Златна лилия

Глава 11

Нямам яки мускули. Играя прилично волейбол, а Еди веднъж ми показа как да забивам юмрук. Но не твърдя, че притежавам бойните умения на пазителите. И определено ми липсват рефлексите им. Така в тази ситуация, неспособна да се освободя от здравата хватка на нападателя, направих единственото, което можех.

Изкрещях.

— Помощ! Някой да помогне!

Надеждата ми беше, че това ще забави онези, които държаха Соня, и ще им попречи да й отрежат главата или каквото там възнамеряваха да правят. Надявах се също, че някой ще се притече на помощ. Бяхме се отдалечили от главните улици, но бяхме достатъчно близо, за да ме чуят — особено след като преди малко навън все още имаше доста хора.

Един от нападателите, които държаха Соня, трепна, така че предположих, че поне донякъде съм успяла. Този, който ме държеше в плен, притисна дланта си към устата ми и ме притисна по-плътно към тухлената стена. Тогава се случи нещо странно. Той — защото, съдейки по телосложението му беше мъж, макар че не можех да видя лицето му — замръзна. Все още ме държеше, но тялото му се скова. Все едно беше шокиран или изненадан. Не бях сигурна защо. Едва ли беше толкова странно да се разпищи някой нападнат. Не мислех, че ще мога да го надвия, но все още се надявах да се възползвам по някакъв начин от явно шокираното му състояние. Блъснах се отново напред, опитвайки се да се измъкна от ръката му. Успях да помръдна само на няколко сантиметра, преди отново да ме притисне към стената.

— Трябва да се махаме! — изкрещя един от нападателите на Соня. Още един мъж. Доколкото виждах, всички бяха мъже. — Някой ще дойде.

— Ще ни отнеме само секунда — изръмжа този с меча. — Трябва да отървем света от това дяволско изчадие.

Наблюдавах в ужас, сърцето ми се сви болезнено в гърдите. Страхувах се за себе си, но най-вече се боях за Соня. Никога досега не бях виждала да обезглавяват някого. И не исках в момента да поправям този пропуск.

Половин секунда по-късно внезапно бях свободна. Някой се бе присъединил към малката ни група, някой, който без никакво усилие отскубна нападателя ми и го запрати върху паважа. Мъжът изръмжа от болка. Дори на тази слаба светлина, ръстът и палтото тутакси издадоха кой бе моят освободител. Беше Дмитрий.

И преди го бях виждала да се бие, но всеки път гледката бе изумителна. Той беше невероятен. Нито за миг не спираше да се движи. Всяко движение беше грациозно и смъртоносно. Той беше танцьорът на смъртта. Без да обръща повече внимание на мъжа, когото бе запокитил на земята, Дмитрий се спусна към останалите. Тутакси се хвърли към мъжа с меча. Един бърз ритник на Дмитрий и той полетя назад. Изпусна меча и едва успя да се залови за едно от дърветата в двора на църквата.

Междувременно, един от мъжете, които държаха Соня, просто подви опашка и побягна към центъра на града. Дмитрий не се спусна да го преследва. Вниманието му сега бе насочено към последния нападател, който много глупаво реши да се бие с Дмитрий. Мъжът пусна Соня, а тя не си губи времето, изправи се на крака и притича до мен. Не обичам физическия допир и рядко докосвам някого — особено морой — но се вкопчих в нея без дори да се замисля. Тя направи същото и аз усетих, че цялата трепери. Някога, като стригой, тя бе сила, с която трябваше да се съобразяват. Но сега беше морой, на когото при това току-що бяха опрели меч до шията. Нещата бяха съвсем различни и това бе напълно разбираемо.

Мъжът, който се изправи срещу Дмитрий, успя два пъти да избегне ловко ударите му. Но направи грешка, когато реши на свой ред да удари Дмитрий. Разкри се и Дмитрий заби силно юмрука си в лицето му. Високият тип, който преди малко бе полетял към дървото, понечи да нападне Дмитрий, но идиотски си помисли, че дампирът ще се разсее. Дмитрий се справи бързо с него и той се приземи до нападателя, когото Дмитрий току-що бе ударил. Високият се изправи, олюлявайки се, и сякаш отново се готвеше да се хвърли в атака. Приятелят му го улови за ръката и го затегли назад. След кратка борба между двамата, накрая побягнаха. Дмитрий не хукна да ги преследва. Цялото му внимание бе насочено към мен и Соня.

— Добре ли сте? — викна той, докато крачеше бързо към нас.

Успях да кимна едва, макар че треперех неконтролируемо.

— Да се махаме от тук — рече Дмитрий. Прегърна всяка от нас през раменете и ни поведе към главната улица.

— Почакай — спрях го и пристъпих към църковния двор. — Трябва да вземем меча.

Огледах пред мен, но беше станало още по-тъмно. С невероятното си зрение Дмитрий веднага го намери. Затъкна го под коженото си палто и тримата побързахме да се отдалечим от това място. Запътихме се към апартамента на Ейдриън, който се намираше по-близо от дома на Кларънс, разположен в покрайнините на града. При все това кратката ни разходка ми се стори цяла вечност. Имах чувството, че всеки момент отново може да ни нападнат, но Дмитрий не спираше да ни уверява, че всичко е наред и ни пришпорваше да ускорим крачка.

Ейдриън се изненада да ни види пред вратата му. Освен това изглеждаше много пиян, но не ме бе грижа. Исках единствено сигурността на четирите му стени.

— Какво… какво става? — изломоти той, когато Дмитрий набута мен и Соня вътре. Очите на Ейдриън обиколиха и трима ни и се задържаха малко по-дълго върху мен. — Добре ли си? Какво се е случило?

Въпреки протестите ни, Дмитрий провери два пъти Соня и мен за рани. Пресегна се и нежно хвана брадичката ми, като обърна към себе си страната ми без татуировката.

— Малко е одраскана — рече. — Нищо сериозно, но трябва да почистиш раната. — Докоснах мястото, което ми посочи, и с изненада видях кръв върху пръстите си. Дори не си спомнях кога съм се наранила, но предполагам, че съм се ожулила в тухлената стена.

Соня нямаше физически наранявания, но призна, че има доста силно главоболие, навярно от удара на главата й в земята.

— Какво се случи? — попита Ейдриън отново.

Дмитрий вдигна меча, който бе взел от мястото на схватката.

— Струва ми се, че е нещо по-сериозно, отколкото улично нападение.

— И аз мисля така — рече Соня, която седеше върху дивана. Държеше се удивително спокойно след всичко, което бяхме преживели. Докосна задната част на главата си и потръпна. — Особено след като ме нарекоха „дяволско изчадие“ малко преди да се появиш.

Дмитрий повдигна вежди.

— Наистина ли?

Не бях помръднала, след като бяхме влезли в дневната. Просто стоях там, обвила ръце около себе си, напълно вцепенена. Всяко движение ми се струваше прекалено трудно. Да мисля ми се струваше твърде трудно. Но докато Дмитрий оглеждаше меча, нещо привлече погледа ми и накара размекналия ми се мозък да започне отново бавно да функционира.

Забелязал интереса ми, той ми подаде меча. Поех го, като внимавах с острието и огледах дръжката. Цялата бе гравирана.

— Означават ли нещо за теб? — попита той.

Умът ми все още бе замъглен от страха и адреналина, но успях да се овладея и се опитах да измъкна някои факти.

— Това са стари алхимични символи — промърморих. — От Средните векове, когато нашата общност е била само малка група средновековни учени, които се опитвали да превърнат оловото в злато.

В общи линии това се съдържаше във всички исторически книги за нашето общество. Както и че в крайна сметка сме се отказали от златото. Организацията по-късно беше открила много по-усъвършенствани съставки, включително вампирската кръв. Общуването с вампирите накрая ни бе накарало да се отдадем на настоящата ни кауза, когато древните алхимици осъзнали ужасните и съдбоносни изкушения, които представляват вампирите. Каузата ни се е превърнала в свещена отдаденост. Химическите познания и формулите, които в древността моите предци са използвали за постигане на лични цели, се превърнали в нужните инструменти, необходими да се скрие съществуването на вампирите, инструменти, които понастоящем усъвършенствахме с новите технологии.

Потупах пръст по най-големия символ — кръг с точка в средата.

— Това всъщност е символът за злато. Този другият е на среброто. Тези четири триъгълни фигури въплъщават основните елементи — земя, въздух, вода и огън. А тези… Марс и Юпитер, с които се обозначава желязо и калай. Може би това са съставките на меча? — Намръщих се, докато изучавах останалата част от метала. — Макар че тук не се съдържа злато или сребро. Техните символи могат също да се отнасят за слънцето и луната. Може би в крайна сметка не са физически знаци. Не зная.

Подадох меча обратно на Дмитрий. Соня го пое от него и разгледа внимателно символите, които бях посочила.

— Значи, според теб това е оръжие на алхимиците?

Поклатих глава.

— Алхимиците никога не биха използвали нещо подобно. Пистолет или пушка са по-лесни оръжия. А и тези символи са много стари. Сега използваме периодичната таблица. За да обозначиш злато, много по лесно е да използваш „Au“, отколкото да рисуваш онзи символ за слънце.

— Има ли някаква причина всички тези символи да са гравирани върху оръжието? Да притежават някакъв по-висш символизъм или значение? — попита Дмитрий.

— Ами, ако се върнем в древността, слънцето и златото са били най-важните за някогашните алхимици. Били са изцяло посветени на идеята за светлината и чистотата. — Докоснах бузата си. — В някои отношения тези неща все още са важни, заради това използваме златно мастило. Като се изключат останалите му предимства, златото ни белязва като… чисти. Пречистени. Част от святата кауза. Но гравирани върху меч… не зная. Ако този, който го е изработил, се придържа към същия символизъм, тогава може би мечът е осветен. — Припомних си думите на нападателя за завръщането в Ада. Намръщих се. — Или може би собственикът му смята, че служи на някаква свята мисия.

— Кои всъщност са били онези типове? — намеси се Ейдриън. — Смятате ли, че Джил е в опасност?

— Те знаеха за вампирите. Но бяха хора — отвърна Дмитрий.

— Дори и аз го разбрах — подкрепих го. — Единият беше доста висок, но не беше морой. — Да призная, че нападателите ни са били хора беше трудно и смущаващо за мен. Винаги съм вярвала, че стригоите са дяволски изчадия. Това беше лесно. Дори на мороите невинаги можеше да се вярва и тъкмо поради това мисълта за морои убийци, тръгнали по следите на Джил, не изглеждаше толкова невероятна. Но човешки същества… хората, които се предполагаше, че трябва да закрилям? Това беше трудно за преглъщане. Бях нападната от себеподобни, от така наречените „добри момчета“, не от зли демони с остри вампирски зъби, от които бях научена да се страхувам. Това бе разтърсващ удар по моя светоглед.

Лицето на Дмитрий стана още по-мрачно.

— Никога не съм чувал за нещо подобно — най-вече, защото повечето хора не подозират съществуването на мороите. С изключение на алхимиците.

Изгледах го остро.

— Това няма нищо общо с нас. Казах ти, мечовете не са в нашия стил. Нито нападенията.

Соня остави меча върху масичката за кафе.

— Никой не обвинява никого. Предполагам, че това е проблем, който и двамата ще пожелаете да съобщите на своите. — Двамата с Дмитрий кимнахме. — Макар да ми се струва, че в този случай изпускаме главното. Те се отнасяха с мен като със стригой. Мечът не е най-лесният начин да убиеш някого. Трябва да има причина за нападението им.

— Това също е единственият начин, по който един човек може да убие стригой — промърморих. — Хората не могат да омагьосат сребърен кол, с който да те прободат. Предполагам, че биха могли да те подпалят, но това не е особено практично отвън на улицата.

Настана тишина, докато обмисляхме последните ми думи. Накрая Соня въздъхна.

— Не мисля, че тази вечер ще стигнем до някакъв отговор, не и преди да говорим с останалите. Искаш ли да излекувам това?

Отне ми секунда да осъзная, че тя говори на мен. Докоснах бузата си.

— Не, ще зарасне само. — Това бе един от страничните ефекти на вампирската кръв, съдържаща се в нашата татуирана лилия. — Ще почистя раната, преди да тръгна.

Запътих се към банята с колкото се може по-уверена стъпка. Когато влязох и видях отражението си в огледалото, цялата ми престорена самоувереност се изпари. Драскотината не беше чак толкова дълбока, съвсем не. Много повече се разстроих от това, което означаваше. Соня бе преживяла няколко ужасни мига, докато острието на меча бе опряно до гърлото й, но моят живот също беше в опасност. Аз бях нападната и бях безпомощна. Навлажних една кърпа и се опитах да я доближа до лицето си, но ръцете ми трепереха прекалено силно.

— Сейдж?

Ейдриън се появи на прага и аз побързах да преглътна сълзите, напиращи в очите ми.

— Да?

— Добре ли си?

— Не можеш ли да разбереш от аурата ми?

Той не отговори, а вместо това взе кърпата от ръцете ми, преди да я изпусна.

— Обърни се — изкомандва. Подчиних се и той попи раната с кърпата. Стоеше толкова близо до мен, че видях кървясалите му очи. Освен това усетих миризмата на алкохол в дъха му. Въпреки това ръката му бе по-стабилна от моята.

— Добре ли си? — попита Ейдриън отново.

— Не на мен бяха опрели меч в гърлото.

— Не те попитах за това? Наранена ли си някъде другаде?

— Не. — Сведох поглед. — Само може би… гордостта ми.

— Гордостта ти? — Замълча, за да изплакне кърпата. — Какво общо има тя със случилото се?

Вдигнах глава, но не го погледнах в очите.

— Мога да правя много неща, Ейдриън. И… с риск да прозвучи сякаш се хваля… искам да кажа, ами, мога да правя доста впечатляващи неща, невъзможни за повечето хора.

— Сякаш не го зная. — В гласа му прозвуча развеселена нотка. — Можеш да смениш автомобилна гума за десет минути, докато говориш на гръцки.

— Пет — уточних. — Но когато животът ми бе застрашен — а когато животът на друг беше застрашен — каква полза имаше от мен? Не мога да се бия. Бях абсолютно безпомощна на онази алея. Също както когато стригоите нападнаха двама ни и Лий. Мога само да стоя, да гледам и да чакам хора като Роуз и Дмитрий да ме спасят. Аз… аз съм като злочестата девица от романите, изпаднала в беда.

Той свърши с почистването на лицето ми и остави кърпата. Сетне обгърна лицето ми с длани.

— Единственото вярно от всичко, което каза досега, е онази част с девицата — и то само, защото си достатъчно красива. Всичко останало е пълен абсурд. Не си злочеста и не си безпомощна.

Най-сетне го погледнах. В нашите разговори обикновено Ейдриън не ме бе обвинявал, че се държа абсурдно.

— О? Значи съм като Роуз и Дмитрий?

— Не. Както и аз не съм. И ако паметта не ме лъже, някой съвсем наскоро ми каза, че е безсмислено да се опитваме да бъдем като други хора. Че трябва просто да се опитаме да бъдем самите себе си.

Намръщих се, задето ми връща собствените думи.

— Сегашната ситуация е съвсем различна. Аз говоря за необходимостта да се грижа за себе си, а не да впечатлявам някого.

— Е, това е другият ти проблем, Сейдж. „Да се грижиш за себе си.“ Всички тези твои сблъсъци — стригои, откачени мъже с мечове — не са съвсем нормални. Не мисля, че можеш да се упрекваш, задето не си способна да отвърнеш подобаващо на подобни нападения. Повечето хора не биха могли.

— Аз би трябвало да мога — промърморих.

Погледът му се изпълни със съчувствие.

— Тогава се научи. Същата тази личност, която обича да ми дава съвети, веднъж ме посъветва да не бъда жертва. Така че и ти не бъди. Научила си се да правиш безброй неща. Научи и това. Вземи уроци по самозащита. Купи си оръжие. Не можеш да бъдеш пазител, но това не е единственият начин да се защитиш.

В гърдите ми се преплитаха различни емоции. Гняв. Срам. Увереност.

— Каза доста неща за един пиян.

— О, Сейдж. Аз имам много какво да кажа, пиян или трезвен. — Пусна ме и се отдръпна. Изведнъж без близостта му се почувствах странно уязвима. — Повечето хора не разбират, че мислите и речта ми са много по-разумни и последователни, когато съм пил. Така духът има по-малко шанс да ме подлуди. — Потупа главата си отстрани и завъртя очи.

— Като заговорихме за това… няма да ти чета конско за пиенето — казах, доволна, че вече не аз бях предмет на разговора. — Обядът с баща ти беше ужасен. Разбирам те. Ако искаш да удавиш мъката си, няма проблем. Но моля те, просто не забравяй за Джил. Знаеш какво й причинява това — може би не в момента, но по-късно.

По устните му се мярна лека усмивка.

— Ти винаги си гласът на разума. Просто се опитвай, от време на време, да се вслушваш в себе си.

Думите ми прозвучаха познато. Дмитрий бе казал нещо подобно — че не мога да се грижа за останалите, ако преди това не се погрижа за себе си. Ако двама души, толкова безумно различни като Ейдриън и Дмитрий, бяха на едно и също мнение, значи може би имаше нещо вярно. Това ми даде доста храна за размисъл, когато по-късно се върнах в „Амбъруд“.

Една от хубавите страни на алкохолното опиянение на Ейдриън е, че Джил не можеше да стане свидетел на разговора ни. Така че когато на следващия ден по време на обяда разказах накратко на Джил, Еди и Анджелина за случилото се, можах да редактирам малко историята и да пропусна частта с краткотрайния си емоционален срив. Реакциите на Джил и Анджелина бяха каквито очаквах. Джил се разтревожи и не спираше да пита дали Соня и аз сме добре. Анджелина се впусна в пространен разказ за всички неща, които щяла да причини на нападателите и как, за разлика от Дмитрий, щяла да ги преследва до дупка през улиците на града. Еди остана мълчалив и не каза много, докато момичетата не си тръгнаха — Анджелина, за да се върне в стаята си, а Джил — за да се приготви за занятия.

— Разбрах, че днес с теб нещо не е наред — рече Еди. — Особено на закуска, когато Анджелина нарече домата зеленчук, а ти не я поправи.

Усмихнах се криво на шегата му.

— Да. Ами, това са от онези неща, които не отминават лесно. Макар че може би това не важи за вас, момчетата. Случайни нападения с мечове в тъмни алеи за вас навярно са нещо нормално, нали така?

Той поклати глава, а лицето му остана сериозно.

— Никога не приемам каквото и да е нападение като нещо нормално. Хората, които го правят, стават небрежни. Няма защо да се чувстваш зле.

От доста време ровичках с вилицата си някакво доста противно на вид картофено пюре и накрая се отказах.

— Не обичам да съм неподготвена. За каквото и да било. Не ме разбирай погрешно — присъствала съм, когато двамата с Роуз сте се били със стригои. Тогава също се чувствах безпомощна… но онова беше различно. Те са могъщо и страховито зло… отвъд човешките възможности. Всъщност наистина не очаквам от себе си да мога да се бия с тях. Ала това, което се случи миналата нощ — дори с меча — не се различаваше особено от едно нападение с цел обир. Съвсем обикновено. И те бяха хора, като мен. Не би трябвало да съм толкова безпомощна.

— Искаш ли да те науча на някои хватки? — попита той любезно.

Предложението му извика усмивка на устните ми.

— Това, което правиш ти, също е отвъд моите човешки възможности. Може би ще е по-добре да се заема с нещо, което е по-подходящо за моето ниво. Ейдриън каза, че трябва да си купя оръжие или да вземам уроци по самозащита.

— Добър съвет.

— Зная. Страшничко, а? Алхимиците правят обучения по стрелба, но аз не съм фен на огнестрелните оръжия. Макар че добре се справям с теорията и уроците.

Той се засмя.

— Абсолютно вярно. Е, ако размислиш, обади ми се. След тренировките с Анджелина, съм готов за всичко. Макар че… за да бъда честен, тя малко се отдръпна.

Замислих се за последния си истински разговор с нея. Побоят й над музикалната трупа и временното й отстраняване се бяха случили едва вчера, а на мен ми се струваше сякаш са минали години.

— О. Ами аз си поговорих с нея.

— За какво? — изненада се той. — Казах ти да не се тревожиш за личния ми живот. Това е мой проблем.

— Зная, зная. Но просто се случи. Казах й, че поведението й прекрачва всякакви граници и че трябва да престане. Обаче тя ми беше толкова бясна, че не съм сигурна дали е разбрала думите ми.

— Предполагам, че ги е разбрала. — Следващите му думи очевидно бяха голямо отстъпление за него. — Може би тя не е толкова лоша, колкото мислех.

— Може би — съгласих се. — И го приеми от хубавата му страна. Поне временното й отстраняване означава, че няма да те притеснява за бала.

От начина, по който светна лицето му, беше ясно, че още не се бе сетил за това. Миг по-късно Еди отново стана сериозен.

— Ако подобни атаки продължат, ще трябва да съм още по-внимателен с Джил — особено на танците. — Не съм мислила, че Еди би могъл да е по-внимателен, но може би щеше да ме опровергае. — Сега ми се иска Анджелина да дойде на бала.

Повечето от занятията заангажираха достатъчно вниманието ми, за да отвлекат мислите ми от случилото се миналата нощ, но извънкласното занимание с госпожа Теруилиджър беше нещо различно. Беше прекалено тихо, прекалено спокойно. Предостави ми доста време за размисъл, съживи отново целия страх и всички съмнения, които се опитвах да пропъдя. Отново преписвах и номерирах магиите, без наистина да ги запаметявам. Обикновено ги наизустявах противно на волята си. Днес умът ми блуждаеше другаде.

Бяхме преполовили часа, когато най-после успях да се съсредоточа достатъчно, за да вникна действително в същността на това, върху което работех. Беше магия от Късната Античност, преди Средновековието, която се предполагаше, че кара жертвата да си мисли, че я лазят скорпиони. Както в повечето книги за магии на госпожа Теруилиджър, формулата беше доста сложна, а времето — малко.

— Госпожо Теруилиджър? — Мразех да я моля за каквото и да било, но последните събития ми се бяха отразили доста зле.

Тя вдигна изненадано глава от книгата, която четеше. След студената война, която й бях обявила, тя бе свикнала никога да не й говоря, освен ако не ме попита за нещо.

— Да?

Потупах книгата.

— Каква полза има от тези така наречени магии за нападение и отбрана? Как могат да бъдат използвани в битка, когато изискват използването на отвари, които се приготвят с дни? Ако те нападнат, нямаш време за подобни неща. Тогава изобщо нямаш време да мислиш.

— Коя магия гледаш? — попита тя.

— За скорпиона.

— А, да — кимна госпожа Теруилиджър. — Е, тя е по-преднамерена. Ако има някой, когото не харесваш, правиш тази магия. Много е ефективна за бивши гаджета, мога да добавя. — Лицето й доби отнесено изражение, после отново се съсредоточи върху мен. — Определено съществуват други магии, които са много по-полезни в описаната от теб ситуация. Ако си спомняш, амулетът за изпепеляване, който направи, изискваше доста предварителна работа, но може да бъде използван доста бързо. Има магии, които могат да бъдат направени за изключително кратък срок с няколко съставки, но, както вече съм изтъквала, за тях са нужни значителни умения. Колкото си по-напреднал в тази материя, толкова по-малко съставки са ти нужни. Нуждаеш се от много опит, преди да си на нивото да изучаваш нещо подобно.

— Никога не съм казвала, че искам да уча нещо подобно — отвърнах рязко. — Аз просто… зададох въпрос.

— О? Грешката е моя. Прозвуча сякаш, осмелявам се да кажа, си заинтригувана.

— Не! — Бях благодарна, че лечебната магия в татуировката ми бе излекувала по-голямата част от синините и раната по лицето ми от миналата нощ. Не исках тя да заподозре, че имам сериозни основания да търся средства за защита. — Сега разбирате ли, защо почти никога не говоря нищо по време на занятието. Вие влагате в думите ми много повече смисъл и само го използвате, за да продължите да ме тормозите.

— Да те тормозя? Тук четеш книги и пиеш кафе — точно същото, което би правила и ако не беше тук.

— С изключение на това, че съм нещастна — заявих разгорещено. — Мразя всяка минута от това. Почти съм готова да спра да идвам и да рискувам да си проваля учебната година. Всичко това е противно и извратено и…

Последният звънец ме прекъсна, преди да кажа нещо, за което щях да съжалявам. Трей се появи на прага почти веднага. Госпожа Теруилиджър започна да прибира нещата си и го погледна с усмивка, сякаш всичко бе съвършено нормално.

— Виж ти, господин Хуарес. Колко мило от ваша страна да се появите сега, след като не благоволихте да посетите сутрешното занятие.

Като се замислих, осъзнах, че тя беше права. Трей отсъстваше от нейния час по история, както и от часа по химия.

— Извинете ме — смотолеви той. — Трябваше да се погрижа за някои семейни дела.

„Семейни дела“ бе извинението, което аз използвах през цялото време, макар да се съмнявам, че в случая с Трей това включваше водене на вампири на захранване.

— Можете ли, хм, да ми кажете какво съм пропуснал? — попита той.

Госпожа Теруилиджър пъхна чантата си под мишница.

— Имам среща. Попитай госпожица Мелбърн — тя вероятно ще ти го обясни по-изчерпателно от мен. Вратата ще се заключи сама, когато двамата излезете.

Трей се настани на съседния чин и го премести така, че да е с лице към мен, докато аз вадех домашните по история и химия, тъй като предположих, че ще му трябват. Кимнах към брезентовата торба, която бе оставил на пода до себе си.

— На тренировка ли ще ходиш?

Той се бе навел, зает да преписва домашните, а тъмната му коса се спусна отстрани по лицето му.

— Не бих я пропуснал — отвърна той, без да вдига поглед.

— Точно така. Пропускаш само учебните занятия.

— Не ме съди — рече Трей. — Щях да отида, ако имах възможност.

Реших да не задълбавам. Аз самата бях имала достатъчно загадъчни лични проблеми. Докато той пишеше, включих мобилния си телефон и видях, че имам есемес от Брейдан. Състоеше се само от една дума, истински рекорд за него: „Вечеря?“

Поколебах се. Все още не се бях успокоила от случилото се през миналата нощ и въпреки че Брейдан беше забавен, не беше утехата, от която се нуждаех в момента. „Не съм сигурна“, написах му. „Тази вечер трябва да свърша малко работа.“ Исках да потърся възможни варианти за самозащита. Това бе утехата, от която се нуждаех. Факти. Възможности. Отговорът на Брейдан дойде бързо: „Може би късна вечеря? «Стоун грил» в 8?“ Замислих се кратко и след това написах, че ще бъда там.

Тъкмо оставих телефона, когато се чу сигнал и получих нов есемес. Неочаквано беше от Ейдриън. „Как се чувстваш след снощи? Тревожа се за теб.“ Ейдриън се изразяваше кратко и ясно в имейлите, но често използваше популярни съкращения, нещо, което не можех да се насиля да направя. Дори само да ги чета, за мен беше дразнещо като скърцане на нокът по черната класна дъска. При все това се трогнах, че е бил разтревожен за мен. Подейства ми успокояващо.

„По-добре“, написах му. „Мисля да потърся курс по самозащита.“ Отговорът му дойде почти толкова бързо като този на Брейдан: „Пиши ми какво си открила. Може и аз да се запиша.“ Примигнах изненадано. Определено не го очаквах. Можех да отговоря само по един начин: „Защо?“

— Бре, бре! — подсвирна Трей и затвори тетрадката си. — Самата госпожица Популярност.

— Семейни дела — скастрих го.

Той изсумтя и бутна тетрадката си в раницата.

— Благодаря за тези. И като заговорихме за семейни дела… твоята братовчедка. Наистина ли е изключена?

— Отстранена е за две седмици.

— Наистина? — Той се изправи. — Само това? Мислех, че ще е нещо много по-лошо.

— Да. Едва не стана. Убедих ги да проявят снизхождение.

Това го накара да избухне в смях.

— Представям си речта ти. Е, предполагам, че мога да почакам две седмици.

Намръщих се.

— За какво?

— Да я помоля да излезем.

За няколко секунди загубих дар слово.

— Анджелина? — попитах, в случай че имаше някоя друга братовчедка предвид. — Искаш да поканиш на среща… Анджелина?

— Да. Много е готина. А да повали онези трима типове и конферансието? Ами… няма да лъжа. Беше супер секси.

— Сещам се много думи, с които да опиша стореното от нея. „Супер секси“ не е сред тях.

Той сви рамене и пристъпи към вратата.

— Хей, ти си имаш своите развлечения, а аз моите. Вятърни мелници за теб, тупаници за мен.

— Невероятно — промълвих. В същото време се запитах дали наистина беше чак толкова невероятно. Предполагам, че всички си имахме своите „развлечения“. Стилът на живот на Трей определено се различаваше доста от моя. Той беше отдаден на спорта и винаги имаше синини от тренировките, дори и в момента. Дори бяха повече и по-големи от обикновено. Не разбирах тази негова страстна отдаденост, също както и той не проумяваше любовта ми към познанието. Телефонът ми отново избръмча.

— По-добре се връщай при фен клуба си — посъветва ме Трей и си тръгна. Изведнъж ме осени странна мисъл. Дали всички синини на Трей бяха от тренировките? Той все споменаваше семейството си и изведнъж се запитах дали нещо много по-зловещо, отколкото подозирах, не е причина за отсъствията му. Доста обезпокоителна идея, от тези, с които нямах достатъчно опит. Поредното избръмчаване на телефона ме откъсна от тревогите ми.

Проверих съобщенията и открих още един есемес от Ейдриън — дълъг, който се бе разделил на два есемеса. Беше отговор на въпроса ми защо иска да взима уроци по самозащита.

„Ще имам повод да избягвам С и Д. Освен това ти не си единствената, която може да се нуждае от защита. Онези мъже са били хора и са знаели, че С. е вампир. Може би ловците на вампири все пак съществуват. Някога идвало ли ти е наум, че Кларънс може да казва истината?“

Вторачих се сащисано в телефона, докато осмислях думите на Ейдриън и онова, което се криеше зад последното нападение.

Някога идвало ли ти е наум, че Кларънс може да казва истината?

Не. До този момент не ми бе хрумвало.