Зона 51: Носферату

15.

Москва

На Петров му бяха необходими само три телефонни разговора, за да събере цялата информация за Пашенка, от която имаше нужда. След около час вече разполагаше с пълно досие, включително и с фотография на обекта. Като високопоставен служител във ФСБ Пашенка бе спечелил повече пари от продажба на информация на мафията, отколкото от държавната си заплата. Дори на няколко пъти бе взаимодействал с някои от подчинените в организацията на Адрик.

Имаше обаче и още нещо, което караше Петров да мисли, че този път се е натъкнал на следа, далеч по-скъпоценна от каквато и да било сума пари.

Настанен в задната част на един микробус, паркиран в отсрещния край на площад „Лубянка“, Петров чакаше търпеливо. Според осведомителите му Пашенка излизаше от работа в 16:00 часа, пресичаше площада и влизаше в бара на първия етаж на магазин „Мир“. Подобна безгрижност в действията говореше, че Пашенка отдавна е забравил подготовката си и дори не предполага, че някой може да се заинтересува от него. И днес, точно в 16:02 Пашенка се появи на вратите на сградата и прекоси площада. Беше облечен в скъп костюм, надхвърлящ далеч възможностите на един държавен служител, пък дори и от ФСБ. Но добре скроените дрехи не можеха да скрият напълнялото му и позакръглено тяло. Очите му бяха зачервени, сигурен белег, че пие повече, но в тях се четеше и стаена страст да властва и да причинява болка.

— Тръгвай! — нареди Петров в микрофона на седналия отпред шофьор. Отзад имаше още двама души, неговите най-верни помощници, и двамата облечени в черни дрехи, под които носеха бронирани жилетки. В мига, когато микробусът се изравни с тротоара, те нахлузиха на главите си черни шапки.

Петров се облегна на вратата, стиснал в ръката си пистолет. Бяха го правили много пъти и не очакваше неприятности, но човек с неговата професия трябваше винаги да е нащрек. Микробусът забави скоростта си до нормален човешки ход и помощниците на Петров отвориха другата врата. Единият от тях скочи зад Пашенка и го мушна с електрическа палка, пращайки мощен заряд в тялото му, а вторият постави примка на шията му и я стегна отзад.

Двамата мъже повдигнаха едновременно отпуснатото туловище на Пашенка и го напъхаха в микробуса. Вратата се хлопна и шофьорът даде газ. Десет секунди по-късно вече напускаха площада от противоположната страна. На тротоара зад тях стояха неколцина стреснати минувачи, но докато се сетят да вдигнат тревога, микробусът се бе изгубил от погледите им.

Петров огледа Пашенка, а един от помощниците му извади спринцовка и му инжектира силен мускулен релаксант, който щеше да го обездвижи за няколко часа, без да го лишава от способността да диша и да говори, както и да изпитва болка.

Пашенка премигна с очи, показвайки, че действието на електрическия заряд започва да се изчерпва, и се огледа замаяно. Докато пристигнат в склада, където Петров бе разположил своя щаб, пленникът вече бе напълно в съзнание и дори помръдваше леко с крайници.

— Правите голяма грешка — заговори той. — Аз съм висш офицер от ФСБ.

— Ако отговаряш искрено на въпросите ми, ще те оставя да живееш — каза му Петров. — Излъжеш ли, дори само веднъж за нещо дребно — никой вече няма да те види.

Той даде знак на помощниците си, които вдигнаха Пашенка и го отнесоха до едно тежко дървено кресло, завинтено за пода. Хвърлиха го на креслото и го завързаха здраво през ръцете, краката и гърдите.

Пашенка огледа обстановката, като не пропусна да отбележи въоръжената охрана и модерното оборудване.

— За кого работиш?

— Казах ти, че аз ще задавам въпросите.

— ФСБ ще ме търси. Имам среща след…

Петров премести стола си срещу Пашенка и седна.

— От ФСБ наистина ще те търсят, но сигурно ще признаеш, че няма да им липсваш кой знае колко. Нямаш друг шанс, освен да отговаряш на въпросите ми.

— Какво трябва да ти кажа?

— Какво знаеш за Адрик?

Пашенка пребледня. Брадичката му започна да трепери. Той преглътна мъчително, преди да отговори.

— Адрик е много опасен човек. Никога не съм го виждал, но така се говори. Свързан е с организираната престъпност, но има и свой бизнес.

— Мога и сам да чета вестници — прекъсна го Петров. — Искам да знам какво пише за него в секретното досие във ФСБ.

— И да е имало такова досие, най-вероятно е било унищожено.

— Защо?

— Намираше се в Четвърти отдел.

Макар да бе дългогодишен служител на КГБ, Петров никога не бе чувал за Четвърти отдел.

— Какъв е този Четвърти отдел?

— Искаш да кажеш, какъв беше — поправи го Пашенка. — Беше подразделение на КГБ, после и на ФСБ, и се занимаваше с извънземните.

— Беше, значи. И какво е станало с него?

— Щабът му се намираше в един подземен бункер на остров Нова земя. По време на войната е бил атакуван и унищожен от извънземните.

— И защо досието на Адрик е било в Четвърти отдел?

— Подозираха, че е бил от Онези, които чакат. Получовек-полуаирлианец, клонинг, който работи за Артад.

Петров си спомни тъмната канцелария, в която се бе срещнал със своя шеф. Бялата му кожа. Слуховете.

— Пак използва минало време. Сега не е ли?

— Не. Сега е друг.

— Какъв?

— Нежив.

— И какво означава това? — наклони се заинтригувано Петров.

— Нямаме представа — призна Пашенка. — Всичко, което знаем, е, че живее много дълго време благодарение на достъпа до някаква извънземна технология или биохимичен материал от пришълците. Някои смятат, че е полуаирлианец. Първото му досие е още от времето на Сталин, но има сведения за него и от времето на царете. Дори се смяташе, че може да е бил един от тях — Иван Грозни. Истината е, че никой няма представа за възрастта му.

Петров неочаквано смени темата.

— Разкажи ми за тунелите под Кремъл. Искам да знам повече за тях.

Пашенка премигна.

— Там са архивите, за които аз отговарям.

— Има ли някакво помещение, където държите кръв? Същата тази кръв, която е била взета от германците в края на Втората световна война.

Пашенка се подвоуми. Петров изтегли назад ударника на пистолета.

— Да — кимна Пашенка. — Има една стая, където се съхранява кръвта.

— Тази вечер ще ме отведеш там.

Еверест

— Никога досега не бях виждал нещо подобно. — Едва Намче произнесе тези думи и свирепият вятър ги откъсна от устните му и ги отнесе към пропастта вдясно от тях. Намче побърза да си нахлузи шапката, за да скрие и последните сантиметри гола кожа от природните стихии. Тай очевидно се задъхваше. Превит надве, китаецът разглеждаше замръзналите алпинистки дрехи, които стърчаха от ледената покривка. Фактът, че в дрехите нямаше и следа от вкочанен труп, бе накарал Намче да подхвърли тази забележка.

Намче досега бе откривал много трупове в планината. Практически невъзможно бе те да бъдат смъкнати обратно и затова най-често другарите им ги покриваха с камъни. Постоянно ниските температури съхраняваха напълно телата, но не такъв бе случаят тук.

Намче насочи поглед на югозапад, към Еверест. Над върха се виеше снежна опашка, но не беше твърде дълга, вероятно скоростта на вятъра бе между трийсет и петдесет километра в час. Призори хеликоптерът ги бе оставил на височина 5600 метра. Последните неколкостотин метра двигателите ревяха отчаяно, опитвайки се да се преборят с разредения въздух.

Тай се изправи и проследи погледа на Намче.

— Трябва да намерим и другите двама.

— А ако и те изглеждат така?

— Значи сме се провалили.

Намче се намръщи.

— Като те гледам, няма да стигнеш много надалеч.

Китаецът бръкна в якето си и извади дървена манерка. Отви капачката, опря гърлото в устните си и пресуши съдържанието на един дъх. Намче остана изумен, когато забеляза, че от ъгълчето на устните му се стича капка кръв. Тай въздъхна дълбоко, почака няколко секунди и кимна удовлетворен.

— Сега вече ще стигна.

Шерпът премести любопитен поглед към огромната раница на гърба му. Не знаеше какво има вътре, но беше достатъчно обемиста и завързаните от двете й страни пластмасови тръби силно затрудняваха катеренето. На няколко пъти тръбите се заплитаха в осигурителното въже.

Това не беше негов проблем. Намче се извърна срещу вятъра и дръпна въжето, с което бяха завързани.

— Тръгвай след мен.

Въздушното пространство над Атлантическия океан

Носферату бе единственият пътник в кабината на реактивния самолет. Веднага щом влезе, той спусна щорите и изгаси осветлението. Въпреки тъмнината можеше да чете без затруднение доклада, който бе получил от своята група в Щатите. Бяха готови да действат веднага щом се приземи.

Американците бяха изровили по-голямата част от подземния комплекс в Дълси, но после работата им бе прекратена заради избухването на Третата световна война. Според доклада там бе разположена охрана — един пехотен взвод, но изглежда нищо друго нямаше да му попречи да изпълни замисленото.

Беше получил също така доклади от Тиан Дао Лин и Адрик. Двамата все още действаха по своите задачи, засега всичко вървеше според плана.

Носферату почувства, че възбудата му нараства. След толкова хиляди години чакане най-сетне бе на една крачка от успеха. Скоро Некхбет отново щеше да застане до него. И двамата щяха да бъдат безсмъртни.

Носферату забеляза, че ръцете му потреперват едва забележимо. Премигна, усещайки нещо в очите си, и когато ги изтри, по пръстите му остана червено петно. Осъзна, че плаче с кървави сълзи.

Москва

Петров бе разпоредил неговата щурмова група да се настани в три микробуса с необходимите обозначения, които ги причисляваха към отряда за специално предназначение. Това щеше да им осигури ненамеса от страна на милицията и други силови структури. Петров обичаше да използва бюрокрацията срещу самата нея. Минаха по един от мостовете над Москва река и спряха в подножието на Кремъл.

— Тук е — потвърди Пашенка.

Петров се огледа. В късния нощен час улиците, заобикалящи Кремъл, бяха съвсем пусти. Петров постави микроскопичната слушалка в ухото си и нагласи микрофона. Провери връзката и получи потвърждение от дванайсетте членове на групата.

Беше облякъл черни дрехи, под които носеше също черна кевларова бронирана жилетка. Въоръжението му се състоеше от АК-74, усъвършенстван вариант на легендарния автомат „Калашников“-47, който притежаваше по-висока начална скорост и по-малък калибър — 5,45 мм. Би предпочел нещо друго, например германския НК-95, но нали трябваше да се представят за отряд със специално предназначение, а там основното оръжие бе АК-74.

— Да вървим.

Той избута Пашенка отпред и двамата скочиха на паважа. Четирима от хората му поеха нагоре по хълма, като държаха под прицел всички посоки с оръжията си. Двама заеха позиция на фланговете, другите четирима останаха отзад. Шофьорите не напуснаха кабините, готови да извадят оръжие, в случай че някой бъде така глупав да се поинтересува какво търсят толкова късно през нощта на една от улиците край Кремъл.

Стигнаха до голяма метална врата в крепостната стена. Петров даде знак на двама от хората си, въоръжени със снайпери с нощни мерници, да застанат отстрани на вратата. Пашенка извади от джоба си карта, мушна я в процепа, въведе необходимия код и вратата се отмести, разкривайки неосветено стълбище. Петров вдигна ръка в мига, когато Пашенка понечи да влезе. Чукна се по слепоочието и спусна пред очите си прибора за нощно виждане. Останалите последваха примера му. След това вдигна два пръста и двама от хората му тръгнаха напред.

— Чисто до следващата врата — чу скоро след това докладите им. — Заключена и снабдена с ретинов скенер.

Петров побутна Пашенка към стълбището и останалите ги последваха. На тавана бяха монтирани флуоресцентни лампи, които бяха изгасени. Стигнаха още една метална врата. Пашенка се надвеси над ретиновия скенер, от който блесна тънък лазерен лъч и освети очите му. Петров си помисли, че наличието на толкова модерна техника може да означава само, че са на прав път. Дори в „Лубянка“ все още разчитаха на пропуски с печати и снимки, сверявани от възрастен полуграмотен портиер.

И тази метална врата се отмести, а зад нея се показа коридор, който се спускаше надолу. Подът и стените бяха боядисани в сиво. Петров повдигна прибора за нощно виждане, тъй като коридорът бе осветен, макар и от мъждукащи лампи. Веднага щом и последният член на групата прекрачи прага, Пашенка се обърна и понечи да затвори вратата.

— Не — спря го Петров. — Никога не затваряй пътя за отстъпление. — Нареди на двама от хората си да останат на пост и погледна коридора. Вървеше направо, докъдето му стигаше погледът. От документите, които му бе оставил Кокол, Петров узна, че първият тунел под Кремъл бил прокопан още по време на царизма като път за бягство в случай на опасност. Сигурно неведнъж се е налагало да го използват, помисли си Петров и даде знак да тръгнат напред. Пашенка крачеше до него.

Кокол му бе разказал, че по време на Втората световна война по нареждане на Сталин изкопали голямо бомбоубежище под Кремъл. Имало и други бункери, свързани с учрежденията отгоре. Всички те обаче били проектирани да издържат на въздушни атаки на немските „щуки“, а не на директен ядрен удар. Ето защо през петдесетте и шейсетте били прокопани нови, още по-дълбоки тунели и убежища. Никой не си помислил, че ако наистина започне ядрена война, оцелелите няма да има кого да управляват.

Пашенка спря пред една странична врата.

— Сега сме под двореца.

— На каква дълбочина? — попита Петров.

— Около осемдесет метра — Пашенка отвори вратата. Тунелът зад нея бе стар и по-нисък. От тавана капеше вода, голи крушки бяха свързани с разръфан кабел, закован със закривени пирони.

Изминаха около стотина метра и стигнаха нова врата. За разлика от предишната тази бе дървена, с метална обшивка. Петров забеляза миниатюрна камера, монтирана над вратата.

— Кой ни гледа?

— Един от хората ми — отвърна Пашенка.

— Не ми каза за това — Петров даде знак на хората си да бъдат готови.

— Той е мой доверен човек. Надявам се само да са приключили с ремонта.

Петров поклати глава. В днешно време в Русия нямаше такова понятие като доверен човек.

— Какъв ремонт?

— Дъното на асансьорната шахта и тунелът до него бяха разрушени наскоро при предателско нападение.

Пашенка помаха пред камерата и вратата се отвори с изщракване.

Двама от хората на Петров изтичаха напред и огледаха района. Петров изтика Пашенка пред себе си и опря автомата в гърба му. Пред тях имаше бронирано стъкло, което разделяше стаята на две. Вдясно бе монтирана врата, също от бронирано стъкло. От другата страна, зад поредица от монитори, седеше млад мъж. В ръката си държеше автомат.

— Кои са тези хора, другарю? — извика той на Пашенка.

— Четвърти отдел — отвърна Пашенка. — Имат разрешение.

— Мога ли да видя документите им?

Пашенка пристъпи към вратата.

— Няма нужда да ги искаш. По заповед на председателя. На моя отговорност.

Мъжът сви рамене.

— Не знаех, че са възстановили Четвърти отдел, но нищо чудно. — Той натисна едно копче и вратата се отмести. Пашенка прекрачи прага, следван от Петров.

— Поправиха ли асансьора?

— Тъй вярно.

— Тунелът към дъното?

— Изчистен е от останките. Може да се минава.

— Добре — кимна Пашенка и извади ключ, завързан на верижка. Мъжът последва примера му. Двамата застанаха от противоположните страни на метална кутия и пъхнаха вътре ключовете си. Пашенка преброи до три и завъртя ключа.

Стоманените врати в дъното на стаята се отместиха и зад тях се показа голям товарен асансьор. Пашенка се качи пръв, Петров го последва, но преди това даде знак на двама от хората си да останат на пост. Останалите се присъединиха към тях.

Кабината се разклати и потегли надолу.

— На каква дълбочина ще се спуснем? — попита Петров.

— На осемстотин метра.

— Там ли са архивите?

Пашенка поклати глава.

— Не. Те са много по-надълбоко. Това е едва първата стъпка.

Асансьорът се разтърси и спря. Вратите се разтвориха шумно. Пред тях се разкри тъмен коридор, осветен от няколко крушки. Покрай стената се виждаха купчини от отломки.

— Кой се е опитвал да проникне? — полюбопитства Петров.

— Онези, които чакат.

Петров бе чувал за тях.

— И защо са им притрябвали архивите?

— Не зная — сви рамене Пашенка. — Моят началник Льончика тръгна с тях и беше убит. По същото време един агент на Четвърти отдел на име Яков, който бе придружен от някакъв американец, успя да избяга и отнесе нещо със себе си.

Петров знаеше за Яков от новините.

— Това същият Яков ли е, който отлетя за Марс и помогна да бъдат победени пришълците?

— Същият. — Стигнаха едно кръстовище, Пашенка се огледа и посочи надясно. — От тук.

Петров бе изкушен от идеята да застреля Пашенка и да продължи сам, но се опасяваше, че пленникът може да им потрябва и по-нататък. Вървяха още известно време на същото ниво, после излязоха в по-широк тунел, който извиваше и постепенно се спускаше надолу. След като остави още един от хората си на разклонението, Петров продължи нататък.

Откъм вътрешната стена на тунела на равни интервали се отваряха вентилационни шахти. Петров предполагаше, че съществува една централна вертикална шахта, която снабдява с пресен въздух долните нива. Пашенка броеше на глас и спря внезапно пред първата врата отдясно. Петров прецени, че са изминали около километър и половина по извития коридор.

— Това е — обяви Пашенка. Сетне изруга.

Петров надникна над рамото му и веднага разбра причината. Краищата на вратата бяха заварени.

Петров извика на един от мъжете си, той смъкна раницата и извади отвътре портативен оксижен. Блясъкът на горелката озари мрачния коридор.

Беззвучната аларма вдигна на крак цяло отделение войници, които изтичаха в двора на Кремъл и се строиха на малкия плац, където вече ги очакваше техният началник и един полковник от ФСБ. Полковникът бе в пълно бойно снаряжение, сякаш бе очаквал тревогата.

Полковник Кокол бе мъж на възраст, но все още в добро здраве. Бастунът, който бе използвал при посещението си при Петров, бе изчезнал, нямаше и следа от накуцването.

— Какво има, другарю полковник? — попита го капитанът, докато си закопчаваше куртката.

— Нарушители в тунелите, капитане.

— Къде?

— Задействали са алармата на Шесто ниво, Осма секция.

— Какво се помещава там?

— Старите архиви на КГБ.

— Странно — промърмори капитанът. — Как не са се натъкнали на по-горните алармени системи?

— Сигурно някой ги е пуснал — обясни Кокол. — Вчера от площада пред „Лубянка“ е бил отвлечен наш колега. Той имаше достъп до архивите.

— Защо мислите, че той е долу?

Полковник Кокол се усмихна. После извади малък уред и го показа на капитана. На миниатюрното екранче блещукаше зелена точка, а до нея се местеха цифри. Точката бе почти в центъра.

— Сложили сте му „бръмбар“?

Кокол кимна.

— Очаквах да се случи нещо подобно. Виждам, че са се преместили, откакто са задействали алармата. — Той посочи надолу. — Сега са точно под нас, но на дълбочина осемстотин метра.

Капитанът се извърна и махна към една широка тръба, която стърчеше на около три метра над земята.

— Това е главната вентилационна шахта на кремълските подземия. Спуска се право надолу на дълбочина от две хиляди метра.

— Ще ни е нужно ужасно дълго въже, за да се спуснем чак долу — отбеляза Кокол, докато се приближаваше към шахтата. Няколко войници вече сваляха решетъчния капак. Друг отваряше метален сандък, зазидан за бетонната площадка.

— Помислено е за това — в случай че се наложи максимално бързо спускане до дъното при изключено електрозахранване. Тогава асансьорите ще спрат, а слизането по стълбите ще отнеме много време.

Войниците махнаха и последния капак. От вътрешната страна на шахтата блеснаха две лъскави тръби, прикрепени към стените. Капитанът се приближи до сандъка и извади отвътре две странни устройства. Имаха дръжки и презрамки, които се стягаха на китките. От външната си страна представляваха скоби, които пасваха точно на размера на тръбите и можеха да се затягат и отпускат с помощта на специални плочки.

— Казват се чумари — обясни капитанът, докато си ги поставяше. Особено внимателно затегна презрамките. Полковник Кокол се поколеба, сетне вдигна втория чифт.

Двамата се приближиха към шахтата и погледнаха надолу. На всеки петдесетина стъпки светеше по една самотна крушка.

— С радост ще направя път на старшия офицер — подметна насмешливо капитанът.

Кокол се подсмихна.

— Готов съм да се поуча от по-големия ви опит, капитане. Ако обичате.

Капитанът се засмя и пристъпи на малката платформа. Постави чумарите на тръбата и леко ги натисна, като притискаше с пръсти плочките. Погледна Кокол, но усмивката бе изчезнала и лицето му изглеждаше мрачно и напрегнато. Полковникът кимна.

Капитанът отпусна внимателно скобите и започна да се спуска надолу по тръбата.

Петров си погледна часовника, но се постара да не издава нетърпението си. По-бързо не можеше да стане. Пламъкът на оксижена пълзеше по нажежения метал.

— Готово — докладва войникът.

Други двама войници се заеха да отварят вратата, която всъщност представляваше голям метален диск, с диаметър около два метра, прикрепен на две хидравлични рамена. Отместиха го встрани. Зад него цареше мрак. Петров отново си нагласи прибора за нощно виждане. Изчака, докато сензорите се настроят, после надникна внимателно вътре. Помещението бе толкова голямо, че отсрещният му край не можеше да се види. Петров ококори очи, когато разпозна вертикалните предмети, които изпълваха помещението — бяха закрепени за земята колове с набити човешки тела.

— Почакайте тук — нареди той и прекрачи прага. Имаше стотици мумифицирани човешки трупове, които висяха върху пронизалите ги заострени колове. Точно пред него, само на няколко крачки по-навътре, в земята бе вкопано дървено кресло. Кожените каиши, прикрепени за дръжките и краката на креслото, подсказваха, че тези, които са сядали в него, са го правели против волята си. Когато повдигна глава, Петров откри, че върху тавана са монтирани железни релси и от тях висят вериги. Очевидно това бе начинът, по който бяха местили телата върху коловете.

Петров бе виждал много ужасни неща през живота си. Не му беше никак трудно да си представи какво е ставало тук. Жертвата е била разпитвана в креслото, обърната към труповете, някои от които вероятно все още живи и гърчещи се върху коловете, за да може да си представи по-добре каква съдба я очаква, ако откаже да сътрудничи. Петров предполагаше, че повечето са се съгласявали да отговарят на въпросите и дори са измисляли отговорите, само и само да отърват кожата. Независимо от това изглежда всички са завършвали по един и същ начин — повдигали са ги на веригите и после са ги спускали върху поредния кол.

Колко време е продължавало това? Той погледна към най-близкия труп. Кожата бе изпъната и съсухрена, тялото сгърчено, мумифицирано, сякаш изцедено до последна капка кръв.

Петров изведнъж си спомни, че е дошъл тук тъкмо заради кръвта.

Направи още няколко крачки и спря до креслото. Зад него имаше нещо, което не бе видял в началото. Голяма дървена количка с метален прибор отгоре и стъкленица на долния рафт. Гумени маркучи свързваха прибора със стъкленицата. Изминаха няколко секунди, преди да се сети, че приборът е някакъв вид помпа. На горния рафт имаше още маркучи, а също банки и дебели игли. Надписите върху стъклениците бяха на немски, а отстрани на количката бе щампован пречупен кръст.

Нямаше никакво съмнение за предназначението на този прибор — да изсмуква кръвта на жертвата.

Но къде беше складирана кръвта?

— Влизайте! — извика през рамо Петров. Хората му го последваха. Нямаше никакъв коментар, но това се дължеше единствено на добрата им подготовка.

— Трябва да намерим хранилището за кръв — нареди Петров. — Претърсете стаята.

Мъжете се разпръснаха.

— Стигнахме ли вече? — попита шепнешком полковник Кокол. Ръцете го боляха от постоянното притискане на скобите.

— Близо сме — капитанът погледна проследяващия прибор, окачен на шията му.

На равни разстояния, приблизително на всеки десетина метра, минаваха покрай хоризонтални вентилационни отвори, запречени от ръждясали решетки.

— Не е ли време да излезем от шахтата?

Капитанът вдигна очи от прибора и кимна. Кокол изпъна крака, закачи се за входа на хоризонталния отвор, завъртя се и се пъхна в него, като същевременно смъкна ръкохватките на скобите, разтваряйки каишките със зъби. Капитанът го последва. Със съвместни усилия двамата откачиха решетката. Кокол пъхна глава, не видя нищо и се промъкна през отвора. Капитанът бе два пъти по-едър от него и не успя да промуши раменете си, колкото и да се опитваше. Докато го чакаше, Кокол завъртя глава, дочул шум от далечни гласове.

— Има някой под нас — прошепна той.

— Не мога да се пъхна — промърмори капитанът.

— Сигурно на дъното има сервизен вход — отвърна също шепнешком Кокол. — Слез там — едва ли остава много. Ще се качиш по стълбището. Аз ще те чакам тук.

Капитанът се ослуша и погледна нагоре.

— Хората ми слизат след нас — рече той. — Не предприемайте нищо без подкрепление.

— Естествено — бе отговорът на Кокол.

Капитанът отново постави скобите върху тръбата и продължи да се спуска надолу. Кокол извади автомата, провери предпазителя и зачака.

Скоро ги намериха — шестнайсет дървени сандъка, натоварени на количка, подобна на тази с помпата. Сандъците също бяха щамповани с пречупени кръстове. С ножа си Петров отвори един от тях. Сгушени в меката слама, вътре бяха подредени банки, същите като тези, които бе видял на долния рафт на първата количка. Само че пълни с тъмночервена течност. Петров не се съмняваше, че е кръв.

Той нареди на хората си да изтикат количката отвън.

Кокол чу отдалеч скърцането на несмазваните от доста време колела. Звукът се приближаваше. Изведнъж зад него долетя сподавена ругатня. Един войник се опитваше да се пъхне през отвора.

Кокол му даде знак да пази пълна тишина, сетне отново насочи вниманието си към тунела. Скърцането се приближаваше, но той не можеше да си представи какво го причинява. За всеки случай зае позиция за стрелба, като приклекна и се подпря на коляно.

Войникът най-сетне успя да се промуши през отвора и веднага го последва още един. Кокол не сваляше поглед от завоя на тунела. Само след няколко секунди се появи непознат мъж в черна униформа. Кокол се прицели, но в същия миг войникът зад него извика на непознатия да хвърли оръжието.

Мъжът не изпълни заповедта, вместо това се опита да вдигне автомата и Кокол натисна спусъка два пъти. Първият куршум разкървави бузата на непознатия, вторият попадна точно между очите, отхвърляйки назад вече безжизненото тяло.

Отговорът бе незабавен и съкрушителен. Няколко автомата откриха едновременно стрелба, засипвайки тунела и отвора на шахтата с куршуми, които рикошираха във всички посоки. Един от тях удари войника, който се опитваше да се пъхна през отвора, и го уби на място, а трупът му запречи единствения вход. Кокол се просна на земята и пусна няколко кратки откоса, макар да не виждаше целта — предполагаше, че рикошетите ще свършат същата работа от другата страна.

До него някой въздъхна дълбоко и мъчително — като ударен в гърдите, който изпуска последния си дъх. Полковникът се огледа — вторият войник се бе превил, а от раната в мишницата му, незащитена от бронираната жилетка, шуртеше кръв.

Кокол се претърколи два пъти, прикри се зад тялото на убития войник и положи автомата върху него. Още няколко куршума разтърсиха трупа и Кокол отвърна с премерени изстрели, като броеше наум патроните. Натисна копчето за освобождаване на магазина в мига, когато пусна последния. Пълнителят изтрака на пода и той презареди мигновено, спестявайки ценни секунди.

Къде, по дяволите, се бавеше капитанът? Изстрелите под него утихнаха, сега оттам се чуваха само гласове. Нима противникът отстъпваше? Или се прегрупираше?

Отговорът дойде почти незабавно. Три ръчни гранати просвистяха във въздуха. Полковникът се мушна под трупа на убития войник в мига, когато първата падна недалеч от него. Ударната вълна го блъсна, последвана от още две, но трупът успя да погълне шрапнелите. Последната от трите вълни отметна главата на Кокол към стената и той изгуби съзнание.

Петров собственоръчно отнесе сандъка с кръвта в микробуса, докато войниците му задържаха с огъня си кремълската охрана. Шофьорът потегли незабавно, а Петров натисна дистанционното, взривявайки две от собствените си коли, които преградиха пътя на преследващите ги милиционерски машини.

Беше се сдобил с кръвта. Въпросът сега бе какво да прави с нея. Не беше сигурен дали трябва да я предава на Адрик — не и преди да поиска увеличение на заплащането.