Зелената група

Глава 1

Първите два етажа бяха лесни — не срещнахме никого, нямаше капани, котки, плъхове, прилепи, овце или други животни, които да ни издадат. Бавно преодолявах една по една прашните циментови стълби, облечен в черна, дълга до коленете пакистанска туника „паша“, под която в голямата си найлонова чанта се криеше черният като въглен пистолет „Хеклер и Кох“ UPS 9 мм с изработен по поръчка заглушител. Всичко останало по мен също беше в черно — от сандалите до панталона в индийски стил, сгъваемият нож с титанова рамка за близък бой „Емерсън 6“, закачен за колана ми, сигналното устройство „Моторола“ и палката от олово и кожа, закрепена от вътрешната страна на китката ми с ластичен бинт.

Бях с голяма брада — почти до средата на гърдите. Мустакът ми висеше над горната устна. Дългата ми до раменете коса, пристегната с дебела черна памучна връзка, беше рошава и стърчеше във всички посоки. Ако някога някой е приличал на воин единак от ислямските фундаменталисти — онези маниакални муджахидини, които сте свикнали да виждате по телевизионните новини от Афганистан, — то това бях аз. Именно затова доброволно се бях наел да водя малкия излет нагоре по стълбището на този бордей в Кайро точно в 0,00 часа и да хвана плячката, която спинкаше върху рогозката си.

Разбира се, не бях сам. Човек не обикаля из ислямски Кайро, дом на някои от най-долните мюсюлмански фундаменталистки кучи синове в света, без няколко фундаментално долни кучи синове от неговите хора да пазят задника му. Точно затова старшина Ники Гръндъл Гадния, който стоеше на половин метър зад мен с готов за стрелба автомат „Хеклер и Кох“ MP5K-PDW, постави огромната си лапа на рамото ми. На метър след него беше мускулестият гръб на старши помощник-боцман Хауи Калуа (а да не говорим за добре поддържания му швабски автомат) — той охраняваше тила.

През няколко улици беше паркирана лимузината ни — всъщност колата беше бледосиньо „Пежо 504“ комби, но в Кайро почти всичко, което се движи, може да се счита за лимузина. В нея чакаше Док Трембли, старшината с големите мустаци и суперснайперист, скрил в пояса си пистолет „Манурхин ППК“, зареден със седем куршума „Магсейф 0,380“, и със спринцовка за еднократна употреба в ръка, пълна с двеста милиграма от най-доброто кетаминово любовно биле номер 9 на доктор Нострадамус. Зад волана на пежото се намираше най-доброто лошо момченце, помощник при машините първи клас Стиви Уондър, излязъл в безсрочен отпуск от секретната си работа във Вашингтонското военноморско пристанище. Рижавата му коса беше покрита с черно, плетено арабско кепе, а силното му тяло се криеше в безформена роба. Носеше обаче характерните си очила за стрелба със стъкла в цвят, чието име беше измислено специално за него — копелдашко жълто.

Под дясното му бедро беше затъкнат един „хъш-пъпи“ от деветдесетте години — полуавтоматичен „Хеклер и Кох“ 9 мм със заглушител, — зареден с най-добрите ръчно изработени от Док Трембли куршуми с кух връх, които летяха със скорост, близка до тази на звука. Към облеклото му, съобразено с нощното нападение, беше закачен приемник с размерите на пакетче дъвка. Когато натиснех големия колкото дъвка „Чиклет“ бутон в джоба си, неговото чудо на техниката щеше да започне да вибрира в продължение на тридесет секунди. Гъделичкането щеше да бъде знак, че има една минута да вдигне ирландския си задник и да вземе мен и останалата част от групата.

Има още: докато аз, Гадния и Хауи лазехме нагоре по стълбището, помощник старши мерач при оръдията Дюи Пачия крак и капитан трети ранг Томи Танака се катереха по една опасна пътека от неравна каменна зидария, извити балкони, въжета за простиране и водопроводни тръби, които преминаваха покрай прозорците на спалнята на третия етаж — там се намираше целта ни. Знаех, че ще е нужна всяка частица от опита им на алпинисти, за да се изкатерят по десетметровата стена от ронлива тухла, без да отчупят нещо и да вдигнат шум.

Знам, знам — питате какво става, мамицата му? Какво, по дяволите, става тук? Какво прави Дики там, в Третия свят, след като би трябвало да е във вила „Свирепия“, където да излиза от ваната, стиснал в едната си ръка висока, заледена чаша с джин „Бомбай“, а в другата — нещо топло, чудесно и забележително едрогърдо?

Вярвайте, ако имаше време, щях да си задавам същия въпрос. А щом ми останат няколко минутки, ще ви разкажа всичко. Но в момента няма време за нищо освен за изпълняваната задача. А тя е: чесане, отмъкване, след това прасване и боцване.

Превод: мисията ни беше да се навъртаме наоколо и да се чешем по задниците, докато настъпи подходящ момент, после да отмъкнем от леглото му някой си Азис абу Ясин, ислямски задник фундаменталист и терорист. При това действие аз трябваше да го прасна по горната част на главата с удобната си малка палчица, да го обезвредя и да отмъкна задника му до пежото, където Док да боцне онези двеста милиграма кетамин на доктор Нострадамус в горната част на раменния мускул, а от това добрият стар Махмуд така да заспи за няколко скъпоценни часа, че да не може дори да се осере.

После тайно щяхме да пренесем тангото Адам Хенри1 (за непосветените сред вас това е радиокод за задник терорист) от Египет с един деветметров риболовен траулер, който Док беше взел под наем в Александрия, и след приятна разходка из океана да се срещнем с боен кораб с управляеми ракети, който имаше заповед да стои и да ни чака на 75 мили от египетския бряг в продължение на шест часа. Оттам щяхме да прелетим с хеликоптер до самолетоносач, намиращ се на още 125 мили в морето. После един товарен самолет „Груман C-2 Грейхаунд“ трябваше да ни достави в Сигонела, Сицилия.

Там без много шум щяхме да пъхнем Азис на борда на специално докаран за него самолет „C-141 Старлифтър“ и да отлетим до КОНУС (на цивилен език — Континенталните съединени щати)2, където пък щяхме да го оставим на толкова видимо място, че дори и ФБР да могат да го намерят. След това трябваше да се скрием обратно в сенките, от които бяхме дошли, и да оставим федералните ченгета да си припишат всички заслуги по залавянето му, когато Азис бъде изправен пред съда по обвинение за участие в серия бомбени атентати из САЩ, отнели живота на шестдесет и пет души и нарушили спокойствието на градовете Ню Йорк, Чикаго, Хюстън и Вашингтон за повече от месец.

Изглеждаше лесно. Операция като по часовник. Опитайте да познаете пак. Операциите по отмъкване и отвличане (или удряй и носи, както ги наричат англичаните) са несигурни, рисковани. Какви са вероятностите и статистиките ли? Лоши. Вероятност от пълно осиране? Висока.

Фактор за пълно осиране 1: Действате във враждебно обкръжение без подкрепа.

Фактор за пълно осиране 2: Правителството ви ще отрече, че има нещо общо с действията ви, ако бъдете заловени.

Фактор за пълно осиране 3: Ако попаднете в ръчичките на местните хора, то е много сигурно, че ще свършите влачен на въже от кола или камион в продължение на няколко часа, докато те отрязват парче по парче важни части от анатомията ви.

Е, питате значи, как се чувствах в този момент?

Кратък отговор: чувствах се щастлив като un grand porc en merde3, въпреки че едва ли бихте могли да вкарате дори карфица в сфинктера ми, защото силата, с която се беше свил, надвишаваше всички известни стойности.

Нещо над мен мръдна. Вдигнах ръка. Спряхме. Подадох сигнали и Гадния се залепи до стената на стълбището, като си осигури най-голямото поле за стрелба. Свободната му ръка хвана рамото ми. Така щях да знам къде се намира той през цялото време. Да знаеш къде се намира всеки през цялото време, е важно при операции като тази. Напълно възможно е да убиеш свой човек, ако е встрани от позицията си дори на няколко сантиметра. Знам това, защото се е случвало по време на обучение.

Продължих да се придвижвам със същото темпо, с което започнах два етажа по-надолу. Напредвах сантиметър по сантиметър, а пръстите на ръката ми опипваха и милваха стълбите така внимателно, сякаш бяха междубедрието на девствено маце. Тези задници фундаменталисти бяха УНЛ — Умни, Непредсказуеми и Лукави. Освен това бяха и шибаните собственици на тази част от града — дори правителствените войски стояха настрани от квартала, освен ако не идваха със стотици.

Научихме това, а и някои други неща през изминалата седмица и половина, когато се заехме със смъртоносната задача да направим оценка на целта. Бяхме проникнали тук по цивилни канали. Аз, Ник Гадния и Томи пристигнахме през Рим, Месина и Кипър, оттам взехме ферибота до Порт Саид и бихме прашния път от Исмаилия до Кайро преди единадесет дни. Хауи, Пачия крак и Уондър пристигнаха също по цивилни канали — с авиокомпанията ТВА от летище „Дълес“ до Франкфурт, смяна на самолетите за отскок до Атина, след това на югоизток през Средиземно море до Кайро. Дойдоха тук преди осем дни.

Най-труден маршрут имаше Док Трембли. Трябваше да преодолее уличното движение на Кайро от къщата си в Маади, която се намираше на шест мили от площад „Тахрир“ в центъра на града. Док работеше тук по двегодишна задача.

Не ви трябва да знаете какво правеше, нито за кого го правеше, защото, ако ви каже, ще трябва да ви убие. Както и да е, нали си е мераклия за страдания, се съгласи доброволно да се присъедини към нас, когато се обадих по секретната линия, за да му кажа, че ще наминем.

Аз нямах нищо против. Винаги обичам да имам своя къртица — таен агент, за когото никой не знае, — за да ми върши работата. Така че Док си взе натрупаните отпуски и изчезна от канцелариите на Групата за военна помощ. Казал на хората от посолството, че отива да почива в Александрия, Суецкия канал и Исмаилия. Вместо това се промъкна по малките улички на Кайро и когато аз, Ник и Томи пристигнахме, беше събрал оръжия и муниции, купил едно скапано пежо и два не съвсем скапани мотоциклета и наел стаи в местен туристически хотел. И всичко това, бих добавил, без да привлече вниманието на египетската тайна полиция, местната станция на „Християните в действие“ — както във Военноморските сили наричат ЦРУ4, — или на апаратчиците с мъгляви задници5 от Държавния департамент.

След като пристигнахме и се установихме, не ни беше необходимо много време да намерим Азис. Защо? Най-напред, защото вече знаехме къде живее. Разузнавателното управление към Министерството на отбраната на САЩ беше предоставило на шефа ми, командващия военноморските операции, подробна карта на района. И, второ, защото, както обичат да казват полицаите, престъпникът си остава престъпник и пак престъпник (всъщност полицаите казват това навсякъде с изключение на Ню Йорк, където се казва п’стъпникът си остава п’стъпник и пак п’стъпник). Преведено на английски език, това означава, че престъпниците са същества с навици. А навиците на престъпника Азис се въртяха около политиката и молитвите.

Освен това Азис минаваше за знаменитост на местната сцена на фундаменталистите. Независимо колко добре се е прикривал, тукашните молли го изтъкваха като пример за праведна обреченост на каузата на исляма. Той беше победил неверника. Той беше повел война срещу Великия Сатана на негова територия — и бе победил. Затова го показваха. Сочеха го и на масовите събирания. По време на проповеди го поставяха на най-видно място.

Така че нямаше да е трудно да намерим мюсюлманската игла — поне не в тази купа сено. Предизвикателството за нас беше да го отмъкнем без много шум, по същия тих начин, както при бързите и мръсни операции по отвличане преди повече от четвърт век във Виетнам.

Тогава ги наричахме папагалски операции. Четири-пет човека отивахме в някое село, измъквахме някой виетнамски касиер или партиен секретар от бърлогата му посред нощ така тихо и ефективно, че хората в съседната колиба не чуваха нищичко. Събуждаха се сутрин и виждаха, че Бин или Фуонг, или Тран просто е di-di maued — на местен жаргон изчезнал. Телохранителите му си бяха по местата си — мъртви, разбира се. И хитро, лукаво и смъртоносно минирани. Това беше изнервящо. Това плашеше. Това беше чудесно.

Папагалските операции изискваха точност до секунда. Също и оперативна разузнавателна информация — да се знае как и къде живее птичката, преди да бъде заловена.

Така че след като Док ми показа последната брошура „Кайро уийкли“, издавана от служба „Личен състав“ на посолството, и след като прочетох „Съвети за безопасност“, където пишеше, цитирам: „Служителите от АМПОС (АМериканското ПОСолство) трябва да избягват районите в близост до джамиите «Рифай», «Сайидия Сукайна» и «Ал-Хамбра» през следващата сряда — пет дни, считано от днес, — защото служба ДИПСИГ (превод: ДИПломатическа СИГурност) е получила информация, че се планират ислямски събирания“, в моя дебел като скала словашки череп светна една стоватова крушка.

И трите джамии бяха близо до мястото, където живееше семейството на Азис — източната част на ислямски Кайро в съседство с Града на мъртвите и под Цитаделата. Възможно беше Азис да присъства на някое от събиранията.

Планът ми беше прост като ЦЕЛУВКА6. Пачия крак и Хауи щяха да наблюдават една от джамиите, Гадния и Уондър да покрият другата, а аз заедно с Томи щях да се заема с третата. Знаехме как изглежда Азис — с червена коса и счупен нос, които го правеха лесно забележим. Щяхме да го следим от дискретно разстояние, да разберем какъв е противникът, да видим какви навици има и след като сме достатъчно сигурни в тях, да влезем и да го грабнем за задника. Не беше необходимо местните служители на Разузнавателното управление към Министерството на отбраната на САЩ да знаят къде се намираме. Това щеше да пази техните задници от бюрократична гледна точка, а нашите — от оперативна.

Бях работил в Кайро в края на осемдесетте години и познавах града. Не е лесно човек да се оправи там. Има хиляди непавирани улици и кални пътеки, извити като лабиринт. Има задънени сокаци, от които е невъзможно човек да се измъкне. Освен това има и Град на мъртвите — площ от шест квадратни мили с гробове, превърната в квартал с бордеи, — повече от половин милион души живеят в мавзолеи и под кирпичени навеси без канализация.

Док Трембли, чиято страст е пазаруването, познаваше града като петте пръста на шибаната си космата лапа. Но моите момчета идваха за първи път тук. Знаех, че трябва да почувстват града, преди да добият увереност за осмислена до секунда работа, което се изискваше за мисията.

Тук трябва да спомена за философията на тайните операции. Не можеш да изпратиш един тюлен в Кайро, Кабул или Киншаса и да му кажеш: „Действай“. Тюлените трябва да се слеят с обкръжаващата среда. Както се научихме да използваме камуфлажна маскировка във Виетнам, за да станем невидими за мистър Чарли, така трябваше да умеем да се крием, когато сме на открито сред джунглата на града.

Едно от нещата, които помагат неизмеримо много, е да не говориш като янки. Аз ли? Говоря френски и италиански, оправям се на завален арабски, испански и немски. Томи Т. говори свободно френски, немски и руски. Испанският на Хауи е по-добър от английския му. Ник Гадния и Уондър също hablan espanol7. Пачия крак можеше да мине за поляк, ако се наложи. Но може да чете арабски по-добре, отколкото го говори. Док Трембли ли? Арабският му е великолепен, говори фарси8 поносимо добре. Френски ли? Superbe9. Тези езикови умения ги правят надеждни стрелци зад граница.

Изпратете някой, който говори като американско фермерче, в азербайджанските пущинаци, и той ще бие на очи от километър. Това би компрометирало мисията. След това необходимо е познание за операциите. Трябва да можеш да се слееш с масите — независимо дали ще се правиш на турист или шофьор на камион. Ако познаят, че си служител на армията на САЩ, вероятно ще се превърнеш в материал за погребение още преди да си започнал да стреляш и да плячкосваш.

Затова през следващите четири дни си поиграхме на туристи — запознавахме се с особеностите на този грамаден, тромав град. Започнахме от триото джамии, където беше възможно да се появи Азис. И трите се намираха в сянката на Цитаделата — укрепения комплекс, построен от Салах ал-Дин10 през дванадесети век. Цитаделата все още е основният елемент на силуета на Кайро, подчертана от тенекиените куполи на джамиите, в които се отразява слънчевата светлина, както и от редица тънки като игли минарета, насочени към небето като готови за излитане ракети „SAM-7“.

Всяка група от двама, облечени като туристи и оборудвани със задължителните фотоапарати, туристически пътеводители и карти, правехме концентрични кръгове в посока навън, като отбелязвахме улички и тесни пътеки, запомняхме порутените три и четириетажни блокове, почти допрени един до друг над тесните улички, с пране, развяващо се като флагове от затворените с кепенци прозорци и по парапетите на разкривени балкони.

Гадния и Пачия крак със сладколюбивите си устенца атакували сладкарниците в района. Сядали на маси до прозорците, Пачия крак се опитвал да пробутва полския си на сервитьорите и двамата поддържали прикритието си, като опитвали дузини покрити с мед торти. Томи и Хауи скитали из Хан ал-Халил — най-големия пазарен район в Кайро — и яли печено на скара, завито в горещ арабски хляб, подправено с огнени зелени чушчици и накълцан лук и продавано от гласовити улични търговци в подобни на пижами облекла, типични за тази част на Кайро. (Не можели да познаят дали месото е от котка или плъх, но след като са змиеядци, това няма значение, нали?)

Аз, Уондър и Док напъхвахме носове в малките бакалски магазинчета и се наслаждавахме на всепроникващата миризма на кардамон, кимион, бахар и канела. Пробвах лошия си арабски и с удоволствие установих, че все още мога да говоря разбираемо. Док Трембли, когото бях срещнал за първи път в Неапол, където служеше като санитар втори клас, търсещ удоволствия, а аз работех за легендарния жабок водолаз Евърет Е. Барет, старши оръжейник в групите за подводни диверсии групи-22, беше с положителност красноречив, което много се харесваше на местните хора. Док винаги ми е напомнял Джим Финли, моя помощник от група „Браво“, втори взвод, Виетнам, когото наричахме Кмета, защото, където и да отидехме, започваше да стиска ръце и се сприятеляваше. Док е същият — от тия хора, които, независимо дали са в Чикаго, Кайро или Катманду, винаги се чувстват като у дома си.

Докато другите разучаваха улиците, аз и Док разработвахме маршрутите за изтегляне — с подскачащото разбрицано комби, което беше купил, изминавахме стотици мили или поне така ми се струваше. Жалко, че не използвахме мотоциклетите, защото ръждясалото и очукано пежо си беше цял майтап. Бях казал на Док, че искам нещо, което да минава за кола от Кайро, и си го получих. Проклетата таратайка постоянно се разваляше, независимо какво правеше Стиви Уондър с вътрешностите й.

Накрая я отбихме в тиха уличка зад хотела.

— Оправи това нещо веднъж завинаги — казах на Стиви. Той ми отдаде чест със среден пръст и уверено отговори:

— Да, сър.

Това беше във вторник. На следващия ден Томи Т. и Пачия крак забелязаха плячката ни да излиза от джамията „Сиди Алмас“, която се намираше на север от площад „Салах ал-Дин“.

Казаха, че Азис бил придружаван от двама телохранители, които, изглежда, носели оръжие. Бил погълнат от разговора с огромен чернокож — суданец или сомалиец, но те го нарекли Нубиеца, — облечен в свободно падаща роба и с каубойски ботуши. Четворката се качила в огромна лимузина „Мерцедес“ с тъмни стъкла и отишли в едно кафене, където охраната чакала на входа.

След като излезли от кафето, Томи и Пачия крак продължили да ги следят. Азис бил оставен точно тук, пред блока си. Потупвал джоба си, когато излязъл от колата, и Пачия крак решил, че е получил нещо ценно — вероятно документи или пари, или и двете. Томи останал с Азис, за да наблюдава как той и двете му сенки се изкачват по стълбите до третия етаж, където се намираше апартаментът му.

Пачия крак проследил мерцедеса, който си проправял път към центъра на града и накрая паркирал на дългия паркинг пред хотел „Кайро Меридиен“. Нубиеца слязъл. Безкрайно търпеливият Пачи крак влязъл във фоайето, пльоснал се пред бара и видял как Нубиеца се качва с асансьора до шестия етаж. Шест минути по-късно високият чернокож се появил, вече облечен в моден западен костюм и със сак в ръка. Платил сметката си в брой, дал разкошен бакшиш на администратора и отново се качил в мерцедеса, който Пачия крак проследил до летището.

Изслушах ги и незабавно разпоредих двадесет и четири часово наблюдение на апартамента на Азис. Накарах Пачия крак да се изкачи по електрическия стълб, където беше свързана и телефонната линия, за да постави пасивен приемник. Не можехме да подслушваме разговорите на Азис, но по броя на сигналите разбирахме, че набира много задгранични номера. А веднага след тръгването на Нубиеца при Азис беше започнал да се точи непрекъснат поток от посетители.

След всичко това реших, че Азис е готов да се разкара. Трябваше да действаме първи — въпреки че не бяхме готови както ми се искаше. Затова застанах с лице към Рим, Йерусалим и Мека и се помолих на всяко божество, за което се сетих. Дори направих стария кръстен знак, на който ме бяха научили свещениците, когато бях момче: очила — тестиси — портфейл — часовник. „Моля те, Господи, направи така, че шибаната кола да тръгне.“

Поредицата събития, които ме доведоха до настоящите потенциално опасни обстоятелства, започна преди около шест месеца, когато федералните ченгета заловиха Махмуд в един бакалски магазин в Бруклин и го обвиниха, че е предводител на вероятна група танга, провела шест отделни бомбардировки из САЩ. Обикновено в подобни случаи обвиняемият се защитава от някой адвокат като Уилям Кънстър11 или от обществен защитник.

Но не и в случая на Азис. Тридесет и пет годишният египтянин, без видими средства за издръжка, изведнъж бил представен в съда от една от най-престижните адвокатски фирми на Уолстрийт, чиито адвокати, платени по 1000 долара на час, използвали системата на старите приятели, за да подберат най-либерално настроения съдия, работещ в момента в тези среди.

След половин час въпроси като „Позволете да се обърна към съда, ваше благородие“ и други адвокатски локуми и сложнословия нашият съдия позволил на младия Махмуд да се разходи срещу гаранция от 5 милиона долара, които адвокатът извадил веднага в брой. И, разбира се, три часа след като най-щастливият човек на света се измъкнал от Федералния затвор в Манхатън, той се простил с парите от гаранцията си, качил се на самолет за родния си град Кайро, с фалшив паспорт, който „намерил“ някак си.

И защо не? Азис (и онези, които му асистират) е знаел твърде добре, че Съединените щати нямат нито желание, нито смелост да заведат дело срещу него зад граница. Разбирал е също, че поради напрегнатата политическа ситуация тук, в страната на фараоните, египтяните, притеснени от засилващото се влияние на местния ислямски фундаментализъм, ще се престорят, че не са забелязали връщането му, и няма да го закачат, освен ако не извърши някакво ужасно престъпление.

Ужасно престъпление ли? — казвате. Искате пример? Добре — групово изнасилване на съпругата и дъщерята на египетския президент край пирамидите в Газа посред бял ден вероятно (но съвсем не със сигурност) би накарало местните власти да погледнат на Азис и действията му по-отблизо. Трябва да се случи нещо по-сериозно от това, за да предприемат някакви действия.

Всъщност египетският министър на външните работи, най-големият двойник на Турхан бей, ако изобщо такъв е възможен, само преди три седмици най-театрално беше отишъл в американското посолство, за да отговори на вялото искане от страна на Държавния департамент за сведения за местонахождението на гореупоменатото танго и лично беше уверил Г. Трокмортън Скапантестис Младши, или там както се казва настоящият ни посланик, че Махмуд Азис абу Ясин не се намира в Египет. Той лично се заел с този въпрос и горепредоставенато заключение било направено в резултат на разследването му.

Разбира се, посланик Скапантестис Младши — тъпанар бюрократ, който може само да се люлее на пети, да дрънка дребни стотинки в джоба си и да носи раирани костюми и който е нещастен диплодръвник с малка пишка и мъглив задник и още вярва в добрата фея, в Дядо Мраз и в динозавърчето Барни12 — решил че му казват истината.

Точно така. Разбира се. Absolument13. По същия начин, както същото това Министерство на външните работи се закле през октомври 1985 г., че терористите от Организацията за освобождение на Палестина, убили на кораба „Акиле Лауро“ прикования към инвалидна количка пасажер Леон Кингхофер, са напуснали страната, докато те все още се намираха в безопасност в един хотел с четири звезди зад оградата на международното летище на Кайро и си пиеха шибания чай с мента, ядяха шибана баклава с мед и орехи и чакаха да дойде време за шибания полет в първа класа на египетските авиолинии, за да се върнат в Триполи.

Разбира се, ние в Министерството на отбраната не бяхме толкова наивни. Но министерството не пише дипломатически искания за информация — или поне не при настоящата администрация. Затова Държавният департамент се представи както обикновено: апаратчиците от Мъгливото дъно провеждаха дълги събрания, писаха вътрешни меморандуми, кършиха ръце и накрая решиха да не правят абсолютно нищо. През това време посланик Скапантестис Младши седеше пред своя портативен компютър марка „Тексас Инструментс“ и композираше директиви, забраняващи на политическите му офицери, военните съветници или живеещите тук хрътки разузнавачи да обикалят улиците и да търсят липсващия ВМ, т.е. Въпросен Мюсюлманин.

„Ние не желаем — излагаше мнението си той във вид на битове и байтове върху бланки на посолството — да обиждаме щедрите си египетски домакини, като ги караме да мислят, че не сме съгласни с добрите им слова.“

Неверошибаноятно, а? Е, знам, че го е написал, защото съм виждал проклетата заповед.

Но не всичко в АМПОС/КАЙРО беше тотално осрано. По тиха заповед от едно анонимно, съвременно четиринадесететажно здание в Рослин, Вирджиния, от другата страна на Вашингтон през река Потомак, активите на Разузнавателното управление към Министерството на отбраната на САЩ (в бизнеса ги наричаме активи, защото ти ги изхвърляш като аки на улицата) трябваше да следят отдалеч Махмуд от момента, в който слезе от самолета от Франкфурт и се хвърли в обятията на любящата го мама. Бяха се справили успешно с работата си.

Изпращаха данните до щаба по куриер, а не с телеграма или по телефона, защото знаеха, че тук няма нито едно шибано съобщение — нито един секретен факс, нито едно засекретено телефонно обаждане, а дори и нито една строго секретна телеграма на ЦРУ, от които един посланик да не може да си вземе копие, да го запише на лента или да го препише на хартия, стига да иска.

Както и да е, късовете информация от Разузнавателното управление към Министерството на отбраната на САЩ обикаляха по командната верига, докато стигнеха до бюрото от орехово дърво на командващия военноморските операции Арли Секрест на четвъртия етаж на Е-образния коридор в Пентагона. Командващият, един от малкото адмирали в наше време, които могат да бъдат наречени воини, а не просто ръководители или технократи, реши, че е време да се направи нещо войнствено и воинско. Придумваше колегите си командващи, галеше министъра на отбраната и навиваше, подбутваше и подбъзикваше хората в ЦРУ, докато накрая всички видяха нещата от неговия ъгъл.

Когато най-после всичко си дойде на мястото, той вдигна телефона и набра моя номер.

Две седмици по-късно аз и момчетата тръгнахме за насам. Бяхме платили билетите си с фалшиви кредитни карти и пътувахме с фалшиви ирландски, германски, британски, американски и канадски паспорти, получени от служител на ПСАЩ — това е правителството на САЩ, — когото ще нарека Фреди Фалшификатора и чиято строго засекретена работилница се намира на видно място на около триста метра от главния вход на Държавния департамент.

Фреди е съкровище. Прилича на Боб Дилън от 1967 г. и се къпе само веднъж-два пъти в месеца. Много важно — работата му е идеална, а всичките му документи са истински и актуални. Не съществува ултравиолетов скенер, декодер на магнитни ленти или устройство за разчитане на щрихов код в света, които да установят, че личните карти, паспортите, кредитните карти или шофьорските книжки на Фреди не са истински — докато не дойдат сметките и се разбере, че няма кой да ги плати.

Нуждаехме се от възможно най-добрите документи. В края на краищата имах лична заповед от командващия военноморските операции да поддържам „напълно потаен шибан профил“, както се изрази на технически език той.

Много добре разбирах основанията за строгото изискване на командващия. Най-напред имахме работа с египетското правителство, което не гледа с добро око на военните операции, провеждани върху суверенната му земя. На второ място беше нашият американски посланик и висшестоящите му в Държавния департамент, повечето от които също не гледат с добро око на военните операции и точка.

Но докато командващият военноморските операции, човек, когото бях започнал да уважавам и харесвам, ме предупреждаваше да бъда внимателен, то той ми заповяда и да свърша проклетата работа.

— Дик, не се проваляй, не те искам без това копеле — ми беше казал адмиралът с гърмящия си като корабна сирена бас.

Думите му засегнаха една струна дълбоко в душата ми. Това бяха същите думи като на един друг командващ военноморските операции, когото уважавах, адмирал Блек Джек Морисън.

— Дик, не се проваляй! — Това ми беше казал Блек Джек в деня, когато ми нареди да проектирам, изградя, оборудвам, обуча и водя най-ефективната секретна антитерористична група в света „ТЮЛЕН-група 6“.

Разбира се, в онези дни светът беше по-прост. Имаше добри — ние, нашите съюзници и нашите последователи, — имаше и лоши — Съветската мечка, нейните съюзници и последователи. Ин и ян14, черно и бяло, ние или те.

Злодеите на вчерашния ден не представляваха загадка. Лошите на днешния ден са неизвестни задници като Азис, членове на самостоятелни групи или солисти, които твърдят, че представляват някаква част от низшите класи. В повечето случаи нямаме никаква представа кои са те, как работят, какви са целите им. Командващият военноморските операции и аз в по-голяма степен от него се тревожехме от възможността половин дузина групи от тези танга да влязат в коалиция — да образуват свободен синдикат и да работят съвместно. Това, разбира се, щеше да ги направи ДОМК — Доста Опасни Мръсни Копелета.

Но единствените хора, които, изглежда, схващаха този неприятен малък факт, бяхме командващият и аз. В края на краищата, намираме се в деветдесетте години, когато американците се вглъбиха в себе си. Това показваше и проучването на общественото мнение. Престъпност. Здравеопазване. Реформи за благосъстоянието. Ето популярните проблеми, които трябваше да ни притесняват, а Белият дом, ръководен от хора, проучващи общественото мнение, следваше исканията на обществеността. Там смятаха, че американците съвсем не се интересуват от това, което става в страните, чиито имена дори не могат да произнесат.

И все пак командващият военноморските операции и аз знаехме, че нещата, които се случват в тези кътчета на света, ще ни се отразят сериозно. Представете си всички онези ветерани от КГБ и ГРУ, готови да се отдадат под наем. Представете си всички онези съветски ядрени ракети и тенекиени касети с химически и биологически бойни отровни вещества. Всичките онези пушки, куршуми, бомби, мини, гранати с реактивни двигатели, пластични експлозиви, ракети „земя-въздух“, които се насочват по силуети — всичките тези неща, които чакат да бъдат използвани срещу нас.

Ето защо обявихме своята малка неконвенционална война. Командващият военноморските операции влизаше в тайни бойни действия по Е-образния коридор на Пентагона, където се намират канцелариите на командващите. Водеше престрелки по събранията на Комитета на началник-щабовете. Организираше кратки атаки по време на продължителните обсъждания на стратегиите в кабинета на министъра на отбраната. Оставяше след себе си философски бомби със закъснител по време на посещенията си в Белия дом при съветника по въпросите на националната сигурност.

При откритите си действия пускаше тактически залци на половин дузина предпочитани репортери и набиваше темата при всяка поява пред обществеността. Изгради си солидно име по телевизионните беседи, на които словоохотливо пропагандираше правото да преследваме онези, които убиват американци, ако същите избягат в чужбина, и да ги връщаме тук пред съда, и защитаваше концепцията за контратероризма — според която трябва ние да им го направим, преди те да са го направили на нас. И всеки път, когато печелеше битките на домашния фронт, аз воювах по места като това.

Днешната мисия например беше одобрена в Овалната стая от самия предводител на Свободния свят. Седемдесет и два часа преди колелата на самолета ни да се вдигнат във въздуха, ме промъкнаха тайно в Белия дом през източното крило. Изглеждах като най-добър семеен приятел — носех маратонки „Рибок“, сини дънки и дънкова риза, а дългата си коса криех под шапка с козирка. Командващият пристигна през приземния вход в западното крило, облечен в тъмен костюм. Срещнахме се в офиса на Националния съвет за сигурност и минахме по обиколния маршрут, за да се срещнем с върховния главнокомандващ.

Очевидно беше, че президентът не се радваше много за моята мисия. Но командващият го беше обработил доста добре. Беше му обяснил, че всяко бедно танго, което си позволява да захвърли 5 милиона долара в брой като пари за гаранция, както и да дава по хилядарка на час за адвокат, си струва да бъде преследвано, ако ще само за да се разбере кой го финансира.

Освен това от политическа гледна точка той убеди президента, че единственият начин да бъдат спрени такива терористи е да се предприемат явно жестоки и в същото време недоказуеми десантни акции, които да ги накарат да си помислят дали желаят да провеждат нови агресивни действия на наша територия. И нямаше намерение да позволи на президента да се изсули точно сега.

— Ако ви сметнат за нерешителен или слаб, господин президент, ще ни нападнат отново — настоя командващият. — Това в значителна степен може да застраши преизбирането ви.

Разбира се, той любезно напомни, че практически във всяка чуждестранна информация, която бяхме засекли, се говори, че предводителят на свободния свят е участвал в протестите срещу войната във Виетнам и вероятно по природа е против използването на сила.

Президентът поиска мнението ми. Казах му, че то не се различава от това на шефа ми. Добавих, че по някакъв начин трябва да покажем на египтяните, че не могат да ни лъжат за това, че приемат терористите, обаче не можем да го направим явно.

Президентът кимна в знак на съгласие. Може в тялото му да нямаше нито една молекула воин, но пък беше стопроцентов политик. Инстинктът му подсказваше, че не е възможно да позволим на страна, която получава почти 3 милиарда долара американска помощ, да осигурява убежище на терористите.

— Но няма ли, ъ, по-малко брутален начин да ги убедим, полковник?

Тъкмо мислех да използвам ужасния израз „мамка му“, когато долових погледа на командващия. Прехапах език.

— Не, сър. Няма такъв начин.

Президентът въздъхна.

— И все пак не ми харесва, адмирал Секрест. Но ще се преклоня пред вашата мъдрост — и тази на жена ми. Тя също настоява, че трябва да действаме решително.

Приятно ми беше да чуя, че всъщност в Белия дом има и хора с топки.

И така върховният главнокомандващ ни даде благословията си, въпреки че отказа да подпише каквито и да е документи във връзка с националната сигурност по въпроса. Е, разбирах го. Мисията не беше от онези, при които човек би желал да остави документирани следи. Всъщност политическите аспекти на задачата бяха двойно губещи, що се отнася до мен и командващия военноморските операции. Ако аз се оплескам, Белият дом щеше да изхвърли командващия, а може би и да го прати на военен съд. Ако успея, само командващият и президентът щяха да знаят какво съм направил. Нямаше да има медали за мен и хората ми, но щяхме да направим нещо, за което сме родени, нещо за страната, която обичахме толкова много.

Командващият и аз излязохме заедно през западното крило и се напъхахме в колата му. Върнахме се до Пентагона, без да говорим. Съществува термин за това, което командващият току-що беше направил. Нарича се водене отпред.

Възхищавам се от офицерите, които поемат същите рискове като хората си, и въпреки че той не идваше с нас, задникът му беше изложен на опасност не по-малко от моя. Затова му отговорих както на Блек Джек Морисън през 1980 г.

В никакъв случай нямаше да се проваля.

— Слушам, сър — беше отговорът ми.

Пръстите ми напипаха нещо — тънка жичка тел на петнадесетина сантиметра над стълбите, която беше закачена за стената от едната страна, а от другата — прокарана през украсения парапет. Внимателно издърпах телта. Беше завързана за няколко малки празни консервни кутии. Бях се натъкнал на същото просто, ефективно приспособление, което бях виждал и във Виетнам. Някой американец с големи крака се препъва в телта, кутиите правят дрън-дрън и мистър Чарли ви застрелва, преди да се усетите какво става.

Косата на тила ми настръхна. Щом има една тел, значи има още. Такива неща винаги се правят по две, а понякога и по три. Спрях и оставих пръстите си да се движат.

Хоп! Тел номер две се намираше две стъпала по-нагоре от първата. А тел номер три пък беше на височината на гърдите — на половин метър над втората.

Трябваше да бъдат отстранени. Най-напред проверих дали Гадния и Хауи знаят какво, къде, кога и как. След това извадих от пояса си ножа и докато Гадния вземаше кутиите една по една, аз отрязвах телта. Поставихме всичко на площадката между етажите. Повторихме същото и за останалите два тела без никакви премеждия. На третия етаж имаше два апартамента. От наблюдения знаех, че Азис живееше с майка си и по-малкия си брат зад врата номер едно — вратата отляво, която имаше изход към задната уличка. От другата страна на коридора живееха телохранителите. Винаги по двама, те придружаваха Азис при всяко излизане от къщата.

Имахме два варианта. Първия — да влезем в апартамента и да си свършим работата, без да будим стражевите кучета. Втория — да нахлуем в двата апартамента едновременно, което щеше да позволи на Хауи да очисти телохранителите, докато Гадния, Томи, Пачия крак и аз смълчим мама и братчето, грабнем Азис и се измъкнем. Предпочитах вариант номер едно.

Иншаллах15. Уви.

Вездесъщият мистър Мърфи, известен със своя закон, беше дошъл с нас на това малко приключение. Когато се изкачих на площадката на третия етаж, вратата отдясно се отвори и по стълбището се разля светлина. Едно рошаво хлапе в пижама се подаде навън с любопитно изражение на лицето.

Замръзнах с надежда, че няма да ме види.

Но очите му говореха друго. Гадния нямаше желание да се опитва да придума хлапето да мълчи. Дочу се тихо бррр от автомата му и един залп от три куршума свали хлапака, преди той да успее да реагира. Чу се как куршумите удрят и натрошават кости и хрущяли в гръдния кош на тангото.

Втурнах се напред, преодолях последните два метра, хванах хлапето под мишница и го извлякох на площадката. Хауи влезе в апартамента на телохранителите с автомат, готов за близка стрелба. Лицето му беше безизразно — знаеше какво трябва да прави.

Гадния и аз се заехме с вратата вляво. Ритнах я достатъчно силно, за да я откача от пантите.

Нахлух. Минах вляво. Гадния отиде надясно. Забелязах движение през прозореца срещу себе си — Пачия крак и Томи Т. влизаха през кепенците, след като чуха вратата. Изви се писък на жена, но веднага беше пресекнат.

Нещата вече започнаха да се развиват така бързо, че всичко ми се стори мигновено. Влязох през вратата на спалнята вляво. Азис се претърколи, като протягаше ръка, за да вземе нещо под дюшека.

— Мамицата ти! — Измъкнах ръката му оттам, като му счупих един-два пръста, и ритнах настрани пистолета, който се беше опитал да вземе. После го опрях до стената, притиснах го с тяло и го почерпих с щедра доза оловна и кожена палка зад ухото. Омекна.

Измъкнах ролката хирургическа лента от джоба си. Томи вече беше извадил своята. Омотахме ръцете и краката на Азис по-бързо от всеки каубой, връзващ теле, и го пуснахме на пода с лице надолу.

Бързо огледахме стаята. Преобърнах дюшека. Под него имаше пистолет. И един тежък, дебел кафяв плик. Взех го и погледнах в него — беше пълен с английски лири, както и с документи. Пъхнах го в големия си вътрешен джоб. След това грабнах тангото от пода и го метнах през рамо. Време беше да се махаме от град Додж16.

— Давай, давай, давай.

Томи се спусна към площадката. Последвах го, като с лявата си ръка търсех предавателя в джоба си. Най-после го намерих, натиснах го силно и прааас — с „пълен напред“ ударих чело в ръба на вратата на спалнята. Отскочих назад. Тялото на Азис ме накара да загубя равновесие. Главата му се фрасна в пода, когато аз седнах зашеметен. Лошо, Дики.

— Шкипере, шкипере! — Томи изтича до мен, хвана ме за ръка и ме изправи.

— Какво? Какво? — Тръснах глава. Това не ми помогна — все още виждах само звездички. След това се осъзнах. Изоставахме от шибания график.

— Давай, тръгвай! Аз съм добре. Добре съм! — Устната ми беше сцепена и носът ми кървеше. Но какво пък, дявол да го вземе — ако няма болка, значи просто не те боли.

Изтичах обратно през хола. Видях две врати за антрето — двойното виждане е признак за сътресение. Мамицата ми — избрах дясната и успях да се измъкна, без да се удрям отново.

Хауи вече беше на площадката. По надупченото му от шарка лице с бронзов тен се четеше тревога.

— Чисто е — каза той и кимна с глава към другия апартамент. — Шкипер, закъсняваме с графика.

Вече знаех чия е вината за това. Моя. Махнах му с ръка да тръгва.

— Давай, давай!

Хауи се спусна надолу по стълбите, за да елиминира евентуални проблеми. Последвах го несигурно, като се стараех да не изоставам, а неподвижното тяло на Азис се люлееше на рамото ми като онази торба с лайна от пословицата. Стъпих накриво на площадката на приземния етаж и си навехнах глезена, но продължих. Обичам болката — тя ми показва, че още съм жив.

Излязох през вратата и видях пред себе си празна улица. Пак лош късмет. Майната ми. По дяволите, къде беше Уондър? Погледнах нагоре и надолу по улицата. Nada17. Човек никога не може да намери шибано такси, когато трябва. Отново натиснах бутона за повикване и започнах да се моля.

За нашето състояние съществува един технически израз: изтакован от козел. Представете си картината: „Петима задници и едно танго чакат да се осерат.“

Мамицата му. Бездействието води до провал.

— Тръгвайте.

На около десетина метра вляво имаше една-единствена улична лампа, която хвърляше неприятни сенки. Петнадесет метра по-нататък тясната, непавирана уличка беше задънена. Някъде наблизо зави глутница кучета. Започнах да подтичвам надясно, куцайки към една пресечка, където знаех, че трябва да мине Уондър.

Дочух ръмженето на мотоциклетите на Томи и Пачия крак. Изреваха покрай мен, като изхвърлиха мръсотия и застанаха начело. Останалите се разпръснаха около мен във формата на каре. Е, поне щяхме да умрем заедно.

Долових движение върху рамото си. Азис се съвзе и започна да вика бързо на арабски. Само това ми трябваше. Метнах го бързо на земята, приложих му задушаваща хватка и той отново се отпусна. Но не преди в половин дузина прозорци да светнат половин дузина лампи.

Имам живо въображение. Нещата, които в момента мислех на Уондър, биха накарали Торквемада18 да повърне. Стиснах зъби и продължих напред.

Стигнахме до пресечката и изпотени се натъпкахме в една врата. Томи тръгна надясно, а Пачия крак даде газ към Цитаделата — за да търсят Док и Уондър.

Струваше ми се, че измина цяла вечност — като безкрайните изчаквания по време на засадите във Виетнам, когато лежах подгизнал и измръзнал в джунглата и чаках Чарли да се покаже. Тогава сме чакали и по два-три часа. Сега не можехме да си позволим повече от две минути.

Дочух кола. Фаровете й бяха угасени. Уондър влезе в пресечката, обърна колата и спря на три метра от нас. Десният му крак натискаше педала за газта докрай и издуваше двигателя на празни обороти.

— Хей, Дик, хуй такъв, насам!

Натъпкахме се в пежото за по-малко от пет секунди. Док вече беше вдигнал задната врата. Докуцуках до нея. Док подхвана Азис под раменете, а Хауи безцеремонно метна задника ми в посока север, после се набута до мен и затръшна вратата отвътре. Гадния седеше на предната седалка. Държеше автомата си в скута. Уондър включи на скорост, като започна да ускорява плавно, за да не пречи на Док, който вече боцкаше Азис в рамото със спринцовката.

— Какво става бе, Уондър, мамицата му!

Уондър се обърна с лице към мен. То плуваше в пот.

— Проклетият двигател отказа, шкипере. Това лайно не струва колкото плешивите гнусни гуми, с които се движи. Док трябваше да ме бута, за да запаля този минетчия.

Не бях в настроение да слушам проклети оправдания.

— Ти нали трябваше да го оправиш, заднико?

Дръпнах пердетата на задното стъкло — така можехме да се усамотим. Пачия крак и Том вече пътуваха към мястото за среща, което си бяхме избрали отвъд Газа. Там щяхме да зарежем мотоциклетите, да навием товара си в един хубав килим, който бях купил на пазара Хан ал-Халил, да го прехвърлим в багажника на колата на Док Трембли, която имаше дипломатически номера и добър двигател. После щяхме да се отправим към Александрия, за да се измъкнем по море en convoy19.

Беше прохладно — около петнадесетина градуса, — но аз все още се потях обилно. Сърцето ми биеше със стабилни 160 или повече удара в минута. Глезенът ме болеше. Устната ме болеше адски. Опипах слепоочието си, където беше започнала да се образува голяма, болезнена, мокра топка с размерите на яйце. Избърсах кръвта от лицето си, издухах окървавения си нос в туниката си и бавно и дълбоко си поех дъх, за да успокоя дишането си.

Вярно е, бях щастлив. Колкото е вярно това, че папата е поляк. И колкото е вярно това, че дивите мечки серат в гората.

Усетих, че Уондър ме гледа в огледалото за обратно виждане. На лицето му се четеше болка. Е, какво пък, мамицата му, нали сме живи. Показах му среден пръст, за да знае, че съм му простил. Той отговори с красноречиво намигане. Върнах му го с цялата енергия, която можех да събера, и най-сърдечно му казах:

— Да ти го начукам, грозен, лайнян, тъп, некадърен бивш моряшки заднико.

На грозното му лице разцъфна широка усмивка.

Док направи бърз преглед на изпадналия в кома Азис. Постави шини на счупените пръсти на тангото, провери дали няма счупени ребра и държа клепачите му отворени, за да провери зениците. След като приключи, погледна критично окървавеното ми лице.

— А с теб какво е станало, по дяволите?

Казах му. Сподави кикота си и светна с тънкото фенерче в очите ми.

— Eniymah feeshmok. (Нямаш мозък.) — Обърна лицето ми наляво, после надясно, като кудкудякаше като арабска emeq (кокошка).

— Ти май си най-смотаният кучи син, който някога се е раждал, знаеш ли това? Имаш късмет, че не си си докарал шибано сътресение. — Измъкна лейкопласт и марля от жилетката си и се зае с разбитото ми лице. — Знаеш ли какво, Дик? — попита той. — Ти си като оня проклет черен гологан — никога не се губиш.

— Doom on you, Док. — С обич му казах на виетнамски да иде на майната си. — Ти си човекът, който винаги иска по някой и друг гологан в ресто.

След като свърши да ме лекува, се обърнах, коленичих като мюсюлманин по време на молитва, облегнах лакти на предната седалка и се зазяпах през предното стъкло. Напредвахме добре по празните улици, като от време на време изпреварвахме по някой камион.

Минахме покрай Ес-Салая, до джамията на Салах ал-Дин, след което се качихме на моста Ел-Гамиа. От другата му страна имаше широк булевард с шест платна, който отиваше на юг край университета до кръговото движение, откъдето ние щяхме да поемем надясно и да тръгнем към пътя за Александрия.

Само че по средата на моста имаше пост. Изграден беше лабиринт от торби с пясък. Забелязах две картечници. Зад тях стоеше бронетранспортьор с насочено към нас двадесетмилиметрово оръдие.

— Мамка му.

— Внезапни проверки.

— Нали това казах, мамка му.

— Правят такива нощни проверки на произволни места. Предполагам, че търсят фундаменталисти — обади се Док Трембли.

Мистър Мърфи щеше да ни го начука многократно. Върви на майната си, Дики.

Обмислих възможните действия. Ако сега се обърнем и тръгнем да бягаме, ще привлечем вниманието върху себе си. Единственият изход беше да се опитаме да си пробием път с лъжа.

Почуках Стиви.

— Продължавай. Карай бавно. И свали това глупаво арабско кепе.

Кепето изчезна. Бързо навряхме Азис на пода зад предните седалки. Гадния и Хауи стъпиха върху него.

Влязохме в ярката светлина на прожекторите, които се захранваха от генератор. Един офицер в бойна униформа, с бронебойна жилетка и автомат „Берета M-12“, провесен хоризонтално през дясното му рамо, ни махна да спрем.

Стиви му размаха ръка в отговор.

Офицерът вдигна ръка. Уондър спря. Египтянинът погледна в колата. Ние, петимата мърляви гринговци, отговорихме на погледа му. Аз поздравих:

— Здрасти.

Док каза:

— Как сте?

— Какво има? — попита Стиви.

Офицерът повика още един човек и започнаха да разговарят на арабски. Гадния и Хауи се приведоха напред, за да скрият по-добре тялото на Азис.

Египтянинът попита Стиви нещо на арабски. Уондър вдигна длани и сви рамене.

— Аз съм американец. Говоря английски език.

— Ти Амеерика? — Египтянинът огледа Стиви критично и каза с прекъсвания: — Къде отива ти?

Уондър леко се размърда в седалката си.

— Туристи сме — обясни той, сякаш говореше на тригодишно дете. — Пирамиди. Отиваме при пирамидите.

Офицерът помисли над думите му. Усмихна се. Кимна.

— Пирамиди — повтори.

— Да.

Той посочи с пръст към парапета от отвъдната страна на моста.

— Излизане.

— А?

— Излизане извън. Моля, покаже паспорт. — Отстъпи леко назад. Видях как беретата на рамото му се изравни с прозореца, а пръстът му се премести от рамката около спусъка върху самия спусък. Знаех, че му трябва натиск само от 2 кг, за да ни направи на хамбургери. Започнах да пресмятам наум колко от десетте войници на блокадата можем да отстраним, ако това се наложи.

Щяхме най-напред да ударим двамата офицери и четиримата картечари — те представляваха най-голямата заплаха. Другите четирима, с автоматите „Калашников“, изглеждаха обикновени срочнослужещи. За тях можехме да се погрижим при втората обиколка.

А що се отнасяше до бронетранспортьора, е, надявах се Док да има поне една граната някъде по себе си.

Ръката ми се спусна надолу към пистолета. Затаих дъх. Щях да очистя офицера с двоен изстрел, а след това и другия.

— Док!

Док Трембли мръдна устни:

— Ще гръмна десния картечар.

— Гаден — леко почуках Гръндъл по рамото, — пада ти се левият.

— Ясно.

Стиви отвори вратата. Надявах се да е скрил пистолета си.

Изправи се. Протегна се. Повдигна края на робата си, завря ръка в джоба на дънките, измъкна един добре смачкан син паспорт и го подаде на офицера.

Той го хвана обратно и ми стана ясно колко добре владееше писмен английски. Въпреки всичко го разгръщаше упорито, докато достигна до египетската виза. Разгледа написаното. След това се усмихна и върна паспорта на Уондър.

— Турист — каза той с широка усмивка на лицето си. — Американски турист. Добре дошъл в Египет. — Дори прегърна Уондър и го разцелува по бузите. После отстъпи и отдаде чест.

Стиви отговори на жеста, като се хилеше широко.

— Предполагам, че това значи, че можем да продължим към пирамидите — високо се обадих. — Да тръгваме, Стиви, момчето ми.

И тогава шибаното пежо издъхна.

— Стиви!

— Знам, знам. — Завъртя контактния ключ. Нищо.

Завъртя го отново. Този път дочухме слабо изпъшкване, двигателят кихна, изхриптя, отново кихна и накрая запали. Стиви даде газ, включи на скорост и тръгнахме, размахали ръце като задници и ухилени като Луис Армстронг на египетските войници.

Когато излязохме от кръговото движение при университета, небето започваше да се променя — от синьо-черно през нощта към ярко пурпурнорозово, предхождащо изгрева на слънцето над пустинята. Извадих големия кафяв плик от джоба си и разгледах съдържанието му.

Имаше египетски паспорт. Разгледах го. Неотдавна беше положена виза за Пакистан. Преброих парите. Петдесет хиляди английски лири — 75 000 долара. За какво ли? Изработил ли ги е, или са предварително платени за някоя услуга? Е, ще ни разкаже за това, рано или късно.

Облегнах се на задната врата, подпрях брада на коленете си, затворих очи и се заслушах в болезнените там-тами, които биеха в главата ми. Замислих се дали вече не съм твърде стар за подобни активни действия.

Moi?20 Твърде стар? Не, в никакъв случай.

Глава 2

Преспах петнадесет минути, след като излязохме от Газа и се понесохме през пустинята по пътя за Александрия. Въпреки няколкото схватки с мистър Мърфи до този момент нещата бяха преминали доста добре. Едно на нула за тюлените.

Да — това сме ние. Тюлени от Военноморските сили. В книгите фигурираме като групи за водене на война със специални методи по море, въздух и суша, въпреки че винаги съм смятал, че тюлен означава спи, яж и си живей живота. Пасмината убийци под моя команда обаче не фигурират в никакви книги.

Бях я създал сам — отделих три взвода — общо четиридесет и осем души — от „ТЮЛЕН-група 6“ и изчезнахме яко дим. Загубихме се за всякакви организационни структури и потънахме в черната дупка на пустинните операции.

Защо? Защото Америка се нуждае от подобна група, за да извършва операции като тази, която преди малко бяхме изпълнили. Честно казано, в наше време има прекалено много бойци, специалисти по военните действия със специални методи — повече от десет хиляди, ако се броят и Специалните сили на армията, ескадрилата за специални операции на Военновъздушните сили, експедиционните отреди на флотата, способни да провеждат специални операции, и тюлените от Военноморските сили. Сега в „ТЮЛЕН-група 6“ има толкова много тюлени, че при повикване вместо от четирите часа, когато командвах аз, групата се нуждае от цял ден и половина, за да се мобилизира.

И тъй като те са толкова много и с толкова многостранни умения, системата забравя единственото нещо, за което са обучавани специалистите по бойни действия със специални методи. Да убиват. Ние не сме въоръжена охрана или умиротворителни сили. Не въдворяваме мир в някой район и не окупираме зони.

Моята работа е да прониквам във враждебни зони и да убивам колкото мога повече врагове, без те да подозират, че съм наоколо, а след това да се измъкна, като не оставям никакви отпечатъци от пръсти.

Но не казвайте това на хората, които сега управляват Пентагона. Повечето от тях смятат, че убиването е лошо нещо — освен ако не е само на думи.

Всъщност системата почти винаги ни е използвала като шпицкоманди за специални операции — с други думи, като сили за бързо разгръщане. Същото като да изпратиш група специалисти по нервна хирургия да ваксинират говеда. Разбира се, могат да го направят, но представете си какво пилеене на таланти е това.

Познавайки слабостите на системата, аз създадох „ТЮЛЕН-група 6“. В момента на раждането си „Шестицата“ се състоеше от седемдесет и двама калени стрелци с точно определена мисия: антитероризъм. Превод: да удряме лошите, преди те да са ударили нас. Колко пъти е използвана по пред назначение? Отговорът е тайна. Но не повече от пръстите на едната ми ръка.

Пет години по-късно създадох „Червената клетка“, група от четиринадесет души с отговорности на две нива. Първостепенната й мисия беше да провери уязвимостта срещу терористично нападение на военноморските съоръжения навсякъде по света. Другата ни задача — тогава пазена в най-строга тайна — беше да се измъкваме по двойки и да неутрализираме лоши типове, преди те да имат възможност да нападнат американските си цели.

Но тези дни отминаха. „Червената клетка“ беше разформирана към края на миналата година. Не била ефективна от гледна точка на разходите и загубите съгласно новите силни на деня в Пентагона. А какво повече правеха петстотинте тюлени от „ТЮЛЕН-група 6“, вместо да трепят лоши типове? Неприятното е, че доскоро често пъти ги използваха като придатък на Държавния департамент, назначаваха ги към бюрата за охрана на дипломатите и към отдела „Престъпници и наркотици“.

Това означава, че учеха африкански полицаи как да създават специални полицейски сили, тичаха след контрабандисти на кокаин в Перу и Боливия или обучаваха служби за професионални телохранители в Турция. По дяволите, в Турция даже ги отклониха от обучението на телохранителите, за да помагат в търсенето на жертви от земетресение.

Е, що се отнася до мен, ако искате да обучавате полицаи в Киншаса, то елате в Агенцията за международно развитие. Ако желаете да преследвате контрабандисти на кокаин из Андите, подайте молба в Агенцията за борба с наркотиците или във ФБР. А ако ви се ще да се разгърнете като спасители, станете бойскаути, по дяволите.

За мой късмет командващият военноморските операции мисли по същия начин. Той воюва доста сериозно, докато ми издейства пълномощията, необходими за създаване на „Зелената група“. За мен това означаваше много. Но той направи още едно добро: още по-упорито се бореше, за да може аз и хората ми да стоим извън нормалната командна верига на Военноморските сили. Аз докладвам на командващия и чрез него — на министъра на отбраната на САЩ и на президента. И на никой друг.

При конвенционалните бойни действия е от изключително значение наличието на точно определена командна верига. В Сомалия — помните ли Сомалия? — командната верига на САЩ представляваше едно голямо осиране, защото не съществуваше. По едно време, в началото на онази работа в Сомалия, един взвод морски пехотинци откри огромен склад с оръжие, принадлежащ на един от най-големите разбойници в Могадишу — Мохамед Айдид. Имаха заповед да взривяват всички складове с оръжие, които намерят, но някакъв помощник на Айдид, който се намирал там, убедил младия лейтенант от взвода да се обади до посолството на САЩ, където някакъв задник канцеларист му казал, че един от специалните ни представители в Могадишу, разбира се, се е споразумял с Айдид — договорили се, че ако той държи оръжейните си складове заключени, ние няма да му ги взривяваме.

— Не ги взривявайте — заповядал писарушката.

Трябвало е лейтенантът да отговори по следния начин:

— Ако не носите жп релси (нашивки на полковник), орли (на полковник) или звезди (генералски) на яката си, то можете да вървите на майната си, сър.

След това е трябвало да изтегли щифта на гранатата, която е държал в ръка, да преброи до три и да я метне в склада.

После е трябвало да каже на сомалийския задник:

— Ако можеш да свалиш ударника от тази шибана граната през следващите четири секунди, иди и го направи. Ако не можеш, шибаният ти склад с оръжие ще гръмне, защото това са заповедите ми, и толкова.

Но лейтенантът не направил това. Пощадил склада. След няколко подобни инцидента Айдид вече е можел да убеди доста сомалийци, че всъщност е силен колкото всичките войски и сложни оръжия на американците, а дори и по-силен. Повярвали му. И след това задачата ни в Сомалия започна да се превръща неизбежно от хуманитарна мисия в едно абсурдно осиране.

Защо? Защото още когато командната верига в Сомалия се е намирала на чертожната маса, всичко е изглеждало объркано като шибана картина на Руб Голдберг21. Военни командири от ООН, американски специални посланици, както и политици от ООН и генерали от Пентагона и всеки от тях се бореше за контрол над войски, използващи различни радиочестоти и муниции, и говореше на половин дузина различни езици. Известно време красивото момченце, което беше директор по комуникациите в Белия дом, издаваше по телефона правила за влизане в бойни действия на американските сили, които патрулираха в Южен Могадишу. Съществуваше така нареченото Обединено командване, но то се състоеше от италианци, нигерийци, пакистанци, американци, англичани и французи — и нито един от тях не поемаше отговорност за нищо.

Веднъж нигерийците и италианците излезли на съвместен патрул. Нигерийците били повалени от снайперисти — загубили шестима мъже.

Какво направили италианците ли? Гледали.

Е, кой си изпати най-много? Не генералите, адмиралите или посланиците, повярвайте ми. Нито пък хората от Белия дом, за чието участие никога не беше съобщено. Редниците умираха. А защо умряха? Защото никой не пое шибаната отговорност. Командваше ги комисия.

Ако беше определена правилно командната верига, като онази, която бяхме създали по време на операция „Пустинна буря“, нещата може би щяха да са по-добри. Не идеални, защото войната е неточна шибана наука, пълна с онази непредсказуема „мъгла на войната“, която Клаузевиц22, големият пруски философ на войната, е нарекъл „la friction“. Но щяха да загинат по-малко войници, по-малко семейства щяха да погребват синовете си. Командната верига е важна. Край на проповедта.

След като казах това, позволете да добавя, че при специалните бойни действия не може да се използва нормалната командна верига, защото има твърде много нива, което забавя реагирането до неприемливи стойности. Неконвенционалните бойни действия изискват бързи реакции, неконвенционална командна верига, а ние с командващия военноморските операции направихме точно това за групата ми. Моята командна верига е проста — президентът или министърът на отбраната говори с командващия военноморските операции, а той — с мен.

Командващият измисли тази уникална командна верига от мое име въпреки абсолютното, ясно и категорично противопоставяне на заместника му, новопроизведения вицеадмирал Пинки Прескът III, заместник-командващ военноморските операции. Но това можеше да се очаква.

Пинки Фъшкията, както обичам да му казвам, е син и внук на адмирали. Пинки Първи бил натресен на армията, защото като псевдоаристократ от известна фамилия от Филаделфия, но без пари в тръстов фонд, е трябвало да си изкарва прехраната. Затова го изпратили в Анаполис. Малкият Пинки Втори тръгнал след черните обувки на баща си двадесет и пет години по-късно и — сякаш за да докаже принципа на Питър23 веднъж и завинаги — Пинки Фъшкията от випуск Анаполис ’72 завършил цикъла. За щастие на нацията мисис Пинки Фъшкията по мъж, по баща Хариет Лизнипенис Цунихуй от град Син тестис, Пенсилвания, не беше произвела никакви деца. Както и да е, след Анаполис Пинки беше успял някак си да издържи базовото обучение по подводна диверсия и да стане тюлен. Е, нека бъдем честни. И той носи същия тризъбец като мен. Но никога не е бил в бой. Никога не е водил хората отпред. Никога не е правил в армията друго, освен да воюва на хартия, което го прави въплъщение на всички Кретенясани Кирливи Командири — пълен със сланина задник, негоден за нищо мозък от лайна, приличащ на кофа с изпражнения канцеларист. Става ли ви ясно за какво говоря?

Той се превърна в проклятието на моето съществуване, откакто станах командир на „ТЮЛЕН-група 6“, и беше най-старшият надут тъпанар в ГБДСМВМС — за непросветените измежду вас това е комодорът на Група за Бойни Действия със Специални Методи 2 на Военноморските Сили. Строго спазваше устава, беше специалист по писане на докладни записки и правеше всичко, което е по силите му, за да ме прати на военен съд, когато бях командир на „ТЮЛЕН-група 6“. А когато не успя, изхарчи 60 милиона долара от парите на Военноморските сили, за да ме разследва. Когато и от това не излезе нищо и се уволних с пълна пенсия, той предаде досието ми в службата на главния прокурор на страната.

Мислех си, че махна ли се веднъж от армията, Пинки ще изчезне от живота ми. Но преди около две години той и както много по-късно открих, командващият военноморските операции намериха начин да ме върнат на редовна военна служба, колкото и да не го исках. Отмъкнаха ме, за да разреша един малък проблем: няколко ракети „Томахоук“ с ядрен заряд. Тогава казаха, че ме викат само временно.

Е, „временното“ ми връщане продължаваше вече повече от година. Наистина, Пинки успя да разформира „Червената клетка“. Но не беше в състояние да ми попречи да създам друга малка група от истински стрелци, за да изпълним изключително важната антитерористична мисия, в която аз и командващият военноморските операции вярвахме толкова силно. И, разбира се, въпреки всички глупости на Фъшкията аз успях да прескоча до Дам Нек във Вирджиния, където в момента се намира базата на „ТЮЛЕН-група 6“, и си тръгнах оттам с петдесетина старомодни стрелци мародери.

Въпреки абсолютните, категорични и безусловни заповеди на Пинки базата на „Зелената група“ е разположена в пълния със змии и езера район от двеста и нещо акра зад вила „Свирепия“, където бях издигнал нелошо стрелбище с мишени, както и функционални двадесетметрови стрелбища за пистолети и картечници. Имам място за петдесет стрелци в пригодената кошара, гладиатор с тежести на открито, а в мазето до сауната — гладиатор с половин тон железария. Имам две вани с джакузи24 — на открито и вътре, изборът е свободен, — петметров мокър бар и не по-малко от двадесет каси бира „Куърс лайт“ и „Строх“ по всяко време.

Разминава ми се, защото на командващия военноморските операции му е все едно къде сме разквартирувани, стига да си вършим работата. Пинки от своя страна получава хемороиди от това, че не съм в резервата. Заслужава си ги до един. В края на краищата точно той обра всички заслуги за случая с ракетите „Томахоук“. Получи още една звезда — носи три звезди, но получава заплата на контраадмирал, защото все още не е одобрен от Сената.

В същото време се нареди като заместник-командващ военноморските операции и каза „Благодаря за всичко, Дики“, като завинаги разформира „Червената клетка“, която бях създал и проектирал, за да изпитва готовността на Военноморския флот за борба с терористи. Него го произведоха, а мен ме чукаха. Както обикновено.

Уондър промъкна пежото в Александрия малко след 08,00 и се свързахме с Док Трембли и останалите на източния край на „Път 26 юли“, който минава покрай Средиземно море. Наетата от нас гемия беше завързана под военната железопътна гара в западното пристанище, на около две мили, или шест минути път оттук. Знаех, че е на шест минути, защото по същото време бяхме преминавали маршрута два пъти.

Само че сега Александрия беше блокирана. Нищо не се движеше. Трябваха ни шест минути да изминем половин пресечка — автомобили за осем платна бяха натъпкани в улица с четири. След петдесет минути бяхме изминали още няколко пресечки и се намирахме в средата на огромно задръстване на половината път до Мидан Тахрир (площад „Тахрир“) точно пред централната автогара. Оттук нататък въпреки дивите жестове на половин дузината регулировчици с черни униформи от пътната полиция и какофонията на клаксоните, заради които не се чуваше нищо, нито една кола не беше помръднала.

Започнах да се притеснявам. Какво, по дяволите, ще стане, ако Азис, увит в килима в багажника на колата на Док, се задуши от отработените газове — шибаният площад изглеждаше син от дизеловия пушек, а и в Египет каталитичните конвертори са непознати. Точно сега нямах нужда от труп.

А какво ли можеше да се случи, ако той дойде в съзнание и започне да тропа по капака на багажника? И това не ми беше необходимо сега.

Седанът на Док се намираше две коли пред мен, но автомобилите от двете ни страни бяха толкова близо, че не можех да отворя вратата. Излязох през задната врата на пежото и се промъкнах край пълна с моркови конска каруца и огромна цистерна, до която на празни обороти работеше мерцедесът на Док.

Той свали стъклото.

— Какво да правим?

— Тревожи ме пакетът ни.

Кимна с глава.

— И мен. Бих искал да му дам малко вода.

Сега съжалявах, че зарязахме моторите извън Кайро — Томи щеше да отиде напред и да разбере какво става, по дяволите, след което да ни намери друг маршрут. Сега просто бяхме заклещени.

— Какво да правим, шкипере?

Нямахме голям избор.

— Ще чакаме и ще се молим — отговорих.

Бях на половината път до комбито, когато се обади сигнализаторът ми.

Извадих го от джоба си и погледнах дигиталния екран. Номерът, който видях, беше на телефона върху бюрото на Пинки Прескът.

Нямаше никакви пълномощия над мен, така че да върви на майната си — нека чака. Натиснах бутона за прекратяване на връзката. Десет секунди по-късно шибаното нещо взе отново да звъни.

След три минути и шест позвънявания реших да му позволя да прави каквото иска. По дяволите, нали шибаната ни кола не можеше да тръгне наникъде.

Посочих автогарата.

— Ще ида да се обадя по телефона, преди този задник да почне да звъни на всички ни.

А защо просто не изключиш проклетото нещо? — питате. Добър въпрос. Отговорът е, че не мога да го изключа. Командващият военноморските операции го направи специално за мен. Знае, че обичам да действам без допълнителни заповеди, което означава, че вземам стрелците си и заминавам, като оставям горе-долу следната бележка: „Уважаеми отговорен офицер, ако няма други заповеди, аз ще ида днес да убия двама от лошите.“

Та тази малка „Моторола“ на хълбока ми е каишката, с която съм привързан към командващия военноморските операции. Ако не му хареса какво правя, може да ме намери по всяко време навсякъде по света и да ме спре.

Това нещо не звъни всеки път. Ако съм по средата на някоя деликатна работа, мога да превърна шибания звънец във вибратор. Но не мога да го изключа. Опитах се да го загубя преди шест месеца, но командващият военноморските операции пак ми намери цаката. Каза, че ако загубя проклетата вещ, ще загубя и званието си, а хората ми ще бъдат разпратени по други части и поделения. Така ме накара да кротувам и да внимавам. Знаете ли, пет лайна не давам за званията и за заплатите, които се дават за тях. По дяволите, „Свирепия“ ми докара цял камион пари в брой, а продължението, „Свирепия 2: Червената клетка“, беше дори още по-добре. Така че не съм тук заради парите.

Правя това, защото Пинки, в чийто речник изобилстват думи като съкращения и фрази като да получиш повече с по-малко, беше щастлив да следва указанията на министъра на отбраната. Затова преди шест месеца разформира „Червената клетка“ като част от така наречената мярка за съкращаване на разходите по военните действия със специални методи. Според мен направи огромна грешка. Единственият начин да му го докажа беше да остана на действителна служба, да работя за командващия военноморските операции и да отстоявам идеите си.

Антитероризмът — или АТ на езика на Военноморските сили — е ненужен според Пинки. Неговият възглед, случайно споделян от повечето шефове в йерархията на Военноморските сили и Пентагона, е, че АТ не е рентабилен и затова може да бъде изхвърлен зад борда, без да се нарушава ефективността. АТ е скъп и разрушителен. Изисква скъпо, интензивно и опасно обучение. Умират хора. Изразходват се много пари без материални резултати. Това, което Пинки не може да разбере, е, че „материален резултат“ има тогава, когато някое шибано танго не взриви някой самолетоносач в Норфолк или не убие някой задник с четири звезди в Неапол, или се откаже да отвлече самолет от военноморската авиобаза Пойнт Могу.

Както и да е, когато „Червената клетка“ беше разформирана, възможността на Военноморските сили да обучават командири на бази в защита срещу тероризма беше напълно загубена. Загубена, защото Пинки направи необходимото да не останат никакви „спомени“ от антитероризма. Нямаше кой да казва на командирите на бази: „Е, ние ви изядохме с парцалите през 1990 г., върнахме се и ви сдъвкахме през 1994 г., а сега сме отново тук, за да ви покажем какви са най-новите методи на тангата за проникване и как да ги предотвратявате.“

Командващият военноморските операции, Бог да го благослови, прозря достойнствата на аргументите ми, че все още има нужда от антитероризъм. Затова можах да измъкна стрелците си от безтегловността им в Дам Нек и да образувам ядрото на „Зелената група“. Не за да стана адмирал или да си гарантирам пенсията. Той знаеше, че го правя, защото вярвам в мисията, вярвам в хората си и ако трябва да преглътна малко лайна, за да бъде изпълнена мисията ми и да запазя сплотеността на групата, то бих затворил очи и бих дъвкал. Командващият ме познава достатъчно добре, за да знае, че се ръководя от това правило, което искам и моите мъже да спазват. Правилото, което гласи: „Не трябва да ти харесва — трябва просто да го направиш.“

Пробих си път в станцията и намерих Telephone et Telegraphe Centrale Bureau25. Имаше опашка от двеста-триста души. Излязох навън. Вляво видях навес над входа на някакъв хотел. Втурнах се вътре и отидох право на рецепцията. Дебел администратор, който пушеше с цигаре от оникс, вдигна очи към мен — имаше отегчено лице на дребен буржоа и зяпаше в телевизора на гишето зад него.

— Min fadlaak. Fee tèlèphon? (Имате ли телефон, моля?)

Обърна се към мен:

— Гост на хотела ли сте?

— Не.

Поклати глава.

— Asif. (Съжалявам.) Телефоните са само за гости на хотела.

— Много е важно.

Той вдигна рамене.

— Съжалявам.

Екранът на телевизора привлече погледа ми, защото показваше военноморски плавателен съд. Изглеждаше ми познат — самолетоносач на Военноморските сили, който бях виждал преди. Посочих:

— Какво е това?

— „Си-Ен-Ен“. — Администраторът изтърси внимателно остатъка от цигарата си в месинговия пепелник. — Нещастен случай някъде в Англия. Неприятен — поклати глава той.

— Бихте ли усилили говора?

Сви рамене.

— Разбира се.

Преодоля двата метра разстояние до телевизора и бавно, много бавно завъртя копчето. Камерата увеличи изображението и разбрах, че виждам главния док на базата на Кралските военноморски сили в Портсмут. Тази седмица командващият военноморските операции гостуваше там на стария си приятел сър Норман Елиът, британския адмирал на флотата, за да участва в спирането от експлоатация на самолетоносача „Маунтбатън“26, на чийто борд командващият беше служил по време на обмен с Кралските военноморски сили в началото на седемдесетте години. Все още се виждаше много дим. Експлозията трябва да е била адски силна.

— „… размерът на щетите. Бомбата е избухнала под мостчето за качване на «Маунтбатън» точно когато американският командващ военноморските операции и адмиралът на флотата се качвали на борда.“

Разбрах защо Пинки ме викаше.

Предполагам, че съм изглеждал доста зле, когато казах на момчетата какво е станало, защото Док предложи да взема нещо успокоително. Махнах му с ръка да се разкара и свиках бърз съвет посред шибаното задръстване. Въпреки заповедите да доведа мисията докрай, щяхме да се разделим. Нищо нямаше да ме спре да тръгна след убийците на моя командващ. Затова Томи щеше да се заеме със срещата и превозването на тангото. Аз щях да понеса топките си бързо-бързо към Лондон и да разбера кой е очистил командващия военноморските операции. След това щяхме да се съберем и да избием задниците, и то колкото е възможно по-бързо. Списъкът на заподозрените съвсем не беше дълъг — начело стоеше ИРА, последвана от същия тип фундаменталистки мюсюлмани, какъвто имахме в колата на Док.

Нямаше значение. Които и да бяха, щяха да умрат.

Разбрахме се да се срещнем в Лондон най-късно след 72 часа.

— Обадете се на мастър главен старшина Вебер в службата на командващия ВВС на Американските военноморски сили в Европа — казах на Томи.

Ханс Вебер, стар приятел и старши муфтаджия, беше старшият свръхсрочнослужещ, който работеше за командващия ВВС на Американските военноморски сили в Европа. Можеше да уреди да се качат на самолет от Сигонела, след като се отърват от Азис. И щеше да знае къде съм по всяко време.

Взех дрехи за преобличане и един найлонов сак и тичешком се отдалечих от задръстването, за да намеря такси за малкото летище на Александрия. Ако можех да хвана самолет за Кайро към 11,00, знаех, че ще успея да се кача на самолета на „Иджиптеър“ в 14,00 за Лондон и да пристигна привечер. Проклетият сигнализатор пак се обади. Е, щях да имам достатъчно време да звънна на Пинки от международното летище в Кайро. Честно казано, пет пари не давах да разбера какво иска.

Глава 3

Самолетът се наклони настрани и се спусна над Уиндзорския замък през проливния дъжд, отскочи три пъти и накрая се успокои върху пистата на летище „Хийтроу“, включи реверса на двигателите и изрулира до пътническия ръкав. Тръгнах по пътеката и се натъкнах на безупречно нагласената, хубава, идеална фигура, на подполковник Ранди Реймън, който ме чакаше, хванал в ръка черен дипломатически паспорт с моята снимка. Подаде ми го, като го държеше между показалеца и средния пръст, вероятно за да не се докосне до мен. Е, аз наистина бях доста по-стар от него.

Ранди е от онези хубави момченца тюлени администратори от Анаполис, които не са се калявали в боя, но обичат да говорят наперено, да се надуват и да се хвалят с емблемата си, когато не са сред хора от частите за специални действия. Освен това, що се отнася до жените, той е легенда, поне в собствените си очи. Казвам в собствените си очи, защото на осмия месец след сватбата съпругата му го зарязала заради един свръхсрочнослужещ в „ТЮЛЕН-група 4“.

Когато сформирах „ТЮЛЕН-група 6“, Ранди беше начинаещ лейтенант и дойде при мен да се моли да го включа като административен офицер. Отказах му. В края на краищата в моята част нямаше административни постове, а само места за стрелци. А и той не беше мой тип. Беше един мърльо с вечно набола брада, който все се оплакваше и винаги намираше оправдание за това, което не е направил. Смяташе, че го бива повече от хората му, въпреки че именно благодарение на тях изглеждаше добре. А най-важното беше, че искаше да се включи в „ТЮЛЕН-група 6“ не за да убива лоши типове, а защото назначението би се отразило добре на досието му. Обясних му нещата приблизително така: „Много съжалявам, моряче, но нямаме места за отбиване на номера.“ После го изритах през вратата.

Аз може и да не го исках. Но не и следващият командир. В момента той е тюлен от „Група 6“ при ГВМССАЩЕ — на английски език това означава, че Ранди е разпределеният тюлен от „Шестицата“ в службата на главнокомандващия ВМС на САЩ в Европа. Тази служба се намира от другата страна на Гроувнър скуеър срещу американското посолство, в сградата на Норт Одли стрийт, която през Втората световна война е била главен щаб на генерал Дуайт Д. Айзенхауер27. Задачата му е да съветва главнокомандващия по въпросите на бойните действия със специални методи и вариантите за прилагане на контратерористични мерки, да осъществява връзка със съответните колеги, да насърчава сътрудничеството във връзка с тактическите и стратегически действия, да поддържа активна връзка на място и да докладва за всички дейности.

Това пише в книгите. А колкото до съветване на главнокомандващия във връзка с неконвенционалните бойни действия и тероризма, Ранди не го биваше да изготви план дори и за пикник. А според слуховете в Дам Нек „задълженията“ му, както сам ги описвал, включвали обеди в клубове с хора от министерства и служби на вътрешните работи, приказки по коктейли в посолства и осигуряване на чаровна компания на самотните дами на дипломатическите вечери, които се провеждаха два пъти седмично при посланика.

Вместо да гледа на назначението си като на предизвикателство, той го беше приел като ваканция. Затова веднъж на всеки четири седмици присъстваше на официални срещи с колегите си — специалисти по въпросите на войната със специални методи от Британското МО или Министерство на отбраната на САЩ. На всеки шест месеца прекарваше по три часа в 22-ри полк на Специалните сили на Великобритания в Херефорд и по три часа със Специалната корабна ескадра на Кралските военноморски сили в Пул.

Когато назначението му изтече, ще стане командир на тюлени. Може би ще успее да научи хората си да танцуват валс и да ядат ордьоври.

Познавам този тип хора. Когато през седемдесетте години бях военноморски аташе в Пном Пен, прекарах тринадесет месеца в Камбоджа и записах в актива си 287 дни с бойни действия. Един от назначените след мен на тази служба, човек с обноски, когото ще нарека лейтенант Паркетен кавалер, записа в актива си нула часове с бойни действия. От друга страна, прекара 314 последователни следобеда в cercle sportif28, най-изискания клуб с басейн, в разговори с местните богаташи и изпращаше до Вашингтон докладни записки с негови версии на разузнавателни факти и парчета информация. Познайте кой стана адмирал и кого разследваха за 60 милиона долара.

— Благодаря. — Пъхнах паспорта в джоба на коженото си яке и потупах Ранди по рамото за поздрав, защото, изглежда, не желаеше да се ръкува с мен. Тръгнахме по дълъг коридор към емиграционната и митническа служба.

— Какво има? — Трябваше ми съвсем неподправена информация.

— Лоши работи, Дик. В адмиралтейството са полудели — не знаят какво, по дяволите, се е случило. Освен това никой не е поел отговорността. И нашата служба откача — главнокомандващият е в Бетесда. Ще му правят операция на пикочния мехур. Няма да е в действие повече от месец. Лошите неща ще се оправят от само себе си: заместникът на главнокомандващия пристигна днес следобед с „Конкорда“ заедно с още дванадесет следователи от най-високо ниво на Военноморската следствена служба. Събират разузнавателна информация, пишат отчети и се опитват да разберат какво е станало.

Да разберат ли? Ще оплескат всичко. Пинки беше прахосал под 2500 долара за билет, за да докара няколко некадърници от Военноморската следствена служба, а е трябвало да докара пчелите работници — аналитиците от Разузнавателното управление към Министерството на отбраната и стрелци тюлени. Военноморска следствена служба? Името им е просто едно шибано противоречие. Това е същата Военноморска следствена служба, любезни читателю, която успяваше многократно да осере всяко разследване, до което се е докосвала — от шпионския кръг „Джони Уокър/Джери Уитуърт“ до провала на американското посолство в Москва, случая Джонатан Полок и до прахосаните шестдесет милиона — да, правилно ме чухте, шестдесет милиона — от вашите долари, данъкоплатци, за лова на вещици, който организираха за моя милост.

Това е същата Военноморска следствена служба, наречена Адмиралското гестапо, защото адмиралите я използват, за да разрешават политически спорове и войни за територии, като подслушват телефоните си, четат писмата си и предизвикват следствия един срещу друг, както мафиотските шефове използват убийци, за да разрешават вътрешните борби за власт в Коза Ностра.

Поклатих глава.

— Къде е Пинки?

— Използва офиса на главнокомандващия. Когато излязох, той беше тръгнал на вечеря със сър Обри Ханском Дейвис.

— Оня с монокъла от Министерството на отбраната ли?

Ранди повдигна вежди изненадан.

— Ти познаваш сър Обри? Аз дори не мога да си уредя среща с него.

Никак не се изненадах, защото познавах Ранди.

— Познаваме се.

Сър Обри Ханском Дейвис беше свръхшпионин от Министерството на отбраната, който се занимаваше с войната със специални методи. Бях му представен в дома на бившия министър на отбраната преди около година. Беше хладен като умряла скумрия, а и по душа беше такъв. Той и Пинки сигурно се погаждат като отдавна разделили се братя.

Доста проблеми създадох на британската митническа служителка. Е, не аз ги създадох, а снимката ми в дипломатическия паспорт, който ми даде Ранди — много стара, на нея бях подстриган по военному и с парадна униформа. Предполагам, че такава са имали в досието ми при главнокомандващия на ВМС в Европа. Дамата от емиграционната служба, която ме гледаше през паспортното гише, не видя особено много парадна лъскавина по мен. Онова, което видя, беше един осран див словак с маниакален поглед, голяма като яйце синина на челото и тридесетсантиметрова опашка.

Усмихнах се и посочих паспорта.

— Тук не съм истински — казах и се наведох по-близо. — Ето ме такъв, какъвто съм.

Тя се отдръпна, колкото позволяваше столът й.

— Хмм. — Не беше убедена. Повика един от колегите си. Поговориха. Провериха компютъра. Накрая ми подпечата паспорта и махна с ръка да тръгвам.

Настигнах Ранди, който се хилеше презрително в зона „Хиленето забранено“ от другата страна на портала, и тръгнахме към таксиметровата стоянка, където се намираше кола на посолството и предизвикваше малко задръстване сред лекото вечерно движение. Той ми представи своята версия на случилото се по време на четиридесет и пет минутното пътуване. Командващият беше пристигнал преди три дни. Пътувал с малко багаж — трима адютанти и двама души охрана. Всички се настанили в хотел „Мариът“ на Гроувнър скуеър, за да бъдат близо до посолството и врата до врата с главнокомандващия ВМС за Европа.

Вечерта, когато пристигнал, главнокомандващият дал коктейл в апартамента си за приятелите си от Въоръжените сили на нейно величество, както и за отбрана група американски военни. Изглежда, си прекарвал изключително добре. На втория ден провел тричасова среща с британските си колеги в Адмиралтейството на Уайтхол, след това обядвал шотландска сьомга, haricots verts29, варени картофи с масло и Pouilly-Fuise30 с бившия премиер-министър в ресторанта на хотел „Конот“. Следобед имал тричасова частна среща със сър Обри Ханском Дейвис в Министерството на отбраната, след което бил почетен гост на приема на сега мъртвия си колега от Кралските военноморски сили. Приемът продължил до късно вечерта в огромния клуб на Военноморските сили и армията на „Пикадили“.

Бил в слънчево настроение в 06,00 сутринта, когато Ранди го придружил до колата му. Закарали го в Хайд парк, където сър Норман Елиът, адмиралът на флотата, седял в хеликоптер на Военноморските сили, приземен на половинкилометровата затревена площ, около която пазел кордон бойци от Специалния отдел. Двамата стари приятели отлетели заедно и Ранди не го видял повече.

Това беше много добре за автор на светски статии. А имаше ли разузнавателна информация, която да използвам? Кои копелета със скапани топки го бяха убили? Какво правеха британците? Какво правехме ние?

— Какво, по дяволите, става, Ранди?

Ранди не знаеше. От една страна, ИРА не бяха поели отговорност за взривяването и следователно малко вероятно беше да са те. От друга страна, никой друг не беше поел отговорността.

— Какво казват приятелите ти в МИ5? Ами Специалният отдел?

МИ5 беше Британската разузнавателна и правоприлагаща служба. Специалният отдел отговаряше за антитерористичните действия на Скотланд Ярд.

От погледа на Ранди разбрах, че той няма „приятели“ в МИ5 — или където и да било. Мамка му, какво ли прави този некадърник с лайнян мозък, освен че пие шери? Представа нямах.

— Херефорд? — Това беше щабът на 22-ри полк на Специалните сили. Специалната група в Специалните сили, състояща се от 48 души и решена да воюва с тероризма, трябваше да работи нонстоп по този въпрос.

— Обадих им се днес следобед — разговарях с дежурния офицер. Каза, че в момента нямат никаква информация за мен, че все още я обработват.

Разумно. Защо ли трябва да споделяш разузнавателната си информация с някакъв задник?

— Ами Пул? — Там беше щабът на Специалната ескадра на Кралските военноморски сили.

— И там се обадих. Командирът ми е приятел. Джеф Лайъндейл.

— И? — Започвах да ставам нетърпелив.

— Все още не ми се е обадил.

Реших сам да събирам разузнавателна информация. Очевидно младият Ранди Реймън нямаше да ми свърши никаква работа. Всъщност вероятно вече е размътил водата. Не бях особено щастлив от това. Спряхме на Гроувнър скуеър. Тръгнах към огромната сграда на американското посолство, след което се насочих към входа на службата на главнокомандващия ВМС в Европа.

— Искам апартамент в хотел „Мариът“ — казах на Ранди. — Трябват ми офис, засекретени факс и телефон, три леки коли и шест пистолета „Хеклер и Кох“ девети калибър. Още шестима души от моите хора идват насам.

— Апартамент? Коли? Пистолети? Дик, това е невъзможно.

Нямах настроение за отговор „невъзможно“. Грабнах го за реверите на безупречно изгладената униформа, сплесках го върху декоративните двуметрови шипове от ковано желязо около бившия щаб на Айзенхауер и приближих лицето му до своето, докато почти опряхме носове.

— Хей, лайнян мозъко, ти май не ме разбра. Искам апартамент в „Мариът“, засекретен телефон и факс, три леки коли и шест пистолета девети калибър или ще те натроша на малки шибани парченца и ще те натъпча в шибания улей още сега. Напълно ясен ли съм сега, мамицата ти?

Погледът ми, изглежда, го беше убедил, че говоря сериозно, защото адамовата му ябълка започна да подскача като някаква шибана плувка и той преглътна:

— Ддда, сър.

Каза „сър“ точно според устава.

Пуснах го и той се измъкна встрани от мен.

— Радвам се, че се разбираме, Ранди. Сега върви на майната си, защото не искам да те виждам, нещастен миризливецо, и ми вземи апартамента в хотела. Имам сериозна работа.

Аз замъкнах задника си на Норт Одли стрийт зад ъгъла. Показах документите си за самоличност на цивилния служител от морската пехота зад бронираното стъкло, получих картон с надпис „посетител“, пъхнах го през електронната врата и влязох. Взех асансьора за втория етаж, където се намираше стаята на главния старшина на службата на командващия ВМС в Европа.

На вратата имаше име „Х. Вебер“. Почуках три пъти и почаках.

Отвътре се дочу нетърпеливо ръмжене:

— Влез.

Заврях глава през вратата.

— Бих влязъл, но още не ми е станал, Ханси, тъпо, нещастно, осрано, шибано нацистко копеле с черни обувки.

Върху грозното му лице в другия край на стаята се разля усмивка, широка цял метър.

— Полковник Хуй — сър!

Приятно ми беше да се отнасят към мен с такова уважение. Заобиколи бюрото си, сграбчи ме, вдигна ме от пода, завъртя ме наоколо, сякаш танцувахме валс, смаза ми кокалите в прегръдката си и накрая ме постави обратно на земята.

Ханс Вебер е един от старшините в неофициалната мрежа от стари моряци на Военноморския флот, която наричам „моята обезопасителна мрежа“. Сега е главен старшина при машините, но когато служех с него на американския боен кораб „Джоузеф К. Таусиг“, беше един срамежлив, жилест и смотан огняр със звание матрос. А това, приятели, е малко по-добре от обикновена сажда.

„Таусиг“, малък ескортен ескадрен миноносец, беше първото ми назначение след Омазването до Шията, както наричах офицерската школа. Като мичман, което е най-нисшата форма на офицерски живот, бях назначен в котелното, където работех като бекас, или офицер инженер, и се грижех за котлите. За разлика от повечето мичмани преди мен аз сам проверявах котлите и трюма. В края на краищата бях влязъл в офицерската школа като жабар водолаз на срочна служба. Това означаваше, че мога да се гмуркам така добре, както и да се бия и да пия бира. И знаех как работят машините, защото, вместо просто да чета в учебниците как работи един кораб — така правят задниците от Анаполис, — трябваше да разглобявам и да сглобявам разни неща още когато бях в групите на тюлените. И за разлика от повечето мичмани нямах нищо против да се пооцапам. Затова вместо спретната светлокафява униформа носех зелена бойна униформа на тюлен и се катерех чак над котлите, и се гмурках под трюма, преди да се подпиша под всяка работа, която бях заповядал да свършат.

Тогава Ханси беше на осемнадесет или деветнадесет години. Американец първо поколение — нюйоркчанин от Йорквил, Манхатън. Като за нюйоркчанин беше рядкост — вглъбено в себе си, тихо хлапе, което вършеше само каквото му заповядат. Не проявяваше никаква инициатива. Стоеше настрани. Самоналожената изолация водеше до търкания в котелното, защото останалите решиха, че Ханс се смята за нещо повече от тях.

Един ден, когато пиехме кафе в столовата, разбрах защо Ханс е сам: като дете са го тормозели в училище заради германския му произход. Вижте, в Ню Йорк много ирландчета, полячета или унгарчета от Йорквил, загубили бащи, чичовци, братя или братовчеди през Втората световна война, не хранели много обич към едрото, тромаво русокосо хлапе, което говореше английски с немски акцент, защото родителите му все още шпрехен нищо друго освен зи дойч вкъщи.

Опитвах се да накарам Ханс да излезе от черупката си. Беше прекъснал да ходи на училище и се записал в армията, за да покаже, че е „добър“ американец.

— Хей, заднико — казах му, — аз също се бях отказал да уча, но я ме виж. Така че стига глупости. Ако наистина искаш да бъдеш добър американец, недей само да дрънкаш за това, мамицата ти, а го докажи.

Когато напуснах „Таусиг“, за да се явя в „ТЮЛЕН-група 2“, Ханс се беше записал в училище, за да завърши средното си образование. След като получил гимназиалната си диплома, се записвал във всеки изпречил му се кореспондентски курс. Поддържахме връзка. Аз следях придвижването му във флотата и в званията.

Сега той беше старшина — най-високото звание, до което може да достигне срочнослужещият по договор. Назначен беше в Лондон като главен старшина в службата на главнокомандващия ВМС в Европа. И нищо че кабинетът на главнокомандващия по-надолу в коридора беше по-луксозен, точно Ханс се намираше в стаята, която всъщност е служела на Айзенхауер за канцелария. Управляваше щаба и персонала на адмирала. Някои дори казваха, че самият Ханс е шибаният главнокомандващ ВМС в Европа. Винаги, когато минавах през Лондон, сядахме на приказка в „Козата“, малка опушена кръчма на улица „Стафърд“, където, изглежда, нямаха нищо против скъпите пури на Ханси, а и вурстчетата бяха не по-лоши от тези в Йорквил.

Прекара ръка през побеляващата си коса.

— До момента денят беше напълно изтакован. Ето защо се радвам да те видя, Дик. Надявах се, че ще се обадиш. Бира? — Посочи с пръст към малкия хладилник под масата.

— Мислех си, че никога няма да ме попиташ за това. — Взех си една кутия „Куърс“, отворих я и жадно отпих. — Дявол да го вземе, бирата ти е хубава.

Седнах в един фотьойл с лице към бюрото на Ханс.

— Разказвай сбито, старшина, защото прекарах последния час с Ранди Реймън и не знам повече, отколкото когато слязох от шибания самолет.

Не беше необходимо много време, за да ми разясни нещата. В общи линии ситуацията беше ОВП — Осрана без Възможност за Почистване. Заместникът на главнокомандващия — заместник-командващият по военноморските операции — беше поел временно командването във Вашингтон. Първото нещо, което направил, е да изпрати Пинки Прескът тук, за да не му се пречка. Така предполагаше Ханс. Вероятно е забравил, че в края на седемдесетте години Пинки е служил в продължение на три години тук, в Лондон, и все още смята, че има влиятелни приятели, защото, щом пристигнал, се монтирал в кабинета на главнокомандващия и започнал да „води“ разследването.

— Точно като шибания принц Джон31 във филма „Робин Худ“ — горчиво каза Ханс. — Кралят е мъртъв, да живее кралят.

Нещата бяха осрани. Затова Ханси започнал сам да върти телефоните. Беше установил, че нападението не е от ИРА. Каза ми, че от експлозията се разбира, че е било някаква мина, взривена с радиоуправление, или поне така му е обяснил един помощник при оръдията от Кралските военноморски сили.

— Според оня старшина шибаната мина е пробила десетметрова дупка в трюма на самолетоносача, но е била нагласена така, че да експлодира нагоре, не само навътре към кораба. Трябва да е поставена от водолаз, нали?

— Или водолази. Едно от нещата, в които искам да се уверя сам.

Обясних, че планирам соло пътуване до Портсмут, за да хвърля око на мястото на престъплението и да събера информация от първа ръка.

— Звучи ми добре.

Ханс отпи малко кафе от огромната бяла чаша на бюрото си и продължи. Пинки и задниците от Военноморската следствена служба били откачили. Пинки настоявал британците да го информират, без дори да присъства свързочник или политически съветник от службата на командващия ВМС в Европа. А и си криел получената информация. Ханс каза, че за момента не съществуват никакви планове. Не се предприемат никакви действия.

— Седим си с пръсти в задника и чакаме някой да ни каже какво да правим. Мама му стара, Дик, загубихме един от най-добрите си моряци. И какво правим? Само си говорим, мамицата му. — Погледна ме. — С какво мога да помогна?

Казах му какво бях искал от Ранди Реймън. Ханс поклати глава.

— Не, това няма да стане. Той просто ще изтича при адмирал Прескът.

Е, през следващите тридесет и шест часа моите хора щяха да дойдат и за тях ми трябваше място и снабдяване. Ханс си отбеляза в бележника и промърмори:

— Готово.

— Има едно по-сериозно нещо, старшина: ще искам да изкрънкаш за мен водолазен костюм и бельо, размер четиридесет и шест, дълго. Трябва ми утре сутринта, но никой да не разбере.

Химикалката на Ханс отново задращи върху бележника.

— Няма проблеми, сър, ще стане.

Казах му, че ще повикам и останалите си стрелци от „Зелената група“ — общо два взвода. Вероятно щяха да долетят във въздушната база за специални операции в Менденхол. Ще им трябват легла. Ханси записа и това в бележника си.

Казах, че най-важното е да се събере истинска тактическа разузнавателна информация — информация извън нормалната верига, — за да можем да намерим тангата, които бяха убили командващия, и да им наритаме задниците. Вече си бях помислил да се обадя на приятелите си от Британските специални сили, но отхвърлих идеята. Твърде сложно беше. Исках да действам сам.

— Няма ли да се координираш с британците?

Честно казано, не бях мислил за координиране. Адмирал Секрест беше моят командващ и затова гледах на задачата като едностранна, докато не постъпи нова заповед, и казах това на Ханси.

— Не съм сигурен дали е разумно, Дик. — Подхвърли ми още една бира. — Британците не обичат самостоятелните операции на своя територия — това обижда вроденото им чувство за ред.

— Аз смятах, че „вроденото чувство за ред“ е типично за вас, швабите.

Усмихна се.

— Да, но и те го имат. — После стана сериозен. — Внимавай. Адмирал Прескът пикае газ от яд, че си тук, и не му пука дали другите знаят за това или не.

Значи ножовете вече бяха извадени. Добре. Бях свикнал с това.

— Ще го целуна по устните, като го видя. Ранди спомена, че бил излязъл да вечеря.

Ханс направи гримаса.

— Да, със сър Обри Дейвис, оня тъпанар, дето се занимава с шпионите.

— Тъпанар? Аз мислех, че е много голяма работа.

— Може би тъпанар не е подходящата дума, но със сигурност прилича на задник с тоя тъп монокъл на лицето си. И все пак е опасен политик, няма две мнения. Не го подценявай, полковник. Той е истински проклет Макиавели, получава дори от министър-председателя всичко, което си поиска. Всичко. Това е най-хладнокръвният кучи син, когото съм срещал. Не се бои да прати хора на смърт, повярвай ми — говори се, че засилил шестима нещастни задници за пушечно месо само за да докаже някакво политическо твърдение.

— Например? — запитах със съмнение.

— Например ония от Британските специални сили, дето убиха тангата от ИРА в Гибралтар. Сър Обри ги изпратил със заповед да убиват на място. Но за да бъде всичко готино на политическия фронт, скастри Специалните сили и разжалва стрелците.

Спомних си случая. Ако Ханс не грешеше — а вероятността да греши беше малка, — сър Обри си беше истинска усойница.

Ханси все още се правеше на красноречив.

— А той няма никаква нужда от скапаняци като мен. Командващият ни запозна веднъж — миналата година на новогодишното тържество — и си помислих, че ще ми заповяда да му лъсна обувките или да му избърша задника, или пък и двете наведнъж.

Засмях се.

— Добре ми звучи. Това ли е работата на старшините?

— Да ти го начукам. Ако не бяха старшините, ти още да си един непросветен задник тюлен.

Разбира се, прав беше. Обувката 43-ти номер на взводния старшина в Групата за подводна диверсия 21, легендарния Евърет Е. Барет, беше единствената причина да получа дипломата си за завършено средно образование. Той ме риташе по задника, докато не завърших. Ев Барет беше първият ми настойник в армията. Още го чувам как ръмжи и ми дава съвети в напрегнати моменти. Той и жена му Дел ме взеха под крилото си, когато бях обикновена попова лъжичка. Ев ме пердашеше. И ме претрепваше. И ме закаляваше, докато не направи от мен такъв водолаз жабок, какъвто беше той самият. А след като направи това, ме изпрати по широкия свят с един ритник в задника, с едно сърдечно „Да ти го начукам много“ и със съвета да правя на другите това, което правя за себе си.

Принципът беше прост.

— Каквото научиш — казваше Ев, — трябва да го предаваш на другите. Няма значение дали работиш с някого само за един ден, или служиш с него дълги години, трябва да ги третираш еднакво. Трябва да помагаш на другите да си свършат работата.

Това той наричаше Първи морски закон на Ев Барет. За мен просто е Закон на Ев Барет.

Този закон ме накара да се опитам да обърна живота на Ханс, когато служеше на кораба „Таусиг“. И наистина, старшините управляваха армията. Но нямах намерение точно сега да доставям удоволствие на Ханс.

— Слушай какво, ако аз не бях в тюлените, ти щеше още да си един проклет, третокласен, некадърен, тъп, шибан нацистки моряк с лайнян мозък.

— Предавам се — засмя се той. Записа си още нещо в тефтера. — Виж какво, Дик, защо не ме оставиш да се разбера със заместник-командващия? Ти просто си върши работата, а аз ще се занимавам с документацията.

— Слушам, старшина.

Това ми хареса. Старшините, които контролират документацията, могат да манипулират системата както си поискат. Адмиралите може да си заповядват каквото им хрумне в шибаните мозъци, но документите трябва да преминат през старшина като Ханс. А по времето, когато старшина Вебер разреши на негово сияйно височество Пинки Прескът III да види дори един лист хартия, в който става дума за мен, аз щях да съм отишъл на оглед в Портсмут, хората ми щяха да са по местата си, готови за действие, оборудването ми щеше да бъде в ред и вече да съм измислил някакъв план.

Ханс ме огледа критично от горе до долу.

— Носиш ли си униформа?

— Не. Имам само дрехите на гърба си.

Обясних му, че съм изпълнявал задача. Той беше достатъчно разумен да не ме пита къде съм бил.

— Добре. Ще ти изпратя нещо. Тук, в службата на командващия ВМС в Европа, носят сини униформи. А утре иди в девет часа в „Маркс енд Спенсър“ и си купи костюм, няколко ризи и една-две вратовръзки. — Огледа босите ми крака в сандали. — И един чифт свестни обувки и черни чорапи не биха ти навредили.

Погледна дългата ми до раменете коса и каза:

— А да не говорим колко неприемлива от военна гледна точка е косата ти.

— Ти да не си ми шибана майка или шибан иконом бе, старшина?

— Аз съм шибаният ти старшина, мистър Марчинко — отговори Ханс. — Тук е Лондон, Дик, а не Вирджиния Бийч. Тук много държат на стила.

Една от причините да не обичам Лондон особено много. Независимо от розовокосите пънкове в метрото и златокосите девойки по Оксфорд стрийт официален Лондон предпочита костюми и мозъци на тънки райета. Старите връзки (в буквален и преносен смисъл) от училището в Итън тук могат да се окажат по-важни от това колко те бива в работата ти. Формулата за успеха е една и съща, независимо дали си консервативен тори или ляв лейбърист: посещавай обществено училище като Итън или Хароу (във Великобритания елитните им частни училища се наричат „обществени“), а след това — колежа Балиол, Оксфорд и вземи ПФИ, което за тях означава диплом по политически науки, философия и икономика.

Настоящият министър-председател беше завършил Балиол. В същото училище беше учил и водачът на опозицията. Началникът на МИ6, Британската контраразузнавателна служба, също беше продукт на Итън и Балиол. Предполагам, че се разбираха от половин дума, защото са споделяли едни и същи студени душове и лоша храна. Но традициите им пречеха. Повечето англичани, които познавам и които бяха преминали по маршрута на общественото училище и Оксфорд, бяха лоши воини — като онези с пръстените от Военноморската академия.

Е, също като випускниците на Анаполис, и тук някои пробиваха. Но повечето от тях бяха надути и недостъпни. А също и класово осъзнати. Научени бяха да дебатират, имаха остра мисъл. Но им липсваше инстинктът на убиеца. Също така тези прекалено добре обучени книжни плъхове нямаха индивидуалност, а това е най-важното за неконвенционалните бойни действия. Тези хора не бяха вълци или орли. Те бяха стадни животни, бавно подвижни и предпазливи.

Махнах с ръка.

— Добре, добре. Ще си купя костюм. Но първо ще си взема стая в „Мариът“ и ще поспя малко.

В отговор той вдигна палец нагоре.

— Дръж се. Имам нещо, което трябва да вземеш със себе си.

Извади огромна връзка ключове на дълга верижка, закачена за колана му, избра един от тях, отключи някакво шкафче, бръкна в него, и ми подаде петстотинграмово шише джин „Бомбай“.

— Приспивателно.

Увих бутилката във вестник и отдадох чест на Ханси.

— Благодаря ти, старшина. Все още знаеш как да се грижиш за хората си, нали?

— Бог ми е свидетел, че се старая, полковник. — Отдаде ми чест. — Ще се видим в шест часа. Дотогава ще имам резултати.

Към 04,30 бях станал и се чувствах почти като нормален човек. Към 05,00 правех упражнения — от легнало положение се изправях в седнало и обратно, — когато пиколото почука на вратата и ме прекъсна. Носеше тежка дървена закачалка с огромна синя униформа. Имаше и бяла униформена риза и вратовръзка, найлонова торбичка с чифт черни униформени обувки мой размер и черни еластични униформени чорапи. Шапката в другата му ръка също ми беше по мярка.

Бог да благослови всички старшини!

Взех душ, обръснах се, оформих брадата си, прибрах косата си в хубава плитка и се представих в службата на командващия ВМС в Европа в 06,00 часа. Бях тръгнал за стаята на Ханс. Но не отидох там. При кабината на охраната ме посрещна морски пехотинец в парадна униформа, придружи ме до втория етаж, поведе ме по един дълъг коридор с килим и отвори две дъбови врати, зад които се разкри просторен апартамент с кабинети. Минахме покрай стаи на секретари и адютанти и стигнахме пред врата със сложни гравюри. От едната й страна стоеше американското знаме, а от другата — син флаг с три огромни златни звезди.

Ранди Реймън стоеше пред вратата. Когато видя, че съм в униформа, насмешката се изпари от лицето, но не и от гласа му.

— Заместник-командващият иска да те види веднага — каза той и ми отвори вратата.

Стаята беше огромна. По стените висяха маслени картини с морски сцени. В единия й край имаше диван с извита облегалка и дамаска от шарена басма и маса за кафе с два стола във викториански стил. В другия — античен шкаф, дълъг най-малко три метра. На него бяха подредени миниатюрни сребърни мореплавателни съдове.

Точно пред мен чакаше вицеадмирал Пинки Прескът III, заврял кльощавия си задник в кожен стол с висока облегалка зад бюрото на главнокомандващия ВМС в Европа. През тънките копринени пердета, бронираните стъкла и екраните за отблъскване на гранати виждах Гроувнър скуеър.

Със задоволство мога да кажа, че изглеждаше ужасно. Лицето му, обикновено с онзи болнав, снежнобял тен, типичен за писарушки като него, които прекарват живота си под флуоресцентни лампи, тази сутрин имаше цвета на пожълтяла лой — изглеждаше като болен от жълтеница. Посивялата му коса не беше сресана и приличаше на някакъв подивял Дагуд Бъмстед32. Набръчканото му лице изглеждаше увиснало или отпуснато — не можах да определя точно кое от двете. Един неподрязан сноп косми от лявата му ноздра допълваше картината.

Не си направи труда да стане. Посочи с костеливия си пръст един стол с права облегалка и вместо да поздрави, каза:

— Седни.

Седнах.

— Къде беше?

Нямах намерение да му казвам.

— Това е секретна информация.

— Аз съм проклетият заместник-командващ — изрева Пинки. — Казвай къде си бил и какво си правил, по дяволите.

— Не мога да ви кажа, сър — отговорих, а ми се искаше да го напсувам. Не можех да му кажа. Задълженията ми бяха такива, че се разкриваха само на онези, които могат да знаят за тях. Нямаше нужда Пинки да знае. Това беше волята на командващия.

Пинки въздъхна шумно. Започна да мърда в стола си. Изпука ставите на коленете и пръстите си.

— Аз ще си отбележа, че трябва да разбера. А като разбера, ще си изпатиш.

Свали капачката на химикалката си и си записа нещо.

После сръбна кафе от чаша с инициалите на службата. Пиеше съвсем бавно. Най-после постави чашата на мястото й и ме зяпна.

— Ти н-н-не отговаряше на сигнализатора — застена той. — А сега ми идваш тук непоканен. Исках да се върнеш във Вашингтон или където ти е базата тези дни, дявол да те вземе, и да чакаш заповеди, а не да дойдеш тук и да вилнееш наоколо като с-с-слон в стъкларски магазин.

Възхитен бях от факта, че през последните шест седмици, откакто не бях го виждал, е започнал да заеква. Реших да го насърча.

— П-п-помислих си, че м-м-мога да п-п-помогна.

Пинки не оцени чувството ми за хумор.

— Н-н-не п-п-прави това, по дяволите — не ме имитирай. — Спря, съвзе се, сръбна още малко кафе и се опита да се овладее. — А що се отнася до идеята ти да помагаш, то тя е смешна. Ж-ж-жалка.

Ранди Реймън се плъзна в стаята. Улових го с периферното си зрение — беше се облегнал на стената, а на лицето му отново имаше подигравателното изражение. Реших да му изиграя една пиеска. В края на краищата настроението ми беше толкова слънчево, колкото и на Пинки.

— Благодаря ти за вота на доверие. И да ти го начукам много, Пинки.

Очите му се ококориха и лицето му почервеня.

— Не ми говори така — възропта той. — Аз командвам тук.

Понечих да му отговоря, но той ме прекъсна:

— Вече го няма командващия, за да те пази. А заместник-командващият не харесва методите точно толкова, колкото не ги харесвам и аз. Затова седни и млъкни, Дик, или ще заповядам да те изведат с полиция.

Намръщи се. Запретна ръкави. Чакаше да започна да се гърча и играеше с бюрократичната си химикалка — стодоларова „Монблан“, тип ролърбол.

Нямах намерение да се гърча. Хванал съм го натясно: имам досие от Военноморската следствена служба с кодово име „Ловец на лисици“. Онези от вас, които са чели „Свирепия II: Червената клетка“, ще си спомнят, че я откраднах от щаба на Военноморската следствена служба. А останалите трябва да знаят, че това е свръхсекретна служба за лов на вещици. Агентите й са познати като терминаторите. Те специализират хвърляне на политическа кал върху адмиралите.

Досието „Ловец на лисици“ е типичен пример за работата им. В него има снимки на Пинки, заловен на местопрестъплението с една японка агент. Има и записи на телефонни разговори между Пинки и горепосочената бамбина, както и снимки на двамата, заети с орален секс. Ако някой от Сенатската комисия за Въоръжените сили знаеше това, третата звезда на Пинки щеше да иде на майната си.

Проблемът беше, че досието се намираше под пода на кухнята във вила „Свирепия“ и никой освен мен (и, естествено, Стиви Уондър) не знаеше как да го намери. Имах един чук от Военноморската следствена служба, с който да фрасна Пинки по главата, и затова не се притеснявах от заплахите му. Не се гърчех и притеснявах и не изглеждах нервен. Правех най-отвратителното нещо за него — усмихвах се блажено и седях неподвижно като Буда.

И когато стана ясно дори и за Пинки, че няма да играя по свирката му, той започна наново. Каза, че Ранди Реймън дошъл при него, за да му се оплаче, че съм го малтретирал. Само това било достатъчно основание за незабавното ми арестуване. Но имаше още. Искал съм пистолети. И то във Великобритания, където те са забранени. Още една черна точка до името ми.

— Това означава ли, че искането ми за оръжие е отхвърлено?

Това го накара отново да започне да пелтечи. Когато се съвзе, п-п-поиска да разбере откъде идваха шестимата души, за които бях казал на Ранди Реймън. Отговорих, че идват от Сигонела.

— Какво са правили там?

Когато му казах, че тази информация е секретна и няма разрешение да я получи, той избухна в нов пристъп. После започна да изрежда обичайните си оплаквания. О-о-оплака се от дългата ми коса. Крещеше, че съм неконтролируем. Изпълнението му беше интересно и изпъстрено с обичани от бюрократите изрази като „от изнесеното по-горе“, „от гореказаното следва“ и „вследствие на което“.

Всъщност това ми напомни Виетнам, когато като втори лейтенант с жълто около човката бях извел хората си на първото бойно пътуване. Возехме се в две патрулни лодки — провеждахме операция с неограничени пълномощия за стрелба при остров Дунг, който се намираше по течението на река Басаак надолу от брода Джулиет. В този брод виетнамците бяха много активни. Взвод „Браво“ прекара два часа, като обсипваше острова с всичките си шибани куршуми. Дори извиках едно „Страшилище“ — онези стари самолети C-47, оборудвани с оръдия „Вулкан-Гатлинг“, които можеха да изплюват по 6300 снаряда в минута. За да извикам самолета, събудих командира на провинцията и го убедих да ни даде разрешение.

Проблемът беше там, че направих всичко това без предварителното разрешение на шефа, отговорен за операциите — един верен за правилниците лейтенант, наречен Ханк Мъстин. Когато най-после се прибрахме в базата в Тре Нок, той ни чакаше на края на пристана и подскачаше като маймуна.

Щял да ме прати на военен съд. Щял да нареди да ме разстрелят. Наложи се командирът на базата — един дългунест капитан на име Б. Б. Уитъм — да ме отърве от него. Но после — о, небеса — оказа се, че през въпросната вечер напълно случайно сме прекъснали огромна операция на виетнамците и че всички щяхме да получим похвала, дори и Ханк Мъстин. От този момент бях хванал стария Ханк за топките.

И когато накрая Пинки приключи, разбрах, че и него държа натясно.

— Не зная защо, Дик, но сър Обри настоява ти да работиш с неговите хора по този въпрос. Аз се опитах да го разубедя. В края на краищата тук е подполковник Ранди Реймън — той е от новия тип тюлени, които предпочитам, но сър Обри иска теб, а случаят е негов.

Опитах се да се престоря на тъжен, но това, че плашеха кучето със салам, трябва да е извикало ясно изразена усмивка на лицето ми, защото Пинки се намръщи, сякаш е лизнал стипца.

— Не се хили така — каза. — Сериозно е.

Започна да барабани с химикалката си върху бюрото.

— Във Великобритания няма да ти разрешат да действаш на принципа „В случай, че няма друга заповед“. Назначавам подполковник Ранди Реймън на ВДД към частта ти. Той ще осъществява връзката между мен и теб.

Обърнах се към Ранди:

— Знаеш ли какво е ВДД?

— Временна Допълнителна Длъжност — издекламира той.

— Не. Не и за мен. В моята група това съкращение означава Вдървен от пиене Десантник Доброволец, Ранди, и не го забравяй, че мамицата ти. Ако не си навсякъде с мен, знай, че с теб е свършено.

Пинки отново тропна с химикалката.

— Тихо, по дяволите. Аз ще получавам информация. И ще те наблюдавам.

Оставих сигнализатора на бюрото му.

Той го бутна обратно към мен.

— Не може да го сваляш.

— Командващият ми го даде, а не вие, сър — казах, като последната думичка прозвуча като псувня. Не исках да му дам възможност да реагира.

— А сега, ако ме извините, адмирале, искам да се срещна с колегите си.

— Свободен си — въздъхна Пинки. Изглеждаше ужасно.

Тръгнах бързо към вратата, последван от задника прислужник Ранди, но пискливият му глас ме настигна:

— Не забравяй, трябва да ме държиш в течение. Това е заповед.

О, ще го информирам. До известна степен. Моя степен.

Глава 4

Когато се прибрах в апартамента си в хотел „Мариът“, заварих в средата на хола голям черен сак от найлонова материя. Повдигнах го. Прецених, че тежи почти петдесет килограма. Отворих го и открих напълно зареден безбалонен автономен водолазен апарат, колан с тежести, надуваема бойна спасителна жилетка, плавници от най-добрия модел, който се използва във флота на САЩ, чорапи и ръкавици, усилени с кевлар, нож, херметично фенерче, мрежа за събиране на сувенири, компас, дълбокомер, двестаметрово здраво и леко найлоново въже и костюм за студена вода четиридесет и шести размер от черен неопрен.

Бог да благослови всички старшини! Отново ще срещнете този материал.

Към 07,30 бях сменил парадната си униформа с дрехи за истинска работа — гранясали от мръсотия джинси, сандали, фланелка и старо кожено яке, което бях купил в Пакистан. След това се обадих в Херефорд, за да се свържа със стария си приятел Мик Оуен, но ми казаха, че отсъства.

По дяволите. Мик е стрелец от Британските специални сили. Той е едно лошо момче от Уелс, постъпило на служба в парашутните войски, за да открие, че да се хвърляш от самолети е прекалено спокойна работа. Затова се кандидатирал за Специалните сили и го зачислили, както казват тук, към 22-ри полк.

Запознахме се малко след случая „Принсес гейт“. Мик беше в екипа бойци, който разби тълпа танга, превзели иранското посолство. По това време бях командир на „ТЮЛЕН-група 6“ и посетих Специалните сили на англичаните за кратки разяснения на операцията. Мик — тогава младши лейтенант — я беше водил. После нападнахме всички кръчми в Херефорд, за да пием четворни джинове с бира. Изглежда, това беше любов от пръв поглед, защото останахме неразделни през следващите деветдесет и шест часа, които прекарах в полка. Той ме настани в своя ОЕА (за непосветените сред вас това е Офицерски Ергенски Апартамент). Водеше ме да стрелям в стрелбището на Специалните сили. Спускахме се по въжета от хеликоптери „Сий кинг“. Правехме скокове от голяма височина с ниско отваряне на парашута от самолети C-130. Страхотно прекарване.

Оттогава поддържахме непостоянна връзка. Сега той беше полковник, командваше свое поделение за специални мисии от двадесет и четирима души. Превод: той беше един от малкото, които имаха право да ловуват самостоятелно по заповед на най-висшето командване на секретните войски — Британската тайна разузнавателна служба — така, както ловуваше и моята „Зелена група“. Значи сигурно беше отишъл някъде, за да направи всичко възможно да проследи — на техния жаргон това значи да убие — някое терористко копеле.

Оставих името и номера си, също и вътрешния номер на Ханси, където можеше да ми се обади, и затворих слушалката. После метнах чантата през рамо и се измъкнах през служебния вход на хотела, тръгнах през двора и излязох на Уейхаус стрийт — тясна уличка с червени къщи от двете страни, която, изглежда, не се различаваше много от времето, когато Виктория е била кралица. Купих си един вестник и седнах да закусвам с кафе, яйца, пържени в мас, бекон, боб и пържени домати в една италианска закусвалня, пълна с шофьори на таксита. Доколкото разбирах, не ме следяха.

След като се подкрепих, отидох през две преки до метрото на Ню бонд стрийт, купих си билет от 70 пенса, взех ескалатора за централната линия, хванах първия влак и с него отидох до следващата спирка „Оксфорд съркъс“. Там се качих на друг влак. След още десет минути се намирах на гара „Ватерло“.

Според информационното табло високо над входа след шест минути щеше да има експресен влак за Портсмут. Купих билет за отиване и връщане, тръгнах по перона, отворих вратата на един вагон, метнах багажа си върху рафта и се сплесках на тапицираната седалка. А познайте какво бях забравил — не казах на Ранди Реймън къде съм. Жалко. Затворих очи.

В Портсмут беше студено и когато излязох от гара „Портсмут енд Саутсий“, установих, че ръми ситен дъждец. Някъде далеч зад мен фериботът за остров Уайт наду сирената си за мъгла — тъжен, мрачен рев, който беше в унисон с времето. Церемонията по спиране от експлоатация беше проведена в Портсий док на Кралските военноморски сили от другата страна на кея, където се намираше корабът на нейно величество „Уориър“. Построен през 1860 г., това е първият кораб, облицован с желязо. Представляваше една от най-големите туристически атракции на Портсмут.

Взех такси до военноморското поделение и слязох на стотина метра от главния вход. Покрай пътя, който завършваше при Виктори гейт, откъдето се стигаше до кораба „Уориър“, имаше ограда от синджири, висока два метра и половина. От Виктори гейт започваше друга ограда, също толкова висока, но с бодлива тел на върха, вървеше покрай улица „Хард парк роуд“. На четвърт миля по-нататък се виждаше централната автогара на Портсмут, както и пристанището за ферибота. Вдясно от мен имаше редици едноетажни хангари. Не се виждаха автомобили. Метнах багажа си през оградата, изкачих се по нея, прехвърлих се над бодливата тел без аварии и скочих от другата страна.

Просто така ли? — питате. Ами сензорите и другите неща, предназначени да не допускат нарушители? Ами морските пехотинци със стражеви кучета, които патрулират? Ами телевизионните камери, които оглеждат района? Ами джиповете с картечници петдесети калибър на въртящи се платформи?

Измишльотини, приятели. Всичко това е научна фантастика. Всъщност в реалния свят повечето военни бази — от Сан Диего до Сигонела, от Норфолк до Неапол и от Пенсакола до Портсмут — са широко отворени и готови да бъдат обрани. И аз бях гадното копеле обирач, което щеше да го стори тук и сега.

Отворих една врата със сгъваемия си нож „Емерсън 6“ и се вмъкнах вътре. Миришеше на мухъл, както всички складове по света. Свалих цивилните си дрехи и се напъхах в плавателния костюм. Навлякох жилетката, поставих всички необходими неща по нея, взех плавниците под ръка и вдигнах водолазния апарат за ремъците. После надникнах навън, за да проверя дали е чисто, и нали съм си жабок, тръгнах към водата.

Усетих студа, когато се спуснах под вода. Температурата на водата може би беше под десет градуса. Щеше да ми действа много ободрително, докато проникне в костюма, остане в него, затопли се от температурата на тялото ми и ми осигури изолация от студа. Е, човек не става тюлен, защото обича да му е комфортно. По време на обучението ми в групите за подводна диверсия в Литъл Крийк инструкторите понякога ни свикваха към 04,00, когато въздухът беше към десет градуса, а водата — малко по-студена, караха ни да стоим голи навън в продължение на час и половина или повече и ни поливаха с вода от маркуч през петнадесет минути. На двойките плувци беше позволено да се топлят, като пикаят един върху друг.

Това е обучение с цел тормоз тире сплотяване, на което Военноморските сили днес се мръщят. Но позволете ми да ви кажа, че върши работа — изгражда характера и сплотява групата. Разбира се, в наше време хората, които не участват в бойни действия, не разбират, че сплотеността между мъжете в бойните групи не възниква просто така. Тя се създава.

Във Военноморските сили от едното време я създаваха старшини като Ев Барет, които здравата мачкаха хората и всеки ден ги караха да преодоляват нови граници чрез обич, заплаха и физическа разправа. Или пък офицери като Рой Боъм, кръстника на всички тюлени, който караше хората да устояват на все по-трудни неща и им доказваше, че думата невъзможно не съществува.

В наше време, ако понатупаш някого, с теб е свършено. Ако го наругаеш, може да се оплаче от теб. А що се отнася до реалистичното обучение, то сега една авария може да означава края на кариерата на офицера. Затова командирите на поделения — всички те искат да станат адмирали — не създават трудности на хората си. Резултатът е: по-малко кървим по време на учение, но повече умираме в боя.

Водата не беше само студена — беше и мръсна. Вонеше на проклета канализация, а така щях да воня и аз. Е, по-късно щях да изчистя тялото си с „Вайтабат“33 и доктор „Бомбай“. А сега беше време за П-3, което означава Преглъщай водата, Плувай и Престани да дрънкаш, мамицата ти.

Дори близо до брега течението се усещаше силно — скоростта на водата надвишаваше един възел. Но пък беше в моята посока и затова се отпуснах и се оставих на течението. Трудното щеше да дойде на връщане, когато щеше да се наложи да се боря с него. Течение със скорост един възел34 е по силите на малко водолази. Аз мога да преодолявам течение от възел и половина, но ако от това зависи животът ми. Ами два възла? Можете да биете шибания световен рекорд по плуване свободен стил и пак да сте си на едно и също място. За да не се излагам на опасности, се отклоних от маршрута си, който минаваше на двадесетина метра от един пристан, та ако мистър Мърфи е с мен, да се издърпам с ръце.

След като прекарах дванадесет минути под вода, изплувах на повърхността, за да се огледам. Намирах се на около триста метра от кораба „Уориър“. От него до „Маунтбатън“, заобиколен от баржи и понтони, имаше още петдесет метра. Трябваше да внимавам, когато плувам край „Уориър“. Минаваше десет часът и щяха да дойдат туристи. Освен това виждах телевизионни прожектори и камери на доковете, както и репортери с микрофони, които изразяваха мнение.

Шибаната телевизия ще довърши всички ни. Искате интервю с групите за специални операции, когато кацат в Могадишу ли? Няма проблем. Искате камерите да бъдат насочени точно там, където попадаха иракските ракети „СКЪД“ в Тел Авив? Непременно, а и как иначе. Трябва ви пряко предаване от Пентагона, за да ви кажат точно кога и къде ще бъдат следващите въздушни нападения? Но разбира се. Искате престрелки по кувейтската граница? Естествено.

Ще ви кажа какво ще бъде логичното продължение на подобно безсмислие. Ще се стигне дотам, че фризираният, надут хубавец репортьор ще води предаване на живо по „Си-Ен-Ен“ от дома на някой редник, който патрулира в Долна Слобовия, и го предават. Боецът е убит от мина, а хубавецът се обръща към камерата и казва: „Какво ли е усещането да видиш на живо по «Си-Ен-Ен» как синът ви е разкъсан от мина? Това ще разберем след рекламите.“

Потопих се, слязох надълбоко и започнах да плувам бавно и с постоянно темпо, като броях движенията си, докато стигнах до целта.

Обикновено подводното търсене се извършва от двама, четирима, а дори и шестима мъже. Три от най-използваните методи са бягане по въжето от реята, търсене в шахматен ред по въжето от реята и търсене в кръг. При първите два са необходими най-малко двама водолази, четири шамандури и четири тежести, както и две въжета. При бягането по въжетата от реята водолазите изминават по дължина участъци от 250 на 50 метра. При шахматното търсене трябват девет отделни въжета и тежести и могат да работят един или двама водолази.

Най-просто е търсенето в кръг. Слага се шамандура, окачва се към тежест и вашето въже се прокарва около въжето на шамандурата. След това плувате в концентрични кръгове, като се доближавате към шамандурата.

Разбира се, нямах тежест и шамандура и трябваше да импровизирам. Изведнъж проумях, че търсене в кръг само от един човек лесно може да се превърне в насиране в кръг само от един човек.

Трябваше ми повече от половин час, за да заобиколя на сто метра обгорения трюм на „Маунтбатън“. Минах покрай баржите, под понтоните и покрай три малки полицейски лодки, които патрулираха около дока, за да отпъждат нахалните наблюдатели. Остана ми кислород за около час и половина. Британците очевидно бяха огледали трюма и района под него, затова започнах да търся най-напред около края на дока. Завързах въжето за един кол и започнах да обикалям. Скоро разбрах, че и тук дъното е претърсвано. Всъщност на светлината на фенерчето ми се струваше, че са го претърсвали с гребло. Вероятно са събрали всички парчетии, които са успели да намерят, и са ги занесли в лабораториите.

Добре. Време беше да тръгвам. Смених мястото — тръгнах към центъра на пристанището и закачих края на въжето си към стара автомобилна гума, която намерих на дъното. Тук каналът беше по-дълбок и водата се движеше по-бързо. Проверих дълбокомера си. Намирах се на около 14 метра — към четири метра повече от позволената максимална дълбочина за моя „Дрегер“. По дяволите, бях слизал с „Дрегер“ и на 18 метра и не бях умрял — все още. Второто претърсване също не донесе нищо. Затова изтеглих гумата още петдесет метра по-наляво — или изток-югоизток според компаса — и започнах отново.

Колкото повече се отдалечавах от пилоните на пристана, толкова повече дъното започваше да прилича на някакво шибано трасе за бягане с препятствия. Върху наносите пясък се беше утаила кал. От една страна, това беше добре, защото не позволяваше на пясъка да се вдига като облак, докато мушках и ровех. От друга страна, това беше лошо, защото шибаната кал полепваше по всичко, и по мен самия. Очевидно британците не бяха прочиствали дъното, защото по него имаше греди, гуми, бутилки и други отбрани парчета боклук, полузаровени в калния пясък. Мътната вода пречеше на видимостта ми — можех да виждам най-много на шест метра и независимо от снопа светлина на фенерчето непрекъснато се блъсках в разни неща, до които нямах силно желание да се докосвам.

След четиридесет и пет минути и четири кръгови осирания все още не бях намерил нищо подозрително. Мамка му! Знаех, че тук ще намеря отговор на част от загадката, и това ме влудяваше. Пропусках нещо — нещо толкова очевидно, колкото шибания словашки нос на муцуната ми. Но просто бях прекалено глупав, за да мога да го забележа.

Замръзнах на място във водата. Я почакай една шибана секунда. Търсех така, както тюлените са научени да търсят. Научени са да търсят според устава. Нарушавах една от собствените си заповеди за войната със специални методи — онази, която гласи: „Не си въобразявай.“

Бащинското ръмжене на Ев Барет забоботи в главата ми: „Всеки път, когато си въобгъзяваш, матрос Марчинко, нещастен лайнян мозък, грозен, смотан, шибан скапаняк, видиотен задник такъв, правиш мен и себе си на гъз.“ Застанах неподвижно. Бях си въобразил, че най-добрият начин да търся нещо е да го правя така, както Пинки би искал. Е, по дяволите, голям неконвенционален воин бях, няма що.

Добре, ученици, нека помислим нетрадиционно.

Как би атакувал целта Рой Боъм например?

Рой ли? Той би се отбил насам със СДВ — Съд за Транспортиране на Водолази — или миниподводница. Рой би легнал в най-дълбоката част на канала, където движението е най-натоварено. След това би отишъл с плуване до целта, като се възползва от течението, което би му помогнало да носи разните неща. Защо да се изморява, като водата може да свърши неговата работа.

След като свърши със създаването на хаоса — поставянето на бомбите, залагането на капаните или каквото има да прави, — би се върнал при своя СДВ или миниподводница, би се качил на борда и би се омел на майната си.

Ами да, да ме вземат мътните. Внимателно се показах на повърхността (не исках да ме гледат по телевизията довечера) и се огледах. Отново се потопих и тръгнах право на юг. Пет пари не давах, че ми свършваше кислородът. Аз знаех как е ударен „Маунтбатън“.

Добрах се до средата на канала, точно под маршрута на ферибота за остров Уайт. Отдалечих се на около триста метра от самолетоносача. Дъното представляваше истинска бъркотия — пълно с всякакви гадни неща, които могат да повредят една лодка. Течението беше силно — прецених, че е почти два възла — и трябваше с усилие да сляза надолу. Право пред себе си, точно на мястото, откъдето и аз бих започнал операцията си, забелязах нещо в тъмната вода. Къс от бетонна опора, дълга около два метра и широка около един. Стърчеше от дъното като колона. Вероятно е паднал от някой товарен кораб. До него лежеше черно парче метал, около метър на метър и двадесет сантиметра. Приличаше на перка на акула.

Спуснах се до него и го преобърнах, за да го огледам. Точно това ми трябваше — стабилизатор от миниподводница, отчупен при оста. Вероятно е бил загубен, когато миниподводницата е ударила парчето бетон. Страхотно. Бях изпаднал в екстаз. Такъв екстаз, че дори не забелязах кога мистър Мърфи пристигна и сложи ръка на рамото ми.

Питате кога го направи ли? Направи го, когато ми се свърши кислородът. Вдишах, но, уви. Майната му на Дики. Започнах да си представям заглавията: „Тюлен се дави по време на самостоятелна операция в приятелско пристанище. Великобритания обявява война на САЩ.“

Не. Отворих аварийния кран. Това ми осигуряваше още пет минути. Но не ми помогна със стабилизатора. Повдигнах го. Познайте колко тежеше? Тридесет и пет килограма. Обикновено, когато очакваш да се натъкнеш на нещо толкова голямо и тежко, носиш със себе си надуваем мехур.

Имах въже. Може би щях да успея да го издърпам. Опитах. Беше като да се опитваш да се движиш закотвен. Започнах да се ядосвам.

Досетих се. Имах спасителна жилетка.

Смъкнах я бързо, завързах я за стабилизатора и си поиграх с вътрешния клапан за кислорода, докато я надух. Бързо се освободих от колана с тежестите, вмъкнах се в ремъците на „Дрегера“ и като хванах стабилизатора и жилетката, се насочих към повърхността. Излязох точно навреме, за да забележа един от фериботите за остров Уайт на стотина метра от мен. Приближаваше бързо.

Добре, Дики, връщай се там, където ти е мястото. Спуснах се към дъното като парче олово и се забих в тинята. Въпреки това ми се струваше, че перката ще ме подстриже, когато мина с ритмичен шум над мен. Свивах се на дъното колкото мога повече, точно като по времето, когато бях начинаещ жабок водолаз по време на ученията „Зулу-5-Оскар“ в пристанището на Норфолк.

Караха ни да играем на криеница при обучението по бягство от плен. Инструкторите ни хвърляха във водата и пускаха лодки, за да ни търсят. Затова ги мамех. Всъщност точно това се прави при бягане от плен — постигаш го с всички възможни средства. Както и да е, плувах до мястото, където спираше фериботът между Норфолк и Киптопек, след това се гмурках и се хващах за един мазен кол, докато фериботът над мен спре — неговите дизелови двигатели бръмчаха отгоре ми точно като двигателите на този ферибот.

Шумът и вихърът утихнаха. Време беше да опитам пак. Този път проверих компаса си и изплувах от канала, преди да се покажа на повърхността. Сега вече нямах никакъв кислород. Свалих кислородната маска, изплюх мръсната вода, преметнах въжето през рамо и започнах да плувам настрани към брега, който се намираше на около петстотин метра от мен. Само че този път плувах срещу течението, което (благодаря ти, мистър Мърфи) беше стигнало възел и половина. Необходим ми беше почти час мъчително плуване, преди да се добера до мястото, откъдето бях тръгнал.

О, а как болеше. Намирах се на около двадесет метра от брега, когато охраната най-после реши да се покаже. Затова, вместо да измъкна задника си от водата, трябваше да чакам, докато джипът, пълен с отегчени британци с цигари в уста, бавно мине около хангарите. Държах се за въжето и проплаквах молби към Бога на осиранията. Накрая — стори ми се цяла вечност, макар че бяха минали само пет минути — те се отдалечиха и аз се измъкнах на брега.

Измръзнал почти до смърт, довлякох парчето до хангара и се строполих, като започнах да повръщам вода. В ръцете и краката усещах адска пареща болка. Рамото ми беше протрито и изранено на мястото, където се беше впивало въжето. Бях успял да се порежа зад лявото ухо и кървях. Вярвайте ми, това съвсем не е добър начин човек да си изкарва хляба.

Но имах нещо конкретно. Доказателство. Първият знак по дългия път към отмъщението за смъртта на командващия. Прокарах ръка по гладкия метал на стабилизатора. Струваше си болката.

Върнах се в хотел „Мариът“, където намерих списък с телефонни обаждания до мен, по-дълъг дори от гущера ми. Повечето от обажданията бяха от адмирал П-П-Прескът. Имаше три обаждания от Ханс и по едно от сър Обри Дейвис и майор Джеф Лайъндейл. Взех един двадесетминутен душ и двойна чаша джин „Бомбай“ с лед и звъннах на Ханс. В края на краищата той беше с най-ниско звание от всички.

— Здрасти, Ханси.

— Време беше да решиш да се обадиш. Добре ли мина плуването?

Беше добре и още как.

— Да ти го начукам, старшина. Какво ново?

— Обадиха ми се от Сигонела. Твоите хора ще пристигнат утре преди обед. Взех им стаи в „Мариът“.

— Чудесно.

— Записах ги на сметка на американското посолство.

Още по-добре. Нека шибаният Държавен департамент плаща.

— Кой се обади?

Чух как Ханс си сръбва кафе.

— Един на име Томи. О, поиска да ти предам, че багажът не издържал.

Само това ми липсваше. Не се предполага, че можете да губите пленниците си, особено след като сте работили така усърдно, за да ги плените. Особено когато участват шибана фрегата и самолетоносач. И още по-лошо, изпращането на кораби по този начин създава документирани следи, които адмирали като Пинки Прескът могат да проследят.

Значи сега щеше да има доста въпроси без отговори. В края на краищата само командващият и президентът знаеха каква беше мисията ми. Но командващият беше мъртъв, Пинки не искаше нищо, освен да отмъкне задника ми на съд, а предводителят на Свободния свят не би пожертвал задника си, за да спаси моя, като отиде в щаба на Военноморските сили и каже: „Да, всъщност Дики действаше по заповед от първостепенна важност на президента.“

Имаше и по-голям залог: „Зелената група“. Загубата на Азис беше като кръв във водите, в които плават политически акули като Пинки. Ако Пинки надушеше нещо, би направил всичко възможно, за да сдъвче мен и хората ми. Кучият му син щеше да се спусне подире ми, а без командващ, който да ме защитава, всички бяхме уязвими. Лоши новини.

Не ми оставаше друго, освен да играя покер.

— Томи каза ли друго нещо?

— Не. Само, че щял да ти обясни всичко, когато те види.

Да ми обясни ли? Нямаше какво да ми обяснява. Отивах на майната си. Е, все пак нещата имаха и своята добра страна — тангата по света бяха с едно по-малко, а и момчетата ми бяха добили реален опит. Що се отнася до Махмуд Азис абу Ясин, според мен, ако той е толкова фундаментален мюсюлманин, колкото твърди, то щеше да бъде толкова щастлив да се моли на небето, колкото когато прави бомби на земята.

— Други новини? — попитах Ханс.

— Разпитах за експлозията.

— Откри ли нещо, което още не знаем?

— Не.

— Аз открих.

— Какво?

— Мини насам и ще видиш. Не искам да говоря за тези неща по открита линия.

— Слушам, говедо. — Дочух смеха му, като затварях телефона. Щях да дам стабилизатора на Ханс. Утре към 06,00 щеше да знае колко е дълга онази работа на шибания работник, който го е направил.

Реших да се обадя и на стария си приятел Тони Меркалди в Разузнавателното управление. Не можехме да си кажем нищо важно по телефона, но с намеци, алюзии и жестове му обясних какво исках. Какъвто си е полковник от ВВС, Тони ръмжа и сумтя, но каза, че ще започне да проверява разни неща колкото може по-скоро. Дадох му телефона на секретната линия на Ханс, за да може да ми праща информация.

Като свърших същественото, се обадих на майор Джеф Лайъндейл. Никой не отговори и затова позвъних на сър Обри Дейвис в Министерството на отбраната. След три позвънявания отговори един мъжки глас:

— Вътрешен петдесет и шест.

Отговорът беше точно както тези на шпионите от ЦРУ в Ленгли. Какво правеха тези хора? На едни и същи курсове ли ги обучаваха?

Настъпи тишина. После гласът отново се обади и каза, че сър Обри би се радвал да вечеря с мен в клуб „Ист Индия“ в седем часа. Оставаше ми един час.

— Добре.

— Сър Обри ще се срещне с вас в американския бар. Ако пристигнете преди него, не се притеснявайте да си поръчате.

Колко любезно. Колко учтиво. Реших да благодаря по британски:

— Съвършено. Отлично.

Мамицата ви!

Пиех втората чаша йоркширска бира и дъвчех шестото яйце от яребица, когато той влезе със спокойна походка. Понечи да ме нарече „полковник“, но се спря, вдигна монокъла на мястото му и за по-сигурно преброи нашивките ми.

— Полковник Марчинко, толкова се радвам, че дойдохте.

Протегна ръка. Не беше нито по-топла, нито по-твърда от последния път, преди около година, когато я бях стиснал на приема на бившия министър на отбраната Грант Грифит.

Сър Обри махна към бармана. Наблюдавах как оня изчезна за няколко секунди и се върна с бутилка червено вино, отвори я и внимателно я наля в кръгла кана. Напълни една подобна на балон чаша за сър Обри и я плъзна почтително върху плота.

— Заповядайте, сър, както обикновено.

— Благодаря ти, Паоло.

Ръката на сър Обри обхвана столчето и развъртя чашата върху плота. Вдигна чашата и се вгледа в нея. Тесният му нос застана над ръба на чашата, той вдъхна дълбоко, внимателно отпи и започна шумно да примлясква с виното, след което преглътна.

— Ах — усмихна се, — добрата „Стара гемия“.

— Стара гемия?

— „Barca Velha“ — това е стара гемия на португалски, старче. Едно велико и все още неоткрито вино, мой стар приятел го прави в района Доуро. При всяка изключително добра година купувам по десет каси от винарната. Пазят ми ги там. Нищо друго не пия в този клуб освен портвайн и шампанско. Това — отново разклати виното той — е реколта 1975 година. Искаш ли да опиташ?

Пресуших бирата и изядох едно яйце, за да залича вкуса й.

— Добре.

И защо не? Що се отнася до мен, виното си е вино. В хладилника си имам кашони с „Шабли“, а червеното вино е от евтините — в бутилки с винтови капачки. Пил съм хубави вина, но, честно казано, не харесвам всичкото това сърбане и примляскване, придружено с изрази като „каква изумителна реколта“.

Пред мен се появи чаша. Вдигнах я и отпих глътка. Стори ми се, че в устата ми избухва мина. С небцето си долавях вкуса на шоколад и боровинки, а в края на устата си — дъх на ванилия. Беше чудесно. Беше пълно с усещания. Това беше най-доброто шибано вино, което някога съм вкусвал. Пресуших чашата, като се наслаждавах на дъха му.

— Страхотно.

Той вирна нос към мен и направи гримаса. Монокълът падна и се залюля като махало, а след това спря точно по средата на гърдите му като център на мишена.

— Благодаря, старче. Радвам се, че го одобряваш.

Стояхме на бара десетина минути и обсъждахме неприятната ситуация — най-вече си съчувствахме за командващия, както и за плачевните причини да бъдат допуснати убийствата. Той беше странен човек. Сивите му рибешки очи нито веднъж не издадоха дори частица от онова, което мислеше — просто ме гледаха, мигаха от време на време, но не изразяваха никакви чувства. След като оставихме празната бутилка „Стара гемия“ върху добре износения бар, той ме хвана за ръка и ме поведе надолу по дългия коридор с дървена ламперия към главната зала.

Докато вървяхме, ми обясни, че имал рядко приятни служебни взаимоотношения с командващия. Запознали се преди две десетилетия, когато Секрест, тогава с три нашивки, бил изпратен в главното командване на Американския флот в Европа (за онези от вас, които не разбират от нашивки върху ръкавите, това е полковник), а сър Обри бил, както се изрази, „дребен функционер в една от нашите служби за сигурност“.

Хвана ме за лакътя и ме насочи надясно.

— Ние бяхме двама стари бойци на фронта на Студената война — каза. — Професионалният ни живот имаше цел: воювахме срещу Съветската мечка. Ловувахме, залагахме й капани. Опитвахме се да разберем най-съкровените й мисли, както и да разкрием нейните най-секретни политически и военни машинации, давахме смисъл на живота си. Имахме мисия от Бога.

Млъкна за малко, докато един оберкелнер в черно ни насочи към дълга маса на около два метра от останалите, която гледаше към площада през огромни сводести прозорци. Седнахме. Сър Обри пъхна колосаната бяла салфетка под брадата си. Поставиха на масата ни нова бутилка „Barca Velha“, отвориха я, изляха я в кана и наляха в чашата му. Той опита. Одобри. Кимна на келнера да ми налее една чаша и го помоли да остави каната на масата.

— След това — продължи той — Съветската мечка изчезна. Студената война се изпари. За хора като мен, посветили цялата си кариера — в моя случай става дума за повече от половин век, полковник — на тази война, загубата на единствения противник за нула време ми създаде странно чувство на празнота, на забрава, на безцелност.

Погледна навън към площада. Проследих погледа му.

Обърна се към мен.

— Адмирал Секрест — вашият командващ — и нашият адмирал на флотата сър Норман Елиът ме възстановиха. Те може би преди всички останали осъзнаха, че съществува нова опасност. И дори по-голяма, отколкото Съветите. В края на краищата Съветите си бяха една самостоятелна цел. Новата заплаха, твърдяха те, представлява огромен проблем точно защото е анонимна, безлична.

— Терора на фундаменталистите — измърморих. — Това е битката, която аз и командващият водехме у дома.

— Точно така. — Сър Обри изчака, когато един сервитьор се доближи към нас и ни даде по едно меню. Сръбна от виното си.

— Мисля да взема къри. Доста добро е. Или пък бих взел entrecòte.

Честно казано, в този момент храната никак не ме интересуваше. Имаше по-важни неща за научаване.

— Сър Обри, защо, по дяволите, сте поискали от Пинки Прескът да ме изпрати на временна служба при вас?

— Полковник… може ли да те наричам Дик?

— Разбира се.

— Дик тогава. Дик, през последните шест месеца вашият командващ, нашият адмирал на флотата и аз установихме със страх една нова тенденция.

— Така ли? — Исках да чуя повече, тъй като командващият беше започнал да забелязва някаква нова и особено силна форма на тероризъм. Това беше и една от причините за пътуването ми до Кайро.

Сър Обри кимна с глава.

— Да. Ако погледнеш единствено количествените изследвания, ще установиш може би само бавно нарастване. Но ако съпоставиш този материал с политическите отчети, ще забележиш, че, изглежда, се заражда една нова форма на глобален тероризъм — ние с адмиралите го наричахме транснационален тероризъм, — какъвто досега не е имало.

Такава беше теорията и на командващия. Но в Пентагона вече никой не си прави подобни заключения. Защо се беше случило това? Отговорът е прост: никой вече не съпоставя разузнавателните данни. Защо ли? Защото разузнавателните агенции, както практически всяка една командна структура, вече са организирани по така наречената коминна схема.

Това означава, че хората на Разузнавателното управление към Министерството на отбраната докладват само на организацията си, хората от ЦРУ докладват само на ЦРУ Държавният департамент притежава своя разузнавателна структура. Всяка от тези организации има собствена мисия и собствени задачи. РУ на Министерството на отбраната клони към разузнаване с технически методи. ЦРУ наглежда екополитическите събития, а държавният департамент акцентира върху външната политика. Освен това всяка агенция ревниво пази информацията си. Но не от съображения за сигурност, а за да запазят бюджета си непокътнат.

О, разбира се, има Съвет за национална сигурност, който би трябвало да предлага разузнавателна информация на президента. Но на практика Съветът за национална сигурност прекарва по-голямата част от времето си в борби за територия с Държавния департамент. Освен това има и Съвет към президента за чуждото разузнаване и Съвет към президента за надзор над разузнавателните служби. Те би трябвало да дават независим поглед върху общите приоритети на разузнавателната дейност на страната. Всъщност и двата съвета са пълни с боклуци от президентските кабинети, политически избраници и мераклии за постове.

На последно място са служителите от разузнавателната общност, която се намира на улица 1776 G, на не повече от триста метра от Овалната стая. Ръководи я един генерал с три звезди — сега е генерал-майор от авиацията. Твърди се, че тази служба координира информационния поток. Но всъщност съдийства в битките за надмощие между различните шпионски агенции.

Какъв е крайният резултат ли? Никъде в цялата система няма организация, която да представя „цялата картина“ — организация, която да събира късовете информация от всички и да се опитва да разбере какво означават.

Но командващият го беше сторил. Чел телеграми на Държавния департамент (Бог знае как се е докопал до тях), отчети на Разузнавателното управление към Министерството на отбраната и доклади на ЦРУ. Събирал материали на НАТО за Западна Европа. Намерил информация на Агенцията за националната сигурност, засечена от Балканите и Югозападна Азия. Откраднал изследвания на Агенцията за борба с наркотиците.

Той също беше говорил за новия тероризъм — тероризъм без граници или конкретна националност, — чиято единствена цел е унищожението на Запада. Това представляваше засилена версия на борбата срещу Запада, насочена от моллите, от Бени Саф в Алжир, от Кабул в Афганистан и продължила няколко години. Но тази нова вълна беше неизмеримо по-опасна. Обявена беше от войници на муджахидините, вербувани из целия арабски свят. Обучаваха се заедно в лагери в Северозападен Афганистан. Парите идваха от Иран, както и от процъфтяващия трафик на хероин. Водачите им бяха неизвестни.

Командващият ми разказа всички тези неща малко преди да заведа групата си в Египет. Оплака ми се, че колегите му не проявяват разбиране към теорията му, но беше убеден, че е прав, а освен това старият му приятел адмирал сър Норман Елиът от Кралските военноморски сили мислеше като него.

Вярваше, че Махмуд Азис абу Ясин представлява малка, но важна част от тази нова форма на световен тероризъм и затова беше направил необходимото, за да ида да го доведа. Разбрахме се да разгледаме нещата подробно, като се върна. Сега командващият и сър Норман бяха мъртви, но сър Обри работеше по същите въпроси.

— Вярвам, че атентатът в Портсмут е част от тази работа — каза той.

Попитах го защо смята така.

— Ще ти отговоря по-късно. — Отпи от виното си. — Както ти казвах, знам за работата ти, защото командващият ми разказа конкретно, когато трябваше да опише какво можеш.

— По въпросите на антитероризма ние с командващия мислехме по един и същи начин.

Той кимна.

— Знам. А и ти се трудиш здравата. Похвално.

Вдигнах чашата си за поздрав.

— Благодаря.

Той също вдигна чашата си, сръбна и я постави на салфетката.

— А на въпроса ти за бомбата в Портсмут. През изминалата седмица бяха проведени шест уж несвързани терористични нападения. — Сръбна от виното си. — Знаеш ли за тях?

Отговорих на сър Обри, че не съм в течение. Той избърса някаква прашинка от гърдите си.

— А, да, разбира се. Кайро. Махмуд Азис абу Ясин. Жалко за него. Бих желал да прочета доклада от разпита му.

Сигурно се бях изчервил.

— Не знам за какво говорите.

— Няма значение — сви рамене той. — Мога да ти кажа, Дик, че много малко са нещата около антитероризма, за които не знам. — Замълча, за да ми позволи да вникна в думите му. — Не се притеснявай, нямам никакво намерение да предавам информацията на твоя адмирал Прескът.

Предполагам, че гримасата ми е била доста издайническа.

— От думите ви съдя, че имате доста широка мрежа, сър Обри.

Не отговори. Голямата му усмивка ми беше достатъчна.

— Говорехте за несвързаните терористични действия през изминалата седмица.

— А, да.

Изчака сервитьорът да постави две чинии на масата и да изсипе с безупречно майсторство някаква кафява смес на бучки от голямо порцеланово блюдо. Предположих, че е къри, въпреки че не изглеждаше и не миришеше като нито едно къри, което някога съм ял. Сервираха ни и два съда със сос, както и чинийки с накълцани кокосови орехи и фъстъци.

Вдигнах очи.

— Има ли лют сос?

Сервитьорът ме погледна шокиран.

— Кърито е по мадраска рецепта, сър. Доста люто е.

Опитах го. Нищо не струваше.

— Бихте ли донесли лют сос?

— Ако настоявате.

— Настоявам.

Сър Обри гледаше как изсипвам половин бутилка сос от червени чушки в чинията и го смесвам с така нареченото къри.

— Какво казвахте, сър Обри?

Той напъха една вилица с къри в устата си и започна да дъвче.

— Намирам това къри за доста люто. — Напълни чашата ми с вино, после и своята. — През изминалите шест дни имаше взрив на главната жп гара в Москва. Взривена беше и белгийската диамантена борса в Антверпен, както и сградата на италианската стокова борса в Милано. Имаше експлозия във френска електроцентрала, прекъснала една трета от електроснабдяването на страната, а няколко часа след това във Франкфурт един бомбен атентат наложи затварянето на градското метро за два дни. Още по-загадъчен е фактът, че никой не е поел отговорността за тези действия.

— Казахте шест — изредихте само пет.

— А, разбира се, нападението в Портсмут.

Отпих от виното си.

— Вярвате ли, че са свързани помежду си?

— Да, като примери на новия трансграничен тероризъм.

— Повечето хора биха отхвърлили идеята ви, сър Обри, особено ако не са представени никакви общи искания, нито съобщения от извършителите.

Погледна ме тъжно.

— Разбирам това. Всъщност опитвах се да убедя адмирал Прескът вчера, когато се срещнахме, но той не беше съгласен с мен. Напълно отрича транснационалността на атентатите. Неговата теория е концентрирана върху Ирак, а точно така смятат и следователите по атентатите. Разбира се, това е доста неразумно, но човек не може да го разубеди. Изглежда, доста силно му влияят.

— Пинки си е такъв.

— Жалко. — Сър Обри избърса крайчеца на устата си със салфетката. — Но ти не смяташ идеята ми за неприемлива?

— Съвсем не.

Транснационалната теория винаги ми се е струвала смислена. Например вярвах, че Махмуд Азис е представител на тази нова тенденция. Той беше египтянин, обучен от ЦРУ в Афганистан да воюва срещу Съветския съюз. Години след това беше използвал наученото като член на египетските муджахидини, малка група фундаменталисти от Кайро, която се опитва чрез тероризъм да принуди египетското правителство да превърне страната във фундаменталистка ислямска република. Египетските муджахидини от своя страна са част от световна организация, известна като Ислямското братство, която насочва пари от наркотици от Афганистан и приходи от продажба на нефт от Иран към групи като тази на Азис за прокламиране на ислямския фундаментализъм с всички възможни средства. И Азис е бил изпратен от Кайро в САЩ, за да създаде хаос и ужас. Когато го заловихме, беше тръгнал за Пакистан, където вероятно щеше да се събере с още танга и да отиде бог знае накъде, за да сее още хаос.

Имаше още стотици хиляди такива като Азис, както и стотици, а може би хиляди местни фундаменталистки групи, разпръснати по цялото земно кълбо. В края на краищата САЩ бяха изразходвали милиарди за оборудване и финансиране на партизани от муджахидините по време на петнадесетгодишната им война в Афганистан със Съветите. Между тях имаше над двадесет и пет хиляди мюсюлмани доброволци, ангажирани от ЦРУ. В по-голямата си част те бяха бедни, необразовани араби, наемани направо в джамиите от Бруклин до Белуджистан35 чрез различни организации паравани.

Казах на сър Обри, че сега всеки знае как много от тези бойци, както и голяма част от оборудването от ЦРУ се използват срещу Запада. В бивша Югославия мюсюлманите ветерани от афганистанската кампания се биеха наред с босненските мюсюлмани. Същите експлозиви C-4 и „Семтекс“, превозвани на гърба на камила от Пешавар през прохода Хибер преди десет години, сега се използваха от муджахидини, които воюваха в партизанските войни в Кашмир, Таджикистан, Азербайджан и Кюрдистан. Противосамолетни ракети „Стингър“, използвани да свалят съветските мигове и бойни хеликоптери Ми-24 в района около Кабул, се появяваха в страни от Балканите до Сомалия, където се използваха срещу западни самолети.

Имаше и нещо, което не му казах. Не добавих, че знаех за контрабандното вкарване на някои от тези смъртоносни муниции в САЩ, където Махмуд Азис ги беше използвал, за да взриви шест цели. Не му казах и че когато бяхме хванали Азис в Кайро, той носеше паспорт с пакистанска виза и петдесет хиляди английски лири.

Знаех, че преди десет години точно от Пешавар в Северен Пакистан мюсюлмани доброволци идваха с автобуси в управляваните от ЦРУ лагери в Северозападен Афганистан. Днес тези автобуси продължаваха да се пълнят с разочаровани мюсюлмани от Египет, Алжир, бившия Съветски съюз, дори и Америка. Членове на десетки терористични организации — като се започне с големите, като „Хамас“ и „Ислямски джихад“, и се стигне до малки групички като Освободителната армия на Южен Йемен — пътуваха до тренировъчните лагери за муджахидините в Северозападен Афганистан, където ги учеха как да отмъщават на Запада.

А мотивацията им? Тя се виждаше всеки ден във вестниците. Фактът, че Израел се помиряваше с арабските си съседи, беше достатъчно неприятен — само това беше достатъчна причина за започване на свещена война. Но имаше и други неща. На Балканския полуостров сърбите и хърватите избиваха мюсюлманите, а Западът не предприемаше нищо, за да спре клането. В бившия Съветски съюз азербайджанските мюсюлмани бяха изправени пред етническото прочистване от арменските християни, а руснаците само гледаха. Из цяла Западна Европа ултранационалистите хвърляха бутилки, пълни с бензин, в общежития на мюсюлмански работници, а полицията, изглежда, винаги срещаше трудности при арестуването на виновните.

Казах, че съм разбрал от проучванията си, че единственият елемент, който пречи на стотиците хиляди отхвърлени, обеднели, лишени от граждански права мюсюлмани фундаменталисти да се консолидират, беше естествената им склонност да бъдат лоялни единствено към групата си.

— Старата философия „Брат ми и аз срещу братовчед ми; братовчед ми и аз срещу света“ все още преобладава в по-голямата част на мюсюлманския свят — казах аз, а сър Обри кимна одобрително.

Преглътнах хапка безвкусно къри.

— Но ако мюсюлманите по целия свят се обединят в един лагер с една-единствена цел, те ще се превърнат в заплаха за Запада, по-опасна дори и от Съветския съюз. Защото Съветският съюз не нападаше — знаеше, че ще последва масиран ответен удар. За воина муджахидин, сър Обри, куршумът в мозъка означава гарантирано пътуване до рая.

— Точно така. — Той изпразни чашата си и я напълни отново. — Да предположим, че лоялността към племето бъде преодоляна и всички тези атентати вече се ръководят от един и същи източник и са насочени срещу Запада.

— Това значи, че се сблъскваме с най-голямата терористична организация в света.

— Точно така, полковник. — Замълча. — Чел ли си история? Арабска история?

Бях чел и му казах.

— Какво знаеш за Саладин?

— Че бил… какъв… египтянин, живял през единадесети или дванадесети век. Воин. Превзел е Йерусалим от кръстоносците. Изградил стената, която все още огражда стария град.

— Много добре. Но има още нещо. Той е бил първият панарабин. Първият син на исляма, който се е опитвал да обедини всички араби под зеленото знаме на пророка Мохамед.

— Не е успял.

— Да. Времето не е било подходящо. Но векове след него оставената от Саладин идея за панарабите продължава да живее. Единната ислямска култура трябвало да се разпростре от Испания до Индийския океан, от Уралските планини до екватора. И оттогава насам винаги е имало араби, споделящи мечтите на Саладин: обединението на целия ислямски свят под зеленото знаме.

Прав беше. Помислих над думите му.

— Досещам се за трима: Асад от Сирия, Муамар Кадафи и Саддам Хюсеин.

— Да, разбира се, преди тях беше египтянинът Гамал Абдел Насър. Той успя да обедини Сирия и Египет през петдесетте години. — Сър Обри направи кратка пауза. — Това щеше да се превърне в първата копка за изграждането на обединена арабска нация около Средиземно море.

— Не успя. Не успяха и другите.

— Да. По ред причини. Може би най-значителната от тях е, че всички в крайна сметка бяха националисти и представляваха само малка част от ислямския свят. Следователно можеха да привлекат само ограничена подкрепа. Освен това какви са хората като Насър, Асад, Саддам и Кадафи? Те са политици. Ислямският свят не може да бъде обединен от един обикновен политик.

— Но какво ще стане, ако на сцената излезе нов Саладин? Прозорлив човек, който не представлява отделна нация или пък конкретна част от арабския свят. Човек, който олицетворява истинския панарабизъм и може да обедини Саудитска Арабия със Судан, Йемен, Мароко, Сирия, Афганистан, Белуджистан — цялата пъстра гама на исляма от Казабланка до Пешавар.

Замислих се над всичко това. Никак не ми харесваше.

— Ако се има предвид настоящата политическа ситуация, не е ли малко вероятно да се появи такъв човек?

— Малко вероятно? — Рибешките очи на сър Обри се насочиха към площада. — Разбира се, малко вероятно е — каза той с далечен и отнесен глас, — но, скъпи приятелю, не е напълно невъзможно. Командващият не смяташе, че това не е възможно. И сър Норман също. А и аз. Затова настоях пред твоя адмирал Прескът, ти и групата ти да бъдете прехвърлени към мен за близко бъдеще.

Пинки не ми беше съобщил това. Само беше казал, че ще работя с хората на сър Обри. Има голяма разлика между „да работиш с някого“ и „да бъдеш командван от някого“ и му го казах съвсем недвусмислено.

Той изля остатъка от виното по равно в чашите.

— Разбирам.

Гласът му доби стоманени нотки.

— Но се намираш на суверенна британска земя, полковник, и настоявам аз да командвам и контролирам. В края на краищата това не е Египет. Бъдете сигурен, че се нуждая от помощта ви. Необходима ми е. Но трябва да работите в сътрудничество с нашите хора и под наше ръководство. Командващият ми казваше, че ви държи изкъсо и трябва и аз да го правя, ако пътищата ни се кръстосат някога.

Колкото и трудно да ми беше да преглътна тези думи, те звучаха точно така, както би ги изрекъл командващият. Господи, как ми липсваше старият боен кон.

Сър Обри, изглежда, прочете нещо в лицето ми. Една слабо забележима тъжна усмивка премина през неговото като сянката на облак.

— Обичаше да те нарича любимия си помияр. — Това беше първата следа от чувство, която забелязах у него тази вечер.

— Canis lupus36 Марчинко, това съм аз.

— Сигурен съм — каза той и пресуши чашата си. — И знам, че ще работим заедно много добре.

Лицето му се освежи.

— Независимо от факта, че никой не е поел отговорността за инцидента в Портсмут, ние получихме добра оперативна разузнавателна информация късно днес, която ни насочва към някои фундаменталистки групи, и искаме да я използваме в своя полза. Имаше някои определено положителни събития. Разбирате, че не искам да ги обсъждам сега. Но ако дойдете в офиса ми утре в десет преди обед…

Какви джентълмени са тези британци — воюват с работно време. Е, не беше в стила ми да чакам.

— Извинете грубия ми език, но, мама му стара, сър Обри, нека идем там още сега. Защо трябва да чакаме?

— Защото…

— Защото? Да вървят на майната си извиненията. Моят командващ е мъртъв. Както и вашият адмирал на шибаната флота. А вие, изглежда, искате само да седите на тлъстия си задник и да си сърбате шибаната „Стара гемия“, докато онези задници, тангата, се смеят и на двама ни. — Станах. — Това не е в стила ми, сър Обри. Не съм от онези новоизлюпени командири с „п“ на квадрат.

— Какво?

— Посрани прости командирчета. Копелета с вонящи уста, които могат само да лижат подметките на шефовете си. Позволете ми да ви кажа, сър Обри, че постъпих в шибаната флота на седемнадесет години, за да изпълня военния си дълг. Установих, че пред мен има кариера, когато се присъединих към десантните групи. А когато станах подофицер и после тюлен, кариерата се превърна в моя натрапчива идея. — Доближих лицето си до неговото. — И не си върша работата, като седя на задника и питам „Може ли?“

Лицето му почервеня.

— И въпреки това…

— Виж какво, както казваш, това е твоята страна. Но убитият е моят командващ. Не искам шибано бездействие, искам да действам веднага.

Той ме изгледа с вбесяващо спокойствие.

— Повярвайте ми, полковник, ще получите достатъчно „шибано действие“, както го наричате. Но утре. В десет часа. В кабинета ми.

Обърна се към прозореца и се загледа в площад „Сейнт Джеймс“. В тъмното различих силуета на огромна лимузина „Бентли“, която премина отдясно на борд наляво на борд и спря пред клуба.

— О, виждам, че колата ми пристигна.

Стана, пусна салфетката на масата, избърса предната част на безупречния си костюм и тръгна към вратата на залата.

— Лека нощ, полковник — каза той, без да се обръща.

Глава 5

Закъснях. Най-напред Тони Меркалди се обади по секретния телефон в стаята на Ханс — предаде ми няколко мъдри слова за подводниците „Фока“ и каза, че през следващите двадесет и четири часа ще получа шест факса. После ми се обади Пинки и взе да бръщолеви за информация, като искаше да знае какво сме си говорили със сър Обри (но да го духа) и се оплака, че Ранди Реймън не можел да ме намери. Накрая спрях в хотела, обадих се до вила „Свирепия“ и събудих Харис Малката бира. Казах му да вземе десет от най-опитните стрелци на „Зелената група“, възможно най-бързо да се натоварят на самолета за Лондон от летище „Дълес“ и да пишат разходите на моята кредитна карта. Пинки щеше да скимти и м-м-мърмори — в края на краищата нали беше отказал искането ми за допълнителни хора. Но нямаше начин да тръгна на лов без пълен взвод, а аз наистина отивах на лов.

Наближаваше десет и половина, когато накрая ме вкараха в светите вътрешности на Министерството на отбраната до Уайтхол. Носех огромен добре опакован пакет със стабилизатора, който бях извадил от пристанището в Портсмут. Последва ме едър, подозрителен мъж от охраната.

— А, най-после. — Сър Обри се изправи зад огромното бюро, което го караше да изглежда малък, и махна с ръка на храбреца, който ме следваше.

— Вече смятахме да ви обявим за изчезнал по време на действие, полковник — каза той и протегна безжизнената си ръка.

Другите двама мъже в стаята станаха. Сър Обри ме представи на първия:

— Полковник Дик Марчинко. Това е майор Джефри Лайъндейл, граф на Лекемонт, командир на Специалната ескадра на Кралските военноморски сили.

За мен инстинктът означава много. И инстинктивно никак не харесах този човек. Изглеждаше като свален от реклама в мъжко модно списание. Висок, слаб европейски боклук с изпъкнали скули. Носеше двуреден костюм, втален в кръста, на тънки райета, каквито обичат хора като Фред Астер и херцогът на Единбург.

Косата му беше дълга — както на манекените от онези реклами на парфюмите на Кевин Клайн. Една ярка шарена кърпичка се подаваше от джоба на сивото му оксфордско сако. Ризата му беше на зелени и пурпурни райета, с висока стегната бяла яка, от която изглеждаше като герой от куклен театър. Белите маншети на ризата му бяха закопчани с малки копчета с форма на златни монети. Вратовръзката му беше черна на огромни бели точки. Но в светлобежовите велурени обувки изглеждаше наистина отвратително. Погледна ме отвисоко, вирнал аристократичния си нос, подаде вяло ръка към мен и подсмръкна (само англичаните могат да подсмърчат, докато говорят):

— Приятно ми е. Н’ричай ме Джеф, старче.

Поех ръката му, стиснах я така, че да изохка, и отговорих, имитирайки максимално добре неговото кокни наречие:

— Джеф, старче, н’аричай ме Дик хуя, ’щот’ съм точно такъв.

Думите ми предизвикаха усмивка на лицето на другия. Обърнах се към него, протегнах ръка и казах:

— Дик Марчинко.

— Лорд Брукфийлд, Дик — отговори той и протегна ръката си. — Наричай ме Ишмаел.

Имаше най-светлозелените очи, които някога съм виждал. С цвят на изумруди. Впиваха се в моите, сякаш той проникваше в душата ми. Беше висок колкото мен, но слаб като аскет. Късата му коса беше права и черна като въглен. Кожата — с цвета на мед, осветен от огън. Носеше тъмен панталон и многоцветно сако от „Харис“ върху сив кашмирен пуловер. Обувките му бяха велурени с цвят на махагон и очевидно направени по поръчка. Имаше хладна длан и стисна здраво ръката ми.

— Много съм слушал за вас от Джеф.

— Така ли?

— ’същнос’ така е — обади се Лайъндейл.

Старият израз „да дробиш лаф“ доби напълно нов смисъл за мен.

По лицето на сър Обри разбрах, че нещата не ставаха така плавно, както той би желал. Е, сър Обри беше голямо момче и можеше да издържи.

Реших, че беше време да се захващаме за работа.

— Донесох ви нещо, което може да ви помогне при определянето на отговорността. — Извадих ножа от джоба си, разрязах опаковката и развих стабилизатора. — Намерих това вчера.

— Къде? — Очите на сър Обри се уголемиха като чинии.

— Портсмут, в пристанището.

Свъсените вежди на Джеф Лайъндейл се вдигнаха около сантиметър.

— Аз накарах хората си да претърсят основно. Къде го…

— В далечния край на канала, старче — от другата страна на маршрута на ферибота. — По лицето му можех да разбера, че изобщо не се беше досетил да накара хората си да огледат там. — Това е стабилизатор от шестметрова миниподводница „Фока“. Екипаж от едно лице. Поема до шестима души, както и половин тон експлозиви. Правят ги във фирма „Мондо маре“ в Ла Специя37. Същата, каквато използват италианските водолази. Откъртило се е, когато подводницата е закачила един бетонен блок, паднал от кораб. Така са дошли и са си отишли.

Лайъндейл ме погледна критично.

— Как разбра, че е „Фока“?

Разбрах, защото Тони Меркалди ми беше казал.

— Снощи направих проверки. Разпознах я с положителност. Всяка част на тези подводници има номер. — Показах им го. — Тази е била доставена във военноморската база в Сплит, Югославия, преди три години.

Сър Обри постави монокъла си и разгледа стабилизатора, като поглади метала с пръсти. Размърда мускулите на бузите си и монокълът със сребърните рамки падна върху жилетката му.

— Какъв е обхватът на това нещо?

— Триста и петдесет мили и повече.

Брукфийлд се почеса по бузата.

— Значи може да е тръгнала от Франция или от островите около Ламанша. Може би от Гърнзи.

— Разбира се. Или пък може да е била изсрана от кораб-майка, за да дойде на гости.

Сър Обри се покашля дискретно.

— Много интересно, полковник.

Кимнах с глава.

— Нали това казвах снощи — можем да действаме веднага.

— Точно така — отговори сър Обри — и именно затова ви поканих тук днес.

Посочих с очи лорд Брукфийлд.

— Това не е ли чисто военна работа?

— Виж, старче — намеси се Джеф Лайъндейл. — Наех лорд Брукфийлд като консултант към Специалните сили. Той е напълно проверен от сър Обри. Има секретен пропуск и всичко останало.

Обърнах се към Брукфийлд:

— В какви операции си участвал, синко?

Лайъндейл понечи да възроптае, но Брукфийлд вдигна ръка. Беше с маникюри.

— Никакви, полковник. Аз съм това, което вие, операторите, наричате сукалче. Работата ми е изцяло академична. Тук съм, защото Джеф и аз се познаваме от Итън, стари познати.

Толкова рано нямах нужда от подобни глупости.

— Какви са тези тъпотии? Тук е, защото някога като тийнейджъри са вземали студени душове заедно? — Погледнах към сър Обри. — Дявол да го вземе, та тук става дума за човешки живот.

Брукфийлд продължи:

— Освен това говоря малко арабски. От време на време съм изучавал мюсюлманския свят. Всъщност издал съм три книжлета по въпроса, които имаха успех.

— Лорд Брукфийлд е скромен — каза сър Обри. — Завършил е Оксфорд с отличие. Свободно говори седем арабски диалекта, а тридесет други — добре. Първата му публикувана книга получи наградата „Гонкур“. Преди две години, когато работеше по възстановяването на една финикийска галера, която сам той открил при град Тайр38, бил отвлечен от терористи на „Хизбула“. Държали са го в долината Бекаа в продължение на три месеца.

Не е добре човек да си прекарва времето в плен на „Хизбула“.

— Трябва да е било голямо преживяване. Как оцеляхте?

— Молих се много. Спорех по теологични въпроси с насилниците си. Четях Корана. — Лорд Брукфийлд ме гледаше, без да сваля погледа си от мен. — Когато бях завързан с верига за един радиатор в Баалбек, имах видение. Разбрах, че ако някога изляза от кризата си, ако оцелея, имам свещения дълг да помогна на приятелите си тук да разберат исляма. Да го разберат така добре, че „Хизбула“, „Хамас“, „Ислямски джихад“ или каква и да е друга група вече да нямат причина да нападат и убиват хора от Запада.

Съмнявах се, че това някога може да стане. Както казах, престъпникът си е престъпник.

— Той оцеля — гордо каза Джеф Лайъндейл, разсейвайки съмненията ми. — И удържа на обещанието си — дойде при мен и ми предложи услугите си. С радост приех възможността да го взема в отбора. — Потупа Брукфийлд по рамото. — Лорд Брукфийлд е като мост между двата свята. Той редовно се среща с фундаменталистки молли, ислямски радикали, умерени египтяни — целия спектър на мюсюлманската мисъл. И ни докладва констатациите си. Всичко това е много ценно.

Усъмних се. Но какво да се прави, характер.

Лайъндейл обаче изглеждаше напълно опиянен от срещите на Брукфийлд с групите танга.

— Освен това — ентусиазирано избърбори той — леля също беше възхитена.

— Леля? — Коя, по дяволите, беше леля?

— Нейно величество — обясни сър Обри, преди да успея да попитам. — Джефри е втори братовчед на принц Чарлс. Той е любимец на кралицата.

Само това ми трябваше — шибан член на кралското семейство. Опитах се да се усмихна. Не се получи.

Лорд Брукфийлд забеляза болезнената ми гримаса и върна разговора на темата:

— Във всеки случай, полковник, трябва да признаете, че и ние, пеленачетата, от време на време сме полезни.

Вдигнах ръка.

— Съгласен съм. Що се отнася до осигуряването на основна информация. Но не и „гореща“ разузнавателна информация, от каквато се нуждаят моите стрелци, за да ударят нещо.

— Не? Ами какво ще кажете за текущата криза? Вие например казвате, че стабилизаторът от подводницата е от Сплит, в Босна.

— Да.

— А Сплит е в сръбски ръце, нали?

— Предполагам, че да. — Не бях в течение на последната информация от Балканите.

— От което следва, че извършителите са босненци, нали?

Вдигнах рамене. Може би е така, може би не е. Не си правех никакви изводи.

— Само че аз чух от свой източник — един имам от Турция, който чул от свой колега имам от Македония, — че някаква мюсюлманска група, която се нарича „Синовете на Горни Вакъф“, е отвлякла една подводница „Фока“ преди четиридесет и шест дни и Сръбските военноморски сили покрили кражбата, защото не искали да изглеждат неспособни.

— Горни Вакъф?

Брукфийлд кимна.

— Обектът на отвратително клане в началото на 1994 г. Бойци от Сръбска Босна навлезли в селото. Убили всеки мюсюлманин, когото заварили — повече от шестстотин. Разпъвали мъжете на кръст, изнасилвали, измъчвали, после убивали жените и децата. Сцената била разкрита от умиротворителна част на ООН — в случая това били британски войници. Дори тези закоравели десантници били поразени от бруталността на видяното.

— Значи нападението в Портсмут е било какво? Отмъщение заради това клане, защото британците са стигнали там твърде късно? Това е безсмислено — най-напред никой не е потвърдил нападението. Освен това „Синовете на Горни таковата“ не биха ли нападнали сръбска цел?

— Не е така просто. Босненските мюсюлмани вярват, че Западът ги е изоставил. Аз съм ги изучавал — винаги са се смятали за европейци. Сега са убедени, че ние тук, в Европа, гледаме на тях по същия антиарабски начин, по който гледахме на алжирците, турците или йеменците, които работят в кухните ни — като на мръсни араби. „Синовете на Горни Вакъф“ са се заклели с всички възможни средства да накарат Запада да си плати за това, че ги е изоставил, както и заради антимюсюлманските му чувства.

Погледнах сър Обри.

— Чули ли сте нещо такова?

— Е — малко смутено отговори сър Обри, — всъщност не, докато лорд Брукфийлд не ме информира вчера сутринта. — Започна да барабани с пръсти по финия фурнир на старинното си бюро. — Но сега сме в течение. Групата съществува. А и другите елементи на историята бяха проверени. Подводницата е изчезнала от бившата база на югославските военноморски сили преди около шест седмици. Сега вие предоставихте безспорни сведения, че тя е била в пристанище Портсмут.

— Е, който и да го е правил… има още нещо — казах.

— Да, полковник?

— Смятам, че терористите са излезли на суша в Англия.

Сър Обри шумно забарабани с пръсти — т-т-т-туп, т-т-т-туп.

— Защо?

Плеснах стабилизатора с ръка.

— Заради това нещо. Подводницата е загубила стабилизатора си. Можела е да завива наляво и надясно, но не и нагоре-надолу. Това означава, че пристигането на мястото на срещата за изтегляне е било невъзможно. Смятам, че екипажът е изоставил подводницата и е изплувал до брега.

— Отлично разсъждавате, полковник. И ние сме убедени в същото — всъщност вярваме, че все още са тук, а дори знаем и къде се намират.

— Вчера около обяд в Челтънъм са доловили съобщения — намеси се Лайъндейл. Челтънъм беше английският главен подслушвателен пост за радио и радиотехническо разузнаване, който работеше съвместно с шпионите от Централното безименно управление. Намираше се в тихата област Глостършир, на около осемдесет и пет мили западно от Лондон. Покрита с антени площ от осем квадратни мили действаше като огромна прахосмукачка, която изсмуква сигнали от въздуха.

— Не можахме да разберем смисъла им, докато не се обадихме на лорд Брукфийлд да дойде и да ги чуе.

— Разговаряха на баковичи — един рядък диалект от малка мюсюлманска област югоизточно от Сараево — обясни Брукфийлд. — Доста остарял е и трудно се разбира. По същия начин както вие, американците, сте използвали хора, владеещи езика на индианците навахо по време на Втората световна война, за да обърквате германците и японците. Но аз знам баковичи. Учих го в Оксфорд. Полуизчезнал език, навяващ мисли за изсушени от слънцето дувари и така нататък. Вмирисани на мухъл, прашни библиотеки и т.н., и т.н., и т.н. — Усмихна се благо. — Е, виждате, полковник, че сученето си има своите предимства.

Вероятно имаше право.

— Какво беше съобщението?

— Същественото — обади се сър Обри — е, че нашата плячка е излязла на сушата в Портсмут и чака, докато се удаде възможност за ново нападение.

— В такъв случай хайде да тръгваме, за да заловим кучите синове. Петима от момчета ми ще бъдат тук по обед. Ще ги ударим довечера.

— Не толкова бързо, Дик — прекъсна ме Джеф Лайъндейл. — Най-напред ние не сме готови за излизане тази вечер. Нямаме нито оперативна разузнавателна информация, нито пък последователна мисия или план. И след това, когато ние решим да нападнем, а в настоящия случай ние означава Специалните сили на Великобритания, вашите тюлени ще подкрепят нападението ни.

— Хей, Джеф, ако не си гледал новините, трябва да ти кажа, че беше убит моят командващ.

— Затова в знак на уважение — отговори той — сър Обри реши да позволи на хората ти да участват в нападението. Но моят командващ също беше убит. Във всеки случай по този въпрос няма спор. В крайна сметка както вие, янките, обичате да казвате, тюлените ще ни подкрепят, а ние ще нападаме. Така е разумно. Вие в края на краищата сте само петима. Ние ще изпратим пълен взвод.

— Петима? — Беше ни изкарал с един човек по-малко.

— Казахте, че петима от вашите хора ще пристигнат.

— Значи ставаме шестима. — Без да броим останалите от вила „Свирепия“, за които той не знаеше.

— Но вие, разбира се, ще се намирате с мен в командния център.

— В никакъв шибан случай, Джеф. Аз не седя на задника си, докато хората ми рискуват живота си.

— Командването, полковник, е свещено задължение, но то не изисква да се жертвате. Пък и за всичко това може да се поспори. Петима или шестима души не могат да свършат работата както трябва. Ще ни трябват най-малко петдесет. Ние ги имаме, а вие — не.

Прав беше, дяволите да го вземат.

Благодарение на Пинки дори някоя дама да се беше разкрачила и да ми беше дала зелена светлина, нямаше какво да направя, защото пишката ми беше вързана на възел. Майната ми.

— Какъв е планът ви? — попитах напълно депресиран.

Когато се прибрах, Томи и момчетата ме чакаха в апартамента. Вече бяха направили доста едра сметка за услуги и за да спестим на американските данъкоплатци повече разходи за погасяване на дефицита, се събрахме в една кръчма на две преки по-надолу, окупирахме свободната маса в ъгъла и започнахме да се наливаме с „Кураж“39.

Томи обясни, че вързопът ни, изглежда, е имал проблеми със сърцето, защото, когато излезли в морето, бил в шок и умрял малко преди срещата с кораба.

— В документите му не пишеше нищо за заболявания.

— Не — отговори Томи. — Съвсем здрав беше, без никакви проблеми.

Поклатих глава.

— Може би е пострадал от въглеродния окис. След времето, прекарано в багажника на колата на Док.

— Може би. Изхвърлихме тялото преди срещата с кораба.

Това беше добре. Никакъв corpus delicti40 за Пинки, а и за никой друг.

Разясних ситуацията, доколкото можех да си позволя да говоря на обществено място, а да не споменаваме, че сигурно ни следяха един или двама от наблюдателите на сър Обри. Описах играчите, обясних колко лоши карти са ни раздали и намекнах, че скоро ще пристигнат подкрепления.

Тези обстоятелства не ни правеха по-щастливи. Все още хората около мен представляваха реалното ядро на „Зелената група“ — стрелци, на които знаех, че мога да разчитам независимо от всичко.

Стиви Уондър беше рискувал кариерата си заради мен много пъти. Наричам го Стиви Уондър, защото носи непрозрачни кръгли очила за стрелба и клати глава наляво-надясно-наляво, надясно-наляво-надясно и доста прилича на… познахте, на Стиви Уондър. Този шантав червенокос бивш морски пехотинец има два секретни ордена „Сребърна звезда“ за мисии в Северен Виетнам в началото на седемдесетте години, което значи, че без съмнение може да стреля и плячкосва. На тридесет и две години се опита да се запише за обучение по подводна диверсия за тюлени. Изкара почти шест седмици от двадесет и шестте, когато неговите големи крака му изневериха.

Въпреки това не отстъпваше на никой тюлен в света, а за действия във враждебна обстановка го биваше повече от 99 процента от тях. Много хора могат да скачат от самолет и да патрулират, ако им заповядат. В наше време все по-малко са хората, които успяват да убият врага си. Уондър е един от тях — истински ловец. Той е от онези агресивни, енергични задници, които търсят мисии, а не чакат да им наредят да ги изпълняват. Стиви беше убил повече теснооки от всички в „Зелената група“ освен мен, разбира се.

Томи се беше съгласил доброволно да работи с мен, въпреки че беше командир на „ТЮЛЕН-група 8“ и едно преместване в „Зелената група“ означаваше слизане надолу по йерархичната стълбица от командир към изпълнител на заповеди. Изобщо не се интересуваше от звания и постове. За него беше важно да прави онова, което е учил цял живот — да убива теснооки. Томи е мой тип воин. И той като мен води отпред, не иска от тях да вършат нищо, което преди това не би направил.

Доказателство за успеха му беше, че настоящият комодор на войната със специални методи — плешив смотан бюрократ с писклив глас, когото ще нарека полковник Сфинктер Боклук Младши, беше опитал да изпрати Томи на шестмесечно пътуване със самолетоносач, а това не беше работа като за командира на „Група 8“. Защо? Защото Томи харчеше твърде много пари за обучение на хората си за война и не отделяше достатъчно време за игра на футбол, бейзбол и волейбол. За комодор Боклук по-важна беше спортната лига на базата в Литъл Крийк, отколкото бойните умения на „ТЮЛЕН-група 8“ и понеже Томи не беше на същото мнение, Боклук искаше да се отърве от него.

Особено се радвах, че Томи е с мен, защото беше служил с Британските специални сили по една двегодишна обменна програма. Дори беше поддържал връзки с някои старшини от Кралските военноморски сили — те му бяха помагали по време на първоначалното обучение, на което Специалните сили подлагат всички новодошли. Знаех, че ако Томи е тук, ще можем да заобиколим създадените от Джеф Лайъндейл пречки.

Ник Гръндъл Гадния пресуши втората си бира и се понесе към бара за още. Бях го избрал за „ТЮЛЕН-група 6“ още когато беше едва сто и десет килограмова двадесетгодишна попова лъжичка. Десет години по-късно, когато трябваше да поема командването на „Червената клетка“ по заповед на командващия, открих какъв смъртоносен жабок е станал. Тогава Ники Гръндъл вече беше пролял кръв в бой. Той беше единият от двойката плувци, които по време на операцията „Справедлива кауза“ взривиха личния боен катер на генерал Нориега — „Presidente Porras“. Беше направил сам взривните заряди с експлозив C-4, които заедно с един друг тюлен отнесъл на половин миля разстояние. По рецепта трябвали петстотин грама експлозив. Следвайки моето авторитетно мнение за войната със специални методи, Ники използвал един килограм — и взривът изхвърлил тритонните дизелови двигатели на катера на 150 метра навътре в пристанището.

Широките рамене на Хауи Калуа не ми позволяваха да видя какво има от другата страна на масата. Сега Хауи е главен старшина. Помня го като помощник-боцман трети клас във Виетнам. Предпочиташе патрулите от двама души, които продължаваха по пет-шест дни, пред обичайните еднонощни мисии за плячкосване и стрелба с шест души. В деня, когато го срещнах, беше в черна пижама, ходеше бос и носеше само нож и толкова мини, гранати и детонатори, колкото можеше да побере голямата му раница. Според легендата между тюлените Хауи е убил в ръкопашни схватки най-много теснооки от всички други жабоци във Виетнам. Самият той казва, че не са повече от сто. Но от ордена „Кръст на Военноморските сили“ и трите „Сребърни звезди“ може да се разбере, че е скромен човек.

Тъй като Док Трембли остана в Кайро, Дюи Пачия крак беше последният човек в групата. Алън Дюи е нисък и едрогърд стрелец от равния като тепсия източен бряг на щата Мериленд. Неговото призвание е, разбира се, алпинизмът. Ветеран от „ТЮЛЕН-група 6“ и „Червената клетка“, Пачия крак е син на един помощник-боцман от Втората световна война, който е бил в частите за диверсионни действия при военноморски бойни действия — предшествениците на групите за подводна диверсия и на тюлените. Баща му е участвал в десанта в Нормандия41. Имаше и по-малък брат — сега младши лейтенант втори клас в „ТЮЛЕН-група 4“. Участвал е в бойни действия в Гренада, Панама и Сомалия.

В Гренада Пачия крак — тогава младши лейтенант първи клас — се беше ядосал много, когато операцията се превърнала в пълно осиране. Разузнавателна информация нямало. Четирима от хората му се удавили, когато старшият командир на тюлените, който водел отзад, в случая от борда на кораб на няколко мили, заповядал на взвода на Пачия крак да скочи във водата при двуметрови вълни с повече от петдесет килограма оборудване. Въпреки загубите Пачия крак завел изтощените оцелели бойци до целта им — вилата на губернатора. А когато се натъкнал на 120 тежко въоръжени кубинци, започнал да ги тръшка и подрежда като трупи. Само той трябва да е убил тридесет от тях.

Армията би възнаградила постиженията на Пачия крак с почетен медал. Аз бих го предложил за „Сребърна звезда“. Но командващият „ТЮЛЕН-група 6“ по онова време беше човек, когото ще нарека Арт Харис, който всъщност никога не е искал хората му да убиват никого и направи необходимото постиженията на Пачия крак да потънат в лавината хартия, която обикновено следва бойните действия. Нито една от „поканите за танц“ — отчетите след бойните действия, предавани от командирите на поделения — не споменаваше изключителните постижения на Пачия крак в условията на обстрел.

Седяхме вече около час и обмисляхме възможностите. Нито една не изглеждаше достатъчно обещаваща. Доста добре ме бяха заклещили между Пинки Фъшкията и сър Обри. Пинки не ми оставяше никакво място да мърдам, а сър Обри беше разпоредил да работя с едно шибано конте. Добре ме бяха оформили.

Е, винаги съм смятал, че когато си в засада, единственото нещо, което трябва да правиш, е да нападаш. Да — Пинки Прескът, сър Обри Дейвис и майор Джефри Лайъндейл ме бяха хванали в засада, мамицата им. Браво. Сега беше мой ред.

Изпих третата чаша бира и оставих чашата на масата.

— Сега слушайте, задници.

Томи Т. взе първия влак за Пул — малкия пристанищен град на югоизточния бряг на Англия, където се намираше щабът на Британските специални сили. Той все още имаше приятели там, а на мен ми трябваше информация за Джеф Лайъндейл. Информация ли? По дяволите, исках да зная точно как този задник ръководи поделението си.

Стиви Уондър отиде в „Марийн Хаус“, където се намираше контингентът от охраната на американското посолство, за да изпомпа информация от заблудените дечица на чичо Сам. Що се отнася до слуховете, морските пехотинци знаят всичко. Гадния и Пачия крак се разходиха из коридорите около кабинета на главнокомандващия ВМС на САЩ в Европа. Оглеждали секретарките, надували мускули и със сладки приказки се вмъквали в колкото е възможно повече канцеларии, като събирали разузнавателна информация под зоркия поглед на Ханси. Единственото място, в което не успели да проникнат, било комуникационният център на шестия етаж. Там зад прозорци с решетки, армирани стени и тавани и врати като на сейф се намираха осем стаи с най-модерно оборудване за събиране на информация, сортираха се отчети от разузнаването на радиосигнали и се изпращаха зашифровани съобщения по целия свят. Дори Ханс не можеше да влезе там, без някой да знае това.

През това време Хауи Калуа взе метрото до Ист енд в Лондон, където се намира най-големият в града магазин за армейски стоки „Силвърманс“. Хауи носеше всичките ми дребни и списък за пазаруване върху две страници.

А аз ли? Аз се обадих на една стара приятелка от третия етаж на американското посолство отвъд площада. Тук нашите съотечественици от организацията „Християни в действие“ имат офис. Старата ми изгора се казва Нанси и все още хранеше към мен достатъчно топли чувства, та ми позволи да използвам секретния й компютър за два часа, за да направя известни проучвания из базите данни за новия си познат „Наричайте ме Ишмаел“ — лорд Брукфийлд. Докато пишех на клавиатурата и четях, тя масажираше врата и раменете ми. А след като отпечатах цял куп документи, отидохме в апартамента й в Саут Кенсингтън, за да масажира и други части на тялото ми.

Съгласно отпечатаната информация той е единственото дете на лорд Луис Брукфийлд и на неговата жена Хагар — най-голямата дъщеря на бедуински шейх от племето авафи. Лорд Луис е бил уважаван учен арабист от Оксфорд, доброволно постъпил както много други от британския елит на служба като командос по време на Втората световна война. След обучението Луис бил изпратен в Либия, където служил в елитна бригада, известна като „Пустинните плъхове“. Когато кампанията в Северна Африка приключила, бил изпратен в Палестина, където ръководил разузнавателна мрежа от бедуини, за да разкрива агенти на Оста42.

Разказва се, че скоро след войната имал едно мистично преживяване, когато се изкачвал по планината Синай, за да наблюдава изгрева на слънцето над манастира „Света Катарина“. Някакъв глас му бил казал да отиде в пустинята. Послушал го. Шест месеца се калявал на жестоката наковалня на планината Синай, живял като отшелник, предимно сам. По време на скитанията си прекарал три седмици в един лагер на бедуини от племето авафи до Уади Джебел. Там се влюбил в дъщерята на шейха Хагар. Двамата се оженили по бедуински.

След войната лорд Луис и невестата му се върнали в „Портите на Лаокоон“ — голямото имение в Съри, което Брукфийлд наследил от предците си. Там Хагар родила син, когото нарекли (достатъчно подходящо) Ишмаел43.

Детето се радвало на всички привилегии на принадлежността си към висшата класа. Бил добър във всичко, с което се захванел. Участвал в състезания по ски, бил тенисист аматьор от национално ниво. През 1992 г. бил включен в олимпийския отбор на Великобритания по спортна стрелба. Приходите му — над 340 милиона лири на година — идвали от четири и половина квадратни мили имоти в Мейфеър, Найтсбридж и Хампстед44. Имаше дворец от четиринадесети век в Сиена, модерна вила в Болю сюр Мер на Френската Ривиера, къща в Лез Амантс над езерото Леман и малка къщичка на модния карибски остров Мистик (където и някои други бележити британци, включително принцеса Маргарет и Мик Джагър, също имат убежища за милиони долари).

Прочетох изрезки от вестници за олимпиадата през 1992 г. и размишлявах над едно списание „Нешънъл джиографик“, в което лорд Брукфийлд се гмуркаше, за да изважда палестински старини при либийския бряг. Светските страници на лондонските вестници ми представиха портрета на уверен в себе си, но съвсем не надут млад мъж. Беше упорит като мен — постигаше повече от възможното и никога не се отказваше и не зарязваше нищо по средата.

Отпочинали и масажирани, ние се върнахме в посолството, откъдето се обадих на стария си приятел Тони Меркалди от Разузнавателното управление към Министерството на отбраната на САЩ по една от секретните линии на ЦРУ. Обеща ми да провери името на лорд Брукфийлд в базата данни на разузнаването, въпреки че не беше го чувал никога и се съмняваше, че ще се намери нещо интересно. Половин час по-късно се обади, за да се извини и да ми каже, че „Наричай ме Ишмаел“ има досие в Разузнавателното управление към Министерството на отбраната. Било доста дебело.

— Какво пише в него? — попитах.

Тони започна с биографичния материал, който почти се покриваше с бележките на ЦРУ — вероятно двете агенции бяха използвали едни и същи източници. След това премина към настоящето. Каза, че неговата агенция счита, че Уайтхол използва Брукфийлд като дипломатически обратен канал до няколко арабски лидери в Персийския залив по време на операциите „Пустинен щит“ и „Пустинна буря“. Използвали са го и да предава съобщения до два от иранските режими след Аятолах Хомейни. Имал, както пишело, „близки лични отношения“ със сирийския президент, предводителя на Пакистан и кралското семейство на Саудитска Арабия.

Тъй като бил използван да предава секретна информация, Разузнавателното управление към Министерството на отбраната на САЩ наредило на шпионите си да погледнат лорда по-отблизо. Тони беше разгледал отчети, отразяващи в хронологична последователност действията на Брукфийлд от името на британското разузнаване, задържането му в Ливан, приятелството му с Джеф Лайъндейл, дори и личната му охрана, предвождана от бивш сержант от Специалните сили на име Тод Стюарт. Името му било въведено и в компютрите на Агенцията за националната сигурност, което означава, че международните му телефонни разговори се следят. Последното обаждане, отразено в досието на Брукфийлд, било от миналата седмица — неизвестно лице се обадило до къщата на лорд Брукфийлд от Кайро.

Информацията на Мерк напълно съвпадаше с тази на ЦРУ. Най-новият доклад от Ленгли бе психологически профил, направен преди по-малко от три месеца. В него се излагаше предположението, че младият лорд Брукфийлд може би страда от хроничен стокхолмски синдром, породен от тримесечното си затваряне в Баалбек45, т.е. чувство, че се идентифицира с мъчителите си и действа вместо тях. Основанията за това бяха, че политическите му възгледи или поне онези, които излагаше в честите си статии за вестници като „Таймс“ и „Лондон обзървър“, бяха станали значително промюсюлмански след престоя му като заложник.

Четири часа и половина по-късно, когато бях приключил с търсенето, влязох в хотела. Във фоайето ме чакаше лорд Брукфийлд. Седеше на тапициран диван, а обутите му в идеално изгладен панталон крака бяха скръстени в глезените. Четеше „Лондон таймс“ през малки очила с рогови рамки. Точно зад гърба му, скръстил ръце, стоеше най-страшният чернокож, който някога съм виждал — висок почти два метра и с огромни мускули.

Брукфийлд ме видя, когато влязох, пъхна очилата в джоба на сакото си и стана, за да ме посрещне. Сянката му се раздвижи и ме загледа така, както Schutzhund46 ротвайлерите гледат потенциалната си жертва.

— Полковник — каза Брукфийлд и протегна ръка, — надявах се, че ще ви видя.

Разтърсих ръката му.

— Приятно ми е да ви видя, лорд Брукфийлд.

— Мислех си, че няма да е зле да идем в моя клуб отсреща и да си побъбрим — може да опитате шерито. Специално за нас го внасят.

Звучеше добре. Погледнах нагоре към тъмното привидение, което скриваше всички лампи.

— Кое е това чудовище Франкенщайн?

— А… моят спътник и телохранител, Тод Стюарт, от Айл ъф Скай47. Огромен е, нали?

Не можеше да се отрече. Стюарт вероятно тежеше сто и двадесет кила, макар че телесните му тлъстини в никакъв случай не бяха повече от 1 процент. Кръглото му лице, подчертано от тънки мустаци, беше безизразно. Имаше студени очи на кобра, каквито отличават професионалните стрелци. Носеше модерен костюм с двоен ревер от кариран плат, но вместо с обувки беше с черни каубойски ботуши от — погледнах още веднъж, за да съм сигурен — акулова кожа. Косата му беше прибрана като моята — назад в плитка, като се спускаше по гърба му, само че беше завързана не с плебейски ластик, а с няколко ленти от шотландско каре.

— Чувал съм за чернокожи ирландци, но вие сте първият чернокож шотландец, когото някога съм срещал. — Протегнах ръка, но не й обърна внимание.

— Моля те да извиниш Тод. Той ненавижда да се докосва до хора, освен ако не е абсолютно наложително.

— Кога става абсолютно наложително?

— Когато ги убива — небрежно отговори Брукфийлд. — По време на Фолклендската кампания получи похвала за извънредни заслуги. Той е специалист по ръкопашния бой. Ножар. Прониквал е в аржентинските позиции, а след това е прониквал в самите аржентинци.

По лицето на Брукфийлд премина кисела усмивка.

— Разбирате ли, след като ме отвлякоха в Ливан, реших, че може би съм по-привлекателна мишена, отколкото съм си мислил. Затова Джефри ми намери Тод. Той тъкмо бил напуснал Специалните сили след двадесетгодишна служба и си търсел работа. Това беше преди осемнадесет месеца — оттогава сме заедно. Успява да ме опази цял-целеничък. Добро споразумение, не смятате ли?

— Щом сте жив, лорд Брукфийлд…

Излязохме от хотела и се върнахме по Дюк стрийт на Гроувнър скуеър, свихме наляво, пресякохме Брук стрийт и отидохме към следващата пресечка до врата с цвят на слонова кост и без табелка. Номерът на къщата беше 69. Брукфийлд отвори тежката врата и ме покани с жест да вляза пред него.

Не беше нещо особено. Всъщност дори беше занемарено по изтънчен начин, както повечето лондонски клубове: окъсани стогодишни персийски килими по пода, протрити кожени фотьойли и добре износени маси. Но мраморното фоайе беше впечатляващо, а по стените висяха картини от стари майстори. Брукфийлд ме заведе в една зала с дълъг бар и изглед към запуснат двор.

Един барман — на около осемдесет години — в раирана жилетка се усмихна щастливо при влизането ни.

— Добър ден, милорд — каза той широко усмихнат.

Седнахме един срещу друг в стари кожени фотьойли, а на сребърен поднос между нас стоеше половин бутилка „Савил клуб фино̀“ и литър „Сан пелегрино“48. Тод остана прав на вратата.

Брукфийлд, който пиеше от бутилираната вода, вдигна чашата си за поздрав:

— Наздраве.

Вдигнах чашката си с шери към него. Отпихме. Зелените му очи не се отделяха от лицето ми.

— Не сте такъв, за какъвто се представяте, полковник.

— Какво имате предвид?

— Доста добре играете ролята на побойник. И все пак сте доста изтънчен, нали?

— Вие го казвате.

— Знам, че сте преминали през всички звания — мустанг. Нали така американците наричат старшините, които стават офицери?

Поклатих глава.

— Освен това знам, че имате диплом за висше образование въпреки склонността ви към вулгарности, насилие и шокова тактика.

— Непредсказуемостта е важен, дори съществен елемент на бойните действия със специални методи. На мен ми е полезна. — Отпих, като го наблюдавах. — Е, лорд Брукфийлд, или Ишмаел, какво има, мамицата му? Защо ме поканихте да си поговорим на четири очи?

Усмихна ми се.

— Вярвам, че подценявате противника. Искам да коригирам това.

— Имате предвид приятеля си Джеф?

По израза на лицето му разбрах, че не е харесал малката ми шега.

— Разбира се, че не. Говоря за онези, които убиха вашия командващ.

— Те са терористи. Ще умрат.

— Не е толкова просто.

— Защо?

— Защото тези „терористи“, както така спокойно ги определяте, са всъщност добри хора по душа независимо от действията им. Проблемът е, че те просто са били тормозени от вашето общество. Омръзнал им е антиислямският тероризъм на Запада, останал от историята и основан на карикатури, предубеждения и невежество. Изморени са от бедност и слабо образование и от това, че другите се възползват от тях. Омръзнало им е да бъдат убивани от другите, докато вие — ние — от Запада стоим и гледаме.

— И затова реагират, като убиват невинни хора.

— Може методите им да не ви харесват, но те са разбираеми след толкова много години унижения. Това е начинът да привлекат вниманието към проблемите си, да накарат останалата част от света да се пробуди. Но не там е работата. Работата е в…

— Точно там е работата. Не искайте от мен да съчувствам на тълпа задници, които вярват, че билетът за пътуване с вълшебно килимче до рая започва от взривяването на лека кола или на самолетоносач. Не искайте от мен да съжалявам торби с лайна, които убиват невинни хора.

— Възгледите ви са ограничени. Това са възгледите на типичен необразован военен убиец от Запада. Мнението ми за вас е по-различно, полковник. Нека за минутка погледнем нещата от друг ъгъл. Вземете войната в Персийския залив. Западните страни гледаха на това като на велик съюз. Но за лишените от права мюсюлмани представляваше съвременен кръстоносен поход — християнството и покварените му арабски съюзници срещу чистотата на исляма. Това е урокът, преподаван в джамиите от Фез49 до Кабул.

— Но този възглед е погрешен.

— Може би е така за човека от Запад, за немюсюлманина. Вие, полковник, трябва да се поставите на наше място, както се казва. Погледнете случилите се наскоро неща от гледна точка на мюсюлманина. Например бомбените атентати в САЩ…

— Не можете да отречете, че това бяха терористични нападения, нали?

— Съвсем сигурно мога да го отрека, ако от собствена гледна точка започна война срещу Запада. В този случай мога да определя тези нападения като серия малки, но важни битки, спечелени от моята страна.

— А престъпниците?

— Воини на исляма във великата война срещу неверниците.

— Ако са воини, то аз ще ги преследвам и убивам.

— Няма да е възможно да ги преследвате. Вие сте външен. Те имат подкрепа и инфраструктура. Знаете ли, полковник Марчинко, че хората, които смятате за терористи, могат да идат във всеки един мюсюлмански квартал в Англия и да получат помощ, защото повечето от мюсюлманите, които живеят там, смятат, че са подложени на дискриминация от Запада? И затова гледат на тези, ъъ, смъртоносни активисти точно както селяните, живеещи около Нотингам, са гледали на Робин Худ.

Смъртоносни активисти — що за определение за убийци, които безразборно избиват невинни хора. Колко изтънчено. Колко политически правилно. Очевидно беше, че му се удава да борави с думите. Оставих ги без коментар.

— Робин Худ?

— Да. И не само в Англия. Алжирците и тунизийците във Франция, турците в Германия, либийците в Италия, палестинците и ливанците в Съединените щати — те също биха дали убежище на всеки, който се изправи в защита на исляма срещу клеветите, погрешните идеи и предубежденията на Запада. Освен това вярвам, че всички те, независимо от коя страна произлизат, са като селяните от Шерууд, които очакват завръщането на своя крал Ричард.

Този аргумент не ме впечатли.

— Има да чакат много, много дълго.

— Времето няма значение, полковник. Виждате ли, мюсюлманите имат вяра — непоклатима вяра. Ние вярваме в Корана, вярваме в себе си, вярваме, че ще продължим да вярваме. Трябва.

— Трябва?

— Историята и религията са двата велики крайъгълни камъка на исляма. Всяка от тях ни учи, че трябва да вярваме. Ето защо мюсюлманите са страстни ученици по история. Разбира се, аз гледам на тях като на сираците на историята — отхвърлени, подигравани, преследвани и бедни.

— Ами всички онези пари от нефта в Персийския залив?

— Имах предвид бедни в духовен смисъл. Богатствата не значат нищо. Те са просто средство за постигане на цел — възстановяването на многонационалния ислям. Нашето падение започва, когато Боабдил50, последният мюсюлмански властелин в Испания, е предал ключовете на град Гренада през 1492 г., а по една случайност това е същата година, в която Христофор Колумб е отплавал за новия свят. Това падение продължава и днес — доказателството е как Западът изоставя мюсюлманите в бившата Югославия. Ако наистина представлявахме сила, с която е необходимо да се съобразяват, то този геноцид нямаше да бъде позволен.

Отпи от водата си.

— Вие гледате на нас като на карикатури, полковник Марчинко. Ние не сме карикатури. Гледате на нас като на „фундаменталисти“, които се жертват за така нареченото от вас „пътуване върху вълшебно килимче“. Ние сме повече от това.

Интересно ми беше, че включва и себе си в това число, и му го казах.

— Да, ние. — Изгледа ме със същия откачено блажен поглед на нововъзроден религиозен фанатик. — Преминах към исляма по време на престоя си в Баалбек. Това е съдбата ми.

Това беше ново. Нямаше го в досието на Разузнавателното управление към Министерството на отбраната на САЩ. Но отлично потвърждаваше предположенията на ЦРУ, които бях чел в посолството. Стокхолмският синдром. По дяволите, тоя беше откачил напълно.

— Съдба ли?

— Да — категорично заяви той. — Но моя съдба е да използвам и всичките си знания, сили и средства, за да помагам на Запада да разбере исляма и да помогна на исляма да се помири със Запада. Аз съм уникален, полковник. Аз съм човек на двата свята — вашия западен свят и моя източен свят. Може да ви е трудно да проумеете това, но цяло едно общество счита, че Западът е неморален, упадъчен и корумпиран. За онези, които следват исляма, което означава „подчинение“, има само един път — пътя на джихад.

— Мюсюлманската дума за свещена война.

— Това е едното определение — най-честото. Нормално е вие, офицер от военноморския флот, да дефинирате джихад по този начин — отговори Брукфийлд, като очите му дълбаеха моите. — Но има и друг превод. Джихад означава и тотално, върховно, безгранично, неизмеримо, всестранно усилие.

— Това го разбирам. Точно на такова нещо тюлените се учат по време на базовото обучение.

— Базово обучение ли?

— Базово обучение по подводна диверсия. Мислете за това като шестмесечно ритане по топките.

Погледна ме, сякаш съм му предложил нещо отвратително за ядене.

— Онзи вид усилие, който афганистанците използваха, за да изгонят съветските нападатели и да победят Червената армия, не може да се сравни с така нареченото базово обучение на армията — каза той с подигравателен тон. — Формирайте нова база на мисловните си процеси, полковник.

— Трябва ли?

— Да. Според нашия начин на мислене в Афганистан една от суперсилите в света беше победена от непрестанната вяра.

Нямах намерение да го оставя така.

— А да не говорим за онези седем милиарда долара помощ от Съединените щати.

Очите му светнаха гневно.

— Парите нямаха значение. Най-важното, полковник, е, че в нашата свещена война имаше три милиона мъченици, а ако джихад го изисква, ние сме готови да предоставим още три, четири, пет милиона, всички хора, които са необходими за постигане на целите на нашия джихад.

— Отново джихад.

— Да — отново джихад. Тотално усилие. Точно тази дефиниция ме кара да ви предупредя отново: не подценявайте тези хора. Може да бъде опасно за вас. В края на краищата ние победихме една суперсила.

Ето ти го пак — „ние“, а не „те“. Внимателно го изучавах. Изразът на лицето му беше страховит. Съвсем ясно беше, че е откачил.

Е, време беше да го върна отново в реалния свят. Изпих напитката си и шумно фраснах чашата на масата.

— Лорд Брукфийлд, имаше голяма разлика между Съветския съюз и Съединените щати. Повярвайте ми, прекарал съм повече от тридесет години в работа на точно това бойно поле, така че зная какво говоря.

— Но целта ви винаги беше да опазите своята страна — в стратегията си вие и Съветският съюз разчитахте на теорията на взаимно осигуреното унищожение, за да си гарантирате, че никой няма да стреля първи. Онези, които започват джихад, са различни. Те, полковник, желаят да заплатят всякаква цена. Смъртта не значи нищо. Вие, неверниците, не можете да достигнете дълбините на нашата страст. Освен това вашите военни са обвързани от прекалено много правила и политически решения, за да могат в наше време да са ефективен противник. Вашето общество е твърде голямо, твърде открито, твърде наивно, за да може да победи общество, което желае да се жертва, за да победи.

Усмихнах му се.

— Може би е така. Но пък нали съществувам и аз.

— А, да. Вие. Свирепият воин единак на Америка. — Изгледа ме по неописуем начин, но мога да кажа, че ми се струваше страшен. — Вие, полковник, сте едно предизвикателство.

Зелените му очи проникваха в моите. Изведнъж разбрах какво цели с всичко това. Това беше битка между мен и него. Хареса ми.

Сега беше мой ред. Започнах да го гледам, докато отвърна поглед.

— Ако някога сте чели книгите ми, лорд Брукфийлд, ще разберете, че тюлените са опасни, когато ги предизвикат. Всъщност ставаме абсолютно и шибано смъртоносни.

— Да, установих това.

— Е, установи и това, миризливецо, защото, както казваше старият старшина, „отново ще срещнеш този материал“: когато аз започна джихад, не вземам пленници.