре нож до гърлото му докато спи, го караше да потрепери. Ако хашишините бяха решили да се разправят с него, със сигурност щеше да ги накара да го чакат още година-две.

Арик-Боке беше дошъл в Каракорум да поеме администрацията, докато ханът отсъства. Монгке се бе погрижил той също да е наясно с риска, но най-малкият му брат само се беше изсмял и бе посочил гвардейците и слугите, които сновяха навсякъде в двореца и града. Никой не можеше да влезе незабелязано. Монгке изпита облекчение, че брат му ще бъде в безопасност — и че най-сетне се маха от Каракорум.

Само за четиринайсет дни туманите му стигнаха Санаду, на по-малко от двеста мили северно от Йенкин и северните земи на Дзин. Половината от воините му бяха едва на по двайсет години и прекосяваха разстоянията с лекота, докато Монгке страдаше заради изгубената си форма. Единствено гордостта го караше да продължава напред, когато мускулите му се превръщаха в болезнени въжета, но най-лошото беше отначало, а след десетина дни в седлото тялото му започна да си спомня старата си сила.

Поклати възхитено глава при вида на новия град, растящ на хоризонта. Брат му беше действал мащабно, превръщайки фантазии в реалност. Монгке установи, че се гордее с Кублай, и се запита какви ли промени ще открие у брат си, когато се срещнат отново. Не можеше да отрече чувството на удовлетворение, че е допринесъл за това. Беше изпратил по-младия си брат в света, принуждавайки го да погледне отвъд прашните си книги. Знаеше, че е малко вероятно Кублай да изпитва благодарност, но така бе устроен светът.

Останаха в Санаду достатъчно дълго, за да направи обиколка на града и да прегледа многобройните съобщения, пристигнали преди него по ям станциите. Мърмореше, докато се занимаваше с тях, но не бяха много местата, където ям ездачите да не могат да го открият рано или късно. Животът в ханствата не замираше само защото Монгке е излязъл с войската. Някои дни откриваше, че работи толкова здраво, колкото в Каракорум, и това му доставяше същото удоволствие.

По време на краткия му престой Санаду остана без храна, сол и чай. Жителите щяха да гладуват известно време, но неговите нужди бяха по-важни. Толкова много тумани не можеха да събират храна по пътя си. За първи път Монгке трябваше да поддържа продоволствена линия след себе си, така че стотици каруци пътуваха бавно на юг след воините му. Припасите се попълниха, докато почиваше в Санаду, но когато продължи нататък, те отново се превозваха на хиляди мили, купувани в Каракорум и северните дзински градове. Монгке се ухили при мисълта, че сянката му се простира толкова надалеч. Храната им щеше да ги настига, когато спират, и беше малко вероятно разбойници да рискуват да нападат каруците, защото ханските съгледвачи никога не се отдалечаваха много от тях.

Поведе туманите на юг, като се наслаждаваше на разстоянията, които изминаваха. Единствено ям ездачите можеха да пътуват по-бързо, но пък те сменяха конете си на всяка станция. За великия хан туманите бяха готови да продължат до края на света, без да се оплакват. Покрай минималните дажби той вече беше изгубил част от тлъстината, натрупана по кръста му, и издръжливостта му се бе увеличила, което допълнително повдигаше духа му.

Монгке прекоси северната граница със Сун в един студен есенен ден, докато вятърът фучеше между редиците конници. Ханджоу се намираше на петстотин мили на юг, но между туманите и имперската столица имаше най-малко трийсет града, всеки със силен гарнизон. Ханът се усмихна, смуши коня си и се наслади на вятъра в лицето си. Беше дал на Кублай проста задача, но брат му никога не би успял да се справи сам. Двайсет и осемте тумана на хана щяха да бъдат чукът, който да смаже сунския император. Чингис никога не бе изкарвал на бойното поле подобно множество и докато препускаше в галоп по прашния път, Монгке усети как годините в Каракорум бавно се разкъсват на прашни парцали, оставяйки го свеж и необременен. Като никога ям ездачите останаха зад него. Без станциите си те не можеха да се движат по-бързо от воините му и Монгке се почувства наистина свободен за първи път от години. Най-сетне разбираше истината в думите на Чингис. Нямаше по-добър начин от този да изживееш живота си.

26.

Кублай и Баяр седяха, опрели гърбове в масивна белезникава канара. Уриан-Хадай ги наблюдаваше с неразгадаема физиономия. Близнакът на огромния камък се издигаше наблизо и помежду им имаше закътана площ, която местните пастири явно използваха, когато валеше. По земята имаше толкова много тор, че не растеше никаква трева и краката на всеки, който тръгнеше през нея, натежаваха все повече и повече след всяка крачка.

Естествено, овцете вече ги нямаше. Туманите на Кублай уловиха около осемдесет животни и някои късметлии щяха да се радват на топла вечеря. Останалите трябваше да се задоволят с кръв от резервните коне и малко кобилешко мляко или сирене, стига да имаха.

Навсякъде около тях се бяха пръснали понита, които цвилеха и пръхтяха, докато пасяха тревата, израснала на толкова гъсти туфи, че затрудняваше придвижването им през хълмовете. Не можеха дори да яздят в тръс по толкова неравен терен. Конете трябваше да бъдат водени бавно, а главите им клюмаха от умора.

— Можем да се върнем до последното място — каза Баяр. — Няма да ни очакват, а онези стрели ще ни трябват.

Уриан-Хадай кимна уморено. Макар да бе участвал в похода на Субодай на запад, никога досега не му се бе случвало да води едва ли не непрекъснати сражения. Имаше време, когато бе отвръщал с присмех на съобщенията за многолюдните сунски градове, но реалността се оказа точно толкова лоша, колкото се твърдеше в докладите. Туманите на Кублай бяха останали без барут, гюлета и стрели. Врагът ги задушаваше само с числеността си. Уриан-Хадай още не можеше да повярва, че бяха принудени да отстъпят, но беше изгубил броя на разбитите армии, а онази, която се мъчеше да се добере до тях, беше свежа и добре въоръжена. Туманите през повечето време разчитаха единствено на мечовете си, тъй като дори пиките се бяха изпочупили и трябваше да ги захвърлят. Изправен пред новите пълчища, втурнали се към него, Кублай беше отстъпил бързо, за да потърси удобна позиция на високо.

— Още ли са там? — попита Кублай.

Баяр се изправи със стон и надникна иззад скалата. Долу се виждаха нестройните карета на сунските части, които се мъчеха да изпълзят нагоре по склоновете на възвишението.

— Все така приближават — каза Баяр и се свлече обратно. Кублай изруга, макар да очакваше точно този отговор. — Не можем да се бием на такъв терен, нали знаеш?

— Знам, но трябва да останем пред тях — отвърна Кублай. — Ще намерим изход от тези хълмове и щом се стъмни, ще се махнем от тях. Няма да ни настигнат, поне днес.

— Не ми харесва да оставяме основния лагер незащитен толкова дълго — обади се Уриан-Хадай. — Ако една от тези армии се натъкне на него, всички ще бъдат изклани.

Кублай се напрегна, раздразнен, че Уриан-Хадай му го напомня. Чаби и Джъндзин са в безопасност, отново си каза той. Съгледвачите му бяха намерили добро място в една гора, която се простираше на стотици мили. Семействата и следващите лагера щяха да се насочат към най-дълбоките й дебри, възможно най-далеч от пътищата. Но въпреки това беше достатъчно само един съгледвач да забележи пушека от огнищата или да чуе блеенето на стадата. Щяха да се бият, разбира се. При спомена за спокойния кураж на Чаби гърдите му се стегнаха, но беше съгласен с Уриан-Хадай относно крайния резултат. Някакво малко гласче в него се тревожеше не по-малко и за запасите от стрели в лагера. Без тях туманите му бяха като вълк с извадени зъби.

— Намери начин онзи сунски кучи син да изчезне и ще се върна да видя как я карат — раздразнено рече Кублай. — Дотогава просто ще се движим пред него и ще се надяваме да не се натъкнем на друг велможа, излязъл на лов за нас.

— Бих могъл да изпратя малък, бърз отряд за стрели — каза Уриан-Хадай. — Дори няколко хиляди могат да се окажат решаващи на този етап. Двайсет бързи съгледвачи би трябвало да успеят да се промъкнат покрай сунските части.

Кублай умножи числата наум и бавно издиша. Не се съмняваше, че съгледвачите ще оцелеят на отиване, но дали щеше да е така на връщане, когато щяха да мъкнат по един колчан във всяка ръка, един на гърба си и два завързани на седлото? Щяха да бъдат беззащитни и да станат лесна плячка на първия сунски кавалерийски отряд, който ги забележи. Нуждаеше се от повече от две хиляди стрели. Трябваха му най-малко половин милион. Най-добрите брезови стрели с пера лежаха по бойните полета на петдесет мили зад тях и вече се огъваха, изложени на слънце и влага. Мисълта го вбесяваше. Беше се гордял с организацията си, но сунските армии просто продължаваха да прииждат една след друга и не даваха на хората му време да си поемат дъх.

— Трябва да открием друг град с имперска казарма — каза той. — Там ще намерим всичко, което ни е нужно. Къде са картите?

Баяр бръкна в пазвата си и извади влажна от пот тъмножълта козя кожа, нагъната толкова много пъти, че когато я отвори, по нея имаше бели линии. На картата бяха отбелязани десетки градове, означени със символи, оставени от някой отдавна мъртъв писар. Баяр посочи града отвъд планинската верига, по която се бяха проснали изтощените тумани.

— Шаоян — каза той, като мушкаше с пръст. Когато се наведе, от челото му покапа пот и остави тъмни петна върху кожата. Баяр изруга и избърса лице с длани.

— Значи нещата са ясни — обяви Кублай. — Трябва да стигнем до града, да се справим с гарнизона и някак да се доберем до оръжейните им запаси, преди армията зад нас да ни е настигнала или жителите на града да са ни видели сметката.

Изсмя се горчиво.

— Има вероятност гарнизонът да е извън града — замислено рече Уриан-Хадай, след като Кублай се облегна на канарата. — Пък и кой знае, може вече да сме ги разбили. Или да ни търсят в момента, подобно на всеки сунски войник в района.

Кублай се надигна, като се мъчеше да мисли въпреки изтощението.

— Ако са там, можем да ги примамим да излязат. Да пратим хора по пазарите, които да се разприказват. Слухове за монголска войска на петдесет мили в погрешната посока със сигурност ще изкарат гарнизона навън. Вече знаем, че имат заповед да ни атакуват веднага щом ни видят. Не могат да останат в града, ако им се пусне подходяща примамка.

— Ако изобщо са там — съгласи се Уриан-Хадай.

— Но ако не се хванат, ще влезем във враждебен град, гонени по петите от друга армия — посочи Баяр. Сам бе изненадан, че призовава за предпазливост, но Уриан-Хадай като че ли се беше съгласил с идеята.

Кублай стана, разтъпка схванатите си крака и погледна надолу към сунските части, които се тътреха след тях. Теренът беше толкова пресечен с туфите трева, че не можеха да се движат по-бързо от онези, които преследваха. Поне за това можеше да е благодарен. Главата му се проясни от раздвижването. Тихо подсвирна на най-близките мингхан командири и им кимна в посоката, в която трябваше да поемат. Време беше да продължат напред.

— Знаеш ли, с удоволствие бих разгледал складовете им — каза той, — но дори гарнизонът вече да е излязъл, префектът няма да ни остави просто да влезем и да си вземем, каквото си пожелаем.

— Жителите на Шаоян няма да знаят как върви войната — каза Уриан-Хадай. — Ако му дадеш възможност, може и да се предаде.

Кублай го изгледа внимателно, търсейки някакъв знак за подигравка, но лицето на Уриан-Хадай бе като изсечено от камък. По-младият мъж се ухили.

— Може — съгласи се той. — По пътя ще си помисля. Хайде, преследвачите ни приближават. Какво ще кажете за бързи десет мили през върха, за да се отскубнем от тях?

Всички, които го чуха, изстенаха недоволно, но се надигнаха на крака. При подобен терен това беше единственото, което можеха да направят, за да не бъдат гонени по петите от сунските части.

Монгке мразеше обсадите, но без тежката сила на катапултите и оръдията се изправяше пред същите проблеми, с които някога се бе сблъсквал Чингис. Градовете бяха замислени да държат настрана мародерстващи войски като неговата, макар че този път не те бяха основното му препятствие. Някъде на юг Кублай се сражаваше със сунските армии. Монгке с удоволствие би разрушил стените на градовете, покрай които минаваше, но основната му цел бе да стигне при брат си. Напълно го устройваше градовете да залостват портите си пред него — и гарнизоните да си останат на сигурно място зад стените. Проблемът му бе в продоволствената линия, която с всяка следваща миля на юг ставаше все по-уязвима. Градовете, които се бояха от четвърт милион воини, нямаха нищо против да нападат дълга върволица каруци, охранявана само от няколко хиляди души. Когато линията се прекъсна някъде зад него, Монгке се принуди да намали дажбите. Разпрати съгледвачи на стотици мили наоколо в търсене на стада, които да отмъкнат. Стадата бяха сред ресурсите, които сунските градове не можеха да скрият зад стените си, и когато навлезе в района на равнините, Монгке се натъкна на толкова много говеда, че продоволствената линия стана ненужна. В продължение на няколко славни дни хората му се тъпчеха до пръсване с печено телешко, от което още капеше кръв, като си връщаха част от тлъстините, изгубени при усиленото препускане. Така проблемите на кампанията станаха равносилни на всичко, с което Монгке си бе имал работа в Каракорум, но простите препятствия, които трябваше да преодолява сега, му носеха повече задоволство.

Докато продължаваше напред, Монгке си отбелязваше градовете, при които щеше да се върне, след като приключи разчистването на Юга с Кублай. Очакваше с все по-голямо нетърпение да види брат си и си представяше физиономията му, щом съзре войската, която му водеше за подкрепление.

Градчетата бяха лесна плячка в сравнение с големите градове. Туманите на Монгке само за една сутрин можеха да изсекат дървета и да сковат груби стълби, по които да изкатерят стените. Но въпреки това той бе оставил стотици селища непокътнати и воините му продължаваха покрай тях. Щяха да почакат, докато дойде време да се връща.

Малко повече от месец след пресичането на границата съгледвачите съобщиха за огромна сунска армия, напредваща с развети знамена. Новината се разпространи мълниеносно сред туманите и воините бяха готови за действие, когато Монгке се втурна към коня си. Никаква пехота не бе в състояние да устои на воините му, а те жадуваха да влязат в сражение.

Двайсет и осемте тумана препуснаха в указаната от съгледвачите посока с пълна скорост и на третата вечер видяха врага. Монгке със задоволство отбеляза, че противникът е почти два пъти по-малоброен от войската му. Като никога на военачалниците му нямаше да се налага да измислят начини да се справят с превъзхождащи ги числено армии. Планът му от самото начало беше да удари Сун с по-голям чук, отколкото някой досега бе успявал да извади. Сунските императори бяха оцелели при Чингис, Угедай и Гуюк. Нямаше да оцелеят при неговото управление.

Когато падна нощта, туманите събраха резервните коне зад себе си. Ако противникът атакуваше през нощта, животните най-вероятно щяха да се подплашат и да изпотъпчат всичко около себе си или най-малкото, да попречат на контраатаката. Воините дъвчеха ивици сушено телешко и го прокарваха с айраг или вода — който каквото имаше. Увиваха поводите около краката си и лягаха да спят на влажната земя. Всеки мъж знаеше, че ще бъде на седлото преди зазоряване, а по изгрев-слънце ще се сражава.

Докато хората му се настаняваха да почиват, слугите на хана му издигнаха гер, като използваха плъст и рейки от половин дузина вързопи. Докато работеха на лунната светлина, Монгке постла тънко одеяло и коленичи на него, като се уви в дела над бронята, за да се стопли. Виждаше как дъхът му излиза като пара от устата и съзнателно накара сърцето си да бие по-бавно, оставяйки тревогите на деня да го напуснат. Звездите сияеха болезнено ярко и той се помоли на бащата небе битката да мине добре, Кублай да е в безопасност и народът да благоденства. Дори в личните си молитви мислеше като хан.

Не искаше да влиза в приготвения за него гер. Изобщо нямаше изгледи сънят да го споходи, а и се чувстваше силен и спокоен. Росата по тревата беше замръзнала и можеше да чува всяка стъпка на стражите, обикалящи постовете си. Беше заобиколен от хората си. Чуваше ги как хъркат, как викат в съня си и мърморят нещо неразбираемо. Засмя се и се опъна на одеялото, решен да прекара нощта също като тях.

Събуди се сред тишина, скрил глава под сгънатата си ръка. Студът от земята сякаш се беше просмукал в него и така се бе схванал, че едва помръдваше. Вратът му изскърца, докато се надигаше и търкаше лице с длани. Някаква сянка се раздвижи наблизо, ръката на Монгке се стрелна към меча и го извади наполовина от ножницата, преди да осъзнае, че човекът в тъмното му подава купичка чай.

Усмихна се печално на собствената си нервност. Лагерът около него се събуждаше, макар че до зазоряване имаше още време. Конете пиеха вода от подадените им мехове, макар че можеха да намерят влага и в замръзналата роса. Всичко наоколо се раздвижваше и Монгке отпи от чая си, предвкусвайки идващия ден. Нямаше да остави жив нито един войник от армията, изправила се срещу туманите му. Колкото и да му се искаше да всее ужас, разпращайки неколцина пощадени да разказват за битката, трябваше да разчита най-вече на скоростта. Задачата му бе да изстиска всичко от хора и животни, като си пробие път на юг и се носи преди мълвата, докато не стигне Ханджоу. Така противникът нямаше да има време да се окопае и да се приготви за него. Кублай имаше двеста чудесни оръдия. Монгке щеше да ги използва, за да смаже имперския град.

Изправи се и се протегна, като се чудеше на странното настроение, което го бе накарало да спи на замръзналата трева. В косата му още имаше скреж и той я разтърка с една ръка, докато допиваше чая си. Усети как солта и топлата течност достигат празния му стомах и въздъхна при мисълта за студеното месо за закуска.

Конят му беше подготвен от слугите, нахранен, напоен и излъскан до блясък. Монгке отиде да прегледа копитата му, макар това да бе само стар навик. Някои от хората вече бяха по седлата и чакаха, като си приказваха с приятелите около тях. Той прие дебелата питка стар хляб със студено агнешко и мях айраг, с който да прокара храната.

— Искаш ли да обсъдим тактиката, господарю хан, или просто да ги прегазим?

Орлокът му Серианх се усмихваше, докато говореше. Монгке се изкиска с пълна уста. Погледна изсветляващото небе и пое дълбоко дъх.

— Утрото ще бъде чудесно, Серианх. Кажи ми какво си намислил.

Както подобава на старши командир, Серианх реагира без колебание, отдавна свикнал да взема бързи решения.

— Ще препуснем по фланговете извън обсега на стрелите им. Не искам да ги обкръжаваме и да ги караме да се окопаят. С твое позволение, ще ги оградя от три страни и ще се движа с тяхната скорост. Сунската кавалерия ще се опита да се откъсне и да запази маневреност, така че първо ще посрещнем нея с пиките. Колкото до пехотата, можем да я ударим отзад и да продължим към първите редици.

Монгке кимна.

— Става. Използвайте първо лъковете, преди младите воини да влязат в ръкопашен бой. Дръж лудите глави назад, докато врагът не се огъне. Не е чак толкова многочислен. Би трябвало да сме приключили по обед.

Серианх се усмихна. До неотдавна изправянето срещу стохилядна войска означаваше битка до последния човек, кървава и отчаяна схватка. Никой обаче не бе виждал такава сила като туманите на Монгке и всички старши командири се наслаждаваха на мощта, която водят.

Някъде наблизо се чу звън на звънчета и Монгке изруга тихо. Поредният ям ездач ги беше настигнал. При липсата на ям станции, където да сменя коня си, сигурно беше яздил почти до смърт, за да донесе писмата.

— Никога не ме оставят на мира — промърмори Монгке.

Серианх го чу.

— Мога да му кажа да изчака края на битката — предложи той.

— Не — поклати глава Монгке. — Ханът никога не спи, нали така? Аз обаче спя, така че това си е живо нещастие за мен. Строявай туманите, орлок. Ти командваш.

Серианх се поклони дълбоко и се отдалечи, като вече раздаваше на екипа си заповеди, които щяха да бъдат предадени надолу до всеки воин.

Ям ездачът беше дотолкова покрит с прах и кал, че изглеждаше едно цяло с коня си. Докато се спешаваше, мръсотията по него се напука. Носеше само малка кожена чанта през рамо и беше много мършав. Монгке се запита кога ли е ял за последно при липсата на ям станции, които да го поддържат на територията на Сун. Едно беше сигурно — след туманите не оставаше почти нищо, което можеше да се използва за ядене.

Двама гвардейци приближиха ездача. Той ги погледна изненадано, но застана с разперени ръце и отворени длани, докато го претърсят внимателно. Отвориха дори кожената чанта и подадоха жълтите листа на ездача, преди да я захвърлят на земята. Той завъртя очи заради предпазните мерки, които явно го забавляваха. Накрая гвардейците приключиха и се отдръпнаха, за да се присъединят към другарите си. Ханът чакаше търпеливо, протегнал ръка за писмата.

Видя, че ям ездачът е по-възрастен от повечето и може би скоро щеше да се оттегли от тази работа. Наистина изглеждаше изтощен от здравото препускане. Монгке взе листовете и се зачете. Челото му се сбърчи озадачено.

— Това са списъци на стоки от Санаду — рече той. — Сигурен ли си, че не си объркал пакетите?

Ездачът пристъпи към него и надникна. Посегна към страниците и Монгке не видя тънкия бръснач, скрит между протегнатите му пръсти. Беше не по-широк от показалец и само върхът му проблесна, докато мина рязко през гърлото на хана и обратно. Плътта се отвори като шев под налягане, като уста с бели устни, от която бликна кръв и оплиска и двамата.

Монгке се задави и посегна с дясната си ръка към раната. С лявата изблъска мъжа и той се просна на земята. Надигнаха се яростни и ужасени викове, един воин се хвърли от седлото към мъчещия се да се изправи нападател и го прикова към земята.

Монгке усети как топлината напуска тялото му, оставяйки плътта студена като камък. Стоеше с разтворени крака, за да не изгуби равновесие. Пръстите му не можеха да притиснат раната и в очите му се изписа отчаяние. Навсякъде около него крещяха мъже, препускаха напред-назад и викаха Серианх и ханския шаман. Монгке виждаше отворените им усти, но не чуваше гласовете им, а само пулса в ушите си и звук като от буйно течаща вода. Седна на земята и се озъби, когато болката се засили. Смътно осъзна, че някой превързва врата му и нечия ръка притиска раната толкова силно, че не можеше да диша. Опита да се освободи, но огромната му сила беше изчезнала. Зрението му започна да отслабва, а той все още не можеше да повярва, че всичко се случва наистина. Някой трябваше да спре това. Някой щеше да му помогне. Кожата му стана бледа, докато кръвта изтичаше на тласъци. Той падна на една страна и очите му се изцъклиха.

Серианх стоеше над него и го гледаше с потрес. Беше разговарял с хана само преди минута и се взираше невярващо в свитата фигура, сграбчила с дясната си ръка окървавената превръзка стягаща гърлото. Кръвта попиваше в земята, превръщайки я в черна кал.

Серианх бавно се обърна към ям ездача. Лицето му беше разбито от юмруци, докато Монгке умираше. Зъбите и носът бяха счупени, едното око бе извадено с пръст. Въпреки това той се изсмя към Серианх и заговори на език, който орлокът не знаеше, но завалената му реч звучеше ликуващо. Серианх видя, че бузите му са светли под мръсотията, сякаш беше избръснал брадата си, разкривайки кожа, дълго време скривана от слънцето. Хашишинът продължаваше да се смее, докато орлокът заповядваше да го вържат и приготвят за мъчения. Сунската армия беше забравена и Серианх заповяда да донесат мангали и железни инструменти. Монголите познаваха добре страданията и наказанията. Щяха да го поддържат жив възможно най-дълго.

27.

Кублай се взираше напред, докато препускаше в тръс по пътя към Шаоян. Градът се намираше в сърцето на Сун и той подозираше, че не е бил нападан от векове. Нямаше яка външна стена и се бе разпрострял на цели мили — централна част, заобиколена от по-малки селища, които се бяха слели през годините. В сравнение с този град Санаду приличаше на провинциално селище, дори целият Каракорум би се изгубил в него. Кублай се опита да прецени броя на хората, които би трябвало да живеят на тази огромна площ, заета от сгради, работилници и храмове, но резултатите надхвърляха въображението му.

Изтощените тумани изнемогваха, след като бяха изминали над седемдесет мили в тръс или бавен ход, оставяйки преследвачите си колкото се може по-назад. Беше изпратил съгледвачи в града, но се съмняваше, че са на повече от един ден пред него поради темпото, което бе наложил. Хората и конете бяха на път да рухнат. Трябваше им месец, за да отдъхнат, добра храна и паша, преди отново да влязат в сражение, но нямаше да намерят тези неща в Шаоян, заобиколени отвсякъде с врагове.

Когато първите му воини изведоха конете си на една широка улица, от жителите нямаше нито следа. Подобно място не можеше да се защитава и на Кублай му оставаше само да се чуди на общество, което бе разрушило стените си, за да построи нови райони и квартали. Трудно му бе дори да си представи подобен уседнал живот.

Не се виждаше и никакъв гарнизон, който да се изправи срещу тях. Съгледвачите на Кублай вече бяха разпитали жителите, прибягвайки ту до подкупи, ту до заплахи. Беше извадил късмет, но пък той му се полагаше след месеците на тежки сражения. Гарнизонът, състоящ се от десет хиляди първокласни мечоносци и арбалетчици, бе напуснал града, за да се присъедини към императорските армии. Кублай им пожела дълъг лов на много, много мили оттук.

Чу как Уриан-Хадай дава сигнал с рог, който изпрати две групи от по три тумана по широките улици към центъра на града, за да не приближават по един и същи път. Кублай предполагаше, че Шаоян има център и че най-старите му части са били погълнати от разпълзелите се квартали. Никак не му харесваше да язди по улици, а около него да се издигат високи сгради. Твърде лесно бе да си представи как внезапно се появяват стрелци и обсипват хората му със стрели, а те нямат място за маневриране. За пореден път изпита благодарност към Монгке, че го е накарал да носи броня.

Шаоян изглеждаше изоставен, но Кублай усещаше скрити погледи и виждаше, че командирите около него са нервни и подскачат при най-малкия признак за движение. Едва не извадиха мечовете си, когато наблизо се чу писък, но това беше само дете, плачещо зад залостена врата.

Туманите, които яздеха с Кублай, носеха знамената му, увиснали заради липсата на вятър. Те го бележеха като водач за всеки, който надзърташе от скривалището си, и той усети как сърцето му затуптя по-бързо; започваше да се убеждава, че мъртвешката тишина наоколо е капан. На всяка странична уличка се напрягаше, проточваше врат да види какво има на нея, оглеждаше канавки и алеи, водещи до затворени магазини и високи каменни сгради, издигащи се понякога на по три или четири етажа. Никой не се втурваше навън, за да смъкне воините му от конете. Когато чу чаткането на копита отпред, помисли, че това са някои от неговите хора. Беше изпратил напред съгледвачи, но улиците образуваха истински лабиринт и от тях нямаше и следа, когато видя малката групичка конници.

Непознатите нямаха брони. Носеха прости гамаши и туники, а двама бяха с голи ръце, водеха конете си с лекота. Кублай забеляза подробностите и се огледа още веднъж за засада. Покривите си оставаха чисти и нищо не помръдваше. Сунските конници просто стояха и ги гледаха, после един от тях каза нещо на другите и те бавно поведоха конете си напред.

Около Кублай мечове бяха извадени от ножниците с тихо съскане. Изскърцаха лъкове. Непознатите се движеха сковано под втренчените погледи, като много добре си даваха сметка, че улицата може да се окаже лобното им място само при една погрешна стъпка.

— Нека приближат — промърмори Кублай на хората около себе си. — Не виждам оръжия.

Напрежението се засилваше, докато малката група приближаваше редицата монголски воини. Един от непознатите намери Кублай с очи — вероятно го разпозна заради знаменосците от двете му страни. Сякаш чул гласа му, той вдигна много бавно ръце и се завъртя в седлото първо на едната страна, после на другата, за да покаже, че не крие нищо.

— Свободно — каза Кублай на воините.

Ръцете им се уморяваха от държането на опънатите тетиви, пръстите им можеха да се приплъзнат. Не искаше непознатият да бъде убит, след като си бе навлякъл толкова много неприятности, за да говори с него. Лъковете и мечовете се спуснаха неохотно и непознатите си поеха дъх.

— Достатъчно близо сте — каза Кублай, когато помежду им оставаха само дузина крачки.

Сунската група погледна към човека, който бе приближил най-много. Голите му ръце бяха яки и мускулести, макар че късо подстриганата му коса беше бяла, а лицето му бе покрито с дълбоки бръчки.

— Името ми е Лиу Ин-Сан — каза мъжът. — Аз съм префект на Шаоян. Аз съм онзи, който посрещна съгледвачите ти.

— Значи си и онзи, който ще ми предаде Шаоян — отвърна Кублай.

За Негова изненада Лиу Ин-Сан поклати глава, сякаш не се намираше пред хиляди въоръжени мъже, завзели града оттук до най-външните му части. Кублай за миг си представи Шаоян пронизан от нож, чието острие е самият той. Не, три ножа, като се броят Баяр и Уриан-Хадай. Далеч зад него имаше воини, които още не бяха влезли в града и чакаха нетърпеливо новини от предните редици.

— Дойдох невъоръжен, за да кажа, че не мога да го направя — каза Лиу Ин-Сан. — Императорът даде заповед на всички градове. Ако се предам, Шаоян ще бъде опожарен, за да послужи като урок за останалите.

— Срещал ли си се с този император? — попита Кублай.

— Той не е посещавал Шаоян — отвърна Лиу Ин-Сан.

— Тогава как изисква вярност от теб?

Мъжът се намръщи и се запита дали може да обясни идеята за дълг на хора, за които бе чувал, че малко се различават от дивите зверове. Донякъде се обнадежди от факта, че Кублай говореше с него на безупречен мандарински, езика и диалекта на дзинските благородници.

— Положих клетва, когато бях назначен за префект на града — каза той. — Заповедта е недвусмислена. Не мога да ти дам онова, което искаш.

Мъжът се потеше и Кублай ясно разбираше дилемата му. Ако се предадеше, градът щеше да бъде унищожен от разярения господар. Ако окажеше съпротива, очакваше Шаоян да бъде сполетян от същата участ, но от туманите. Кублай се запита дали Лиу Ин-Сан разполага с решение, или е тръгнал към тях с очакването да бъде съсечен.

— Ако аз стана император, тази твоя клетва за вярност ще важи ли към мен? — попита той.

Лиу Ин-Сан остана абсолютно неподвижен, докато обмисляше думите му.

— Възможно е. Но, господарю… ти не си мой император.

Напрегна се, докато говореше; много добре осъзнаваше, че животът му виси на косъм. Кублай се помъчи да потисне усмивката си. Префектът щеше да вземе друго решение, ако знаеше, че в момента към града приближава сунска армия. Кублай не можеше да си позволи да бъде хванат в капан тук. Погледна към слънцето и си помисли, че скоро ще трябва да се махне от това място.

— Не ми оставяш много възможности, Лиу Ин-Сан — рече той. Мъжът леко пребледня, очаквайки неизбежната смърт. Кублай продължи, преди онзи да успее да отговори: — Нямам намерение да спирам в Шаоян. Имам други битки да водя. От теб исках само продоволствия за хората си, но щом няма да ми предадеш града, ще трябва да дам тази заповед.

Обърна се в седлото и вдигна ръка. Хората му отново извадиха мечове и опънаха лъкове.

— Чакай! — със задавен глас извика Лиу Ин-Сан. — Мога…

Поколеба се и като че ли взе някакво решение.

— Не мога да те отведа до казармата, която се намира на по-малко от миля по тази улица.

Кублай бавно се обърна към него и повдигна въпросително вежда.

— Няма да предам Шаоян — каза Лиу Ин-Сан. Кублай забеляза, че потта направо се лее от него. — Ще заповядам на хората си да се барикадират по домовете си. Ще се моля бурята да премине през града без кръвопролития, да си вземеш всичко необходимо и да се махнеш.

Кублай се усмихна.

— Мъдро решение, префекте. Тръгни към дома си покрай казармата и гледай да окажеш съпротива, ако някой те нападне. Не мисля, че ще се случи. Не и днес.

С треперещи ръце Лиу Ин-Сан обърна коня си и се отдалечи. Хората му бяха подкарани пред монголската войска и яздеха сковано, очаквайки всеки момент да бъдат надупчени със стрели.

Кублай се ухили, но ги следваше плътно, водейки колоната си, докато не стигнаха казармата на градския гарнизон. Обширният плац донякъде успокои напрежението на монголските воини. По краищата му се издигаха двуетажни сгради, които можеха да поберат хиляди.

Лиу Ин-Сан спря и Кублай видя, че префектът все още очаква да бъде съсечен.

— Ще дойде време — каза му Кублай, — когато ще застана отново пред теб и ще поискам да предадеш Шаоян. Тогава няма да ми откажеш. А сега се прибирай у дома. Днес никой няма да умре.

Лиу Ин-Сан си тръгна със спътниците си, които час по час се обръщаха, докато се отдалечаваха, и най-сетне изчезнаха сред улиците на града. Кублай осъзна, че наоколо няма жива душа. Жителите на Шаоян наистина се бяха изпокрили в домовете си, за да не се озоват пред нашественика.

Хората му започнаха да отварят сградите на гарнизона, разкривайки огромни конюшни, оръжейни, спални помещения и кухни. Един воин пъхна пръсти в устата си и остро изсвири, привличайки вниманието на Кублай. Той поведе коня си към мястото за тренировки и видя колоната на Уриан-Хадай да влиза от другата страна. Кублай се обърна към съгледвачите, които неизменно бяха до него.

— Един да каже на орлока да се яви при мен. Друг да намери генерал Баяр, където и да се е запилял.

Съгледвачите препуснаха в галоп по камъните и приятното чаткане на копитата отекна в сградите около плаца. Кублай се спеши и влезе в дълга зала, която го накара да се ухили след първите няколко крачки. Виждаше хиляди пики по рафтове, а по-нататък попадна на щитове, натрупани върху дървени подпори. Мина покрай лъкове, които не можеха да се мерят с неговия. Помещенията следваха едно след друго и когато Уриан-Хадай стигна първото, той вече стоеше в залата за амуниции, изпълнена с миризмата на лепило, дърво и пера. Имаше десетки работни маси, на които всеки ден се бяха трудили работници и резултатът от труда им бе складиран в идеални колчани, подредени грижливо на рафтове покрай стените. Извади една стрела и я огледа, като прокара палец през перата. Сунските полкове се обслужваха от истински майстори.

Свали лъка от куката на гърба си и го опъна с бързи движения. Чу как някой ахна зад него и се обърна. Уриан-Хадай стоеше на входа с изписано на лицето задоволство — нещо, което не можеше да се види много често. Кублай му кимна, опъна лъка и прати стрелата към отсрещната стена. Тя проби дървото и изчезна от другата страна, оставяйки дупка, през която проникна слънчев лъч, а по пода се посипаха пера. За първи път от дни умората на Кублай изчезна.

— Нареди на хората си да ги съберат по-бързо, Уриан-Хадай. Прати съгледвачи да намерят място, където да спим и да се нахраним, някъде извън града. Утрешният ден ще настъпи скоро и трябва да сме готови.

Усмихна се, докато оглеждаше залата. Някой трябваше да пресметне точно, но тук сигурно имаше милион стрели в чисто нови колчани, ако не и повече.

— Отново си имаме зъби, орлок. Да ги използваме.

Синът на небето Сюан никога не бе виждал Сун във война. Мащабите й бяха впечатляващи, но темпото му се струваше опасно бавно. Мина цял месец, преди да го поканят на среща със сунските първенци в града. Присъстваха над сто души, настанени според ранга им на редиците седалки. Най-влиятелните заемаха местата, където се водеха реалните разисквания, а онези от по-горните редове само се навеждаха да слушат. Всички замълчаха, когато Сюан влезе, придружаван от официални лица.

Първоначалното му впечатление бе за пъстроцветна маса, зяпащи го очи и колосани зелени, червени и оранжеви роби. Модите бяха толкова, колкото и присъстващите. Някои носеха прости туники с перли, докато други се потяха във високите си яки и шапки, украсени с какво ли не, от пера на паун до огромни скъпоценни камъни. Някои от по-младите приличаха на воини, но огромното мнозинство наподобяваше пъстри птици, които едва помръдват под пластовете коприна и накити.

Появата на Сюан вкара в смут слугите, които нямаха ясни инструкции какво да правят. По благородство той превъзхождаше всички в помещението, но беше фиктивен владетел на чужда държава и командваше нищожна сила възрастни войници. Намериха му място на първия ред, но в дъното, което си беше типичен компромис.

Отначало той се задоволяваше само да гледа и слуша, запознавайки се с политиката и участниците в нея, докато изтичаше поредният месец на подробни разговори. Малко лица му бяха познати от престоя му в Сун, но знаеше, че първенците в залата могат да изкарат милион войници на бойното поле, стига да го решат или да получат пряка заповед от императора. Сюан още не беше видял братовчед си. Възрастният император рядко напускаше двореца си и войната бе оставена на грижата на велможите. Въпреки това той бе настоял Сюан да присъства на съвета като един от малцината, изправили се срещу монголските орди и останали живи. Търпяха присъствието му, макар да не беше приет като отдавна изгубен син. Гордите сунски благородници едва ли не го гледаха високомерно. Налагаше се да го търпят, но когато той не пожела да говори, мнозина от тях изпитаха тайно задоволство и приеха, че е сплашен от могъществото им.

Срещаха се два пъти месечно, макар рядко да се случваше всички места да бъдат заети, както беше при първата му поява. Тъй като се явяваше по-редовно от половината велможи, Сюан научи за втората огромна армия, навлязла под командването на Монгке хан на територията на страната. За близо цяла сутрин тази заплаха едва не остави на заден план дребнавите борби и политиката на двора. Двама благородници със съседни владения взеха думата и говориха без обичайната едва прикрита неприязън. Нещата обаче стигнаха само до обещания за примирие, а следобед единият излезе ядосано, следван от слугите си, а другият едва сдържаше яростта си от оскърблението, нанесено на рода и поста му.

Въпреки липсата на всякакъв ред все пак стана дума за военните действия. Сюан научи, че на юг туманите на Кублай са разбили единайсет армии, или общо около седемстотин и петдесет хиляди войници. За да не позволят на нашествениците да укрепят силата си със заловените оръжия, единственият избор бе да хвърлят войска след войска срещу монголите, принуждавайки Кублай непрекъснато да се движи и да се сражава, за да го доведат до изтощение. По време на дебатите Сюан бе видял четирима благородници, които се сбогуваха и напуснаха, за да излязат на бойното поле. Никой от тях не се завърна, а когато дойдоха новините, имената им бяха включени в свитъка на почетните загинали.

В началото на третия месец Сюан влезе в залата с по-лека стъпка. Помещението бе полупразно, но благородниците продължаваха да пристигат и да заемат обичайните си места. Той отиде при един от писарите, които записваха казаното на заседанията, и остана пред него, докато онзи не вдигна глава.

— Днес ще говоря — заяви Сюан.

Писарят едва не се ококори, но кимна и добави официалното име на Сюан със своите четчици и мастила. Задачата му отне известно време, но човекът си знаеше работата и не трябваше да прави справки. Събралите се първенци не пропуснаха събитието. Мнозина зяпаха Сюан, докато се връщаше на мястото си, а други пратиха вестоносци на съюзниците си. Докато той чакаше търпеливо, все повече и повече благородници идваха от домовете си в града, докато залата не се претъпка като първия ден.

Сюан се запита дали някой от тях знае, че предишната вечер е бил извикан в императорския дворец и взет от казармата, в която живееше с хората си. Срещата беше кратка, но той със задоволство откри, че възрастният му братовчед е наясно, че има война и че засега краят й не се вижда. Императорът на Сун се чувстваше отчаян като самия Сюан и го отпрати с една заповед — да изтръгне благородниците от самодоволното им бездействие. Остатъкът от нощта бе прекаран в компанията на сунски писари и като никога на Сюан му бе позволено да види записите, които му трябваха. Беше пожертвал съня си, за да научи колкото може повече, и сега седеше спокойно в залата, а умът му прехвърляше факти и стратегии.

Изтърпя ритуалното откриване на съвета, макар че формалностите се проточиха цяла вечност. Двама взеха думата преди него и той ги изслуша любезно и изчака провеждането на някакви незначителни гласувания. Един от говорещите явно знаеше, че благородниците чакат изказването му и се постара да приключи по-бързо, докато другият се забрави и близо цял час говори надълго и нашироко за доставките на желязо в източните провинции.

Когато двамата си седнаха на местата, писарят обяви името му и Сюан се изправи. Всички завъртяха глави към него, докато вървеше към средата на залата, за да се обърне към амфитеатрално разположените седалки и балкони. Възцари се абсолютна тишина, никой дори не помръдваше. Беше привлякъл вниманието им.

— Според имперските записи в Ханджоу, в момента разполагаме с над два милиона обучени действащи войници, без да се броят загубите. Почитаемите благородници в тази зала имат общо единайсет хиляди оръдия. И въпреки това някакви си сто хиляди монголи ги карат да изглеждат като малки деца.

Чуха се възмутени възгласи, но добре прецененото позоваване на записите не остана незабелязано. Единствено императорът разполагаше с подобна информация и това усмири онези, които можеха да се развикат и да го накарат да млъкне. Сюан пренебрегна мърморенето и продължи:

— Смятам, че с течение на времето самата ни численост ще доведе до успех въпреки липсата на общо командване. Допуснати са грешки, сред които и преценката, че войската на Кублай е на бойното поле и рано или късно ще трябва да се прибере, за да попълни запасите си. Но това не й е нужно, почитаеми благородници. Монголите не са на бойното поле. А са просто на ново място, тъй като всички места са нови за тях. Не може просто да се изчака, както се изрази така красноречиво някой в тази зала. Ако не бъдат унищожени, ще стигнат до Ханджоу след година, две или десет. Отне им повече време, за да завладеят земите на Дзин на север, които са много по-големи от тези на Сун.

Трябваше да млъкне заради надигналите се възражения, но мнозинството искаше да чуе какво има да каже и разпалените възражения затихнаха.

— Въпреки това в крайна сметка те биха се огънали пред сунските армии. Монголският хан обаче доведе нова войска в Сун, по-голяма от всяка, която е повеждал някога. Според докладите става дума за над четвърт милион души, и то без онези в техните лагери. Не разполагат с оръдия, така че стратегията им е ясна.

Отново се възцари пълно мълчание и всички напрягаха слух. Сюан нарочно заговори по-тихо, за да не може някой да го прекъсне:

— Ханът подминава сунските градове и напредва с невероятна скорост. Ако не бях прочел докладите на съгледвачите в канцеларията на императора, нямаше да повярвам, но всеки ден монголите изминават огромни разстояния, като се движат на юг. Намерението им несъмнено е да стигнат до туманите на Кублай, като се справят с всяка изпречила им се армия. Това е дръзка стратегия, която показва презрение към военната мощ на Сун. Монгке хан ще унищожи хората на бойното поле и след това ще започне да превзема градовете или със заловените оръдия, или с обсада. Ако не бъде спрян, той ще се появи пред портите на Ханджоу след по-малко от година.

Велможите викнаха като един, възмутени от тази обида срещу храбростта и силата им. Да им чете подобни лекции някакъв си провалил се император беше твърде много, направо нетърпимо. По-трезвите глави отново си дадоха сметка, че говорещият се бе срещал с императора, със своя братовчед по кръв. Шумът постепенно утихна, докато не останаха само неколцина викащи, но и те в крайна сметка се настаниха на местата си с гневни физиономии. Сюан продължи, сякаш не бе имало прекъсване:

— Трябва да се сложи край на индивидуалните действия на отделни благородници. Те не успяват да ликвидират заплахата. Заплаха, която сега стана още по-голяма. Нужно ни е не друго, а пълна мобилизация на сунските сили.

Двама сунски велможи мълчаливо се изправиха, показвайки на императорския секретар, че искат да говорят.

— Сега е моментът да ударим — продължи Сюан. — Монголският хан е с войските си. Ако успеем да го спрем сега, ще последва период, през който и Дзин, и монголските земи ще могат да бъдат завладени.

Изправиха се още четирима.

— Това вече няма да бъде защитна война, почитаеми благородници. Ако съберете армиите си под командването на един водач, ще имаме шанс да обединим отново Дзин и Сун.

Замълча. Дузина сунски велможи се бяха изправили, местейки поглед от него към императорския секретар, чиято задача бе да въдворява някакво подобие на ред в разискванията. Докато не се върнеше на мястото си, Сюан формално не можеше да бъде прекъснат, макар че това правило често се забравяше. Този път обаче те чакаха, осъзнавайки важността на предстоящото обсъждане. Сюан се намръщи — знаеше, че е малко вероятно желаещите да вземат думата, за да допринесат за вземането на ясно решение.

— Тази война вече не може да бъде водена от отделни индивиди. Назначете командващ, който да има пълната власт. Изпратете половин милион войници срещу Кублай и още толкова срещу монголския хан. Обкръжете малките им войски и ги смажете. Така ще си спестите ужаса да видите Ханджоу в пламъци. Аз видях как Йенкин гори, почитаеми благородници. Това ми беше достатъчно.

Седна под мълчаливия натиск на многобройни погледи, питайки се дали думите му изобщо са достигнали до някого в тази зала.

— Съветът дава думата на господаря Сун Уин — звънна гласът на императорския секретар.

Щом чу името, Сюан скри гримасата си и зачака. Имаше право на отговор преди края.

— Почитаеми благородници, имам само два въпроса към височайшия оратор — каза Сун Уин. — Има ли пряката заповед на императора да обедини армиите? И има ли намерение командването на сунските войници да премине в негови ръце?

Останалите в залата отвърнаха с подигравателни възгласи и Сюан се намръщи още повече. Спомни си воднистите очи на братовчед си по време на кратката среща. Императорът беше слаб човек и той още чувстваше ръката, вкопчила се в ръкава му. Беше поискал пълномощно, имперски мандат, но онзи бе махнал пренебрежително с ръка. Властта се ограничаваше с онова, което бяха готови да приемат велможите, и Сюан знаеше, че братовчед му се страхува да даде подобна заповед. Защо иначе му бе нужно да вика стар враг в личните си покои? Ако императорът заповядаше, а те откажеха, слабостта му щеше да стане явна и империята щеше да се разпадне на враждуващи части. Гражданската война щеше да постигне това, което монголите не можеха.

Всичко това мина през ума на Сюан, докато отново се изправяше сковано.

— Имам доверието на императора, че ще се вслушате, господарю Сун Уин. Имам вярата му, че няма да позволите Сун да бъде унищожен от дребни котерийни борби, че лоялните сунски благородници ще разпознаят истинската заплаха. И не аз съм онзи, който ще ви поведе срещу монголите, господарю. За целта е нужен човек, който да се ползва с пълното доверие на този съвет. Ако си готов да поемеш тази отговорност, господарю, аз ще те подкрепя.

Сун Уин примигна и се изправи, като явно се питаше дали Сюан току-що не бе съсипал шанса му да направи тъкмо това. Дзинският император беше като трън в очите на събралите се велможи, подкрепата му беше безполезна.

— Надявах се да видя личния печат на императора — каза Сун Уин с блеснала в очите неприязън. — А вместо това чувам уклончиви думи без реално съдържание и без възможност да се провери точността им.

Залата се смълча и Сун Уин осъзна, че е отишъл твърде далеч и едва не е обвинил Сюан в лъжа. Но си припомни, че онзи няма никакъв статут, и отново се успокои. Този провалил се владетел нямаше да настоява за възмездие и наказания.

Колебанието му струваше търпението на императорския секретар, който по-добре от повечето присъстващи знаеше какво е станало през нощта между неговия господар и дзинския му братовчед.

— Съветът дава думата на господаря Дзин Ан — обяви на висок глас той.

Сун Уин рязко затвори уста и седна неохотно на мястото си, докато един по-млад благородник кимаше на секретаря.

— Има ли някой тук, който ще отрече присъствието на войските на хана и на по-малкия му брат на юг и на запад? — с ясен и уверен глас попита Дзин Ан. — Има ли някой, който ще отрече, че те представляват опасност за всички ни, дори все още да не блъскат по портите на Ханджоу? Нека гласуваме още сега. Издигам името си като командир на една от двете армии, които трябва да изпратим.

За момент Сюан престана да се мръщи и вдигна глава, но гласът на младия благородник се изгуби в надигналия се рев. Дори числеността на армиите беше обект на спорове и сърцето на Сюан се сви, когато осъзна, че събралите се не могат да бъдат изтръгнати от апатията им. На моменти Дзин Ан гневно се кълнеше, че ще поведе собствените си хора срещу Кублай, че ще действа сам, щом никой няма здравия разум да види какво трябва да се направи. Сюан разтърка очи — умората и безсънието напомняха за себе си. Беше виждал тази сцена четири пъти досега, когато млади благородници заминаваха да се сражават с туманите. Бойният им дух не беше достатъчен. В залата прехвърчаха обвинения и заплахи, всеки велможа се мъчеше да надвика съседа си. Нямаше да се стигне до решение днес — ако изобщо се стигнеше — а монголските войски приближаваха. Сюан поклати глава, смаян от безумието на положението. Можеше да опита отново да се срещне с императора, но той бе заобиколен от хиляди придворни, които щяха да разгледат молбата му и да решат дали изобщо да я предадат нагоре. През годините си на пленничество беше видял твърде много сунска бюрокрация и не таеше особени надежди.

По време на обедната почивка Сюан приближи младия благородник, който продължаваше да говори яростно с двама други. Те се смълчаха при появата му и Дзин Ан се обърна и се поклони инстинктивно пред ранга му.

— Надявах се на по-добър резултат — каза Сюан.

Дзин Ан поклати печално глава.

— Имам четирийсет хиляди мъже, сине на небето, както и обещанието за подкрепа от един братовчед.

Въздъхна.

— Имам сигурни сведения, че онзи Кублай е бил видян около Шаоян. Изобщо не трябваше да съм в тази зала и да споря със страхливци. Мястото ми е там, срещу по-слабата от двете армии. Четирийсет хиляди ще бъдат разгромени от войската на хана на север.

Устните му се изкривиха раздразнено и той посочи последните тръгващи си благородници.

— Може би когато го видят да язди по улиците на Ханджоу, тези глупаци ще проумеят нуждата да работят заедно.

Сюан се усмихна на възмутеното изражение на младия мъж.

— Може би и тогава няма да разберат — рече той. — Иска ми се да разполагах със силна армия, която да ти изпратя, господарю Дзин Ан. Но все пак моите осем хиляди са твои, ако желаеш да ни приемеш.

Дзин Ан махна с ръка, сякаш ставаше въпрос за дреболия. Всъщност хората на Сюан не можеха да променят особено положението и двамата го знаеха много добре. В разцвета на силите си щяха да са ценни, но след годините лоша храна и още по-лоши условия на живот едва започваха да се възстановяват през последните няколко месеца. Въпреки това младият благородник прояви учтивост.

— Ще тръгна в първия ден на следващия месец — каза той. — За мен ще бъде чест да бъда съпроводен от такива мъже. Надявам се, че ще бъдеш в състояние да ме съветваш.

Усмивката на Сюан стана още по-широка. Изпитваше истинско удоволствие. Отдавна сунски благородник не се бе отнасял така с него.

— Готов съм да ти помогна по всякакъв начин, господарю Дзин Ан. Може би докато дойде време да потеглим, ще намериш други благородници, склонни да споделят възгледите ти.

Дзин Ан погледна към празната зала.

— Може би — промърмори той, но като че ли не му се вярваше особено.

Орлок Серианх крачеше напред-назад, докато говореше на събралите се офицери. Двайсет и осем предводители на тумани стояха пред него. Зад тях се бяха строили двеста и осемдесет мингхан командири.

— Изпратих съгледвачи на север към ям станциите — каза Серианх.

Гласът му бе дрезгав от хилядите заповеди, които бе дал, за да попречи на войската да се разпадне и да настъпи пълен хаос, докато хиляди гласове спореха какво да правят. Монгке хан лежеше мъртъв, увит в платно в един празен гер. Останалата войска бе събрала нещата си, готова да потегли в която и да е посока веднага щом Серианх даде заповед.

— Хулегу ще бъде известен за смъртта на хана след месец, най-много два. И ще се върне. Братът на хана Арик-Боке ще научи новината още по-скоро, тъй като е в Каракорум. Ще има нов курултай, нов събор, който да избере следващия хан. Пратих дузина конници на юг, които да намерят Кублай и да му съобщят вестта. Той също ще се върне в родината. Времето ни тук приключи, докато не се възкачи нов велик хан.

Най-старшият му военачалник, Салсанан, пристъпи напред и орлокът се обърна към него.

— Орлок Серианх, готов съм да поведа тумани към Кублай, за да помогна за изтеглянето му. Няма да ни благодари, ако го изоставим тук.

Салсанан замълча за момент.

— Той може да е следващият хан.

— Внимавай какво говориш, генерале — рязко отвърна Серианх. — Не е твоя работа да изказваш предположения и да пускаш слухове.

Въпреки това се поколеба и се замисли. Монгке имаше много синове, но приемствеността на ханската власт не бе минавала гладко от смъртта на Чингис насам.

— Да помогнеш за изтеглянето му, да. Ние изгубихме хан, а господарят Кублай изгуби брат. Вземи осем тумана и го изведи жив и здрав от територията на Сун. Аз ще върна хана в родината.

28.

Кублай седеше на чист въздух под короната на древни дъбове. Понасяше болката мълчаливо, докато Чаби промиваше раната на дясната му ръка с айраг; самият той също отпиваше от мяха, за да се стопли. И двамата бяха наясно, че човек може да приключи битката само с незначително порязване, за да умре дни или седмици по-късно, обхванат от треска. Като си тананикаше, Чаби подуши ръката му и сбърчи нос. Кублай изсъска през зъби, когато тя натисна посинелите краища и към пръстите му потече тънка струйка гной.

— Имам шамани за тази работа, нали знаеш — меко й каза той.

Тя изсумтя.

— Те са заети, а ти няма да ги повикаш, докато ръката ти не позеленее.

Отново го ощипа силно и той подскочи. Струята гной стана червена, а Чаби кимна доволно и докосна с длан заобления си корем, в който растеше нов живот. Кублай се пресегна и го потупа развълнувано, докато тя превързваше раната с чиста ивица плат.

Семействата и следващите лагера бяха навлезли по-дълбоко в гората, докато той се биеше с врага, скривайки всички следи, които можеха да ги издадат. Кублай се бе принудил да прати стотици воини да ги търсят сред зелените гъсталаци.

Само за да стигне дотук, трябваше да си проправи път през две сунски армии и запасите му от стрели отново се стопиха, макар да бе събрал колкото можеше повече от използваните. При липсата на лечители и почивка ранени воини умираха всеки ден.

Погледна нагоре. Чувстваше се странно неудобно под дебелите клони, от които всичко тънеше в полумрак. Поне бяха скрити. Семействата и следващите лагера бяха в безопасност в гъстата гора, но той не можеше да се отърси от страха, че гъсталаците крият и дебнещия неприятел. Дори за човек от Каракорум гората изглеждаше задушаваща в сравнение с откритите степи.

Вгледа се по-внимателно в жена си, когато тя стана, и забеляза тъмните петна под очите й. Изглеждаше слаба и Кублай се наруга, че не е направил по-добри приготовления. Трябваше да се досети, че семействата ще бъдат принудени да колят животните, докато го чакат да се върне. Огромните стада обикновено се попълваха всяка пролет, но едно от нещата, които липсваха в гората, беше добрата паша. Земята бе покрита с гниещи листа и малкото зеленина беше опоскана напълно още през първия месец. Семействата се хранеха с елени и зайци, дори с вълци, ако попаднеха на тях, но не след дълго гората бе опразнена в радиус от петдесет мили. Стадата овце и кози се бяха свили дотолкова, че всеки се хранеше веднъж дневно, при това със съвсем малко месо в гозбата.

Когато Кублай най-сетне се бе върнал, народът му не представляваше вдъхновяваща гледка. Всички се бяха насъбрали да посрещнат туманите и той се погрижи да ги похвали, че са оцелели, макар да кипеше от гняв при мисълта колко зле са били без него. Ребрата на безценните волове се брояха и той се запита колко от тях ще имат сила да теглят каруците, когато дойде време да продължат нататък. Синът и бременната му жена получаваха месо колкото да оцелеят и на него му идеше да излее яростта си върху останалите. И може би щеше да го направи, ако те не бяха също толкова отслабнали и бледи като Чаби.

— Трябва да преместим лагера — тихо рече тя. — Не ми се мисли какво ще се случи, ако се задържим още тук.

— Не мога да ви изведа сега. Те прииждат непрекъснато — каза той. — Никога не си виждала подобно нещо, Чаби. Просто нямат край.

Докато говореше, устните на жена му се свиха.

— И така да е, не можем да останем тук. На двайсет мили наоколо няма нито един заек и когато последните животни бъдат заклани, ще настъпи глад. Някои от мъжете казаха, че са готови да тръгнат на своя глава, ако не се върнеш по-скоро.

— Кои са те? — остро попита той.

Чаби поклати глава.

— Мъже със семейства. Можеш ли да ги виниш? Разбираме, че сме в беда, Кублай.

— Ще докарам още стада от сунските кошари по хълмовете и от селата. Ще намеря и нови животни да теглят каруците.

Изруга под нос. Знаеше, че няма да се получи. Дори да можеше да подкара стадо към гората, следите от него щяха да бъдат забелязани от всеки сунски съгледвач. Вече беше изложил на опасност позицията им, като върна туманите в лагера. Направеше ли го отново, щеше да остави широк път през гората. Притисна с пръсти ъгълчетата на очите си, за да пропъди донякъде умората. Лагерът осигуряваше на воините всичко, от стрели до подслон и топла храна, но вече се намираха в безизходица.

— Мога да пратя туманите да съберат храна и животни за колене или да попълня най-слабите стада…

Изруга отново.

— Не мога да мисля за това, Чаби! Прокарах пътеки през Сун, но трябва да продължа, в противен случай всичко постигнато ще отиде на вятъра.

— Толкова ужасно ли е да си починем през зимата? Ще бъдеш тук, когато детето се роди, Кублай. Пращай хората си да съберат всичко живо, нападай местните градчета и ще бъдеш готов да потеглиш отново напролет.

Кублай изстена при тази мисъл. Част от него отчаяно желаеше просто да спре и да си почине. Никога не се бе чувствал толкова уморен.

— Разчистих път до Шаоян и нататък, Чаби. Ако съм в състояние да продължа, ще мога да стигна столицата им напролет или през лятото. Спра ли сега, ще трябва да се изправя срещу още дузина техни армии, свежи и силни.

— И ще изгубиш лагера, ако продължиш — остро рече тя. — Ще изгубиш майсторите на стрели, кожарите и сарачите, работещите на полето жени и мъже, които те поддържат. Дали туманите ще продължат да се сражават добре, ако семействата им гладуват?

— Няма да гладувате — каза Кублай.

— Думите не правят дела. Положението беше страшно, преди съгледвачите ти да ни открият, съпруже. Някои мъже се готвеха да вземат последните запаси храна за себе си и да оставят най-слабите да умрат от глад.

Кублай се вцепени и погледът му стана суров.

— Този път ще ми кажеш имената им, Чаби. Ще ги обеся по дърветата.

— Това е само отвличане на вниманието! Вече няма значение. Намери начин да решиш проблема, съпруже. Зная под какво напрежение си или си мисля, че зная. Сигурна съм, че ще намериш изход.

Кублай се отдалечи на няколко крачки от нея, загледан в зелените шубраци около себе си.

— Тази земя е богата, Чаби — след известно време рече той. — Мога да отделя един месец, за да си набавим нови стада. Можем да ги подкараме насам, но тогава ще изпратя половината лагер обратно в Каракорум.

Вдигна ръка да я спре, когато тя отвори уста.

— Това не са битки като онези на Чингис, който е можел да събере целия народ и да напада с туманите от центъра. Сунските жители са многобройни като мравки, пращат армия след армия. Трябва да мисля като нападател, тръгнал с минимум продоволствия. Жените и децата могат да се върнат у дома с достатъчно воини, които да ги пазят. Ти и Джъндзин ще тръгнете с тях. Това е. Поиска решение и го получаваш. Мога да отделя един месец, струва ми се.

— Можеш, но аз никъде не тръгвам. Няма да изгубя още едно дете по трудния път към дома, Кублай. Оставам в лагера, докато не родя.

Кублай видя изписаната на лицето й решимост и въздъхна.

— Твърде съм уморен, за да споря с теб, жено.

— Добре — отвърна тя.

На Кублай му се свидеше всеки изгубен ден, докато туманите претърсваха района на сто и повече мили за стада. През зимата начинанието отнемаше повече време от предвиденото и той видя две пълни луни, преди да изведе семействата от гората. Тъмните месеци бяха по-студени, отколкото миналата година. Ледът пукаше в изсъхналите клони в гората, прекрасни и мъртви едновременно. Винаги имаше гориво за печките и герите бяха заобиколени от купчини дърва, по-високи от човешки бой.

Земята още беше замръзнала, когато започнаха да вдигат лагера и да напускат дебрите на гората. Зад себе си оставяха обичайните следи — от черните кръгове по земята там, където се бяха издигали герите, до гробовете на мъртвите. Повечето бяха на ранени мъже, които шаманите не бяха успели да спасят, но имаше и много по-малки гробове на деца, непреживели първата си година. Нямаше планини, където да ги положат за погребение в небето и да нахранят с тях мършоядите. Имаше голяма вероятност огньовете от погребалните клади да се разпространят или да бъдат забелязани от врага, така че дълбаеха замръзналата земя — само толкова, колкото да ги побере.

Кублай събра лагера на една открита равнина. Стотици волове бяха впрегнати, напоследък се бяха хранили по-добре, отколкото когато ги беше заварил. Наред със стадата, от сунските градчета бе взето зърно и едрите животни бяха лъснали косъма, муцуните им бяха влажни и розови. Кублай изпращаше двеста хиляди души към дома, предимно жени и деца. Десет хиляди мъже щяха да пътуват с тях — ранени, осакатени или остарели. Все още можеха да се сражават, ако се наложеше.

Воините замърмориха по навик срещу заповедта. Но те също бяха видели сунските армии и в прощалните им прегръдки се долавяше и облекчение. Семействата щяха да стигнат бързо до границата с Дзин и напролет да се озоват в по-спокойни земи. Кублай беше изпратил вестоносци към собствените си владения. Семействата щяха да са в безопасност по пътя на север. Беше задържал само най-добрите занаятчии и пастири, ковачите, майсторите на въжета и кожарите. Повечето гери щяха да отпътуват, така че туманите ги очакваше сън под открито небе в дъжд и скреж.

Кублай трябваше да задържи няколко каруци за пещите и инструментите — среброто му щеше да продължи с него на изток. Знаеше, че лагерът няма да бъде жизнерадостно място оттук нататък. Вече не беше стан на придвижващ се народ, а военен лагер, в който всеки бе посветен единствено на туманите.

Двете грамадни групи бавно се разделиха, като си подвикваха прощални думи. Туманите гледаха мрачно как семействата им се смаляват в далечината. Чаби остана с Джъндзин и слугите си, но никой не посмя да възрази на решението на брата на самия хан. Бяха разузнали територията до границата и в тази посока нямаше армии. Опасността дебнеше само на изток и всеки мъж в туманите знаеше, че работата не е довършена. Трудно беше да си весел в ден като този.

Все още бяха много, когато навлизаха още по-дълбоко в земите на Сун, но вече бяха отстранили ненужното. Поддържаха добро темпо и макар вечер да нямаше песни, воините поне бяха изпълнени с решимост. В отсъствието на жените се хранеха от общи казани, пълни до ръба с гъста супа.

Докато дните ставаха все по-дълги, Кублай мина през полетата, на които бе водил сражения. Яздеше с ужас през купищата гниещи трупове. Лисици, вълци и птици бяха пирували и плътта бе оглозгана до кокал, врагове и приятели лежаха едни до други под слънцето и дъжда. Туманите преминаваха през бойните полета с пълно безразличие и Кублай се чудеше как изобщо могат да задържат нещо в стомасите си. Въображението го накара да се замисли за собствената си смърт, оставен да лежи на някаква чужда земя. Не знаеше дали подобни мисли тревожат хора като Уриан-Хадай, нито дали ще признаят истината, ако ги попита.

Съгледвачите съобщиха за кавалерия на четирийсет мили от Шаоян, но които и да бяха, противниците се бяха изтеглили бързо пред туманите и се движеха надалеч, препускайки така, сякаш ги преследва самият ад. Без да получават заповед, воините на Кублай започнаха да ускоряват темпото с всеки следващ ден. Каруците в орязания лагер изоставаха максимум на двайсет мили, достатъчно, за да получат подкрепление, ако внезапно бъдат нападнати. През студените дни мъжете пиеха топла кръв от резервните кобили, като редуваха животните, така че никое да не остане без сили. Бяха сами и нямаше да има нови припаси, докато не стигнат Шаоян. Кублай се питаше как ли ще реагира префектът, когато го види да се връща. Щеше да оцелее при преминаването им за втори път — нещо, с което малцина можеха да се похвалят.

Кублай най-сетне беше разбрал, че има твърде малко воини, за да троши главите им в сунските стени. В крайна сметка безчетните врагове щяха да превърнат туманите му в прах. Взел беше решение и се питаше дали изобщо беше същият онзи мъж, който бе навлязъл в земите на Сун с такава младежка самоувереност. Тогава не беше рискувал всичко. А сега щеше да ги поведе към сърцето на империята за един силен удар. Нямаше да спре заради Шаоян. Нямаше да спре заради каквото и да било.

Туманите виждаха хората по покривите на къщите, докато преминаваха покрай разпълзелия се град. Кублай вдигна ръка, без сам да знае дали за поздрав или за сбогом. Щеше да прониже сърцето на сунския дракон с един удар. Другите градове нямаше защо да се страхуват от него.

След Шаоян земята вече не беше лишена от онова, което може да нахрани един гладен войник. Първите малки градчета бяха разграбени за храна, но Кублай забрани да ги разрушават. В горския лагер хората му видяха огромното количество награбено сребро, докарано от хиляда коня; кюлчетата минаваха от ръка на ръка, полагаха ги на влажните листа. Въпреки че не им беше плащано от месеци, воините поне знаеха, че среброто го има, и не мърмореха твърде често и на висок глас.

Не беше очаквал ям ездачи толкова далеч на юг. Линиите на пътните станции свършваха в териториите на Дзин и когато Кублай видя не един, а двама вестоносци, те почти не приличаха на бързо препускащите издръжливи конници, които познаваше. Съгледвачите ги доведоха заедно и Кублай спря в широката равнина, щом чу песента на звънчетата по седлата им. Кимна на Уриан-Хадай и орлокът изрева заповед туманите да спрат за почивка.

— Изглеждат полумъртви — промълви Баяр на Кублай, докато ездачите приближаваха със съгледвачи от двете им страни.

Вярно беше и Кублай се запита как ли са успели да оцелеят без ям станциите, където можеха да се нахранят и да сменят конете си. И двамата бяха размъкнати, единият очевидно изпитваше болка и пъшкаше при всяка стъпка на коня. Спряха и Баяр им каза да се спешат. Първият се плъзна от седлото и леко се олюля, когато краката му докоснаха земята. Докато го претърсваха, Баяр погледна към сивото лице на другаря му.

— Имам стрела някъде в гърба — слабо каза ям ездачът. — Счупена е, но май няма да мога да сляза.

Баяр видя, че дясната му ръка е увиснала и се люлее безжизнено, увита в поводите. Извика един от хората си и двамата го свалиха от седлото. Ездачът се опита да не изкрещи, но сподавеният му стон беше по-лош и от вик.

Баяр постави човека на колене и огледа стърчащото пънче на стрелата, забито високо между раменете. Всяко вдишване несъмнено причиняваше болка на ездача и генералът тихо подсвирна. Пресегна се и докосна стрелата, при което мъжът трепна и изруга.

— Плътта гние — каза Баяр. — Оттук надушвам. Ще поръчам на някой шаман да изреже стрелата и да обгори раната. Добре си се справил.

— Някой друг намери ли ви? — попита ездачът. Наведе се напред, задъхан като куче. Баяр поклати глава и мъжът изруга и се изплю. — Бяхме дванайсет. От много време ви търся.

В очите му се четеше гняв и генералът настръхна.

— Решихме да се позабавляваме и да разгледаме тукашните пейзажи. Намери ни тъкмо когато приключваме. А сега искаш ли да предадеш съобщението си, или първо да извадя стрелата?

Вторият ездач беше претърсен и му бе позволено да приближи до Кублай. Човекът отвори кожената си чанта и извади сгънат плик, затворен с печата на Монгке. Баяр и раненият наблюдаваха мълчаливо как Кублай разчупва печата и чете.

— Вече няма нужда. Той знае.

Раненият ездач клюмна и Баяр го хвана под мишниците, без да обръща внимание на вонята на пот и урина. Усети, че плътта му гори, което бе сигурен белег за треска. Въпреки това остана изненадан колко лек е ездачът. Младият мъж бе станал само кожа и кости, за да донесе съобщението, и генералът се запита какво ли е било толкова важно, че да бъдат изпратени дванайсет ездачи с една и съща вест. Беше достатъчно опитен, за да знае, че добрите новини не идват по такъв начин. Обърна се към един от подчинените си.

— Доведи шаман. Ако искаме човекът да оживее, стрелата трябва да се извади и раната да се почисти. Вземи го.

Предаде замаяния ездач и стана, като несъзнателно избърса ръце в гамашите си.

Кублай беше пребледнял. Листът с разчупения печат висеше забравен в отпуснатата му ръка. Той се взираше в далечината с очи като от мътно стъкло. Настроението на Баяр помръкна още повече, докато го приближаваше.

— Толкова ли е зле? — тихо попита генералът.

— Толкова е зле — потвърди Кублай с дрезгав от мъка глас.

Сюан се чувстваше жив за пръв път от години, докато яздеше на запад. Старите му умения още си бяха тук, потънали в дълбок сън, подобно на семена под есенните листа. Личеше си, че хората му се чувстват по същия начин. Бяха остарели в плен, най-добрите им години отидоха напразно, но с всяка миля, която ги отдалечаваше от Ханджоу, миналото също оставаше назад. По-важна от това беше новината, която пристигна, докато напускаха града. Били заловени монголски съгледвачи, тръгнали на юг. Всеки носел едно и също послание, написано с писмеността на родината им.

Сюан беше видял един от оригиналите, още изцапан с кръвта на пратеника. Само подозрителен ум можеше да види преимущества в оповестяването на смъртта на хана по време на поход. Сюан имаше такъв ум, плод на годините плен. Въпреки това страшно му се искаше новината да е вярна. Известни му бяха традициите, които монголите спазваха така безропотно. Ако се върнеха в родината си, това щеше да бъде отговор на молитвите му — всъщност и на молитвите на Сун.

Тръсна глава, за да проясни мислите си с физическото движение. Нямаше значение дали Монгке хан е наистина мъртъв, или играе някаква коварна игра. Сюан не знаеше дали ще остане жив, когато открият туманите на Кублай, но бе сигурен, че никога вече няма да се върне в Ханджоу.

Погледна към най-големия си син, който яздеше от дясната му страна. Ляо-Дзин още беше опиянен и в екстаз от свободата, без значение накъде яздят и какво ги очаква. Беше се посветил на обучението с цялата си младежка енергия. Сюан се усмихна. Хората му харесваха сина му. От него щеше да стане чудесен император, стига да имаше империя, която да управлява. Но и това нямаше значение: Бяха свободни. Свободата беше като сладко лято за всеки мъж в редиците.

В хаоса около подготовката на осемте хиляди души за заминаване със сунските полкове не му беше трудно да освободи от плен и другите си деца. Сюан просто бе изпратил двама от хората си на коне през града със заповеди от свое име. Никой не посмя да се усъмни в авторитета му, а и да го беше направил, отговорите биха били твърде бавни, за да ги спрат. Сюан дори им беше наел слуги с парите на сунския си братовчед. Още при първата безлунна нощ щеше да ги изпрати на север с неколцина от най-добрите си мъже. Щяха някак да оцелеят в старите му владения. Все още не беше казал на Ляо-Дзин, че ще тръгне с тях, по-далеч от напредващите на изток монголски тумани.

От двете страни на дзинската част яздеха сунски благородници. Дзин Ан се оказа верен на думата си и събра почти петдесет хиляди войници, половината от които кавалерия. Сюан не знаеше, че младият мъж има такива възможности, но изглежда родът му е бил поколения наред сред военния елит. Дзин Ан беше успял да привлече на своя страна и свой братовчед, който дойде с още четирийсет хиляди. За Сюан това бе огромна войска, макар че двамата благородници все още негодуваха срещу липсата на подкрепа от страна на съвета или на самия император.

Разполагаха и със стотици оръдия, които забавиха тройно темпото им, но Сюан се въодушеви при вида на черните чудовища, напредващи тромаво по хубавите пътища. Понякога той дори си мечтаеше за варианти на бъдещето, в които разгромява монголската войска, опустошаваща земите на Сун. Една решителна победа щеше да обедини дори съвета на велможите и да ги накара да се насочат заедно срещу по-голямата заплаха от север. В най-оптимистичните дни Сюан си позволяваше да си представя как си връща старите земи. Приятна мисъл, но все пак се усмихваше на собствената си наивност. Монголите не бяха побеждавани поколения наред. Искаше му се Цайо-Уън да беше тук и да види гордо яздещите дзински войници. Навъсеният сунски офицер беше успял да изчезне, когато му пратиха заповед да се яви в казармата. Страхливец, помисли си Сюан. Това също нямаше значение.

Шаоян не беше далеч и бяха изпратени съгледвачи, които да търсят туманите на Кублай. Монголите се бяха появили в района преди месеци и Сюан не очакваше още да са наблизо, но въпреки това щеше да ги открие. Щеше да ги догони. Пресегна се и потупа шията на коня си, отново обзет от буйната радост, че най-сетне е свободен. Обърна се към Ляо-Дзин и извика над шума на коне и хора:

— Развей знамената, Ляо-Дзин! Покажи на Сун кои сме.

Синът му се усмихна, показвайки белите си зъби, и предаде заповедта на знаменосците от двете си страни. В известен смисъл това беше най-тежката задача през изминалите няколко месеца. Намирането на плата не беше трудно, но Сюан бе принуден да натовари със задачата своите хора, за да не научат благородниците или братовчед му и да му забранят, преди да е потеглил. Бяха разкроили и съшили дългите знамена, украсявайки жълтата коприна с герба на династията. Сюан откри, че е затаил дъх, докато знаменосците развиваха знамената. Коприната затрептя на вятъра като златна река.

Войниците от последната дзинска армия вдигнаха глави. Очите на мнозина се насълзиха от гледката — не бяха очаквали да видят това отново. Посрещнаха с радостни викове знамето на дзинския император и гърлото на Сюан се стегна от гордост, мъка и радост.

29.

Следобедът отминаваше, но туманите останаха на място, само на няколко мили източно от Шаоян. Воините видяха, че издигат гера на Кублай, и постоянното леко напрежение изчезна. Нямаше да има неочаквана заповед да се качват по седлата и да продължат напред. Осемдесетте хиляди мъже имаха триста хиляди резервни коне, които тичаха заедно, пъстри като есенни горски листа. Освен че осигуряваха кръв и мляко за ездачите, понитата носеха и различни товари, от резервни плочки за броня, въжета и лепило до буци кораво сирене. Това бе тайната на успеха им — само те от всички други народи можеха да нападат на стотици мили от основния си лагер.

Кублай изглеждаше почти в транс, застанал насред празния участък земя, заобиколен от морето от коне и хора. Каруците в далечината бавно приближаваха. Той забеляза Баяр, който идваше отново да говори с него, но не му отговори, а продължи да стои мълчаливо, затворен напълно в себе си.

Именно Баяр беше дал заповедта да издигнат гера. Генералът бе изпълнен с лоши предчувствия. Каквото и да беше прочел Кублай, новината го бе оставила блед и поразен в равнината. Разпитването на ям ездач за съобщенията му се наказваше с бичуване, но въпреки това Баяр следеше внимателно как пратеникът приема купичка чай и джоб от хляб с месо. Ездачът дъвчеше със същия унесен поглед, който имаше и Кублай, и генералът изгаряше от желание да се поразходи с него и да открие истината.

Каруците пристигнаха без много шум и вълнение — жените и децата вече ги нямаше. Волове и камили бяха разпрегнати и пуснати да пасат. На тревата бяха разположени пещи, подхранвани с въглища, докато тежкото желязо не засвети в червено. Воините, които се нуждаеха от някаква поправка, се събраха около тях, без да бързат. Навсякъде мъжете се отпускаха на земята, за да дадат почивка на краката и гърбовете си. Мнозина използваха момента да се облекчат на някое по-отдалечено място или да се изпикаят в тревата. Други точеха мечове и проверяваха лъкове и стрели, както обичаха да правят при всяка възможност. Някои се хранеха, други си приказваха, но странното мълчание в сърцето на туманите се разрастваше и все повече и повече воини започваха да разбират, че нещо не е наред.

Когато герът беше готов, Баяр отново отиде при Кублай.

— Има къде да си починеш, господарю — каза той.

Кублай с мъка се изтръгна от унеса си.

— Донеси ми багажа — тихо рече той. — Вътре има неща, които ми трябват.

Баяр се поклони и побърза да се отдалечи. Заради необичайните случки през този ден бързаше да се върне при Кублай колкото се може по-скоро. Изпрати четирима души при каруците да донесат големите вързопи, завързани с въже.

— Внесете ги вътре — нареди той. Кублай не беше помръднал. — Господарю, толкова ужасни ли са новините? Ще ми кажеш ли какво има?

— Ханът е мъртъв, генерале — отвърна едва чуто Кублай. — Брат ми е мъртъв. Никога вече няма да го видя.

Баяр се дръпна потресен. Поклати глава, сякаш можеше да отрече думите. Гледаше как Кублай влиза в гера и изчезва в полумрака вътре. Чувстваше се така, сякаш е получил ритник в гърдите и е останал без въздух. Наведе се, опря длани в коленете си и се опита да мисли.

Уриан-Хадай се намираше достатъчно близо, за да забележи, че Баяр е разтърсен от онова, което му бе казал Кублай. Приближи до по-младия генерал с предпазливо изражение. Искаше да научи, но в същото време силно се тревожеше от онова, което може да чуе.

Баяр забеляза, че наоколо има мнозина, които бяха видели реакцията му. Вече почти не се преструваха, че гледат и слушат. Въпреки страха от наказания малко вероятно бе двамата ям ездачи да бъдат оставени дълго на мира. Вестта не можеше да се скрие. Мисълта го накара да плувне в пот. Новината щеше да се разпространи по целия свят. Кампании щяха да бъдат прекратени, градове щяха да замрат. Властимащите в ханствата щяха да научат, че отново ще настане хаос. Някои щяха да се страхуват от бъдещето; други — да точат мечовете си.

— Монгке хан е мъртъв — каза Баяр на началника си.

Уриан-Хадай пребледня, но бързо се окопити.

— Как се е случило? — попита той.

Баяр вдигна безпомощно ръце. Всичко постигнато от Кублай в земите на Сун бе отишло на вятъра само с едно съобщение. Направо не можеше да мисли. Уриан-Хадай забеляза това и така стисна устни, че те побеляха.

— Вземи се в ръце, генерале. И преди сме губили ханове. Народът продължава напред. Ела с мен да говорим с ям ездачите. Те със сигурност знаят повече от нас.

Баяр го зяпна, но го последва. Орлокът се насочи към здравия ям ездач, който го гледаше като заек, внезапно озовал се пред вълк.

— Ти. Кажи ми какво знаеш.

Ям ездачът преглътна мъчително залъка си хляб и месо и се изправи.

— Беше хашишин, генерале.

— Орлок — озъби се Уриан-Хадай.

Човекът трепереше, докато повтаряше титлата.

— Орлок. Бях изпратен с дузина ездачи. Други поеха на север към ям станциите в Дзин.

— Какво? — пристъпи Уриан-Хадай към него. — Били сте на територията на Сун ли?

— Ханът идваше на юг, орлок — още по-нервно запелтечи човекът. Знаеше, че ям ездачите би трябвало да са неприкосновени, но рано или късно щеше да му се наложи да разкаже как е умрял ханът. Смъртта му беше като удар в сърцето за всеки ям ездач в ханствата. Никога вече нямаше да се ползват със същото доверие.

— Колко далеч са те? — остро попита Уриан-Хадай. — Колко души са? Трябва ли да те питам за всяка подробност, преди да я изплюеш?

— Аз… извинявай, орлок. Двайсет и осем тумана, но те няма да продължат насам. Орлок Серианх ги връща обратно в Каракорум. Другите братя на хана вече би трябвало да са научили, Арик-Боке със сигурност, тъй като е в столицата. Господарят Хулегу би трябвало да получи вестта всеки момент, ако вече не я е получил.

Ездачът се зачуди какво още да каже под студения поглед на Уриан-Хадай.

— Присъствах, когато откриха тялото на Гуюк хан, орлок. Народът ще се върне при Каракорум, докато не се избере нов хан.

— Аз пък присъствах, когато Субодай научи новината за смъртта на Угедай, младежо. Не ми казвай неща, които вече са ми известни.

— Няма, орлок. Извинявай.

Отчаян от ям ездача и нервността му, Уриан-Хадай се обърна към Баяр:

— Имаш ли въпроси към него?

— Само един — отвърна Баяр. — Как е успял хашишинът да стигне до хана насред такава войска?

Изтощеният младеж ги погледна така, сякаш залъкът бе заседнал в гърлото му.

— Той… бил облечен като ям ездач. Пуснали го да мине. Бил претърсен, но чух, че успял да скрие бръснач.

— Исусе Христе! — изръмжа Уриан-Хадай.

Баяр го изгледа изненадано, макар че християнските ругатни ставаха популярни дори сред онези, които не бяха и чували за самата вяра.

Кублай остана дълго в гера, без да помръдне. Искаше Чаби да дойде при него, но не можеше да събере сили да прати някой да я извика. Чуваше звуците на хората наоколо, но малкото затворено пространство поне го скриваше от погледите им. Изпитваше облекчение, че е отделен от тях, макар да не плачеше. Мислите му се движеха мудно. Като момче веднъж беше плувал в леденостудена река и внезапно престана да чувства ръцете и краката си. Беше безпомощен и си помисли, че ще се удави. Монгке го измъкна навън — по-големият брат, който се смееше, докато Кублай трепереше, свит на кълбо на брега.

Имаше стотици спомени, хиляди разговори, които се блъскаха, за да изплуват в ума му. Помнеше как Монгке го изпрати да удари Сун, помнеше и стария гер, който бяха открили в една долина като петнайсетинагодишни момчета. Докато останалите спяха, Кублай и Монгке бяха извадили железните подпори. Гнилото дърво и плъстта се бяха срутили и двамата размахваха ръце и се въртяха бясно отдолу. Истинско чудо бе, че не се нараниха един друг в ентусиазма си.

Не беше велика история, подобаваща за погребението на един хан — просто две момчета, решили да полудуват през нощта. По-късно бяха открили, че герът изобщо не е бил изоставен. Собственикът се върна и беше толкова вбесен, че се закле да открие злосторниците. Така и не успя да го направи. Въпреки всичките зрели години, минали оттогава, Кублай се усмихна на спомена. Беше губил приятели и преди, но си въобразяваше, че братята му винаги ще са до него, и в добри, и в лоши моменти. Загубата на Монгке подсече основите на всичко, което изграждаше света му.

Кублай едва осъзна, че пада, когато краката му се подгънаха. Озова се проснат върху дебелия килим, а навсякъде около него се вдигаше прах. Задави се и ръцете му несъзнателно намериха кожените върви на бронята, развързаха възлите и лакираният люспест нагръдник се отвори. В пристъп на гняв рязко дръпна последния ремък и захвърли нагръдника. Раздвижването го накара да продължи и той свали шлема и набедрениците с груби движения. Метна ги настрани и те издрънчаха в другите части, търкалящи се по платнения под. Не след дълго последната част от бронята се присъедини към купчината и той остана по прости гамаши и дебела копринена туника с дълги ръкави, които скриваха свитите му юмруци. Почувства се по-добре без бронята и обгърна с ръце коленете си, като обмисляше какво да направи.

Баяр видя препускащия съгледвач преди Уриан-Хадай. Потупа по-възрастния мъж по рамото и двамата се обърнаха и загледаха как ездачът насочва коня си към единствения гер, който успя да види в морето от пасящи коне и почиващи си мъже.

Съгледвачът се спеши пред гера, но Баяр го пресрещна, хвана го за ръката и го отведе настрани, за да е сигурен, че Кублай не може да ги чуе.

— Докладвай — нареди той.

Съгледвачът беше зачервен и лицето му лъщеше от пот. Беше препускал бързо и дълго. Хвърли поглед към гера и се поклони пред двамата мъже.

— Орлок, генерале. Недалеч има сунска армия. Десет пехотни полка, ако не и повече. Пет конни и много оръдия. Имат свои съгледвачи и успях да направя само груба преценка, преди да поема насам.

— На какво разстояние са? — попита Уриан-Хадай. Погледът му се спря върху самотния гер.

— На около трийсет мили на изток — махна с ръка съгледвачът в посоката, от която изгряваше слънцето.

— Оръдията ще ги забавят, ще стигнат тук едва утре — с облекчение каза Баяр.

— Освен ако не реагират на докладите на съгледвачите си и не продължат без оръдията — кисело отбеляза Уриан-Хадай. — Така или иначе, няма значение. Трябва да се оттеглим.

Съгледвачът ги изгледа изненадано. Беше излязъл далеч пред туманите и нямаше представа за вестта, пристигнала в негово отсъствие. Двамата военачалници не си направиха труда да го осветлят по въпроса.

— Смени коня и се връщай колкото се може по-скоро — каза му Уриан-Хадай. — Искам да ги проследиш внимателно. По-добре вземи още трима и ги разположи по пътя, за да ми предават бързо какво става.

Съгледвачът се поклони и се отдалечи тичешком.

Каквото и да се канеше да каже Баяр, думите бяха забравени, когато Кублай излезе от гера. Беше оставил бронята си вътре и двамата военачалници зяпнаха пред промяната. Беше облечен в роба от златотъкана коприна с широк тъмночервен пояс. На гърдите си имаше бродиран тъмнозелен дракон, най-висшия символ на дзинската аристокрация. Стискаше дълъг меч и кокалчетата му бяха побелели върху ножницата. Огледа се и тръгна към най-старшите си офицери.

Баяр и Уриан-Хадай коленичиха и сведоха глави.

— Господарю, съжалявам да чуя подобна новина — каза Уриан-Хадай. Видя, че Кублай гледа към четиримата съгледвачи, които скочиха в седлата и препуснаха с все сили на изток. Предпочете да обясни, преди да са го попитали. — От изток приближава сунска армия, господарю. Няма да пристигнат навреме, за да ни попречат да се оттеглим.

— Да се оттеглим — като ехо повтори Кублай, сякаш не го е разбрал.

Уриан-Хадай заекна под жълтия му поглед.

— Господарю, можем да им се изплъзнем. До началото на пролетта ще стигнем територията на Дзин. Ям ездачът каза, че братята ти вече би трябвало да са получили вестта. Те също сигурно пътуват към дома.

— Орлок, ти изобщо не ме разбираш — тихо рече Кублай. — Аз съм у дома. Това е моето ханство. Няма да го напусна.

Уриан-Хадай се опули, когато най-сетне разбра значението на дзинската роба.

— Господарю, ще има курултай, събор на принцовете. Твоите братя…

— Моите братя нямат думата какво става тук — прекъсна го Кублай. Гласът му стана твърд. — Ще довърша онова, което започнах. Казах. Това е моето ханство.

Произнесе думите някак учудено, сякаш едва сега бе проумял бушуващата в него буря. Очите му бяха като златни люспи под лъчите на слънцето.

— Не, това е моята империя, Уриан-Хадай — продължи той. — Няма да ме накарат да я оставя. Приготви туманите за битка, орлок. Ще се изправя срещу враговете си и ще ги унищожа.

Сюан крачеше напред-назад в мрака. Умът му бръмчеше твърде силно, за да може да почива, жилеше го с въпроси и спомени. Армиите бяха странно нещо, понякога далеч по-голямо от индивидуалната сила на съставляващите ги войници. Хора, които иначе биха побягнали, оставаха по местата си, щом имаха приятели и водачи. Но в същото време всички те трябваше да спят и да се хранят. Сюан и преди се бе разполагал на лагер недалеч от врага и това си оставаше едно от най-странните му изживявания. Войските бяха толкова близо, че той виждаше монголските лагерни огньове като светещи точки в тъмната равнина. Двамата сунски благородници бяха разположили навсякъде стража и съгледвачи, но никой не очакваше монголите да предприемат нощна атака. Силата им бе в скоростта и маневрите — преимущества, които изчезваха в мрака. Сюан се усмихна при мисълта за мъжете, спящи мирно редом с онези, които ще убиват на светло. Единствено човекът бе в състояние да измисли такъв странен и изкуствен начин за умиране. Вълкът може да разкъса плътта на елен, но никога не би спал и сънувал до плячката си.

Някъде наблизо се чуваше здравото хъркане на някакъв войник, проснат по гръб. Звукът накара Сюан да се изкиска, макар да му се искаше също да може да опита мехлема на съня. Вече не беше млад и знаеше, че ще го почувства утре, когато зазвучат тръбите. Само се надяваше сражението да не продължи толкова дълго, че умората да доведе до смъртта му. Това бе една от големите истини за битките — нищо не изтощава човека по-бързо от втурването напред и ръкопашния бой.

В мрака се раздвижиха сенки и Сюан вдигна глава, внезапно обхванат от паника. Чу гласа на сина си и се отпусна.

— Тук съм, Ляо-Дзин — прошепна той.

Малката група дойде при него и макар да бе тъмно, той разпозна всички. Четирите му деца бяха единственият знак, който бе оставил на този свят. Дзин Ан беше разбрал това. Сюан се усмихна при мисълта за младия сунски благородник. Можеше да отпрати децата си и без да го пита, но беше много вероятно да бъдат открити. Сюан беше рискувал и бе разговарял честно с него, но се оказа прав в преценката си. Дзин Ан го беше разбрал моментално.

Сюан пъхна торбичка монети в ръката на сина си. Ляо-Дзин го погледна изненадано, мъчейки се да различи чертите му в тъмното.

— Какво е това? — тихо попита той.

— Подарък от приятел — отвърна Сюан. — Достатъчно, за да изкарате известно време. Ще оцелеете и ще живеете сред сънародници. Не се съмнявам, че ще откриете и други, готови да ви помогнат, но каквото и да стане, имате шанс да живеете и да имате собствени деца. Нали това искаше, Ляо-Дзин? Някой може би все пак те е чул. А сега върви. Осигурих ви коне и ви давам двама души, които да ви съпровождат, синко. Те са верни и копнеят да се приберат у дома, но не исках да пратя повече, за да не решат да ви ограбят.

Сюан въздъхна.

— Научих се да не се доверявам. Това ме кара да изпитвам срам.

— Аз оставам! — заяви на висок глас Ляо-Дзин. Сестрите му зашъткаха, но той им предаде торбата и пристъпи към баща си. Наведе глава и зашепна в ухото му: — Другите трябва да тръгнат. Но аз съм офицер от твоя полк, татко. Нека остана. Нека бъда до теб.

— Бих предпочел да останеш жив — отсечено отвърна Сюан. — Утре мнозина от тези наоколо ще умрат. Аз може да съм един от тях. Ако това стане, нека да знам, че синовете и дъщерите ми са свободни и в безопасност. Като твой командир ти заповядвам да тръгнеш с тях, Ляо-Дзин, с цялата ми обич и с благословията ми.

Ляо-Дзин не отговори. Застана настрана и изчака сестрите си и брат си да прегърнат баща си за последен път. Без да каже нито дума, ги поведе в тъмното към чакащите коне. Сюан почти не виждаше в нощта, но ги чу как се качват в седлата и как най-малкото му момиче тихо хлипа за баща си. Сърцето му се късаше от този плач.

Малката група се отдалечи от лагера и той отново изпита задоволство, че е поискал разрешението на Дзин Ан. Нямаше да има тревожни викове на стражи в нощта. Идеята беше харесала на младия благородник и той дори подписа документи, които щяха да помогнат на децата, ако ги спрат на границата. Всичко останало беше в ръцете на съдбата. Сюан беше направил всичко по силите си, за да им даде шанс.

Чуха се приближаващи стъпки и сърцето му се сви. Не се изненада, когато тъмната фигура заговори с гласа на Ляо-Дзин.

— Заминаха. Ако ще умираш утре, ще бъда до теб — каза синът му.

— Трябваше да ме послушаш, синко — рече Сюан и продължи малко по-меко: — Но тъй като не си го направил, поне се разходи с мен из лагера. Тази нощ няма да спя.

За негова изненада Ляо-Дзин се пресегна и го докосна по рамото. Те не бяха семейство, което открито показваше привързаност, затова жестът бе още по-силен. Сюан се усмихна в мрака и двамата закрачиха.

— А сега нека ти разкажа за врага, Ляо-Дзин. Познавал съм го през целия си живот.

Каракорум беше пълен с воини, равнините пред града отново бяха почернели от туманите и всяка стая в града се заемаше най-малко от едно семейство. Двеста хиляди фамилии се бяха върнали в родината и на стотици мили наоколо не остана никакъв дивеч. В претъпканите лагери често ставаше дума за Санаду на юг, който отчаяно се нуждаел от жители.

Арик-Боке стоеше в най-дълбокото подземие на двореца, цялата суматоха бе далеч над главата му. Беше студено и той потръпна и разтърка настръхналата кожа по ръцете си. Тялото на брат му лежеше тук и той не можеше да откъсне поглед от него. Традиционалист до последно, Монгке бе оставил заръки да бъде отнесен в планината на дядо си и да бъде погребан до него. Когато бъде готов, Арик-Боке лично щеше да откара тялото. Родината щеше да погълне брат му в недрата си.

Тялото беше увито и ужасният бял разрез на гърлото бе зашит. Въпреки това Арик-Боке потръпна при мисълта, че е сам в слабо осветеното помещение с бледата подигравка на брата, когото беше познавал и обичал. Монгке му бе поверил управлението на Каракорум, докато го няма. Беше му дал земите на предците им. Монгке винаги бе разбирал, че кръвта и братството са сила, която не може да бъде пречупена дори от смъртта.

— Направих всичко, което искаше, братко мой — каза Арик-Боке на трупа. — Ти ми довери столицата си и аз не те разочаровах. Хулегу пътува насам, за да почете теб и всичко, което направи за нас.

Не заплака. Знаеше, че Монгке би се присмял презрително на ревящи сополиви братя със зачервени очи. Смяташе да се напие до безсъзнание, да отиде сред воините, докато те също се наливат, да пее, да повръща и отново да пие. Може би тогава щеше да пролее някоя сълза, без да изпитва срам.

— Кублай ще се върне скоро, братко — каза той.

Въздъхна. Скоро трябваше да се връща горе за погребалния пир. Само искаше да каже няколко думи на брат си. Беше почти толкова трудно, колкото ако Монгке бе жив и го слушаше.

— Иска ми се да бях там, когато баща ни е дал живота си за Угедай хан. Иска ми се да можех да дам своя живот, за да спася теб. Това би била ролята ми в този свят. И щях да го направя, Монгке, кълна се.

Долови ехото в подземието и взе ръката на Монгке, като се изненада колко тежка е тя.

— Сбогом, братко. Ще се опитам да бъда такъв, какъвто искаше. Поне това мога да направя в твоя чест.

30.

Преди слънцето да изгрее, преди да се появи дори сивата светлина, предвещаваща новия ден, двата лагера започнаха да се будят и подготвят. Чай се вареше в десетки хиляди котлета, ядеше се обилна храна. Мъжете изпразваха мехурите си, често по няколко пъти, тъй като мускулите им бяха стегнати от нерви. Сунските артилеристи преглеждаха за хиляден път безценните си оръжия, търкаха полираните гюлета и проверяваха торбите с барут дали не са се намокрили и не са станали неизползваеми.

Когато се появи бледата светлина, известна като вълча зора, двете армии се виждаха една друга. Монголите вече бяха на конете си и се строяваха на мингхани от по хиляда души, които щяха да действат независимо в предстоящото сражение. Воините разкършваха гърбове и яздеха напред-назад пред редиците. Мнозина проверяваха тетивите на лъковете си, като ги опъваха без стрели, и разгряваха яките мускули на раменете си.

Някои неща трябваше да почакат до съмване, но веднага щом стана възможно да се различи бял конец от черен, Дзин Ан заповяда на артилеристите да заемат позиции отпред. Други се преместиха по фланговете, за да попречат на атака отстрани. Виждаше загледаните в полковете му монголски офицери, отбелязваше си позициите им и вземаше предвид особеностите на едни формации в сравнение с други. Усмихна се. Колкото и храбри и бързи да бяха, на монголите щеше да им се наложи да препускат под обстрела на оръдията, за да достигнат редиците му. Беше се поучил от пораженията на другите и бе разположил десетките си хиляди кавалеристи по крилата. Опита се да се постави на мястото на монголите, да види как биха отговорили на подобна демонстрация на сила, но не успя. Те бяха въшливи диваци, докато той беше благородник от древна империя.

Сунските полкове се строиха зад редиците оръдия. Яхнал коня си, Дзин Ан загледа как подчинените му подреждат стрелците в първите редици. Техните тежки ръчни оръдия се презареждаха бавно и бяха пословично неточни, но едва ли можеха да пропуснат, бълвайки огън заедно с тежките топове. Зад тях бяха мечоносците в своите лакирани брони от желязо и дърво, строени в мълчаливи дисциплинирани редици. Дзин Ан беше разположил там дзинския контингент, зад защитата на оръдията.

Харесваше мъжа, който някога е бил император. Беше очаквал Сюан да бъде обсебен от статуса си, след като бе изгубил толкова много. Той обаче напомняше на сунския благородник за собствения му баща, мъртъв от почти десет години. Откриваше същата умора от света, смекчена от сдържан хумор и чувството, че са видели повече, отколкото биха си направили труда да запомнят. Дзин Ан не мислеше, че дзинските войници ще побягнат, но в същото време не смееше да повери стратегията си на тези застаряващи мъже. Те изглеждаха достатъчно добре сутринта, но ако сражението продължеше през целия ден, нямаше да издържат на темпото на два пъти по-младите от тях войници. Мислено си отбеляза да ги държи под око по време на битката, за да е сигурен, че слабото място в редиците няма да се огъне.

На слънцето сякаш му трябваше цяла вечност да изпълзи над източния хоризонт. Дзин Ан си представи как то показва лика си на жителите на Ханджоу и на велможите, които още се отнасяха презрително към заплахата за своята култура и за императора.

Глупаци. Той се надяваше, че преди залез ще успее да разбие чуждата войска, осмелила се да нахлуе в земите на Сун. С такава победа зад гърба си човек можеше да се издигне наистина високо. И то само за един ден, каза си той и усети как потта избива по кожата му. Само един дълъг ден.

Кублай беше на коня, с Баяр и Уриан-Хадай от двете страни. Другите командири бяха построили туманите, но оставаха готови за всяка заповед на тримата мъже, които наблюдаваха сунските позиции.

— Не разбирам какво правят там имперските знамена на Дзин — каза Кублай, като се мръщеше. — Не е ли подигравка да показват цветовете на онези, които сме победили? Ако е така, те са глупаци. Ние победихме Дзин. Не могат да ни уплашат.

— Господарю, по-важното е, че редиците оръдия намаляват способността им да маневрират — каза Уриан-Хадай. Още пламтеше от възмущение, че Кублай бе отказал да се вслуша в съвета му да се оттеглят. В безсилието си беше станал още по-скован и говореше с още по-назидателен тон. — Твърде много залагат на тежките оръжия, господарю, а ние си оставаме все така подвижни. Моите уважения, но трябва да посоча, че от самото начало бях против влизането в сражение. Този начин на построяване само подкрепя гледната ми точка. Защо да се самоубиваме, като се хвърлим срещу оръдията им?

Кублай се дразнеше, че Уриан-Хадай бе така очевидно прав. Преди да чуе новината за смъртта на брат си, той знаеше, че ще трябва да отстъпи пред сунските полкове и да ги принуди да го преследват и да зарежат оръдията си или да се влачат бавно по петите му, без шанс да го настигнат. Така можеше да избере най-удобното място за атака.

Беше просто проява на здрав разум никога да не позволява на врага да получи това основно преимущество. Всички оръдия на Кублай, заловени и докарани от родината, в момента ръждясваха на стотици мили оттук. Оръжията бяха ужасяващо мощни на подходящото място и в подходящото време, но докато някой не намереше начин да ги придвижва бързо, те най-често забавяха бързата конница. Изглежда, че сунският командващ изобщо не разбираше това.

Въпреки че стоеше напълно неподвижно, Кублай чувстваше как част от него се бунтува и се мъчи да излезе навън — дива, пръскаща яростни слюнки, настояваща да атакува точно най-силните позиции на врага. Щеше му се да събере цялата си мъка и болка от смъртта на брат си и да я запрати срещу онези железни оръдия. Искаше да покаже на Монгке, че има кураж, независимо дали духът на брат му го знаеше или не.

— Според Сун Дзъ условията за победа са седем — каза той. — Да ти ги изброя ли?

— Сун Дзъ никога не е виждал барут да се употребява във война, господарю — упорито настоя Уриан-Хадай.

— Първо. Кой от двамата пълководци е носител на моралния закон? Кой е в правото си, орлок? Това има значение за войниците. Противникът защитава земите си, така че може би трябва да присъдим това условие на него. Аз обаче съм внук на Чингис хан и всички земи са мои.

Уриан-Хадай го зяпна тревожно. Никога не беше виждал Кублай така силно съсредоточен. От учения в него не бе останало нищо и орлокът се боеше да не би мъката да е повлияла на разсъдъка му.

— Второ. Кой от пълководците има по-големи способности? Според мен ти, Уриан-Хадай, както и ти, Баяр. Противникът е построил къща със стени от оръдия, която не може да премести. Трето. У кого са преимуществата на небето и земята? Според мен и у нас, и у тях, тъй като теренът е равен и небето е чисто.

— Господарю… — опита се да го прекъсне Уриан-Хадай.

— Четвърто. Коя страна има по-сурова дисциплина? Нашата, орлок, страната на хората, чийто живот е труден от самото раждане, но те издържат. Ние не сме се размекнали в сунските градове. Пето. Чия войска е по-силна? По численост — може би те, но ние сме побеждавали армиите им и преди. Мисля, че сме по-силните.

— Шесто. На чия страна са по-добре обучените командири и воини? На нашата. Всеки мъж тук се е сражавал и е печелил много пъти. Ние сме ветерани, Уриан-Хадай. Ние сме елитните тумани на държавата. Противниците ни са живели в мир твърде дълго.

Кублай замълча за момент.

— Последното условие е странно. Коя армия е най-постоянна в наградите и наказанията? Сун Дзъ вероятно е ценил доброто командване, стига да го разбирам правилно. Без да познавам противника, не мога да съм сигурен, но да кажем, че тук сме равни. Крайният резултат е на наша страна, орлок.

— Господарю, оръдията…

— Оръдията трябва да се охладят между два изстрела — озъби се Кублай. — Цевите трябва да се изчистят от горящи парчета плат и въглени. Трябва да се пъхне нова торба барут и внимателно да се пробие с тръстика, в която също да се сипе барут. Гюлето трябва да бъде вдигнато от земята и напъхано през дулото. Всичко това отнема време, орлок, а ние няма да им го дадем. Ще имат само един изстрел, след който ще бъдем при тях и ще избием артилеристите. Можем да издържим един изстрел.

Досега се взираше с очакване към сунските части, но сега се обърна към Уриан-Хадай. Жълтите му очи пламтяха.

— Трябва ли да се отнасям с уважение към онези сунски войници, които не разбират нищо от война? Трябва ли да се страхувам от оръжията им, от барута им? Не се страхувам, орлок. И няма да се уплаша.

— Господарю, моля те, размисли. Нека си стоят там няколко дни, докато им свърши водата. Нека огладнеят, докато ние събираме храна и оставаме силни. Не могат да останат завинаги на едно място, нито да ни позволят да препускаме около тях. Нека опожаря най-близките селища и ще бъдат принудени да отговорят, да излязат срещу нас.

— И дотогава друга сунска армия ще им се е притекла на помощ — горчиво отвърна Кублай. — Нима още не си научил, че тези хора просто нямат край? Днес ще отговоря на тяхната арогантност с моята собствена. Ще препусна право към зейналите дула на оръдията им.

Уриан-Хадай го изгледа поразен.

— Господарю, трябва да стоиш настрана от битката. Ако бъдеш убит…

— … ще бъда убит. Взел съм решение, орлок. Остани с мен или влез в редиците под командването на други.

Уриан-Хадай бавно сведе глава, разбрал най-сетне, че няма да убеди младия мъж да промени решението си. Погледна отново към сунските оръдия като човек, който знае, че трябва да препусне срещу тях.

— В такъв случай, господарю, предлагам да настъпим в разреден строй и след първия изстрел да съберем редици за масирани залпове със стрели и атака с пики. Ако позволиш, господарю, бих оставил в резерва и две групи от по петстотин тежковъоръжени конници, които да ударят образувалите се в редиците им пролуки.

Кублай неочаквано се ухили.

— Интересен човек си ти, орлок Уриан-Хадай. Надявам се да преживееш днешния ден.

Уриан-Хадай се намръщи кисело.

— Аз също, господарю. С твое позволение, ще предам тези заповеди на мингханите и ще им кажа първо да атакуват артилеристите.

Когато Кублай кимна, той продължи:

— Сунците не са разположили толкова много оръдия в тила си, господарю. Генерал Баяр е сравнително компетентен. Той може да ги заобиколи с един туман и да ги атакува в гръб.

Баяр се изкиска на неохотното признание.

— Добре — отвърна Кублай. След вземането на решението се чувстваше по-леко. Свършено беше. Щеше да препусне срещу оръдията с хората си, костите на съдбата вече бяха хвърлени високо във въздуха.

Уриан-Хадай даде новите заповеди на мингхан командирите. Те на свой ред ги предадоха на водачите на ягуни, командващи сто души, както и на най-нисшите командири начело на десет конници. Слънцето почти не бе помръднало в небето, когато всеки воин вече знаеше какво се очаква от него. Кублай не произнесе реч. Дори да го беше направил, малцина щяха да чуят думите му. Наблюдаваше ги и установи, че не изглеждат изненадани от заповедта и просто се подготвят, като проверяват за последен път коне и оръжия. Кублай отправи мислена молитва към духа на брат си. Днес щяха да умрат мъже, които можеха да живеят още дълго, ако беше взел друго решение.

Спря за момент и моментът се проточи. Сякаш пред него се вдигна завеса, сякаш слънчевите лъчи за първи път пробиха мрака на мъката му. Почти чуваше гласа на Монгке, пропит с гняв или подигравка. За миг му се стори, че брат му е застанал зад него. Смушка коня си и го поведе към Уриан-Хадай и Баяр, които обсъждаха плана на сражението с група други командири. Не се спеши.

— Имам нова заповед, орлок Уриан-Хадай. Ще заобиколим тази армия и ще продължим към Ханджоу. Ако врагът изостави оръдията си, за да ни преследва, ще обърнем и ще го разкъсаме на парчета. Вземе ли ги със себе си, ще го атакуваме, докато оръдията се влачат от воловете.

— Слава Богу — отдъхна си Уриан-Хадай.

Мъжете около него се усмихваха и Кублай изведнъж разбра под какво напрежение са били досега. И въпреки това не се бяха уплашили от онова, което бе поискал от тях. Сърцето му се изпълни с гордост.

— Ние сме туманите на Монгке хан — каза Кублай. — Препускаме, нанасяме удар и продължаваме нататък. По конете! Да оставим сунските глупаци зад себе си.

По редиците се разнесе смях, щом научиха новината, и, думите на Кублай бяха повторени хиляди пъти. Туманите препуснаха в тръс, а намиращите се на по-малко от миля сунски полкове гледаха смутено как противникът напуска бойното поле, оставяйки след себе си само прах, конски изпражнения и опасана трева.

Салсанан не беше очаквал задачата му да бъде толкова трудна, когато доброволно предложи да остави туманите на хана и да продължи на юг. Макар да не знаеше къде точно се намира Кублай, той очакваше да го открие, следвайки дирята опожарени селища и градове. А се оказа, че страната е почти незасегната от преминаването на войските. Вярно бе, че имаше малко животни по пасищата и че селяните тичаха да се скрият от войниците, защото им отнемаха всичко, което ставаше за ядене. И все пак това нямаше нищо общо с разрухата, която очакваше да види.

Неговите осемдесет хиляди не бяха взели дори обичайните припаси. Всеки воин имаше само два резервни коня и докато продължаваха напред, туманите на Салсанан всеки ден губеха по няколко окуцели понита. Тъй като не можеха да поддържат темпото, животните бързо биваха убивани и осигуряваха достатъчно месо за около двеста души. Воините оставяха само костите, но често цепеха и тях, за да се доберат до костния мозък, преди да продължат напред.

След цял месец търсене на Салсанан все повече и повече му се искаше Монгке хан да беше все още жив. Страната беше просторна и безбройните градчета го изкушаваха да спре и да се отдаде на грабеж. Единствено чувството за дълг го караше да продължава напред. Хората му бяха дисциплинирани, но той започваше да се пита къде ли се е дянал Кублай. Изглеждаше невъзможно да пропусне сто хиляди души, дори в огромните територии на Сун. Разпитваше всеки разтреперан селски старейшина и градски сановник, но едва когато стигна Шаоян, префектът на града му даде по-сигурни напътствия. Докато препускаше, Салсанан си напомняше, че мъжът, когото бе дошъл да върне в родината, може да бъде следващият хан. Трябваше да действа внимателно с учения принц.

По пътя на изток съгледвачите го извикаха да избърза пред туманите, за да види с очите си странната гледка, за която му бяха докладвали. Стотици тежки оръдия се търкаляха на пътя, а животните, които ги теглеха, бяха изклани. Труповете бяха разфасовани вещо, по-голямата част от месото липсваше. В много случаи мухите се въртяха само около главата, копитата и петната кръв по земята. Имаше и мъртви хора — невъоръжени селяни, чиито ръце още стискаха камшици и поводи. Салсанан се усмихна, разпозна ръката на сънародниците си.

Само на няколко мили по-нататък откри първите останки от разбита армия. Труповете все така лежаха в прахта. На билото на съседния хълм телата бяха по-нагъсто, сякаш на това място е бил даден отпор. Салсанан бавно поведе коня си между труповете и спря, когато пред погледа му се разкри същинското бойно поле. Навсякъде имаше убити, пръснати на купчини като изсъхнали насекоми.

Салсанан видя в далечината фигури, които се движеха между мъртвите, но спряха и се загледаха в ужас към воините му. Знаеше, че след битка винаги има оцелели. В хаоса някои получаваха удар в главата или губеха съзнание от раните си. На следващия ден част от тях се изправяха на крака и поемаха едва-едва към домовете си, докато войските и войната продължаваха нататък без тях. Докато навлизаше по-навътре в полето, покрито с мъртъвци, Салсанан гледаше как изнемощелите сунски войници вдигат безропотно ръце, заобиколени от монголските воини.

Кимна като омагьосан, зачетен в следите от сражението. Сблъсъкът е бил жесток. Имаше твърде много тела на монголи и Салсанан можеше да възстанови развитието на атаката им по труповете и изпочупените пики. Личеше си, че туманите на Кублай са били отблъсквани неведнъж и може би дори са били обкръжени. Сунският командир е познавал тактиката им и е отговорил, без да изпада в паника.

Взе една счупена стрела и почеса глава с върха й. Щеше да говори с оцелелите, но първо обходи бойното поле, като учеше от кървавото описание що за човек е онзи, който един ден може би щеше да управлява държавата.

Откри едно място, където тревата беше превърната в кал, недалеч от основната битка. Един туман се бе събрал тук и после е бил пратен обратно. Салсанан почти виждаше как атакуват. Намръщи се, докато вървеше през полето на битката. Мнението му за брата на Монгке се променяше. Атаката е била стегната, дисциплината — отлична. Сунските редици са отстъпили и Салсанан виждаше изпотрошените и окървавени копия там, където бяха направили опит да задържат позициите си. Дългогодишният опит го накара да се огледа за втора атака, предприета в подходящия момент. Ето там. Поведе коня си за поводите през телата, като внимаваше да не се подхлъзне.

Откри мястото, където бе решена битката. Земята беше осеяна със стрели за арбалети, много от които още стърчаха като бодили от парчета броня. Воините на Кублай бяха препускали под тежък обстрел, за да обърнат и да атакуват в пълен галоп. Салсанан разпозна увереността им и кимна доволно. У човека, който ги е командвал, не е имало и капка колебание.

Един от хората му направи знак и той яхна коня и отиде при него.

— Какво има? — попита, докато приближаваше.

Воинът посочи телата наоколо. Миризмата на изсипани вътрешности беше ужасна и мухите забръмчаха в лицето на Салсанан, който размаха ръка, за да ги прогони. Въпреки това се наведе, за да разгледа по-добре.

— Толкова са стари — каза съгледвачът.

Салсанан се огледа. Наистина беше така. Всички бяха с бръчки по лицата, а най-близките изглеждаха мършави и слаби.

— Защо им е трябвало да излизат на бой с толкова стари войници? — промърмори той.

Беше стъпил върху някакво жълто знаме и се наведе да вдигне раздраната тъкан. Забеляза част от нарисуван знак, но той не му говореше нищо. Пусна смачканата коприна.

— Които и да са били, не е трябвало да се изправят срещу нас.

Погледът му се спря в средата на падналите, където лежеше мъж с късо подстригана прошарена коса, заобиколен от мнозина други, които сякаш се бяха опитали да го защитят. Почти отгоре му лежеше много по-млад мъж, единственото младежко лице, което се виждаше наоколо. По всички имаше рани от стрели и мечове, макар че самите стрели бяха извадени от телата.

Салсанан сви рамене и обърна гръб на малката драма.

— Вече със сигурност сме близо до тях. Кажи на хората да ускорят темпото. И се погрижи съгледвачите да се покажат по-рано. Не искам да бъда атакуван от сънародници.

Салсанан настигна туманите на Кублай в покрайнините на град Чанша. Отначало двете страни бяха предпазливи като вълци, навлизащи в чужда територия. Съгледвачите им се срещнаха и препуснаха обратно със съобщения за водачите. Войските спряха на достатъчно разстояние, за да не се чувстват застрашени. Кублай излезе с Баяр и Уриан-Хадай. Вестта го накара да прекъсне преговорите с префекта на града почти насред изречението.

Двамата със Салсанан се срещнаха един пролетен следобед, когато подухваше топъл ветрец, а в небето имаше само няколко облачета като кобилешки опашки. От двете им страни се бяха наредили шестнайсет тумана. Тези на Кублай бяха свирепи ветерани, оцапани със стара кръв и мръсотия. Воините срещу тях бяха свежи, с блестящи брони. Всяка от страните гледаше изумено другата, чуваха се много подигравателни викове.

Кублай се беше изчервил от удоволствие при вида на толкова много тумани. Изчака Салсанан да се спеши пръв и да се поклони, преди да слезе от коня си.

— Нямаш представа колко си добре дошъл — каза Кублай.

— Господарю, изглежда на мен се е паднало да ти съобщя най-лошата новина — отвърна Салсанан.

Усмивката на Кублай изчезна.

— Вече зная, че брат ми е мъртъв. Ям ездачите ме откриха. Двама от тях.

На челото на новодошлия се появи вертикална бръчка.

— В такъв случай не разбирам, господарю. Щом са те открили, защо не си поел към дома? Народът се събира при Каракорум. Погребението на хана…

— Брат ми Монгке ми даде задача, генерале. Взех решение да я довърша.

Отначало Салсанан замълча. Беше свикнал с властта и се чувстваше на мястото си в стълбицата на командването. Но смъртта на хана сякаш премахна жизненоважна подпорна греда и обичайната му увереност беше изчезнала. Леко заекна, когато опита да заговори отново, изнервен от жълтите очи на ханския брат.

— Господарю, натоварен съм със задачата да те ескортирам до родината. Това е единствената ми заповед. Нима казваш, че няма да дойдеш?

— Казвам, че не мога — рязко отвърна Кублай, — докато не видя Сун под ботуша си. Бащата небе те праща при мен, Салсанан. Твоите тумани са дар точно когато си мислех, че няма да има такъв.

Салсанан разбра какво си е помислил Кублай и заговори бързо, за да го изпревари, преди да е дал заповед, която няма да може да отмени.

— Ние не сме подкрепление, господарю. Заповедта ми е да те върна в Каракорум. Кажи ми къде е лагерът ти и ще започна приготовленията. Ханът е мъртъв. Ще има събор в Каракорум…

Кублай отново се изчерви, този път от гняв.

— Да не си глух? Казах, че няма да се върна, докато не си свърша работата. Докато не получа главата на сунския император. Каквито и да са заповедите ти, аз ги отменям. Вие сте подкрепления, при това ужасно необходими. С вас ще изпълня желанието на хана.

Салсанан стисна зъби и опита да се успокои. Трудно му беше да схване чутото. Усети как собственият му гняв се надига и гласът му стана по-твърд, докато отговаряше:

— С цялото ми уважение, не съм под твое командване, господарю. Нито туманите ми. Щом няма да се връщаш у дома, трябва да те оставя тук и да поема обратно. Ще отнеса всичките ти съобщения до Каракорум.

Кублай се извърна и уви поводите около ръката си. Виждаше туманите на Салсанан, подредени в мълчаливи редици, губещи се в далечината. Жадуваше да ги притежава, да удвои силите си с един удар. Зад него ветераните му чакаха въодушевени и сигурни, че тази нова войска е дошла да подсили мощта им. Да я видят как си заминава бе равносилно на малка смърт, на изоставяне в момент на тържество. Поклати глава. Не можеше да позволи това. Всяка миля на изток означаваше по-нагъсто разположени градчета, по-добри пътища и по-многолюдно население. Ханджоу беше само на петстотин мили оттук, а той вече виждаше богатството и силата на околните градове. Нуждаеше се от хората на Салсанан. Те бяха отговорът на молитвите му, знакът на добронамерените духове, притичали му се на помощ в най-трудния момент.

— Не ми оставяш избор, генерале — каза той и очите му проблеснаха гневно. Скочи с лекота в седлото. — Генерал Баяр, орлок Уриан-Хадай, вие сте свидетели.

Извиси глас, за да бъде чут от чакащите воини от двете страни.

— Аз съм Кублай Борджигин. Аз съм внук на Чингис хан. Аз съм най-големият брат на Монгке хан.

— Господарю! — възкликна шокираният Салсанан, който започна да схваща какво се случва. — Не можеш да го направиш!

Кублай продължи, сякаш военачалникът не се беше обаждал:

— Пред всички вас, в земите на моите врагове, аз се обявявам за велик хан на държавата, на ханствата на братята ми Хулегу и Арик-Боке, на ханството на Чагатай и на всички други. Обявявам се за велик хан на земите на Дзин и Сун. Казах и думата ми е желязо!

За миг последва пълно мълчание, след това туманите му изреваха ликуващо и вдигнаха оръжия. Воините на Салсанан от другата страна отвърнаха на рева.

Салсанан опита да заговори отново, но гласът му се изгуби във врявата. Кублай извади меча си и го вдигна високо. Ревът стана два пъти по-силен, сякаш заплашваше да ги смаже.

Кублай погледна надолу към Салсанан, докато прибираше меча в ножницата.

— Кажи ми отново какво не мога да правя, военачалнико — рече той. — Е? Имам правото. Заявявам го чрез кръвта си. А сега ще ми дадеш или клетвата си, или главата си.

Сви рамене.

— За мен няма значение.

Салсанан го зяпна с увиснала челюст от онова, което бе видял току-що. Озърна се назад към ликуващите си воини и последните остатъци от съпротивата му изчезнаха. Бавно коленичи в тревата и погледна нагоре към хана на държавата.

— Предлагам ти гери, коне, сол и кръв, господарю хан — промълви той с изцъклен поглед.

31.

По зазоряване Арик-Боке застана в равнината пред Каракорум. Двамата най-големи синове на Монгке бяха получили места до чичо си. Асутай беше на шестнайсет, а Урун Таш на четиринайсет, но по широките им рамене личеше, че ще имат масивното телосложение и силата на баща си. Очите им още бяха зачервени от мъка. Арик-Боке беше мил с тях в дните след пристигането на ужасната новина и двамата младежи гледаха на него като на почитан герой.

Хулегу стоеше от дясната страна на брат си, все още със силен загар от престоя си в Персия и Сирия. Под командването на Катбука беше оставил една малка част, която да пази новите градове, новото ханство, което си беше спечелил там. Арик-Боке буквано чувстваше гордостта на брат си. Хулегу се беше справил добре с Багдад, но районът далеч не бе умиротворен. Не можеше да остане дълго в Каракорум.

Арик-Боке разтърка белега на обезобразения си нос. Усети се за лошия си навик и си махна ръката, твърдо решен да запази достойнство през този велик ден. Погледна към събралите се тумани и принцовете, прекосили половината свят при вестта за смъртта на хана. Бяха изминали много дълъг път от младия народ, който бе създал Чингис от враждуващите помежду си племена. И това личеше по броя им и очевидното им богатство.

Тялото на Монгке хан лежеше скрито в огромна покрита каруца, построена специално за тази задача и за този ден. Тя щеше да бъде теглена от четирийсет бели коня и следвана пеша от хиляди мъже и жени. Сълзите им щяха да осолят земята, докато се връщат при вечния дом на дядото на Монгке. Горди принцове щяха да вървят след нея, оставили знаците на ранг и влияние, за да оплачат бащата на народа.

Арик-Боке се загледа в залязващото слънце. След като се стъмнеше, по пътя, започващ от Каракорум, щяха да запалят факли и процесията щеше да тръгне. А дотогава щяха да го чакат. Той се обърна към Хулегу и брат му кимна. Арик-Боке се усмихна, припомняйки си първата напрегната среща след завръщането на Хулегу. За първи път от години братята бяха излезли от града като двама бедни пастири, метнали мехове айраг през рамо. Наоколо имаше много огньове, около които се гушеха мъже и жени, за да се предпазят от студа. Хулегу и Арик-Боке бяха седнали да участват в бдението, като през цялото време разговаряха за хана и брата, когото бяха изгубили. Почетоха Монгке, като напълниха усти с айраг и го изплюха във въздуха, след което и двамата се напиха безпаметно.

Хулегу беше почернял от силното слънце. Дори миришеше различно, от кожата му се носеше аромат на карамфил и непознати подправки. През онази първа нощ очите му сияеха, докато описваше земите, които бе видял, с техните озарени от слънцето планини и древни тайни. Разказа на Арик-Боке за гримираните персийки, които бе виждал да танцуват до изтощение, пръскайки пот като диаманти в светлината на празничните огньове. Говореше за огромни пазари, за змии и магьосници, за месинг и злато. Чак беше прегракнал от обяснения и възхищение.

Преди слънцето да изгрее, Арик-Боке вече знаеше, че Хулегу не иска империята на великия хан. Брат му се бе влюбил в пустинните земи и вече го сърбеше да се върне при тях, всеки ден в студените степи на родината му се струваше изгубен. На сутринта станаха със стонове и скърцащи стави, но бяха в мир един с друг.

Арик-Боке издиша бавно и си заповяда да се отпусне. Време беше — народът чакаше обръщението му. Пое дълбоко дъх, пълнейки дробовете си с аромата на благовонията, който се стелеше тежко наоколо.

— Брат ми Монгке ми повери родината, степите, където се е родил самият Чингис. Повери ми и Каракорум, докато го няма. Ще продължа делото му, стремежите му, идеята му за малките ханства. Държавите не могат да бъдат оставени без грижа, всички сме съгласни по този въпрос.

Сърцето му биеше силно и той отново пое дъх.

— Аз ще бъда велик хан, наследник на Чингис, наследник на Угедай, Гуюк и брат ми Монгке. Изречете клетвите си и почетете желанието на брат ми.

Хулегу коленичи пръв и Арик-Боке постави ръка на рамото му. Последваха синовете на Монгке, пред очите на всички. Арик-Боке им бе предложил земи и богатства и не му се наложи да им обяснява алтернативата. След подобна публична изява никой нямаше да им шепне, че биха могли да вземат властта.

Докъдето стигаше погледът, туманите следваха техния пример. Като вълна, вдигната от хвърлен в езеро камък, събралите се принцове коленичеха и предлагаха гери, коне, сол и кръв. Арик-Боке леко потръпна и затвори очи. Единствено Кублай липсваше на огромния събор пред Каракорум. Но щеше да научи новината от ям ездачите, които чакаха да препуснат, а дотогава целият свят щеше да знае, че има нов хан. Добре че не беше човек с големи амбиции, в противен случай със сигурност би оспорил властта на Монгке, когато бяха още млади. Арик-Боке се опита да изтласка съмнението, което го гризеше и не му даваше покой. Кублай трябваше да се върне в родината, когато научи за смъртта на Монгке, но не го беше направил. Той беше мечтател, чувстваше се по-добре в библиотеките и сред свитъците, отколкото начело на държавата. Ако по-големият му брат решеше да го предизвика, Арик-Боке щеше да отговори с цялата сила, която владееше.

Усмихна се, когато си представи тръгналия на война учен. Кублай беше върнал в родината жените и децата на туманите си. Те също бяха положили клетвите си, коленичили в прахта пред Каракорум. Както синовете на Монгке бяха избрали пътя си, така и Кублай щеше да бъде принуден да приеме новия ред. Арик-Боке въздъхна от удоволствие при вида на десетките хиляди, паднали на колене пред него. Най-младият син на Толуй и Сорхатани се бе осмелил да протегне ръка, когато народът се нуждаеше от хан. Днес беше неговият ден, а слънцето тепърва изгряваше.