37° 2 сутринта

21

— По дяволите! — казах. — Ако не стоиш мирно, никога няма да успея!

Да не говорим, че се бяхме настанили пред широко отворения прозорец в кухнята и слънцето печеше право в лицето ми. Косите й така блестяха, че ми беше трудно да ги уловя.

— Наведи се малко напред…

Кръц, кръц, изравних два кичура на бърза ръка. Три дни ми бяха необходими, за да я убедя да ме остави да й оправя косата. Всъщност следобед трябваше да дойдат Еди и Лиза, съгласи се най-вече заради тях. Три дни, за да се вземе най-сетне в ръце.

И все пак отиваха й къси коси на моята зеленоока брюнетка, това все пак беше нещо. Хващах кичурите между пръстите си и ги кръцвах като черни зрели житни класове. Не изглеждаше блестящо, разбира се, но бях сигурен, че би могла да навакса загубеното с малко руж на бузите, а в това време аз щях да приготвя пунша. Бях й казал да не се безпокои. Тези, които са живели в града, са винаги бледи като мъртъвци.

Прав бях, особено че Еди си бе сменил колата. Новата беше открита, с цвят на сьомга, и двамата се бяха налапали с доста прахоляк по пътя — изглеждаха на около шейсетака. Лиза скочи от колата.

— Отрязала си си косите? Чудна си така!

Разговаряйки, се насочихме спокойно към пунша. Не искам да се хваля, но беше истински динамит. Лиза пожела да вземе един душ и двете момичета изчезнаха в банята с чашите в ръка. Еди ме плесна по крака.

— Хей, радвам се да те видя, мръснико!

— И аз — отговорих.

Огледа още веднъж наоколо, поклащайки глава.

— Да, напрано ви свалям шапка…

Отидох да отворя една консерва за Бонго. Присъствието на Лиза и Еди ми позволяваше да отдъхна за малко. Наистина имах нужда от това. През тези три дни често се питах дали щяхме да се оправим, дали щях да успея да й вдъхна отново малко живец, да я изведа на светлина. Бях впрегнал всичките си сили, искам да кажа всичко, което имах в главата и в корема си. Борих се с нея като бесен, можах да се убедя колко се е сгромолясала. И не зная какво чудо стана, че успяхме да изплуваме, нито какво фантастично течение ни бе изхвърлило на брега. Бях направо съсипан. След подобни изпълнения отварянето на кутия пастет за кучета ми се струваше не по-малко изморително от разбиването на сейф. След два пунша вече се бях устремил към изгряващото слънце. Чувах момичетата да се шегуват в банята, всичко ми изглеждаше почти прекалено хубаво.

Когато огънят на радостта от срещата започна да тлее, ние с Еди преминахме към действие. Момичетата предпочитаха да прекарат първата вечер вкъщи и затова трябваше да купим някои неща, без да забравим да минем през Боб, за да ни услужи с един матрак и с параван в псевдокитайски стил. Пуншът бе вече унищожен до шушка и навън се свечеряваше, когато излязохме на улицата. Духаше приятен ветрец. Щях да се почувствам почти добре, ако можех да избия от главата си една малко идиотска мисъл. Знаех, че е неизбежно, това е част от дребните разлики, които съществуват между един мъж и една жена, но не преставах да си повтарям, че в цялата тази история страданието не бе поделено по равно. За мен то си оставаше нещо абстрактно. Имах усещането, че в гърлото ми е заседнал въздух и не успявам да преглътна.

И така, отидохме у Боб за матрака и паравана и на връщане влачехме матрака за краищата, като ругаехме и пъхтяхме, пружините пееха и цялата трудност идваше от това, че беше изключено да влачим този мръсник по тротоара, а трябваше да го държим над земята. В сравнение с матрака параванът беше направо перце.

Когато стигнахме къщата, вече въздух не ни беше останал. Момичетата започнаха да се майтапят с нас. Докато си поемах дъх, чувствах как въздействието на алкохола се усилва и кръвта ми с бясна скорост пулсира във вените. Усещането не беше неприятно, за пръв път от три дни отново осъзнавах, че имам тяло. Момичетата ни бяха подготвили цял списък, слязохме отново по стълбите на бегом.

Като стигнахме в центъра, напазарувахме за нула време. Багажникът на откритата кола бе пълен и тъкмо когато излизахме, от сладкарницата всеки с по една кутия сладкиши, някакъв мъж се запъти към Еди и го прегърна. Смътно си го спомних, бях го видял в деня на погребението. Стисна ми ръка, беше нисък, доста възрастен, все още имаше здрава хватка. Дръпнах се малко встрани, за да ги оставя да поговорят, и изпуших една цигара, гледайки звездното небе. Чувах едва половината от това, което си казваха. Доколкото разбрах, на мъжа не му се искаше да ни пусне така лесно, трябвало Еди да види новата му зала за тренировки, било съвсем наблизо, не искаше и да чуе, че не разполагаме и с пет минути.

— Какво ще правим? — попита Еди.

— Никакви въпроси повече, тръгвайте след мен! — каза шеговито мъжът.

Подредихме кутиите с пасти в багажника. Не мога да откажа, обясни ми Еди, познаваме се поне от двайсет години, навремето му помагах да организира всички боксови срещи в областта, хубаво си прекарвахме двамата, тогава още нямаше бели коси. Отговорих, че чудесно го разбирам, а освен това не беше много късно и нямах нищо против, ни най-малко. Затворихме багажника, тръгнахме с мъжа и завихме зад ъгъла.

Беше малка зала, която миришеше на кожа и пот. Двама мъже тренираха на ринга. Чуваше се шумът от ръкавиците, които плющяха, и водата, която течеше от душовете. Старецът ни отведа зад нещо като барче. Извади три лимонади. Очите му бяха подпухнали.

— Е, Еди, какво ще кажеш? — попита той.

Еди докосна челюстите му с едно късо, забавено кроше.

— Ами, изглежда, добре се справяш…

— Онзи със зелените гащета е Джо Атила — продължи той. — Последното ми откритие. Много скоро ще се заговори за него… Има хъс това момче, знаеш ли, има нещо в него…

Той изпунтира едно кроше към корема на Еди. Неусетно загубих нишката на разговора. Пиех си лимонадата, като гледах как Джо Атила усъвършенства техниката си върху своя партньор — беше по-стар от него и облечен в червен анцуг. Джо Атила го млатеше като локомотив, а другият криеше лице зад ръкавиците, като мърмореше: добре, Джо, давай, продължавай така, давай, Джо, а Джо удряше на воля. Не знаех защо, но гледката ме хипнотизираше, мозъкът ми бе пламнал. Приближих се до въжетата. Нищо не разбирах от бокс, гледал бях един или два мача през живота си, но не бях във възторг, особена когато веднъж струйка кръв пръсна на коленете ми. И все пак гледах как ударите валят върху партньора на Джо, зажаднял за силни усещания като наркоман, виждах само ръкавиците, които лъщяха и се стрелкаха, и не мислех за нищо.

Еди и приятелят му дойдоха при мен, когато Джо привършваше сеанса. Целият бях в пот. Сграбчих Еди за ревера на сакото.

— Еди, погледни ме хубаво, това е мечтата на живота ми!… Да се кача на ринга с ръкавици, макар и за минута, и да си представя, че се бия с някой професионалист!

Всички се засмяха, а Джо по-шумно от останалите. Продължих да упорствам, казах им: нали сме все приятели тук, нека да пробвам просто така, на шега, не бих искал да умра, без да съм опитал поне веднъж. Еди се почеса по тила.

— Ама наистина ли толкова искаш? Да не се майтапиш?

Прехапах устни, докато кимах с глава. Той се обърна към приятеля си:

— Ами и аз не знам, мислиш ли, че може?

Онзи се обърна към Джо:

— А ти какво смяташ, Джо, момчето ми? Ще можеш ли да издържиш още една минута?

Смехът на Джо ми напомняше ствол на дърво, който се търкаля по баира, но бях тъй превъзбуден, че не обърнах внимание на този образ. Всички тези светлини малко ме заслепяваха, дишах учестено. Джо се хвана за въжетата и ми намигна.

— Добре, навит съм, можем да изкараме едно рундче, за да се позабавляваме…

Точно в този момент здравата ме хвана шубе, мисля, че цялото ми тяло потръпна, но най-странното е, че все пак започнах да се събличам, тласкаше ме напред същата сила, която води към пропастта. Мозъкът ми се опитваше да пусне в игра последните си козове, направо ме изваждаше от равновесие, искаше да пречупи волята ми, като размиваше очертанията на предметите около мен. Недей, казваше ми той, случва се веднъж на един милион, но все пак се случва, може би смъртта те очаква на този ринг, може би Джо ще ти отскубне главата? Под въздействие на алкохола чувствах как ме налягат умопомрачителни видения, ужасяващ скок в мрачно и ледено езеро, което добре познавах, винаги едно и също, и всичките ми терзания се пробуждат, докато летя надолу — страхът, нощта, безумието, смъртта, целият този цирк, с една дума, един от онези отвратителни мигове, които преживяваме от време на време. Но това не беше нещо ново за мен и затова успях да открия спасителното средство. Направих страхотно усилие, за да се наведа към връзките на обувките си, и си повторих наум: обичай смъртта си, обичай смъртта си, ОБИЧАИ СМЪРТТА СИ!!!

При мен този номер успява винаги. Изплувах на повърхността, другите разговаряха, без да ги е грижа за моите проблеми. Онзи с червения анцуг ми помогна да си сложа екипа, останах по бели гащета, а мозъкът ми вече се беше окончателно предал. Качих се на ринга. Джо Атила ми се усмихна мило.

— Умееш ли поне малко? — попита той.

— Не — казах, — за пръв път си слагам боксови ръкавици.

— Добре, не се страхувай, ще удрям леко. Нали е само за майтап?

Нищо не отговорих, през тялото ми преминаваха топли и ледени вълни. Джо беше висок колкото мен, но това беше единственото общо нещо между нас двамата. Имах по-свястна мутра от него, неговите рамене бяха по-широки от моите, а ръцете му бяха колкото бедрата ми. Той започна да подскача на ринга.

— Готов ли си? — попита.

Имах чувството, че политам в небето. Цялата ярост и безсилие, които се бяха натрупали напоследък в мен, се съсредоточиха в десния ми юмрук и аз изстрелях към Джо най-страшния суинг в живота си, като лекичко изпъшках. Ударът ми попадна върху ръкавиците му. Отдръпна се, смръщвайки вежди.

— Ама нали се разбрахме да го караме кротко, а?

Сигурно бях вдигнал трийсет и девет или четирийсет градуса температура. Той отново започна танца с краката, а на мен краката ми като че ли бяха в менгемета, финтира ляво кроше и ми изпрати един прав десен в брадичката — с такъв удар можеше само да размаже някоя муха. Чувах ги как се майтапят зад мен, а Джо прехвърчаше около мен като пеперуда и само леко ме докосваше с върха на ръкавиците. В един момент се обърна към другите, за да им намигне. Гостих го с едно кроше през устата. Не финтирах, беше си истинско.

Резултатът не закъсня. Получих един двоен по лицето и излетях назад по ринга, като се изтъркалях чак до въжетата. Лицето на Еди бе отново на три сантиметра от моето.

— Хей, да не си изперкал? Какво те прихвана?

— Не се тревожи — успокоих го аз, — кажи ми само тече ли ми отнякъде кръв?

Повече нищо не усещах, бях напълно замаян, имах чувството, че гласът му и моят идват от някакъв сън. Останал бях съвсем без въздух.

— По дяволите — прошепнах, — имам ли някъде кръв?

— Не, но ако продължаваш така, много скоро ще имаш!… Хайде, свали тези ръкавици…

Изправих се, като се държах за въжетата. Всичко беше наред, само дето ми се струваше, че тежа двеста килограма, а лицето ми гореше. Джо ме чакаше по средата на ринга. Както подскачаше, приличаше на недосегаема планина. Вече не се усмихваше.

— Нямам нищо против да се позабавляваме, но не бива да прекаляваме — каза той. — Недей да го повтаряш.

Без да го предупредя, му изстрелях един юмрук с всички сили. Избегна го без никакво усилие.

— Престани, малкият — каза.

Излязох му със същия номер, но ръкавицата ми намери само въздух. Много ми се искаше да престане да обикаля така. Трудно ми беше да вдигна ръце, за да поддържам гарда, но полетях към него и съсредоточих последните си сили в един прав десен. Убеден бях, че с такъв удар можех да убия на място цял бик.

Не знам какво стана, нищо не видях, но точно моята глава се пръсна, като че ли прелетях през остъклена врата. Задържах се за миг във въздуха, преди да се приземя на пода. Не припаднах. Главата на Еди плуваше някъде до мен, малко бледа, малко разтревожена, малко нажалена.

— Еди, приятелю… я кажи, виждаш ли някъде кръв?

— Мама му стара — отговори той, — като че ли някой е пуснал кранчето от носа ти!

Затворих очи, все още можех да дишам. Не само че не бях мъртъв, но и тази заседнала глътка въздух, която се мотаеше из гърлото ми, беше изчезнала. Хубаво беше човек да полежи малко.

Загубих представа за това, което ставаше около мен, вече не знаех къде се намирам, нито кога, нито защо съм попаднал там, поисках да се покрия с един чаршаф, но ръката ми не помръдна. После по-дъртият боксьор с червения анцуг се погрижи за мен, изми лицето ми с вода и пъхна памук в едната ми ноздра.

— Няма нищо, дори не е контузен — каза той. — Джо не игра мръсно, можеше да млати много по-силно.

Еди ми помогна да се довлека под душа, като ме наричаше с какви ли не имена. Топлата вода ми се отрази добре, а от ледената съзнанието ми малко се проясни. Изсуших се, облякох се, погледнах се в огледалото, приличах на лекуван със силни дози кортизон. Отидох при другите с горе-долу нормална крачка, бях напълно изтрезнял. Джо беше в костюм, с малък спортен сак през рамо, гледаше ме усмихнат, докато се приближавах.

— Е, как е? — подхвърли той. — Хубаво ли е, когато една стара мечта се сбъдва?

— Да — казах. — Чувствам се успокоен.

Най-неприятното беше, когато се намерих отново в откритата кола на Еди. Спускахме се по главната улица и лек ветрец галеше лицето ми, а между пръстите си държах една леко сладникава цигара. Еди от време на време ме поглеждаше крадешком.

— Разбира се — казах, — нито дума за това на момичетата…

Той едва не се задави, обърна огледалото за обратно виждане към мен.

— А, така значи? И какво ще им кажем тогава… Че те е ухапал комар ли?

— Не, че съм влязъл с главата напред през някакъв остъклен отвор в стената.

Една сутрин будилникът звънна в четири. Скочих отгоре му и станах безшумно. Еди беше вече в кухнята, беше приготвил раниците и си пиеше кафето. Като ме видя, ми намигна.

— Искаш ли малко? Още е топло.

Прозях се. С удоволствие приех. Навън още беше тъмно, Еди бе намокрил косата си и се беше сресал. Изглеждаше във форма. Стана, за да измие чашата си.

— Не се мотай — каза. — Имаме поне един час път…

След пет минути бяхме вече долу. Невинаги е лесно човек да се излюпи в такъв ранен час, но после никога не съжалява. Последните часове на нощта са най-странните и нищо не може да се сравни с трептенето на първите утринни зари. Еди ме остави да карам и понеже времето беше хубаво, решихме да не дърпаме гюрука, само закопчах догоре якето си. Беше малка, пъргава кола.

Еди познаваше цялата околност като пръстите на ръката си, показваше ми пътя и шосето сякаш бе осеяно с детските му спомени, достатъчно беше да се появи някой надпис или да преминем през някое заспало селце — и историите се занизваха една след друга, преди да се разпилеят в мрака.

Пътуването завърши в края на един селски път — спряхме под дърветата. Нощта бавно се топеше. Грабнахме риболовните такъми от багажника, после поехме покрай една доста буйна рекичка, която бълбукаше и гъргореше. Еди крачеше пред мен, като си говореше сам, разказваше за времето, когато е бил на осемнайсет години.

Спряхме на едно спокойно местенце, където рекичката се разширяваше, с няколко стърчащи над водата скали, с много дървета наоколо, с трева, листа, цветни пъпки, водни кончета и други неща от този род. Настанихме се.

Едва бе почнало да се развиделява, когато Еди обу ботушите, а очите му блестяха. Приятно беше да го гледа човек, чувствах се спокоен и отпуснат. Близостта на водата винаги ми действа по този начин. Провери такъмите си, после тръгна, като скачаше от скала на скала, сякаш ходеше по водата.

— Ще видиш — каза, — не е кой знае какъв майсторлък… Хубаво ме наблюдавай.

Всъщност бях решил да го придружа най-вече за да му доставя удоволствие. Въдичарството не ме възторгваше кой знае колко, дори си бях взел едно томче японска поезия в случай, че ми стане прекалено скучно.

— Хей, ако не ме гледаш, знаеш ли, че нищичко няма да разбереш?

— Давай, давай, не те изпускам от поглед.

— Погледни, приятел, виж това тук, всичко зависи от китката!

Той замахна с въдицата над главата си, преди да метне найлоновото влакно, после то полетя във въздуха, а в това време макарата се развиваше с бясна скорост. Чух как кукичката със стръвта цопна във водата.

— Видя ли, загря ли как става?

— Да — казах, — но не ми обръщай внимание, ще те погледам още малко.

След миг един слънчев лъч се провря през листата. Разопаковах сандвичите колкото да бъда полезен с нещо. Не ми се искаше да заспя както си седя. Еди беше с гръб към мен, вече цели десет минути не бе проговорил нито дума — цялото му внимание бе погълнато от съзерцаването на найлоновото влакно. Не се обърна, но изведнъж започна да ми говори.

— Питам се какво ви е на вас двамата — заяви той. — Не ми е ясно какво точно не върви…

Бяха сандвичи с шунка. Няма нищо по-тъжно от сандвичи с шунка, когато тънката лентичка сланина нещастно виси по краищата на резените. Завих ги отново, на всичкото отгоре бяха малко омекнали. Понеже не отговарях, той продължи в същия дух:

— Дявол да го вземе, не го казвам, за да ти досаждам, но забелязал ли си как изглежда Бети? Напълно си е загубила цвета и прекарва три четвърти от времето, като си хапе устните с празен поглед… Мама му стара, не обелваш нито дума, как тогава да разбера дали не можем да ви помогнем по някакъв начин…

Видях как влакното му се носи по слабото течение, а накрая се опъна, като пръсна във въздуха няколко капки вода.

— Мислеше, че е бременна — казах. — Но сме се заблудили.

На края на кукичката имаше една риба. Беше първата, но не коментирахме събитието, смъртта й мина практически незабелязано. Еди стисна въдицата под мишница, докато откачаше рибата.

— Да де, но вие направо ме разсмивате, тези работи не стават винаги, следващия път резултатът сигурно ще е по-добър…

— Не, няма да има следващ път — казах. — Тя не иска повече да чуе за подобно нещо, а и аз не съм чак толкова едър, че да премина през спиралата.

Той се обърна към мен, слънцето огряваше разрошените му коси.

— Знаеш ли, Еди — продължих аз, — тя преследва нещо, което не съществува. Прилича на ранено животно, чаткаш ли, и всеки път затъва все по-надълбоко. Мисля, че светът е прекалено малък за нея, Еди, май всичките й проблеми идват оттам…

Той метна влакното по-далеч от всеки друг път, беше свил устни в някаква гримаса.

— И въпреки това сигурно може нещо да се направи… — измърмори.

— О, да, разбира се, тя би трябвало да разбере, че щастие не съществува, че Раят не съществува, че нямаме какво да печелим или да губим и че нещата в основата си остават непроменени. И ако сметнеш, че отчаянието е всичко, което ти остава, отново се лъжеш, защото и отчаянието е илюзия. Единственото, което можеш да направиш, е да си лягаш рано вечер и да ставаш сутрин, ако е възможно, с усмивка на уста, а иначе можеш да си мислиш каквото си искаш, това нищо няма да промени, само ще усложни нещата.

Той вдигна очи към небето и поклати глава.

— Честна дума, аз го питам дали има някакъв начин да й помогнем да преодолее това състояние и единственото нещо, което можа да измисли, е, че най-добре би било тя да си пусне един куршум в черепа!

— Не, ни най-малко, просто искам да кажа, че животът не е стрелбище на панаир с цял куп фалшиви печалби, и ако си толкова глупав, че захванеш да се целиш, много скоро ще забележиш, че колелото не престава да се върти. И тогава ще започнеш да се измъчваш. Да си поставяш цели в живота е все едно да се омотаеш във вериги.

От водата излезе втора риба. Еди въздъхна.

— Когато бях момче, тук имаше повече риба, отколкото вода — измърмори той.

— Когато бях момче, мислех, че пътят ще бъде осветен — казах аз.

Както се бяхме уговорили, към обяд се чупихме. Дори и не се опитах да хвана нещо, всъщност рибарлъкът хич не ме привличаше, ама хич, затова се върнахме в къщата на Боб с три нещастни рибки. Бяха в градината, трите момичета мажеха сандвичи, а Боб ги гледаше и говореше нещо. Реших да прескоча препятствието.

— Имаме малък проблем — казах. — Освен ако не стане чудо, не виждам как ще успеем да нахраним трийсет или четирийсет души с три рибки.

— Какво става с вас, дявол да го вземе?

— Трудно е да се каже. Може би годината е лоша…

Ако в реките вече не бе останала риба, слава Богу, намираха се още крави по поляните или пък някъде другаде, знам ли, с една дума, все още беше възможно да си направим шишчета, рано беше да драматизираме нещата. Ние двамата с Боб се заехме с тази работа.

Толкова дреболии трябваше да оправим, че в крайна сметка не разбрах как следобедът се изниза. Трудно ми беше да проявя интерес към това, което ставаше около мен, трябваше да ми повтарят някои неща най-малкото два или три пъти и любимото ми занимание беше да мажа с масло мръвките — така можех да не мисля за нищо. След разговора с Еди не бях във възторг от предстоящата вечер и за да бъда откровен, трябва да кажа, че колкото по-малко хора виждах, толкова по-добре се чувствах. Когато човек може да избира между това да действа или да понася последствията от чуждите действия, не трябва непременно да се хвърли на първата възможност, иначе животът бързо ще стане уморителен. Времето беше някак си идиотски хубаво, слънцето даже не беше ослепително. Единствено почувствах малко топлина, когато се приближих до Бети и прекарах ръка по късите й коси. През останалото време въздишах вътрешно и хвърлях по някоя хапка на Бонго.

Започваше да се свечерява, когато гостите пристигнаха. Познавах някои от тях по лице, а тези, които виждах за пръв път, приличаха на останалите, независимо към коя категория принадлежаха. Имаше поне шейсет души, Боб подтичваше от една групичка към друга като летяща рибка. Дойде при мен, като потриваше ръце.

— Мама му стара, мисля, че се очертава приятна вечер — каза той.

Преди да се отдалечи, пресуши чашата ми, още не бях се докоснал до нея. Стоях малко настрана с празната чаша в ръка, но не помръдвах от мястото си. Не бях жаден, нямах никакви желания. Бети, изглежда, се забавляваше, както и Лиза, Еди, Боб, Ани и всички останали, искам да кажа, че единствено аз си стоях кротко на местенцето, като се опитвах да си лепна подобаваща за случая усмивка, та чак мускулите на устата ми се схванаха. Е, хубаво, чудесно, може би бях единственият оклюмал тази вечер, но какво толкова виждах зад всички тези лица освен безумие, безпокойство, тревога, освен страдание, страх и някакво примирение, освен скука, освен самота, освен ярост и безсилие, по дяволите, виждах ли нещо, което поне малко да ме ободри? Много забавно, нали? Имаше няколко хубави момичета, но ги намирах за доста безлични, а мъжете ми изглеждаха кръгли глупаци. Може би опростявам прекалено нещата, но не желаех да се впускам в подробности, искаше ми се да се оттегля в сянка, да се потопя в един тъжен и леден свят, свят без надежда, без почва под краката, без светлина, ето това е, искаше ми се да затъна съвсем, нямах никакво самочувствие, на моменти на човек му се иска да види как целият този цирк се проваля в бездната, как небето се сгромолясва над главата му. С една дума, намирах се точно в такова душевно разположение, а все още не бях пил нито капка. Тъй като съвсем не държах да ме забележат, започнах да снова насам-натам, като че ли бях адски зает. След малко Бети ме потупа по рамото. Подскочих.

— Какви са тези работи? — попита. — От доста време те наблюдавам.

— Исках да проверя дали все още проявяваш интерес към мен — пошегувах се аз. — Момичетата странят от мен заради насиненото ми око.

Тя се усмихна, тъпчех на място пред вратите на Ада, а тя ми се усмихна, Боже на небето, всемогъщи Боже, Исусе!…

— Преувеличаваш — каза. — Почти не се забелязва…

— Хвани ме за ръка — казах. — Отведи ме някъде, където да ми напълнят чашата.

Току-що бях заредил, когато Боб изникна пред нас, събори чашата ми и подбра Бети за ръката.

— Боб, ти наистина си адски скапан — казах аз. — Не само че…

Но той беше вече далеч и ушите му блестяха като рефлектори. Отново останах сам. Благодарение на Бети се чувствах по-малко депримиран, позволих си да лепна на лицето си една усмивчица на възстановяващ се болник и се обърнах към барчето с надеждата, че ще мога да си напълня чашата, без да ме стъпчат. Не беше много лесно, защото всички говореха по-високо от мен, и даже виждах как нечии ръце се протягат над главата ми. Принуден бях да обиколя и да си налея сам. Хавата започваше да ми допада. Някой бе усилил музиката с десетина децибела. Отдалечих се, като влачех след себе си сгъваем стол, и се настаних под едно дърво като бабишкера, само дето не си бях взел плетката и ми оставаше още малко път да извървя, преди да затъна в кашата на годините. Въпреки всичко чувствах душата си уморена, емоционалната ми крива бе паднала възможно най-ниско. Народът сновеше наоколо, хората приказваха около мен, но нищо не се случваше, изглежда, че главният проблем на нашето време се състоеше в избора на облеклото или на дължината на косите, излишно бе да търсим навътре нещо, което не бе изложено на витрината. О, нещастно мое поколение, от което още нищичко не се е пръкнало, което още не познава нито усилието, нито бунта и което се терзае вътрешно, без да открие поне един изход. Реших да пия за негово здраве. Бях оставил чашата си в тревата. В момента, когато щях да посегна към нея, Боб я събори с един ритник.

— Какво правиш? — попита той. — Седна ли вече?

— Я ми кажи, Боб, ти нищо ли не усети, като идваше насам, не усети ли, че кракът ти се удря в нещо?

Той отстъпи крачка назад и аз, който нямах във вените си нито капка алкохол, видях цялото разстояние, което ни разделяше. Не си струваше труда да почна да му обяснявам каквото и да било. Пъхнах му чашата в ръцете и го побутнах, за да поеме в правилната посока.

— Върви, ни най-малко не те мразя! — казах му аз.

Моето поколение бе на път да извърши самоубийство, а аз трябваше да чакам този загубеняк да ми напълни чашата и да ми я донесе. Казах си, че явно нищичко няма да ни бъде спестено. За щастие нощта беше приятна и аз се намирах в изгодна позиция с оглед разпределянето на мръвките. Почувствах се малко по-добре. Разбира се, Боб не се върна при мен, но все пак успях да докопам една чаша. Този път я хванах здраво. Насочих се към мястото, където хората танцуваха, и забелязах едно не особено хубаво момиче, което обаче имаше приказно тяло и се кълчеше под звуците на саксофона. Носеше плътно прилепнал панталон и явно отдолу нямаше нищо, същото важеше и за горе, само една тениска, силно опъната отпред на гърдите, можех да я гледам известно време как танцува, без да се отегча. Приличаше на вихрушка. Присвих очи, докато гълтах първата доза. Но успях да изпия само една глътка, защото саксофонът се развихри и момичето веднага реагира, като започна да мята ръце и крака във всички посоки, а аз, разбира се, не бях на петдесет метра от нея, разбира се, че се намерих точно в траекторията на ръката й и чашата ми излетя право в лицето ми, почувствах я как се удари в зъбите ми.

— О, Господи! — промърморих.

Усещах как течността пълзи по гърдите ми и се стича капка по капка от косите ми. Стиснах в ръка празната чаша, а с другата изтрих лицето си. Момичето сложи пръстите си пред устата.

— Олеле, аз ли бях виновна?

— Не — казах, — сам си хвърлих чашата в лицето, за да освирепея.

Мило беше това момиче, сложи ме да седна в един ъгъл и изтича за салфетки, за да ме избърше. От тази последна малка жестокост на съдбата отново ми се подкосиха краката. Изчаках я с наведена глава, но болката човешка все пак си има граници, вече не усещах почти нищо. Никой не се погрижи за мен.

Тя се появи отново с руло хартиени салфетки на цветя и я оставих да действа. Докато ми попиваше косите, стоеше права пред мен и панталонът й заемаше цялото ми зрително поле. Освен ако не затворех очи, трудно бих могъл да видя нещо друго извън това, което имаше между краката, хълмчето и гънките, а платът сигурно беше тънък около милиметър — представих си глупаво разпукал се от слънцето плод или в краен случай две резенчета грейпфрут, които бих могъл да разделя с пръст. Доста главозамайваща гледка, но все пак не си изгубих ума. Прехапах устните си и въпреки това почти усетих онова нещо. Само че още не бях напълно чалнат, едно момиче ми беше предостатъчно, а и се питам откъде бих намерил достатъчно сили, като се има предвид колко зажаднели за чукане мацки шетат по улиците. Задоволи се с това да ги гледаш как танцуват, въздъхнах, докато се изправях. Не се спирай пред витрини, където всички чакат на опашка.

Оставих момичето и се качих горе. Казах си, че с малко късмет щях да открия някое тихо местенце, някое ъгълче от стена, където да мога да приклекна и спокойно да му обърна една чаша. Алкохолът не разрешава проблемите, в това отношение не се различава от всичко останало, но позволява поне човек малко да си отдъхне, за да не изгърмят всичките му бушони наведнъж. Освен това животът е този, който ни подлудява, не алкохолът. Мама миа, толкова тъпкано беше горе, че за малко щях да се омета светкавично, но каква полза? Цяла банда се беше настанила пред телевизора, в момента се караха дали да гледат финалите на тенис турнира или пристигането на първите яхти от Трансатлантическото състезание за мореплаватели самотници. Зърнах една бутилка точно когато щяха да преминат към гласуване. Приближих се с невинно изражение на лицето и я грабнах, като гледах другаде. Получиха се по пет гласа и за двете възможности, някои останаха със зяпнали уста. Сипах си от питието сред настъпилата за кратко относителна тишина. Някакъв мъж стана, кичурче коса падаше над очите му — май му беше единственото — и се приближи към мен, като се усмихваше пресилено. Дръпнах ръката си с чашата зад гърба. Хвана ме за врата, сякаш се познавахме отдавна, а аз се сковах целият, много-много не обичам да ме пипат.

— Е, драги — каза той, — както виждаш, имаме малък проблем и мисля, че всички тук са съгласни с мен, на теб се пада да го разрешиш…

Наведох глава, за да освободя врата си. Той отметна кичура си назад.

— Е, хайде, приятелю, слушаме те… — добави той.

Всички се бяха вторачили в устата ми, сякаш щях да произнеса думите, призвани да спасят човечеството. Не ми даде сърце да ги карам да чакат прекалено дълго.

— Аз дойдох да видя филма с Джеймс Кагни — казах.

След това изчезнах с чашата в ръка, без да дочакам реакциите им. Човек не трябва да упорства, когато чувства, че е отритнат от всички страни наведнъж, трябва да гледа пред себе си и да продължава сам пътя си. Отидох отново в кухнята. Там все още имаше много хора, които разговаряха около една маса. Бети беше между тях. Когато ме видя, тя протегна ръка към мен.

— Ето го! — каза. — Това е за мен писател! Днес са може би само няколко като него!

Показах се бърз като мълния, хитър като лисица и неуловим като змиорка или като калъпче сапун със зехтин.

— Стойте така, веднага се връщам — казах.

Преди да станат, за да ме приветстват, вече нахълтвах в градината. Отдалечих се от прозорците, за да не съм на светло. По пътя бях изръсил девет десети от питието в чашата, беше останало само колкото да си намокря устните, докато си омитах писателския задник. Беше малко лекомислено. Помислих си, че е дошъл моментът да се оттегля от борбата. Нощта бе вече напреднала и имах чувството, че стоя пред затворените гишета на някаква гара.

Тъй като никой не ме забелязваше, насочих се тихичко към предната част на корабчето, прекрачих такелажа и се спуснах безшумно на дъното на лодката. Отрязах въжето с една ръка. И преди новината да се разпространи из къщата, аз вече потънах в мрака.

Когато се озовах сам вкъщи, от всичко най-приятно ми беше мълчанието. Седнах в кухнята, без да светвам. Само някакво бледосиньо сияние проникваше от прозореца. Отворих с ритник хладилника и на коленете ми се изля квадрат светлина. Стана ми смешно за миг, после си отворих една бира. Но кой освен мен би се наел да опише странната красота на бутилка бира в очите на човек, който се пита има ли нещо, което наистина да си заслужава на този свят?… Не си легнах, преди да измисля два-три убедителни отговора на този въпрос. Докато затварях хладилника, кихнах.