Златна лилия

Глава 12

Когато се появих на срещата си за вечеря, Брейдан се бе настанил в едно сепаре с лаптоп пред себе си.

— Дойдох по-рано — обясни. — Реших, че мога да свърша малко работа. Ти приключи ли с твоята?

— Всъщност, да. Търсех курсове по самозащита. Няма да повярваш какво открих. — Седнах до него, за да мога да ползвам лаптопа му. Както обикновено, той миришеше на кафе. Реших, че това никога няма да ми омръзне. Насочих го към сайта, който бях открила, малко преди да дойда. Сайтът приличаше на правен преди десетина години и имаше твърде много сменящи се изображения по него. „ШКОЛА ПО САМОЗАЩИТА УЛФ“ — Малахи Улф, инструктор.

— Невероятно! — възкликна Брейдан. — Малахи Улф?

— Той не е виновен за името си — свих рамене. — Виж, той наистина има доста награди и препоръки. — Някои от наградите бяха получени наскоро. Повечето бяха от преди няколко години. — Следва най-добрата част.

Кликнах върху линка „Предстоящи курсове“. Малахи Улф имаше доста зает график, но имаше и нещо обещаващо. Предлагаше четириседмичен курс, който започваше от утре, веднъж седмично.

— Нямах предвид точно такъв инструктор — признах си, — но курсът му започва веднага.

— Не е много дълъг — додаде Брейдан. — Но ще научиш основни неща. Защо се интересуваш?

В съзнанието ми изплуваха онази алея, фигурите в черно и отново изпитах чувството на безпомощност, когато ме блъснаха към онази тухлена стена. Дишането ми се накъса и се наложи да си напомня, че вече не съм там. Намирах се в добре осветен ресторант с момче, което ме харесваше. Бях в безопасност.

— Ами, ъ, просто това е нещо, което смятам, че една жена трябва да научи — отвърнах. — Макар че… курсът е и за мъже, и за жени.

— Опитваш се да ме навиеш да се запиша? — Отначало помислих, че е сериозен, но когато вдигнах глава, видях, че се усмихва.

И аз се ухилих.

— Ако искаш. Мислех за… брат си. Той също проявява интерес.

— По-добре да не се включвам. Въпреки че смятах да запиша бойни изкуства като свободно избираем предмет в колежа. — Брейдан затвори лаптопа си и аз се преместих срещу него. — Както и да е, явно имаш много сплотено семейство. Не съм сигурен дали и аз да се натрапвам.

— Вероятно идеята е разумна — съгласих се, мислейки, че той не знае дори половината от истината.

Вечерята беше добра, както и последвалата дискусия по въпросите на термодинамиката. Въпреки завладяващата тема, установих, че мислите ми доста блуждаят. Постоянно трябваше да се насилвам да внимавам в това, което говореше Брейдан. Нападението и неочакваният коментар на Ейдриън за ловците на вампири ми даваха доста храна за размисъл.

Останахме дълго в ресторанта, толкова дълго, че когато си тръгнахме, видях, че напълно се е стъмнило. Не бях паркирала много надалеч — нито пък на усамотено място — но внезапно перспективата да вървя сама в тъмното ме накара да се смръзна. Брейдан тъкмо казваше нещо, че ще се видим на бала, когато забеляза реакцията ми.

— Какво не е наред? — попита той.

— Аз… — Втренчих се надолу по улицата. Две пресечки. Толкова далеч се намираше колата ми. По улицата имаше хора. Въпреки това се задавих от паника. — Би ли ме изпратил до колата ми?

— Разбира се — рече Брейдан. Изобщо не се замисли, но аз през целия път се чувствах засрамена. Бях казала на Еди и Ейдриън, че обикновено не се нуждая от помощта на другите. А да се нуждая от подкрепа в подобна ситуация ми се струваше особено унизително. Роуз не би имала нужда от придружител, помислих си. Анджелина също. Тя вероятно щеше да натупа неколцина минувачи просто така, за да поддържа формата си.

— Стигнахме — оповести кавалерът ми, когато приближихме колата ми. Запитах се дали малко не си е развалил мнението за мен, след като се нуждаех от придружител.

— Благодаря. Ще се видим ли в събота?

Той кимна.

— Сигурна ли си, че искаш да се срещнем там? Аз мога да дойда да те взема.

— Зная. Освен това не бих имала нищо против да дойда с твоята кола. Не се обиждай, Лате. — Потупах утешително колата си. — Но ще трябва да закарам брат си и сестра си. Така е по-лесно.

— Добре. — Усмивката, която ми отправи, беше почти срамежлива, в пълен контраст с увереността му от преди малко по научните въпроси. — Нямам търпение да видя костюма ти. Аз взех моя от компания за театрални атрибути. Разбира се, не е най-идеалното копие на атинянска роба, но беше най-доброто, което успях да намеря.

Почти бях забравила, че бях поверила изработването на моя костюм на Лия. Брейдан не беше единственият заинтригуван да види какво ще нося.

— Аз също го очаквам с нетърпение — промърморих.

След няколко минути се зачудих защо той не си тръгва. Все още имаше онова срамежливо и несигурно изражение, сякаш събираше кураж да каже нещо. Обаче се оказа, че не говорене е имал наум. Проявявайки огромна смелост, той пристъпи напред и ме целуна. Беше приятно, но нямаше нищо разтърсващо или завладяващо.

Но съдейки по изражението на Брейдан, той явно бе на седмото небе. Защо и аз не изпитвах същото? Може би в крайна сметка бях сгрешила някъде. Или може би просто нещо ми липсваше?

— До събота — промълви той.

Прибавих наум целуването към списъка ми с теми за проучване.

Върнах се в „Амбъруд“ и изпратих есемес на Ейдриън, докато влизах в общежитието. „Този курс по самозащита започва утре вечер. Струва 75 долара.“ Въпреки снощния му интерес, бях малко скептична дали той ще успее да се отърси достатъчно от депресията си, за да е готов за нещо подобно. Дори не бях сигурна дали все още посещава часовете си по изкуство. Миг по-късно получих отговор: „Ще бъда там.“ Последва го нов есемес: „Ще ми заемеш ли парите?“

Джил влизаше едновременно с мен и двете едва се вписахме във вечерния час. Тя дори не ме забеляза. Изглеждаше угрижена и тъжна.

— Хей! — извиках я. — Джил?

Тя се спря в средата на фоайето и примигна, изненадана да ме види.

— О, здравей. Не беше ли на среща с гаджето си?

Потръпнах.

— Още не съм сигурна, че мога да го наричам така.

— Колко пъти излизахте?

— Четири.

— Ще те води ли на бала?

— Ще се срещнем там.

Тя сви рамене.

— На мен ми звучи като гадже.

— Звучи все едно цитираш нещо от наръчника за срещи на Кристин и Джулия.

Това най-сетне извика усмивка на устните й, но не трая дълго.

— Мисля, че просто проявявам здрав разум.

Вгледах се изпитателно в нея, все още опитвайки се да отгатна настроението й.

— Добре ли си? Имаш вид сякаш нещо те притеснява. Заради… заради Ейдриън ли е? Той още ли е разстроен? — За миг се разтревожих повече за Ейдриън, отколкото за нея.

— Не — поклати глава момичето. — Искам да кажа, да. Но е малко по-добре. Развълнуван е, че ще учи самозащита с теб.

Връзката им никога не спираше да ме изумява. Само преди минута бях общувала с Ейдриън.

— Развълнуван? — попитах. Струваше ми се учудващо силна реакция.

— Това е разсейване. А разсейването е най-доброто за него, когато изпадне в тези си настроения — обясни тя. — Макар че все още е разстроен. Все още е депресиран заради баща си.

— Не биваше да се съгласявам да го закарам до Сан Диего — промърморих повече на себе си, отколкото на нея. — Ако бях отказала, нямаше как да стигне до там.

Джил изглеждаше скептична.

— Не съм сигурна. Мисля, че все щеше да намери начин, с теб или без теб. Това, което се е случило помежду им, рано или късно пак щеше да се случи. — Прозвуча забележително мъдро и зряло.

— Просто се чувствам ужасно, като го гледам такъв — споделих аз.

— Тези настроения идват и си заминават. Винаги е така. — Очите й добиха отнесено изражение. — Той намали малко пиенето — заради мен. Но после това просто изригва у него… ами, трудно е да се обясни. Знаеш, че духът подлудява мороите, нали? Когато е в такава депресия и е трезвен, става по-уязвим.

— Да не би да казваш, че Ейдриън полудява? — Още не бях подготвена за подобно усложнение.

— Не, не съвсем. — Тя стисна устни и се замисли. — Той просто става малко отнесен… странен. Когато го видиш, ще разбереш. Като че ли разсъждава разумно, но не съвсем. Става сънлив и бъбри несвързано. Но не е като мен. Неговите брътвежи излъчват някакво — не зная — мистично усещане. Но не е съвсем магическо. Все едно той… се пренася някъде временно. Никога не продължава дълго и както казах, ще разбереш, когато го видиш.

— Мисля, че може би съм го виждала… — В съзнанието ми оживя неочакван спомен. Беше малко преди да пристигнат Соня и Дмитрий. Аз бях в апартамента на Ейдриън и той ме погледна странно, като че ли ме виждаше за пръв път. Само от мисълта за това ме полазиха студени тръпки.

Мили боже, Сейдж. Очите ти. Как така никога досега не съм ги забелязвал? Цветът… като разтопено злато, бих могъл да ги нарисувам…

— Момичета? — Госпожа Уедърс беше зад бюрото си, прибираше всичко от бюрото си за през нощта. — Вече трябва да се прибирате по стаите.

Кимнахме послушно и се запътихме към стълбите. Когато стигнахме етажа на Джил, аз я спрях, преди да си тръгне.

— Хей… ако проблемът не е Ейдриън, тогава какво те тормозеше, когато дойде? Всичко наред ли е?

— Ъ? О, онова. — Тя се изчерви мило. — Да. Предполагам. Не зная. Мика… хм, тази вечер ме целуна. За пръв път. Предполагам, че просто съм изненадана от чувството, което изпитах.

Аз пък бях изненадана, че още не се бяха целували и предполагам, че би трябвало да съм благодарна. Думите й бяха в унисон с моите терзания.

— Какво искаш да кажеш? По-малко вълнуващо ли беше, отколкото си очаквала? Сякаш все едно само докосваш нечии други устни? Все едно целуваш роднина?

Тя ме изгледа озадачено.

— Не. Това е шантаво. Откъде го измисли?

— Хм, просто предположих. — Внезапно се почувствах глупаво. Защо на мен целувката на Брейдан ми бе въздействала по този начин?

— Всъщност беше страхотно. — Отнесеното изражение отново се появи. — Е, почти. Не можах да й се насладя напълно, защото се тревожех за зъбите си. Лесно е да ги криеш, когато говориш и се усмихваш. Но не и докато се целуваш. В главата ми се въртеше само една мисъл: „Какво ще му кажа, ако забележи?“ И тогава започнах да си мисля за това, което ти и всички останали ми казахте. Че цялата тази работа с Мика не е добра идея и как няма да мога завинаги да го държа на разстояние от себе си. Аз го харесвам. Дори много го харесвам. Но не достатъчно, че да рискувам да разкрия съществуването на мороите… или да застраша Лиса.

— Много благородно от твоя страна.

— Сигурно. Но не искам и да скъсам с него. Мика е толкова добър… и аз харесвам всички приятели, които си намерих покрай него. Предполагам, че просто ще изчакам да видя какво ще стане… но е трудно. Като отрезвяващ душ. — Изглеждаше толкова тъжна, когато изчезна в стаята си.

Продължих към моята. Мъчно ми беше за Джил… но в същото време изпитвах облекчение. Бях притеснена за срещите й с Мика, тревожех се, че много скоро ще се озовем в някоя драматична, романтична ситуация, а тя ще откаже да се раздели с него, защото любовта й е толкова велика, че е отвъд пределите на расите им. Би трябвало да имам повече вяра в нея. Тя не беше толкова незряла, за каквато я мислех понякога. Джил щеше да осъзнае истината и да вземе сама правилното решение.

Думите й за Ейдриън също не ми даваха мира. Мислех за тях, когато следващата вечер отидох да го взема за първия ни час по самозащита. Той се качи в колата ми във весело настроение — не изглеждаше нито депресиран, нито луд. Забелязах, че е облечен много стилно, в дрехи, които би трябвало да избере за срещата с баща си. Той също забеляза облеклото ми.

— Леле. Не вярвах, че някога ще те видя в нещо толкова… небрежно. — Бях облякла маслиненозелен клин за йога и тениска на „Амбъруд“.

— В описанието на курса се посочва, че трябва да носим удобни дрехи като за тренировка — както посочих в есемеса, който ти изпратих по-рано. — Метнах многозначителен поглед към ризата му от естествена коприна.

— Моите са много удобни — увери ме той. — Освен това нямам спортни дрехи.

Докато потеглях, зърнах лявата му ръка. Отначало помислих, че кърви. После осъзнах, че е червена боя.

— Отново рисуваш — отбелязах зарадвано. — Мислех, че си спрял.

— Ами, да. Не можеш да посещаваш класове по рисуване и да не рисуваш, Сейдж.

— Мислех, че и тях си спрял.

Той ме изгледа косо.

— Почти го бях направил. Но после си спомних, че бях убедил едно момиче, че ако ми даде шанс и ме запише в тези класове, ще ги завърша. Ще се променя.

Усмихнах се и се влях в трафика.

Бях тръгнала малко по-рано, за да имаме време с Ейдриън да се запишем. Когато по-рано през деня се обадих в школата по самозащита, един раздразнен мъж ми каза просто да дойда с парите, след като се обаждаме в последната минута. Адресът беше извън центъра, в сграда, разположена върху голяма площ, без зеленина, напук на климата. Тук все още властваше пустинята, придавайки на къщата неприветлив, запуснат вид. Ако върху пощенската кутия не се виждаше надписът „УЛФ“, щях да реша, че сме сгрешили адреса. Спряхме на алеята за коли — нямаше други коли — и се вторачихме в постройката.

— Това е от местата, които можеш да видиш в някой филм — отбеляза Ейдриън. — Където нищо неподозиращите герои попадат на серийни убийци.

— Поне е осветено — промърморих. От случката на алеята, мракът бе придобил ново, застрашително значение за мен. — Не може да е чак толкова лошо.

Ейдриън отвори вратата на колата.

— Хайде да разберем.

Позвънихме на входния звънец и тутакси отвътре се разнесе силен лай, последван от бързо трополене на крака. Отстъпих притеснено.

— Мразя зле дресирани кучета — казах на Ейдриън. — Те трябва да се възпитават и контролират.

— Също като хората в живота ти, а? — подметна Ейдриън.

Вратата се отвори и на прага застана около петдесетгодишен мъж с прошарена руса брада. Беше облечен в бермуди и тениска на рок групата от шестдесетте „Линърд Скинърд“. Освен това имаше превръзка на едното око.

— Това е невероятно — чух шепота на Ейдриън. — Надминава и най-страховитите ми сънища.

Бях изненадана. Превръзката на окото ме накара да се сетя за стъкленото око на Кийт, което пък на свой ред ми припомни моята роля в придобиването му. Не беше от спомените, които обичах да ме спохождат и се замислих над случайността да попадна на друг мъж с едно око. Мъжът избута лаещото стадо кучета настрани — които се оказаха нещо като смесена порода чихуахуа — и едва успя да пристъпи навън, без те да го последват, преди да затвори вратата.

— Да? — попита той.

— Ние, ъ, сме тук за курса. По самозащита. — Почувствах, че трябва да уточня, в случай че той се окаже кучешки дресьор или сърф инструктор. — Аз съм Сидни, това е Ейдриън. Тази сутрин ви се обадих, спомняте ли си?

— А, да, да. — Едноокият почеса брадата си. — Носите ли парите? Само в брой.

Извадих сто и петдесет долара и му ги подадох. По навик едва не помолих за фактура, но се спрях навреме. Той пъхна банкнотите в джоба на шортите си.

— Добре — рече. — Записани сте. Вървете и чакайте в гаража, докато дойдат и останалите. Страничната врата е отключена. — Посочи към голяма сграда — два пъти по-голяма от къщата — в другия край на паркинга. Без да дочака, за да види дали сме се подчинили, мъжът се оттегли при стадото лаещи кучета.

Обзавеждането в гаража, както видях с облекчение, бе първото нещо тук, което донякъде изглеждаше законно. Върху пода имаше чисти постелки, а върху стените огледала. Върху една количка бяха поставени телевизор и видео, както и купчина касети, покрити с дебел слой прах. Малко по-смущаващ беше допълнителният декор, като например два броя нунджако6, висящи върху стената.

— Не ги докосвай! — изсъсках предупредително към Ейдриън, който се насочи към тях. — Онзи тип не е от тези, които обичат да им се пипат нещата.

Ейдриън остана с прибрани ръце.

— Смяташ ли, че ще се научим да ги използваме?

— Този курс не включва обучение с оръжия. Учат се основните правила при самозащита и ръкопашен бой.

— Тогава защо ни трябваше да се записваме? — Ейдриън приближи към стъклен шкаф, зад чиито витрини бяха изложени няколко вида месингови боксове. — Кастъл по цял ден се занимава с подобни неща. Той можеше да ни покаже някои хватки.

— Аз исках някой по-обикновен инструктор — обясних му.

— Като капитан Тропически шорти? И от къде, за бога, го изкопа?

— От интернет. Имаше много добри отзиви и препоръки почувствах се длъжна да защитя находката си.

— От кого? От Дългия Джон Силвър7?

През следващия половин час пристигнаха и останалите курсисти. Сред тях имаше една жена на около седемдесет години. Както и майка, току-що родила четвъртото си дете и решила, че трябва да се „научи да ги защитава“. Последните две жени в курса бяха около двайсет и пет годишни и бяха облечени в тениски с ликовете на трите супер яки анимационни героини — момичетата Бюти, Брейнс и Браун. Двамата с Ейдриън бяхме най-младите в групата. Той беше единственият мъж, ако не се брои инструкторът, който каза да го наричаме просто Улф.

Започвах да се изпълвам с лошо чувство за всичко това, особено след като курсът започна. Ние бяхме насядали на пода, а Улф се облегна на едно от огледалата и ни погледна отгоре.

— След като сте тук — поде, — вероятно искате да се научите да използвате тези правилно. — Посочи към оръжията нунджако.

Зърнах лицето на Ейдриън в огледалото. Изражението му казваше: „Да, точно това искам да науча“.

— Е, много лошо — продължи Улф. — Никога няма да ги използвате. Не и в този курс. О, те са много полезни, повярвайте ми. Спасявали са ми задника не един път, когато бях на лов в Африка преди години. Но ако внимавате в това, което смятам да ви кажа, никога няма да има нужда да вземате в ръка нунджако, тъй като в Палм Спрингс нямаме проблеми с разбеснели се лосове.

Наскоро родилата жена вдигна ръка.

— Използвали сте нунджако срещу лос?

В очите на Улф се появи угрижено изражение.

— Използвал съм всякакви неща срещу това копеле. Но не тук и не сега. Защото ето какво ще ви кажа. С малко здрав разум, няма да имате нужда от оръжия. Или юмруци. Ти!

За мое изумление Улф посочи към мен, докато ме фиксираше със стоманения поглед на едното си око.

— Какво ти казах, когато пристигна?

Преглътнах.

— Да ви дам парите в брой, сър.

— А след това?

— Казахте ни да дойдем и да чакаме тук.

Той кимна със задоволство, така че явно отговорът ми очевидно бе правилен.

— Намираме се на три километра от останалите къщи и на около километър и половина от магистралата. Вие не ме познавате и нека не се лъжем, това място прилича на излязло от филм за някой сериен убиец. — С периферното си зрение видях как Ейдриън ми хвърли триумфален поглед. — Изпратих ви в отдалечена постройка, почти без прозорци. Вие влязохте. Огледахте ли се, когато влязохте тук вътре? Проверихте ли заобикалящата ви местност, преди да влезете вътре? Проверихте ли изходите?

— Аз…

— Не, разбира се, не сте го направили — прекъсна ме той. — Никой никога не го прави. А това е първото правило на самозащитата. Не приемайте нищо на доверие. Не е нужно да живеете живота си в страх, но трябва да познавате това, което ви заобикаля. Бъдете умни. Не отивайте слепешком в тъмни улици или паркинги.

И докато се усетя, той ме завладя.

Улф беше удивително добре подготвен. Разполагаше с много истории и примери за нападения, такива, които постоянно ми напомняха: хората са едни от най-жестоките и зли създания на този свят, не вампирите. Показа ни снимки и диаграми на различни опасни места, като изтъкваше уязвимостта им и даваше много практични съвети, които би трябвало да са очевидни за повечето хора, но не бяха. Колкото повече говореше, толкова по-глупаво се чувствах заради случилото се със Соня. Ако онези типове искаха да нападнат Соня достатъчно лошо, те щяха да намерят начин да го сторят. Но съществуваха милион неща, които аз бих могла да направя, за да проявя по-голяма предпазливост и навярно да избегна сблъсъка през онази нощ. Оказа се, че тъкмо това беше идеята, заемаща огромната част от философията на Улф: избягването на опасността е на първо място.

Дори когато накрая премина към обсъждането на някои основни движения, той наблягаше на използването им като средство да се отървем от нападателя — а не да се впуснем в бой, докато го повалим на земята. През последния половин час от курса ни остави да упражняваме някои от тези движения, като ни раздели по двойки, за да тренираме помежду си и върху чучело, за да не се нараним неволно.

— Слава богу! — възкликна Ейдриън, когато най-после преминахме към практическите занятия. — Вече реших, че съм дошъл в курс по борба, за да се науча как да не се бия.

— Но той е прав — възразих аз. — Много по-добре е, ако можеш да избегнеш битката.

— Но ако не можеш? — попита Ейдриън. — Както в случая с онези твои приятели с меча? Какво ще направиш, след като вече си попаднала в беда?

Потупах нашето чучело без лице.

— Ето за какво е това.

Основното движение, което Улф ни показваше днес, беше как да се освободим от нечия хватка, ако сме сграбчени отзад. Той владееше няколко техники, които не бяха много по-сложни от удар с главата или настъпване на крака. С Ейдриън се редувахме да бъдем нападателят, докато жертвата упражняваше хватките — със забавени движения и почти без контакт с партньора. Нали за това бяха чучелата. Аз бях около петнайсет сантиметра по-ниска от Ейдриън и изглеждах доста неубедителна като нападател, което караше и двамата да избухваме в смях при всяко мое движение. Улф ни се скара, че не сме достатъчно сериозни, но ни даде висока оценка за усвоените техники.

Това ме направи малко по-самоуверена, при това достатъчно, че когато Ейдриън се извърна с гръб, за да вземе бутилката с вода, се прокраднах зад него, обвих ръце през кръста му и извих неговите назад. Улф ни бе показал как да се измъкнем от подобна хватка и аз съвсем честно смятах, че Ейдриън е забелязал атаката ми и ще се изплъзне още преди да съм го докоснала. Очевидно не бе така. Той застина и за миг останахме със сключени тела. Усещах допира на копринената му риза до кожата ми и топлината му. Облъхна ме приятното ухание на скъпия му одеколон. Като никога, без примес с миризмата на цигарен дим. Винаги съм му казвала, че не си струва да харчи толкова пари за един одеколон, но внезапно размислих. Беше невероятно.

Бях толкова потънала в приятното усещане, че се оказах напълно неподготвена, когато той наистина ме отблъсна.

— Какво правиш? — възкликна той ядно. Мислех, че ще се впечатли от коварната ми атака, но в погледа му нямаше нито одобрение, нито развеселени искри.

Усмивката ми помръкна.

— Изпитвам те дали можеш да се справиш с внезапно нападение — изрекох колебливо. Не разбирах какво бях сгрешила. Ейдриън изглеждаше смутен. Почти разстроен. — Какво има?

— Нищо — промърмори той дрезгаво. За миг очите му се приковаха в моите, с настойчивост, от която дъхът ми секна. После той отвърна поглед, сякаш не можеше да понася да ме гледа. Почувствах се по-сконфузена от всякога. — Никога не съм мислил, че ще дочакам да видя деня, когато ще обвиеш ръце около вам… някой като мен.

Едва забелязах, че без малко да се изтърве на публично място. Думите му ме стреснаха. Той беше прав. Бях го докоснала без дори да се замисля — и не само за формално ръкостискане с морой, както обикновено. Разбира се, случилото се бе единствено във връзка с курса ни, но аз знаех, че само преди няколко месеца никога не бих направила подобно нещо. А сега ми се струваше съвсем нормално да го докосвам. Затова ли той беше толкова разстроен? Тревожеше се за алхимиците и мен?

Улф приближи.

— Добра работа, момиче. — Тупна здравата Ейдриън по гърба. — Ти бе напълно неподготвен за нея.

Думите му изглежда разстроиха Ейдриън дори още повече и можех да се закълна, че го чух да мърмори:

— Дяволски си прав за това.

По обратния път с колата част от обичайната нафуканост на Ейдриън се завърна, но все още оставаше непривично тих и замислен. Отново се опитах да отгатна тази промяна в настроението му.

— Искаш ли да се отбием при Кларънс за храна? — Може би курсът го бе изтощил.

— Не — поклати глава той. — Не искам да закъсняваш. Но може би… може би ще дойдеш през уикенда и ще си организираме едно групово посещение там?

— В събота ще ходя на бала — отвърнах извинително. — Мисля, че Соня ще води Джил утре при Кларънс след училище. Вероятно може да дойде да вземе и теб.

— Предполагам. — Прозвуча разочарован, но можеше да почака един ден за кръв. Навярно се боеше, че Соня ще иска отново да го привлече за експериментите — което не би било зле, помислих си. Внезапно той се изправи в седалката си. — Като заговорихме за Соня… по-рано си мислех за нещо. Нещо, което Улф каза.

— Виж ти, Ейдриън! Значи все пак си внимавал в урока?

— Не започвай пак, Сейдж — предупреди ме той. — Знаеш, че Улф е откачен. Но когато ни изнасяше мъдрата си лекция, той спомена, че не бива да даваме лична информация на непознати и как много често жертвите са предварително наблюдавани. Спомняш ли си?

— Да, и аз бях там. Преди колко — половин час?

— Добре де. Онези типове, които ви нападнаха със Соня, изглежда са знаели, че тя е вампир — грешния тип, но все пак факт, а това че са се появили с меч, подсказва, че са направили някои проучвания. Искам да кажа, че не е изключено те просто да са я забелязали един ден на улицата и да са възкликнали: „О, вампир!“ Но може да са я следили от известно време.

Забелязали на улицата… Ахнах, когато изведнъж частиците от мозайката се напаснаха.

— Ейдриън, ти си гений.

Той трепна изненадано.

— Почакай. Какво?

— Седмицата преди нападението. Със Соня ходихме на вечеря и бяхме спрени от някакъв случаен минувач, който твърдеше, че я познава от Кентъки. Тя беше доста объркана, защото през цялото време, докато е била там, тя е била стригой и очевидно не е общувала с хора на дружески начала.

На Ейдриън му бяха нужни няколко минути, докато осмисли думите ми.

— Значи… искаш да кажеш, че от известно време са я следили.

— Всъщност ти го каза.

— Да. Защото съм гений. — Отново се възцари тишина, докато обмисляхме вероятностите около ситуацията със Соня. Когато Ейдриън отново заговори, тонът му далеч не беше безгрижен. — Сейдж… снощи. Ти не каза нищо за предположението ми за ловците на вампири.

— Алхимиците нямат сведения за съществуването на модерни ловци на вампири — отвърнах машинално. — Баща ми спомена веднъж, че понякога някоя случайна група хора открива истината. Предполагам, че нападението срещу нея е нещо подобно — не е дело на организирана група или заговор.

— Съществува ли все пак дори и най-малката вероятност някак си и някъде алхимиците да са пропуснали нещо? И какво по-точно имаш предвид под определението „модерни“?

Историята на алхимиците ми бе набивана в съзнанието почти толкова много и непрестанно, както и философиите, определящи нашето поведение.

— Преди много време — да речем в Средните векове — когато алхимиците са се зародили, отделните клики са имали различни виждания как да се справят с вампирите. Никой не е смятал, че хората ще си сътрудничат с тях. Онези, които накрая образували моята група, решили, че е най-добре да работят съвместно с мороите, за да държат вампирите по-далеч от хората. Но имало и други, които не приемали този подход. Те смятали, че най-добрият начин да освободят хората е да унищожат напълно тези дяволски изчадия — с всички средства. — Отново се позовавах на фактите, моите стари бойни доспехи. Ако отхвърлех логически този аргумент, тогава нямаше да се налага да признавам, какво би означавал този факт, ако наистина съществуваха хора, активно преследващи мороите.

— На мен това ми звучи като ловци на вампири — изтъкна Ейдриън.

— Да, но те не са успели. Просто имало твърде много вампири, морои и стригои, за да може една такава малка група да се справи с тях. Последните сведения за тях са от… от, бих казала от Ренесанса. Тези ловци накрая са изчезнали. — Дори аз долових несигурността в гласа си.

— Ти каза, че върху онзи меч имало алхимически символи.

— Много стари.

— Достатъчно стари, за да са от времето, когато се е появила отцепническата група?

Въздъхнах.

— Да. Толкова стари.

Исках да затворя очи и да се отпусна в седалката си. Явно върху бойните ми доспехи се появяваха пукнатини. Все още не бях напълно сигурна, че бих могла да приема идеята за съществуването на ловци на вампири, но повече не можех да изключвам тази възможност.

С ъгълчето на окото си виждах, че Ейдриън ме изучава.

— Защо беше тази въздишка?

— Защото много скоро трябва да сглобя всичко това и да разбера истината.

Той изглеждаше доволен от признанието ми.

— Е, ти не вярваш в ловците на вампири. Трудно ти е да ги смяташ за реална заплаха, когато работиш в свят от факти и данни, а? Но тогава… как те толкова дълго време са останали незабелязани от вас?

Сега, след като Ейдриън бе посял семето, умът ми вече работеше върху идеята.

— Защото те убиват само стригои — ако изобщо тези ловци съществуват. Ако някоя група е избивала морои, вашите хора щяха да забележат. Стригоите не са организирани по същия начин и дори и да са забелязали, едва ли ще докладват за убийствата на нас. Освен това стригоите през цялото време са избивани от мороите и дампирите. Няколко мъртви вампира в повече просто щяха да ви бъдат приписани, ако въобще някога бъдат намерени. Захвърли един стригой на слънцето и никой никога няма да узнае, че е бил там. — При това заключение ме заля огромна вълна на облекчение. Ако наистина съществуваше подобна група, те не можеха да убиват морои. А и ловът на стригои бе опасен. Единствено на алхимиците можеше да се разчита да потулят смъртта на тези демони и да ги запазят в тайна от по-голямата част на човечеството.

— Можеш ли да попиташ алхимиците за ловците? — попита Ейдриън.

— Не, не още. Може би ще успея да се разровя из някои архиви, но никога не бих могла да повдигна официално този въпрос. Те ще се придържат към теорията на баща ми, че това са само случайни, особени групи от хора. Ще ми се изсмеят и ще ме отпратят с пренебрежение.

— Знаеш ли кой няма да ти се изсмее и да те отпрати с пренебрежение?

— Кларънс — изрекохме едновременно.

— Не е от разговорите, за които изгарям от нетърпение — въздъхнах уморено. — Но в крайна сметка той може наистина да знае нещо. И цялата тази негова параноя може би ще се окаже полезна. А охранителната му система? Ако тази група действително преследва Соня, тогава тя е в много по-голяма опасност, отколкото сме осъзнавали.

— Трябва да кажем на Беликов. Той е ненадминат в охраната. Няма да мигне, ако го убедим, че тя е в беда, което изглежда много вероятно след нападението с меча. — Забелязах, че за пръв път Ейдриън говореше за Дмитрий без обичайната горчивина. Всъщност думите и похвалата му звучаха съвсем искрено. Той наистина вярваше в уменията на пазителя. Но не изразих на глас заключението си. Ако Ейдриън започваше да превъзмогва омразата си към Дмитрий, това трябваше да стане постепенно и без каквато и да било външна „помощ“.

Оставих Ейдриън в апартамента му, като се уговорихме по-късно да поговорим. Когато се върнах в „Амбъруд“, госпожа Уедърс тутакси ми даде знак да се отбия при нея. Сега пък какво? Приготвих се да чуя, че Анджелина е подпалила нещо. Вместо това лицето на госпожа Уедърс изглеждаше спокойно — дори мило — и аз се осмелих да се надявам за добри новини.

— Пристигнаха едни неща за теб, скъпа — рече надзирателката. Донесе от малкия офис зад бюрото си две закачалки с найлонови пликове за дрехи с ципове. — Остави ги една нисичка, енергична жена.

— Лия. — Взех закачалките, чудейки се какво ли ще открия вътре. — Благодаря ви.

Понечих да се обърна, но госпожа Уедърс отново заговори:

— Още нещо. Госпожа Теруилиджър остави това за теб.

Опитах се да запазя неутрално изражение. Вече бях затънала до уши в последните домашни, дадени ми от госпожа Теруилиджър. Сега какво? Госпожа Уедърс ми подаде голям плик. По формата му предположих, че вътре има книга. От външната страна бе надраскано: Не е домашно. Може би това ще ти хареса. Благодарих отново на госпожа Уедърс и понесох придобивките към стаята си. Оставих неотворени костюмите върху леглото и незабавно разкъсах плика. Нещо в бележката й ме бе притеснило.

Не бях особено изненадана да видя, че е поредната книга за магии. Това, което ме изненада, бе, че за разлика от останалите, над които се потях заради нея, тази беше нова. Съвременна. Върху нея нямаше отбелязано издателство, така че вероятно бе нечий частен проект, но беше ясно, че е била отпечатана и подвързана през последните няколко години. Това бе смайващо. Съвсем съзнателно никога не съм разпитвала госпожа Теруилиджър за нейните приятелчета, които владееха магии, и за начина им на живот, но винаги съм предполагала, че четат стари, прашасали томове, каквито тя ме караше да превеждам и преписвам. Никога не ми бе идвало наум, че могат да работят по свои, нови и съвременни книги — макар че би трябвало.

Нямах време да се тюхкам за това, особено след като видях заглавието на книгата. „Невидимият кинжал: Практически магии за нападение и отбрана“. Като прелистих страниците, видях, че магиите са точно каквито се предполагаше от заглавието, но описани по много по-модерен начин, отколкото всички, които бях прочела досега. Произходът им бе точно цитиран, от кога датират и къде са най-популярни. Последните варираха в големи граници, но това, което беше постоянно, бе ефективността на магиите. Всички бяха или от този тип магии, които могат да се правят за много кратко време, или такива, които се правят предварително, но имат незабавен разрушителен ефект — като магията за огън.

Това бяха точно типа магии, за които бях попитала госпожа Теруилиджър.

Пъхнах ядосано книгата обратно в плика. Как се осмеляваше да се опитва да ме подмами с това? Наистина ли си мислеше, че с това ще компенсира всичко, на което ме бе подложила? Госпожа Уедърс сигурно още беше долу и почти реших да сляза и да й върна книгата, като заявя, че е станала грешка. Или утре сутринта просто бих могла да я оставя върху бюрото на госпожа Теруилиджър. Сега ми се искаше да не бях отворила плика. „Върнато на подателя“ неотворено щеше да бъде много по-силно послание, че няма да ме подмами в нейната заклинателска група като намира теми, които ме интересуват.

Обаче госпожа Уедърс знаеше за взаимоотношенията ми с госпожа Теруилиджър. Ако се опитах да върна книгата тази вечер, тя просто щеше да ми каже да го отложа за утре. И така трябваше да изчакам до сутринта. Реших да се утеша като извадих руло тиксо. Не можех да залича отварянето на плика, но можех да го запечатам отново — в това щеше да има психологически подтекст.

При все това, когато започнах да развивам лепенката, мислите ми се завъртяха обратно към Ейдриън и Улф. Улф ме бе успокоил малко с постоянните си напомняния, че повечето нападения са случайни и в много случаи са предизвикани от нехайството на жертвата. Като знаех това, както и какво да очаквам, се чувствах по-силна и уверена. Той бе споменал безцеремонно, че има нападения, които са добре обмислени предварително или от личен характер, но те явно не бяха обект на вниманието му. Въпреки това те ме накараха да си припомня дискусията с Ейдриън. Ами ако в историите на Кларънс имаше някаква истина? Ако ловците на вампири бяха реални? Всички знаехме, че нападението над Соня не беше случайно, но ако тя действително си имаше работа с някаква фанатична клика, съществуваща още от Средните векове… Тогава страховете на двама ни с Ейдриън бяха съвсем основателни. Те навярно отново щяха да я нападнат. И дори кракът й никога да не стъпи на пуст паркинг или постоянно да върви със самоуверена походка, това нямаше да ги спре.

Сведох поглед към плика и реших още да не го запечатвам.