Земя на славата

Глава 22

— Е, защо още си с него? — попита Кабера. Облеченият в сребърна броня воин до рамото му само бегло приличаше на някогашното момче и малцина в лагера биха се осмелили да зададат на Брут подобен въпрос.

Наблюдаваха как Юлий изкачва дъбовите стъпала до стената на стрелците на върха на укреплението, което бяха изградили. Беше прекалено далече, за да се вижда ясно, но въпреки това Брут забелязваше как слънцето се отразява в нагръдника му. Брут погледна настрана, после отправи остър поглед към Кабера, сякаш току-що се беше сетил за присъствието му.

— Погледни го — отвърна той. — Преди по-малко от две години напусна Испания с нищо, а сега е консул с безсрочен мандат от сената. Кой друг би ме довел до това място със собствен легион, който да командвам? Кого другиго бих последвал?

Гласът му беше изпълнен с горчивина. Кабера се боеше за двамата мъже, които познаваше от момчета. Беше чул подробности за раздялата на Юлий със Сервилия, макар че синът й никога не беше споменал за това. Копнееше да попита Брут, дори и само за да прецени щетите, които беше нанесла.

— Той е най-старият ти приятел — отвърна лечителят и Брут сякаш се сви при тези думи.

— А аз съм неговият меч. Когато гледам спокойно това, което е направил, то ме изумява, Кабера. Глупаци ли са онези в Рим, та не виждат амбициите му? Юлий ми каза за договора, който е сключил с тях, но още не мога да повярвам. Чудя се дали Помпей смята, че е спечелил. Той може и да управлява града, но стои като наемател и чака собственика да се завърне вкъщи. Хората го знаят. Видя тълпата, която излезе на Марсово поле, за да ни изпрати. Помпей е глупак, ако мисли, че Юлий може да е доволен с нещо по-малко от корона.

Млъкна и се огледа да не би някой да го е чул. Двамата се бяха облегнали на стената на укреплението — издигането му им беше отнело месеци. Двайсет мили насипи и стена, навсякъде не по-ниска от три човешки боя. Граничеше с река Рона и се извисяваше над пътя и по северните граници на римската провинция. Беше солидна преграда, също както Алпите на изток.

На стената беше събран достатъчно камък и желязо, за да потопят всяка армия, решила да пресече реката. Легионите бяха уверени, че могат да удържат крепостта срещу всеки враг, но никой не вярваше, че Юлий ще се задоволи със защита, не и с документа, който имаше.

Цезар го беше показал на претора на малката римска провинция, свита в подножието на Алпите. Мъжът пребледня, докато го четеше, докосваше печата на сената със страхопочитание. Никога не беше виждал толкова неясно формулирана заповед и само наведе глава, докато обмисляше последиците от нея. Помпей и Крас не се бяха занимавали с подробностите. Всъщност Брут знаеше, че Юлий беше издиктувал на Адан писмото, а после им го беше изпратил за подпечатване и гласуване от сената. Беше кратко и даваше на Цезар пълна власт в Галия. И всеки от легионерите го знаеше.

Кабера потърка отпуснатите си бузи и Брут го погледна със съчувствие. След като бе изцерил Домиций, старецът страдаше от слабост, която бе оставила лицето му неподвижно от едната страна, а половината от тялото му беше напълно непотребна. Никога вече нямаше да изстреля стрела, а по време на похода през Алпите няколко мъже от Десети го носеха на носилка. Но той просто не можеше да умре, докато имаше още неща за гледане, а Галия беше дива и странна за него, също както и за останалите.

— Боли ли? — попита Брут.

Кабера сви рамене, доколкото можа, и отпусна ръка. Единият от клепачите му падна, докато отвръщаше на погледа; често му се налагаше да потрива левия ъгъл на устатата си, за да го избърше, преди да е капнала слюнка. Това движение беше станало част от живота му.

— Никога не съм бил по-добре, любими пълководецо, когото познавам още от голобрадо момче. Никога, въпреки че бих искал да видя гледката от върха и може да имам нужда някой да ме отнесе до горе. Слаб съм, а катеренето изисква силни крака.

Брут се изправи.

— Смятах да се кача, а и сега хелветите^[8] се събират на отсрещния бряг. Когато чуят, че Юлий няма да ги пусне да минат през малката ни провинция, може да има интересни сцени. Хайде, старче. Богове, ти изобщо не тежиш.

Силните ръце на Брут държаха краката му, а самият Кабера се държеше с дясната ръка. Лявата висеше безпомощно.

— Трябва да мислиш за качеството на товара си, момче, не за тежестта му — каза старецът и въпреки че го изфъфли поради болестта си, Брут го разбра и се засмя.

Юлий стоеше на върха на укреплението и гледаше бързите води на Рона — на места се пенеха в бяло. От другата страна на широката река хоризонтът беше изпълнен с хора — мъже, жени и деца. Някои седяха, потопили крака във водата, докато се наслаждаваха на безгрижния следобед. Децата и старците бяха облечени в прости роби, пристегнати с колани или връв. Имаше хора с руси и червени коси, но повечето бяха кестеняви. Водеха волове и магарета, които носеха огромни количества храна и оборудване, необходимо за поддръжката на такава армия по време на поход. Юлий разбираше трудностите им — знаеше какво му струва да изхранва собствените си легиони. С толкова гладни стомаси просто не можеха да останат за дълго на едно място и всяко живо същество в земите, през които минаваха, биваше унищожено. След себе си хелветите оставяха само бедност.

Няколко войници с тъмни кожени брони заразбутваха тълпата, за да се приближат до реката. Един дори извади оръжие и го размаха, за да разчисти пък за лодката, която носеха след тях. Чуваше се някаква мелодия, но музикантите бяха скрити от поглед сред тълпата.

Хелветите запяха ритмично и спуснаха лодката във водата, гребците се настаниха на местата си. Дори с по трима мъже от всяка страна, пак трябваха сериозни усилия, та лодката да се пребори с течението, което я отнасяше надолу. Идеята, че през тая вода може да последва нашествие, беше налудничава, и затова сред римляните нямаше никакво напрежение.

Нямаше как да се определи дори приблизително колко центурии са. Юлий беше чул, че хелветите подпалили земите си, преди да поемат на юг, и не се съмняваше в това. Всеки от огромното племе беше изоставил дома си и ако не бъдеха спрени, пътят им преминаваше право през тясната римска провинция в полите на Алпите.

— Никога не съм виждал подобно преселение — каза Юлий почти на себе си.

Римският офицер, който стоеше до него, го погледна. Той беше приветствал легионите, които Юлий беше довел, особено ветераните от Десети. Някои от търговските постове бяха изразили недоволство от промяната във властта, която беше дошла с Цезар, но за други това беше внезапно освежаване с енергия на техния стар град и те го посрещнаха с радост и нова увереност в сделките си. Повече нямаше да им се налага да понасят пренебрежението на галските търговци и да знаят, че ги търпят, но без да ги приемат. Само с един легион постът беше незначителен за Рим, а ако не беше търговията с вино, провинцията можеше напълно да бъде изоставена. Така че онези, които все още мечтаеха за повишение и кариера, приветстваха Цезар с отворени обятия — но никой повече от командира им, Марк Антоний.

Когато Юлий му представи заповедите от сената, той не можа да скрие усмивката си.

— Поне ще видим малко оживление — каза той на новодошлия. — Написах толкова много писма, че вече бях започнал да губя надежда

Юлий се беше приготвил за страх или дори заплаха за неподчинение. Беше пристигнал в римския град с лице като буреносен облак, за да наложи волята си, но при този отговор напрежението му се разсея и той се разсмя на глас на искреното удоволствие на Марк Антоний. Прецениха се един друг и забелязаха прилика помежду си. Юлий беше изслушал с възхищение обобщението на Марк Антоний за региона и за нелекото временно примирие с местните племена. Марк Антоний не скри нищо от проблемите, пред които бяха изправени, но говореше с дълбоко разбиране на нещата и Юлий веднага го включи в съвета си.

Някои може и да недоволстваха от внезапното издигане на новия мъж, но това не се забелязваше. Марк Антоний беше прекарал четири години в провинцията и рисуваше подробна картина на мрежата от съюзи и вражди, които бяха капан за търговията и проклятие за всяка ефективна администрация.

— Това не е толкова преселение, колкото завоевателен поход — каза той. — Всяко по-малко племе губи жените си, реколтата си, всичко. — Възхищаваше се на мъжа, когото беше изпратил Рим, но му беше казано да говори свободно и той се наслаждаваше на новия статут, който беше получил, особено сред собствените си хора.

— Значи не могат да бъдат върнати? — попита Юлий, без да откъсва очи от тълпите на отсрещния бряг.

Марк Антоний погледна към мястото, където легионите бяха строени в пълен боен ред. Изпита тръпка на удоволствие при мисълта за силата на тези карета. Освен десетте хиляди мъже, доведени от Юлий, от северната част на Италия бяха събрани още три легиона. Ако не друго, те поне показваха силата, гарантирана на Юлий — просто бе пратил конници със заповедите си и те се върнаха с петдесет хиляди войници, които бързо бяха преминали Алпите.

— Ако бъдат върнати, ще умрат от глад тази зима. Съгледвачите ми докладваха за четиристотин запалени селища, с цялото им жито за зимата. Знаят, че не могат да се върнат, и затова ще се бият още по-ожесточено.

Брут стигна до площадката зад тях и остави Кабера така, че да може да хване дървения парапет със здравата си ръка и да гледа. Поздрави, когато се приближи до Юлий — обръщаше повече внимание от обикновено на дисциплината пред новодошлия. Не харесваше Марк Антоний. Нещо в начина, по който той беше напълно съгласен с целите и амбициите на Юлий, му се струваше фалшиво, въпреки че не бе казал нищо, та думите му да не бъдат изтълкувани като ревност. Всъщност чувстваше точно това, докато гледаше как двамата мъже разговарят като стари приятели, загледани в армията на хелветите на другия бряг. Намръщи се, когато Марк Антоний направи ироничен коментар за неканените гости. Сякаш двамата с Юлий се опитваха да се надскочат в заучената непринуденост.

Марк Антоний беше едър и сърдечен, от типа мъже, които забавляваха Юлий в редките случаи, когато попаднеше на тях. Брут знаеше, че приятелят му не цени нищо по-силно от гръмкия смях и смелостта на мъже като Марий, а Марк Антоний сякаш пасваше на този типаж, все едно лично беше познавал именития му вуйчо. Беше с една глава по-висок от Юлий и носът му крещеше на целия свят, че е наследник на стар римски род. Като се изключеше смехът му, Марк Антоний изглеждаше естествено суров и горд. При най-малка възможност споменаваше рода си и явно вярваше, че е от благороден произход само заради броя на предшествениците си, които знаеше.

Несъмнено Сула би харесал този мъж, раздразнено си помисли Брут. Марк Антоний беше изпълнен с идеи, които сега, с пристигането на Юлий, можеше да постигне, въпреки че по някакъв начин не беше успял да осъществи нито една от тях сам. Брут се чудеше дали благородният римлянин осъзнава какво би постигнал Юлий на негово място, независимо дали има легион, или не.

Остави настрана тези мисли, наведе се над парапета и погледна към реката. Лодката вече се приближаваше към римския бряг и гребците наскачаха в плитката вода, за да я измъкнат от реката. Застанаха в сянката на стената, която римляните бяха издигнали, за да ги спрат.

— Трябва да са наясно, че можем да потопим с копия и камъни всяка от лодките им, преди да стигне до брега. Би било самоубийство да ни нападнат — каза Юлий.

— Ами ако дойдат с мир? — попита Марк Антоний, без да откъсва поглед от вестителите, които стояха настрана от гребците долу под стената.

Цезар сви рамене.

— Тогава ще им покажа какво е римската власт. По един или друг начин ще затвърдя положението си в тази страна.

Брут и Кабера се обърнаха едновременно и погледнаха мъжа, когото уж познаваха толкова добре. Забелязаха на лицето му диво удоволствие, докато стоеше изправен върху укреплението и очакваше думите на хелветите.

Бяха забелязали същото изражение, когато преди месеци Марк Антоний за първи път се беше изказал пред съвета на военачалниците.

— Радвам се, че сте тук, приятели — беше казал Марк Антоний. — На път са да ни прегазят.

Юлий бе искал дива земя, която да завладява, помисли си Брут. Хелветите бяха само едно от племената в този район, без да се брои цялата останала територия, която приятелят му мечтаеше да завземе от името на Рим. Въпреки това мрачните настроения от Испания нямаха нищо общо с мъжа, който сега стоеше до тях на крепостния вал. Можеха да го усетят и Кабера затвори очи, сякаш сетивата му бяха запратени против волята му по обърканите пътеки на бъдещето.

Старецът се олюля и щеше да падне, ако Брут не го беше уловил. Никой друг не помръдна. Пратениците заговориха и Юлий се обърна към преводача, който му предаде думите им на неправилен латински. Юлий скри усмивката си, после постави ръце широко на парапета и викна на пратениците:

— Не! Не можете да минете.

Погледна Марк Антоний.

— Ако тръгнат на запад край Рона, преди да ударят на юг, през кои племена ще мине пътят им?

— Едуените^[9] са точно на запад от нас, така че те ще пострадат най-много, въпреки че амбарите^[10] и алоброгите^[11]… — започна той.

— Кои от тях са най-богати? — прекъсна го Юлий.

Марк Антоний се поколеба.

— Едуените са известни с това, че имат огромни стада говеда и…

— Доведи при мен водача им с най-бързите ездачи и гаранция за сигурност — отвърна Юлий и пак погледна през парапета. Долу лодката вече се беше отправила към другия бряг, но все още беше достатъчно близо, за да се види, че мъжете в нея са ядосани.

Минаха два дни. Беше нощ и малката крепост беше тиха. Юлий чуваше само трополенето, когато постовете на стената се сменяха. За войниците, които беше довел от Рим, бяха построени бараки, но трите легиона от Ариминум^[12] все още спяха в палатките си в укрепените лагери. Юлий нямаше намерение да им строи нищо по-трайно. Надяваше се да няма нужда.

Чакаше нетърпеливо да предадат думите му на вожда на едуените чрез преводача, който беше осигурил Марк Антоний. Мъжът явно беше скитал доста и знаеше много. Юлий все пак беше решил да не им казва, че Адан може да говори езика на едуените — предпочиташе да пази това предимство в тайна. Испанският му писар се беше изненадал, когато беше чул езика на галите. Неговият народ говореше почти същия език и това му беше достатъчно, за да разбира повечето разговори. Юлий се чудеше дали в някакво далечно време не са били един народ, някакви номадски племена от далечни земи, които са се заселили в Галия и Испания, докато Рим е бил още малко селище сред седемте хълма.

От този момент Адан присъстваше на всяка среща, като прикриваше разбирането на езика с усърдното писане на диктуваните от Юлий писма и бележки. Когато останеха сами, Юлий го разпитваше подробно — паметта на младежа беше безпогрешна.

Юлий погледна усърдния млад испанец, докато преводачът повтаряше опасността от хелветите със сякаш безкрайни подробности. Вождът на едуените беше типичен представител на своя народ — тъмнокос мъж с черни очи и твърдо, не особено месесто лице, отчасти покрито с брада, блестяща от масло. Едуените твърдяха, че нямат цар, но Морбен беше техният върховен главатар, избран, а не по наследство.

Докато Морбен говореше, Юлий потропваше по едната си ръка с пръстите на другата. Преводачът помълча, за да обмисли думите си.

— Едуените имат намерение да приемат твоята помощ в отблъскването на хелветите от границите си — каза най-после преводачът.

Юлий избухна в смях, което накара Морбен да подскочи.

— „Имат намерение“? — весело повтори той. — Кажи му, че ще предпазя хората му от унищожение, ако ми платят в зърно и месо. Моите хора трябва да се хранят. Трийсет хиляди мъже имат нужда от повече от двеста вола на ден, най-малкото. Ще приема същото количество в дивеч или овни, както и зърно, хляб, масло, риба и подправки. Без провизии не мърдам.

В този момент започнаха същинските преговори, забавяни на всеки етап от бавния превод. Юлий изпитваше болезнено желание да изхвърли преводача и да използва бързия ум на Адан, но запази търпение. Часовете минаваха и оранжевата луна изгря над планините зад тях. Морбен също, изглежда, губеше търпение и докато всички чакаха преводача да довърши поредната фраза, галът разсече въздуха с ръка и заговори на чист латински:

— Махнете го тоя глупак. Разбирам те достатъчно добре и без него.

При това признание Юлий избухна в смях.

— Знам, че той убива думите ми. Кой те научи на езика на Рим?

Морбен сви рамене.

— Когато пристигна, Марк Антоний изпрати свои хора във всички племена. Повечето бяха убити или прогонени обратно, но аз задържах моя. Този нещастник учи при същия човек, но зле. Няма усет за езици, но беше всичко, което можех да предложа.

От този момент преговорите продължиха по-бързо. Юлий беше развеселен от опита на гала да скрие знанията си. Чудеше се дали Морбен предполага каква е ролята на Адан на срещата. Беше много вероятно. Вождът на едуените беше с остър ум.

Когато приключиха, Юлий се изправи и потупа Морбен по рамото. Под вълнения плат имаше яки мускули. Мъжът беше повече военен водач, отколкото вожд, поне доколкото Юлий разбираше функциите му. Изпрати го навън и се върна при Адан.

— Е? Пропуснах ли нещо полезно, преди Морбен да изгуби търпение?

Адан се усмихна.

— Морбен попита преводача дали имаш силите да прогониш хелветите и той отговори, че смята, че е много вероятно. Това е всичко, което не чу. Те нямат друг избор, ако не искат да видят стадата си изклани от хелветите.

— Чудесно. Превърнах се от чуждестранен нашественик, поне толкова опасен, колкото хелветите, в римлянин, който отговаря на зов за помощ от обсадено племе. Запиши и това в доклада за Рим. Искам всички да мислят хубави неща за това, което правя тук.

— Това важно ли е? — попита Адан.

— Нямаш представа колко — изсумтя Юлий. — Гражданите не искат да знаят колко страни сме завладели. Те предпочитат да мислят как чуждите армии се предават пред нашето морално превъзходство, а не пред нашата сила. Длъжен съм да действам внимателно тук, независимо че имам заповедите на сената. Ако властта в Рим се смени, пак могат да ме извикат, а винаги има врагове, които ще се радват да ме видят в немилост. Изпрати докладите с достатъчно пари, за да ги прочетат на всяка улица и във форума. Нека хората знаят как напредваме в тяхно име.

Юлий замълча. Веселостта му избледня пред мисълта за проблемите, които го очакваха.

— Сега остава да разгромим най-голямата армия, която съм виждал, и тогава наистина ще има хубави новини, които да изпратиш в Рим. Извикай Брут, Марк Антоний, Октавиан, Домиций и всички от съвета. Рений също — съветите му винаги са разумни. Кажи на Брут да изпрати съгледвачи. Искам да знам къде са хелветите и как се организират. Бързо, момче. Трябва да планираме битка, а мисля призори вече да сме тръгнали.

Глава 23

Юлий лежеше по корем и наблюдаваше как хелветите се придвижват през равнината. Въпреки че се бе съсредоточил върху врага, някаква част от съзнанието му забелязваше избуялата зеленина. Почвата в Рим изглеждаше бедна в сравнение с тази. Вместо безплодните планини на юга, който познаваше, където земеделците се бореха за оцеляването си, сега виждаше обширни равнини с хубава земя и жадуваше за нея с примитивното желание на мъж, който обработва собствената си нива. Галия можеше да храни империя.

Светлината започваше да помръква. Той стисна юмруци от нетърпение, когато чу звуците на рогове, довени от ветреца. Голямата колона спираше за през нощта. Един от съгледвачите се примъкна пълзешком до него и каза задъхано:

— Явно са всички, господарю. Не можах да видя никакви флангове или резерви. Движат се бързо, но трябва да починат през нощта, иначе ще започнат да изпокапват в равнината.

— Сега спират — отвърна Юлий. — Видя ли как войниците се разполагат на групи около центъра? Приличат на гръцките фаланги. Чудя се дали сами са достигнали до подобно развитие, или предшествениците им са минали през онези земи. Ако имам възможност, ще питам някой от тях.

Огледа равнината: обмисляше възможностите. На миля зад него в гората имаше трийсет хиляди легионери, готови да нападнат хелветите. Но след като бяха извървели почти четирийсет мили, за да пресекат пътя на племето, хората му бяха изтощени. Юлий се ядосваше, че не беше могъл да докара и големите катапулти за камъни и по-малките за стрели — те бяха сериозна част от силата на един легион. Равнината беше идеална за тях, но докато пресичаше пътищата през страната, те си стояха разглобени в сандъците, докарани от Рим.

— Никога не съм виждал толкова много воини — прошепна съгледвачът, впечатлен от армията, пред която бяха изправени. Хелветите бяха прекалено далече, за да ги чуят, но самият размер на преселението беше потискащ и Юлий също понижи гласа си, когато отговори.

— Предполагам, че са осемдесет хиляди, но не мога да съм сигурен колко ги следват.

Бяха прекалено много, за да може да прати легиона в директна атака, дори бойците да не бяха уморени от похода.

— Доведи ми Брут — заповяда той.

Скоро чу шум от тичащи, крака и Брут вече беше до него — приклекна сред влажните листа.

Хелветите бяха преминали през обширната равнина, която водеше в земите на едуените. Бяха вървели бързо, за да заобиколят реката, и Юлий беше впечатлен от хъса и организацията им, когато започнаха да оформят нощния си лагер в равнината. Ако навлезеха по-навътре в земите на едуените, щяха да стигнат до гората и предимствата на легиона щяха да са загубени. Това не бяха просторните гори, които познаваше в Рим. Бяха плътни шубраци, които щяха да хванат конете в капан и да направят невъзможна всяка организация на битката. Битката можеше да продължи цял ден, а хелветите имаха десетки хиляди бойци, които нямаше накъде да вървят, освен напред. Племето беше подпалило първото село, до което беше стигнало на границата на едуените, и съгледвачите бяха докладвали, че не са оставили никого жив. Жените и животните бяха взети в колоната, а останалите бяха убити. Село след село щяха да прекосят земята като скакалци, освен ако Юлий не успееше да ги улови в равнината. Благодари на боговете, че не бяха решили да продължат и през нощта. Несъмнено броят им ги правеше прекалено самоуверени, въпреки че дори легионите му да бяха готови, пак не виждаше как би могъл да нападне подобно множество и да победи.

Обърна се към Брут.

— Виждаш ли онзи хълм на запад? — Посочи възвишението от редове зеленина и сиви скали в далечината. Брут кимна. — Това е силна позиция. Отведи Десети и Трети до билото, да са готови на зазоряване. Хелветите ще видят заплахата и не могат да ви оставят там да ги тормозите. Вземи стрелците с лъкове от Ариминум, но ги дръж далеч назад от първата редица. Ще са по-полезни на хълма, отколкото в равнината.

Усмихна се криво и тупна Брут по рамото.

— Тези племена никога не са се били с легиони, Брут. Когато се вдигне слънцето, ще видят просто десет хиляди, изправени срещу тях. Ще се наложи да ги научим.

Брут го погледна. Слънцето вече залязваше и светлината му се отразяваше в свирепия поглед на Юлий.

— Ще се стъмни, преди да стигна там — отвърна Брут. Това беше най-близкото възможно до оспорване на заповед, при условие че имаше съгледвачи, които ги слушаха.

Юлий сякаш не забеляза това, а бързо продължи:

— Трябва да си тих, докато се придвижваш. Щом те видят и те нападнат, аз ще ги ударя отстрани. Хайде, бързо.

Брут се измъкна пълзешком назад, после се изправи и затича към хората си.

— Ставайте, момчета — каза той, когато стигна първите редици на Десети. — Тази нощ не ни е писано да спим.

Когато зората наближи, Юлий се върна да огледа равнината. Слънцето щеше да изгрее зад гърба му и вече хвърляше сивкава светлина — дълго преди да се покаже над планините. Хелветите започнаха да се придвижват в походен строй и Юлий наблюдаваше как воините подкарваха останалите. Тези, които имаха мечове и копия, имаха определено положение — не носеха провизии и бяха свободни, за да се бият или да бягат. Той чакаше момента, в който щяха да видят разположените на хълма легиони. Времето сякаш се разтегна до безкрайност.

Зад него Марк Антоний чакаше със своя легион и три други, измръзнали и сърдити без закуска и огън, който да ги сгрее. Това едва ли беше достатъчно, за да се справи с такава огромна армия, но Юлий не можеше да измисли нищо, което да промени баланса на силите.

Някакъв кон препусна към него и Юлий се обърна бесен и замаха на вестоносеца да се сниши, за да не го видят. Той дръпна юздите и се смъкна от седлото. Едва си поемаше дъх.

— Господарю, има вражеска сила на хълма на запад! Безчет са.

Юлий погледна към хелветите в полумрака. Приготвяха се да напуснат лагера си без знак за паника или объркване. Дали не бяха забелязали неговите хора и не бяха подготвили флангови позиции? Уважението му към племето нарасна. Но къде беше Брут? Двете сили очевидно не се бяха срещнали в тъмнината — иначе грохотът на битката щеше да се чува на цели мили. Дали не беше обърка хълма през нощта? Юлий прокле на глас, ядосан от развитието на ситуацията. Нямаше никакъв начин да се свърже с липсващите легиони, а докато те не се покажеха, не се осмеляваше да атакува.

— Ще му откъсна топките — изръмжа той, после се обърна към вестоносеца. — Никакви рогове и сигнали. Просто отстъпете. Съобщи да се прегрупират край потока.

Чу роговете — хелветите тръгваха. Ядосваше се и защото щеше да се наложи да ги напада в гъстата гора — това нямаше нищо общо с разбиващата победа, на която се беше надявал.

Брут чакаше слънцето да разпръсне тъмните сенки по хълма. Беше подредил Десети пред своя Трети Галски заради по-големия им опит да устоят на всичко, което хелветите биха могли да изпратят срещу тях. Освен това част от собствения му легион беше от Галия. Юлий беше казал, че един легион може да бъде обучен за по-малко от година. Това, че живееха, работеха и се биеха заедно, привързваше хората като нищо друго, но винаги оставаше неприятното съмнение какво може да се случи, когато накараш тези мъже да се бият срещу собствения си народ. Когато Брут ги попита за хелветите, те само свиха рамене и казаха, че няма да има проблем. Никой от тях не беше от това племе, а онези, които бяха отишли в Рим за злато, изглежда, не изпитваха особена привързаност към племената си. Явно бяха от онзи вид наемници, които не живееха за друго освен за заплатата си и откриваха близост само сред себеподобните си. Брут знаеше, че редовното плащане и хранене в легионите е мечта за някои от тях, но все пак постави Десети отпред.

Макар че беше неизразимо напрегнат, докато се катереха, трябваше да признае, че Юлий има усет за добро място. Съжаляваше, че е оставил своите извънредни в лагера, но нямаше как да знае, че слизането ще е лесно, само с няколко навяхвания и една счупена ръка от лошо падане в тъмното. Трима мъже бяха изгубили мечовете си и сега носеха ножове, но всички превалиха билото преди зазоряване, без да загубят и един човек.

Легионерът със счупената ръка я беше вързал към гърдите си и щеше да се бие с лявата. Беше отказал да се върне и посочи Кир на първия ред на Десети — каза, че огромният Кир може да хвърля копията вместо него.

При първите сивкави лъчи на утрото Брут даде шепнешком заповед за строяване. Дори ветераните от Десети бяха капнали, докато намерят позициите си в тъмнината, и дори техният легион имаше нужда от намесата на опциите, за да се въведе ред. Войниците разхлабиха ремъците на копията си — по четири на човек. Брут знаеше, че могат да се справят с всеки враг. Хелветите носеха овални щитове, но тежките копия щяха да ги приковат на земята, с щитовете им и всичко.

Слънцето се показа над планините. Хелветите вървяха към позициите им, без да подозират за засадата. Брут бе обзет от старото въодушевление, докато чакаше съгледвачите им да забележат Десети и Трети, които се бяха притаили на склона. Усмихна се на първите лъчи на светлината и когато слънцето изгря, се разсмя на глас: само за минута десет хиляди шлема и брони се превърнаха от сиво в блестящо злато. Жълтите пера на центурионите сякаш грееха. Колоната на хелветите спря в равнината под тях, всички ги сочеха и крещяха.

За племето изглеждаше така, сякаш легионът се беше появил от нищото — и въпреки това хелветите не бяха изплашени. След като първоначалният шок отмина, те видяха, че армията на склона е малка, и като един зареваха бойни викове.

— Поне половин милион са. Кълна се в Марс, толкова са — прошепна Брут.

Видя фалангите да се струпват отпред, настръхнали от копия. Първите редици носеха широки щитове, за да се отбраняват от врага, но формацията никога нямаше да издържи насечения терен на хълма. Втурнаха се по склона като вълци и Брут поклати учудено глава — толкова много бяха.

— Стрелците! Обсег! — изкрещя той и загледа как четири стрели полетяха високо и белязаха най-далечната граница на изстрелите. Беше само с три хиляди души от легионите от Ариминум и не знаеше доколко са опитни. Срещу незащитени хора стрелбата им можеше да е опустошителна, но се съмняваше, че ще е повече от дразнеща за хелветите под техните щитове.

— Копия готови! — извика той.

От Десети хвърлиха четири копия, проверявайки обсега за последен път. Нямаше да се целят в хората, а да запратят тежките оръжия с метални върхове високо във въздуха, така че да паднат почти вертикално. За това се изискваше умение, но нали такава им беше работата и те бяха специалисти в нея.

— Готови! — ревна Брут.

Кир върза червен парцал на върха на едно копие и го запрати във въздуха с усмивка. Никой от тях не можеше да се мери с огромния мъж и когато копието се заби и затрептя в земята, Брут имаше маркирана най-далечната си точка, само петдесет крачки по-близо от стрелите, които се бяха забили още по-надолу по склона. Щом първият ред на хелветите преминеше тази линия, щеше да бъде засипан като от порой. А когато минеха край точката на Кир, още четирийсет хиляди остриета щяха да полетят към тях за по-малко от десет удара на сърцето.

Хелветите изреваха и се закатериха по склона. Сутрешният вятър носеше прах от равнината.

— Стрелци! — извика Брут и десет реда назад мъжете с лъкове започнаха да стрелят, докато колчаните им не се изпразниха. Брут наблюдаваше полета на стрелите — те падаха върху крещящите мъже долу: хелветите все още бяха извън обсега на много по-смъртоносните копия. Повечето стрели бяха отбити — хелветите вдигнаха щитовете си и продължиха напред, като оставиха зад себе си само няколко десетки тела. Първата кръв беше пролята. Брут се надяваше Юлий да е готов.

Юлий чу рева на племето и завъртя бясно коня си — търсеше съгледвача, който му беше донесъл новината.

— Къде е онзи, дето каза, че враговете са на хълма? — изкрещя той. Внезапно стомахът му се присви.

Мъжът се появи на коня си. Беше много млад и с порозовели от сутрешния студ бузи. Юлий го погледна с ужасяващо подозрение.

— Врагът, за който докладва. Какво видя?

Младият съгледвач нервно се размърда под погледа на пълководеца.

— Имаше хиляди горе на хълма, господарю. В тъмното не можах точно да преценя броя им, но бяха много, господарю. Засада.

Юлий затвори очи за миг.

— Задръжте този боец и да изчака наказанието си. Това са нашите легиони, глупаво нищожество!

Юлий обърна коня си. Мислеше трескаво. Не бяха изминали и няколко мили от долината. Може би не беше прекалено късно. Развърза шлема от седлото и грубо го намести на главата си, после обърна металното си лице към събралите се мъже.

— Десети и Трети Галски са без подкрепление. Ще поемем с най-бързия ход да атакуваме хелветите. Напред! Бързо напред!

Брут чакаше хелветите да отминат копието на Кир. Ако дадеше заповед прекалено рано, Трети отзад щеше да хвърля копията прекалено наблизо. Ако беше прекалено късно, атаката нямаше да бъде разбита, тъй като първите редове на хелветите щяха да са преминали.

— Копия! — изкрещя Брут и хвърли своето.

Десет хиляди ръце запратиха копия и после грабнаха вторите — копията бяха сложени в краката на легионерите. Брут знаеше, че още преди първите да паднат, Десети ще запрати във въздуха още по две. Мъжете от Трети бяха по-бавни, но само малко, вдъхновени от примера на ветераните и нервния страх от атаката.

Беше преценил съвсем точно момента и редиците на Десети и Трети запратиха копията си в килим от свистящо желязо над врага. За секунди не само предните, но голяма част от първите десет реда се превърнаха от тичащи мъже в прободени трупове. Стотици загинаха при първата вълна копия, а мъжете, които оцеляха, вече виждаха черния облак на втората, който идваше към тях.

Нямаше как да избегнат смъртта от въздуха. Копията летяха различно и падаха на групи или далече едно от друго. Един мъж можеше да бъде ударен от няколко, или пък цялата редица да бъде повалена, а един да остане недокоснат като по чудо. Хелветите се криеха под щитовете си, но тежките железни върхове пробиваха дървото. Брут видя как мнозина се борят да освободят щитовете си, понякога свързани с щитовете на другите чрез огромните остриета. Мнозина хелвети бяха все още живи, но тежко ранени и не можеха да се изправят.

Атаката спря. Третата вълна копия нанесе още щети и врагът побягна назад, ужасен от мъжете на хълма. Десети се развика, когато галите се обърнаха в бяг. Брут погледна на изток — къде беше Юлий? Ако удареше с легионите си точно в този момент, хелветите щяха да побягнат презглава. Но от Юлий нямаше и следа.

Хелветите се преподредиха на границите на обсега на стрелбата и пак настъпиха: газеха по телата на първите си паднали.

— Те никога не са се били с римски легион! — извика Брут на войниците около себе си.

Някои от тях се усмихнаха, но погледите им бяха съсредоточени върху напредващите орди, които се катереха по хълма. Някои от хелветите грабваха копията на легиона, измъкваха ги от телата, и ги запращаха към Десети, но тъй като хвърляха от долу нагоре, копията не стигаха до римляните.

— Мечове готови! — заповяда Брут и двата легиона извадиха оръжията си и ги вдигнаха високо, за да уловят слънцето. Брут се огледа и гордо вдигна глава. „Нека се катерят“, помисли си.

Когато вече задъханите хелвети приближиха линиите на римляните, фалангите се разпръснаха. Десети чакаше търпеливо. Всеки мъж стоеше сред приятели, които познаваше от години. В римските линии нямаше страх. Стояха в идеална формация, а тръбачите бяха готови да сменят предните редове, когато се уморят. Мъжете носеха мечове от твърдо желязо и по лицата им Брут забелязваше напрегнато очакване. Някои от легионерите дори се подиграваха на противниците и ги приканваха да нападат по-бързо. В моментно озарение Брут ги видя така, както ги виждаха хелветите — стена от мъже и щитове, без пролука.

Първите хелвети стигнаха до Десети и бяха посечени с ефикасна ярост. Твърдите римски оръжия ги посичаха по цялата линия, отделяха ръце и глави с един удар. Дългите копия на хелветите не можеха да пробият римските щитове и Брут ликуваше.

Той стоеше на третия ред вдясно, опиянен от кръвопролитието. Огромни маси хора се стичаха да подкрепят другарите си, още повече се бяха насочили по фланговете около хълма. Усети как го избива пот, докато за пореден път потърси с поглед Юлий. Слънцето блестеше под ъгъл, но той присви очи, за да огледа линията на дърветата.

— Хайде, хайде! — възкликна високо.

Въпреки че щеше да мине известно време, преди хелветите да успеят да обградят хората му, ако стигнеха до билото зад него, Десети и Трети нямаше да имат път за отстъпление. Той изръмжа от ярост, когато видя колко малко от бойците на племето са останали, за да пазят жените и децата. Една атака отстрани можеше да причини внезапна паника.

Огромният брой нападатели започна да пробива пролуки в желязната линия на Десети. Велитите бяха бързи и с леки брони и можеха да се бият два часа без почивка. Брут си помисли дали да не прати по-тежката пехота сред тях, за да ги остави свежи за отстъплението, което можеше да му се наложи да заповяда. Ако Юлий не дойдеше бързо, щеше да му се наложи да изтегли легионите на билото, при това като се бият за всеки сантиметър от отстъплението си. Щеше да стане по-лошо, ако племето ги изненадаше в гръб.

Брут погледна над главите на хората си. Сърцето му биеше лудо от гняв. Закле се, че ако оцелее при отстъплението, Юлий ще си плати за унищожението на Десети. Познаваше почти всеки от мъжете след годините, прекарани в Испания, и всяка смърт беше истински удар за него.

Внезапно видя в далечината сребърната линия на легионите на Юлий и изкрещя от радост и облекчение. Хелветите в колоната надуха предупредително роговете си и Брут видя как резервните им фаланги поеха, за да посрещнат новата заплаха. Още рогове прозвучаха на хълма и мъжете от племето спряха и погледнаха към равнината. Брут изрева от триумф, когато хелветите започнаха да се отдалечават от Десети и разстоянието между двете армии започна да се увеличава. Нямаше да има никакво движение по фланговете, защото всички воини отчаяно се втурнаха да защитават плячката и народа си.

— Десети и Трети! — извика Брут наляво и надясно. Бяха готови за заповедите му и той вдигна ръка, с което ги прикани да слязат надолу по хълма.

— Близки формации! Стрелците да съберат стрелите, които намерят! Напред, Десети! Напред, Трети!

Десет хиляди мъже поеха напред при думите му и Брут почувства, че гърдите му ще се пръснат от гордост.

Хелветите нямаха кавалерия и Юлий изпрати извънредните да ударят линиите им, докато те отчаяно се опитваха да се подредят във формация, за да отблъснат новата атака. Докато се приближаваше заедно с Марк Антоний, гледаше как Октавиан води редицата конници косо към фалангите на хелветите. Докато галопираха, всеки се наведе към дългия кожен калъф в краката си, извади тънко копие и го хвърли с невероятна прецизност. Хелветите изреваха и вдигнаха щитовете си, но Октавиан не се приближи до тях, докато и последното копие не беше хвърлено. Докато Юлий стигне тила на колоната, резервите вече бяха в хаос и не беше трудно да се справят с тях.

По негова заповед тръбачите изсвириха команда за удвояване на скоростта и двайсет хиляди легионери се втурнаха право към врага. Тичаха със скорост, с която можеха да изминат цели мили. Широката колона на хелветския керван ги наблюдаваше мълчаливо, докато тичаха към тях без един вик. Жените, старците и децата не представляваха никаква опасност и Юлий се чудеше трескаво как да се възползва най-добре от това.

Бойците, които бяха атакували хълма, вече бягаха ужасени към колоната. Юлий се усмихна, като видя блестящите карета на Десети и Трети да идват след тях. Плътните им бойни формации приличаха на блестящи плочки под лъчите на сутрешното слънце. Склонът на хълма беше покрит с трупове. Хелветите бяха уплашени, фалангите им бяха безредни. Страхът им ги отслабваше и Юлий се надяваше той да се усили. Обмисляше дали да не извика извънредните да се върнат, за да изтощят колоната още повече, но точно тогава Октавиан направи знак за нападение и конниците оформиха огромен клин, който удари бягащите бойци. Юлий изчака извънредните да приключат и да се върнат, за да се подготвят за следващо нападение, преди да им даде знак да спрат.

— Копия готови! — извика той и вдигна своето: усети тежестта му. Вече можеше да види лицата на бойците, които тичаха към него. Щеше да има време само за едно хвърляне, преди армиите да се сблъскат.

— Хвърляй! — изкрещя той и запрати копието си във въздуха.

Редиците край него почерниха небето с желязо и първите редове на хелветите бяха повалени. А след това легионите атакуваха и започнаха да ги размазват.

Легионерите разбиваха всичко, което заставаше на пътя им, и напредваха толкова бързо, че Юлий дори се притесни да не би да предизвика маневри по фланговете. Тръбачите изсвириха предупреждение да разширят линията и зад него легионите от Ариминум се разпростряха, за да обгърнат врага. Извънредните тръгнаха с тях, готови за нападение.

Пръска кръв се лепна на устните му и той бързо плю и се избърса. Извика да хвърлят вторите копия, във вълна от десет реда едновременно, и дори не погледна къде падат. Това беше опасна тактика, тъй като нищо не вредеше повече на духа на легиона от копия, които падат близо до римските линии, но Юлий се нуждаеше от всички възможности за намаляване на силите на племето.

Хелветите се биеха с отчаяна ярост, опитваха се да се върнат при основната си колона, сега беззащитна зад римските легиони. Онези, които не бяха в първите линии, се рояха като пчели в краищата, разпростираха се още повече в равнината. Юлий контраатакува с още по-широк и по-широк фронт, докато четирите му легиона не се превърнаха в линия с дълбочина само от шест реда, която помиташе всичко пред себе си.

Не можеше да види много от битката. Биеше се като обикновен войник — а му се искаше да беше останал на някоя висока точка, за да направлява боя.

Брут разпростря нашироко Десети и Трети, за да пресече пътя за отстъпление. Слънцето вече бе високо и стана горещо. Момчета тичаха сред редиците с мехове вода за онези, които бяха изпили собствените си запаси и все още продължаваха да се бият.

Юлий заповяда мъжете му да хвърлят последните си две копия на сляпо. Много от тях политаха обратно почти толкова бързо, колкото ги мятаха, но меките железни върхове се бяха изкривили от първия удар и копията летяха лошо, с малка сила. Юлий видя как един мъж само на крачка от него се протяга, за да отбие едно, докато то лети към него, и чу как ръката му изпуква. Започна да осъзнава, че хелветите ще се бият до последния човек, и извика пълководците си.

Берик дойде пръв. Изглеждаше спокоен и свеж, сякаш участваше в учебна маневра.

— Берик — започна Юлий. — Искам да вземеш хиляда души и да нападнеш колоната зад нас.

Берик се намръщи.

— Господарю, те не са заплаха. Там са само жени и деца.

Юлий кимна. Зачуди се дали не трябва да съжалява, че такъв благопристоен мъж води войниците му.

— Това е заповед. Но поне се постарай да вдигнеш възможно най-голям шум, за да всееш паника.

За момент Берик го погледна неразбиращо, после устните му се разтегнаха в разбираща усмивка.

— Ще крещим като луди, господарю — каза той и отдаде чест.

Щом Берик тръгна, Юлий извика един вестоносец.

— Кажи на извънредните, че са свободни да нападнат когато намерят за уместно.

Берик стигна до хората си и Юлий видя как те се раздвижват. Съвсем скоро две кохорти се отделиха от битката и местата им в редицата бяха запълнени от други. Юлий чу рева на кохортите, докато се обръщаха и тръгваха с решителна крачка назад, за да нападнат колоната. Берик беше взел тръбачи и вдигна такава врява, че не остана и един човек в равнината, който да не е разбрал за заплахата за колоната.

Отначало хелветите се биеха с обновена енергия, но извънредните подновиха покосяващите си удари по крилата и римската дисциплина се справяше с яростните им атаки. Внезапно обаче хелветите се отчаяха, изплашени от легионерите, които вървяха към беззащитната колона.

Чу се внезапен радостен възглас и Юлий се надигна, за да види какво става. Заповяда на манипулите да сменят велитите на предна линия и тръгна с тях, задъхан от напрежение. Колко ли време се биеха вече? Слънцето изглеждаше като заковано над главите им.

Радостните възгласи се усилиха откъм лявото крило и това му донесе надежда. В следващия миг обаче се озова пред двама мъже, които, заслонени зад щитовете си, разбиваха римската линия. Успя да зърне уста с бял кръг от пяна около нея — и усети как мечът му потъва в човешка плът. Мъжът падна с крясък и Марк Антоний му преряза гърлото, докато го стъпкваха. Вторият беше посечен в краката от един легионер и Юлий чу как ребрата му изхрущяват, когато друг войник му строши гръдния кош с коляно. А когато се изправи, хелветите започнаха да хвърлят оръжията си с ужасен трясък. С мрачно удоволствие Юлий заповяда спиране на боя и погледна през равнината към масата трупове, които бяха оставили зад себе си. Имаше повече плът, отколкото трева. Само две римски кохорти още се движеха по червената земя.

Тих вой се чу откъм колоната, когато жените и децата видяха как воините се предават, после Юлий чу радостни възгласи — гласовете на Десети и Трети. Взе бронзовия рог от най-близкия тръбач и изсвири сигнала за край, за да спре Берик, преди да е започнал нападението си. Щом чуха сигнала, бойците на Берик спряха в идеална формация. Юлий се усмихна. Каквото и да ставаше, поне не можеше да се оплаче от качеството на легионите, които командваше.

Спря, свали шлема си, обърна за миг лицето си към вятъра, после изпрати заповед на центурионите да съберат хората си. Това трябваше да стане бързо и дори, ако се наложеше, грубо, защото традицията повеляваше цената на продадените в робство вражески войници да се разпределя между легионите, което пък предотвратяваше кланетата на предалите се. Все пак Юлий знаеше, че в яростта на битката много от легионерите му нямат нищо против да посекат невъоръжен враг, особено ако той тъкмо ги е ранил. Цезар накара тръбачите да свирят сигнала за край отново и отново, докато не стигна до всички и в равнината не се възцари някакво подобие на ред.

Събраха копията и мечовете от бойното поле и ги дадоха на извънредните да ги пазят. Накараха бойците на хелветите да коленичат и им вързаха ръцете на гърба. Дадоха им да пият вода, после Юлий тръгна между редиците да ги огледа — а и да видят и него.

Легионерите пресмятаха броя на пленниците и мъртвите. Знаеха, че са победили много по-голяма армия, и Юлий изпита гордост, като видя един от бойците му да вика момче с мех с вода при един вързан боец и сам да държи бронзовия мундщук до устните му.

Всички римляни го гледаха с надежда да уловят погледа му и когато успяваха, му кимаха, изпълнени с уважение като деца.

Дойде и Брут — яздеше в лек тръс някакъв кон, чийто ездач явно беше убит.

— Каква победа, Юлий! — извика той, докато скачаше от седлото.

Войниците започнаха да го сочат и да си шепнат, познали сребърната му броня, и Юлий се усмихна на страхопочитанието, което се изписа на лицата им. Смяташе, че носенето на сребро в битка е опасно — беше много по-меко от желязото, но Брут беше останал със сребърната си броня. Твърдеше, че когато хората му се бият редом с най-добрия, това повдига духа им.

Юлий се усмихна.

— Не мога да ти кажа колко се зарадвах, като те видях в равнината — продължи приятелят му.

Цезар го погледна остро, усещаше въпроса в думите. Нареди да доведат съгледвача и Брут вдигна учудено вежди, като видя нещастния римлянин с вързани на гърба ръце като затворник. Младежът беше вървял заедно с легионите и всеки път, когато изостанеше, някой го ръгаше в гърба. Юлий се радваше, че е оцелял, и с радостта от победата реши да не заповяда да го набият с пръчки, както несъмнено заслужаваше.

— Освободете го — заповяда Юлий и един от пазачите веднага сряза ремъците, с които беше вързан младежът. Той изглеждаше така, сякаш всеки момент ще се разплаче, но се опитваше да стои с достойнство пред пълководеца си и пред победителя в римския турнир с мечове.

— Този младеж ми докладва, че врагът е завзел хълма, който ти бях заповядал да изкачиш. В тъмнината объркал два чудесни римски легиона с тълпа от племето.

Брут избухна в смях.

— И ти спря? Юлий, това е… — И той отново избухна в смях. Юлий се обърна с престорен гняв към отчаяния съгледвач.

— Имаш ли представа колко е трудно да си изградя репутация на тактически гений, като ме гледат как отстъпвам пред собствените си хора?

— Съжалявам, господарю. Стори ми се, че чух галски гласове — запелтечи съгледвачът. Целият се беше изчервил.

— Да, това трябва да са били моите хора — весело отвърна Брут. — Нали точно затова имаш парола, момче. Трябваше да извикаш, преди да побегнеш да докладваш.

Младият съгледвач се усмихна несигурно и изражението на Брут незабавно се промени.

— Естествено, ако беше забавил атаката още малко, щях да те одера жив.

Болезнената усмивка на лицето на младежа се стопи.

— Лишавам те от тримесечната ти заплата и ще ходиш пеш, докато началникът ти не реши, че може да ти се вярва и да ти се даде кон — добави Юлий.

Момчето въздъхна с облекчение, без да се осмелява да погледне към Брут, после отдаде чест и се отдалечи. Цезар се обърна към приятеля си и двамата се засмяха.

— Планът беше добър — каза Брут.

Юлий яхна коня си и огледа бойното поле. Беше започнал да се възцарява някакъв ред. Раните на римляните се превързваха, а телата на мъртвите се подготвяха за погребалните клади. Щеше да изпрати най-зле ранените на лечение. Броните на загиналите щяха да бъдат продадени. Свободните места на мъртвите офицери щяха да се заемат от редови войници, повишени с неговия подпис. Светът отново вървеше в правилната посока, а и жегата на деня беше започнала да намалява.

Глава 24

Юлий седеше на сгъваем стол в палатката на царя на хелветите и пиеше от златна чаша. Настроението на мъжете, които беше събрал, беше чудесно. Военачалниците от Ариминум пиеха на воля от запасите на царя и Юлий не ги спираше. Бяха си спечелили правото на почивка, но все още ги чакаше работа. Отначало той дори не беше подозирал колко трудна ще се окаже простата задача да опишат плячката — сега нощта се огласяваше от войниците, които брояха и трупаха собствеността на хелветите. Беше изпратил Публий Крас с четири кохорти да събира копия и други оръжия от бойното поле. Това не беше приятна задача, но синът на бившия консул бързо и без мърморене беше събрал хората си — имаше организаторските способности на баща си.

Докато слънцето се скриваше далече на запад, Десети и Трети си получиха копията. Много от тежките железни остриета бяха изкривени и неизползваеми, но Крас беше напълнил каруците на хелветите с тях, та ковачите на легиона да ги поправят или претопят. По ирония на съдбата командир на една от кохортите беше Герминий Катои, повишен след Испания. Юлий се чудеше дали двамата се замислят за враждата между бащите си, вражда, прикрита зад учтиви поздрави.

— Има достатъчно зърно и сушено месо, за да се изхраним месеци — каза доволно Домиций. — Само оръжията струват цяло състояние, Юлий. Някои от мечовете са от добро желязо и дори бронзовите имат дръжки, които си заслужава да се запазят.

— Някакви монети? — попита Юлий. Гледаше чашата в ръката си.

Рений отвори една торба в краката си и извади няколко грубо изсечени диска.

— Ако това тук минава за монети — каза той. — Сребро, примесено с мед. Едва ли струват нещо, но пък има цели сандъци.

Юлий взе една монета и я вдигна към лампата. В кръгчето потъмнял метал имаше изрязано парче, което стигаше до средата.

— Странно. Изглежда като птица на лицето, но с тази липсваща част не мога да съм сигурен.

Нощният вятър влезе в палатката с Брут и Марк Антоний.

— Съвета ли свикваш, Юлий? — попита Брут. Цезар кимна и приятелят му подаде глава навън, за да повика Кир и Октавиан.

— Пленниците добре ли се охраняват? — попита го Рений.

Вместо него отговори Марк Антоний:

— Мъжете са вързани, но нямаме достатъчно войници, за да спрем останалите да побягнат нощес. — Погледна торбата с монети и взе една.

— Доста груби са, нали? — обади се Юлий.

Марк Антоний кимна.

— Да. Макар че по-големите селища секат монети, които не са по-лоши от тези в Рим. — Пусна монетата в подложената шепа на Рений. — Но не и тези. Ужасни са.

Юлий им посочи столове и двамата седнаха и се заеха с тъмното вино от царските запаси.

Марк Антоний изпи чашата си на един дъх и изсумтя от удоволствие.

— Виното обаче съвсем не е лошо. Мислил ли си какво ще правиш с пленените хелвети? Имам две предложения, ако ми позволиш.

Рений се изкашля.

— Дали ти харесва, или не, сега ние сме отговорни за тях. Едуените ще ги избият, ако тръгнат на юг без воините си.

— Това е проблемът — отвърна Юлий и потърка уморените си очи. — Или по-скоро това. — Той вдигна един пергамент и им показа началото, изписано с дребни букви.

— Адан твърди, че това е списъкът на народа им. Отне му часове само да пресметне.

— Колко са? — попита Марк Антоний.

Всички загледаха Цезар в очакване.

— Деветдесет хиляди мъже на възраст да се бият и още три пъти по толкова жени, деца и старци.

Броят впечатли всички. Октавиан заговори първи.

— И колко мъже сме заловили?

— Около двайсет хиляди — отвърна Юлий. Постара се да запази изражението си спокойно, докато останалите се разсмяха и се затупаха по гърба. Октавиан подсвирна.

— Седемдесет хиляди убити. Унищожили сме цял град!

Думите му отрезвиха останалите — всички се замислиха за хилядите трупове в долината и на хълма.

— Ами нашите жертви? — попита Рений.

— Осемстотин легионери, от които двайсет и четирима офицери — каза Юлий. — Може би също толкова ранени. Много от тях ще се бият отново, след като ги превържат.

Рений поклати учудено глава.

— Това е добра цена.

— Дано винаги да е така — отвърна Цезар и вдигна чашата си. Всички пиха с него.

— Обаче имаме още четвърт милион пленници — посочи Марк Антоний. — И все още сме незащитени на тази равнина, с едуените, които идват, за да получат дял от плячката. Не се съмнявайте в това. До утре на обед ще има друга армия, която ще претендира за богатствата на хелветите.

— Които са наши по право, независимо какви са — отвърна Рений.

— Аз самият досега не видях кой знае какви богатства, като изключим тези чаши.

— Не, трябва все пак да им отделим някаква част — замислено каза Юлий. — Те изгубиха едно село, а и битката беше на тяхна земя. Имаме нужда от съюзници сред тези хора, а и Морбен има влияние. — Обърна се към Берик, който все още беше с оплисканата си с кръв броня.

— Берик, хората ти да отделят една десета от всичко намерено. Пазете го под охрана за едуените.

Берик стана и отдаде чест. Като всички, и той беше пребледнял от умора, но бързо излезе от палатката и след миг чуха гърмящия му глас, докато крещеше заповеди в тъмнината.

— Но какво ще правиш с пленниците? — попита Брут.

— Рим има нужда от роби — отвърна Юлий. — Въпреки че цената ще падне, ни трябват средства за тази кампания. За момента монетите като тези са единственото богатство, което имаме. Нямаме сребро, за да плащаме на Десети и Трети и шестте легиона изяждат цяло състояние на месец. Но войниците знаят, че цената на продадените в робство пленници се връща при тях, и вече обсъждат новото си богатство.

Марк Антоний изглеждаше малко нервен, докато слушаше всичко това. Неговият собствен легион получаваше заплатата си направо от Рим и той беше приел, че така е и с останалите.

— Не мислех, че… — започна той. — Може ли?

Юлий кимна. Марк Антоний подаде чашата си на Брут, който не му обърна внимание.

— Ако продадете племето в Рим, земите на хелветите ще останат пусти чак до Рейн. Има германски племена, които ще бъдат изкушени да завземат незащитените земи. Галите почитат силните бойци, но няма да кажат нищо добро за мъжете от другата страна на реката. А и вие едва ли ги искате на границите на римската провинция.

— Самите ние можем да завземем тези земи — намеси се Брут.

Марк Антоний поклати глава.

— Ако оставим няколко легиона, за да пазят бреговете на Рейн, ще загубим половината си сили, без да постигнем кой знае какъв резултат. В момента тази земя е ненужна пепел. Ще трябва да им се кара храна, докато полетата не се изчистят и засеят отново, а и тогава кой ще ги обработва? Нашите легионери? Не, много по-добре е да върнем хелветите в страната им. Нека пазят севера заради нас. Все пак те имат много повече за губене.

— А няма ли да бъдат победени от дивите племена, които спомена преди малко? — попита Юлий.

— Останали са им двайсет хиляди войници. Това не е малък брой. А и, по-важното, ще се бият до смърт, за да отблъснат всеки нашественик. Вече видяха какво могат да направят легионите и щом не могат да се преселят на юг, ще стоят и ще се бият за полетата и домовете си. Дай вино, Брут.

Римлянинът го погледна с неприязън — Марк Антоний отново очевидно не бе забелязал отказа му.

— Добре — каза Юлий. — Въпреки че на нашите хора няма да им хареса, ще оставим на хелветите достатъчно храна, за да се приберат у дома, а останалото ще вземем ние. Ще въоръжа един на десет, така че да могат да пазят хората си. Всичко друго остава при нас, с изключение на дела на едуените. Благодаря, Марк Антоний. Това беше полезен съвет.

Цезар огледа мъжете в палатката.

— Ще съобщя на Рим какво сме направили тук. Писарят ми ще подготви доклада. Сега, надявам се да не сте уморени, защото искам хелветите да тръгнат още в зори. — Чу се едва доловим ропот и Юлий се усмихна. — Ние ще останем, колкото да предадем дела на едуените, и после ще се върнем в провинцията. Трябва да пристигнем вдругиден. — Той се прозя. — Тогава ще можем да поспим. — Изправи се и всички станаха с него. — Хайде, и без това нощите през лятото са къси.

На следващия ден Юлий изпита сериозна завист и уважение към организационните умения на хелветите. Самото подготвяне за тръгване на толкова много хора беше достатъчно трудно. Отмерването на достатъчно храна, за да преживеят пътя към дома обаче отне часове. Задачата беше дадена на Десети и скоро пред войниците, които отмерваха провизии за всеки оцелял член на племето, се простряха дълги опашки.

Хелветите бяха изумени от внезапното връщане на част от богатството им. Онези от едуените, които бяха взети като пленници, бяха отделени насила, защото жените от плененото племе решиха да си отмъстят на похитителите си със злоба, която изплаши дори суровите войници. Юлий заповяда две да бъдат обесени и инцидентите престанаха.

Армията на едуените се появи в три редици преди пладне, когато Юлий вече се чудеше дали огромната колона някога ще тръгне. Като ги видя в далечината, изпрати съгледвач с едно-единствено съобщение: „Чакайте“. Знаеше, че хаосът може само да се увеличи от няколко хиляди гневни войници, нетърпеливи да нападнат разбития враг. За да подпомогне търпението им, след час Юлий подкрепи съобщението с керван волове, които караха оръжия и ценности. С тях бяха изпратени и освободените пленници — Юлий всъщност се радваше да се отърве от тях. Беше щедър с едуените, въпреки че Марк Антоний му беше казал, че те ще решат, че е запазил най-доброто за себе си, без значение какво ще им изпрати. Всъщност Цезар беше задържал златните чаши и вече ги бе разпределил сред подчинените си.

Когато мина пладне, а хелветите все още бяха в равнината, Юлий наистина се ядоса. Част от причината за закъснението беше, че всички водачи на племето бяха убити по време на битката и нямаше кой да въведе ред, така че Юлий прати опциите да ги подкарат по-бързо.

Накрая заповяда да върнат мечовете на две хиляди от мъжете. С оръжие в ръка те застанаха много по-гордо и престанаха да гледат безпомощно като пленници или роби. Подредиха колоната и после, само с един зов на рога срещу вятъра, хелветите потеглиха. Юлий ги загледа с облекчение, но както беше предрекъл Марк Антоний, в момента, в който стана ясно, че се насочват на север, едуените се втурнаха към равнината и започнаха да крещят.

Юлий беше наредил шестте легиона да преградят пътя на войните на Морбен, но когато те се приближиха, се зачуди дали ще спрат, или денят ще приключи с още една битка. В настроението, в което беше, почти приветстваше подобно развитие.

Едуените спряха на четвърт миля от римляните. Бяха минали през бойното поле с десетките хиляди непогребани, които вече бяха започнали да вонят. Нямаше по-сериозен начин за демонстрация на силата на легионите, които бяха изправени пред тях, от това да вървят през поле, осеяно с мъртъвци.

Юлий видя как Морбен се отдели с двама придружители с високо вдигнати мирни знамена, които плющяха на вятъра, и зачака. С отдалечаването на хелветите нетърпението му беше започнало да се изпарява. Много от хората му хвърляха погледи към отдалечаващата се колона — изпитваха естественото недоволство на войници, приклещени между две огромни групи. Юлий не показваше никаква тревога. Напрежението го изпълваше с кухо спокойствие, все едно емоциите му бяха пресъхнали с отдалечаването на колоната.

Морбен слезе от коня си и разпери ръце за широка прегръдка. Юлий внимателно я отклони и главатарят прикри объркването си със смях.

— Никога не съм виждал толкова от враговете си мъртви, Цезар. Това е впечатляващо. Твоите думи се оказаха верни, а подаръците, които ми изпрати, ги направиха по-сладки, като знам откъде са. Докарах говеда за голям пир, достатъчен, та хората ти да се наядат до пръсване. Ще празнуваш ли с мен?

— Не — отвърна Юлий за най-голямо учудване на Морбен. — Не и тук. Телата носят болести, ако се оставят така. Те са на твоята земя и трябва да бъдат или погребани, или изгорени. Връщам се в провинцията.

За момент главатарят като че ли се ядоса от отказа.

— Смяташ, че трябва да прекараме деня в копане на дупки за телата на хелветите? Нека гният като предупреждение. Тъй като си чужденец тук, може би не знаеш за местния обичай да се пирува след победа. Трябва да се покаже на боговете на земята, че живите изпитват уважение към мъртвите. Трябва да изпратим онези, които сме убили, по техния път, иначе те не могат да си тръгнат.

Юлий потърка очи. Кога за последен път беше спал? Опита се да намери нужните думи, с които да успокои Морбен.

— Ще се върна в полите на планината с моите хора. За мен ще е чест да ме посетиш там. Тогава ще пируваме и ще вдигнем тост за мъртвите. — Видя, че Морбен погледна подозрително към оттеглящата се колона, и продължи: гласът му стана по-твърд. — Хелветите, които си тръгнаха, са под моята защита, докато се завърнат в земите си. Разбра ли ме?

Галът го погледна със съмнение. Беше приел, че колоната се охранява и заминава в робство. Не можеше да проумее как така просто ще ги пуснат.

— Под твоята закрила? — повтори бавно той.

— Повярвай ми. Ако някой ги нападне, ще стане мой враг — отвърна Юлий.

След кратко мълчание Морбен сви рамене и прокара ръка през брадата си.

— Добре, Цезар. Ще тръгна напред с личната си охрана и ще те чакам.

Юлий го тупна по рамото и се обърна. Видя, че Морбен гледа объркано как прави знак на тръбачите си. Звуците проехтяха над равнината и шестте легиона се обърнаха на място. Меката земя потрепери и Юлий се усмихна, когато войската тръгна напред в идеална линия. Морбен и едуените зяпаха изумено.

Когато навлязоха в гъсталака в края на равнината, Юлий извика Брут и му каза:

— Няма да позволя да ме изпреварят до лагера. Няма да спираме и през нощта, докато не стигнем вкъщи. А там ще празнуваме. — Юлий знаеше, че мъжете ще понесат трудностите, без значение колко са изтощени. Изпрати на предна линия Десети, за да определя скоростта.

На зазоряване шестте легиона прехвърлиха последното било преди римското селище в полите на Алпите. Мъжете бяха ходили и тичали повече от четирийсет мили и бяха на края на силите си. Юлий също. Беше вървял редом с хората си, защото знаеше, че личният пример ще ги стимулира да продължат. Подобни дребни неща имаха значение. Въпреки разранените си крака войниците нададоха радостни възгласи, щом видяха сградите, и ускориха ход.

— Кажете на хората, че имат осем часа за сън и че като се събудят, ги очаква пир, който ще издуе коремите им до пръсване. Ако са гладни като мен, няма да искат да чакат, така че нека има студено месо и хляб. Гордея се с всички тях — каза Юлий на вестоносците си, преди да ги прати при командирите на легионите. Чудеше се дали неговите бойци могат да се мерят с армиите на Спарта или на Александър. Е, поне бяха способни на дълги походи.

Когато Морбен стигна същото било с петдесет от най-добрите си бойци, слънцето вече беше изгряло — а Юлий спеше дълбоко. Морбен дръпна юздите и огледа промените, които бяха направили римляните. Тъмните стени, които бяха издигнали, се виеха далече на север, ограждайки плодородната равнина, в която се издигаха укрепления, сгради и палатки, свързани с прашни пътища. Морбен беше пресякъл следата на легионите преди няколко мили, но все пак се изненада да види лагера. По някакъв начин го бяха оставили зад себе си в тъмнината. Обърна се в седлото и погледна огромния си телохранител Арторат.

— Колко странни са тези хора.

Вместо отговор Арторат хвърли бегъл поглед зад гърба си и каза:

— Идат конници. Не са от нашите.

Морбен погледна назад и кимна.

— Другите вождове се събират, за да видят този нов човек на нашата земя. Няма да са доволни, че е победил хелветите, преди те да стигнат тук.

Групите конници се приближаваха с високо вдигнати мирни знамена. Изглежда, всяко племе в радиус от двеста мили беше изпратило свои представители в римското селище.

Морбен пак погледна лагера и квадратните му укрепления.

— Ако сме хитри, може да се възползваме от предимството, което имаме — каза той високо. — Търговия с храна, като начало, но тези легиони не са от армиите, които си почиват. От това, което видях досега, този Цезар е жаден да воюва. А ако е така, едуените имат и други врагове, с които той може да се бие.

— Мисля, че твоите планове най-накрая ще доведат до смъртта ни — измърмори Арторат.

Морбен вдигна вежди и го изгледа. Арторат беше най-огромният мъж, когото беше виждал, но понякога се отчайваше — особено когато търсеше интелигентност в тази маса от мускули.

— Мислиш ли, че пазачите трябва да говорят с господарите си по този начин? — попита главатарят.

Арторат го погледна със сините си очи и сви рамене.

— В момента говоря като твой брат, Мор. Видя какво направиха с хелветите. По-лесно ще е да яздиш мечка, отколкото да използваш сребърния си език пред новодошлите. Поне когато слезеш от мечката, все още можеш да бягаш.

— Има моменти, в които не мога да повярвам, че баща ни е един и същ — отвърна Морбен.

Арторат се усмихна.

— Искал е едра жена за втория си син. Убил е трима, за да я вземе от арверните.

— Да, за да създаде вол като теб. Но не и вожд, братчето ми, не забравяй това. Вождът трябва да е способен да защитава хората си с нещо повече от яки мускули.

Едрият мъж изсумтя, а Морбен продължи:

— Имаме нужда от тях, Арторат. Едуените ще имат полза от един съюз и това е самата истина, независимо дали ти харесва, или не.

— Ако използваш змии, за да уловиш плъховете, Мор…

Брат му въздъхна.

— Бих искал поне веднъж да разговарям с теб, без да хвърляш в лицето ми мъдрости, свързани с животни. Знаеш, че от това не ставаш по-умен. Кълна се, и дете би могло да излага мислите си по-ясно.

Арторат го погледна сърдито, но не каза нищо. Морбен кимна с облекчение.

— Благодаря ти, братко. Смятам, че ще е по-добре до края на деня първо да преценяваш ситуацията като мой телохранител и едва след това като мой брат. Сега идваш ли с мен?

Настаниха ги в палатки да чакат Юлий да се събуди. Морбен изпрати ездачи, които да подкарат по-бързо стадата, които водеше за пиршеството, и още преди пладне изклаха всички животни — двамата с брат му лично надзираваха подготвянето и подправянето на месото.

Когато започнаха да пристигат и другите вождове, Морбен направо се забавляваше. Наслаждаваше се на изненадата им да го видят как оплескан с кръв до лактите раздава заповеди на момчетата и мъжете, които подготвяха пиршество за трийсет хиляди души. Цвъртенето на месото изпълваше въздуха над хилядите огньове. Сънените легионери ставаха от постелите си, за да помагат в работата — за награда получаваха правото да опитват. Мнозина облизваха опарените си пръсти.

Щом Марк Антоний се събуди, няколко роби му донесоха кофи с речна вода, за да се измие и избръсне на спокойствие. Юлий може да беше решил да проспи най-голямото събиране на племенни вождове в последно време, но той със сигурност нямаше да излезе при тях с двудневна четина. След това Марк Антоний започна да буди войниците наред, без да обръща внимание на проклятията, които се чуваха от палатките, когато съобщението му успяваше да пробие унеса на изтощението им. Обещанието за топла храна обаче правеше чудеса с настроението им, а гладът спираше оплакванията им и като следваха примера на началника си, те се измиваха и обличаха най-хубавите си униформи.

В римската провинция имаше много малки селища и Марк Антоний изпрати дотам ездачи за зехтин, подправки и плодове. Благодари на боговете, че дърветата бяха отрупани с ябълки и портокали, без значение колко зелени бяха. След като войниците толкова дълго бяха пили само вода, киселият сок, изстискан от плодовете, беше по-добър и от виното.

Юлий беше един от последните събудени. Лепнеше от жегата. Беше спал в едно от масивните крила на първоначалната постройка, която сега беше доста разширена. Който и да я беше проектирал, беше наясно с римските навици за чистота и Юлий веднага се изми със студена вода в банята, после се излегна на една твърда пейка, за да намажат тялото му с масло. Почувства се чист и освежен. Мускулите на гърба му най-после се отпуснаха и когато седна да го избръснат, той се зачуди дали всекидневният масаж няма да му помогне да поддържа формата си. Преди да се облече, се огледа за натъртвания и синини. Имаше една голяма под ребрата, сякаш беше участвал в сериозен сблъсък. Странно, но не си спомняше как я е получил. Облече се бавно, наслаждавайки се на прохладата на чистите дрехи при допира с кожата му — толкова различна от миризмата на собствената му пот по време на похода. Косата му се заплете при разресването с гребена и когато дръпна, той с ужас погледна космите, останали по него. В банята нямаше огледало и Юлий се опита да си спомни кога за последен път се е оглеждал. Дали косата му не започваше да капе? Самата мисъл за това беше ужасяваща.

Брут влезе заедно с Октавиан и Домиций. И тримата носеха сребърните доспехи, които бяха спечелили в състезанията, излъскани до ослепителен блясък.

— Племената са изпратили представители, за да се видят с теб, Юлий — каза Брут, зачервен от въодушевление. — Има поне трийсетина групи в нашата земя. Всичките са с мирни флагове и се опитват да скрият интереса си към нашия брой и стратегия.

— Чудесно — отвърна Юлий спокойно, макар да споделяше техния ентусиазъм. — Нареди да подредят маси и за тях в залата за хранене. Трябва да успеем да ги поберем всичките, стига да нямат нищо против, че ще е малко претъпкано.

— Направено е — отвърна Домиций. — Всички чакат само теб, а Марк Антоний е направо като трескав. Казва, че нямало да помръднат, докато лично не ги поканиш на масата си, а ние не му позволихме да те събуди.

Юлий се усмихна.

— Тогава да вървим при тях.

Глава 25

Въздухът в залата беше натежал от топлината на телата на събралите се. Дългата маса беше покрита с памучна покривка, но Юлий не можа да устои на желанието да прокара ръка отдолу по грубото ново дърво. Масата не беше тук сутринта, когато бяха пристигнали. Той се усмихна при мисълта за енергията на Марк Антоний и на дърводелците на легиона.

Покани Морбен да седне от дясната му страна и галът зае мястото си с очевидно удоволствие. Юлий харесваше този мъж. Зачуди се с колко ли от останалите ще бъдат врагове или приятели през следващите години.

Гостите бяха смесена група, въпреки че всички имаха общи черти, сякаш предците им произхождаха от едно и също племе. Имаха груби лица, сякаш изсечени от бор. Мнозина бяха с бради, въпреки че нямаше стил, който да преобладава. Имаше толкова мустаци и обръснати глави, колкото и бради и дълги плитки с боядисани в червено краища. По същия начин нямаше общи елементи в облеклото или въоръжението. Някои носеха сребърни или златни брошки, които по негово мнение щяха да впечатлят Александрия, докато други бяха без никакви украшения. Юлий забеляза как Брут оглежда щипката на плаща на Морбен и реши да договори няколко красиви бижута, които да занесе на Александрия в Рим. Въздъхна при мисълта кога ли отново ще може да седне на маса с хора от своя народ и да слуша хубавия си роден език вместо гърленото ломотене на галите.

Когато всички насядаха, Цезар направи жест на Адан да седне до него и се изправи, за да се обърне към вождовете. За това важно събиране беше изгонил стария преводач при племето му.

— Добре сте дошли в моята земя — каза Юлий и изчака Адан да преведе думите му. — Вярвам, че знаете, че предотвратих преминаването на хелветите през моята провинция и земята на едуените. Направих това по молба на Морбен и използвам този повод, за да покажа доброто си отношение към вас.

Докато Адан превеждаше, Юлий наблюдаваше реакцията на вождовете. Имаше предимството да ги изпреварва с една стъпка — паузите му даваха възможност да обмисля аргументите си и да види как те се приемат, докато погледите на галите са съсредоточени върху Адан.

— Хората на Рим не живеят в постоянен страх от вражеско нападение — продължи той. — Те имат пътища, търговия, театри, бани, евтина храна за семействата си. Имат чиста вода и закони, които да ги пазят.

По израженията на хората около масата разбра, че е на погрешен път в описанието си. Това не бяха мъже, които се интересуваха от добруването на хората, които управляват.

— И по-важното — продължи бързо Юлий, докато Адан се мъчеше с превода, — водачите на Рим имат огромни земи и домове, които са десет пъти по-големи от това малко укрепление. Имат роби, които се грижат за нуждите им, и най-хубавите вина и коне на света.

По-добра реакция.

— Тези от вас, които станат мои съюзници, ще могат да видят това. И да го постигнат. Имам намерение да прокарам пътищата на Рим по-навътре в Галия и да търгувам и в най-отдалечените краища на тази земя. Ще ви доведа най-големия пазар на света за ваша изгода.

Някои се усмихнаха и закимаха, но когато един млад боец се изправи, всички го погледнаха и замълчаха. Юлий усещаше как от лявата му страна Брут се пръска от напрежение. Нямаше нищо необичайно в изправилия се гал. Беше с къса брада, русата му коса беше вързана на опашка на тила му. Както повечето други, и той беше нисък и набит, облечен във вълна и кожа. Въпреки младостта си, галът огледа с пренебрежение събралите се представители на племената. Лицето му беше цялото в белези, студените му сини очи гледаха подигравателно.

— И какво ако отхвърлим празните ти обещания? — попита той.

Докато Адан превеждаше, Морбен се изправи.

— Седни, Сингето. Още един враг ли искаш да прибавиш към списъка си? Откога бащиният ти народ не е виждал мир?

Морбен говореше на своя език и младият гал отговори прекалено бързо, за да може Адан да го разбере. Двамата гали си ръмжаха през масата и Юлий се закле, че ще научи езика им. Знаеше, че Брут вече го изучава, и реши, че ще се присъедини към уроците му.

Без предупреждение русокосият боец изхвърча от масата и тресна вратата на излизане. Морбен присви очи и каза:

— Хората на Сингето предпочитат да се бият, а не да ядат. Арверните винаги са били такива, но нека това не те притеснява. Неговият по-голям брат, Мадок, не е толкова буен, а точно той наследи короната на баща си.

Спорът несъмнено беше притеснил Морбен, но той се опита да го прикрие с усмивка и продължи:

— Не трябва да обръщаш внимание на грубостта на момчето. Не всички тук са като Сингето.

Юлий нареди да донесат платата телешко и овнешко. Месото лъщеше от мазнина и подправки. Юлий едва прикри изненадата си, когато последваха подноси с хляб, нарязани плодове и печени птици. Марк Антоний беше свършил наистина доста работа.

Неловкото мълчание след напускането на Сингето потъна в тракането на ножовете по чиниите — вождовете на племената нападнаха храната с апетит. Използваха купичките с вода за миене на пръстите, за да разредят виното си. Това предизвика огромната изненада на слугите, които веднага ги напълниха отново, но Юлий разбра, че вождовете не искат да губят остротата на ума си заради виното, и също доля чашата си от купичката. Брут и Октавиан последваха примера му, като си намигнаха съучастнически.

Внезапен трясък навън накара двама от гостите да скочат. Юлий също скочи, но Морбен остана на мястото си — само се намръщи.

— Това трябва да е Арторат, телохранителят ми. Сигурно вече си е намерил противници, с които да се бори. — Още един трясък и дълбоко ръмжене прекъснаха думите му и той въздъхна.

— Онзи едрият ли? — попита весело Юлий.

Морбен кимна.

— Твърде лесно се отегчава, но човек не си избира роднините, нали? Баща ми открадна майка му от арверните, когато наистина беше прекалено стар за подобни работи. Хората на Сингето не прощават, въпреки че и те крадат жените си по същия начин, когато могат.

— Жените сигурно са твърде нещастни при подобен годеж — каза Юлий.

Морбен се разсмя.

— Така е, ако ги объркаме в тъмното. Тогава никога няма да чуеш края на историята. Не, Юлий, когато племената се срещнат на празника на Белтейн за размяна и търговия, се правят много годежи. Някой път може дори да се насладиш на това удоволствие. Жените ясно показват предпочитанията си пред младите бойци и краденето им от племето е невероятно приключение. Жена ми се би като вълчица,… но не извика за помощ.

— И защо не? — попита Юлий.

— Защото можеше да я спасят! Мисля, че беше наистина запленена от брадата ми. Имай предвид, че отскубна цял кичур, докато се опитвах да я метна на рамо. За известно време точно на средата на брадичката имах голо петно.

Юлий му допълни чашата. Галът я доля с вода и се засмя:

— Никога не съм виждал паничката за пръсти да се използва по този начин. Но идеята е добра, особено когато виното е прекалено силно.

Арторат се напрегна и Домиций усети, че го вдигат във въздуха. За миг изпита ужасяващото чувство, че лети, после падна на земята и остана без въздух. Лежеше и пъшкаше, докато Арторат се кикотеше.

— Силен си за такъв дребосък — каза той, въпреки че вече знаеше, че никой от римляните не го разбира. За огромния гал римляните не изглеждаха особено умни. Отначало, когато извади монета и се опита да им покаже за какво става дума, те май решиха, че е луд. После един от тях се приближи прекалено близо и Арторат изръмжа и го тупна по гърба. Лицата им светнаха при този жест и те бръкнаха в джобовете си за монети.

Домиций беше петият му противник за вечерта и въпреки че Арторат все още не се отказваше да захапва сребърните монети, които му даваха, реши, че ще събере достатъчно за нов кон, докато Морбен приключи с омайването на римския вожд.

Галът бе забелязал, че Кир стои настрана от другите. Погледите им се срещнаха само веднъж, но Арторат знаеше, че го е впечатлил. Наслаждаваше се на предизвикателството и изпита удоволствие, когато хвърли Домиций възможно най-близо до краката на Кир.

— Още някой? — избоботи галът. Сочеше ги един по един и вдигаше косматите си вежди, сякаш говореше на деца. Домиций — вече се беше изправил и се усмихваше дяволито — вдигна ръка в недвусмислен жест и каза:

— Стой тука, слоне. Знам човек за теб.

Арторат сви рамене. Домиций затича към сградата, а галът погледна въпросително Кир — приканваше го да излезе напред. За негово удоволствие Кир кимна, свали бронята си и се изправи пред него само по препаска и сандали.

Арторат беше очертал с пръчка кръг на земята и посочи на Кир да пристъпи вътре. Обичаше да се бие с едри мъже, въпреки че почти всички го гледаха отдолу нагоре. Дори Кир сигурно никога не бе срещал мъж, който да се извисява толкова над него.

Кир започна да загрява, Арторат също се разкърши, макар че след пет борби едва ли имаше голяма нужда от това; но пък обичаше да се перчи, а римските войници вече бяха образували три кръга около тях. Арторат се въртеше и подскачаше — и неимоверно се забавляваше.

— И там откъдето идвате ли казват, че едрите мъже са бавни и тъпи, а, дребни войничета? — подметна той към неразбиращите им лица. Вечерта беше хладна и се чувстваше непобедим.

Кир пристъпи в кръга, но някакъв глас извика и много от войниците се извърнаха. Брут тичаше към тях заедно с Домиций.

— Спри, Кир. Брут би искал да си опита силите, преди да пребиеш този вол — каза задъхано Домиций.

Щом видя Арторат, Брут спря. Мъжът беше огромен и с много по-големи мускули от всеки, когото беше виждал. И не беше само въпрос на сила, забеляза той. Черепът на Арторат беше двойно по-широк от този на Кир, всичките му кости бяха по-едри от костите на обикновен мъж.

— Сигурно се шегуваш — каза Брут. — Тоя е поне седем стъпки!

— Давай, Кир. Не ме чакай.

— Аз се бих с него — каза Домиций. — И почти го победих.

— Не вярвам — подхвърли Брут. — Къде са ти синините? Един удар от тези огромни юмруци ще ти залепи носа на тила.

— Той не удря с юмруци. Това е като гръцка борба, ако я знаеш. Използва краката си, за да те избута, останалото са хватки и равновесие. Много е умел, но както ти казах, почти го бях победил.

Кир все още чакаше търпеливо. Арторат само вдигна вежди към Брут.

— Мога да го победя — каза Кир.

Брут погледна Арторат със съмнение.

— Как? Той е като планина.

Кир сви рамене.

— Баща ми беше едър мъж. Научи ме на някои хвърляния. Това, което прави той, не е гръцка борба. Баща ми го е учил в Египет. Ще ви покажа.

— Тогава е твой — каза Брут.

Арторат го гледаше. Брут махна на Кир и отстъпи назад.

Кир пристъпи в кръга и бързо скочи напред. Арторат го посрещна и двамата се сблъскаха в удар, който накара наблюдаващите войници да се смръщят. Кир се освободи от хватката на гала и почна да отбягва краката му, които се целеха в глезените му. Опита се да отскочи настрана, но Арторат се извъртя и го улови, преди да е успял да се измъкне.

Краката им се преплетоха, двамата се мъчеха да се спънат един друг. Арторат се извъртя в ръцете на Кир и насмалко да го хвърли през бедрото си, но движението му беше провалено от бързото клякане на Кир и опита му да събори Арторат на земята. Огромният гал обаче само се олюля, кръстоса ръце около врата на Кир и го натисна назад.

Това можеше да е краят, ако петите на Кир не блокираха натиска. Арторат се строполи като талпа. Кир беше отгоре. Преди обаче римляните да се развикат от радост, двамата противници започнаха да се борят още по-яростно.

Арторат се опитваше отново да хване Кир през врата, но той стисна кутрето му и яростно го изви. Арторат изрева, но стисна по-силно. Кир вече беше станал червен, когато напипа следващия пръст и го изви като първия. Едва тогава огромният мъж го пусна и стисна осакатената си ръка.

Кир се изправи първи; леко куцаше. Огромният гал се изправи по-бавно, на лицето се бе изписал гняв.

— Да спрем ли? — попита Домиций.

Никой не отговори.

Арторат се опита да изрита противника си, но пропусна, защото Кир отстъпи и го хвана за китката. Но изобщо не успя да го повдигне — Арторат успя да блокира хватката. Счупените му пръсти обаче не издържаха и той изрева, когато римлянинът го подсече и го преметна. Галът остана да лежи неподвижно, само огромните му гърди се повдигаха и спускаха. Кир се наведе и му помогна да се изправи.

Брут гледаше стъписано как Арторат отвори кесията си и извади една от монетите, които беше спечелил. Кир я размаха във въздуха и тупна гала по рамото.

— Ще опиташ ли и ти, Брут? — попита закачливо Домиций. — Пръстите му са счупени все пак, нали?

— Естествено, че бих, но няма да е честно да му чупя още — отвърна Брут. — Заведи го при Кабера да му превърже ръката.

Опита се да обясни с жестове на Арторат какво следва и галът само сви рамене. Бяха му се случвали и по-лоши работи, а и в момента имаше повече сребро в кесията, отколкото когато бе започнал борбата. С изненада забеляза откритата радост по лицата на войниците, дори на онези, които беше победил. Един от тях му донесе амфора вино и счупи восъчния печат. Друг пък го потупа по гърба. „Морбен беше прав — помисли Арторат. — Тези хора наистина са странни“.

Звездите в лятното небе бяха невероятно ярки. Въпреки че Венера беше залязла, Юлий можеше да види малката червена точка на Марк и го поздрави — вдигна чашата си, преди да я подаде на Морбен да я долее. Другите гали се бяха оттеглили да почиват много отдавна — дори разреденото вино беше позволило и на най-напрегнатите да се отпуснат към края на пиршеството. Юлий говори с много от тях, научи имената им и местоположението на племената им. Беше длъжник на Морбен за това и сега изпитваше приятно и леко замаяно благоразположение към гала.

Лагерът беше притихнал. Някъде изкрещя сова и Юлий трепна. Погледна чашата си и се опита да си спомни кога бе престанал да разрежда виното с вода.

— Красива земя — каза той.

Морбен го погледна. Изобщо не беше пил толкова, колкото домакина си, но умееше да имитира поведението на пияните със завидна лекота.

— Затова ли я искаш? — попита галът и затаи дъх в очакване на отговора.

Юлий, изглежда, не забелязваше напрежението на мъжа, който седеше на влажната земя до него, и просто вдигна чашата си към звездите, като разля малко вино през ръба.

— Какво иска всеки човек? Ако имаше моите легиони, нямаше ли да мечтаеш да управляваш тази земя?

Морбен кимна. Ветровете в Галия се бяха променили и той не изпитваше никакво съжаление, че трябва да направи това, което може, за да защити хората си.

— Ако имах твоите легиони, щях да стана цар. Щяха да се нарека Морикс или Морбенрикс, може би.

Юлий го погледна объркано и премигна.

— Рикс?

— Означава цар — обясни му Морбен.

Юлий се умълча. Морбен отново напълни чашите, после отпи.

— Но дори и един цар има нужда от съюзници, Юлий. Твоите хора се бият много добре пеша, но ти имаш само шепа конници, докато моите хора са родени на седлото. Имаш нужда от едуените, но как мога да съм сигурен, че няма да се обърнеш срещу нас? Как мога да ти вярвам?

Цезар се обърна към него.

— Аз съм човек, който държи на думата си, гале. Ако те нарека свой приятел, това ще е за цял живот. Ако едуените се бият с мен, враговете им ще бъдат мои врагове, а приятелите им — мои приятели.

— Имаме много врагове, но един най-вече тормози народа ми.

Юлий изсумтя. Горещината на виното изпълваше вените му.

— Дай ми името му и ще е мъртъв.

— Казва се Ариовистус, владетел на суебите и техните васални племена. Те имат германска кръв, Юлий, студена кръв. Напаст — груби конници, които живеят, за да се бият. Всяка година слизат далече на юг. Тези, които им се противопоставят, биват разбивани, а земите им се отнемат в полза на завоевателя.

Морбен се наведе по-близо и гласът му стана напрегнат.

— Но ти счупи гръбнака на хелветите, Юлий. С моите конници и твоите легиони ще пируваме над тези бели бойци и всички племена в Галия ще те уважават и търсят.

Юлий гледаше звездите над главата си и мълчеше. Накрая прошепна:

— Мога да съм по-лош от Ариовистус, приятелю.

На светлината на нощта очите на Морбен бяха черни. Той се опита да изобрази усмивка на грубото си лице. Въпреки че беше оставил жертви на друидите, се страхуваше за народа си сега, когато мъж като Юлий беше влязъл в Галия. Беше предложил конницата му да се присъедини към легионите. Това щеше да предпази народа му.

— Може би. Ще разберем с времето. Ако тръгнеш срещу него, може да започнете битката преди зимата, Юлий. След първия сняг за бойците годината е приключила.

— Толкова ли е ужасна зимата?

Морбен се усмихна безжалостно.

— Каквото и да ти кажа, не може да те подготви, приятелю. Наричаме първата луна думаниос — най-тъмната яма. А след това става още по-студено. Ще видиш, когато започне, особено ако решиш да пътуваш на север, което трябва да направиш, за да победиш враговете ми.

— И конницата ти ще е под мое командване? — попита Юлий.

Морбен го погледна в очите и тихо отвърна:

— Ако сме съюзници.

— Тогава нека бъде така.

За учудване на гала, Цезар извади ножа си и поряза дясната си длан. После му подаде оръжието.

— Свързани чрез кръв, Морбен — или изобщо няма да бъдем свързани.

Мъжът пое оръжието и поряза собствената си длан, после позволи на Юлий да я стисне здраво. Почувства щипането и се замисли какво ли ще излезе от това споразумение. С вдигнатата си чаша римлянинът направи жест към червената планета над главите им.

— Кълна се пред погледа на Марс, че едуените са мои приятели. Кълна се като консул и пълководец. — Юлий пусна ръката на Морбен и напълни чашите от амфората, която крепеше в скута си.

— Ето, направихме го — каза той.

Морбен сви рамене и този път пи на големи глътки.

Глава 26

Помпей стоеше на белия мраморен балкон на храма на Юпитер. Огромното пространство на форума се простираше далече долу под него. От върха на Капитолия се откриваше гледка към сърцето на града и това, което виждаше, му доставяше огромно неудоволствие.

Крас, който също гледаше люшкащите се тълпи, не показа в никаква степен колко се забавлява. Запази мълчание, докато Помпей мърмореше и от време на време сочеше нещо, което предизвикваше нов изблик на ярост.

— Там, Крас. Виждаш ли ги? Мръсници! — извика Помпей и посочи.

Крас проследи накъде сочи изкривения му пръст. Дълга редица мъже в черни тоги се точеше от другия край на форума към сградата на сената — от време на време спираха, за да запалят благовонна. Крас чуваше погребалната песен, довявана от вятъра, и това също му пречеше да се разсмее.

— Защо си мислят, че могат да ме измамят с това? — изкрещя Помпей, почервенял от гняв. — Целият град да ги види в траурни дрехи. Богове, всички ще се радват да видят това. И какъв ще е резултатът? Кълна се, Крас, хората ще използват неподчинението на сената за извинение за размирици тази нощ. Ще се наложи пак да обявя вечерен час и отново ще ме обвинят, че управлявам без тях.

Крас тихо се изкашля — внимателно подбираше думите си. Под тях дългата редица сенатори също замълча. Ветрецът довя аромата на благовонията от златните кадилници.

— Знаеше, че могат да въстанат срещу нашето споразумение, Помпей. Ти самият ми каза, че недоволството расте — припомни му той.

— Да, така е, но не очаквах подобна публична проява на хаос след всичките проблеми, които ми създадоха в курията. Знам, че онзи глупак Светоний е зад част от това. Мазни се на търговеца Клодий, сякаш е нещо повече от предводител на банда, какъвто всъщност е. Ще ми се да ги беше разбил наистина, Крас. Трябваше да видиш как обсъждат и критикуват законите ми. Все едно някой от тях е бил сенатор по-дълго от едно мигване. Това е непоносимо. Има моменти, когато ми се иска наистина да взема властта, а не само да ме обвиняват. Тогава ще видят те. Ако ме направят диктатор, дори само за половин година, мога да изтръгна от корен недружелюбните и да премахна това… това… — Не намери думи и махна с ръка към форума под тях. Сенаторите вече се приближаваха към курията и тълпата приветстваше опълчването им на Помпей.

Крас не изпитваше съчувствие към него. На Помпей му липсваше тънкият усет да котка противниците си — предпочиташе да използва властта си да притиска сената да му се подчинява. Крас беше съгласен с много от сенаторите, че Помпей вече действа като диктатор — пък и градът бързо губеше търпение от автократичния му стил на управление.

Процесията стигна стъпалата за курията и спря. Играеха гибелна игра, като се опитваха да ядосат по такъв начин Помпей. Това подигравателно погребение на републиката беше замислено като публично предупреждение, но на практика и последните останки от демокрацията можеха да бъдат унищожени, ако Помпей загубеше всякакви задръжки в резултат на поведението им. Със сигурност, ако размириците продължаха, Помпей щеше да е в правото си да затегне мерките в града, а стигнеше ли дотам, до диктатурата нямаше да бъде кой знае каква голяма крачка. Ако се обявеше за диктатор, само война можеше да измъкне властта от ръцете му.

— Ако за момент можеш да прогледнеш през гнева си — започна внимателно Крас, — ще разбереш, че те не искат да те принудят да стигнеш по-далече от там, където вече си стигнал. Твърде много ли е да възстановиш изборите, които спря? Вече имах свои хора за народни трибуни. Няма ли да позволиш отново да се гласува за бъдещите постове? Това ще отнеме част от злобата на демонстрациите срещу теб и поне ще ти спечели време.

Помпей не отговори. Сенаторите влязоха в курията и бронзовите врати се затвориха. Развълнуваните тълпи останаха отвън — мърмореха и крещяха под мрачните погледи на войниците на Помпей.

Въпреки че погребалната процесия беше приключила, по-младите граждани определено бяха впечатлени от представлението и не желаеха да си тръгнат. Помпей се надяваше, че центурионите му ще са достатъчно разумни, за да не действат особено грубо спрямо тях. Когато Рим беше в такова настроение, безредиците можеше да избухнат и от най-малката искра.

Помпей най-после заговори; гласът му беше изпълнен с горчивина:

— Те ме блокират на всеки ход, Крас. Дори когато имах целия сенат на моя страна, онези кучи синове трибуните се изправяха и налагаха вето върху законите ми. Настроиха се срещу мен. Защо да не поставя мои хора на местата им? Не мога да си позволя да се проваля заради нечии капризи.

Крас го погледна и забеляза промените у него от последната година. Под очите на Помпей тъмнееха сенки, изглеждаше изтощен. Това не беше лесен период — а когато гражданите проверяваха силата на водачите си, Крас изпитваше удоволствие, че не е подложен на това изпитание. Помпей се беше състарил от отговорностите и Крас се чудеше дали тайно не съжалява за споразумението, в което участваше. Юлий имаше Галия, Крас флотата си и безценния си легион. Помпей водеше битката на живота си — беше започнала още в първия ден в сената, когато беше опитал да прокара пълномощията на Юлий.

Отначало Сенатът беше понесъл твърде леко промяната във властта, но след това бяха започнали да се оформят течения и с новите сенатори като търговците Клодий и Милон, играта стана опасна. Бяха тръгнали слухове, че Бибул е убит или осакатен, и на два пъти сенатът изиска да им бъде показан жив и да бъде принуден да даде обяснение за поведението си. Помпей им разреши да изпратят писма на консула, но думата на Юлий имаше власт. Бибул не дойде, а пратениците до дома му намериха къщата тъмна и залостена.

След като два дебата бяха стигнали почти до насилие, Помпей беше принуден да заповяда на войниците си да пазят сесиите, без да обръща внимание на протестите на сенаторите. Сега те публично проявяваха недоволството си пред народа, което правеше и спора публичен. Въпреки че Крас смяташе гнева на Помпей за забавен, беше притеснен какъв ли ще е резултатът.

— Никой не може да управлява Рим сам, приятелю — промърмори Крас.

Помпей го погледна остро.

— Покажи ми закона, който съм нарушил. Моите трибуни са посочени, а не избрани. Никога не са имали за цел да спрат работата на сената и не го правят и сега.

— Равновесието на системата е нарушено, Помпей. Промяната, която направи, не е незначителна. Трибуните са гласът на тълпата. Рискуваш много, като променяш обичаите. И сенатът открива нови сили в това, че всички могат да работят заедно срещу теб.

Раменете на Помпей бяха увиснали от умора, но Крас не изпитваше съчувствие. Помпей действаше в политиката, все едно всеки проблем може да бъде решен, ако тръгнеш с рогата напред. Беше чудесен генерал, но лош управник на града и последният, който проумяваше тази истина, очевидно беше самият той. Самият факт, че беше поискал да се види с Крас насаме, беше доказателство за проблемите, пред които беше изправен… макар че нямаше директно да поиска съвет.

— Те имат за цел да ограничат властта на сената, Помпей. Може би не бяха прави да те блокират напълно. Но като ги сменяш, това няма да ти донесе нищо освен гнева на града.

Помпей отново почервеня и Крас продължи бързо; опитваше се да говори така, че колегата му да може да го разбере.

— Ако възстановиш постовете им преди гласуването, ще спечелиш голяма част от позициите, които си загубил. Фракциите ще повярват, че са спечелили победа, и ще се разпаднат. Не можеш да им позволиш да станат по-силни. В името на Юпитер, не бива да го позволяваш. Ти си заявил позицията си. Сега нека стане ясно, че ти не по-малко от тях милееш за традициите на Рим. Все пак законите, които си прокарал, не могат да бъдат върнати.

— Да позволя на тези джавкащи кучета отново да ми налагат вето? — сопна се Помпей.

Крас сви рамене.

— Тези или които изберат гражданите. Ако са същите хора, може да имаш трудности за известно време, но градът не е лесен за управление. Гражданите познават демокрацията от деца. Понякога си мисля, че имат опасно високи очаквания. Не им харесва, когато им отнемат представителите.

— Ще помисля върху това — каза Помпей с нежелание.

Крас се съмняваше, че той напълно разбира опасността. Според Помпей съпротивата в сената беше нещо преходно и не можеше да доведе до открито въстание.

— Знам, че ще вземеш правилното решение — каза Крас.

Юлий напрегнато потърка лицето си. Колко беше спал, час? Не можеше да си спомни кога точно се беше унесъл, но май небето беше започнало да просветлява. Сега цветовете сякаш бяха отмити и гласът на Марк Антоний се беше сдобил с виещ тон, който Юлий не беше забелязвал преди. Почти всички легионери бяха сънени и бледи, но Марк Антоний изглеждаше така, сякаш е готов за парад, и Юлий беше убеден, че изпитва морално превъзходство над онези, които се бяха отдали на забавления предишната вечер. Устните му се присвиха, докато слушаше разказа за споразумението с Морбен.

— Ще ми се да се беше посъветвал с мен, преди да гарантираш подкрепата си — каза Марк Антоний. Едва прикриваше раздразнението си.

— Според това, което каза Морбен, този Ариовистус в някаква степен ще е заплаха и за нас. По-добре да се справим с него сега, преди да е пуснал корен толкова дълбоко, че никога да не успеем да го изхвърлим отвъд Рейн. Имаме нужда от съюзници, Марк Антоний. Едуените обещаха три хиляди от конниците си на мое разположение.

Известно време Марк Антоний се бореше с раздразнението си.

— Да, те биха ни обещали всичко. Няма да го повярвам обаче, преди да го видя. Предупредих те, че Морбен е умен вожд, но изглежда, по някакъв начин е успял да накара двете най-големи армии в Галия да се хванат за гушите. Несъмнено Ариовистус също би предложил приятелство, а едуените ще се възползват от една война, която би унищожила и двамата им врагове.

— Не съм видял нищо в Галия, което да може да се изправи срещу нас — отвърна пренебрежително Юлий.

— Но не си видял германските племена. Те живеят, за да воюват, до един. Във всеки случай Ариовистус е… — Марк Антоний въздъхна. — Ариовистус не може да бъде докоснат. Той вече е приятел на Рим и е определен за такъв за десет години. Ако тръгнеш на битка срещу него, сенатът като нищо може да ти отнеме командването.

Юлий го сграбчи за раменете.

— Не мислиш ли, че това е нещо, което би трябвало да ми кажеш?

Марк Антоний се изчерви.

— Не мислех, че ще поемеш такова обещание пред Морбен, господарю. Та ти едва го познаваш! Как изобщо бих могъл да предположа, че ще поведеш легионите си почти три хиляди мили през страната?

Юлий пусна раменете му.

— Ариовистус е безжалостен нашественик, Марк Антоний. Моите единствени съюзници ме помолиха за помощ. Честно да ти кажа, изобщо не ме интересува дали Морбен се надява да ни види разбити във войната един срещу друг. Не ме интересува дали Ариовистус е двойно по-силен, отколкото го описваш. Защо според теб доведох легионите си в Галия? Виждал ли си тази земя? Може да хвърля шепа семена навсякъде и да ги видя как покълват, преди още да съм се обърнал. Има достатъчно гори за построяването на флота, стада, които са толкова големи, че никога не могат да бъдат преброени. Ами отвъд Галия? Искам да видя всичко това. Ние не сме тук само за лятото, генерале. Смятаме да останем — и възможно най-скоро ще прокарам път за останалите, които да ни последват.

Марк Антоний слушаше объркано.

— Но Ариовистус е един от нас. Просто не можеш…

Юлий тръсна глава и Марк Антоний млъкна.

— Ще ми трябва месец, за да построя път за катапултите. Нямам намерение отново да тръгна на война без тях. Ще проводя пратеник до този Ариовистус и ще поискам среща. Ще се обърна към него с уважението, дължимо към приятел на моя град. Тогава ще бъдеш ли доволен?

Марк Антоний въздъхна с облекчение.

— Разбира се, господарю. Надявам се, че не си се обидил от думите ми. Мислех за твоите позиции у дома.

— Разбирам. Намери вестоносец, който да отнесе писмото — отвърна с усмивка Юлий.

Марк Антоний кимна и излезе. Юлий се обърна към Адан, който ти бе слушал с отворена уста.

— Какво си зяпнал? — сопна се Юлий и веднага съжали за думите си. Главата го болеше, а и стомахът му се беше свил и изсушил като след повръщане. Появи му се смътен спомен за това как се измъкна с олюляване в банята в тъмното и изхвърли огромно количество тъмна течност в канала. Беше останала само жълта жлъчка, но тя все още гореше и дразнеше гърлото му.

Адан внимателно подбра думите си.

— Вероятно някога това се е случило и с моята страна. Римляните са решили бъдещето ни, сякаш нашето мнение не е имало никакво значение.

Юлий понечи да отговори остро, но се отказа.

— Мислиш ли, че мъжете на Картаген са съжалявали за завоеванията си? А как според теб твоят народ е решавал съдбата на онези, които са заварили, когато са пристигнали в Испания? Тези келти идват от някаква далечна земя. Мислиш ли, че предшествениците ти са се тревожили за първоначалните заселници? Може би дори те самите са били нашественици в някакво далечно минало. Не приемай своя народ за по-благороден от моя, Адан.

Юлий стисна основата на носа си и затвори очи — главата му се пръскаше.

— Ще ми се умът ми да беше по-ясен, за да мога да ти кажа това, което имам предвид. В случая не само силата има значение. Картаген е бил силен, но когато е бил победен, това е променило света. Някога Гърция е била една от най-великите сили, но когато гърците отслабнали, сме дошли ние и сме ги направили наши. Богове, пих прекалено много, за да водя спор толкова рано сутринта.

Адан не го прекъсна. Усети, че Юлий е на прага на нещо важно, и се наведе напред на стола си, за да слуша. Гласът на Юлий беше хипнотизиращ, почти като шепот.

— Земята се взема с кръв. Изнасилват се жени, убиват се мъже. Всеки ужас, който можеш да си представиш, хилядократно умножен, но после свършва и победителите се настаняват на земята. Обработват я, изграждат градове и създават закони. Хората страдат, Адан, независимо дали ти харесва, или не. После идва справедливостта и правото на закона. Тези, които грабят съседите си, биват екзекутирани, отхвърляни от останалите. И трябва да бъдат, защото дори завоевателите остаряват и ценят мира. Кръвта на нашествениците се смесва с тази на местните хора и след хиляда години те не са нито келти, нито картагенци, нито дори римляни. Те са като… виното и водата, невъзможно е да бъдат отделени. Това започва с битката, но това се случва при всяка вълна, Адан. Ще ти кажа, ако някога намеря земя, която да не е калена с огън, и ще ти покажа диваците, на които ще построим градове.

— Вярваш ли в това? — попита писарят.

Юлий отвори очи, черните му зеници блестяха.

— Не вярвам в меча, защото мога да го видя, Адан. Това е простата истина. Рим е много повече от железни мечове и силни мъже. Ще ги доведа тук, въпреки че се опъват. Галия ще страда под моята ръка, но когато приключа, ще съм ги направил по-велики, отколкото са си представяли.

Изпратеният от Марк Антоний вестоносец спря на вратата и тихо се изкашля, за да привлече вниманието им. И двамата подскочиха, изтръгнати от унеса си, и Юлий изръмжа и се хвана за главата.

— Намери ми студен парцал и виж дали Кабера няма някое от неговите прахчета за болка — каза той на младежа. После погледна Адан и видя, че се е намръщил.

— Това е странна гледна точка, господарю — осмели се да каже младият испанец. — Мога да разбера защо мислиш по този начин, след като армията ти е готова да прекоси Галия. Но това ще е малко успокоение за семействата, които ще загубят мъжете си в следващите дни.

Юлий усети пристъп на гняв, въпреки отвратителното главоболие.

— Мислиш ли, че те се поздравяват едни други с цветя, докато ние с теб стоим тук? Племената са се хванали за гърлата. Морбен е само на четирийсет години, а вече е един от старците в племето си. Помисли за това! Войните и болестите ги отнемат, преди да побелеят. Може и да ни мразят, но се мразят едни други многократно повече. Нека оставим този разговор за друго време. Трябва да ти издиктувам писмо за Ариовистус. Ще помолим този „приятел на Рим“ кротко да отстъпи от земите, които е завоювал, и да се махне от Галия.

— Смяташ ли, че ще го направи?

Юлий не отговори, а му направи знак да вземе табличката за писане и започна да диктува писмо до царя на суебите.

Разчистването на горите за новия път отне повече време, отколкото беше мислил Юлий. Легионите работеха по цял ден в лятната жега, сечаха огромните дъбове и после ги извличаха с волове. Кабера обучаваше няколко младежи от легиона как да наместват счупени кости и да превързват рани, които при тази работа бяха неизбежни. Два месеца преминаха агонизиращо бавно, преди да може да бъде положен първият камък, но преди края на четвъртия гладките камъни се простираха почти на четирийсет мили и пътят бе достатъчно широк и здрав, за да може спокойно да прекарат огромните катапулти и обсадните машини. В хълмовете бяха изкопани кариери и гранитни камъни отбелязваха милите от Рим — много по-далече, отколкото беше достигано някога.

Юлий събра съвета си. Морбен и Арторат също присъстваха — като съюзници. Цезар огледа всички, като за последно се спря на Адан, който го гледаше странно. Младият испанец беше превел съобщението, което беше пристигнало от Ариовистус до римската провинция, и за разлика от всички останали, знаеше какво ще каже Цезар. Юлий се зачуди дали изобщо някога е бил толкова невинен, колкото младия испанец. И да беше, бе прекалено отдавна, за да може да си го спомни.

Ариовистус не беше от лесните. Първите двама пратеници бяха върнати с възможно най-кратък отговор, който отхвърляше всякакъв интерес към Юлий и неговите легиони. Марк Антоний беше успял да внуши на Юлий необходимостта да подходи внимателно към царя, но писмата му бяха пренебрежителни и вбесяващи. В края на първия месец Цезар изчакваше само завършването на пътя, за да поведе легионите си да разбият Ариовистус, независимо дали той е приятел на Рим, или не. Въпреки това всички трябваше да видят, че полага всички усилия, за да уреди нещата по мирен начин. Знаеше, че Адан не е единственият, който праща писма в Рим. Помпей със сигурност имаше шпиони, които да го информират непрекъснато, и последното нещо, което искаше Юлий, беше Рим да го обяви за враг на държавата заради действията му. Подобно нещо съвсем не беше невъзможно, докато Помпей беше начело на сената. Несъмнено беше притиснал сенаторите до такава степен, че с едно-единствено гласуване можеше да отнеме властта на Юлий.

Седмиците минаваха бавно. Всеки ден имаше срещи с племенните водачи и Юлий им обещаваше каквото искат, стига да му позволят да мине през техните земи и да му осигурят провизии за армиите. Брут беше навлязъл в езика с нюх, който учуди и двамата, и вече беше в състояние да участва в преговорите, макар че изразите му често караха галите да се смеят до сълзи.

Юлий се усмихна на Адан, но той погледна настрана. Колкото повече време прекарваше в компанията на римския водач, толкова по-объркан се чувстваше младежът. Понякога, когато Юлий се опитваше да го предразположи, Адан усещаше огромния му личен чар и разбираше защо другите го следват. Но имаше и моменти, когато не можеше да проумее крайната безсърдечност на военачалниците, когато на съветите решаваха съдбата на милиони. Не можеше да прецени дали Юлий е толкова суров като Рений например, или наистина вярва, че навлизането на Рим в Галия е по-добър път за местните племена, отколкото всеки, който могат да намерят сами. За младия мъж това имаше значение. Ако Юлий наистина вярваше на собствените си думи за славата на цивилизацията, Адан можеше да приеме уважението, което изпитваше към него. Но ако всичко беше само игра, само благовиден предлог на завоевател, тогава беше направил най-голямата грешка в живота си, когато бе напуснал Испания, за да го последва.

— Ариовистус отново обиди моите пратеници — каза Юлий и всички се заспоглеждаха. — Въпреки че Марк Антоний изрази желание да не пренебрегвам титлата приятел, която му е била дадена, не мога да не обърна внимание на подобна наглост от страна на този цар. Съгледвачите ми докладваха за огромна армия, която се събира на границите му за ново нашествие, а аз се съгласих да опазя земите на едуените с легионите ни.

Юлий хвърли поглед към Марк Антоний, който бе забол очи в масата.

— Конницата на Морбен ще се присъедини към нашите извънредни, за което му благодаря — продължи Юлий.

Галът се усмихна малко насила.

— Тъй като Ариовистус е правил услуги на Рим в миналото, ще продължа да му изпращам вестоносци и по време на похода. Той ще има пълната възможност да се срещне с мен и да намерим мирно решение. Информирах сената за действията си и чакам отговор, макар че той може и да не пристигне преди да тръгнем.

Юлий разви една карта, направена от фина телешка кожа, затисна я с оловни тежести по краищата и всички станаха от столовете си, за да огледат земята, която се разкриваше пред тях.

— Съгледвачите са отбелязали хълмовете, приятели. Районът се нарича Алсатия. Три хиляди мили на север и запад.

— Граничи със земята на хелветите — промърмори Брут, наведен над картата — беше им я дал Морбен. Беше груба и само набелязваше земите, без подробности, но никой от римляните не беше виждал дори част от Галия и всички бяха впечатлени.

— Ако не отпратим суебите отвъд Рейн, хелветите няма да оцелеят следващото лято — отвърна Юлий. — След това Ариовистус може да погледне на юг към нашата провинция. Наш дълг е да установим Рейн като естествена граница на Галия. Ще се противопоставим на всеки опит да бъде прекосена, без значение от кого. Ако е необходимо, ще направя мостове и ще изпратя наказателни отряди в техните земи. Този Ариовистус е станал прекалено нагъл. Сенатът му е оставил прекалено много свобода за твърде дълго време.

Не обърна внимание на гримасата, която направи Марк Антонии при думите му, а приключи:

— Сега да подготвим заповедта за тръгване. Въпреки че се надявам на мир, трябва да се готвя за война.

Глава 27

След бързането да срещнат хелветите и да ги спрат спокойният поход по новия път беше почти като почивка за ветераните. Въпреки че дните все още бяха непоносимо горещи, дърветата вече бяха изпъстрени с хиляди оттенъци на червеното и кафявото. При приближаването им над гората се вдигаха врани — граченето им звучеше като прокоба. В тези пусти земи на легионерите им беше лесно да си представят, че са единствените хора на хиляди мили.

Юлий беше поставил Десети и извънредните в челото. Конниците на едуените бяха под разпореждане на Домиций и Октавиан и бяха започнали да се учат на дисциплината, която Юлий изискваше от съюзниците си. Въпреки че беше благодарен на Морбен за допълнителната сила, беше показал ясно, че едуените трябва да се научат да изпълняват заповеди и да се строяват по римски модел. Извънредните бяха доста заети с галските конници, които не бяха свикнали с организирани атаки.

Огромните бойни машини се клатушкаха тежко по пътя. Всеки от тежките катапулти си имаше име, гравирано в огромните греди, и всеки легион предпочиташе да използва своите машини, напълно убеден, че те могат да хвърлят камъни по-далече и по-точно от всички други. Малките катапулти за копия приличаха на каруци, натоварени с греди и железа — още не ги бяха сглобили. След всеки изстрел бяха необходими трима мъже, за да заредят отново огромните им лъкове, но пък копията можеха да пронижат кон и да убият втори зад него. Това бяха ценни оръжия и легионерите, които се приближаваха до тях, често ги докосваха за късмет.

Шестте легиона се бяха разтегнали на десет мили по пътя в долината на хелветите — дължината на колоната намаля наполовина, когато Юлий заповяда по-плътна формация при излизането на открито. Тъй като все още беше близо до земите на едуените, не очакваше нападения, но беше напрегнат, защото колоната се виждаше отдалече, а и караха много оборудване и багаж. Във веригата, която идваше от провинцията, имаше и слаби брънки, но при първия знак за опасност легионите можеха да се преподредят в широки защитни карета, които бяха доказали силата си срещу всичко, което беше виждал до този момент в Галия. Юлий знаеше, че хората му са храбри и че вече имат опит. Ако се провалеше, унижението щеше да е само негово.

Морбен устоя на изкушението да се присъедини към тях срещу врага, въпреки че имаше огромно желание да тръгне. Но никой вожд на едуените не можеше да отсъства толкова дълго от земите си, без узурпатори да започнат да се домогват до мястото му. Юлий се сбогува с него на границата на римската провинция. Строените легиони чакаха, изпълнени с напрежението на хрътки преди лов.

Морбен огледа смълчаните редици, очакващи заповедта на пълководеца си, и поклати глава, впечатлен от дисциплината им. Неговите собствени войници обикновено се мотаеха безцелно насам-натам, щом спираха за почивка. В сравнение с тях римляните бяха едновременно потискащи и ужасяващи. Морбен се поколеба, после зададе въпроса, който се въртеше в ума му, откакто видя силата на армията, тръгваща срещу Ариовистус.

— Кой ще пази земите ти, докато те няма?

Тъмните очи на Юлий пронизаха гала.

— Ти, Морбен. Но те едва ли ще имат нужда от охрана.

Морбен го погледна подозрително.

— Има много племена, които може да поискат да се възползват от предимството на отсъствието ти, приятелю. Хелветите може да се върнат, а алоброгите биха откраднали всичко, което могат да вдигнат.

Юлий нахлузи шлема си — желязното лице му придаваше вид на внезапно оживяла статуя. Нагръдникът му блестеше от масло, почернелите му ръце бяха яки, целите в бели линии от белезите, които се открояваха на по-тъмната кожа.

— Те знаят, че ще се върнем, Морбен — отвърна Цезар и се усмихна под желязната маска.

След първата миля Юлий свали шлема си. От горещината в очите му се стичаше лютива пот и замъгляваше погледа му. Въпреки най-добрите си намерения, Александрия никога не беше вървяла сто мили в броня, независимо колко добре изработена е тя.

Когато стигнеха до селище, Юлий приемаше зърно или месо като данък. Храната никога не беше достатъчно и той проклинаше, че трябва да остави назад хора, за да охраняват доставките, които идваха от Морбен. Като използваше нощните лагери на легионите за пътни станции, той създаде и първите връзки със севера. После щяха да изградят по-трайни пътища и търговците от Рим щяха да навлизат все по-навътре и навътре в страната, да докарват всичко, което могат да продадат. Знаеше, че до две-три години по пътищата ще израснат укрепления и пътни станции. Онези, които нямаха земи в Рим, щяха да дойдат тук, за да си изградят стопанства и да започнат отначало, и щяха да се печелят цели състояния.

Това беше наистина опияняваща мечта, въпреки че легионите му винаги бяха на не повече от десет хранения от глада, а това беше отчайващо важен фактор за силата им. Юлий чувстваше как силите на армията му намаляват, докато оставаше смесени групи конница и велити да поддържат пътя чист за снабдителите, които ги следваха. Беше разтеглил редицата на доставките си възможно най-много, но Галия беше прекалено обширна, за да може да поддържа постоянна връзка с едуените, и Юлий се закле да си намери други съюзници веднага щом се разправи с Ариовистус.

Имаше моменти, когато сякаш самата земя ги спираше. Тревата беше до кръста и това още повече забавяше легионите му. Денят беше добър, когато успяваха да изминат двайсет мили.

Когато съгледвачите докладваха, че конници наблюдават легионите, Юлий дори изпита облекчение. Първите доклади бяха за единични ездачи, но легионите се стегнаха. Всяка нощ войниците лъскаха броните си с по-голямо усърдие, а в списъка на непокорните имаше все по-малко имена. Юлий нареди на най-бързите от извънредните да тръгнат напред, за да заловят някого, но те загубиха целта си в горите и долините. Един от най-добрите коне си счупи крака, докато галопираше с бясна скорост, и уби ездача си.

Юлий беше убеден, че наблюдателите са изпратени от Ариовистус, но наистина се изненада, когато един самотен ездач се появи пред легионите му, докато бяха спрели да обядват. Подкара в тръс коня си от група дървета на върха на стръмен гранитен склон точно на пътя на армията. Щом го видяха, извънредните зарязаха храната си и скочиха на седлата.

— Чакайте! — извика Цезар и вдигна ръка. — Оставете го да дойде сам.

Всички очи бяха приковани в конника, който се приближаваше към тях без следа от страх.

Щом стигна до първите редици на Десети, непознатият слезе от коня, огледа се и кимна сякаш на себе си, когато забеляза Юлий. Погледите им се срещнаха и Юлий се опита да не показва неприязънта, която изпита. Чуваше как легионерите му нервно мърморят; някои правеха защитни знаци заради демоничния вид на конника.

Непознатият беше облечен в кожена броня върху груб плат, краката му бяха голи. Раменете му бяха покрити с кръгли метални плочки, които го правеха да изглежда дори по-едър, отколкото беше. Бе висок почти колкото Кир, но пък Арторат би могъл спокойно да го гледа отгоре. Лицето и черепът му обаче бяха причината римляните да се споглеждат, докато вървеше към Цезар.

Не приличаше на човек от никоя раса, която Юлий беше виждал. Челото му бе така надвиснало над очите, че те сякаш надзъртаха от вечен мрак. Черепът му беше гладко избръснат, с изключение на дълга опашка на тила, която се люлееше тежко — тъмни метални орнаменти бяха вплетени в нея. Самият череп беше силно деформиран, като от две отделни части.

— Разбираш ли ме? Как се казваш и кой е народът ти? — попита Юлий.

Боецът го гледаше мълчаливо и Юлий се ядоса, защото внезапно осъзна, че мъжът вероятно има представа за ефекта, който предизвиква. Ариовистус вероятно го бе избрал точно по тази причина.

— Аз съм Редулф, от суебите. Научих езика ви, когато царят ми се би за вас и беше наречен доживотен приятел — отвърна мъжът.

Беше странно да чуят правилен латински от подобен демонично изглеждащ мъж. Юлий обаче кимна, облекчен, че не трябва да разчита на преводачите, които му беше осигурил Морбен.

— Значи те изпраща Ариовистус?

— Така казах — отвърна конникът.

Цезар се подразни. Този мъж беше нагъл също като господаря си.

— Тогава казвай каквото са ти поръчали — подхвърли Юлий небрежно. — Нямам време да те чакам.

Мъжът се стегна от тона му и по лицето му плъзна червенина. Дали деформацията на черепа му беше по рождение, или бе резултат на някаква странна церемония сред мъжете оттатък Рейн? Юлий махна на един вестоносец и му прошепна да доведат Кабера. Когато вестоносецът хукна, боецът заговори достатъчно силно, за да се чува надалече.

— Цар Ариовистус ще се срещне с теб на север, при скалата, известна като Ръката. Наредено ми е да ти кажа, че няма да позволи да доведеш със себе си войници. Той ще дойде само с конниците си и ти разрешава същото. Това са неговите условия.

— Къде е тази скала? — попита Юлий и присви замислено очи.

— На три дни път на север. Каменните пръсти обграждат върха й. Ще я познаеш. Ще те чака там.

— Ами ако реша да пренебрегна условията му? — попита римлянинът.

Боецът сви рамене.

— Тогава той няма да е там и ще реши, че е предаден. И ще има война, докато една от армиите не бъде разбита.

Подигравката в очите му, докато оглеждаше римската армия, даде ясно да се разбере какъв според него ще е изходът от евентуалния сблъсък. Редулф погледна към Кабера — старецът идваше, като се подпираше от едната страна на тояга, а от другата — на пратеника. Лечителят беше изтощен от лишенията на похода, но въпреки това сините му очи погледнаха необичайния череп на боеца с нескрито любопитство.

— Кажи на господаря си, че ще се срещна с него където казваш, Редулф — каза Юлий. — Ще почета приятелството, което моят град му е обещал, и ще го срещна в мир при скалата, която назова. Сега върви и му кажи всичко, което си видял и чул.

Редулф като че ли се изненада от това бързо отпращане, но си позволи да хвърли още един подигравателен поглед към римските редици, преди да се метне на коня си. Брут бе строил извънредните в две редици и Редулф беше принуден да мине през тях. Не погледна нито наляво, нито надясно и се отдалечи бързо на север.

Брут скочи от коня си и се разсмя.

— Марс ми е свидетел, този беше доста странен.

Забеляза, че един от мъжете от Десети прави защитен знак с пръсти, и се намръщи, като си помисли за въздействието върху по-суеверните сред хората си.

— Кабера? Видя ли го? — попита Юлий. — Това деформация по рождение ли е?

Лечителят погледна след ездача.

— Не съм виждал толкова необичаен череп. Сякаш е направено нарочно. Но не знам. Може би, ако го изследвам по-обстойно, ще мога да съм сигурен. Ще помисля над това.

— Надявам се, че Ариовистус иска мир. Това ще ни отърве от задачата да избиваме такива грозници — обади се Брут.

— Не знам. Сега, когато сме близо до него, внезапно е решил все пак да се срещне с мен. Странно е как римските легиони променят мнението на хората — отвърна Цезар. Усмивката му се стопи, когато се замисли за останалата част от посланието на царя.

— Иска от мен да заведа само конницата на мястото на срещата, Брут.

— Ха! Няма да те оставя само с галски конници, Юлий. За нищо на света. Не бива да му даваш възможност да те улови в капан, независимо дали е приятел на Рим, или не.

— Рим ни гледа, Брут. Марк Антоний беше прав. Трябва да се отнасяме към Ариовистус с уважение.

— Морбен каза, че хората му живеят на седлата — отвърна Брут. — Видя ли го как яздеше тоя грозник? Ако всички са като него, едва ли би искал да идеш на срещата само с едуените и шепа извънредни.

— А, няма — отвърна Юлий и на лицето му бавно се изписа усмивка. — Извикай едуените при мен.

— Какво си намислил? — попита Брут, объркан от внезапната промяна в настроението му.

Юлий се усмихна като момче.

— Ще кача Десети на коне, Брут. Три хиляди от моите ветерани и извънредните ще са достатъчно, за да му свият крилцата, не мислиш ли?

Помпей приключи обръщението си към сената и даде думата за изказвания преди гласуването. Въпреки че усещаше взривоопасното напрежение у събралите се в курията триста мъже, заплахата от насилие беше премахната поне тук вътре, ако не и от улиците навън. Помпей погледна към мястото, където седеше Клодий, този вол с обръсната глава, роден в калта на града и издигнал се само благодарение на това, че беше по-безскрупулен от всичките си съперници. Като се имаше предвид властта, която имаше Крас над търговията, Клодий би трябвало да се оттегли, но вместо това той беше успял да намали загубите си и се кандидатира за място в сената. Помпей потрепери вътрешно, докато гледаше наглото му тлъсто лице. Част от нещата, които беше чул, със сигурност бяха преувеличени. Но ако бяха истина, това означаваше, че цял един град се крие под Рим — и че този град може би вече се управлява от Клодий. Тлъстакът присъстваше на всички заседания на сената и когато срещнеше препятствие, из града плъзваха банди насилници, които изчезваха в лабиринта на уличките веднага щом легионерите тръгнеха да ги преследват. Клодий беше достатъчно хитър, за да отрича публично бандите — вдигаше учудено ръце всеки път, когато тяхното насилие съвпаднеше с някаква пречка пред амбициите му.

Когато постовете на трибуните отново станаха избираеми, Клодий загуби една от основните опори на обществена подкрепа. След отвратителната погребална процесия преди два месеца Помпей беше последвал съвета на Крас. За негово удоволствие, само един от първоначалните трибуни беше избран отново в сената. За втория пост беше избран непознат и въпреки че враговете на Помпей явно му се подмазваха, до момента той не беше показал на чия страна е. Възможно беше Клодий да няма пръст в неговия избор, въпреки че Помпей се съмняваше в това. Мъжът не се свенеше да заплашва семействата, за да постигне целите си, и Помпей беше свидетел как при едно от гласуванията честни хора се бяха обърнали срещу него без видима причина. Те дори не смееха да срещнат погледа му, когато заставаха до Клодий, и Помпей едва успяваше да удържи яростта си при вида на самодоволството на търговеца. В резултат на това безплатното жито, което се даваше на гражданите, сега заемаше една пета от приходите на града и всеки месец хиляди нови напираха, за да се запишат. Помпей знаеше, че Клодий намира най-грубите си поддръжници сред бездомните нищожества, които пристигаха в Рим. Не можеше да го докаже, но смяташе, че голяма част от това зърно така и не стига до гладните, а изтича в подземния свят, където Клодий и хората му купуваха човешки живот с лекотата, с която продаваха зърното.

Помпей направи жест на Светоний да говори и седна, когато младият римлянин се изправи и се изкашля. Нищо от отвращението на Помпей не се изписваше на лицето му, макар че той дълбоко презираше Светоний: младият мъж очевидно би последвал и куче заради останките от вечерята му. Доверието към Светоний беше нараснало, откакто Клодий му оказваше подкрепа и го финансираше. Светоний говореше достатъчно добре, за да прикове вниманието на сената, а връзката му с Клодий му беше дала статуса на говорител, на който той се наслаждаваше.

— Сенатори, трибуни — започна Светоний, — както мнозина знаят, аз не съм приятел на Цезар. — Позволи си лека усмивка в отговор на развеселяването по пейките. — Всички чухме за победата му срещу хелветите в Галия, най-достойната битка, която зарадва нашите граждани по пазарите. Въпреки това въпросът за неговите дългове не е маловажен. И тук имам оценка.

Светоний показа списък, макар да знаеше цифрите наизуст.

— На Херминий дължи малко под милион сестерции. На други лихвари общо милион и двеста хиляди. Това не са дребни суми, приятели. Без тези пари хората, които са му ги заели на добра воля, може да изпаднат в бедност. Те имат правото да се обърнат към нас, след като Цезар не показва знак или намерение да се върне в града. Законът на Дванайсетте таблици е напълно ясен по въпроса за дълговете и ние не трябва да подкрепяме военачалник, който обижда съгражданите си по такъв начин. Призовавам сената да поиска неговото завръщане, за да изплати дълговете си. Ако не това, то поне някакво уверение от Помпей, че мандатът му в Галия има някакъв ясен срок, така че тези, които страдат заради невърнатите заеми, да могат да потърсят споразумение с ясна дата. Аз ще гласувам в полза на призоваването на Цезар.

Той седна. Помпей понечи да покани следващия говорител, но видя, че новият трибун се изправи.

— Имаш нещо да добавиш ли, Полоний? — попита Помпей и му се усмихна.

— Само че това ще е пречка за успехите на Цезар в Галия — отвърна Полоний. — Доколкото разбирам проблема, тези дългове са лично негови, макар че той ги е използвал, за да оборудва и подготви войниците си. Когато се върне в града, кредиторите му могат да си потърсят сумите и ако той не може да ги върне, наказанията са сурови. Дотогава не виждам причина сенатът да иска завръщането му и да го даде в ръцете на алчните лихвари.

Сред сенаторите се чу одобрително мърморене и Помпей потисна усмивката си. Голяма част от тях имаха дългове и Светоний трябваше да е луд да ги призовава да върнат Цезар, за да задоволи хора като Херминий. Помпей беше доволен, че Полоний се изказа против вота. Може би все пак не му плащаше Клодий. Улови погледа на трибуна, кимна му и заслуша с половин ухо следващия говорител — един от малките синове на някакъв нотабил.

Помпей знаеше, че мнозина описват освобождаването и възстановяването на трибуните като майсторски ход. Специално по-старите членове го търсеха заради силата му да се справи с новите играчи. Мнозина се срещнаха с него насаме, но в сената не смееха да се обадят — не искаха да рискуват Клодий да им стане враг. Дори Помпей се потеше при мисълта, че някой ден Клодий може да стане консул.

Младият сенатор говореше. Погледът на Помпей премина към друг от новите мъже, Тит Милон. И той, също като Клодий, беше дошъл в сената, след като търговията му бе съсипана. Може би заради това общо минало двамата явно се мразеха непоносимо. Милон беше дебел, с червено от пиене лице. И той, и Клодий можеха да бъдат груби като уличници от крайните квартали. Помпей се чудеше дали може да направи така, че да се хванат за гушите. Това щеше да е най-чистото решение на проблема.

Гласуването мина бързо и за първи път поддръжниците на Помпей не се огънаха. Клодий не беше говорил и Помпей знаеше, че може да е окуражил Светоний, без да му гарантира пълна подкрепа. Нямаше да има внезапни доклади за банди, които обират пазарите през нощта. Клодий улови замисления поглед на Помпей и му кимна като равен на равен. Помпей автоматично върна жеста, но най-гадните слухове също се върнаха в съзнанието му. Бяха му казали, че Клодий е наел охранители, които използват изнасилването като обичаен начин за убеждаване. Това беше само една от историите, които кръжаха като мухи около този мъж. Помпей стисна зъби, като видя таен блясък на задоволство в очите на Клодий. В този момент завиждаше на Юлий в Галия. Въпреки трудностите на кампанията битките му щяха да са по-прости и по-чисти от онези, пред които се изправяше той.

Глава 28

Брут разбираше желанието на Юлий ветераните от Десети да са с него, но те не можеха да яздят. Изобщо. Въпреки че се движеха бавно, конете се блъскаха един в друг и във всичко, особено когато не вървяха по равно, а войниците падаха и страдаха от унижението, че им се налага да тичат след животните, за да могат отново да се покатерят на седлата.

А и не беше само това. Брут беше бесен, че Марк Антоний бе останал да командва легионите. Можеше да приеме факта, че Юлий иска двамата с Октавиан да са с него, за да командват извънредните, но пък Марк Антоний все още не беше заслужил правото да бъде заместник на Юлий. Така че Брут беше наистина бесен. Пришпори коня си, за да се справи с безредиците назад.

— Дръпнете юздите, в името на Марс, или ще заповядам да ви набият с пръчки! — изкрещя той на една нещастна объркана група триарии. С тежкото си въоръжение те седяха на конете си като клатушкащи се торби със зърно и Брут завъртя очи, когато още един се наведе прекалено много напред и с трясък се изтърси от седлото под краката на коня.

Това не беше начинът да се представят пред противника и да влязат в евентуална битка. Но пък мъжете от Десети си бяха пешаци и не биваше да се ядосва, че са изнервени и сипят проклятия.

Октавиан прелетя край него на мощния си жребец, за да въведе някакво подобие на ред. Двамата се спогледаха, докато се разминаваха, и Октавиан се усмихна, очевидно развеселен от ситуацията. Брут не му отговори с усмивка, а прокле през зъби Десети, когато два коня някак си се сблъскаха пред него; ездачите им дръпнаха юздите и измъчените коне се объркаха още повече. Брут бързо пришпори коня си натам и ги задържа, докато легионерите се закрепят на седлата. Не можеше да иска да имат опита на извънредните — опита на хилядите часове тренировки, но се надяваше поне Юлий да има достатъчно разум да ги накара да се спешат, преди Ариовистус да види безпомощността им на конете. При мъжете, родени на седло, не можеше да има грешка в преценката.

Преди да потеглят, Юлий беше дошъл при него. Видя студенината в очите му и каза доверително:

— Трябва да си до мен, Брут. Извънредните са единствените умели ездачи, които имам, а те са свикнали на твоите заповеди.

След това застана съвсем близо до него, за да не може да го чуе никой друг.

— А ако ме принудят да се бия, не искам Марк Антоний до мен. Той мисли прекалено много за този Ариовистус и приятелството му с Рим.

Брут кимна, въпреки че думите не успяха да уталожат усещането, че е предаден. Дължеше му мястото на заместник.

Малко преди пладне първите ездачи се върнаха да докладват, че са видели Ръката. Когато Десети я приближи, Брут забеляза напред хиляди конници в идеални редици. Бяха избрали за срещата такова място, където конницата щеше да е затруднена от дълбоките дерета от двете страни. Скалата, която наричаха Ръката, оформяше най-високата точка на изток, а от запад имаше гъста гора. Брут се зачуди дали Ариовистус има скрити хора в тъмнината под дъбовете. Самият той би поставил бойци там и сега се надяваше легионите да не се насочват към капан. Поне едно беше сигурно — ако се наложеше отстъпление пред германските конници, Десети трябваше да го направи пеша. Или да бъде разбит.

Тръбачите свириха за слизане от конете. Сигналът беше от два тона, за които се бяха разбрали, преди да напуснат лагера. Брут с облекчение забеляза, че легионерите не изглеждат толкова объркани, след като стъпиха на земята.

Само извънредните останаха на конете си, за да пазят фланговете — пешаците сърдито поведоха конете си напред. Брут продължи да ги тормози — викаше на центурионите да поддържат реда, докато напредваха към мястото на срещата с царя на германските суеби. Напрежението нарастваше.

Ариовистус излезе напред с трима мъже и спря на двеста стъпки от предната линия. Юлий тръгна напред с Домиций и Октавиан, за да се срещне с него. Напрежението им ясно личеше по скованите им гърбове.

Брут хвърли последен поглед към редиците на Десети и викна:

— Бъдете готови!

След това препусна, за да настигне Юлий.

Юлий си бе сложил шлема и когато се обърна, Брут трепна от студените черти на металното лице, което се взря в него.

— Да видим какво има да ми казва това царче — прозвуча гласът на Юлий иззад желязната уста.

Четиримата сритаха конете си и препуснаха в идеална формация по пресечения терен.

Юлий видя Редулф до дясното рамо на Ариовистус и с учудване забеляза, че и другите двама ездачи до царя са със също толкова странно деформирани глави като пратеника. Единият беше с обръсната глава, но другият имаше дълга черна грива — която обаче по никакъв начин не прикриваше странния двоен ръб на черепа му. Все едно някаква гигантска ръка бе хванала черепите им и ги бе стиснала. Всичките бяха брадати, гледаха свирепо и несъмнено бяха избрани заради силата си. Доспехите им бяха украсени със злато и сребро и Юлий изпита удоволствие, че почетната му охрана са финалистите от турнира с мечове. Идеално направените сребърни доспехи надминаваха по блясък тези на бойците на суебите, а и Цезар знаеше, че в двубой неговите спътници са много по-опасни.

Самият Ариовистус нямаше странно чело като бойците си. Беше с черни вежди и брада, която покриваше по-голямата част от лицето му — виждаха се само бузите и челото му. Кожата му беше бледа, а блестящите му очи бяха сини като на Кабера. Царят не помръдна, когато Юлий приближи и спря, без да поздрави.

Надвисна тишина. Юлий и царят се гледаха — никой не искаше да заговори пръв. Брут погледна към редиците конници и още по-назад, към мястото, където още по-голяма войска бележеше южния край на територията, която Ариовистус беше завзел, на петнайсет мили от широката река Рейн. В далечината забеляза два укрепени лагера, близнаци по стил на римските. Ездачите на суебите не бяха в бойна формация, но той видя, че са разчистили терена и могат да скочат в битка при първи знак. Започна да се поти при вида на дългите им копия. Всяко римско дете знаеше, че конете не могат да нападнат стена от щитове, както не могат и да бъдат накарани да тичат сред дърветата — докато легионите можеха да поддържат каретата си, можеха да напредват през силите на Ариовистус, без да бъдат сериозно заплашени. Но теорията беше малко успокоение пред толкова много бойци.

Юлий изгуби търпение пред спокойния критичен поглед на царя и каза:

— Дойдох при теб както поиска, приятелю на моя град. Въпреки че това не е твоя земя, уважих условията ти. Но ти трябва да изтеглиш бойците си отвъд естествената граница на река Рейн. Преведи ги незабавно и няма да има война между нас.

— Това ли е римското приятелство? — изръмжа Ариовистус. Гласът му избумтя басово и изненада римляните. — Бих се срещу вашите врагове преди десет години и ми беше дадена тази титла, но с каква цел? За да мога да бъда отпратен далече от земите, които съвсем законно съм спечелил, само защото ти искаш това? — Зъбите му бяха жълти, очите му блестяха под тежките вежди.

— Това не ти дава право да завземаш която земя пожелаеш — отвърна Юлий. — Имаш свой дом от другата страна на реката и това ти е достатъчно. Казвам ти, че Рим няма да ти позволи да притежаваш Галия или някаква част от нея.

— Рим е далече, генерале. Ти си всичко, което представлява твоя град тук, и нямаш представа за яростта на белите ми войници. Как се осмеляваш да ми говориш по този начин? Аз съм яздил из цяла Галия по времето, когато си бил дете! Земите, които съм завзел, са мои според правото на завоевателя, според по-древни закони от твоите. Мои са, защото съм показал силата да ги задържа, римлянино!

Гневното му буботене накара коня на Юлий нервно да потрепери и той се наведе и го потупа по врата. Овладя се и едва тогава отговори.

— Тук съм, защото са те нарекли приятел, Ариовистус. Уважавам те от името на моя град, но отново ти казвам, че трябва да се върнеш оттатък Рейн и да оставиш тази земя на Рим и римските съюзници. Ако живееш според правото на завоевателя, ще унищожа твоите армии на основание на същото право!

Юлий усети как Брут нервно се размърда на седлото си от дясната му страна. Срещата не преминаваше така, както я беше планирал, но наглостта на Ариовистус го беше жегнала.

— А ти какво правиш, Цезар? Според кое право отнемаш земите на племената? Или може би са ти дадени от твоите гръцки богове? — присмя му се Ариовистус и разпери ръце, сякаш обгръщаше раззеленената земя около тях.

— Ти получи достатъчен отговор, когато ти върнах вестоносците с празни ръце — продължи царят. — Не искам нищо от теб или от твоя град. Върви си по пътя и ме остави в мир или няма да живееш. Бил съм се за тези земи и съм платил кървава цена. Ти не си направил нищо, освен да върнеш група изпаднали хелвети в земите им. Мислиш ли, че това ти дава правото да се отнасяш с мен като с равен? Аз съм цар, римлянино, а царете не се занимават с хора като теб. Не се страхувам от твоите легиони, да не говорим за конниците, които си довел — та те не могат да се държат на седлото.

Юлий се изчерви под маската си, но отвърна твърдо:

— Аз съм Рим. В мое лице ти се обръщаш към сената и народа. Ти обиждаш града ми и всички страни под нашето господство. Когато ти…

Нещо изсвистя над главите им от редиците на суебите и Ариовистус изруга. Юлий вдигна глава и видя десетина дълги стрели да летят във висока дъга към безценния му Десети. Обърна се яростно към Ариовистус.

— Толкова ли струва думата ти?

Ариовистус го изгледа ядосано и Юлий разбра, че не е заповядал атаката. И двете армии се размърдаха неспокойно. Още една самотна стрела полетя към римляните.

— Моите мъже нямат търпение да се бият, Цезар. Те живеят, за да се къпят в кръв — изръмжа Ариовистус и погледна през рамо към хората си.

— Върни се при тях. И ни чакай — каза Юлий. Гласът му беше глух и решителен. Ариовистус го погледна и в очите му Юлий забеляза проблясъци на страх. Това не пасваше на нищо, което беше видял до този момент, и той се зачуди за причината.

Преди царят да може да отговори, още няколко стрели прелетяха над главите им и Юлий обърна коня си и го пришпори. Брут, Домиций и Октавиан го последваха. Ариовистус също заби пети в хълбоците на коня си и препусна към бойците си. Те го приветстваха с дивашки викове.

Щом се върна при Десети, Юлий даде цяла поредица заповеди. Най-бързите от извънредните се понесоха в галоп на юг към Марк Антоний със заповед да пристигне за подкрепа възможно най-скоро. Други бяха изпратени в горите на запад, за да огледат за скрити стрелци и евентуални засади. Галските коне бяха отпратени назад и Десети най-накрая беше освободен от тази грижа. Легионерите оформиха огромно каре, за да отразят атака от конницата. Копията бяха извадени, а лъковете опънати. Римляните бяха готови да отбият първата атака.

Но тя не дойде. За изненада на Юлий, конниците на Ариовистус започнаха да се оттеглят в идеален ред. Бойците от Десети крещяха и им се подиграваха, но съгледвачите още не се бяха върнали от гората на запад и Юлий нямаше намерение да рискува да напредне, без да знае кой се спотайва в зелените дълбини.

Ариовистус изтегли хората си извън обхвата на лъковете и спря. Въпреки че в редиците на суебите очевидно имаше луди младоци, те проявиха дисциплина и никой не стреля пак срещу римляните.

— Каква е играта? — промърмори Брут. — Не може да не знае, че легионите ни идват.

— Може да иска да ни подмами след себе си. Не ми се влиза в тези гори — отвърна Юлий.

Първият от съгледвачите приближи в галоп до римските линии.

— Нищо, господарю — задъхано каза мъжът, след като отдаде чест. — Няма и следа от скрита сила.

Юлий кимна и внезапно си спомни за последния път, когато беше приел доклада на съгледвач на вяра.

Още двама от конниците му излязоха от гората и докладваха, че няма засади. Юлий беше хем доволен, хем объркан. Ариовистус се беше държал, все едно има намерение да се хвърли в безжалостна битка, но сега хората му стояха в пълно безразличие, без да обръщат внимание на подигравките на легионерите.

Юлий потупа раздразнено с пръсти по седлото. Може би бяха поставили капани по земята? Струваше му се невероятно. Ямите щяха да са по-голяма заплаха за конниците на суебите, отколкото за един римски легион.

— Ще чакаме ли Марк Антоний? — попита Брут.

Юлий изчисли времето, което щеше да отнеме на легионите, за да стигнат до позицията им, и гневно издиша. Щяха да минат часове, преди подкрепата да пристигне.

— Да. Тук има нещо, което не мога да разбера. Войниците им са бързи и са повече от нас, вероятно почти двойно. Ариовистус би трябвало да нападне, освен ако одеве не блъфираше. Не знам какво е намислил, но няма да рискувам живота на бойците от Десети в някакъв капан, докато не получим подкрепления.

Войниците, които чуха това, се заспоглеждаха доволно. Юлий не ги забеляза, тъй като беше втренчен във врага. Командир, който се грижеше за хората си, беше ценен, поне що се отнасяше до войниците.

Конниците на суебите стояха мълчаливо на хиляда разкрача от Десети. Една муха прелетя пред лицето на Юлий, който се бе взрял в линиите им.

— Засега изчакваме! — нареди той.

Докато огромната колона на легионите се присъедини към Десети, Ариовистус също събра основните си сили. Според оценката на съгледвачите вражеската армия наброяваше над шейсет хиляди бойци. Всеки конник водеше тичащ войник, който поддържаше ужасяваща скорост, хванал се с една ръка за гривата на коня, до който тичаше. Юлий си спомни за спартанците, които влизали в битка по този начин. Надяваше се да не му предстои среща с противник от същия калибър. Брут направи шеговита забележка за битката при Термопилите и му напомни за учителя им преди години — но спартанският цар бе защитавал тесен проход в планината, докато Юлий можеше да бъде заобиколен във фланг и дори обкръжен от тази толкова подвижна войска. По-добър пример би била битката при Кана, където римляните са били унищожени, помисли си той, но не изрази притесненията си на глас.

Два часа след пладне шестнайсетте катапулта за стрели вече бяха готови и насочени срещу врага. Бяха чудесно защитно оръжие срещу нападение, но бяха толкова неповратливи, че губеха предимството си при атака.

— Никога не съм участвал в битка като тази, Брут, но вече чакаха прекалено дълго. Октавиан да пази фланговете ни с извънредните. Почваме.

Той рязко разсече въздуха с ръка и всички тръбачи надуха дългите си рогове в една-единствена нота. Тя не беше заповед — целта беше просто да се сплаши врагът и Юлий наистина забеляза нервно раздвижване сред суебите. В следващия миг катапултите стреляха и стрелите, дълги цял човешки бой, прелетяха между армиите, прекалено бързо, за да може противникът да ги избегне. Конете на първата линия бяха пронизани, а стрелите продължиха безпрепятствено да убиват и зад тях. Докато екипите работеха трескаво, за да презаредят, Юлий даде знак за атака и с Десети начело легионите хукнаха към врага. Въпреки че се движеха бързо, никой не напускаше позицията си и ако суебите ги нападнеха, римляните можеха веднага да оформят непробиваеми карета с промяна на скоростта си.

В момента, в който преминаха теснината между гората и Ръката, легионите се разгърнаха. Брут командваше Трети на десния фланг, а Марк Антоний беше поел левия.

Когато стигнаха в обхвата на лъковете, мъжете вдигнаха щитовете си, но без предупреждение суебите отново започнаха да се отдръпват — движеха се по-бързо, отколкото напредваха римляните. Спряха и се подредиха отново на разстояние една миля.

Това не беше много далече, но Юлий се страхуваше да не бъде повлечен в зелените поля. Вече виждаше първия лагер на суебите — затваряха портите. Стотици хора и каруци панически напираха да влязат. Юлий изненадано поклати глава, че Ариовистус ги е изоставил.

Берик се откъсна на запад, за да отцепи укреплението, и друг от легионите от Ариминум се придвижи гладко напред, за да заеме мястото на неговите пет хиляди. Берик плени хората извън укреплението без сблъсъци и кръвопролития, но останалите суеби отново се раздвижиха и се преподредиха още половин миля по-нататък.

Юлий даде заповед за спиране и легионите задъхани се строиха. Брут пристигна в галоп от дясното крило.

— Нека тръгна с извънредните. Мога да ги задържа достатъчно, докато дойдат и останалите — каза той, загледан към противника.

— Не, няма да рискувам единствените добри конници, които имам — отвърна Юлий и погледна косо скупчените едуени, които бяха щастливи, че са отново на конете си. — Сега сме дълбоко в тяхната територия. Искам да направим лагер. Няма да изтощавам хората си, като ги карам да ги гонят през цяла Галия. Искам легионите ми да са зад стените на лагера преди мръкване. Подгответе катапултите, когато пристигнат каруците. Също и топла храна. Не знам за вас, но аз умирам от глад.

Юлий погледна черната маса конници и поклати глава.

— Ариовистус не е глупак. Трябва да има някаква причина за поведението му. Когато лагерът бъде готов, свикай съвета.

Глава 29

Изграждането на укрепени лагери под носа на врага беше ново преживяване за шестте легиона. Всички копаеха рововете и трупаха пръстта на огромни валове — тонове земя на височина три човешки боя. Извънредните охраняваха периметъра. На два пъти малки групи суеби се втурваха към тях, запращаха копия и се връщаха на позиции си. Бяха само млади мъже, които демонстрираха смелостта си. Юлий така и не проумяваше плановете на Ариовистус. Суебите като че ли горяха от желание да влязат в бой, но въпреки това се държаха на разстояние и само наблюдаваха как римляните копаят и секат дървета. Вятърът донесе миризма на готвено — суебите приготвяха храна, също както и легионерите.

На свечеряване огромните лагери бяха завършени и легионите влязоха зад здравите порти. Опитните дърводелци бяха превърнали тежките дънери в оформени греди. По валовете стърчаха колове, за да спрат и най-решителното нападение. Юлий усещаше оптимистичното настроение на хората си. Гледката на оттеглящия се враг беше повишила самочувствието им невероятно много и той се надяваше това да продължи.

Събра съвета, след като всички бяха вечеряли. Конете на едуените бяха изяли сериозна част от зърнените му запаси, но нямаше как да пасат навън, след като враговете бяха толкова близо. Лампите бяха запалени и първата нощна смяна излезе на пост без щитове — изкачиха се по дървените стъпала на валовете, за да оглеждат тъмнината за възможна атака.

Юлий огледа съвета си с тихо задоволство. Октавиан беше израснал в прекрасен водач на хората си, Кир също беше заслужил повишението си в центурион. Публий Крас беше безстрашен командир и Юлий щеше да съжалява, когато го изпрати обратно у дома да поведе бащиния си легион. Рений продължаваше да обучава хората в техниката на бой с меч и Юлий никога не се колебаеше да повиши онези, които му посочваше. Ако Рений кажеше, че са способни да водят, значи са. Домиций беше в състояние да командва цял легион; мъжете обожаваха сребърната му броня и той я носеше непрекъснато. Всички даваха всичко от себе си и Юлий се гордееше с тях.

Когато дойде и Брут, Кабера извади топка глина, която беше увил във влажна кърпа. Глината блестеше на светлината на лампите, докато той я извайваше в подобие на лице — издърпа носа и изрисува очи с ноктите си.

— Ако поставиш въжето по този начин, можеш да промениш формата на черепа — каза той, като уви парче връв около малката глава и я пристегна с пръчка — въртеше я, докато глината не започна да се издува. След като създаде тежката издатина над очите, Кабера повтори процеса под друг ъгъл — и пред тях се появи копие на странните черти на суебите.

— Но черепът няма ли да се счупи? — попита Октавиан намръщено.

Кабера поклати глава.

— При мъж да, но при новородено, когато черепът е все още мек, подобно връзване може да създаде издатините. Това не са демони, а мъже, въпреки всичките клюки в лагера. Вярно е, че са жестоки. Никога не съм чувал за народ, който да се отнася по подобен жесток начин към децата си. През първата, а може би и втората година от живота си те вероятно изпитват непоносима болка, след като притискат костите им по такъв начин. Съмнявам се, че някога изобщо тя преминава напълно. Ако съм прав, това би означавало че още по рождение бележат военната си каста.

— Трябва да го покажеш в лагера, щом са плъзнали слухове, Кабера — каза Юлий, впечатлен от изваяната чудовищна глава. — Суебите не бива да имат никакви предимства освен броя си, а пък нашите мъже са суеверни.

Някакъв шум пред палатката накара всички да скочат на крака. Пазачите изкрещяха нещо, после се чу непогрешимият шум от схватка. Брут изхвърча навън.

Двама галски роби се гърчеха на земята.

— Съжалявам, господарю — бързо каза единият пазач и отдаде чест. — Консул Цезар каза да не го безпокоят, а тези двамата не се подчиниха.

— Добре си направил — отвърна Брут. После се наведе, помогна на единия от галите да се изправи и го попита: — Какво е толкова важно?

Мъжът заговори забързано, но Брут не разбра и дума. Вдигна вежди към войника и каза:

— Не съм сигурен, че е разбрал предупреждението ти. — И подвикна: — Адан! Ела да превеждаш?

Щом Адан излезе, мъжът заговори още по-бързо. Приятелят му също вече се беше изправил и нещастно търкаше корема си.

— Цяла нощ ли ще стоите навън? — попита Юлий и излезе при тях.

— Мисля, че ще искаш да чуеш това, господарю — отвърна Адан.

— Това обяснява защо Ариовистус не може да ги накара да се бият — каза Юлий. — Ако е такъв глупак, че да слуша гадателите си, можем само да се възползваме от това. Има три дни до новолуние. Ако не иска да се бие с нас дотогава, можем да го избутаме до Рейн и да го притиснем към реката.

Притеснението и гневът на Юлий се бяха изпарили при новините, донесени от галските роби. Конниците му бяха щастливи да открият хора от своя народ, а важната информация до голяма степен обясняваше поведението на царя на суебите.

Юлий слушаше внимателно. На Ариовистус било предречено, че ще умре, ако се бие преди новолуние. Това означаваше, че гневната среща е била блъф и Юлий го беше провалил, като беше заповядал на Десети да се строи в бойна формация. Спомни си искрата страх, която беше забелязал в очите на царя, и най-после го разбра. Беше проява на слабост у един водач да даде толкова много власт на гадателите и жреците над армията — гърците бяха смазани заради прекаленото слушане на оракулите. Дори някои римски пълководци бяха известни с това, че отлагат и губят позиции, ако вътрешностите на птици или риби показват ужас и провал. Юлий отказваше да взема подобни мъже на бойното поле, убеден, че те причиняват повече вреда, отколкото полза.

Цезар разполагаше с приблизителна карта на района, сега притисната с оловни тежести на масата. Посочи черната линия, която обозначаваше виещата се на север река Рейн, на по-малко от петнайсет мили от сегашната им позиция. Дори и с тежките каруци това беше разстояние, което лесно можеха да изминат преди новолуние, и той благодари на боговете, че са изпратили суебите в ръцете му.

— Вдигаме лагера един час преди зазоряване — каза Юлий. — Искам катапултите с нас дотам, докъдето теренът позволява. Дори да изостанат, трябва да ни следват възможно най-бързо. Октавиан ще командва извънредните, Марк Антоний ще поеме десния фланг, Берик ще бъде на левия, катапултите да се изкарват отпред при всяко спиране. Десети и Трети Галски ще са в средата. Мъжете да получат добра закуска и меховете им да са пълни с вода. Проверете дали стрелите и копията им са в добро състояние.

Марк Антоний напълни чашата си. Беше се изчервил от удоволствие от задачата, която беше получил. Беше чул за наглостта на Ариовистус при срещата и бе разбрал, че приятелството му с Рим е приключило. Несъмнено враговете на Цезар в сената щяха да вдигнат голям шум по този повод, но това не беше проблем на днешния ден.

Крас въздъхна доволно — една от робините на Сервилия масажираше скованите мускули на гърба и раменете му. Изстудените в лед плодове, които беше изял, лежаха на топка в стомаха му. След като се отпуснеше напълно на масата, го очакваше удоволствието от топлия басейн, който вдигаше пара в полумрака. Сервилия лежеше срещу него на покрита с възглавнички кушетка и гледаше звездите. Мъничката червена точка на Марс тъкмо се издигаше над покрития с керемиди покрив. Басейнът блестеше под светлината на лампите, огромни нощни пеперуди летяха към пламъците и умираха със съскане.

— Това място си струва всяка похарчена монета — промърмори Крас и леко се намръщи, когато робинята започна да разтрива болезнената точка между лопатките му.

— Знаех, че ще го оцениш — отвърна Сервилия и се усмихна с истинско удоволствие. — Малцина, които идват в къщата ми, имат око за хубавите неща, но какво сме без тях?

Погледът й падна върху прясно боядисаната стена на новото крило на градската й къща. Крас беше осигурил земята и тя беше платила пълната пазарна цена за нея, без отстъпки. Всичко друго би означавало промяна във връзката им, а тя харесваше и уважаваше възрастния мъж, който сега се беше изтегнал под пръстите на нубийското й момиче.

— Това означава ли, че няма да ме притискаш за информация? — попита той, без да отваря очи. — Не съм ли ти вече необходим?

Сервилия се усмихна и седна.

— Татенце, можеш да мълчиш, ако ти харесва. Къщата ми е твоя за толкова време, колкото пожелаеш. Нямаш никакви задължения.

— А, от най-лошия вид — отвърна той и се усмихна, все така затворил очи. — Какво искаш да знаеш?

— За тези нови мъже в сената. Клодий, а сега и Тит Милон, собственикът на пазара за месо. Опасни ли са? — Въпреки че говореше небрежно, Крас знаеше, че е изцяло съсредоточена и чака отговора му.

— До голяма степен — отвърна той. — Не ми се иска да влизам в сената, когато те са там.

— Няма да ме излъжеш с внезапното си посвещаване на търговията, старче — изсумтя Сервилия. — Съмнявам се, че в сената е произнесена и дума, която да не е стигнала до теб.

Тя му се усмихна сладко и той отвори очи и й намигна, после се размърда под ръцете на робинята да я насочи към нова част на тялото си. Сервилия поклати глава и попита:

— Как се оформя новият ти легион?

— Достатъчно добре, скъпа. Когато синът ми Публий се върне от Галия, може да им намеря работа. Ако успея да преживея сегашните трудности.

— Толкова ли е зле? — попита тя.

Крас се надигна на лакти, изражението му стана сериозно.

— Да. Тези нови мъже разбунват тълпата и вербуват нови и нови банди всеки ден. Улиците вече не са безопасни дори за сенаторите, Сервилия. Трябва да сме благодарни, че Милон заема такава част от времето на Клодий. Ако единият успее да унищожи другия, победителят ще е в състояние да хвърли града в хаос. В момента всеки от двамата е противовес на другия, поне засега. Чух, че смятат определени части от града за своя собственост, така че поддръжниците на Клодий не могат да пресекат определени улици, без да бъдат пребити, дори през деня. По-голямата част от римляните не виждат тези битки, но те все пак съществуват. Виждал съм телата в Тибър.

— Ами Помпей? Той не вижда ли заплахата?

Крас сви рамене.

— Какво би могъл да направи той при обета им за мълчание? Насилниците се страхуват от господарите си повече от всичко, което може да им причини Помпей. Той поне няма да нападне семействата им след тяхната смърт. Когато се насрочи дело, свидетелите изчезват или пък не са в състояние да си спомнят. Това е срамна гледка, Сервилия. Все едно епидемия е заразила града и направо не знам как би могла да бъде пресечена. — Той въздъхна с отвращение и продължи: — Сградата на сената е в сърцето на всичко това и говоря истината, като казвам, че се радвам, че работата ми ме води далече оттам. Клодий и Милон се срещат открито, за да се заяждат и предизвикват един друг, преди техните животни да почнат да измъчват града през нощта. Сенатът няма волята да ги контролира. Маса хора са под властта на единия или другия и Помпей има по-малка подкрепа, отколкото осъзнава. Не може да надхвърли техните подкупи, нито пък да се справи със заплахите им. Понякога ми се иска Юлий да се върне. Той не би позволил да види как Рим се проваля, дори и с цената на живота си.

Сервилия вдигна поглед към ярките нощни звезди и се помъчи да прикрие интереса си. Но когато погледна Крас, видя, че очите му са отворени и я наблюдава. Много малко неща имаше на света, за които старият мъж да не знае.

— Имаш ли новини от Юлий? — попита тя най-сетне.

— Имам. Предложи ми търговски концесии в новите земи в Галия, въпреки че смятам, че за да ме изкуши, рисува по-привлекателна картина, отколкото е пълната истина. Имай предвид, че ако половината от това, което казва, е вярно, ще съм пълен глупак да пропусна тази възможност.

— Видях съобщенията из града — каза тихо Сервилия. Мислеше за Юлий. — Колко ли хора ще се отзоват?

— След като Клодий и Милон съсипват живота на всички, мисля, че през пролетта хиляди ще преминат Алпите. Свободна земя да се заселиш — кой би устоял на подобно предложение? Роби и търговия за всеки мъж, който има достатъчно сили, за да предприеме пътуването. Ако бях по-млад и беден, можеше и аз да обмисля предложението му. Естествено, готов съм да осигуря запаси и оборудване за всеки, които иска да отиде в прословутите му нови провинции.

Сервилия се засмя.

— Винаги търговец, а?

— Царят на търговците, Сервилия. Юлий използва това определение в едно от писмата си и доста ми хареса. — Той отпрати робинята и седна на дългата пейка. — Юлий е много по-полезен, отколкото съзнава. Когато градът се втренчва за прекалено дълго във вътрешните си дела, създаваме мъже като Клодий и Милон, които не ги е грижа за големите събития по света. Докладите, които Юлий плаща да бъдат четени на всяка улица, повишават духа на всички, чак до най-ниско платените бояджии. — Той се усмихна. — Помпей знае това, въпреки че мрази да вижда, че Юлий успява. Принуден е да се бори за него в сената всеки път когато Светоний възразява срещу всяко дребно нарушение на законите. Това е доста горчив залък за преглъщане, но без завоеванията на Юлий Рим ще се превърне в застояло езеро, където рибите се изяждат една друга от отчаяние.

— Ами ти, Крас? Какво ти носи бъдещето?

Крас стана и влезе в топлата вода, без да обръща внимание на голотата си.

— Открих, че възрастта е чудесен балсам за разяждащите амбиции, Сервилия. Мечтите ми сега са насочени към сина ми. — Очите му проблеснаха на светлината на звездите и Сервилия не повярва на думите му.

— Ще се присъединиш ли към мен? — попита той.

Вместо отговор Сервилия се изправи и разкопча единствената закопчалка, която придържаше прохладната материя по тялото й. Отдолу беше гола и Крас се засмя.

— Как обичаш изненадите, скъпа!

След два дни преследване беше притиснал суебите само на няколко мили от Рейн. Знаеше, че трябва да очаква нападение, но когато то дойде, беше толкова неочаквано, че двете армии се сблъскаха още преди римляните да успеят да развържат копията си.

Бойците на Ариовистус бяха точно толкова свирепи, колкото очакваха. Не отстъпваха, освен върху телата на загиналите, конницата се виеше като дим около бойното поле, а атаките се формираха в мига, в който римляните променяха каретата си, за да нападнат.

— Марк Антоний! Дръж вляво! — изкрещя Юлий, щом го мярна в разлюляното множество. Нямаше никакъв признак, че заповедта му е чута сред трясъка на битката.

Бойното поле беше хаос и за първи път Юлий започна да се страхува от провал. Всеки от конниците на суебите препускаше с пешак, хванат за гривата на коня, и при тази скорост контраатакуването беше невъзможно. Юлий видя, че два от легионите от Ариминум вляво скоро ще бъдат откъснати, а нямаше никаква подкрепа, която да идва към тях. Вече не виждаше Марк Антоний, а и Брут беше погълнат от битката, прекалено далече, за да може да помогне. Юлий грабна щита на един легионер и се втурна към центъра на битката.

Усещаше смута сред легионерите. Командната верига явно беше прекъсната и Юлий събра колкото опции и центуриони можа да намери, за да им даде заповеди.

— Съберете Дванайсети и Пети! Двойно каре!

Командирите веднага започнаха да въдворяват ред в обърканите редици. Извънредните бяха по фланговете и пречеха на суебите да ги обградят. Къде беше Марк Антоний? Юлий се огледа, но не можа да го види.

Под непрестанния порой заповеди на Юлий двата легиона се събраха гръб в гръб и дадоха отпор на суебите, които се бяха струпали по краищата на каретата и ги обстрелваха. Отново и отново конете галопираха към легионите само за да се спрат пред непробиваемите стени от щитове. Докато ездачите обръщаха, легионерите нападаха; касапницата беше жестока.

С Рейн зад гърба суебите нямаха накъде да отстъпват и Юлий усети паника, когато видя първите редове от любимия му Десети да падат под поредния дъжд копия, хвърлени от галопиращите конници. Щитовете все пак спасиха мнозина и макар и замаяни, те продължиха битката.

Легионите отново тръгнаха напред. Огромните катапулти правеха кървави просеки във вражеската конница. Бойците от Десети изреваха, когато Юлий се присъедини към тях, и започнаха да се бият още по-яростно.

Левият и десният фланг се държаха. Брут командваше десния; извънредните и конницата на едуените отблъскваха атаките на суебите с дива смелост. Юлий изнесе центъра напред и суебите бяха принудени да отстъпят пред яростта на легионите.

Видя с гордост, че офицерите му си знаят работата дори и без да получават заповеди. Когато ги нападаха пешаците на суебите, легионерите разширяваха линията си, за да могат да вкарат възможно най-много мечове в боя. Когато нападаше конницата, се събираха в карета. Катапултите стреляха отново и отново, докато не останаха прекалено назад и имаше опасност да ударят римските редици.

Ариовистус събираше личната си гвардия — хиляда от най-добрите суеби. Всеки беше с една глава над римляните и беше белязан със странните издутини, които плашеха легионерите. Нападнаха Десети в средата и Юлий видя, че карето се преподреди прекалено късно, за да предотврати вклиняването на въоръжените бойци.

Центърът се разби и Десети изрева и започна да се бие с кървава ярост. Юлий си спомни как легионът беше създаден върху смъртта на онези, които се бяха огънали, и се усмихна жестоко. Десети беше негов и нямаше да се предаде. Никога нямаше да побягнат.

Тръгна напред, обграден от войници; крещеше фланговете да оформят рогове, които да притиснат врага. Зърна за секунда конете на едуените, които идваха отляво и изолираха група суеби от основните сили. Десети се катереше върху трупове, за да стигне до врага. Земята беше мокра и червена. Ариовистус беше принуден да се отдръпне от предните линии, та ревящите Десети и Трети да не го достигнат.

Цялата римска линия видя как царят се оттегля и нападна с още по-голяма стръв. Юлий ликуваше. Рейн беше на по-малко от миля и той вече виждаше блестящите води. Нареди да хвърлят копията и загледа как те осуетяват всеки опит на Ариовистус да подреди хората си. Между армиите се отвори пролука и Юлий заповяда незабавна атака, викаше на мъжете, които познаваше. Когато споменаваше имената им, те изправяха рамене и сякаш забравяха умората си.

— Докарайте катапултите! — заповяда той и вестоносците хукнаха назад, за да помогнат на капналите екипи на бойните машини.

Без видим сигнал всички суеби се понесоха в нова атака към римските линии. Юлий разбираше, че това е последният напън — неговите мъже тръгнаха напред в плътни карета още преди да го е заповядал.

Дългите римски щитове бяха вдигнати над главите на легионерите, а самите те стояха плътно един до друг, за да поемат сблъсъка с мечовете си. Никой от римските линии не отстъпи при ужасяващата гледка на атакуващите коне.

Атаката се разби и армията на Ариовистус започна да отстъпва към реката. Юлий знаеше, че без извънредните и едуените германските бойци отдавна щяха да са взели надмощие над римляните, но тъй като те ги удряха по фланговете отново и отново, легионите продължаваха да напредват, като убиваха всеки, който се изпречи пред тях.

Бреговете на Рейн гъмжаха от мъже и коне — суебите рискуваха живота си, за да преплуват реката — но ако не го направеха, щяха да ги избият до крак. Стотици бяха отнесени от течението и се удавиха.

На левия фланг хиляда от враговете хвърлиха оръжията си и се предадоха на легионите от Ариминум. Юлий караше Десети да напредва, докато мъжете не стигнаха до брега. Онези, които още имаха копия, ги хвърляха по плуващите суеби и реката потече червена.

Една лодка стигна до плитчината на отсрещния бряг и Юлий видя Ариовистус да слиза от нея и да пада на колене на земята.

— Кир! — извика Цезар и огромният легионер дотича, все още задъхан от битката. Юлий му подаде едно копие и му посочи коленичилия мъж на отсрещния бряг.

— Можеш ли да го стигнеш?

Кир претегли копието в ръката си. Войниците около него се отдръпнаха, за да му направят място за размах. Гигантът гледаше през широката река.

— Бързо, преди да се е изправил — викна Юлий.

Кир отстъпи пет крачки назад, после се затича напред и запрати копието във въздуха. Мъжете от Десети гледаха смълчани как то се издигна към слънцето… а после започна да пада.

Ариовистус се изправи, за да погледне римляните, но така и не ги видя. Копието проби кожената му броня малко над пъпа и го събори на земята. Телохранителите на царя го повлякоха към гората.

След момент на тишина от изумление легионите се поздравиха със силни възгласи. Кир вдигна ръка към тях в приветствие и се усмихна на Юлий. В отговор той го потупа по гърба.

— Геройски удар, Кир. Боговете са ми свидетели, никога не съм виждал по-добър. Самият Херкулес не би могъл да го направи по-добре. — После триумфално изрева заедно с всички и почувства въодушевлението, което идва с победата, когато кръвта сякаш изгаря жилите и уморените мускули се изпълват с нова сила.

— Моят славен Десети! — извика Юлий. — Мои братя! Има ли нещо, което да не можете да постигнете? Ти, Велин, видях те как събаряш трима бойци наведнъж. Ти, Регул, събра центурията, когато горкият Децид падна. Ще му направиш чест, ако носиш неговото перо.

Едно по едно той викаше имената на мъжете, които бяха с него, и възхваляваше оценявайки смелостта им. Не беше пропуснал нищо от битката и мъжете стояха гордо изправени, докато погледът му преминаваше по лицата им. Другите легиони се приближиха, за да го чуят, и той усети гордостта на мъжете си. Повиши глас, за да го чуят възможно най-далече.

— Какво не бихме могли да постигнем след тази битка? — Те приветстваха думите му с викове. — Ние сме синове на Рим и ви казвам, че тази земя ще бъде наша. Всеки мъж, който се е бил за мен, ще има земя и злато, и роби, които да работят за него. Вие ще сте новите нотабили на Рим и ще пиете вино, достатъчно хубаво, за да ви накара да се разплачете. Кълна се в честта си за това пред всички ви. Кълна се като консул. Кълна се като представител на Рим в Галия.

Юлий се наведе към отъпканата земя на речния бряг, мокра от кръвта на суебите, взе шепа пръст и я вдигна пред събралите се мъже.

— Виждате ли тази земя? Кървавата земя, която държа? Казвам, че е ваша. Тя принадлежи на моя град както надбягванията с колесници или пазарите. Вземете я, подръжте я в ръцете си. Можете ли да я усетите?

Гледаше с диво удоволствие как легионерите повториха действието му — и се разсмя. Стисна юмрук и мократа земя заизлиза между пръстите му.

— Може никога да не се прибера вкъщи — прошепна той. — Това е моето време. Това е моят път.

Глава 30

Табик и Александрия се увиха по-плътно в наметалата, за да се предпазят от студа. Вече се приближаваха към заключената работилница. Улиците бяха покрити с лед и всяка крачка бе опасна. Александрия се държеше за ръката на Табик, за да се крепят взаимно. Двамата й охранители както обикновено оглеждаха района.

Спряха, Табик пъхна ключа и изруга, когато той не се превъртя. Навсякъде около тях ранобудни занаятчии бързаха към работилниците си, увити в наметалата си, за да се предпазят от хапещия студ.

— Ключалката е замръзнала — каза Табик, извади ключа и удари с юмрук гравираната брава.

Александрия потърка ръце да ги стопли, но не каза нищо — беше наясно, че не бива да предлага съвети. Табик беше доста раздразнителен, пък и сам беше направил ключалката и ако някой можеше да я отвори, това беше само той. Докато Александрия се мъчеше да не обръща внимание на вятъра, той извади една тънка пинсета, за да почисти леда. Когато не успя, опита с няколко капки масло и притисна бравата с ръце в опит да затопли механизма, като духаше на пръстите си, които залепваха за студения метал.

— Ето че стана — отбеляза той, когато ключалката най-после щракна, отвори вратата и влязоха в тъмната работилница.

Зъбите на Александрия тракаха и ръцете й трепереха. Щеше да мине време, преди да се стопли достатъчно, за да започне някаква прецизна работа. Както обикновено й се прииска Табик да беше наел някой роб, който да идва по-рано и да запалва пещта. Но той не искаше да чуе за това. Никога не беше държал роби и се дразнеше от предложението на Александрия: казваше, че тя най-добре би трябвало да знае защо не е съгласен.

Освен това беше възможно робът да е изпратен от някоя от бандите и всичките им ценни стоки да изчезнат в сандъците на Клодий и Милон. Същата причина ги спираше да наемат нощна охрана и Александрия беше благодарна всяка сутрин, когато откриваха работилницата недокосната. Въпреки всичките ключалки и резета на Табик това все пак си беше късмет. Поне нямаше да мине много време, преди да приключат търсенето на по-просторна нова работилница в район, който не е така заплашен от насилници. Табик се беше съгласил най-после на това, но първо държеше да приключи с големите поръчки, които всъщност ги хранеха.

Табик се зае да запали пещта, а Александрия затвори вратата и размърда измръзналите си пръсти.

— Ние ще тръгваме, господарке — каза Тед.

Както обикновено след сутрешното идване до работилницата, кракът му едва го държеше и Александрия поклати глава. Тед никога не променяше навиците си и въпреки че тя никога не го отпращаше незабавно навън на студа, той все пак й даваше тази възможност.

— Не и докато не пийнете нещо топло — отвърна твърдо тя.

Той беше добър човек, макар че синът му като нищо можеше да е и ням — никакъв интерес не проявяваше към онези, които пазеше заедно с баща си. А сутрин беше особено мълчалив.

Треските и талашът в пещта запукаха. Александрия счупи ледената коричка на ведрото с вода и наля стария чайник, и той направен от Табик. Рутината беше успокояваща и тримата мъже започнаха да се отпускат, още повече че работилницата се постопли.

Входната врата се отвори и Александрия се стресна.

— Елате по-късно — почна тя, но се обърна и млъкна. Трима яки мъже влязоха в тясната работилница и затвориха вратата.

— Надявам се да не се налага — каза първият.

Беше типична рожба на крайните квартали на Рим. Прекалено хитър, за да се интересува от легионите, и прекалено зъл за всяка нормална работа. Александрия усети, че го подушва — мръсна смрад, която я накара да поиска да отстъпи. Мъжът се усмихна и зад напуканите му устни се видяха тъмножълти зъби. Не трябваше да казва нищо повече — ясно бе, че е един от насилниците, събрани под крилото на Клодий или Милон. Собствениците на работилници от района разказваха ужасяващи неща за техните насилия и Александрия се надяваше Тед да не ги предизвика. Пренебрежителните погледи я накараха да приеме истината, че охранителят й просто е прекалено стар за тази работа.

— Затворено е — каза Табик зад нея.

Александрия чу тихо тропване — той взе някакъв инструмент. Не погледна назад, но видя, че очите на натрапниците се спряха върху него. Водачът им изсумтя недоволно:

— Не и за нас, старче. Освен ако не искаш да затвориш за всички и завинаги.

Александрия го намрази заради явната му наглост. Той не строеше и не произвеждаше нищо и все пак смяташе, че има правото да влиза в работилниците и домовете на усърдно работещите хора и да ги плаши.

— Какво искате? — попита Табик.

Водачът на тримата се почеса по врата и заразглежда какво е открил там, преди да спука нещо черно между ноктите си.

— Искам си десятъка, старче. Тези улици не са спокойни, освен ако не си плащаш десятъка. Осемдесет сестерции на месец и нищо няма да се случи. Никой няма да бъде пребит, докато се прибира вкъщи. Нищо ценно няма да бъде изгорено. — Замълча и намигна на Александрия. — Никой няма да бъде замъкнат в глухите улички и изнасилен. Ще ви пазим.

— Боклук! — изкрещя Табик. — Как се осмеляваш да влизаш в работилницата ми и да заплашваш? Махай се веднага или ще повикам войниците. И вземи със себе си и ухилените си приятели.

Тримата мъже изглеждаха отегчени от избухването му.

— Хайде, старче — каза първият и разкърши огромните си рамене. — Ще си изпатиш, ако не пуснеш тоя чук. Или може би момчето? Ще го пребием тук, пред тебе, ако искаш. Но няма да си тръгна, преди да си получа първата месечна вноска. Клодий не харесва онези, които вдигат врява, а сега тази улица е негова. По-добре си плати и да те оставим на спокойствие. — Той цъкна с език и Александрия потрепери. — Номерът е да не мислиш за това като за свои пари. Просто още един от градските данъци.

— Аз си плащам данъците! — изръмжа Табик, вдигна тежкия чук и мъжът отстъпи. Двамата зад него обаче се приближиха и Александрия видя в поясите им ножове.

Тед изтегли късия си меч с плавно движение и атмосферата в работилницата се промени. Тримата мъже извадиха ножовете си, но Тед държеше меча си по-здраво, отколкото го държеше куцият му крак. Александрия видя раздразнението по лицето на водача им. Никой от тях не погледна към сина на Тед, когато той извади оръжието си. Младежът не беше нищо в сравнение със заплахата от баща му и водачът на насилниците знаеше това. А по-важното — знаеше, че или трябва да убие Тед, или да си тръгне.

— Няма да те предупреждавам, кучи сине. Вън — бавно каза Тед. Гледаше водача в очите.

Водачът на насилниците рязко тръсна глава, сякаш щеше да го удари с чело, и я дръпна. Тед помръдна, а мъжът избухна в смях, дрезгавият му глас изпълни работилницата.

— Малко бавно, нали? Мога да ти видя сметката още тук, но защо да си правя труда, когато е много по-лесно да те причакам в тъмното? — След това престана да гледа Тед и се обърна към Табик, който все още стоеше с вдигнат над рамото чук.

— Осемдесет сестерции на първо число всеки месец. Първото плащане до края на деня. Това е само бизнес, стари глупако. Сега ли ще си ги получа, или да намина по-късно?

Намигна на Александрия и тя потрепери.

— Ще ти платя сега. Но когато си тръгнеш, ще се обадя на войниците и ще ти отрежат главата.

Табик бръкна в плаща си и звънът на монети накара тримата натрапници да се усмихнат. Водачът им се изсмя високо.

— Няма да стане. И аз имам приятели. Много приятели, които ще се ядосат, ако ме отведат на Марсово поле при палача. Съпругата ти и децата ти много ще съжаляват, ако приятелите ми се ядосат, повярвай ми.

Ловко хвана подхвърлената му кесия и бързо преброи монетите в нея, преди да ги прибере в мърлявата си туника. Пак цъкна с език, после се изхрачи на покрития с плочи под.

— Това е значи. Надявам се да ти върви в работата, старче. Ще се видим следващия месец.

Тримата отвориха вратата и се наведоха от вятъра, който връхлетя в работилницата. Оставиха отворено и изчезнаха в тъмната улица. Тед отиде и затвори, после спусна резето. Табик наистина изглеждаше като старец, когато се отдалечи от Александрия, неспособен да срещне погледа й. Беше бледен и трепереше. Остави чука, взе дългата метла и бавно започна да премита пода.

— Какво ще правим? — попита Александрия.

Табик мълчеше и на нея й се прииска да изкрещи отново въпроса си и да наруши тишината.

— Какво можем да направим? — попита той. — За нищо на света няма да застраша семейството си.

— Можем да затворим работилницата, преди да сме подготвили новото място. То е на другия край на града, Табик. В по-добър район. Там ще е различно.

На лицето му се бяха изписали отчаяние и умора.

— Не. Този мръсник не се интересува дали работилницата е отворена, или не. Ще иска парите дори и да не продадем нищо.

— Това ще е само за месец. Докато не затворим и не се махнем — каза тя. Искаше да види в очите му някаква искрица живот, която да разчупи сковаващото нещастие.

Табик мразеше крадците. От това, че им бе дал монетите, за които беше работил дни наред, го болеше много повече, отколкото ако го бяха пребили. Ръцете му трепереха на дръжката на метлата.

— Няма друго място, момиче. Не знаеш ли? Просто съм изненадан, че не дойдоха по-рано. Нали познаваш Герана?

Александрия кимна. Герана беше бижутер дори по-дълго от Табик и правеше чудесни неща от злато.

— Не им платил и му счупили дясната ръка с чук. Можеш ли да повярваш? Вече не може да си изкарва прехраната, но на тях не им пука. Просто искат историята да се разчуе, за да може хора като мен по-лесно да им дадат парите, за които са работили честно… — Той спря, стисна метлата и тя се счупи с трясък.

— По-добре извади инструментите си, Александрия. Имаме да довършваме три неща.

Гласът му беше спокоен, но Табик само стоеше и гледаше: все едно изобщо не мислеше да започва работа.

— Имам приятели, Табик — каза Александрия. — Юлий и Брут може да са далече, но Крас ме познава. Може да се опитам да окажа натиск върху тях. Все ще е по-добре, отколкото да не правим нищо.

Мрачното изражение на Табик не се промени.

— Направи го. Няма да навреди.

Тед въздъхна и най-сетне прибра меча си и промърмори:

— Съжалявам.

— Недей — каза Табик. — Оня мръсник се уплаши, въпреки всичките му думи.

— Тогава защо им плати? — попита Александрия.

— Защото той щеше да ги убие и после приятелите им щяха да се върнат и да ни запалят — изсумтя бижутерът. — Няма да позволят на никой от нас да се отърве, момиче, иначе и другите ще престанат да плащат.

Обърна се към Тед и го тупна с ръка по огромното рамо, без да обръща внимание на притеснението му.

— Добре направи все пак, макар че ще потърся човек, който да смени сина ти. Разбираш ме, нали? Имаме нужда от убиец от твоя калибър. Сега пийте чай и хапнете, преди да си тръгнете, но ще те искам цялата нощ тук, разбра ли ме?

— Да — обеща Тед и погледна изчервеното лице на сина си.

Бижутерът го погледна в очите и доволно кимна.

— Ти си добър човек — каза той. — Ще ми се само смелостта да вършеше работа в случая.

Брут разглеждаше напуканото стъкло на водния часовник. Беше с ръкавици, но пръстите му бяха безчувствени от студа. Всичко, което искаше, беше да се върне в бараката и да се увие като мечка, заспала зимен сън. Но рутинното ежедневие на легионите трябваше да продължи. Въпреки че студът изтощаваше мъжете повече от всичко, смените трябваше да се определят от тричасово капене на водата в часовника. Брут тихо изруга, когато при докосването бутна парче от стъклото и то с приглушено тупване падна в снега. Потри брадата, която покриваше лицето му. Юлий беше забелязал ползата от отмяната на бръсненето през студените месеци, но пък влагата на дъха се превръщаше в лед само след час навън.

— Ще трябва да палим огън под часовниците. Малки, само да не дават на водата да замръзне. Разрешавам да вземете по малко дърва за всеки. Караулите да поддържат огъня по време на смяната си. Мисля, че ще се зарадват на топлината. Нека ковачите ви направят железни подложки, които да предпазват стъклото и дървото от пламъците, че иначе ще изварите половината вода.

— Да, господарю — отвърна тесерарият, облекчен, че не са му се накарали. Брут си помисли, че сигурно е идиот, щом не се е сетил сам — а резултатът беше разрушаване на системата, с която Десети отмерваше времето.

Римляните вече бяха разбрали защо племената не воюват през зимата. Първият паднал сняг беше достатъчно тежък, за да срути покривите на бараките и да превърне уютните спални помещения в хаос от вятър и лед. На следващия ден снежната покривка беше станала още по-дебела и само след месец Брут вече трудно си спомняше какво е да е топло. Въпреки че всяка нощ палеха огромни огньове под стените, топлината стигаше само на няколко крачки, отвявана от неспирния вятър. По Рейн плаваха ледени късове големи колкото колесници, а понякога падаше толкова сняг, че създаваше движеща се пелена от единия до другия бряг. Брут се чудеше дали реката ще замръзне съвсем.

Сякаш прекарваха целите си дни в тъмнина. Юлий караше легионерите да работят толкова дълго, колкото могат, но замръзналите ръце водеха до наранявания и това го принуди да спре строителните работи, когато осъзна цялата суровост на зимата.

Брут тръгна през лагера, краката му се пързаляха по заледените следи, оставени от влековете. Понеже нямаше паша, трябваше да заколят повечето волове, тъй като не можеха да си позволят да ги хранят със зърно от запасите на легионите. Поне месото оставаше прясно, помисли си мрачно Брут. Погледът му се плъзна към купчината трупове под снежната покривка. Месото беше твърдо като камък, както и всичко останало наоколо.

Покатери се по вала на лагера и се взря в сивотата. Меки снежинки го докоснаха по страните, но не се разтопиха върху студената му кожа. Не можеше да види нищо освен пъновете на първите дървета, които бяха повалили и довлекли до лагера, за да се греят.

Гората поне ги защитаваше от вятъра, докато я имаше. Сега знаеха, че трябваше да запазят най-близките дървета и да ги отсекат последни, но нищо, което бяха виждали до този момент, не ги бе подготвило за суровостта на тази първа зима. Беше убийствено студено.

Брут знаеше, че много от мъжете нямат достатъчно топли дрехи. Онези, които бяха получили волски кожи, всеки ден ги мажеха с мазнина, но въпреки това те се втвърдяваха като желязо. В момента цената на едни кожени ръкавици беше по-висока от месечна заплата и се вдигаше с всеки заек или лисица, донесени от ловците.

Поне легионите най-после получиха заплатите си. Юлий беше взел достатъчно злато и сребро от Ариовистус, за да даде заплатата на всеки легионер за последните три месеца. В Рим парите щяха да изтекат през пръстите им за проститутки и вино, но тук нямаше кой знае какво да правят с тях, освен да залагат, и много от мъжете отново обедняха само няколко дни, след като си получиха парите. По-отговорните изпратиха част от сумите в Рим на роднини и слуги.

Брут завиждаше на онези, които бяха изпратени през Алпите в Ариминум, преди снегът да затрупа проходите. Това беше жест, който беше зарадвал мъжете, но Брут знаеше, че е направен от необходимост. В такава сурова зима дори самото физическо оцеляване беше достатъчно трудно. Суебите, които бяха оцелели в битката, не можеха да бъдат опазени в суровата зима. Беше по-добре да бъдат продадени като гладиатори и пазачи, като първо бяха разделени и разпръснати. При традицията, че част от приходите от робите след битка отива при легионерите, суебите щяха да донесат поне по една златна монета на всеки от хората, които се бяха били срещу тях.

Вятърът се усили и Брут реши да брои наум до пет хиляди — искаше да остане тук поне толкова дълго. Часовите стояха на пост сред сивата пустота и беше добре да видят, че и той понася това заедно с тях.

Уви плаща си по-плътно. Лицето му се кривеше при всеки дъх, който бодеше гърлото му. Искаше му се то да е също толкова безчувствено, колкото и останалата част от тялото му. Кабера го беше предупредил за опасността от измръзване и той носеше два чифта вълнени чорапи, въпреки че това сякаш не променяше нищо. След първия сняг осемнайсет души бяха загубили пръсти на ръцете или краката — без Кабера сигурно щяха да са повече. Всичко това беше през първите няколко седмици, преди да се научат да уважават студа. Брут беше видял един от сбръчканите черни крайници, отрязан от един ковач — и най-странното в случая беше пасивното изражение на легионера. Дори когато режеха костта, той не усети болка.

Най-близкият легионер беше като статуя. Брут се промъкна към него и видя, че очите му са затворени и че лицето му е пребледняло и подуто. Наказанието за заспиване на пост беше смърт, но Брут тупна мъжа по гърба за поздрав, като се направи, че не забелязва прилива на страх, когато очите му се отвориха и веднага се присвиха от вятъра.

— Къде са ти ръкавиците, момче? — попита Брут, като видя изкривените сини пръсти, когато войникът измъкна ръцете си изпод туниката и застана мирно.

— Загубих ги, господарю — отвърна той.

Брут кимна. Несъмнено мъжът беше толкова добър в хазарта, колкото и в стоенето на пост.

— Ще останеш без ръце, ако не ги топлиш. Вземи моите. Аз имам още един чифт. — Загледа как младежът се опитва да си ги сложи. Не успя и след кратка битка едната ръкавица падна. Брут я вдигна и я нахлузи на замръзналата ръка на момчето. Надяваше се да не е прекалено късно. Импулсивно разкопча подплатения си с кожа плащ и го уви около войника, като се мъчеше да не се мръщи, когато вятърът започна да хапе тялото му през дебелите дрехи. Зъбите му затракаха и Брут ги стисна, за да спрат.

— Не, господарю. Не мога да взема плаща ти — каза легионерът.

— Това ще те топли достатъчно, за да приключиш смяната си, момче. После, ако прецениш, можеш да го дадеш на следващия, който ще те замести. Оставям избора на теб.

— Ще го дам, господарю. Благодаря.

Брут изчака, докато първите признаци на цвят започнаха да се връщат по лицето на младежа, и едва тогава остана доволен. Поради някаква причина се почувства изненадващо щастлив, докато слизаше надолу. Фактът, че беше завършил обиколката си на лагера, беше само част от това естествено. Топлото телешко задушено и затопленото с горещи тухли легло щяха да му помогнат да понесе загубата на единствения си плащ и единствените си ръкавици. Надяваше се да е така доволен и следващата нощ, когато щеше да му се наложи да обикаля лагера без тях.

Юлий извади горещия ръжен от огъня и го топна в двете чаши вино. Нажеженото желязо изсъска и парата се накъдри нагоре. Той върна ръжена в жаравата и предложи едната чаша на Морбен.

Почти можеше да повярва в устойчивостта на новите постройки. Дори за краткото време преди първия сняг легионите му бяха успели да удължат пътя от римската провинция на юг до новите лагери с почти пет мили. Вдигнаха новите бараки и Юлий беше доволен от напредъка им — но зимата започна внезапно, за една нощ, и на следващата сутрин един от войниците от караула беше намерен замръзнал на стената. Строителните работи бяха прекратени и ходът на живота се промени, след като всички опити да направят по-трайна връзка с юга бяха сменени от по-важната битка да оцелеят.

Дори посред зима Юлий не си губеше времето. Едуените бяха свикнали да се справят със зимата и той ги преквалифицира във вестоносци до толкова племена, колкото познаваха. В крайна сметка установи съюз с девет от тях и предяви претенции за земите на още три, до които имаше достъп от освободените от Ариовистус територии. Нямаше представа колко от това ще успее да запази, когато зимата най-после свърши. Ако изпълнеха обещанията си, щеше да има достатъчно доброволци, за да сформира два нови легиона през пролетта. Несъмнено много от по-малките племена се бяха съгласили само за да получат уменията, с които бяха разбити хелветите и суебите, но Юлий беше планирал с Марк Антоний как да смесят легионите с най-доверените си мъже. Беше направил същото и с онези, които Катон беше изпратил, за да предпази сина си. Беше направил легионери дори от наемниците на Катилина. Независимо дали го знаеха, галите, които дойдеха при него, щяха да станат такава опора на Рим, каквато беше Кир и дори самият Юлий.

Притесняваха го много повече племената, които не му бяха отговорили. Белгите бяха ослепили пратеника и го бяха довели на коня му близо до римския лагер, та животното само да намери пътя към храната и топлината. Нервните бяха отказали да се срещнат с неговия вестоносец, същото бяха направили и още три племена.

Юлий нямаше търпение да дочака пролетта. Моментът на тържество, който беше изпитал, когато Ариовистус беше улучен и повален, не се повтори, но той все още изпитваше увереност, която не можеше да бъде обяснена. Галия щеше да е негова.

— Племената, които спомена, никога не са се били заедно, Юлий. По-лесно е да си представиш, че едуените ще застанат гръб о гръб с арверните, отколкото някои от тези племена да станат братя. — Морбен отпи от топлото вино и се наведе към огъня.

— Може би — каза Юлий. — Но хората ми едва са стъпили в Галия. Има племена, които дори не са чували за нас. Как белгите и нервните биха приели управлението на хора, които дори не са виждали?

— Не можеш да се биеш с всички, Юлий. Дори твоите легиони не могат да направят това — отвърна галът.

— Не бъди сигурен, приятелю — изсумтя Юлий. — Моите легиони могат да унищожат самия Александър, ако се изправи срещу тях, но при тази зима нямам представа къде да ги поведа после. Още на север? На запад? Дали да търся по-силни племена и да ги побеждавам едно по едно? Почти се надявам да се бият заедно, Морбен. Ако мога да победя най-силните, останалите ще приемат правото ни над земята.

— Вече удвои владенията на Рим — напомни му Морбен.

Юлий се вгледа в пламъците и направи жест с чашата си към невиждания студ навън.

— Не мога да седя и да ги чакам да дойдат при мен. Във всеки момент може да ме извикат в Рим. На мое място може да бъде изпратен друг. — Спря, преди да продължи, като забеляза интереса на Морбен. Въпреки че той беше ценен съюзник, Цезар беше оставил виното да извади прекалено много думи от устата му.

Последното писмо от Крас, преди зимата да затвори проходите през Алпите, беше притеснително. Помпей губеше контрол над града и Юлий беше бесен на слабостта на сената. Почти искаше Помпей да обяви диктатура и тиранията на мъже като Клодий и Милон да приключи. За него те бяха само имена, но Крас приемаше заплахата достатъчно сериозно, за да довери страха си, а Юлий знаеше, че старецът не е от онези, които се стряскат лесно. В един момент Юлий дори обмисляше дали да не се върне в Рим и да подкрепи Помпей в сената, но зимата беше сложила край на всичко това. Беше ужасно да мисли, че докато той завладява нови земи, градът, който обича, пропада в корупция и насилие. Отдавна беше приел, че завоюването на една страна трябва да мине през кръв, но тази представа нямаше място в неговия собствен дом и самата мисъл за това го хвърляше в ярост.

— Имам толкова много работа! — каза той на Морбен и пак посегна към ръжена в пламъците. — А всичко, което мога да направя сега, е да се тормозя с планове и писма, които дори не мога да изпратя. Нали каза, че пролетта вече трябва да е дошла? Кога ще започне топенето на снеговете, което ми обеща?

Морбен сви рамене и каза за хиляден път:

— Скоро.

Глава 31

Когато пролетта дойде, седем хиляди семейства задръстиха пътищата на север от Рим. Искаха новите земи, които им беше обещал Юлий. Тези, които се страхуваха от силата на Клодий и Милон, поеха по широките пътища, за да започнат нов живот далече от престъпността и мръсотията на града, продаваха всичко, което притежават, за да си купят сечива, зърно и волове, които да теглят каруците им. Това беше опасно пътуване: повече от триста мили до подножието на Алпите и неизвестни трудности отвъд.

Легионите, които Юлий беше взел от Ариминум, бяха оголили севера от патрулиращи войници и въпреки че крайпътните странноприемници и крепости бяха безопасни, дългите пътища между тях бяха пълни с крадци и много семейства бяха обградени. Някои успяваха да се качат на каруците на преминаващи, които проявяваха милост към тях, но други просеха и гладуваха. Онези, които можеха да си позволят да наемат охрана, бяха по-добре и минаваха с наведени глави край жалните плачещи хора, които бяха тръгнали преди тях и сега стояха под пролетния дъжд с протегнати ръце.

На специално заседание на сената Помпей прочете докладите за победите на Юлий веднага щом ги получи. Това беше и сладка, и горчива роля, откри той, и само поклати глава от иронията да подкрепя Цезар като начин за контрол над новите хора в сената. Крас го беше накарал да види, че тъкмо победите в Галия са това, което предпазва града от избухването заради паниката, докато Клодий и Милон се бореха за превъзходство в тайните си кървави битки. Въпреки истинската сила, която бяха спечелили, и влиянието, което бяха постигнали с бруталността на оръжието, те не бяха направили нищо за Рим, а се хранеха от него. Нито Клодий, нито Милон пропуснаха докладите. Бяха отраснали сред измета в крайните улички на града, но се вълнуваха от подробностите на битките в тяхно име, също както и останалите граждани.

Отначало Помпей беше готов да обяви диктатура, за да ги озапти. Освободен от ограниченията на закона, можеше да накара да екзекутират и двамата без съд. Крас го беше посъветвал да не предприема такава крайна стъпка. Други щели да заемат местата им и Помпей, а може би и самият Рим, нямало да оцелее. Хидрата на римската тълпа щяла да се сдобие с нови глави и които и да били те, щели да намерят по-добър начин, отколкото да се появят открито и да се кандидатират за сената. Крас му беше говорил с часове и Помпей беше видял мъдрост в предложенията му. Вместо съпротива беше предприел друг път — започна да ласкае и да награждава. Подпомогна финансово Клодий за поста на главен магистрат и даде голям обяд в негова чест. Двамата заедно подбраха кандидатите за консулските избори — по-незначителни мъже, които нямаше да направят нищо, за да променят ситуацията. Помпей разбираше, че положението е деликатно — знаеше, че Клодий го беше избрал отчасти за да му помогне срещу Милон, тъй като битката между двамата продължаваше.

Като беше подкрепил единия, си беше спечелил другия за враг — и сега, когато срещна очите на Милон, не видя в тях нищо друго освен омраза. Въпреки че Клодий вече изричаше името му с гордостта на връзката помежду им и когато пролетта премина в лято Помпей дори посети градската му къща и на свой ред беше ласкан и ухажван. Това беше опасна игра, но по-добра, отколкото да разбие всичко на парчета и да се обяви за диктатор. Така, както стояха нещата, това щеше да означава гражданска война и той не беше сигурен дали ще победи в нея.

Помпей се изкашля, преди да заговори, наклони глава към Клодий и забеляза удоволствието му дори при този незначителен знак на уважение. Ето това беше видял Крас в нововлезлите в сената. Въпреки че бяха простаци, те копнееха за уважението, дължимо на постовете им, и откакто Помпей беше предприел този нов модел на поведение, нито един от клиентите му не беше пострадал от ръцете на биячите на Клодий. Когато беше обявил желанието си да разчисти състезателните писти, Клодий беше дошъл при него, за да му предложи неограничено финансиране. В отговор Помпей му издигна статуя и възхвали щедростта му в сената. Милон отговори на това с предложение да възстанови Виа Апия и Помпей прикри задоволството си от предвидимостта на търговеца и му разреши да изпише името си на Порта Калена, където пътят влизаше в града от юг. За първи път от повече от година почувства, че управлението на града отново е в ръцете му, когато двамата мъже започнаха да действат по-деликатно, и двамата жадни за признание и приемане. Новите консули бяха информирани за зависимата си позиция и не правеха нищо, преди първо да се посъветват с господарите си. Това беше патова ситуация и битките продължаваха.

Помпей прочете списъка на племената, които Юлий беше разбил при първите си битки през пролетта. Изпитваше удоволствие от пълната тишина в сената. Слушаха с възхищение за броя на робите, които бяха изпратени през Алпите. Ремите бяха станали васали. Нервните бяха разбити почти до последния човек. Белгите бяха принудени да предадат оръжията си. Атуатуките бяха свити до един-единствен укрепен град и после бяха унищожени. Петдесет и три хиляди бяха продадени на пазарите за роби в Рим само от това последно племе.

Помпей четеше доклада на Юлий и дори самият той едва разбираше скритото съперничество, което лежеше зад простите редове. Юлий не правеше нищо, за да популяризира победите си пред сената, но сухият му тон беше още по-впечатляващ заради това, което не казваше. Помпей го прочете до заключителните бележки, където Цезар поверяваше доклада си на сената и настояваше за част от годишната такса от земите, които беше завзел. Докато Помпей стигна до последния ред, в курията не се чу и звук.

— Заявявам, че Галия е умиротворена и занапред ще се подчинява на законното управление на Рим.

Сенаторите се изправиха спонтанно и се развикаха одобрително. Помпей вдигна ръце, за да ги укроти.

После заговори и гласът му изпълни залата.

— Боговете ни осигуриха нови земи, сенатори. Трябва да докажем, че заслужаваме да ги управляваме. Както донесохме мир на Испания, така ще направим и в тези диви земи. Нашите граждани ще построят пътища и ще отглеждат зърно, за да хранят нашите градове. Ще бъдат изслушвани в далечни съдилища и ще се позовават на властта, дадена им от нас. Ще закараме Рим при тях не заради силата на нашите легиони, но защото сме прави и защото сме справедливи, и защото сме обичани от боговете.

— Умиротворена? Казал си им, че Галия е умиротворена? — весело попита Брут. — В Галия има места, където дори не са чували за нас! Защо го направи?

Юлий се намръщи.

— Да не предпочиташ да бях казал „все още опасна, но почти умиротворена“? Това едва ли са най-вдъхновяващите думи, които биха довели заселници през Алпите, Брут.

— Аз бих се спрял на „почти умиротворена“. По-вярно е да се каже, че тези диваци направиха почти всичко вместо нас, поне в повечето случаи. Че се бият помежду си от поколения, но че като видят в Рим общ враг, може да се окаже, че сме бръкнали в най-опасното гнездо на оси, което Рим е виждал. Това поне би било по-близо до истината.

— Добре, Брут. Направих го, и толкова. Познавам ситуацията също като теб, а племената, които никога не са виждали римски войник, ще ни видят достатъчно скоро, когато построим пътища през страната. Ако сенатът ме види като завоевател на Галия, няма да има повече разговори да ме връщат или да ме принуждават да си плащам дълговете. Могат да преброят златото, което им изпращам, и да използват робите, за да намалят цената на зърното. А аз ще съм свободен да стигна до морето, а може би и отвъд. Това е моят път, Брут; не можеш ли да разбереш, че съм го открил? Това е нещото, за което съм роден. Всичко, което искам, са още няколко години, може би пет, и Галия ще бъде умиротворена. Казваш, че никога не са чували за нас? Е, значи ще завзема земи, които Рим дори не знае, че съществуват! Ще видя как храмът на Юпитер се издига над техните градове като скала от мрамор. Ще доведа тук нашата цивилизация, нашата наука, нашето изкуство. Ще ги доведа при тези хора, които живеят в такава мизерия. Ще отведа легионите ни право на север до мястото, където земята се докосва до морето, и отвъд. Кой знае какво лежи зад далечните брегове? Нямаме дори карти на земите там, Брут. Само легенди от гърците за мъгливи острови на самия край на света. Това не разпалва ли въображението ти?

Брут само го гледаше, несигурен какъв отговор се очаква от него. Беше виждал Юлий в това настроение и преди и беше започнал да се притеснява, че Юлий никога няма да реши да приключи завоевателните си битки. Дори ветераните сравняваха младия си командир с Александър, а Марк Антоний го правеше най-безсрамно. Когато хубавият римлянин направи това сравнение в съвета, Брут очакваше Юлий да го смъмри за явното ласкателство, но той само се усмихна, хвана Марк Антоний за рамото и напълни чашата му с вино.

Равнината на хелветите беше запълнена, широките поля бяха накъсани от фермите на заселниците от Рим. Юлий беше дал щедри обещания, но за да ги изпълни, трябваше да остане на бойното поле. Само за да плати на легионите си в сребро беше принуден да изцежда градовете и да се бие не за слава, а за да напълни сандъците и да изпрати дължимото на сенаторите. Брут не виждаше кога това ще свърши и единствен от съветниците на Юлий беше започнал да се съмнява в целта на битките, които водеха. Като римлянин можеше да приеме разрушението, което беше предвестник на мира, но то задоволяваше желанието на Юлий за власт… просто не му се мислеше за това.

Юлий никога не се колебаеше. Въпреки че коалицията на белгите ги беше притиснала жестоко през пролетта, легионите се бяха заразили с увереността на своя командир и племената бяха безжалостно пометени. Сякаш всички бяха докоснати от вярата в победата и просто не можеха да загубят. Понякога Брут също се заразяваше от нея и приветстваше мъжа, който вдигаше меча си пред легионите, а шлемът му с желязното лице блестеше като някакъв зъл бог. Но той познаваше мъжа под шлема и го познаваше прекалено добре, за да го приеме така, както го приемаха легионерите. Въпреки че печелеха победите със собствената си сила и умения, те смятаха, че всичко това се дължи на Юлий. Бяха убедени, че не могат да бъдат победени, докато той е жив.

Брут въздъхна. Може би бяха прави. Цяла Източна Галия беше под властта на легионите, изграждаха се стотици мили пътища. Рим се разрастваше в тукашните земи и Юлий беше кървавото семе на промяната. — Погледна приятеля си и видя в очите му яростна гордост. Освен оредяващата коса и белезите, той беше почти същият мъж, когото винаги беше познавал. Въпреки това войниците твърдяха, че е благословен от боговете. Присъствието му на бойното поле струваше колкото допълнителна кохорта, тъй като всички се стараеха да се бият добре за него, и Брут се срамуваше от собствените си дребни болки и червея на неприязънта, който се опитваше да отрича.

Публий Крас бе получил командването на два легиона, за да тръгне на север, и в момента Юлий беше впечатлен от факта, че синът на сенатора бе накарал племената там да се предадат. Вече имаха път към морето. Брут беше възразявал, въпреки че знаеше, че нищо не може да спре приятеля му да заведе безценните си легиони до брега. Той мечтаеше за победите на Александър и да стигне чак до края на света.

Съветът на Юлий се събра в голямата зала на укрепения лагер. Те също се бяха променили за времето в Галия, отбеляза Брут. През годините на кампанията Октавиан и Публий Крас бяха загубили и последните черти на младостта си. И двамата имаха белези, но бяха оцелели и се бяха закалили. Кир командваше кохортата си с такава преданост към Юлий, че напомняше на Брут за вярно куче. Макар че Брут все още можеше да обсъжда съмненията си с Домиций и Рений, беше открил, че Кир напуска компанията им и при най-слабия намек за критика. Двамата се гледаха с неприязън — но я прикриваха заради Юлий.

„Как се преструваме заради него“, помисли си Брут. Докато Юлий беше сред тях, всички се правеха на братя и изоставяха професионалните си несъгласия. Сякаш не можеха да понесат да го видят разочарован от тях.

Юлий изчака да налеят вино и сложи бележките си на масата. Вече беше научил докладите наизуст и нямаше нужда да ги поглежда. Въпреки че беше потънал в съмненията си, Брут усети, че се стяга под този син поглед, и видя, че и другите се държат по същия начин.

„В края на деня всички сме като негови кучета“, помисли си Брут, докато вземаше чашата си.

— Твоят договор с венетите се провали, Крас — каза Юлий на младия римлянин.

Синът на сенатора поклати недоверчиво глава и Юлий заговори, за да го успокои.

— Но аз и не очаквах да изтрае. Те са прекалено силни по море, за да се чувстват обвързани с нас, и договорът беше само за да ги задържи, докато стигнем до северозапад. Трябва да владея този бряг, ако изобщо искам да прекося морето. — Юлий погледна в далечината, докато обмисляше бъдещето, после тръсна глава. — Взели са затворници от кохортата, която остави, и искат освобождаване на техните заложници в замяна. Трябва да ги унищожим по море, ако искаме да ги върнем на масата за преговори. Подозирам, че мислят, че Рим се бие само по суша, но сред нас има хора, които знаят, че не е така.

Той направи пауза, за да могат те да цъкнат с езици, и с усмивка срещна погледа на Кир.

— Наех корабостроители и дърводелци, за да направят ново пристанище и кораби. Помпей ще осигури екипажите, които да преплават между Херкулесовите стълбове и да заобиколят Испания, за да се срещнат с нас на север. Това съвпада с плановете ми, а и не бива да оставяме ненаказано престъпването на клетвата. Морбен каза, че другите племена са нащрек и като соколи очакват дали ще можем да отговорим на това предизвикателство.

— Колко време ще мине, докато се построят корабите? — попита Рений.

— Ще са готови следващата пролет, ако успея да намеря пари, за да ги платя. Написах молба до сената да поеме тежестта да плаща за новите ни легиони. Крас ме увери, че ще осигури заема, ако сенатът ни откаже, но имаме достатъчно причини да предполагаме, че са доволни от нашия напредък тук. Може би зимата няма да е толкова тежка тази година и ще можем да извършим приготовленията си през нея.

Юлий потропа с пръсти по масата.

— Имам един доклад от съгледвач по Рейн. Някои германски племена са влезли в нашите земи и трябва да бъдат отблъснати. Изпратих петима едуени да потвърдят наблюденията и да донесат сведения за броя им. Смятам да ги нападна, преди да са навлезли прекалено навътре в територията ни. След като ги разбия, планирам да прекося реката и да ги последвам така, както трябваше да направя и със суебите. Не мога да позволя диви племена през реката да атакуват фланговете ни, когато подушат и намек за слабост. Ще им подготвя отговор, който няма да забравят цели поколения, и ще оставя знака си на Рейн, когато се върна.

Огледа присъстващите, докато те смилаха новината.

— Трябва да се придвижваме бързо, за да разбием всяка заплаха още щом се появи. И ще се прострем от единия край на Галия до другия. Ще заведа моя Десети и Трети Галски под командването на Брут до Рейн. Един от галските легиони ще ни придружи и ще пази тила ни. Срещу такъв враг не може да има проблем с лоялността. Морбен се съгласи още веднъж да ми даде конницата си. Останалите можете да действате независимо от мое име.

— Крас, очаквам да се върнеш на северозапад и да разбиеш сухоземните сили на венетите — продължи Юлий. — Изгори корабите им или поне ги принуди да се отдалечат от брега, като им пречиш да пристанат за провизии. Домиций, ти повеждаш Четвърти Галски с него за подкрепа. Марк Антоний, ти оставаш тук с твоя легион. Дванайсети и Пети Ариминум ще останат с теб. Ти ще си моят център и очаквам да не изгубиш нито една от земите, които сме спечелили, докато съм далече. Изпращай предупреждения, но нападай, ако стане нужда… Последната задача е най-лесната. Берик, твоят легион от Ариминум си спечели заслужена почивка, а и имам нужда от силни хора, които да пазят новите заселници, които идват през Алпите. Сенатът ще изпрати четирима претори, които да управляват новите провинции, и те ще трябва да бъдат запознати със ситуацията тук.

Берик изстена и завъртя очи и Юлий се разсмя. Това, че трябва да се прави на бавачка на хиляди новопристигнали римски заселници, едва ли беше идеалната задача, но Берик беше опитен администратор и Юлий беше казал самата истина — че легионът си е заслужил известно време далече от хода на непрекъснатите битки.

Юлий продължи да раздава заповеди, докато всички не се запознаха в подробности откъде ще получават доставки и какви ще са правомощията им. Юлий се усмихваше, когато отговаряха остроумно, и отвръщаше на всяко запитване с компетентността, която очакваха от него. Легионерите се кълняха, че той знае името на всички под свое командване, и независимо дали това беше вярно, или не, Юлий беше усъвършенствал всеки аспект от живота в легиона. Никога не попадаше в ситуация, в която да не знае какво да прави или да не е в състояние да отговори на някой въпрос — и всичко това затвърждаваше увереността на бойците.

Брут отново огледа присъстващите на масата и не откри у никого друго освен решителност, макар да им бяха дадени задачи, които изискваха усърдие, болка, а може би дори и смъртта на някои от тях. Юлий разпъна картите си и започнаха да обсъждат по-подробни въпроси като терена и оборудването, Брут го гледаше, но едва чуваше думите. Колко от присъстващите в тази стая щяха отново да видят Рим? Когато Юлий проследи линията на Рейн с пръст и сподели с тях преценката си, Брут отново си помисли дали някога мъжът, когото следваше, ще реши да спре.

Глава 32

Беше първият есенен ден от четвъртата година на Юлий в Галия. Помпей и Крас вървяха през форума, потънали в разговор. Широкото открито пространство в центъра на града беше изпълнено с хиляди свободни граждани и роби. Ораторите се обръщаха към онези, които можеха да бъдат убедени да слушат, и гласовете им се носеха над главите на тълпата — говореха по стотици различни теми. Робите от богатите домове се промъкваха между хората с пакети и писма за господарите си. Беше станало модерно да обличат домашните прислужници в ярки цветове и мнозина носеха яркосини или златисти туники, хиляди нюанси на фона на по-тъмните червени и кафяви облекла на работниците и търговците. Въоръжени охранители методично крачеха около работодателите си. Това беше биещото забързано сърце на града и нито Помпей, нито Крас забелязваха едва доловимата разлика в настроението на тълпата около тях.

Първото, което Помпей усети от предстоящите проблеми, беше груб удар, когато блъснаха един от легионерите му в него. Чистото учудване накара Помпей да забрави инстинктите си за оцеляване и той спря. Тълпата се сгъстяваше, докато той се колебаеше; лицата бяха погрознели от напрежение. Крас се съвзе по-бързо и повлече Помпей към сградата на сената. Ако започваха поредните безредици, трябваше да се измъкнат възможно най-бързо и да изпратят мъже, които да възстановят реда.

Пространството около сенаторите се изпълни с блъскащи се заядливи мъже. Един камък прелетя над главите им и удари някого в тълпата. Помпей видя как събарят един от ликторите му с тояга и изпита моментна паника, но събра смелост, извади ножа си и когато един от тълпата се приближи прекалено, без колебание разпра бузата му. Мъжът изкрещя и се дръпна.

— Охрана! При мен! — извика Помпей.

Тълпата изрева и той видя как трима едри мъжаги повалиха един от легионерите му и започнаха да го мушкат с ножове. Изпищя жена и викът й се поде от скованите от ужас граждани зад мъжете, които го нападаха. Помпей трябваше да го очаква след изолацията на техния водач в сената, но водеше само шепа легионери и ликтори и те нямаше да са достатъчно. Замахна пак с ножа и видя как Крас разбива с юмрук носа на друг нападател.

Ликторите бяха въоръжени с церемониални секири и пръчки за биене. Когато им развържеха каишките, брадвичките се превръщаха в опасни оръжия и сега буквално разсякоха пътека за Помпей и Крас към сградата на сената. Въпреки това намушкаха неколцина с ножове и кръгът на охраната около двамата сенатори се сви: едва им оставаше място за движение в блъсканицата.

В един и същи момент Помпей усети и надежда, и отчаяние — чу сигнал на рогове. Неговият легион идваше… но щеше да е прекалено късно. Нечии пръсти се вкопчиха яростно в тогата му и той ги поряза с ножа, закълца яростно, докато не го пуснаха. Крас беше повален на земята от камък и Помпей го дръпна да стане и го повлече напред, притиснал го към себе си. По устата на Крас имаше кръв.

Крясъците се промениха. Появиха се нови лица, дори по-голям брой, и Помпей видя как посякоха онези, които се опитваха да го достигнат. От групата се отделиха биещи се мъже — не се сражаваха като легионери, а със сатъри, куки за месо и камъни. Помпей видя как лицето на един от мъжете беше размазано от няколко последователни удара, преди той да падне.

Всякакво движение напред замря и въпреки че Помпей вече можеше да види стъпалата на сената, те пак бяха прекалено далече. Той забиваше ножа си във всичко, което можеше да достигне в яростта си, и не осъзнаваше, че крещи в безумния си гняв.

А после натискът намаля без предупреждение и Помпей видя кървавите ножове на насилниците вдигнати почти триумфално, докато те се отдръпваха. Навсякъде около него лежаха трупове, крещяха мъже — но не нападаха. Помпей се огледа, стиснал ножа. Беше мокър от пот. Гледаше с учудване как мъжете се отдръпват, за да му направят пътека към стъпалата на сената. Замисли се колко ли далече може да стигне, ако се затича натам, после се отказа. Нямаше да им обърне гръб.

В този момент видя своите легионери — пробиваха си път през блъсканицата, и Клодий, който идваше задъхан. Водачът на тълпите изглеждаше ужасяващо солиден. Въпреки че не беше висок, беше изключително силен и тълпата инстинктивно му правеше път, както вълците отстъпват пред най-свирепия в глутницата. Обръснатата му глава блестеше от пот на сутрешното слънце. Помпей го изгледа изумено.

— Разбягаха се, Помпей. Онези, които оживяха — каза Клодий. — Спри войниците си. — Дясната му ръка беше мокра от кръв, а ножът, който носеше, беше счупен почти до дръжката.

Един офицер от легиона вдигна меча си да посече Клодий и Помпей изкрещя:

— Стой! — Най-после бе разбрал. — Това са съюзници.

При думите му Клодий кимна и Помпей чу как заповедта се повтаря. Легионерите се събраха около него в бойно каре и започнаха да изблъскват Клодий настрана, но Помпей го хвана за ръката и попита:

— Трябва ли да налучквам кой стои зад нападението?

Търговецът сви огромните си рамене.

— Той вече е в сградата на сената. Няма да има връзка, която да стигне до него, но можеш да си сигурен. Достатъчно е хитър, за да си пази ръцете чисти. — И като по ирония, Клодий хвърли счупения нож и избърса кървавите си ръце в робата си.

— Имал си подготвени мъже? — попита Помпей, като прикри постоянното си подозрение, че това е част от живота му.

Клодий присви очи.

— Не. Никога не влизам във форума без петдесет от моите момчета. Бяха достатъчно, за да стигнат до теб навреме. Не знаех нищо, преди да започне.

— Тогава дължим живота си на бързата ти мисъл — каза Помпей. Чу наблизо предсмъртен стон и бързо се огледа. — Има ли останали живи, за да бъдат разпитани?

Клодий го погледна.

— Не. При подобна работа не се казват имена. Повярвай ми, знам това.

Помпей кимна и се опита да пренебрегне вътрешния си глас, който му казваше, че Клодий е инсценирал цялата ситуация. Това беше неприятна мисъл, защото сега беше длъжник на мъж, който би могъл да си иска отплатата с години. За много от мъжете в сената подобен дълг би струвал смъртта на мнозина техни слуги, Клодий беше известен с безжалостността си във всяко отношение. Помпей срещна погледа на Крас. Знаеше, че по-възрастният мъж си мисли същото. Крас леко вдигна рамене и после ги отпусна, а Помпей отново погледна мъжа, който им беше спасил живота. Нямаше как да знаят и сигурно никога нямаше да разберат.

Осъзна, че все още стиска ножа, и с болка отпусна пръстите си. Чувстваше се стар до волската сила на Клодий. Част от него искаше да измие кръвта от кожата си и да се потопи в гореща баня на някое уединено и преди всичко сигурно място, но той знаеше, че от него се очаква повече. Хиляди мъже стояха достатъчно близо, за да го чуят, и преди падането на нощта историята за нападението щеше да се разказва във всяка работилница и кръчма в града.

— Закъснявам за сената, приятели — каза той и гласът му се изпълни с нарастваща сила. — Почистете кръвта, преди да се върна. Данъците за зърното няма да бъдат отложени заради никого.

Това не беше много по силата на логиката, но Клодий цъкна с език.

С Крас до рамото си, Помпей мина през шпалира от мъже на Клодий. Мнозина наведоха с уважение глави.

Десети се оттегли в паника, подредените му линии се бяха разбъркали в хаоса на пълния погром. Хиляди конници на сеноните ги преследваха, откъсваха ги от основната битка, където легионите от Ариминум се биеха здраво и удържаха линията.

Укрепеният лагер от предишната нощ беше на не повече от миля и бягащият Десети я измина с невероятна бързина — и Юлий беше с тях. Извънредните покриваха тила срещу яростните атаки на сеноните и нито един от легионерите не беше убит. Стигнаха до тежките порти на укреплението и се втурнаха вътре.

Сеноните се оказаха трудни противници. Юлий беше загубил много хора от Трети Галски в засада в гората, а и други след това. Племето се беше научило да не започва открита битка срещу легионите. Вместо това сеноните нападаха и се измъкваха, използваха конницата си, за да тормозят римските сили, без да им позволяват да ги приклещят на място, където могат да ги разбият.

Извънредните последваха мъжете от Десети през портите на укреплението и ги затвориха. Ситуацията беше унизителна, но укреплението беше издигнато точно с тази цел. Освен че им осигуряваше защита през нощта, то им даваше възможност да се оттеглят и да спечелят по-силни позиции. Конниците на сеноните крещяха и свиркаха, докато обикаляха около укрепените стени, но бяха достатъчно предпазливи, за да не навлизат в обсега на стрелите. Вече на два пъти Юлий бе принуждаван да изтегли целите си сили зад стените и сеноните дюдюкаха, че отново са го принудили да се оттегли.

Царят им яздеше с тях. На копията, които бяха вдигнати от двете му страни, се вееха дълги знамена. Юлий гледаше от стените на укреплението как водачът на сеноните размахва меча си към мъжете в крепостта и им се подиграва. Озъби се и викна:

— Хайде, Брут!

Сеноните нямаха изглед към полето и радостните им викове продължиха необезпокоявани. Заради тропота на своите коне те не можеха да чуят извънредните, които се събраха и се втурнаха в галоп през обширния лагер, право към стената до портата.

Докато те набираха скорост, петдесет мъже от Десети с дълги колове събориха нарочно направения слаб участък на стената. Тя падна точно както Юлий беше планирал, и се отвори достатъчно широка дупка, за да могат през нея да преминат петима конници наведнъж.

Извънредните излетяха като стрели, прицелени право в царя. Преди неговите конници да могат да реагират, той беше обграден и свален от коня си. Римляните направиха кръг пред лицето на враговете си и препуснаха обратно през пролуката в стената — а царят им беше преметнат на седлото на Брут.

Юлий отвори портите и Десети излезе триумфално навън. Престорената паника и страх бяха изчезнали и римляните удариха с рев обърканите сенони. Нападаха ги с копия и мечове и ги отблъскваха все по-далече и по-далече от лагера и техния пленен цар. Отворът в стената бързо беше запълнен с каруци, приготвени точно за тази цел. Юлий скочи на седлото, за да препусне след бойците си, като погледна назад, за да се увери, че укреплението отново е защитено.

Беше им необходима безлунна нощ, за да издигнат фалшивата стена, и беше доста трудно да го направят, но тя си свърши работата добре. Царят на сеноните беше жизненоважен за напредването им, защото беше човек, който умееше да отговори на всяка бойна стратегия със скорост и интелигентност. Изваждането му от битката беше важна стъпка към разгромяването на племето.

Юлий препускаше към предната линия на Десети и виждаше удоволствието на бойците от това, че е с тях. Легионите от Ариминум държаха позицията си, както им беше наредено, и Десети можеше да удари сеноните в тил, така че да ги притиснат между двете армии.

В момента, в който Десети стигна до линиите на сеноните, Юлий усети разликата между бързоподвижните ездачи и пешаците. Сеноните бяха разчитали прекалено много на своя цар и без него бяха на ръба на паниката.

Въпреки че се опитваха да действат на групи, както им беше заповядал царят им предишните дни, сърцето на дисциплината беше изчезнало. Вместо организирано да се отдръпнат за тактическо предимство, двете групи се объркваха една друга в опитите си да се организират. Десети ги събори от седлата им и продължи. Конете без ездачи тичаха по бойното поле и скоро сеноните бяха разбити. Хиляди хвърлиха оръжията си на земята и се предадоха, когато новината за залавянето на царя се разпространи.

На три мили по-нататък се намираше най-големият им град и Юлий поведе Десети към него веднага щом войниците бяха обезоръжени и вързани като роби. Цената за тях още повече щеше да натъпче сандъците му, а градът се славеше като богат. След като платеше дължимото на сената, се надяваше все още да има достатъчно, за да ускори строежа на флотата си и най-после да е в състояние да пресече тъмния канал между Галия и островите. Бяха пленили девет от корабите на венетите, но щеше да има нужда от още двайсет галери, за да може да превози през морето по-голяма група, а не само съгледвачи. Още една година, за да ги доизгради, и после щеше да прекара най-добрите си мъже до земите, където не беше стъпвал римски крак.

Докато Десети маршируваше към укрепленията на сеноните, Юлий се смееше на глас, въодушевен от тази перспектива, въпреки че умът му беше изпълнен с хилядите подробности по оборудването и управлението, за да предприеме тази битка. Трябваше да се срещне с делегация на три племена на морския бряг след два дни и очакваше те да му донесат данък и нов договор. След като флотата на венетите беше потопена или извлечена на сушата, цялата северна част се беше предала. Сега, след като и заплахата от сеноните беше премахната, половината Галия беше негова. Към този момент вече нямаше племена, които да не са чували за легионите му. Галия жужеше от новините за завоеванията му и рядко минаваше ден, без вождовете им да пристигат в лагерите му и да чакат за подписа му под мирните договори. Адан непрекъснато беше зает и трябваше да назначи още трима писари, за да се справят с безкрайното преписване и преводи.

Юлий се чудеше какво да прави с царя. Ако го оставеше жив, той можеше да поведе въстание през следващите години. Способностите му не позволяваха проява на милост и Юлий реши съдбата му без съжаление.

Когато пред погледите им се появи градът на сеноните, Юлий го погледна с удоволствие — вече си представяше храмовете, които щеше да издигне там. Беше известно, че сеноните проявяват почитта си към боговете с монети и бижута и пълнят цели стаи със съкровища. След като ковачите на легиона претопяха ценния метал в кюлчета и изработеха нови монети, Юлий щеше да прибере всичко стойностно от къщите и храмовете. Щеше да остави хората живи и под защитата на легионите, но имаше нужда от техните богатства, за да продължи напред.

Студен вятър повя над равнината и Юлий потрепери от първия признак за новата зима. Присви очи на изток и си представи Алпите и разстоянието, което трябваше да измине. За първи път нямаше да прекара студените месеци в Галия. Щеше да замине за Ариминум на среща, на която щеше да реши бъдещето.

Писмото от Крас пукаше до тялото му, докато яздеше. Юлий се надяваше, че все още може да вярва на обещанията на стария мъж. Не беше време да го призовават да се прибере, след като Галия се разтваряше пред него. Островите отвъд морето населяваха сънищата му. Все още имаше хора, които твърдяха, че те не съществуват, но Юлий беше застанал на една висока скала на брега и ги беше видял да тъмнеят в далечината.

Градът на сеноните се предаде и портите бяха отворени. Юлий мина през тях, но умът му вече беше в Ариминум и в бъдещето.

Глава 33

Легионерите, които пазеха стените на Ариминум, бяха добре защитени от студа. С падането на нощта намятаха върху броните си дебели плащове и увиваха лицата си с шалове.

По цялата каменна стена се палеха мангали и на легионерите се разрешаваше да се скупчват около тях, за да се топлят. Повечето бяха новобранци, събрани от градовете на юг, за да заместят мъжете, които се биеха за Цезар в Галия, и младостта им се проявяваше в подхвърляните шегички и забраненото вино, което си носеха на пост.

Самият град беше работническо селище и след падането на нощта се виждаха малко светещи лампи. Преди зазоряване улиците отново се изпълваха с каруци и продукция от корабите. Търговците хапваха топла храна срещу някоя и друга бронзова монета по пътя си към още един ден, а легионерите по стените биваха освобождавани.

Обърнат с гръб към смълчания град, един от пазачите погледна в далечината и се втренчи в тъмното.

— Май чух конски тропот.

Другите двама се изправиха и застанаха до него. Заслушаха се в пълната тишина — и наистина чуха нещо. Шумът сякаш идваше от по-далече в странната тишина над замръзналата земя.

Най-младият пазач присви очи, размърда глава и се вслуша. Отвъд стените нямаше нищо освен мрак и въпреки това той можеше да се закълне, че нещо в тъмнината се движи.

Сенките се очертаха по-ясно и младият легионер вдигна ръка и посочи:

— Там! Ездачи… Не мога да кажа колко са.

Останалите нямаха толкова остро зрение и само зяпаха натам, накъдето им сочеше.

— Наши ли са? — попита един малко поуплашено. Съзнанието му беше изпълнено с представи как варварски племена нападат стените на града и студът му се стори толкова силен, че потрепери.

— Не мога да кажа. Да извикаме ли Старата костенурка?

Въпросът накара тримата млади войници да замълчат. Възможността да се приближават ездачи беше едно, но ако събудеха центуриона заради фалшива тревога, направо си търсеха белята.

Терас беше най-възрастният от тримата. Нямаше по-голям опит от останалите, защото се беше присъединил към легиона на по-зряла възраст, след като не беше успял да си намери късмета като търговец. Въпреки това те го погледнаха с очакване, както бяха свикнали да правят при въпроси, свързани с пари и млади жени. Той не знаеше много и по двата въпроса, но излъчваше някаква мъдрост, която впечатляваше по-младите новобранци.

Докато тримата се колебаеха, ездачите се приближиха. Нощният вятър караше дългите знамена да плющят.

— Добре. Върви го доведи — каза Терас и притеснено захапа долната си устна.

— Отворете! — извика някакъв глас под тях. Пазачите застанаха мирно, както бяха научени.

— Затворено е. Елате сутринта, по светло, да ви видим що за типове сте — отвърна един от часовите, а другарят му едва потисна смеха си.

— Ще те намеря аз, шегобиецо, и ще те ритам в задника, докато се насереш — отвърна същият глас, в който се усещаше и раздразнение, и веселост. — Отваряйте портата!

Терас се обърна към мъжете, които бяха долу при резето. Имаше моменти, когато му се искаше да си беше останал търговец, въпреки че бе изгубил наистина много пари.

— Отворете — каза той. Младите мъже долу се размърдаха притеснено.

— Не трябва ли да изчакаме да…

— О, отваряйте. Студено е, а те са римляни. Ако бяха варвари, щяха ли да ни чакат да приключим спора си?

Към края гласът му се извиси в крясък, а ядът явно им влияеше повече от всичко, така че те бързо отвориха.

Брут влезе пръв, слезе от коня си и подаде юздите на най-близкия пазач.

— Добре. Къде е оня веселяк? Още ли е горе на стената?

Още един ездач мина през портата — също толкова увит, колкото и пазачите по стените. Терас видя как мъжете зад него го изчакваха търпеливо да мине през портите. Явно беше важна особа — Терас усещаше важните особи отдалече.

— Нямаме време — каза високо мъжът. — И без това закъснях.

Брут се метна на седлото. Офицерът не го изчака, а заби пети в хълбоците на коня и пое по тъмните улици. Останалите го последваха без дума.

Докато Костенурката се изкатери на стената, Терас вече беше преброил пълна центурия. Портата отново беше здраво залостена и младите пазачи отново заеха позициите си, без да се осмеляват да срещнат погледа на центуриона.

Костенурката беше ветеран и ако се вярваше на всички истории, които се разказваха за него, беше участвал във всички по-големи битки след Картаген. Въпреки факта, че това би го направило поне на няколко века, той говореше за тези времена, сякаш лично беше участвал в тях, с ясното подразбиране, че само неговото участие е спасило републиката от нашественици, лоша дисциплина и дори чума. Каквато и да беше истината, той беше вечно в лошо настроение, че са му дали зелени новобранци, които да превърне в нещо подобно на легионери.

— Ти, ти и… ти — каза мрачно старият войник и посочи накрая Терас. — Не знам какво си мислите че направихте тази нощ, но утре ще копаете нужници по пътя Фамена. Това го знам.

И без повече думи се смъкна надолу по хлъзгавите стълби, като ругаеше през зъби. Терас усещаше сладкия мирис на виното в дъха му още доста време, след като Костенурката си беше отишъл.

Младият легионер, който беше отговорил на Брут, отвори уста да каже нещо.

— Мълчи, че ей сега ще те удуша! — изръмжа Терас.

Юлий намери мястото на срещата без особена трудност. В кодираното си съобщение Крас говореше за мястото, където някога бяха планирали победата над Спартак. Въпреки че не беше виждал Ариминум от десетилетие, градът просто беше непроменен, а и къщата на пустата улица край доковете беше единствената, в която се виждаше светлина. Беше се опитал да запази всичко в тайна, доколкото може. Напусна Галия без предупреждение, за да изпревари информаторите, и се движи с най-голямата възможна скорост, придружен само от една центурия от Десети. Изминаха първите шейсет мили за малко повече от десет часа и после мъжете почнаха да се оплакват, че искат по-дълги почивки, а не само за храна и вода. Когато се увери, че дори най-бързите шпиони трябва да са останали зад тях, той позволи по-бавен ход през проходите на Алпите — и наистина едва ли можеха да се движат по-бързо в хапещия студ и редкия въздух. Когато приключиха спускането, Юлий беше убеден, че който и да ги е следил, трябва да изчака до пролетта.

Остави Брут и центурията да блокират пътя и тръгна към пората, която си спомняше от предишната кампания.

Отвори му мъж, когото не познаваше, и Юлий се зачуди дали не е собственикът на къщата.

— Да? — попита мъжът. Гледаше го безизразно.

— Галия — отвърна Юлий и мъжът отстъпи, за да му направи път.

Юлий чу пукането и съскането на огромния огън още преди да влезе в стаята. Помпей и Крас се изправиха, за да го посрещнат, и той усети прилив на привързаност и към двамата, когато си стиснаха ръцете. Двамата сенатори явно също го усетиха и усмивките им бяха искрени.

— Мина доста време, приятелю. Доведе ли сина ми? — попита Крас.

— Да, както ме помоли. Да го повикам ли?

— Не и преди да поговорим — каза с нежелание Крас. — На масата има храна, а при огъня греяно вино. Ела, седни и се стопли.

Юлий усети пристъп на вина, като си помисли за хората си, които трепереха навън. Крас беше настоял да се срещнат насаме, но въпреки това хората му имаха нужда от храна и подслон преди сутринта. Зачуди се колко ли от тях могат да се поберат в пристройките на къщата или дали ще трябва да спят в оборите.

— Отдавна ли сте в града? — попита Юлий.

— От няколко дни — отвърна Крас. — Но е достатъчно дълго и ще трябва да се връщам в Рим. Радвам се, че дойде.

— Как да не го направя след това странно писмо? Пароли и нощни походи през севера. Наистина много вълнуващо. — Юлий се усмихна. — Да ви кажа, предпочитам през зимата да съм тук, а не в Галия. Нямате представа колко е студено там.

Двамата бивши консули се спогледаха и Юлий видя, че много от противоречията между тях са се изгладили с времето. Изчака търпеливо да му съобщят причината за срещата, макар че сега, когато вече беше дошъл, нито един от тях явно не беше сигурен как да започне. Юлий задъвка парче студено агнешко и зачака.

— Спомняш ли си нашето споразумение? — най-после каза Помпей.

Юлий кимна.

— Естествено. И двамата го уважавахте, също като мен.

Помпей изръмжа в знак на съгласие.

— Но времената се променят. Трябва да преразгледаме условията.

— Приемам — отвърна Юлий. — Знам, че има нови консули и се чудите дали все още има полза да сте свързани с мен. Кажете ми от какво имате нужда.

Крас сухо цъкна с език.

— Винаги си толкова директен, Юлий. Е, добре. Сенатът се промени много през годините, когато ти беше далече.

— Знам — отвърна Цезар и Крас се усмихна.

— Да, сигурен съм, че имаш собствени източници. Водят се разговори да те извикат от Галия, знаеш това. Твоите атаки отвъд Рейн не ти направиха услуга пред сенаторите. Никога не ти е било възлагано да покоряваш германските племена и Помпей беше доста притеснен, докато те защитаваше.

Юлий сви рамене.

— Е, имате моите благодарности. Все пак сметнах за необходимо да задържа Рейн като граница.

Помпей се наведе напред и приближи ръцете си към огъня.

— Знаеш колко са капризни, Юлий. Една година те приветстват, на следващата искат главата ти. Винаги е било така.

— Ще може ли да предотвратиш призоваването? — попита Юлий. Опитваше се да е абсолютно спокоен. Много зависеше от отговора.

— Точно затова сме тук, Юлий — отвърна Помпей. — Искаш времето ти в Галия да бъде удължено, а аз мога да ти дам това, което желаеш.

— При първоначалната ни уговорка не се споменаваше за срок — напомни му Цезар.

Помпей се намръщи.

— Но сега ситуацията е променена. Вече не си консул и никой от нас не може да се кандидатира през следващите години. Има прекалено много нови хора в сената, които те знаят само като пълководец някъде невъзможно далече. Очакват някакъв край на докладите ти, Юлий.

Цезар го погледна спокойно и не отговори.

— Оголи севера, когато отведе легионите на Ариминум — изсумтя Помпей. — Това ти струва голяма част от подкрепата, а дори и сега сме далече от засилване. Кредиторите ти се опитват да те преследват чрез сената. Имаше дори предложение да те съдят, защото си убил Ариовистус. Заради всички тези неща могат да решат да оставиш командването и да се прибереш.

— И каква цена ще искате, за да остана? Дъщеря ми вече ти е обещана — тихо каза Юлий.

Помпей се насили да се усмихне и Юлий забеляза колко е уморен. Крас заговори първи:

— Ти разбираш, Юлий. Радвам се. За мен цената на подкрепата ми е връщането на сина ми, за да оглави моя легион. Помпей ще ми осигури провинция и аз ще продължа да обучавам сина си там, след като ти си го тренирал. Той говори добре за теб в писмата си.

— Къде си решил да отидеш? — попита Юлий с искрен интерес.

— В Сирия. Хората от Парта отказаха да позволят на корабите ми да търгуват с тях. Но с легион човек може да отиде и там, където никой обикновен търговец не се осмелява.

— Царят на търговците — измърмори Юлий и Крас се усмихна и каза:

— И царете имат нужда от добри легиони.

Юлий се обърна и погледна Помпей.

— Значи Крас иска да подчини Сирия на Рим. Давам сина му да води войската. С какво обаче мога да задоволя нуждите на Помпей? Чух, че Клодий и Милон създават размирици по улиците. Искаш ли моята подкрепа? Би могъл да я имаш. Ако имаш нужда от мен да гласувам за теб като диктатор, ще се върна с Десети, за да се погрижим за това, което ще се случи после, каквото и да е то. Имаш думата ми, че ще го направя. Все още имам приятели в Рим.

Помпей се усмихна сухо.

— Липсваше ми твоята енергичност в града, Юлий. Наистина. Не, оправих се с Клодий, а Милон вече не е такава сила. Нуждите ми са по-прости.

Погледна отново Крас. Юлий се чудеше на приятелството, което се беше появило помежду им. Странно колко много се променят хората с годините. Юлий никога не би повярвал, че двамата могат да са повече от съюзници по неволя, и то в най-добрия случай. Но те се чувстваха толкова добре заедно, сякаш бяха братя. Зачуди се дали Помпей изобщо е научил истината за участието на Крас в заговора на Катилина. Е, в Рим винаги имаше тайни.

— Трябва ми злато, Юлий — каза Помпей. — Крас ми каза, че си открил огромно богатство в Галия, много повече, отколкото градът някога е събирал като данъци и такси.

Цезар погледна Крас с интерес и се зачуди колко ли точни са приблизителните оценки на източниците му. Помпей продължи:

— Личните ми доходи не са достатъчни, за да възстановя града, Юлий. Части от него бяха унищожени при размириците, а сенатът няма пари. Ако ти имаш, те ще бъдат използвани за довършване на храмовете и къщите, които сме започнали.

— Крас със сигурност би могъл да ти осигури тези пари — каза Цезар.

Помпей се изчерви и се сопна на Крас:

— Казах ти, че не искам да дойда като просяк!

Крас сложи ръка на рамото му, за да го успокои.

— Това не е заем, Юлий, а подарък. — Усмихна се напрегнато. — Никога не съм можел да разбера защо парите са такава неудобна тема за много хора. Нещата са съвсем прости. Съкровищницата на сената не е достатъчно пълна, за да осигури милионите, необходими за възстановяването на някои части на града. Още един акведукт, храмове, нови улици. Помпей не иска да трупа нови дългове, дори към мен.

Юлий се замисли за корабите — и за тях трябваха пари. Подозираше, че Помпей не знае пълното съдържание на писмото, което му беше изпратил Крас, но поне беше дошъл подготвен. Понякога безцеремонността на Крас беше истинско спасение.

— Разбирам — отвърна той. — Но в замяна искам на Десети и Трети да се заплаща от сената. Не мога да продължавам да им давам заплати от собствената си кесия.

Помпей кимна и каза:

— Това е… приемливо.

Юлий взе още едно парче студено месо от масата и го задъвка. После каза:

— Ще искам това да се потвърди писмено, разбира се. Още пет години в Галия, с толкова твърди условия, колкото можеш да осигуриш. Не искам да предоговарям условията следващата година. Крас, синът ти е готов да командва. Съжалявам, че се налага да загубя толкова добър офицер, но такова беше споразумението ни и ще го удържа. Желая ти късмет с новата ти провинция. Повярвай ми, не е лесна задача да проправяш нови пътища за Рим.

Помпей не каза нищо, но Крас усмихнато заговори и вместо него:

— Ами златото, Юлий?

— Чакайте тук — отвърна Цезар и се изправи.

Върна се с Публий и Брут. Тримата с усилие носеха дълъг кедров сандък, вързан с железни въжета. Когато влязоха, Помпей и Крас се изправиха и Крас прегърна сина си. Юлий отвори сандъка и извади шепа жълти монети. Дори Крас бе толкова впечатлен, че пусна сина си и заопипва монетите.

— Докарал съм още три такива, приятели. Повече от три милиона сестерции, според теглото им. Достатъчни ли са?

Помпей също не можеше да откъсне поглед от скъпоценния метал.

— Да — каза той. Гласът му беше съвсем малко по-силен от шепот.

— Значи се споразумяхме? — каза Юлий, като местеше поглед от единия към другия. И двамата сенатори кимнаха.

— Чудесно. Ще ми трябват стаи за хората ми за тази нощ, тук или в някоя странноприемница. Ако можете да ми препоръчате. Те са си спечелили правото на топла храна и баня. Ще се върна тук на зазоряване, за да уточним подробностите заедно.

— Има още нещо, което може да те заинтересува, Цезар — каза Крас. Очите му блестяха. Погледна Брут, докато говореше, после сви рамене. — Една особа пристигна с нас от Рим. Ще те заведа при нея.

— Води тогава — съгласи се Юлий и последва Крас в студените коридори на къщата.

Помпей като че ли се чувстваше неудобно. Публий усети това, изкашля се и се обади: '

— Да донесем останалото злато, консуле, с твое разрешение.

— Добре — отвърна Помпей, взе плаща си от закачалката до вратата и излезе със сина на Крас и с Брут в нощта.

Крас взе една лампа от стената и поведе Юлий по някакъв дълъг коридор.

— Чия е тази къща? — попита Юлий, докато оглеждаше богатата мебелировка.

— Моя — отвърна Крас. — Собственикът беше в затруднение и успях да я получа на чудесна цена.

Юлий знаеше, че собственикът вероятно е бил един от пострадалите от монопола в търговията, който Крас бе получил като част от първоначалното им споразумение. Беше малко заинтригуван, че старият мъж не се опита да поиска удължаване на лиценза си, но пък провинцията, която му беше предложил Помпей, щеше да е достатъчна, за да ангажира времето му. Юлий се надяваше, че Крас е достатъчно разумен, за да остави сина си да вземе решението. Въпреки че харесваше стария сенатор, той изобщо не беше пълководец, докато синът му беше, и то чудесен.

— Тук, Юлий — каза Крас и му подаде лампата.

Юлий видя почти детинското удоволствие на сбръчканото му лице и това го обърка. Отвори, влезе и затвори вратата.

Сервилия никога не бе изглеждала по-красива. Юлий замръзна, когато я видя, после потърси място, където да остави лампата — това внезапно му се стори ужасно трудно.

Стаята беше затоплена — в огромната камина, достатъчно висока, за да застане в нея прав, пламтеше огън. До тях не достигаше и полъх от бушуващия зимен вятър. Юлий се опиваше от вида й… а тя го гледаше, без да продума, легнала на дългата кушетка. Беше с тъмночервена дреха, с цвета на кръв. Юлий не знаеше какво да каже и само я гледаше.

— Ела — каза тя и протегна ръка към него. На китката й звъннаха сребърни гривни. Той пристъпи към нея, ръцете им се докоснаха и той потъна в прегръдката й. Целунаха се. Нямаше нужда от думи.

Помпей съжаляваше, че е излязъл на студа, но разяждащото любопитство не го напускаше. След като внесоха сандъците със злато, той мина по редицата мълчаливи войници, като съвсем естествено влезе в ролята си на римски офицер. Те бяха застанали мирно и бяха отдали чест веднага щом се появи и сега проверката му беше естествена, почти очаквана.

На практика Помпей се чувстваше отговорен за Десети. Негова беше идеята Първородните да се смесят с един легион, който се беше посрамил в битка, и той изпитваше почти собственически интерес, когато четеше докладите на Юлий пред сената. Легионерите от Десети се бяха превърнали в най-доверените мъже на Юлий и не беше изненада да ги види тук, на тази тайна среща.

Помпей заговори един-двама и те отговориха на въпросите му нервно, гледаха право напред. Трепереха от студ, но стискаха зъби, тъй като не желаеха да проявяват слабост.

Сенаторът спря пред центуриона и го поздрави за дисциплината на хората му.

— Как се казваш? — попита той, въпреки че знаеше.

— Регул, господарю — отвърна мъжът.

— Имах удоволствието да кажа на сената колко добре се справя Десети в Галия. Трудно ли беше?

— Не, господарю — отговори Регул.

— Чух, че легионерите смятат чакането за най-трудната част от войната.

— Това не е проблем, господарю.

— Радвам се да го чуя, Регул. От това, което чух, мечовете ви не са имали възможност да ръждясат. Несъмнено ви предстоят още битки.

— Винаги сме готови, господарю — отвърна офицерът.

Крас се върна в топлата стая. Синът му беше там и го чакаше. Възрастният сенатор се приближи към него; целият сияеше.

— Толкова бях горд с теб, момче. Юлий спомена името ти на два пъти в докладите до сената. Добре си се справил в Галия. Толкова добре, колкото очаквах. А сега готов ли си да ръководиш легион вместо баща си?

— Готов съм — отвърна Публий.

Глава 34

Юлий се събуди много преди зазоряване до топлото тяло на Сервилия. Беше я оставил само веднъж през нощта, за да помоли Крас да вкара войниците в къщата. Докато сенаторът отваряше стаи и събираше храна и одеяла за центурията, Юлий тихо се върна при любимата си и забрави за тях.

Сега, в тъмнината, чуваше хъркането на войниците, натъпкани къде ли не из къщата. Несъмнено щяха да им приготвят закуска, но и той трябваше да стане и да планира деня си. В тази топла тъмнина обаче имаше някаква приятна отмала и той се протегна и погали Сервилия по рамото. Тя измърка и промърмори нещо неразбираемо. Той се надигна на лакът и погледна лицето й.

Някои жени изглеждаха най-добре на ярката светлина на слънцето, но Сервилия беше най-красива вечер или на лунна светлина. В лицето й нямаше нищо от острата твърдост, която бе видял по време на последната им среща. Все още виждаше убийственото й презрение, когато беше отишъл притеснен в дома й при последната им среща. За него беше загадка как бе могъл да предизвика такава очевидна омраза и въпреки това сега да е в леглото му, мъркаща като спяща котка. Той самият можеше да се отдръпне след първата им прегръдка на светлината на камината, но очите й бяха пълни с някаква странна тъга, а той никога не бе в състояние да устои на сълзите на красива жена. Това го разнежваше повече, отколкото всяка усмивка или кокетничене.

Прозя се и челюстта му изпука. Ех, ако животът беше толкова прост, колкото му се искаше. Ако можеше да се облече и да си тръгне само с един последен поглед към спящото й лице, щеше да има идеален спомен за жената, която беше обичал толкова дълго. Това щеше да е достатъчно да заличи част от болката, която му беше причинила. Гледаше я как се усмихва в съня си и неговото лице засия в отговор. Чудеше се дали присъства в сънищата й и се замисли за някои от изключително еротичните сцени, които изпълваха съня му през първите няколко месеца в Галия. Наведе се към ухото й и прошепна името си в него, отново и отново, усмихваше се на себе си. Може би това щеше да я накара да го сънува.

Замръзна, когато тя вдигна ръка, за да почеше ухото си, без да се събуди. Меката завивка разкри лявата й гърда. За Юлий гледката беше едновременно разнежваща и възбуждаща. Въпреки че възрастта беше оставила своите следи по тялото й, гърдите й бяха съвършени. Юлий гледаше впечатлено как оголеното зърно се втвърди и потъмня и се замисли дали да не я събуди с топлината на устата си върху него.

Въздъхна и се отпусна в леглото. Когато тя се събудеше, външният свят отново щеше да нахлуе при тях. Крас щеше да запази тайната, но Брут трябваше да научи, че майка му е идвала тук. Юлий се намръщи — обмисляше реакцията на приятеля си при новината, че Сервилия отново е била в леглото му. Беше забелязал облекчението на Брут при края на тяхната връзка, завършила с два шамара в Рим. Щеше да му е тежко да разбере, че е подновена. Юлий сплете пръсти под тила си и се замисли.

Не можеше да се върнат в Галия преди пролетта. Знаеше го още преди да тръгнат. След като проходите се затвореха, нищо живо не можеше да премине. В един момент Юлий беше обмислял пътуване до Рим, но се бе отказал. Ако не успееше да осъществи пътуването, без да го познаят, щеше да е прекалено голямо изкушение за враговете му да се появи там само със сто души защита. Рим беше толкова недостижим, както и проходите през Алпите, и Юлий се притесни, като се замисли, че трябва да прекара месеци по мрачните улици на Ариминум.

Поне писмата му щяха да пристигат. А и можеше да отиде до корабостроителниците, за да нагледа флотата, която беше поръчал. Струваше му се напразна надежда да очаква, че ще му ги дадат, без да плати, независимо какво обещаваше. Без корабите обаче плановете му за прекосяване на морето щяха да се отложат вероятно с година.

Въздъхна. В Галия винаги имаше битки, които трябваше да води. Дори когато някое племе си беше плащало данъка две лета, можеше на третото да забие знамена в твърдата земя и да обяви война. Юлий беше принуден да приеме факта, че без пълно унищожение на врага подобни въстания могат да продължат през целия му престой там. Галите бяха твърди хора и не се огъваха лесно.

Докато размишляваше за племената, погледът му стана студен. Те не бяха като хората, които беше опознал като момче в Рим. Например по-лесно пееха и се смееха, въпреки че животът им беше по-кратък и по-труден. Юлий все още си спомняше изненадата си, когато за първи път седна с Морбен да слушат един разказвач, който им разказа древна легенда. Може би нещо беше изгубено при превода на Адан, но Юлий видя сълзи в очите на слушателите, а в края на историята Морбен плака като дете, без да се притеснява от сълзите си.

— За какво мислиш? — попита Сервилия. — Изглеждаш толкова жесток…

Юлий се взря в тъмните й очи и се опита да се усмихне.

— За песните на галите.

Тя се нацупи, надигна се и се облегна на възглавницата. Огънят отдавна беше изгаснал и Сервилия потрепери, издърпа завивката и се уви като в пашкул, от който го наблюдаваше.

— Пропътувах толкова мили и се хвърлих в нощ на сладострастно удоволствие с теб, а ти все още мислиш за някакви си мърляви племена? Изненадваш ме.

Той се усмихна, прегърна я и я придърпа с целия й пашкул до гърдите си.

— Не ме интересува защо си дошла. Просто се радвам, че дойде.

Това явно й достави удоволствие и тя надигна устни, за да получи целувка. Юлий я целуна и ароматът на парфюма й му припомни страстта и невинността на миналото. Беше прекалено болезнено.

— Липсваше ми — каза тя. — Много. Исках да те видя.

Юлий я погледна. Бореше се с чувствата си. Искаше му се да й се ядоса. Тя му беше причинила толкова много тъга, че дълго я мразеше — или поне така си казваше. Въпреки това, с изключение на първия момент, нощес не се бе поколебал. Всичките му вътрешни спорове и рани бяха забравени и той отново се почувства уязвим като млад глупак.

— Значи съм за теб вечерно забавление? — попита той. — Не изглеждаше да имаш съмнения, когато ме изгони от дома си в Рим.

— Имах, дори тогава. Ако не те бях отпратила, една стара жена в леглото ти щеше да ти омръзне. Не ме прекъсвай, Юлий. Ако не го кажа, може да не мога…

Той зачака. Тя се загледа в полумрака. Едната й ръка стисна здраво тежката завивка, която ги покриваше.

— Когато поискаш син, той не може да е от мен, Юлий. Вече не.

Цезар се поколеба, после попита:

— Сигурна ли си?

Тя въздъхна и вдигна очи.

— Разбира се, че съм сигурна. Бях сигурна още когато замина от Рим. Може би вече мислиш за деца, които да продължат рода ти. Ще се обърнеш към някое младо момиче с широки бедра, за да ти ги роди, а аз ще бъда захвърлена.

— Имам дъщеря — напомни й той.

— Син, Юлий! Не искаш ли да имаш свои синове, които да те последват? Често си ми говорил за баща си. Никога няма да си доволен само с дъщеря, която не може да стъпи в сградата на сената. Дъщеря, която не може да води легионите ти след теб.

— Затова ли ме изгони? — попита той, най-после разбрал. — Мога да намеря жена от всяко семейство в Рим, която да продължи моята кръв. Нищо между нас няма да се промени.

Сервилия поклати тъжно глава.

— Ще се промени, Юлий. Повярвай ми. Ще ме гледаш виновно заради всеки час, който ще прекарваме заедно. Няма да го понеса.

— Тогава защо си тук? — попита той внезапно разгневен. — Какво се промени, та дойде при мен и отново обърна всичко с главата надолу?

— Нищо не се е променило. Има дни, когато изобщо не мисля за теб, и други, когато си непрекъснато в главата ми. Когато Крас ми каза, че идваш да се срещнете, го придружих. Може би не трябваше. До теб бъдещето ми е ужасно.

— Изобщо не те разбирам, знаеш ли — тихо каза Юлий и докосна лицето й. — Не ме интересуват синовете, Сервилия. Ако дойде време, когато ме заинтересуват, ще се оженя за някоя дъщеря на сенатор. Ако си моя, няма да обичам никоя друга.

Тя затвори очи и при първата светлина на зората той видя сълзи да се стичат по страните й.

— Не трябваше да идвам — прошепна тя. — Трябваше да те оставя сам.

— Бях сам — отвърна той и я прегърна по-силно. — Но вече не съм.

Зимното слънце беше изгряло. Юлий откри Брут в малкия вътрешен двор на къщата — говореше с Крас за разквартируването на центурията от Десети. Бяха довели десет коня от Галия и през нощта ги бяха спънали в двора, завити с тежки чулове, които да ги предпазят от студа. Брут вече беше напълнил торбите им със зърно и беше счупил тънкия лед, покрил ведрата с вода.

— Бих искал да поговорим насаме — каза Юлий.

Крас веднага разбра и ги остави. Брут започна да четка коня си. После попита:

— Е?

— Майка ти е тук — отвърна Юлий.

Брут го погледна. Лицето му се скова, когато проумя значението на думите му.

— За да види мен или за да види теб?

— И двамата, Брут.

— Значи вдигаш ръка срещу майка ми и сега тя отново допълзява в леглото ти, така ли?

Юлий почервеня от гняв.

— Поне веднъж първо помисли, преди да говориш така. Този път няма да понасям гнева ти, кълна се! Още една дума с такъв тон и ще те обеся направо в двора. Сам ще дръпна въжето.

Брут заговори ужасно бавно, сякаш всяка дума с мъка си проправяше път.

— Юлий, знаеш, че съм направил много за теб. Знаеш колко битки съм спечелил за теб. Бях твой меч през всичките тези години и винаги съм бил напълно лоялен. И в първия момент, когато усетиш прилив на гняв, ме заплашваш с въже?

Приближи лицето си до неговото.

— Ти си се забравил! Аз съм до теб от началото. И какво ми е спечелило това? Хвалиш ли ме, както хвалиш Марк Антоний? Даваш ли ми десния фланг, когато рискувам живота си за теб? Не, идваш тук и ме заплашваш, все едно съм ти куче!

Юлий само го зяпаше, онемял от яростта му. Устата на Брут се изкриви от горчива ирония.

— Много добре те разбрах, Юлий. Вашите отношения не са моя работа. Тя ми даде ясно да го разбера предишния път. Но няма да стоя тук и да гледам как прекарвате зимата… в подновяване на връзката си. Достатъчно мило ли го казах?

За момент Цезар не можа да му отговори. Искаше да намери думи, които да облекчат болката на приятеля му, но след заплахата му думите щяха да са безсмислени. Накрая стисна зъби и се отдръпна зад студенината.

— Няма да те спирам, щом искаш да си тръгнеш.

Брут поклати глава.

— Прав си. И за двама ви ще е неприятно да съм ви свидетел. Ще отида до Рим до пролетта. Нищо не ме задържа тук.

— Щом искаш — отвърна Юлий.

Брут не отговори, само кимна и продължи с четкането на коня. Юлий стоеше в болезненото мълчание, макар да знаеше, че трябва да каже нещо. Брут мърмореше нежно на коня. После го яхна и погледна надолу към мъжа, на когото държеше най-много на света.

— Как ще свърши този път според теб? Ще я удариш ли?

— Не те засяга — отвърна Юлий.

— Не искам да се отнасяш с нея като с някое от твоите завоевания, Юлий. Чудя се кога най-после ще си доволен? Дори Галия не ти е достатъчна, та строиш нови двайсет кораба. Кампаниите все някога трябва да свършват, Юлий, никой ли не ти го е казвал? Легионите трябва да се приберат вкъщи, когато войната свърши, а не да започват нова и нова.

— Върви в Рим — отвърна Цезар. — Почини си през зимата. Просто запомни, че ще имам нужда от теб през пролетта.

Брут се загърна в коженото си наметало. Имаше достатъчно злато в кесията, за да си купува храна по време на пътуването на юг, а и искаше да се махне оттук. Въпреки това, като погледна нещастното лице на приятеля си, осъзна, че не може просто така да пришпори коня и да тръгне, без да е казал още нещо.

— Ще дойда.

Крас и Помпей тръгнаха за Рим на следващата сутрин и оставиха Юлий пълен господар на къщата. Само след седмица той отново влезе в коловоза на ежедневието си. Сутрин пишеше писма и доклади с Адан, а със Сервилия прекарваше останалата част на деня. Ходеше с нея до корабостроителниците на запад — държаха се така, все едно са младоженци. Юлий благославяше идеята й да дойде при него. След изтощителната кампания в Галия беше истинско удоволствие да посещава театрите на римския град и да слуша родния си език от хората по пазарите. Това го караше да копнее да види Рим отново, но дори и в Ариминум трябваше да е предпазлив. Ако римските лихвари откриеха, че се е върнал в страната, щяха да настояват да си плати дълговете, а на него му беше останало съвсем малко, колкото да покрие разходите на хората си през зимата.

Знаеше, че неговото предимство е във факта, че мъже като Херминий искаха парите си повече, отколкото главата му. Ако бъдеше отвлечен и откаран в Рим, нямаше да получат нищо. Въпреки това, когато излизаха, мъжете му носеха плащове върху броните си, а Юлий избягваше домовете на хора, които биха могли да го познаят.

Беше се отдал на Сервилия и любовта им беше като вода в пустинята. Не можеше да утоли жаждата си и миризмата на тялото й непрекъснато беше по кожата и в дробовете му. Когато зимата започна да отминава и дните се удължиха, самата мисъл, че трябва да се раздели с нея, му причиняваше почти физическа болка. Понякога си мечтаеше да я вземе със себе си или поне да я убеди да посети новите земи, които беше завзел за Рим. Хиляди заселници вече живееха в именията си в девствените земи и можеше да й обещае поне някакви удобства.

Това беше само мечта и двамата го знаеха, дори когато обсъждаха как ще си построят малка къщичка в римската провинция. Сервилия можеше да напусне Рим толкова, колкото и самият сенат. Градът беше част от нея и далече от него тя беше загубена.

От нея Юлий научи колко далече са стигнали Клодий и Милон в господството си над бедните райони. Надяваше се увереността на Помпей да не е неуместна и отново му написа писмо, в което му обещаваше подкрепа, ако иска да направи гласуване за диктатура. Макар да знаеше, че никога не би могъл да му има пълно доверие, малцина бяха тези, които притежаваха силата и способността да контролират своенравния Рим и идеята беше добра. Превръщането на Помпей в диктатор беше много по-приемливо от анархията.

Когато зимните мразове започнаха да омекват, на Юлий вече му беше омръзнала бледата имитация на Рим, която представляваше Ариминум. Жадуваше снеговете по планините да се стопят, въпреки че това го измъчваше с тайна вина и страх. Всеки ден го приближаваше до момента, в който или щеше да види как най-старият му приятел се завръща, или щеше да знае, че трябва да мине през проходите без него.

Глава 35

Брут беше сменил плаща си за последния етап от пътя на юг към Рим. Въпреки че въздухът все още беше студен, това не беше нищо в сравнение със студа на Галия, а и ездата го топлеше. Конят, с който бе тръгнал, беше останал далече назад, още на първия пост на легионите по Виа Фламиния. Беше платил да се грижат за него и щеше да си го вземе при последната смяна на връщане. Системата му позволяваше да сменя конете на всеки трийсет мили и той взе разстоянието само за седем дни.

След първата радост от преминаването през градските порти всичко се вгорчи. Рим в много отношения изглеждаше същият, но инстинктът му на воин веднага го накара да застане нащрек. Писмата на Александрия би трябвало да го подготвят за промяната, но тя не беше успяла да предаде усещането за паника, надвиснало във въздуха. Половината мъже, покрай които минаваше, бяха въоръжени по един или друг начин — нещо, което тренираното му око забелязваше веднага. Усещаше непознато преди напрежение по улиците на родния си град. Никой не висеше по ъглите да разговаря. Рим беше почти като град под обсада и Брут несъзнателно започна да подражава на останалите, докато бързаше към работилницата на Александрия.

Стресна се, когато я намери залостена и празна. Минувачите го чуваха да вика, но никой не се осмели да го погледне в очите. Дори просяците липсваха от улиците и Брут за момент спря да тропа по вратата и се замисли. Градът беше изплашен. Беше виждал това и преди — когато се знаеше, че наближава война.

Собствениците на останалите работилници на улицата бяха доста нервни: трима го погледнаха безизразно, когато ги попита къде е Табик; четвъртият беше месар и през цялото време, докато Брут беше в магазина му, стискаше един тежък сатър. Това очевидно му даваше увереността, която липсваше на останалите, така че той упъти Брут към един район на много улици оттам. Без да пуска сатъра обаче.

Когато Брут беше в Гърция, ветераните му разказваха за „сърбеж“, който им подсказвал, че наближава беда. Сега усети как го обзема нещо подобно, докато вървеше през тълпите. Беше почти сигурен, че ще отведе Александрия извън града. Каквото и да приближаваше, не искаше тя да пострада.

Новата работилница беше много по-голяма, заемаше цели два етажа от добре поддържана сграда. Вратата беше отворена. Брут присви очи и извади меча си. Щеше да е глупак, ако влезеше неподготвен в опасна ситуация, а в този случай ситуацията май беше точно такава.

Вътрешността беше пет пъти по-огромна от малкото магазинче на Табик. Брут спря на прага. Александрия и Табик стояха с още двама мъже. Срещу тях имаше четирима други, от онези, които се мотаеха навсякъде по улиците. Никой от тях не го видя. Брут бавно тръгна напред покрай огромната нова пещ. Пращенето на огъня в нея заглушаваше леките стъпки на сандалите му по каменния под.

Внезапно единият от двамата мъже пристъпи напред и бутна Александрия на пода.

Брут изкрещя и се втурна напред. Четиримата се извъртяха към него. Двамата имаха ножове, а другите двама — мечове, но това не спря устрема му. Александрия изкрещя диво и единствено отчаянието в гласа й го накара да не нанесе първия удар.

— Не, Брут! Недей!

Мъжете, които я заплашваха, бяха професионалисти, разбра го веднага. Пристъпваха на една страна, готови за нападение. Брут отпусна меча си и пристъпи в обхвата на остриетата им, все едно нямаше от какво да се бои.

— Какво става тук? — попита той, втренчен в мъжа, който беше бутнал Александрия.

— Нищо, което да те засяга, момче — каза един от мъжете и насочи меча си към него, за да го накара да отстъпи. Брут го погледна невъзмутимо.

— Ти наистина нямаш представа с кого говориш, нали? — попита той и се ухили грозно. Върхът на меча му очертаваше малки кръгчета във въздуха, макар наглед да го държеше лениво. Лекото движение сякаш прикова погледите на непознатите. Имаше нещо ужасяващо в начина, по който Брут стоеше съвсем спокойно пред оръжията им, и увереността му ги обезпокои.

— Кои са тези? — попита Брут, без да поглежда Александрия.

— Бирници на Клодий — отвърна тя, докато се изправяше. — Искат повече пари, отколкото имаме. Повече, отколкото печелим. Но не бива да ги убиваш.

Брут се намръщи.

— И защо не? На никого няма да липсват.

Един от насилниците се обади:

— Защото това хубаво момиче няма да хареса какво ще й направят нашите приятели, момче. Така че пусни меча и…

Брут му преряза гърлото и изобщо не го погледна как падна. Гледаше останалите. Въпреки че беше само на сантиметри от оръжията им, те не се осмеляваха да помръднат.

— Друг някой да иска да каже нещо? — попита той.

Те го гледаха ококорени — всички чуваха гъргоренето, което идваше от пода. Никой не погледна надолу.

— О, богове, не! — чу Брут шепота на Александрия.

Не й обърна внимание — изчакваше някой от мъжете да наруши тишината. Беше виждал как Рений плаши цели тълпи, но пък винаги имаше и глупаци. Мъжете сковано се отдръпнаха извън обсега на меча му и Брут направи твърда крачка към тях.

— Без никакви подигравки повече, момчета. Никакви викове, след като си тръгнете. Просто си вървете. Ще ви намеря, ако се наложи.

Мъжете се заспоглеждаха, но нито един от тях не се обади. Изнизаха се покрай пещта и се измъкнаха през вратата. Последният я затвори внимателно.

Александрия беше пребледняла от гняв и страх.

— Така значи — каза тя. — Нямаш представа какво направи. Те ще се върнат с много други и ще изгорят работилницата до основи. Богове, Брут, не чу ли какво ти казах?

— Чух, но сега съм тук — отвърна той и обърса меча си в дрехите на трупа на пода.

— За колко време? Ние ще трябва да живеем с тях, когато ти се върнеш при легионите си, не осъзнаваш ли това?

Брут усети как в него се разпалва гняв. Беше му предостатъчно, че Юлий го критикуваше.

— Значи трябваше просто да гледам? Така ли? Не съм такъв, за какъвто ме мислиш, щом очакваш просто да стоя и да кротувам, когато те заплашват.

— Той е прав, Александрия — намеси се Табик. — Вече няма връщане назад, но и Клодий няма просто да забрави за нас. Ще трябва да спим в работилницата следващите няколко нощи. Ти ще останеш ли с нас, Брут?

Брут погледна Александрия. Това не беше точно посрещането, което си беше представял по пътя на юг, но само сви рамене.

— Разбира се. Поне ще си спестя наема. А сега дали ще получа целувка за добре дошъл, или не? Естествено не от теб, Табик.

— Първо се отърви от тоя труп — изсумтя Александрия.

Брут въздъхна, хвана убития за глезените и го повлече по каменните плочи.

— Никога не съм виждал някой толкова бърз — каза Тед.

— Той спечели турнира на Цезар — каза Александрия. — Не помниш ли?

Тед подсвирна.

— Сребърните доспехи? Не мога да повярвам. Аз също спечелих малко, — като заложих на него. Искаш ли да остана тази нощ? Може да се окаже дълга, когато Клодий открие какво е станало с неговия човек.

— Можеш ли да останеш?

Старият войник погледна притеснено настрана, после каза сърдито:

— Естествено, че мога. Ще извикам и сина ми, с твое позволение. — Изкашля се, за да прикрие неудобството си. — Ако тази нощ пратят хора срещу нас, ще е добре да имаме някой да наблюдава на покрива. Там няма да създава проблеми.

— Ще заведа жена ми и децата при сестра й за няколко дни — каза Табик. — После ще мина през старата улица и ще видя дали не мога да доведа две жилави момчета за тази нощ. Залостете вратата и ме чакайте.

Хората на Клодий се върнаха по тъмно, с лампи, за да изгорят магазина. Синът на Тед се спусна по стълбите, за да ги предупреди, и Брут изруга. Беше взел сребърната си броня и сега я навличаше. Огледа разнородната група, която се беше събрала около пещта. Табик беше довел четирима младежи от работилниците по старата им улица. Имаха добри оръжия, но Брут се съмняваше, че ще могат да направят нещо повече от това да мушкат с тях напосоки. През последния час преди падането на тъмнината ги беше обучавал на значението на повторната атака. Сега очите им блестяха на светлината на лампата, докато гледаха воина в сребърна броня, който стоеше пред тях.

— Ще трябва да излезем и да ги пресрещнем вън, щом са дошли да палят. И е добре да имаме ведра с вода, в случай че ни отблъснат. Ако са много, ще е… трудно. Кой идва?

Четирите момчета вдигнаха като един мечове си. Тед също вдигна ръка, но Брут поклати глава.

— Ти не. Навън един повече няма да е от значение, но ако минат през нас, някой трябва да е тук да пази Александрия. Не искам да е сама.

Брут я погледна и се навъси. Тя беше отказала да отиде със съпругата и децата на Табик и сега той се боеше за нея.

— Ако влязат, Тед ще ги задържи, докато ти стигнеш до задните стълби, нали? Синът му ще те преведе по уличките. Тук не е място за теб, особено ако са голяма група. Знаеш какво може да ти се случи.

Предупреждението му я постресна, но тя все пак вирна брадичка.

— Този магазин е мой. Няма да бягам.

Брут я гледаше, раздвоен между възхищението и гнева. Хвърли й една малка кама и тя ловко я хвана във въздуха и провери острието. В мрака кожата й беше бяла като мляко.

— Ако минат през нас, ще ти потрябва — каза й нежно той. — Не искам да се притеснявам какво могат да ти направят.

Преди тя да отговори, крясъците на улицата се засилиха и Брут въздъхна, извади меча си и разкърши рамене.

— Добре, момчета. Почваме. Правете каквото ви казах и ще имате спомени, на които да се радвате. Паникьосате ли се, майките ви ще носят траур. Ясен ли съм?

Табик цъкна с език, а младежите кимнаха мълчаливо, изпълнени със страхопочитание към сребърния воин. Без да ги чака, Брут тръгна към вратата и я отвори със замах. По бронята му заиграха оранжеви отблясъци.

Брут сухо преглътна, когато видя колко много мъже са изпратени, за да им дадат урок. И все пак тълпата се люшна назад, щом той излезе с младежите. Бяха само петимата, рамо до рамо, но едно беше да плашиш кротки занаятчии, а съвсем друго да нападнеш добре въоръжени мъже. Пък и всички в тълпата познаха сребърната му броня и виковете и смехът изведнъж секнаха. Брут чуваше пукането на факлите им, докато те го гледаха зяпнали; очите им отразяваха мътната оранжева светлина и блестяха като на глутница кучета.

Рений му беше казвал, че един силен мъж може да се справи с тълпа, ако поеме инициативата и я задържи. Беше казал и че най-голямата заблуда на тълпата е да разчита на броя си. И че никой не очаква сериозно да умре, когато е заобиколен от приятели, и че тази увереност може да ги накара да се втурнат срещу мечове, срещу които не биха се осмелили да се изправят сами. Брут се надяваше да не са пили. Пое си дълбоко дъх и извика:

— Нямате работа тук. Аз съм командирът на Трети Галски и ви казвам да се приберете в домовете при семействата си. Имам стрелци с лъкове на покрива. Не се посрамвайте да нападнете старците и жените в тази къща.

За момент му се прииска Юлий да е с него. Юлий щеше да намери думи, за да ги накара да се откажат. И несъмнено накрая щяха да го понесат по улиците и да се влеят в новия му легион. Самата мисъл за това накара Брут да се усмихне въпреки напрежението и тези, които видяха усмивката му, се поколебаха. Някои се размърдаха в тъмнината. Ако Брут имаше два дни, може би щеше да събере неколцина добри бойци, които да постави на покрива, но сега там беше само синът на Тед — и беше невъоръжен.

Внезапен трясък накара всички да подскочат — една керемида падна от покрива и се пръсна на плочника. Никой не пострада, но Брут видя, че натрапниците нервно поглеждат нагоре. Зачуди се дали е било случайно, или след миг младежът ще последва керемидата и ще се изтърси сред тълпата като смотаняк, какъвто всъщност беше.

— Махай се! — извика някой от тълпата. Останалите изреваха в знак на съгласие.

— Аз съм войник на Рим, кучи сине! — извика Брут. — Не бягам от роби. Не бягам от племената в Галия. Да не сте по-добри от тях?

Виждаше, че това не са войници. Мотаеха се и се побутваха, но никой нямаше властта да ги накара да тръгнат срещу мечовете на мъжете пред магазина.

— Ще ви кажа още нещо — изкрещя Брут. — Мислите, че сте защитени, нали, момчета? Когато Цезар се върне от Галия, ще намери всеки, който е заплашвал приятелите му. Сериозно говоря, момчета. Всичко се знае. На някои от вас вече им е платено за това. Има списък с имената ви и къде да ви намерят. Повярвайте ми. Цезар няма да ви прости.

В тъмнината нямаше как да е сигурен, но му се стори, че тълпата намалява и последните започват да се измъкват. Без значение с какво ги държеше Клодий, името на Юлий от години се четеше на всеки ъгъл и всички знаеха, че той не прощава.

След малко пред Брут и четиримата младежи останаха само петнайсетина души, несъмнено първоначалната група, която Клодий беше изпратил да подпали работилницата. Никой от тях не можеше да се откаже, защото на следващата сутрин щеше да бъде измъкнат грубо от леглото си. Брут виждаше, че лицата им блестят от пот, и им заговори по-спокойно: знаеше, че отчаянието им може само да нарасне при заплахи.

— Ако бях на ваше място, момчета, щях да се махна от града за известно време. Ариминум е достатъчно спокоен и там винаги има работа по доковете за онези, които нямат нищо против да се поизпотят малко.

Те се заозъртаха хем гневно, хем нерешително назад. Все още бяха прекалено много, за да може Брут да смята, че ще успее да ги победи, ако нападнат. Оръжията им отразяваха светлината на факлите, а в твърдите им лица нямаше и следа от слабост. Той погледна младежите от двете си страни, забеляза колко са напрегнати и прошепна:

— Нито дума, момчета. И не помръдвайте, докато не ви кажа.

С отвратено сумтене един от мъжете хвърли факлата си на земята и си тръгна. Още двама го последваха, а останалите мълчаливо се спогледаха. После, на групи от по двама-трима, си тръгнаха и те и на улицата остана само шепа мъже.

— Ако бях отмъстителен, щях да ви посека на мига — каза Брут. — Хайде, махайте се. Не може да стоите тук цяла нощ.

Един от тях направи грозна гримаса.

— Знаеш, че Клодий няма да остави това да ти се размине. На сутринта ще обърне и ада наопаки.

— Може би. Но може и да успея да поговоря с него преди това. Може да се окаже разумен мъж.

— Не го познаваш май. — Мъжът се подсмихна.

Брут започна да се отпуска.

— Няма ли да се прибирате вече де? Наистина е доста студено.

Мъжът погледна последните двама от придружителите си.

— Мисля, че да. Вярно ли е това, което каза?

— Кое по-точно? — отвърна Брут, мислеше за несъществуващите лъкове.

— Че си приятел на Цезар?

— Като братя сме — отвърна Брут небрежно.

— Той е добър римлянин. Някои от нас няма да имат нищо против да го видят да се завръща. Поне тези със семейства.

— Е, няма да кисне вечно в Галия — отговори Брут.

Мъжът кимна и изчезна в тъмнината с приятелите си.

Глава 36

Цяла седмица Брут спа на пода в магазина. В нощта след проваленото нападение отиде до къщата на Клодий в центъра на града, но видя, че е по-добре защитена и от крепост и пълна с въоръжени мъже. С дните усещането му за беда само се засилваше. Все едно градът бе затаил дъх.

Въпреки че Табик прие съвета му и бе преместил семейството си, Александрия ставаше все по-раздразнителна с всеки ден, в който й се налагаше да спи на твърдия под. Цялата й собственост беше в новата къща — от стените и пода до запасите ценни метали и огромните пещи. Тя нямаше да ги изостави и Брут не можеше да се върне на север, докато усещаше опасността.

Четиримата младежи също останаха с тях. Табик им беше предложил заплата като постоянна охрана, но те отказаха пари — за тях Брут бе станал полубог, който ги беше извикал на помощ. В замяна Брут прекарваше по няколко часа всеки ден, за да ги обучава как да използват мечовете си.

Напрегнатите тълпи оредяваха към пладне, когато хората си даваха почивка за обяд. Тогава Брут излизаше с един-двама от младежите — за храна и информация. Винаги можеха да приготвят топла храна в пещите, но обичайните клюки по пазарите сякаш бяха на свършване. В най-добрия случай Брут можеше да улови само откъслечна информация тук-там. Липсваше му присъствието на майка му в града — без нея нямаше как да разбере подробности за срещите в сената. Усещаше увеличаващата се ярост и напрежение, които обвиваха все по-плътно града с всяка изминала нощ.

Въпреки че Помпей се беше върнал в Рим, по улиците нямаше никакъв ред, особено след мръкване. Нощем Брут и останалите се будеха по няколко пъти от врявата на сбивания. От покрива можеха да видят далечния блясък на огньове в лабиринта на уличките. Бандитите не направиха втори опит да нападнат работилницата, но Брут се притесняваше, че господарите им са им възложили някоя доста по-сериозна задача.

В средата на втората седмица по пазарите плъзна новината, че насилниците на Клодий нападнали къщата на оратора Цицерон — опитали се да го приклещят вътре и я подпалили, но той успял да избяга. Но нямаше настроения срещу Клодий, което за Брут беше още един знак, че в града вече няма закон. Споровете му с Александрия станаха по-разгорещени и най-после тя се съгласи да тръгне и да изчака края на кризата в имението на Юлий. Рим бързо се превръщаше в бойно поле през нощта, а работилницата не беше по-ценна от живота им. Но за бившата робиня Александрия работилницата беше символ на всичко, което беше постигнала, и тя плака горчиво, че се налага да я изостави заради бандите.

Брут отиде до къщата й, за да вземе дрехите й, и се върна с майката на Октавиан Атия.

Всеки ден се превръщаше в агония от ярост за младия военачалник. Ако беше сам, щеше да е лесно да се присъедини към легиона на Помпей. Но ситуацията беше такава, че хората, които очакваха от него сигурност, сякаш се увеличаваха с всеки ден. Сестрата на Табик доведе съпруга си и децата си на сигурно в работилницата, дойдоха и трите малки дъщери на Табик. Семействата на младежите увеличиха броя им още повече и Брут се ужасяваше от мисълта, че трябва да преведе двайсет и седем души през града, дори и през деня. Но когато сенатът обяви вечерен час след залез-слънце, Брут реши, че не може да чака повече. Явно само миролюбивите хора се подчиняваха на разпореждането. Вечерният час нямаше никакъв ефект върху обикалящите банди и същата нощ улиците до магазина бяха подпалени и тъмнината се изпълни с жалостни писъци, които скоро заглъхнаха.

Когато на следващата сутрин вцепененият град се събуди, Брут въоръжи групата с всичко, което Табик можа да намери — от мечове и ножове до метални пръти.

— Сега по улиците е относително спокойно, но сигурно ще видите неща, които ще ви накарат да спрете — каза Брут. Знаеше, че те очакват от него сигурност, и се насили да остане весел, за да отговори на доверието им. — Без значение какво се случва обаче, няма да спираме. Разбрахте ли всички? Ако ни нападнат, бием се и продължаваме. Просто трябва да минем през портите — имението е само на няколко часа от града. Там ще сме на сигурно място, докато градът се успокои.

Носеше сребърната си броня, вече беше потъмняла от мръсотия и сажди. Всички го гледаха и кимаха.

— Всичко ще се оправи до няколко дни — продължи той. — Повярвайте ми, виждал съм и по-лоши неща.

Замисли се какво му беше разказвал Юлий за гражданската война между Марий и Сула и му се прииска приятелят му да е тук. Въпреки че имаше моменти, когато го мразеше, Юлий бе един от малцината, които би искал да са до него в криза. Е, на първо място беше Рений.

— Готови ли сте всички? — попита Брут, пое си дълбоко дъх, отвори вратата към улицата и надзърна навън.

По ъглите се бяха натрупали боклуци и нечистотии и подивелите кучета — приличаха на скелети — ръмжаха и лаеха. Миришеше на дим. Брут видя група въоръжени мъже, които се мотаеха на кръстовището, все едно бяха собственици на града.

— Добре. Значи вървите бързо и ме следвате — каза той. Гласът му издаваше напрежението му.

Излязоха на улицата и групата на кръстовището се размърда. Брут изруга през зъби. Едно от малките момиченца започна да плаче и сестрата на Табик го вдигна и започна да го успокоява.

— Ще ни пуснат ли да минем? — прошепна Табик до рамото на Брут.

— Не знам — отвърна Брут. Гледаше групата. Бяха десетина, целите в сажди и със зачервени очи. Брут разбра, че ще нападнат и при най-малката проява на слабост.

Мъжете извадиха оръжия и тръгнаха да им пресекат пътя. Брут пак изруга.

— Табик? Ако падна, не спирай. Александрия също е от имението. Няма да ви върнат.

Брут забърза напред и извади меча си с едно плавно движение. Беше изпълнен с гняв, че мъже като тези заплашват невинността на неговия град. Това накърняваше нещата, в които вярваше, и той продължи напред, пришпорен от хленченето на децата зад себе си.

Мъжете се пръснаха, когато Брут отряза главата на първия — тялото се свлече на земята — и в следващия миг уби още двама. Останалите се развикаха ужасено. Брут им обърна гръб и се върна при групата. Табик и Александрия се опитваха да попречат на децата да поглеждат към кървавите трупове.

— Чакали — каза кратко той, когато се присъедини към тях. Децата го погледнаха ужасени и той осъзна, че сребърната му броня е оплискана в кръв. Едно от по-малките започна да плаче и да го сочи.

— Продължавайте към портата! — сопна се той, внезапно ядосан на всички. Мястото му беше с легиона в Рим, а не да се прави на пастир на изплашени момиченца. Погледна назад и видя, че мъжете отново са се събрали и гледат ядосано след тях. Но не направиха и крачка да ги последват и Брут изръмжа и плю от отвращение.

Улиците на практика бяха пусти. Доколкото беше възможно, Брут следваше главните, но дори и тук нямаше и следа от нормалния живот на града. Огромният пазар за месо, собственост на Милон, беше празен и изоставен, само вятърът гонеше листа и боклуци в краката им. Минаха покрай цяла редица опожарени къщи и магазини и едно от децата изпищя при вида на овъглено тяло на една от вратите. Александрия затисна очите на детето с ръка, докато не отминаха, ръцете й трепереха.

— Стигнахме портата — каза Табик, за да ги разведри, но още докато говореше, иззад ъгъла се появиха пияни смеещи се мъже — и замръзнаха, щом видяха Брут. Както и онези одеве, бяха изцапани със сажди и мръсотия от пожарите, които бяха запалили. Само очите и зъбите им блестяха. Заизваждаха оръжията си.

— Пуснете ни да минем — изрева им Брут така, че дори изплаши децата.

Мъжете само се разхилиха, като погледнаха парцаливата група след него. Веселието им рязко пресекна, когато Брут се втурна към тях и почна да сече в дива ярост. Мечът му беше закален от най-прочутия испански майстор на оръжия и всеки от ударите му минаваше през дрехи и плът, а край него се плискаше кръв. Но и техните оръжия го улучваха.

Един тежък удар го повали на коляно и Брут изръмжа като животно, скочи напред с подновена сила и заби меча си изотдолу в гърдите на противника си. Острието мина през ребрата — и изведнъж Брут беше разтърсен от удара на секира. Беше прицелен във врата му, но удари сребърната му броня и острието се заклещи. Той не чувстваше болка от раните си, само смътно осъзнаваше, че Табик е до него с по-младите мъже. Беше изцяло погълнат от битката и обзет от желание да убива. Гласът на Табик най-после достигна до него през яростта му и Брут спря, за да огледа касапницата около себе си.

Нито един от насилниците не беше оживял. Камъните на пътя бяха покрити с тела, заобиколени от разрастващи се тъмни локви.

— Добре, момче, свърши — чу гласа на Табик като от огромно разстояние. Почувства как силните пръсти на мъжа го хващат за врата, където беше заклещена брадвата, и умът му започна да се прояснява. По бронята му течеше кръв. Той погледна надолу и видя и дълбока рана на бедрото си. Мушна пръст в дупката, учуден от липсата на болка.

Посочи портата с меча си. Бяха толкова близо, че мисълта да спрат беше непоносима. Александрия разкъса дрехата си, за да превърже крака му; той дишаше задъхано като куче и чакаше дишането му да се успокои, за да им каже да продължат.

— Не се осмелявам да изтегля тази брадва, преди да разбера колко дълбока е раната — каза Табик. — Преметни ръка през рамото ми, момче. Аз ще ти нося меча.

Брут кимна и преглътна червена слюнка. После успя да каже:

— Не спирайте.

Един от младите мъже го подхвана от другата страна и заедно преминаха под сянката на портата. Беше безлюдно. Когато излязоха на пътя, заваля лек сняг, а вятърът отнесе мириса на дим и кръв.

Клодий вдиша дълбоко студения въздух и огледа форума. Беше хвърлил всичко в последния отчаян опит да унищожи Милон и битката беше преминала през центъра на града и накрая се бе изсипала във форума.

Повече от три хиляди мъже се биеха на групи и двойки. Нямаше тактика, нямаше маневри. Всеки се биеше с всеки, без да различава приятел от враг.

Снегът заваля по-силно и стана на кървава пяна в краката на охранителите му, когато група гладиатори на Милон се опита да достигне до Клодий. Той отстъпи към стъпалата на храма и помисли дали да не влезе в него, въпреки че знаеше, че това няма да го спаси от враговете му.

Къде побеждаваха мъжете му? Беше невъзможно да се каже. Нещата бяха започнали доста добре. Легионът на Помпей беше изпратен далече на изток в града, за да потушава фалшиви бунтове и пожари. Мъжете на Милон бяха разпръснати из целия град и Клодий удари къщата му. Господарят обаче не беше там и атаката пропадна. Клодий продължи да го търси, отчаяно решен да го довърши. Това трябваше да приключи със смъртта на единия от тях.

Не можеше да каже кога точно мълчаливата им война беше избухнала в открит конфликт, но ето че сега се биеше за живота си на форума, снегът се стелеше около него, а сградата ги гледаше невъзмутимо.

Още мъже се втурнаха във форума от една странична улица и Клодий въздъхна облекчено, като видя, че са от неговите. Също като гладиаторите на Милон, те носеха брони и забързаха през биещите се мъже, за да стигнат до него.

Трима души скочиха към него с извадени мечове. Клодий повали първия, но вторият заби нож в гърдите му и той ахна. Почувства всеки сантиметър от метала — беше по-студен от снега. Мъжът го изтегли от тялото му, но го нападна и третият и сенаторът изрева в агония — оръжията отново и отново се забиваха в него.

Той се свлече на колене, огромната му сила го напусна. И въпреки това мъжът продължаваше да го ръга и мушка. Хората на Клодий обезумяха от ярост, но когато най-после откъснаха убиеца от сенатора, Клодий падна в кървавия сняг. Последното, което видя, бяха стъпалата на сената, а последното, което чу — роговете на легиона на Помпей в далечината.

Легионът започна да унищожава наред всички на форума и Милон със съжаление трябваше да отстъпи. Тези, които бяха прекалено бавни или бяха погълнати от собствените си битки, бяха посечени на място и Милон завика на хората си да се измъкват. Бе изкрещял от въодушевление, когато Клодий падна, но сега трябваше да намери сигурно място, където да направи планове и да събере отново силите си. Вече нищо нямаше да стои на пътя му, стига да оцелееше след атаката на легиона. Хукна през снега с останалите — бягаха със стотици, като плъхове.

За съвсем кратко време огромното пространство на форума беше опразнено и снегът започна да покрива труповете. Вятърът свиреше в храмовете. Офицерите на легиона раздаваха заповеди. Кохортите бяха разпратени по постовете си из града. Започнаха да пристигат все повече доклади, че в Есквилин са избухнали бунтове. Помпей остави хиляда души да контролират центъра на града и поведе три кохорти на север.

— Разчистете улиците — заповяда той. — Мирните граждани да се приберат, докато не се справим с бандитите и не въдворим ред.

Зад него нови огньове осветиха сивото небе. Снегът продължаваше да вали.

През нощта градът се разбуни. Тялото на Клодий беше отнесено в храма на Минерва и хиляди мъже се стекоха към сградата, подивели от мъка и гняв заради смъртта на своя господар. Легионерите не можеха да се справят с последователите на Клодий, които тръгнаха да търсят Милон и сподвижниците му. По улиците се водеха множество битки, лумнаха пожари. На два пъти легионерите бяха принудени да отстъпят, понеже ги нападаха от всички страни в лабиринта от тесни улички — градът не беше място, където можеше да се води истинска битка. Хората на Клодий ги примамваха, като караха жените да пищят, и после се нахвърляха върху тях от засада Помпей беше принуден да се оттегли към сградата на сената. Успя да ги отблъсне, но заприиждаха нови. Като че ли всеки мъж в Рим се беше въоръжил и беше на улицата — броят им надвишаваше много този на легионерите. Помпей реши да се оттегли на стълбите на сената и да събере там останалите му войници, погледна натам и зяпна от ужас, като видя около сградата хиляди пламтящи факли.

Гражданите бяха разбили бронзовите врати и внасяха Клодий в пълния мрак вътре. Помпей видя как окървавеното тяло на сенатора се люшка, докато го носят по стълбите.

Форумът беше пълен с въоръжени мъже, всички крещяха и ревяха. Помпей се поколеба. Не беше бягал никога и от нищо, но това, което наблюдаваше в момента, беше краят на всичко, което обичаше в Рим. Въпреки това знаеше, че хората му ще бъдат разбити, ако ги поведе към сената. Сякаш половината град се беше събрал там.

Видя проблясването на огън във вътрешността на тъмната сграда. Мъжете на покритите със сняг стъпала закрещяха и заразмахваха мечовете си. От входната врата излезе сивкав дим и Помпей почувства как по студената кожа на лицето му се стичат горещи сълзи.

— Театърът ми. Преподредете се в театъра ми — извика той на войниците си.

Обзе го дива ярост, че е принуден да се оттегли от сърцето на своя град. Знаеше, че само зората може да доведе до края на това безумие. Насилниците бяха унищожили реда и закона и бяха пияни от новопридобитата си слава. Но когато дойдеше сутринта, щяха да са изцедени и изтощени, ужасени от това, което са направили. И тогава той щеше да въведе ред и да го запише с желязо и кръв.

Слабата утринна светлина струеше през високите прозорци на театъра на Помпей и озаряваше редиците мъже, които беше събрал от целия град. Освен сенаторите Помпей беше изпратил центуриите си да съберат трибуните, магистратите, едилите, квесторите, преторите и всички останали нива на власт в Рим. Повече от хиляда мъже седяха по широките редици около централната сцена и гледаха надолу към Помпей, навъсени от страх и изтощение.

Помпей се изкашля и потърка настръхналите си голи ръце. Театърът не беше отоплен и дъхът на събралите се се вдигаше на пара.

— Случилото се нощес беше най-близо до края на Рим — започна Помпей.

Всички стояха замръзнали като статуи, но Помпей видя на лицата им да се изписва решителност. Всички дребни вражди бяха забравени пред лицето на събитията от предишната нощ. Знаеше, че те биха направили всичко, за да възстановят мира в града преди падането на следващата нощ.

— Всички сте чули, че Клодий беше убит при сбиванията, а тялото му беше изгорено в курията. Самият сенат също стана на пепел. Голяма част от града е разрушена от пожари, трупове задръстват всяка улица и канал. Градът е в хаос, без храна и вода в много квартали. До довечера хората ще изгладнеят и насилието ще започне отново.

Той замълча. Тишината беше пълна.

— Войниците ми заловиха сенатор Милон на зазоряване, когато се опитвал да избяга от града. Имам намерение да претърся града за остатъците от сподвижниците му, но съдебните дела ще им дадат време да се прегрупират и превъоръжат. Нямам намерение да им давам втора възможност, приятели. — Той си пое дълбоко дъх. — Извиках ви тук, за да ми гласувате правомощията на диктатор. Ако остана обвързан от законите, не мога да отговарям за мира в града нито тази нощ, нито която и да било друга. Искам от вас да се изправите и да потвърдите това.

Почти като един хилядата членове на управляващата класа станаха. Помпей изчака малко, после кимна с жестоко задоволство и им махна да седнат.

— Стоя пред вас като диктатор — високо заяви той. — И от този момент обявявам военно положение в града. По залез-слънце ще бъде наложен нов вечерен час и всеки, който бъде заловен на улицата след него, ще бъде екзекутиран незабавно. Моят легион ще плени водачите и мъченията ще ни дадат имената на ключовите фигури от редиците на уличните банди. Обявявам, че тази сграда ще бъде седалище на управлението, докато не бъде построена нова сграда на сената. Храната ще се разпределя във форума, при северната и при южната порта, до приключване на, извънредното положение.

Огледа редиците и се поусмихна. Сега щеше малко да ги заболи.

— Всеки от вас ще плати данък от сто хиляди сестерции или една десета от богатството си, ако е по-голямо. Сенатската съкровищница е плячкосана, а имаме нужда от пари, за да изправим града на крака. Ще получите отплата, когато сандъците отново се напълнят, но дотогава това е необходима мярка.

Мърморене на недоволство премина през отекващата зала, но недоволните бяха съвсем малка група. Останалите бяха принудени да погледнат твърдо на факта, че всичко, което са смятали за солидно, е много крехко, и не се колебаеха да платят за сигурността си. Помпей съжаляваше, че Крас не е тук. Можеше да измъкне от него по-голяма сума. Изпращането на писмо с молба нямаше да има силата на личен разговор, но това не можеше да се промени.

След кратък поглед към бележките си продължи:

— Ще извикам един легион от Гърция, но докато те стигнат до града, имаме нужда от всеки мъж, който може да върти меч. Онези от вас, които имат охрана, ще дадат броя й на писарите, преди да си тръгнат. Трябва да знам на колко мъже можем да се доверим в случай на следващи размирици. Моят легион понесе тежки загуби тази нощ и трябва да се попълни. Това е от първостепенно значение, ако имаме намерение да разбием бандите, преди отново да са набрали сила. Ще екзекутирам последователите на Милон и Клодий без церемонии или публично оповестяване.

— Тази нощ ще бъде най-трудната, приятели — приключи той. — Ако я преживеем, редът бавно ще се възстанови. Впоследствие ще наложа такса на всички жители по римските земи, за да можем да възстановим града.

Все още забелязваше сковаващ страх върху много от лицата пред себе си, но по други се проявяваше първият блясък на надеждата. Поиска мненията им и мнозина се изправиха, за да попитат за подробностите на новото управление. Помпей се отпусна — знаеше точно как да отговори на въпросите им. Почувства се, все едно бяха на заседание на сената. Това даваше надежда — на всички.

Глава 37

Брут седна на пъна на стария дъб, който беше отсякъл заедно с Тубрук, и подпря тоягата си до коленете си. В зелената гора беше лесно да си спомни усмивката на стария гладиатор, когато го бе посрещнал преди толкова години.

Смръщи се, протегна крака си и почеса пурпурната линия, която минаваше от коляното му почти до слабините. Подобна линия като шев минаваше през ключицата му и показваше колко близо е бил до смъртта. И двете рани се бяха възпалили и той не си спомняше много от първата седмица в имението. Клавдия каза, че бил щастливец, че не е загубил крака си, но раната най-после се беше затворила, въпреки че го сърбеше непоносимо. В съзнанието му се върна неясният образ на това как го почистват с мокър парцал и той се намръщи от притеснение. Юлия се беше превърнала в млада жена с много от красотата на майка си. Помисли, че Александрия вероятно я е извикала за разговор насаме относно грижите за него. Естествено имаше само няколко дни, в които тя не беше идвала при него, и когато я видя, очите й проблясваха като на Корнелия, когато беше ядосана. След този момент само Александрия го почистваше от потта и мръсотията.

Брут се усмихна криво. Александрия се отнасяше към него като към болен кон и го търкаше с груба безпристрастност, след което той засияваше от чистота. Беше истинско облекчение, когато най-накрая беше достатъчно силен, за да може сам да слезе до банята и да се измие. Тя със сигурност щеше да му смъкне кожата, ако се беше залежал по-дълго.

В гората беше спокойно. Птица запя в някакво дърво наблизо и той погледна криволичещата пътека. Спомни си двете момчета, които тичаха през храстите по своя път към това да се превърнат в мъже. Тогава приятелството беше просто нещо и двамата с Юлий го приемаха за даденост. Брут си спомни как бяха притиснали кървавите си ръце — сякаш целият живот можеше да бъде сведен до прости клетви и действия. Беше странно да погледне назад към онези дни, толкова много неща се бяха случили. Имаше времена, когато беше горд от мъжа, в който се беше превърнал, и други, в които би дал всичко отново да е момче и всички избори все още да са пред него. Имаше толкова много неща, които би променил, ако можеше.

През онези дълги лета двамата сякаш бяха безсмъртни. Знаеха, че Тубрук винаги ще е до тях да ги пази, и бъдещето беше просто възможност да продължат приятелството си през годините и в други земи. Нищо не можеше да застане между тях, дори и самият Рим да се сринеше.

Извади ножа от колана си, пъхна върха под първия шев и дръпна конеца. Внимателно измъкна скъсания край през кожата и продължи така до последния възел. Беше мълчалив и съсредоточен, но докато приключи, беше мокър от пот. Хвърли лепкавия конец в храстите. Тънка капка кръв се спусна през светлите косъмчета на бедрото му и той я попи с палец.

Изправи се бавно и почувства световъртеж и слабост. Реши да остави шевовете на врата си за цял живот, въпреки че и те го сърбяха непоносимо.

— Знаех си, че ще те намеря тук — чу гласа на Юлия.

Обърна се към нея и се усмихна на безгрижната й стойка. От колко ли време го наблюдаваше. На колко години беше, на шестнайсет? Дългокрака и красива. Александрия нямаше да се зарадва, ако разбереше, че са говорили в гората, но пък той нямаше да й каже.

— Реших, че мога да опитам да походя. Кракът ми става по-силен, въпреки че ще мине известно време, преди да мога да разчитам на него.

— Когато оздравееш, ще се върнеш при баща ми — каза тя.

Това не беше въпрос, но той кимна.

— Най-много след няколко седмици. Сега, след като Помпей е диктатор, градът е достатъчно спокоен. Тогава всички ще ви оставим на спокойствие. И тук пак ще стане спокойно.

— Харесва ми да има хора тук — бързо отвърна тя. — Дори децата.

Брут се усмихна. Въпреки усилията на Табик и сестра му още на третия ден най-малките започнаха да тичат лудо, привлечени от гората и реката. Клавдия на три пъти беше спасила едно от удавяне в езерото. Беше странно колко бързо се възстановиха от ужасните събития и пътуването извън града. Брут предполагаше, че когато поглеждат назад към тази странна година от живота си, няма да си спомнят избитите мъже, или пък ако си ги спомнеха, това нямаше да е нищо в сравнение с първото яздене на кон в двора и как Табик ги придържа на седлото. Децата бяха странни същества.

Юлия беше наследила част от грацията на майка си. Косата й беше дълга и вързана на тила. Когато говореха, винаги се взираше в лицето му, все едно всяка негова дума беше ценна. Той се зачуди какво ли е било детството й в имението. Той винаги беше имал Юлий, но въпреки учителите и Клавдия детството на Юлия явно бе доста самотно.

— Разкажи ми за баща ми — каза тя и се приближи.

Болката в крака му ставаше непоносима и преди мускулите му да се свият, той взе тоягата и отново седна на пъна. Върна се към спомените си и се усмихна.

— Когато бяхме малки, обичахме да се катерим по това дърво. — И плесна пъна с ръка. — Юлий беше убеден, че може да се изкатери по всичко, и прекарваше часове по ниските клони, опитваше се да измисли начин как да се качи нагоре. Стъпваше на сплетените ми ръце, но дори и тогава следващият клон беше прекалено далече, за да го стигне, без да подскочи. Знаеше, че ако не успее, може да си счупи врата, а вероятно да събори и мен. — Той се разсмя на спомена.

Юлия се приближи и седна до него и той усети цветното масло, което използваше при къпане. Не знаеше от какво цвете е, но му напомняше за лятото. Вдиша дълбоко и само за момент си позволи да си представи как целува хладната кожа на шията й.

— И падна ли? — попита тя.

— Два пъти — изсумтя Брут. — Втория път ме повлече със себе си и си изкълчих китката. Той пък си насини бузата, все едно го бяха зашлевили яко, но въпреки това опита още веднъж и този път стигна клона. — Въздъхна. — После май спря да се катери. Нали беше успял — какво повече?

— Ще ми се да съм ви познавала тогава — каза замислено тя и той я погледна и поклати глава.

— Едва ли. Бяхме големи калпазани. Изненадващо е, че изобщо оживяхме.

— Той е щастливец, че си му приятел — каза момичето и леко се изчерви.

Брут внезапно се замисли как ли би възприела тази ситуация Александрия, ако случайно се разхождаше из гората и ги видеше. Момичето беше наистина привлекателно. Можеше да я помоли да се подпре на ръката й, докато вървяха през гората, и да си открадне някоя целувка. Ароматът на цветя изпълваше дробовете му. Той озапти непокорните си мисли.

— Трябва да се прибирам, Юлия. Сигурно и на теб ти е студено.

Напълно несъзнателно погледът му мина по шията й и към извивката на гърдите й. Знаеше, че тя е забелязала, и се ядоса на себе си. Погледна към гората и се изправи.

— Идваш ли? Скоро ще се стъмни.

— Кракът ти кърви — отвърна тя. — Беше прекалено рано да си вадиш конците.

— Не беше. Виждал съм достатъчно рани и мога да преценя. Отсега ще ходя и ще яздя всеки ден, за да си възвърна силата.

— Ще ти правя компания, ако искаш — каза тя. Очите й бяха огромни и тъмни и той се изкашля, за да прикрие колебанието си.

— Не мисля, че едно хубаво момиче трябва… — О, чудесно! Запъна се и спря. — Ще се върна сам, благодаря ти. — Тръгна сковано по пътеката, като се ругаеше тихо, но свирепо.

Под студените звезди Брут водеше кобилата си през двора към конюшните, леко задъхан след ездата. Александрия сигурно спеше в стаята си. Той се намръщи. Нищо не беше толкова просто, колкото искаше, особено с жените в живота му. Ако искаше спорове и сцени, щеше да си вземе съпруга. Усмихна се при тази мисъл, после вдигна глава към луната. Наслаждаваше се на тишината. И двамата трудно преживяваха дългите скучни седмици в имението след ужаса на размириците. Имаше моменти, когато изгаряше от желание да препуска с коня си или да се бие, или да я отведе в леглото за цял следобед. Тогава раната му го караше да побеснява. Не му помагаше фактът, че правенето на любов беше ограничено от неспособността му да коленичи — той мразеше да е слаб.

Мислеше, че я обича, но прекалено често се караха за дреболии и после се гледаха обидено. Повече от всичко мразеше дългото мълчание. Понякога се чудеше дали наистина са влюбени.

Конюшнята беше топла, особено след мразовития нощен въздух и студените звезди. Светлината на луната влизаше през високия прозорец и придаваше мек блясък на дъбовите прегради.

Беше спокойно място, само с тъмните силуети на конете за компания.

Все още му беше трудно да язди. Намръщи се при мисълта колко ниско е паднал. Само няколко мили през полето го бяха докарали почти до изтощение.

Докато четкаше кобилата, сламата зад него изпука и той замръзна. Кой още можеше да е буден в този час? Обърна се и видя Юлия, облегната на една колона. Лицето й беше бледо на слабата светлина.

— Къде си ходил по това време? — прошепна тя. Изглеждаше сякаш е станала от леглото, косата й бе разпусната. Беше се увила в някакъв мек чаршаф и той забеляза колко е стегнат около гърдите й. Зачуди се дали тя забелязва къде се спират очите му.

— Само няколко мили. Прекалено е студено за кобилката — каза той. Кобилата изпръхтя тихо и го побутна да продължи да я четка.

— Значи скоро ще си тръгнеш. Табик каза, че Помпей бил победил бандите.

— Така е. Той е твърд мъж — отвърна Брут.

Усещаше в гласа й напрежение, което не беше чувал досега. Дали беше от топлата конюшня, или от аромата на кожа и слама, или просто от близостта й, но усети, че се възбужда, и благодари на мрака, че скрива това от погледа й. Продължи да четка кобилата с дълги бръснещи движения.

— Баща ми ме е обещал на него. Казвал ли ти е? — внезапно попита тя. Малко заваляше думите. Брут спря и я погледна.

— Не.

— Клавдия казва, че трябва да съм поласкана. Той дори не е бил консул, когато са направили уговорката, а сега ще съм съпруга на диктатор.

— Ще те отведе далече оттук — тихо каза Брут.

— Към какво? За да ме гримират всеки ден робите и да не мога да яздя? Виждала съм жените на сенаторите. Гарги с хубави дрехи. И всяка нощ ще лягам със старец. Баща ми е жесток.

— Да, понякога е жесток — отвърна Брут. Щеше му се да й разкаже за жалката бедност, която беше виждал в града. Като съпруга на Помпей тя никога нямаше да познае глад или страх. Юлий беше направил хладен избор за дъщеря си, но имаше и по-лоши съдби, пък и това му беше донесло Галия. Брут внезапно видя как бракът ще свърже семействата — и може би да даде на Юлий наследник.

Колкото и да харесваше момичето, не можеше да не отбележи колко трябва да е била пазена, за да не опознае света такъв, какъвто е.

— Кога ще отидеш при него? — попита той.

Тя гневно отметна косата си.

— Вече трябваше да съм отишла, ако баща ми не беше далече. Просто любезност от страна на двамата. Сделката е сключена отдавна и пратеникът на Помпей вече пристигна — мили думи и подаръци. Достатъчно злато и сребро, за да се задуша. Ако можеше да видиш цената на роба, който изпратиха…

— Не, момиче, ти няма да си робиня за него. Нали носиш кръвта на баща си. За нула време ще започнеш да го въртиш на пръста си. Ще видиш.

Тя се приближи и той отново усети аромата на цветя. Тя пристъпи още една крачка и той я хвана за китките.

— Сега за какво мислиш? — Гласът му беше прегракнал. Нищо от това не му се струваше реално, още повече в полумрака. Гледаше бледата линия на шията й в сенките.

— Мисля, че няма да отида при него девствена — прошепна тя и се наведе, така че устните й докоснаха гърлото му. Той усети трепкащата топлина на дъха й и вече нищо друго нямаше значение.

— Да — успя да каже. — Няма.

Пусна китките й и смъкна чаршафа до кръста й. Гърдите й бяха бледи и идеални в тъмнината, с твърди зърна. Чу как дъхът й се ускорява, когато прокара ръка по гърба й, и усети, че трепери.

Започна да я целува, докато устата й не разтвори топлината си за него. Без повече думи я вдигна на ръце до една купа сено и я положи на нея. Раните му бяха само някаква далечна болка, която едва усещаше, докато се събличаше. Дъхът му беше пресекнат. Наложи си да се движи бавно, когато се наведе над нея, и нежните й устни отново се отвориха, за да извика.

Групата, която се събираше в двора, за да се върне в Рим, беше различна от прашните ужасени бегълци, които бяха потропали на портите преди почти два месеца. Клавдия беше казала на децата, че могат да идват да я виждат винаги когато поискат — едно-две трябваше да бъдат откъснати насила от нея. Старата бавачка обожаваше младите си питомци и тя плачеше.

Табик се изнервяше все повече всеки ден, прекаран извън града, и едва имаше търпение да тръгне сега, когато моментът най-после беше дошъл. Единствен той вече беше ходил няколко пъти до града — веднага щом забеляза, че портите отново се охраняват от легиона на Помпей. Работилницата беше оцеляла, въпреки пожарите в района. Вярно, беше ограбена, но огромната пещ, която беше сърцето на работата им, беше недокосната. Табик вече чертаеше планове за нова врата и ключалки, с които да смени счупените. Тъкмо неговите разкази за възстановеното спокойствие в града бяха довели докрай престоя им в имението. Помпей беше безжалостен в унищожаването на водачите на бандите и поне през деня градът беше започнал отново да прилича на себе си. Имаше слухове, че Крас е пратил огромна сума на сената, а стотици дърводелци се бяха заели с възстановяването му. Щеше да мине доста време, преди гражданите отново да помислят за лукс като бижута, но пък Табик щеше да е готов да им го осигури. Това щеше да е още една стъпка към забравянето на ужаса на размириците.

Брут би искал да остави крака си да почива още малко, но Александрия ставаше все по-студена към него с всеки ден. Не мислеше, че тя може да знае какво се беше случило в конюшнята, но имаше моменти, когато улавяше косите й погледи към него — все едно се чудеше кой е той. Без да е сигурен откъде точно знае, беше уверен, че ако остане в имението, това ще е последното им виждане.

Тъй като бяха далече на юг, пролетта беше дошла рано и дърветата в гората бяха започнали да разцъфват. Несъмнено Юлий щеше нетърпеливо да го очаква на север и Брут с нежелание осъзна, че е време да тръгва. Щеше да се върне при легионерите си — поради някаква причина обаче тази мисъл не го изпълваше с обичайния ентусиазъм. Стъпи на дървеното трупче, което вече му беше необходимо, за да се качи на седлото, и огледа крадешком двора, докато поемаше юздите. Юлия не беше излязла. Той усети острия поглед на Александрия, докато очите му търсеха момичето.

Един от робите отвори широко тежката порта — и в този момент се показа и Юлия.

— А, дойде значи! — каза Клавдия. — За малко да ги изпуснеш.

Юлия тръгна покрай всички, за да се сбогува и да приеме благодарностите им като господарка на дома. Брут гледаше внимателно как си говорят с Александрия — и двете се усмихваха и помежду им не се забелязваше напрежение. Стегна се, когато Юлия се приближи до него, но реагира естествено, когато тя се надигна, за да получи целувка за довиждане. Усети езика й да се насочва към устните му за момент и това го накара да замръзне от притеснение. Устата й имаше аромат на мед.

— Върни се — прошепна тя, докато той се изправяше на седлото, без да смее да погледне Александрия. Усещаше погледа й забит в тила му и знаеше, че страните му са пламнали, но се опитваше да се престори, че нищо не се е случило. Беше сигурен, че това не е нещо, което ще разкаже на Юлий.

Щом колоната тръгна, децата се развикаха и замахаха с ръце. Клавдия им беше приготвила лакомства и скоро те вече пъхаха мръсните си пръстчета в торбите. Брут хвърли последен поглед към имението, което познаваше от дете, за да го запази в спомените си. Макар че всичко друго в живота му можеше да се промени до неузнаваемост, някои неща си оставаха стабилни и му носеха хармония.

Глава 38

Факлите хвърляха отблясъци по златната корона на арверните. Жрецът я вдигна високо. В другата си ръка държеше златна огърлица.

Беше намазал тялото си с кръв и пръст в дълги линии и поради това почти се сливаше със сенките в храма. Гърдите му бяха голи, а брадата му беше намазана с глина и разделена на груби бели шипове, които трепкаха, докато говореше.

— Старият цар е мъртъв, арверни. Тялото му ще бъде изгорено, но името и делата му ще продължат да живеят. Той беше истински мъж, арверни. Стадата му наброяваха хиляди глави и десницата му беше силна чак до края. Той разпръсна семето си навред, за да даде живот на синове, и сега жените му скубят косите си и дерат лицата си от мъка. Няма да го видим повече.

Огледа племето, което се беше събрало в храма. За него самия това беше тежка нощ. Двайсет години беше приятел и съветник на стария цар и споделяше страховете му от бъдещето, когато възрастта и слабостта бяха започнали да отнемат дъха му. Кой от синовете му имаше силата да поведе племето в толкова трудни времена? Най-младият, Брай, беше още момче, а най-големият беше надут самохвалко, прекалено слаб там, където един цар трябва да бъде силен. Мадок нямаше да стане цар.

Свещеникът погледна Сингето, който стоеше на тъмния мрамор до братята си. Той беше достатъчно добър боец, за да ги поведе, но нравът му вече беше добил лоша слава сред арверните. Беше убил трима мъже в двубой, преди да стигне възрастта за посвещаване в мъжество, и старият жрец би дал всичко да има още няколко години живот, за да види как ще се развие.

Думите трябваше да бъдат казани, въпреки че жрецът усети студенина в сърцето си, когато си пое дъх да ги каже.

— Кой от вас ще вземе короната от ръката ми? Кой е заслужил правото да поведе арверните?

Тримата братя се спогледаха и Брай се усмихна и поклати глава.

— Това не е за мен. — И отстъпи крачка назад.

Сингето и Мадок се гледаха. Тишината стана потискаща.

— Аз съм най-големият — най-после каза Мадок. По страните му бе избила червенина от гняв.

— Да, но не ти си човекът, от когото имаме нужда сега — тихо промърмори Сингето. — Който и да вземе короната, трябва да се приготви за война… или да види племето ни унищожено.

Мадок изсумтя. Беше по-висок от брат си и се наведе заплашително над него.

— Виждаш ли армии в нашите земи? Покажи ми къде са. Посочи ми ги.

Сингето беше чувал това и преди.

— Те идват. Заминаха на север, но ще се върнат съвсем скоро. Срещнах се с водача им и той няма да ни остави да си живеем живота. Неговите хора вече обраха сеноните и продадоха хиляди в робство. Те не можаха да го спрат и сега техните жени плачат в полята. Той трябва да бъде победен, братко. Ти не си човекът, който може да го направи.

— Те бяха сенони, братко — изръмжа Мадок. — Арверните са мъже. Ако дойдат да ни притесняват, ще ги отблъснем.

— Не можеш ли да погледнеш по-далече? — сопна се Сингето. — Ти си сляп, както бяха слепи и сеноните. Ще направя от арверните факла в тъмнината, факла, която да събере останалите племена. Ще ги поведа срещу римляните, преди да са помели цяла Галия. Не можем да стоим повече сами.

— Ти си прекалено уплашен от тях, за да бъдеш цар, малкият — озъби се Мадок.

Сингето натисна устата му с ръка и го отблъсна.

— Няма да гледам как унищожаваш народа ни. Нека се изправим пред съда на небесата.

Мадок прекара език по зъбите си и усети вкуса на кръв. Погледът му стана по-твърд.

— Както искаш, малко братче. Огънят и боговете ни гледат. Такъв е законът.

Двамата се обърнаха към жреца и кимнаха.

— Донесете железата — каза той. — Решението ще бъде взето от огъня.

И помоли боговете да дадат смелост на по-достойния да поведе арверните през тъмните дни, които им предстояха.

Юлий се задъхваше. Въздухът във високопланинския проход беше рядък и въпреки че в долините пролетта вече беше дошла, по върховете студът причиняваше болка в дробовете дори и на най-яките бойци. Юлий погледна към Брут, който беше далече назад. Приятелят му беше загубил много сили и макар да се възстановяваше от раните си, Юлий често си мислеше, че щеше да е по-добре да го оставят да ги настигне по-късно.

Когато Брут пристигна в Ариминум целият в прах, Юлий закипя от желание да чуе последните новини от Рим. Докладът обаче, който получи, го обърка. Искаше му се да хване куцукащия Брут за раменете и да го раздруса, за да не му говори за случилото се. Старият гняв отново нахлу в него, докато го слушаше, но той не си позволи да го покаже. Сервилия си беше тръгнала и той трябваше да се помъчи да запълни пукнатината, която се беше образувала в отношенията им.

Спомняше си хилядите пъти, когато с няколко думи или дори само с кимване беше карал мъжете край себе си да възвръщат увереността си. Изпита само тъга, когато осъзна, че и най-старият му приятел има нужда от такива безобидни лъжи. Едно беше да потупа някой войник по гърба и той да изправи рамене. Съвсем различно обаче беше да се откаже от искреността в отношенията с най-стария си приятел. След първата си среща почти не бяха говорили.

Мислите на Юлий се насочиха към Регул, който вървеше тежко до него през снега. Той беше един от онези, които формираха сърцевината на легиона. Някои от хората заприличваха на животни в битките за Рим, но мъже като Регул сякаш никога не губеха последната част от човешката си същност. Можеха да проявят нежност към жена или дете и после да се хвърлят в битка и да рискуват живота си за нещо повече от себе си. Имаше сенатори, които виждаха в тях само средство за убиване, но никога мъжете, които бяха и които можеха да осъзнаят какво означава Рим. Легионерите участваха в изборите винаги когато имаха тази възможност. Пишеха писма до дома, ругаеха и пикаеха в снега като всички други и Юлий разбираше защо ги бе обичал Марий.

Да водиш такива мъже не беше лека отговорност. Те очакваха от него храна и подслон, както и ред в живота си. Уважението им се печелеше трудно и можеше да бъде загубено за един-единствен миг на малодушие или погрешна преценка. Не можеше да ги спечели по никакъв друг начин.

— Трябва ли да тичаме, Регул? — попита Юлий и с мъка си пое дъх.

Центурионът се усмихна сковано. В Ариминум всички отново бяха започнали да се бръснат и лицето му бе зачервено и изпръхнало от вятъра.

— Конете ще капнат да тичат до нас, господарю — отвърна Регул.

Юлий го тупна по гърба и огледа планините. Минаваха през опасно и красиво място. Болезнената белота на високите върхове блестеше на слънцето. Зад тях Брут полагаше огромни усилия да не ги губи от поглед.

Регул забеляза, че Юлий гледа надолу по виещата се пътека, и попита:

— Да се върна ли при него, господарю? Куца все по-лошо.

— Добре. Кажи му, че ще го изпреваря в Галия. Той ще разбере.

Дългите железа в мангалите бяха почервенели. Мадок и Сингето се бяха съблекли до кръста и седяха на пода на храма. Всички родове бяха тук. Жрецът отново и отново проверяваше железата, докато не остана доволен — косъмчетата на дясната му китка се опърлиха, когато прекара ръка над тях.

Най-после се обърна към двамата братя. Мадок беше по-мускулест, като бик, също както баща си навремето. Фигурата на Сингето беше много по-изваяна и по него нямаше и следа от излишна плът. Свещеникът пристъпи напред и се обърна към мълчаливите присъстващи.

— Един цар трябва да притежава сила, но трябва да притежава и решителност. Всички хора изпитват страх, но царят трябва да го победи в решителните моменти. — Спря за момент, предвкусваше думите на ритуала. Навремето неговият учител използваше пръчка при всяка грешка. Тогава го мразеше, но сега използваше същия метод за учениците в храма. Думите бяха важни.

— По правото на кръвта тези мъже избраха съда на огъня. Единият ще получи короната, другият ще бъде прогонен от земята на арверните. Такъв е законът. Мъжът, който ще ни поведе, трябва да има толкова остър ум, колкото е остър мечът му. Той трябва да е както хитър, така и смел. Боговете ни уверяват, че днес пред нас има такъв мъж. Един от двамата тук.

Двамата братя седяха неподвижно, подготвяха се за това, което предстоеше. Свещеникът хвана първото желязо и го извади. Дори тъмният край, който държеше, беше горещ и ръката му се стегна.

— По-старият започва пръв — каза той. Гледаше жълтеникавочервения връх.

Мадок взе желязото и се обърна към Сингето. Очите му блестяха от злоба.

— Да видим кой от нас е благословен — прошепна той.

Сингето не каза нищо. Мадок започна да приближава пръчката все повече и повече до гърдите на брат си. Русите косъмчета започнаха да съскат, вдигна се ужасна воня. После Мадок допря желязото до кожата на брат си и натисна.

Сингето издиша силно. Всеки мускул на тялото му се втвърди от агония, но той не извика. Мадок притискаше желязото, докато то не изстина. После се намръщи и го върна в огъня.

Сингето погледна кафявата резка, която се беше надигнала върху кожата му. От нея сълзеше белезникава течност. Той си пое дълбоко дъх и взе друго желязо. Мадок задиша все по-бързо и по-бързо.

И изръмжа, когато металът го докосна, и посегна към друга пръчка в мангала. Жрецът докосна неодобрително ръката му и той я отпусна и задиша хрипливо.

Съдът на огъня беше започнал.

В края на втория ден в планината криволичещата пътека започна да се спуска към Галия. Юлий спря и се обърна към високия проход над тях. Изненада се, че са го оставили толкова далече зад себе си. Всички бяха капнали и жадуваха за храна и сън. Юлий обаче усещаше странна яснота, все едно гладът и вятърът бяха изострили сетивата му. Под него се простираше Галия — в по-тъмно зелено, отколкото си бе представял, че може да съществува. Дробовете му сякаш бяха по-широки и той си пое дълбоко дъх само заради удоволствието, че е жив.

Брут се чувстваше така, сякаш върви през планината цял живот. Раненият му крак пулсираше, когато отпуснеше тежестта си върху него, и той беше сигурен, че ако не беше конят, на който да се крепи, отдавна щеше да е паднал. Когато центурията спря за почивка, двамата с Регул тръгнаха към челото на колоната. Юлий чу как някои от хората му възкликват радостно и викат окуражаващо, обърна се, видя Брут и Регул и се усмихна. Привързаността между войниците му винаги го изпълваше с гордост.

Цезар пак погледна към Галия, която се разстилаше под тях. Изглеждаше измамно спокойна. Сякаш можеше да направи една крачка и да се озове в средата й. Надяваше се, че някога преминаващите през проходите ще поглеждат надолу към градове, големи като Рим. Отвъд беше морето, зовеше го, и той си представи флотата, която щеше да преведе Десети и Трети през него. Племената щяха да платят данъците си в злато и той щеше да използва това злато, за да види какво има зад далечните бели скали. Щеше да отведе Рим до края на света, където дори Александър не беше стъпвал.

Брут спря до него и Юлий го погледна. Около очите на приятеля му имаше тъмни кръгове. Но в изтощението си сякаш беше изгубил част от студенината, която беше донесъл от Рим. Цезар посочи земята под тях и попита:

— Виждал ли си нещо по-красиво?

Брут взе манерката на Регул и я вдигна към напуканите си устни. После попита:

— Състезаваме ли се, или не? Няма да те чакам.

И тръгна надолу по склона. Юлий го наблюдаваше с обич. Регул се поколеба, неуверен дали трябва да последва Брут.

— Върви с него — каза Цезар. — Ще тръгна след вас.

Вонеше на изгоряла плът. И двамата мъже бяха в рани — кожата им цъфтеше при всеки допир на железата. Единайсет пъти вече бяха издържали на болката. Сингето се олюляваше, подготвяйки се за дванайсетия, оголените му зъби лъщяха. Внимателно наблюдаваше брат си. Проверката беше толкова за съзнанието, колкото и за тялото, и двамата знаеха, че ще приключи едва когато единият откаже да докосне другия.

Мадок стисна желязото и се поколеба. Ако пак жигосаше брат си, трябваше и той да понесе болката още веднъж. Не знаеше дали ще може, въпреки че желанието да види Сингето унизен все още беше силно.

Съдът с огън беше трудна проверка. През вълните на болката единственото облекчение беше мисълта, че след миг и неговият мъчител ще изпита същото. Решителността и силата се събираха, за да устоят на мъчението, и Сингето усети как в него се надига надежда, докато брат му продължаваше да се колебае. Дали това беше част от собствената му жестокост — да удължава момента, или най-после беше загубил сили пред желязото?

— Богове, дайте ми силата за още веднъж — прошепна Мадок и Сингето почти изкрещя, когато брат му вдигна нажеженото желязо, и затвори очи в очакване и страх. Цялото му тяло се бе стегнало и всеки път той изпитваше ужас, че няма да има волята да продължи, когато дойдеше неговият ред да избира. Духът определяше победителя в съда на огъня, никога тялото, и Сингето изведнъж осъзна, че никога нямаше да научи това, ако не го беше изпитал.

Метален звън отекна в храма и очите на Сингето се отвориха учудено. Мадок беше хвърлил желязото и го гледаше. Лицето му бе разкривено от болка и напрежение.

— Достатъчно, братче — каза Мадок и едва не припадна.

Сингето го хвана, за да го задържи, и направи гримаса, когато раните му цъфнаха отново.

Жрецът се усмихна. Вече планираше своето допълнение към историята на племето. Единайсет издържани железа! Не можеше да си спомни за повече от девет, а дори и великият Айлпейн беше издържал само седем, за да стане цар преди триста години. Това беше добра поличба и той почувства как мрачното му притеснение се разсейва.

— Единият ще стане цар, а другият ще си тръгне — каза той високо. Пристъпи към Сингето и сложи златната лента на главата му, закачи и огърлицата около изпънатите жили на врата му.

— Не — каза Сингето; гледаше брат си, — Няма да те изгубя след тази нощ, братко. Ще останеш ли да се бием срещу тях заедно? Имам нужда от теб.

Жрецът ужасено ахна.

— Но законът…

Сингето вдигна ръка и го спря, бореше се с болката, която заплашваше да вземе надмощие.

— Имам нужда от теб, Мадок. Ще ме последваш ли?

Брат му се изправи. Лицето му бе разкривено от болка, от раните по гърдите му потече кръв.

— Да, братко, да.

— Тогава да съберем племената.

Юлия спря пред стъпалата на изгорелия сенат и потрепери. Миризмата на дим все още се усещаше във въздуха и беше лесно да си представи как размирниците се събират тук. Строителството на новата сграда вече беше започнало и шумът на тълпата беше придружен от ударите на чукове и виковете на работниците.

Изнервената Клавдия пак замърмори:

— Е, видя щетите и пое риск, който не трябваше да поемаш. Градът не е сигурно място за младо момиче, дори и сега.

Юлия я изгледа гневно.

— Виждаш войниците, нали? Помпей контролира всичко. Така каза Брут. Зает е със срещи и речи. Може би е забравил за мен.

— Говориш глупости, момиче. Да не искаш да виси под прозореца ти като младеж?

— Въпреки това, ако се надява да ме вкара в леглото си, трябва да прояви малко интерес, не смяташ ли?

Клавдия се огледа, за да види дали някой в тълпата не ги слуша.

— Майка ти би се срамувала, че говориш такива срамотии. — И хвана Юлия за ръката.

Момичето направи гримаса и я издърпа; наслаждаваше се на възможността да притесни възрастната жена.

— Стига да не е прекалено стар, за да го намери. Мислиш ли, че може да е?

— Млъкни, момиче, или ще ти изтрия усмивката с шамар — изсъска Клавдия.

Юлия сви рамене, но с удоволствие си помисли за допира на кожата на Брут до нейната. Знаеше, че не трябва да казва на Клавдия за нощта в конюшнята, но страхът й беше отминал с първата остра болка. Брут беше нежен с нея и тя откри глад у себе си. Надяваше се Помпей да го задоволи, когато най-после му станеше жена.

Някакъв глас прекъсна мислите й и почти я накара да подскочи.

— Да не сте се изгубили? Изглеждате доста самотни, тук на стълбите.

Клавдия се поклони, навела глава. Тази изненадваща сервилност беше достатъчна, за да накара Юлия да огледа внимателно мъжа, който ги беше заговорил. Тогата му го определяше като човек от благородното съсловие — но и естествената му увереност сама по себе си беше достатъчна, за да покаже това. Косата му блестеше от масло. Мъжът се усмихна на оценката й и си позволи за момент погледът му да слезе към гърдите й.

— Просто се разхождаме, господарю — бързо каза Клавдия. — Имаме уговорка с приятели.

Юлия се намръщи, когато Клавдия за втори път хвана здраво ръката й.

— Колко жалко — отвърна мъжът, докато оглеждаше преценяващо Юлия. Тя се изчерви, внезапно осъзнала, че е облечена доста просто.

— Ако приятелите ви няма да имат нищо против да почакат, имам малка къщичка наблизо, където можете да се освежите и да похапнем. Разходката в града е уморителна, ако човек няма къде да си почине.

Мъжът се попипа по кръста и Юлия ясно чу подрънкването на монети. Клавдия се опита да я дръпне настрана, но тя не се подчини, решена да пресече арогантността на непознатия.

— Не се представи — каза и му се усмихна широко. Мъжът определено разцъфна при проявения й интерес.

— Светоний Пранд. Аз съм сенатор, скъпа, но не всеки следобед прекарвам в работа.

— Аз съм… чувала съм за теб — бавно каза Юлия, въпреки че не се сещаше точно кой е.

Светоний кимна, сякаш очакваше да е известен на всички, а Клавдия пребледня и каза:

— Бъдещият ти съпруг ще ни чака, Юлия.

Възрастната жена успя да я накара да направи няколко крачки, но Светоний тръгна с тях — не искаше да я остави да си тръгне така лесно — и хвана ръката на Клавдия, за да ги спре.

— Ние просто разговаряме. Няма нищо лошо. — Отново подрънка монетите и Юлия едва не се разсмя на глас.

— Да не би да предлагаш да купиш вниманието ми, Светоний?

При тази прямота той примигна. Младата жена явно му играеше игрички.

— Съпругът ти ще има ли нещо против? — попита той и се приближи още една крачка. Нещо в студените му очи за секунда промени настроението й и Юлия се намръщи.

— Помпей все още не ми е съпруг, Светоний. Може би няма да има нищо против да прекарам следобеда си с теб. Как мислиш?

За момент Светоний сякаш не разбра думите й. После болезнено осъзна значението им и лицето му потъмня.

— Познавам баща ти, момиче — измърмори той почти на себе си.

Юлия бавно вдигна глава. Най-после си спомни.

— Знаех си, че съм чувала за теб! О, да, знам кой си! — И се разсмя.

Светоний почервеня от безсилен гняв. Не се осмеляваше да й каже и дума.

— Баща ми разказва чудесни истории за теб, Светоний. Трябва да ги чуеш, наистина трябва. — Тя се обърна за миг към Клавдия, без да обръща внимание на умоляващия й поглед. — Той те е подмамил в една яма, нали? Помня, че го разказа на Клавдия. Беше много забавно.

Светоний се усмихна криво.

— И двамата бяхме много млади. Довиждане и на двете ви.

— Тръгваш ли си? Нали щяхме да ходим в къщата ти.

— Може би друг път — отвърна той. Очите му светеха от гняв. Юлия направи крачка към него.

— Бъди внимателен, като вървиш, сенаторе. Крадците може да чуят звъна на монетите, които носиш. Аз поне го чух. — Опита се да го каже престорено невинно.

Той почервеня от гняв.

— Предай най-добрите ми пожелания на майка си — каза той и облиза долната си устна. В погледа му имаше нещо гадно.

— Тя почина — отвърна Юлия. Вече съжаляваше, че е подела този разговор.

— О, да, вярно. Ужасно нещастие — каза Светоний, но думите му прозвучаха кухо на фона на усмивката, която не можеше да сдържи. Кимна им отсечено и се отдалечи.

— Май го притеснихме — каза Юлия малко прекалено весело.

— Ти си заплаха за самата себе си — сопна се Клавдия. — Колкото по-скоро станеш съпруга на Помпей, толкова по-добре. Надявам се само той да има достатъчно ум да те бие, когато се налага.

Юлия я прегърна.

— Няма да се осмели. Баща ми ще му смъкне кожата.

Без предупреждение Клавдия й удари шамар и Юлия стъписано се хвана за бузата. Възрастната жена я гледаше строго.

— Животът е по-труден, отколкото си мислиш, момиче. Много по-труден.

Царят на арверните затръшна вратата, за да спре вятъра. По пода се посипа сняг.

Обърна се към мъжете, които се бяха събрали след поканата му. Сред тях бяха представителите на най-древните племена в Галия. Тук бяха сеноните, кадурките, пиктавите, тюроните и много други. Някои от тях бяха васали на Рим, други представляваха само достойни за съжаление останки от властта, която бяха имали някога — армиите им бяха продадени в робство, а стадата им откарани, за да хранят легионите. Морбен беше отказал на предложението му, но другите се бяха обърнали към него, за да ги поведе. Заедно можеха да съберат армия, която да пречупи гръбнака на римското управление, и сега Сингето едва усещаше зимния студ, докато преценяваше хищните им изражения.

— Ще приемете ли заповедите ми? — тихо попита той. Знаеше, че ще се съгласят, иначе нямаше да пропътуват толкова път в студа, за да дойдат при него.

Един по един всеки мъж се изправи, заяви подкрепата си и обеща войниците си. Въпреки че никое племе не обичаше много арверните, годините на война ги бяха направили по-податливи на аргументите му. Защото сами щяха да паднат, но под управлението на един водач, един върховен цар, можеха да отблъснат нашествениците от Галия. Сингето се беше нагърбил с тази роля и от отчаяние те я бяха приели.

— Значи чакате и се подготвяте. Наточете мечовете и оправете броните си. Отделете запаси от зърно и осолявайте част от всеки вол, който колите за племето. Няма да направим грешките от предишните години и да изразходваме силите си в безплодни атаки. Когато се движим, ще бъдем като един, и то само когато римляните са разпръснати и слаби. Ще им дадем да разберат, че няма да им отстъпим Галия. Кажете на бойците си, че ще вървят след върховния цар обединени, както са били преди хиляда години, когато нищо на света не е могло да се изправи срещу нас. Нашата история ни казва, че сме един народ, конници от планините. Нашият език ни показва братството и пътя.

Стоеше пред тях гордо изправен и внушителен. Нито един от царете не отклони поглед от смръщеното му лице. Мадок стоеше до рамото му и фактът, че е позволил на по-малкия си брат да вземе бащината корона, говореше ясно на всички. Думите на Сингето призоваваха към по-древна вярност от тази към племето и всички усетиха как пулсът им се ускорява при мисълта да докажат, че не са по-долу от славните си предци.

— От този ден всички племенни спорове са прекратени. Нека никой в Галия не вдига меч срещу братята си, защото ще имаме нужда от всеки меч срещу врага. Ако има несъгласия, спирайте ги с моето име. — Сингето ги огледа твърдо. — Кажете им, че Верцингеторикс ги призовава на оръжие.

Глава 39

Юлий стоеше, увил ръка около високия нос на галерата и изпълнен с нетърпение. Белият бряг нарастваше пред очите му. Беше си взел урок от ужасното преживяване на първата експедиция и този път пресичаше морето в началото на годината. Флотата, която разбиваше морето на пяна с дългите си гребла, беше много по-голяма от първата и му струваше наистина много скъпо. Беше оголил защитата си за този поход, но белите скали на Британия бяха първият му провал и той не можеше да си позволи втори.

Беше трудно да не си спомня почервенялата от кръв морска пяна, когато галерите му бяха полетели към брега и се бяха разбили. Онази нощ, когато племената със синя кожа ги бяха нападнали във водата, изгаряше мислите му.

Хвана по-здраво дървото, докато си спомняше как Десети се беше опитал да пристане сред ревящата морска тъмнина. Прекалено много бойци останаха да плават с лицата надолу, а морските птици кацаха по телата им, докато те се люшкаха във вълните. Независимо откъде ги гледаше, тези три седмици бяха кошмарни. Валеше всеки ден — силен студен дъжд. Хората му бяха отчаяни. Никой не знаеше дали някоя от галерите е оцеляла. Въпреки че Юлий беше скрил това от хората си, никога не се беше чувствал толкова благодарен, както когато видя обрулените си галери да се появяват.

Легионите му се биеха смело срещу племената със синя кожа, но Юлий още тогава знаеше, че не може да остане на острова, ако няма флота, която да ги осигурява с провизии. Беше приел капитулацията на Комий, но мислите му вече бяха насочени към следващата пролет.

Сега уроците на този труден бряг бяха научени добре. От всички страни Юлий чуваше виковете на кърмчиите, които командваха гребците. Пръски морска вода го посипваха, когато греблата се вдигаха и падаха. Той огледа брега за боядисаните бойци. Този път нямаше да има връщане.

Във всяка посока, докъдето стигаше погледът му, галерите пореха вълните. Стотици кораби — беше ги изпросил, купил и наел, за да докарат пет пълни легиона до острова. Под палубите имаше две хиляди коня, които трябваше да пометат боядисаните племена.

С потреперване, свързано по-скоро със спомена, отколкото със студа, Юлий видя редиците на бойците да се появяват на скалите — но този път той ги презираше. Нека гледат как най-голямата флота, която е виждал светът, се приближава до бреговете им. Нека видят.

Вълните не бяха толкова силни и яростни като миналата година. В средата на лятото приливът едва разлюляваше тежките галери. Тръбачите засвириха, лодките бяха спуснати и Десети поведе…

Юлий скочи в прибоя. Не можеше да повярва, че това е същият бряг. Мъжете вече изтегляха лодките по-далече от вълните. Навсякъде около него кипеше енергията, която познаваше от години. Крещяха се заповеди, първите слезли на брега оформяха защитен периметър и викаха следващата единица с дългите бронзови рогове. Юлий потрепери, когато мокрият му плащ се уви около тялото му. Качи се нагоре по брега, обърна се, погледна морето и се усмихна. Надяваше се, че боядисаните брити наблюдават армията, която навлизаше в земята им.

След като сваляше на брега толкова хора, можеха да се очакват злополуки. Една лодка се обърна, затисна един опций и му счупи крака. Тъй като имаше само една ръка, Рений падна във водата. Измъкнаха го веднага, но той все пак ръмжеше от унижение. Все пак въпреки трудностите дебаркирането на толкова хора, без нито един живот да бъде изгубен, си беше повод за празнуване. Докато слънцето се скрие зад хоризонта, Десети беше очертал терена за първия отбранителен лагер и охраняваше възвишенията над брега, откъдето все още бяха уязвими.

Не видяха повече никаква следа от племената, които предишната година толкова яростно бяха защитавали земята си — след първоначалната си поява на скалите бритите се бяха оттеглили. Юлий се усмихна при мисълта за ужаса в техните лагери и селища и се зачуди какво ли е станало с Комий, царя на южните хълмове. Представяше си какво е било за Комий да види легионите му и да изпрати на брега бойците си, за да ги отблъснат. Потрепери, като си спомни за огромните кучета, които се биеха редом с бритите — трябваше буквално да ги насекат на парчета, преди да паднат. Но дори и те не можеха да спрат ветераните от Галия.

Комий се беше предал, когато легионите навлязоха сред дюните и в равнината отвъд тях. Беше дошъл във временния лагер на брега, за да предаде меча си в знак на подчинение. Пазачите го бяха спрели, но Юлий им направи жест да го пуснат, макар сърцето му да туптеше от напрежение.

Спомни си страхопочитанието, което изпита, когато най-накрая заговори с мъже, които в Рим бяха почти легенда. Въпреки дивия им вид откри, че племената разбират простата галска реч, която отдавна беше научил.

— Рибарите отвъд морето ви наричат „претани“, боядисаните — каза Цезар, докато претегляше меча на Комий в ръката си. — Как ги наричате вие?

Синият цар погледна придружителя си, сви рамене и отвърна:

— Не мислим много за тях.

Юлий се усмихна на спомена. Надяваше се Комий да е жив.

Брут доведе Трети Галски, за да подкрепи Десети, а Марк Антоний навлезе навътре в сушата, като всяка кохорта пазеше следващата — напредваха стадий по стадий. Вечерта галерите се върнаха навътре в морето, където нямаше опасност да ги изненадат, а легионите вече изграждаха укрепления.

След годините в Галия бойците работеха със спокойна ефективност. Извънредните обикаляха позицията, готови да предупредят легионерите и да задържат атаката, докато каретата се формират. Валовете се издигаха с лекотата на дълга практика и когато звездите и луната показаха, че наближава полунощ, лагерът бе готов.

Юлий нареди да свикат съвета и загледа как раздават топла храна на легионерите — те бяха работили здраво, за да я заслужат. Взе блюдо задушени зеленчуци и с наслада го помириса за удоволствие на бойците. После тръгна сред тях, като често спираше, за да си поговори с някой.

Берик беше останал в Галия само със своя легион и нередовни войници. Беше опитен и нямаше да рискува живота на хората под свое командване, но Брут беше ужасен от опасността да оставят толкова малко хора да пазят Галия, докато те са далече. Юлий беше изслушал протестите му и после продължи според плановете си: Брут не беше участвал в първата експедиция, когато бурята блъсна корабите му в брега, и не можеше да разбере необходимостта от втори, съкрушителен удар. Не беше виждал как морето почервенява и как легионерите падат под ударите на бойците със синя кожа и от зъбите на ужасните им кучета.

Юлий се молеше тази година бритите да преклонят глава пред него — или да бъдат разбити. Имаше и хора, и кораби. Имаше благоприятно време и воля. Когато влезе в осветената от факли командна палатка, остави купата храна на масата: беше толкова напрегнат, че не можеше да яде. Рим беше далечен като мечта и имаше моменти, когато Юлий само клатеше учудено глава, че е толкова далече. Ех, ако Марий или баща му можеха да са тук и да споделят това с него. Марий щеше да разбере задоволството му. Беше навлязъл достатъчно навътре в Африка все пак.

Съветът се събра и Юлий нареди да донесат храна. Изчака всички да се нахранят — стоеше на входа на палатката и гледаше нощното небе.

Новината за флотата пристигна бързо. Щом пълната мощ на нашествието стана ясна, Комий се отказа от плановете си да защитава брега. Нямаше никакво съмнение в намерението на такава огромна сила и нямаше никаква възможност триновантите да могат да се справят с нея. Изтеглиха се навътре в укрепленията по хълмовете и Комий изпрати вестоносци до всички околни племена. Повика сениманите и анкалитите. Повика сегонтиаките и биброките и те дойдоха при него със страх. Никой жив човек не беше виждал толкова огромно струпване на врагове, а те знаеха колко много тринованти бяха избити предишната година, докато се биеха с много по-малка група.

Първата нощ беше прекарана в спорове.

— Не вие се бихте с тях предния път! — каза Комий на вождовете. — Бяха само няколко хиляди, а ни разбиха. С армията, която са довели сега, нямаме никакъв избор. Трябва да ги понесем, както понасяме зимата. Това е единственият начин да оцелеем.

Видя гняв по лицата на мъжете пред себе си. Анкалитът се изправи и Комий го изгледа решително — предусещаше думите му още преди да бъдат изречени.

— Катувеланите казват, че ще се бият. Ще приемат всеки от нас като брат по оръжие под управлението на техния цар. По-добре, отколкото да легнем и да ни вземат един по един.

Комий въздъхна. Знаеше за предложението на младия цар Касивелан и от него му се гадеше. Никой от събралите се, изглежда, не разбираше опасността от армията, дошла на бреговете им. Римляните нямаха спиране. Комий се съмняваше дали могат да бъдат принудени да се върнат в морето дори всеки от мъжете на тази земя да вдигнеше оръжие срещу тях. Царят на катувеланите беше заслепен от собствената си амбиция да поведе племената и Комий не искаше да участва в тази лудост. Касивелан щеше да получи урок по единствения възможен начин, също както Комий миналата година. За другите обаче все още имаше надежда.

— Нека Касивелан събере племената под знамената си. Това няма да е достатъчно, дори и ние да се присъединим. Кажи ми, Берая, колко мъже можеш да отделиш от нивите и стадата им, за да се бият?

Беран се размърда неспокойно, после сви рамене.

— Дванайсет стотици. По-малко, ако оставя достатъчно, за да пазят жените.

Под суровия поглед на Комий всеки от събралите се каза своята цифра.

— Значи заедно можем да съберем около осем хиляди бойци. Касивелан има три, а племената около него могат да добавят още шест, ако се съгласят да го последват. Седемнайсет хиляди, а срещу нас са мъже, които вероятно наброяват двайсет и пет, плюс още хиляди конници.

— Виждал съм и по-лошо — каза с усмивка Беран.

Комий го погледна.

— Не, не си. Изгубих три хиляди от най-добрите си мъже срещу тях на брега и в равнините. Те са страховити бойци, приятели, но не могат да ни управляват през морето. Никой никога не е успявал да го направи. Трябва да ги изтърпим, докато зимата не ги принуди да си идат. Вече знаят какво могат да направят бурите с корабите им.

— Ще ми е трудно да накарам хората си да оставят мечовете си — каза Беран. — Ще има много, които ще поискат да се присъединят към катувеланите.

— Тогава ги пусни! — изкрещя Комий, най-после загубил търпение. — Остави всеки, който иска да умре, да се присъедини към Касивелан и да се бие. Ще бъдат унищожени. — Потърка гневно чело. — Първо трябва да мисля за триновантите, без значение какво решите. Останали сме съвсем малко, но дори да имах купища мъже, пак щях да чакам и да видя как катувеланите ще преживеят първата битка. Ако техният цар е толкова нетърпелив да ни поведе всички, нека покаже, че има силата да го направи.

Мъжете се заспоглеждаха. Това, че обсъждаха общ съюз, беше необичайно преживяване, но пък нищо не беше нормално, откакто бяха видели флотата сутринта.

Беран заговори първи.

— Ти не си страхливец, Комий. Затова те изслушах. Ще изчакам и ще видя как Касивелан ще се справи в първата битка. Ако може да пусне кръв на нашествениците, ще се присъединя към него. Не искам да стоя настрана с наведена глава, докато избиват народа ми. Това е прекалено трудно.

— Още по-трудно е да видиш как разрушават храмовете ни и пепелта, в която превърнаха анкалитите — сопна се Комий, но после каза примирително: — Направи това, което смяташ за правилно. Триновантите няма да участват. — И без повече думи Комий излезе и ги остави сами.

Беран се намръщи, после попита:

— Дали е прав?

Същият въпрос беше в главите на всички.

— Да оставим катувеланите да се счепкат — каза Беран. — Ще изпратя съгледвачите ми да наблюдават и ако кажат, че тези римляни могат да бъдат разбити, ще се включа и аз.

— Биброките ще са с теб — каза техният представител. Другите се присъединиха към него и Беран се усмихна. Разбираше защо царят на катувеланите иска да събере племената под свое управление. Мъжете в стаята можеха да доведат осем хиляди войници на бойното поле. Каква гледка щеше да бъде само! Беран трудно можеше да си представи толкова бойци на едно място.

Юлий стигна до укрепленията на триновантите в хълмовете на дванайсет мили от брега. Шумът и мирисът на морето бяха далече зад маршируващата му колона и легионерите, които мислеха за бъдещето, мърмореха доволно, докато вървяха през полята. Имаше дори лозя и те късаха още зелените чепки. Имаше и ябълки и Юлий беше доволен да се увери, че тази земя си заслужава завземането. Но въпреки това погледът му търсеше тъмните белези на мините. Беше обещал на Рим злато и калай от Британия — знаеше, че без тях лакомията на сената никога няма да бъде задоволена.

Легионите бяха разтегнати на цели мили, разделени един от друг от обозите. Имаха провизии за месец и съоръжения и екипировка, за да прекосяват реки и да строят мостове, дори да изградят град. Юлий не беше оставил нищо на случайността при втория си опит да покори тази страна.

Укрепленията бяха разпрострени в извита линия по хълмовете. Бяха солидни, от дърво и камък. Реката, отбелязана на картите като „Стър“, течеше под тях и Юлий изпрати водоносците да попълнят запасите на легионите. Все още не бяха в нужда, но Галия ги беше научила никога да не пропускат възможност да си набавят храна и вода. Картите им завършваха при реката и от всичко, което знаеха, това можеше да е последният източник на прясна вода, преди да стигнат до Темза — Тъмната река — на шейсет мили от брега. Ако тя изобщо съществуваше.

Юлий извика Брут и Октавиан и прати една кохорта ветерани от Десети да се приближи до укрепленията. После видя огромния Кир да се приближава към тях, усмихна се на притесненото му изражение и отговори на въпроса му, преди да е зададен:

— Добре, Кир. Ела при нас.

Броните на Десети блестяха под слънцето и Юлий почувства, че се изпълва с мощно въодушевление. Във всеки момент британците можеха да ги нападнат — но идеалните редици на хората му бяха готови да ги посрещнат.

Високо в чистия въздух пееха птици. Юлий бавно подкара коня си по склона към най-голямото укрепление. Започна да си представя отбраната и да планира как да я разбие, ако противникът не искаше да се предаде. Стените бяха добре изградени и всеки нападател щеше да попадне в обсега на оръжията, ако решеше да нападне направо. Юлий си представи големината на тарана, необходим за разбиването на дебелите греди на портата, и отговорът не му хареса. Видя тъмните глави на бритите по ръба на високата стена и седна по-изправено на седлото — беше наясно, че го наблюдават и преценяват.

Откъм крепостта се чуваха викове, засвириха рогове. Портата се отвори и Юлий се стегна. Триариите пред него извадиха мечовете си без заповед — очакваха да ги нападнат.

Отвътре обаче не изскочиха бойци. В сенките стояха само няколко души и един от тях вдигна ръка в знак на приветствие и покана.

Юлий заповяда на кохортата да прибере мечовете, за да разпръсне поне част от напрежението.

— Нека първо вкарам вътре петдесет души, господарю — обади се Октавиан. — Може да е капан.

Цезар погледна с обич младия си роднина. Не видя страх или колебание в спокойните му очи. Ако беше капан, онези, които влезеха първи в крепостта, щяха да бъдат избити. Юлий беше доволен, че човек от неговата кръв проявява такава смелост.

— Добре, Октавиан. Влез и пази портите — отвърна той с усмивка.

Октавиан даде заповед и първите пет реда се втурнаха нагоре. Юлий наблюдаваше реакцията на бритите — и беше дори малко разочарован да види, че не изпитват никакъв страх.

Октавиан пришпори коня си в тръс, мина през портата и Юлий видя как бронята му блесна на слънцето, когато се завъртя да огледа двора. Докато Цезар се качи по склона с останалата част от кохортата, Октавиан вече беше слязъл от коня си и когато Юлий влезе в крепостта, му кимна, че всичко е наред. Това беше ненужна предпазливост, но в Галия Юлий беше научил цената на риска. Имаше моменти, в които можеше само да напада и да се надява на късмета си, но те бяха редки. Беше открил, че колкото повече планира и обмисля, толкова по-рядко му се налага да разчита само на силата и дисциплината на хората си.

Мъжете, които го чакаха, бяха непознати, но там беше и Комий и той го прегърна. Беше съвсем формален жест — заради войниците — и двамата знаеха, че единствено огромната римска армия ги кара да се правят на приятели. Но това нямаше значение.

— Радвам се да те видя, Комий — каза Юлий. — Съгледвачите ми мислеха, че това все още е земята на триновантите, но не бяха сигурни. — Говореше езика с лекота, което накара Комий да вдигне учудено вежди. Юлий се усмихна, все едно това беше естествено, и продължи: — Кои са хората с теб?

Комий му представи вождовете на племената и Юлий ги поздрави, като се постара да запомни имената и лицата им.

— Добре си дошъл в земите на триновантите — най-после каза Комий. — Ако мъжете ти изчакат, ще им донесат храна и напитки. Ще влезеш ли?

Юлий го погледна внимателно: чудеше се дали подозрението на Октавиан няма да се сбъдне. Усети, че също го преценяват, и най-после се отказа от предпазливостта си.

— Октавиан, Брут… Кир — с мен. Води, Комий, и остави портите отворени, ако нямаш нищо против. Денят е прекалено горещ, за да спираме вятъра.

Комий го погледна студено и Юлий се усмихна и каза на центуриона Регул:

— Изчакай една смяна. Знаеш какво да правиш, ако не дойда дотогава.

Регул се навъси и кимна и Юлий видя, че и Комий е разбрал за какво става въпрос.

Укреплението бе по-голямо, отколкото изглеждаше от пътя.

Комий поведе четиримата римляни през двора. Влязоха в дълга ниска зала, направена от тежки греди с цвят на пчелен мед. Мечове и копия украсяваха стените. Имаше маса и пейки за царя и хората му, а до отсрещната стена — олтар. Струйка сребрист дим се издигаше от каменно лице, поставено на стената.

Комий зае мястото си начело на масата, а Юлий, без да се замисли, седна в другия край. Беше съвсем естествено римляните да заемат едната страна, а бритите — другата. След като се настаниха, Юлий търпеливо зачака домакинът да проговори. Усещането за опасност се беше разсеяло. Комий беше наясно, че легионите отвън ще сринат крепостта, ако пълководецът им не излезе, а Юлий беше сигурен, че заплахата от нападение ще предотврати всеки опит да го пленят или убият. Дори само Брут и Октавиан бяха много по-добри от обикновени бойци и скоростта и уменията им изглеждаха почти магически, а един-единствен удар на Кир можеше да счупи врата на всеки мъж.

— Триновантите не са забравили за съюза от миналата година — почна Комий. — Сениманите, анкалитите, биброките и сегонтиаките се съгласиха да уважат мира. Ще удържиш ли на думата си?

— Да — отвърна Юлий. — Ако тези мъже се обявят за мои съюзници, няма да им искам друго освен вземането на заложници и определянето на данъка. Другите племена ще видят, че няма от какво да се страхуват, ако се държат разумно. Вие ще сте моят пример за тях.

Огледа хората на масата, но не разчете по лицата им нищо. Комий, от друга страна, изглеждаше облекчен и Юлий се отпусна. Преговорите започнаха.

Когато накрая Юлий излезе навън, бритите се събраха по високите стени на укреплението, за да го видят как си тръгва. По бледите им лица вече нямаше напрежение. Кохортата се обърна кръгом и заслиза към чакащите легиони.

Щом се събраха с основните сили, Юлий изпрати да повикат Марк Антоний и щом той дойде, му каза:

— Отивам на север, но не мога да оставя тези укрепления зад гърба си. Ти ще останеш тук с легиона си и ще приемеш заложниците, които ще изпратят. Няма да ги провокираш да започнат битка, но ако почнат, ще ги унищожиш. Разбра ли?

Марк Антоний погледна към извисяващите се укрепления. Вятърът сякаш се усили и той внезапно потрепери. Задачата не беше лесна, но не можеше да направи нищо друго, освен да каже.

— Разбрах, господарю.

Марк Антоний загледа как легионите потеглят с тропот, който разтресе земята. Вятърът наистина се усилваше, от запад заприиждаха тъмни облаци и скоро заваля пороен дъжд. Марк Антоний се зачуди колко ли време ще трябва да пази съюзниците на Рим в техните сухи и топли крепости.

Същата нощ брегът беше ударен от лятна буря. Четирийсет от римските галери загубиха греблата и платната си и се разбиха в брега. Много повече се откъснаха от котвите си и бяха отнесени навътре в морето. Нощта се превърна в кошмар — отчаяните екипажи правеха всичко възможно корабите да не се сблъскат.

Стотици загубиха живота си. Когато преди зазоряване вятърът отслабна, раздърпаната флота се заклатушка обратно към чакълестия бряг. Тези, които не бяха виждали кървавите последици на първото акостиране, закрещяха от ужас, като видяха труповете и дъските по плажа.

На зазоряване офицерите започнаха да въдворяват ред. Металните части на обсадните машини бяха пуснати като временни котви, за да държат галерите на място. Много лодки бяха изгубени в морето, а тези, които бяха останали, прекараха сутринта в обиколки между корабите, за да разпределят запасите. Тъмните трюмове на три от галерите бяха пълни с ранени и виковете се чуваха надалече, носени от вятъра.

Когато се нахраниха, обсъдиха положението. Някои гласуваха за незабавно връщане в Галия. Тези, които познаваха Юлий, заявиха, че няма да спуснат и едно гребло във водата, преди да чуят неговите заповеди. Изпратиха вестоносци до брега и зачакаха.

Посрещна ги Марк Антоний. Бурята се беше разразила навътре в морето, а на брега беше духал само ужасен вятър. Все пак светкавиците и гръмотевиците го бяха събудили на няколко пъти. Той прочете докладите за щетите. Не можеха да оставят галерите да се разбият от ветровете и теченията.

Отвори уста да заповяда завръщане в Галия, но мисълта за гнева на Юлий спря думите му.

— Имаме пет хиляди мъже — каза той. — Можем да изтеглим галерите една по една тук и да им построим пристанище. Аз почти не усетих бурята, значи няма нужда да навлизаме много навътре. Половин миля и една предпазна стена ще са достатъчни, за да подсигурят флотата до връщането на Цезар.

Един от пратениците го изгледа неразбиращо.

— Господарю, корабите са стотици. Дори да докараме и робите като работна ръка, ще ни трябват месеци, за да ги преместим.

Марк Антоний се усмихна твърдо.

— Робите ще отговарят за собствените си кораби. Имаме въжета и хора, нали така. Мисля, че две седмици ще са достатъчни. След това бурите могат да си духат колкото си щат.

Чудеше се дали някой някога изобщо е опитвал подобно нещо. Едва ли, въпреки че всяко пристанище имаше един или два дока навътре в сушата. Може би това беше само продължение на същата задача? При тази мисъл съмненията му секнаха и той се зае с изчисления. Когато офицерите му дойдоха, той вече имаше заповеди за тях.

Глава 40

Юлий заповяда на легионите си да нападнат. Приликата с галите беше стряскаща. Племената от вътрешността не боядисваха кожата си синя, но носеха някои от древните имена, които беше чул за първи път в Галия. Съгледвачите му бяха докладвали за племе на запад, което се нарича белги, вероятно от същия произход като онези, които беше разбил отвъд морето.

Легионите изкачиха дълга верига хълмове под обстрел с копия и стрели. Римските щитове обаче се бяха доказали срещу тях и напредването беше безжалостно. Трудно беше да качат тежките катапулти на хълмовете, но те доказаха необходимостта си, когато бритите се опитаха да задържат платото и бързо се научиха да уважават огромните машини. Нищо не можеше да се сравни със силата на стрелите на скорпионите и атаката на бритите беше разбита. Юлий знаеше, че част от предимството им се състои в скоростта през откритото пространство, и племената, събрани от Касивелан, се оттеглиха. Римските легиони продължиха напред.

Въпреки съпротивата Юлий не можеше да се отърве от подозрението, че племената ги увличат към избрано от тях място. Всичко, което можеше да направи, беше да поддържа скоростта, но винаги готов да спре. Извънредните тормозеха оттеглящия се враг със стремглави нападения под ръководството на Октавиан и Брут.

Два пъти на следващата сутрин ги атакуваха бойци, изостанали от основните британски сили. Манипулите не се изплашиха, когато ги удариха в гръб, а извънредните нападнаха точно както бяха обучени.

Нощите бяха трудни, защото племената непрекъснато вдигаха врява, което правеше съня невъзможен. Извънредните обикаляха лагера на смени, за да отблъскват нападенията, и гинеха в тъмнината от незнайно откъде пуснати стрели. Но дори и на вражеска територия навиците продължаваха да са в сила. Ковачите поправяха оръжията и щитовете, а лекарите лекуваха ранените. Юлий беше доволен, че разполага с хора, обучени от Кабера, макар че старият приятел му липсваше. Болестта, която го беше поразила, след като изцери Домиций, беше ужасна — крадец, който постепенно отнемаше разума му.

Отначало Цезар мислеше, че ще притисне бритите и ще ги разбие край реката, както беше направил преди години със суебите край Рейн. Но царят на катувеланите беше подпалил мостовете и на легионите им трябваха няколко дни да минат през реката.

Под непрекъснатия дъжд от стрели от отсрещния бряг Юлий беше принуден да изпрати съгледвачи да търсят брод, но само едно място изглеждаше подходящо.

Юлий подреди огромните катапулти покрай брега, за да покриват атакуващите. А после си помислиха, че дори и най-добрата тактика може да бъде провалена от трудностите на терена. Легионите му бяха оформили широка колона между флаговете, които съгледвачите бяха забили в меката кал на Темза, за да отбележат по-дълбоките места. На такова място не можеше да има капани. Катапултите щяха да осигурят на легионите чист район от почти сто крачки. След това хората му щяха да се сблъскат с бритите, които имаха всички възможни предимства. Това можеше да е повратната точка на битката. Ако неговите хора се скупчеха на отсрещния бряг, останалата част от легионите нямаше да може да прекоси. Всичко, което бяха спечелили от брега, щеше да бъде загубено.

Имаше нещо странно в това да се подготвят за битка, когато врагът беше толкова близо, макар и неспособен да направи друго, освен да гледа. Юлий чуваше как офицерите крещят команди. В далечината също отекваха подобни команди. Погледна през тъмната Темза и изпрати вестоносци при военачалниците, след като огледа терена и подреждането на бритите. Изглеждаха достатъчно самоуверени, една група дори оголи задниците си към римляните, с което предизвиква всеобща веселба сред другите брити.

Юлий разбираше увереността им. Легионите щяха да са уязвими за стрели и копия, докато пресичаха реката, жертвите щяха да са много. Изпрати съгледвачи нагоре и надолу по реката да търсят други бродове, които можеше да използва, за да пресече с част от силите си, но дори да имаше такива места, те бяха прекалено далече, за да му вършат работа. Дори и най-добрите пълководци понякога бяха принудени от случая да се уповават само на уменията и яростта на хората, които водеха.

Юлий нямаше да е сред първите, които щяха да прекосят реката. Октавиан беше проявил желание да поведе извънредните напред, а Десети да е плътно зад него. Младият римлянин щеше да е късметлия, ако оживееше в схватката, но Юлий му беше дал тази възможност, защото изборът си беше негов. Десети щеше да си проправи с бой път зад кавалерията и да прочисти пространството за останалите, които щяха да ги последват по петите. Цезар щеше да премине с Трети Галски и Брут, а Домиций щеше да ги следва.

Слънцето грееше. Юлий си сложи шлема и обърна студеното си метално лице към катувеланите. Вдигна меча си и мнозина от тях видяха жеста му и му замахаха приканващо.

Погледна към Октавиан, който го наблюдаваше в очакване на знак. Извънредните бяха навъсени, готови за свирепа битка.

Цезар мълчаливо спусна ръка и тръбачите изсвириха сигнала по цялата широка колона. Октавиан изрева и извънредните се понесоха в плитката вода като едно цяло, все по-бързо и по-бързо. Конете разпениха реката, а римската кавалерия извади мечовете си, готова да вземе първите жертви. Към тях полетяха стрели и копия, западаха мъже и коне и водата стана червена. Бритите изреваха и тръгнаха напред.

Трябваше да са прецизни, но всеки мъж край тежките катапулти беше опитен. Щом бритите се спуснаха напред, за да пресрещнат извънредните, Юлий даде знак и камъни и стрели полетяха над главите на препускащите римляни и разбиха първите стремителни редици на бритите.

Сред врага се оформиха огромни пробойни и Октавиан насочи коня си към една от тях. Конят дишаше тежко, а ездачът беше целият подгизнал от ледената вода. Чу виковете на Десети, докато легионерите пресичаха брода зад тях. Знаеше, че римските богове гледат синовете на своя град дори и на това далечно място.

При първия сблъсък нямаше време за мислене. Октавиан и Брут бяха избрали извънредните заради техните умения с коня и меча и без да бъде произнесена и една заповед, те оформиха острие, което удари бритите и проби пътека дълбоко в редиците им.

Десети не можеше да използва копията си, след като римската кавалерия беше пред него, но легионерите бяха ветерани от Галия и Германия и който и да се изправеше пред тях, биваше посечен. Бритите отстъпиха. Основното им предимство беше загубено с невероятна бързина, когато Десети разшири линията си с точността на танц, за да освободи място за следващите легиони. По фланговете се оформиха карета и извънредните препускаха между тях — скоростта и гъвкавостта им ги предпазваха от копията и мечовете на катувеланите.

Юлий чу роговете на враговете. Бритите се разделиха и отвориха широко пространство по средата. В него се видя облак прах, после стена от коне и колесници, които препускаха с убийствена скорост. Римските тръбачи изсвириха заповед за сгъстяване и спиране на каретата — мъжете трябваше да вдигнат щитовете и да спрат, за да удържат позицията.

Колесниците бяха с по двама бойци и Юлий се впечатли от умението им: копиеносците стояха прави, без да се държат за нищо, въпреки високата скорост, а партньорите им майсторски управляваха конете. Хвърлените в последния момент копия имаха достатъчно сила, за да пробият дори римски щит. Десетки легионери паднаха.

Октавиан изкрещя нови заповеди и извънредните се отделиха от фланговете и пресякоха пътя на колесниците, преди кочияшите да могат да обърнат. Десети и Трети тръгнаха напред и затвориха центъра, навлязоха сред мъжете на колесниците и зареваха от ярост.

Юлий погледна назад и видя, че два от легионите все още са в реката — не можеха да я преминат заради струпалите се на брега хора. Даде заповед за придвижване напред и Десети отговори с дисциплината, която беше очаквал, като си пробиваше път през врага.

Римската линия се разшири. Извънредните се върнаха да пазят фланговете. Жестоката схватка беше намалила броя на извънредните, но Юлий се зарадва, като видя, че Октавиан е жив. Младият му роднина беше покрит с кръв, но крещеше заповеди и хората му се подреждаха в нова формация.

По равната земя римските легиони не можеха да бъдат спрени. Отново и отново катувеланите нападаха редиците им и биваха отблъснати. Юлий вървеше през купчини трупове. Още два пъти Десети и Трети удържаха нападението на колесниците, а после роговете на противника изсвириха друг сигнал и катувеланите започнаха да се оттеглят.

Римските тръбачи изсвириха сигнал за атака и легионите хукнаха напред.

Касивелан явно се беше надявал да задържи римляните при реката и би трябвало да е хвърлил всичко, което има, в първия сблъсък. Но Юлий беше участвал в прекалено много битки, за да позволи да бъде изненадан — извънредните преследваха врага далече напред, като същевременно проверяваха за засади.

Почти с разочарование Юлий чу сигнала за отбой от роговете на врага и видя как бритите почват да хвърлят оръжията си.

Нямаше нужда да дава заповед на хората си да приемат поражението. Те бяха достатъчно опитни. Бойците от Десети тръгнаха сред враговете — караха ги да сядат — и започваха да събират оръжията им. Нито един брит не беше убит след капитулацията.

Легионите бяха на самата граница на града край Темза — Касивелан се беше предал пред очите на хората си, за да не вкара битката по улиците. Това беше достойно за уважение решение и Юлий му кимна разбиращо, когато го доведоха при него.

Касивелан беше чернокос, млад, с месесто лице. Бе облечен в светла роба, пристегната на кръста, и дълъг плащ. Очите му бяха изпълнени с горчивина, когато коленичи.

Юлий свали шлема си — наслаждаваше се на свежия вятър по лицето си.

— Като командир на силите на Рим приемам твоята капитулация — каза той официално. — Няма да има повече убийства. Хората ще бъдат задържани като пленници, докато не приключим преговорите за заложниците и данъка. От този момент можеш да се смяташ за васал на Рим.

Касивелан го погледна объркано. Но бе видял римските линии и тяхната организация. Въпреки битката, в която бяха тичали почти две мили, формациите им бяха стегнати и той осъзна, че е взел правилното решение. Макар да му беше струвало много. Но докато гледаше римляните с мръсните им брони, опръсканите с кръв сандали и тридневната четина по лицата, Касивелан можеше само да клати невярващо глава. Беше загубил земята, която му беше завещал баща му.

Глава 41

Верцингеторикс заби копието си в земята пред портите на Аварикум и набучи на него една римска глава. Загърби зловещия си трофей и подкара коня си през портите навътре, където по негова покана се бяха събрали вождовете на племената.

Укрепеният град в центъра на Галия имаше население от четирийсет хиляди и повечето от хората се бяха стекли по улиците, за да видят върховния цар. Верцингеторикс минаваше през тълпите, без да поглежда наляво или надясно — мислите му бяха заети с предстоящата кампания.

Слезе от коня в централния двор, влезе в залата й студено огледа лицата на галските вождове. Кимна отсечено и зачака да млъкнат. После заговори високо:

— Само пет хиляди мъже стоят между нас и земята ни. Цезар замина да нападне боядисаните хора, както преди години дойде в Галия. Дойде времето, което толкова чакахме. — Изчака разразилата се буря от възклицания да стихне. — Ще видят те каква е галската зима, обещавам ви. Ще ги изненадаме и ще ги разбиваме по десетки, по стотици хиляди наведнъж! Конницата ни ще напада частите им, които им осигуряват храна. Ще ги прогоним с глад!

Всички изреваха одобрително, точно както беше очаквал, но той тайно се усмихна. Трябваше да им каже цената, която щяха да платят.

— Легионите имат само една слабост, приятели, и това са доставките им. Кой от вас не е загубил приятел или брат в битките с тях? На открито обаче няма да се справим по-добре, отколкото хелветите преди години. Всичките ни армии заедно не могат да ги разбият в равнината.

Тишината беше потискаща. Вождовете чакаха върховния цар да продължи.

— Но те не могат да се бият без храна, а за да ги оставим без храна, трябва да изгорим цялата реколта и всички селища в Галия. Трябва да изтеглим хората си от пътя на Цезар и да му оставим само димяща пустош, за да няма с какво да храни римските усти. И когато римляните отслабнат от глад, ще събера хората си в крепост като онази в Герговия и те няма да могат да преодолеят стените й.

Огледа мъжете около себе си. Надяваше се, че ще имат смелостта да го последват по този опасен път.

— Можем да победим. По този начин можем да ги разбием — но ще е трудно. Хората ни ще се изплашат, че ще трябва да изоставят земята си; ще им припомните, че дедите им са яздили три хиляди мили, за да стигнат дотук. Ние все още сме един народ. Галия трябва да се вдигне срещу врага. Келтите трябва да се вдигнат като един и да чуят зова на кръвта си!

След миг мълчание всички извадиха мечовете и ножовете си и ги заудряха толкова силно, че чак стените се разтресоха. Верцингеторикс вдигна ръце, за да въдвори тишина.

— Утре ще започнете да придвижвате племената на юг. Ще оставите само тези, които жадуват за битка. Вземете запасите си от жито, защото моите конници ще изгорят всичко. Галия отново ще бъде наша. Не говоря като арверн, а като наследник на старите царе. Те ни гледат и ще ни донесат победа.

Трясъкът на метал отново започна и стана оглушителен, когато Верцингеторикс излезе при армията си. Мина в тръс обратно по улиците и несъзнателно наведе глава, докато преминаваше през портите на Аварикум.

Когато стигна до конниците си, огледа гордо знамената на Галия. Над десет племена бяха представени сред десетте хиляди ездачи и той наистина почувства в себе си старата кръв.

— Днес е добър ден за езда — каза той на брат си Мадок.

— Така е, царю — отвърна Мадок.

Двамата пришпориха конете си в галоп през равнината.

Юлий седеше на хълма, подложил плаща си върху влажната земя. Ръмеше слаб дъждец и през него се виждаха галерите, които беше заповядал да изпратят покрай брега, за да открият къде реката се влива в морето. Тъй като газеха плитко, те можеха да изминат целия път до брода и да останат на котва точно преди него. Брут и Рений седяха с Цезар и наблюдаваха как групи от Десети и Трети разтоварват провизиите.

— Капитаните са открили залив надолу по брега — каза Юлий и въздъхна. — Ако знаех за него, бурята, която разби толкова от корабите ми, щеше да фучи нахалост. Защитен от скали, с дълбоки води и полегат бряг за лодките. Е, ще знаем за в бъдеще. — Прокара ръка през мократа си коса и изтръска капките от пръстите си. — И наричат това лято? Кълна се, че от месец не съм виждал слънцето.

— Това ме кара да тъгувам за Рим — отговори Брут. — За огрените от слънцето маслинови дървета и храмовете във форума. Просто не мога да повярвам колко сме далече оттам.

— Там е Помпей, възстановява града — каза Юлий и погледът му стана по-твърд. — Сградата на сената, където стоях с Марий, вече е само спомен. Брут, когато видим Рим, той вече няма да е същият.

Замълчаха. Всички обмисляха истината, която стоеше зад тези думи. Бяха минали години, откакто Юлий за последен път беше видял своя град, но по някакъв начин винаги беше очаквал той да си стои непокътнат, докато не се върне. Сякаш всичко в живота трябваше да е под стъклен похлупак, докато той не е готов да го накара отново да се задвижи. Детинска мечта.

— Значи ще се върнеш? — попита Брут. — Вече си мислех, че ще ни оставиш да остареем тук.

Рений само се усмихна.

— Да, Брут — отвърна Юлий. — Свърших това, за което дойдох. Един легион ще е достатъчен, за да държи бритите. Може би когато остарея и Галия стане толкова спокойна, колкото Испания, ще се върна тук, за да продължа войната на север.

Потрепери, но си каза, че е от студа. Беше странно спокоен.

— Има моменти, когато ми се иска всичко това да свърши, Брут — продължи Юлий. — Липсва ми майка ти. Също и дъщеря ми. На война съм от толкова отдавна, че едва си спомням, и мисълта да се върна в имението си, за да гледам пчели и да седя на слънце, е ужасно изкушение.

Рений цъкна с език.

— Такова, на което успяваш да устоиш всяка година.

Юлий рязко погледна едноръкия гладиатор.

— Аз съм в разцвета на младостта си, Рений. Дори да не успея да направя през живота си нищо друго, Галия ще е моят белег за света.

Несъзнателно докосна челото си и усети отдръпващата се линия на косата. „Войната състарява човек повече, отколкото годините“, помисли си. Някога се беше чувствал така, сякаш никога няма да остарее, но сега ставите го боляха от влагата и сутринта му носеше скованост, която с всяка година траеше все по-дълго и по-дълго. Видя, че Брут е забелязал жеста му, и се намръщи.

— За мен беше чест да служа и на двама ви — внезапно каза Рений. — Споменавал ли съм ви го?

Двамата по-млади мъже го погледнаха. Беше се прегърбил под плаща си.

— С възрастта ставаш сантиментален — подкачи го Брут. — Трябва да почувстваш отново слънцето върху лицето си.

— Може би — отвърна Рений и отскубна стрък трева. — Бих се за Рим през целия си живот и Рим все още стои. Свърших своята работа.

— Искаш ли да се прибереш вкъщи? — попита Юлий. — Можеш да слезеш при галерите и ще им заповядам да те върнат, приятелю. Не бих могъл да ти откажа.

Рений погледна към бутащата се тълпа край реката и очите му се изпълниха с копнеж. После сви рамене и се усмихна насила.

— Може би още една година.

— Идва вестоносец — внезапно каза Брут. И тримата се обърнаха към конника, който се изкачваше към тях.

— Какво има? — попита Юлий, когато мъжът се приближи достатъчно близо, за да го чуе. Обзе го неясна тревога.

Пратеникът слезе от коня и объркано отдаде чест.

— Идвам от Галия, господарю.

Сърцето на Юлий подскочи.

— От Берик? Какво съобщение ми носиш?

— Господарю, племената въстанаха.

— Племената въстават всяка година — изсумтя Юлий. — Колко са този път?

Пратеникът го погледна нервно.

— Ами… Берик каза, че всичките, господарю.

Юлий го погледна безизразно, после кимна.

— Значи трябва да се върна. Слез при галерите и им кажи да не тръгват, преди да съм пристигнал. Домиций да прати конници на брега при Марк Антоний. Флотата трябва да стигне до Галия, преди да започнат зимните бури.

Юлий се изправи и загледа как ездачът слиза надолу към реката.

— Значи отново ще има война — каза той. — Понякога се чудя дали до края на живота ми Галия ще види мира на Рим. — Изглеждаше уморен и в сърцето си Брут изпита жалост за приятеля си.

— Ще ги разбиеш. Ти винаги успяваш.

— При наближаването на зимата? — горчиво каза Юлий. — Чакат ни трудни месеци, приятелю. Може би по-трудни от всички, които сме преживели. — Стисна зъби, за да се овладее, и когато накрая се обърна към тях, лицето му беше като маска.

— Касивелан не бива да научи това. Неговите заложници вече са на борда на галерите. Сред тях е и синът му. Отведи легионите на брега, Брут. Аз ще мина по море и ще подготвя флотата да те чака там. — Спря, устните му се свиха от гняв. — Ще направя много повече от това да ги разбия, Брут. Ще ги излича от лицето на земята.

Рений погледна мъжа, когото беше обучавал, и сърцето му се изпълни с тъга. Нямаше никаква възможност за почивка, а всяка година война открадваше по малко от сърцето му. Рений се взря на юг и си представи бреговете на Галия. Галите щяха да съжаляват много, че са ядосали Цезар.

Глава 42

Нередовните войници от Галия бяха от почти всички племена. Много от тях от пет и повече години се биеха за легиона и действаха и мислеха като римляни. Плащаха им със същото сребро и оръжията и броните им идваха от същите ковачи, както и на редовния легион.

Когато Берик изпрати три хиляди от тях да пазят изпращането на зърното, малцина можеха да забележат леката разлика между техните редици и тези на римляните. Дори офицерите им бяха от племената след толкова време на бойното поле. Въпреки че в началото Юлий ги беше размесил с най-добрите си мъже, войната и повишенията бяха променили структурата. Но това почти не се забелязваше.

Конвоят със зърното беше пристигнал от Испания по заповед на Берик и трябваше да бъде охраняван по пътя от северните пристанища. Зърното беше достатъчно да нахрани градовете и селата, които им бяха останали верни. Достатъчно, за да ги запази живи през зимата — нали Верцингеторикс изгаряше всичко, което откриеше.

Нередовните вървяха на север в идеален ред със скоростта на най-бавната каруца. Съгледвачите им бяха на няколко мили наоколо, за да предупредят при нападение. Всеки мъж знаеше, че зърното ще е заплаха за въстанието, и ръцете рядко се отпускаха от дръжките на мечовете. Ядяха студена храна в движение от намалените си дажби и спираха само колкото да построят временни лагери за нощта.

Но когато дойде, нападението не приличаше на нищо, което бяха очаквали. Тъмна редица конници се появи с грохот в широката равнина. Съгледвачите препускаха бясно, а колоната вече подреждаше тежките каруци в защитен кръг и подготвяше копията и стрелите. Всички бяха изплашени от огромната конница. През калта и тревата към каруците препускаха хиляди ездачи. Слабото слънце пречупваше лъчите си в оръжията им. Много от галите започнаха да се молят на старите си богове, които бяха забравили от години.

Марвен беше войник за Рим, откакто преди четири години беше заменил глада за сребърни монети. Когато видя препускащите към тях сили, осъзна, че няма да оцелее, и усети горчивата ирония на това да бъде убит от собствения си народ. Не се интересуваше от политика. Когато римляните дойдоха в селото му и му предложиха място при тях, прие парите им, даде ги на жена си и децата си и тръгна да се бие за Рим. Беше по-добре, отколкото да ги гледа как гладуват.

Когато дойде, повишението беше истинско чудо. Беше участвал в битките срещу сеноните и беше яздил с Брут да отвлекат царя им. Това беше велик ден.

Потънал в горчиви спомени, отначало не забеляза лицата на мъжете, които се бяха обърнали към него за заповеди. Когато ги видя, сви рамене и каза тихо:

— Ето в тези моменти си изкарваме прехраната, момчета.

Усещаше как земята под краката му трепери — конниците летяха към тях. Защитните редици около каруците бяха достатъчно здрави. Копията бяха забити в калта, за да отблъснат нападението, и нямаше какво друго да направят, освен да изчакат първото кръвопролитие. Марвен мразеше чакането и още повече страха, който свиваше стомаха му.

Засвириха рогове и редицата нападащи спря точно извън обхвата им. Марвен се намръщи, когато видя един от мъжете да слиза и да тръгва към тях по меката земя. Знаеше кой е още преди да е видял русата коса и златната огърлица, която носеше в боя. Верцингеторикс.

Изпълнен с недоверие, Марвен гледаше как царят се приближава.

— Мирно — заповяда той на хората си, внезапно притеснен, че някой от тях може да хвърли стрела. Кръвта бушуваше в него и той дишаше все по-ускорено, докато царят се приближаваше. Това беше акт на самоубийствена смелост и много от мъжете замърмориха с възхищение, макар да стискаха мечовете, готови да насекат царя на парчета.

Верцингеторикс застана точно пред тях и погледна право в очите на Марвен — бе забелязал чина му по шлема и плаща. Може и да беше само игра на въображение, но да видиш царя тук, толкова близо, с великия си меч в ножницата на бедрото, беше нещо славно.

— Какво искаш? — попита Марвен.

Очите на царя проблеснаха — видя как ръката на Марвен хвана по-здраво дръжката на меча.

— Ще убиеш ли своя цар? — попита Верцингеторикс.

Марвен объркано отпусна ръка. Погледна спокойните очи на мъжа, който се беше изправил толкова смело пред него, и потрепери.

— Няма.

— Тогава ме последвай — каза Верцингеторикс.

Марвен погледна наляво и надясно хората, които командваше, и ги видя да кимат. Погледна отново Верцингеторикс и без да откъсва поглед, бавно падна на едно коляно в калта. Като в някакъв сън усети ръката на царя на рамото си.

— Кой си ти?

Марвен се поколеба. Думите за ранга и единицата му заседнаха на гърлото.

— Аз съм Марвен Ридерин, от нервните — най-после каза той.

— Нервните са с мен. Цяла Галия е с мен. Стани.

Войникът стана. Ръцете му трепереха. През грохота на мислите си чу, че Верцингеторикс отново говори.

— Сега изгорете зърното в каруците.

— Между нас има римляни. Не всички сме от Галия — внезапно каза Марвен.

Светлите очи на царя се обърнаха към него.

— Искаш ли да ги оставим да живеят?

Лицето на войника стана сурово.

— Така ще е справедливо — отвърна той и непочтително вдигна глава.

Верцингеторикс се усмихна и го потупа по рамото.

— Тогава ги пусни, нервий. Вземи мечовете и щитовете им и ги пусни да си ходят.

Когато нередовните галски войници тръгнаха след царя си, конниците вдигнаха мечовете си за поздрав и ги приветстваха. Безценните каруци с жито вече горяха.

Когато стигнаха защитения залив на Итий, Юлий видя широките кафяви спирали дим в далечината. Дори въздухът миришеше на битка и той изпита яростен гняв при мисълта за поредното въстание срещу него.

Не беше загубил и минута от плаването — раздаваше заповеди и правеше планове, които трябваше да бъдат осъществени преди зимата да затвори планинските проходи. Изпращането на новини до Рим за второто му нападение над Британия щеше да е надпревара с времето, но той имаше нужда от настроението, което щеше да създаде това по улиците на града. Тази година нямаше да има десятък от сената, точно когато имаше нужда от всяка монета, за да смаже племената, предвождани от Верцингеторикс. Това име беше на устата на всички. Юлий едва си спомняше ядосания младеж, който беше напуснал първата му среща с вождовете преди осем години. Нито един от тях вече не беше млад. Сингето беше станал цар и Юлий знаеше, че не може да го остави жив. И двамата бяха изминали дълъг път от началото, а годините бяха изпълнени с кръв и война.

Докато вървеше през пристанището, говореше с Брут и едновременно диктуваше на Адан. Бързите извънредни бяха изпратени, за да повикат Берик, и веднага щом той пристигнеше, Юлий щеше да събере съвета си и да планира кампанията. Един поглед към кафявия дим на хоризонта му беше достатъчен, за да затвърди решението си. Това беше неговата земя и той нямаше да я изгуби, дори всеки мъж в Галия да вдигнеше оръжие срещу него.

Легионите бързо издигнаха лагерите. Сред войниците се усещаше явно напрежение и тревога — и те не искаха още година война, а може и повече. Дори най-жилавите вече се чудеха кога всичко това ще свърши и ще си получат обещаните награди.

На третия ден Юлий събра съвета си в крайбрежната крепост, която бяха изградили като част от верига, която някой ден щеше да опаше брега на Галия.

Домиций пристигна първи със сребърната си броня — загубила голяма част от блясъка си. Нагръдникът особено беше очукано доказателство за войните, които беше водил за Цезар. Без да каже нищо, сграбчи ръката на Юлий в легионерска хватка, преди да заеме мястото си.

Марк Антоний пък прегърна Цезар, когато се срещнаха. Юлий имаше причина да бъде доволен от него, когато видя дъсчиците със сметките. Сумите в злато и сребро в резерва бяха огромни, въпреки че намаляваха ден след ден, докато градовете и селищата на Галия чакаха да видят дали въстанието ще успее. Равнището на хранителните запаси вече беше критично. Юлий беше благодарен на Марк Антоний, че е поел тази част от задълженията му. Хиляди легионери трябваше да бъдат нахранени, преди да могат да се бият, и вече беше ясно, че Верцингеторикс се опитва да пресече доставките им. Горящите земи бяха все стопанства и когато извънредните достигаха до тях, се оказваха празни и изоставени. Юлий изпитваше гневно възхищение към безжалостността на новия цар. Верцингеторикс беше решил да унищожи селата и градчетата, които останеха верни на легионите. Хиляди от собствения му народ щяха да измрат заради съюзниците си, а може и повече, ако легионите не се справеха бързо с въстанието. Това беше висока цена, но гладът би уморил легионите също толкова сигурно, колкото и мечовете.

За събирането Юлий беше избрал стая, която гледаше към морето. Навън над сивите скали се виеха и крещяха птици. Той поздрави всеки от мъжете с истинско удоволствие. Берик беше ранен при първия сблъсък с Верцингеторикс и рамото и гърдите му бяха превързани. Въпреки че изглеждаше изтощен, отговори на усмивката на Юлий, когато той му предложи място и чаша вино. Октавиан пристигна с Брут и Рений за разговор за тактиката на конницата. И тримата поздравиха Юлий бодро и той се усмихна на увереността им. Те сякаш не споделяха неговите съмнения и притеснения, но все пак бяха свикнали той да решава всичко. За жалост той нямаше човек, който да направи това вместо него.

Юлий се почувства въодушевен. Годините на война не бяха сломили приятелите му. Говореха за въстанието по-скоро с гняв, отколкото с примирение. Бяха вложили години от живота си в завоюването на вражеската земя и се ядосваха, че бъдещето им е заплашено. И въпреки че разговаряха помежду си, всички наблюдаваха Юлий за някакъв знак, че смята да започне. Той беше ядрото им. Когато отсъстваше, сякаш най-чистата част от пътя и енергията им бе отнета. Свързваше мъже, които при никакви други обстоятелства не биха могли да са заедно. Дотолкова бяха свързани, че дори не се замисляха за това, докато се настаняваха и обръщаха лица към него.

Кабера дойде последен — доведоха го двамата мъже от Десети, които се грижеха за него. Юлий отиде при него веднага щом старият лечител се настани и взе крехките му ръце в своите. Заговори му съвсем тихо, за да не могат другите да чуят през виковете на чайките и вятъра.

— По-далече от всеки друг в Рим, Кабера. Бях отвъд края на света. Видя ли ме там преди толкова години?

Отначало Кабера сякаш не го чу. Юлий се натъжи от промяната, която беше дошла с възрастта. Съзнанието му се разкъсваше и от вина. Нали по негова молба Кабера беше излекувал счупеното коляно на Домиций и това беше досъсипало изтощеното му тяло. Най-после Кабера го погледна и съсухрената му изкривена уста се размърда.

— Беше там, защото ти избра да бъдеш, Гай — каза старецът. Гласът му беше съвсем малко по-силен от дишане и Юлий се наведе съвсем до устните му. — Никога не съм те виждал в тази ужасно студена стая. — Кабера замълча, мускулите на врата му подскочиха в спазъм, когато си пое дъх.

— Казвал ли съм ти, че те видях убит от Сула? — прошепна той.

— Сула отдавна е мъртъв, Кабера — отвърна Юлий.

Старият лечител кимна.

— Знам. Но те видях убит в къщата му и после в килиите на пиратския кораб. Виждал съм те толкова пъти да падаш, че понякога се изненадвам, че те виждам толкова силен и жив. Не разбирам виденията си, Юлий. Те ми причиниха повече болка, отколкото някога съм си представял.

Цезар се натъжи, като видя в очите на стареца сълзи. Кабера забеляза изражението му и сухо цъкна с език. Лявата ръка на стареца лежеше безжизнено в скута му, но той протегна дясната и придърпа Юлий по-близо до себе си.

— Не бих променил и ден от това, от нещата, които съм видял. Разбираш ли? Не ми остава много и смъртта ще е облекчение. Но не съжалявам за нищо от момента, в който стъпих в дома ти преди толкова време.

— Нямаше да оцелея без теб, старче. Не можеш да ме оставиш сега. — Очите му се напълниха със сълзи и спомени.

Кабера изсумтя и потърка лицето си.

— Някои възможности за избор са ни отказани, Гай Юлий. Някои пътеки не могат да бъдат избегнати. Накрая и ти ще пресечеш реката. Виждал съм го по много повече начини, отколкото мога да ти кажа.

— Какво си видял? — попита Юлий; изгаряше от желание да разбере, макар да го обзе сковаващ страх. За момент си помисли, че Кабера не го е чул.

— Кой знае къде ще те отведе твоят избор? — Гласът продължи своето съскане. — Въпреки това не съм те виждал стар, приятелю, а веднъж те видях да падаш от ножове в тъмнината в първите дни на пролетта. Видях те да падаш в Рим, през мартенските иди^[13].

— Значи никога няма да стоя в моя град през март — отвърна Юлий. — Кълна ти се, ако това ще ти даде покой.

Кабера вдигна глава и погледна към крещящите чайки.

— Някои неща е по-добре да не се знаят, Юлий. Така мисля. Вече нищо не ми е ясно. Казах ли ти за ножовете?

Юлий нежно постави ръцете на възрастния мъж в скута му и нагласи възглавниците, така че да може да седи изправен.

— Каза ми, Кабера. Отново ме спаси — изрече той с безкрайна нежност.

— Това ме радва — отвърна лечителят и затвори очи.

От гърдите му излезе дълъг дъх и той замря в необичайна неподвижност. Цезар извика сподавено, като видя как животът си отива от него, и докосна бузата му. Тишината сякаш трая много дълго. Гърдите на Кабера никога нямаше да се помръднат отново.

— Сбогом, стари приятелю — каза Юлий.

Чу скърцането на дъските и Рений и Брут застанаха до него. Годините изчезнаха и те отново бяха две момчета и учителят им — стояха и гледаха как Кабера държи лъка, без ръката му да трепне.

И другите членове на съвета наставаха, разбрали какво се е случило. Юлий обърна към тях зачервените си очи и всички видяха безкрайната му болка.

— Ще се присъедините ли към мен в молитвите ми за мъртвия, приятели? Войната може да почака още един ден.

Чайките крещяха във вятъра навън. Тихото мърморене на гласовете изпълни студената стая. Последва тишина и взрян в смаленото тяло на мъртвия старец. Юлий прошепна:

— А сега съм оставен на течението. — Прошепна го толкова тихо, че само Брут, който беше до него, можа да го чуе.

Глава 43

В палатката цареше полумрак — гореше само една лоена свещ, за да може Адан да пише. Но той не пишеше, а гледаше Цезар, който лежеше на една пейка да му превържат ръката. По старата превръзка имаше кръв и платът беше мръсен — превръзката беше взета от мъртвец. Юлий изръмжа, когато лекарят дръпна да стегне възела. За момент очите му се разшириха от болка и Адан видя, че са помътнели от изтощение.

Лекарят събра инструментите си и излезе — откъм вратата полъхна свеж въздух и свещта потрепна. Адан погледна думите, които беше записал, и му се прииска Юлий да поспи. Всички бяха гладни и зимата беше изтощила и Цезар. Кожата му беше пожълтяла, а под очите му имаше тъмни кръгове, което му придаваше вид на смъртник.

Реши, че Юлий е заспал, и започна да събира нещата си, за да се измъкне, без да го буди. И замръзна, когато Юлий вдигна ръце и избърса потното си лице.

— Къде спрях? — попита Юлий, без да отваря очи. Гласът му беше прегракнал и немощен и накара Адан да потрепери.

— Аварикум. Лечителят дойде, когато пишех за последния ден.

— А, да. Готов ли си да продължим?

— Ако искаш, господарю. Но може би ще е по-добре да те оставя да си починеш.

Юлий почеса небръснатата си брадичка.

— Аварикум дойде скоро след избиването на трите кохорти под командването на Берик. Пишеш ли това?

— Да — прошепна Адан. За своя изненада усети как на очите му лютят сълзи — не можеше да си ги обясни.

— Нападнахме. Не можех да задържа мъжете след това, което бяха видели. Но не се и опитах. — Юлий спря. Дъхът му излизаше като грубо съскане.

— Само осемстотин оцеляха, Адан. Запиши истината. От четирийсет хиляди мъже, жени и деца само осемстотин оцеляха, когато приключихме. Изгорихме града и взехме всичкото зърно от хамбарите. Но пак на всичките ми войници им се брояха ребрата. Верцингеторикс се беше придвижил напред естествено и всеки град, до който стигахме, беше унищожен. Подкарваше стадата пред себе си и не оставяше нищо освен птици и зайци, ако можехме да ги уловим. За да храня четирийсет хиляди мъже, Адан. Без запасите на Аварикум щяхме да сме свършени.

— Разбивахме ги отново и отново всеки път, когато ги настигнехме в равнината, но всички племена на Галия се бяха присъединили към него и той всеки път беше с по-голяма армия от нашата — продължи Цезар. — Берик беше убит през третия месец — или четвъртия, не мога да си спомня. Собствените му нередовни войници го хванаха в засада. Не открихме тялото му.

Юлий замълча: спомняше си как Берик беше отказал да повярва, че мъжете, които е обучавал, ще го убият. Беше честен човек и беше платил с живота си за честността си.

— Верцингеторикс се придвижи на север към Герговия и когато дойде пролетта, видях как моите войници ядяха зелени кълнове, докато не повърнеха. Въпреки това унищожавахме армиите, които се осмеляваха да се изправят срещу нас. Брут и Октавиан се справиха добре, но броят, Адан… Всяко племе, което бяхме нарекли приятели, се беше вдигнало срещу нас и имаше моменти, когато… Не. Изтрий това, съмненията ми не трябва да бъдат записвани… Не можехме да го уморим от глад в Герговия, а бойците ми ставаха все по-слаби. Бях принуден да се придвижа на запад, за да събера провизии, и въпреки това едва успяхме да намерим достатъчно, за да не умрем от глад. Верцингеторикс изпрати войска срещу нас и тя ни нападаше нощем. Изминах хиляда мили през последната година, Адан. И видях смъртта да върви с мен.

— Но сега го хвана в капан в Алезия — тихо каза писарят.

Юлий с усилие седна, главата му увисна.

— Най-голямото укрепление, което съм виждал в Галия. Град на четири хълма, Адан. Да, улових го в капан. И гладуваме навън, докато той ни чака да измрем.

— От юг вече карат зърно и месо. Най-лошото свърши.

Юлий потрепери — толкова леко, че можеше да се приеме и за дишане.

— Може би. Запиши сега. Построихме около Алезия осемнайсет мили окопи и укрепления. Издигнахме три огромни могили, толкова високи, че да можем да построим наблюдателници. Верцингеторикс не може да избяга, поне докато ние сме тук — а ние ще останем тук. Нашите пленници говорят за него като за цар на всички гали и докато той не умре или не го заловим, галите ще продължат да се бунтуват. Посичаме ги с хиляди, но те ще се вдигат на бунт всяка пролет, докато царят им не умре. Нека в Рим знаят, Адан. Нека разберат какво правим тук.

Платнището на палатката се отметна и влезе Брут. Погледна Адан и попита:

— Как е Юлий?

— Жив съм — чу се гласът на Цезар, почти като шепот.

— Трябва да излезеш навън. Съгледвачите се върнаха. Идва армия гали.

Юлий го погледна със зачервените си очи — изглеждаха повече мъртви, отколкото живи. Изправи се и се олюля от изтощение. Брут му помогна да си сложи бронята и червения плащ — мъжете трябваше да го видят с тях.

— Значи онези, които избягаха от крепостта, са имали за задача да доведат армия — промърмори Цезар, докато Брут връзваше нагръдника за металните ленти около врата. И двамата бяха мръсни и воняха на пот. Адан беше впечатлен от нежността, с която Брут обърса бронята с един парцал, а после подаде на Юлий меча му. Без да каже и дума, Адан взе червения плащ от закачалката и помогна на Брут да го сложи на раменете на генерала. Може и да си въобразяваше, но в бронята си Юлий сякаш стоеше по-изправен.

— Събери съвета, Брут, и доведи съгледвачите. Ще се бием и в двете посоки, ако трябва, за да довършим този цар.

— И после ще се приберем вкъщи? — попита Брут.

— Ако оцелеем, приятелю. После най-накрая ще се приберем вкъщи.

Съветът се събра. Всички бяха прекалено уморени, за да говорят. Опожарената земя и месеците война, откакто се бяха върнали от Британия, бяха изтощили всички, а сега този последен удар ги беше докарал до границата на отчаянието.

— Вече сте чули новините от съгледвачите и има съвсем малко, което мога да добавя — каза Юлий. Беше взел манерка скъпоценна вода от един от пазачите и сега отпи, за да отмие вкуса на прах в гърлото си. — Войниците най-после ядат, въпреки че запасите са малко и с лошо качество. Без полученото от нашите заселници щяхме да имаме още по-малко. Галите са събрали всички племена срещу нас, дори конницата на едуените се присъедини към тях. Морбен най-после ме предаде.

Юлий замълча и потърка лицето си.

— Ако съгледвачите са прави, имаме много малък шанс да оцелеем в битката. Ако питате мен, ще опитам достойна капитулация и спасяване на живота на нашите легиони. Верцингеторикс ни показа, че не е глупак. Ще ни позволи да се върнем през Алпите с нашите заселници. Такава победа ще го затвърди на позицията му като върховен цар и мисля, че ще приеме. Това ли искате?

— Не — каза Домиций. — Бойците няма да приемат такова поведение нито от нас, нито от теб. Нека дойдат, Цезар. Ще ги разбием.

— Той говори и от мое име — добави Рений.

Всички закимаха и Юлий се усмихна на верността им.

— Тогава или ще оцелеем, или ще се провалим при Алезия, приятели. Горд съм, че ви познавам. Ако боговете кажат, че това е краят, така да бъде. Ще се бием до последно.

Усмихна се замислено.

— Може би трябва да използваме част от питейната вода, та утре да изглеждаме като римляни. Донесете картите. Ще направим план как да унижим племената още веднъж.

Верцингеторикс стоеше на високите стени на Алезия и гледаше към равнината. Към тях идваха безчет факли.

— Това Мадок ли е? — напрегнато попита Брай.

Царят погледна по-малкия си брат и го стисна за рамото във внезапен прилив на обич.

— Кой друг може да е? Доведе армиите на Галия, за да ги пометем. — Наведе се по-близо към него. — Водачите на арверните са истински мъже и не могат да бъдат победени, нали?

Брай му се усмихна.

— Бях започнал да губя надежда. Не ни е останала храна за повече от месец…

— Тогава им кажи тази вечер да се наядат добре. Утре ще видим римляните разбити, ще си проправим път през техните крепости и стени и ще си върнем Галия. И следващите поколения няма да видят повече легиони.

— И ти ще бъдеш цар? — попита Брай.

Верцингеторикс се разсмя.

— Аз съм цар, братчето ми. Цар на велик народ. Сега, когато племената си спомниха повика на кръвта, нищо на света не може да ни спре. Със зората всичко това ще свърши и ще сме свободни.

В първите сивкави лъчи видяха лагера на галските конници — простираше се на цели три мили. Чуха и радостните викове на защитниците на Алезия — галите бяха видели пристигналата подкрепа.

Въпреки че наближаваше лято, сутринта беше студена. Храната, докарана от римската провинция в подножието на Алпите, беше първото топло ядене от дни и войниците я изядоха бързо — много дори облизаха канчетата.

Римските укрепления около Алезия бяха достатъчно високи, за да накарат галите да спрат и да обмислят как да нападнат. Издигаха се на двайсет стъпки и зад и върху тях бяха разположени четирийсет хиляди от най-добрите пешаци на света. Това не беше лесен противник дори при огромния брой хора, които беше събрал Мадок.

Самият той не знаеше колко точно са бойците му — знаеше само, че никога не е виждал такава армия, събрана на едно място. Но въпреки това беше предпазлив, тъй като Верцингеторикс го беше предупредил да внимава, когато се измъкна от Алезия, за да събере племената.

— Не забравяй хелветите — напомни му той.

Дори когато врагът ги превъзхождаше многократно, римляните бяха победили всяка армия, изправила се срещу тях. Оцелелите римляни пък, събрани тук, бяха ветерани — а те най-трудно можеше да бъдат убити. На Мадок му се искаше брат му да е с него, за да направлява конниците. Усещаше критичните погледи на бойците си и това го притесняваше. Знаеше, че брат му е по-добър цар, отколкото би бил той. Той нямаше да успее да обедини племената — нещо, което не се беше случвало от хиляда години. Старите вражди бяха забравени и в крайна сметка племената бяха изпратили най-добрите си мъже, за да помогнат на върховния цар да счупи гръбнака на римските нашественици.

Сега всичко зависеше от неговите думи и десетки хиляди ги очакваха.

Юлий се качи на хълма, за да се обърне към мъжете, които предвождаше вече девет години. Познаваше стотици от тях по име. Огледа редиците и видя десетки познати лица — всички го чакаха да заговори. Знаеха ли колко е напрегнат? Беше споделял с тях лишенията на походите и опасността на битките. Бяха го виждали да полага повече усилия от всеки от тях, да върви с дни, без да спи, докато не му останеше нищо друго освен желязната воля, която го крепеше на крака.

— Няма да искам от вас да се биете за Рим! — изрева той. — Какво знае Рим за нас тук? Какво разбира сенатът от това какви сме ние? Търговците в домовете си, робите, строителите и курвите не са били с нас в нашите сражения. Когато мисля за Рим, не мога да мисля за тях — те са толкова далече. Моите братя са тези, които виждам пред мен.

Думите идваха лесно. Обичаше тези хора. Не би могъл да обясни тази връзка на някой непознат, но не беше и необходимо. Те го познаваха такъв, какъвто е. Бяха го виждали и ранен, и изтощен след дълъг поход. Всеки от мъжете пред него си спомняше моментите, когато беше говорил пред тях, и това означаваше много повече от сребърните монети, с които им плащаше.

— Няма да ви карам този последен път да се биете за Рим. Ще го поискам за себе си — каза той и те вдигнаха глави още по-високо, когато го чуха, а по редиците се понесоха одобрителни възгласи.

— Кой би се осмелил да се нарече Рим, докато ние все още сме живи? Градът е само камъни и мрамор без нас. Ние сме неговата кръв и неговият живот. Ние сме неговият смисъл! — Юлий махна с ръка към ордите на галите и продължи: — Чест е да видиш толкова много мъже, тръгнали срещу нас! Те знаят нашата сила, легиони мои! Знаят, че нашият дух е непобедим. И ще ви кажа, че ако бях сред техните редици, щях да се изплаша от това, което виждам. Щях да се ужася. Защото те не са като нас. Александър щеше да се гордее да крачи с вас, както се гордея аз. Щеше да се гордее да види мечовете ви, вдигнати в негово име. — Пак се взря в редиците и видя, че Рений го гледа.

— Когато сърцата и ръцете ни са уморени, ние пак продължаваме — извика Юлий. — Когато коремите ни куркат и умираме от жажда — пак продължаваме!

Спря и се усмихна.

— И запомнете едно, приятели. Ние сме истински войници. Хайде да я пометем тая сбирщина!

Войниците удариха мечовете в щитовете си и изреваха одобрително.

— На стените! Идват! — извика Брут и всички се втурнаха към позициите си.

Юлий остана още миг на хълма, изпълнен с гордост от войниците си.

Мадок потръпна. Когато само преди месец бе избягал от Алезия, римляните прокопаваха първите окопи. А сега стените бяха високи… и покрити с войници.

— Да изгорим портите и кулите им! — заповяда той и видя как пламват хиляди факли. Пукането на пламъците беше знак за война и сърцето му заби по-бързо. Но въпреки това се притесняваше, като гледаше високите укрепления. Конете не можеха да преодолеят такава преграда. Ако римляните не бъдеха подмамени навън, загубите щяха да са ужасни.

Усещаше хилядите очи върху себе си. Вдигна дългия си меч и посочи към римските сили. Любимите му арверни бяха готови на десния фланг. Знаеше, че те ще последват заповедите му. Искаше му се да е така уверен и в останалите в разгара на битката, но се боеше, че когато започнат да падат, ще изгубят и малкото дисциплина, която беше успял да им внуши.

Вдигна юмрук, с рязко движение го спусна и пришпори коня си в галоп, за да ги поведе. Грохотът зад него заглуши всичко друго, а после галите изреваха. Конете летяха към стените.

— Катапулти, готови! Гюлета, скорпиони — готови! Чакайте роговете! — изкрещя Брут. Римляните не бяха бездействали през нощта и сега всички военни машини бяха готови да разбият огромната армия на галите. Всички очи на стената наблюдаваха как ордата препуска към тях, лицата на бойците светеха от напрегнато очакване.

Бяха запалили огромни пънове, накиснати в масло. Задушаващият дим, който вдигаха, не намаляваше ентусиазма на мъжете, готови да ги запратят върху главите на галите.

Брут прецени разстоянието и потупа най-близкия тръбач по рамото. Прозвуча дълъг сигнал и камъни и желязо полетяха във въздуха.

Мадок за момент затвори очи и се помоли. Чу трясъка и тътена наоколо, чу и виковете на поразените бойци. Отвори очи, изненадан, че е жив, и изрева — отчасти от радост от това. Сред племената се бяха отворили пролуки, но се затвориха, когато разстоянието до легионите намаля. Кръвта на галите кипеше.

Бойците му хвърлиха копията си с цялата ярост на хора, оцелели от удара на римските машини. Копията се извисиха над стените и преди да паднат, Мадок вече беше стигнал до дълбокия ров, който опасваше римските укрепления. Трийсет хиляди от хората му скочиха от седлата и се закатериха — забиваха мечовете си в пръстта, за да прескочат шиповете, които трябваше да ги спрат.

Докато се катереше, Мадок гледаше легионерите над себе си. А после, без предупреждение, земята под него поддаде и той се срина надолу. Изкрещя от яд и се закатери отново, но чу пукането на пламъци и видя как римляните вдигат нещо огромно над ръба и го пускат върху него. Опита се да отскочи, но нещо го повали в хаос от кости и тъмнина.

Юлий наблюдаваше от стените. Първото нападение беше разколебано и той заповяда бойните машини да стрелят отново и отново — пъновете и камъните чупеха краката на конете. Портите горяха, но това нямаше значение — той нямаше намерение да ги чака да паднат.

По цялата дължина на укрепленията римските легиони разбиваха тези, които стигаха до тях. Стотици трупове лежаха вече под стената и Юлий се поколеба. Знаеше, че войниците му не могат дълго да се бият с такава скорост — все пак бяха доста отслабнали. Галите обаче явно бяха решили да не отстъпват пред римските оръжия.

Хилядите конници се трупаха пред римските позиции, газеха собствените си хора. Юлий се страхуваше, че ако изпрати легионите навън, те ще бъдат погълнати. Накрая взе решение и викна:

— Октавиан. Изведи извънредните. Десети и Трети ще са зад теб — точно както действахме срещу бритите.

За момент погледите им се срещнаха и Октавиан отдаде чест.

Отвориха портите. Те вече горяха, но извънредните препуснаха през пламъците, за да смажат врага. Десети и Трети тръгнаха след тях.

Това беше опасен момент. Ако извънредните не успееха да отблъснат галите, легионите, които бяха готови за атака, нямаше да могат да се придвижат напред. Юлий се взираше в пушека — следеше знамето на легиона сред кипящото море от племена. Видя го как пада и как някой отново го вдига. Дванайсети легион беше готов да излезе, но Юлий не знаеше дали да заповяда атака.

Погледна към укрепленията на Алезия — оттам непрекъснато ги наблюдаваха дали ще нападнат. Колко хора можеше да остави в резерва? Ако Верцингеторикс тръгнеше срещу него, легионите му щяха да се провалят, притиснати от две страни. Не биваше да позволи това да се случи.

Рений както винаги стоеше до него, готов да вдигне щита си над главата му. Изглеждаше пребледнял и остарял, но както винаги бдеше за възможна опасност.

Десети започна да напредва през ордата гали и Юлий прецени, че е време, и извика:

— Дванайсети и Осми — напред!

Десет хиляди души тръгнаха напред като един.

В битката вече имаше четири легиона. Юлий изпрати още един и остави само толкова хора, колкото да пазят стените. Тръбачите стояха и чакаха. Цезар ги погледна твърдо и нареди:

— Щом ви кажа, свирите отстъпление.

Галите отстъпваха. Юлий чакаше.

— Отстъпление! Бързо! — извика най-после. Гледаше бойното поле. Легионите бяха стигнали надалече, но той знаеше, че ще се оттеглят организирано, стъпка по стъпка — като продължават да убиват.

Галите напредваха като мътен порой, във водовъртежи от крещящи умиращи мъже. Легионите бавно си проправяха път назад. Накрая първите влязоха на бегом зад стените и започнаха да се подиграват на врага.

Юлий погледна към катапултите. Цялата галска армия се беше устремила напред и моментът беше идеален, но той не се осмеляваше да заповяда стрелба, преди да е сигурен, че легионите му са се прибрали.

Не забеляза хвърлените копия, но Рений ги видя и вдигна щита си, да отбие металните остриета. И изведнъж изпъшка и Юлий се обърна, за да види какво става. Пребледня, когато видя, че Рений е пронизан във врата.

— Прибрахме се, господарю! — изкрещя тръбачът. — Можем да стреляме!

Юлий гледаше как Рений пада.

— Трябва да стреляме, господарю! — повтори тръбачът.

Юлий почти не го чуваше, но махна с ръка и огромните катапулти изтрещяха. Тонове камъни и желязо пометоха конниците на галите. Хиляди бяха повалени.

Настана суматоха, после галите се отдръпнаха. Юлий обаче не чуваше радостните възгласи на хората си. Затвори изцъклените очи на Рений. Не му беше останала вече никаква тъга. За негов ужас ръцете му започнаха да треперят, усети в устата си метален вкус.

Октавиан дотича и викна:

— Да ги ударим пак? Готови сме.

Юлий го погледна объркано. Не можеше да получи пристъп пред всички. Не можеше да си го позволи. Мъчеше се да отрече това, което се случваше. От години не беше имал пристъпи. Не можеше да го позволи. Със силата на цялата си воля се изправи. Олюля се. Свали си шлема и се опита да си поеме дъх, но болката в главата му само се усили и пред очите му се появиха искри. Октавиан се намръщи, като видя стъклените му очи.

— Легионите чакат, господарю. Готови са отново да се хвърлят в бой, ако заповядаш.

Юлий отвори уста, за да заговори, но не успя. Строполи се на земята и Октавиан скочи, за да го улови. Без да обръща внимание на тялото на Рений, изкрещя на тръбача да намери Брут.

Брут пристигна в стремглав бяг и пребледня, като разбра какво става.

— Изнесете го, бързо — каза той на Октавиан. — В палатката му. Бързо, преди хората да видят.

Вдигнаха гърчещия се Цезар — беше олекнал от месеците на глад и война — и го замъкнаха в палатката му.

— Какво ще правим? — попита Октавиан.

Брут взе металния шлем от скованите пръсти на Юлий и го вдигна.

— Свали му бронята. Прекалено много хора видяха да го внасяме тук. Трябва да го видят да излиза.

Мъжете се развикаха, като видяха Брут да излиза, облечен с бронята и с шлема на приятеля си. Зад него Юлий лежеше гол на земята: Октавиан беше усукал парче от туниката му и го беше натикал между зъбите му, за да не си прехапе езика. Юлий се гърчеше и трепереше.

Брут изтича на стената и видя, че галите все още са объркани от втория залп на катапултите. Легионите го гледаха и чакаха заповедите му. За миг го обзе паника. Откакто беше стъпил в Галия, не беше командвал сам. Юлий винаги беше до него.

Огледа се отчаяно. Не можеше да измисли никаква стратегия, освен най-простата. Да отвори вратите и да избива наред. Юлий не би го направил, но Брут не можеше да гледа как хората му умират.

— Намерете ми кон! — извика той. — Никакви резерви! Всички напред!

И Брут поведе легионите. Това беше единственият начин, който знаеше.

Галите се разпиляха в хаотичен страх, изплашени, че може отново да бъдат подмамени и разбити от бойните машини.

— Бягайте, мръсници, бягайте! — изкрещя диво Брут.

Легионите изреваха и тръгнаха напред. Нищо не можеше да ги спре.

Глава 44

С падането на нощта онези от галите, които бяха оцелели на бойното поле, тръгнаха към домовете и земите си, за да отнесат новината за разгрома. Римските легиони прекараха по-голямата част от нощта на полето — събличаха труповете и прибираха конете. Стигнаха на мили от Алезия, като избиваха ранените и събираха брони и мечове. Когато зората дойде, се върнаха в укрепленията си и загледаха смълчаната крепост.

Юлий не се будеше. Силата на пристъпа беше разтърсила изтощеното му тяло и когато го отпусна, той потъна в сън, който беше на границата на смъртта. Октавиан стоеше при него в палатката и го миеше с парцал и вода.

Брут се върна, опръскан с кръв и мръсотия, и дълго остана загледан в бледото тяло на приятеля си. Без бронята и отличителните белези на ранга му беше толкова уязвимо…

Коленичи до Юлий, свали шлема с желязното лице и прошепна:

— Бях твоят меч, приятелю.

С безкрайна нежност двамата с Октавиан го облякоха. Юлий не се събуди, макар че за момент замъглените му очи се отвориха.

Когато свършиха, Юлий отново беше римският пълководец, когото всички познаваха. Устните му бяха изпохапани и косата му беше разчорлена, но Октавиан я намаза с масло и я върза.

— Ще се оправи ли? — прошепна младият мъж.

— Да — отвърна Брут. — Сега да го оставим сам. — Гледаше лекото повдигане и отпускане на гърдите на Юлий и беше доволен.

— Ще остана на пост. Нали някой ще иска да го види — каза Октавиан.

Брут го погледна и поклати глава.

— Не, момче. Върви нагледай хората си. Тази чест е моя.

Октавиан тръгна, а Брут застана пред палатката — неподвижен силует в тъмнината.

Брут не изпрати искане за капитулация до Верцингеторикс — дори и с бронята и шлема знаеше, че не може да заблуди Адан и за миг. Тази чест принадлежеше на Юлий. Така че остана на пост пред палатката и отпращаше всички, които идваха да видят Цезар.

В самотата на смълчаната тъмнина Брут плака за Рений. Беше видял тялото му, но не му беше обърнал внимание — нали с Октавиан трябваше да внесат Юлий в палатката. Сякаш някаква част от него обаче бе записала всяка подробност от сцената, за да си я спомни след битката, и въпреки че само беше зърнал стария гладиатор, сега, когато затвореше очи, можеше да види изстиващото му тяло, все едно беше обляно от дневна светлина.

Струваше му се невъзможно Рений да не е жив. Рений беше човекът, който за Брут беше най-близо до усещането за баща през живота му, и това, че вече го нямаше, предизвикваше болка, която пълнеше очите му със сълзи.

— Е, ще си починеш най-после, стари проклетнико — прошепна той, като едновременно се усмихваше и плачеше. Да живее толкова дълго, за да умре от случайно копие, беше обидно, въпреки че Брут знаеше, че Рений би приел това, както приемаше всичко неизбежно в живота си. Октавиан му беше разказал как Рений бе вдигнал щита си, за да предпази Юлий, и Брут знаеше, че старият гладиатор щеше да каже, че цената си е струвала.

Шум в палатката му показа, че Юлий най-после се е събудил. След малко платнището на входа се отмести.

— Брут? — попита Юлий, присвиваше очи в тъмнината.

— Тук съм — отговори приятелят му. — Взех шлема ти и ги поведох. Взеха ме за теб.

Усети ръката на Юлий на рамото си и още една сълза се стече по мръсотията на лицето му.

— Победихме ли? — попита Цезар.

— Пречупихме им гръбнака. Хората очакват от теб да поискаш от царя им да се предаде. Това е последното, което трябва да направим, и сме приключили.

— Рений най-после падна. Вдигна щита си, за да ме предпази — каза Юлий.

— Знам. Видях го. — Нито един от двамата нямаше нужда да каже повече. Познаваха го от времето, когато бяха малки момчета, а понякога думите обезценяват тъгата.

— Ти ги поведе значи? — попита Юлий някак объркано.

— Не, Юлий. Те последваха теб.

На зазоряване Цезар изпрати вестоносец при Верцингеторикс и зачака за отговора — знаеше, че ще дойде. Всички в Алезия трябваше да са чули за касапницата край Аварикум. И щяха да са ужасени от римляните. Юлий предлагаше да ги пощади, ако Верцингеторикс се предаде до пладне, но слънцето вече се вдигаше, а все още нямаше отговор.

Марк Антоний и Октавиан бяха с него. Нямаше какво да правят, освен да чакат. Един по един онези, които бяха с него от самото начало, дойдоха. Но мнозина липсваха. Берик, Кабера, Рений и още много други. Юлий пиеше виното, което му бяха донесли, без да усеща вкуса му, и се чудеше дали Верцингеторикс ще се бие чак до горчивия край.

Легионите никога не бяха спокойни след приключването на битката. Всеки боец си имаше приятели, пред които да се хвали, и винаги имаше много истории за проявена смелост. Но и стотици не бяха отговорили при сутрешната проверка — безжизнените им тела, донесени от другарите им, бяха свидетелство за битката, която бяха водили заедно. Един от войниците изкрещя от мъка, коленичи до мъртвия си приятел и плака, докато мъжете от центурията не го отведоха да го напият.

Смъртта на Рений беше покрусила всички. Мъжете, които се бяха били редом със стария гладиатор, бяха превързали раната на врата му и го бяха положили на един одър с меча му. От Юлий та чак до последния легионер всички бяха страдали от суровия му характер и безмилостното му обучение, но сега, когато вече го нямаше, мъжете минаваха покрай тялото му в мълчалива тъга, за да докоснат ръката му и да се помолят за душата му.

След като се прости с мъртвите, изложени под студеното слънце, Юлий погледна към стените на Алезия и започна да замисля начини да изкара врага оттам. Не можеше просто да стои и да чака, когато Галия най-после беше в ръцете му.

Не можеше да има повече въстания. През следващите дни новината за поражението щеше да стигне и до най-малкото селце в огромната страна.

— Ето го, идва — каза Марк Антоний и прекъсна мислите му.

Всички се изправиха и загледаха как царят се спуска по стръмната пътека към мястото, където чакаха легионите. Беше сам.

Верцингеторикс вече не беше гневният младеж, когото Юлий помнеше отпреди толкова време. Яздеше сив кон, бронята му блестеше под слънцето. Юлий понечи да оправи плаща си, но се отказа. Не дължеше никаква специална почит на царя.

Русата коса на Сингето беше сплетена на тежки плитки. Брадата му беше буйна и блестеше от масло, спускаше се върху златните синджири, които носеше на врата си. Носеше богато украсен щит, а на кръста му висеше огромен меч. Легионите гледаха мълчаливо този мъж, който им беше причинил толкова много мъка и болка. Нещо в изправената му фигура ги караше да мълчат, за да не му отнемат този последен момент на достойнство.

Юлий тръгна да посрещне царя, Брут и Марк Антоний вървяха до него. Никой не проговори.

Верцингеторикс погледна надолу към римлянина и се впечатли от разликата от първата им среща преди почти десетилетие. Младостта на Юлий беше останала по полетата на Галия и само студените му очи изглеждаха същите. След един последен поглед към Алезия Верцингеторикс слезе от коня и вдигна щита и меча си в ръце. Пусна ги в краката на Юлий и се изправи. Няколко мига двамата се гледаха в очите.

— Ще пощадиш ли хората ми? — попита Верцингеторикс.

— Дадох ти думата си — отвърна римлянинът.

Верцингеторикс кимна. И последната му грижа беше отхвърлена. Той коленичи в калта и наведе глава.

— Донесете вериги — каза Юлий и тишината избухна: легионите заудряха с мечове по щитовете си и грохотът заглуши всичко останало.

Глава 45

Когато зимата отново дойде, Юлий поведе четири легиона през Алпите, за да ги разположи край Ариминум. Беше взел със себе си в каруците петстотин сандъка със злато — достатъчно, за да плати десетократно данъка на сената. Мъжете му крачеха с монети в кесиите, а хубавата храна и почивка бяха възстановили блясъка и силата им. Галия най-после беше спокойна и нови пътища се простираха през плодородната земя от единия бряг до другия. Въпреки че Верцингеторикс беше подпалил хиляди римски стопанства, земята беше поета от нови семейства още преди края на лятото. Прииждаха и още при обещанието за реколта и спокойствие.

Цели три хиляди от Десети бяха оцелели в битките в Галия и Юлий беше възнаградил всеки от мъжете под свое командване със земя и роби. Беше им дал злато и земя и знаеше, че те са негови завинаги, както някога му беше обяснил Марий. Те не се бяха били за Рим или за сената. Бяха се били за своя пълководец.

Не искаше и да чуе, че някой от тях ще прекара нощта на открито, и всяка къща в Ариминум се превърна в дом за по двама-трима войници. Градът се изпълни с живот. Цените се вдигнаха буквално за една нощ и към края на първия месец и последната от винарните в пристанищния град пресъхна.

Брут пристигна с Трети Галски и започна да пие до пълна забрава още в момента, в който се оказа сам и свободен. Загубата на Рений беше огромен удар за него и Юлий получаваше непрекъснати доклади за приятеля си, който всяка нощ участваше в какви ли не свади. Цезар изслушваше оплакванията на съдържателите и плащаше сметките, без да протестира. Накрая изпрати Регул, за да спре Брут да не убие някого в пиянска ярост. Но на следващия ден му докладваха, че двамата вилнеят из града заедно и причиняват още по-големи поразии, отколкото Брут, докато беше сам.

За първи път след Испания Юлий не знаеше какво ще му донесе следващата година. Милион мъже бяха загинали в Галия, за да утолят амбициите му, а още милион бяха продадени в римските кариери и стопанства от Африка до Гърция. Имаше повече злато, отколкото някога беше виждал, и беше прекосил морето, за да победи Британия. Беше очаквал да изпита радост от триумфа си. Беше равен на Александър и беше открил нов свят отвъд географските карти. За десетилетие беше завзел повече земи, отколкото Рим беше успял за цял век. Когато беше момче, ако можеше да види как Верцингеторикс коленичи, щеше да се зарадва и да види в това само постижение. Но нямаше да знае колко много ще му липсват мъртвите. Беше мечтал за статуи и за това името му да бъде споменавано в сената. Сега, когато всички тези неща бяха реалност, ги презираше. Дори победата беше празна, защото означаваше, че битката е приключила.

Настани се в къщата на Крас в центъра на града и нощем си мислеше, че все още може да усети парфюма на Сервилия. Не изпрати да я повикат, макар че беше самотен. По някакъв начин мисълта, че тя може да го измъкне от депресията му, беше трудно поносима. Наслаждаваше се на мрачните зимни дни и приемаше и лошото настроение на приятелите си. Не искаше да взема в ръце юздите на живота си и да продължава напред. В уединението на дома на Крас можеше да пилее дните си в бездействие, да прекарва следобедите си в наблюдение на мрачното небе и писане на книгите си.

Докладите, които беше писал за родния си град, за него бяха станали нещо повече. Всеки спомен беше по някакъв начин обуздан, след като го запишеше. Мастилото не можеше да изрази страха, болката, отчаянието — и така трябваше да бъде. Съзнанието му се облекчаваше, докато записваше всичко от годините си в Галия — после даваше на Адан да го препише.

Марк Антоний се присъедини към него в къщата още в края на първата седмица. Намери си работа — гледаше дали е чисто и проверяваше дали Юлий яде добре поне по един път на ден. Юлий приемаше вниманието му с разумна благосклонност. Кир и Октавиан пристигнаха няколко дни по-късно и се захванаха да направят къщата подредена като римска галера. Разчистиха струпаните книжа в стаите и придадоха на къщата живот, който Юлий все по-трудно успяваше да не хареса. Въпреки че отначало се наслаждаваше на уединението си, беше свикнал офицерите му да са около него и само повдигна вежди в престорено раздразнение, когато Домиций се настани в една от стаите, а на следващата вечер Регул донесе Брут на рамото си. В цялата къща лампите светеха и когато Юлий слезе до кухнята, откри три местни жени да месят хляб. Прие присъствието им без коментар.

Пратката вино от Галия пристигна с кораб и изчезна в гърлата на жадните граждани. Марк Антоний осигури едно буре и през нощта успяха да забравят за преградите на чинопочитанието и се напиха до безсъзнание. На сутринта Юлий се смя на глас за първи път от седмици, като видя как приятелите му се препъват в мебелите и ругаят.

След като проходите бяха затворени, Галия беше далечна като луната и престана да тормози сънищата му. Мислите му се върнаха към Рим и той написа писма на всеки, когото познаваше в града. Беше му странно да мисли за хора, които не беше виждал от години. Сервилия беше там, новата сграда на сената трябваше вече да е завършена. Рим щеше да има свежо лице, което да прикрие белезите.

Всяка сутрин пишеше на дъщеря си — опитваше се да изгради мост към една жена, която не познаваше. Беше й позволил да се омъжи в негово отсъствие преди две години и оттогава не беше чувал нищо за нея. Независимо дали тя четеше писмата, или не, те бяха балсам за съвестта му, пък и Брут го беше окуражил да опита.

Беше изкусително да отиде до града, но се притесняваше от промените, които сигурно бяха възникнали в негово отсъствие. А и без имунитета на консул можеше да е уязвим за враговете си. Дори ако сенатът му беше оставил поста на трибун, това нямаше да го спаси от обвинението за убийството на Ариовистус или за превишаването на правомощията при Рейн. Юлий заслужаваше от сената дори повече от триумф, но се съмняваше, че Помпей ще се радва да види как гражданите го аплодират. Женитбата за дъщерята на Юлий може би щеше да обуздае нрава му, но Юлий го познаваше прекалено добре, за да му се довери.

Зимата премина в приятен уют. Рядко говореха за битките, въпреки че когато Брут се напиеше, редеше парчета хляб на масата и показваше на Кир какво е трябвало да направят хелветите.

Когато дойде зимното слънцестоене, легионите празнуваха заедно с града. Във всички къщи светеха лампи — обещанието за пролет. Ариминум заблестя в тъмнината като бижу, а публичните домове работиха усилено цялата нощ. От този момент атмосферата леко се промени. След като най-дългата нощ отмина, на писалището на Юлий все по-често започнаха да се появяват доклади за скандали и побоища и той вече замисляше да изпрати половината от хората да лагеруват в голите поля извън града. Полека-лека започна да прекарва по-голямата част от деня зает с доставки и плащания и се върна към навиците, които бяха част от целия му зрял живот.

Кабера и Рений му липсваха повече, отколкото можеше да повярва. Изненада се, когато осъзна, че е най-възрастният сред мъжете, заселили се в къщата на Крас. Те сякаш очакваха от него да въдворява ред в живота им, но той си нямаше никого, а и навиците на войната бяха прекалено силни, за да ги забрави. Въпреки че от години познаваше тези хора, той все пак им беше командир и в отношението им към него винаги имаше лека резервираност. Понякога Юлий усещаше пълната къща странно пуста, но наближаването на пролетта по някакъв начин започна да възвръща доброто му настроение. Започна да язди из околността на града с Брут и Октавиан. Кир го наблюдаваше внимателно, когато бяха заедно, и се усмихваше, когато видимо се проявяваше предишният Юлий, макар че това беше само за кратко. Времето обаче лекуваше скритите рани и въпреки че дните все още бяха мрачни, всички все повече усещаха прилива на енергия.

Купчината писма, която пристигна на зазоряване, изглеждаше като всяка друга. Юлий седна и започна да ги разпределя. Позна почерка на Сервилия върху едно — до сина й — и беше доволен да открие и друго за себе си, почти най-отдолу. Изпълнен с приятно очакване, той го отнесе в предната стая на къщата и запали огъня. С треперещи ръце счупи печата и отвори писмото.

А после се изправи, застана до прозореца и се загледа в изгряващото слънце. Прочете писмото на Сервилия още три пъти, преди да започне да му вярва, после го пусна на пода.

Царят на търговците беше паднал.

Крас и синът му не бяха преживели нападението на партите в Сирия. Легионът, който Юлий беше обучил, се беше бил добре, но Крас беше повел отчаяна атака, когато беше видял, че синът му пада и врагът го обкръжава. Легионерите бяха открили телата им и Помпей беше наредил ден на траур за стареца.

Юлий гледа слънцето, докато очите му не залютяха. Всички стари имена вече ги нямаше — а въпреки всичките си грешки Крас му беше приятел през най-черните му дни. Юлий можеше да усети тъгата на Сервилия в спокойните думи, с които описваше трагедията, но сега не можеше да мисли за нея. Закрачи из стаята.

Освен за собственото си чувство на загуба трябваше да мисли и за това как смъртта на Крас ще се отрази на баланса на силите в Рим.

И изводите, до които стигна, не му харесаха. Помпей щеше да страда най-малко. Като диктатор, той беше над закона и триумвирата и щеше да му липсва само богатството на Крас. Юлий се зачуди кой ли ще наследи стареца, след като Публий беше загинал с него, но това едва ли имаше значение. Много по-важен беше фактът, че Помпей вече нямаше нужда от прочут пълководец на бойното поле. Дори можеше да сметне такъв мъж за заплаха.

Навъси се. Ако Крас беше жив, можеха да изковат някой нов компромис, но тази надежда беше умряла с него. Въпреки всичко Юлий знаеше, че ако беше на мястото на Помпей, щеше да побърза да разчисти терена от всеки, който би могъл да се окаже заплаха. Както веднъж му беше казал Крас, политиката е кървав бизнес.

С внезапно прозрение отиде до масата и отвори останалите писма — гледаше само първите редове от всяко. Изведнъж замръзна и си пое дълбоко дъх. Писмото беше от Помпей. Усети как го обзема ярост, докато четеше помпозните заповеди. В редовете дори не се споменаваше за Крас и Юлий хвърли писмото с отвращение и отново закрачи нервно. Знаеше, че не може да очаква друго от диктатора, разбира се, но все пак беше шок да прочете бъдещето си в тези редове.

Вратата се отвори с трясък и нахълта Брут — носеше своите писма.

— Чу ли вече?

Юлий кимна. В главата му започнаха да се оформят планове.

— Изпрати хора да съберат легионите, Брут. Мъжете ни са станали дебели и бавни през зимата. Искам ги утре до обед извън града, започваме маневри.

Брут зяпна.

— Значи се връщаме в Галия, така ли? Ами Крас? Мисля, че…

— Не ме ли чу? — изрева Юлий. — Половината ни хора са почти безполезни след толкова курви и вино. Кажи на Марк Антоний, че тръгваме. Да събере всички.

Брут го гледаше. На устните му напираха въпроси, но той ги преглътна. Дисциплината го принуди само да отдаде чест. Излезе и Юлий чу как гласът му вдигна останалите в къщата.

Юлий помисли отново за писмото на Помпей и предателството му. В думите му нямаше и знак за годините, през които се познаваха. Беше само официална заповед да се върне в Рим — сам. Да се върне при единствения човек на света, който можеше да се страхува толкова от него, че да го убие.

Главата му се замая, докато обмисляше последствията. Помпей имаше само един съперник и Юлий не вярваше и за миг на обещанието му за безопасност. Но да не се подчини би означавало да започне смъртоносна битка, която можеше да разруши града и всичко, което Рим бе спечелил от векове.

Тръсна глава, за да се освободи от тази мисъл. Градът го задушаваше, той копнееше за вятъра на равнината. Там можеше да мисли и да планира отговора си. Щеше да събере хората си на брега на Рубикон и да се моли за мъдростта да направи правилния избор.

Регул стоеше сам в малкия двор на къщата на Крас и гледаше писмото, което бе получил. Непозната ръка беше написала думите, но те можеха да имат само един автор. Само две думи стояха като паяци в средата на празната страница и въпреки това той ги четеше отново и отново, свъсил вежди.

„Знаеш какво“, пишеше там.

Регул си спомни как двамата с Помпей бяха говорили при последното му идване в Ариминум. Тогава не беше отказал, но това беше преди да отиде до Британия с Юлий и да го види да се бие при Аварикум, Герговия, Алезия. И най-вече последния път. Регул беше видял как Юлий повежда легионите и преминава точката, където всеки друг би паднал повален. Тогава беше осъзнал, че следва мъж, който е много по-велик от Помпей… а сега държеше заповед да убие своя пълководец.

Знаеше, че ще е лесно. След толкова години заедно Юлий му вярваше напълно. Щеше да го допусне да се приближи — и тогава цялата работа щеше да е само още един живот, добавен към другите, които беше отнел заради Рим. Само още една заповед, на която да се подчини, както на хиляди други преди.

Сутрешният вятър смразяваше лицето на центуриона. Той скъса писмото първо на две, после на четири, без да спира. Вятърът понесе парчетата. Това беше първата заповед, на която не се подчиняваше — и това му донесе покой.

Глава 46

Помпей се облегна на една колона на храма на Юпитер и погледна към обления в лунна светлина град. Диктатор. Поклати глава и се усмихна в тъмнината на тази мисъл.

Градът беше тих и спокоен и вече беше трудно да си представи бандите и безредиците, които някога му изглеждаха като края на света. Погледна към новата сграда на сената и си спомни за пламъците и писъците онази нощ. За няколко години Клодий и Милон щяха да бъдат забравени, а Рим щеше да продължи да съществува — и беше само негов.

Сенатът беше удължил диктатурата му без ни най-малък натиск от негова страна. Беше сигурен, че ще го направят пак, толкова пъти, колкото поиска. Бяха видели нуждата от силна ръка, която да пресече всички закони, в които се бяха овързали. Понякога беше необходимо, просто за да може градът да заработи.

Част от Помпей искаше Крас да беше доживял, за да види какво е направил от хаоса. Силата на мъката, която изпита, когато научи за смъртта му, изненада и него самия. Познаваха се от близо трийсет години, във война и в мир, и възрастният мъж му липсваше.

През живота си беше видял толкова много хора да пропадат. Имаше моменти, когато не можеше да повярва, че е оцелял през бурните години, докато мъже като Марий и Сула, Катон и Крас бяха преминали през реката на забравата. Но той беше още тук и в живота му имаше повече от една надпревара. Понякога единственият триумф беше да оцелееш, когато другите умират. Това също можеше да се нарече умение.

Повей на вятъра го накара да потрепери и Помпей се замисли дали да не се прибере вкъщи да си почине. Мислите му се върнаха към Юлий и писмата, които беше изпратил на север. Дали Регул щеше да изпълни заповедта? Искаше му се да го направи. Доблестната част в него се срамуваше от заповедта, която беше дал, но пък така трябваше. Помисли за дъщерята на Юлий, натежала от новия живот, който носеше в себе си. Тя беше преживяла труден период — не беше леко да си съпруга на най-силния мъж в Рим. Въпреки това не можеше да сподели плановете си с нея: в жилите й все пак течеше кръвта на Цезар. Беше изпълнила дълга си добре и беше осъществила старото споразумение, което той беше подписал с баща й. Той не искаше нищо повече от нея.

По начина, по който сега разбираше нещата, не можеше да има никакво споделяне на властта. Юлий или щеше да бъде убит там, на север, или щеше да се подчини на заповедите му и резултатът щеше да е същият.

Помпей въздъхна и поклати глава с искрено съжаление. Не можеше да позволи на Цезар да живее — иначе един ден той щеше да дойде в сената и годините на кръвопролития щяха да започнат отново.

— Няма да го позволя — прошепна Помпей на вятъра и нямаше никой, който да го чуе.

Юлий седеше на брега на Рубикон и гледаше на юг. Искаше му се Кабера и Рений да бяха тук, за да го посъветват, но в крайна сметка решението трябваше да е само негово, както толкова много пъти вече.

Луната беше ясна в чистото пролетно небе. Юлий се усмихна, като погледна мъжете, които стояха край него. Кир беше до рамото му, Брут и Марк Антоний седяха от другата страна и гледаха светлата нишка на реката. Октавиан седеше наблизо с Регул, а Домиций се беше излегнал по гръб и зяпаше звездите. Беше лесно да си представи, че Рений и Кабера също са тук, живи и здрави, преди болестите и раните да ги отнесат. Публий Крас и баща му ги нямаше, също и Берик. Баща му и Тубрук; и Корнелия. Смъртта ги беше отнесла един по един.

— Ако поведа легионите на юг, това означава гражданска война — тихо каза Юлий. — Моят нещастен разбит град ще види още кръв. Колко още ще умрат тази година заради мен?

Всички мълчаха. Цезар знаеше, че не могат да си представят как така ще нападнат собствения си град. Самият той трудно се осмеляваше да го изрече на глас. Сула го беше направил и беше презрян в спомените на всички. След подобно действие за никого от тях нямаше да има път назад.

— Каза, че Помпей е обещал безопасно преминаване — най-после се обади Марк Антоний.

— Нашият диктатор няма никаква чест, Юлий — изсумтя Брут. — Не забравяй това. Накара да пребият Саломин почти до смърт по време на турнира — къде му беше честта тогава? Той не е достоен да върви по стъпките на Марий. Ако отидеш сам, той никога няма да те пусне да си тръгнеш. Ще те прати под ножа веднага щом преминеш през портите. Знаеш го така добре, както и всеки от нас.

— Какъв избор имаме тогава? — попита Марк Антоний. — Гражданска война срещу собствения ни народ? Дали някой изобщо ще ни последва?

— Да — прогърмя басът на Кир в тъмнината.

Никой от тях не знаеше как да отговори на огромния мъж и отново настана напрегната тишина.

— Почти не си спомням от колко време съм на война — тихо каза Юлий. — Понякога се питам какво ли ще стане, ако спра тук. За какво съм жертвал живота на приятелите си, ако овчедушно отида на смърт?

— Това може и да не е смърт! — каза Марк Антоний. — Каза, че познаваш този човек, а той е обещал…

— Не — прекъсна го Регул и направи крачка към Юлий. — Не, Помпей няма да те остави жив. Знам го.

Юлий видя напрегнатото изражение на центуриона на лунната светлина и се изправи.

— Как така знаеш?

— Защото бях негов човек. Ти не биваше да напуснеш Ариминум. Имах заповед да те убия.

Всички скочиха. Брут бързо застана между Регул и приятеля си.

— За какво говориш? — Ръката му стискаше дръжката на меча.

Регул не го погледна — продължи да гледа Юлий в очите. Накрая каза:

— Не мога да се подчиня на заповедта му.

— Има заповеди, на които човек не може да се подчини, приятелю — въздъхна Юлий. — Радвам се, че си осъзнал това. Седни, Брут. Ако беше решил да ме убие, мислиш ли, че първо щеше да го каже пред всички ни? Седнете!

Всички с нежелание се настаниха на тревата, въпреки че Брут не откъсваше очи от Регул, все още неуверен в него.

— Помпей има само един легион, който пази Рим — каза замислено Домиций. Юлий го погледна и младият мъж само сви рамене. — Имам предвид, че може да се направи, ако се движим достатъчно бързо, за да не получи подкрепления. За седмица можем да сме при стените, ако ускорим ход. Срещу четири легиона ветерани той няма да може да удържи града дори един ден.

Марк Антоний го погледна объркано и Домиций цъкна с език и продължи:

— Просто казах, че може да стане, нищо друго. Един-единствен залог. Един удар — за Рим.

— Мислиш, че можеш да убиваш легионери? — попита Юлий.

Домиций потърка лицето си и погледна настрана.

— Е, може да не се стигне дотам. Нашите войници са калени в Галия и знаем какво могат да направят. Не мисля, че Помпей има нещо, което може да се равнява на нас.

Брут погледна мъжа, когото следваше от детинство. Беше преглътнал много повече горчилка през годините им заедно, отколкото би могъл да повярва, и не знаеше дали Юлий дори разбира какво му е дал. Гордостта си, честта си, младостта си. Всичко. Познаваше Юлий по-добре от всеки от присъстващите и забеляза как очите на приятеля му проблясват, докато обмисля още една война. Чудеше се колко ли от присъстващите ще преживеят амбициите му. Другите гледаха толкова доверчиво, че му се прииска да затвори очи, за да не му призлее. И все пак знаеше, че Юлий може да го привлече само с една дума.

Домиций се изкашля.

— Изборът е твой, Юлий. Ако искаш да се върнем в Галия и да изчезнем, с теб съм. Боговете знаят, че може никога да не ни открият на някое от местата, където сме били. Но ако искаш да отидеш в Рим и да рискуваш всичко още веднъж, пак съм с теб.

— Един последен удар? — каза Юлий. Това бе въпрос към всички.

Един по един те кимнаха. Остана само Брут. Цезар вдигна вежди и се усмихна нежно.

— Не мога да го направя без теб, Брут. Знаеш го.

— Добре, един последен удар — прошепна приятелят му и погледна настрана.

Когато слънцето се вдигна, легионите ветерани на Галия прекосиха Рубикон и тръгнаха към Рим.