Зона 51: Легендата

19.

529 г.сл.Хр., Англия

Гауейн и Моргана станаха свидетели на най-интересното събитие от хиляди години насам. Тайната среща между Артур и Мордред трябваше да се състои на едно хълмче насред гъста гора в югозападна Англия.

Артур се приближи от север, заобиколен от дванадесетте си най-приближени рицари, между които и Гауейн. До него яздеше Мерлин. С Мордред вървяха само четирима Водачи и Моргана. Изкатериха се на хълма и когато спряха едни срещу други, само два метра деляха Артур от Мордред. И двете свити се скупчиха около господарите си, оглеждайки с нескрита подозрителност противника.

Мордред заговори пръв.

— Ти ли се наричаш Артур?

Другата Сянка кимна, но не отговори.

Мордред изгледа препасания на пояса му меч.

— Виждам, че Екскалибур е у теб. Притежаваш ли и Граала?

Артур не отговори и по устните на Мордред се плъзна зла усмивка.

— Не е у теб, значи. Дочух, че си пратил рицари да го търсят. — Той отмести поглед към Мерлин. — Чух също и за Наблюдателя, който забъркал тази каша.

Артур най-сетне проговори.

— Граалът и мечът трябва да бъдат върнати в Архиварната.

— Тогава защо не го направиш? — попита Мордред.

— Защото ти си тук — отвърна Артур.

— И трябва да се справиш с мен, преди да свършиш онова, което ти е било наредено?

Артур положи ръка върху дръжката на Екскалибур.

— Примирието трябва да бъде запазено.

— Защо?

Артур сбърчи вежди.

— Не те разбирам.

— Защо трябва да го правим? Да се бием помежду си? Да връщаме Граала и ключа в Гиза? С каква цел?

— Защото това е наш дълг — отвърна Артур.

Моргана и Гауейн се спогледаха. И двамата бяха изненадани, че Сенките разговарят така открито пред своите подчинени, но това вероятно бе проява на презрението им към хората.

— Дълг? — повтори Мордред и се изсмя.

Артур го стрелна с поглед.

— Ти си Сянката на оногова, който не изпълни дълга си. Нищо чудно, че си наследил отношението му.

— Аспасия изпълни своя дълг — възрази Мордред. — Артад бе този, който действа прибързано.

— Фактите сочат друго — повдигна рамене Артур.

Мордред махна с ръка.

— Това, което трябва да ни води сега, братко мой, е, че ние с теб не сме Артад и Аспасия. Ние сме само техни Сенки. Според теб как ще постъпят с нас, като изтече Примирието?

— Трябва да изпълним дълга си — повтори Артур.

— А дългът към нас самите?

— Ние не съществуваме. Ние сме само Сенки, готови да служим.

Мордред поклати глава.

— Това ти е втълпено от стража. Но е напълно преодолимо. Бих могъл да ти помогна. А вземем ли Граала, край на превъплъщенията.

Лицето на Артур остана безизразно.

— Зная какво си мислиш — продължи Мордред. — Защото аз, всъщност Аспасия, познава Артад от много отдавна. Служил е под негово командване. Какво ще кажеш да използваме Граала? Артад и Аспасия ще бъдат предупредени от стража и ще тръгнат подире ни, но ние няма да сме тук. Ще вземем кораба-майка и ще напуснем това място. Все някъде сред звездите ще си намерим дом.

— Целта на Примирието от Атлантида — заговори Артур, — бе да не се допусне включване на междузвездни двигатели, за да не разбере Древният враг за присъствието ни тук. Тази планета и хората, които я населяват, принадлежат на нашата империя.

— На „нашата“ империя?

— Ще върнем меча и Граала в Архиварната, където им е мястото.

— Ти си глупак! — ядоса се Мордред. — Машина, също като стража.

— Имаш ли нещо друго да кажеш? — спокойно попита Артур.

— Ти решаваш — отвърна Мордред. — Не го забравяй в мига, когато дойда да те убия.

Артур се обърна и се спусна надолу по хълма, следван от Мерлин и Гауейн. Мордред остана на върха, втренчил поглед в краля. Сетне се извърна рязко и забеляза, че Моргана го наблюдава. Той пришпори коня си надолу и едва не я събори.

Ръката й неволно бе уловила дръжката на кинжала, но в следващия миг осъзна, че погледът му не значи нищо. За него и тя бе като останалите хора — същество без значение, пионка в чужда игра. Арогантност. Ето слабата брънка, която бе позволила на хората от нейната планета да надвият аирлианците. И все пак се разтревожи, че я бе сварил неподготвена.

Моргана последва Мордред надолу по хълма, където го заобиколиха останалите Водачи. Срещата бе приключила безрезултатно. Войната не беше избегната. Тя знаеше, че Гуалкмай вече се готви за предстоящата битка.

Война. Моргана неволно потрепери. Защо винаги се стигаше до кръвопролития?

Африка

„Хищният нокът“ летеше над източното крайбрежие на Африка. В предварително зададения момент от долната му част се отдели една спускателна капсула и „нокътят“ се издигна обратно. Триметровата капсула полетя право надолу, но когато достигна височина двеста метра, в задния й край се разтвориха спирачни панели, наподобяващи цветчета. Капсулата забави падането си и се блъсна в земята с приглушен тътен. Предният й край се отвори и отвътре излезе аирлианец, въоръжен с копие.

Той се отдалечи от капсулата, извади черна сфера и натисна един хексагон. Капсулата започна да се разпада и скоро от нея не остана и следа. Аирлианецът се завъртя бавно, оглеждайки околната местност. Намираше се в центъра на огромен кратер с диаметър над двайсет километра, който се издигаше на около две хиляди и двеста метра над земята. Това бяха останките от единия връх близнак на планината Килиманджаро, вторият се намираше около двеста километра на изток.

Теренът се състоеше предимно от просторни равнини, обрасли с висока трева. В центъра му синееше голямо плитко езеро.

Аирлианецът вдигна черната сфера и надникна с котешките си очи в миниатюрното й екранче. Докато изучаваше информацията, която се изписваше там, изобщо не си даваше сметка, че той самият е обект на наблюдение. Снижаването на „хищния нокът“ и изстрелването на капсулата не бяха останали незабелязани.

Аирлианецът откри онова, което търсеше — върху екранчето заблестя оранжева точка, когато се извърна към езерото. Той тръгна към водата и забеляза, че оранжевата точка става червена и сияе все по-ярко. Точно преди да навлезе в крайбрежните води, огромен воден мехур изплува в средата на езерото. Той спря и вдигна над себе си копието.

От водата изникнаха двама — мъж и жена. Имаха съвсем човешки вид, но и техните очи, като тези на аирлианеца, бяха издължени и червеникави. И двамата държаха копия като неговото. Те излязоха на брега и спряха на около пет метра.

Съществото ги заговори на своя роден език:

— Вие ли сте отговорни за онова, което се случи с Граала и Главния ключ?

— Не — отвърна жената. — Хората са замесени в това. Артад прати своята Сянка да прибере двата предмета.

— Там е и Сянката на Аспасия — рече аирлианецът. — Но никой от тях още не си е изпълнил задачата.

— Защо си тук? — попита го жената.

— За да възстановя нарушеното Примирие, което вие веднъж вече се опитахте да нарушите и да построите предавателя.

— Вече не вярвате ли на вашата Сянка? — попита жената.

— Артад вярва ли на своята?

— Сянката на Артад е само отпечатък — отвърна жената.

Аирлианецът обмисли тази информация.

— И каква е вашата задача?

— Същата като твоята. Да възстановим равновесието.

Невидимо за участниците в този разговор, едно същество наблюдаваше срещата и същевременно се прокрадваше към езерото.

— Бихме могли да работим заедно… — поде аирлианецът, но млъкна, когато забеляза, че жената не го слуша, а с изумление гледа над рамото му.

Аирлианецът се извъртя рязко и животното, което летеше към него, се наниза на острието на копието. Но туловището му продължи напред под инерцията на скока и грамадните му нокти разпориха гърдите на чуждоземеца.

— Ключът… — проговори за първи път мъжът от езерото и посочи с копието си затъкнатия в колана на падналия аирлианец скиптър.

Жената се поколеба. Скиптърът можеше да им осигури достъп до Архиварната. Граалът и Екскалибур не бяха там, но без камъните Граалът оставаше безполезен. Ако вземат ключа и намерят камъните… Разтърси глава, за да прогони тази мисъл. Те бяха Онези, които чакат. Живееха, за да служат на Артад, и очакваха неговото завръщане. И тогава щяха да получат своята награда.

Тя се надвеси над аирлианеца и огледа раната му. Котешките му очи я следяха отблизо. Жената отново се поколеба, сетне протегна ръце и притисна кървящите й краища, опитвайки се да забави изтичащата кръв.

Англия

Докато точеше острието на меча си върху камък, Гауейн не сваляше поглед от шатрата на Артур. Кралят бе останал вътре с Мерлин и още неколцина рицари, за да обсъдят стратегията за следващия ден. Завърналите се съгледвачи докладваха, че армията на Мордред се е изтеглила на юг, от другата страна на тресавището, известно като Камлан.

Една глава се подаде през отвора на шатрата. Парсивал. Най-верният сподвижник на крал Артур.

— Гауейн — подвикна той.

— Да?

— Кралят се нуждае от твоя съвет.

Гауейн приближи шатрата и влезе. Веднага почувства погледа на Мерлин върху себе си.

— Господарю? — обърна се той към Артур.

— Имаш ли предложения за бойния план?

Гауейн изгледа останалите рицари. Никой от тях нямаше никаква представа кой всъщност е Артур. Съдейки по качествата му, оригиналът — Артад — несъмнено бе надарен пълководец, но и отличен водач, който не пропуска да се посъветва с приближените си.

— Сигурно са ви посъветвали да настъпите покрай тресавището и да го използвате за закрила на единия фланг — заговори той.

Артур кимна, без да сваля сините си очи от Гауейн.

— Аз имам друго предложение. Смятам, че ще е най-добре да настъпим срещу вражеския лагер право през тресавището. Мордред е събрал огромен брой рицари. Повечето от тях са с тежки доспехи, по-тежки от нашите. А това не е предимство в тресавището.

Артур го изгледа внимателно, сетне се извърна към своите рицари.

— Това ще направим.

Гауейн не разкри истинската причина за своя избор. Пресеченият терен щеше да доведе до разпокъсване на силите. В създадената суматоха той се надяваше да убие не само Мордред, но и Артур. И което бе най-важно — в тресавището се намираше тайното скривалище на Мерлин.

Обсъждането приключи и рицарите започнаха да се разотиват. Гауейн последва Мерлин навън и го дръпна за ръката.

— Мнозина ще загинат утре. Душата на всеки от тях ще лежи на твоята съвест.

В очите на Мерлин се четеше безмерна мъка.

— Но аз не знаех!

— Сега вече знаеш. Къде е Граалът?

— Скрит е в една пещера недалеч оттук.

— Трябва да го вземеш тази вечер.

— И после?

— Първо да видим накъде ще се обърне битката.

Мордред не поиска съвет от никого за предстоящото сражение. Беше пролял повече кръв на тази планета от всяко друго същество, което някога бе крачило по нея. Не изпитваше никакво уважение към местните пълководци, а към Сянката на Артад, който сега се наричаше крал Артур, питаеше дълбоко презрение. Сигурен бе, че неговият противник ще се допита до своите съветници. Ще говори, ще обсъжда стратегии, ще се колебае. Мордред поклати глава. Беше го виждал — не Сянката, а Аспасия — да постъпва по същия начин и преди.

Той вдигна пръст и един от Водачите дотича и падна на колене, очаквайки заповеди.

— Вземи трима от своите — заповяда Мордред. — Приближи се незабелязано до лагера на противника и дръж под око оногова, когото наричат Мерлин. Ако иде някъде, проследи го.

Водачът не отговори, но нямаше и нужда да го прави. За него подчинението бе неотменна част от съществуването му.

Мерлин спря насред крачка, доловил нечие друго присъствие в тресавището. Около половин дузина фигури в черни наметала изскочиха от мъглата. Той измъкна кинжала, осъзнавайки в същия миг безсмислието на този жест. Водачът на групата вдигна ръка и я обърна към него, така че Мерлин да види пръстена.

— Наблюдатели — въздъхна той с облекчение.

Мъжът кимна.

— Повикаха ни, за да ти помогнем.

— Последвайте ме.

Групата се насочи към сърцевината на тресавището, без да подозира, че е следена.

Бледото сияние на лъжливата зора, която предхождаше истинската, озари небето. Гауейн отправи поглед към тъмната линия на дърветата по границата на тресавището. Подухна ветрец и довя със себе си миризма на разложение.

Гауейн неволно потрепери.