Златните рибки няма къде да се скрият

ГЛАВА ВТОРА

За съжаление често се случва съпругът или съпругата да погледне половинката си и да осъзнае, че вече не изпитва обич. Че месеците и дори годините, прекарани заедно, изведнъж са се превърнали в пепел, а любовта — колко ценно нещо е тя! — не съществува повече помежду им.

Този момент на истината дойде за мене, когато видях колебаещата се, протегната към телефона ръка на Линда, докато тя се взираше в шишенцето „Шанел № 5“. Видях как ръката й бавно се отдръпва и как прекрасните сиви очи добиват предпазливо и лукаво изражение. Устните й се превърнаха в обикновена цепка и за първи път, откакто я познавах, осъзнах, че не е чак толкова красива, колкото съм си мислел.

Когато двама души се влюбят един в друг, между тях се появява нещо неповторимо. Това нещо е крехко — прекрасно наистина, но крехко. Докато гледах Линда през бюрото си, нещото, което изпитвах към нея, гръмна, изгоря като електрическа крушка, която в един миг е източник на ярка светлина, а в следващия около нея се стеле мрак.

Гледах я и чаках. Връхчето на езика й се показа между устните. Тя се понаежи, после обърна очи към мене.

— Защо си ми взел парфюма?

— Седни, Линда. Загазили сме и двамата заради тебе. Нека видим дали ще можем, пак двамата, да се оправим.

— Нямам представа за какво говориш. — Вече бе преодоляла шока и гласът й беше доста спокоен. По лицето й се четеше онова отегчено изражение, което обикновено приемаше, когато мислеше, че й досаждам. — Моля ти се, обади се на Франк и му кажи, че ще отидем.

— Името Джеси Горди говори ли ти нещо?

Тя се намръщи:

— Не. Какво ти става тази вечер? Виж, ако на теб не ти се ходи, аз тръгвам. Ще…

— Горди е управител на супермаркета „Добре дошли“. Дойде при мене днес следобед и аз записах разговора ни на магнетофон. Седни. Искам да го чуеш и ти.

Тя се подвоуми, но седна.

— Защо ми е да го слушам? — Но от гласа й вече отсъстваше обичайната непоклатима самоувереност. Погледна магнетофона и видях как ръцете й се свиха в юмруци.

Пуснах записа и двамата неподвижни изслушахме гнусната история на Горди. Когато той спомена снимката, аз я извадих от чекмеджето и я поставих пред нея. Тя я стрелна с поглед и лицето й изведнъж доби измъчен вид. Сега изглеждаше с шест години по-възрастна, а при думите — хубавата ви, дори прекрасна жена, господин Мансън, може да завърши и в затвора трепна като ударена с камшик.

Изслушахме гласа до самия край. Бих предложил да ви дам филма с нея срещу 20 000 долара. Това не е кой знае каква сума, като се има предвид успехът ви. Утре вечер, господин Мансън… в брой, люля ви.

Натиснах бутона за стоп и я погледнах. След дълго-дълго мълчание тя накрая рече:

— Каква идиотска дандания заради шишенце парфюм. Е, предполагам, че най-добре ще е да му дадеш парите. — Изправи се. — Беше глупаво от моя страна, разбира се, но всички момичета го правят — защо не и аз? Както самият той казва, това не е кой знае каква сума, като се има предвид успехът ти.

Запъти се към вратата. Мисля, че никога през живота си не съм бил така ядосан. Скочих, заобиколих бюрото и хванах ръката, с която тя посягаше към бравата. Зашлевих я така силно през лицето, че ако не я държах за китката, щеше да падне. Но и така пак се блъсна в стената и се свлече на колене. Дръпнах я рязко нагоре и я запратих обратно в стола й. Тя се приземи останала без дъх, с ръка върху горящата си буза, и ме изгледа с омраза:

— Лайнар!

— А аз бих могъл да кажа… крадла!

— Ще се разведа с тебе! Ти ме удари! — Сега се беше разкрещяла. — Причини ми болка, гадино! Боже мой! Как те мразя! Тази вечер няма да мога да изляза! И какво ще си помислят хората, като ме видят така? Свиня! Да удариш жена! Ще те накарам да си платиш! Ще съжаляваш!

Седнах в стола си и се загледах в нея. Тя удряше с юмруци по коленете си. Окото й беше започнало да се подува. Изглеждаше глупава и смешна, приличаше на решило да се перчи истерично хлапе. После отведнъж се разплака. Смъкна се от стола си, изпълзя до мен, обгърна кръста ми и зарови лице в гърдите ми.

— Не ги оставяй да ме арестуват, Стийв! Не им разрешавай да ме пратят в затвора!

Жал ми беше за нея, но нищо повече. Притискащите ме пръсти до вчера биха ме възбудили и биха ме тласнали да я любя, но сега вече не значеха нищо за мен.

— Линда! Овладей се! — Усещах колко сурово звучи гласът ми. — Трябва заедно да вземем необходимите мерки. Хайде! Стани! И седни спокойно!

Тя повдигна натъртеното си, обляно в сълзи лице. Издърпа ръцете си от моите.

— Мразиш ме, нали, Стийв? Сигурно и заслужавам да бъда мразена. — Задави се в ридания. — Но, Стийв, измъкни ме от тая бъркотия и аз ти обещавам да бъда добра съпруга. Аз…

— Млъкни! Не говори неща, за които после ще съжаляваш. Седни. Ще ти сипя нещо за пиене.

Олюлявайки се, тя се изправи.

— Боже мой! Толкова си жесток. Никога не съм мислила…

Стовари се в стола си.

Отидох до шкафа с напитките и налях две чаши чисто уиски. Докато ги носех към бюрото, телефонът иззвъня. Оставих чашите и вдигнах слушалката.

— Линда вкъщи ли е? — Беше женски глас.

— Линда си е легнала, понастинала е. Кой я търси?

— Лусила. Грип значи? Толкова съжалявам. Мога ли да помогна с нещо? Само трябва да кажете. Мога да намина. Много съм добра по супите.

Лусила Бауър живееше в едно от бунгалата в другия край на нашата улица. Беше едра и доста грозна лесбийка на средна възраст, която — според мене — проявяваше твърде голям интерес към някои от съпругите в квартала.

— Благодаря, Лусила. Не… ще се оправим някак.

— Горката Линда. Бих могла да дойда да й вдъхна смелост.

— В момента цялата смелост, от която има нужда, се състои в трите изпити от нея аналгин-хинина. Във всеки случай… благодаря.

— Е… да не ти губя повече времето. Знам колко зает си винаги. Много ми харесва списанието ти, Стийв.

— Чудесно. Е, дочуване засега. — Затворих телефона.

Линда бе изпила чашата си. Забелязах, че се е разтреперила, а удареното й око се е подуло. Сипах й още малко уиски.

— И какво ще правим? — попита ме. — Боже мой! Ти ми причини болка! Какво ще правим? Можеш ли да намериш парите за тоя мръсник?

Седнах и си запалих цигара.

— Това си е изнудване. Мислиш ли, че би трябвало да се поддадем?

— Дали би трябвало? — Гласът й изтъня. — Та той би могъл да ме изпрати в затвора!

— Това чак толкова ли те плаши? — Погледнах я. — В края на краищата има доказателство, че си крадла, а крадците — когато ги заловят — обикновено отиват в затвора.

— Ти се опитваш да ме сплашиш! Не искам да те слушам повече! Мразиш ме, нали? Пощурял си по оная твоя двулична секретарка. Знам, че правите любов в кабинета ти. Знам!

Наведох се и се вторачих в нея:

— Да не би да ти се иска пак да те ударя? Ако продължиш да ги разправяш тия, ще го направя.

— Да не си посмял да ме докоснеш! Ще крещя! Ще извикам полицията! Да не си посмял!

Вече ми се гадеше от нея, гадеше ми се от всичко.

— Махай се, Линда. Остави ме да си помисля. Просто ме остави на мира.

— Не бих могла да понеса затвора! Какъв срам само! — Отново се бе разплакала. — Помогни ми! Това за Джийн не го казах сериозно! Толкова съм уплашена! Не знам защо го направих… Всички го правят!

Повече не можех да понасям. Трябваше да си помисля. Да остана сам: Станах и излязох от стаята.

— Стийв! Къде отиваш? Не ме изоставяй!

Отчаяният й вик ме накара единствено да продължа по-бързо. Излязох от къщата, качих се в колата си и напуснах квартала. Отминах луксозните къщи, чиито обитатели се бяха събрали около огньовете за поредното си градинско увеселение. Чувствах, че ми се излиза някъде извън този свят и ми се пропада в забрава.

Часовникът на общината тъкмо биеше седем часа, когато нагласих колата на запазеното си за паркиране място пред редакцията.

Трябваше да позвъня на нощния пазач, Джоуи Смол, който ме пусна да вляза.

— И вечер ли работите, господин Мансън?

— Налага се.

Кабинетът беше единственото ми убежище-мястото, където можех да седна, да помисля и да се опитам да открия някакво решение. Взех асансьора, после тръгнах по коридора и отключих вратата си. Когато влязох, чух тракането на пишеща машина откъм стаята на Джийн.

Учудих се, че е останала да работи до толкова късно, макар от опит да знаех, че тя никога не си тръгваше, преди да е омела цялата работа от бюрото си. Затова се ползваше с голямо уважение в очите ми; разбирах, че без нейния труд „Народен глас“ не би извоювал толкова бързо доброто си име.

Светнах лампите в кабинета си, после отидох до вратата към нейната стая и надникнах вътре.

Тя седеше зад бюрото и пръстите й виртуозно летяха по клавиатурата. Вдигна глава, явно се изненада и спря да пише.

— Не исках да те стряскам — извиних се аз. — Привършваш ли вече?

— Защо си се върнал, Стийв?

— Трябва да обмисля нещо.

— Уоли ми остави много работа, но вече почти съм привършила.

Погледнах към нея за първи път като към жена, а не само като към добра секретарка. Онова, което видях, ми достави удоволствие.

Беше висока и чернокоса, а очите й бяха сериозни и интелигентни. Едва сега забелязах, че гърдите й са добре оформени, а ръцете й — красиви. Шията й беше изящна.

— Станало ли е нещо? — попита тя. — Имаш вид на болен.

Изведнъж ми дойде наум, че бих могъл да споделя болката си с нея. Влязох по-навътре в стаята, затворих вратата и отидох до един стол при бюрото й.

— Линда току-що ми съобщи, че ти и аз правим любов в моя кабинет — казах аз, докато сядах. Гледах не към нея, а към дланите си.

— И защо й е хрумнало това? — Гласът на Джийн беше тих и приятен.

— Нещо се скарахме. Тя просто си търсеше причина, заради която да се заяде с мене.

— Съжалявам. Мога ли с нещо да ти помогна?

Обърнах се към нея. Тя ме гледаше наистина разтревожено и явно искаше да ми бъде в помощ.

— Всъщност нещата са по-лоши, Джийн. В безизходица съм. Но не мога да ти кажа повече. Тайната не е моя. Виж какво, остави го Уоли да почака малко с доклада си. Спри писането за днес. Искам да се уединя и да помисля, без да ми трака пишещата машина. Съгласна ли си?

— Вечерял ли си?

— Не, разбира се! Не бих могъл залък да преглътна! Просто искам да си помисля.

Тя се изправи.

— Хайде да хапнем. Гладна съм. После се върни и си мисли, колкото искаш.

Съзнавах, че предложението и е разумно. Бях толкова ужасно напрегнат, че ако не се отпуснех малко, от мисленето ми нямаше да излезе нищо. И още нещо — това щеше да бъде първият път, откакто се бях оженил, когато щях да изляза с друга жена на вечеря.

— Права си. Да отидем тогава… но къде?

— В „При Луиджи“. — Тя изключи настолната си лампа. — След три минути ще съм готова.

Върнах се в своя кабинет, запалих цигара и зачаках. Усещах главата си празна. Бях просто благодарен, че ще имам компания и прогоних от съзнанието си мисълта за останалата сама в скъпата ни къща Линда и удареното й око.

Джийн пристигна със съвсем лек тънък шлифер.

— Да вземем моята кола — предложи тя. — Хайде.

Качи ме в поршето си, което Чандлър й бе подарил, когато постъпи при мен — в знак на благодарност за работата й при него. Движението беше пренатоварено и мушването на колата в подходящо място за паркиране се оказа доста сложно. Дадох си сметка, че с големия си мерцедес бих се затруднил много повече. Само за десет минути тя успя да намести колата и вече минавахме през входната врата на „При Луиджи“ — малко и удобно заведение; ресторант, в който по една или друга причина аз никога не бях ходил, но който Джийн явно познаваше много добре. В този час вътре имаше само три други двойки — хора, които не познавах. Самият Луиджи, дебел и лъчезарен, допря устни до пръстите на Джийн, леко се поклони към мен и ни отведе до ъглова маса.

— Да поръчам аз, а? — попита Джийн, когато седнахме.

— Никак не съм гладен. — Чувствах се така зле, че от самата мисъл за ядене ми се повдигаше.

— Стриди, Луиджи, ако обичаш, от големите, и бутилка шабли3.

Тя имаше право — стридите в момента бяха единствената храна, която бих могъл да погълна.

Луиджи се оттегли.

— Свързано е с Горди, нали? — Погледна ме право в очите.

Поколебах се учуден, после кимнах.

— Изнудване?

— Как се досети?

— Не е чак толкова трудно. Уоли беше разследвал нещо и аз преписвах на машина бележките му. Когато Горди дойде, за да се срещне с теб, всичко стана съвсем ясно.

— Уоли е правил разследване? — стреснах се аз. — Той също ли знае за Линда?

— Не. Ако знаеше, щеше да дойде при теб. Уоли те боготвори, Стийв. Събрал е няколко имена и още разпитва насам-натам. Среща се най-вече с прислужниците; твоята Сиси също е в списъка му.

Извадих носната си кърпа и изтрих влажното си чело.

— Спомняш ли си някои имена… не на прислужници?

— Сали Латимър. Мейбъл Крийдън. Лусила Бауър.

Донесоха стридите върху поднос с лед. Наляха ни шаблито. Луиджи, който ръководеше сервирането, целият сияеше. След като ни обслужиха, двамата със сервитьора се оттеглиха.

— И откъде е разбрал Уоли? Как се е добрал до тези имена?

— Не знам. Само преписах доклада му. Имаше и други имена, но съм ги забравила.

— Сигурна ли си, че в списъка не беше и Лин-да?

— Разбира се.

— Той ми спомена нещо за предстоящо разследване на магазина. Защо ли не ми е казал, че вече го е започнал?

Джийн забоде с вилицата си една стрида и я поднесе към устата си.

— Нали го знаеш Уоли — винаги си е падал по изненадите. Допускам, че е искал първо да събере всичко и чак тогава да ти го предложи.

Това беше приемливо. Уоли си беше саможивец. Беше ми поднесъл множество данни и цифри за капитан Шулц преди още да бях разбрал за проучванията му.

Открих, че стридите ми допадат, затова изядох цели три.

— Линда е откраднала шишенце парфюм. Горди я е заснел, докато го е извършвала. Иска ми двадесет хиляди долара.

Джийн остро и рязко пое дъх.

— С които ти не разполагаш. — Беше в състояние да го каже, защото през нейните ръце минаваха и личните ми чекове.

— Да, с които не разполагам. А с това може да се сложи край и на кариерата ми, и на списанието. Наистина поръчах на Уебър да проучи досието на Горди. Може пък да изрови нещо. В това е единствената ми надежда. Ако имам късмет, бих могъл да отвърна на изнудването на Горди със свое изнудване.

— Трябва да внимаваш с Уебър. Той все пак е човек на господин Чандлър.

— Да. Трябва да поговоря с Уоли тази вечер.

— Защо?

— Иска ми се да разбера как е попаднал на тези имена. Това е важно.

— Но Стийв, ти познаваш Уоли. Той никога не би разкрил източника на сведенията си. Няма да ти каже нищо.

— Длъжен съм да опитам.

Тя кимна.

— Дояж си стридите. Аз ще звънна у тях. Може би се е прибрал.

Стана от стола си и тръгна към един от телефонните автомати. Погледнах към стридите и реших, че съм ял достатъчно. Наблюдавах стройния й гръб, докато говореше по телефона. След три минути тя отново беше на масата.

— Току-що е излязъл. Шърли смята, че ще се върне след около час. Бил тръгнал към дома на Макс.

— Мислиш ли, че е разказал на Макс?

— Сигурна съм, че не е. — Тя изведнъж се умисли. — Нарушавам думата си, като ти разкривам заниманията на Уоли. Беше ме помолил да не говоря за доклада, който преписвах.

— За мене случаят е прекалено важен. Мисля, че няма защо да се тревожим за това.

— Добре, но не се учудвай, ако Уоли реши да не ти каже нищо.

— Ще ми каже! Налага се!

— Нищо не ядеш.

— Мисля, че ядох достатъчно.

— Стийв! Хапни още няколко стриди. Това не е краят на света.

Сетих се за Линда, която стоеше с насиненото си око сама и гладна вкъщи. Не биваше да я изоставям.

— Трябва да се обадя по телефона.

Отидох в телефонната кабина и набрах домашния си номер. Дълго време звъня, след което се обади женски глас:

— Госпожа Мансън е неразположена, а господин Мансън не е вкъщи. Кой се обажда?

Познах провлачения говор на Лусила Бауър. Затворих, без да кажа нищо. Значи Линда бързо си бе намерила кой да я утеши. Надявах се да не направи глупостта да сподели с тази жена какво е извършила, после си спомних, че в списъка на Уоли е било и името на Лусила. Е, две крадли заедно!

Върнах се на масата.

— Да поръчаме още малко стриди — предложих. — Те са най-доброто за болни хора.

— О, млъкни, Стийв! — остро ме спря Джийн. — Не започвай със самосъжаленията. Не мога да приема това!

Вторачих се в нея:

— Ти си забележителна жена. Извинявай, тази вечер изникнаха много неща. И все пак бих хапнал още малко стриди.

Тя потърси с поглед Луиджи и му даде знак е ръка. Стридите пристигнаха, като че ли бяха приготвяни специално за нас.

След четиридесет минути излязохме от ресторанта и Джийн ме откара обратно до редакцията. Реших, че би трябвало лично да говоря с Уоли. Джийн беше на мнение да го отложа за утре, но ако исках да се видя сега с Уоли, трябваше да тръгвам.

— Благодаря ти за всичко, Джийн. Ти ми спаси живота.

Тя ме погледна внимателно, усмихна се, качи се в колата си и потегли.

Бързо преминах през града до квартала на Уоли. Той имаше скромно и приятно бунгало, макар да беше разположено в района на смога. И все пак бях почти сигурен, че банковата сметка на Уоли е в по-добро състояние от моята.

Спрях пред бунгалото и с учудване открих, че вътре е тъмно. Погледнах часовника си. Току-що бе минало девет. Слязох от колата, отворих портата и тръгнах по алеята. Натиснах звънеца и зачаках. Нищо не се случи. Отново звъннах и един глас зад гърба ми се обади:

— Няма ги вкъщи.

Обърнах се. До портата бе застанал възрастен човек с куче.

— Случиха се някои неприятности — продължи човекът. — Вие приятел ли сте на господин Митфорд? Аз съм съседът му.

Приближих се към него по алеята.

— Казвам се Стийв Мансън. Неприятности ли?

— Чел съм ваши материали, господин Мансън. Списанието ви е много добро. Да… неприятности… Горкия Уоли са го нападнали на улицата. Откараха го в болница.

По гърба ми полази хлад:

— Зле ли е?

— Мисля, че да. Полицаите отведоха и госпожа Митфорд заедно с него в линейката.

— Коя е болницата?

— „Нордърн“.

— Може ли да се обадя от вашия телефон?

— Разбира се, господин Мансън. Аз съм в съседната къща. — Той подсвирна на кучето си и после ме преведе по пътечката към бунгало също като това на Уоли.

След две минути вече говорех с Джийн по телефона.

— Уоли е ранен, Джийн. Завели са го в „Нордърн“. Искаш ли да дойдеш там? На Шърли може да й трябва помощ.

— Тръгвам веднага.

И двамата пристигнахме в болницата по едно и също време. Разстоянието, което Джийн е трябвало да измине, беше малко по-голямо; изглежда е карала много бързо. Спогледахме се, когато и тя излезе от колата си.

— Зле ли е той?

— Не знам, дай да проверим.

За щастие доктор Хенри Станстед беше дежурен в спешното отделение тази вечер. Станстед и аз понякога играехме заедно голф и бяхме приятели.

— Каква е диагнозата, Хенри? — попитах го аз, когато дойде при нас в приемната.

— Доста е зле. Онези мръсници здравата са го обработили. Счупена е челюстта, пукнати са четири ребра, има и мозъчно сътресение — ритнат е поне четири пъти в главата.

— А Шърли?

Той кимна към една от вратите:

— Там е. Виж какво, Стийв, тази вечер ми е много натоварена. Можеш ли да я отведеш оттук?

— Тъкмо затова сме дошли. — Обърнах се. — Джийн… би ли могла?

Тя кимна утвърдително с глава и влезе в съседната стая.

— Ще се оправи ли?

— Да, но няколко дена ще е доста зле. Възможно е да загуби и едното си око.

— А полицията?

— Казах им, че няма смисъл да очакват показания от него засега. Горкият Уоли няма да е в състояние да говори още поне четири-пет дена.

Джийн изведе Шърли и аз се присъединих към тях. Тя плачеше и се тресеше.

— Шърли, мила, така съжалявам. Аз…

Тя изтри подпухналите си очи и ме изгледа яростно:

— Ти и гадното ти списание! Предупреждавах Уоли… но той не искаше да ме чуе! — Притисна се към Джийн, която ме погледна и поклати глава.

Аз отстъпих и двете жени се отдалечиха.

— Добре, Стийв, обаждай се за сведения, когато искаш. Няма да умре. — Станстед сложи ръка на рамото ми, после забърза нанякъде.

Четири-пет дена! Спомних си за Горди. Единствената ми надежда сега оставаше Уебър. Ако той не изровеше нещо, бях загубен.

Тръгнах бавно по дългия коридор към приемната.

— Мансън…

Спрях се и изчаках да ме настигне едър човек с шапка с провиснала периферия и размъкнат шлифер. Познах в него сержант Лу Бренър от градската полиция.

Бренър беше тридесет и осем годишен. Имаше сурово лице, малки шарещи очички и винаги изглеждаше небръснат — човек с масивно телосложение, за чиято жестокост бях чувал да става дума. Бях чувал, без да разполагам с доказателства, че при неговия метод на разпитване първо се нанася удар на някое болезнено място, а после се задават въпросите. Уебър веднъж ми бе казал, че единственият човек в света, който означава нещо за Бренър, е полицейският капитан Шулц. Бях се заинтересувал и бях попитал защо е така. „Може и да не ти се вярва, но този мръсник има наистина сладка съпруга. Случило се така, че една вечер, когато госпожа Бренър се прибирала вкъщи, някакъв наркоман я нападнал. Бил друсан. Шулц-тогава все още лейтенант — станал свидетел на случая. Но бил прекалено далече от мястото, за да се намеси веднага. Наркоманчето имало нож. Така че Шулц го застрелял. Тогава се говореше, че това било образец за отлична стрелба — преувеличение, разбира се, но куршумът минал под ръката на госпожа Бренър и пръснал главата на хулигана. Тя била само одраскана от ножа. Бренър никога не забрави това. Години наред си остана човек на Шулц, а и в момента е такъв.“

Вдигнах очи към Бренър:

— Трябвам ли ви?

— Да. — Той ме изгледа мрачно. — Този Митфорд. Случаят ни интересува. Върху какво работеше напоследък?

— Какво значение има това за вас?

— Според свидетелите Митфорд излязъл от колата си и двама хлапаци се нахвърлили отгоре му. Пребили го и си отишли с претъпкано дипломатическо куфарче. Интересува ни дали това е било обикновен уличен грабеж или някой се е опитал да му затвори устата.

Умът ми заработи бързо. Уоли се занимаваше с договора за строежа на гимназиалната сграда. Положително е носел със себе си документи, изобличаващи Хамънд, а може да е имал и книжа за супермаркета „Добре дошли“, в които се разкрива истината за някои от заможните ийстлейкски съпруги. Нямах намерение да разкажа на Бренър тъкмо за това.

— Той работеше върху някои договори за строежа на гимназиалната сграда — обясних аз. — Има данни, че са надвзети петдесетина хиляди долара.

Той замислено ме изгледа.

— Това е работа, свързана с общината. Има ли и друго нещо?

— Не, доколкото ми е известно.

— По-добре да поговоря с жена му. Тя за вкъщи ли си тръгна?

— Мисля, че да. Но не бъдете толкова сигурен, че щом това е общинска работа, никой не би искал да я потули.

Той килна шапката към тила си.

— Да. Щом любопитните като вас си врат носа навсякъде, неприятностите са съвсем естествено последствие.

— Може ли да ви цитирам, сержант? Господин Чандлър би се заинтересувал от възгледите ви.

— Така ли смятате? — Очите му заиграха. — Внимавайте да не станете и вие прекалено любопитен. — И при тези думи отмина.

С безпокойство се запитах как ли щеше да реагира, когато отвори следващия брой на списанието. Шърли би трябвало да е в течение на подготвяната атака срещу Шулц. Ако Бренър отидеше при нея, в сегашното си истерично състояние тя би могла и да се разприказва. Поколебах се, после отидох до телефонния автомат в приемната и набрах нейния номер. Никой не се обади. Реших, че може би Джийн я е отвела в дома си и опитах там. Джийн веднага вдигна слушалката.

— При тебе ли е Шърли? — попитах.

— Току-що я сложих да си легне. Дадох й две приспивателни. Би трябвало да спи непробудно до утре сутринта.

— Полицията иска да говори с нея, Джийн. Дръж я при себе си. Какво беше онова за гадното списание?

— Мисли си, че са нападнали Уоли заради Хамънд.

— А знае ли за „Добре дошли“?

— Не вярвам. Говореше все за Хамънд.

— Не идвай на работа утре, преди да си я успокоила. Не ми се иска да разкаже на полицията нещо за „Добре дошли“, Джийн.

— Ще се оправя с това. Звънни ми някъде към осем часа утре.

— Ще го направя. Благодаря ти още веднъж.

Затворих и слязох долу при колата си. Изглежда нямаше какво повече да свърша тази вечер. Утре щях да се срещна с Ърни Мейхю и да се опитам да заема някаква сума. А в редакцията щях да прочета доклада на Уебър за Горди. Сега всичко зависеше от него. Ако и оттам не излезеше нищо, някак трябваше да събера парите.

Прибрах се вкъщи към 22.15 часа. Прозорците не светеха. Дали Линда си беше легнала? Надявах се да е така. Нямах никакво настроение да се занимавам и с нея. Отключих, влязох в хола и се огледах.

На масата бе оставен лист от тетрадка. Взех го.

В бележката пишеше:

Смачках писмото и го запратих в кошчето за смет. После си сипах нещо за пиене и седнах.

Изглежда, ме очакваше дълга и самотна нощ, в която повече щях да се притеснявам, отколкото да спя.

В 8.00 часа позвъних у Джийн.

— Как е Шърли?

— Добре е. Сега е тук, до телефона, и иска да говори с теб.

След малка пауза Шърли се обади в слушалката:

— Стийв! Извинявай, че избухнах снощи-моля ти се, прости ми.

Поех си дълбоко дъх.

— Нищо не е станало.

— Според мене е станало! Ако Уоли само чуеше за това! Би ме изкривил от ритници! Просто побеснях, след като го видях, милия. Боже мой! Така са го подредили! — Гласът й секна. След кратка пауза продължи: — Списанието е чудесно, Стийв! Уоли знаеше какви са рисковете, знаех ги и аз, но когато това се случи, просто не ми се вярваше, че тези говеда могат да са толкова ужасни.

— Ще разкажа за случая на Чандлър. Той ще направи нещо за Уоли. Всичко ще се уреди. Трябва да мине малко време, разбира се. Говорих със Станстед. Няма за какво да се тревожиш. — Реших да не й споменавам за опасенията на Станстед, че Уоли би могъл да загуби зрението на едното си око. — Шърли… от полицията искат да се срещнат с теб. Внимавай какво ще им кажеш. Не говори нищо за Шулц. Тази бомба ще изгърми, но още не е дошло времето да разгласяваме нещата. Кажи им, че напоследък Уоли е работил само върху договора за гимназиалната сграда и нищо повече… разбираш ли?

— Да, естествено. Джийн беше много мила с мен. След малко тръгваме отново за болницата.

— Ще ти се обадя.

— Разбираш защо бях такава, нали, Стийв?

— Ти си ми добра приятелка. Ще ми дадеш ли сега Джийн?

Джийн взе слушалката.

— Ще се обадя на Чандлър, после ще мина покрай банката — обясних й аз. — Ще те чакам в редакцията, докато дойдеш.

— Добре, Стийв.

Обадих се в дома на Чандлър и се свързах с него тъкмо преди да излезе. Разказах му какво се бе случило и споделих подозрението си, че Уоли е бил пребит заради договора за гимназиалната сграда.

Чандлър веднага реши да се заеме със случая, както и бях очаквал, че ще направи.

— Къде е той сега?

— В болницата „Нордърн“.

— Добре, Стийв, ще се погрижа. Ще поискам доклад за състоянието му. Предай на жена му, че ще се погрижа за всичко и имам предвид наистина за всичко. Заплатата му ще бъде удвоена с вчерашна дата. Ако тези хулигани си мислят, че могат да ме сплашат, имат много здраве! А ти продължавай разследванията около Хамънд без каквито и да е задръжки… Разбираш ли?

Да, разбирах, но Чандлър не беше изложен на огъня. Моят ред също би могъл да дойде. Самият аз можех да бъда в „Нордърн“ със строшени ребра и мозъчно сътресение.

— Ясно, господин Чандлър. Ако бихте могли да поговорите лично с Шърли…

— Да поговоря лично? Че аз отивам в болницата още сега и ще я видя там. — След кратка пауза той добави: — Нашето списание наистина не им дава мира, а?

— Така си е. — Аз обаче си мислех за Шулц.

— Не падай духом, Стийв — пожела ми той и затвори.

Направих си кафе, после отидох с колата до бунгалото на Лусила. Самата тя ми отвори — висока суха жена с прическа мъжки тип, студени зелени очи и тесни ноздри. Носеше риза и работни панталони, приличаше на каквото си беше — на хомосексуална мъжкарана.

— Здравей, Стийв. Влизай. Горката ни болна още спи.

Последвах я в голямата всекидневна, обзаведена безвкусно, със съвсем разнородни мебели, но удобна и отрупана с книги. Тя се издържаше, като пишеше статии за изкуствоведчески списания и отзиви за книги за „Калифорния Таймс“. Чандлър изглежда доста я ценеше.

— Как е тя?

— Окото й е посинено.

— Каза ли ти защо?

Лусила кимна.

— Някои жени правят глупости.

— Двадесетте хиляди долара превръщат тези глупости в доста скъпо удоволствие.

— Зависи. Това може и да е евтино. Би могло да се наложи двамата да напуснете този квартал, а ти да загубиш тридесет хиляди доларовата си работа.

— Би могло да се наложи и ти да напуснеш квартала. Чандлър не би бил склонен да си сътрудничи с крадла.

Тя злорадо се изкикоти:

— Аз получих своето малко филмче. Струва ми две хиляди. Успях да се спазаря с онова нищожество. Искаше ми пет, но се разбрахме за две.

— Как можеш да си сигурна, че не си е запазил някое копие?

— Защо му е? Това си е лесна печалба. — Тя отново се засмя. — Аз донякъде му се възхищавам. Толкова много хора от квартала го правим. Защо да не ни се даде урок?

— Сумата две хиляди малко се различава от двадесет хиляди.

— Горди е умен. Преценява клиентите си. Не може да се отрече, че Линда изглежда богата. А аз не. — Тя подигравателно ме изгледа със зелените си очи. — Ти си богат, нали, скъпи?

Направих крачка към вратата и попитах:

— Някои от останалите съпрузи също ли му плащат?

Тя сви рамене:

— Откъде бих могла да знам? Това, което знам, е, че никой друг съпруг не е удрял жена си.

— Може би там им е грешката — измърморих и я оставих.

Поне сега се бях сдобил с някои сведения. Тази жена ми бе казала, че се е пазарила с Горди-можех ли и аз да го направя? Трябваше да уредя работата с Горди, преди статията за Шулц да види бял свят. Ако Горди научеше за нея, би могъл и да вдигне цената.

Подкарах към банката.

— Сядай, Стийв — покани ме Мейхю. — Ти си зает и аз съм зает, така че да се залавяме за работа. Прегледах състоянието ти. Най-доброто, което мога да направя, е да ти осигуря превишаване на кредита с пет хиляди долара. Биха ли ти свършили работа.

— Не можеш ли да ги докараш до десет хиляди, Ърни? Случаят е неотложен.

— Съжалявам. И с петте хиляди надвишавам правата си. Все пак не съм шефът на банката.

Трима директори непрекъснато следят работата ми.

— Не бих ли могъл да взема нещо срещу къщата?

— Ти и без това си я ипотекирал до последната тухла… Няма никаква надежда.

Насила се усмихнах.

— Е, благодаря, Ърни. Ще приема и петте хиляди.

— Щеше ми се да можех да ти услужа повече. Зле ли е майката на Линда?

— Така изглежда.

Той ми се усмихна с разбиране, а аз се запитах дали и неговата жена, Марта, пазарува в „Добре дошли“, дали и тя не е крадла.

Когато влязох в редакцията, казах здрасти на телефонистката Джуди. Тя ми съобщи, че Джийн я няма още. Отговорих, че съм предизвестен и влязох в кабинета си.

Последната ми надежда беше Уебър. Ако и той ме провалеше, трябваше да отида при Лу Миър и да взема заем при шестдесетпроцентова лихва.

Преглеждах пощата си, когато Уебър звънна.

— Снощи е станало отвратително нещо — съобщи ми той със суровия си полицейски глас. — Някой е разбил кабинета ми и е отмъкнал десетина от досиетата. Папката на Горди е била сред тях.

Пръстите ми така силно стиснаха слушалката, че кокалчетата ми побеляха.

— Не можеш ли да си спомниш какво имаше в нея?

— Виж какво, при нас има петнадесет хиляди поверителни досиета. Папката на Горди бе обработена от Джак Уолш преди осем месеца. Той самият напусна преди месец. А аз се занимавам с досиетата само когато се налага.

Дали в тона на гласа му нямаше нещо, което да подсказва, че ме лъже?

— Къде е отишъл Уолш?

— Откъде бих могъл да знам. Той беше мекотело и аз се радвам, че се отървах от него. Така или иначе, на какво се дължи интересът ти към Горди? Какво у него ти се струва толкова важно?

— Какво казват в полицията за взлома в кабинета ти?

Той гръмогласно се изсмя.

— Не съм го докладвал. Те ме обичат колкото човек обича тумора си. И какъв смисъл би имало? Извършителят е бил професионалист, а и липсващите досиета не са особено важни.

— Тогава защо са ги откраднали?

След значителна пауза той отвърна:

— Съобщих на господин Чандлър. Той ми препоръча да не се интересувам от папките и да не забърквам полицията.

— Но с това не отговаряш на въпроса ми. Отмъкнали са ти десет досиета. Поне едно от тях трябва да е било важно за някого.

— За някой откачен. Виж какво, затънал съм до ушите в притеснения. Ако си толкова любопитен, защо не отнесеш въпроса към господин Чандлър? — сопна ми се той и затвори.

Оставих слушалката, поразмислих няколко минути и отново набрах номера на Уебър.

Обади се телефонистката:

— Детективско бюро „Алърт“.

— Обаждам се от кантората на адвокатите Труман и Лейси. Разбрах, че при вас е работел някой си господин Джак Уолш. Посочен е като наследник в едно от завещанията, с които кантората се занимава. Бихте ли ми дали адреса му?

Тя не се поколеба.

— За съжаление имате грешка. Никой с това име не е работил при нас.

Затворих телефона. Вече знаех със сигурност, че Уебър ме е излъгал.