Златните рибки няма къде да се скрият

ГЛАВА ШЕСТА

Хърман Уебър беше едър човек с масивно телосложение, от когото просто струеше излъчването на ченге. Лицето му изглеждаше като изсечено от гранит. Сините му очички се впиваха в събеседника. Тънките му устни никога не се усмихваха и не променяха сухата си линия.

— Здравей, Стийв — рече той, без да се надига от бюрото си. — Сядай. Какво става?

Бях захвърлил всичко и бях отишъл при Уебър веднага щом прегледах сутрешната поща и издиктувах две-три неща на Джийн.

— Тефтерчетата на Уоли — подсетих го, докато сядах. — Шърли твърди, че са у тебе.

— Аха.

Вторачих се в него.

— Какво си намислил?

— Просто го давам нахакано. — Уебър дръпна от пурата, заклещена между зъбите му и издуха пушека към мене. — Затова съм и тук — да го давам нахакано.

— Е, и?

— Оня бандит, Голдстийн, е разпитвал Уоли. Интересува го откъде Уоли е научил данните за по-високите тарифи, които Хамънд си е определил. А Уоли винаги защитава информаторите си. Знаех, че той си записва имената им в тефтерчета и минах покрай Шърли да ги взема, преди Голдстийн да се е добрал до тях.

Това звучеше правдоподобно, но течеше някак прекалено гладко.

— И така Шърли казва на Голдстийн — както каза на мен, — че тефтерчетата са у теб. Голдстийн ще дойде при теб и тогава какво ще правиш?

Уебър отново издуха дима от пурата си към мен.

— Шърли е разбрано момиче. Ще си замълчи пред Голдстийн. Нали вече ти казах — давам го нахакано.

— Добре — впих в него поглед аз. — Уоли е мой служител. Искам документацията му.

Той кимна:

— Щом я искаш, ще я получиш. — Натисна бутона на вътрешния си телефон. — Мейвис? Намери ми тефтерчетата на Митфорд. Опаковай ги, ако обичаш. Те са нужни на господин Мансън. — Обърна се отново към мене. — Така добре ли е? Е, предполагам, че си имаш и друга работа…Аз също.

— А досието на Горди — натъртих аз. — Искам и него.

Очите му добиха малко отегчен вид.

— Вече говорихме за това — някакъв щурак ги е задигнал заедно с останалите досиета.

— Стига де! Не ме залъгвай с тия глупости! Имам основания да смятам, че при тебе не е имало никакъв взлом. Искам досието!

— Аха. — Беше твърде опитно ченге, за да даде израз на каквито и да е чувства. — За какво говориш?

— Искам досието. Знам, че е у теб и го искам.

— Казах ти, приятелю — откраднато беше. Не е у мен.

— Горди е бил убит. Наистина ли искаш да съобщя на Голдстийн, че кабинетът ти е бил обран и тъкмо досието на Горди е задигнато? Или ще получа досието му от тебе, или ще му съобщя точно това.

— Направи го. — Уебър изтърси пепелта от пурата си. Изглеждаше съвършено спокоен. — Защо би трябвало това да ме тревожи?

— Ще ти обясня защо. Голдстийн ще се заинтересува защо не си докладвал за взлома и защо, след като си разбрал за убийството на Горди, не си съобщил, че е задигнато тъкмо неговото досие. Не се съмнявам, че много те обича. Съвсем спокойно ще те постави на мястото ти заради това.

— Така мислиш значи! — Той се приведе над бюрото си, а очичките му изведнъж злобно ме изгледаха. — И ти самият би могъл да се окажеш в отвратително положение, ако се разплямпаш пред Голдстийн. — Интонацията му на ченге действаше почти като плесница. — Не си ври зурлата в това. Предупреждавам те! — Посочи с пръст вратата. — Сега се разкарай! Имам си работа!

Изправих се:

— Ще поговоря с господин Чандлър. Време е да разбере какво се върши тук.

— Аха! — Той се облегна и тънките му устни се разтегнаха в злобна гримаса. — Първо си помисли добре. Явно главата ти не може да го побере, че аз те защитавам. Ти само замеси и шефа в това и ще разбереш какво значи да си загазил. Сега се разкарай и ме остави да си върша работата!

В този миг осъзнах, че всъщност той държеше асото, а у мене беше само дамата. Аз те защитавам. Това означаваше, че му е известно за кражбите на Линда.

Когато излязох в преддверието, Мейвис Шърман — слаба, мургава и притеснена на вид, ми подаде найлоновия плик с тефтерчетата на Уоли.

Върнах се в редакцията и ги извадих върху бюрото си. Бяха общо четиринадесет и бяха номерирани. Установих, че № 13 липсва. Не си направих труда да ги преглеждам. Бях сигурен, че там са били данните за кражбите от супермаркета „Добре дошли“. И това тефтерче бе споделило участта на досието на Горди.

Облегнах се и се замислих. Уебър ме бе предупредил да не отивам при Чандлър. Ако станех груб с Уебър, той би могъл да стане още по-груб с мене. Бях сигурен, че някой (дали е бил Уебър?) се бе опитал да сплаши Уоли. Може би грешах. Уоли действително би могъл да се стресне от нанесения му побой, но не мислех, че е станало така. Бях почти сигурен, че това е било само предупреждение към Уоли, предупреждение, каквото бе отправено и към мен. Дръж си устата затворена, защото…

Реших отново да се срещна с Уоли тази вечер. Може би щеше да ми разкаже всичко, ако му се доверях, ако подходех внимателно към него, ако му разкажех за бъркотията, в която бях попаднал заради Линда.

Телефонът иззвъня и от този момент до обед работата около списанието не спря.

Следобеда Джийн влезе при мен, за да ми съобщи, че вещите ми вече са преместени в апартамента на Ийстърн авеню.

— Можеш да се нанесеш, когато искаш — допълни тя. — Всичко е готово. Поръчах да ти вземат и някои продукти — кафе, мляко, консерви.

— Ти наистина си чудесна, Джийн. — Гледах я и нещо отново ме жегна в сърцето. — Бих искал да те заведа на вечеря в някое много изискано заведение… Може ли?

— Не, благодаря.

— Но поканата се отнася и за приятеля ти. Бих искал да се запозная с него.

Тя ме изгледа сериозно:

— Виж какво, Стийв. Остави личния ми живот на мира, моля ти се. Мое задължение е да се грижа за теб, когато си в редакцията и у дома си, доколкото ми е възможно. Нека оставим нещата така. — Тя ми се усмихна някак далечно и се върна в стаята си.

Е, помислих си, беше ми казано съвсем ясно.

Имах работа до 18.00 часа, после излязох, като оставих на Джийн да заключи, и се отправих към болницата. Отидох на приемното гише и попитах дали ще мога да посетя господин Уоли Митфорд.

— Изпуснали сте го — съобщи ми момичето.

Зяпнах я:

— Изпуснал съм го? Какво искате да кажете?

— Замина заедно с жена си преди половин час с линейка.

Отново усетих студена тръпка.

— И закъде тръгна?

— Не мога да ви кажа.

— Доктор Станстед още ли е тук?

— В кабинета си е.

Станстед тъкмо се канеше да си тръгва.

— Каква е тази история с Уоли? Научих, че си е отишъл.

Той сви рамене. Изглеждаше уморен и притеснен.

— Не го одобрявам, но това е положението. Откараха го с линейка до летището, откъдето ще вземе самолета за Маями. Той самият искаше да замине и тъй като е достатъчно добре, за да пътува… замина.

— Господин Чандлър ли е уредил това?

— Сигурно. Господин Борг го беше организирал.

— И Шърли ли замина с него?

— Да. Запазено му е място в някаква клиника в Маями или в Палм Бийч.

— Но ти не знаеш коя е клиниката?

— Не. Виж какво, Стийв, имам повече работа, отколкото мога да свърша — нервно каза той. — Сигурен съм, че за Уоли ще се грижат както трябва и че слънцето ще му се отрази добре.

— Да. Е, довиждане, Хенри.

Излязох от болницата, седнах в колата си и се замислих.

Дали всичко това не беше някакъв заговор? Досието на Горди, изчезналият филм и фотоувеличенията, после ролката с магнетофонния запис, която изобличаваше Горди като изнудвач, липсващото тефтерче, а сега и заминаването на самия Уоли. Имах неприятното чувство, че нещо лошо е надвиснало и над мен. Какво да направя?

Открехнатата врата вече се бе затворила. Опитах се да овладея обзелото ме чувство на паника. Казвах си — най-добре ще е да изчакам, с надеждата, че нищо лошо няма да се случи. Някъде дълбоко в подсъзнанието си обаче усещах, че се заблуждавам.

Подкарах към къщи. Беше просто по рефлекс. На половината път се сетих, че там няма никаква храна, така че спрях на познатия ми паркинг до хотел „Империал“. Поръчах си бифтек. Докато плащах сметката, при мен дойде портиерът.

— Господин Мансън?

— Аз съм.

— Търсят ви по телефона… кабина 5.

Изненадан тръгнах натам. Беше сержант Бренър.

— Видях колата ти — делово ми съобщи той. — Искам да поговорим. Знаеш ли пивницата „Полумесец“?

— Не.

— Намира се на Петнадесета улица, близо до големия магазин. Няма как да не я намериш. Ела обаче с такси — и без това няма къде да паркираш. Попитай портиера за Джейк. Ще се видим след половин час.

Излязох и взех такси пред хотела, като оставих колата си на паркинга.

Пивницата „Полумесец“ беше мръсна и полупразна. На бара се бяха подпрели три силно гримирани леки жени. На една от масите двама негри си пиеха бирата. Нечистоплътен младеж с коса до раменете седеше на друга маса и си чоплеше носа.

Докато отивах към бара, някакъв тлъст мъж по риза с къси ръкави избута мръсен парцал пред краката ми и започна да лъска паркета.

— Ти ли си Джейк? — попитах го.

Той ме изгледа, кимна и посочи с палец една от страничните врати. Под погледите на трите леки жени отворих вратата, изкачих няколко стъпала и отворих нова врата.

Бренър пиеше бира. Стаята беше малка — легло, маса и два стола. Пред прозореца имаше съдрана щора. Затворих вратата.

— Това прилича на сцена от долнопробен криминален филм — забелязах аз, докато се настанявах до него.

— Така е, но тук е безопасно. Джейк ми е много задължен. Бих могъл да му осигуря присъда поне за пет години. Сядай.

Издърпах стола и се настаних.

— Фрида Хос — започна Бренър. — И аз, и Голдстийн я разпитвахме. Но не казва нищо дори когато й се упражни натиск. Твърди, че само от време на време спяла с Горди, но не знаела нищо за него. Уплашена е и ни лъже. Явно няма да се разприказва пред представители на закона, но на теб може и да каже нещо. Възможно е да греша, но си струва да се опита.

— Ами ако е изнудвачка? Ако филмът и фотоувеличенията са у нея? Не бих искал да се забърквам с тази жена.

— Би ме учудило. Тя не е от този тип, а аз твърдя, че познавам изнудвачите. Иди да я видиш. Виси в пивница „Синята стая“ на Двадесет и втора улица. Можеш да я намериш там по всяко време чак до утре сутринта. Пияница е. Ако смяташ, че ще се справиш, поговори с нея. Когато някой спи с дадена жена, той рано или късно си разкрива спатиите. Почти сигурен съм, че Горди е заврял някъде филма. Възможно е да й е казал. Това е единствената ни надежда, Мансън. Много е важно да вземем тоя филм преди Голдстийн да се е добрал до него.

Перспективата никак не ми се харесваше, но можех поне да се срещна с нея.

— Как да я позная?

— Ниска, мургава, около двадесет и пет годишна, с добро телосложение — обясни Бренар. — Няма как да я сбъркаш. Обича да носи медни гривни, които стигат чак до лактите й.

— Добре, ще се срещна с нея. — После му съобщих, че се премествам в апартамент на Ийстърн авеню. Той си записа новия ми телефонен номер.

— Голдстийн говори с Крийдън, с Латимър и с останалите ти съседи — продължи Бренър. — Майсторска работа. Много учтиво, много внимателно, само опипва почвата, но го прави настоятелно. Всеки момент ще дойде и твоят ред, така че внимавай. Разпитва дали си знаел, че се краде от супермаркета. Разбира се, всички му отговорили отрицателно, но Голдстийн е страшно проницателен тип. Задава въпросите си изневиделица и винаги е готов да долови някое неочаквано мигване на очите. Засега не е стигнал доникъде, но веднъж захване ли се с някое убийство, много трудно би се отказал.

— Ще внимавам. — Запитах се дали да не му кажа за липсващата магнетофонна ролка и за тефтерчето на Уоли. Реших да не го правя. Имах чувството, че нещата ще се подредят по-добре за мен, ако занапред говоря по-малко и положа повече усилия да се оправям сам.

— Ще отида в тази „Синя стая“ още сега. Би могъл да ми звъннеш утре сутринта в редакцията. Ако имам нещо да ти съобщя, ще се срещнем отново тук.

— Да, но не ми се иска да ти се обаждам. Нека направо се срещнем — по това време утре.

— Добре.

Оставих го, слязох по стъпалата, кимнах на Джейк, който ми отвърна, и излязох на многолюдната улица да си намеря такси.

„Синята стая“ беше приземна пивница, разположена на ъгъла на Двадесет и втора улица и Ийст стрийт; значи беше близо до жилището на Фрида Хос.

Шофьорът, който ме откара дотам, ме огледа любопитно, докато му плащах.

— Не е моя работа, приятел — подхвърли той, като видя колко голям бакшиш му оставих, — но това не е точно заведение за теб. Ако целта ти обаче е да бъдеш ограбен, тогава си избрал мястото, което ти трябва.

— Благодаря.

Отдръпнах се. Той отново ме изгледа, после сви рамене и подкара таксито си.

Като се огледах около себе си, разбрах какво е имал предвид и се поколебах. Носех деловия си костюм и когато забелязах вида на скитниците, които се мотаеха по улицата, почувствах, че бия на очи като епископ, попаднал в публичен дом.

В казармата бях преминал курс по самоотбрана. За разлика от Уоли Мидфорд винаги поддържах добрата си форма. Не се съмнявах, че ще успея да се защитя. По-добре би било, разбира се, да се бях прибрал вкъщи и да се бях преоблякъл в по-обикновени дрехи, но след като вече бях тук, за нищо на света не бих се върнал, за да измина цялото разстояние отново. Имаше малък неонов знак, на който пишеше:

„А“-то липсваше.

Спуснах се по дългото стълбище и докато слизах, шумът от силната музика и смрадта от немити тела непрекъснато растяха.

В миниатюрно преддверие седеше огромен негър, загледан някъде в пространството. Виждаше се само бялото на очите му.

Погледнах го втори път и разбрах — беше толкова пиян, че едва би могъл да каже дали се намира на нашата земя или на луната.

На входа имаше червена завеса и аз я открехнах, за да погледна вътре.

Голямото помещение беше изпълнено с танцуващи фигури и достатъчно тъмно, за да ги превърне в клатещи се силуети. Ревът на малкия, но силен оркестър се стовари върху тъпанчетата ми. Вонята от немити крака, мръсотия и от цигари с марихуана направо ме задушаваше.

Да вляза в този ад облечен така, би означавало да предприема самоубийство. Пуснах завесата и реших да отида до жилището на Фрида Хос, за да я изчакам там. Тъкмо тръгвах нагоре, когато двама младежи започнаха да се спускат. Спрях се, спряха се и те.

В полумрака прецених, че са около двадесетгодишни. Мръсните им коси се спускаха до раменете. Бледите им мърляви лица бяха изпити, а очичките им блестяха като на наркомани.

— Я виж кой е дошъл при нас — възкликна по-едрият от двамата. — Някакъв натрапник. А ние как постъпваме с натрапниците, Ранди?

— Стъпкваме ги — отвърна Ранди. Той леко залиташе — беше или пиян, или под въздействието на наркотик. — Да го изкараме на улицата, Хийни. Не искам да събуждаме стария Сам.

Хийни ме повика с пръст.

— Ела насам, гадино, освен ако не искаш да те наръгам. — В ръката му се появи сгъваем нож.

Тръгнах нагоре, а те бавно заотстъпваха, докато се озоваха на улицата. Оставаха ми три стъпала, за да изляза и аз при тях. Взех ги с един скок, повалих Ранди със саблен удар, извъртях се към Хийни, сграбчих китката му и го запратих с хватка от джудо зад гърба си. Той се строполи на тротоара.

Завих бързо покрай ъгъла и излязох на Ийст стрийт, продължих да се движа и се ругаех за глупостта да се домъкна в такъв квартал с приличните си дрехи. Срещата с двамата наркомани ясно ми даде да разбера това. Трябваше час по-скоро да се махна оттук. Озърнах се за такси, но и такситата отбягваха Ийст стрийт.

Тогава от една странична алея изскочиха трима дългокоси младежи, които трябва да са ме гледали как идвам и ме сграбчиха. Успяха да ме за-мъкнат в алеята, тъй като бях изненадан и загубих равновесие.

Изведнъж напълно се отпуснах. Самата ми тежест ги свари неподготвени и двама от тях се срутиха заедно с мен върху смрадливия цимент. Отхвърлих ги от себе си, изритах и третия, чийто силует с вдигната бутилка в ръка се открояваше в сумрака. Уцелих го в чатала и той с писък се стовари на земята. Единият от другите успя да се вдигне и да се хвърли върху ми и двамата се строполихме на земята. Нанесох силен саблен удар във врата му и той рухна обратно. Вторият явно се уплаши и побягна.

Опрях се до стената и се опитах да поуспокоя дишането си, после пак излязох на улицата, като прескочих оня, когото бях изритал и който сега лежеше сгърчен и мяукаше като котка. Знаех, че сигурно целият съм раздърпан. Ръкавът ми беше разпран. Подушвах и полепналата по гърба ми мръсотия от улицата.

Като се придържах към сенките, тръгнах по Ийст стрийт. Още помнех номера на Фрида Хос. Когато намерих нейния жилищен блок, се изкачих по пет стъпала и се озовах в зле осветено фоайе. От надписа върху пощенската кутия разбрах, че домът й е на четвъртия етаж. Асансьор нямаше. Изкачих се и минах по коридора, докато открих вратата, на която пишеше Госпожица Фрида Хос. Посещения след уговорка. Тел. Ийст 4456.

Натиснах звънеца и зачаках.

Някъде от втория етаж долетя женски писък:

— Не! Казах ти, не! Не се доближавай до мен! — Последва тишина.

Дочух как някой тежко се изкачва по стълбите, но спря на третия етаж. Надвесих се над перилото и видях едър мъж да влиза в един от апартаментите.

Отново натиснах звънеца.

Докато изчаквах, свалих сакото си и изтърсих от него обелката от картоф, сухото зелево листо и останалите полепнали гадости.

Стана ми ясно, че Фрида не си е вкъщи. Това ме затрудняваше. Ако беше в „Синята стая“, би могла да танцува там до три-четири часа сутринта. Естествено, не можех да стоя в този открит коридор пет-шест часа. А ако се върнех на улицата, рискувах живота си. Трябваше да открия телефон и да повикам такси, което да ме прибере. Къде ли имаше телефон наблизо? Вдигнах очи към вратата и забодената на нея картичка. Значи тя имаше телефон. Може би вратата беше паянтова. Натиснах дръжката и се стреснах, когато вратата поддаде.

Спрях се. Студена тръпка вече се бе появила по гърба ми. Дали не минавах през втори цикъл на едни и същи събития? Щях ли да открия Фрида Хос застреляна в дома й? Както си стоях така, дочух тихо стенание, което накара косъмчетата по врата ми да настръхнат. А после долетяха стъпките на някой, който се изкачваше по стълбите. Без да се колебая повече, пристъпих в тъмната стая и затворих вратата зад гърба си.

Подуших дима от наскоро пушена пура.

Някакъв неонов знак от другата страна на улицата непрекъснато светваше и гаснеше с надписа:

МОМИЧЕТА! МОМИЧЕТА! МОМИЧЕТА!

Червеният му блясък поосветяваше малката стая. Вратата срещу мене беше открехната.

Тежките стъпки в коридора отвън отминаха моята площадка и продължиха нагоре. Струйка пот се стече по лицето ми. Устните ми пресъхнаха. Сърцето ми туптеше силно.

Стенанието идваше от вътрешната стая. Стегнах се и опипом стигнах до вратата, откъдето надникнах в помещението. Различих единствено очертанията на някакво легло. Ръката ми пролази по стената и откри ключа за лампата. Поколебах се, но го завъртях.

Острата светлина откъм тавана ме накара да примигна.

Сцената, която се разкри пред очите ми, спря дъха ми. На леглото лежеше чисто гола жена. Китките й бяха привързани към таблата на кревата, глезените й — също. В устата й бе завряно парче плат. На дясното й бедро имаше синеещ пресен белег от изгаряне — такова изгаряне можеше да се предизвика единствено от допир до плътта с горящия край на запалена пура.

Знаех, че пред мен е Фрида Хос. Беше дребна, с прекрасно тяло, на около двадесет и пет. Преди година-две може и да е била хубава, но сега чертите й се бяха опънали, а устата и очите й бяха еднакво скосени.

Възприех всичко това само с един поглед, после се пресегнах, извадих парцала от устата й, отвързах й китките. Тогава се заех с глезените.

— Нещо за пиене… в кухнята — с мъка процеди тя. Открих ключа за лампата в хола, открих и кухнята, отворих хладилника. В него имаше големи запаси от джин и тоник. Попаднах на една мръсна чаша, изплакнах я над умивалника, налях в нея солидна доза джин и само капка тоник. Бързо се върнах и като видях как се тресат ръцете й, повдигнах главата й и й налях течността направо в устата.

Тя жадно отпи със затворени очи и впити в китката ми пръсти.

— Още!

— Това ти стига засега — внимателно казах аз. — Ти…

— Още! Чуваш ли ме, гадино! Още! — В гласа й се чувстваше такова отчаяние, че аз се върнах и приготвих същата смес отново. Заварих я този път приседнала в леглото, със събран в скута чаршаф. Грабна чашата от ръцете ми, изпи я и я захвърли през стаята. Тя се разби в стената.

— Цигара!

Извадих пакета си, запалих цигара и я пъхнах между разтрепераните й устни.

Остана неподвижна, с провиснали напред едри гърди, като смучеше жадно цигарата и пускаше дима през възтесните си ноздри. Отдръпнах се, без да снемам очи от нея.

След няколко минути въздействието на джина пролича. Тя обърна глава към мен и се втренчи:

— Кой си ти?

— Просто минавах оттук. Чух нещо като стенание отвътре, така че погледнах — съчиних това, защото бях сигурен, че тя още не е във форма да изслуша истинската цел на посещението ми. Кимна.

— Винаги ми е вървяло. Бях започнала да си мисля, че ще си стоя така до следващия месец. Седни някъде. Трябва да направя пиш.

Тя се заклати към банята и се затвори там. На пода край леглото лежеше угарка от пура. Вдигнах я и я огледах. Дали ми говореше нещо или свързвах мириса й с нещо? Нова проява на обонянието ми, помислих си и оставих угарката на нощното шкафче.

Тя се появи от банята, отвори гардероба, сложи си някаква наметка, после се отправи към кухнята. Чух клокоченето на бутилката, а после видях и нея с още една чаша в ръка.

— Е, благодаря, спасителю. Недей да дрънкаш много за това. Вече ми е добре. Сега си тръгвай, а?

— Твоят случай трябва да се съобщи на лейтенант Голдстийн — внимателно забелязах аз.

Тя отпи от чашата си, после ме изгледа с широко отворени черни очи.

— Да не би и ти да си един от ония мръсници?

— Те повече от един ли са били?

Тя седна на леглото, остана неподвижна известно време, после отпи половината от съдържанието на чашата си, потръпна и се огледа, докато пускаше фаса на пода. Взех го, загасих го в един от пепелниците, запалих нова цигара и й я подадох.

— Кой си ти? — попита тя с твърд глас.

— Горди ме изнудваше.

Тя затвори очи и залюля чашата си.

— О, не… стига толкова — измърмори. — И какво се каниш да направиш? Да ме гориш? — Остави чашата да се изплъзне от ръката й. Тя се търкулна по евтиния вълнен килим, където джинът и водата образуваха локвичка. После зарови глава в дланите си и застена.

Отдалечих се от нея и се отпуснах в един стол. Само я гледах, без да казвам нищо.

— По дяволите! Започнала съм да живея като прасе. — Тя сякаш говореше на себе си. После стана, вдигна чашата си и се затътри в кухнята. Върна се с толкова много пиене, че и бик би повалило, ако го погълнеше.

— Ти още ли си тук? Казах ти да се разкараш.

— Нужна ми е помощта ти.

Вторачи се в мен. После отпи от чашата си.

— Помощ?

— Точно така. Жена ми е откраднала шишенце парфюм от „Добре дошли“. — Говорех бавно и отчетливо. — Била е заснета от камерите. Горди ми искаше двадесет хиляди долара за парчето филм. Сега той е мъртъв, но филмът е в нечии ръце. Надявах се ти да ми помогнеш да го открия.

Тя постави чашата на нощното шкафче с несигурна ръка.

— Джеси беше гадина, но беше намерил някак подход към мене. — Въздействието на джина се чувстваше съвсем ясно. — Вече не помня колко пъти съм му казвала да престане с тия глупави изнудвания, но слуша ли те някой? Все му повтарях, че ще загази. Просто не ми обръщаше внимание. — Тя отново ме погледна. — Господи! Напих ли се? Махай се оттук, по дяволите! Остави ме на мира. — Пресегна се за чашата си, събори я и върху килима се появи нова локвичка.

Аз продължавах да седя неподвижен и да я гледам.

Тя изрече някои от обичайните мръсни псувни, после отново заби глава в дланите си.

Не се помръдвах.

След няколко минути вдигна глава и ме изгледа мрачно:

— Погледни това! — Дръпна наметката си и откри раната от изгаряне. — Оня мръсник пристигна тук и ме изгори. И той искаше филма. Така че давай — изгори ме и ти и виж до какво ще се добереш!

— Кой беше той? — Зададох въпроса като че ли говорех с човек току-що свестил се след тежка операция.

— Откъде да знам? Ченге. Подушвам ченгетата от цял километър. Едър копелдак със сини, втренчени очи. Ако аз бях майка му, щях да го удавя веднага след раждането.

Погледнах угарката от пура и всичко ми стана ясно. Хърман Уебър! Ченге на редовна служба едва ли би я изгорило. — А ти даде ли му филма?

Тя изведнъж се отпусна на леглото и закри с длани очите си:

— Искам да пийна.

Взех чашата й и отидох в кухнята. Сипах й и се върнах.

Сложих чашата на нощното шкафче, повдигнах я и подпрях главата й на възглавницата.

— Вече ще започваш ли да ме гориш? — запита тя, но за първи път се усмихна.

— Склонна ли си да ми помогнеш? — погледнах я право в очите. — Или си му дала филма?

— Обясних му къде може да го намери. — Тя пиянски се изкикоти. — Казах му, че съм го пратила по пощата на сестра си в Ню Йорк.

— А така ли е?

— Не.

— Но той е ченге, малката. Ще се обади на сестра ти, ще разбере, че не е у нея и пак ще дойде при теб.

— Тя обаче ще го потвърди, а когато отиде при нея, ще му се изсмее в лицето. Със сестра ми работим заедно.

— Но той ще се върне.

— Дотогава аз ще бъда далеч оттук.

— Този филм ми трябва. С хиляда и петстотин ще мога ли да го откупя?

Тя ме изгледа внимателно. Навярно допуснах грешка, защото от очите й явно пролича каква алчна уличница всъщност беше.

— Я опитай още веднъж — подкани ме. — Колко рече?

— Хиляда и петстотин. С тях ще можеш да се измъкнеш оттук. Знаеш ли къде е филмът?

Изведнъж ме сграбчи за китката:

— Искаш да кажеш, че ще ми дадеш хиляда и петстотин за филма?

— Точно така.

Изду бузи. Джинът вече явно я бе хванал и аз за миг се запитах, дали пък няма да вземе да припадне.

— Знам къде е. Дай ми парите и ще го получиш.

Посегна към чашата си, но аз й я отнех от ръката.

— Хайде да не се наливаш повече! Вече си пияна до козирката.

Тя кимна:

— Добре… дай една цигара.

Запалих й нова цигара и я гледах как се опитва да се овладее.

— Къде е филмът? — настоях аз.

— Нямаш търпение, а? — усмихна се тя. — Знам. Но трябва първо да ми дадеш парите, приятел. Това винаги ми го повтаряше и Джеси — първо парите.

— Парите са в банката. Не мога да ти ги дам до утре. А и няма да ги получиш, докато не ми дадеш филма. Искам го веднага!

— Тогава утре ще отидем до банката, ще приберем парите, а аз ще ти дам филма. Как ти се струва това, приятел?

— Добре, щом искаш да действаш по този начин. Но до утре може и да си мъртва. Онова бивше ченге не е единственият човек, който търси филма. Търси го и един убиец. Чудесно, щом те привлича мисълта да бъдеш застреляна, както застреляха Горди, ще изчакаме до утре. — Вдигнах се от стола. — Може ли да позвъня оттук? Искам да си поръчам такси.

Тя също се бе изправила с разширени от ужас зеници.

— Хей! Почакай малко! Какви са тия, дето ги дрънкаш за някакъв убиец?

— У приятеля ти Горди имаше филм, чрез който множество богати жени биха могли да попаднат в затвора — обясних бавно аз. — Някакъв човек — навярно един от съпрузите — се е опитал да получи филма и е застрелял Горди. Следващия път може да бъдеш ти. Засега си имала късмет, че бившето ченге само те е изгорило. Следващият ти посетител може и да те убие.

Отидох до телефона и се обадих за такси.

Обещаха ми да изпратят кола до десет минути.

Дочух шумолене зад гърба си и като се обърнах, видях, че Фрида си облича рокля. Бързаше, като че ли щеше да изпусне влак.

— Недей така да се притесняваш, малката. Забрави да си сложиш гащичките.

— Идвам с теб! Нямам намерение да оставам тук сама!

— Няма да дойдеш с мен. Заключи си вратата, след като изляза. Може би убиецът няма да я разбие. Хайде, довиждане. — С тези думи тръгнах към хола.

Тя се втурна след мен.

— Ще ти го дам. Честна дума! Може ли да дойда с теб?

Беше започнала да се държи като уплашено дете, което някак се е добрало до бутилка с джин.

— Добре… ела тогава. Забравила си да си сложиш обувките.

— Нали няма да избягаш?

— Сложи си обувките и гащичките. Ще те изчакам.

Изгледа ме със замъглен поглед:

— А за какво са ми гащички?

Таксито ни остави пред хотел „Империал“. Прехвърлихме се в моята кола.

Тя се опря в мен, докато палех мотора.

— Вярвам ти — прошепна ми. — Ще ти дам филма, но и ти ще ми дадеш парите, нали?

— Обещавам ти.

Изхили се. Беше още доста пияна.

— Това ми е първият случай в живота, когато вярвам на някой мъж.

— Някои неща все някога трябва да започнат, малката.

Погледнах часовника на таблото. Беше 23.15. Макар да беше късно, не смятах да рискувам, като мина покрай къщата на Горди. Голдстийн спокойно можеше да е оставил някое ченге наоколо.

Вратите на гаража ми бяха отворени. Вкарах мъркюрито си направо вътре, излязох, затворих вратите и запалих лампите тъкмо когато Фрида беше започнала да се измъква.

— Къде се намираме? — попита тя и заби пръсти в лакътя ми.

— У нас. Хайде ела. Ще ти налея нещо за пиене.

— Това се казва сериозен разговор.

Отключих вътрешната врата и заедно пристъпихме в хола.

— Хей! — Тя с учудване се оглеждаше. — Тук е много хубаво.

— Сядай.

Отведох я до един стол и я настаних там. Отпусна се в него, като не преставаше да се оглежда.

Дръпнах пердетата и й налях джин добре разреден с тоник.

— Да си поговорим, малката — започнах аз, след като седнах до нея. — Отпусни се и ми разкажи за Горди.

— Какво да ти казвам за него? Той е мъртъв.

— Така е. Как се запознахте?

— Стана миналото лято. Това защо те интересува? — Отпи от чашата си, после я остави на масичката до себе си. — Тъкмо го бяха назначили за управител на магазина. Жена му го беше напуснала. Бяха му останали малко пари. А всеки мъж има нужда от жена от време на време. Сработихме се. Нещо у него ми допадаше. Непрекъснато говореше какво би искал да направи, ако успее да се добере до голяма пара. — Тя се намръщи. — Повечето мъже говорят така. Тогава една вечер, както си бяхме в леглото, ми разказа за тая работа с камерите. Обясни ми, че с филмите би могъл да пипне към един милион долара. И двамата бяхме доста пияни, но той изглеждаше много сигурен.

— Милион долара?

— Така разправяше. Казах му, че трябва да е откачил, но той настояваше. Тогава се уплаших. Предупредих го, че може да загази. Но той си го знаеше. Твърдеше, че е заснел множество дребни рибки на филма, но сред тях има и една от най-едрите. Според него откупът би могъл да достигне милион. Добави, че ако се съглася да му помогна, ще можем да заминем нанякъде и да заживеем заедно. — Тя ме изгледа. — Много съм се раздрънкала, нали?

— Напротив, научавам доста интересни неща. — Мисълта ми работеше бързо. Единственият човек в Ийстлейк, който би могъл да даде откуп от един милион, беше Крийдън. Милион! Множество дребни рибки, но сред тях има и една от най-едрите! Да приемем тогава, че Горди е хванал десетина дребни рибки, в това число мене и Бренър. От нас спокойно би взел към двеста хиляди. А от Крийдън би могъл да поиска осемстотин хиляди. И ако това не е добър мотив да се убие Горди, какво друго би било? — Ти с какво му помогна?

— Искаше да държи материалите на различни места. У него беше филмът, а при мен се пазеха фотоувеличенията.

— Те още ли са у теб?

— Де да беше така! Откъде можех да знам, че някой ще нахълта в жилището? Добре де, пия. И не се замислям за много неща. Но тогава не възприех всичките онези приказки за милиона на сериозно. Джеси ми даде някакъв пакет и ми поръча да го скрия. Заврях го в едно чекмедже и изобщо забравих за него. В нощта, когато той умря, случайно се сетих за пакета, потърсих го, но беше изчезнал. Принудих се да му се обадя по телефона, но никой не вдигна слушалката. Отидох до тях и го открих мъртъв. — Тя отново се намръщи и посегна към чашата си.

Това звучеше смислено. Спомних си как звъня телефонът вечерта, когато се бях навел над трупа на Горди.

— Той каза ли ти коя е голямата риба?

Тя отпи от чашата, остави я и тръсна глава:

— Не.

Изправих се:

— Ще отида да се преоблека. Ти си стой тук. Малко по-късно ще намина към къщата на Горди. — Замълчах, а после попитах с възможно най-спокойния тон:

— Къде точно се намира филмът?

Тя ме изгледа, като се опитваше да докара на фокус видяното:

— И ще ми дадеш парите, нали?

— Вече съм ти обещал.

— Ще се закълнеш ли в гроба на майка си, че ще ми дадеш парите?

— Мъжкото обещание струва повече.

Позамисли се, после кимна:

— Е… аз винаги съм си била такава. В най-долното чекмедже на бюрото му е.

Вторачих се в нея:

— Не говори глупости, моля ти се! Полицията вече е преровила всичко там!

Тя поклати глава:

— Джеси беше хитър. Има двойно дъно. Беше се обърнал към майстор дърводелец за това. До тайника се достига чрез специален ключ под бюрото. Там ще го намериш.

Оставих я, взех един душ и се преоблякох в тъмно работно облекло.

Заслужаваше си да опитам.

Тъкмо бе минало полунощ.

Взех със себе си малко, но силно фенерче и здрава отвертка. Върнах се в хола. Тя вече спеше. Беше си изтървала чашата и на килима до нея имаше локвичка от джин и тоник.

Излязох и се запътих към къщата на Горди.