27

33.

Радмън се разхождаше из руините на Аликанте. Градът беше почти изравнен със земята. Цивилното население си беше заминало. Кучетата бяха изядени. Не беше останало нищо освен плъховете и един дрипав батальон, който владееше града, понеже беше пристанище и контролираше главния крайморски път. Беше непоносима горещина и навсякъде имаше мухи. Много трупове още не бяха събрани и погребани.

Радмън не си беше сменял дрехите от шест дни, откакто хотелът беше бомбардиран. Къпеше се гол в океана всяка нощ, но дрехите му бяха корави от мърсотия. Брадата му беше започнала да посивява и той леко куцаше — едно парче шрапнел се бе забило в прасеца му преди месец. Само един или два ресторанта бяха отворени, работеше и пощата, от която Радмън и другите журналисти, които отразяваха гражданската война, предаваха дописките си. Когато Радмън занесе статията си там, телеграфистът, възрастен мъж с гъста бяла коса и клюмнали мустаци, му се усмихна уморено.

— Какво имате за мен днес, сеньор Радмън?

— Същата история — въздъхна Радмън. — Бил съм тук и преди, и след 1935 година. След три години писане за тази кланица всичко започва да звучи по един същ начин.

Той стоеше до гишето и препрочиташе за последен път написаното, като подчертаваше или променяше по някоя дума.

Той остави молива и стисна очи.

— Ох, да върви по дяволите! Просто го изпрати, Пабло.

— Си, сеньор — каза телеграфистът.

Радмън излезе навън. Един войник седеше на купчина тухли и вадеше боб от една консерва с щика си. Беше слаб като палмов лист, а бледите му очи бяха скрити дълбоко в черните кухини. Носеше парцалива бяла риза и скъсани панталони, патрондашът бе преметнат през рамото му. Пръстите му стърчаха от обувките. Пушката му, стара манлихерка, беше подпряна на тухлите до него.

— Американо? — попита Радмън.

— Да. Ти също ли? — отговори войникът.

— Да. Да ти направя ли компания?

— Разбира се, взимай една тухла и сядай. Радмън седна и отпи една глътка от манерката му.

— Как се казваш?

— Какво значение има? Аз съм просто войник. — Гласът му беше дрезгав от праха, който се вдигаше от развалините.

— Комунист ли си? — попита Радмън.

— По дяволите, не. Просто мразя тези фашистки копелета. Ако не ги спрем тук, в следващия момент ще са в Кони Айланд. Поне така си мислех, като дойдох тук.

— Вече не мислиш ли така?

— По дяволите, не знам какво мисля. Знаеш ли, никога не бях виждал убит човек, преди да дойда тук. Бях студент.

— Сега съжаляваш ли, че си дошъл? Войникът се засмя.

— Глупости, има ли някой доволен, че е дошъл? Има нещо, което си мислиш, че трябва да направиш. Не можеш да се оплачеш, когато не се получава, нали?

— Откъде си?

— Бостън. Бостън, Масачузетс. Земята на свободата. Ти не си от бригадата, нали?

— Не, аз съм кореспондент.

— Нали не се шегуваш? Чий кореспондент?

— На „Ню Йорк Таймс“.

— Ама ти си бил голяма клечка!

— Тук няма големи клечки.

— Е, това вече е факт — каза войникът. — Дяволски сигурно е, че е факт.

— От колко време си тук?

— Забъркан съм в това почти от началото — каза войникът прегракнало… — Мисля, че от ноември трийсет и пета. Дяволски дълго време. Предполагам, че съм видял всичко. Бях в Тортоза в деня, когато тия копелета унищожиха бригадата „Линкълн“. Измъкнахме се само неколцина, а и от тях шестима се удавиха в Ебро, вместо да се предадат. Господи, какъв ден беше! Танковете просто ни сдъвкаха. Тогава разбрах, че всичко е свършено. Тази армия от паплач не можеше да издържи по-дълго. Цялата работа е, че не знаем как да спрем. Предполагам, че ще продължим да се бием, докато умрем всички.

— Защо просто не напуснете? Да си тръгнете?

— И къде да отида? — отговори войникът. Очите му блуждаеха. — Не мога да се върна вкъщи. Съединените щати казват, че сме нарушили закона, като сме дошли да се бием тук. Някакъв вид акт за неутралитет или нещо подобно. — Той погледна към пристанището, където се поклащаше някакъв британски кораб. — Не искам и да изгния в някой испански затвор. По-добре да продължавам да убивам тия копелета, докато ме довършат. — Той отново погледна Радмън. — Откъде си?

— От Охайо.

— Наистина ли? Не познавам никого от Охайо. Бил ли си скоро у дома?

Радмън дълго време гледа британския кораб, после каза:

— Не съм бил в Щатите от трийсет и трета.

— Господи! Защо?

— Работа. Доста жалко извинение всъщност.

— От колко време си в Испания?

— Идвам и заминавам от началото. От време на време се връщам в Германия да правя нещо.

— Тук си за края, нали така?

— По дяволите, надявам се, че не.

— Но знаеш, че е вярно. Италиански танкове, немски бомбардировачи… ако погледнеш нещата реално, изобщо не сме имали шанс. — Той спря и смени темата. — Не ти ли липсват? Щатите, искам да кажа?

— Разбира се.

— Не ти ли липсват приятелите?

— Имам само един приятел в Америка — каза Радмън. — По дяволите, дори не знам къде е. Вече… изминаха почти четири години, откакто говорихме за последен път.

— Никога ли не сте си писали?

— Не. Той не си пада по писането.

— И така, кога ще се върнеш?

— Когато свършат войните.

— Войните?

— Нима мислиш, че ще спрат дотук? По дяволите, това е просто загрявка. Това е само репетиция, приятелю.

— Имаш доста мрачни възгледи.

— Предполагам. — Радмън се засмя. — Работата ми е такава.

— Не е ли вярно, че… — Войникът изведнъж спря, погледна към небето с присвити очи и наведе глава на една страна.

— Чу ли нещо? — попита Радмън, вдигна ръка над очите си и се вгледа в небето.

— Май да. Да. Ето го…

Той спря и Радмън също го чу. Отчетливия тътен на бомбардировачите, чиито мотори ревяха в унисон.

— Господи, какво още е останало за бомбардиране? — горчиво попита войникът.

— Може би просто преминават. Може би са тръгнали за друго място.

— Едва ли. По-добре да идем в скривалището.

Станаха и тръгнаха през изпочупените тухли и отломъци от сградите, провираха се между дъски със стърчащи ръждиви пирони. Скривалището беше през две преки. Бученето на самолетите стана оглушително. Те погледнаха нагоре и видяха половин дузина германски „Юнкерси“ да се отделят от строя и да пикират към земята. Моторите ревяха оглушително.

— Господи, проклетите „Юнкерси“! Бягай! — извика войникът и двамата хукнаха напред. Моторите изреваха за последно, когато бомбардировачите се снижиха към земята, после, когато започнаха да набират височина, почти болезнено завиха. И веднага след това се чу най-смразяващият звук, звук, който и двамата добре познаваха, пронизителният писък, който ставаше все по-силен. Бомбите! Земята се разтресе. Първите бомби прокопаха дълбок ров в близките развалини. Вторите… Двамата тичаха с всички сили. Радмън вече виждаше входа на скривалището… но тъкмо затваряха вратата.

— Чакайте! — изкрещя той. — Ча…

Викът му бе заглушен от ужасното свирене на падащата бомба…

— Даа-ми и господа, внимание, моо-ля. Това е главното събитие на вечерта. Петнадесет рунда бокс тежка категория за световната титла. В този ъгъл с черни гащета, тежък над сто килограма е Рейнският улан от Берлин, Германия, претендентът Маа-кс Шмелинг!

Последва хор от дюдюкания и подигравателни викове.

Намръщеният небръснат боксьор стана и изгледа публиката сърдито.

— Изглежда като нацист — каза Бирата.

— Главата му е като скала — отговори Кигън. — Но Джо си има чук да я счупи.

Той се огледа. Почти сто хиляди души бяха дошли да наблюдават борбата между Гордостта на арийската раса и Негъра от Детройт. Най-голямата тълпа, която се бе събирала на шампионски двубой.

Всички отдавна си бяха свалили саката и вратовръзките. Беше горещо и задушно, но никой не обръщаше внимание на това. Все пак това беше мач, заради който си струваше да се изпоти човек.

— А в този ъгъл, с тегло деветдесет и шест килограма и с бели гащета е Кафявия бомбардировач от Детройт, Мичиган, световният шампион тежка категория… Джо Луис!

Тълпата полудя и Бирата и Кигън зареваха заедно с нея. Всички станаха, когато високият, на пръв поглед мършав американец отпуснато пристъпи към центъра на ринга с вдигната ръка. Ревът не спря и когато реферът в смокинг извика играчите в средата и почна да ги инструктира.

Въздухът беше наелектризиран. Преди две години на Олимпиадата в Германия Хитлер беше обидил гордостта на Америка, бегача Джеси Оуенс, като беше отказал да присъства на церемонията по награждаването му със златен медал, понеже бил „американски негър“. Същото това лято Шмелинг и Луис се бяха срещнали за първи път. В дванадесетия рунд Шмелинг беше завършил една серия с поразяващ десен удар и Луис за пръв път в спортната си кариера беше нокаутиран.

Сега, две години по-късно, беше време за реванш и тълпата го знаеше. Борба за реванш? По дяволите, помисли си Кигън, та това е най-голямата борба за реванш на всички времена. По-голяма от битката между Давид и Голиат.

Луис изглеждаше страхотно. Луис изглеждаше готов. Очите му гледаха на смърт.

— Няма да продължи и пет рудна — каза Кигън.

— Не знам, момчето ми. Шмелинг да не е свинска пържола?

— Искаш да си говорим или да се обзаложим? — каза Кигън. Седяха на втория ред, почти до съперниците.

— Залагам двайсет долара, че Шмелинг ще е на ринга в шестия рунд.

— Да ги видя — каза Кигън и измъкна една двайсетач-ка. Бирата извади две по десет.

Кигън ги грабна от ръката му, уви ги със своята двайсетачка и ги пъхна в джоба на ризата си.

— Как така се получи, че ти ще пазиш парите? — попита Бирата с шеговито подозрение.

— Понеже съм богат, Нед. Няма да се измъкна с някакви си жалки четирийсет долара. От друга страна, ти си, как да го кажем…

— Беден — каза Бирата.

— Да — кимна Кигън. — Беден е добре. Добре изразява нещата.

И двамата се засмяха. Кигън се чувстваше добре тази вечер, просто за разнообразие…

Една година след като Кигън се завърна от Европа чичо му Хари умря внезапно от сърдечен удар и му остави в завещанието си „Ирландската роза“. Покрусеният Кигън хвърли цялата си останала енергия да реконструира горния етаж на сградата и да го превърне в луксозно жилище. Джени Гулд не напускаше съзнанието му нито за миг. Това беше рана, която нямаше да заздравее. Тя беше с него, когато се събуждаше сутрин, и си оставаше с него, докато сънят временно облекчаваше болката. Страданието му бе причинено отчасти и от несигурността — беше ли тя жива, или мъртва? — но той не можеше и не искаше да се отърве от него. Времето също не притъпяваше болката. Той постепенно се затваряше в себе си, избягваше старите си познати, почти не говореше и по телефона. Отиде до Хонконг по работа, прекара и няколко месеца във фермата си за коне в Кентъки, но повечето време седеше в задната стая на кръчмата, която използваше като служебен офис.

Бирата идваше в „Ирландската роза“ всеки ден, от вторник до събота, почти по едно и също време — 4:10. Сядаше все на същия стол в края на бара, изпиваше по два коктейла — уиски с наливна бира — и винаги напускаше в 5:40 да хване експресния влак в 5:50 за Джамейка, където живееше сам в апартамент с две спални. Нямаше причина да бърза за вкъщи, освен че първо на първо, беше човек с навици — да хване влака в 5:50 беше част от дневния му ритуал, и второ, беше потенциален алкохолик. Два коктейла и точка. Това му беше мярката, защото след тези две питиета дори само пет грама уиски го превръщаха в лигав, пропаднал пияница.

Кигън познаваше Нед Бирата от двадесет години, още откогато беше на петнадесет и работеше на бара, а Бирата беше млад репортер. Нед беше изминал обикновения път — репортер, водещ рубрика, пияница. После се беше лекувал и отново почна да пише, като пак се изкачи доста високо — стана редактор на новините. Но все още имаше блуждаещия поглед и слабата фигура на алкохолик. Бирата беше един от малкото хора, с които Кигън не беше споделил трагичната си история. Защо да си дава труд — Нед беше ходеща енциклопедия на последните новини, така че сигурно беше чул всичко. Нед обикновено беше в смачкан син или сив костюм, вратовръзката му беше разхлабена и усукана, новият брой стърчеше от джоба на сакото му, сивата му мека шапка беше кацнала чак на тила му. Бирата беше винаги първият клиент. Следваха го репортерите и редакторите от „Мирър“, „Нюз“, „Трибюн“ и „Джърнал Америкън“. През годините „Розата“ беше удържала позициите си на любима кръчма за градската новинарска общност.

Диалогът беше нещо като традиция.

— Пфу — казваше Бирата и се тръшваше на вечния си стол. — Проклет ден.

— Всеки ден го казваш — отговаряше Кигън. Дребосъка носеше на Бирата халбата му и порцията уиски, а Нед хвърляше на Кигън вестника през вратата на задната стая и чакаше да го поканят.

— Тягостно — казваше Бирата. — Всяка статия е апокалиптична.

— Светът е апокалиптичен, Нед — отговаряше Кигън, без да вдига глава.

Бирата клатеше глава, вдигаше чашата с уискито над халбата с бира и внимателно го наливаше вътре. Наблюдаваше го как потъва до дъното на халбата, как за момент сякаш се утаява, а после се просмуква нагоре като кехлибарен дим. Вдигаше халбата и я изгълтваше на един дъх, после въздишаше и я подаваше на Дребосъка — сто и десет килограмовия бивш боксьор, който обслужваше бара на „Розата“.

Ритуал, пет дни в седмицата. Съвсем сигурен, като изгрева на слънцето. От време на време, много рядко, ходеха да гледат бокс. Както и сега…

Боксьорите се върнаха в ъглите си. Никой от двамата не си седна. Тълпата ревеше. Въздухът пращеше от напрежение.

Луис се беше привел напред, очите му бяха студени. Гледаше през ринга към Шмелинг. Вземаше му мярката. Германецът отбягваше погледа му и говореше със секунданта си.

Гонгът удари.

Те тръгнаха един към друг: Шмелинг бавно, провлечено — пристъпваше с единия крак, после местеше другия към него; Луис стъпваше леко, като котка, тялото му беше стегнато. Очите му бяха като на кобра — наблюдаваха жертвата и очакваха подходящия момент. После изведнъж Шмелинг пусна своя десен — същият десен, с който беше победил Луис преди две години.

Беше як удар, в челюстта — чу се тъп звук, но Луис само тръсна глава и го забрави. Все едно Шмелинг го беше погалил. За момент очите на Шмелинг се разшириха от страх. После яростната атака на американеца започна — Луис нападна с вихрушка десни и леви удари и наблъска германеца във въжетата. И пусна късия си ляв. Шмелинг така и не го водя. Ударът го вдигна във въздуха, залепи го за въжетата и той се заклати като пиян с една ръка провесена над горното въже, зашеметен, объркан, изненадан.

На лицето му беше изписан страх. Луис се нахвърли върху него, смазваше с леви и десни поразения германец. Накрая реферът го отблъсна назад. Шмелинг се клатеше. Изчака броенето и тръгна мудно напред.

— Ще го довърши още в първия рунд — каза Кигън. — Кажи сбогом на двайсетачката.

При всеки бърз удар на юмруците на Луис Кигън изпитваше луда радост, сякаш самият той нанасяше ударите. Всеки изблик на кръв от разнебитеното лице на Шмелинг му доставяше нова радост. Той стоеше в ревящата потна тълпа със свити юмруци и пламтящи очи и викаше: „Убий го! Убий го! Убий това нацистко копеле“ с такава необуздана страст, че дори Бирата се учуди.

Шмелинг погледна умоляващо към своя ъгъл и получи яростен десен в челюстта. През врявата на тълпата Кигън чу как костта изхрущя. Шмелинг рухна.

Очите му лудо блуждаеха в опит да се фокусират. Беше получил вече три удара и сякаш се бореше с въздуха, сякаш плуваше в него с бавни движения. С разперени ръце, наранен и беззащитен, той ужасен гледаше как следващият десен разбива вече отеклата му челюст. Падна отново, ръкавиците му обърсаха пода, краката му заритаха, главата му се люшна. Но стана. Залиташе безчувствен от бой, коленете му се огъваха като гумени. Бомбардировача пристъпи към него и го удари още веднъж.

— Господи! — извика Бирата.

— Давай! — изрева Кигън. — Удари го пак. Прати го с един прав в Германия това копеле, там му е мястото.

Накратко, докато наблюдаваше унизения повален ариец, Кигън почувства поне малко облекчение за четирите години на болка и гняв. За момент омразата му изглеждаше удовлетворена, за момент той почти забрави Джени Гулд и Дахау. Той беше използвал политическите си връзки, но не беше научил нищо, не беше постигнал нищо. Беше се провалил в единственото начинание, в което истински беше искал да успее. Така че това беше моментът на възмездие — да гледа яростта на негърския боксьор. Луис удари отново, като една убийствена навита пружина, разби увисналата челюст на Шмелинг и изпари и последните му надежди. Арийската гордост падна по лице върху твърдия тепих.

Кигън виждаше задоволството в очите на Луис. С крайчеца на окото си видя и как бялата кърпа полетя от ъгъла на Шмелинг и падна в краката на рефера. Той я грабна и я хвърли през рамо. Тя се заклати върху въжетата, а той започна да брои:

— Едно… две… три… четири… пет…

Тълпата беше полудяла от възторг. Секундантите на Шмелинг гледаха със страхопочитание.

Реферът погледна надолу към поваления нацист, спря да брои и рязко разтвори ръце с дланите надолу.

— Край!

В първия рунд!

И така в тази юнска нощ на 1938 година Джо Луис най-накрая си отмъсти.

Колкото до Кигън, сърцето му хвърчеше, докато секундантите влачеха отпуснатото тяло на Шмелинг в неговия ъгъл. Горчиво-сладък момент, нещо като отмъщение. Но не беше достатъчно.

Не беше достатъчно, за да навакса за четирите години. Четири години без писмо или поне някакво съобщение от Дахау. Беше ли тя жива или мъртва?

Как можеше това да е достатъчно?

Никога нямаше да е достатъчно.

34.

Тълпата в „Ирландската роза“ крещеше и танцуваше. Музиката на Каунт Бейси от грамофона едва се чуваше. Беше като посрещане на Нова година. Някакъв тип скочи на бара и почна да брои:

— Едно… две… три… четири… пет…

— Край! — отговори тълпата.

После някой подхвана „Янки Дудъл“ и всички запяха в един глас.

Бирата и Кигън седяха в задната стаичка.

— Какъв сладък момент — каза Кигън. — Знаеш ли, за известно време почувствах… почувствах, че…

Той млъкна, опитвайки се да намери подходящата дума.

— Че си си отмъстил?

— В това ли се състои цялата работа, Нед? Да си отмъстиш?

— Ами да — каза Бирата. — Сега омразата е много модерна. Германците мразят евреите, италианците мразят африканците, японците мразят китайците, фашистите мразят комунистите, а испанците се мразят един друг. Искам да кажа, че съм съгласен. Отмъщението помага. Освобождава те от ненужните неща, после вече си нула на нула с онова, което наистина ти причинява болка. А някой ден ще успееш да превъзмогнеш и него.

— Е, никога не съм мислил по този начин.

— Ами помисли. Ние сме свободна страна. Профашистката американска организация скоро ще бъде поставена извън закона. Луис току-що победи Шмелинг. Имай кураж, приятелю, това се все малки „отмъщения“.

— Не са достатъчни.

— Ти искаш голямата победа, нали така? Но това е фантазия — да пипнеш Хитлер за гушата.

— И откога стана толкова умен?

— Остарях — каза Бирата и се усмихна. Кигън също се усмихна и каза:

— Е, днес е страхотна вечер. Хайде да не я разваляме. Един младеж влезе през вратата, огледа компанията с широко отворени очи, проправи си път към бара и каза нещо на Дребосъка. Барманът кимна към стаичката. Момчето забързано тръгна към тях. Гледаше право напред.

— Го… господин Би… Нед…

Нед го погледна и се усмихна.

— Какво правиш тук, малкият?

— Мистър Макгрегър, нощната смяна, ме помоли да ви предам това. — Момчето му подаде един плик.

— Благодаря. Запознай се с господин Кигън. Той е собственикът на заведението. — Бирата скъса плика и извади един лист.

— Откога работиш във вестника? — попита Кигън.

— Почти година, господине.

— Иди при Дребосъка, оня якия барман, и му кажи да ти даде един хамбургер и една сода за сметка на заведението.

— Благодаря, господине.

— Няма защо.

Момчето тръгна към бара, а Кигън се обърна към Бирата. Лицето на редактора бе станало бяло като платно.

— Какво става, Нед? — каза Кигън. — Изглеждаш така, сякаш току-що е започнала Втората световна война.

— Почти толкова неприятно — каза Бирата и плъзна телеграмата през масата. Кигън разбра преди да я прочете. Знаеше какво ще прочете. Страхуваше се от тази телеграма вече четвърта година. — Дяволски съжалявам, че съм първият, който ти я показва — каза Бирата. Телеграмата беше проста и по същество:

Кигън гледаше телеграмата и я препрочиташе с надеждата, че може би нещо не е разбрал. Гърлото му пресъхна, старият гняв отново се надигна в душата му.

— По дяволите — каза той с дрезгав глас. — Бог да ги прости тези нещастни копелета. — И удари с юмрук по масата.

— Страшно много съжалявам, момче — каза Бирата. — Знам колко близки бяхте двамата.

Кигън помълча, после поклати глава.

— Не, не знаеш. — От всяка сричка лъхаше скръб. — Изобщо не бяхме близки след като напуснах Европа.

— Просто си помислих, че… — почна Бирата.

— Че е бил най-добрият ми приятел? Да, беше. Той беше един от онези хора, които правят живота ти по-приятен, които се тревожат за теб и…

Спря и пое дълбоко дъх, после започна да разказва за Радмън и Джени, и за онова лято в Париж. За фон Майстер и Конрад Вайл и за малкия гнусен гърбушко Фирхаус. За приятелството и предателството и за глупавите неща, които някога правим и никога не ги оправяме.

— Не съм сигурен дали изобщо съм му казвал за колко добър наистина го мислех. През цялото време го майтапех… факт е, че той беше по-смел от всички, които познавах. Просто продължаваше да се връща за още. Това трябваше да се случи, рано или късно. Ирония, нали? Той вероятно е написал повече от всеки за това, което става в Германия, а някакъв проклет германски самолет да го убие в Испания…

Той млъкна и няколко пъти пое дълбоко въздух, после попита:

— Мога ли да задържа телеграмата?

Бирата кимна.

— Не ми се говори, извинявай — каза Кигън.

Остана сам, загледан в бара. Гърдите го боляха, болеше го и гърлото. Изправен пред внезапната смърт на своя приятел, той отчаяно желаеше само пет минути, за да каже на Бърт около много наистина значеше приятелството му за него. Колко много му липсваше той през тези последни години. Колко много се възхищаваше от неговия талант и смелост, и проницателност. Колко много беше научил за любовта и предаността от него и от Джейн.

Прекалено късно. Прекалено късно за каквото и да е. Той сгъна телеграмата и я пъхна в джоба си.

— Съжалявам, приятелю — каза Кигън в нищото. — Много съжалявам.

После стана и тръгна по Пето авеню, стигна до Трето и се върна обратно. Мислеше за двамата си най-добри приятели. Бирата беше прав — той искаше да се сбие с някого, да си отмъсти. Но на кого? Взе си „Нюз“ от щанда на ъгъла и зачете статията на Боб Консидайн на първа страница.

„Господи — помисли си Кигън, — защо чета този боклук?“ И хвърли вестника в едно кошче и тръгна обратно към „Розата“, за да намери спокойствие в задната стаичка. Но радостта на тълпата беше повече, отколкото можеше да издържи, така че се качи в апартамента си. Извади бутилка шампанско от големия хладилник, взе три високи чаши, влезе в хола и извади албума с изрезки от библиотеката. Седна на дивана, отвори шампанското и наля три чаши. Чукна се и каза:

— Salud.

Беше започнал албума, когато Радмън замина за Етиопия, и внимателно залепваше на страниците му всички негови съобщения. Планираше да го даде на Бърт като подарък за сдобряване, когато най-накрая се завърне от войните. Започна да прелиства страниците, като от време на време се спираше да препрочете някоя статия.

И след по-малко от шест месеца…

Дописките на Радмън се сливаха в ужасна мозайка, показваща как светът полудява. Сякаш огромен черен плащ беше загърнал Европа и част от Африка и Дахау се губеше в падналия мрак, просто една точица в центъра на растящата фашистка империя.

И дори още по зловещо…

От години Кигън се впечатляваше от факта, че приятелят му сякаш предвиждаще собственото му отчаяние. С всяка статия положението на Джени изглеждаше все по-безнадеждно. Беше ли тя все още жива? Дали я измъчваха в тази позорна нацистка помийна яма?

Една от последните статии особено развълнува Кигън. От нея сякаш струеше чувство на обреченост. Сякаш Радмън бе видял бъдещето и знаеше, че краят му наближава.

Франсис Кигън гледаше налепените изрезки и не мислеше за нищо. Звънецът на вратата звънна. Той се помъчи да не му обръща внимание — надяваше се, че който и да звъни, ще се откаже и ще си отиде. Но звънецът звънеше настойчиво и накрая той стана и отвори.

На прага стоеше Ванеса Бромли.

35.

— Здравей, Франки Ки — меко каза Ванеса и се усмихна.

Той така се изненада, че в първия момент не можа да проговори. Мислите му изведнъж се върнаха назад на гарата в Берлин почти преди пет години.

Вани му хвърляше шапката си. Той се връщаше пеша в хотела, сам в дъжда, и не мислеше за нея, а за Джени. Пращаше й цветя без визитна картичка…

Тя изглеждаше страхотно — с черна френска шапка, накривена на едното око, с черни копринени чорапи, сив копринен костюм и едно черно кадифено колие с диамант в центъра. Беше облечена убийствено и Кигън знаеше, че жертвата е той.

„Не е улучила подходящо време“ — помисли си той. Но тя изведнъж каза точно подходящото нещо.

— Наистина съжалявам, Ки — каза тя. — Току-що научих за Бърт.

— Откъде знаеш, че съм тук?

— Ох… знам — каза тя почти с копнеж. — Мога ли да вляза?

— Разбира се — каза той, отстъпи и отвори широко вратата.

Холът беше просторен, с масивен широк прозорец, който гледаше към балкона и към Ист Ривър. Вратите от двете му страни бяха отворени и ветрецът издуваше завесите. Мебелите бяха със заоблени ръбове — последната мода в дизайна. Всичко беше в светли пастелни тонове — сиво, жълто и синьо. Имаше три импресионистични картини, едната на последното испанско откритие, Пикасо. До едната стена бе иззидана тухлена камина, а срещу нея имаше лавици с книги, високи до тавана. На една маса в ъгъла имаше снимка на Джени, Бърт и Кигън от Франция — единствената снимка в стаята. Ванеса видя трите чаши на масата до отворения албум и спря насред хола.

— О! Не знаех, че имаш компания. Много нахално от моя страна…

— Нямам компания — решително каза той.

Тя отново погледна чашите и той се зачуди как ли й изглежда — сам мъж, седнал в апартамента си с три чаши шампанско. Как, по дяволите, можеше да й обясни?

— Аз… пиех тост за сбогом с Бърт. Защо не ми направиш компания?

— Съжалявам, че ти се натрапих…

— Радвам се, че дойде — прекъсна я той. — Седни, ще ти донеса чаша.

— Защо просто не сложиш лимонена кора в една от тези? — каза тя с усмивка.

— Все още помниш, а?

— Помня всяка секунда от тези два дни — каза тя откровено. — Знам и за твоята приятелка и какво се е случило с нея. Имал си повече неприятности, отколкото заслужаваш. Но не можеш да останеш сам завинаги, Ки.

Той се усмихна и й наля.

— В какви скрижали е издълбано това?

— В никакви — каза тя и раменете й увиснаха. Взе чашата и го последва на балкона. Лекият летен ветрец размърда яката й. Ванеса се наведе над балкона и загледа един влекач по реката. — Издълбано е в отчаянието.

— В отчаянието?

Тя си свали шапката и разтърси косата си. Беше я пуснала до раменете.

— Аз съм напълно безсрамна, когато става въпрос за теб — каза тя. — Четвърта година посещавам всяка премиера, всяко откриване на галерия, всяко парти, любимите ти ресторанти и се надявам да те срещна. Но ти не ходиш на откривания и по партита. И предполагам, че си ядеш вкъщи, нали?

— Станал съм страхотен готвач, Вани — каза той. — Все още не съм готов за обществен живот.

— След четири години! Ти имаш приятели, които се тревожат за теб! Липсваш им. — Тя се обърна към него и опря гръб на парапета. — Поне един, във всеки случай.

Тя все още си беше разкошна както в Берлин, но ведрият вид на невинност беше изчезнал, заменен от първите признаци на цинизъм, първите жестоки линии на зрелостта.

— Чух, че си се омъжила.

— Значи все още говориш с живите хора.

— Аз всъщност никога не съм бил част от твоето обкръжение, Вани. Баща ти ясно ми даде да го разбера.

— Какво искаш да кажеш?

— Че мога да бъда приет, само ако играя по техните правила.

— Което ти не си приел.

— По дяволите, аз не съм аристократ. Кръвта ми не е съвсем синя. Последното парти, на което бях… май беше преди три години, точно след първото морско пътешествие на „Нормандия“. Говорихме за теб с Мерилин Мартин.

— Знам. Видях те за минутка. Не помниш ли?

— Разбира се, че помня — каза той, — Ти беше най-очарователната жена там…

Лъскава и горда, „Нормандия“ навлезе величествено в пристанището на Ню Йорк. Хиляди посрещачи я приветстваха. Стотици яхти и лодки се трупаха около нея като кученца около майка си. „Нормандия“ току-що беше счупила световния рекорд по бързина при първото си плаване, като бе отнела приза на немския „Бремен“, така че тълпата беше особено радостна. Свиреха клаксони. Пищяха свирки. Буря от конфети падна на Уол Стрийт, докато корабът премина покрай Манхатън по пътя си към Хъдсън. Небето се изпълни с фойерверки, докато „Нормандия“ правеше широкия завой към кея в края на Западна 49-а улица.

Кигън пристигна точно когато поканените влизаха от широката, пъстро осветена палуба за първа класа в главния салон. Триото на Бени Гудмън засвири „I Got Rhythm“. Гостите — поне петстотин души — се натискаха около сцената и аплодираха игровото изпълнение на Гудмън, оглушителния ритъм на барабаните на Джин Крупа и контрапункта на Теди Уилсън, чиито пръсти едва докосваха клавишите. На танцовата площадка по-смелите вече буйно танцуваха, ритаха високо във въздуха и подскачаха като полудели. Кигън си все напитка и тъкмо посегна към ордьоврите, когато един глас зад него каза:

— Франсис?

Той се обърна и видя една дребна червенокоса жена. Косата й беше късо подстригана, шапката й бе украсена с пайети. Зелените й очи бяха кръгли и пламенни. От нея се излъчваше енергия. Бялата й рокля, също с пайети, повече разголваше, отколкото прикриваше великолепната й фигура и при всяко нейно движение проблясваше и трептеше. „Истинска фея — помисли си Кигън. — Очарователна пакостница.“ И каза:

— Здравей, Мерилин. Радвам се да те видя.

— Ти ме помниш! — извика тя очевидно поласкана. Той самият също беше изненадан. Не я беше виждал от години. Брат й беше един от тайфата му в колежа и за последен път я беше видял точно преди дипломирането — преди гъсеницата да се превърне в пеперуда.

— Виждал ли си Вани, откакто си се върнал? — попита тя внезапно. Въпросът го свари съвсем неподготвен. Преди да успее да й отговори, тя продължи: — О, много лукаво от моя страна. Знам, че не си я виждал, понеже тя е най-добрата ми приятелка.

— Ванеса Бромли? Тя кимна.

— Гледай ти! — каза той. Не можа да измисли нищо по-умно.

Тръгнаха към предната част на салона, за да видят по-добре триото на Гудмън.

— Тя тук ли е? — попита той.

— Ще дойде. Тя е на театър. На премиера. — Тя затвори очи за момент, после го погледна и бързо добави: — Но би излязла на секундата, ако знаеше, че си тук.

Високият очилат ръководител на състава беше самата невъзмутимост в центъра на урагана. Само пръстите му пробягваха по кларинета, сякаш клапите пареха. Крупа с бебешкото лице беше неговата противоположност — невъзможен вихър, който превръщаше всеки удар по барабаните в пистолетен изстрел.

— Моля те, не си тръгвай, докато тя не дойде — изтърси Мерилин. — Много е нещастна.

— Мерилин…

— Добре де, няма. Знаеш ли колко се радвам? Не съм те виждала от… десет години. Десет години?! Баща ми много те обичаше. Казваше, че ти си единственият луд в цялата тайфа.

— Никога ли не е виждал Фреди Армистед?

— Фреди не беше луд, той беше безнадеждно ненормален.

Кигън се усмихна на спомена, без да иска.

— Помниш ли когато изкопа оня трап и вкара вътре коня? Цял ден го вадиха. И изобщо не разбраха кой го е направил.

— Какво ли е станало с Армистед? — каза тя. — Просто изчезна след дипломирането. А помниш ли Лайл Торнтън?

— Торнтън Пуйката?

— О, Господи, как мразеше този прякор. Ти ли му го измисли?

— Не — каза Кигън неубедително. — Но наистина изглеждаше точно като пуйка.

Тя сви рамене и се закикоти.

— Вярно. Досущ като пуйка. С този мършав врат…

— А какво ще кажеш за човката му?

— Това е жестоко, Франсис!

— Хайде сега, имаше нос колкото бейзболна бухалка.

— Чу ли за баща му? Разорил се по време на кризата, отишъл в Чикаго и скочил от прозореца на хотел „Еджуотър Бийч“ Пуйката се мъчи няколко години, после се ожени по сметка и тъст му му купи място на стоковата борса като сватбен подарък, вероятно за да не го издържа.

— Лайл Луелин Торнтън Трети — каза Кигън. — С такова име няма как да не си богат. Кой ли е прилъгал?

— Вани — отговори Мерилин безцеремонно.

— Вани! — възкликна той. — Вани се е омъжила за Торнтън Пуйката?

— Не можеш да го проумееш, нали? — каза Мерилин. — Една от най-големите мистерии на двадесети век.

— Може би има някой скрит талант, за който не знаем — предположи Кигън.

— Не мисля така отговори Мерилин. — Той просто се забърка в театъра. Откри една двойка, играла в едно шоу на Бродуей, и стана известен. Сега всички мислят, че има страхотен усет. Имат къща на Ист Стрийт 83, на половин пресечка от парка, и още една, лятна, в Кейп Код. — Тя спря за момент и изчисти една конфета от рамото си. — Вани е абсолютно нещастна.

— Нещастна?

— Торнтън се е превърнал в абсолютно страшилище. Отнася се грубо с нея, изчезва по цели дни. Ами да, нали прибра парите това копеле… А тя непрекъснато говори само за теб. За онова лято в Германия.

— Бяха само два дни, Мерилин…

— Но тя не може да ги забрави.

— Ти каква си, сватовницата на Източното предградие ли?

— Не. Просто мразя приятелите ми да са нещастни. Не се оплаквам, аз имах късмет. Имам щастлив брак и две дъщери, които ще ти вземат акъла, голяма къща в Уест-порт и съпруг, който ме обича. — Тя го погледна с големите си кръгли зелени очи. — Защо не останеш само да й кажеш здравей?

— Ще видим — каза той и побърза да смени темата. — Кой е твоят съпруг? Познавам ли го?

— Едва ли. Той е от Питсбърг. Хирург. В момента има спешна операция. Надявам се да дойде преди да е свършило партито.

— Както е тръгнало, тази шумотевица ще продължи чак до другия вторник.

— Виж, всички ще отидем във френското казино на 50-а улица да хванем нощното шоу — каза тя. — Защо не дойдеш с нас? Било доста нецензурно.

— Не и когато си видял оригинала.

— Голям сноб си!

— Не исках да прозвучи така — каза той небрежно. — Имах предвид, че френската версия е доста по-неприлична.

— Е, ела все пак.

— Мерилин…

— Или пък ела в театъра в Уестпорт да видиш Рут Гордън в „Провинциална съпруга“. Знаеш ли, казват, че е страхотно ексцентрична. Мислим да…

— Мерилин!

Тя изведнъж спря и най-невинно каза:

— Да?

— Дамата е омъжена.

— Но умира от мъка, Франсис — отговори тя сериозно.

— Аз не мога да направя… — започна той и сам разбра, че лъже. „Не мога да направя нищо. Това не е мой проблем“ — удобни фрази, които се беше заклел никога да не използва отново. — Очевидно това не е подходящото време и за двама ни.

— Но ще си помислиш, нали?

Последното измъкване. Човек може да си мисли и цял живот.

— Разбира се. Ще си помисля.

— Добре. Хайде, ела да танцуваш с мен.

— Не знам как се играе това модерно нещо.

— Казва се джитърбагинг и е лесно. — Тя го поведе към огромния дансинг. Прилепналата й рокля блещукаше.

По-късно той стоеше на палубата над мостика и наблюдаваше партито отгоре. Видя Ванеса да се качва на борда — движеше се величествено през тълпата. Беше в къса черна коктейлна рокля, изумително семпла, с грозд диаманти на врата. Докато я наблюдаваше, той усети колко много я бе променило времето — от жизнена палавница в жена с аристократично достойнство. Тя се движеше с изискана грация и излъчваше величествено равнодушие, сякаш принадлежеше към някоя висша каста, създадена само заради нея. Бе самоуверена и надменна, но в нея се усещаше и някакъв намек за детинска наивност. Но безспорно бе най-интересната жена на партито. И вероятно най-опасната. Каква двойка щяха да бъдат с Мерилин! Торнтън Пуйката не се виждаше никъде.

После изведнъж тя се обърна, подтикната сякаш от първичния си инстинкт, и погледна право към него. Гледаха се цяла минута, докато тълпата като че ли се раздели, за да се виждат. Изражението й се промени, стана по-напрегнато… после някой изтича към нея, последваха поздравления, прегръдки и целувки. Той си тръгна.

„Ще си помисля“ — така беше казал тогава. Преди три години.

— Мерилин говори прекалено много — каза тя.

— Тя ти е приятелка. Беше разтревожена за теб.

— Знам, не исках да кажа това. Тя ме придума да дойда тук. Нямах кураж да го направя сама.

— Кураж? — попита той насмешливо.

Тя обърна лице настрани. Гласът й беше почти шепот.

— О, Господи, Ки, не знаеш ли защо съм дошла? — Не го поглеждаше. — Дойдох, защото изхвърлих съпруга си преди година. Дойдох, защото съм на двадесет и четири и съм самотна, и защото мислех за теб през целите тези пет години и исках да спя с теб през цялото това време. Винаги съм искала да спя с теб. И ако това ме прави уличница…

— По-полека — меко каза Кигън. После се засмя. — Винаги ли пристъпваш така директно към въпроса?

— Просто ме прегърни. Ще го направиш ли, Франки Ки? — каза тя. — Или ми позволи аз да те прегърна.

— По дяволите, аз не съм за теб — каза той. В тона му се долавяше предупреждение.

Ванеса поклати гласа, обърна се с гръб към него и загледа реката.

— Не знам защо всъщност го казах. — въздъхна тя. — Това, което наистина искам, е някой да ме прегръща, докато заспивам, да споделя сълзите ми, да го боли, когато ме боли, да се смее, когато се смея. Искам някой, който да ми вярва, а не да се смее на фантазиите ми. — Тя го погледна през рамо. — Толкова ли много искам от този някой, Ки?

— Не, това е скромно желание.

— Ти не искаш ли същото?

— Исках го.

— И загуби всичко това?

— Вече не ме е грижа.

— Защо?

— Когато я загубих… по дяволите, не знам… може би не е било така хубаво, както си го спомням.

Той спря и запреравя най-черните си мисли. Подлагаше на изпитание паметта си, както бе правил безброй пъти. Но винаги достигаше до едно и също заключение.

— Не — продължи той, — това не е вярно. Това беше, наистина беше много хубаво време от моя живот. Просто не продължи дълго. Може би на всички ни е отпуснато по малко щастие и ние го изконсумираме и после плащаме за него, с тази разлика, че цената, която се плаща е… прекалено… висока.

— Не вярвам в това. Не вярвам, че Господ е толкова жесток. Аз все още не съм се отказала.

— Имаш предвид Пуйката?

— По дяволите Пуйката — рязко отвърна тя. — Скъсахме отдавна.

— Къде е той сега?

— Някъде в небостъргача „Дакота“, знаеш къде е.

— Знам, разбира се.

— Забавлява се с момичета от трупата — каза тя горчиво. — Разправят, че обичал да го прави с две-три наведнъж.

— Разведе ли се вече?

— Още двадесет и четири дни. Задрасквам всеки ден в календара си. — Ванеса спря да поеме дъх. Сълзи се насъбраха в ъглите на очите й и тя премигна. — Така се опитвах, Ки! Опитах се да бъда добра съпруга и да го направя щастлив. Все не беше достатъчно. Лайл никога не получава достатъчно. Апетитът му за всичко е ненаситен. Благодаря на Господ, че нямаме деца.

— Открай време си е такъв — рязко каза Кигън. — Понеже никога не успяваше в нищо. В училище беше измамник и лъжец. Лъжеше непрекъснато.

— О, в това много го бива.

Кигън се опита да обърне нещата на шега.

— По дяволите, и в това не го биваше — засмя се той. — Толкова много лъжеше, че на всички им омръзна.

Тя също се засмя.

— Да! Прав си. На всички им омръзва.

— Все пак, какво му е толкова на Пуйката?

— О, Господи, вече не знам. Понякога се събуждам посред нощ и чудя за същото нещо. И после си мисля, че може би аз съм виновна, че може би не заслужавам нещо по-добро…

— Недей така.

— Не, аз…

— Спри! Не обвинявай само себе си. Има много като Торнтън на този свят. Те използват всичко, до което се докопат, и никога не се отплащат.

Тя го погледна. Очите й бяха насълзени.

— Има и още нещо. Понякога си мисля… бяхме три години заедно, и мисля, че би трябвало да има някои щастливи спомени, би трябвало да чувствам нещо към него. Но нищо не чувствам.

— Имам един приятел, Нейлс. Дори бяхме съдружници. Бяхме заедно и на фронта. Та той казва така: „Приятелю, идваме на този свят съвсем голи и си отиваме съвсем голи, и всичко в този промеждутък е чиста печалба“. Може би това е правилният възглед. Може би трябва да използваме по най-добрия начин това, което ни се предоставя.

— Но ти не го правиш.

Тя го гледаше с копнеж и болка и погледът й разруши бронята му.

— Ох, Ки, какво става с този свят? Какво става с всички нас?

Гневът му беше като навита на пружина змия, която сякаш изведнъж се освободи. Не, той не избухна, но юмруците му бяха стиснати и говореше с нисък глас, пълен с ярост:

— Това, което става, е, че живеем в свят, пълен с хора, които искат да мислим като тях, да постъпваме като тях и да вярваме в това, в което вярват те, и ако не се подчиним, те ни унищожават. И знаеш ли кое е смешното? Те винаги са малцинство. Ние не им обръщаме внимание, докато някоя сутрин не се събудим и не видим, че по щандовете за вестници няма „Таймс“ и нашите любими книги са изчезнали от библиотеките, и че те бият най-добрите ни приятели и ги влачат по затворите, понеже косата им не била руса или носовете им не отговаряли на техния стандарт. А после вече е прекалено късно.

— Наистина ли мислиш, че това може да се случи тук? Той кимна утвърдително.

— Имаше един момент, Вани, когато трябваше буквално да бягам, за да спася живота си. Искам да кажа, че буквално избягах. Не зная кое беше по-лошо, страхът или унижението, но мисля, че сега по-добре разбирам какво е свободата.

— Това ли се случи с нея в Германия?

— Това се случи с Германия. Тя просто попадна в чистката. Така че няма нужда да рониш сълзи за мен, запази ги за нея. Тя е затворена доживот в една помийна яма, управлявана от психопати.

— О, Боже…

Тя посегна и прекара пръсти по бузата му, после обви ръцете си около кръста му и го прегърна силно. След малко той също се пресегна и обви ръцете си около нея. Стояха на балкона и се притискаха един друг, като двама давещи се, опитващи се да спасят другия.

Обвързаха се в горещо приятелство, което трудно можеше да се нарече платонично. Но тя не му се натрапваше. Просто беше щастлива да бъде до него, да идва при него, да му готви, да слуша как двамата с Нед обсъждат новините. Когато излизаха на вечеря, отиваха на непознати места, обикновено късно през нощта, за да избегнат старите приятели. Само Мерилин споделяше тяхната тайна и понякога, когато мъжът й беше зает в болницата, прекарваше вечерта с тях. Кигън се разкъсваше между миналото и настоящето. Докато един глас от миналото не промени всичко.

Беше точно на Новата 1939 година, в три часа сутринта.

Кигън се връщаше от апартамента на Ванеса и тъкмо бръкна за ключовете си, когато един глас прошепна от сенките на входа:

— Мистър Кигън?

Кигън спря и примигна подозрително в мрака. Човекът се придвижи към светлината. Беше по-нисък от Кигън, но по-тежък, мускулест, с масивни рамене и гъста черна брада. Носеше черна моряшка шапка, нахлупена ниско над челото.

— Какво има? — попита Кигън.

Мъжът излезе на светло.

Беше Вернер Гебхарт, помощникът на Аврам Волфсон от Черната лилия.

36.

— Помниш ли ме? — прошепна той от мрака. — Срещали сме се в Берлин.

— Боже Господи, Гебхарт, разбира се, че те помня — възкликна Кигън. — Ела, ела.

Гебхарт пристъпи към него. Стиснаха си ръцете и Кигън го поведе по коридора към частния си асансьор. Гебхарт изглеждаше уплашен, очите му шареха неспокойно.

— Нещо не е наред ли? — попита Кигън.

— Да — отговори Гебхарт. — Аз съм нелегален.

— Е, тук не си — каза Кигън и му се усмихна окуражаващо.

— И слава Богу — каза Гебхарт облекчено.

Щом вратите на асансьора се затвориха, Гебхарт се отпусна. Кигън си го спомняше като строен младеж, подозрителен, дори заядлив. Сега Гебхарт беше заякнал и напълнял десетина килограма, лицето му беше набраздено от тежките изпитания. Очите му бяха измъчени, наполовина молещи, наполовина сърдити, очи, видели прекалено много страдания: загубата на много приятели и все неща от този род, които ограбват младежката невинност. Черната му брада вече беше започнала тук-таме да посивява. На колко години бе той, чудеше се Кигън. Двадесет и пет, в най-добрия случай. Като гледаше каква част от Гебхарт бяха погубили нацистите и Черната лилия за четири години, Кигън се чудеше какво е направило времето с Аврам Волфсон.

— Как е Аврам? — попита Кигън.

— Жив е.

— А добре ли е?

— Станал е прекалено твърд.

— А как е другият ти приятел?

— Йоахим Вебер? — отговори Гебхарт. — Нацистите го убиха.

Раменете на Кигън увиснаха. Боже Господи, лудостта нямаше край.

— Съжалявам, Вернер — каза той. Гебхарт просто кимна.

— Кога дойде тук? — попита Кигън.

— Към десет.

— Чакал си тук цели пет часа?

— Да.

— От колко време си в страната?

— От десет часа. Дойдох с един параход от Португалия.

— Добре! Можеш да останеш тук. Тук е напълно безопасно и хората ми знаят да мълчат.

Гебхарт вдигна ръка.

— Не се притеснявай, ирландецо, за това са се погрижили. Имам си място. При човек, който е работил с нас; от години. На Пето авеню. Разбрах, че имало парк през улицата.

— Централния парк. Чудно хубави квартири има там, Вернер.

— И аз съм чувал същото.

— Още ли не си бил там? Гебхарт поклати глава.

— Първо дойдох тук. Такова беше желанието на Аврам — първо да видя теб.

— Господи, радвам се да те видя отново — каза Кигън. Не съм чувал нищо за Аврам през тези години. Мислех си… по дяволите, какво ли не си мислех…

— Опасно е дори да се изпращат писма. Но аз ти нося един подарък от него. И едно послание за теб. Каза да ти кажа, че това е услугата, която му дължиш.

— Той има дяволска памет — засмя се Кигън. — Последното нещо, което му казах, беше, че съм му задължен и че ще го черпя едно. Беше шега.

— Аврам не се шегува.

Кигън помисли малко, после кимна.

— Бях забравил.

Той избягваше големия въпрос, беше го страх да попита. Влязоха.

— Имам си готвачка — каза Кигън, — но ще дойде чак в седем часа. Можем да приготвим нещо. Какво ще кажеш за пържола и яйца?

— Не си прави труд.

— Съблечи си палтото и сядай. Изобщо не е трудно. Все мога да забъркам две-три яйца и да метна една пържола; на тигана.

Кигън отвори две бутилки немска бира „Пилзен“ и сложи едната пред Гебхарт. Гебхарт бръкна в чантата си, извади един плик, сложи го на масата и го плъзна към Кигън.

— От Аврам.

Кигън го взе. Беше тънък и превързан с връв. Подържа го за малко, сякаш да събере сили, после бръкна в едно чекмедже, извади ножици и преряза връвта.

— Кажи ми за Джени.

— Това… вероятно… е написано в писмото — отговори: Гебхарт колебливо.

Кигън го погледна, но Гебхарт отбягна погледа му — гледаше бирата си.

— Вернер?

Гебхарт бавно вдигна глава и го погледна в очите.

— Мъртва ли е тя, Вернер?

Въпросът сякаш увисна във въздуха. Най-накрая Гебхарт каза:

— Да. — И отново погледна настрани.

Кигън не каза нищо. Дълбоко в сърцето си той вече знаеше, че тя си е отишла. Не дойдоха сълзи, нито пък изпита болка от факта. Усети само ярост и гняв — а те го измъчваха вече почти пет години. Погледна надолу към масата и кимна много бавно. Лицето му почти не се промени. Той си спомни какво беше казал веднъж Бирата — за това да си го върнеш. Но как? Нямаше начин да си го върне. На кого да си го върне? Това беше част от разочарованието: нямаше с кого да се бори, да си премери силите.

— Съчувствам ти — прошепна Гебхарт.

Кигън сложи плика на масата и с глас малко по-висок от шепот, каза:

— Извини ме за минута.

Отиде до мивката, подложи ръце под крана и наплиска лицето си. После се върна, седна на масата и погледна плика.

— И аз ти съчувствам, Гебхарт.

— Защо, ирландецо?

— Защото ти също си влюбен в нея. То е очевидно — по начина, по който говориш за нея, по начина, по който изглеждаш, когато произнасяш името й, по загрижеността ти. По това, че явно не ме харесваш. Ти беше влюбен в нея, нали, Вернер?

Германецът не отговори цяла минута. Чертите на лицето му сякаш станаха по-твърди. После той вдигна рамене и за първи път се усмихна.

— Ирландецо, аз се влюбих в Джени още първия път, когато я видях — меко каза Гебхарт. — Аз бях на четиринадесет, а тя на седемнадесет. Семейството й се премести в съседната къща. Аврам и аз станахме първи приятели, но тя ме обичаше само като брат… беше само моя добра приятелка. Моя добра, добра приятелка. Но аз разбирам как би трябвало да се чувстваш ти, ирландецо. Да се надяваш толкова дълго време…

— Престанах да се надявам отдавна — каза Кигън. — Но продължавах да си фантазирам.

Той отиде до печката, счупи две яйца в тигана и хвърли до тях една пържола. Сложи хляб във фурната да направи препечени филийки. Когато всичко беше готово, той сложи яденето в една чиния и я постави пред гостенина.

— Кафе? Мляко? Нещо друго?

— Не, благодаря — каза Гебхарт. — Да ти призная, храната на парахода не беше… много привлекателна.

— Представям си — каза Кигън и седна срещу него. — Можеш ли да ми кажеш какво се случи?

— Сигурен ли си, че искаш да го чуеш, ирландецо?

— Да. Искам да знам всичко, което имаш да ми кажеш. Гебхарт лакомо започна да яде; и същевременно говореше монотонно, сякаш без никакви емоции:

— При опит за бягство от лагера шестима млади мъже използвали стоманени пръти, които направили в леярниците, за да направят късо съединение и да прехвърлят оградата. Трима от тях всъщност се измъкнали. Останалите били застреляни върху телените мрежи. Но после, в минираната зона… Един от тях стъпил върху мина и… и тя… му откъснала краката. — Гебхарт остави вилицата си и погледна към големия прозорец. Беше му трудно да говори за случката.

— Другите двама били зашеметени от експлозията — продължи той. — Германците ги застреляли с картечници, а човека без крака оставили на полето. Да му изтече кръвта. Оставили ги всичките — и онзи без краката, и двамата, които застреляли, и тримата на оградата, оставили ги, докато… докато телата им изгнили. После строили всички затворници. Айке, началникът на лагера, минал покрай редиците, посочвал всеки трети или четвърти и охраната ги повличала от строя. Били петдесет. Накарали ги да изкопаят един дълъг ров и да го напълнят със силен алкален разтвор. После хвърлили това, което било останало от шестимата, в ямата. И после… после тези мръсници наредили на петдесетимата заложници да влязат в дупката и… и…

— И какво, Вернер?

— И ги заровили живи с един булдозер. После посадили цветя над цялото поле, така че да не можем да намерим масовия гроб. Джени… била една от тях.

Двамата стояха мълчаливо много дълго. Лицето на Кигън почти не се промени. Само челюстите му се свиха — в непрекъснат спазъм. Лицето му приличаше на маска.

— Аз… аз… — почна Кигън с дрезгав шепот.

— Недей — бързо каза Гебхарт. — Не говори. Няма нищо за казване. Как може човек да изрази неизразимото? Пък и ти донесох такива ужасни новини точно в тази нощ…

— Кога се е случило? — попита Кигън.

— През септември. Щяхме да се опитаме да ти съобщим по-рано, но беше невъзможно да ти изпратим съобщение, а и твоя приятел Радмън го нямаше в Берлин.

— Радмън беше убит в Испания.

— Боже Господи — тъжно каза Гебхарт. — Кога?

— През юни.

— Наистина съжалявам, ирландецо. Да загубиш двама души, толкова близки.

— Данке.

— Вече знаехме, че аз ще дойда в Америка, така че Аврам реши да изчакаме, докато се измъкна и ти донеса новините.

— Защо си тук? Мога ли да ти помогна по някакъв начин?

Гебхарт поклати глава.

— Мисля, че писмото ще ти обясни много неща. Трябва да знаеш, че Аврам се промени доста. Сякаш го води някой демон. Всичко, за което си мисли, е убийство.

— Той е обявил своя собствена война, Вернер.

— Аз не вярвам в отмъстителното насилие, ирландецо. Аз съм възпитаник на хасидизма. „Око за око“ е против моите убеждения. Дори когато те заплашвахме оня път, ми трябваше голямо усилие да държа пистолета — а и той не беше зареден! Но Аврам гори за отмъщение. Накрая му казах, че не мога да участвам повече в това. Той ме разбира. Изпрати ме тук да събера пари и да уреждам наши дезертьори да идват в Щатите.

— Което аз се опитах и не успях да сторя…

— Ти не разбираше от правилна организация — каза Гебхарт. — И те не ти се доверяваха. Аз знам хората, с които да влезна в контакт, и как да изпълня задачата си. За теб Аврам има нещо по-важно.

— Какво е то?

— Отвори плика, моля.

Кигън скъса опаковката. Вътре имаше рисунка на възрастен мъж в унизителна раирана униформа на затвора Дахау. Човекът гледаше с изгаснали очи през телената мрежа. Кигън си спомни този човек. Гледката на неговата безднадежност беше завинаги запечатана в паметта му.

— Помня този човек — каза той.

— Сега той е мъртъв. Рисунката е изнесена тайно. Виж датата.

В долния десен ъгъл беше написано: „Дженифър Гулд, затвора «Дахау», 1937 г.“ Кигън рязко пое въздух. Ръката му трепереше. На гърба на рисунката имаше писмо.

Към рисунката бе прикачена и една бележка.

Имаше още нещо в пакета. Списъкът на заложниците, убити от Айке.

Джени Гулд беше първото име в списъка.

Кигън почувства само студена ярост.

— Имаш да ми казваш нещо каза той.

Гебхарт се поколеба. Възпитан в строгите традиции на, хасидизма, той така ненавиждаше насилието, че съзнателно да преживее отново нещата, които трябваше да опише, за него беше почти болезнено. Но беше обещал на Аврам, че ще предаде съобщението на Кигън, а беше човек, който държи на думата си.

— Преди да започна трябва да ти кажа, че няма да те видя отново след тази вечер. Мисля, че разбираш защо. И се надявам, че няма да споменаваш за срещата си с мен.

— Може да успея да ти помогна.

— Не — поклати глава Гебхарт. — Ще разбереш, когато свърша.

Гебхарт отпи от бирата, избърса устни с опакото на ръката си и започна:

— Един шпионин беше проникнал в нашата група в Берлин. Много ловък, много хитър. Казваше се Исак Фиш. Той беше внедрен от Фирхаус и дойде при нас по много заобиколен начин: Мюнхен, Дюселдорф, Есен и накрая Берлин. Целта му беше да се добере до Аврам и да го убие. Предполагаше се, че е избягал от Дахау. Те бяха започнали да татуират номера върху ръцете на затворниците и този мъж имаше такъв номер.

— Да татуират номера върху ръцете им? — каза Кигън недоверчиво.

— Да. Сега е съвсем лошо, всички са полудели. И така Аврам реши да направи повторна проверка на Фиш. Взехме списъка на затворниците в Дахау и там наистина фигурираше Исак Фиш, със същия номер. Единственото нередно нещо беше, че истинският Исак Фиш е бил убит заедно с Джени и другите. — Той посочи името му в списъка в ръката на Кигън. — Аврам полудя. Никога не бях го виждал такъв. Ревеше като животно, когато разбра, че сме били предадени. Закарахме Фиш в една ферма извън Берлин под предлог, че ще се състои важна среща на Лилията. Аврам беше отишъл предварително и беше подготвил една килия за изтезание в мазето. Когато обвини Фиш, шпионинът полудя, молеше се за живота си. Аврам му се смееше и колкото повече Фиш се молеше за живота си, толкова по-силно се смееше Аврам. Аврам… прикачи електроди от дванадесет волта батерия към… към… към тестисите му. Крясъкът му… това беше най-грозният звук, който съм чувал. Имахме една жена с нас, една от нашите членове, опитна секретарка, и тя записа всяка дума на Фиш. Той разкри трима други агенти. Единият от тях в Цюрих беше поставил капан на нашия приятел Йоахим. Бяха му устроили засада на улицата и му прерязали гърлото. Оставили го… без да може дори да вика. Да вика… за помощ. — Той спря за малко. Устните му трепереха. — Вторият беше проникнал в нашата група във Виена. Когато стана очевидно, че лъжливият Фиш няма какво друго да ни каже, Аврам го застреля. И после се закле да убие и другите трима. Уби човека в Цюрих и този във Виена. Но третият не е по силите му. След като разпитахме Фиш, Аврам ми каза да запомня всички записки така, че да ти предам информацията. Само трима души знаят за това, ирландецо. Жената, която записа всичко, Аврам и аз. Ти си четвъртият.

— Слушам те.

— Фиш каза, че когато го обучавали в Баварските Алпи, там имало още един агент. Много специален агент, държали го отделно от другите и го знаели само като Siebenundzwanzig…

— Двадесет и седем?

— Да. Този агент бил обучаван за нещо много специално. За мисия в Америка.

Кигън вирна глава. Очите му се оживиха.

— Той е тук? В Америка?

— Моля те, остави ме да продължа.

— Извинявай.

— Фиш не знаеше естеството на мисията му — според Фиш само Хитлер и Фирхаус знаели за какво е бил обучаван. Но той каза, че тази негова задача ще неутрализира Америка, ако Англия и Франция започнат война срещу Германия.

— Да неутрализира Америка?

— Че ще принуди Съединените щати да не се намесят във войната.

— Какво ли може да е това?

— Не знам. Размишлявали сме с месеци, представяли сме си всички възможноти, но нищо не проумяхме.

— Един човек ще свърши това успешно?

Гебхарт кимна.

— Според Фиш ще му бъде помогнато, но основно това е работа за един човек. Другите членове от групата на Фирхаус го наричат Gespenstspion.

— Шпионина-призрак?

— Да. Siebenundzwanzig е самостоятелен агент и истинската му самоличност се знае само от Хитлер и Фирхаус. Нямаме никакво описание и никакво име. Само че е много, как го казвате, gefahrlich?

— Опасен? — Гебхарт кимна.

— И е експерт по Verkleidung…

— Маскировката… Вернер кимна енергично.

— И е опитен скиор. Пристигнал е тук късно през лятото на 1933 година. Но следващата пролет нещо се случило — бил замесен в някакъв вид разпит на ФБР и трябвало да избяга.

— Но той е тук сега? Бил е тук… Господи, почти пет години!

— Ако информацията е вярна.

— И този Двадесет и седем е имал проблем с правителството тук през 1934? Сигурен ли си, че е било ФБР?

— Да. Но не е било точно така. Повече като… бил видял нещо…

— Свидетел?

— Да, свидетел. Но понеже държавната полиция също била замесена, той не рискувал да бъде разпитан.

— Какво, по дяволите… — Кигън стана и възбудено започна да обикаля кухнята. Един супершпионин, тук, в Щатите, и да извърши такова нещо, че да накара Америка да остане неутрална в случай на война с Германия? Е, каквото и да станеше, времето наближаваше. Събитията в Европа ескалираха. Целият континент щеше да бъде във война преди следващата Нова година. Но каква можеше да бъде задачата на шпионина? И как можеше той да намери този човек? Той нямаше описание, никакво друго име освен Siebenundzwanzig, никакво местонахождение. И защо Аврам искаше да го преследва точно той?

— Аврам иска аз да се опитам да хвана този Двадесет и седем, така ли?

— Да.

— Но защо аз?

— За да го намериш първи, преди полицията. Така че да няма възможност да бъде съден и може би изпратен в затвора вместо… вместо…

— Аз не съм детектив, Вернер — отряза го Кигън, като пренебрегна последната му забележка. — Нямам опит в такива неща.

— Той казва, че ти можеш да го направиш, понеже си изстрадал всичко, което са направили с Джени, както и той.

— Има още много, много други, по-квалифицирани от мен, Вернер. Например ФБР. Те са обучени за такива неща.

— Но не са завладени от същата идея…

— Аврам е научил доста неща за мен през онези няколко дни.

— Пък и те сигурно няма да ти повярват. Освен това, ирландецо, ти не бива да им казваш, че аз съм ти донесъл съобщението, защото ще почнат да ме преследват.

— Е, с ФБР всъщност не сме големи приятели. Имаме си неприятности от много отдавна.

— Откогато си бил гангстер? — невинно попита Гебхарт.

— Да, Вернер, откогато бях гангстер — засмя се Кигън. — Ти каза, че той не иска шпионинът да бъде съден от съд?

Гебхарт кимна.

— Тогава… какво?

Гебхарт каза само една дума: тихо, шепнешком:

— Toten…

— Иска да убия шпионина? Гебхарт пак кимна.

— Аврам мисли, че единственият шанс на Германия е Америка, Англия и Франция да започнат война с Хитлер. Ако Англия и Франция обявят война на Германия, мислиш ли, че Америка ще се присъедини?

— Не знам — каза Кигън. — Сериозно се съмнявам.

— Защо? Те са ваши съюзници.

— Не знам дали ще можеш да разбереш това, Вернер, но мен не ме вълнува тежкото положение на сто хиляди души. Или дори петдесет души, в този случай. Това ме ужасява, но не ме трогва лично. Но когато става едно на едно, когато е някой, когото познавам, някой, когото обичам, когато е Джени, го разбирам и съм готов да се намеся. Мисля, че повечето американци са такива. Докато не им се случи вкъщи, докато хората, които те познават, не започнат да умират, ще се въздържат от война.

— Вярваш ли на разказа на Фиш? — попита Гебхарт.

— А ти вярваш ли?

— Казах ти, ирландецо, бях там — каза Вернер. — И ще ти кажа, че този човек не лъжеше, нито си измисляше, уверявам те. Това, което каза, го каза от чист ужас и болка.

— Ако ти и Аврам сте убедени, тогава и аз вярвам.

— Ще го преследваш ли?

— Да — каза Кигън без колебание и видя как на лицето на Гебхарт се изписва тъга.

— И ще го убиеш? — попита Гебхарт.

Труден въпрос. През всичките тези години Кигън беше разочарован, препълнен с гняв, понеже беше безсилен да помогне на Джени. Не можеше да направи нищо. Дължеше една услуга на Волфсон и сега той беше поискал да му се отплати, и той можеше да направи нещо. Мисълта за това го възбуждаше. Ако сигурността на страната беше застрашена, дори само това беше достатъчна причина, за да открие агента, познат като Двадесет и седем. Ако го правеше просто от потребност да си отмъсти, тогава пак всичко беше наред. И ако преследването на този опасен супершпионин дадеше нов смисъл на живота му, още по-добре.

— Да, ако е възможно, ще го убия.

— Отмъщението е мое дело — отговори Гебхарт. — Господ казва така.

— Трябва да си отмъстиш, за да ти олекне — рязко му отговори Кигън. — Нед Бирата казва така.

Гебхарт, изглежда, се смути.

— Не мога да се откажа от нещата, на които съм научен. Дори се притеснявам, че трябваше да ти предам съобщение, което може да причини насилие.

— Ще ти кажа нещо, Вернер. Често имах кошмари. Сънувах, че намирам Фирхаус на най-различни места в Ню Йорк. Връзвах го. Носех си една клетка, пълна с изгладнели плъхове. Слагах сирене върху него и после пусках гладните плъхове и ги наблюдавах как буквално го гризат до смърт. Известно време често сънувах този сън и се събуждах целият потен и без дъх. После започнах да го сънувам все по-рядко и по-рядко и накрая той изчезна, и започнах да сънувам Джени. Отначало хубави сънища, но после те също станаха горчиви. Нацистите я хващаха и после между нас имаше стъкло и аз не можех да го счупя. И това, което те правеха с нея, беше по-лошо от това, което правех с Фирхаус. Много скоро започна отново да ми се присънва сънят с плъховете. На приливи и отливи, разбираш ли? Пет години или едното, или другото. Щом започвах да ставам самодоволен, сънят с плъховете се връщаше. Предполагам, че това, което искам да кажа, е, че изпитвам смесени чувства. Никога не съм убивал някого освен във войната. Не съм принуден да убивам никого, дори и този Siebenundzwanzig, така че тук се намесват други фактори. Аз уважавам твоите религиозни убеждения, Вернер, но и ти трябва да се съобразиш с това как се чувствам.

Кигън стана и махна на Гебхарт да го последва.

— Ела, искам да ти покажа нещо.

Поведе го през апартамента и излязоха на балкона. Студеният въздух ги ободри. Кигън вдигна яката си и усети внезапно облекчение. Сега, най-накрая, той беше защитен от страха на незнанието. Сега тази страна на нещата беше изчистена. Но с облекчението дойде и голямото бреме на вината и с това нищо не можеше да се направи. Щеше да се научи да живее с нея.

Посочи към улицата долу.

— Израснах там долу — каза Кигън с нескрита гордост. — На тази улица точно под теб. Учех наблизо, през четири пресечки. Много сурово място, Вернер. Там, ако някое момче ти направи нещо, трябва да му го върнеш два пъти по-лошо. Причината е проста: той повече няма да те закача, ще отиде да си търси някой друг. Ти можеш да го наричаш око за око или две очи за око, или както искаш, Вернер. Аз го наричам оцеляване. И ако искаш да оцелееш там, много бързо научаваш три неща. Никога да не издаваш приятеля си. Никога да не се отмяташ от думата си. И винаги да плащаш задълженията си. Предполагам, че тези неща са най-близко до моята религия. Така че сега ти казвам: аз ще намеря този Двадесет и седем. Не знам как, не знам дори откъде да започна, но ще го намеря и тогава… тогава ще реша.

Но в сърцето си Кигън знаеше, че ако открие Двадесет и седем, най-вероятно ще го убие. Не понеже представляваше заплаха за САЩ или понеже беше нацистки супер-шпионин. Щеше да го убие, понеже го дължеше на Аврам. И на Джени. И най-накрая, понеже го дължеше на себе си.

37.

Кигън дори се изненада колко бързо стигна от касиера до маникюриста и после до собственика, който беше и бръснар, и най-накрая до човека, когото търсеше. Пресипналият глас сякаш го върна в миналото.

— Та значи кой си ти?

— Франки Ки, мистър Костело. Помниш ли ме?

— Даа, помня те. Все още ли караш оня „Ролс“?

— Преминах на дванайсетцилиндров пакард.

— Аха, значи си Франки Ки.

— Все същият.

— Чух, че си бил в чужбина.

— Върнах се.

— Къде беше, в Германия?

Костело очевидно знаеше всичко. Всъщност никога не забравяше чутото, без значение колко е важно. Информацията се натрупваше в старата му памет и оставаше там.

— Точно така.

— И какво правиш тук?

— Просто мразя Хитлер.

Костело избухна в смях, после изскимтя:

— Господи, Тони, почти ми преряза гърлото… е, всъщност момчето ме разсмя… ти, Франки Ки, ти си виновен, че почти ми прерязаха гърлото.

— Съжалявам. Не знаех, че тъкмо те бръснат.

— Окей, значи си се върнал. Какъв ти е проблемът?

— Мистър К., моят проблем е, че търся един човек и нямам нищо, откъдето да започна.

— Този човек от нашите ли е?

— Не. Той е европеец. Няма нищо общо с бизнеса.

— Защо си дошъл при мен тогава? — В пресипналия му глас звучеше раздразнение.

— Понеже ми е необходимо едно име. Някой, който да си държи устата затворена и да ми даде някои съвети, като как да намеря някой, който не иска да бъде намерен.

— Това е нещо лично, прав ли съм?

— Много лично.

— Чувал съм, че никога не носиш пистолет.

— Вярно е.

— Не е моя работа, но този човек, когото търсиш да наемеш, трябва ли да направи още нещо? Искам да кажа, ако изкопае този мръсник, искаш ли да направи още нещо за теб?

— Искам да го изкопае, мистър К. Всичко, което искам, е да знам как да се заловя с тази работа.

— Трябва да е нещо наистина лично — каза Костело с кикот.

— Позна.

Последва пауза, дълга пауза. Чуваше се само стърженето на бръснача и звукът на пилата по ноктите на стареца. Х.В. Келтънборн тъкмо съобщаваше новините по радиото. Накрая Костело проговори отново:

— Това момче, което имам наум, може да ти струва доста дебела пачка.

— Цената няма значение.

— Господи на теб май наистина страшно ти трябва този човек. Имаш ли молив подръка?

— Имам.

— Еди Танжереца. Г. Реймърси 5–6608. Това е един магазин за захарни изделия в Източната част. Те ще приемат съобщението. Можеш да използваш името ми.

— Благодаря. Много съм ти задължен.

— Няма нищо, Франки Ки. Но ще запомня. Може би някой ден ще ти се обадя.

— Grazie. Addio.

— Addio.

В четири часа на прага се появи един мъж. Постоя за малко, неподвижен — неясна фигура, обкръжена с ореол от яркото слънце отвън. Беше нисък, почти квадратен, як дребен мъж, с ръце в джобовете на палтото. После влезе и тръгна покрай сепаретата. Отвори вратата на мъжката тоалетна, наведе се и погледна под вратите на кабинките. Направи същото и с женската и се върна отпред. След малко още един мъж, слаб и висок, облечен в черно, влезе, последван от двама други, които застанаха от двете страни на входа като на стража.

Кигън седеше в задната стаичка и четеше следобедния вестник. Проследи с небрежен интерес представлението при входа, после пак се зачете във вестника.

Високият мъж в черно тръгна предпазливо към него. Изглежда, правеше всичко предпазливо. Вървеше предпазливо, оглеждаше се предпазливо, сумтеше предпазливо. Беше докаран мъж с тънки мустаци и с костюм с жилетка под черното едноредно палто. Мина покрай бара, спря и погледна през вратата към Кигън.

— Франки Ки?

— Да.

— Окей.

Той влезе и седна срещу Кигън, разкърши рамене и го погледа мълчаливо десет или петнадесет секунди. После се усмихна.

— Аз съм Еди Танжереца. — Гласът му беше нисък и мек, почти монотонен.

— Благодаря, че дойде.

— Това твое заведение ли е?

— Едно от моите начинания.

— Едно от моите начинания, това ми харесва. Тези купешки приказки ме карат да умирам от смях. Казвай.

Той вдигна ръце и размърда пръсти.

— Трябва ми съвет — започна Кигън.

— От мен?

— Да.

— Какъв съвет?

— Търся един човек.

— Ха, ха, какво си мислиш, аз да не съм справочник? От нашите ли е?

— Не. Изобщо не е свързан с бизнеса.

— И защо трябва да го познавам?

— Не го познаваш. Ще ме изслушаш ли за минута, а? Говорих с мистър К., той ми каза, че ти си човекът, който ми трябва. Каза ми, че можеш да намериш и Господ, ако цената е приемлива.

— Костело е казал това? — Танжереца се усмихна, очевидно поласкан, и седна по-удобно. — Е, да, вярно е. Мистър К. казва истината.

— Чакай да ти обясня един хипотетичен случай.

— Хипо… какво?

— Просто ме изслушай. Търся един човек и знам много малко за него. Искам да си напрегнеш мозъка, та да разбера откъде да започна.

— Не е работа да търсиш нещо за нищо.

— Ще платя, колкото кажеш. Танжереца забарабани с пръсти по масата.

— Ти наистина се правиш на важен. Да ме извикаш извън моя район и аз да си мисля, че е нещо важно, а то вятър и мъгла.

— Ще ти платя пет хилядарки сега и още пет допълнително, ако намеря този човек.

— Става. Ще изпия чаша вино. Червено. Гърлото ми е пресъхнало.

— Разбира се. Дребосък, една бутилка от най-доброто червено за господина. И две чаши.

— Да, сър, веднага.

— Окей, значи искаш да надхитриш Еди Танжереца. Давай. Каква е играта?

— Можеш да погледнеш на това като… като на нещо патриотично.

— Аха. Добре. Веднага ли ще отдадем чест на знамето?

— Търся един човек. Не знам името му, не знам как изглежда и не знам къде е, освен че е някъде в Америка.

— Какво е това, някаква шега ли? Търсиш човек, не му знаеш името и дори не знаеш как изглежда. И какво прави този фантом?

— Засега нищо. Искам да го спра преди да направи нещо.

— И какво ще направи?

— Нямам представа.

— Глупости, ти си луд! Имаш бръмбари в главата, Франки Ки. Трябваше да се досетя.

— Аз съм напълно сериозен, Еди.

— Не съм казал, че не си. Исках да кажа, че си голям чудак.

Дребосъка дойде с две чаши и ги сложи на масата заедно с бутилка червено вино.

— Благодаря — каза Танжереца, наля си един пръст, погледна през виното към светлината, отпи и кимна утвърдително.

— Хубаво. Истинско испанско. — И напълни двете чаши.

— Просто ме остави да ти обясня, Еди. Изслушай ме. Ти все още мислиш, че съм луд, ти и твоите момчета. В такъв случай ще изядете по един бифтек за моя сметка и ще забравим за всичко това.

— Ти си много странно конте, знаеш ли? Някой да ти го е казвал?

— Почти всички. Танжереца се засмя.

— Е, значи го знаеш. Сега говори. — Той махна на хората си на вратата и им посочи едно сепаре. Те седнаха. — Нахрани ги, докато говорим. На крак са цял ден.

Кигън махна на Дребосъка и му посочи двамата бодигардове.

— Значи така — каза Кигън. — Нека предположим, че искаш да изчезнеш. И да започнеш някъде отново. Трябва ти самоличност, паспорт, такива неща. Как ще направиш това? Каква е процедурата?

— Някой може да те познае.

— Не. Идваш оттатък океана. Чужденец си.

— Хей, това да не е нещо свързано с шпиони? Не искам да имам нищо общо с федералната полиция.

— Еди, работата е, че той не се безпокои за лицето си. Това, което му трябва, е самоличност. Искам да кажа, можеш ли да купиш такова нещо?

Танжереца се облегна и опря ръба на чашата в долната си устна. Отпи и сложи чашата на масата.

— Виж, защо не идеш при момчетата от федералната полиция? Те имат опит, имат и хора.

— Опитах.

— И?

— Прекалено е неясно. Те нямат нито време, нито хора. И мислят, че съм луд. Просто не ги интересува. Казвай съгласен ли си?

— Защо просто не се откажеш?

— Не искам.

— Това нещо лично ли е?

— Много.

— Този човек… ще го убиеш ли, когато го намериш?

— Вероятно.

— Чувал съм, че дори не носиш оръжие.

— Знам как да го използвам. Танжереца огледа салона, после каза:

— Окей, кажи ми всичко, което знаеш за този тип.

— Но после веднага го забравяш, нали?

— Виж, аз имам страшно лоша памет.

Кигън въздъхна, запали цигара и издуха пушека към тавана.

— Този човек е страшно тренирай. Много умен тип. Дошъл е тук през тридесет и трета и е прекарал една година някъде. После през пролетта или рано през лятото на тридесет и четвърта се замесил в нещо с федералната полиция. Не е било нещо, което сам е направил, бил е нещо като невинен свидетел, нещо такова. Всъщност е трябвало да се махне, да изчезне и да започне отново. Така че сега си има нова самоличност и аз не знам къде, по дяволите, се намира. Това е всичко, което знам.

— Никакво описаните изобщо? Кигън поклати глава.

— Неприятно.

— Добре де, кажи какво мислиш.

Танжереца довърши виното си, наля си още и го погледна.

— Имаше един тип, Спийд Цикорела, бос на залаганията в Бронкс, само че прибирал каймака и момчетата го усетили, и страшно го подгонили. Нали знаеш — или вадиш трийсет хилядарки, или си свършен, и Спийд духва, и мистър К. ме вика. Сега, аз знам, че този Спийд е много хитро момче, но се е издънил да вземе нещо, което не му принадлежи. И трябва да премисля и да разбера как се кани да изчезне. Най-лесният начин да направиш това е да идеш в някой град, да не е голям град и да не е малък, нещо по средата, като например Трентън или Рочестър, и отиваш в гробищата и разглеждаш надгробните камъни, намираш къде е закопано някое бебе, само на около седмица, и да е умряло горе-долу по същото време, когато си роден. Нали разбираш, мъничкият Смит, роден във вторник, умрял в четвъртък, страшно ни липсва, такива неща. Причината да не избереш малък град е, че всички помнят за бебето Смит. Ако пък избереш голям град като Ню Йорк, ще се загубиш в бумаги. Така че във всички случаи избираш средно градче, намираш си целта, отиваш в съда и си изваждаш акт за раждане. И ставаш бебето Смит, само че сега си към тридесетгодишен.

— Ами смъртните актове?

— Те не ги сравняват. Раждаш се, документите ти са на едно място, умираш, те са на друго място. Не ги сравняват, понеже изисква много работа, освен това кого го интересува? Това, което казвам, е, че не е проблем да сравниш рождените актове със смъртните. Но не го правят.

— Ясно.

— Така, сега ти притежаваш нов документ за самоличност. Взимаш си шофьорска книжка. Вадиш паспорт. Намираш си работа. Ти си бебето Смит, сега на тридесет години. Можеш да го правиш отново и отново, и отново, човече. И по този начин изчезваш, ясно? Добре, да се върнем към моя случай. Значи аз трябва да намеря Спийд, който е на тридесет и седем и може да е навсякъде и да е всички, така че какво правя? Проверявам родословното му дърво и той е от някакво градче в Джърси, май беше Колинсуд, отатък Филаделфия. Пресмятам и си викам: по дяволите, все трябва да започна отнякъде. Най-големият удобен град наблизо е Кемдън. Проверявам гробищата. Записвам всяко момче, което би било на тридесет и пет или четиридесет. Набирам тридесет и две имена от всичките градски гробища. После издърпвам конците на някои хора, които познавам в Трентън, и проверявам разрешителните за шофиране. Търся сходно име с това от гробищата, някой вече към четиридесетте, който е подал молба за шофьорска книжка. После започвам да се занимавам със самия Спийд. Той обича да действа като в големите градове. Обича мадамите. Обича залаганията и конете. И — голямо откритие! — има диабет. Трябва да му бият инжекции.

— Инсулин.

— Улучи. Пресмятам, че може би е преминал реката и си живее живота във Филаделфия. Така че правя същото нещо с шофьорските книжки в Пенсилвания и ще познаеш ли, имам късмет. Намирам трима души, три адреса, и единият от тях е фалшив. Така че разбирам, че Спийд вече се казва Джордж Бернхарт, диабетик, и живее някъде във Филаделфия. Проверявам болниците. Разправям, че този Бернхарт всъщност не ми е приятел, но дошъл вкъщи с един познат и си забравил лекарствата. И че може би са му необходими. В района на Филаделфия има дванадесет болници. На деветата улучвам. Да, имат пациент Джордж Бернхарт, на възраст тридесет и осем, диабетик, живее там и там във Филаделфия, Дебна мястото и ето ти го стария Спийди, носи се по улицата с покупки от гастронома. Обаждам се по телефона. След десет дни всичко вече е минала работа и аз се връщам в Манхатън да пропилея спечеленото. Разбираш какво искам да кажа, нали?

— Разбирам какво искаш да кажеш. Понякога малките неща имат значение.

— Да, правилно. Някоя малка и странна информация е това, което ги проваля. Ако някога попаднеш по следите на този тип, разбери всичко, което можеш за него. Всичко. Е, аз имах и късмет.

— Ти сам си създаваш късмета.

— Има нещо вярно в това.

— А какво стана със Спийди?

— Не съм питал. Виж, това не е моя работа. Аз съм следотърсач, не си цапам ръцете. Никакво насилие, за това са искат мускули. Сега съм в бизнеса. Веднъж направих услуга на Лучано. Ако не беше той, сега щях да съм някъде по затворите. Или мъртъв.

— Каква услуга? — попита Кигън.

— Ами седя си веднъж в участъка и чакам да се появи моят човек с гаранцията. По това време бях на двайсетина години, крадец на дребно, това беше всичко. Както и да е, седя си там и един куп ченгета минават покрай мен и чувам един от тях да споменава името на едно заведение за хазартни игри, което щели да изненадат. А пък аз знам, че е на Лъки. Така че вдигам шум, че моят човек още не е дошъл, и човекът на бюрото ме пуска да позвъня още един телефон, и аз се обаждам на едно момче, което познава Лъки, и му казвам какво ще стане, така че бързо да съобщи където трябва. Когато ченгетата отиват там, всичко е тъмно. Няма жив човек. Следващото нещо, което знам, е, че обвиненията ми отпаднаха и мистър Лучано ми предложи работа. Аз имам дарбата да подушвам това, което хората не искат да бъде подушвано, и той ми даде свобода на действие. Досега още не съм имал пропуск.

— Мистър К. беше прав.

— Прав я! Знаеш ли, мисля да опитам един бифтек. Средно препечен, с малко картофи и бутилка кетчъп.

— Моите бифтеци са от първокачествено говеждо. Няма нужда да ги поливаш с кетчъп.

— Аз слагам кетчъп на всичко.

— Дребосък, един бифтек, средно препечен, и картофи. Донеси и бутилка кетчъп.

— Готово — отговори Дребосъка.

— И така, откъде да почна? — попита Кигън.

— Мен ако питаш, аз бих почнал с гафа. Виж, ти търсиш нещо, свързано с федералната полиция около средата на тридесет и четвърта, нали? Нещо, което се е случило и което интересува федералната.

— Като какво?

— По дяволите, не знам. Може би кражба на коли, с това се занимава федералната полиция. Отвличане. Контрабанда. Обир на банки. Може би някой, който върти жени от щат в щат…

— Той не би се замесил в нещо такова.

— Логично мислиш, Франки. Не и ако е в летаргия, както казваш, и чака нещо да се случи. Ще рече, неговата гледна точка е да се загуби като игла в купа сено. Така че това, което искам да кажа, е, че нещо се е случило, нещо, в което той може би не е замесен директно. Нещо, което го е накарало да избяга. Какво може да бъде това? Един човек да избяга, защото федералните искат да говорят с него? Може би е бил свидетел на нещо? Да е видял нещо, което те разследват?

— И не е искал да бъде подложен на проверка. Искам да кажа, че те са щели да разберат, че се прикрива.

— Сега вече загряваш. Провери колко случая са станали през тези три-четири месеца, случаи, в които да е замесена федералната полиция. Нещата се стесняват доста.

— Къде щеше да отидеш, ако беше този човек?

— Щях да се загубя някъде. Някъде из фермите, оттатък Чикаго. Просто да се стопя.

— Какво ще кажеш за Юга?

— Там хората са прекалено шумни.

— Дали той знае всичко това?

— Ти би трябвало да знаеш по-добре от мен. Както и да е, това е начинът да го направиш, приятел. Гониш логиката. Поставяш се на неговото място. Каква ще бъде следващата му стъпка? Разбираш какво искам да кажа, нали? Не мога да участвам в това, нали разбираш, с федералната полиция и така нататък.

— Разбира се.

— Въпреки това ти ми събуди любопитството. Надявам се да хванеш този тип.

— Наистина ще го хвана.

— Виж, за това ти вярвам, Франки Ки. Просто от любопитство — страшно много ли ти е необходим този човек?

— Искам да го размажа това копеле.

Танжереца се засмя ледено.

— Е, ако попаднеш в задънена улица, имаш ми номера, можеш да ми позвъниш.

— Благодаря, Еди.

— Нищо. Къде ми е бифтекът, по дяволите? Тепърва колите говедото ли, или що?

В три часа през нощта телефонът го разтърси от дълбокия сън. Кигън го напипа в тъмното и каза сънливо:

— Да.

— Аз съм, Еди.

— Колко е часът?

— Какво значение има! Слушай, мислех си за твоя проблем. Хрумнаха ми още няколко неща. Първо, ако идва отатък океана, трябва да си има паспорт оттам, откъдето идва. Тук може да се намери нещо. Второ, на него ще му е необходима самоличност бързо, така че няма дълго да обикаля гробищата.

— Разбирам ти мисълта — каза Кигън сънено.

— Значи вероятно се е насочил към Източния бряг, понеже там може бързо да свърши всичко — продължи Танжереца. — Ако трябва да гадая, бих казал, че е взел името някъде в северен Джърси или източна Пенсилвания, извън района на Манхатън, но близко до него. После е трябвало да се отдалечи от мястото, където си е намерил самоличност, така че моето предположение е да го търсиш някъде в Средния запад, поне като начало. Така че ти сега търсиш някой случай, станал през тези три-четири месеца някъде на запад. Разбираш какво искам да кажа, нали? Не е много, но е по-добре от нищо.

— Оценявам помощта ти, Еди — каза Кигън.

— Според мен си имаш добра причина да се откажеш от този случай. Но останах с впечатлението, че за теб това е много важно нещо.

— Да, много е важно.

— Значи не се отказвай. Ти можеш да намериш този човек. Но мисля, че ще ти е необходима помощта на федералните ченгета, за да откриеш какво е уплашило този бабаит през тридесет и четвърта. Ако е изчезнал, това трябва да го има някъде по бумагите.

— По-лесно е да се каже, отколкото да се направи.

— Помисли върху това. Кой е най-идеалният начин да изчезнеш? Така, че да престанат да те търсят?

Кигън лежеше в кревата и гледаше тъмния таван. След няколко секунди се сети.

— Мъртъв. По дяволите, той просто ще умре!

— Идеалният начин да се измъкнеш от ченгетата. Ако е съчинил смъртта си, всичко спира дотам. Той излиза чист, появява се като друг и започва отново. Дърпай всичките си конци, Франки Ки. Нищо не става лесно.

— Разбрах. Благодаря, Еди.

— Поддържай връзка с мен.

Кигън полежа в тъмното няколко минути. „Дърпай всичките си конци.“

Беше му останал само един конец за дърпане. Но хубав конец.

38.

Кигън сви от главния път точно преди да влезе в границите на град Принстън и кара четири мили до малкото селце Аламачи. Беше тъмно и ситният дъждец, който го тормозеше през целия път от Ню Йорк, се беше превърнал в мъгла. Може би дори щеше да пропусне железопътната гара, но четири коли бяха блокирали пътя пред нея.

Един висок мъж с изпито лице и шапка, нахлупена над очите, се появи от мъглата и светна с прожектора си в колата.

— Извинете, господине, просто проверка. Закъде пътувате?

— Казвам се Кигън. Идвам на посещение в личния влак.

— Мога ли да видя някакъв документ за самоличност? Кигън му подаде паспорта си. Агентът го провери, светна в лицето на Кигън, после пак освети снимката в паспорта.

— Добре дошли, господине. Господин Лестър ще ви придружи, ако нямате нищо против.

— Ни най-малко.

Лестър беше хубав, приятен мъж, безукорно облечен и съвсем мокър. Той изтърси дъждовната вода от шапката си и каза:

— Съжалявам, но ще ви намокря седалката.

— Това е най-малкият ми проблем — каза Кигън.

— Карайте направо и после надясно, покрай гарата. Там може да пресечете линията.

След като пресякоха железопътната линия, Лестър му каза да завие остро наляво. В мъглата се мержелееше тромав парен локомотив. Пара се виеше на кълба покрай огромните колела и изпод вагоните; черният левиатан съскаше на празен ход, очаквайки потеглянето. Личният влак беше от седем вагона и беше тъмен, с изключение на тънки снопчета светлина, процеждащи се през дръпнатите пердета. Докато караха покрай влака, Кигън виждаше неясните очертания на пазачи. Когато стигнаха последния вагон, Лестър нареди:

— Спрете.

Кигън натисна спирачките. Една стройна жена с широкопола шапка излезе на площадката на последния вагон. Яката й бе вдигната. Един цивилен агент й помогна да слезе по металните стъпала, после забързаха през мъглата. Кигън видя малко по-нататък да светят автомобилни фарове. После чу как автомобилът подкара.

— Дайте сега до площадката — каза Лестър и като се поколеба малко, добави: — Можете да забравите това, което видяхте току-що.

Кигън спря колата до стъпалата на вагона.

— Една минута, моля — каза Лестър и изчезна в луксозния вагон. Кигън запали цигара и вдигна яката си. От периферията на меката му шапка се застичаха капки.

Кигън едва сега разбра защо личният влак на президента от Хайд Парк за Вашингтон се беше отклонил в това почти несъществуващо селище. През годините беше чувал журналистите да се шегуват за „приятелката“ на Рузвелт, но само помежду си; никой никога не беше намеквал за това в пресата. Но Бирата веднъж му довери, че се казвала Луси Ръдърфорд и живеела някъде в Ню Джърси, и че Рузвелт бил влюбен в нея още отпреди войната: една двадесет и пет годишна любовна връзка, на която пресата беше решила да не обръща внимание.

След минута-две Лестър се появи на вратата и му махна да влезе. Кигън го последва. Личният вагон беше оформен като кабинет, стените му бяха покрити с тъмна дървена ламперия, а подът — с дебели меки килими. Голямо дъбово бюро заемаше средната част на вагона. Зад него имаше барче, а от лявата му страна широк кожен диван с тензухени настолни лампи от двете страни. Пред бюрото стоеше старинен стол. Светлината беше мека, украсените с пискюли копринени пердета бяха дръпнати.

Президентът Рузвелт седеше зад бюрото в електрическия си инвалиден стол, облечен в ален халат и тъмносин копринен шал, с пенсне, кацнало на носа, с цигаре, стиснато между зъбите, и чаша уиски до лакътя. Когато Кигън влезе във вагона, на лицето му се разля топла широка усмивка.

— Франсис, каква огромна изненада след всичките тези години — каза президентът и протегна ръка.

— Радвам се да ви видя, господин президент — каза Кигън, докато се здрависваха.

— Сипи си нещо за пиене и седни тук пред мен — каза президентът и кимна към стола. — Виждам, че те е наваляло. Надявам се пътуването ти дотук да не е било много неприятно.

— Никак — каза Кигън, наля си уиски със сода и седна.

— Благодаря, че ми отделихте време.

— Трудно мога да изпусна възможността да кажа здравей на един стар приятел — каза Рузвелт. — Не мога да ти се отблагодаря достатъчно за твоята помощ за партията, Франсис. Ти си наистина щедър и верен привърженик.

— За мен е удоволствие, господин президент — каза Кигън. — Апропо, ще направите ли прецедент да се кандидатирате за трети мандат?

— Все още не сме решили, приятелю — отговори Рузвелт. — Съветниците ми се колебаят.

— Както са тръгнали нещата, по-добре ще е да го направите — каза Кигън.

— Благодаря. Изглеждаш ми много решителен, Франсис. Надявам се, че при теб нещата вървят добре.

— Не се оплаквам.

— Чудесно, чудесно. Преди да си поговорим, ще те помоля нашата среща да остане в тайна — каза президентът. В очите му проблеснаха почти закачливи пламъчета.

— Всеки си има слабости, нали разбираш.

— Напълно съм съгласен, сър — отговори Кигън.

— И още нещо. Ти спомена националната сигурност. Би ли се отнесъл с разбиране, ако един мой съветник, Бил Донован, присъства на разговора ни?

Кигън беше чул, че Лудия Бил Донован от 69-и боен полк е създал нова агенция. Тя щеше да събира информация от разузнаването и да я анализира, като част от опита на Рузвелт да направи основен ремонт на цялата разузнавателна система, която в момента не беше нещо особено.

— Ще бъде чудесно, господин президент — отговори Кигън, но Рузвелт забеляза сянка на разочарование по лицето му, наведе се и го погледна изпитателно, после пъхна една цигара в цигарето от слонова кост и я запали.

— Франсис, знаеш ли колко шпиони сме имали, когато започна световната война? — попита той и още преди Кигън да отговори, вдигна два пръста. — Двама.

— Двама! — Кигън се изкикоти невярващо.

— Точно така, приятелю, колкото и смешно да звучи. Имали сме двама шпиони и двама служители, които са ги поддържали. Това е била цялата ни разузнавателна служба. И което прави нещата още по-лоши, разузнавателните източници, които създадохме по време на войната, само година след края й са изоставени. Бил си в Германия, Франсис, видял си с очите си какво става там. Ние отчаяно се нуждаем от първокласна разузнавателна централа. Бил Донован ще изпълнява тази задача.

— Господин президент, не сте длъжен да… Рузвелт махна с ръка и го прекъсна.

— Това, което ти казвам, е публична тайна. Но ако националната сигурност има нещо общо с тази работа, ще ти бъда признателен, ако споделиш информацията си с него. Ако пък е съвсем лично нещо, той чака във вагона-клуб, така че няма да скучае, ако го оставим там.

— Мисля, че разузнаването може също да се намеси в това — каза Кигън.

— Добре. — Президентът посегна под бюрото и натисна един бутон.

След минута-две влезе един висок, добре сложен мъж към петдесетте. Кигън го позна от снимките. Той стоеше много изправено и беше облечен в син двуреден костюм, колосана бяла риза и яркочервена вратовръзка. Носеше си чашата с пиенето.

Президентът ги запозна:

— Уилям, това е моят приятел Франсис Кигън. Запознайте се с Бил Донован, Франсис.

Ръкостискането на Лудия Бил беше здраво, сините му очи гледаха право в очите на Кигън.

— Радвам се да се запознаем, Кигън — каза той малко грубо.

— За мен е чест, полковник — каза Кигън.

Безизразното лице на Донован не се промени. Дори да беше поласкан от думите на Кигън, той изобщо не го показа. Седна на кожения диван, кръстоса крака и отпи от пиенето си. Не сваляше очи от Кигън. Донован беше бивш областен прокурор в западната част на щат Ню Йорк и Кигън се чудеше какви ли мисли минават през главата му, докато присъства на срещата на президента с един бивш контрабандист — човек, когото той би дал под съд преди няколко години — и то, за да разискват националната сигурност. Кигън усети в Донован зараждащ се скептицизъм. Ако някой тук щеше да му повярва, това очевидно щеше да бъде само президентът.

— Поздравления за новата ви работа — каза Кигън. — От това, което чувам, е интересна.

— Всъщност е доста скучна — каза Донован.

— Скучна ли?

— Разбира се — каза Донован. — Дипломирани колежани седят в кабинетите, следят чуждите предавания, четат чуждата преса и пресяват дипломатическите доклади. Изравят информация и после експертите решават дали ни върши работа. Изобщо не е като във филмите.

— А какво ще кажете за посолствата? — настоя Кигън.

— Посолствата? — невинно повтори Донован.

— Хайде, полковник — каза Кигън. — Всички знаят, че дипломатическите служби са фронтове за шпионаж. Германското посолство в Париж е най-обикновен разузнавателен отряд за майор фон Майстер.

„Откъде, по дяволите, знае за това?“ — зачуди се Донован.

— Но — каза Кигън — след като конгресът мисли, че шпионирането не е джентълменска работа, всичко, което нашите посолства правят, е да дават приеми и да целуват задници.

Рузвелт се облегна в стола си и ликуващо изрева:

— Какво ще кажеш за този анализ, а, Уилям? Студеното изражение на Донован леко се смекчи, той дори се засмя:

— Не е лошо. Искаш ли работа, Кигън?

— Не, благодаря — каза Кигън с усмивка. — Опитах през седемнайсета година. Не изпълнявам заповеди много добре.

— Изпълнявал си ги достатъчно добре, за да заслужиш орден за храброст при Бело Ууд — каза Донован небрежно.

„Едно на нула за него“ — помисли си Кигън.

— Е, какво имаш за нас? — попита Рузвелт любезно.

— Вижте, господин президент, мисля, че знаете, че не съм смахнат. Казвам го, понеже това, което ще ви съобщя, може да прозвучи доста глупаво. Работата е, че ако не бях сигурен, че е вярно, нямаше да съм тук.

— Давай нататък — нетърпеливо каза президентът. Явно беше заинтригуван. Донован продължаваше да гледа безизразно.

— Един човек, когото считам за безукорен, ми предаде информация, че един германски агент се е укрил дълбоко в нашата страна — започна Кигън. — Той е тук вече от няколко години. Много опитен агент и задачата му е, ако успее, да неутрализира Съединените щати, в случай че Англия и Франция започнат война с Хитлер.

— Да ни неутрализира? — усъмни се Донован. — И как планира да го направи?

— Какъвто и да е планът им, този човек, чието кодово име е Siebenundzwanzig, Двадесет и седем, работи директно за Хитлер. Според моята информация той наистина може да ни спре да обявим война на Германия.

— Но ти нямаш представа каква е задачата му, така ли?

— Точно така.

— Това е смешно — презрително се усмихна Донован, изразявайки за първи път някакво чувство. — Какво би могъл да направи един човек, че да ни компрометира до такава степен?

— Не знам, полковник, но мога да ви кажа следното. Тази информация идва от един нацистки агент в Германия, който е проникнал в една нелегална организация. Бил е хванат и измъчван. Предал е имената на трима агенти. Информацията за другите двама е била точна и двамата са били убити.

— Каква нелегална организация? — попита Донован. Лицето му отново представляваше неразгадаема маска. „Не е човек, с когото да играеш покер“ — помисли си Кигън и настоя:

— Моят източник е безпогрешен.

— Откъде взе тази информация? — попита пак Донован.

— Не мога да кажа това.

— Мисля, че мога да ти обещая, че тази информация никога няма да излезе от тази стая — меко каза Рузвелт. — Не ни ли се доверяваш, Франсис?

— Разбира се, че да, господин президент. — Но съм дал обещание.

— Оценявам това — каза Рузвелт. — От друга страна, Донован също има право. Това ще ни помогне да оценим достоверността на твоята информация.

— Чували ли сте някога за организацията Черната лилия?

Очите на Донован се разшириха. Рузвелт го погледна с вдигнати вежди.

— Да — каза Донован.

— Това идва от ръководителя на Черната лилия.

— Ти познаваш ръководителя на Черната лилия? — недоверчиво попита Донован.

Кигън кимна. Донован гледаше скептично. Кигън реши, че е време да спечели един-два рунда в този мисловен боксов мач.

— Името му е Аврам Волфсон — каза Кигън и смаяната реакция на Донован подсказа на президента, че Кигън е спечелил първия нокдаун в този оспорван мач.

— Това покрива ли се с твоята информация, Бил? — попита президентът.

— Чувал съм това име — предпазливо каза Донован. Все още не се предаваше.

— Волфсон е безспорният ръководител на Черната лилия — решително каза Кигън. Той е неин ръководител, откакто е била образувана в университета в Берлин през трийсет и трета. Един от неговите главни помощници е Йоахим Вебер. Всъщност беше. Вебер е бил убит от нацистки агенти в Цюрих преди две години. Реакцията на Волфсон е прекалено радикална. Той отвръща на удара, като убива един агент в Цюрих и друг във Виена. Но третият, Siebenundzwanzig, е все още жив, понеже е тук, в Америка.

Рузвелт се намести в инвалидната си количка. Изпитваше почти перверзно удоволствие да наблюдава „сражението“ между двамата. Донован, сащисан от потока информация, изглеждаше потиснат.

— И как е открил този Волфсон, че в групата му има шпионин? — попита той все още скептично.

— Внедреният агент използвал името Исак Фиш. Истинският Фиш бил затворник в Дахау и бил екзекутиран заедно с петдесет други затворници за назидание на останалите след един неуспешен опит за бягство. Волфсон се добрал до списъка на убитите…

— Е, стига де… — започна Донован, но Кигън го прекъсна — подаде му изпомачкания списък на мъртвите заложници.

Донован неохотно взе листа, погледна подозрително Кигън и попита:

— По дяволите, откъде си взел това?

— Съжалявам, полковник, не мога да кажа.

— И очакваш да ти повярваме, че си посветен в този вид информация?

— Мисля, че тя сама говори за себе си — каза Кигън. — Волфсон е… измъкнал… информация от Фиш относно тримата агенти.

— Почакай малко. — Донован поклати глава. — Със сигурност знам, че Черната лилия не прави такива неща.

— Вече прави, полковник. Тя вече не е движение за Freiheit. Тя е станала напълно активна нелегална организация. Тримата агенти били членове на едно поделение, наречено Die Sechs Fuchse, Шестте лисици, един малък разузнавателен отдел, управляван от един психолог, Вилхелм Фирхаус, и подчинен само на Хитлер.

— Господи! — избухна Донован. — Откъде си научил всичко това?

— Първото име в списъка е Дженифър Гулд — каза Кигън. — Тя беше моя годеница и половин сестра на Аврам.

Във вагона настъпи тишина.

— Знаеш ли за този отдел, Бил? — попита Рузвелт. Донован бавно кимна.

— И тя е била екзекутирана? — попита Рузвелт.

— Заровили са я жива — каза Кигън. — Заедно с още петдесет други затворници.

— Боже Господи! — възкликна Рузвелт. Последва мъчителна тишина.

— Колко скорошна е тази информация? — попита вече по-кротко Донован.

— Научих я преди осем дни.

Рузвелт отново се облегна и се замисли. Според Хувър в Америка имаше няколко нацистки агенти. ФБР беше разследвало връзките им с профашистката американска организация цяла година. Но Хувър никога не беше донасял такава специфична информация.

— Имаме ли нещо друго относно този човек? — попита Донован.

Кигън реши да шикалкави малко. Беше ги задвижил и двамата. Така че бавно поклати глава.

— И така, имаме един агент, внедрен с кодово име Двадесет и седем, който живее някъде в САЩ с план да ни изолира от войната? Това ли е?

— Да, сър, освен че ви уверявам отново: това не са празни приказки. Аз съм убеден, че Двадесет и седем съществува, и доколкото познавам Фирхаус, мисля, че какъвто и да е планът им, той има някакво основание. Защо да не опитаме?

— Няма откъде да започнем — каза Донован. — Нямаме източник на информация в Германия, за да проверим нещата. Нямаме описание, нито име… — Гласът му бавно заглъхна.

— От друга страна — каза Рузвелт, — можем ли да си позволим да го игнорираме? Струва ми се, че колкото повече се приближаваме до войната, толкова по-чести ще стават тези заплахи.

— Не съм предлагал да го игнорираме — въздъхна Донован. — Нека видим проблема по-отблизо. От юридическа гледна точка това е работа на ФБР.

— В никакъв случай — бързо каза Кигън.

— Моля? — Донован повдигна вежди.

— Полковник, аз не съм от любимците на мистър Хувър — каза Кигън. — Той има дълга памет. Вероятно ще се изсмее на информацията, после ще я забута някъде. Аз няма да мога да бъда конкретен, за да не застраша моя източник на информация. Не мога да направя това. Затова дойдох при вас, господин президент. Не знам към кого другиго да се обърна.

Рузвелт и Донован размениха бързи погледи. Кигън определено имаше право. По отношение на разузнаването Рузвелт имаше разногласия с Хувър — една силна и популярна фигура в Америка. Хувър беше измислил един седмичен списък, наречен „Десетимата най-търсени“, залепваше снимките на най-опасните криминални престъпници в Америка по пощите и буквално беше обявил война на обирачите на банки. За една година въоръжените с картечници отряди от негови съвипускници в колежа, водени от жестокия Мелвин Първис, чието кредо беше „първо стреляй, после задавай въпроси“, бяха убили Флойд Хубавеца, Мама Баркър и нейните „Момчета“, Кели Картечницата, Джон Дилинджър и Хомър ван Митър.

Но към 1935 година полицията за борба с гангстерите на Хувър вече нямаше достатъчно работа. И след като все още нямаше ефективна разузнавателна служба, Хувър насочи вниманието си към комунистическата заплаха: постави някои членове на партията под наблюдение, събираше информация за тях и пое отговорността за събиране на сведения в Западния свят.

Хувър беше обезпокоен от предложението Донован да създаде разузнавателна централа. Беше се съгласил мълчаливо, само дотолкова, доколкото Донован нямаше да се бърка в неговата територия, и Рузвелт трябваше да жонглира внимателно, още повече че Хувър и неговите агенти имаха много малък опит в събирането и анализирането на сведения. Компромисът бе Донован и неговата група да действат в Северна, Централна и Южна Америка, а останалият свят да е под юрисдикцията на Хувър.

Рузвелт разбираше опасността на компромиса: Хувър можеше да следва същия път, който Химлер беше следвал в Германия. След пожара на Райхстага списъкът на комунистите на Химлер беше използван за скалъпването на обвинение срещу комунистите за пожара, а после бяха преследвани и убити над хиляда членове на партията.

Списъците, събирани от Хувър, също можеха да бъдат използвани повече за политически цели, отколкото за националната сигурност. Жадният за власт директор на ФБР нямаше да понесе намеса в работата си.

Молбата на Кигън можеше да ускори политическата криза, което в момента Рузвелт не можеше да си позволи. И все пак президентът вярваше, че информацията на Кигън вероятно е точна. Бившият контрабандист го беше изправил пред една необикновена дилема.

— Имаш ли някакво предложение? — попита президентът Кигън.

— Да ме оставите аз да го намеря — каза Кигън категорично.

— Какво! — възкликна Донован.

— Една минута, Уилям, нека го чуем — каза Рузвелт.

— Необходими са ми акредитивни писма, които да ми дадат достъп до архивите на бюрото и да ме упълномощят да задавам въпроси.

— Без Хувър да знае за това? — каза Донован. — Тая няма да я бъде.

— Обещавам ви, че ще се придържам единствено към разследването.

— Какво изобщо знаеш за разследванията? — попита Донован.

— Логика. Всичко е логика. Това е всичко, което трябва да правим. Логика и интуиция. Може би ще имаме късмет. Може би ще попаднем на следите му. Може би ще се доберем до отпечатък от пръстите му, или нещо такова. Ще хвърля поглед на архивите. Това е просто следотърсачество, полковник Донован. Това не е разследване на убийство.

— Аз мисля, че Едгар не би се съгласил с теб, Кигън — каза Донован. — Дори да повярва на информацията, ще се ядоса страшно, ако открие, че някой външен му се меси.

— Необходим ми е достъп до архивата само за около четири месеца — всъщност от март до юни трийсет и четвърта година.

Донован изведнъж се наведе напред и сложи чашата си на пода. Очите му се присвиха.

— Ти криеш нещо от нас — рязко каза той.

— Всичко друго, което мога да ви кажа, ще бъде чисто предположение.

— Нека аз да преценя това — каза Донован.

— Какво има да губим? — наивно попита Кигън, без да си дава сметка за политическия оттенък на своя въпрос. — Ние знаем, че Хувър при всички случаи ще затрие информацията. Защо не ме оставите да опитам? Трябва ли той да знае?

— Хитрост ли, Франсис? — иронично попита Рузвелт.

— Предполагам, че може да го наречете и така, господин президент — усмихна се Кигън.

— Че как другояче да го наречем? — почти викна Донован.

Идеята обаче май се хареса на Рузвелт.

— Ти говориш за доста време и работа, Франсис — каза президентът.

— Нямам какво друго да правя. И ако злоупотребявам с вашата привилегия, винаги можете да анулирате разрешителното ми за библиотеката.

— „Разрешителното ми за библиотеката“. Това ми харесва — изкикоти се Рузвелт.

— Аз ще заплатя разноските — добави Кигън.

— Ще работиш за долар на година, а? — каза Рузвелт. Идеята наистина започваше да му харесва. Откакто беше станал президент, Рузвелт се беше обградил с неплатени съветници от различни области, на които заплащаше символичната сума от един долар на година.

Донован си взе чашата и отпи, без да сваля очи от Кигън.

— Ние сме в необикновена ситуация — каза Рузвелт. — Мисля, че и тримата ще се съгласим, че войната между Германия и Англия и Франция е неизбежна. Но американският народ не иска и да чуе за нея. Аз изнесох една реч в Чикаго и предупредих страната за опасността от фашизъм. Мислех, че това ще сплоти хората, но определено сгреших, приятелю. Никой не подкрепи позицията ми. Какви викове! Каква критика. Това е едно дяволско предупреждение, момчета. Да се опитваш да водиш страната и като погледнеш през рамо да видиш, че отзад няма никой.

— Америка просто още не е готова да приеме това — предположи Донован. — Последната война е още свежа в паметта на всички. Ние все още преодоляваме кризата.

— Ти си прав, Бил — Рузвелт. — Американците няма да приемат опасността от тоталитаризъм точно сега. — Той млъкна за момент и отпи от уискито си. — От друга страна, залавянето на един опасен нацистки шпионин в тази държава може да има силно въздействие върху общественото мнение.

— Ако такъв шпионин съществува — каза Донован.

— Той съвсем реално си съществува — каза Кигън. — Аз просто ви моля да ми облекчите работата, понеже възнамерявам да го търся независимо дали ще ми помогнете, или не.

— Виж, спри вече… — сърдито почна Донован.

— Успокойте се, успокойте се, момчета — каза Рузвелт и лицето му отново цъфна в широка усмивка. — На една и съща позиция сме.

— Има експерти в тази област, Кигън — бавно каза Донован. — Защо не ги оставим те да се заемат с това?

— Защо не ги оставим да ми помогнат?

— Слушай…

— Само една минута, Бил — отново се намеси Рузвелт. — Франсис, сигурен съм, че не ти е било лесно да се решиш да дойдеш при мен с тази информация. Какво ще кажете да оставим за малко нещата така? Имаш ли визитка, Бил?

Донован му подаде една релефна визитна картичка. Името му беше отпечатано по средата, а в десния ъгъл стоеше надписът „Белия дом“ и един телефонен номер. Рузвелт я обърна обратно, надраска върху нея „Франклин“, после я скъса на две и подаде едната половина на Кигън.

— Ако нещата тръгнат, ще те потърси човек с другата половина на картичката. Каквото и да се случи, трябва да бъдеш дискретен. За това ще знаем само Бил и аз, и вероятно още един и или двама души. И те моля да не казваш на никого какво правиш, Франсис. Много е важно да се мълчи относно тази информация, Ако Хувър надуши за това, ще си имаме страхотни разправии и с твоето разследване ще е приключено.

— Разбирам, господин президент.

— Ако никой не ти се обади до утре, приеми, че не мога да ти помогна.

— Каквото и да се случи — каза Донован, — тази среща никога не се е състояла.

— Разбирам — каза Кигън.

Рузвелт му подаде ръка. Усмихваше се широко, а цигарето му сочеше право към тавана — позната поза от снимките. Стиснаха си ръцете.

— Ти винаги си бил добър приятел, Франсис — каза Рузвелт. — И дискретен. Уверявам те, че дълбоко ценя тази информация. И страшно съжалявам за годеницата ти.

— Благодаря ви, господин президент. Лаская се, че дори ме помните.

Очите на Рузвелт трепнаха.

— Е, как бих могъл да те забравя… Франки Ки — каза той с тих смях.

Щом Кигън излезе, Донован се обърна към президента.

— Той е ужасно арогантен, господин президент.

— Разбира се, Бил. Но нали не искаш за теб да работят нерешителни типове?

Донован погледна към пода и се усмихна. Рузвелт наистина знаеше как да парира глупавите забележки.

— Цялата история ми звучи нелепо — каза той. — Не мога да си представя какво може да кроят швабите, така че, както каза той, да ни неутрализират?

Рузвелт не отговори. Поигра си с цигарето няколко минути. Какво наистина? Възможностите бяха безкрайни.

— Аз класифицирам информацията по букви и номера — продължи Донован. — А-едно е най-отгоре. А означава безукорен източник, а едно значи потвърдена информация. Бих класифицирал сведенията на Кигън като… Д-пет.

— Не оспорвам оценката ти, Бил — каза президентът.

— Хувър лудо защитава, своята територия — каза Донован. — Той даде да се разбере, че всичко, което става в Щатите, е работа на неговото ведомство. Защо да не му предадем информацията?

— Понеже обещах на Кигън — каза президентът. — Освен това съм съгласен с него в едно отношение. Ако предадем тази информация на Бюрото, те няма да направят нищо. Ти познаваш Едгар — ако неговите хора не са инициатори на някой проект, той отива в глуха линия.

— От друга страна, укорите ще бъдат за негова сметка, ако се окаже вярно — каза Донован.

Лицето на Рузвелт се помрачи за миг, после чертите му омекнаха отново.

— Виж, не говорим за вина, Бил — каза той. — Какво ще стане, ако информацията на Кигън се окаже А-едно и той открие този внедрен агент? Ще бъде твоя заслуга, че Кигън работи за теб.

— А ако е неуспех? Рузвелт се усмихна.

— Тогава, приятелю, никой няма да разбере разликата. Случаят ще бъде класифициран като секретен. Дори няма да държим архив за него.

Донован все още не беше убеден.

— Какво, по дяволите, може да представлява тази мисия? — попита той. — Убийство? Ако, да ме прости Господ, ви убият, това няма да ни неутрализира! Нещата ще продължат. Саботаж? Какво би могъл да унищожи един човек, та да неутрализира нашата позиция?

— Нямам представа. И очевидно и Кигън си няма представа.

— Господин президент, аз нямам нито хора, нито пари, за да изпратя цяла група да търси някакъв фантом, който изпълнява някаква незнайна и много подозрителна мисия. Трябва да обмисля нещата.

— Аз също не обичам изненадите, Уилям — каза Рузвелт. — Виж сега, разбирам твоя скептицизъм. Но просто някакво вътрешно чувство ми подсказва, че това е вярно. Хитлер е такова хитро копеле, че историята ми звучи много правдоподобно. В края на краищата, какво има да губим?

Донован запали цигара, дръпна дълбоко и загледа пушека. Прехвърляше всички „за“ и „против“ дали да остави един бивш контрабандист да обикаля страната с пълномощия от Белия дом.

— Бил, в случая ние с теб ще трябва да направим доста нередни неща — каза Рузвелт. — Не искам да те притеснявам, но… съгласен ли си?

— Разбира се, господин президент…

— Ще го осигуря с пълномощия на Белия дом — продължи Рузвелт. — Назначи един човек да го контролира, един вид да му помага. Само един човек. Не е много.

— И просто да оставим Кигън да прави каквото си иска?

— Защо не? Той определено е… обладан от това издирване. Ако има такъв шпионин, той… може да има късмет.

— И ние няма да имаме никакъв контрол върху него…

— Точно така.

— Този Кигън ви харесва, нали?

— Знам, че може да му имаме доверие. Знам, че си държи устата затворена. Освен това има някои интересни връзки.

— Понеже е бил гангстер? — скептично попита Донован. Рузвелт сви устни и отпи от питието си.

— Кажи ми, Бил, откъде възнамеряваш да намериш членове за екипа си? От Йейл? От Харвард?

— Защо, какво не им е наред? Там се учат дори бъдещи президенти — ухили се Донован.

Рузвелт се засмя от сърце.

— Прав си. Но на теб ще ти трябват и хора, които имат… специална квалификация. Хора, които вече са получили доста рани по този път. Ще са ти необходими и няколко хулигани. Франсис Кигън подхожда идеално на тази схема. — Рузвелт погледна към тавана, очевидно доволен от заключението си. — Кигън разбира от уловки. Може да се владее в трудни ситуации. Той е много изобретателен, богат е, не зависи от никого, завършил е с отличие колежа в Бостън. Фактът, че се е измъкнал от гестапо и че наистина познава Волфсон и онзи нацист…

— Фирхаус.

— Да, хора, които ти познаваш само по име. Това говори в негова полза.

— Но той не иска да се присъедини към моята операция, каза го доста ясно.

— Доо-бре, ако изобщо го бива, ще си промени мнението. Той е старомоден. Направи му услуга и той ще ти се отплати.

— Правилото на подземния свят? — попита Донован със самодоволна усмивка.

— Вероятно. Или може би е от рядко срещаните хора — почтен човек.

— Та той е бивш контрабандист, за Бога.

— Той е моят контрабандист — каза Рузвелт. Очите на Донован се разшириха от изненада.

— Затова ли се съгласихте да се срещнете с него? Рузвелт отпи от уискито си и добави небрежно:

— Той също така внесе четвърт милион за първата ми президентска кампания и още сто хиляди през трийсет и шеста.

— Е, по дяволите, в такъв случай вие сте… — засмя се Донован.

— Не, това е работа на твоя екип. Ние си имаме сделка — ти ръководиш екипа, аз ръководя страната. Но ако ти трябват хора и пари, аз ще уредя това. Ако не ти изнася Кигън или ситуацията…

— Не, сър — каза Донован и вдигна рамене. — Това е негова игра, нека си я играе. Само се надявам да не сте много разочарован, когато дойде с… празни ръце.

— O, надявам се да стане точно така, Бил — каза президентът. — Искрено се надявам да стане така.

Президентът пъхна нова цигара в цигарето си от слонова кост. Донован се наведе и му поднесе огънче. После отиде до бара, наля си ново уиски и се обърна към Рузвелт.

— Всъщност като си помисли човек, ние сме на същия хал като Хитлер — каза Донован. — Ние също няма какво да губим.

Рузвелт се усмихна доволно и каза:

— Чудесно. Радвам се, че се съгласи.

39.

Опашката на ферибота за Стейтън Айланд беше по-къса от обикновено. Беше под нула градуса и откъм Дяволската врата духаше рязък вятър, надигаше се снежна буря. Парчета лед се люлееха в развълнуваните води. Във въздуха, танцуваха снежинки.

Човекът му беше позвънил рано сутринта.

— Мистър Кигън?

— Да.

— Обаждам се от името на полковника.

— Полковника?

— Вярвам, че имате визитната му картичка?

— O — каза Кигън. — Разбрах.

— Може ли да се срещнем на горната палуба на ферибота за Стейтън Айланд днес следобед? Този, който тръгва от Манхатън в два и половина.

— Предполагам. С кого говоря?

— В задната част на ограденото пространство.

— Кой е на телефона?

— Ще четете „Лайф“. Довиждане.

И затвори.

Защо беше цялата тази шпионска история? Нали всичко, което той искаше, беше да разгледа няколко папки!

Вратите се вдигнаха и потокът коли бавно нахлу на палубата. Кигън паркира и се качи на втората палуба на ферибота — тясна стая с тъмни петна по дървените пейки. Прозорците бяха заледени от студения вятър отвън. Въпреки че имаше радиатори, стаята беше студена и миришеше на смазка, солена вода и креозот. Кигън седна в единия ъгъл и отвори списанието.

Сирената измуча, фериботът потръпна и се отдели на заден ход от кея. След минута Кигън чу вратата зад него да се отваря. Нахлу студен въздух. Кигън не вдигна глава. Един глас попита:

— Мистър Кигън?

— Точно така — каза Кигън и погледна влезлия. Непознатият му поднесе кафява хартиена кесийка.

— Фъстъци?

— Не, благодаря — каза Кигън.

Мъжът беше висок, облечен във вълнено палто с вдигната яка, затворен вълнен пуловер и вълнена шапка. Имаше изправената стойка на военен и изглеждаше напрегнат, върху острото му лице се открояваха хлътнали проницателни очи, а над тях — рошава черна коса. Носеше авиаторски слънчеви очила, които смъкна и сложи в джоба на палтото си.

— Аз съм Смит — каза той и протегна ръка. Гласът му беше приятен, леко провлечен по южняшки. Докато се ръкуваха, Кигън усети нещо в шепата си — другата половинка от визитката на Донован.

— Просто за по-официално — каза Смит. — Но иначе нека бъдем на „ти“.

Кигън извади своята половинка от джоба си и долепи двете части. Прилягаха си идеално.

— Радвам се да те видя — каза Кигън.

Смит седна до него, облегна се, кръстоса крака и разпери ръце на облегалката на пейката. Кигън сви зиморничаво рамене, огледа помещението и попита:

— Нямате ли си кабинети в службата?

— Имах опашка цял ден — каза Смит. — Отървах се точно преди да се кача на ферибота. Всъщност това е много ефективна маневра. Ако се качат на борда, лесно ще бъдат разпознати и, разбира се, в такъв случай просто нямаше да ти обърна внимание.

— Мислиш, че германците са пратили хора да те следят? Не е ли малко параноично?

— Не германците, Кигън — каза Смит покровителствено. — Момчетата на Хувър. Пуснали са два екипа след мен. Знаят, че работя за Донован, а Хувър иска да знае всяка стъпка, която предприема той. Това е причината за цялото това неудобство. Ако направят връзка между нас двамата, ще тръгнат и след теб. И никога няма да свършиш нищо.

— Но защо Рузвелт е толкова нервен относно Хувър? Та той е президент на Съединените щати, за Бога!

— Понеже Хувър е назначен пожизнено. Никой не може да го уволни, ако си няма дяволски добра причина, и това го прави много влиятелен човек. И президентът не иска той да му бъде противник.

— Хувър наистина ли е такъв, а?

— Малък Наполеон? Изненадан съм, че все още не се разхожда с ръце в жилетката и не говори на френски.

— Искаш да кажеш, че отсега нататък ще се прокрадваме и ще се срещаме по този начин?

— Страхувам се, че да.

— Усещам се като женен мъж, който мами жена си, Смит.

— Интересна представа — каза Смит.

— Май ще се спогаждаме с теб — каза Кигън.

— Да — провлече Смит. — Виж сега какво е положението. Аз ще бъда твоят човек за контакт. Каквото и да ти трябва, по което и да е време, ще се свързваш с мен. Имаш ли си неприятности, ще се свързваш с мен. Арестуват ли те, или си болен и трябва да идеш в болница, ще се свържеш с мен. С никой друг. Само с мен. Окей?

— Разбира се. Нещо като да потъркаш бутилката и духът се появява. Ти си духът.

„Духът“ игнорира сравнението му.

— Преди малко сложих едно куфарче в багажника ти. Съдържа всичко, което ти е необходимо, за да започнеш.

Бих желал да си получа куфарчето обратно. То си е мое. И е скъпо.

— Как така си го сложил в багажника ми?

— Отворих го с шперц.

— Е, нали ти казах, че ще се погаждаме — засмя се Кигън.

— Надявам се, че няма да направиш живота ми непоносим, Кигън. Имам чувството, че можеш да превърнеш в ад живота на доста хора.

— Не бой се, няма.

— Бих желал нещата да минават през мен. Искам да знам какво мислиш да правиш. След като съм единственият ти контакт с Вашингтон, много е важно да ме държиш в течение. — Смит олющи поредния фъстък и пусна черупката в пликчето. — Сигурен ли си, че не искаш фъстъци? От Джорджия са.

— Не, благодаря. Искам да не ми се пречкаш в работата.

Смит го погледна за момент, после каза:

— Слушай, това е много важно. Не знам какво търсиш, но бъди колкото се може по-гъвкав. Ако някой те пита какво точно правиш за безопасността на Белия дом, казваш „проверка на охраната и обстановката“.

— Проверка на охраната и обстановката.

— Точно така. Няма да споменаваш за мен и Донован на никого и никога не си се срещал с Франклин.

— Франклин, а? И с него ли си на „ти“?

— Е, трудно бих могъл да си уредя среща на четири очи. Това значи да си на „ти“.

Кигън се изкикоти. Всъщност номерът беше да дадеш 350 000 долара дарение за президентската кампания и четири години да снабдяваш определен човек с пиячка.

— Ти май си доста влиятелен, а? — попита Смит.

— Просто логика — каза Кигън.

— Какво му е логичното да пуснеш един богат бизнесмен по следите на някакъв нацистки агент?

— Защо не? Виж, аз съм сигурен, че ти имаш цялото ми досие, Смит, но нека ти обясня нещо. Когато става въпрос за съвет, аз имам неограничени източници в почти всяка област, която можеш да си представиш. Експерти, Смит. Ако не знам как да направя нещо, мога за много кратко време да разбера как да стане. Ако ми трябва информация, мога да я намеря. Мислиш, че съм новак ли? Нищо подобно. Що се отнася до ФБР, не може да не знаеш, че успях да надхитрям федералната полиция цели шест години. Те така и не са се добрали до пълното ми описание. Мислих доста за този Двадесет и седем. За да го хванем, ще ни трябва доста логика — и още повече късмет. Аз съм логичен човек, а си имам и малко ирландски късмет. Вярно, ще трябва да действам бързо и по инстинкт, но каква е алтернативата — да предам информацията на Хувър и той да я забута в някоя папка с надпис „Към дело“?

— Съгласен съм, но точно тези неща не зависят от мен.

— Всъщност ти какво вършиш? — попита Кигън. — Имаш ли някакъв пост? Нали всеки във Вашингтон си има пост.

— Нямам пост.

— И какво правиш?

— Какво ли не.

— Значи си мистър Смит и правиш какво ли не?

— Точно така. И името ми наистина е Смит. Аз съм специалист по всичко. Всъщност момче за всичко.

— Сериозно?

— Съвсем. Бях във флотата няколко години. Известно време бях момче за всичко на адмирал Хари Грогън. Когато адмиралът искаше нещо, аз му го доставях. Когато искаше нещо да се направи, го правех. Всичко, по всяко време. Нямаше значение какво е, просто казвах: „Слушам, сър“ и се грижех да бъде направено. Това е то да си момче за всичко, Кигън. Всеки адмирал си има по едно. Сега съм момче за всичко на Донован. Просто за да сме наясно: горе-долу знам какво искаш да направиш и работата ми е да ти помагам, доколкото мога и в рамките на закона. Подчертавам — в рамките на закона, понеже не обичам неприятностите. Момчетата за всичко трябва да постигат резултати с минимум усилия и без неприятности.

— А ти си от най-добрите, а? Смит сякаш не го чу, а продължи:

— Знам какво се опитваш да направиш и ти знаеш какво правя аз, така че това покрива биографичните подробности. Сега да поговорим за операцията.

— А, вече стана операция!

— Вероятно малко пресилваме нещата. Тя е твоя, моя е само отчасти. И не е кой знае каква операция.

— Какво има в куфарчето?

— Документи, няколко телефонни номера, места за връзка, моята картичка с телефоните за през деня и през нощта… Естествено предпочитам дневния телефон.

— Женен ли си?

— Бях. Бях аташиран към посолството в Шанхай, когато японците започнаха войната. Жена ми беше на пазара. Уби я още първата вълна бомбардировачи.

— Моите съболезнования.

— Благодаря. Шефът — Донован обича да го наричат „шеф“, между другото се безпокои, понеже усеща, че този твой лов на вещици…

— Това не е лов на вещици, Смит. Уверявам те, че Siebenundzwanzig съществува.

— Аха. Та както казвах, той се страхува, че твоят мотив е прекалено личен. Хората, които са прекалено много лично заинтересовани в тези неща, понякога действат безразсъдно.

— Ще го имам предвид.

— Ако по някакво чудо откриеш този човек, ще ни го предадеш, нали така. — Той не задаваше въпрос, това беше по-скоро съобщаване на факт. Замълча и си обели един фъстък. — Разбираш колко ценен може да бъде този човек за нас, нали, Кигън?

— Разбира се.

— Разбира се какво? Разбира се, че ще го откриеш, или се разбира, че знаеш колко е ценен?

— И двете.

— И няма да направиш нещо прибързано като да го хвърлиш с циментови обувки в Ист Ривър, нали?

— Не обувки, Смит. Казва се „циментово палто“. Никога не съм правил такива неща.

— Шефът, изглежда, мисли, че знаеш поне сто екзотични начина как да ликвидираш хората.

— Казах ти, че не съм правил такива неща. Не съм казал, че не знам как да ги направя.

— Е, това ме успокоява.

— Чудесно. Вярва ли ми Донован?

— Дали ти вярва, или не, не е важно. Но той наистина мисли, че ти вярваш на тази история, и това е важното. Той просто прави един опит с теб. И не забравяй: ако тази информация стигне до Хувър, ще ни излезе солено. И Донован ще е първият, който ще го отнесе.

Кигън се усмихна криво и кимна.

— Разбрах, Смит.

— Ако имаш някакви въпроси, след като прегледаш материала в багажника, звънни ми. Хем ще си прибера куфарчето. Мисля, че това е всичко. Нещо друго да ти трябва?

Смит му харесваше. Беше грубоват и непочтителен, дори хаплив. Кигън реши да го изпита.

— Та значи си най-доброто момче за всичко, а?

— Не обичам да се хваля, Кигън. Какво има?

— Нещо, което може да ми е от полза.

— O? — възкликна Смит скептично.

— Мисля, че транспортът ще ми бъде голям проблем. Мразя да чакам по влакове и автобуси. Така че се чудя — мислиш ли, че можеш да ми осигуриш самолет?

Изражението на Смит изобщо не се промени.

— Самолет — каза той съвсем спокойно.

— Да. С пилот, който да си разбира от работата.

— Искаш самолет и пилот?

— Да, ще ми свършат добра работа.

— Има си хас!

Смит обели поредния фъстък и го лапна. Минута-две гледаше право напред и мислеше, после попита саркастично:

— Само това ли? Самолет и пилот?

— Засега — отговори Кигън. Усещаше, че Смит тайно се радва на предизвикателството, въпреки че никога нямаше да го признае.

Смит лапна още един фъстък и въздъхна.

— Ще поддържаме връзка.

И без да каже нито дума повече, стана и излезе.

— Много ми беше приятно — промърмори Кигън.

Кигън се върна вкъщи, наля си уиски, пусна една плоча на Каунт Бейси и прехвърли материалите от куфарчето. Беше впечатлен. В семпла кожена папка имаше пълномощия и удостоверения, че той е член на „Службата за безопасност на Белия дом, Следствен отдел“ с празно място за снимка; имаше и написан на машина списък на всички правителствени агенции с телефонните номера на директорите, които по принцип не фигурираха в указателите; имаше временен пропуск за архивния отдел на Федералното бюро за разследване; имаше и пропуск, който му позволяваше да влиза във военните бази на САЩ, и една визитна картичка с емблемата на Белия дом, на която Дон Смит неопределено фигурираше като „служител“, с телефонните му номера за през деня и през нощта. Плюс една бележка.

На следващия ден се появи Драймън.

40.

Той не влезе, а направо нахълта в „Розата“. Във всяка негова стъпка се четеше арогантност. Сякаш предизвикваше всички, които не знаят кой е. Беше облечен небрежно: провиснали панталони над стари каубойски обувки, яркочервена бархетна риза с бяло копринено шалче под вдигнатата яка, развлечена кожена пилотска куртка с емблемата на Военновъздушните сили от лявата страна на гърдите и армейска офицерска шапка, смачкана над ушите. Беше тридесетинагодишен, висок, добре сложен, с кестенявочервеникава коса и херувимско лице, с наперена усмивка и блестящи сини очи. Изглеждаше така, сякаш целият свят е в краката му. Тръгна наперено към бара и седна срещу Дребосъка.

— Уиски с лед, шефе, колата отделно — каза той, завъртя се с гръб към бара и огледа заведението. Очите му се заковаха върху Кигън.

— Басирам се, че ти си Франсис Кигън — усмихна се той и го посочи с пръст.

— Какво те кара да мислиш така? — попита Кигън, като отвърна на усмивката му.

— Е, изглеждаш така, сякаш заведението е твое, и след като собственикът се казва Кигън, значи си ти.

— Много добре, приятел. А ти кой си?

Той отиде до масата на Кигън, сложи двете си чаши на нея и му подаде ръка.

— Капитан Джон Драймън от Военновъздушните сили на Съединените щати.

— За мен е удоволствие, капитане — каза Кигън и го погледна отблизо. — В отпуск ли си?

— На дежурство — отговори той и отпи голяма глътка от уискито.

— Така ли? Къде?

— Тук.

— В Ню Йорк?

Драймън изглеждаше изненадан.

— Не бе, тук. В този бар. С теб. Аз съм на временна служба тук от… — той погледна часовника си — от преди един час.

Челото на Кигън се сбръчка.

— За да правиш какво?

— Надявах се, че ти ще ми кажеш. Виж, аз не се оплаквам, мистър Кигън, останали са ми още шест месеца на тази служба и после заминавам за Китай.

— Може би не си чул, но в Китай има война.

— Разбира се, че има — засмя се Драймън. — Да си чувал за майор Клер Шано? За Летящите тигри? Той е започнал да създава собствени въздушни сили там. Някъде от първи януари ще бъда там, за да покажа на японците някои трикове. Междувременно съм назначен към нещо, наречено „Служба за безопасност на Белия дом“ и трябва да изпълнявам твоите заповеди. И, шефе — той се огледа и радостно се изкикоти, — не бих могъл да измисля по-добро място, където да изкарам тия шест месеца. Самолетът е на летище „Мичъл“.

— Самолетът?

— Е, бракмата де. Двуместен АТ-6. Никъде не отивам без нея. — Той млъкна и пак огледа бара. — Не мога да повярвам. Да ти кажа, това си е пилотската мечта. Искам да кажа, да те назначат в бар и да изпълняваш заповедите на собственика. Момчетата изобщо няма да повярват.

— Момчетата изобщо няма да узнаят за това, капитане — каза Кигън сериозно. — Отсега, докато не прехвърлиш Хималаите, ще забравяш всичко, което виждаш, чуваш или правиш. Това е първата и вероятно последната заповед, която ще получиш от мен.

Драймън се озърна уж ужасено, после се наведе и прошепна:

— Това да не е някаква шпионска история? Имам предвид бара и това, че си… хм, цивилен. Защо е всичко това?

— Ще разбереш, когато му дойде времето. Та как ти викат?

— Бепи.

— Бепи? Нали каза, че си Джон.

— Да де — каза летецът. Продължаваше да се усмихва като ангелче. — Бепи значи Бесният пилот. Прякор. Десет години съм във Военновъздушните сили, последните две обучавах сополиви колежанчета с надеждата да останат живи след курса. Бил съм пилот-изпитател две години, известно време си имах и своя собствена ескадрила. По дяволите, наистина съм бесен, мистър Кигън!

Кигън беше изумен. Смит наистина му беше дал на разположение пилот от Въздушните войски и самолет. Уважението му към момчетата за всичко порасна.

Добре де, Бепи — каза той. — Като си толкова ербап, защо работиш за Белия дом?

Драймън бутна шапката на тила си и се облегна.

— Всъщност… смъкнаха ме.

— Смъкнаха те?

— Ами точното обвинение беше „Своеволни летателни прояви“ — каза Драймън и пак надигна уискито.

— И какво точно представляват тези волни летателни прояви?

— Своеволни — поправи го Драймън. — Всичко, което правя в самолета, е волно, мистър Кигън. Има само две неща, които правя добре. Летенето е едното от тях — и аз го правя дяволски по-добре от всичко друго. Виж какво ще ти кажа — аз мога да летя на всичко, което има мотор и две крила, и мога да отида с него навсякъде, по всяко време и при всякакви метеорологични условия. Аз съм роден да летя, мистър Кигън, аз съм най-щастлив, когато краката ми са на три километра от земята.

— Много интересно. Но не ми отговори на въпроса.

— Летателните инструкции са гадна работа, мистър Кигън. И скучна. Едно и също нещо ден след ден. Трябва да даваш добър пример на курсантите и да правиш всичко по устав. По дяволите, цяла година летях с поща в такова лошо време, че си слагах чашата с кафето в скута, за да съм сигурен, че не летя с главата надолу. После изведнъж ме пращат във Флорида да се правя на бавачка. Така че, за да изразходим малко излишна енергия, четирима от инструкторите решихме да си направим състезание. Тридесет мили. Финалната линия беше един мост на магистралата край морето. Е, по дяволите, можех да прелетя последните пет с гъза напред, бях ги изпреварил и тримата.

Той млъкна, за да довърши уискито си и да отпие глътка кола, после продължи:

— За нещастие моят командир карал по моста по същото време, когато реших да мина под него. Полковник Фредерик Мец. Никакво чувство за хумор. Даже не видял другите момчета, толкова бил зает да си скубе мустака, когато ме видял да прелитам под него. Аз му казвам: „Полковник, какво да направя, като понякога ме хващат бесните?“ А той ми вика: „Тебе освен че са те хванали бесните, Драймън, ще ти бъде отнето и правото за летене за деветдесет дни“. Деветдесет дни! Господи, цяла вечност! И тогава… — Той се облегна и пак се ухили. — Тогава Господ чу молбата ми.

И величествено махна към салона.

— И какво точно ти казаха? — попита Кигън. Чудеше се какви ли инструкции е дал Смит на този луд човек — и как ли е успял да го намери.

— Казаха ми, че съм куриер към Белия дом. Какво ще кажеш за това? Куриер! И че трябва да дойда тук и да ти се представя, и да правя каквото кажеш… в границите на разумното. — Той се изкикоти. — Каквото и да значи това.

— Значи да не убиеш и двама ни, Бепи.

— Няма начин — възрази Драймън. — Изключено. Казвай кое е първото нещо, което трябва да знам.

— На първо време трябва да знаеш следното: търся един човек. Не знам как изглежда, как се казва, какво прави или къде може да го намерим. И по начина, по който се развиват събитията в света напоследък, вероятно няма да разполагам с много време, за да го открия.

Драймън известно време го гледа втренчено, после се изкикоти.

— Окей. И какво ще правим?

— Това е проблемът, Бепи. Нямам идея къде ще свършим, но ще започнем като излетим утре сутринта за Вашингтон. Ще се настаниш в стаята ми за гости и ще бъдеш на мое разположение двадесет и четири часа в денонощие. Когато нямаме работа, не ме интересува какво правиш. Имам три коли, ти можеш да караш ролса. Вече не го карам много.

На лицето на Драймън се изписа благоговение.

— Ролс? — попита той почтително. — Искаш да кажеш „Ролс-Ройс“?

— Да.

Усмивката на Драймън премина в смях, после в рев. Той огледа „Розата“ и възкликна:

— Значи така изглежда, а?

— Кое? — попита Кигън.

— Как кое? Раят, шефе — извика Драймън. — Раят!

41.

Архивата на ФБР беше чиста като операционна. Нямаше нито прашинка по лампата или масата, подът беше излъскан до опасен гланц. Редиците шкафове се простираха покрай стените: безкрайни сиви метални чекмеджета.

Кирбо беше висок любезен мъж с оредяваща руса коса и кротки очи. Носеше бяла престилка, бяла риза и вратовръзка на райета и беше безукорен като архивата. Той стана от бюрото си и закуца да посрещне Кигън и Драймън.

— Очаквах ви — вежливо каза той, щом се запознаха. — Наистина много бързо се добрахте до тук.

— Нямаме време за губене — отговори Кигън. — Благодаря ви за отзивчивостта.

Кирбо ги поведе към дървеното бюро — старо, но чисто, както и всичко в помещението. Покани ги да седнат и попита:

— Какво търсите? Може би ще успея да ви помогна. Вече пета година съм в архивата. — Той потупа крака си. — Един крадец на коли ме прегази. Можете ли да повярвате? Осемнадесетгодишно хлапе. Паникьосал се и натиснал газта. Не успях да отскоча достатъчно бързо.

— Лоша работа — каза Кигън. — Много неприятно.

— Знаете ли, жена ми май смята, че е за добро. Сега съм си вкъщи всяка нощ, трябваше да се откажа само от тениса. И така… какво ще търсим?

— Търся един човек, който е бил или свидетел — или може би просто е трябвало да бъде разпитан във връзка с федерално престъпление. Не мисля, че е бил пряко замесен в инцидента, въпреки че не съм сигурен.

— Какво е било нарушението?

— Не знам.

— Как се казва?

— И това не знам?

— Описание?

— Нямам представа.

— Но тогава какво знаем? — попита Кирбо.

— Не знаем нищо, мистър Кирбо. Не зная нищо за този човек, освен че е опитен скиор, майстор на дегизацията и е германец по рождение, въпреки че съм сигурен, че е имал документи за американска самоличност. Знам, че е дошъл тук някъде през трийсет и трета и е изчезнал през пролетта на трийсет и четвърта година, понеже е бил замесен по някакъв начин с разследване на ФБР и не е издържал на напрежението. Появил се е отново след година, вероятно с нова самоличност, и оттогава си е тук.

Кирбо помисли минута, после каза:

— Това ли е всичко?

— Това. Освен огромното желание да го намерим.

— И как мислите да го направите?

— Говорим само за три месеца. Март, април и май трийсет и четвърта. Мислех заедно с Бепи да прегледаме архивите за тези три месеца и се надявах нещо да изскочи.

Агентът на ФБР се засмя, стана и закуцука към една редица шкафове. Издърпа няколко чекмеджета и се обърна към Кигън.

— Имаме архиви за откраднато правителствено имущество, за изнудване, за откраднати коли, отвличания, банкови обири, незаконни бягства, за да се избегне съдебно преследване. Имаме углавни престъпления за присвояване на правителствено имущество — с изключение на индианските резервати, националните паркове и корабите в морето, търговия с бели робини, междущатски транспорт на откраднато имущество, фалшификации… — Той махна към шкафовете. Бих казал, че ще трябва да прегледате, ох… поне двеста и петдесет-триста случая на месец.

— На месец! — ахна Драймън.

— Така предполагам. Вероятно седемстотин случая плюс-минус няколко. Но погледнете и от добрата страна: може да изключите фалшификациите и контрабандата със спиртни напитки, това е към финансовия отдел.

— O! — възкликна Драймън. — Голям късмет.

— Трийсет и четвърта сме имали тридесет областни служби с по двадесет, двадесет и пет агента към всяка, и всички са били заети до гуша.

Кигън чак подсвирна.

— Мистър Кирбо — каза той. — При оскъдната информация, която ви дадох, какво ви подсказва вашият инстинкт?

Кирбо затвори чекмеджетата и отново седна.

— Преди всичко, че обектът очевидно е бил замесен в някоя криминална дейност, иначе не би избягал.

— Може би. Но не мисля, че ФБР е знаело за това. Мисля, че се е безпокоял да не открият, че използва фалшива самоличност.

— Може би има някакъв документ за него. Разбира се, това е било… преди пет години. Не знам. Зависи доколко е държало Бюрото да разговаря с него. Заслужава си да се опита. Ще видим къде има нещо висящо от този период. — Той записа нещо, остави молива и поклати глава. — Това може да включва всичко. Може да е работил в някое правителствено учреждение, в обрана банка или нещо такова… искам да кажа… — Той безпомощно повдигна рамене. — Ние, разбира се, бихме разпитали седемдесет и пет до сто души при подобна ситуация.

— Аз смятам така — каза Кигън. — Каквото и да е било, той е разполагал с малко време, за да избяга, преди полицията да се добере дотам. Искам да кажа, че този човек е изчезнал от някое място, където вероятно е бил познат на местните хора. Трябвало е да се придвижи бързо, преди федералните агенти да пристигнат, и все пак това да не изглежда подозрително. И така, аз предполагам, че това вероятно е бил малък град някъде в Средния Запад, място, до което вашите хора биха се добрали за час или два.

— Това все още не стеснява категориите — отговори Кирбо. — Знаете ли какво ще ви кажа? Защо не започнем отначало? Всички тези папки имат опис — агентът, който отговаря за случая, винаги прави доклад, нещо като резюме на случая, вярно, доста сбито, защото директорът не обича многословието. Към описите обаче се прилагат всички показания при разследването. Ако нашият човек е бил толкова нервен, че да избяга, предполагам, че или е бил свидетел на нещо, или е познавал лице, замесено в някаква криминална дейност. Съмнявам се, че би избягал просто така, освен ако не е бил сигурен, че Бюрото ще открие някои трудности при установяването на неговата самоличност. И така, като първи етап, нека стесним нещата. Ние търсим липсващ свидетел или човек, забъркан във федерално престъпление в малък град в Средния Запад, нали така? Предлагам да започнем от първата седмица на март и да проверим първо описите. — Кирбо погледна Кигън, после Драймън. — Наслука, господа.

Работеха по цял ден и рядко напускаха архивата преди десет или единадесет часа вечерта. През първата седмица прегледаха повече от триста папки и десетки стари документи и отделиха двайсетина случая с липсващи свидетели, заподозрени или бегълци. Повечето папки с тези случаи включваха криминални престъпници, които бяха „духнали“, както се изразяваше Кирбо, понеже или бяха замесени, или ги търсеха за нещо друго. Все пак трябваше да ги проверят. Кигън отделяше всяка папка, в която по някаква причина липсваха хора. Купчината, която трябваше да бъде прегледана повторно, растеше с всеки ден.

Случаите бяха и прости — като открадната кола, и сложни — опити за незаконно присвояване на стотици хиляди долари от регионалните служби на Вътрешното министерство. Имаше изчезнали съпрузи и съпруги, синове и дъщери. Мнозина от избягалите бяха замесени и в други престъпления и повечето бяха бързо отхвърлени заради възрастта, пола или просто защото лесно можеха да бъдат проследени десет или петнадесет години в миналото чрез приятели или членове на семейството.

Летяха със самолета до Акрън, Охайо и до Бъфало, но и на двете места не откриха нищо.

Докато едната купчина намаляваше, другата растеше. Започнаха да проверяват по телефона случаите, които наричаха „вероятни“. Хората не можеха да си спомнят почти нищо.

Летяха и до Питсбърг, но пак напразно. Драймън обичаше пътуванията. От време на време пикираше към земята, „за да огледаме плажа“, или правеше внезапни лупинги, за да разнообрази дългите пътувания. Непрекъснато пееше каубойски песни. Изобщо, с него не беше скучно.

— Шефе, ще ми кажеш ли защо, по дяволите, обикаляме като луди? — попита Драймън, когато се връщаха от поредното безплодно пътуване до Илинойс.

— Едва ли.

— Защо?

— Случаят е класифициран като „тайна“.

— Шегуваш се! Аз съм посветен в най-големите тайни. Проверен съм в Северната военновъздушна база. Няма по-голяма тайна от това.

— Има, ако е моя — засмя се Кигън.

Бепи направи такъв лупинг, че почти му счупи врата.

Ванеса въздъхна удовлетворено, смъкна се от Кигън, легна до него и почна да разтрива гърдите му с дланта си; левият й крак все още беше преметнат през кръста му.

Той се обърна към нея, притегли я и загали гърба й. Единственото бягство от монотонността на всекидневната неприятна работа за Кигън и Драймън бяха съботите и неделите в Ню Йорк: Драймън изчезваше да се забавлява, а Кигън прекарваше времето си с Ванеса.

— Господи, толкова ми е хубаво с теб — прошепна той.

— Благодаря.

— Не — каза той. — Аз ти благодаря.

— Нямам предвид само правенето на любов.

— За какво тогава?

— Че ми позволи да се върна отново в твоя живот. Онази вечер, преди шест месеца, бях направо ужасена. Просто знаех, че ще ме изгониш.

— Никога нямаше да те изгоня, Вани. По дяволите, ние бяхме приятели дълго преди да станем любовници.

Кигън беше нов човек, запален от две страсти: Ванеса и търсенето на нацисткия призрак, в чието съществуване никой друг не вярваше истински. Преди смъртта на Джени той беше човек, обладан от всепоглъщаща любов, една любов, която се беше превърнала в отворена рана. Чувствата му за виновност и разкаяние бяха примесени с гняв и злоба. Но нейната смърт го беше освободила от крепостничеството на вината, която си беше самоналожил, и гневът му сега беше насочен към 27. За първи път от години той се усещаше целеустремен.

— Ти ми спаси живота, Вани. Боже Господи, аз дори бях спрял да се смея преди да се завърнеш отново в живота ми.

Тя долепи глава до неговата и прошепна:

— O, как те обожавам, Ки.

Пет месеца бяха изминали, откакто Кигън беше научил за смъртта на Джени в Дахау. Ванеса почти веднага беше усетила неуловимите промени в него: чувството на облекчение, което дойде с края на очакването; постепенното изчезване на вината, която му пречеше да разкрие чувствата си към нея. Освободена след развода, тя също беше станала една емоционална бомба, която чакаше да експлодира. Заедно те бавно се лекуваха един друг и с течение на месеците тяхната любов стана толкова пламенна, както преди години, по време на краткотрайния им флирт в Берлин.

Снощи бяха отпразнували тридесетия й рожден ден с вечеря в един италиански ресторант в Бронкс, после бяха отишли в „Кафе Руж“, където свиреше Глен Милър. Беше чудесна нощ.

Кигън стана, тихо отиде до кухнята и извади бутилка шампанско.

— Ки — повика го тя.

— Да?

— Татко пита дали искаш да прекараш Деня на благодарността с нас тази година.

— По дяволите, изобщо не знам къде ще бъда на Деня на благодарността — отвърна той като търсеше отварачка. — Наистина ли искаш да отидеш в Бостън за този ден?

— Няма да бъдат в Бостън, ще идат на острова.

— Какъв остров?

— В Джорджия.

— Искаш да кажеш там, дето висят богаташите? — отговори той и взе две чаши за шампанско от шкафа. — Искаш да прекараш Деня на благодарността като играеш крикет с тайфа сноби и капризни стари милионери?

— Ще му кажа какво си казал — пошегува се тя.

— Той знае за чувствата ми към тази тълпа. Кигън се върна в спалнята.

— Ние ходим там от години, но вече не е същото. Повечето от старата тайфа ги няма. Аз също не искам да отида, но обещах да попитам.

— Какви са чувствата му към нас? — попита Кигън като седна на ръба на леглото и извади тапата от бутилката.

— Никога няма да каже. Всъщност той те харесва доста, иначе не би ни поканил да идем с тях.

— Давай, кажи му какво съм казал — каза Кигън и се засмя. — Ще ядем тук. Аз ще приготвя вечерята.

— Окей — каза тя. — А аз ще сложа масата.

Той й подаде чаша шампанско, после бръкна в чекмеджето на нощното шкафче и извади малко пакетче, увито в сребърна хартия и завързано с черна панделка.

— Честит рожден ден.

— O, Ки, благодаря! — радостно извика тя. На картичката пишеше:

Тя бавно го разопакова. Подаръкът беше малка елегантна брошка с формата на ирландска детелина; четирите й листчета бяха от смарагди, очертани с диаманти, и с един грозд диаманти за дръжка.

— O, Господи, Ки, великолепна е.

— Жалко, че в момента няма на какво да си я сложиш — засмя се той и я повали на леглото. Телефонът звънна.

— Не му обръщай внимание — прошепна той.

Но телефонът продължи да звъни. Накрая Ванеса се пресегна, вдигна слушалката и я сложи на ухото му.

— Мистър Кигън?

— Да?

— Тук е Смит.

— Познах по гласа — каза Кигън.

— Слушаш ли радиото?

— Сега е полунощ, Смит. Не, не слушам радио.

— Може би е по-добре да слушаш — каза Смит. — Германците трупат войски около границата с Полша. Ако нахлуят в Полша, Англия и Франция ще обявят война веднага. Ако мислиш да намериш този Двадесет и седем, по-добре да побързаш. Не мисля, че ще можем повече да крием случая от ФБР…

— Прегледали сме почти всичките архивни документи — каза Кигън отчаяно. — Дай ми още няколко дни. Ако не стане, и без това не знам какво да правя.

И затвори.

— Кой е този Смит — попита тя.

— Момче за всичко — каза той.

— Какво?

— Просто се шегувам — каза той, но гласът му изобщо не беше весел. — Трябва да се върна във Вашингтон утре. Но този път няма да е за дълго.

— Не изглеждаш много щастлив — каза тя.

— Дадох обещание на един човек — каза Кигън. — Сега изглежда, че няма да мога да го спазя.

— Опита ли?

— Направих всичко, което можах.

— Тогава Господ ще ти прости — тихо каза тя.

— Не знаех, че по света има толкова много мошеници — изстена Драймън един ден.

Обикновено работеха само двамата. Кирбо помагаше, когато можеше: този методичен човек работеше бавно, но не пропускаше нищо. Вече не бяха толкова запалени. Кигън започна да се чуди дали проверката на архивите е изобщо добра идея. Но нямаха алтернатива. Шегуваха се, за да намалят убийствената скука, понякога се затрудняваха с някой случай и с часове се ровеха в помощните доклади.

— Какво ще кажеш за мъртъв свидетел? — каза Драймън една вечер, докато лениво прелистваше един от докладите.

— Имаме си достатъчно живи, Бепи — отговори Кигън.

— Господи, това момче наистина е имало лош късмет! Първо банката му е обрана от Дилинджър и сякаш това не било достатъчно лошо, ами умира и при катастрофа с колата същия ден.

— Уверявам те, че човекът, когото търсим, не си е счупил врата при пътна катастрофа. Ако търсиш истинска драма, има един доклад за банковия обир, който направил Флойд Хубавеца в Уисконсин.

— Този се е удавил.

— Моля?

— Не си е счупил врата, а се е удавил.

— Продължавай, капитане. Искам живи свидетели.

Драймън затвори папката и се зае със следващата. Часове по-късно, когато се приготвяха да си тръгват, той взе отново папката и започна да се рови в докладите, прикрепени към описа. Не знаеше защо, това просто беше импулс.

— Просто ми изглежда странно — каза си той.

— За какво си мърмориш? — попита Кигън.

— Изглежда ми малко странно. Онзи служител по заемите в банката, която била ограбена, тръгва с кола на вечеря с приятелката си и пада в реката.

— Лош късмет. Просто лош късмет — отговори Кигън и започна да слага настрани папките, с които бяха приключили. Драймън продължаваше да разлиства докладите.

— Убили са шефа на полицията — каза той.

— Кой?

— Бандата на Дилинджър. Убили шефа на полицията в това градче… Дрю Сити, Индиана.

— Аха — каза Кигън и започна да прибира папките в чекмеджетата.

После, точно преди да остави папката, Драймън спря и извади един лист.

— Шефе — обади се той.

— Да?

— Това момче от случая с Дилинджър, дето се удавило.

— Да?

— Изобщо не са намерили тялото му.

42.

Драймън трещеше със самолета през Индиана на сто метра височина. Гледаше картата на пътищата на „Синклер Ойл Към-пани“ в скута си и се опитваше да пресметне точно къде се намират.

— Загубихме ли се, Бепи? — попита Кигън и вдигна глава от папката за случая Дилинджър в Дрю Сити.

— Разбира се, не — каза Драймън обидено. — Търся ориентири.

— Ще събориш шапката на някой фермер, ако не набереш малко височина.

— Не мога да търся ориентири от три километра — възрази Драймън и смени темата. — Наистина се запали по този случай, а, шефе?

— От отчаяние. Просто обектите ни за изследване са на привършване — горчиво отговори Кигън. — Карай си сега самолета.

Какво му беше казал Еди Танжереца? Че ако 27 имитира собствената си смърт, ще се измъкне чист.

Предполагаше се, че Фред Демпси се е удавил при катастрофата, но изобщо не бяха успели да намерят тялото му. След като е бил служител по заемите в банката и дори е говорил с Дилинджър по време на обира, определено е бил главният свидетел и един от първите, които ФБР е щяло да разпита.

— Ето го — каза Драймън и посочи напред, сякаш изненадан, че е намерил града — Дрю Сити, Индиана. — Господи, каква дупка! Надявам се, че няма да останем тук дълго.

— Колкото се налага, Бепи.

Драймън профуча над града веднъж, „за да намери място да се приземи“. После бавно зави надясно, закръжи над главната улица и приземи моноплана точно край една група къщи.

— Бог съм — похвали се той.

— Как така става, че никога не се приземяваме на летища? — каза Кигън, докато слизаха, но Драймън не обърна внимание на забележката, а каза:

— Виж, имаме делегация по посрещането.

Цяла върволица хлапета тичаше към тях, следваха ги няколко възрастни, които се приближаваха с по-голяма резервираност. Една полицейска кола зави отнякъде и спря точно пред тях.

— Добре ли сте всички? — попита младият полицай, като изскочи от колата. Кигън видя шерифската му значка и отговори:

— Много добре, шерифе.

— Шериф Лутър Конклин, на ваше разположение. На главната ни улица не кацат самолети всеки ден.

Кигън набързо показа удостоверението си.

— Аз съм Франсис Кигън, от отдела за безопасност към Белия дом — каза той. Реакцията бе винаги една и съща: объркано вълнение, после любопитство („Защо ли е дошъл тук?“) и накрая на глас:

— Какво към Белия дом?

— Тук сме, за да направим проверка за един човек, починал преди няколко години. Вероятно си спомняте, било е в деня, когато Дилинджър обрал вашата банка.

— Разбира се, че си спомням, сър. Моят шеф Тайлър Огълсби беше убит този ден. Застреляха го съвсем хладнокръвно. Но вие говорите за Фред Демпси.

— Точно така. Фред Демпси. Познаваше го, нали?

— Много добре. Веднъж ми даде заем само срещу името ми.

— Добро момче, а?

— Да, сър. Беше скромен. Това беше истинска трагедия. Двамата, той и Луиз Скоби, загинаха. Колата се плъзнала от пътя преди моста и паднала в реката. Баща й беше шеф на Фред, Бен Скоби, президентът на банката. Това едва не го уби.

— Обзалагам се, че е така, Лутър. Чух, че не сте намерили труповете.

— O, намериха Луиз на следващия ден. Но същия ден валя адски дъжд. Реката може да го е завлякла на… петдесет мили надолу по течението. Вероятно е затиснат под някой пън някъде.

— Вероятно. Разкажи ми за Фред. Колко висок беше? Как изглеждаше?

— Висок към метър и осемдесет. Доста добре развит за чиновник. Тъмна коса, малко посивяла по краищата. Сиви очи, помня тези негови проницателни сиви очи. Мисля, че той и Луиз бяха доста хлътнали един по друг и всички очакваха да се оженят. Роджър, нейният брат, го преживя много тежко. Той обичаше Фред. Фред беше добър към него. Беше му повече като баща от стария Бен Скоби.

— Колко е голямо сега момчето?

— На около тринайсет. Работи следобедите на бензиностанцията.

— И баща й е президент на банката?

— Да, сър. Чудесен човек. Защо така се интересувате от Фред?

— Ще сложим папките за Дилинджър в архивите — каза Кигън небрежно. — Просто попълваме някои празноти.

— O, ясно.

— Дали Бен Скоби си е в банката сега? Лутър извади джобния си часовник.

— Вероятно сега си е вкъщи и обядва.

— Имаш ли нещо против да ме закараш при него, шерифе? После може би капитан Драймън ще провери из града и ще поговори с някои хора, които са познавали Демпси.

Бен Скоби беше преждевременно остарял от грижите и трагедията, оредялата му права коса беше почнала да сивее, очите му бяха угаснали и без блясък, гласът му беше нисък и глух. Той покани Кигън в гостната — подредена, но прашна, претъпкана с мебели, покривчици и джунджурии — малките съкровища на един живот в една стая, която изглеждаше сякаш замразена във времето. Той си беше свалил сакото, тирантите му висяха от колана. Беше забравил салфетката под брадата си и когато седна, я забеляза и я махна с объркана усмивка.

— Е — каза той със слаб глас, — никога не съм срещал човек от Белия дом. Да ви донеса ли нещо? Лимонада или може би кафе?

— Не, благодаря — каза Кигън. — Всъщност приключваме някои стари дела, мистър Скоби. Има все още един въпрос около Фред Демпси. Нали знаете, тялото му изобщо не е намерено и…

Той остави изречението да виси във въздуха, като се надяваше Скоби да откликне. Но Скоби само кимна и каза:

— Знам.

— Разбрах, че той е бил близък със семейството ви.

— Да. Момчето ми, Роджър, го обичаше. А аз се надявах той и Уизи — моята дъщеря Луиз, да се оженят. Това беше… това беше… съкрушително преживяване. Безсмислена загуба…

Той поклати глава и погледна изпъкналите вени на ръцете си.

— Мистър Скоби, може ли да разчитам на вашата дискретност? Искам да кажа, ако ви доверя нещо, ще го запазите ли в тайна?

— Предполагам, че да, мистър Кигън. Никога не съм си падал много по клюките.

— Това е просто размишление, разбира се. Да предположим, че ви кажа, че има… шанс… Фред Демпси да не е бил убит при тази катастрофа. Че може би е излязъл от колата и е успял да излезе от реката… или пък въобще да не е падал в реката…

— Това е лъжа! — извика един глас. Кигън се обърна и видя едно слабичко момче в протрити панталони от рипсено кадифе и разкопчана риза, което предизвикателно ги гледаше от вратата.

— Фред не е направил това — сърдито настоя момчето. — Фред би се опитал да спаси Уизи и затова реката го е погълнала. Така каза мистър Тагърт и така е станало.

— Роджър, не бива да подслушваш и да прекъсваш по-големите — скара му се Скоби. — Това е моят син, Роджър Скоби. Роджър, този господин е от Белия дом във Вашингтон, Колумбия.

— Не ме интересува откъде е, той е лъжец! — викна момчето.

— Роджър!

— Казах „да предположим“ — каза Кигън. — Просто размишлявах… малка игричка…

— Мръсна игричка. Фред беше мой приятел. Не бива да си играете такива игрички с мъртвите. Вие лъжете и напуснете нашата къща!

— Роджър! — рязко каза Бен Скоби.

— Всичко е наред — каза Кигън. — Верността е рядко нещо, мистър Скоби. Възхищавам се на неговия кураж.

— Иди горе и си напиши домашните, сине — нареди Скоби.

— Току-що ги свърших.

— Тогава просто си иди горе — рязко каза Скоби. Момчето тръгна да излиза, после се обърна към Кигън.

— Не е хубаво да се говори така за мъртвите — каза то и излезе.

— Не може да забрави тази катастрофа — каза Скоби, като затвори вратата на гостната. — Те бяха много, много близки. Та какво казвахте?

— Кой е Тагърт? — попита Кигън.

— Областен следовател от Лафайет. Защо всъщност Фред ще прави такова нещо? Искам да кажа, ако се е измъкнал, защо не ни е казал? Защо ще си тръгне, без да каже нищо? Не виждам смисъл в това, мистър…

— Кигън. И аз също съм съгласен, че няма смисъл, но нали ги знаете бюрократите. Не могат да търпят нещо да липсва.

— Защо Фред ще прави такова нещо?

„Един нацистки агент да се крие в Дрю Сити, Индиана, да работи в неговата банка и да се люби с дъщеря му? Той ще ме помисли за луд“ — помисли си Кигън.

— Не знам, мистър Скоби. Вие сте прав, че не виждате смисъл. Просто защото изобщо не е намерено тялото му и така нататък. Опитваме се да покрием основните неща. Искаме веднъж завинаги да приключим с това дело. Съжалявам, че разстроих момчето.

— Казах ви, той не може да го забрави — тъжно каза Скоби. — Нито пък аз. Ще кажа само едно нещо за Фред: той направи последните няколко месеца от живота на дъщеря ми щастливи. Животът й не беше много приятен преди той да дойде. Загуби майка си, когато Роджър се роди, и трябваше да се грижи за него, за мен и за къщата. Фред възвърна блясъка в очите й. Аз винаги ще му бъда задължен за това.

— Разбирам ви. Можете ли да си спомните нещо друго за него, нещо по-конкретно? Нямате негова снимка, нали?

— Не, Фред не беше по снимките. Беше самотен човек, имаше малко приятели и не ходеше много по развлечения.

— Имаше ли някакви странности? Някакви особени навици?

Скоби сви устни и се почеса по слепоочието.

— Просто… мина много време, мистър Кигън. Пет години станаха миналия май. Не мога да си спомня подробности.

— Разбирам.

— Всъщност Фред беше най-обикновен човек и се отнасяше към мен и децата ми с много любов и внимание. Обичаше филмите. Обичаше чаша бира на вечеря, но не беше голям пияч. Свиваше си собствени цигари. Не обичаше купешките. Доколкото си спомням, от тютюн за лула марка „Принц Албърт“. Имаше една златна запалка, с която се гордееше. Фамилно наследство, така казваше.

— Каква запалка?

— Четириъгълна, ей толкова дълга. — Скоби разтвори палеца и показалеца си. — Горе-долу толкова. Беше гладка, а на върха имаше гравирана вълча глава. Беше от истинско злато, не имитация. Много красива вещ. Изглежда, беше скъпа. Правилно се гордееше с тази запалка.

— Бихте ли ми я нарисували?

Кигън му подаде една тетрадка и молив и Скоби нарисува запалката. Ръката му вече трепереше от годините.

— Майка му живееше в Чикаго — продължи Скоби, докато рисуваше. — Боледуваше и той ходеше от време на време да я посети.

— Името й Демпси ли беше?

— Е, предполагам.

— Искам да кажа, дали знаете подробности. Може да е била вдовица или разведена, или омъжена повторно.

— Никога не съм питал. Той не говореше много за себе си.

— Помните ли къде е бил роден, мистър Скоби? Скоби го погледна изненадано, после се усмихна.

— Къде е роден?

— Да. Откъде е?

— Извинете, но въпросът ви ми се стори странен. Всъщност точно това си спомням. Роден е в Еъри, Пенсилвания. Помня това от молбата му за работа. Търсих го веднъж на картата, просто от любопитство.

— Нещо друго? Колеж? Предишна месторабота? Скоби го погледа няколко секунди, после поклати глава отрицателно.

— Добре — каза Кигън и стана да си тръгва. — Мистър Скоби, вие ни помогнахте доста. Както ви казах, опитваме се да изясним някои празноти и да приключим веднъж завинаги с това. Благодаря още веднъж, че ми отделихте време.

Когато стигнаха предната врата, Скоби каза:

— Имаше едно нещо за Фред. Не съм казал това на никого, даже на съвета на директорите в банката. Фред имаше препоръчително писмо от Първа манхатънска банка в Ню Йорк. Аз го наех, понеже ми харесваше и имаше добра препоръка. Той изглеждаше наистина умен и честен и ми каза, че от дълго време си търси работа. Това беше в годината, когато кризата беше най-дълбока, спомняте си. Бях забравил за писмото, докато месец по-късно попаднах на него в чекмеджето на бюрото ми и просто по силата на навика се обадих в банката. Те изобщо не бяха чували за Фред Демпси.

— И вие го оставихте на работа?

— Е, такива бяха времената, много хора бяха отчаяни. През това време открих, че е честен човек и добър работник, също както пишеше в препоръката. Освен това Роджър и Уизи вече се бяха сприятелили с него. Реших по-скоро сам да преценя, отколкото да говоря с него. Никога не съм казвал за това на никого.

— Радвам се, че ми се доверихте. Благодаря отново. Желая ви успех, мистър Скоби.

— На вас също, мистър Кигън.

По пътя към самолета Конклин сви от главната улица, мина по моста и паркира от другата страна на реката.

— Мислех си, че може да искате да видите къде колата е изскочила от пътя. Точно тук — каза шерифът. — Извадихме я на петдесет метра надолу по течението… ей там. Уизи беше все още в нея. Държеше сакото на Фред. Той трябва де е бил повлечен от водата. Тази нощ реката течеше бурно.

Кигън се огледа. Пуст участък. Наблизо нямаше къщи, само железопътните линии вървяха паралелно на реката. Изолирано. Ако Фред Демпси е искал да имитира смъртта си, това е било идеалното място.

— Не открих много — каза Драймън, докато се намъкваха обратно в самолета. — Отдавна е било. Хората наистина не си го спомнят много добре. Искаш ли да чуеш нещо смешно? За същата вечер, вечерта на банковия обир? Имало голям бой в скитническия лагер надолу по пътя. Двама души били убити.

— Скитнически лагер? Къде?

— В Лафайет.

— Не се шегувам. Мислиш ли, че ще можеш да намериш Лафайет, Бепи? И истинско летище? Омръзна ми да кацаме в задните дворове на хората.

— Защо ще ходим в Лафайет?

— Искам да говоря със съдебния следовател.

Елмо Тагърт, който беше едновременно собственик на погребално бюро и съдебен следовател, ги взе от аерогарата с катафалката си.

— Веднага щом позвънихте, си направих труда да изровя едно копие от доклада за Луиз Скоби — каза той и подаде на Кигън един кафяв плик. Кигън извади доклада и го прегледа.

— Била ли е мъртва преди да падне във водата?

— Да. Вероятно си е счупила врата, когато колата е паднала във водата или може би когато е излязла от пътя. Счупила си е врата просто като суха клечка. Смъртта й е била мигновена, затова белите й дробове бяха сухи.

— Имаше ли наранявания?

— Имаше няколко, естествено. Колата е паднала от шест метра преди да потъне. Смятам, че е гледала назад или може би през прозореца по време на удара. Станало е нещо като въртеливо счупване.

— Въртеливо счупване, казвате?

— Да. — Той рязко завъртя китката си и щракна с пръсти. — Прас! Ей така.

Драймън направи гримаса.

Пътуваха мълчаливо още няколко минути. Докладът не разкриваше нещо повече.

— Има едно нещо, което предполагам, че трябва да ви кажа, въпреки че не виждам как може да промени нещата — продължи Тагърт. — Познавам Бен Скоби от университета, мистър Кигън. Не искам да му бъде причинена болка, още повече че той е вече, как да ви кажа, но… Луиз Скоби е имала сперма във вагината си, когато е умряла. Очевидно тя и Фред Демпси са имали полово сношение точно преди да умрат.

Господи, можеше ли Демпси да е толкова Коравосърдечен? Дали я е примамил в къщата си и да е правил любов с нея преди да я убие и изхвърли в реката? Един човек, бягащ от ФБР, да прави любов преди да имитира собствената си смърт? Защото едва ли го е планирал. Не е знаел, че Джон Дилинджър е щял да обере банката. Всичко, което е правил през този съдбоносен ден, трябва да е било хрумване на момента. Беше ли наистина Двадесет и седем толкова Коравосърдечен?

— Какво ще кажете за Демпси? — попита Кигън.

— Нищо. Тя е стискала сакото му в ръка, сякаш се е държала за него, когато е умряла. Моето предположение е, че вратата се е отворила и Демпси е бил изхвърлен от колата.

— Не е ли вероятно рано или късно да се покаже на повърхността?

— Не. Реката е дълга сто и петдесет мили, мистър Кигън, и покрай нея почти няма селища. По дяволите, може да е затиснат някъде под някоя буца…

Кигън прибра доклада в папката.

— Разкажете ми за боя в скитническия лагер през онази нощ.

— Разбрали сте за това?

— Някой е споменал на капитан Драймън.

— Е, вижте, никой тук не е горд от това, което се случи онази нощ — каза Тагърт. — В града имаше доста ропот относно този Хувърград и колко голям бил станал. И хората от железниците наистина почнаха да се дразнят от него, така че железопътната полиция реши да го разчисти. Някои от палатките се запалили. Една бременна жена пометнала. Двадесет души бяха докарани в болницата, двама умряха — един полицай от железниците и един скитник.

— Как са били убити?

— Полицаят беше целият натрошен с бейзболна бухалка. Скитникът беше намушкан. Много дълбока рана. Точно тук, под ребрата и в сърцето. Ужасна рана. Трябва да е бил страшен нож.

Той сви от пътя и паркира.

— Ето къде се случи, точно отсреща в парка „Бароу“ — каза Тагърт и посочи към широката поляна покрай железопътната линия. — Скитническият лагер се простираше покрай линията от реката там чак до пътя, който е в края на града. Беше наистина грозно нещо.

— Откъде идва линията? — попита Кигън.

— От Логънспорт.

— През Дрю Сити?

— Да.

— Имало ли е свидетели на убийствата? Тагърт кимна.

— Един човек е видял всичко. Видял дори намушкванията. Джо Коб. Живее на Елм Стрийт.

— Тук, в града?

— Да.

— И той е бил там онази нощ?

— Направо в сърцевината на събитията.

— Може ли да поговорим с него?

— Разбира се. Старият Джо би разказал за това на всеки, който пожелае да го изслуша. Проблемът е, че никой не го приема много на сериозно.

— Защо така? — попита Драймън.

— Защото е сляп като къртица.

Джо Коб седеше в един люлеещ се стол на верандата. Очите му бяха скрити зад тъмни очила, а ръцете му стискаха дръжките на стола, сякаш се страхуваше да не изпадне от него. Годините на бездействие бяха превърнали мускулите му в тлъстини: шкембето висеше над колана му, широките някога рамене се бяха отпуснали, вратът му бе станал на гънки. Столът скърцаше, докато той се люлееше назад-напред.

— Дали си спомням онази нощ? Разбира се, че си спомням тази нощ. Тогава за последен път видях прекрасната земя, създадена от Господа — каза той. — Вижте, аз не мразех тези хора. Те бяха просто нещастници, пометени от фалита, и се опитваха да преуспеят, нали знаете. Хувърградът се намираше долу, в Бароу. В града започнаха обири. Не нещо голямо, нали разбирате, но хората ставаха все по-нервни. Железниците не ги искаха. Градът не ги искаше. По дяволите, никой не ги искаше. И така, в седем и половина пристигна влакът…

— Влакът, който минава през Дрю Сити ли? — попита Кигън.

— Да. Група скитници скочиха и се затичаха към лагера. Бяхме някъде около десетина души от железницата и ги погнахме.

Той си спомняше тази нощ много добре, тя изгаряше ума му като кошмарен монтаж. Мъжки силуети край лагерния огън, искри, политнали към черното спокойно небе. Покрити с мръсотия пръсти, подаващи се от скъсани червени вълнени ръкавици. Картонени навеси, стари брезентови палатки, колиби от катранена хартия. Една жена запищя. Гадният звук на дърво, удрящо по месо и кости. Лъчите на фенерчетата, които се кръстосваха из лагера. Хората бягаха от колибите, блъскаха се в тъмнината, искаха да се измъкнат от лагера. Изстрел. Един скитник с подивели очи и окървавено лице размахваше библия и викаше: „Те връхлитат върху нас, небесните стрели са насочени върху нас. Спасявайте се, грешници… Ето, нечестивците изопнаха лък, туриха стрелата си на тетивата, за да стрелят в тъмно върху правите по сърце. Псалм единайсети, стих втори.“ И друг вик, брутален: „Ела тук, нещастни глупако!“

Хаос.

О, да, той си го спомняше.

— Стигнахме двама, бяха седнали на края на дерето да си поемат въздух — продължи Коб. — Бяхме с Хари Баркър. „Ето още двама“, вика Хари, и се спуснахме след тях с нашите бухалки. Той удари единия в гърба и онзи като се обърна към него като тигър, хвана го, завъртя го, обви ръка около врата му и го счупи като клечка. Хари падна, а онзи сграбчи бухалката му, обърна се и здравата ме удари в стомаха. Другият скитник му казва: „Хайде, трябва да се измъкнем оттук“, а първият се навежда и изважда един нож от обувката си — от обувката си! — и наръга приятеля си, просто така. „Съжалявам, скитнико — каза той, — но ти видя прекалено много.“ Беше страшен нож, ще ви кажа, но не ловен нож. Имаше дълго тясно острие, наострено и от двете страни.

— Като кама? — попита Кигън.

— Да, кама. Всъщност тъкмо почнах да се надигам и той замахна с все сила с тази дяволска бухалка и ме удари право в лицето, право по очите.

— Помниш ли как изглеждаше?

— Да помня? Шегувате ли се? Това е последното нещо, което изобщо видях. Той беше висок, над метър и осемдесет, як, с черна коса и… знаете ли как беше облечен? Не беше облечен като скитник. Имаше изгладена риза, хубави панталони и като че ли чисто нови обувки. Едва ли е бил скитник от дълго време, освен ако не е откраднал дрехите, които носеше. И имаше още нещо. Имаше различни очи.

— Различни очи? — повтори Драймън и скептично погледна Кигън.

— Да. Едното сиво, а другото зелено.

43.

Над Източна Пенсилвания се беше спуснало индианското лято. Златните цветове на есента бяха заместили зеленината на лятото и лек ветрец клатеше дърветата в гробищата. Те вървяха между редиците паметници и търсеха гроба на Фред Демпси. Кигън беше убеден повече от всякога, че Демпси е техният човек. Драймън, въпреки че беше направил връзката, все още беше настроен скептично.

По време на полета от Индиана до Пенсилвания Кигън най-накрая му беше обяснил задачата.

— Хайде, Ки, ти наистина ли вярваш, че този банков чиновник е бил нацистки агент?

— Убеден съм в това — отговори Кигън.

— Е, ако наистина е бил, вероятно е мъртъв от пет години. Сигурно плува някъде по реката и рибите отдавна са го изяли — отговори Драймън.

— Бепи, железопътната линия минава точно покрай мястото, където колата е паднала в реката в Дрю Сити, и свършва в Лафайет — каза Кигън. — Сега, да предположим, че ти искаш да имитираш собствената си смърт и да се измъкнеш от града. Как ще го направиш? Не можеш с кола, не можеш да вземеш автобуса. Не можеш да допуснеш да те видят. Но можеш да скочиш на някой товарен влак. И ако Фред Демпси е скочил на местния влак, той е отишъл право в центъра на тази кавга в Хувърграда.

— Ако, ако, ако — измърмори Драймън, но Кигън изведнъж го сграбчи за лакътя и му посочи един гроб. Беше добре поддържан, тревата беше подрязана, бяха насадени цветя. Имаше три плочи. На едната пишеше:

— Убеди ли се? — извика възгордяно Кигън.

Кигън обаче не се задоволи само с това откритие. Помнеше какво му беше казал Танжереца — че хората, които бягат, понякога се снабдяват с повече от една самоличност, така че двамата с Драймън провериха останалата част от това гробище и още пет други в града. Вървяха между редиците надгробни камъни и си записваха имената на всички деца от мъжки пол, родени между 1890 и 1910 г., които бяха умрели около две седмици след раждането си. В края на деня имаха имената на дванадесет деца от мъжки пол. Щяха да направят най-обикновена проверка, но такова беше и търсенето, което беше открило Фред Демпси.

Изобщо не беше проблем да извадят удостоверения за раждане на всичките дванадесет. Смъртните актове се съхраняваха на различен етаж в съда. Еди Танжереца беше прав — държавата не правеше съпоставка между живота и смъртта. Актовете не бяха препратени. Дотолкова, доколкото знаеше чиновничката в отдела за статистика на населението, Фред Демпси беше жив и здрав. В действителност тя изобщо не се интересуваше от него.

Кигън се срещна със Смит в един малък китайски ресторант в Джорджтаун. Според уговорката Кигън пристигна пръв и беше поканен в една малка уединена стая отзад. Смит пристигна десет минути по-късно и влезе през една задна врата след обичайния си заобиколен маршрут. Високият „служител“ търпеливо слушаше, докато Кигън му описваше пътуването до Дрю Сити и Еъри, Пенсилвания.

— И така… ние знаем, че нашият мистър X е приел самоличността на Фред Демпси — завърши Кигън. — Той е живял в Дрю Сити девет месеца, никога не е създал никакви неприятности и дори може би е щял да се ожени за Луиз Скоби, ако съдбата, маскирана като Джон Дилинджър, не нахлула в неговия живот.

— Струва ми се, че малко разтягаш един пункт, като го свързваш с убиеца в скитническия лагер — отговори Смит.

— Защо? Връзва се идеално.

— Но няма доказателство…

— Не се намираме в съда, та да съдим това копеле, Смит. Аз те уверявам, че ако Фред Демпси и Двадесет и седем са един и същ човек, тогава той не е умрял. Той е жив и здрав. Висок е метър и осемдесет, мускулест, със зелени очи, носи цветни контактни лещи и е загубил едната в битката в Хувърлагера.

— Откъде-накъде? — скептично попита Смит.

— Знаем, че това момче е майстор по дегизацията. Имал е сиви очи, когато е живял в Дрю Сити. Джо Коб е видял човек с едно сиво и едно зелено око. Очевидно е, че Двадесет и седем е загубил една от сивите лещи в битката и очите са му зелени. И след като си е направил целия този труд да смени цвета на очите си и е германец, предполагам, че е рус. Има златна запалка с гравирана вълча глава, свива си собствени цигари с тютюн „Принц Албърт“, обича киното и жените и няма следа от акцент. И ще ти кажа още нещо: този тип не си поплюва. Той е хладнокръвен престъпник. Спал е с Луиз Скоби, след като вече е знаел, че ченгетата за борба с гангстерите са на път към Дрю Сити. И обича да убива хора, Смит. Той е спал с Луиз Скоби с месеци, после й е счупил врата и я е хвърлил в реката просто така… — той рязко щракна с пръсти — …за да си осигури алиби. Убил двама души и ослепил още един, понеже са го видели и може да го свържат с Фред Демпси от Дрю Сити. Започвам да разбирам това момче, Смит. Започвам да разбирам как мисли и как действа.

— Ако това, което казваш, е вярно, той е много по-опасен, отколкото си представяхме.

— И за момент не съм се съмнявал в това. Кигън извади един списък с имена от джоба си.

— Имам дванадесет имена за теб. Вярвам, че едното от тях е нашият внедрен германски агент. Всички са родени в Еъри, Пенсилвания, между 1890 и 1910 година. Ако съм прав, той си е извадил два паспорта през май трийсет и трета, единият на името на Фред Демпси и другият на едно от тези имена в списъка. Искал е да си осигури възможност да се върне в Европа и да може да се измъкне, в случай че стане нещо.

Той се наведе през масата. Очите му блестяха от вълнение.

— Ако мога да погледна молбата му за паспорт, ще знам как изглежда и вероятно къде живее сега.

— Не е ли вероятно оттогава отново да си е сменил самоличността?

— Защо? Той няма представа, че го търсим. Ако се е установил някъде, както в Дрю Сити, защо ще се променя? Колкото повече го опознават, в толкова по-голяма безопасност се намира.

— Това предполага, че Демпси е твоят човек.

— Той трябва да е.

— Но да предположим, че грешиш, Кигън?

— Тогава съм победен — каза Кигън. — Но не вярвам. Аз съм прав относно Демпси, Смит, и ако едно от тези дванадесет имена съвпадне с някоя молба за паспорт, значи сме намерили нашия човек.

— Този вид информация е много поверителна. Това не е лесна задача.

— Хайде — каза Кигън. — Нищо не е прекалено трудно за момче за всичко като теб.

Смит въздъхна, забелязал ласкателството и придумването, но нямаше имунитет спрямо това. Поигра си със списъка известно време и вдигна рамене.

— Ще видя какво мога да направя.

Кигън и Драймън се регистрираха в „Мейфлауър“, за да изчакат резултата от проучването на Смит. Два дни по-късно Смит се срещна с Кигън в задната стаичка на ресторант „Регал“ на няколко пресечки от сградата на Конгреса.

— Съжалявам, че закъснях — каза той. — Трябваше да карам през целия град, за да се отърва от двойната опашка.

— Какви са последните новини?

— В града цари пълен хаос. Всички мислят, че нападението на Хитлер над Полша е просто въпрос на дни. Договорът на Невил Чембърлейн, така нареченият „мир на нашето време“, не струва и пукнат грош.

Той сложи един малък кафяв плик на масата пред Кигън.

— По-добре приеми фактите каквито са, Кигън — каза Смит, докато Кигън нетърпеливо преглеждаше съдържанието на плика. — Ако тази следа не излезе сполучлива и Германия нападне Полша, приключваш със случая. Хувър е полудял на тема сигурност. — Той млъкна за малко и кимна към съдържанието на плика. — Наруших поне три закона, за да ти доставя тази информация.

— Е, нали си момче за всичко! — отговори Кигън с крива усмивка.

Той прочете молбата за паспорт и сърцето му прескочи няколко пъти. Нямаше снимка, но имаше нарисувана скица, показваща хубав мъж с черна брада, дълга коса и очила.

— Не можах да задигна снимката, така че се погрижих да ти я прерисуват — каза Смит. — Разбира се, той може да си е обръснал брадата, да си е променил цвета на косата… Е, какво мислиш?

— Може да е той — решително каза Кигън и зачете паспортната информация:

Джон Трекслър, роден в Еъри, Пенс. на 2 ноември 1898 г.

Подадена молба за паспорт: 2 август 1933 г. Подновена: 9 февруари 1938 г.

Професия: ски инструктор.

Адрес: Маунтън Уей, Аспън, Колорадо.

Той криеше вълнението си. Сега беше сигурен, че Джон Трекслър е Фред Демпси, а и двамата са Siebenundzwanzig, нацисткият агент Двадесет и седем. Кигън знаеше, че истинският Джон Трекслър е роден в Еъри на тази дата и е умрял една седмица по-късно. Това трябваше да е техният човек.

— Слушай, Кигън, само недей да се правиш на герой — каза Смит и за първи път показа загриженост. — Ако си сигурен, че е твоят човек, вземи си хора да ти помагат.

— О, напълно съм съгласен с теб, Смит. Напълно.

В метеорологичната служба на Националното летище Драймън се ровеше из куп географски и синоптични карти и клатеше глава.

— Това може да е рисковано, шефе, много рисковано — каза той. — Имаме фронт, който се придвижва от Канада. Първата снежна буря за сезона е била тази седмица. Земята е покрита с десет сантима сняг и се задава виелица… И мястото е заобиколено от планини, върхове над четири хиляди метра, че и повече. Виж тук.

Той посочи един участък на картата. Аспън беше заобиколен от планини, две от тях, от север и юг, наистина бяха над четири хиляди метра високи. Драймън прекара пръст по една дебела черта на няколко мили на запад от града.

— Това е континенталният вододел. Ще прелетим над него и ще кацнем на това летище — предполагам, че не е нищо повече от пасбище, защитено от вятъра. Предлагам да се откажем, докато фронтът премине.

— Защо се тревожиш, нали предпочиташ да се приземяваш на шосета и на ниви? — отговори Кигън. — С колко време разполагаме преди да започне бурята?

Драймън погледна синоптичната карта.

— Очакват лошото време късно следобед. Има седем, осем часа полет, като пресметнеш поне три спирания за зареждане. — Той погледна часовника си. Беше пет часът сутринта. — Ако наистина имаме късмет, ще можем да се промъкнем преди бурята. Но най-вероятно ще закъсаме в Небраска или в някое затънтено градче в Канзас. Ако не се разбием в планините де.

— Що за глупости ми говориш, Бепи? Нали се хвалеше, че си летял през порои, когато си доставял пощата.

— Това е удар под кръста, Ки. Истински удар в слабините. Тук става въпрос за планини и сняг.

— Аз казвам да опитаме, Бепи. Ако в Аспън завали и трябва да се приземим някъде по пътя, помни, че и той също няма да може да се измъкне. Поне ще бъдем наблизо. В момента, в който бурята премине, Ще се придвижим към него.

— Ще бъде студено като в ада.

— Значи ще трябва да си вземем топли дрехи — каза Кигън. — И трябва да се снабдим с два пистолета…

Някъде над Мисури ги настигна силен попътен вятър и към три следобед вече приближаваха Колорадските Скалисти планини — огромна тъмна стена. Черни буресонси облаци се виеха над сърдитите, обвити в сняг и лед върхове. Летяха над острите скали, свистящият вятър блъскаше малкия самолет. Петнадесет минути Драймън се опитваше да установи радиовръзка с летището на Аспън, но безуспешно. Бурята, която нахлуваше от север, превърна следобеда в сумрак. Стрелката, сочеща горивото, трептеше на празно.

Драймън натисна бутона на микрофона си.

— Летище Аспън, тук армейски 457, чувате ли ме? Край. Нищо.

— Или не мога да проникна през тия смущения — извика той назад на Кигън, — или са изключили заради бурята.

— Дай да намерим проклетата писта и да кацаме — отговори Кигън.

— По-лесно е да се каже, отколкото да се направи — отговори Драймън. — Между нас и града има един връх, висок четири хиляди и петстотин метра, и толкова много сняг, че вероятно няма да я забележим. А и тези облаци съвсем не ни помагат. Всяка минута става все по-тъмно.

— Тогава приземи се на някой път или нива, където и да е.

— Летище Аспън, летище Аспън — продължаваше да повтаря Драймън. — Това е сигнал за опасност. Тук армейски 457, викам летище Аспън…

Радиото изпращя от атмосферните смущения, чу се слаб глас, който обясняваше:

— …е Аспън… времето… творено… чувате… по телефона и…

— Летище Аспън, тук армейски 457. Имам проблеми с връзката. Ние сме на около двадесет мили на юг от вас от другата страна на връх Касъл. Чувате ли?

Вятърът се усилваше. Самолетът, блъскан от вихрите, изведнъж се наклони на една страна и се завъртя. Драймън блъсна лоста напред, дръпна регулатора, спря въртенето и премина над една покрита със сняг долина. Планините се извисяваха над тях. Кигън почти можеше да посегне и да пипне боровете. Самолетът бавно започна да набира височина. Заобиколиха ги стръмни скали.

Драймън трескаво проверяваше картата. Трябваше да има излаз от падината, в която бяха попаднали. Той започна да кръжи и да се изкачва, да кръжи и да се изкачва, като набираше височина да премине връх Соуотч Рейндж. Но когато стигнаха четири хиляди метра, моторът почна да засича. Самолетът се тресеше, Драймън го насилваше до краен предел, но вятърът, бурята и разреденият въздух задушаваха мотора. Драймън пак погледна картата и видя означение: Проход Независимост, 3633 метра.

— Изглежда, не мога да мина четири хиляди метра — извика Драймън. — Има един проход там, на запад. Това е единственият ни шанс да преминем от другата страна.

Той зачести кръговете. Самолетът почти докосваше върховете на дърветата. Драймън търсеше цепнатината в планинския масив.

— Ето го! — извика Кигън. — Отляво.

Беше тесен проход, който се врязваше дълбоко в страховитата стена. Драймън пикира право в него. На Кигън му се изправи косата. Самолетът ревеше през вдъхващия страх каньон, широк по-малко от сто метра, с отвесни скали от двете страни. Вятърът виеше страховито.

Внезапно излязоха от прохода и радиото изпращя и се съживи.

— Тук летище Аспън, армейски 457. Пистата ни е затворена. Мога да ви насоча на юг към…

— Отказвам, отказвам — отряза го Драймън. — Аз се измъкнах от планините, намирам се точно пред бурята и карам почти без гориво. Бързо ми трябват инструкции за приземяване.

— Повтарям, пистата е затворена, армейски 457. Тук вече вали и…

— Слушай сега, Аспън, привършвам горивото и всяка секунда става все по-тъмно. Кацам. Дай ми посока и инструкции за пистата.

— Ти дори не можеш да видиш пистата — дойде отговорът. — Не сме я чистили от бурята миналата седмица. Затрупана е.

— Тогава запалете светлините и се молете — отговори Драймън.

— Нямаме светлини! Почакай малко… чувам те. Ти си на север от летището.

— Имате ли камион или кола там?

— Да.

— Е, изкарайте я в края на пистата и запалете светлините по дължината. Ще трябва да се приземя по усет.

— Ти луд ли си бе?

— Вероятно си прав, но нямам друг избор. Ще взема да се блъсна в тази дупка, дето й викате долина. Побързай, приятел…

Бяха заобиколени отвсякъде с планини. Снегът плющеше в стъклата на кабината. Драймън пикира покрай планината, изравни и се понесе над летището на сто и петдесет метра височина.

— Мисля, че летището е някъде там — каза той и посочи неопределено наляво.

— Не знаеш ли къде е?

— Шефе, не виждам нищо пред нас. Наистина летя по инстинкт.

Изведнъж през шибащите снежни топчици видяха да проблясват светлини.

— Ей го, братче! — изрева Драймън. — Остава само да кацнем! Дръж се!

Самолетът изрева — Драймън го завъртя на трийсет метра над земята, направи идеален 270 градусов наклон, спусна се точно над колата, намали мощността и вдигна предницата нагоре. Самолетът изсвистя и тупна на замръзналата земя. Сняг изхвърча към крилата и заудря кабината. Оградата в края на пистата летеше към тях. Драймън натисна силно дясната спирачка, самолетът се завъртя два пъти и спря.

Седяха цяла минута и гледаха снежните вихрушки отвън.

— Красиво, а? — каза най-накрая пилотът и се обърна. Пребледнелият Кигън му се усмихна уморено и вдигна палец.

— Едно да знаеш от мен — засмя се Драймън. — Всяко нещо, от което се отърваващ лесно, е хубаво нещо.

До тях спря кола с вериги на гумите. От нея изскочи червенокос мъж на около двадесет и пет години и уплашено се загледа в самолета.

— Добре ли сте, момчета? — викна той, докато се слизаха.

— За един час остарях с десет години — въздъхна Кигън.

— Удивително! Удивително! — извика младежът. — Никога не съм виждал някой да лети така!

— И вероятно няма да видиш пак — каза Драймън. — Ти се справи идеално, приятел. Как ти е името?

— Джеси Менърс — каза младежът и протегна ръка. Кигън скочи от крилото и тръгна през дълбокия до глезените сняг да се здрависа с младежа.

— Кигън, от службата за безопасност към Белия дом — каза той. — Това е моят пилот, капитан Драймън.

— Джени Менърс — повтори червенокосият. — Началник на летището. Защо не го приберете в хангара?

— Добра идея — съгласи се Драймън.

— Имаш ли нещо против да се кача в колата ти? — попита Кигън. — Трябва да се обадя на шерифа.

— Разбира се, но той не е тук. Той е в Гленууд Спрингс да говори с техния шериф. Видях го на обяд, точно когато заминаваше. Може да опитате с Дуейн Харис, той отговаря за горското стопанство и обикновено замества шерифа, когато го няма.

— Ще свърши работа.

Гласът на горския звучеше любезно, с малко страхопочитание от факта, че са кацнали в Аспън в такова лошо време. Менърс направи кафе и зачакаха Харис да мине с колата си петнайсетте мили от града до летището. Кигън отбягваше въпросите му и най-накрая младият началник отиде в хангара да помогне на Драймън да направи техническа проверка на самолета. Половин час по-късно пристигна горският — як мъж с дебел овчи кожух. Беше трийсетинагодишен, приятен рошав мъж, небръснат и усмихнат.

— Мистър Кигън? Аз съм Дуейн Харис от Горската станция на САЩ — представи се той.

— Радвам се да се запознаем — каза Кигън. — Надявам се да ми помогнете. Запознайте се с моя пилот, капитан Драймън, за по-късо Бепи.

Той показа на Харис пълномощията си и го дръпна настрани. Менърс, един от най-известните клюкари в Аспън, се правеше, че не им обръща внимание, но любопитните му уши бяха наострени.

— Търся един човек. Трекслър, Джон Трекслър: Познавате ли го?

— По дяволите, всички познават Джони. Работи като спасител в планинския курорт. Има ли някакъв проблем?

— Просто трябва да поговорим с него — каза Кигън. — Не искам да ви насилвам, но шерифа го няма в града и си помислих, че можете да ни помогнете.

— Разбира се. Да тръгваме, времето едва ли ще стане по-хубаво. Всъщност как, по дяволите, се добрахте дотук?

— С най-добрия пилот и малко ирландски късмет — каза Кигън с усмивка и излязоха в бурята.

Джеси Менърс едва ги изчака да потеглят и сграбчи телефона.

Джон Трекслър хвърляше чоп наум. Беше запланувал да отиде с колата на петдесет мили до Лидвил за уикенда, но при наближаващата буря май щеше да се откаже. Телефонът иззвъня. Беше Джеси Менърс от летището.

— А бе, Джони, значи така, а? Криеш от всички? — попита Менърс.

— Какво искаш да кажеш?

— За Белия дом.

— Какво за Белия дом?

— За Белия дом бе. Ти си бил важна клечка!

— За какво говориш, Джеси?

— Един армейски самолет току-що направи страхотно въздушно представление тук. Дойде направо от бурята. Две момчета от Белия дом. Идват да говорят с теб. Какво става, приятелю?

— От Белия дом? — повтори Трекслър.

— Така казаха. От безопасността към Белия дом.

„Безопасността към Белия дом?“ Умът на Трекслър започна да препуска. Какво можеше да е това?

— Това е тайна, момче — спокойно каза той. — Ще ти кажа по-късно. И слушай, Джеси, засега не казвай на никого, окей? Наистина е тайна.

— Разбира се, Джони.

Трекслър затвори телефона. Стоеше неподвижен насред стаята, а умът му се луташе в безброй въпроси. Какво, по дяволите, ще искат от него двама мъже от безопасността към Белия дом? И какво, по дяволите, беше това безопасност към Белия дом? Да не би да имаше нещо общо с имиграционните власти? Дали някой случайно се бе натъкнал на фалшивата му самоличност?

Имаше ли някакво изтичане на информация?

Невъзможно! Фирхаус, Хитлер и Лудвиг бяха единствените, които знаеха за съществуването му. И все пак, от всички възможности, които прехвърли наум, тази изглеждаше най-логична. Макар изтичането на информация да беше малко вероятно, това беше единственото възможно нещо.

Както и да е, въпросът беше хипотетичен. Той не можеше да рискува. Трябваше да бяга. Трябваше му време и много късмет за това, което предстоеше. Трябваше да измисли нова измама.

Раницата му беше готова. След инцидента в Дрю Сити Трекслър беше винаги готов да изчезне. Той влезе в спалнята и оттам се качи на тавана на хижата. Светна си с фенерчето, отключи шкафа и извади раницата. В нея беше всичко, което му беше необходимо: документи, пари, дългият му нож, един 45 милиметров автоматичен колт и дрехи. Той прикрепи камата на десния си прасец и завърза колана с парите на кръста си. Докато се екипираше, обмисляше кой план да избере — през годините беше изработил няколко. Върна се долу й нахвърля достатъчно дрехи в куфара си, за да изглежда, че ще отсъства няколко дни.

После отиде в дневната и позвъни в спасителната служба в хотела. Отговори му Уес Чилдрес, капитанът на спасителите.

— Уес, тук е Джони — каза той, като се мъчеше гласът му да звучи колкото се може по-небрежно. — Тръгвам за Лидвил. Просто исках да се обадя, че ще отсъствам. Ще се върна в понеделник, ако пътищата са наред.

— Няма да успеш, момче — отговори Чилдрес. — Вихрушката вече връхлита.

— Ако побързам, може да мина по път 82 и да я изпреваря до магистралата. Соупи все още ли мисли да се изкачи на Копърхед?

— Да, току-що говорих с него.

— Има ли нужда от помощ?

— Не, знаеш го. Свикнал е да е сам.

— Окей. Ще се видим в понеделник.

— Ти си луд, приятелю. Желая ти късмет.

— Благодаря.

Трекслър погледна часовника си. Имаше на разположение най-много тридесет минути. Излезе от хижата, заключи я, хвърли куфара в багажника на колата и подкара надолу към планинското шосе, водещо към града. Но не сви към града, а се насочи към планината, към хижата на Соупи.

44.

По пътя към града Харис се обади в спасителната служба в планинския курорт. — Здравей Уес, тук е Дуейн. Знаеш ли къде е Джон Трекслър?

— Да. Беше в хижата си преди десет минути. Но мисли да изпревари бурята и да иде в Лидвил. Мисля, че си има приятелка там.

— Как мисли да отиде?

— По път 82. Все още е отворен. Защо?

— Имам двама посетители, които искат да го видят.

— Може да го изпуснете.

— Благодаря — каза Харис и остави микрофона на радиотелефона на седалката.

Минаха покрай няколко къщи и на около миля след тях Харис намали.

— Това е пътят към хижата му — каза той. — На около миля нагоре и на стотина метра встрани. — Той погледна през страничното стъкло, докато завиваше, и добави: — Имаме късмет. Няма следи. Трябва все още да си е вкъщи.

— Има ли друг път оттук? — попита Кигън.

— Не, това е сляп път, който свършва в охранителната станция на Соупи Крамър.

— Колко далече се намира тя?

— Чатири-пет мили.

Харис превключи на ниска скорост и колата заръмжа.

— Откога познаваш Трекслър? — попита Кигън.

— О, Джони е по тези места вече от няколко години. Работеше в най-различни курорти. Поне пет-шест компании се опитаха да успеят в това начинание, но всички се провалиха. Сега е с планинарите и, изглежда, че ще се задържат.

— Как изглежда?

— Свестен човек. Всички го харесват. Страхотен скиор. Двамата със Соупи спасиха един екип катерачи, хванати в капан на връх Албърт миналата година. Бяха почти на върха, на четири хиляди и двеста метра, във време по-лошо от това. Когато каза, че сте от Белия дом, помислих, че може би президентът ще им даде медал или нещо такова.

— Не съм чувал такова нещо — каза Кигън язвително, бръкна под мишницата си, извади пистолета си и провери пълнителя. Драймън направи същото. Харис ги изгледа изненадано и възкликна:

— Какво става?

— Дуейн, трябва да бъда честен с теб — отговори Кигън.

— Ако Трекслър е този, който подозираме, че е, той е много, много опасен.

— Джон Трекслър?

— Точно така. Ще действаме по следния начин. В момента, в който отвори вратата, ще се втурнем и ще го вземем на прицел.

— Какво е направил?

— Като начало е убил трима души. Знаем го със сигурност — отговори Кигън.

— Боже Господи!

— Ами ако се съпротивлява? — попита Драймън. — Ако има оръжие?

Сърцето на Кигън биеше учестено, но външно той беше спокоен.

— Ще му пръсна мозъка — отговори той, без да се колебае.

— Може би ще е по-добре да се обадя на шефа — нервно каза Харис. — Или да се върнем в града и вземем помощ.

— Не се тревожи за това — каза Кигън. — Той не ни очаква. Просто трябва да сме спокойни. Бъди любезен. Ако е отвън, представи ни като двама горски от областния участък в Денвър. Останалото е наша работа.

— Никога не съм правил нещо подобно — каза Харис. — Ние също — отговори Кигън.

Харис вещо караше по засипания със сняг път. Когато стигнаха отклонението към хижата на Трекслър, той спря и каза:

— Не виждам колата му.

Свали прозореца и провери пътя. Снегът валеше все по-силно и вятърът се усилваше. Харис слезе, клекна и провери следите. Водеха към планината.

— Странно, няма следи надолу. Отиват нагоре по склона — каза той.

— Всъщност какво има там горе? — попита Кигън.

— Горска станция. Соупи Крамър живее там. Но той мислеше да изпревари бурята и да се изкачи на Копърхед, в най-високата станция на спасителната служба — просто в случай че някой се загуби в планината.

„Той бяга — помисли си Кигън. — Някой го е предупредил и той бяга.“

— Колко добър е Крамър? — попита той.

— Дванадесет години е тук. Най-добрият.

— А ти колко си добър, Дуейн?

— Не съм толкова добър. Бива ме, но не съм като Соупи.

— Какво ще кажеш за Трекслър? — обади се Драймън.

— И той е дяволски добър — каза Харис. — Може да бъде и пръв, но това не го интересува. Обича спокойния живот.

— Пуши ли? — попита Кигън.

— Дали пуши? Да. Свива си цигари сам.

— Има ли запалка? — попита Драймън.

— Защо? Да, има.

— Златна запалка с вълча глава отгоре? — погледна го Кигън.

— Да — каза Харис изненадано. — Май го познавате доста добре.

— Познавам го — решително каза Кигън. — Какво ще кажеш? Да опитаме, а?

Харис поклати глава и се качи в колата.

— Бих опитал всичко — каза той. — Но тук имаме около двадесет и пет градусов наклон. Не мога да обещая нищо.

— Сигурен съм, че ще се справиш — каза Кигън.

Трекслър караше толкова бързо, колкото му позволяваше тесният стръмен път. Прехвърляше наум плана си и търсеше някакви пропуски в него. Пътят най-накрая започна да се изравнява, той набра скорост през гората и изведнъж изскочи на равно — на платото близо до върха на планината. Снежни вихри се виеха пред него, дебели плътни облаци падаха върху планинските върхове, предвещавайки силни ветрове.

„Какво има природата против мен?“ — мислеше си той. Първо прашната буря. Сега това. Но той не се оплакваше. Всъщност бурята щеше да му осигури прикритие. Трябваха му няколко дни и назряващата буря просто щеше да му ги осигури. Той спря близо до хижата — до съседното езеро. Снежни вихри танцуваха по леда. Трекслър отиде право към ъгъла на къщата. Телефонният кабел бе прокаран покрай едната страна на хижата и влизаше в нея през една дупка в основата.

Трекслър отвори ножчето си и го сряза.

Заобиколи отпред и надникна през стъклото. Благодаря ти, Господи! Крамър все още беше вътре.

Снегът удряше предното стъкло. Харис се беше навел и се взираше напред. Черният форд лъкатушеше и се хлъзгаше по стръмния черен път.

— Няма да успеем — каза Харис. — Трябват ни вериги.

— Давай докъдето може — каза Кигън.

Колата поднесе и задницата се хлъзна надясно. Харис завъртя кормилото, но не беше достатъчно бърз. Задното колело излезе от пътя. Кигън се взря през прозореца. Под тях имаше някакво дере.

Харис натисна педала, опитваше се да потегли. Колелото бясно се завъртя, заизхвърля назад кал и сняг, опря в едно паднало дърво и хвана. От гумата и дънера почна да излиза дим — Харис продължаваше да натиска газта. Фордът леко се наклони, за момент сякаш щеше да се претърколи в дерето, после се изправи.

— Хич не ми се падаше в тая дупка — въздъхна Харис и изключи двигателя.

Кигън отвори вратата и изскочи навън. Бяха по-близо до ръба, отколкото му се бе сторило. Краката му потънаха в калния сняг, той се хвана за вратата, за да не падне в дерето. Бавно тръгна напред, вдигна ръка да защити очите си от студения сняг, шибан от силния вятър, който виеше в боровата гора. Мина покрай колата, после погледна към полузамръзналия поток в дерето. Три-четири метра. Изглеждаха му като сто. Погледна назад. Лявото задно колело на фонда беше наполовина извън пътя, заклинено в падналото дърво.

Харис също слезе и прецени ситуацията.

— Може и да успея да я измъкна — викна той в ухото на Кигън. — Ако я върнем на пътя…

— Колко време се стига с кола дотам? — извика Кигън.

— Не можем да се изкачим по този път. Не и без вериги. Дори и тогава не се знае дали ще успеем.

— Колко далече е оттук?

— Поне миля.

— Ще вървим пеша.

— В тази буря? — викна Харис удивено и поклати глава. — В никакъв случай. Познавам тази местност по-добре от собствената си спалня, но при такава буря може да пропуснем хижата. Много е лесно да се загубиш. По дяволите, човече, може да замръзнем. Една миля в тази виелица е цяла вечност.

Кигън удари с юмрук по капака и извика:

— Дяволите да го вземат, почти сме го хванали! Той е само на една проклета миля пред нас!

— Добре де, хайде да влезем в колата и да помислим! — викна и Харис. Вмъкнаха се в колата, Кигън си свали ръкавиците и почна да топли с дъха си измръзналите си пръсти.

— Той няма да иде никъде в това време — каза Харис. — Двамата със Соупи ще се затворят горе и…

— Този тип няма да се затвори никъде — прекъсна го Кигън. — Аз го познавам. Той е от тези, които успяват. Той е посветил живота си на една цел. Той изпълнява задача. И в момента действа. Чуй ме какво ти казвам, Дуейн. Когато действа, е като локомотив!

— Виж сега, Трекслър е добър, но никой не може да кара ски през такава буря.

— Той може и ще го направи. И ние не можем да го спрем, понеже сме затънали тук и… — Кигън изведнъж се сепна. — Боже Господи! Знам какво ще направи. Харис, хващай радиотелефона. Кажи им да се свържат със Соупи Крамър веднага. Ако Трекслър се покаже в неговата станция, Крамър да го държи на мушка с пистолета. Той е много опасен човек.

— Няма да ми повярват!

— Тогава аз ще им го кажа. Животът на вашия Соупи зависи от това.

— Ки… — започна Драймън.

— Млъквай, Драй.

— Но…

Кигън се извъртя и го погледна.

— Какво?

Знаеше какво тревожи Драймън. Да предположим, че грешаха относно Трекслър? Да го държат на мушка с пистолет? Драймън се безпокоеше точно от това.

— Животът на един човек е изложен на риск, Драй — тихо каза Кигън.

Харис установи връзка с базовата станция, но приемането беше лошо. Атмосферните смущения пращяха в слушалката.

— База, тук е Харис. Мистър Кигън от персонала на Белия дом казва, че трябва да се обадите по радиотелефона на Соупи Крамър и да му кажете, че Джон Трекслър е опасен и да го арестува.

Радиото почна да пука и да щрака, после се чу:

— …приемаме. Моля повторете…

— Господи, те не могат да ни чуят — каза Кигън.

Горският повтори съобщението. Атмосферните смущения затъмниха част от отговора, но те схванаха достатъчно от него.

— …лър замина за Лидвил преди час… Соупи… Когаър-хед… хижата… радиотелефонът изключен.

Раменете на Кигън увиснаха.

— Той го прави отново — каза Кигън тихо.

— Какво прави? — попита Харис.

„Точно като в Дрю Сити — помисли си Кигън. — Веднъж успя и сега ще го направи отново.“

„Познавам те, копеле. Знам как мислиш. Винаги си готов да бягаш. Винаги да се измъкваш.“

— Какво прави? — повтори Харис.

— Изчезва — отговори Кигън.

Соупи Крамър се беше навел над голямата подробна карта, забодена на една чертожна дъска. Проследи с пръст един маршрут на изток, после на юг.

— През по-голямата част от пътя планината ще бъде между мен и вятъра — каза той. — Дотам са само шест мили. Трябва да успея да ги премина преди здрач.

— Е, далеч съм от мисълта да споря, но базата казва, че тази буря ще е страхотна — каза Трекслър.

— Това е още по-голяма причина да се кача горе — каза Крамър и щракна с пръсти. — Хей, какво ни става? Та аз мога да се обадя по радиотелефона и да им кажа да не се тревожат.

Трекслър се поколеба само за момент. Беше забравил за радиотелефона. Грешка, но не много сериозна. Беше време да направи следващия си ход.

Крамър отиде в съседната стая. Големите стъклени прозорци от трите страни на стаята гледаха към долината, сега неясна заради навятия в прозорците сняг.

Радиотелефонът беше на масата пред централния прозорец.

— Вече го бях изключил — каза Соупи и пусна захранването.

Трекслър мина зад него, наведе се, протегна ръка към крака си, измъкна камата от ножницата, завързана за глезена му, и каза:

— Там ти е грешката. Спасителят се обърна към него.

— Какво…

Ръката на Трекслър вече правеше мощен замах отдолу. Ножът се изви нагоре и се заби в стомаха на Крамър почти под гръдния кош. Дългото острие се вряза дълбоко и прониза сърцето.

Крамър изцъкли очи.

Трекслър го сграбчи за яката, завъртя го и го пусна по гръб на килима. Крамър въздъхна веднъж — когато Трекслър го настъпи по гърдите и извади ножа. После мушна острието в гърлото на Крамър, точно под едното ухо, и го разряза. Кръвта бликна като фонтан. Трекслър бързо нави трупа в килима.

На една миля от хижата на Соупи горският надзирател Харис се размърда неспокойно. Трябваше да направят нещо.

— По дяволите! — каза Харис. — Ще се опитам да се върнем по хижата на Трекслър. Поне няма да измръзнем до смърт.

Започна да превключва бързо между първа и задна и заклати колата. Гумата се заби в падналото дърво и почна да се изтласква обратно на пътя, но изведнъж дървото поддаде и падна в дерето. Предницата на форда се вирна и се извъртя.

— Господи, падаме! — изрева Харис. Фордът се хлъзна на една страна, обърна се наопаки и се свлече в дерето.

Трекслър превлече увитото в килима тяло на спасителя по стъпалата на хижата, отвори багажника на колата си и натъпка трупа вътре, после забързано се върна. Прегледа раницата на Крамър, намери един колт и един пълнител с патрони и ги пъхна в собствената си раница. Вдигна раницата на Крамър и отнесе и нея в багажника. Затвори капака, качи се и подкара към езерото. Спря, отиде до леда и с една пръчка се опита да пробие дупка. Ледът беше прекалено дебел. Той бавно тръгна покрай езерото, докато забеляза едно голямо по-тъмно петно, широко около два метра. Замушка леда с пръчката, докато го проби. Беше дебел само един пръст. Забърза обратно към колата и я включи на скорост. Подкара с отворена врата към езерото, насочи я към тънкия лед, натисна силно педала на газта и се изтърколи на снега. Колата забави ход, завъртя се и Двадесет и седем чу как ледът изстена. Обърна се и погледна назад. Колата беше почти спряла. Ледът изстена отново, после се чу силен пукот — дори по-силен от първия, и предницата на колата хлътна в езерото. След миг колата изчезна. Само един огромен въздушен мехур изскочи през дупката.

Чуваше се само шумът на вятъра.

Трекслър отчупи една клонка от най-близкия бор, заличи следите по снега и забърза към хижата.

Кигън лежеше по гръб на вратата на колата. Тя се беше претърколила в дерето, но не бе стигнала дъното, а бе спряла над него, в един дебел бор. Харис висеше над него, главата му бе почти в скута му. Беше в безсъзнание. Кигън внимателно погледна над рамото си през прозореца. Гледаше право в дълбокото дере.

Помъчи се да размърда крака. Ребрата го боляха, но май нямаше нищо счупено. Десният крак на Харис обаче беше странно извит, заклещен между амбреажа и педала на спирачките.

Драймън лежеше по гръб на задната седалка, с колене, свити към гърдите. На челото му имаше огромна цицина.

— Как си? — попита Кигън.

— Нищо ми няма — каза Драймън, внимателно пипна челото си и отдръпна ръка. — Е, май ще имам главоболие.

— Харис е в безсъзнание. Как си с оказването на първа помощ?

— Минах курсовете в армията преди десетина години.

— Е, значи си по-добре от мен — каза Кигън, повдигна Харис с рамо и внимателно откачи крака му.

— Глезенът му е счупен — каза Кигън. — Костта стърчи. Трябва да го превържем и да го занесем поне до хижата на Трекслър.

Кигън внимателно натисна вратата откъм страната на Харис и се измъкна навън. Седна на склона и загледа нагоре към пътя. Колата изглеждаше сигурно закрепена в дървото. Промуши се покрай форда и насили багажника. Вътре имаше аптечка за първа помощ, одеяла, въже и голям сандък с инструменти. Той извади одеялата, аптечката и въжето и полека се върна до вратата.

— Имаме късмет. Отзад има достатъчно неща, та да открием болница. Превържи му глезена и го завий с одеялото, та да не изпадне в шок. Аз ще завържа това въже около дървото, за да можем да го издърпаме.

— Трябваше да сме мъртви, нали? — каза Драймън. — Трябваше да сме долу в потока.

— Но не сме — каза Кигън. Беше легнал по корем и подаваше аптечката и одеялата на Драймън. — Това дърво ще поддаде, ако не се измъкнем оттук, по дяволите.

— Значи побързай, приятел.

Драймън се пресегна през седалките, опъна крака на Харис, нагласи счупената кост с палци, сложи шина и я стегна с бинт толкова здраво, колкото можеше. През отворената врата нахлуваше сняг.

— Големи сме късметлии — мърмореше си Драймън под носа. — Още малко късмет и току-виж ни затрупала някоя лавина. А може би Харис беше прав. Може би Трекслър се е зазимил там горе и ние…

— Да. Може и да ни пораснат криле и да излетим оттук. И може би ще успеем да се махнем от тази проклета кола, ако млъкнеш и го превържеш най-после.

— Готов съм де, готов съм.

В хижата на Крамър Трекслър трескаво се подготвяше за пътуването през планината към Копърхед. Внимателно прегледа всичко, после извади още един пуловер и подплатеното си с вълна яке, една скиорска маска и очила и сложи шапката на Крамър върху своята. Беше важно да му е топло на главата. Ако на главата му беше студено, температурата на тялото му съответно щеше да се намали. Той завърза раницата си, сложи си ръкавиците и тръгна в бурята.

Планинската верига се губеше в снежната виелица. Той можеше да вижда най-много на пет-шест метра напред. Познаваше пътеката, познаваше всички опасни стръмни и хлъзгави места. На половин миля надолу имаше пропаст. Почти сто метра. Не биваше да се приближава прекалено до нея.

Пъхна крака в кожените ремъци на ските и стегна каишките.

Пътеката отначало беше полегата и права, после рязко извиваше надясно. Последните двеста метра бяха отвратителни — четиридесетградусов открит за вятъра наклон. При този вягър едно подхлъзване означаваше падане на километър надолу. По склона не растеше нищо — нямаше дори тревичка.

Трекслър се усмихна, извика с пълни гърди „Хайл Хитлер“ и се спусна в бурята.

45.

Зазоряваше се. И все още валеше сняг. Трекслър се беше изкачил на Копърхед точно преди мрак, като последните двеста метра пълзя по корем от скала на скала, за да се предпази от свистящите ветрове. Щом влезе в заслона, той запали огън, нахрани се и спа цели осем часа. Никой нямаше да го последва тук горе, беше сигурен в това.

Стана доста преди зазоряване и беше готов да се спусне от другата страна на Копърхед щом се развидели. Преди зазоряване вятърът беше притихнал. В 6:30 той беше отново на път: внимателно се спускаше със ските, докато слънцето изгря над Соуотч. После, когато стана съвсем светло, се заспуска по-бързо, като се придържаше към високите гребени. Към обяд почти стигна връх Харвард — беше минал половината път. Но вятърът се беше засилил отново и го забавяше. Ръцете и краката му започнаха да се вкочаняват. Той влезе в един боров гъсталак и почна да върви, вместо да се пързаля.

Последва момент на паника. Пред него, непосредствено отдясно, снегът се извиваше като козирка. Беше почти на ръба на урвата. Спря и огледа наклона; дишаше тежко. През ледените вихрушки отляво видя нещо. Отначало помисли, че са корените на някое паднало дърво. Но когато се доближи, разбра, че е пещера — зееща дупка в склона на планината. Проби си път към нея, пъхна раницата през отвора, свали си ските и също ги пъхна вътре. Събра малко съчки и клонки и пропълзя в дупката. Извади фенерчето и светна. Пещерата беше малка и на няколко метра навътре съвсем се стесняваше. Вятърът беше навял куп листа и клонки.

Той запали огън близо до входа, така че течението да изкарва пушека. Свали си обувките и чорапите и почна да си топли краката и ръцете на огъня. После си сложи нови чорапи. Хапна малко консервирано месо и един портокал и изпи почти цяла бутилка вода.

Мина един час. Снеговалежът намаля и вятърът смени посоката си. Навън стана по-светло. Но с промяната на посоката вятърът започна да навява пушека в пещерата. Трекслър стегна раницата си. Трябваше да тръгва.

Изведнъж чу нещо. Отначало беше само тихо ръмжене, почти пръхтене, сякаш кихаше куче. Трекслър стана и се взря в тъмната пещера. Измъкна една главня от огъня и я вдигна, за да освети пещерата. Не видя нищо. Пресегна се в раницата за фенерчето. После го чу отново. Този път по-силно, по-дълбоко и по-застрашително. Инстинктивно отстъпи назад, без да изпуска главнята. Бръкна с другата ръка в раницата и затърси фенерчето и пистолета.

После усети движение и изведнъж осъзна, че това, което се движи в мрака, е голямо. И че той му пречи. Разръчка огъня с главнята, без да спира да търси. Взираше се в мрака на пещерата. Чу се сърдит рев и в тъмната пещера се очерта една мечка гризли, събудена от зимния си сън от пушека. Беше сънена, но оголила зъби.

— Господи! — изрева Трекслър и хвърли главнята в муцуната й. Трескаво зарови в раницата, напипа студения пистолет и го измъкна. В този момент мечката замахна с лапа и ноктите разпраха бузата му — три дълбоки бразди от скулата до челюстта. Той политна към входа на пещерата.

Извика от болка и разрита огъня към огромното животно. То отстъпи за момент и той вдигна пистолета, прицели се и стреля. Куршумът се заби в челото на мечката, точно над очите. Мечката нападна отново — надигна се над него като планина, а той стреляше ли, стреляше. Куршумите се забиваха в дебелото й тяло без ефект. След всяко попадение тя изреваваше все по-силно и пристъпваше напред, а Трекслър лазеше заднишком, за да се махне от пътя й.

Той блъсна едната ска и тя се прекатури и се хлъзна навън. Трекслър отчаяно посегна да я хване, но не успя: ската отскочи надолу по стръмната скала и изчезна.

Огромният звяр нападна отново, извисен над него; ревът му бумтеше в пещерата. Трекслър вдигна пистолета и изстреля последния куршум. Той улучи мечката в окото и то се пръсна, главата на мечката се отметна назад. Тя бясно изрева и падна, а той се претърколи встрани. Звярът затисна краката му и застена.

Трекслър успя да измъкне единия си крак и почна да рита и да блъска умиращото животно, докато освободи и другия. Намери кутия с патрони, нервно зареди пистолета, почти го опря в главата на мечката и стреля още три пъти. После пусна пистолета и като стенеше от болка, изпълзя навън и изми трите рани на лицето си със сняг.

Вече не му беше студено. Адреналинът бушуваше във вените му. Той извади фенерчето си и освети склона. Ската я нямаше. Беше някъде в долината.

Имаше да извърви още десет мили.

Извади от раницата аптечката и огледалото и с тампон от бинт мацна йод върху раните. Сгърчи се от острата болка. По окървавените му бузи се застичаха сълзи. Трекслър изрева като ранено животно. Ревът му отекна в клисурата.

Ламар Трамъл гасеше лампите на долния етаж, когато кучетата се разлаяха. Беше почти десет и снегът беше станал две педи. Кучетата лаеха като луди.

— Ламар? — извика жена му Мелинда от спалнята. — Какво им става на тия кучета?

— Не знам. Може да са надушили някоя мечка или пума.

— В тази буря?

Синът му Байрън, първокурсник в университета, също излезе от стаята си и викна:

— Кучетата лаят, татко.

— Чувам ги. Не съм глух.

Дъщеря му също подаде глава от вратата на спалнята си и попита:

— Какво дразни кучетата?

Байрън слезе на долния етаж при баща си.

— Да взема ли уинчестъра?

Ламар — висок, слаб, опърлен от вятъра мъж с рошава кафява коса, се усмихна.

— Е, къде ще стреляме тук? Ще вземам да убием някоя от кравите.

Кучетата, затворени в обора на топло, виеха и джавкаха. Ламар взе фенера, отиде до задната врата, отключи я, отвори и се дръпна назад. Зад него Байрън извика от изненада.

На вратата стоеше привидение: човек, покрит със сняг и лед. На краката му вместо ски бяха завързани борови клони, пръстите в ръкавиците му бяха разкривени и замръзнали. Две полудели очи се взираха в тях иззад скиорската маска. Човекът протегна ръка и се опита да каже нещо, после се строполи на прага.

Трекслър се събуди от някакво мокро и приятно докосване и отвори очи. Една хубава жена с изпито от суровия живот лице и дълга кафява коса почистваше раната му.

— Да не си ангел? — измърмори той. — Умрял ли съм? Тя топло се усмихна.

— Благодаря на Господа, че се събуди. — После се обърна и извика: — Ламар!

Един висок слаб мъж спокойно влезе в стаята, последван от две деца — момче и момиче.

— Как си? — попита мъжът.

— Не знам. Къде се намирам?

— В Питкин. На няколко мили от града.

— Питкин! — каза той с изненада. — Как съм се домъкнал дотук?

— Ние сме семейство Трамъл — каза Ламар. — Мелинда, Байрън, Трейси и аз, Ламар. Ти се появи на вратата ни преди час. Изплаши ни до смърт.

— Иска да каже, че беше страшна гледка — бързо поясни Мелинда.

— Обаче не можем да ти извикаме доктор — каза Ламар.

— Телефонът е прекъснат и всички пътища са затрупани с половин метър сняг.

— Аз почистих раните и ги превързах — каза Мелинда.

— Нищо друго не можем да направим.

— Ще се оправя — каза Трекслър. — Аз съм Кларк, Сам Кларк.

— Какво ти се е случило? — попита Ламар.

— Карах ски под връх Харвард и ме хвана бурята. Намерих една пещера, почти се бях настанил вътре и се оказа, че си я поделяме с една мечка гризли.

— Боже мой! — извика Байрън. — Колко голяма беше?

— Байрън! — скара се майка му.

— Извинявайте — измърмори момчето.

— Няма нищо — каза Трекслър. — Аз извиках доста по-силно от теб, когато я видях. Изглеждаше по-голяма и от Кинг Конг. Трябва да се е задушила от пушека на огъня ми. Събуди се от зимен сън и налетя върху мен.

— Как се измъкнахте — попита момичето.

— Застрелях я с пистолета си.

— Божичко! — възкликна Ламар. — Ти си убил гризли с пистолет?

— Имах късмет. Тя беше точно върху мен. Улучих я в окото.

— Оу! — извика Байрън явно впечатлен.

— Гладен ли сте? — попита Мелинда. — Мога да стопля малко яхния или да ви направя супа.

— Е, не стига, че ви събудих…

— Защо? — каза Трейси. — И без това няма да можем да излезем от къщи утре. Може да стоим цяла нощ и да си приказваме.

— Мистър Кларк трябва да си почине, Трейси. Трекслър мислеше само как да си възвърне силите. В зори трябваше да бъде на път. Само няколко часа. Трябваше му храна и малко сън.

— Една паница яхния… звучи много съблазнително — каза той.

— О! Чудесно — грейна Мелинда. — Ще подсиля печката. След минута ще ви нахраня.

— Просто не знам как да ви благодаря. Вероятно нямаше да съм жив, ако не се бях натъкнал на вашата къща.

— Така изглежда — каза Ламар. — Ще помогна за печката.

Всички освен Байрън излязоха. Момчето се позабави на вратата.

— Почти щях да убия една гризли веднъж — каза то. — Горе, близо до Крестид Бат.

— С какво оръжие? — попита Трекслър.

— Уинчестър трийсет-нула-шест с мерник „Джонсън“. На баща ми е дванадесеткалиброва. Трябва да я видите. Спечели я в Деня на благодарността при състезанието на стрелба по пуйки преди две години. Със златни инкрустации на приклада. Искате ли да я видите?

— Разбира се — каза Трекслър с усмивка. — Сигурно е истинско съкровище.

46.

За четиридесет и осем часа имаше две бури с шестчасово прекъсване помежду тях. Телефонните линии все още не работеха и току-що бяха започнали да почистват пътищата. Кигън и Драймън, свили се поради суровия вятър, бързаха по улицата към горската станция. Беше осем сутринта и слънцето току-що изгряваше над планините. Те бяха стояли затворени в хотелската си стая почти два дена. Джек Ланси, набит белокос горски пазач, беше вдигнал крака на бюрото си и пиеше какао.

— Как сте? — каза той. — Има кафе и какао на печката в другата стая. Не е като в Белия дом, но все е нещо.

— Как е глезенът на Дуейн? — попита Кигън.

— Малко по-добре днес, но по дяволите, счупването е много лошо. Ще го поболи доста време. Ти наистина си свършил хубава работа с тази шина, Драймън. Можеше да остане сакат за цял живот.

— Съжалявам, че го забърках в тази история — каза Кигън.

— Такава му е работата, мистър Кигън. Той се е сблъсквал и с по-лоши неща.

— Някакви новини от хижата на Крамър?

Ланси поклати глава.

— Това е истинска гадост. Не можем да се свържем по радиотелефона, а телефоните не работят. Не знам дали Соупи е тръгнал нагоре към заслона, или е останал в хижата. По дяволите, предполагам, че Трекслър също е в някое дере. Досега сигурно е станал на ледена шушулка.

— Де такъв късмет! — изръмжа Кигън. — Имате ли голяма карта на местността, Джек?

— В стаята с радиотелефона. Почти в истински размер. Отидоха при голямата карта — тя заемаше почти цялата стена, и Ланси посочи една точка с молива си.

— Ние сме тук, точно тук.

— Нека предположим, че е тръгнал със ски от хижата на Крамър, просто да предположим. Къде би отишъл, най-вероятно?

Ланси погледа картата няколко минути.

— Е, вероятно първо е отишъл в заслона на Копърхед. Оттам можеш да се спуснеш към всяко място, което искаш. По дяволите, има един куп малки селца, където може да е отишъл. Но той би отишъл на югоизток, за да избегне реката. Сигурно е някъде тук. Алмънт, Гънисън, Сапинеро.

— Какво е това? — попита Кигън като посочи начупената линия.

— Континенталният вододел.

— Определено би отишъл на юг, така ли?

— Би трябвало. Прекалено опасно е да тръгне на север.

— Сигурно е някъде тук долу — каза Кигън и коленичи да огледа картата.

— Говориш, без да мислиш — каза Ланси. — Това са трийсет мили. Трекслър не може да е карал ски трийсет мили в тази буря. Ако се е опитал, значи вече е труп.

— Какво би постигнал, ако се добере до някое малко градче? — каза Драймън. — Нищо. Никой не ходи никъде. Преспите са цял метър, пътищата са затворени.

— Едва късно снощи са изкарали снегорините и камионите за опесъчаване — каза Ланси.

— Аз ти казвам, че е някъде тук долу. Може би се укрива, но е тук долу.

— Откъде знаеш?

— Понеже си мисли, че никой няма да повярва, че може да го направи. И освен това всички си мислят, че е отишъл в Лидвил. Вероятно предполага, че е в безопасност.

— Е, по дяволите — въздъхна Ланси. — Имаме една кола с четворна предавка и с вериги. Хайде, ще вземем шерифа и ще видим дали можем да се изкачим до хижата на Крамър да хвърлим един поглед.

Шерифът беше огромен мъж, винаги готов да се усмихне, но с остри очи. Носеше карирана риза, груби панталони и грамаден овчи кожух, който го правеше да изглежда още по-огромен. Смачкана филцова шапка покриваше плешивата му глава. Той се качи на предната седалка до Ланси, извъртя се с известно усилие и подаде лапата си на Кигън и Драймън.

— Аз съм шерифът Сидни Дауд — каза той тихо. Кигън стисна огромната му ръка.

— Франсис Кигън от отдела за безопасност към Белия дом. Това е Джон Драймън, моят сътрудник.

— Отдела за безопасност към Белия дом, а? — каза Дауд. — Вие, момчета, вървите преди президента и проверявате нещата, така ли?

— Не — каза Кигън. — Ние сме от специалния отдел за разследване. — Той спря дотук с надеждата шерифът да спре да пита, но това беше самозалъгване.

— Какво е направил Джони Трекслър?

— Трябва да поговорим с него — каза Драймън. — Във връзка с едно текущо разследване.

— Позволих си да се обадя в Белия дом — каза Дауд. — Говорих с един човек на име Смит, който изглеждаше малко изненадан, че се намирате чак тук, но ми каза, че сте длъжностни лица и разследването е строго поверително. — Той млъкна за малко и добави: — Каквото и да означава това, по дяволите.

— Не искахме той да разбере за нас и да избяга — каза Кигън. — Но някой го е предупредил и точно това се случи.

— Не мисля, че има нещо подозрително в обаждането — каза Дауд. — Джеси, момчето на летището, чул да споменавате Джон и страшно се развълнувал. Той се обадил да разбере дали Трекслър по някаква причина ще ходи в Белия дом.

— Ясно — каза Кигън.

— Това е малък град, господа. Клюките не са нещо необичайно.

— Мислех си, може би да се отбием в хижата на Трекслър по пътя към планината, просто да я проверим — предложи Кигън.

— Мислите, че е отишъл горе в базовия лагер и е убил Соупи Крамър вместо да иде в Лидвил?

— Да така мислим — отговори Кигън.

— Дълбоко се съмнявам в това — каза Дауд и млъкна. Мълчаха, докато минаха през града и по шосето до пътя към базовия лагер. Снегорините бяха натрупали снега нависоко от двете страни на пътя. Веригите на колата дрънчаха ритмично. Ланси сви по планинския път, който водеше към хижите на Трекслър и Крамър, натисна два пъти амбреажа, включи на първа скорост и подкара нагоре с около десет мили в час. Колата пълзеше през снега, веригите пробиваха снега и кишата до твърдата земя. Ланси взе завоя към хижата на Трекслър и обърна колата така, че да е с предницата към пътя.

Слязоха и тръгнаха към хижата. Кигън хвана Драймън за ръката и го дръпна малко назад, в дълбокия сняг.

— Намери една отвертка — каза той. — И свали дръжката на казанчето. С ръкавици.

— Дръжката на казанчето? — попита Драймън.

— Отпечатъци от пръсти, Драй. Никой не носи ръкавици, когато ходи да пикае.

Драймън за момент помисли и кимна:

— Прав си.

Хижата беше чиста и подредена. Кигън провери всички шкафове. Нямаше куфар. Записа си номера на един чифт обувки. Сложи в джоба си един гребен с няколко косъма. Ските и щеките на Трекслър бяха подпрени зад вратата.

— Не изглежда да е имал намерение да тръгне някъде със ски — каза Дауд.

— Искал е хижата да изглежда, сякаш е отишъл в града за няколко дни — каза Кигън. — Сигурен съм, че е мислил да използва ските на Крамър. Нещо друго не ви ли прави впечатление? Никаква снимка в стаята. Никакви лични вещи.

Дауд вдигна рамене.

— Е, Джони може да е особняк, но това още не значи, че е убиец.

— Като си помисля, той наистина беше малко странен — каза Ланси от кухнята. — Никога не даваше да го снимат, казваше, че това носело нещастие.

Ланси погледна в хладилника. Сладолед. Няколко консерви пушена херинга. Свински наденици. Тесто за палачинки. Три бутилки кленов сироп. Две опаковки „Милки уей“.

— Тези са от новите сладкиши — каза Дауд. — Никога не съм ги опитвал.

— Никога не съм предполагал, че Трекслър толкова обича да си похапва сладки — каза Ланси.

— А какво ще кажеш за това? — попита Дауд. Беше отворил един шкаф. Вътре имаше каса френско шампанско.

— Сладкиши и френско шампанско — каза Дауд. — Странни навици. Но това все още не го прави масов убиец.

Драймън дойде от банята и смигна на Кигън.

— Добре, хайде да идем горе до хижата на Крамър — каза Кигън.

Отне им почти четиридесет и пет минути да стигнат върха. Дауд излезе от колата и запали цигара. Намираха се на широка равнина почти на билото на планината. Хижата беше до ръба на една скала и гледаше към долината. Зад нея имаше голяма ливада с езеро, обградено с дебели борове. Зад дърветата започваха дълбоки клисури. Снегът бе покрил много от клопките на планината, но дори така тя изглеждаше страховита и опасна. Шерифът кимна към клисурата и каза:

— Аз бях доста добър скиор като млад. Израснал съм тук. По дяволите, роден съм на петнадесет мили оттук. Но и в най-добрите си дни и при най-яркото слънце не бих помислил да се опитам да премина това. А ти мислиш, че твоят човек го е направил в бурята?

Той поклати глава и си запроправя път през дълбокия до колене сняг към хижата. Кигън погледна страховитите склонове. Беше ли наистина възможно да се премине оттук? Съмнения започнаха да се прокрадват в ума му.

Хижата беше празна. Радиотелефонът беше изключен, без щепселът да е изваден от захранването, което беше общоприет похват. Раницата и ските на Крамър ги нямаше. Хладилникът беше празен. Ланси поклати глава.

— Тук няма нищо необичайно, мистър Кигън. Крамър е изчистил хладилника и е изключил радиотелефона. Взел е няколко чаршафа, нали разбирате, може би е мислел, че ще му потрябват.

— Чаршафи?

— Големи карти, като онази в моята канцелария.

— Хм — сви устни Кигън.

Ланси отиде в стаята с радиотелефона, завъртя телескопа към един висок връх на запад и погледна в окуляра.

— Това е Сноумес, най-големият връх — каза той. — Четири хиляди и триста. Билото Копърхед е от едната му страна. Елате да погледнете.

Кигън погледна през телескопа към една заснежена хижа, закътана от едната страна на планината. Очевидно беше пуста.

Шерифът влезе в оградената със стъкла стая и каза:

— Няма никаква кола.

Драймън се въртеше отвън около хижата. На ъгъла намери прерязания кабел на телефонната линия. Разрита снега и намери и другия край. Върна се в хижата.

— Ки?

— Да?

— Телефонният кабел е прерязан. Отвън, където влиза в хижата.

Кигън поклати глава.

— Аха! Телефонният кабел е прерязан, радиотелефонът е изключен. Раницата на Крамър я няма. И картите му…

— Почакай, вятърът може да е прекъснал кабела — каза Дауд. — Естествено Крамър е взел раницата си и е изключил радиотелефона. Всеки ще вземе карти, ако тръгне в такава буря.

— Да речем, че си прав — каза Кигън. — Но я елате с мен за малко.

Поведе ги навън, през дълбокия сняг до езерото.

— Първо на първо, ние знаем, че той е дошъл тук — почна Кигън. — Не е свил надолу към шосето, нали видяхме следите му. Второ, той не се е върнал обратно. Ние бяхме там долу в бурята, принудени да стоим в падналата кола до тъмно. През това време никой не би могъл да мине покрай нас. И така, защо е дошъл тук? И най-големият въпрос — къде е колата му?

Дауд го гледаше, дъхът му излизаше на пара. Кигън възбудено тръгна по замръзналото езеро.

— Моето предположение е, че колата на Трекслър е тук, в езерото. А Соупи Крамър вероятно е в багажника й.

— Защо в езерото? — попита Дауд.

— Къде на друго място тук можеш да скриеш автомобил? — Кигън огледа широкото езеро. — Ако го пусне от някоя скала, лесно ще бъде забелязан. Но в това езеро? По дяволите, то ще си остане замръзнало с месеци. — Той млъкна за малко, после добави: — Освен това този тип има слабост към водата.

— И така, твоята теория е, че той е там някъде? — каза Дауд и кимна към назъбените заснежени планини.

— Да.

— Никой не може да кара ски в такава буря — поклати глава Ланси. — По дяволите, приятел, за тридесет и шест часа натрупа половин метър.

— И пет метра да бяха, той пак щеше да тръгне, приятелю. Този човек е посветил живота си на една цел, шерифе. Той не е нормален. Той е подъл, хитър, издръжлив, изобретателен, предвидлив и напълно без съвест. Неприятно ми е да го кажа, но е почти непобедим.

Шерифът повдигна вежди.

— Казах „почти“ — криво се усмихна Кигън.

— Изглежда, май изпитваш и завист, и уважение към него — каза Дауд.

— Не, не ме разбирайте погрешно. Той ми е ясен. Няма начин да го уважавам. Аз мразя този човек толкова, че дори не мога да ви обясня. И ще ти кажа още нещо, шерифе: ще го преследвам и през вратите на ада, ако потрябва. Никога не ще успее да се откачи от куката. Аз ще унищожа този човек.

— И ти не ми изглеждаш съвсем нормален, Кигън — каза шерифът.

— Така излиза — отговори Кигън с кисела усмивка.

— Да си чел някога „Моби Дик“? — попита Дауд и си запали цигара.

Кигън се усмихна.

— Кой мислиш, че съм аз, шерифе? Капитанът или китът?

Един от помощниците на шерифа го извика от колата.

— Шерифе, търсят те по телефона. Ела се обади.

— Извини ме — каза Дауд и тръгна към колата. Говори по радиотелефона две-три минути, после с мъка тръгна обратно през дълбокия сняг. Изглеждаше обезпокоен.

— Мистър Кигън — каза той. — Признавам, че по пътя насам си мислех, че дъската ти хлопа, но си промених мнението.

— Какво се е случило?

— Имаме цяло семейство убити долу в Питкин. Мъж, жена и две деца, момче и момиче. Застреляни.

— Копеле гадно — гневно каза Кигън. — Колко далече е Питкин?

Дауд погледна на юг, надолу през суровата долина.

— През планината? Към тридесет и пет мили. В гласа му се долавяше страхопочитание.

Кацнаха на пистата в Гънисън, на около двадесет мили от местопрестъплението. Дауд неохотно се беше съгласил да лети с тях. Седеше на мястото на стрелеца зад Кигън и стискаше зъби, докато самолетът се носеше през каньоните под планинските върхове. Пътуването им отне половин час.

— Дръжте се — каза Драймън и насочи самолета надолу през един планински проход към тясната писта, разчистена от снега с булдозер. — Ако се подхлъзнем, ще ни дойде нанагорно.

Дауд се стегна и потрепери, но след няколко секунди самолетът изсвистя върху пресования сняг.

— Чудесно, Драй — каза Кигън с облекчение, когато подкараха към хангара и спряха. Очакваше ги един млад полицай, Джошуа Хогънбери. Значката му беше закачена на кокардата на една синя фуражка — единственото нещо, което наподобяваше униформа в дрехите му.

— Здравей, Джош — каза Дауд и го представи на Кигън и Драймън. — Съжалявам, че те накарах да дойдеш дотук в това време.

— Няма нищо, шерифе. Използваме всяка помощ, която ни се предоставя. Голям ужас е у Трамълови.

— Твои приятели ли са? — попита Драймън.

— Че как! Аз познавам Ламар, откакто съм се родил — каза полицаят, очевидно все още потресен от масовото убийство на семейство Трамъл. — Хубав човек. Тих, работлив. Добри деца, никога не са създавали проблеми. И жена му Мелинда беше хубава като пролетно цвете.

— Какво се е случило? — попита Кигън.

— Копелето просто застрелял Ламар и Мелинда както си седели. Ламар е четял вестник. Гръмнал го право през вестника. Застрелял Байрън и Трейси, децата, в гръб, докато са бягали.

— Кой ги е намерил?

— По щастлива случайност доктор Нютън се връщал от семейство Маккардълс, където се родило бебе, и видял предната врата отворена. Влязъл и ги намерил.

Къщата беше на пет мили извън града, между Гънисън и Питкин. Обикновена двуетажна тухлена постройка, издигната на трийсетина метра от пътя, който вече бе почистен. Имаше две щатски патрулни коли и една бърза помощ. Хогънбери спря до тях.

Трамъл и жена му бяха в дневната. Ламар бе направо разплескан на един стол, кървави парчета вестник бяха полепнали по дупката в гърдите му. Жена му се беше килнала на дивана — един изстрел от дванадесеткалибровата пушка беше отнесъл половината й лице. Дъщерята лежеше по очи на стъпалата, в гърба й имаше петсантиметрова дупка. Момчето беше точно отвън задната врата, заровило лице в пропития с кръв сняг. Тилът му бе отнесен.

— Боже мой! — промълви Дауд.

Претърсиха къщата методично, стая след стая. В банята на долния етаж Кигън забеляза една кървава кърпа в кошчето за боклук. На нощното шкафче до леглото в спалнята имаше чаша, наполовина пълна с вода, и празно пакетче от сулфатиацол. Кигън зави чашата и пакетчето в една кърпа и ги пъхна в джоба на палтото си. Дауд и Хогънбери вече го чакаха на предната врата.

— Това май разбива твоята теория, че е убил Соупи, за да си създаде алиби, нали? — каза Дауд и запали цигара. — Не може да не е знаел, че рано или късно ще му припишем и това.

— В никакъв случай. Аз ви казах, че той е изобретателен. Всичко, което трябва да направи, е да се измъкне от тези планини и да изчезне. Дотук успя да го направи. Очевидно е бил ранен по някакъв начин. Семейство Трамъл са му помогнали и той им се е отблагодарил, като ги е избил.

— Защо? Ние всички знаем как изглежда.

— За да си осигури време, шерифе. Вероятно е мислил, че ще минат четири пет дни преди някой да намери семейство Трамъл. През това време той е щял да бъде далече.

Кигън огледа заснежената околност.

— Предполагам, че се е смъкнал в Питкин със ски. Вероятно преди втората снежна буря. Наоколо няма никакви следи.

— Е, ако го е направил, значи все още е тук.

— Нека проверим.

— Мога веднага да ви кажа, че няма никакви непознати в Питкин — каза Хогънбери и лапна една щипка тютюн. — Аз живея там. Тук само да пръднеш на вечеря и всички разбират още преди да си стигнал до десерта.

— Тогава е тръгнал на юг, през тази гора.

— Трябва да е дяволски добър скиор — каза Хогънбери.

— Нали е дошъл дотук от Аспън — каза Кигън. — Тридесет и няколко мили във виелицата. Какво има на юг?

— Селида. През онази височина там, около двадесет мили. Трябва да е тръгнал на югоизток, да заобиколи връх Ентеро. Той е висок четири хиляди и двеста метра. По пътя е близо четиридесет мили.

— Колко голям е Селида?

— Е, доста голям град за тези места — каза Дауд. — Три-четири хиляди души. Дори имат малко летище, горе-долу колкото това на Джеси Менърс.

Кигън се загледа в шерифа.

— Имат си летище — каза той. — А самолети?

— Ами как, нали летищата са затова, Кигън — каза шерифът с усмивка.

— Искам да кажа, може ли да наеме някого със самолет да го закара, да речем, до Денвър?

— Ами да. Били Уиздъм — каза Хогьнбери. — По дяволите, при добро заплащане може да те закара и на луната. Навремето правеше номера със самолета си по панаирите.

— Работят ли телефоните дотам? — попита Кигън.

— Да.

— Хайде да поговорим с този Уиздъм.

Хогънбери ги закара обратно до пистата в Гънисън. Дауд беше уредил един от неговите помощници да дойде с кола от Аспън и да го вземе — достатъчно беше летял този ден. Кигън и Драймън отлитаха на юг.

— Е, трябва да призная, че Джон Трекслър ни изигра всичките — каза Дауд. — Минава със ски тридесет и пет, четиридесет мили във виелицата, убива цяло семейство, минава със ски още петнадесет мили и наема лудия Били Уиздъм да го откара със самолет в Ню Мексико.

— И изчезва като капка вода в лятната жена — каза Кигън.

— Не би предположил, че ще прелети триста мили на юг вместо да направи логичното и да иде в Денвър, нали? — каза Драймън.

— Трябваше да го предвидя — каза Кигън. — Досега все още не е направил нещо логично.

— Ако бях по залаганията, бих заложил парите си на теб, Кигън — каза Дауд. — Ти го преследваш като ловджийско куче.

Влязоха в малкото летище и тъкмо преди Кигън и Драймън да слязат от колата, шерифът каза:

— Мистър Кигън. За мен беше удоволствие да работя с вас, макар и изтощително.

— Благодаря. Удоволствието беше наше. Доста ни помогнахте.

— Още нещо.

— Да?

— Предлагам ти една сделка.

— Сделка? — попита Кигън с любопитство.

— Ако ми изпратиш копия от кръвния анализ на онази кърпа и отпечатъците от пръсти върху чашата, няма да те арестувам, че си ми откраднал веществените доказателства — каза шерифът. — Точно сега нямаме отопление в затвора и ще бъде дяволски неприятно. Освен това не вярвам някой на юг от Денвър да знае какво да направи с един отпечатък от пръст, ако се намери такъв.

— Благодаря, шерифе.

— Желая ви късмет и на двамата. Надявам се да откриете това копеле.

— О, ще го открия. Можеш да разчиташ на това. Кигън погледна покритите с преспи планини. Siebenundzwanzig се укриваше някъде зад тях. И вече знаеше, че го преследват. Досега вероятно отново си бе променил самоличността. Но Кигън беше напоколебим.

— Бягай, копеле такова, бягай — каза той сякаш на себе си. — Аз ще бъда точно зад теб през целия път. Не спирай даже да си поемеш дъх. Ако го направиш, ще намериш смъртта си.

Две дни по-късно, на 1 септември 1939 година, Германия окупира Полша. Втората световна война започна.

47.

Кигън седеше в задната стаичка на „Розата“. Масата беше покрита с изрезки от вестници и списания. Беше наел две бюра да преглеждат периодичния печат и да му изпращат изрезки: едното на изток от Мисисипи, а другото на запад. Трябваше да търсят убийства, необикновени престъпления или нещо свързано с номер 27. Всеки ден пристигаха дебели пликове и той преглеждаше изрезките, търсейки нещо, каквото и да е, което да му подскаже местонахождението или действията на Двадесет и седем.

В бара влезе висок като върлина мъж и въпреки че беше просто един силует, очертан от слънчевата светлина, която струеше през вратата, Кигън веднага го позна.

Смит.

Това означаваше лоши новини.

Смит прекоси салона, седна, махна на Дребосъка и каза:

— Може ли една чаша от най-хубавото ви бяло вино, моля?

— Как се измъкна от двата екипа? — попита Кигън.

— Хувър ги е привикал. Толкова е зает да събира подривна информация, че са му необходими всичките му хора. — Той кимна към изрезките. — За какво е всичко това? Кигън му обясни.

— Той няма да направи нищо, което да го издаде — каза Смит.

— Той не е идеален — отговори Кигън. — Никой не е идеален. Ще направи грешка и когато я направи, аз ще разбера. Ако не я прочета или чуя, ще я почувствам. Аз мога да усетя как бие сърцето му. Мога да усетя потта върху дланите му. — Той рязко кимна. — Наистина ще разбера.

— Кигън, преследваш този човек сума ти време и все още си безкрайно далече от него.

— Грешиш, Смит. Бях само на три мили от него миналата седмица. Ще ти кажа какво знам за него. Той е висок. Рус. Вероятно има зелени очи. Намира се в чудесна физическа форма и е наистина чаровен. И има три лоши рани на лявата буза. Научихме това от пилота, който го е закарал в Албюкуерк. Носи златна запалка „Дънхил“ с вълча глава на върха. Имам отпечатъци от пръстите му. Знаем, че е използвал името Фред Демпси. Този човек е като хамелеон. Може да променя самоличността си по-бързо, отколкото ти си сменяш шапката. Досега е убил поне осем души, знаем го със сигурност. Когато бяга, го прави така, че да изглежда, че е мъртъв. Уби един горски, Крамър, потопи тялото му в едно езеро и се спусна оттам със ски — тридесет и пет мили, повечето от които по време на буря. Убива едно четиричленно семейство, после преминава със ски още петнадесет мили и плаща на някакъв местен пилот-акробат хиляда долара да го зара в Албюкуерк, а не в Денвър, което би било логично. Той не действа логично. Ако не бяхме зад гърба му, щеше да се измъкне успешно. Същото е направил и в Дрю Сити.

— Но той наистина се е измъкнал, Кигън. Вече може да е навсякъде. Маскиран по всякакъв начин и с нови документи. И сега… знае, че някой го преследва.

— Това няма да го промени — каза Кигън. — Той е класически психопат, Смит. По дяволите, той убива и когато не е необходимо. Уби онова семейство в Колорадо: две деца, майка и баща, без изобщо да е необходимо. Всички в Аспън знаеха как изглежда.

Смит вдигна рамене.

— Не обича да оставя следи. В сферата на разузнаването това не е необичайно.

— Искаш да кажеш, че е простено? Смит се намръщи.

— Нищо не е простено, но и не е забранено. Тези неща се приемат, без да се казват. Пусни един човек на свобода по този начин и основната му цел ще бъде да оцелее. Той си има задача за изпълнение, той е вражески агент на свобода на две хиляди мили от родината си, на неприятелска територия. Ти какво би направил? Както и да е, въпросът е спорен, Кигън. Какво ще предприемеш сега? Ти си го загубил.

— Не знам, но те уверявам, че познавам този човек по-добре от всички. И ако някой може да го хване, това съм аз.

— Хувър ще се заеме с това по свой начин и когато реши, че има сметка — каза Смит сухо. — И честно, той гледа на този аспект с шпионажа като на шега. Точно сега неговият интерес към Двадесет и седем се свежда до това, че е заподозрян в масови убийства и бягство от закона.

— И какво? Ще оставим Хувър да покаже лицето му по пощите и във вестниците. Да оповестим случая? Наистина да започне преследване?

— Нямаме шанс — каза Смит. — Ако тревогата излезе фалшива, той ще се окаже в глупаво положение, а Хувър по-скоро би си отрязал крака, отколкото да се намери в глупаво положение.

— Ще ти кажа истината. Това вероятно по никакъв начин няма да даде резултат. Аз те уверявам в едно: Двадесет и седем си има план. Никога не остава без план. Сега, след като знае, че е преследван, съм сигурен, че пак си има план.

— Ами ако е пуснат в действие? — попита Смит.

— Не знам — вдигна рамене Кигън. — По дяволите, необходим ми е шанс. Ако не получа шанс, каквото и да трябва да направи, той ще го направи. И не ме питай какво може да бъде то. Достатъчно съм си напрягал ума да отгатна.

Смит въздъхна и отново отпи от виното.

— Виж, остави ги да си играят тяхната игра, аз ще играя моята — каза Кигън. — Какво имаме да губим?

— Просто е въпрос на време преди бюрото да разбере кой си ти и когато научи, Хувър така ще подскочи до тавана, че едвам ще го свалим.

— Очевидно Хувър не вярва, че човек може да се поправи.

— Шегуваш ли се? Ако зависи от него, той би забранил съдебните процеси и съдебните заседатели и би обявил нарушението на правилата за движение за федерално престъпление. Съжалявам, Кигън. Донован и аз сме впечатлени от това, което направи, но сега това е дело на ФБР. Ти си отстранен.

— Какво! — извика Кигън толкова силно, че всички в бара се обърнаха. Кигън стана. — Глупости!

— Съжалявам — каза Смит, — ФБР ще се заеме с това, понеже делото се отнася до беглец. Шпионажът няма нищо общо.

— Тогава ще продължа сам — каза Кигън злъчно. Смит се изкикоти и поклати глава.

— Как? Та ти нямаш откъде да започнеш.

Кигън не отговори. Той знаеше, че изрезките са почти безполезни, но те бяха последната му възможност.

— Разбира се — каза Смит, — има една възможност. Кигън го погледна подозрително.

— Каква възможност?

— Да подпишеш договор с Бюрото за съгласуване на информацията — каза Смит. — По този начин можем да оправдаем едно текущо разследване на основание, че го подозираме, че е вражески агент. Хувър се интересува от него точно сега само като от беглец.

— Смит, аз не съм шпионин. Не съм в системата на Донован.

— Приемат всякакви — каза Смит. — Освен това шефът и аз сме съгласни, че ти свърши дяволски добра работа като го проследи чак в Колорадо.

— Ти ми казваш, че ако се присъединя към тази нова разузнавателна агенция, ще мога да продължавам да се занимавам с това?

— Засега.

— И после какво?

— Ще бъдеш в нашия екип.

— И винаги на ваше разположение?

Смит бавно кимна.

— От Нова година ще открием курсове за обучение. Определили сме едно място в Бостън. Ще бъдат двумесечни. Надяваме се да ги изкараш. По дяволите, Кигън, погледни на нещата трезво: вероятно при всички случаи ще започнем война.

— Не и ако Siebenundzwandzig успее да я предотврати. Смит отвори куфарчето си, извади един договор и му го подаде.

— Помисли си все пак.

— А какво ще стане с Драймън?

— Не мисля, че ще можем да оправдаем използването на военен пилот и самолет повече. Във всеки случай той следва да бъде освободен след два месеца. Ще го върнат в предишната база и ще започне процедурата по уволнението му.

— Пълномощията?

— Ще трябва да се откажеш от пълномощията на Белия дом. След като завършиш курса в Бостън, ще имаш нови пълномощия от Бюрото за съгласуване на информацията.

— А междувременно Двадесет и седем е на свобода, а Франция и Англия са във война с Германия.

— ФБР е по петите му.

— С погрешно обвинение — изсумтя Кигън.

— Не ги подценявай. Може и да го хванат с информацията, която сме им дали. И определено имат средствата, които ти нямаш.

Кигън погледна договора, сгъна го и го прибра в джоба си.

— Ще си помисля.

— Чудесно — каза Смит с кисела усмивка. — Ще поддържаме връзка.

В кабинета си в главното командване в Мюнхен Адолф Хитлер стоеше пред една внушителна карта на Европа и гледаше самодоволно цветните стрелки, които обозначаваха неговата светкавична война, Blitzkrieg, с Полша. За две седмици войските му се бяха спуснали като щипки на изток през полския коридор, после на юг и на изток през Южна Полша, после обратно, за да се съединят със северните дивизии. Варшава беше обградена и разнебитена от двуседмичните опустошителни бомбени нападения.

Полша беше негова.

Той се засмя високо. Зад него Фирхаус тихо изръкопляска.

— Приемете поздравленията ми, майн фюрер. Сега целият свят разбра значението на Blitzkrieg.

Хитлер кимна категорично няколко пъти, очите му горяха трескаво.

— Точно както беше запланувано — тихо се похвали той. — Шестдесет хиляди убити, двеста хиляди ранени, седемдесет хиляди души пленени. А войната нямаше и три седмици.

— Следващата е Франция и после ще отблъснем британците оттатък Ламанша, а, майн фюрер?

От самото споменаване на Ламанша го заболя стамахът. Хитлер не вярваше, че вече притежава средствата, за да нахлуе в Англия.

— Никога не подценявай врага си, Вили — каза той и вдигна предупредително пръст. — Британците са издръжливи. Горди. Упорити. Те са експлоататори. Те са психологическа сила, опасваща целия свят. И са защитени от голям морски флот и много храбра авиация.

— Снабдявана от американците — добави Фирхаус.

— Точно така — каза Хитлер. — Ти разбираш накъде клоня, а, Вили?

— Да, майн фюрер.

— Колко бързо можеш да задействаш Siebenundzwandzig?

— Готов съм да наредя на подводницата да тръгне на юг, майн фюрер.

— Кой я командва?

— Капитан Франц Лайгер.

— Аха! — каза Хитлер и вдигна вежди. — У-17. А Siebenundzwandzig?

— Поддържаме връзка с него чрез обяви във вестника. Можем да го задействаме веднага.

Хитлер го погледна с подозрение.

— Ти си предвидил моето решение, Вили?

— Не напълно, майн фюрер — каза Фирхаус, не желаейки да накърни крехкото его на Хитлер. — При тази война Лайгер може да промени плановете си и да иде на друго място. Това може да е последната ни възможност. Хитлер се усмихна.

— Ти, разбира се, осъзнаваш, че операция Gespenst може да предизвика открита конфронтация с американците, нали?

— Във всеки случай те снабдяват британците. За да се намесят, им трябва заповед. Току-що са одобрили осемдесет и пет милиона долара за нова авиация, повечето от която очевидно ще дадат на Съюзниците. Сега му е времето, майн фюрер. Колкото по-дълго забавим американците, толкова по-добре.

— Разбира се, разбира се, съгласен съм. Във всеки случай няма какво да губим. Кога ще стигне подводницата на място?

— Ще са необходими три седмици.

— И кога планираш да се изпълни задачата?

— Третата седмица на ноември. По време на техните празници по случай Деня на благодарността. Няма по-подходящо време.

Хитлер се усмихна и кимна.

— Добре, Вили. Ти свърши чудесна работа, също и Siebenundzwandzig. Задействай го веднага. Чакал е прекалено дълго време. Ние също.

Наблюдателната кула проряза гладката повърхност на морето като с нож и след малко подводницата тихо се показа на повърхността. Капитанът бързо се изкачи по стълбата, отвори люка и излезе в хладната септемврийска нощ, Двама офицери го последваха. Двама артилеристи се появиха от люка на палубата и заеха мястото си при 88 милиметровото оръдие. Никой не издаде звук.

Капитанът се взираше през бинокъла си в черното море. В тишината се чу дълбокият тътен на двигатели, после в мрака смътно започнаха да се очертават кораби. Той ги преброи, усещайки, че на стотина метра от десния борд се е появила втора подводница, У-22.

— Малък конвой — прошепна капитанът. — Шест кораба. Нямат охрана.

— Да дам ли сигнал? — прошепна помощникът.

— Още не…

Както много от германските командири на подводници, Фриц Лайгер не беше нацист. Професионалист от военната флота, той малко се интересуваше от политика. Но като повечето германски офицери негодуваше срещу Версайския договор заради това, че беше потъпкал германската гордост и икономика, така че одобряваше войната с Великобритания и Франция. Той беше нисък, набит австриец с дебели мустаци и стоически характер. Познаваше опасностите на службата в подводниците, както и напрежението, което неговият екипаж щеше да преживее преди да приключи войната, така че имаше малко приятели сред хората си. Въпреки че беше честен и добросърдечен, той усещаше, че не може да си позволи лукса на другарството.

През първия месец на Втората световна война имаше петдесет и две Unterseeboote, действащи в Североатлантическия океан: подводници тип УИС с екипаж от четиридесет и четири души, едно-единствено палубно оръдие, две противовъздушни оръдия и пет торпилни цеви. Лайгер беше един от първите командири на подводници. Той беше спомогнал да се развие стратегията на група атакуващи подводници, като се проследяваха конвоите и се известяваха другите подводници, които после провеждаха нощни атаки на повърхността по британски кораби, които пренасяха самолети и оръжие от Америка за Великобритания. В първите двадесет и осем дни на войната групата атакуващи подводници беше потопила деветнадесет британски кораба. Лъскавата сива акула на Лайгер, У-17, беше ликвидирала четири от тях, включително пътническия кораб „Атинянката“, който беше потънал с 1400 души пътници и екипаж, двадесет и осем от които американци.

Лайгер изведнъж спря да разглежда тъмнината и се наведе напред. Като фокусира отново бинокъла си той видя това, от което един подводничар се страхуваше най-много — кипящата бяла вода, която се разбиваше в носа на един британски торпеден катер, докато той кръжеше широко пред конвоя и после изправи курса си. У-17 се намираше точно на пътя му.

— Катер! — извика той надолу към командния пункт. — Пригответе се за потапяне.

И заедно с придружаващите го скочи през люка и през тясната тръба към командната палуба на подводницата.

— Дълбочина трийсет метра — нареди капитанът, щом слязоха. — Не можем да рискуваме изстрел от повърхността. Вдигнете перископа.

Щом подводницата се уравновеси и перископът се издигна, той долепи очи до него. Торпедният катер беше на кръстчето, на хиляда метра, и бързо приближаваше. Сега капитанът можеше да вижда силуета му ясно, докато той цепеше водите на океана към тях. Завъртя перископа, фокусира го върху конвоя и каза:

— Разстояние до целта.

— Шестстотин и петдесет метра — дойде отговорът.

— Първи? — каза той, без да се отделя от перископа.

— Да, капитане?

— Ще се заемем с предните два кораба. Изстреляй четири торпили, скорост тридесет и пет, после ще се потопим веднага на шестдесет метра и ще минем под конвоя.

— Под конвоя?

— Точно така. Катерът приближава бързо. Щом изстреляме торпилите, ще ни търси от тази страна на конвоя.

Първият помощник бързо кимна.

— Слушам.

Без повече да обръща внимание на катера, капитанът фиксира кръстчето върху първия кораб от редицата. Точно зад него, отчасти скрит в сянката му, имаше втори кораб. По план втората подводница щеше да се заеме с последните два кораба от конвоя. Всяка подводница щеше да се измъква индивидуално.

— Разстояние? — попита капитанът.

— Петстотин метра.

— Прицел?

— Прицел готов.

— Свали перископа.

Тънката тръба се плъзна безшумно под палубата. Лайгер погледна часовник и започна да брои наум.

— Първи изстрел.

— Първи изстрел… първи изстрел извършен.

— Втори изстрел.

Изстреляха четири торпили, после капитанът заповяда:

— Дълбочина шестдесет метра. Десет градуса наляво. Пълен напред.

Подводницата се наклони рязко и зацепи водата. Момент по-късно чуха първата експлозия, после втората.

— Добре — каза Лайгер с усмивка. Почакаха и чуха звука на третата торпила да заглъхва.

— Пропусна — каза капитанът разочаровано. После четвъртата улучи.

Серия експлозии проехтя в морето — парните котли на първия кораб експлодираха. После избухна и вторият. Екипажът на подводницата стоеше по местата си, всички гледаха железния корпус, сякаш очите им можеха да проникнат през него, и се чудеха къде ли е британският торпеден катер.

После чуха плясъка на още четири торпили и още две експлозии.

— Добре — каза Лайгер. — У-22 уцели един. Тътенът от машините на конвоя нарастваше, докато минаваха под него. Подводницата беше изпълнена със звуци: боботене на двигатели; скърцаща стомана, когато първият кораб се потопи под вълните; стенещи стоманени плочи, които се извиваха и пукаха от налягането на водата, докато разбитият кораб потъваше към дъното; тъпото „бум“ от атаките в дълбочина — катерът нападаше У-22.

В безопасност от другата страна на поразения конвой, Лайгер издигна У-17 на двадесет метра и вдигна перископа. Черното небе гореше. Два от торпилираните кораби все още плуваха, но горяха и се бяха килнали. Останалите се бяха разпръснали и се опитваха да избягат. Зад тях, в ослепителната бяла светлина, сновеше катерът.

Лесно можеха да ударят още два. Имаше само един катер и той беше зает. Един от корабите, танкер, потънал във водата почти до ръба от тежината на превозвания петрол, се обърна и изведнъж се превърна в идеална цел. Беше само на петстотин метра.

— Заредена ли е задната цев?

— Да, капитане.

— Обърни на две трети… готови за стрелба… четиристотин метра… прицел… пети изстрел… пълен напред.

Наблюдаваше танкера през перископа и броеше секундите наум. Торпилата уцели. Целият кораб сякаш експ-лодира в един огромен, кипящ ад. Няколко секунди по-късно чуха експлозията и почувстваха как подводницата леко се заклати.

— Директен удар по средата! — извика той и екипажът зааплодира.

— Това е петролен танкер и гори на повърхността — продължи Лайгер. — Разцепи се по средата… и потъва. Долу перископа, първи. Обърни на двеста и седемдесет градуса, машинист… пълен напред.

Един час по-късно вече бяха в безопасност далече от поразения конвой и охраняващия го ангел. Екипажът беше притихнал и отчаян. Не бяха чули никакъв сигнал от У-22 и предполагаха, че е потънала.

— Браво, момчета, поздравявам ви — каза капитанът, за да повдигне духа на екипажа. — Ще поплуваме още половин час на двадесет метра дълбочина и после ще може да подишаме свеж въздух.

Той се върна в каютата си. След десет минути на вратата се показа радиотелефонистът.

— Съобщение, капитане.

— Да?

— Идва от Майката. Непрекъснато повтаря само едно: Всех святих.

Изражението на Лайгер почти не се промени. Той кимна.

— Благодаря.

Радиотелефонистът си тръгна, а Лайгер затвори и заключи врата на каютата си.

— По дяволите — изруга той, отвори сейфа и извади един плик, надписан Geheim и под него Gespenst.

— За какво, по дяволите, е всичко това? — сърдито изръмжа той. И извади разпорежданията за суперсекретна мисия, която знаеше просто под името „Призрак“.

Очите на Лайгер се свиха от любопитство и безпокойство. Изведнъж му нареждаха да отиде на юг, извън зоните на бойните действия. А в бистрите води на южноатлан-тическия океан една шейсетметрова стоманена риба можеше лесно да бъде забелязана от въздуха.

И за да станат нещата още по-лоши, по време на тази нова мисия той щеше да бъде подчинен на Die Seshs Fuchse, един разузнавателен отдел на СС. Лайгер мразеше СС и гестапо, както повечето военни в Германия. Той смяташе Хитлер и неговите близки приятели за главорези и психопати. А професор Вилхелм Фирхаус беше за него един от най-лошите. Въпреки че се бяха срещнали само веднъж, Лайгер беше изпитал мигновена антипатия към гърбавия разузнавателен шеф — този тип бе толкова жаден за победа, че беше загубил всякакво чувства за достойнство.

Лайгер се наведе над картите си и започна да изчислява разстоянието до крайния пункт на пътуването — източният бряг на Големия Бахамски остров. Подводницата вдигаше около седемнадесет възли скорост на повърхността, седем под водата, и ако беше необходимо, можеше спокойно да се потопи на дълбочина 120 метра. Можеха да стоят под водата до двадесет и два часа при „пълзящата“ скорост от четири възела.

Лайгер пресметна, че ако пътуват при максимална скорост по повърхността през нощта, а през деня под водата, за да не ги открият, и ако времето се задържи, пътуването от неговото местонахождение югоизточно от Гренландия до Големия Бахамски остров ще отнеме около седемнадесет дни. Имаше три седмици, за да извърши пътешествието.

— Да го вземат дяволите! — каза той, сърдит, че му е наредено да напусне бойните действия заради някаква глупава „разузнавателна“ мисия.

Бромли, Ню Хампшир, беше малко градче, с не повече от 2500 жители. Рано сутринта един старец с усилие вървеше през фоайето на единствения хотел в града. Косата му бе съвсем побеляла, лицето му беше набръчкано като сушена слива. Дрехите му, въпреки че бяха спретнати и чисти, бяха с един номер по-големи и висяха — тялото му очевидно бе смалено от възрастта. Беше прегърбен и носеше очила с телени рамки. Подпираше се на бастун, понеже трудно движеше десния си крак — може би последица от удар.

— Добро утро, мистър Хемпстед — каза служителят на рецепцията.

— Здравей, Хари — отвърна Хемпстед с треперещ глас. — Има ли някаква поща днес?

Хари провери кутията с пощата, макар да знаеше, че е празна. Хемпстед беше от почти месец в хотела и всеки ден чакаше писмо от сина си, но досега не беше получил никаква поща.

— Съжалявам, няма — каза Хари.

Старецът се затътри през вратата и тръгна към трапезарията, както правеше винаги. По пътя спря до щанда за вестници и си взе „Ню Йорк Таймс“.

Двадесет и седем се гордееше със себе си. Маскировката му беше идеална. Бръчките по лицето му скриваха трите белега на бузата. Беше невероятно този, който го преследваше, да търси седемдесетгодишен старец в южната част на Ню Хампшир. Той се настани в едно ъглово сепаре на трапезарията, поръча наденица, франзела и кафе и отвори вестника на личните обяви.

Кодът беше Schlussel Drei, Код Три. Основното съобщение беше фалшиво и се разчиташе по цифрите в него — трябваше да се извади три от първия номер, да се прибави три към втория, да се извади три от третия и да се прибави три към четвъртия.

Двадесет и седем четеше обявите за хиляден път. И изведнъж сърцето му спря. На третата колона, по средата, беше съобщението, което беше чакал шест години.

Двадесет и седем го декодира като 5,17,1800 (6 следобед) и 89.

5.17.1889 — рожденият ден на Хитлер.

„Боже мой! — каза си той. Наистина беше развълнуван. — Най-сетне!“

През последната седмица на октомври У-17 стигна източния бряг на Големия Бахамски остров и намери подходящо скривалище между храсталаците, надеждно скрита от зорките очи на щатските военноморски гранични катери, които патрулираха из океана. След като постави достатъчно наблюдателни постове, Лайгер реши да позволи на хората си лукса да плуват, да ядат прясна риба, плодове и яйца, които можеха да купят при предпазливи посещения в околните селца. Той беше уведомен, че ще трябва да остане в тези води около месец, така че реши да се придвижва всеки три или четири дни, нощем, и да търси ново защитено заливче или проток, където да се скрие.

Лайгер трябваше да изчака сигнал от кораба майка далече в морето, преди да отвори втората част от запечатаните разпореждания. Но сега, след като беше пристигнал благополучно на определеното място, той не можеше да чака повече. Заключи се в каютата си, отвори сейфа, извади плика и го скъса.

Прочете инструкциите бавно, пъхна листата обратно в плика и го върна в сейфа. Облегна се и въздъхна.

Mein Gott. Дързък план. Наистина безумен. И все пак… може би щеше да даде резултат.

48.

Сейфът беше в хранилището на Манхатънската национална банка и до него имаха достъп само двама — Двадесет и седем и куриерът от Ню Йорк. Куриерът щеше да остави съобщение, а Двадесет и седем трябваше да го вземе и да отговори същия ден.

Двадесет и седем взе автобуса до Ню Йорк и се регистрира в един скромен хотел. Реши да играе същата роля, въпреки че сега носеше костюм по мярка — заможен седемдесетгодишен адвокат или банкер. Ключът за сейфа беше една от най-строго пазените му лични вещи.

— Кутия 23476 — каза той.

— Име?

— Сван. — Бяха минали почти шест години, откакто беше използвал това име. Сега щеше да е за последен път.

— Да, мистър Сван. Подпишете тук, моля.

Той седна в малкото помещение, осигурено за клиентите с лични сейфове, и изследва съдържанието на малкия метален контейнер. Имаше един-единствен плик, съдържащ паспорт, шофьорска книжка, визитни картички и акт за раждане. Всичките удостоверяваха, че той е Джон Уорд Алънби Трети, роден през 1895 г. в Чикаго, Илинойс, брокер по вноса с офис в Сан Франциско.

Той отвори написаната на ръка бележка, която придружаваше документите.

„Ти си Джон Уорд Алънби Трети — пишеше в нея. — Ти си умерен и благовъзпитан. Работиш като брокер по вноса, роден си в Чикаго и работиш в Сан Франциско. Имаш офис на Хай Стрийт (приложени са визитки) и сметки в две банки с влогове от 20 000 и 30 000 долара, банковите книжа са приложени. Имаш и сметка в Манхатънската национална банка с влог от 50 000 долара. Пътувал си из цял свят през последната година и половина. Алънби е доста богат, много изискан и се облича по последната мода. Подпиши приложените банкови карти. Сменяме сейфа. Ключът е приложен. Старият сейф вече не е валиден. Направи си нова снимка за паспорт и остави един екземпляр от нея в новия сейф. Ако ти е необходимо облекло, отиди при «Балабан» на Петдесет и трета улица. Ще влезем във връзка с теб за нови подробности.“

Двадесет и седем веднага отхвърли идеята да остави своя снимка в сейфа. Щеше да преобърне нещата, да нареди на човека за контакт да си остави снимката и да я използва, за да го разпознае. Така че остави своя бележка:

„Никаква снимка. Остави своята. Задачата, моля.“

Щом научеше каква е задачата, щеше да убие свръзката. Нямаше да рискува да бъде разпознат от никого. Подписа новата картичка, остави я на пазача и отиде в хотела. Извади кутията с гримовете и синия си бизнесменски костюм.

Свали си грима и перуката и почисти лицето си с колдкрем, после се изми и се погледна в огледалото. Белезите от ноктите на мечката все още личаха. Вярно, коричките бяха паднали и се виждаха само три тънки червени линии. Докато изучаваше лицето си, той реши как щеше да изглежда Джон Алънби.

Подряза косата си в остър шпиц, наточи бръснача и изчисти шпица. Отвори кутията с гримове и извади черна и сива боя за коса, лепило, материал за бакенбардите и светлосиви контактни лещи. После се захвана за работа.

На следващия ден Уорд Алънби, както той реши да се нарича в бъдеще, се върна в Манхатънската национална банка и провери новия сейф. В него имаше едно единствено листче с четири думи:

„Das Gespenst ist frei“

По този ли начин щеше да разкрие себе си свръзката? С фразата: „Призракът е на свобода“?

Той сгъна листчето, пъхна го в джоба си и върна кутията в сейфа. После отиде на горния етаж и се представи на вицепрезидента на банката Реймънд Дентън — бледен нервен мъж с физиономия на подмазвач. Алънби не обичаше да му се подмазват, но сега, при новата му самоличност, това бе необходимо.

Лейди Пенелоп Трейнър, която току-що беше осребрила един чек, погледна през мраморното фоайе на банката и видя в офиса на Раймънд Дентън един хубав мъж. Очевидно тъкмо приключваха разговора си. Непознатият бе доста привлекателен. А и от начина, по който Дентън му се подмазваше, личеше, че е важен клиент. Когато двамата станаха, тя тръгна към тях.

Дентън я видя и целият засия. „Подлизурко“ — помисли си тя, докато отвръщаше на усмивката му.

— Здравей, Реймънд — каза тя и протегна ръка.

— O, каква среща! Лейди Пенелоп, позволете да ви представя Уорд Алънби. Мистър Алънби е нов клиент на банката и ние много се радваме, че е при нас.

След няколко минути двамата с Алънби тръгнаха заедно към изхода.

— В Ню Йорк ли живеете? — попита усмихнато лейди Пенелоп.

— Да, наел съм апартамент в „Пиер“.

— Чудесно. Баща ми и аз имаме съседни апартаменти в „Уолдорф“. С какво се занимавате, мистър Алънби?

— С внос — каза той.

— Наистина? — каза тя. — Изкуство?

— Антики.

— Колко интересно!

— Зависи. За дълго ли сте тук? Доколкото разбрах, сте от Англия.

— Имаме къща край Лондон, но пътуваме доста, така че имаме постоянна резервация и тук. Всъщност аз помагам на баща си, сър Колин Уилоуби. Може би сте чували за него.

— Разбира се. Редовно чета статиите му. Великолепни са. Доскоро бяхте в Ориента, нали?

— Да.

— Наблюденията ви за политическата ситуация в Япония са много интересни. Наистина ли мислите, че ще можем да избегнем войната с тях?

— Е, безспорно трябва да опитате. Обстановката там е доста отчаяна, нали разбирате. Императорът, изглежда, наистина не знае какво става. В действителност страната е под контрола на дясната военна фракция. Армията и въздушните сили са доста силни, имат и много мощен военноморски флот.

Алънби се усмихна. Каква интелигентна и проницателна жена!

— Аз съм с кола — каза тя. — Качете се с нас, ако сте към хотела си. На път ми е.

— Мога ли да си позволя да ви предложа нещо за пиене? Новият бар в Емпайър Стейт Билдинг е съвсем наблизо. Казват, че бил чудесен.

Тя погледна часовника си, после вдигна рамене.

— Много мило от ваша страна. Тъкмо имам на разположение един час.

Колата беше пакард последен модел. Очевидно сър Колин печелеше добре от статиите си.

В бара седнаха в едно сепаре и си поръчаха мартини. Тя го изучаваше внимателно. Уорд Алънби беше хубав мъж с бледосини очи зад очила със златни рамки. Черната му коса беше започнала да посивява. Беше и леко плешив, но с педантично подстригана брадичка тип „Принц Албърт“. Дрехите му бяха скъпи и стилни, обноските — безупречни. Беше интелигентен и добре информиран. Много интересен мъж.

Двадесет и седем също я преценяваше: жена към четиридесетте, добре поддържана, и все пак странно хладна и независима. Позата й беше прекалено правилна, класическите й черти прекалено идеални — от извития нос и бледозелените очи до сприхавата уста; червената й коса беше сресана прекалено строго, очите й също бяха прекомерно подозрителни. Снобка, прикриваща педантизма си с лустрото на изтънчеността. Беше страхотно добре информирана и досадно самоуверена, и небрежно споменаваше имена на известни личности. За някои може би би била заплашителна. Двадесет и седем обаче видя в нея една разочарована и потисната жена от привилегированата каста, един узрял плод, една вдовица, чийто съпруг беше мъртъв от години. Чудесно разнообразие, докато изчакваше следващия ход на операцията.

След първото мартини минаха на второ, после на трето. Първият час мина, мина и доста от втория и той й предложи вечеря в „Делмонико“. Тя го изгледа за миг с очи, омекнали от вермута и джина, после се усмихна.

— Защо не? Но първо трябва да се отбием в хотела ми. Трябва да се преоблека.

Апартаментът й беше луксозен, съединен с още по-скъпия апартамент на баща й. И все пак беше обикновен хотелски апартамент.

— Няма да се бавя — каза тя. — Искаш ли нещо за пиене, докато се преоблека?

Той кимна и тя отиде до бара в ъгъла и му направи още едно мартини. Двадесет и седем отпи, кимна одобрително и каза:

— Чудесно е. Ти наистина си страхотна. Знаеш всичко, много си хубава и правиш страхотно мартини. Пълна си с изненади, лейди Пенелоп.

Той посегна и погали косата й, после врата й. Пристъпи по-близо, хвана лицето й и нежно я целуна по устата. Тя отвърна жадно, като жена, невиждала мъж от години.

И наистина го желаеше отчаяно, усещаше, че той ще й даде неща, липсващи в нейния иначе бурен живот. Но това можеше да почака. Когато той обви ръцете си около нея, тя зарови лице във врата му, после се повдигна леко и му прошепна в ухото:

— Das Gespenst ist frei.

49.

Двадесет и седем се смая. Наистина ли тя беше неговата свръзка — тази богата английска благородничка, чийто баща, световноизвестен журналист, беше направил толкова много критични забележки на Хитлер? Той стоеше сащисан, докато лейди Пенелоп мина през стаята и отвори вратата към апартамента на баща си.

— Здравей, татко — каза тя.

Високосият, спретнат, безукорен англичанин влезе в стаята. Носеше червена кадифена роба и син шал. Беше хубав мъж с добре подрязани мустаци, маникюр и идеална подстрижка. Със стойка на военен. Излъчваше студенина и недостъпност. Значи това беше авторът на прочутите репортажи. Като ги гледаше един до друг, Алънби видя семейната прилика в болезнено вдървените пози, класическите черти и снобското излъчване.

Уилоуби му подаде ръка.

— Е, добре. Най-накрая се срещнахме. От дълго време очаквахме този момент.

— Сър Колин… — почна Алънби предпазливо, но британецът се наведе и изговори една проста кодова фраза:

— Willkommen Siebenundzwanzing, der Gespenstschauspieler.

Стиснаха си ръцете.

— И така… време е да дадем нашия принос за Третия райх, а? — каза Уилоуби с усмивка.

— Как ме познахте в банката?

— След като не остави снимка, аз наблюдавах кой ще влезе в хранилището. Имах бегла представа как ще изглеждаш като Джон Алънби, въпреки че трябва да призная, че брадата ме обърка. Всъщност просто имах късмет. Търсех човек, за когото спокойно бих могла да се сгодя.

— Да се сгодиш?

— Ще стигнем и до това — каза Уилоуби. — Знаеш ли, приятелю, ти ни изплаши, когато видяхме обявата във вестника и разбрахме, че бягаш. Какво се случи?

— Някой ме откри.

Уилоуби за момент пребледня, но бързо възвърна самообладанието си и попита:

— Как така?

— Хора от някакъв правителствен отдел, наречен „Безопасност към Белия дом“.

Уилоуби вдигна рамене.

— Сигурно нещо, свързано с охраната.

— Едва ли — каза Алънби. — Те знаеха името ми, адреса и професията. Първо попитали за шерифа, после един горски надзирател тръгнал с тях към хижата ми.

— Къде беше това?

— В Аспън, Колорадо.

— Какво правеше там?

— Работех в скиорските бази. Картотекирахме пътеки, правехме базови лагери, патрулирахме за лавини. Беше хубава работа, докато не се появиха тези двамата от Вашингтон.

— Как се измъкна? — попита лейди Пенелоп. Алънби я погледна за момент, после се усмихна.

— Доста трудно.

— Какво искаха тези двамата от Вашингтон? — попита лейди Пенелоп.

— Нямам представа. Не ги изчаках, за да разбера.

— Е, няма значение — каза Уилоуби и се ухили. — Справил си се и сега си тук. Времето дойде. Готов ли си, хер Сван?

— Не Сван, Уилоуби — каза Двадесет и седем строго. — Името ми е Алънби. Изтрий Сван от паметта си. Той повече не съществува. И забрави германските изрази. Ти си англичанин, аз съм американец.

— Да, да, разбира се — каза притеснено Уилоуби. — В бъдеще ще съм по-внимателен.

— Дано — каза Алънби. — И така… какъв е този план, който чакахме шест години?

— Да идем в моя апартамент. Всичко е там. Всъщност работата е много проста…

Влязоха в апартамента на сър Колин. За разлика от хотелското обзавеждане в стаята на лейди Пенелоп, неговата гостна беше явно допълнително преправяна — имаше дъбова ламперия и кожени мебели. На едната стена висеше голяма картина на Дега. Алънби я погледна и каза:

— Ранният период.

— Разбираш си от работата, Джон — засмя се сър Колин.

— Уорд. Предпочитам да ме наричат Уорд. Джон е много обикновено.

— Добре, Уорд.

— Навремето притежавах един Дега — каза Алънби. — Преди години. Сега е собственост на Вили Фирхаус.

— Ще ми помогнеш, нали? — каза Уилоуби и отиде до картината. С помощта на Алънби я свали, обърна я и я опря на стената. Взе един нож за писма, разряза хартията на гърба и я свали. Под нея, залепени за задната страна на картината, имаше две карти и подробен план. Едната карта беше на източното крайбрежие на САЩ, другата беше по-малка, но по-подробна. Една стрелка сочеше към брега на Джорджия близо до границата с Флорида.

— Трябва да отидем тук — каза Уилоуби и прокара пръст по подробната карта към град Брънзуик, Джорджия. — На петдесет мили на север от границата на Флорида има един остров, Джекил Айланд. До него много лесно се стига дори с лодка. Точно на север от него е остров Сейнт Саймън. Разделя ги един пролив, широк около четвърт миля. Джекил има доста интересна история. Между другото, последният робски кораб, дошъл в тази страна, е разтоварил товара си на него. Няма да ти досаждам с още исторически данни, но ще ти кажа, че сега там е най-богатият, най-затвореният частен клуб в света. През 1885 година една група от най-богатите мъже в Америка купили острова и основали частно място за забавления. Дж.П.Морган, Маршал Фийлд, семейство Вандербилт, Джордж Пулман, Джеймс Хил, Ричард Крейн, семейство Гудиър, семейство Астор, Рокфелерови, Дожузеф Пулицър, разбираш какво искам да кажа. Най-богатите, най-влиятелните мъже в Съединените щати. Списъкът продължава.

Той млъкна за ефект. Алънби се наведе над картата.

— През годините те са изградили великолепен клуб, две постройки с апартаменти и няколко, както ги наричаме на шега, „вилички“ — продължи Уилоуби. — Първите са били относително скромни. Но с времето тези така наречени вилички стават все по-екстравагантни. От началото на трийсетте години една постоянна група, състояща се от двадесет и седем семейства, ходи там всяка година за Деня на благодарността и стои допреди Великден. Пени и аз за първи път отидохме там като гости на семейство Вандербилт. Оттогава ходим често. Още първия път ми мина през ума, че ще бъде относително проста работа да отмъкнем един-двама от тях. После размислих още. Защо да не ги отмъкнем всичките? Дадох идеята на Фирхаус и той я сподели с фюрера, който останал очарован.

Уилоуби се обърна към Алънби. Очите му горяха от вълнение.

— Това се охранените прасета на американската индустрия. Само си помисли, Уорд… ръководителите на американската промишленост, някои от най-богатите и най-влиятелни фамилии в Америка, с милиарди долари в чуждите банки… всички заедно по едно и също време и на едно и също място, изолирани от континента, буквално незащитени… Петролът, стоманодобивната промишленост, въгледобивът, транспортът, пресата, превозът, оръжейната промишленост, мунициите, автомобилите, банките. Стоковият пазар! Боже Господи, Алънби, това са хората, които ще създадат арсенала на Америка, ако тя тръгне на война с нас. Фактически те вече снабдяват Англия със средствата да се бие с нас.

Алънби запали цигара със златната си запалка и пак се наведе над картата. Лицето му беше безизразно.

— Планът е прост — продължи Уилоуби. — Ние сме поканени там за откриването на сезона. В този момент една подводница чака до Големия Бахамски остров, приблизително на двеста мили на юг. Тя ще доплува до брега през нощта на 23 ноември…

— Деня на благодарността? — попита Алънби.

— Точно така. Подводницата ще акостира на яхтовия вълнолом и ние ще вземем двадесет и седем заложници, двадесет и седем от най-богатите хора в тази страна, и ще ги закараме на Големия Бахамски остров. Ще преговаряме с Рузвелт. Ако САЩ останат напълно неутрални, когато войната свърши, ще ги пуснем.

— А как ще ги откараме оттам?

— Друга подводница ще ни пресрещне в Адрос. Заложниците ще бъдат разделени на две групи, за да не се претъпкват подводниците. Ще ги закараме до един кораб в Атлантическия океан и оттам един бързоходен параход или самолет ще ги откара в Испания. Ще ги имаме на наша земя до… седем дни.

— И това е твоя идея? — попита Двадесет и седем. Уилоуби кимна. Може би очакваше одобрение, но не последва никаква реакция. Човекът, който сега се казваше Алънби, отиде до бюрото и седна.

— Подводницата вече чака — каза Уилоуби. — Кодовото съобщение, което ще й пратим, е в този плик. С шифър три. Дори аз не знам какво е.

И подаде плика на Алънби.

— И кога ще направим това? — попита той.

— Частният влак тръгва след десет дни. Пътуването дотам ще продължи пет дни. Времето е идеално. Полша е наша. Франция е в смут. Британците имат четири дивизии във Франция по западните граници. Ако Америка бъде неутрализирана, Франция и Англия ще трябва да просят мир.

— Това е прекалено опростяване на нещата.

— В никакъв случай. Вермахтът е готов да нахлуе. И ще завари Англия по долни гащи…

— А ние ще държим в ръцете си индустриалната и финансова мощ на Америка, така ли?

— Точно така.

— И какво превърна в такъв нацист такова тесногръдо британско копеле като теб, Уилоуби? — монотонно каза Алънби. Лицето му все още беше безизразно.

Уилоуби се изкиска и седна на един стол.

— За първи път интервюирах фюрера през 1927 година — каза той. — Тогава той беше едно нищо — но аз усещах силата му! После прочетох „Майн кампф“. От години работех за евреи, години наред бях експлоатиран от тях. С империята е свършено, Алънби. Онзи педераст, Едуард, пристана на една американска курва. Канада я няма. Индия ще се отдели. Просто въпрос на време. Какво сме ние? Една империя, умираща от гангрена и управлявана от мекушави мухльовци. Трябва ли да продължавам?

Алънби бавно поклати глава и попита:

— А ти, Пенелоп?

— Че какво е направила Англия за мен? — студено каза тя.

Двадесет и седем запали нова цигара.

— Какво е моето прикритие?

— Е, нали ти и Пенелоп сте сгодени — каза Уилоуби с почти дяволита усмивка. — Ще го известим тук на коктейл само две вечери преди да тръгнем и по този начин няма да има време никой да провери твоето минало. Ако изобщо някой пожелае, в което се съмнявам. Ще пътуваме в личния вагон на Ендрю Гахагън. Влакът е от дванадесет частни вагона. Ще напиша статия за предстоящата сватба — родителска гордост и така нататък. Дори някой от пресата да започне прекалено внимателно да изследва миналото ти, ще бъде късно. Вече ще бъдем в Джорджия.

— И каква ще бъде нашата история? — попита Двадесет и седем лейди Пенелоп.

— Срещнала съм те при последното ни пътуване на изток — каза тя. — Влюбили сме се в Хонконг и ти си ме последвал дотук. Всичко е много романтично.

— Ще те приветстват с отворени обятия — каза Уилоуби. — Открай време пиша любовни истории за това място, така че буквално ще се разтопят. Ще видиш, че много богатите са почти толкова суетни, както другите, а може би и повече.

— Кажи ми нещо повече за плана. На ми чети лекции за човешката природа.

— Прав си. Островът е малък, в най-широката си част е само две мили и е около пет мили дълъг. Вилите са групирани около клуба на по-малко от сто метра от пристанището, а то е достатъчно дълбоко, за да дойде нашата подводница. И да вземе тридесет души на борда.

— Нали каза двадесет и седем.

— Е, нали ти, аз и Пени също трябва да си тръгнем. Аз ще действам като посредник.

— Окей. — Той пак погледна картата. — И така, ще присъстват двадесет и седем милионери, техните жени и гости, това ли е?

— Всъщност тридесет и двама. Когато замислихме този план, всяка година на острова ходеха двадесет и седем постоянни посетители и техните близки и гости. Оттогава нещата малко са се променили.

— И ние ще вземем двадесет и седем от тях?

— Ето го списъка — каза Уилоуби. — Може да си изберем. Но моето мнение е, че тридесет души е лимитът.

Двадесет и седем взе списъка и го прегледа.

— Колко разпръсната ще бъде тази смесена група?

— Всъщност на няколко декара. Но всички ще бъдат в трапезарията точно в осемнадесет часа и тридесет минути за вечеря. Това е голямата вечеря за годината и според клубното правило всеки трябва да бъде в клуба.

— Колко общо ще бъдат на вечерята?

Уилоуби пошумоли из книжата в папката и отдели един лист.

— Това е списъкът на всички членове и техните гости. Тридесет и двама членове, техните жени, деца, бавачки и секретарки, общо сто и дванадесет. И тридесет и трима гости. Това прави сто и четирийсет и пет души за вечерята.

— Осемнадесет маси?

— Не. Бавачките, секретарките и по-малките деца ще ядат в трапезарията за персонала. Тя е съседна на главната трапезария, точно тук. — Уилоуби посочи една по-малка стая на плана. — Всъщност трапезарията има дванадесет маси за по осем души.

— Така, значи ще трябва да покрием две трапезарии.

— Но свързани една с друга.

— Какво ще кажеш за охраната?

— Само пазачи през нощта. Наблюдават брега да не би да дойде някоя лодка.

— Колко души.

— Трима.

— Персонал?

Уилоуби прелисти папката.

— Персонал в кухнята — седем; келнери — двайсет…

— Двайсет!

— По един за всеки две маси.

— Не са ли прекалено много?

— Е, богаташите си имат свои навици.

— Това също ще се промени — каза Алънби с усмивка. Уилоуби продължи:

— Кухненският персонал и келнерите — двадесет и седем; пазачи — трима, плюс двама радиотелефонисти, един на телефонната централа и местния инженер. Учителският персонал, прислужниците и чистачите заминават в шест часа с лодка за материка.

— Това са тридесет и четирима души, без да броим богаташите.

— Правилно.

— Значи общо сто седемдесет и девет?

— Да, но всичко, което трябва да се направи, е да се извика подводницата по радиотелефона и да се поддържа редът, докато тя пристигне.

— Наивно.

— Наивно? — обиди се Уилоуби.

— На този остров има телефони и радиотелефони. Те трябва да се обезвредят. Има трима пазачи. Трябва да се обезвредят. Ще има около сто и петдесет души в трапезарията, без да броим, че някой може да е болен и да си остане вкъщи тази вечер. Ще трябва да покрием сто и петдесет души, докато подводницата пристигне.

— Аз… не съм много добър в…

— Ще ви кажа какво ще направим — остро каза Алън-би. — Това е моя операция и ще я проведем по моя начин. Вие двамата ще правите точно каквото ви кажа. Ясно ли е?

— Затова си избран за тази работа, Сван. Ти…

— Алънби, по дяволите! Името ми е Алънби. Сван не съществува!

— Разбира се, разбира се — запелтечи Уилоуби. — Глупава грешка. Повече няма да се повтори.

— Гледай да не се повтори. Не искам цялата работа да пропадне заради някакъв глупав гаф като този.

— Казах, че съжалявам. Няма да се повтори.

— Така — каза Алънби, отстъпи от картата, но продължи да я гледа със скръстени на гърдите ръце. — Ние трябва с голи ръце да превземем целия остров и да държим като заложници почти сто и петдесет души, докато пристигне подводницата.

— Не може да рискуваме да посветим още някого в този план — каза Пенелоп. — Още от началото най-много се страхувахме от евентуално изтичане на информация. До този момент само шест души знаят за това. Ние тримата, Фирхаус, Адолф Хитлер и сега вече командирът на подводницата. Ако посветим още хора, шансовете за неуспех ще се увеличат.

— Неуспех? — грубо каза Алънби. — Няма да има неуспех! Аз очаквах тази задача цели шест години. Ще убия всеки, конто я изложи на опасност, всеки, който се опита да ми попречи — и това включва и вас двамата. Ясно ли е?

— Напълно — каза тя.

— Ще ти припомня — каза Уилоуби, — че това е мой план. Ако не бях аз, на първо място ти нямаше да бъдеш поканен на острова…

— И ще ти припомня, че ако трябва, ще отида на острова и ще извърша операцията без вас и вашата проклета покана. Сега слушайте. Ще направим две промени в плана. Първо, ще убием един от милионерите преди да си тръгнем…

— Какво!

— Ще изберем един от тях, важен, но не от решаващо значение. По този начин ще разберат, че сме сериозни. Второ, ще разделим тези хора по двойки и ще ги разпръснем по подводницата. После ще уведомим Рузвелт, че всеки път, когато британците потопят германска подводница, те всъщност убиват двама американски милионери. И всеки път, когато двама умрат, ние ще ги информираме. Това е начинът, по който трябва да се играе тази игра. — Той се обърна към Пенелоп. — И така, какво ще направим с пръстена, мила?

Уилоуби бръкна в джоба на робата си, извади една малка черна кутийка и я отвори. В леглото от кадифе светеше голям синкав диамант.

— Това ще бъде подходящо. Два карата, идеална обработка. Направо от колекцията на „Тифани“.

— Колко съм похарчил за него?

— Само тридесет хиляди.

— Алънби най-накрая се усмихна, хвана ръката на Пенелоп, сложи пръстена върху пръста й, притегли я към себе си и я целуна грубо по устата. После ухилено каза:

— За славното ни съвместно бъдеще, мила.

50.

Алънби седеше на едно паднало дърво на северния бряг на остров Джекил, взираше се през бинокъла си и разглеждаше остров Сент Саймън, отдалечен на половин миля на север. Времето през деня беше приятно, но вятърът беше започнал да се променя от югоизток и въздухът бе станал по-свеж. Прогнозата беше идеална за целите им — от североизток се придвижваше буря, която щеше да им осигури безлунна дъждовна нощ по време на отвличането. Двамата с Пенелоп бяха яздили две мили до северния бряг; сега тя седеше до него с разтворена карта. Имаше няколко дребни неща, които Алънби искаше да провери и да запомни. Въпреки че преминаването през провлака, разделящ двата острова, беше проблем на капитана на подводницата, Алънби искаше да провери всичко. Хорас Макълуейн, капитан на една от яхтите, спрял на пътя към Палм Бийч, за да свали двойка пасажери, им беше обяснил особеностите на острова още първата вечер, след като бяха пристигнали: как протокът, който минаваше през пролива между островите, бил дълбок трийсет метра и се извивал около едната страна на остров Джекил в широк залив, който осигурявал лесен достъп за яхти като „Алва“ на семейство Вандербилт и „Корсар III“ на Дж. П. Морган; колко идеално бил разположен островът, защото дори и по време на буря протокът бил относително спокоен и лесен за маневриране; как фарът на Сейнт Саймън бил идеален ориентир, когато се влизало в пристанището.

Алънби насочи бинокъла си надясно и провери фара, после загледа отново залива.

— Къде е станцията на бреговата охрана? — попита Пенелоп.

— На цели две мили по плажа, откъм океана — отговори Алънби. — Имат само една малка спасителна лодка. Съмнявам се, че ще излязат в морето по време на бурята, освен ако някой е в опасност.

Той продължи небрежно да изучава протока. Усмихна се на себе си и каза:

— Чудесно. Цялата работа няма да отнеме повече от час и ще пътуваме в лошо време почти до Бахамските острови.

Алънби беше нервен, откакто беше установил контакта си с Уилоуби и Пенелоп преди две седмици. Имаше коктейл, на който го представиха на хората със синя кръв и цяла седмица опаковане на багажа и изчакване преди влакът да потегли. Чак след като дългият частен влак тръгна, Алънби се отпусна. Не можеше да си представи по-безопасно място от луксозния милионерски влак, пътуващ на юг към най-изолирания частен клуб в света.

Пътуването беше истинско удоволствие и същевременно запознанство с разглезения свят на привилегированите богаташи. Частните вагони бяха чудо на практичността. Всеки квадратен сантиметър беше оползотворен. В двайсетметровия вагон бяха побрани приемна, кухня, столова, две луксозни купета, спалня и три тоалетни. Изисканата обстановка — дан на старото време, съседстваше с всички модерни удобства, като се стигне до електрическите вентилатори, понеже пушекът и пепелта от локомотива правеха отварянето на прозорците опасно и неудобно. Всеки от дванадесетте частни вагона беше уникален. Имаха само едно общо нещо — разточителната елегантност. Алънби използва пътуването, за да опознае богатите си жертви. В следобедите или след вечеря сядаше с тях на чаша скъпо уиски и наблюдаваше как дори тези безкрайно влиятелни хора се борят за власт и превъзходство. Помежду си. Разговорите се въртяха около надвисналата война и необходимостта Америка да не се намеси в нея. За Алънби бързо стана очевидно, че повечето от милионерите искат Америка да остане неутрална. Той слушаше и изучаваше тези хора, които владееха индустрията и финансите на страната. Състояния — или големи състояния — можеха да се направят чрез снабдяване на съперниците от двете страни, без активно да се намесваш във войните, които сега бушуваха и в Китай, и в Европа.

Последната вечер бяха гости на Грант Пибоди, индустриалец от Масачузетс, който произвеждаше сачмени лагери и имаше вагон с най-разкошната трапезария във влака. Тя беше цялата в огледала, с червени тапети, с лъсната дървена ламперия, кристален полилей, позлатени аплици, златни разклонени свещници и мебели в стил Луи XIV. При всяко спиране се осигуряваха свежи цветя. Храната беше истинско удоволствие за познавачите: по избор супа от стриди или сладководна костенурка, сърнешко месо, фазан или пържена сьомга, няколко вида зеленчуци, специално сухо шампанско „Piper-Heidsieck Brut“ и „G.H.Mumm“ и пресни плодове за десерт.

По време на яденето Алънби тихо си представяше как този разглезен, свикнал да задоволява прищевките си милионер щеше да се справи с опасността, горещината, неудобствата, миризмите, теснотията и гранясалата храна на патрулиращата подводница.

Всяка нощ по време на петдневното пътуване Алънби, Пенелоп и сър Колин се събираха в купето на Уилоуби да обсъдят поотделно всеки милионер и да преработят списъка на двадесет и седемте души, които щяха да отвлекат.

Сега, седнал на плажа, той предвкусваше изпълнението на задачата си и сббствената си сила. Съдбата на най-богатите хора в Америка буквално беше в ръцете му.

Пенелоп изведнъж потрепера.

— Студено ли ти стана? — попита Алънби.

— Не, просто си мислех за подводницата. Тя ме ужасява.

— Не се тревожи. Лайгер е най-добрият капитан от цялото командване на подводниците.

— Изглежда, съм предразположена към клаустрофобия.

— Е, по-добре гледай да го превъзмогнеш до утре вечерта — грубо отговори той.

Той и Пенелоп бяха тема за разговори на острова. Като истински влюбени те скитаха около малкия жилищен комплекс, ръка за ръка, усмихнати и мили, и си шепнеха, само че това, което си шепнеха, трудно можеше да се нарече любовен разговор. Алънби наблюдаваше всеки аспект от живота на този усамотен остнов, защото държеше всяка фаза от операцията да бъде съобразена с мястото, нравите и времето.

Бяха открили къде се намира стаята с радиотелефона, също и телефонната централа и оръжейната стая — повечето от ловните оръжия бяха в заключени стъклени шкафове. Бяха разучили достъпа до пристанището, разстоянията от едно място до друго, индивидуалните особености на всички. Предишната нощ бяха разчертали маршрута на тримата пазачи, които не бяха въоръжени.

Алънби се наведе и погледна картата. Вече бяха преминавали пеша всички необходими разстояния. Пристанището за яхти, което сега беше празно, се намираше на двеста метра от трапезарията в клуба. Стаята с радиотелефона беше на сто метра отатък клуба, в съседство със закритите тенискортове. Пазачите обикаляха предимно пристанището и проверяваха и клуба по веднъж на час.

Той щеше да действа след 6:30, когато всички щяха да са в трапезарията. Трябваше да обезвреди тримата пазачи и радиотелефониста, да повреди радиотелефона и телефонната централа и да се върне да завладее трапезарията до 7:30, когато подводницата вече щеше да е на пристанището. После щеше да държи всички на мушка, докато патрулът от подводницата дойде на брега да му помогне да закарат заложниците на борда. Не можеше да разчита на Уилоуби или на Пенелоп за нещо друго освен да държат кухненските работници, децата и прислужниците в главната трапезария точно до 7:30.

Погледна часовника си. В десет радиооператорът щеше да затвори станцията за през нощта. Той щеше да се промъкне при радиотелефона и да предаде съобщение на подводницата:

„Едно-седем… Призракът възкръсна.“ Декодирано: „У-17… всичко е готово за 19:30 утре“.

В един през нощта Кигън и Ванеса бяха в кухнята и правеха гарнитурата и плънката за пуйката в Деня на благодарността. Бяха решили да поканят Мерилин и съпруга й. Драймън вече беше тук — обясни, че щял да им погостува няколко дни.

— Трябваше да се откажа от самолета, но това все още не значи, че трябва да се отказвам от бара и ролс-ройса, нали така?

И по този начин се беше самопоканил.

— Сигурен ли си, че това не може да почака до утре? — попита Ванеса.

— Това е стара семейна рецепта — отговори Кигън. — Трябва да втасва цяла нощ. — Той пъхна ръце в тестената смес и започна да я мачка. — Обещавам ти, че яденето, което ще изпека за утре, ще накара готвача на остров Джекил да изглежда като мияч на чинии. Ще си доволна, че остана тук.

— Аз вече съм доволна, че останах тук. — Тя обви ръце около раменете му.

— Тъкмо е време да се стоплим — каза той, обърна главата си и я целуна. — Сигурна ли си, че не съжаляваш за старото време?

— Тази година ще бъдат тридесет и осем или тридесет и девет плюс гостите — каза тя. — Истинска лудница.

— Аз сигурно щях да пасна добре — каза Кигън. — Щях да се разхождам по къси гащи и да събирам топките за голф.

Тя го погледна закачливо.

— Можеше да пофлиртуваш с дамите.

— Да, разбира се.

— Има една, лейди Пенелоп Трейнър. Хваща окото.

— Какво работи мъжът й? Да не доставя злато за хазната?

— Не мъжът й. Баща й. Той е журналист. Тя пътува с него навсякъде. Ако не беше толкова стар, щях да ги заподозра в кръвосмешение.

— Голяма мръсница си, Вани.

— Знам — каза тя през смях. — Всъщност едва ли ще имаш шанс с нея, тя си е намерила обожател и вече е сгодена. — Тя повдигна вежди и го погледна високомерно. — Джон Уорд Алънби Трети.

— Трети, не по-малко?

— Идеалната двойка. Съюз, породен от скука. На коктейла беше толкова скучно, та чак греховно.

— Помислих си, че са твои стари приятели.

— Тя е… е, не стар приятел. Тя и баща й идват на острова от години. Обикновено гостуват на Грант Пибоди. Всички глезят стария Уилоуби заради колонката, която списва за вестниците. Тя е доста готина мацка, но много студена.

— Как се казва старият й баща?

— Уилоуби. Сър Колин Уилоуби.

Той отиде до мивката и си изми ръцете.

— По дяволите, познавам ги! Срещнах ги веднъж… Боже Господи, сигурно е било през лятото на трийсет и четвърта. Мисля, че беше на конните състезания във Франция. Съпругът й е бил военен… бил е летец изпитател. Преби се.

— Точно така, тя е вдовица. Е, както и да е, вече не е като едно време.

— Едно време? Ти току-що навърши тридесет, мила, какво значи „едно време“?

— O, знаеш какво искам да кажа. Старата тайфа беше весела. Щеше да ги харесаш. От шестгодишна до шестнайсетгодишна си прекарвах чудесно. Ходехме за Деня на благодарността и се връщахме за Великден. Имахме си училище, собствени учители. Никой никога не бързаше. Всички бяха приятелски настроени и се погаждаха. Е, имаше и глупави препирни. Спомням си веднъж чичо Били и Винсънт се скараха ужасно, защото Винсънт беше закотвил яхтата си пред Вандербилтови и им развалял гледката. Такива глупости.

— Знаеш ли, Вани, все забравям колко си червива с пари.

— Виж ти кой го казва!

— Не, аз говоря за много богатите. Като Астор, Вандербилт, тези хора притежават половината свят. И твоят баща е един от тях. Колко от тези богаташи са от „старата тайфа“, както се изразяваш?

— Е, да видим. Беше Корнелиус Ли, мистър Морган…

— Дж. П. Морган?

— Младши — каза тя.

— Господи! А цар Мидас идваше ли? Тя се изкикоти.

— Не, но идваха Гудиърови, Ед Гулд Младши, Чарли Морис, Рокфелерови, мистър Джим Хил…

— Плюс тези парвенюта лейди Пенелоп и как му беше името… Трети.

— Трудно може да се каже, че са парвенюта. Уилоуби има рицарско звание.

— По дяволите, половината водопроводчици в Англия имат рицарско звание — каза Кигън.

— Е, бих казала, че и двамата прекомерно се хвалят, че познават видни личности. И новият годеник не пада по-долу.

— Наистина? И какви имена споменава пък той?

— Какво ще кажеш за Уелския принц?

— Искаш да кажеш Едуард, този, дето се оттегли?

— Да.

— И по какъв начин един човек се хвали, че познава предишния крал на Англия?

— Е, възхищавахме се на запалката му и той небрежно посочи, че му е подарък от принца.

— И какви запалки раздава принц Едуард като подарък? — Кигън отново почна да меси тестото.

— Златни, разбира се.

— Нещо друго? Бих искал да знам — просто в случай, че направя услуга на Еди.

— Мисля, че беше „Дънхил“ — каза Вани. — Да. Точно така. „Дънхил“. С вълча глава на върха. Беше наистина доста…

Сърцето му подскочи и той я прекъсна:

— Слушай… — Гласът му напрегнат. — Този човек със запалката… има ли три белега на едната буза?

— Три белега? — Тя погледна тавана, като се опитваше да си го представи. — Той има брада. — Не мога да кажа. Ки, какво ти става?

— Господи! Тази стара тайфа, за която казваш, че ходи в Джекил, колко души са, Вани? Точно. Колко семейства?

— Точно? Ами чичо Джо, после…

— Боже мой, трябва ли да ги броиш един по един? Тя затвори очи и се съсредоточи.

— Момент, чакай малко… двадесет и пет… двадесет и шест… и старият Крейн, казвахме му чичо Клозетко. Цялата му вила има златна арматура в баните и…

— Били са двадесет и седем?

— Доколкото си спомням…

Но Кигън всъщност не се интересуваше от отговора. Умът му препускаше бясно. Двадесет и седем милионери на изолиран остров до брега на Джорджия…

— Боже мой, това е! — извика Кигън. — Това трябва да е! Още веднъж, как му беше името?

— На кого?

— Този, който се жени… — Той млъкна за момент. — Господи, те също трябва да са в играта. Те са го измислили! Те са връзката!

— Ки…

— Боже, това вероятно е било идея на Уилоуби!

— Франсис, за какво говориш?

„Двадесет и седем от най-богатите хора в Америка — каза си той. — Боже мой, това ли е?“

Вече не мислеше за имената им, мислеше за техните асоциации: стоманодобив, железопътен транспорт, доставки, преса, стоков пазар, петрол, автомобилна индустрия, въгледобив, банките, недвижимо имущество. Всичко беше вътре, цялата промишленост, целите Щати!

Двадесет и седем от най-богатите, най-могъщите хора в страната. Хората, които контролираха почти всеки аспект от бизнеса и банковото дело. Изолирани на един остров две мили широк и пет мили дълъг.

Двадесет и седем!

Двадесет и седем милионери! Siebenundzwandzig трябваше да неутрализира Америка — и щеше да го направи като хване тези двадесет и седем души и ги държи заложници на острова!

Но… така нямаше да се получи. Не можеше. Един човек не можеше да държи целия остров в плен. Глупава идея.

Освен ако планираше да ги вземе от острова…

Той извади един атлас. Островът беше само малка точка на картата. През следващите тридесет минути Кигън беше на телефона. Но в един часа през нощта, при това точно преди празник, не можа да се свърже със Смит и накрая се отказа.

Никой друг нямаше да му повярва. Той нямаше пълномощия.

Оставаше само една възможност.

Драймън спеше дълбоко, когато Кигън нахлу в стаята му с чаша черно кафе и два аспирина. След него влезе Ванеса.

— Бепи, ставай!

Драймън беше мъртъв за света. Дори не изпъшка. Кигън грубо го разтърси.

— Драймън! Тревога!

— Мм? — измърмори пилотът, без да отваря очи.

— Кафе в леглото — сладко каза Ванеса.

Драймън се извъртя и погледна с наполовина отворени очи.

— Колко е часът?

— Късно е — каза Кигън. — Ето, изпий тези аспирини с кафето. Ще се почувстваш много по-добре.

— Махайте се. Днес е празник.

— Чуй ме, Драй. Събуди се!

— Добре де, добре — промърмори пилотът.

— Буден ли си?

— Буден съм.

— Бепи, знам какво означава Двадесет и седем. Знам кой е той, къде се намира и какво ще направи.

Мътните очи на Драймън почнаха да се избистрят. Той погледна Кигън.

— Да не си прекалил с шампанското?

— Чу ме добре, приятел. Той е на остров Джекил, до брега на Джорджия. Казва се Джон Уорд Алънби Трети.

— Аха. И какво ще направи?

— Ще вземе за заложници двадесет и седем от най-богатите мъже в Америка.

— Господи, Ки! Това са глупости. Един и половина през нощта и ти си решил да си правиш шеги.

— Никога не съм бил по-сериозен. Помниш ли, че ти казах, че Вани е поканена в Деня на благодарността да пътува с богаташите, нали?

— Да.

— Е, те не са просто богаташи. Те контролират транспорта, железопътните линии, петрола… Боже Господи, ако и когато започнем война, тези хора ще управляват нашата военна машина. И те са на един остров до брега на Джорджия. Помисли за това, Бепи. Те стоят в океана без защита и нашият приятел Двадесет и седем е сред тях.

— Как дойде до това…

— Слушай, капитане, не мога да се свържа със Смит. Всеки, който може да помогне, е в отпуска. ФБР ще ми се изсмеят в лицето, ако им кажа това. Ако им позвъня, ще ми затворят телефона. Трябва да прелетим дотам.

— По дяволите, Ки, с това е свършено. Ние не се занимаваме със случая. Ти дори нямаш никакви пълномощия. Всичко, което имаш, е тази въображаема история. Аз съм в отпуск и след някой месец ще бъда цивилен гражданин. И ние нямаме самолет! Забрави ли, че трябваше да го върна на Воненновъздушните сили?

— Изпий си кафето. Нищо не е свършило, приятелю. Предстои ни пътуване със самолет.

— Това е на хиляда мили.

— Около седемстотин и петдесет по права линия.

— Какво ще правим, ще скочим от покрива и ще махаме с ръце ли?

— Трябва ни самолет.

— Къде ще намерим самолет в Деня на благодарността? И всъщност кой ще ни заеме самолета си? Аз не познавам никой, който да дава под наем самолети.

— Хайде, помисли. Все трябва да познаваш някого, Бепи…

Фармингдейл дори не беше градче — просто няколко къщи на кръстопът. И един хангар, по-точно барака от шперплат и гофрирана ламарина. През унилите ниви беше прекарано нещо като тясна алея.

— Това е пистата — каза Драймън.

— От колко време познаваш това момче? — попита Кигън.

— Летяхме заедно известно време. Отнесе покрива на Офицерския клуб в Панама Сити и доживотно го прехвърлиха в наземния персонал. Е, и той се разкара.

— Нямате ли някой нормален пилот във Военновъздушните сили, Бепи?

— Чувал съм, че имало един в Уестовър Фийлд, но това е само слух.

Барни Гарисън ги чакаше в една малка стаичка до вратата на хангара, сгушен между една нафтова печка и старо счупено бюро.

— Бепи, копеле такова! Изобщо не съм мислил, че ще те видя отново!

— Как я караш, Лупинг? — каза Драймън, стисна високия си луничав бивш колега с мечешка прегръдка и после го запозна с Кигън.

— Не мога да се оплача. Занимавам се малко със земеделие, малко с пръскане с препарати. Оправям се. По-добре е, отколкото да слушам глупостите на разни сухопътни офицери. Изненадан съм, че все още си играеш на войници, момче.

— Аз съм в отпуск преди уволнение. Точно след Коледа заминавам за Китай.

— Ще летиш с Шано? Драймън кимна.

— Трябва да си помислиш за това, Лупинг. Заплатите са големи. Имат самолети Р-40. Ще бъде като пикник.

Гарисън изсумтя и поклати глава.

— По дяволите, мислех си, че вече си поумнял. Китай, глупости! Банда тъпанари. Е, ела да хвърлиш поглед на бракмата.

Той отиде до вратата към хангара, изтри с ръка едно кръгче в мръсния прозорец и гордо заяви:

— Ето я.

„Бракмата“ беше боядисан в синьо и жълто РТ-17 — едномоторен биплан с кабина от шперплат. Изглеждаше като антика от Първата световна война. Кигън го гледаше подозрително.

— Имаш късмет. Току-що свалих резервоарите за пръскане, за да ги почистя през зимата. Регулирах мотора и подмених всички кабели. Абе качваш се и летиш.

— Колко може да вдигне?

— При малко попътен вятър… сто и петдесет. Драймън се обърна към Кигън и се начумери.

— Това прави шест часа в кабина без отопление, а температурата горе е около петдесет по Фарейнхайт.

— Направо си замръзва човек — обади се Гарисън.

— Радиотелефон има ли?

— Не. Никога не съм използвал.

— Вътрешна връзка?

— Има тръба, по която можеш да викаш напред и назад. Работи чудесно. Къде казвате, че отивате?

— Брънзуик, Джорджия.

— Къде, по дяволите, е това? — попита Гарисън и измъкна чекмеджето на бюрото. Дъното изпадна и по целия под се разпиляха стари мазни карти и схеми.

— Към Флорида — каза Драймън.

Гарисън коленичи и запреравя картите, докато намери достатъчно, та да сглоби маршрута на пътуването.

— Ето го — каза той. — Я, имали и писта. А тук има малка морска база. Точно по маршрута ви.

— Не можем да прелетим над морска база без радиотелефон — каза Драймън. — Ще си помислят, че ги атакуваме.

— С това! — каза Кигън, като посочи биплана.

— Какво е времето на юг?

— Хубаво е, докато стигнем Южна Каролина. После ще почнем да гоним една дъждовна буря или обратното. Тя се движи на юг покрай брега, ако се вярва на бюрото за прогноза на времето.

— Е — каза Гарисън доста сериозно, — понякога улучват. Какъв таван имате?

— Триста метра и две мили видимост.

— По-добра, отколкото в Колорадо — каза Кигън.

— Не ми говори за Колорадо. Ако Господ не беше сложил този проход там, сега щяхме да сме част от пейзажа. — Драймън поклати глава. — Господи, Ки, не можем ли някога да летим донякъде в хубаво време?

— Какво ще кажеш за ветровете?

— Ако бурята продължи да се движи по този начин, двадесет до тридесет мили в час.

Гарисън Задъвка една клечка за зъби и се замисли. После се наведе към Драймън.

— Слушай, нямам достатъчно застраховка за тази щайга да покрия и едната гума. Сигурен ли си, че този човек си заслужава… искам да кажа, ако нещо се случи с моя самолет…

— Ще ти купя нов — каза Кигън.

— И ще го направи — каза Драймън.

— Окей, щом ти казваш, Бепи — каза Гарисън, въпреки че в тона му все още се долавяше скептицизъм. Той погледна картите и вдигна рамене. — По дяволите, може пък и да успеете.

51.

Когато спряха в Хамптън, Вирджиния, да заредят, Драймън провери времето. Бурята се беше засилила и вилнееше над брега. От нос Фиър в Северна Каролина съобщаваха за облачно небе и периодични валежи. Метеорологичното бюро предсказваше, че бурята ще достигне северния бряг на Джорджия горе-долу по същото време, когато те щяха да се доберат дотам.

— Духа откъм морето и се е насочила право на юг — каза Драймън като провери картата си. — Ако имаме късмет, ще преминем точно след нея.

— А ако нямаме? — попита Кигън, докато се качваха в раздрънкания стар биплан.

— Ще видим голям зор — промърмори Драймън.

Лайгер бавно въртеше перископа и наблюдаваше крайбрежната ивица. Върби и борове чак до плажа. Нищо друго.

— Хубава страна — каза той, без да се обръща към никого. — Изглежда топла. Не е като у нас. Пищна. Много пищна. Дърветата растат чак до морето. Знаеш ли какво си мисля — обърна се той към главния механик. — Мисля си, че ще е хубаво да докарам жена си на пикник точно ей там. Само на шест километра. Хвърли и ти един поглед.

— Гора, която расте чак до плажа — каза механикът. — Винаги ли е така зелена?

— Не знам — каза Лайгер. После се обърна към навигатора. — Фриц, какво е местонахождението ни в мили?

— Двадесет и девет южно от остров Джекил, капитане.

Лайгер пак хвана перископа и огледа хоризонта. Вятърът се усилваше, заоблачаваше се. На една миля от пристанищния залив имаше два рибарски кораба. Далече зад тях, от дясната страна, видя един танкер, излегнат в морето като дебела черна котка. Явно натоварен с петрол. И се движеше към открито море. Към Англия.

— Разстояние — каза той.

— Четири хиляди метра.

Удобен прицел. Но разпорежданията му забраняваха да напада и потапя вражески съдове. Той изпсува наум и погледна часовника си. Два и двадесет. Имаше на разположение пет часа да заеме позиция.

— Дълбочина петнадесет метра, пълен напред. Поглеждайте през перископа и ако видите самолети, слезте на седемдесет метра. В тези морета никога няма да ни забележат на такава дълбочина.

— Слушам.

— Трябва да стигнем устието на протока навреме — каза Лайгер.

Алънби седеше в стаята си и преглеждаше списъка, който беше съставил. Беше решил да убие един човек — Грант Пибоди — преди заминаването. Това щеше да бъде резултатен шок за нервната система на заложниците.

Щеше да започне точно в 6:30. Планираше да се върне в трапезарията в 7:25. Ако подводницата дойдеше навреме, щеше да се разправя с неизбежната истерия в трапезарията само пет минути. Ако нещата излезнеха извън контрол, щеше да убие Пибоди веднага и по този начин щеше да въведе ред.

Адреналинът в кръвта му бушуваше. Той потри ръце и се усмихна. Три часа. Три часа и той щеше да бъде на път за родината с най-скъпата плячка, предлагана някога на фюрера.

Бурята изглеждаше като черна стена пред тях. Облаците се издигаха до шест хиляди метра, някои дори още по-високо, като пушеци, излизащи от комин. Светкавици браздяха плоските дъна на зловещите буреносни облаци и се сипеха върху земята през поройния дъжд. Дърветата се бяха превили почти до земята.

Кигън гледаше картата в скута си и направляваше полета, като докладваше на Драймън през тръбата за разговори. Бяха минали над остров Осабоу и наближаваха Сейнт Катерин на тридесет мили от целта им. Най-трудните тридесет мили. Вятърът започна да блъска малкия самолет, дъждът шибаше шперплатовия покрив.

Драймън натисна лоста напред и се спусна на двеста и петдесет метра, за да мине под облаците. Бяха заредили в Чарлстън, така че горивото не беше проблем. Той натисна регулатора на газта докрай, за да поддържа скоростта.

Минаха над края на остров Сейнт Катерин и изведнъж бяха пометени към сушата от бушуващия вятър.

— Летял съм в доста рисковано време, Ки, но за първи път съм на хвърчило от папиемаше в такъв вятър! — извика Драймън в тръбата.

— Вярвам ти — отговори Кигън. — Но нали си бесен!

— Е, след днешния ден може наистина да побеснея.

— Не забравяй обаче, че съм зад теб.

— Много смешно.

Вятърът тласна малкия самолет като лист в едно въздушно течение и го запокити към земята. Драймън успя да го овладее и го изправи на сто и петдесет метра.

После през бушуващия вятър Драймън чу как нещо се разцепи и видя плата на крилата да се смъква и да полита назад. Подпорите се затресоха. Една обтягаща лента се скъса с дрънчене, отплесна се и удари корпуса.

— Господи, Ки, разпадаме се! — извика Драймън в тръбата. — Търси чисто място, трябва да кацнем.

Още една лента се скъса. Една от подпорите на крилото се счупи. Още плат се откачи от крилото и лудо заплющя.

Кигън търсеше през вятъра и мъглата открито място. Бяха над крайбрежния път — двупосочна асфалтова лента с борови дървета отстрани. Пътят беше пуст с изключение на един малък камион, който си проправяше път през силната буря. Фаровете му едва се виждаха пред дъжда. На изток имаше пуста блатиста местност, следваше океанът.

— Падаме! — извика Драймън.

Самолетът изведнъж се наклони на едно крило, моторът заглъхна. Около тях пращяха мълнии. Докато Драймън се бореше с лостовете, подпората на крилото се откачи и вихърът я отнесе. Крилото, останало само на една подпора и две обтягащи ленти, започна да се тресе. Летяха почти на височината на дърветата, оставени на милостта на бушуващата буря. Внезапно покривът на кабината също се разпадна на отломки от стъкло и дърво и вятърът го отнесе. Кигън едва успя да се наведе.

— Кацам! — извика Драймън.

— Къде?

— В края на блатото. Стегни си колана и се дръж, след малко ще се откачи и крилото!

Летяха почти над земята.

Колелетата забърсаха върховете на дърветата и почти се откачиха. Крилото пропука. С последно мощно усилие Драймън изтегли лоста назад, надявайки се да изправи нещастния самолет.

Той се плъзна по високата трева и заби нос в тресавището. Дясното крило се откъсна, резервоарът, намиращ се в горното крило над кабината, се разцепи. Вода, кал и бензин изпръскаха всичко. Самолетът се преобърна и спря.

Кигън, зашеметен, но невредим, погледна мочурливата земя пред себе си. Хвана се за нещо, разкопча колана си и се измъкна в дълбоката до прасците мътна вода. Моторът избухна в пламъци с едно тъпо „пам“.

— Драй! — надвика ревящата буря Кигън и заджапа през тресавището към предната част на самолета. Драймън висеше с главата надолу, кракът му беше заклещен в педалите, ръцете му висяха отпуснати. Кигън го подпря с рамо, пресегна се и разкопча колана. Паднаха в блатото. Пламъците плъзнаха по мокрия корпус към резервоара. Кигън сграбчи Драймън през раменете и го повлече настрани. Пламъците стигнаха до бензина и резервоарът експлодира. Кигън бутна Драймън в блатото и се хвърли върху него. Самолетът се разхвърча на парчета, които западаха около тях. Във вихъра за миг се изви огнено кълбо, после остана само смрад и пушек.

Кигън се изтърколи от Драймън, коленичи и го обгърна. На челото на Драймън имаше дълбока рана, кракът му беше гротескно извит.

— Бепи! — извика Кигън. Драймън изпъшка и отвори очи.

— Живи ли сме?

— Почти.

— Какво стана със самолета на Лупинга?

— Няма го вече.

Драймън се усмихна, после се стегна от болка и изпъшка:

— Хубаво приземяване.

— Отървахме се и тоя път.

През бушуващия вятър Кигън чу шума на мотор, после видя светлините на фарове. Един камион — може би същият, над който бяха прелетели — се клатушкаше по калния път и спря на края на блатото. Шофьорът отвори вратата, наведе се навън в дъжда и извика:

— Има ли някой жив?

— Да, но ни трябва помощ — извика Кигън, стана и изправи и Драймън. С усилие тръгнаха през мочурището към камиона.

— Леле, леле! — каза шофьорът, загледан в останките на РТ-17 на Гарисън Лупинга.

Клиниката беше едноетажна тухлена сграда с лаборатория, два кабинета, чакалня и две болнични стаи със съседни бани. Кигън влезе в умивалнята да се почисти, а докторът, Бен Галоуей, нисък жизнерадостен мъж, се зае с Драймън. Кигън се погледна в огледалото. Дрехите му бяха мокри и кални. Панталоните му се бяха скъсали на едното коляно, на рамото имаше петно кръв — кръвта на Драймън. Но беше невредим с изключение на няколко натъртвания.

Той почисти, доколкото можа, дрехите си с една кърпа и се върна в чакалнята. Шофьорът на камиона, който ги беше докарал, си беше отишъл, но в чакалнята седеше един висок слаб мъж и нервно пушеше цигара.

— Добре ли си? — попита той.

— Добре съм.

— Никога не съм срещал човек, който да се е отървал от самолетна катастрофа.

— Пилотът ми е добър.

— Той ли е вътре? — попита мъжът и посочи с палец стаята за преглед.

Кигън кимна.

— Как е?

— Не знам.

— Бен е добър доктор. Ще го оправи. Аз съм Томи Смут. Жената току-що роди момче. Бях вътре с нея, когато дойдохте.

— Честито — каза Кигън и му стисна ръката. — Аз съм Франк.

— Закъде бяхте тръгнали?

— Брънзуик. Всъщност за остров Джекил. Знаеш ли го?

— Разбира се. Аз работя в пристанището.

— Познаваш ли някого с лодка? Трябва да отида дотам.

— Какво? Тази вечер?

— Колкото се може по-скоро.

— Как ще се добереш да Брънзуик?

— Проклет да съм, ако знам. Тук едва ли има таксита, нали?

Смут се разсмя от сърце.

— Такси? По дяволите, повечето хора тук дори не са чували за такси. Защо ще ходиш на Джекил?

— Имам много важна среща. Смут помисли малко, после каза:

— Е, дъждът понамаля, но идва още една буря. Виж, докторът иска жена ми да прекара нощта тук. Ако е наистина важно, мога да те закарам до Брънзуик.

— Страшно е важно.

— Е, тогава готово. За половин час сме там. Но да намерим лодка… трябва да си помисля малко.

Доктор Галоуей излезе от кабинета. Бършеше ръцете си в една раирана кърпа. Беше вежлив човек, с кротки очи и тих глас.

— Е, имахте късмет — каза той благо. — Клиниката беше затворена за празниците, но бебето на Луси Ан не можеше да чака до утре.

— Просто нямам думи да ви изразя благодарността си.

— Няма нищо. Просто се радвам, че бях тук, мистър Кигън.

— Наистина имахме голям късмет — каза Кигън. — Случи се да ни видят от камиона, че падаме. Драймън ни приземи в блатото, иначе щяхме да се пребием. Как е той?

— Счупен глезен. Две счупени ребра. Сътресение. Ребрата не са повредили вътрешните органи. Малки фрактури. Но го нагласихме хубаво. Е, известно време ще го боли малко.

— Мога ли да говоря с него?

— Да. Но му дадох успокоително и скоро ще заспи, така че побързайте.

Кигън влезе в малката болнична стая. Драймън лежеше опънат под един чаршаф, главата му беше бинтована.

— Бепи, чуваш ли ме? — каза Кигън, като се наведе над него.

Очите на Драймън трепнаха.

— Мм? — попита той сънено.

— Аз съм Кигън. Чуваш ли ме?

— Защо? В Китай ли си? Кигън се засмя.

— Не. И двамата сме в Дериън, Джорджия.

— Дериън? А… колко е далече?

— Около петнадесет мили от Брънзуик. Ще ме откарат с кола дотам. Ти ще се оправиш, приятел. Само бъди спокоен. Ще се върна, когато свърша работата.

Очите на Драймън лудо се завъртяха в орбитите — опитваше се да фокусира погледа си.

— Чувствам се страхотно, Ки.

— Да, докторът ти даде малко успокоително.

— Какво стана със самолета? Загубихме ли го?

— Ти се справи чудесно. Самолетът не издържа.

— O… горкият Лупинг…

— Не се тревожи за самолета, окей? Ще му купим нов. Само се успокой.

Драймън затвори едното си око и се опита да го фокусира с другото.

— Кво ми има? — Речта му ставаше по-нечленоразделна с всяко изречение.

— Счупен крак, две пукнати ребра. Ще се оправиш, Бепи. Аз ще се върна преди да се събудиш.

— Нали няма да ми отнемат разрешително за летене?

— Само през трупа ми.

Драймън се усмихна. Очите му се завъртяха като на пиян.

— Не говори така…

И двамата се засмяха.

— Трябва да вървя, приятелю — каза Кигън. — Ти поспи. Ще бъда тук, когато се събудиш.

— Ки…

— Да?

— И… внимавай, нали?

— Разбира се.

— Съжалявам, че… И заспа.

Дъждът ги настигна, когато излязоха от Брънзуик. Единствената светлина идваше от фаровете и се отразяваше в чакълената настилка. Кигън погледна часовника си. Седем без петнайсет.

— Единственият човек, достатъчно луд да иде до Джекил в нощ като тази, е Тъли Мойс — каза Смут. — Той е ловец на скариди и живее ей там, до блатото. Но пътят може би е наводнен.

— Закарай ме колкото се може по-близо до къщата му и ми я посочи — каза Кигън, бръкна в джоба си, извади една пачка банкноти, отдели три стодоларови и ги сгъна в шепата си. В синята светлина на светкавиците видя широкото блато и една къща, сякаш замислена над залива. Зад нея, през протока, трябваше да е остров Джекил. Имаше прилив и тесният черен път, който водеше към къщата, беше започнал да се наводнява.

— Остави ме тук, Томи. Ще стигна пеша. Нали не искаш да закъсаш тук в блатото, докато бебето те чака? Просто не знам как да ти благодаря.

— Южно гостоприемство, Франк. Господ беше добър към мен тази вечер и аз просто му го връщам.

Стиснаха си ръцете и Кигън пъхна банкнотите в шепата на Смут. Младият мъж поклати глава и понечи да му ги върне.

— Томи, повярвай ми, тази вечер ти направи на много хора голяма услуга. Те са за бебето от мен. Благодаря ти още веднъж.

Той хлопна вратата и заджапа по калния път към къщата на Тъли Мойс. Тя беше дървена, вдигната на подпори. Под стрехите и по балкона висяха капани за омари, рибарски мрежи и навити тежки въжета. Кигън почука на вратата и след миг му отвори един висок слаб загорял мъж със сива брада и оредяваща коса.

— Мистър Мойс? — каза Кигън. — Казвам се Франк Кигън. Аз съм от Службата за безопасност към Белия дом. Мога ли да поговоря с вас?

Мойс го погледна недоверчиво. Кигън беше мокър до кости.

— Май здравата си го загазил, мистър Кигън — каза Мойс. — Влез. Имаш ли някакви документи за самоличност?

— Мистър Мойс, всичко, което имам, е най-невероятната история, която си чувал. И освен това ще ти поискам страхотна услуга.

52.

Мойс го изслуша, разсмя се от сърце, извади една бутилка бренди, сложи две водни чаши на масата и ги напълни. — И така, ти си пребродил целия път дотук в тази буря, за да ми разкажеш тази небивалица? — Той вдигна чашата си за наздравица. — За дързостта, която очевидно не ти липсва, Кигън.

Дневната беше задръстена с риболовни принадлежности, стари мебели и вехтории. Имаше няколко снимки на едно момче — първо като малко, почти бебе, после поот-расло. На последната беше с шапка и студентско наметало, очевидно при дипломирането му. Имаше и снимки на сурова наглед жена. Но по нищо не личеше, че някой от тях живее в къщата.

— Мистър Мойс…

— Тъли.

— Тъли, знам, че моят разказ звучи глупаво, но повярвай, че е истина. Дойдох тук, понеже Том Смут каза, че ти си достатъчно луд да ме закараш до остров Джекил.

— В тази буря?

— Точно сега.

— Не говориш сериозно.

— Никога през живота си не съм бил по-сериозен. Ако ти не искаш, можеш ли да ми кажеш някой друг, който може да го направи?

— Не — каза слабият мъж и почеса брадата си.

— Защо не?

— Телефоните не работят. Не работят вече от няколко часа. Не мога да позвъня на никого, дори и да искам. Освен това, ако трябва да позвъня на някого, това ще е бреговата охрана. Те няма да ти повярват, но поне няма да ми се изсмеят. С две думи — не можем да позвъним на никого и ти не можеш да се върнеш в града. Той е на повече от две мили и досега водата по пътя е стигнала до над коленете.

— Тъли, аз ще отида на този остров, ако трябва дори с плуване.

— Виж сега, Кигън, аз си ям вечерята по случай Деня на благодарността. Аз и Челси…

Той посочи черната котка, която се бе свила пред огнището.

— Тъли, закарай ме до острова и ще те взема до Ню Йорк и ще ти купя за вечеря най-хубавата пуйка, която си ял през живота си.

— Аз ям скумрия, Кигън… как каза, че ти било малкото име?…

— Франк. Франк Кигън.

— Аз ям скумрия, Франк. Не ям нищо, което има пера и хвърчи в небето.

— Добре де, каквото поискаш. Господи, ще ти купя скумрия за цяла година! Ето, виж…

Той извади пачката пари, отброи десет стодоларови банкноти и ги плесна на масата.

— Това достатъчно сериозно ли е за теб? Мойс разгледа внимателно банкнотите.

— Това са хиляда долара!

— Прав си.

— Ти ми предлагаш хиляда долара, за да те закарам там? — Той посочи с палец към остров Джекил.

Кигън кимна.

— Правителството сигурно ви плаща много добре, момчета. — Мойс отпи още една глътка от брендито, после стана и хвърли един пън в огъня.

— Знаеш ли, моят син почина в една нощ като тази. Играели си на дърпане с лодки в протока. Момчетата спорели чия лодка е по-яка и завързали две за кърмите искали да видят коя ще тегли другата. Нещо като надбягване с коли.

Той отиде до прозореца, наведе се и погледна през един месингов телескоп. Насочи го към Джекил и почака някоя светкавица да освети залива.

— Беше преди почти четири години. Вечерта след като се дипломираха, той и неговият приятел Джими Уерц пили няколко бири и почнали да се предизвикват. И решили да го направят.

Той продължаваше да гледа през окуляра. Морето се беше покачило с половин метър. Вятърът беше вероятно двадесет и пет възела.

— Морето беше придошло с половин метър, точно както сега. Джими издърпал кърмата на Рей надолу, нахлула вода и лодката се преобърнала. Рей бил хванат в капан в кабината. Изплува след два дни на Кингс Уей Бийч. Лодката все още е там долу. На трийсет метра на дъното на пролива.

Той се върна до масата и допи брендито си.

— Жена ми почина миналата година. Така и не можа да преживее тази нощ. Почти не ядеше. Направо се стопи. Мисля, че наистина умря от мъка. Бяхме женени двадесет и шест години.

— Моите съболезнования — каза Кигън. — Знам какво значи да загубиш човек, когото обичаш. Моята годеница беше закарана в концентрационен лагер от нацистите. Убиха я там.

Мойс не отговори, само го погледна.

— Аз разбрах за този нацистки агент, Двайсет и седем, от брат й — продължи Кигън. — Той ръководи едно съпротивително движение в Германия. Отначало никой не ми вярваше. Мислеха, че съм смахнат, също както и ти. Но аз знаех, че брат й няма да ме измами…

Той обясни как беше разкрил Фред Демпси и по-късно Трекслър в Колорадо, описа и сцената с убитото семейство.

— Виж нещата по този начин, Тъли. Ако казвам истината, какво по-удобно време да се отвлекат тези хора? Сега е празник. Всичко е затворено. Тъмно е като в рог. И този човек е на острова от събота или неделя…

— От понеделник сутринта. Видях ги да пристигат…

— Окей, от понеделник сутринта. Работата е, че той няма да чака цяла зима да отвлече тези хора. Ще го направи бързо… а вече е там повече от четири дни.

Той пресуши чашата си. Мойс го гледа дълго, без да проговори, после му наля още една чаша.

— Благодаря, пих достатъчно — каза Кигън.

— Изпий го, ще ти дойде добре. Дотам има по-малко от миля, но ще бъде трудно и мокро.

— Искаш да кажеш, че направихме сделката?

— Имаш ли представа как се управлява лодка?

— Не и такава.

— Различаваш ли ляв и десен борд?

— Е, това мога.

— Ами тогава… — Той сви десетте банкноти. — Всъщност моето не е кой знае каква вечеря. Освен това ми предлагаш нещо много по-лесно от лова на скариди и дяволски по-доходно.

Богаташите вече се събираха в клуба. Жените бяха в официални рокли, а мъжете в смокинги и фракове. Настроението беше жизнерадостно въпреки бушуващата буря.

— Това е то да си на пустинен остров — шегуваше се Грант Пибоди, застанал с още неколцина под широката веранда, която обграждаше клуба.

Двадесет и седем ги наблюдаваше от мрака, скрит зад група дървета. В краката му лежеше единият от пазачите. Сърцето му беше прободено от СС камата на Двадесет и седем. Вторият пазач плуваше с лицето надолу в залива с прерязано гърло. Третият тъкмо извършваше обиколката си. Сгушен в бурята, той тичаше от вила на вила и псуваше лошото време. Беше гладен и очакваше вечерята. Пазачите се хранеха чак като другите свършеха. Накрая намери подслон за малко в бараката с радиотелефона. В трепкащите блясъци на светкавиците двамата с радиооператора видяха, че някой ги гледа през мокрия от дъжда прозорец. След миг човекът влезе.

— Стреснахте ни, господине — каза пазачът. — Изглеждахте като призрак в тая буря.

Човекът, който наричаше себе си Алънби, се усмихна и каза:

— Аз наистина съм призрак. И тримата се засмяха.

— Очаквате съобщение ли? — попита радиооператорът. — Трябва да ви кажа, връзката е много лоша и…

Двадесет и седем мина зад него, хвана го под брадичката и за темето и му счупи врата. Пазачът, зяпнал от изненада, гледаше как главата на оператора тупва на масата. Ръката на Алънби се стрелна към него и камата се заби под гръдния му кош и се вряза дълбоко в гърдите му.

Главата на пазача клюмна на рамото на Алънби. Нацисткият агент блъсна мъртвото тяло на пода и се зае с работата си.

Разглоби радиотелефона, после изтича през комплекса до телефонната централа. Тя беше празна, тъй като телефоните не работеха от часове. Той преряза телефонните линии просто за по-сигурно, после провери двата си пистолета и погледна часовника.

Седем и двадесет. Добър разчет на времето. Втурна се обратно към клуба и стигна до прозорците точно когато всички — дори хората от кухнята, се бяха струпали в салона. Лейди Пенелоп тъкмо щеше да влезе с една торта със запалени свещи. Алънби блъсна остъклената врата и влезе.

Гостите го изгледаха с изненада. Той беше мокър до кости, косата му бе залепнала на челото. Изглеждаше като привидение.

— Боже Господи, какво се е случило с теб? — попита Пибоди.

Алънби извади пистолет и стреля в тавана. По пода се посипа мазилка. Чуха се писъци.

— Всички да млъкнат! — нареди Алънби, но в стаята цареше хаос. Той вдигна пистолета към полилея и изстреля няколко куршума. Кристалът сякаш експлодира. Куршумите скъсаха веригата, която крепеше огромния полилей, и той с трясък падна върху една маса и я смаза.

— Казах да млъкнете! — повтори Алънби. В стаята стана тихо.

— По дяволите, какво правиш? — почна Пибоди. Алънби го погледна, насочи автоматичния пистолет право към гърдите му и каза съвсем сериозно:

— Седни, Пибоди, или ще те убия на място.

Капитан Лайгер държеше подводницата на десет метра дълбочина. Наблюдателната кула беше точно под повърхността. Минаха покрай североизточния край на остров Джекил и навлязоха в дълбокия проток.

Лайгер завъртя перископа и го насочи към мрачния, замислен бряг на острова. Пресмяташе разстоянието. Щеше да държи курс съответно на запад на петстотин метра от брега, докато достигне северозападната част на острова, после да излезе на повърхността и да остане в залива. Пристанището за яхти беше на неколкостотин метра южно.

Трябваше да се появи в последния момент, така че нямаше как да провери залива и протока. Ако обаче го беше направил, щеше да види как дванайсетметровата лодка на Тъли Мойс „Доли Д.“, се носи по развълнуваната вода към същата цел.

На борда на „Доли Д.“ Кигън зареди автоматичната пушка на Мойс, после провери пистолета си и пъхна двата резервни пълнителя в джоба на якето си.

— Решил си да убиеш този човек, Франк, така ли? — попита Мойс.

— Не мисля, че ще се оправя с него по друг начин. Той не е от тия, които се предават.

— Имаш ли някакъв план?

— Не. Искам да стигна до острова и адски се надявам да го изненадам.

Докато влизаха в залива, една ярка светкавица за миг го освети целия. В ослепителната до бяло светлина Мойс видя някаква черта на повърхността на петдесет метра пред тях. Малки вълнички прибягваха срещу вълните, гонени от вятъра. Той се взря в тъмнината. Друга светкавица разцепи небето, после още една. В пробляскващата светлина на бурята вълничките станаха вълни, после изведнъж наблюдателната кула на У-17 изскочи над повърхността.

— Боже всемогъщи! — извика Мойс. — Една проклета подводница само на петдесет метра от нас!

Кигън също видя сивата кула, издигната над водата. Зад нея беше остров Джекил и пристанът за яхтите.

— Още не са ни видели — изрева Кигън.

— Насочват се към пристанището на остров Джекил! — викна Мойс.

Носът на подводницата изскочи на повърхността и дългото като кит чудовище се насочи право към пристанището. „Доли Д.“ летеше към нея.

Нямаше начин да се върнат обратно. Ако се опитаха да избягат, подводницата щеше да стреля и да ги направи на парчета. Но ако задните резервоари за балансиране бяха все още пълни, Мойс можеше да опита друго. При късмет един удар по наблюдателната кула можеше да я преобърне и ако люковете бяха отворени, подводницата щеше да се наводни и да потъне. Достъпът до пристанището беше дълбок дванайсет метра и тежката рибарска лодка щеше да мине над нея.

Решението на Мойс беше мигновено. Той даде пълен напред и извика на Кигън.

— Ще блъсна това копеле! Дръж се.

Мойс включи прожектора точно когато люкът се отвори и двама немци се покатериха на палубата. Изплашени, те се обърнаха и видяха блестящото око да се приближава към тях. Единият се затича към картечницата пред командния пункт. Кигън видя нещо бяло да се показва в кулата — глава с бяла шапка с козирка. Капитанът ли беше това? Който и да беше, очите му се разшириха от изненада и той зарева някакви заповеди. Първите двама издърпаха мушамата от тежката картечница на палубата и я заредиха. Кигън изтича напред по плъзгавата палуба, подпря автоматичната пушка на перилото и изстреля два откоса. Първият мина високо над картечаря, но вторият го улучи през гърдите. Ръцете му хвръкнаха над главата и той падна назад. Вторият немец обаче успя да завърти картечницата и изстреля един продължителен откос в кабината.

Прозорците се пръснаха. Стъкла и парчета дърво захвърчаха около Мойс. Той натисна с тяло кормилото на лодката, за да я стабилизира, но след миг втори откос прониза малката кабина и един куршум се заби в рамото му. Той извика гневно — вик на предизвикателство, не на болка.

Лайгер виждаше само призрачната светлина през проливния дъжд. Светкавица раздра отново небето и в отблясъка й той видя очертанията на тежката рибарска лодка само на десетина метра. Бяха почти до пристанището, но капитанът разбра, че няма да успеят да стигнат до него.

Понечи да се спусне в кулата и да даде заповед да се потапят, но в същия миг „Доли Д.“ връхлетя върху подводницата и се вряза в наблюдателната кула. Лайгер посегна към капака на люка, но не успя да го достигне и падна с главата надолу през тясната кула в командната каюта. Железният корпус на У-17 раздра дъното на „Доли Д.“ и го разцепи. Но подводницата беше вече смъртно ранена. Сблъсъкът беше отворил една нащърбена пукнатина по дължината на кулата, подводницата се беше килнала на една страна и продължаваше да се накланя. Сирената за бедствие пищеше. Мъжете крещяха. Морето нахлуваше през двата отворени люка и цепнатината в кулата. Единственият останал картечар на палубата падна във вълните на залива.

Всичко незакрепено се разхвърча. Хората изпопадаха. Светлините запримигваха. Сащисаният капитан почувства студената вода, която нахлуваше през отворения люк. Подводницата продължаваше да се върти. Искри изскачаха от разбитите лампи. После бушоните гръмнаха и подводницата потъна в мрак — една гробница, изпълнена с ужасени викове и клокочене на вода.

Рибарската лодка застърга страховито по подводницата и увлечени от силата на удара, и двете се забиха в кея. Гредите изпукаха и започнаха да се чупят като клечки. Кигън политна към парапета. Някакво въже изсвистя покрай ухото му. Рибарската лодка се издигна високо над водата, плъзна се над подводницата и забоде нос в разбитата платформа на кея. Нейната тежест и водата, която нахлуваше в подводницата, запратиха смъртно ранената желязна риба към дъното, в тинята и наносите.

В подводницата цареше хаос. Екипажът се блъскаше в тъмнината, всички викаха, но вместо въздух в дробовете им нахлуваше вода. Постепенно всичко стихна. У-17 лежеше в тинята на десет метра дълбочина.

Кигън се изправи и се запрепъва към кабината на лодката. Тъли Мойс беше проснат върху кормилото — все още го стискаше. Кигън се спусна към него, видя дупката от куршум в рамото му, видя и една дълбока рана над окото и клекна да му помогне. Но рибарят го пропъди с ръка.

— Иди си свърши работата, Франк — каза той. — Все още не съм умрял.

Кигън взе пистолета от колана на Мойс, затича се към носа и скочи върху мокрите дъски на кея. След секунди беше на калния бряг. Видя някакво движение отляво и се хвърли към едно дърво. Небето се раздра от светкавица и той видя немския картечар да се катери по брега. Бурята вилнееше. Немецът изпълзя на твърда земя и побягна.

— Стой! — извика Кигън, но вятърът отнесе думите му. Американецът затича след немеца, като криволичеше между дърветата.

В трапезарията на клуба цареше хаос. Уилоуби, с очи изскочили от страх, гледаше през прозорците. В ярките блясъци на светкавиците видя първо подводницата, после блестящия бял фар, после чу силния сблъсък.

— Боже мой! — извика той. — Подводницата се разби!

— Млъкни — викна Двадесет и седем. Обърна се, насочи пистолета към Грант Пибоди и изръмжа: — Не мърдайте или ще убия Пибоди.

— Не можеш да ни убиеш всичките! — викна Пибоди.

— Вярно, но ако някой помръдне, ти ще си първият, който ще умре.

Той се върна до прозореца и погледна навън. В бурята видя някой да тича към трапезарията. Зад него се виждаше носът на рибарска лодка, странно наклонен към кея. Никаква следа от подводницата.

Кигън преследваше немския моряк през бурята, но Картечарят пръв стигна до клуба, изкатери се на терасата и нахлу вътре през една от френските врати. Кигън беше на пет-шест метра зад него. Когато морякът се втурна в трапезарията, Двадесет и седем се завъртя — и го простреля два пъти в гърдите. Чак след като тялото му се прегъна и падна на пода, някогашният актьор разбра какво е направил. В стаята избухнаха тревожни викове. Двадесет и седем погледна през отворената врата. За секунда, при една светкавица, видя Кигън сгушен в дъжда, видя го да вдига ръка и чу пистолетен изстрел. Куршумът одраска бузата на Двадесет и седем и отнесе долния край на ухото му. Той стреля няколко пъти към мократа фигура. Но Кигън вече беше изчезнал в мрака. Уилоуби, напълно объркан, гледаше мъртвия немец.

— Боже мой! Ти уби един от нашите!

— Глупак такъв, с подводницата е свършено.

— Не — извика англичанинът. — Не, не може да бъде! — и тръгна към вратата. С животинско ръмжене Алънби изстреля един откос в Уилоуби. Куршумите раздраха гърдите на англичанина и го повалиха върху една маса, отрупана с чинии и чаши. Всички сякаш полудяха и се втурнаха към задните врати. Двадесет и седем разбра, че е изгубил контрол върху ситуацията. Но неговият съперник беше там някъде, в тъмното, а той представляваше идеална мишена в ярко осветената стая. Алънби сграбчи един стол, хвърли го през един прозорец и изскочи след него.

Момент по-късно мокрият Кигън влетя в трапезарията, вдигна ръка и викна на тълпата:

— Казвам се Кигън, от Службите за сигурност. Моля… всички останете в тази стая. Ако излезете навън, ще объркате нещата още повече. Ако той се върне, убийте го. В рибарската лодка на пристана има ранен човек. Необходима му е помощ. — Погледна към лейди Пенелоп Трейнър и добави: — И не сваляйте очи от нейно благородие.

И изскочи през разбития прозорец след Двадесет и седем.

Автоматичният пистолет затрака. Кигън се скри зад едно дърво. Втори откос се заби в дървото. Кигън се хвърли на земята и стреля няколко пъти в дъждовния мрак, после скочи, изтича до стената на клуба и се сви в тъмнината. Напрягаше слух, но чуваше само тътена на гръмотевиците и плясъка на дъжда. Промъкна се до ъгъла и зачака някоя светкавица да освети градината.

Двадесет и седем се придвижваше между дърветата тихо като лисица. Стигна до закрития тенискорт и намери вратата. Тя беше заключена. Разби стъклото с лакът, пресегна се, отключи и хлътна вътре.

Кигън чу звъна на счупеното стъкло и забърза натам. Видя вратата и се запрокрадва към нея, като се притискаше към стената. Щом я стигна, протегна ръка и стреля два пъти. Мигновено последва откос на автоматичния пистолет на Двадесет и седем. Куршумите се забиха в касата. Очевидно Двадесет и седем беше някъде в закрития корт. Кигън се наведе и се хвърли в тъмното помещение. Посрещнаха го изстрели. Той усети пареща болка в рамото. Но не спря, а тихо притича по пода и се спотаи в тъмнината до масата на съдията. Ослуша се. Пипна си рамото и отдръпна ръка от болка. Куршумът беше пробил мускула и беше излязъл от другата страна.

Загледа се в тъмнината. Помещението изглеждаше зловещо с мрежата за тенис, опъната от едната до другата страна, и тъмните ъгли, които предлагаха подслон на врага му.

Но къде ли беше той?

Двадесет и седем се беше спотаил в отсрещния ъгъл и чакаше в тъмнината, също така твърдо решен да се избави от Кигън. Целият трепереше от потискан гняв. Нима беше изминал толкова дълъг път, беше чакал толкова години, за да се провали? В ума му се зароди нов план. Операцията не беше напълно загубена. Първо щеше да убие натрапника. Да, щеше да го елиминира и да се върне в клуба. Там щеше да убива милионерите янки, докато му свършат патроните, после щеше да преплува до блатото отсреща и да се добере до континента. Все още имаше пари в Ню Йорк. При добър късмет можеше да се върне в Германия.

Но първо най-важното. Къде беше американецът?

На няколко метра от него Кигън проверяваше запасите си. От плющенето на дъжда не можеше да чуе дишането на врага си.

Бавно бръкна в коша до съдийското място, взе една топка за тенис и я хвърли. Куршумите се забиха в стената. После изведнъж изстрелите спряха. Чу се непогрешният звук на метал в метал — ударникът удряше на празно. Вбесен, Двадесет и седем хвърли празния пистолет през стаята. Кигън грабна коша с топките за тенис и го хвърли към нациста. Топките заподскачаха в краката му, отскачаха от стените, объркваха го. Двадесет и седем видя Кигън да се надига зад масата и тръгна към него, но стъпи на една топка, после върху друга и се олюля. Кигън изскочи от тъмнината, блъсна го с рамо в корема и заедно излетяха през стъклената стена в калта отвън.

Ярост помъти разума на Двадесет и седем. Беше побеснял от гняв и разочарование. Господи, нима целият великолепен план щеше да се провали тук, в тази кал?

Никога!

Ако не друго, поне щеше да убие този янки.

Двадесет и седем посегна към прасеца си, измъкна камата и когато Кигън скочи към него, замахна. Острието се вряза в бузата на Кигън, разпори я до очната кухина и се удари в черепа. Кигън изрева от болка, причерня му. Но той беше прекалено близо до целта, беше изминал прекалено дълъг път. Нямаше, не биваше да се провали. Болката беше нищо в сравнение с болката на Джени и болката на жертвите на Двадесет и седем. Кигън сграбчи китката на шпионина, изви я, чу как костта пукна… и камата падна. Той нанесе съкрушителен удар в лицето на Двадесет и седем, после още един и още един, докато немецът не падна и не се претърколи встрани. В светлината на мълниите Двадесет и седем видя Кигън да го гледа със здравото си око. Лицето му беше изкривено от омраза и ярост.

Двадесет и седем се оттласна от земята, замахна с крак и изрита Кигън в корема така, че му изкара въздуха и го отхвърли към стената. Кигън падна на колене. Двадесет и седем се приближаваше към него. Със замъглен поглед американецът видя блестящото острие на ножа в калта: дръжката беше само на сантиметри от ръката му. Стисна я и когато Двадесет и седем го сграбчи за рамото, замахна. Острието блесна и Кигън усети как се врязва в месо.

Siebenundzwandzig изпищя от болка и се люшна назад, стисна гърлото си, удари се в едно дърво и грохна в основата му. Кигън извади носната си кърпа и я притисна към пулсиращото си око. С мъка се изправи и погледна надолу към Siebenundzwandzig.

Болка раздираше тялото на Двадесет и седем; горещ огън пълзеше от гърлото му към пръстите на ръцете и краката. В нащърбената светлина на светкавиците той за пръв път видя врага си лице в лице. Опита се да извика, но гласните му струни бяха прерязани. Не можеше да диша. Солена кръв беше напълнила устата му. Целият се беше вцепенил.

Устата му мълчаливо се отвори в последния му опит поне с думи да изрази омразата си. Нищо не се получи.

Нацистът изви гръб към дървото, мъчейки се да си поеме дъх. Мъчителното му хриптене се задави в собствената му кръв. Краката му се мятаха в калта, после започнаха да треперят неудържимо и накрая се изпънаха. Той се вдърви и извика — едно сподавено, жалко, животинско скимтене. После падна настрани в калта.

Кигън погледна надолу към мъртвия си враг. Устата на Двадесет и седем зееше отворена. Дъждът плискаше върху изцъклените му очи. Кръв се стичаше в тъмните локви около лицето му. Кигън се олюля и се подпря на стената на тенискорта. За първи път през тези прекалено много години можеше да въздъхне с облекчение.

С мъка стигна до клуба и влезе залитайки в трапезарията. Напоената с кръв кърпа беше притисната към окото му, рамото му също беше прогизнало от кръв, ръката му все още стискаше здраво камата.

— Извикайте доктор — каза някой.

Кигън не се спря, а премина през обърканата тълпа и отиде до лейди Пенелоп Трейнър. Тя го погледна със страх. Той вдигна ръка и замахна. Камата се заби в масата и затрептя. Струйка размита кръв блестеше върху мокрото острие. Лейди Трейнър гледаше мрачно оръжието, гледаше свастиката и инициалите на СС — символите на изчезналата й мощ.

— Съжалявам, лейди Пенелоп — грубо каза Кигън. — Сватбата се отменя.