Зона 51: Легендата

10.

2528 г.пр.Хр.: Слънчевата система

За да намали скоростта си в междузвездното пространство, космическият кораб използва гравитационното поле на звездата. Корабът бе малък, вероятно разузнавателен, и още докато забавяше, сензорите му се настроиха към сигнала, който го бе привлякъл в тази система по време на близо вековния му патрулен обход. Носът на кораба се извъртя към третата планета, а вътре вече анализираха първата получена информация. Сигналът беше странен — пасивен по характер, еднообразно отражение на светлинни лъчи от системната звезда върху нещо на повърхността на планетата — но нямаше никакво съмнение, че необичайният ефект е дело на разум.

Тъкмо това бе задачата на кораба — да търси и анализира информация от подобен характер и после да изпраща доклади за евентуално наличие на живот сред звездите. А от съществата, които съставляваха неговия екипаж, се изискваше да откриват, инфилтрират, консумират и в края на краищата да унищожат всякакви интелигентни форми на живот, които се отличаваха от тях самите.

След като не засече никакви активни сканиращи системи, нито признаци за наличие на усъвършенствани оръжия, корабът избълва еднократен енергиен импулс. Това всъщност бе пакет от сканиращи сигнали към третата планета, за да определи източника на неразбираемия сигнал.

Екипажът не знаеше, че импулсът им е бил засечен от пасивни сензори, докато е преминавал атмосферата на планетата. Един невероятно сложен компютър, функциониращ в минимален режим на енергоразход, засече импулса, анализира го и за частици от секундата изработи цяла серия от възможни противодействия. Тъй като възможностите му заради нискоенергийния режим бяха ограничени доста, той бързо избра най-подходящия от тези модели.

2528 г., Стоунхендж

Когато повдигна похлупака, Донхад бе посрещната от тревожно мигаща червена светлина. Тя седна, усещайки мъчителни спазми в отпуснатите си мускули след продължителното лежане. Наложи се да си разтърка очите, за да може да фокусира погледа. Видя, че капакът на Гуалкмай се повдига бавно. Той още седеше, когато тя излезе от цилиндъра, зашляпа с боси крака по металния под на „Финбар“ и бързо навлече комбинезона и обувките.

— Какво има? — попита пресипнало Гуалкмай.

Донхад се настани на пилотското място и прегледа уредите. После включи главния компютър и спря мигащата светлина. По екрана се плъзнаха колонки от информация и тя едва успяваше да ги следва.

— Засечен информационен трафик между стражите — рече тя на Гуалкмай. — Нещо става.

— Какво…

— Към планетата се приближава космически кораб.

— Още един кораб-майка?

— Не. Този не е аирлиански.

— Древният враг?

Донхад кимна.

— И какво са предприели аирлианците? — попита Гуалкмай и се надигна възбудено. — Сигурно е разузнавателен кораб на Гъмжилото. Будни ли са Артад и Аспасия?

— Не.

— Какво?

Донхад четеше внимателно съобщенията между стражите.

— Задействали са автоматична отбранителна система.

— Къде?

— В Гиза.

— Не можем да рискуваме — заяви Гуалкмай. — Корабът на Гъмжилото трябва да бъде унищожен. Ако аирлианската система не успее, ние ще го направим.

— И какво предлагаш?

— Да помогнем на аирлианците.

— Да помогнем на аирлианците?

— Налага се да изберем по-малката от двете злини. — Гуалкмай седна до нея и започна да включва една по една системи, дремещи от хиляди години.

2528 г., Платото Гиза

В Египет бяха настъпили промени. Черният сфинкс все така сияеше, озаряван от лъчите на изгряващото слънце, но зад лявото му рамо се издигаше Голямата пирамида, облицована с варовикови плочи. Варовикът отразяваше светлината и генерираше сигнала, който корабът на Гъмжилото бе уловил. На самия връх на високата над сто и шейсет метра пирамида сияеше яркочервен трапецовиден камък с височина шест метра, като венец на това велико творение на човешките ръце. Огромната пирамида стърчеше самотно сред голото плато. Далече на изток, на брега на Нил, се виждаха храмът на Хуфу и вторият храм — на Сфинкса. И докато пирамидата все още бе нова, Сфинксът пред храма бе пострадал от стихията на времето, тъй като се издигаше тук вече почти седем хиляди години — още от епохата, когато бяха управлявали боговете.

Между лапите на Сфинкса стоеше фараонът Хуфу, под чиято власт египтяните бяха работили в продължение на двайсет години — влачеха гигантски камъни, за да построят Голямата пирамида. Фараонът се просна в нозете на каменна статуя, издигната точно пред каменната гръд на сфинкса. Статуята бе висока почти три метра, със странно променени пропорции — тялото бе твърде късо, а ръцете и краката — прекалено дълги. Ушите се спускаха почти до раменете, а вместо очи бяха поставени два сияещи червени камъка. Върху главата имаше трети камък, който представляваше косата. Още по-странно за непредубедения наблюдател бе, че на всяка от ръцете имаше по шест пръста.

Хуфу бе наследил баща си около двадесетгодишен, а сега вече бе мъж в средата на своето жизнено поприще. Беше управлявал близо три десетилетия, през които Египет живееше в мир със съседите си, а в пределите на страната цареше благоденствие. Но мирът и разцветът бяха дело на боговете, за да могат усилията на народа да се насочат към изграждането на гигантските каменни здания. Материалът за тях се караше от горното поречие на реката с помощта на тръстикови салове. Хиляди хора целогодишно местеха блоковете от лодките до строителната площадка под строгите погледи на жреците, които стриктно следваха спуснатите им свише свещени планове.

Никой не знаеше каква роля изпълнява по-малката, червената пирамида на върха на голямата, но тя също бе част от плановете. Бяха я извадили от една от кухините, свързани с Пътищата на Росту, където можеха да слизат само боговете и жреците.

В лявата си ръка фараонът държеше скиптър, дълъг около трийсет сантиметра и завършващ с лъвска глава. Очите на лъва също бяха изработени от червени камъни, но тези бляскаха свирепо, сякаш озарени от вътрешна светлина. Хуфу бе събуден само преди няколко минути от върховния жрец Асим. Жрецът му бе подал с разтреперани ръце жезъла, сочейки му сияещите очи — нещо, което не бе виждал досега.

Още щом ги съгледа, Хуфу си навлече робата и изтича от двореца право при Сфинкса — така бе поръчал баща му, ако някога очите на жезъла блеснат. Сега лежеше в нозете на Хор, сина на Изида и Озирис, боговете, които бяха основали Египет още в зората на времето, през далечната Първа епоха. Епохата, в която бяха управлявали боговете, сменени след време от Сенките. А сетне на свой ред Сенките бяха предали властта на хората и първият фараон бе поел кормилото на царството — това бе началото на Епохата на фараоните, или Третата епоха.

Асим беше единственият човек наоколо. Той бе върховен жрец на култа към Изида и носеше червена роба. Дясната му ръка бе сгърчена и изсъхнала, срязана през сухожилията още в ранното му детство. На мястото на лявото му око зееше черна кухина, обгорена от нажежения ръжен, с който му бяха извадили окото. Глезените и подбедриците му бяха стегнати с лико, за да може да пристъпва, тъй като също в детска възраст му бяха срязали сухожилията. Освен това жрецът беше кастриран малко преди началото на съзряването.

Обезобразяването бе едно от изискванията, за да стане върховен жрец на култа. Хуфу знаеше, че зад тези зловещи деяния се крият съвсем разумни причини. Целта бе да се утежни животът на върховния жрец, което да убие у него желанието за вечно съществувание и жаждата да се сдобие с Граала — за който се говореше, че се намира някъде в подземията на Черния сфинкс. Скиптърът, който Асим бе донесъл на Хуфу, бе ключът към Пътищата на Росту — сложна система от подземни тунели, из които освен боговете, можеха да се движат само последователите на Върховния жрец.

На шията на Асим висеше медальон с изображение на око, издълбано в пирамида, символ на неговата служба. Жрецът бе приклекнал на няколко крачки зад фараона и шепнеше съкровени слова на древния език, но от страх гласът му трепереше.

Фараонът приключи с молитвите, изправи се и погледна към Асим. Жрецът кимна. Хуфу положи скиптъра в една вдлъбнатина на пиедестала под статуята, която имаше същата форма.

Пиедесталът засия и погълна скиптъра. Каменната плоча се отмести встрани и под нея се показа тъмна стълба. Хуфу се поколеба, сетне слезе неохотно в тунела, следван от жреца, който се движеше изненадващо бързо за осакатените си крака. Зад тях каменната плоча се върна на мястото си.

Хуфу продължи навътре в тунела. Стените бяха съвършено гладки, шлифовани с умение или с инструменти, каквито и най-изкусните майстори не притежаваха. Но фараонът нямаше време да се любува на тази прекрасна изработка, тъй като сърцето му заплашваше да изскочи от гърдите. Беше върховен управител на цялата земя по поречието на Нил, на юг до гористите възвишения и на север до Средното море и много страни отвъд тези граници му плащаха данъци, но тук, в подземията на Гиза, той знаеше, че е само един слуга на боговете. Баща му никога не бе слизал тук, нито бащата на неговия баща, нито който и да било друг от рода преди него. Това бе възможност, от която всички се страхуваха, но я очакваха.

Свещенослужителят не бе произнесъл нито дума, откакто бе предал скиптъра на Хуфу, но такъв бе законът в Египет — никой не можеше да разговаря с фараона, преди той да се е обърнал към него.

— Асим.

— Да, господарю?

— Какво ни чака? — Хуфу не посмя да спре и говореше през рамо, докато бързаха надолу по коридора.

— Това са Пътищата на Росту — отвърна Асим с нисък и суров глас. — Били са построени от самите богове през време на Първата епоха, преди управлението на Сенките и на фараоните. Писано е, че тук, долу има шест дуата. Бих казал, господарю, че отиваме към единия от тях.

— Ти бил ли си във всичките?

— Не, господарю. Ходил съм само там, където е повелявал моят дълг.

— А в този, дето отиваме сега?

— В него, господарю, не съм влизал. Говори се, че в един от тези дуати се намира Архиварната — историята на времето, преди началото на нашата писана история. Времето, когато боговете са властвали отвъд хоризонта, далеч преди Първата епоха на Египет. Старото царство на боговете, отвъд Великото море.

Хуфу не се интересуваше от историята и боговете, а само от бъдещето.

— Казано е също така — вметна той, — че в залата на Архиварната се пази Граалът, който дарява вечен живот.

— Така, господарю — кимна Асим.

— Но не мислиш, че отиваме при него?

— Не е изключено, господарю. Завещано е, че ще получим Граала, когато боговете се завърнат, и пак ще се присъединим към тях. Дали пък построяването на Голямата пирамида не е край на дълговечния план, започнал още в началото на Първата епоха? Лично аз не съм виждал нито Архиварната, нито Граала, господарю.

— Може би не си ги търсил достатъчно упорито — подметна Хуфу.

Изграждането на пирамидата наистина бе подвиг, достоен за награда, рече си той. Въпреки чертежите, оставени им от боговете, инженерите неведнъж открито се опасяваха, че няма да могат да се справят. Други преди тях бяха опитвали да построят подобни пирамиди в по-малък мащаб, използвайки познанията на човечеството, и се бяха провалили. Но Хуфу от самото начало знаеше, че ще се справи — както и стана накрая.

Стигнаха едно разклонение. Пътят вдясно бе равен. Другият извиваше наляво и надолу. Хуфу знаеше посоката, бе я научил като малък от баща си. Той свърна уверено наляво. Целият трепереше и изведнъж осъзна, че се страхува. Той, който досега бе карал другите да се гърчат от страх! Но от друга страна, страхът бе и надежда — някъде там, сред тези тунели и подземия, може би щеше да открие не друго, а ключа към вечния живот, златния Граал на боговете, който им бе обещан толкова отдавна. И кой, ако не фараонът, осъществил божествения план, заслужава да бъде възнаграден? Не е ли дошъл денят на избраниците?

Тунелът свършваше с каменна стена. Асим свали медальона от шията си и го постави в едва забележима вдлъбнатина в центъра на камъка. Появиха се очертания на врата, сетне стената се плъзна нагоре. Асим пристъпи вътре и даде знак на фараона да го последва. Намираха се в малка крипта, дълга пет-шест метра. В центъра й стърчеше колона от червен кристал — начупената му повърхност хвърляше отблясъци. От върха на кристала се подаваше дръжка на меч. Хуфу пристъпи напред и Асим го последва. През прозрачните стени на кристала се виждаше, че мечът е прибран в ножница с красиви орнаменти. Никога досега фараонът не бе виждал толкова изкусно изработен меч.

— Какво е това? — попита той.

— Нарича се Екскалибур — отвърна Асим. — Трябва да хванеш дръжката, господарю. Да извадиш меча от кристала.

Хуфу протегна ръце и улови дръжката. Изтегли я бавно нагоре и мечът се показа заедно с ножницата.

— А сега оголи острието, господарю.

— Защо? — попита Хуфу.

— Защото, премъдри, той ще отключи червения камък, който поставихме на върха на пирамидата, за да може да действа, както му се повелява.

— А не е ли неразумно? Какво ще стори камъкът?

— Казвам това, което са ме учили, господарю. Много е важно.

Хуфу улови ножницата и изтегли меча. В същия миг по тялото му премина странна тръпка. Той се олюля и когато се озърна, откри, че криптата е озарена от златисто сияние. Хуфу премигна изплашено. Изведнъж по стените започнаха да трептят странни изображения — толкова бързо, че не можеше да ги проследи. Зърна огромен златен палат, пред който пирамидата щеше да е като джудже. Палатът се издигаше на хълма над един великолепен град от бял камък, а в далечината се виждаха три вулкана, и всичко това бе заобиколено от безкраен океан. После се мярна скалиста пустиня, насред която имаше изсъхнало езеро, причудлива страна, където пясъкът бе червен, а хоризонтът бе закрит от исполински планини. Имаше и други картини, но те се появяваха и изчезваха все по-бързо.

Внезапно стените потъмняха, сетне върху тях блеснаха хиляди звезди. Отново празна стена и после гледка от платото горе, но наблюдавано от място, което не можеше да познае. Виждаше Сфинкса и Нил, но от голяма височина. Изведнъж се досети, че върху стените на криптата е изобразена картината, която би могъл да наблюдава от върха на Голямата пирамида. Червената пирамида на върха сега грееше, сякаш озарена от вътрешен огън.

Той отстъпи назад, когато върху стената изникна една червена линия, разшири се и се превърна в човешка фигура, но полупрозрачна. Фигурата заговори на език, който не му бе познат.

— Разбираш ли какво ни казва? — попита фараонът.

— Това е езикът на боговете, господарю. Учил съм го, доколкото познанието за него се е съхранило сред нашето съсловие.

— И какво казва? — нетърпеливо повтори фараонът.

— Надявахме се Голямата пирамида да повика други от боговете — започна да превежда Асим, навел глава, за да чува по-добре. — Такъв беше нашият план, но не се получи. Вместо това дойдоха враговете. — Асим вдигна ръка и посочи нагоре. — Дойдоха от небесата.

Хуфу също погледна към тавана. Над тях се виждаше звездното небе. Беше ясно, без никакви облаци.

— Какви са тези врагове? — попита той, но Асим не го чу.

— Древният враг на боговете — рече той след време. — Убиецът на всичко живо. Врагът, надарен с търпението на… — Асим поклати глава. — Тази дума ми е непозната, означава нещо като търпение на камък, безкрайност. А най-точният превод е множество скакалци — рояк, гъмжило.

Хуфу бе виждал гъсти рояци скакалци да се носят над нивите и да превръщат ясен ден в нощ. Опита се да си представи с какво биха могли да заплашват всемогъщите богове. Видението продължаваше да говори с писклив като на птица глас.

— Червеният камък, наречен Главният страж, ще спре древните врагове — оповести Асим, след като видението млъкна. — Екскалибур контролира силата на Стража. Докато мечът е в ножницата, Главният страж не може да действа. Ти го извади и задейства срещу Древния враг.

— Как ще го надвие този Главен страж? И какъв е този Древен враг?

Асим гледаше нагоре. Той посочи с пръст един участък от изображението на небето по тавана на криптата.

— Този враг, господарю.

Хуфу също вдигна глава и се облещи. Високо в небето се виждаше черна точка, която бързо нарастваше. Постепенно тя придоби резки очертания и при вида й стомахът на Хуфу се сви болезнено. Това беше грамаден летящ черен паяк — единственото, на което му приличаше. Имаше осем крака, стърчащи от овално тяло. И беше наистина огромен, щом сянката му покриваше цялата пирамида.

Гуалкмай изкара „Финбар“ от подземното му скривалище, набра височина и се понесе с максимална скорост право ка юг. Заради високата скорост Донхад не можеше да види какви промени са настъпили из земите, над които се носеха.

— Имам радарен контакт във въздуха — докладва Гуалкмай след известно време и снижи скоростта. Бяха над Средиземно море и Донхад вече можеше да различи очертанията на крайбрежието и устието на Нил.

— Визуален контакт — рече Донхад и посочи една черна точка на предния екран.

Гуалкмай се снижи още и увисна във въздуха на десетина километра от другия кораб.

— Какво, по дяволите, е това? — зачуди се той, сочейки не към разузнавателния кораб, а към гигантската постройка върху платото Гиза под тях. Не беше там при предишното им посещение в Египет.

— Как Стражът ще надвие това чудовище? — прошепна Хуфу, докато наблюдаваше паяка, който кръжеше над пирамидата.

— Като извади меча от ножницата, ти му възвърна силата — обясни Асим. — Гледай мощта на боговете, господарю мой!

На Хуфу му се искаше да го удуши. Не можеше да откъсне поглед от летящото чудовище. Внезапно от върха на червения камък се отдели златиста сфера, прониза небето и се насочи право към паяка. Чудовището отскочи встрани. Хуфу не отделяше очи от него. Междувременно втора сияеща сфера литна нагоре. Яркочервени пламъци изригнаха от черния паяк, който се стрелна нагоре в опит да избяга.

— Довърши го! — прошепна Гуалкмай, който за миг бе застанал на страната на своя отдавнашен враг.

Трета сфера излетя и обгърна целия разузнавателен кораб. Но той продължаваше да се издига и бавно се отдалечаваше на запад. Последва ослепителна експлозия и разузнавателният кораб изчезна.

Гуалкмай погледна към приборите.

— Отломки на запад. Струва ми се, че сред тях видях и спасителна капсула.

— По дяволите! — изруга Донхад.

Златистото сияние в криптата постепенно угасна и Хуфу се свлече изтощен на пода. Нямаше сили дори да проговори, но подскочи, когато видението се обади отново.

— Сега вече сме в безопасност — продължаваше да превежда Асим. — Но… — той млъкна и затвори очи, съсредоточен върху превода. — Тя не е в безопасност.

— Кое не е в безопасност?

— Голямата пирамида. Главният страж. Пирамидата не изпълни предназначението си. Вместо боговете, тя повика врага. А щом враговете дойдоха веднъж, ще се появят и втори път. Това, което ги доведе тук, трябва да бъде разрушено. — Асим млъкна, очаквайки следващата тирада на прозрачното видение. — Вече зная какво трябва да бъде направено — продължи той след време. — Прибери меча обратно в ножницата, господарю.

Хуфу пъхна меча в ножницата.

— Ела, господарю — подкани го Асим. — Чака ни много работа.

Фараонът бе така поразен от събитията, разиграли се пред очите му, че дори не възрази, че жрецът му нарежда какво да прави. Той последва Асим, стиснал прибрания в ножницата меч.

Както Гуалкмай бе забелязал, от разрушения разузнавателен кораб се отдели едно черно ядро, приблизително пет метра в диаметър — металната му повърхност дори не бе надраскана от експлозията. Докато ядрото наближаваше земната повърхност, скоростта му започна да се забавя под въздействието на някакъв вътрешен механизъм, взаимодействащ с електромагнитното поле на Земята. Ала въпреки това падането бе достатъчно бързо от вътрешната му повърхност да се отделя топлина, превръщайки го в сияещо тяло в небето. Макар и позабавило скоростта си, ядрото се удари в една дюна с достатъчно сила, за да се забие дълбоко в пясъка. Когато спря своето движение, капсулата бе на около пет метра под повърхността.

Гуалкмай въздъхна облекчено, когато Донхад се появи иззад дюната, на която се бяха приземили. Той отвори люка и тя влезе, цялата обляна в пот. Сандалите й бяха покрити с пясък.

— Откри ли уаджета? — попита Гуалкмай.

Донхад кимна.

— В същата колиба.

Гуалкмай затвори люка зад нея.

— Удивително е как родът му е просъществувал толкова дълго. — Той вдигна „Финбар“ във въздуха и го насочи към пустинята. — Ще останем ли още малко в района?

— Да — кимна Донхад. — В случай че той се провали.

Около час след катастрофата към дюната се приближи човек на камила. Беше либиец, тръгнал за пазара в Кайро, но бе забелязал още от десетина мили падащата звезда. Воден от любопитство, мъжът остави сина си да наглежда кервана и се отправи към мястото, където бе паднал предметът от небето. Когато наближи дюната, той забеляза, че повърхността й не е гладка, а разровена на мястото на сблъсъка. Либиецът спря камилата в подножието на дюната и скочи от седлото. Лекият ветрец развяваше наметалото му. Той застина и се огледа. Имаше чувството, че го наблюдават, но не виждаше никого наоколо.

Чу някакъв звук и се обърна. Беше стържене, което идваше изпод пясъка. Мъжът пристъпи напред. Отново чу звук, но сякаш бе само шумолене. Либиецът спря и избърса потта от челото си. Имаше нещо в дюната — сигурен бе в това. Той погледна наляво и надясно, но не забеляза никакво движение. Измъкна от пояса си кривия кинжал и зачака. Шумът постепенно се усилваше.

Посъбрал кураж, камиларят направи няколко крачки напред и се озова в подножието на дюната. Тук звукът бе още по-силен. Либиецът завъртя кинжала и заби острието в пясъка — то не срещна никакво съпротивление. Удари отново и отново на различни места. Извади кинжала и завъртя глава.

Никакъв звук.

Пипалата се появиха точно между краката му и го обгърнаха през кръста. Мъжът размаха ръце и изкрещя ужасен. Замахна с кинжала и стовари острието върху гъвкавите пипала, но без никакъв ефект. Писъкът му замлъкна, когато тялото му потъна под пясъците.

Сетне се възцари тишина.

На около петстотин метра източно от дюната две черни очи бяха наблюдавали цялата случка. Човекът почака още няколко минути, без да откъсва поглед от мястото, където бе потънал либиецът, след това се надигна бавно, пропълзя назад, метна се на своята камила и я насочи към Гиза. Слънцето се отразяваше от масивния пръстен, който мъжът носеше на дясната си ръка, и гравираното там отворено око лъщеше. Ръката с пръстена бе положена върху гривата на камилата, но трепереше толкова силно, че мъжът я вдигна, за да не безпокои животното.

Наближаваше полунощ и по заповед на фараон Хуфу на никого не бе позволено да се приближава до платото Гиза. Не беше никак трудно да се изпълни тази заповед, особено след вчерашното страховито „представление“ в небето. Хуфу и Асим стояха на покрива на храма в подножието на пирамидата. Нощното небе бе ясно и безоблачно. Откакто Хуфу бе прибрал Екскалибур в ножницата, сиянието на червената пирамида на върха на Голямата бе помръкнало.

Щом затвореше очи, Хуфу виждаше черния паяк, който се бе спуснал от небето. Нямаше никаква представа каква е ролята му, но не се съмняваше, че е опасен. Съществата, които го бяха създали и го командваха, със сигурност бяха достатъчно могъщи, за да се сражават с боговете.

— Какво чакаме?

— Когато мечът е в ножницата, колесницата на боговете не може да се приближи до червения камък — обясни Асим, който с мъка подбра най-подходящата дума. — Трябва отново да го извадите, господарю.

Хуфу изтегли меча. Почти веднага червената пирамида засия с вътрешна светлина.

— Сега вече достъпът до камъка е открит.

— За кого? — попита Хуфу. — За колесницата на боговете?

— Виж, господарю — Асим посочи на север.

Нещо се приближаваше в небето. Хуфу напрегна очи и изведнъж осъзна, че това е още един летящ паяк. Само че този имаше форма на обърната чиния и беше златист на цвят.

— Колесницата на боговете! — тържествено обяви Асим.

Летящият предмет премина над тях и увисна над върха на пирамидата. Златистото му сияние се усили и се разшири и постепенно обгърна цялата червена пирамида.

Хуфу отстъпи втрещено назад, когато червената пирамида внезапно се отдели от върха на Голямата и последва златистия диск. Двата предмета плавно се отдалечиха на север.

— Къде отиват?

— На сигурно място, господарю мой. Където Стражът ще е отделен от ключа.

— Защо трябва да са разделени?

— Главният страж ще е в по-голяма безопасност, ако ключът не е при него. — Асим уморено потърка зрящото си око. — Мечът някога е принадлежал на самите богове. Чрез него те са управлявали Стража, а той е властвал над царството.

— И сега какво?

— Прати ли войници да претърсят пустинята за останки от черния паяк, господарю?

— Не откриха нито следа от небесното чудовище. Въпреки това им наредих да доведат тук всички, които са се намирали наблизо по това време.

Асим кимна.

— И тяхната съдба утре ще е като на всички останали.

— Каква, по-точно? — попита Хуфу.

— Господарю, утре трябва да разрушим онова, което твоят народ гради упорито в продължение на двайсет години. — Той вдигна ръка. — Облицовката на пирамидата трябва да бъде свалена.

— Защо?

— Тя изпраща сигнали, господарю, но не доведе боговете, както се надявахме, а техните врагове.

Хуфу отново си спомни за летящия черен паяк и неволно потрепери.

— Ще го направя — заяви той.

Спотаен в тъмните сенки на купчина натрошени камъни, наблюдателят от пустинята бе проследил цялата случка. Той си отбеляза внимателно посоката, в която се бяха отдалечили двата летящи предмета. Въпреки тъмнината извади пергамент и описа вътре всичко с най-големи подробности.

После безшумно се отдалечи към брега на Нил.

Когато се прибра в своята колиба, извади свитъка и провери дали всичко е нанесено правилно. След това нави пергаментовия лист, запечати го с восък и допря до печата пръстена с изображението на окото и пирамидата. Накрая прибра свитъка в един бамбуков калъф, пъхна калъфа под наметалото си, излезе навън и седна на песъчливия бряг да чака изгрева. Беше успял да се изплъзне от войниците на фараона в пустинята по тайни пътища. Беше забелязал сред пленниците и хората от либийския керван, между тях и човека, който бе погълнат в пясъците.

Сега вече можеше да въздъхне облекчено. Беше изпълнил първата част от задачата, която му бе поставила странната жена. Очакваше го нов и изпълнен с още по-интересни събития ден.

На зазоряване жертвите бяха подредени в дълга опашка.

Великият фараон Хуфу, син на цар Шеферу и царица Хетпехерес, владетел на цялото Средно царство, наблюдаваше с безстрастно изражение реката от кръв, която се спускаше надолу по гладката фасада на Голямата пирамида. Седеше на позлатен трон на плоския връх, където доскоро бе разположен Главният страж. Пред него бяха поставени четири жертвени платформи, където се трудеха жреците на Изида.

Асим работеше чевръсто, тъй като го очакваха още няколко хиляди гърла за рязане. Опашката от нещастници с превити рамене се виеше по дървено скеле до самия връх. Асим размахваше Екскалибур, меча на боговете, местеше се от една платформа на друга и посичаше вратовете на обречените. Войниците се грижеха опашката да се движи равномерно. Тук бяха всички работници — дори тези, които само бяха надниквали в пирамидата. След клането единствено Хуфу и Асим щяха да знаят какво се крие вътре.

Щом поредният работник пристъпеше на площадката, двама войници го сграбчваха за ръцете и го притискаха към масата, а един жрец му извиваше главата назад, в очакване към тях да се приближи Асим с Екскалибур. Кръвта, която рукваше от прерязаните шийни артерии, се събираше в един улей, преминаваше през нарочно поставена тръба, и сетне се изливаше върху варовиковото покритие на пирамидата. Три от стените й вече бяха обагрени в кървавочервено и сега потокът бе насочен към четвъртата.

С притъпени от дългогодишен тежък труд умове, заобиколени от въоръжени войници, свикнали да се подчиняват безпрекословно на фараона и боговете, нещастниците търпеливо очакваха отредената им участ. Ако някой от тях се опиташе да избяга, войниците мигом го събаряха, отнасяха го горе и го полагаха на някоя от масите.

Не само работници, инженери и свещеници имаше в редицата, но и пътешественици, уловени предния ден в пустинята. Либиецът, който се бе доближил до пясъчната дюна, също бе тук, окован във вериги заедно със спътниците си от кервана. Когато погледът му попадна върху Екскалибур, покорството му пред неизбежната участ мигом се изпари и той се задърпа назад. Неколцина войници го повлякоха към една от масите, където Асим му преряза гърлото с рязко движение. Ала за негова изненада тялото на либиеца се изви назад и остана изправено, докато от зейналата в гърлото му рана шуртеше кръв. Войниците, които го бяха довлекли, го натиснаха още по-силно, но не можаха да го надвият. С мощен удар либиецът им скърши вратовете. Асим използва този момент и заби острието на меча в корема му.

Нечовешки крясък се изтръгна от устните на либиеца. Позлатеният трон на Хуфу бе само на десетина крачки от тази зловеща сцена. Фараонът извика от ужас, когато от раната на гърдите на либиеца внезапно се показаха няколко сивкаво-черни пипала, които завършваха с по три пръстчета. Тялото продължаваше да се извива назад до неестествен ъгъл, сякаш гръбнакът му се бе превърнал в отпусната струна. Асим замахна с меча и отсече помръдващите пипала. Отрязаната част тупна на земята, сгърчи се и мигом изсъхна, сякаш бе изгорена от силен огън. Останалото се прибра в тялото, което рухна на земята. Едва сега жрецът отстъпи назад, но държеше Екскалибур вдигнат и готов за удар.

— Какво беше това? — попита Хуфу.

Асим прониза още няколко пъти окървавения труп с върха на меча.

— Изгорете трупа — нареди той. — А пепелта разпилейте. — Той се обърна към фараона. — Древният враг, господарю. Дошъл е с птицата, която видяхме вчера.

— Какъв е този враг?

— Това е врагът на боговете и нашият враг.

— Но как е влязъл в човека?

— Нямам представа, господарю. Вчера видението ми каза да го търся по този начин.

— Но как е оцелял? Нали видяхме, че птицата пада в пламъци?

— Това също не зная, господарю, но видението ме предупреди, че може да се появи сред нас. Каза ми да използвам меча, за да го убия.

— Това оръжие наистина е могъщо — замислено поклати глава Хуфу.

— Изковано е, за да служи на абсолютния владетел.

Хуфу кимна, сякаш тази мисъл вече му бе минала през ума. Даваше си сметка, че оръжие с подобна сила крие както необятни възможности, така и страшни опасности.

Асим даде знак на войниците да продължат с прекъснатата работа. Когато и последният работник бе обезглавен, а тялото му — хвърлено от пирамидата и изгорено, и четирите страни на Голямата пирамида бяха облени в кръв. Случката с либиеца не се повтори.

Донхад пресметна, че жертвите на клането върху стените на Голямата пирамида надхвърляха пет хиляди души за по-малко от четири часа. Беше наблюдавала сцената отдалеч с мощен бинокъл и бе видяла всичко. Не за първи път присъстваше на подобни ужасяващи картини, но това не бе притъпило болката й. Тя не откъсна очи от окулярите, когато жрецът приключи и отнесе меча на фараона.

— Какво правят? — попита Гуалкмай, когато войниците започнаха да забиват дървени клинове във варовиковата обвивка на всички места, където имаше цепнатини. Облицовката започна да се рони на големи парчета.

— Разрушават сигнала.

— Сигнала?

— Онова, което привлече тук Гъмжилото — обясни Донхад. — Гладката повърхност, ъгълът, конструкцията — всичко, което отразяваше слънчевата светлина под определен ъгъл.

— А защо въобще е трябвало да построят пирамидата?

— Според уаджета — защото боговете са ги изоставили. — Тя знаеше, че това не е отговор на същината на въпроса му, и затова продължи. — Когато Артад навлезе в системата, първата му работа бе да унищожи предавателя на Марс. Аспасия сигурно е решил да обърне нещата в своя полза, като прати свой сигнал до Аирлианската империя и да стовари цялата вина върху Артад. Идеята как да прати пасивен сигнал му е хрумнала доста отдавна — това е завещаният план. Само че сигналът доведе тук не аирлианците, а Гъмжилото. И сега пирамидата трябва да бъде разрушена.

Тя отново вдигна бинокъла. Тъкмо в този момент фараонът и неговият върховен жрец се спускаха надолу по дървената стълба.

— Господарю, издай заповед никой да не описва събитията от този ден — рече Асим.

— Какво да направя с меча? — попита Хуфу. — Може би трябва да го задържа, в случай че ни нападнат отново?

— Не мечът спря Древния враг, господарю, а Главният страж. Без варовика пирамидата не може да го привлече повторно.

— А защо днес използва меча за да избиеш всичките тези хора? Защо не предпочете ритуалния нож?

— Защото в меча се крие и една друга сила — обясни Асим. — Както сам видя, той е в състояние да убие онова, което се беше спотаило в човешкото тяло — дори ако е безсмъртно.

— Безсмъртно? — повтори Хуфу и се надвеси над него. — Да не би да е пило от Граала?

— Съмнявам се. Въпреки това всички, които са слизали в тунелите, трябва да умрат.

— Не те разбирам.

— Аз също не разбирам много неща, господарю. Правя само каквото ми наредят боговете. Мечът е ключ, който трябва да бъде скрит отново.

— Но защо боговете ни накараха да построим… пирамидата, щом тя доведе тук враговете?

— Боговете се надяваха, че ще повика други богове от небесата. — При повторението на отговора Хуфу почувства отчаяние.

— И сега? — разпери той ръце. — Сега какво ще правя?

— Ти управляваш, господарю.

— А Екскалибур?

— Докато още е в ножницата, аз ще го отнеса долу в един от дуатите, където боговете могат да го открият, ако им потрябва. Ще е нужен и за Главния страж, като се върне.

Хуфу разкопча колана и подаде ножницата на Асим. Жрецът го пое и тръгна към входа на подземията.

— Готов ли е уаджетът? — попита Гуалкмай.

— Предполагам, че е готов — въздъхна Донхад. — Но сигурно му е тежко. Днес изгуби цялото си семейство на стените на пирамидата.

— Е, тогава и ние можем да вървим.

— Ами ако се провали? — поколеба се Донхад.

— Като се провали, ще се провали — отвърна философски Гуалкмай. — Щом никой не събуди аирлианците при такава очевидна заплаха, значи ще спят още дълго. И ние ще постъпим като тях. Тези хора още са далеч от възможността да се разбунтуват. — Той положи ръка на рамото на Донхад. — Не е дошъл моментът.

Асим вървеше по каменния коридор, стиснал в едната си ръка скиптъра, а в другата — Екскалибур. Изведнъж спря, почака една минута, после продължи. На разклонението свърна вдясно, но замръзна на място — пред него стоеше човек.

— Каджи! Знаех, че ще се появиш. Душиш наоколо като плъх.

— По-добре плъх, отколкото роб.

Асим плю презрително в краката му.

— Уаджет. Вие предадохте нашата професия.

Каджи поклати глава.

— Ние сме я предали, така ли? И кого предадохме? „Боговете“, които ни оставиха да се борим сами? Които позволиха да разрушат домовете ни и да избият сънародниците ни? Какво свърши днес? Колцина намериха смъртта си в ръцете ти заради твоите „богове“? Колко още трябва да умрат?

— Ти си Наблюдател — рече Асим. — Нищо не можеш да ми сториш — такива са законите на вашия орден. Махни се от пътя ми.

Каджи стисна зъби.

— Днес изгубих трима братя, шест племенници и двама от тримата си синове. Загинаха на пирамидата.

Асим неволно отстъпи назад.

— Заклел си се само да наблюдаваш.

— Вече не съм Наблюдател. Едничкият ми оцелял син е следващият уаджет. Следващият Наблюдател на Гиза, на Пътищата на Росту.

— Но клетвата остава в сила!

— Нали знаеш, че зад нас стоят Онези, които действат. — Каджи вдигна ръка и разпери пръсти — пръстенът със знака на неговия орден липсваше. — След като отворих вратата към Пътищата, оставих пръстена, за да го намери синът ми.

Това подейства на Асим като пробождане с острие. Жрецът стискаше меча, но не смееше да го извади от ножницата.

— И какво ще спечелиш, ако ме убиеш?

Каджи се разсмя.

— Не си чак толкова важен.

— Тогава защо…

— Екскалибур — рече Каджи. — Той е техен. Той е ключът. Искам го.

— Не можеш да го вземеш! Той принадлежи на боговете.

Каджи огледа осакатеното му тяло.

— Поглеждал ли си се някога? Имаш ли представа какво са направили с теб?

— Такава е цената на моята служба.

— И с каква цел? Какъв е смисълът от тази твоя служба?

— Вечният живот — отвърна Асим. — Правото да пия от Граала.

— Граалът, който ни обещават, откакто свят светува, а още никой не го е получил!

— Все някой ден и това ще стане — рече почти шепнешком Асим. — Ако не с мен, с някои от последователите ми. Но само с тези, които истински вярват.

Каджи отново пристъпи към свещеника. Намираше се в обсега на меча, но Асим не го извади.

— Не ти ли е хрумвало някога, че да пиеш от Граала може да не се окаже чак толкова здравословно?

Асим го погледна втрещен. Имаше вид, сякаш някой току-що му е казал, че небето е червено. Сетне бавно поклати глава.

— Екскалибур — рече Каджи.

Асим се отдръпна.

— Мечът ще бъде прибран на сигурно място.

— Според теб това място сигурно ли е? — Каджи не изчака отговора. — Твоите „богове“ се бият помежду си. И двете страни знаят за Пътищата на Росту. Мечът трябва да бъде скрит някъде другаде — инак днешната трагедия ще се повтори.

— Но Древният враг… — поде Асим.

— Да, Древният враг — кимна Каджи. — Екскалибур трябва да бъде запазен и от него. Видях какво се случи на върха на пирамидата. Но защо смяташ, че само един враг е оцелял?

— Врагът бе унищожен.

— Не можеш да бъдеш сигурен — възрази Каджи. — Гледах как Древният враг проникна в либиеца предния ден в пустинята. Това е много опасен противник. Мечът не бива да остава на това място.

Асим се намръщи.

— Какво знаеш за Древния враг?

Странно изражение пробяга по лицето на Каджи.

— Легендите…

— Откъде знаеше, че трябва да идеш в пустинята? — продължи да настоява Асим. — И защо… — Гласът му секна, защото Каджи се хвърли напред и заби кинжал в гърдите му.

Когато рухна на пода на тунела, Асим вече беше мъртъв. Каджи се наведе, смъкна наметалото на жреца и уви с него мършавото си тяло. Взе Екскалибур и скиптъра и се отправи към повърхността.

Хуфу бе сам на върха на пирамидата. Почти една трета от нейната варовикова облицовка бе свалена. В подножието на гигантската постройка се бяха струпали хора, които отнасяха натрошения камънак, за да го ползват за свои нужди. Щеше да стигне за вдигането на примитивни къщи. Няколко големи каменни блока бяха положени на върха на пирамидата, за да запазят симетрията и да скрият, че доскоро там е имало нещо друго.

Той чу, че стражите подрънкват с оръжията си, и се обърна. Една слаба фигура, загърната в жреческо наметало, се катереше по дървената стълба с очевидно затруднение. Асим се връщаше, стиснал меча в ръка.

— Нали каза, че ще го оставиш под земята? — посрещна го Хуфу. — Размисли ли?

Загърнатият се приближаваше мълчаливо. Хуфу зяпна, когато острието на меча блесна във въздуха и се опря в шията му. Усещаше допира на хладния метал.

— Асим, да не си се побъркал?

Мъжът си смъкна качулката. Беше непознат.

— Кой си ти?

— Човек, като теб. Името ми е Каджи.

Хуфу не отделяше очи от неговите.

— Ще ме убиеш ли?

Каджи игнорира въпроса.

— Асим е мъртъв. Аз го убих.

Хуфу погледна през рамо към пирамидата. Непознатият притисна по-силно меча към шията му. За първи път в живота си Хуфу се почувства безпомощен и смъртен и си даде сметка, че не е богоизбран, а просто човек.

— Той те излъга, защото и него бяха излъгали — рече Каджи.

— За какво ме е излъгал? — попита Хуфу, опитвайки се да отдалечи страшния миг на кончината си. Почти нямаше надежда за спасение, стражите сигурно мислеха, че фараонът обсъжда важни въпроси със своя върховен жрец.

— За боговете. Обещанията им са лъжливи. — Каджи неочаквано дръпна меча назад и го прибра в ножницата под наметалото. — Господарю мой… — Той посочи към пирамидата. — Виж как постъпиха с народа ти в името на боговете. Дали няма да е по-добре, ако тези „богове“ престанат да бъдат част от живота ни? Ще те пощадя, ако ми обещаеш да управляваш като човек и да не ставаш пионка на боговете.

Хуфу преглътна изплашено. Последните събития напълно бяха разбили самочувствието му.

— Да… да… обещавам да го направя…

— Не ти вярвам — прекъсна го Каджи. — Но ако те убия, няма да постигна нищо, а и вече нямаш друг избор, освен да управляваш като човек. По-важното е, че посях в душата ти семето на съмнението. Може би това е всичко, което мога да направя. От това семе някой ден ще порасте независимост. Способност да мислим сами за себе си. Толкова пъти са ни лъгали — богове и жреци. Време е да изковем своя истина.

След тези думи Каджи се обърна и тръгна надолу по стълбата. Докато си пробиваше път през множеството, пазачите почтително му съдействаха, разпознали наметалото на върховния жрец. Каджи успешно имитираше странната походка на Асим, но само докато стигна до храма. Там той ускори ход и бързо стигна до брега на Нил, където в малка лодка го очакваше млад мъж с медальона на Наблюдател.

В средата на лодката здраво бе закрепен дървен сандък с дължина около метър. Младежът вдигна капака и Каджи положи вътре меча с ножницата. После извади навит на руло пергамент — доклада му до щаба на Наблюдателите — и го подаде на младия човек. Лодката се плъзна в нощта и пое по дългия си път, за да достави меча и доклада.

Екскалибур изчезна в тъмнината.