27.

— Всичко излезе наопаки — говореше задъхано Нейбингър пред смълчаната аудитория. — Оказа се, че Аспасия е бунтовникът, който искал да пороби човешката раса и да експлоатира природните ресурси на планетата за свои цели. Кортадите… — той огледа странната смесица от лица, китайски, руски и американски, следящи всяка негова дума — кортадите не са друга раса. Кортад е аирлианска дума за… за нещо като полиция. Тъкмо те попречили на Аспасия да осъществи плановете си, но били принудени от обстоятелствата да останат на Земята.

Последва кратка пауза, докато останалите осмисляха чутото, преди Нейбингър да продължи.

— Водачът на кортадите бил аирлианец на име Артад или може би това му е званието. След като разрушил базата на Аспасия в Атлантида, той наредил на хората си да се разпръснат. Самият Аспасия избягал с бойните кораби на Марс и така се възцарило нещо като примирие. Артад държал контрола върху кораба-майка, докато в ръцете на Аспасия останало устройството за междузвездна връзка. По тази причина последователите на Артад построили участъка от Великата китайска стена във формата на сигнал към космоса. Заложили под него и атомна бомба, в случай че сигналът привлече вниманието на вражеска група. Тяхно дело, естествено, е и гробницата, където било събрано снаряжението. Също те изкопали голямата подземна кухина в Етиопия и окачили рубинената сфера над Голямата цепнатина, заплашвайки, че ще я задействат и ще унищожат цялата планета, ако Аспасия посмее да се върне. Те скрили скакалците в Антарктида и кораба-майка в Зона 51. Оставили и няколко стражеви компютъра на различни места из планетата, за да следят развитието на събитията: един тук, втори в Джамилтепек, който сетне попадна в ръцете на „Меджик“, имало и други.

— Но защо Аспасия се връща? — попита Търкот, който все още бе под впечатлението от разказа на Костанов за СТААР.

— Защото смята, че разполага с по-добри позиции спрямо Кортад и вероятно защото войната е свършила.

— Коя война? — попита Че Лу.

— Отвъд пределите на Слънчевата система е имало война, между аирлианците и друга раса, и тя също е играла важна роля. Заради нея Артад не смеел да задейства двигателите на кораба-майка. Не можел и да се свърже с родната система, тъй като устройството за междузвездна връзка било у Аспасия. Но… — Нейбингър спря, объркан от променящите се в главата му изображения.

— Всичко това е много интересно — прекъсна го Костанов. — Само че сега по-важното е да се измъкнем от тук и да се доберем до района за изтегляне.

— Но тази информация е от изключителна важност! — възкликна Нейбингър.

— Постойте малко! — гласът на Търкот накара другите да замълчат. Сочеше с пръст компютъра, но очите му следяха лицето на Нейбингър. — Какво те кара да вярваш на този страж? Преди повярва на другия, от Великденския остров, макар да пееше различна песен. Сега излиза, че Аспасия е врагът, а Артад е доброто момче. А беше обратното. Всичко това са глупости. Има само един факт, с който трябва да се съобразяваме.

— И кой е той, приятелю? — попита Костанов.

— Че ние сме хора, а те не са. И трябва да защитаваме нашите интереси, независимо какво твърдят проклетите компютри. — Търкот постави ръка на рамото на Нейбингър. — Знаеш ли какво иска Аспасия? Защо идва тук?

— За кораба-майка.

— И защо не го е направил по което и да е време през последните пет хиляди години? Идва, взема го и си заминава, без никой да му попречи.

— Защото досега двете групи са поддържали равновесие на силите. Всеки от компютрите е следял развитието на нещата, изчаквал е.

— И в какво се изразява това равновесие? — попита Търкот.

— Артад държал под контрол рубинената сфера. Чакай, сега вече знам какво представлява тя! Трябва да отидем при нея. С нейна помощ Аспасия ще може да излети с кораба-майка. Тя е енергийният източник на междузвездния двигател. Корабът-майка може да се вдигне и без нея, но не би могъл да прекоси космическото пространство. Зная кода за освобождаване на сферата.

— И все пак — защо Аспасия идва чак сега? — повтори въпроса си Търкот.

— Защото… защото генерал Гулик и „Меджик-12“ са преместили един от стражите на Артад, който бил свързан с рубинената сфера в Голямата цепнатина. Същият страж, който по-късно унищожиха „фу“-тата. Сега Аспасия вероятно мисли, че ще може да се добере безпрепятствено до сферата и кораба-майка.

— Ами този страж тук? — Търкот посочи златистата пирамида.

Нейбингър обхвана главата си с ръце.

— Всичко е толкова объркано. Доколкото успях да разбера, Артад разпръснал не само хората, но и снаряжението си. Та този страж отговаря за контрола над друга част от екипировката.

— Чакай, нещо не се връзва — вдигна ръка Търкот. — Защо стражът, който намериха „Меджик“, се опитваше да ги накара да включат двигателите на кораба-майка? Дали пък той не е нарушил примирието, принуждавайки другия от Великденския остров — да реагира.

— Може би… по дяволите… не зная — мърмореше Нейбингър. — Например, ако стражът на „Меджик“ ги е помислил за кортади. Не ми е съвсем ясно. Едно е сигурно — не бива да позволяваме на Аспасия да сложи ръка на рубинената сфера.

— В такъв случай най-добре да изчезваме от тук — заяви Костанов и чукна с пръст по циферблата на часовника си. — Да се съсредоточим върху непосредствените проблеми.

Търкот трябваше да се съгласи, че руснакът има право.

— От компютъра не узна ли за някоя друга възможност за излизане от гробницата? — попита той.

Нейбингър затвори очи.

— Информацията, която получих, е предимно в картини. — Той млъкна, огледа стаята и приближи контролното табло. — Има една шахта, която върви диагонално от главната зала право нагоре към повърхността. — Той млъкна, докато сортира образите в главата си. — Мога да отворя долния й край дистанционно, но горния се отваря само със специален код. Не разполагам с този код.

— Каква е дебелината на горния люк?

— Трудно е да се прецени — сви рамене Нейбингър. — Няколко десетки сантиметра, може би.

— И е изработен от черния аирлиански метал?

— Не. От тукашни материали.

— Тогава отваряй долната врата — нареди Търкот.

Нейбингър прокара език по изпръхналите си устни и постави длан върху таблото. В отговор върху пулта изгря зелена светлина, а отвън се разнесе метален грохот. Търкот изтича в голямата зала, тъкмо когато войниците бяха забелязали оформилия се в една от стените отвор.

— Да тръгваме! — викна той на другите. Нямаше време за губене, ако искаха да стигнат в уречения час в района за изтегляне. На всичко отгоре, ако Нейбингър не грешеше и Аспасия наистина носеше със себе си заплаха за човечеството, разполагаха само с тридесет и шест часа, за да му попречат.



Ако се съдеше по диаметъра на шахтата, тя очевидно е била предназначена за свободно движение на скакалците, които да проникват и излизат от голямата зала. Вероятно през нея са били спуснати и черните контейнери.

За изкачването се наложи да използват въжета — шахтата се оказа прекалено стръмна, на места почти вертикална.

Търкот водеше и само след пет минути зърна горния край. Лъчът от фенерчето му се отразяваше в металната повърхност на плътно затворения люк.

Търкот се извъртя през рамо и извика:

— Хоуис! Всички останали да намерят укритие!

Сапьорът се изкатери до него и подпря солидно натъпканата си раница в една ниша. След това се зае да оглежда люка.

— Някаква приблизителна представа за дебелината?

— Професорът каза няколко десетки сантиметра.

Хоуис кимна, но умът му вече работеше над проблема. Отвори един от страничните джобове на раницата и извади вързоп с тънко алпинистко въже и няколко скални клина. Подаде два от клиновете и малко чукче на Търкот и му посочи десния край, докато той се приближи към левия. След като забиха клиновете и прокараха въжето през ушите им, Хоуис закачи на единия му край лъскав метален цилиндър, който също извади от раницата. Беше почти деветдесет сантиметра дълъг и тридесет широк. Използвайки раницата си за противотежест, Хоуис изтегли заряда и го опря в долния край на люка.

— Дано да стане — промърмори, когато двамата се спуснаха обратно. — Внимавай, ще гърмим! — извика на останалите и включи детонатора.

Разнесе се оглушителен трясък, миг по-късно ги удари вълна от горещ въздух, която продължи надолу.

Търкот пръв се закатери нагоре. Сега бе решаващият момент — ако взривът не бе отворил люка, щяха да останат вътре завинаги. След няколко метра в лицето го лъхна струя свеж въздух. Откъснат от пантите, люкът бе изхвърчал навън.

— Да се махаме от тук! — извика той на останалите.

Когато отново вдигна глава, откри, че между нащърбените краища на отвора мъждукат звезди; Търкот се показа отгоре и огледа околността. Намираха се на около двеста метра от върха на гробницата. На няколко километра вдясно блестяха светлините на града. Той се ориентира по компаса и установи, че са излезли на източния склон на планината. Районът за изтегляне беше на четири километра в северна посока.

Изведнъж Търкот застина, забелязал дълга верига от движещи се светлинки, само на около осемстотин метра под него. Бяха обхванали гробницата като в обръч и бавно го затваряха.

— Ей, хора, да побързаме — обърна се той към шахтата. — Взривът трябва да се е чул надалече.

След него излезе Хоуис, спусна въже и подкани другите да се изкатерят. Харкър остана последен, за да помага на китайските студенти. Когато всички се събраха на стръмния склон, Търкот посочи на Харкър светлините.

— Посрещачите вече идват.

— Исусе, че това е цял батальон! — възкликна Харкър, оценил в миг ситуацията. После огледа небето. — Добре поне, че нямат вертолети. Инак досега да са ни турнали похлупака. — Той погледна загрижено Търкот. — Няма да можем да се движим достатъчно бързо, заради старата госпожа. А този път са много повече от нас.

— Да имаш други идеи? — попита Търкот.

— Само една. Задачата ми беше да ви доставя обратно живи и невредими — теб и професора. За китайци и руснаци не е ставало дума.

— Ах, съвършено вярно — произнесе Костанов, който стоеше зад тях. — В края на краищата, войникът трябва да изпълнява стриктно заповедите.

— Всички сме в кюпа — заяви решително Търкот. — Готови ли сте? — обърна се той към останалите.

— Напълно — отвърна вместо другите професорката, подпряла се на бамбуковия си бастун. — И не се безпокойте за мен. Зная какво се иска. Няма да ви забавя.

— Аз ще прикривам отзад — предложи услугите си Костанов.

— Хайде тогава — Търкот махна на останалите да тръгват. Беше доста трудно да се придвижват по стръмния склон, следвани от противник, който ги превъзхождаше многократно.

Изведнъж дочу шум от търкалящи се камъчета и насочи автомата си в мрака, от който изплуваха пет фигури. Лъчът на лазерния мерник вече танцуваше по телата им, когато зад гърба му се разнесе гласът на Че Лу:

— Не стреляйте! Те са мои приятели. — Тя добави още нещо на китайски, заобиколи Търкот и приближи непознатите.

— Ло Фа!

— Нали ти казах, че не бива да се бъркаш в неща, които не са лъжица за устата ти? — обади се отсреща Ло Фа. Гледаше зад тях, към приближаващите се светлини. — Викам им на моите, че старицата този път е загазила, ама… така е, който не ме слуша. Ако искате да отървете задниците, следвайте ме.

— Накъде? — попита Търкот.

Ло Фа посочи върха на хълма.

— Прехвърляме се отгоре и се спускаме по западната стена.

Търкот поклати глава.

— Ние трябва да продължим на север.

— На север има цяла армия — осведоми го захилено Ло Фа. — Дойдохме от запад и знаем едно местенце, през което все още се минава.

— Не. Ще продължим на север — поклати глава Търкот. Нямаха време за губене, не само, че наближаваше часът за изтегляне, но и Аспасия скоро щеше да кацне на Земята.

— Ами както желаете — сви рамене Ло Фа. — Тъкмо ще ми е по-лесно без вас.

Че Лу се пресегна и сграбчи Търкот за ръката.

— Отнесете истината на света — произнесе умолително тя. — Аз ще я разкажа пред моя народ. А и толкова много неща долу останаха неразкрити — добави тя към Нейбингър.

— Успех — пожела им Търкот, но Ло Фа и хората му вече бяха потънали в мрака. Той се огледа. Кордонът от войници бе само на шестстотин метра. При досегашния темп на движение нямаше никакво съмнение, че ще им преградят пътя, преди да се измъкнат начисто.

— Харкър! — повика тихо той, без да спира.

— Аха? — офицерът вече беше зад него.

— Извикай Чейс с предавателя.

Когато свързочникът се изравни с него, Търкот спря.

— Приготви сателитния предавател. Искам да пратя предупреждение… — той млъкна. В нощния въздух отчетливо се чуваше бръмченето на вертолетни перки.

Внезапно групата им беше озарена от мощен прожектор, който ги заслепи през приборите за нощно виждане. Миг по-късно отекна зловещото металическо тракане от картечна стрелба. Търкот с един замах смъкна очилата, сграбчи Нейбингър и го прикри с тялото си. Последният откос премина на сантиметри от тях и прикова Чейс към склона на планината. Безжизненото тяло на свързочника се изтърколи надолу към напредващата пехотна линия. Търкот коленичи, вдигна автомата и откри огън по вертолета, а останалите последваха примера му.

Прожекторът угасна, а вертолетът се наклони рязко на една страна и бързо се отдалечи на безопасно разстояние.

— Докладвайте положението! — извика Търкот.

— Чейс и Брукс — мъртви. Предавателят е разбит — отговори Харкър.

— Имам един ранен — добави Костанов.

— Да тръгваме! — нареди Търкот.

— Не — спря го Костанов и допълзя до него. — Моят човек не може да се движи. Твърде много ще ви забавим. — Той посочи приближаващия се кордон. — Ние ще ги задържим. Ще заемем позиция тук, а вие продължавайте. — Костанов положи ръка на рамото на Търкот. — Вашата задача е по-важна от живота на един войник.

Търкот протегна ръка и стисна неговата. После бързо се извърна.

— Добре. Продължаваме — извика той на четиримата барети и професора.



Костанов допълзя обратно при хората си. Надвеси се над ранения, провери превръзката и я притегна, за да спре кървенето.

— Дмитрий, пусни им няколко реда — обърна се той към другия войник. — Нека свинете знаят, че ги чакаме.

Дмитрий разгъна приклада на автомата си, прицели се и изстреля дълъг откос право към кордона от китайски войници. Настъпи бъркотия, линията се разкъса и се извъртя в посоката, от която бе дошла стрелбата.

Скоро над главите им започнаха да свистят куршуми. Светлините на фенерчетата угаснаха и Костанов можеше да си представи, как китайците бавно се прокрадват към тях в тъмнината.

Той бръкна в паласката, извади всички резервни пълнители и ги подреди до себе си. От вътрешния си джоб измъкна смачкана синя барета, същата, която бе получил преди двадесет и пет години, когато завърши десантната школа. Много неща се бяха променили в страната му и в него от това време, но сега Костанов искаше китайците да узнаят кой е удържал позицията срещу тях.

Дмитрий кимна, докато Костанов си нагласяваше баретата.

За матушка Русия — произнесе той.

— За майката Земя — поправи го Костанов, опря приклада в рамото си и откри огън.



Търкот чуваше ясно престрелката и това го накара да ускори крачка. Не биваше да погубват с лека ръка онова, заради което бяха жертвали живота си руснаците. Само след няколко минути стрелбата стана спорадична, после съвсем замря.

Търкот свери компаса. Бяха заобиколили гробницата и сега север беше надолу по склона. Търкот започна бързо да се спуска. До района за изтегляне оставаха само четири километра.

Загрузка...