Зона 51: Носферату

14.

Москва

Пожълтели архитектурни планове покриваха масата в средата на стария склад. Някои от тях датираха отпреди повече от сто години, когато царете все още са управлявали в Кремъл. Други бяха от периода между 1939 и 1945 г., по времето на трескавите изкопни работи, свързани с войната и фашисткото нашествие. Повечето обаче бяха от периода на Студената война, над четирийсет години, през които тунелите се бяха вкопавали все по-надълбоко под руската столица, в отговор на нарастващата мощ и постоянната заплаха от американски ядрени удари.

Петров се ровеше из плановете, изучаваше ги внимателно, водеше си бележки и не се отказваше от търсенето на една-единствена стая, която — поне засега — съществуваше само в слуховете. Говореше се, че в нея КГБ държал голямо количество кръв, иззета от тайна квартира на СС в самия край на войната.

Складът бе заобиколен от часовои, бивши спецназовци, действащи под командването на Петров и наслаждаващи се на плодовете на капитализма, които им осигуряваше руската мафия. Освен че притежаваше съвсем легален бизнес, Адрик бе известен и с връзките си с руските престъпни босове. Петров не можеше да си обясни защо неговият началник упорства да се възползва от помощта на мафията, след като разполагаше с напълно законни средства за печалба, но знаеше добре, че не се намира в позиция да задава въпроси. Адрик беше и си оставаше загадка, още по-странното бе, че го познаваха добре хора от най-различни поколения. Дори ветераните от войната го помнеха и описваха по същия начин, по който изглеждаше сега. Сякаш въобще не старееше.

Петров, разбира се, бе чул и най-различни слухове за своя шеф. Че Адрик никога не излизал през деня. Че всяка седмица му водели млади момичета, които никой не виждал след това. Шепнеха, че били девици и че преди това им вземали кръв за медицински изследвания. Петров не обръщаше внимание на тези слухове. За него бе важно да му плащат добре за работата и че Адрик очевидно разполага с достатъчно сила, за да държи мафията и правителството настрана от своите дела.

Един от пазачите извика, че някой се приближава към склада, сетне спря новодошлия и го обискира за оръжия и експлозиви. Петров вдигна глава от старата карта, на която се виждаха тунелите, свързващи Кремъл с „Лубянка“, и погледна към посетителя. Беше старец и накуцваше при всяка крачка. Носеше олющена кожена чанта, която постави на масата пред Петров.

— Казвам се Кокол — представи се старецът. — Твоят шеф ме праща да ти помагам.

Кокол отвори чантата и извади отвътре снопче документи. Бяха обвити с някакъв странен материал, а листата вътре бяха изписани на ръка. За изненада на Петров върху някои от документите се виждаше пречупен кръст. Старецът забеляза реакцията му.

— Взех ги в края на Великата отечествена война от един бункер под канцлерството в Берлин. — Той посочи с отвращение обвивката. — Направена е от човешка кожа. От лагерите. Тези гадове…

Сетне прелисти една от тетрадките.

— Това са медицински доклади на фашистки доктори. Вършели са неща, дето в нормално време никой не би им позволил. Поставяли са голи нещастници във вани с вода и са понижавали постепенно температурата, за да проучат как ще реагира човешкото тяло и колко време ще измине до настъпването на смъртта. Това са най-точните наблюдения върху хипотермията, извършвани от учени досега. Но има и други интересни изследвания — Кокол направи театрална пауза. — С кръв например. Това, от което се интересува твоят господар.

Петров се намръщи заради употребената дума.

— Адрик, да. Познавам го още от войната. Погледни ме и си го представи. По онова време той си беше съвсем същият. Не е остарял и с един ден. Какво според теб може да означава това?

— Не е моя работа — отвърна Петров.

— Ти работиш за него — възрази Кокол. — Щом не е твоя работа що за странно създание е господарят ти, тогава какво те интересува?

— Защо го наричаш създание?

Кокол въздъхна.

— След всичко, което се случи през последните години, тези пришълци и прочее, време е ние, хората, да прогледнем.

— Адрик е… — поде Петров, но Кокол вдигна ръка и го накара да млъкне.

— Адрик не е човек — отсече той. — Може да прилича на човек, но със сигурност не е.

— Кой… какво е тогава?

Старецът посочи един документ пред него.

— Какъвто и да е, сега му е притрябвала кръвта, която са събирали нацистите през време на Втората световна война. Според този документ техните доктори са подлагали на лабораторен анализ кръвта на всички затворници в лагерите.

— И какво са търсели?

— Един особен щам. Вършели са го по нареждане на високопоставен служител на нацистката партия и стар член на СС. В заповедта се е казвало, че трябва да се съсредоточат върху хора с червеникава коса и бледа кожа, които да са във видимо добро здраве. Събраното се е пращало в Бавария, в един замък край Февелсбург, където се събирал каймакът на СС. — Кокол прелисти още няколко страници и спря поглед върху друг документ. — В по-късния стадий на войната голяма част от събраната кръв била транспортирана до канцлерството в Берлин.

— Щом ти си взел документите, у кого е останала кръвта?

— Прибраха я НВД, военното разузнаване. Там имаше и хора от КГБ. Дори избухна кратка свада помежду им заради някакъв нацистки труп. Това остана за нас — той чукна с пръст по тетрадката. — Кръвта отиде на „Лубянка“.

— И какво направиха с нея?

Кокол кимна към пръснатите върху масата чертежи.

— Скътали са я в някоя дупка под Москва. А после са продължили със същото. Имам предвид, че са започнали да водят затворници на „Лубянка“ и да им точат кръвта. Казват, че нощем виковете им се чували чак в Кремъл.

Петров поклати глава. Наслушал се бе на всякакви невероятни истории. Не го интересуваше за какво му е притрябвала на Адрик кръвта, нито дали наистина му водят момичета и момчета. Но нещо в думите на Кокол пробуди любопитството му.

— Адрик им пие кръвта, нали?

— Чия кръв?

— На младежите, които му водят. Преди това кара да им правят изследвания. Мислехме, че са за СПИН и други болести, но всъщност е проверявал чистотата й. Затова живее толкова дълго. — Петров погледна строго Кокол. — Колко дълго всъщност е живял той?

Кокол сви рамене.

— Не зная, нито смея да го попитам. Бях още юноша, когато за него се говореше шепнешком. Дори тогава името му се произнасяше със страх, даже от ветераните от революцията. И те бяха чували за него като младежи. Тези хора, които бяха изтребвали стотици, дори хиляди врагове на партията, трепереха пред него.

— Знаеш ли къде КГБ държи кръвта?

Кокол тупна с длан по документите.

— Има един човек, който отговаряше за архивите на пришълците. Първо беше в КГБ, после във ФСБ. Казва се Льончика.

— Отговаряше?

— Загина при скорошните събития.

— И кой го смени?

Кокол бръкна в джоба и извади листче.

— Ето името, чина, поста и номера на кабинета.

Петров взе листчето и прочете написаното.

— Струва ми се, че е дошло време да намина при другаря Пашенка.

Кокол се зае да събира тетрадките.

— Ще ги четеш ли?

— Не зная немски и нямам никакво време да се занимавам с глупости. Чака ме по-важна работа.

— Нима мислиш, че е толкова просто?

Петров се усмихна.

— Да — кимна. — Така мисля. Но все пак остави тетрадките.

Корос

След като изкараха Кораба X от хангара го преместиха на стартовата площадка, където вече го очакваха ракетата носител „Ариане 5“ и кранът, предназначен да повдигне кораба и да го прикачи за ракетата. Голям цифров часовник наблизо показваше 45:00:00. Часовникът започна да отброява в обратна посока в мига, когато корабът напусна хангара.

Тибет

Организацията на Тиан Дао Лин имаше доста дълги ръце, които се простираха до Пекин и из цялата територия на Китай. Петанг Ригмо беше малко селце със стотина жители и последното цивилизовано място, преди човек да се озове под северната сянка на Еверест. Тъкмо от това място бяха започнали своя щурм на планината Онези, които чакат съвсем наскоро, когато се бяха опитали да сложат ръка на Екскалибур. От същия пункт поеха и Тай, и Намче, макар целта им да бяха телата на загиналите.

Намираха се в скована от вечни студове страна. На югоизток хоризонтът бе закрит от планини, които изглеждаха джуджета, сравнени с Еверест.

Намче спря за няколко секунди, загледан в планината, сетне прошепна една беззвучна молитва. Неговият спътник не бе произнесъл нито дума от началото на пътуването. Намче бе свикнал с туристи, които бъбрят непрестанно и задават безсмислени въпроси.

— Еверест — обяви Намче, без да е сигурен, че човекът до него знае кой от върховете е тяхната цел. — Вдясно е Чангце, заедно с Лхо Ла. Вляво е Нупце. Всичките са над 7500 метра.

Тай продължаваше да мълчи.

— Никога не съм го изкачвал от север — призна си Намче. — Винаги от юг. Северният подход е по-труден в техническо отношение. Ще се катерим по западния хребет, през глетчера Ронгбук. После ще се прехвърлим на източния хребет. Много стръмен и много опасен.

— Кога тръгваме? — попита след продължително мълчание Тай.

— Призори.

— И колко време ще ни отнеме?

— До първата точка? Шест часа. Стига хеликоптерът да ни отнесе толкова нависоко, колкото твърди, че ще може, твоят шеф. По-нататък ще бъде още по-трудно, но на всяка цена трябва да се върнем преди смрачаване. В противен случай ще се наложи да преспим горе в планината.

— Ще видим.

Брегът на скелетите

От доста години Носферату не бе напускал Убежището. Зад гърба си имаше месеци и години на щателна подготовка и планиране, но сега бе дошъл моментът за действие. Беше изпратил останалите и бе дошло време самият той да тръгва. Преди това обаче се спусна за последен път в криптата, където държеше саркофага на Некхбет. Положи ръка върху горния край на саркофага, на мястото, където преди хилядолетия киселината от кожата му бе оставила едва забележим отпечатък.

— Скоро. Много скоро, моя любов. Ще бъдем заедно.

Напусна криптата и се изкачи на площадката, където го очакваше хеликоптерът.